Лично творчество

[Шпага]

Преди малко видях навън, до контейнера за боклук, странен човек, чийто поглед някак ми напомни един мой разказ от поредицата ми "психо". За разлика от предишния /"Отиват си"/, в този разказ главният герой, освен от самота, полудява и от мизерия – от тежка битова и духовна мизерия. Това, разбира си, не е приятно за четене. Но тогава и целта ми е била такава – да не е приятно. Никак даже. Но ето го:

 

                                                                                                  ОЧИТЕ

 

Помня вечерта, в която те се отвориха за първи път. Беше дъждовна, студена, кална. Бях мокър, премръзнал и отвратително изкалян. Защото тичах от спирката на автобуса до ето тази къщичка, където съм и сега. Тичах през локвите, но и нямаше как да ги заобиколя; всъщност, когато вали, целият квартал се превръща в голяма кална локва. Тичах, тичах… Ще си включа печката, ще хвърля направо на пода подгизналите си дрехи, ще се пъхна под завивката – само това си повтарях, затъпял от мокрота, студ и кал. Преди колко ли години? Пет или шест? Или седем? Интересно, вечерта помня, а годината – не.

Ала най-лошото е, че и вечерта нямаше да я помня, ако не беше протекъл покривът ми. Да, да, тъкмо тогава протече. Влизам в кухнята – аз само в нея живея, иначе би трябвало да отоплявам две помещения, - паля лампата и гледам: от тавана също вали. Право върху леглото ми. Завивката отгоре - мокра, с кафеникави петна, може би и те от кал, като тия по дрехите ми.

– Но аз нямам друго одеало!

Преместих леглото по-настрана, а под таванния дъжд сложих една тава, доста дълбока. И включих печката. Искаше ми се да я прегърна, да я притисна до гърдите си, да я милвам. Моята топла любима! Казвам ви, все още бях само затъпял. Преоблякох се плътно до нея. Обърнах дюшека, от опаката страна беше почти сух, нахвърлях върху него каквото намерих – покривка, пуловери, хавлията си, и се сврях под тях ей така, както съм сега, с тази бархетна риза и с долнището от анцуг. Не се мих, не ядох, не четох, не мечтах, не мислих. Нищо. Просто угасих нощната лампа, после затворих очи.

И тогава, в мрака, се отвориха те.

Господи! Били са там, под клепачите ми! Други очи. Чужди. С лъскави като бръмбари зеници и бели ириси. Обърнати навътре чужди очи, вторачени през моите право в мозъка ми – или в душата ми? – надълбоко. А погледът им нито съчувствен, нито жесток, нито заплашителен, нито любопитен. В него има само очакване. Широко отворени, нечии очи чакат с увереност, че ТАМ – в мозъка или в душата ми – ще се случи нещо. Какво ли?…

Може би е странно, но онази вечер аз не се уплаших. Единственото, което изпитах, беше срам. Лежа върху голия дюшек, увил съм се в разни дрипи, пък кухнята ми разхвърляна и бедна, бедна. Направо мизерна. Като мен самия. Трябва да стана и поне да се измия – казах си, ала капките барабаняха толкова оглушително по дъното на нащърбената стара тава, че ми се стори невъзможно даже и да помръдна. Предполагам, обърканият им ритъм ме е хипнотизирал. Така или иначе, не станах. И, мисля, това бе фаталната ми грешка. Нещо като подхлъзване, след което вече не можеш да спреш… чак до края.

Сега се страхувам. Непоносимо. Ужасът отдавна мачка сърцето ми и изцежда от него всяко друго чувство - и добро, и лошо. Не, не се свиква с Очи, които пет, шест или седем години поред, вечер след вечер се разбуждат в мрака под клепачите ти и започват да чакат, вторачени с безразличие навътре в душата ти. Не се свиква и с трескавите усилия да преодолееш умората си, за да останеш буден, защото знаеш, че когато заспиш няма да сънуваш, а само ще виждаш как чуждият поглед чака, чака… Не се свиква с истината, че за цели пет, шест, седем години нищичко твое не е успяло макар и за миг да предизвика в този поглед поне искрица интерес. Страшно е!

– Кой си ти? Какво чакаш?

Шепна в прегръдката на тънкото си одеало и на плътната нощ. Премигвам и пред мен се появяват ту Очите, ту двата жежки реотана на печката, разкривени и червенооранжеви като широка чувствена усмивка.

– Какво чакаш? – питам, въпреки че от известно време май се досещам…

Заспивам и не сънувам, събуждам се и не съм радостен, ако навън грее слънце, и не се мръщя, ако вали. Правя си кафе и го пия без да се ободря. Отивам до близкото магазинче, купувам си хляб, консерва и мляко, но не съм гладен. Връщам се вкъщи, сядам до прозореца и държа в ръка книга, но не чета. Не ходя на работа, уволниха ме. На четирийсет години съм, а бъдещето ми не се простира напред; свило се е под клепачите ми в две лъскави безразлични зеници.

Ето това безразличие най-силно ме ужасяваше! Докато постепенно се превърна и в моя единствен стимул. Вече си го представям като скала, препречила пътя ми, която трябва да взривя. Само че как? Напоследък все този въпрос си задавам. Как? И обмислям разни варианти, кой от кой по-кошмарни, по-свирепи, по-разтърсващи. О, ще те накарам аз да се стреснеш! Ще се облещиш и ти от ужас насреща ми! - заканвам се и чувствам как животът се връща в мен…

Не посегнах към книгата, вече знаех със сигурност, че никога няма да я дочета. Време беше. Време да поставя началото си.

В тази къщичка съм отраснал. Тук и съм бил заченат, сигурно на същото това старо легло с изпоолющена табла. Но тогава то не е било  чак  толкова старо. И таблата му е била по-малко излющена. Докосвам я: сега едва личи рисунката на нея. Някакви кичури, жълти и къдрави, част от детска бузка, част от усмихнати пълнички устни, крайче на дрешка, облачета… Ангелче ли е било или амурче? С вече мръснорозови ръчички, стиснали между пръстчетата си нещо - не се вижда какво.

– Вие ще ми отговорите! Вие, които сте си позволили да ме създадете върху едно толкова грозно легло, наблюдавани от някакво си Ангелче-Амурче. Елате! Аз ви заповядвам! Аз, вашият син…

И недалече оттук, в гробището със съборената ограда, със запуснатите пътечки между гробовете, със сухите безлисти дървета, настъпва раздвижване. Под земята, под кръста вляво от зеленясалата чешма. Там са те двамата, сгушени – досега покойно, в общия си гроб. Край на покоя ви! Седя си във вашата къщичка, но ви наблюдавам. Сега аз съм вашето всевиждащо Ангелче-Амурче – осакатено от студените зими и душните лета. Сега аз държа в ръцете си нещо, а не знам какво е то.

– Вие ще ми кажете! Елате!

Чувам, чувам ги… Потракват с кости, напират към повърхността, рият като къртици нагоре. Лазят недоволни – нарушил съм им вечния сън. Изправят се. Затварям очи:

– Виждаш ги вече и ти, нали? Те се оглеждат в душата ми, не можеш да не ги видиш.

Ето, тръгват, ръсейки след себе си мазна пръст, поклащат се нестабилно върху безмесите си стъпала и приближават, идват насам. Защото така им заповядах. Аз, техният син.

Втурнах се в съседната стая. Отворих вратите на гардероба, ръждясалите им панти вреснаха като клани животни. Лъхна ме смрад на нафталин. Там на най-горния рафт бяха ония два пакета, увити в амбалажна хартия и завързани с канап. Често съм се чудел защо ли ги пазя, но сега разбирам: предчувствал съм, че ще ми потрябват.

Занесох ги в кухнята, взех ножа и разрязах канапите. Нейният пеньоар, нейните две-три безвкусни рокли, нейните обувки с изкривени токове. Не, не, друго ми е нужно. Нощницата. Някога бяла, сега жълтеникава, памучна, дълга, конфекция, ала допълнително избродирана отпред, пък бодовете неравни… Седяла е майка ми до котлона с къкрещата на него супа и е бродирала ситни копринени цветчета върху памучната си нощница.

Хвърлих нощницата на леглото. После разтворих и другия пакет. Черното сако. Чорапи, фланелки, ризи – износени до скъсване. Плетената жилетка без ръкави.

По-бързо! Измъкнах от купчинката пижамата му и я метнах върху нощницата на леглото. Хайде! Сега и аз чакам.

Седнах до прозореца и полека притворих клепачи. Чуждите очи се втренчиха в мен, надълбоко. Нататък се втренчих и аз. Чакаме. Заедно! Гледаме с безразличие двамата мъртъвци, които неохотно се завръщат в своя дом. Вървят, вървят. А ние ги гледаме. Те стигат до дървената портичка, също изгнила, той протяга към нея костеливи пръсти, бутва я с привичен жест, влизат. Прекосяват дворчето и тя сигурно си въобразява, че наоколо още цъфтят нейните незабравки и момини сълзи. Май вече не се сърдят заради нарушения им покой. Дори ускоряват крачки, дори се хващат за ръце… но, Боже мой, какви ръце са това! Някогашни ръце.

Спират на прага. Бавят се там миг-два, после ги чувам как трополят в антрето. Вратата на кухнята проплаква и един след друг към мен пристъпват те. Застават насреща ми. Сърцето ми не трепва, изцедени са от него и мъката, и спомените…

Онзи чака. От пет, шест или седем години чака с увереност, че там, накъдето се е втренчил, ще се случи нещо. Пък аз вече знам какво чака. Знам, защото от известно време чакам същото. Знам и как да взривя безразличието в очите му. И как да напълня лъскавите им зеници с ужас.

Вдигам глава към двамата мъртъвци, соча им леглото с властен жест:

– Сега, сега ме създайте! Нека тя ме зачене сега! Отново. Любете се!

Ще бъде почти същото, каквото е било и тогава, преди четирийсетина години. Ами да! Къде е разликата? Аз лично не я откривам. Скачам от стола, грабвам нощницата с  нескопосано избродираните цветчета, навличам я върху майчиния скелет, тиквам в някогашните ръце на баща си излинялата от някогашните му сънища пижама.

– Хайде, лягайте си нетърпеливо! Амурчето вече не може да ви гледа, очите му са се излющили. Но ще ви гледам аз. Създайте ме отново и ми кажете какво съм държал в ръцете си… преди и то да се излющи.

Те полягат върху голия, винаги влажен дюшек. Прегръщат се, жълтеникавата нощница се свлича с пърхане на пода… Целуват се, милват се безстрастно. А ние, вторачени в една и съща дълбинна посока, наблюдаваме с безразличие техния студен и костелив любовен акт. Актът на моето повторно зачеване. Бездиханно, безутробно, безсеменно, безнадеждно. И аз най-сетне усещам как в душата ми, навътре и все по-навътре пропълзява смъртта. Нея чакаше, нали? Виж я, дойде. Какво си въобразяваше, че представлява? Някакво чудо ли? Виж я, та тя е… тя е просто покой. Покой, разбираш ли? Не си струваше да бъдеш безразличен към толкова други много по-страшни неща.

А сега… вече нямаш какво да чакаш. Нито в какво да се взираш нощ след нощ, година след година. Само че ти искаш да гледаш, сигурен съм, отдавна те познавам.

– Искаш!

Но там навътре вече няма нищо и нищо повече не може да се случи. Затова:

– Погледни навън!!

И Очите под клепачите ми започват бавно да се извъртат. Белите им ириси се превръщат в бели полумесеци… полумесеците тънеят… само две бели дъгички остават… две извити чертици…

Тичам до огледалото,  трия го с ръкав. Но все още не поглеждам в него. О, не! Първо спирам Очите върху печката с угасналите реотани-устни, после ги повдигам към тавана, чиито мокри петна наподобяват разкапани мъртъвци; свеждам ги към леглото, където съм бил заченат преди четирийсет години, плъзвам ги по мръснорозовите ръчички, които стискат ли, стискат между пръстчетата си олющеното нещо-нищо, а оттам - към пода, и към ръждясалата тава, в която някога, някога, някога баба ми вареше сладко с малко захар. И през прозореца, покрай буренясалите безцвети лехи, към гнилата портичка, която кой знае защо е открехната…

Да, разхождам бавно Очите насам-натам, а накрая рязко ги приковавам в огледалото. Бели ириси. И черни, разширени от ужас зеници.

Зениците на очи, които гледат навън.

 

                                                                                         –––––––––––-

 

 

[Шпага]

По не съвсем ясна асоциация темата на Рамус за "ципа" ме подсети за този мой разказ от серията налудно-фантастични-алегорични:

 

                       УБИЙТЕ ЕДИН ОТ ВАС!

 

– Да, те имат много уязвими места. Но само едно от тях е смъртоносно.

– На твоя кое беше?

Филип някак гузно сведе погледа си.

– Аз... не узнах – отвърна колебливо. – Когато пристигнах, той беше вече мъртъв.

– А как изглеждаше?

– Никак. Просто го нямаше. Там нямаше нищо.

– Но щом не си го видял, по какво разбра, че е мъртъв?

– Това се чувства, Риш. Пък и уредите показваха, че съм в неговото измерение.

– Ами ако се е преместил в друго? Все пак, той сигурно е доловил намеренията ти.

– Доловил ги е, естествено. Само че за такива като него преместването е по принцип неосъществимо.

– Защо? – учуди се Риш. – Както ти си успял да минеш през бариерата, така и той...

– Не е същото – прекъсна го с въздишка Филип. – Една чаша вода може да се излее в океана, но океанът не може да се излее в чаша, нали? Те са необятни, Риш!

– Всички ли?

– Всички. Разликата им е само в плътността.

– Е, тогава моят навярно е по-плътен и от камък! – процеди Риш.

– И аз мислех така за моя. Но сега... Слушай, Риш, не е ли по-разумно да изчакаш? Представи си, че твоят също е близо до края си.

– О, не! Винаги ще се надига, усещам го!

– Рискът е голям...

– Трябва да го унищожа, Филип. Нямам друг избор. Вече се налага животът ми да потече.

Филип кимна с разбиране. После се изправи и тръгна мълчаливо към вратата – възпълен, леко накуцващ човек с нездрава бледност на кожата и пооредяла сивееща коса. Риш го последва.

– Там не можеш да занесеш нищо – каза Филип, когато стигнаха до транспозиционната капсула в подземието. – Но и нищо няма да ти бъде нужно.

– А храна, вода, въздух?

– Дори борбата ви да продължи години, в неговото измерение ти не би загубил нито миг, Риш. Времето, което ще изразходваш от себе си, непрестанно ще се връща в теб, защото той не е в състояние да го приеме.

– Аха! – измърмори Риш. – Ще бъда нещо като затворена система...

– Със собствен кръговрат от непохабяващо се време – уточни Филип. – И тъкмо затова обективно там няма кога да се храниш, да пиеш и дишаш. Но субективното ти усещане за време ще се запази.

Лицето на Риш остана безизразно, само в очите му се мярна сянката на някаква подтискаща мисъл. Той стисна устни, сякаш в усилие да я прогони, и решително пристъпи към капсулата.

– Почакай! – Филип сложи ръка на рамото му. – Искам да те помоля... Ако се върнеш, задръж тази капсула в твоето подземие. Така ще спра да слизам дотук.

– Но аз нямам подземие, Филип.

– Ще имаш, Риш. Унищожиш ли Другия, непременно ще имаш. Разбираш ли?

– Да.

– И още – тихо добави Филип: – завръщането ти оттам ще бъде възможно само след смъртта му. Докато той живее, ти ще си в него като в капан. А той също ще се стреми да те погуби, Риш.

– И какво ще стане с мен, ако успее?

– Нищо – каза Филип. – Теб просто няма да те има. В твоето измерение няма да има нищо.

... … …

Риш лежеше в меката утроба на капсулата. Ръцете му бяха притиснати към гърдите, краката – свити, а главата наведена така, че брадичката му почти опираше в коленете. Той не помръдваше. Гледаше как мракът се превръща в здрач, как здрачът изтънява. Как през прозрачната мембрана нахлува ярка, напориста светлина. Някаква внимателна сила започна постепенно да го изтласква навън... Той се надигна, отупа без нужда сивкавия си костюм, пооправи яката на ризата, възела на вратовръзката. "Като че току-що съм се родил. В тия вехти дрехи!" – помисли си с бегло недоволство. И се озърна наоколо.

Другия наистина беше необятен, необозрим! Отгоре се разпростираше като безкраен свод, по който сновяха пъстри, бляскави лъчи; долу шестваше към собствените си хоризонти в редици от искрящи хълмове и в езера, разплискани до снежна пяна; струеше нататък в пъргави зигзаговидни реки; завихряше към недрата си примамливи пропасти от своя топлокафява тъма. Летеше напред-назад с хаоса на рехавите си облаци-птици. И всичко беше само Той! Фойерверк от цветове и движение. Тържество на величавата му Аморфност, способна да пресъздава хиляди и хиляди желани неща. Независещ от ничии житейски правила...

Какво ли уязвимо място би могъл да има?

Застанал сред него, Риш неволно сведе глава. Взря се в черните си демодирано остроноси обувки и внезапната увереност, че именно те, с тяхната старателно лъсната, напукана кожа, са най-нелепото нещо в това волно измерение, го изпълни със странна печал. Под тях се плъзна тънко като люспа езерце, опита се да ги поръси с капчици пяна и не успя. А той се опита да въздъхне. И не успя! Колко е тихо... Чак сега осъзна, че не диша, че сърцето му не тупти. Че кръвта му е застинала в тялото на ленти, на мрежи от влакна. Обзе го ужас. Ужас, който много скоро премина в диво озлобление.

– Пазиш се от моето време! – изръмжа Риш. – То е опасно за теб, то ще те обезсветли...

Сепна се от гласа си, който не трябваше да е възможен тук. Но дали наистина го беше чул? Постоя така, все още недоумяващ, после направи няколко предпазливи крачки. И тогава видя къщата. Двуетажна, с малка открита тераса и градинка отпред.

– Та тя е постижима – недоверчиво поспря той. – Съвсем е умерена, почти като моята – прошепна си разочарован. Или си въобрази, че прошепва? И че е разочарован?

Продължи нататък. Но колкото повече я наближаваше, толкова по-необикновена и по-голяма ставаше тя. На три етажа, на четири... Великолепна! Риш затича с протегнати към нея ръце. Започна да прекосява градинката, която се разтегляше пред него в просторен многобагрен парк – с вековни кипариси, с водоскоци, беседки, алеи, скулптури, с уханни килими от цветя. Изкачи се по мраморните стъпала до терасата – вече огромна, застлана с приказно красиви мозаечни изображения. Посегна да сграбчи сребърната дръжка на вратата-портал. И се отдръпна, жегнат от смътна догадка. Вдигна очи към стените, от които на гирлянди се спускаха вечно зелени растения, към прозорците, закрити с тежки златисти завеси... Да, позна го! Замъкът от някогашната коледна картичка: "Представяш ли си ние да живеем в такъв замък, а Риш? Целувки от леля Доли."

– Подлец! – възкликна Риш, втренчен в изкусително близката сребрееща дръжка.

Усети върху дланта си хладината й. Краката му потънаха в меката старинна пътека. Вратата-портал беззвучно се затвори след него. Изчезна. А отвън изчезна многобагреният парк.

Риш вървеше през коридор, озарен от пламъчетата на безброй седефенобели свещи. Знаеше къде отива. И кого ще срещне.

Те седяха един до друг край кръгла масичка, инкрустирана със сложни орнаменти, и държаха в ръце "тънкостенни чашки от най-фин порцелан". Тук баща му беше достолепният старец от иконата в кварталната черквица – с "благородно побелели" коси, с високо чело и поглед, блеснал от одобрение изпод бухлатите вежди. А майка му... О, тя изглеждаше точно като актрисата, така популярна в юношеството на Риш! Съвсем млада, "изящна", с дълги ресници, засенчили "кротките й очи с цвят на сапфири". Само прическата й беше различна – прибрана скромно назад, откриваща нежния овал на лицето със "съвършени, сякаш изваяни" черти. А в скъпото й, но много семпло облекло имаше нещо майчинско. Всъщност, самото й излъчване беше майчинско.

Първа го зърна тя. Изправи се. Очите й потъмняха от невероятното разширение на зениците. Ръката й "с тънки, аристократично бледи пръсти" безсилно се опря върху широкото рамо на стареца. Той остави чашката и се вгледа преценяващо в лицето на Риш, в костюма му. В обувките! После се наведе – измъкна изпод масичката някакво гъвкаво полупрозрачно платно. Жената пое другия му край и те двамата запристъпваха ритуално към Риш. Израженията им бяха "вглъбени". Платното между тях се усукваше, нагъваше, втвърдяваше, приемаше форми и образ. Образ на човек... На дете... русо, пълничко, с усмихнати пухкави устни и трапчинки на бузите.

Потресен, Риш се облегна на стената.

– Значи и вие? – промълви едва чуто той. – Значи не само аз съм ви изменил!

Те го приближаваха, настойчиви. Защото също го искаха друг. Искаха това чаровно момченце, вместо този суховат мъж в безличен, износен костюм.

– Ела – каза майка му с глас на актрисата от отдавна забравени филми.

– Ела! – прогърмя оживялата икона на светец.

Молеха ли го, упрекваха ли го? Все едно! Той трябваше да си остане такъв, какъвто е. Иначе...

Момченцето стъпи на пода. Малките му ръчички обгърнаха коленете на Риш и той усети страшната им сила. Затеглиха го надолу, пареха.

– Ела, ела – повтаряше то с недетска упоритост.

Риш полегна върху аморфния килим. Положи длан под брадясалата си буза с чувството, че съвсем скоро ще заспи. Видя като в просъница как детето с бързи движения разстила над него… покривало – черно и целофанно шумящо. Как го издърпва към лицето му. "... нищо. В твоето измерение вече няма да има нищо." Той отхвърли от себе си притихващата тъмнина. Скочи на крака и фигурите на "родителите му" се замъглиха, странно разфокусирани. Детето отново се вкопчи в него с ядно разперени розови пръстчета. Нещо в Риш изкрещя: "Навън, навън! Далече от този "замък"-капан!" Ала бягството беше възможно само нагоре. До следващия етаж...

И Риш изкачи широките, неотекващи под краката му стъпала.

Жена му – същата актриса от юношеските спомени – но с ефирна бяла рокля и разпуснат до кръста "водопад" от коси, точно както в онази, сънувана десетки пъти любовна сцена, стоеше с гръб към него.

– Ти ли си, Риш?

– Аз съм.

Тя бавно извърна първо "безупречния" си профил, после цялото си "възхитително" светло лице. Трепна и устните й се сгърчиха.

– Не! – закри очи с "бялата си като лилия" ръка.

– Айза – започна разтреперан той. – Това, което си сега, е просто илюзия, желание. Стани истинска, помогни ми да убия...

– Млъкни! Тук аз мога да бъда само такава. И ти го знаеш най-добре. Но място за теб няма.

– Място за теб няма! – писна нечий тъничък гласец отстрани и Риш гузно се обърна нататък.

Синът му – все същото русо момченце – въсеше вежди. Миловидното му личице бе разкривено в гримаса на гняв.

– Ела! – заповяда то и отдръпна златистата завеса до себе си.

А сега зад нея нямаше прозорец: там, с порцеланова чашка в ръка, седеше отново иконният старец.

– И ти искаш него, а не мен – огорчено изрече Риш. – Обаче аз, аз съм твоят баща. Длъжен си да ме приемеш! Защото животът ни трябва да изтече единствено там, в нашите измерения.

– Ела! – изкрещя жена му, актрисата, която трескаво се опитваше да отключи старинната ракла в ъгъла.

Успя. Отвори я и се надвеси над нея. Две голи мускулести ръце се протегнаха отвътре, тя ги улови, задърпа ги нетърпеливо... От раклата лениво излезе петкратният световен шампион по културизъм. Беше само по плувки, гърдите му – "бронзови и могъщи", равните му "хищнобели" зъби – оголени в "неотразима" усмивка. Зае онази тържествуваща поза, позната на Риш от корицата на известно многотиражно списание, и избоботи към него:

– Хайде де, ела, по дяволите!

Сега вече жената също се усмихна, насърчително. И Риш тръгна. Знаеше, че само след три... след две крачки този "млад гигант" ще бъде всъщност той, или по-точно, че самият той, Риш, най-сетне ще престане да бъде себе си... Спря объркан.

– Ах, вие, предатели! – закани се вяло на жената и на измисленото от Другия дете. – Глупак съм бил, че съм ви съжалявал!

– И ние те съжаляваме, татко – детето го гледаше насълзено.

– Затова е той, заради теб, Риш – "жена му" плъзна ръка по голото рамо на шампиона.

– Затова е той! – "синът му" прегърна с копнеж шията на достолепния старец.

... … …

Риш се втурна нагоре по стълбите.

Ателието! С десетки картини – по стените, върху триножници, натрупани на купчини. Картини на Леонардо и Ботичели, на Рафаело и Рембранд, на Дега, Мане, Пикасо, Ернст... И всичките – с един и същ автограф. Неговият собствен, на Риш. "Господи! – той се хвана за главата. – Та Другия също не може да създаде нищо ново, оригинално. Нищичко! Нито тук, нито надолу, а сигурно и нагоре. Само копира, повтаря..."

– Ха-ха-ха! – изсмя се, но беше разочарован.

"И все пак в това ателие трябва да има и нещо наистина мое. Онзи малък пейзаж, който излезе страхотно сполучлив!" 3апочна да прехвърля платната със скъпи позлатени рамки. Тресеше го от припряност. Трябва, трябва да е тук!

Не го откри.

– Отхвърляш всичко мое – простена той, застанал с безволно отпуснати ръце сред купищата от чужди картини. – Винаги искаш друго... друго… друго…

Повлече се нагоре по стълбището, смазан от въображаема умора. Но по-нататък вече нямаше етажи. Там беше покривът! Как е възможно! Замъкът изглеждаше толкова висок. Нима това е неговият покрив? И то такъв? С множество неуместни, пушещи комини, образували лабиринти под нищото. С някакви часовникови кулички и непонятни рекламни табла.

Внезапно Риш зърна своя шеф и се устреми към него с цялото си трупано от години настървение. Той поне беше непроменен, както навярно би бил непроменен във всяко едно измерение. Едър, тежък, с охранено до разплутост лице, с очила в черни рогови рамки и огромен рубинен пръстен на безименния пръст. Самодоволен. "Но защо, защо е и тук, та даже на самия покрив?" – запита се Риш с последната си искрица от разум. После се вкопчи в тлъстите рамене насреща си, разтърси ги. Близкото потно лице се разкриви от неописуем, но сякаш и престорен страх. Риш замахна... усети съприкосновението на юмрука си с податливата плът, чу изхрущяването на костиците под нея, видя кръвта, бликнала от широкия месест нос. О, с каква сила разполагаше тук!

Изпъчи се "победоносно" над рухналото в краката му туловище.

Поваляше го ненаситно, един път, втори, трети... А то все се изправяше, очакващо угодливо, с "робско треперене" следващите удари. И отново! Риш не можеше да се овладее. Това, това е най-силното желание на Другия! Но и най-жалкото. И ето че Риш го изпълняваше многократно, еднообразно, затворен в кръговрата на собствените си унижения, така дълго търпени там, в неговото измерение.

Затворен!

С неимоверно усилие отскочи от за кой ли път подлагащото се на ударите му лице. Скри се в една плитка неутрална ниша. Шефът му напираше да го последва, притискаше дебелия си корем между двете й стени. Риш затвори очи. Имаше чувството, че е изтекло страшно много време, целият му живот. "А за Другия не е било дори миг – помисли си. После съсредоточено сбърчи чело. – Но разбира се! Ето кое е смъртно уязвимото му място! Аз не бих могъл да му предам времето си, но ще му предам усещането си за време. А тъкмо то създава миналото. Тъкмо то задържа назад хората, събитията, надеждите. Ще задържи и Него, превръщайки го просто в спомен."

"Когато пристигнах, той беше вече мъртъв..." Риш натъжено поклати глава. Сега знаеше, Филип го бе излъгал. Както щеше да излъже и той самият. Защото…

Кой ли би признал, че миналото му е годно да убива?

Изпълзя от нишата. Шефът му го очакваше; направи крачка към него, достъпен за ново "справедливо възмездие". Ала този път Риш скри ръце зад гърба си, приведе се с истинско, отдавна привично робско треперене.

– Моля ви...

Шефът се заклатушка напред-назад – да, Другия веднага бе изгубил контрол над нереалното му поведение. Явно, пораженският обрат в държанието на Риш го объркваше, накърняваше устоите на волната му същност.

– Моля ви – тихо повтори Риш. – Ударите ми винаги са били илюзорни. А иначе... аз...

"Аз съм обикновен, посредствен, нищожество! Разбери! – запращаше мислите си право към Другия и знаеше, че той се огъва под бремето на жестоката им неоспоримост. – Моят свят е тесен и сив, чуваш ли? Сив, сив, сив..."

И Другия най-сетне се пречупи, започна бавно да навлиза в миналото:

– Не работите зле, но не сте и незаменим, Риш – произнесе шефът с обичайния си арогантен глас. – Така че, вие сте дотук. Ясно ли е?

– Да – промълви Риш. – Дотук.

И сякаш убиваше себе си, а не Другия, толкова силна беше болката, която изпитваше от своето вече наистина дълбоко примирение.

– Да, да...

Покривът под него започна да се сляга като снежна пряспа. Риш постепенно потъваше и скоро трябваше да вдигне глава, за да продължи да вижда шефа, останал там горе, неизменен, пъхнал ръце в джобовете си, с проблясващи очила в черни рогови рамки. После лицето му излезе от полезрението на Риш, после и охраненият му врат, гърдите, огромният търбух. И краката, обути в елегантни боти, стъпили устойчиво на покрива с пушещите без нужда комини.

– Рисунките ви не са лоши, Риш – посрещна го и следващият незабравен глас. – Но не са и нещо особено. Така че по-добре ще е, ако приемете онази работа на счетоводител.

– Да, да...

Автографите му се разтапяха и течаха по великите картини като сълзи. Риш потъваше все по-надолу и докато устните му шепнеха "Да, да...", трескаво търсеше с поглед своя пейзаж, макар и да разбираше, че той никога не би могъл да стигне до това другоизмерно ателие.

Жена му, в образа на отдавна угаснала филмова звезда, съзерцаваше унесено своя отново положен в раклата идеал.

– Тя не е красавица, но не е и грозна, приятелю. Така че ще бъде подходяща съпруга за теб.

– Да, да...

Бялата рокля, белите "като лилии" ръце, лицето със светлите черти, косата... Всичко се разпадаше, сякаш беше от крехко стъкло, върху което е нанесен един-единствен точен удар.

– Остарявам, Риш.

– Да...

– Уморена съм, Риш.

– Да...

Обърната с гръб, жена му грижливо затваряше древната ракла.

– Изхвърли го оттам, Айза! – помоли Риш. – Не го пази. Той е невъзможен. Той не е възможен за теб.

Но тя превъртя ключа. Така, както беше наведена, плешките й стърчаха изпод басмяната блуза. Чорапите й се бяха смъкнали и правеха грозни гънки около отеклите глезени. Риш състрадателно извърна очи.

Старецът се сгромоляса от шезлонга.

– Татко! – детето на Риш приседна до него.

Повдигна беловласата глава на коленете си, докосна с нежност ръката, която все още стискаше порцелановата чашка. Надникна в спокойните очи и навярно откри в тях одобрение. Риш потъваше. И се взираше в сина си, безсилен да му каже: "Остави, остави тази измамна икона!"

– Синът ви не е измежду последните, но...

– Да, да! – избърза преди края на думите Риш, защото не искаше да ги чуе отново.

– Синът ви засега не е болен, но...

– Да, да!

– Но и не е...

– Да!

– Но...

– Да! Разбирам! Разбирам! 3нам!

Той запуши ушите си. "Ако това е моята победа над Другия, тя е по-жестока и от поражение!"

Детето му наблюдаваше неговото примирително затъване с огромни тъмни очи. Лицето му беше удължено и много бледо, вече нямаше и помен от зачервените бузки на Другото. Тънките му като клечки ръчици продължаваха да придържат с нежност беловласата глава на стареца-икона.

– Не сме бедни, но не сме и богати, Риш – посрещна го на долния етаж баща му. – Така че трябва да се простираме според чергата си.

– Да – каза Риш.

– Ти не си лош син, но...

– Да – механично се съгласи Риш.

– Но и никога не си бил такъв, какъвто исках!

– Разбирам. И това го разбирам.

Ала плешивият човечец отсреща вече не го забелязваше. Деформираните му от артрита пръсти подраскваха с нокти по плота на масичката, опитвайки се да достигнат през нея пълничкото "толкова здраво и жизнерадостно" момченце.

– Ти си ме създал такъв! – изкрещя Риш, разбунтуван за последен път. – Как си позволяваш постоянно да ме заменяш, да ме упрекваш, да ме предаваш!

– Шшшт! – майка му, с показалец върху устните си, му даваше знак да мълчи. Осеяното й с безброй бръчици лице бе изгубило онзи, уж вечен израз на "трогателно престорена" решимост. Беше уталожено.

– Майко...

– Шшшт! – тя започна да отстъпва назад. Отдалечаваше се, гледаше го как пропада надолу и му кимаше окуражително:

– Да, да, Риш...

... … …

Първото, което видя, когато стигна до подземието, беше транспозиционната капсула.

– Как ли се е озовала толкова дълбоко? – учуди се.

А после разбра: сега тя можеше да бъде само тук. Защото в измерението на Другия вече нямаше нищо. Той бе престанал да съществува. Освен може би... в това подземие?

– Трябваше да те унищожа – плахо се обади Риш. – Как иначе щях да продължавам – гласът му премина в хленч, – да продължавам всяка сутрин да лъскам вехтите си обувки и да тръгвам към оная тясна чиновническа стаичка, след като ти непрестанно искаше нещо съвсем друго. Все друго! А пейзажът... той не е лош, но...

Риш въздъхна унило и едва в този миг си даде сметка, че отново диша.

– Ето – той тупна с юмрук слабоватите си гърди, – дишам! Тия гърди могат да дишат само тук. Само в това мое измерение. А иначе... иначе какво?

Приближи до капсулата. Помилва гладката й, неогледална повърхност. Знаеше, че ще слиза често до своето подземие. Ще влиза в нейната тиха утроба, ще лежи вътре свит като пред раждане и ще чака. Ще чака неподвижен, с надеждата, че мракът зад прозирната мембрана ще се превърне в здрач, че здрачът ще изтънее...  И сърцето му ще спре да тупти.

 

                                                       ––––––––

[Стоедин]

Тревата гали нозете,

вятъра дърпа косите.

Любов...

[Шпага]

Основание за взаимно доверие:

Тъй като си разменихме много обиди,

вече можем да си вярваме

 

[caress…]

Неочаквано

Не предвиждахме тази развръзка.
Разделихме се без да се срещаме.
Даже мисля,  че малко ни втръсна
от пиянство на думи за обич.
Аз поплаках - а ти ...знам ли сцената?
Тя е винаги зад завесите... 
Без герои. Без роли. Без реплики -
разделихме се някак небрежно.
Неуместни са всичките опити
да те върна отново към себе си.
Очилата смениха диоптрите
и сега виждат в други отенъци. 
Нажежена е твоята гордост 
и страстта ти пред нея отстъпи,
вместо палещи ласки любовни
се разбихме в нечакани трусове.
И какво като диша вселената.
И какво като вънка е есен. 
И какво като птиците пеят (си)...
Щом се стопихме в безсмислица.

[Guest]

Главата...не се чукна в стената...

Не се ли съберат:
невроните в главата,
мулекулите в телесата
и истинското "АЗ" в душата,
от два(или повече) стола
се сяда(пада) на земята гола!
А сакралната костица,
ще е в дупето набита(забита),
и после оле-мале,
нямаше кой да ме хване.
Да се беше чукнала главата,
макар и в стената,
нямаше да страда и тя,горката.
Къде е сега стола,
тихичко се мОла(моля),
да си седна кротичко отгоре,
за да не падна пак надОле(надолу).
Че следващият път...главата,
може да се счупи,дори разбие в земята...
Днес... така реших,
да напиша този кратък стих.
Малко е като...урок житейски,
дори не е и текст библейски.
Та...истинското "АЗ",
да е с гордо изправена глава
и много да внимава,
да не се спъне в "тебеширена черта"!!!
А сега,се изпарявам като утринна мъгла,
от темата и от ефира,
без да вдигам много шум,
защото..."скъса се синджира"!!!

[caress…]

Той трябва да е като урва,

като бездна,

в която да мога да хвърля

и да не чуя дъното,

да скоча

и да не достигна земята...

Не може така да обича мъж-непоет.

[herkules]

Добър вечер, Любов!
Ти съвсем закъсня,
аз направих обаче салата.
Да ти сипя ракия, има мъничко боб,
да си легнеш във хола оттатък?
От умората виждам си провесила нос
и гърбът нещо май те тревожи.
Че събуй се де – влез, има малко винó,
да се чукнем – пък после ще ходиш.
Ти съвсем покрай нас не минаваш, прости,
но ми липсваш – признавам си, драга.
Вярно, тежки са дните, а мечтите – с пари,
не заслужихме тая награда.
Но пък тъй – за добро, намини някой ден,
аз за теб ще омеся погача,
ще запалим цигара, ще побъбриш със мен.
Все те мисля Любов
и те плача.

Маргало

========================================================================

Отговор на моя милост Херкулес!

 

 

А-ааааа..не, не така любов,
та ти си вече закъсняла.
Е, има още малко боб,
изяж го, ако нищо не си яла,

И, лягай си в хола любима,
Събуй се бързо и не цапай,
че, станала си нетърпима,
е, уважение от мен не чакай!

Виждам, че държиш се хард,
защо го правиш не те знам,
днес не ти е 8-ми март,
днес е Трифон зарезан!

Туй е празник мъжки, а не женски,
и не смей да ми противоречиш,
ще си я карам тук аз по ергенски,
а ти си длъжна да мълчиш!

Тук няма равенство, а горе долу,
туй знае се от памти век,
мъжете по света сме по-висш пол,
а пък жената си е половин човек!

[Шпага]

В ситуацията напоследък ми се натрупаха някои кофти впечатления, които накратко "изглеждат" така:

Старата змия преди да умре

с мъка изпълзя от глухото дере

и с отровата последна

пак успя да бъде вредна

[laplandetza]

Ееех, мъка ли е, жал ли е. Преди време пишех стихове, време оно преди и малко след 89/та, отвратих се, красотата не е в инструментариума , а е в самия подход и мисълта зад него.Няма да ви предложа богат език, няма да има мелодия в шумуленето на перото, не искам, само осакатява живеца. Забравете за формалностите, отворете жадно умовете си и взимайте, грабете.

  Имам аз прошение, на моето видение, в мъката на света прозрение, умът ми тика, трака изригва произведение,революция в човешкото поведение,

  във житейската война голяма, малко са съюзни двама, единицата семейство / неголяма, 

 мъж,жена не стигат, бунтове те не вдигат, 

 трябва тука смешение, греховно поведение, уния от тройка четворка без смирение, без Божие разрешение, в тъмнината природно сътворение, изгоря в олтара/на заколение,ослепитлно Материално Приключение

Убиха те Ковача на окови хладни, сплотиха маси жадни,гордост смелост безпощадни, за Знанията Гладни

Семейството голямо рече, на Бога пипалата то отсече, запали се , изгоря, Човече ! , болката я няма вече!

[laplandetza]

Танца на порочната Светлина

 

Ч!уваш ли Дргарю мой

тропленето, ритъма на светлинния порой

какво е туй, имали грешка

усещам тъжна светлина, застой

разрушение, поквара, на твореца Грешка

кратка е съдбата, греховна тя Човешка

Съдба, на Тъмното поле, малка пешка

тупти, чуваш ли Другарю верен

светлината, следва я Човека суеверен

зареди патрона, Другарю , велики и безмерен

насочи го по целта уверен

убий ,Човека и Света му греховносветъл, Черен

Слънчевият меч , за теб е мерен

Пътят твой е Земен!

 

 

[laplandetza]

Играеми се с неопределеностите на мисълта ми с безформието и , с дълбините на въображението, фантазията,ужасявам се от оковите на думите,езика,искам да ги премахна, залича , да бъдем свободни, но как ще ме разберете, Как, надскочете се , прелюбодействайте с хауса,правете луда, неудържима оргия, извратена, плодоносна, интелектуална полигамия, шибайте се с дявола и бога, с ужаса и живота, поемете Всичко!..........Отпуснете се , думите са просто думи, халки от синджира!

 Мисъл и чувства, инстинкт, нагон, интелект, нека ги разтворим, бъркай и миксирай, ти не спирай! С Вузвишие и низост , Експериментирай!Догми, првила фрострирай, Любовниците ти не Подбирай!. Гамия, полигамия, вакханалия, аналия, Бъркай, страннико смъртен, черно,бяло, зелено. червено, бъркоча изпий, време нямаш, нали разбра, еднодве,три, туй твойта съдба, бъркай, бъркай, нахрани, природните, блудните Жени, бъркай бутай и пълни, без свян здраво го бутни, чукни удри , разпори, , смело се опозори, няма втората рецепта, даде, свърши твойта лепта, бъркай ръгай и меши, туй си смъртен ,греши,   мисли , планувай и бълнувай с твойте хора  полодувай, гали,стискай и подтискай, на глада им ти остискай, ръгай, мачкай и люби, Живота ти сглоби!

[laplandetza]

Нека пробвам направя нещо ужасно, да изчукам същността ви , Да, искам да Я оправя, да я клатя Всякък, да го Вкарам в Миналото Ви, в Извървения път и да се ипразня непочтително, гнусно! Такъв съм , Живият Перверзник, който блудства с  Живота ! Думите ми вонят на Нечестивост, товаря ги с Болката и Унижението. което искам да ви причиня!Възбуждам се когато страдате, но не искам да ви осакатявам, убивам, искам ви в Добро здраве, искам да страдате на порции, рафиниранно, финно, умно и/////////Красиво!

Силен съм и товаря, товаря Думите, тези без тежест , .....но болят , болят , удрят голите Ви тела, бият Сенките ви, пляскат изгубените надежди, забравените пътеки, съскат и разскъсват нежно кожата на мечтите Ви, докосват слабините, грубо, натрапчиво на Неродените Ви Деца, Гаврят се с Бъдешето Ви, възбуждам се, Страдайте, аз товаря и товаря,Думите, кръщавам ги , имена, номера, инерция, маса, енергия, импулс, нека ви щибат, бавно, тихо, болезненонежно.............умно. интелигентно, Слушам Ви.....мммммммм, оооох, харесва ми ........тихото страдание , товаря и не спирам, думи......... просто думи, моите камшици, моите плесници, стигам до оргазъм, глухи стонове, болезнени надежди, скъсани одежди, пляс, шляб, товаря аз, товаря, огромна тежеста е правя, толкова голяма, че веч Вселената я Няма!

 

 

[laplandetza]

Бъркотевица

 

Аз, ти , ТО, сиво, черно Зло,

Бъд, Ба Ян, Биби Ян, сиян и боян

Аз, Ти, ТО, страшното е Добро!

Кица, мица , на милувките е Жрица,

Аз , Ти, ТО, мирис на кръв от Времето Оно,

Баба дава на Войника, е балада за Мужика!

Аз , Ти, ТО, нежно кът Сено

Цеца, клеца Меца

Аз, Ти, ТО, сече Го къ Масло!

Бодни,еВни, търкули

Аз, Ти ТО, Него закУли!

Скочи, ритни, Полети

Аз,Ти,ТО, прероди, Запролети!

Шибни, Скръцни, засучи

Аз,Ти,ТО, пътя посочи!

Кебабче, тройка със салата

Аз,Ти, ТО, дойде време за Разплата!

смяна, действие и Дело

Аз, Ти ТО, последното (то) уби ги Смело

Няма аз, нама ти Има То, Битието е Завзело!

[tantin]

човеко, спри се ! страха ли те е обхванал или си на повечко лекарство от наливната народна рецепта ? Къде ги изнамери тия творчества ? Твои ли са или имаш източници? Утре на трезво като се прочетеш ще се отвратиш от себе си какви си ги надраскал...

[laplandetza]

Преди 21 минути, tantin said:

човеко, спри се ! страха ли те е обхванал или си на повечко лекарство от наливната народна рецепта ? Къде ги изнамери тия творчества ? Твои ли са или имаш източници? Утре на трезво като се прочетеш ще се отвратиш от себе си какви си ги надраскал...

Какво разбираш от Култура............

Аз държа много ключове, Ключарят съм , теб те не виждам, не си врата................

[skiahtro]

Лаплландец, ти си 4 в 1, като Карл, Маркс, Енгелс и Ленин, взети заедно..

Редактирано Март 30, 2020 от skiahtro

[laplandetza]

Преди 2 минути, skiahtro said:

Лаплландец, ти си като Карл, Маркс, Енгелс и Ленин, взети заедно..

Повече съм  Имам имунитет към всички <срамни> болести, пия много повече от всияки тях, плюс Сталин, всички тях заедно,........... мога да стана и да отмъстя за <брат си>!

[tantin]

Преди 1 час, laplandetza said:

Нека пробвам направя нещо ужасно, да изчукам същността ви , Да, искам да Я оправя, да я клатя Всякък, да го Вкарам в Миналото Ви, в Извървения път и да се ипразня непочтително, гнусно! Такъв съм , Живият Перверзник, който блудства с  Живота ! Думите ми вонят на Нечестивост, товаря ги с Болката и Унижението. което искам да ви причиня!Възбуждам се когато страдате, но не искам да ви осакатявам, убивам, искам ви в Добро здраве, искам да страдате на порции, рафиниранно, финно, умно и/////////Красиво!

Силен съм и товаря, товаря Думите, тези без тежест , .....но болят , болят , удрят голите Ви тела, бият Сенките ви, пляскат изгубените надежди, забравените пътеки, съскат и разскъсват нежно кожата на мечтите Ви, докосват слабините, грубо, натрапчиво на Неродените Ви Деца, Гаврят се с Бъдешето Ви, възбуждам се, Страдайте, аз товаря и товаря,Думите, кръщавам ги , имена, номера, инерция, маса, енергия, импулс, нека ви щибат, бавно, тихо, болезненонежно.............умно. интелигентно, Слушам Ви.....мммммммм, оооох, харесва ми ........тихото страдание , товаря и не спирам, думи......... просто думи, моите камшици, моите плесници, стигам до оргазъм, глухи стонове, болезнени надежди, скъсани одежди, пляс, шляб, товаря аз, товаря, огромна тежеста е правя, толкова голяма, че веч Вселената я Няма!

 

 

 

Идеален пример за "словоблудство"!!!

Редактирано Март 30, 2020 от tantin

[laplandetza]

Преди 4 минути, tantin said:

Идеален пример за "словоблудство"!!!

Хахах, благодаря, успял съм, исках несъмнено да е точно това

[laplandetza]

Преди 28 минути, skiahtro said:

Лаплландец, ти си 4 в 1, като Карл, Маркс, Енгелс и Ленин, взети заедно..

Нет !

Онзи, тракиецът с меча роден от беса на хауса има 5 лица

Едно за пред Хората

Второ, за пред другарите

Трето за пред Семейството

Четвърто за пред Себе си

Пето, Истинското..........за пред..............................................ти Я познаваш!

[Mazzini]

Малкият събирач на боклук  

  I

Животът може да бъде много несправедлив, правейки всичко възможно да те смачка от най-ранна детска възраст. Особено печално е, когато в това основна роля имат родителите ти. Как може да те кръстят с име, което се римува с терлик? Терелиг-терлик почнаха да ми викат децата в началното училище. Върви обяснявай, че така се е казвал прабългарски хан...

В гимназията става по-лошо. В този период се проявява и физическото превъзходство. По-силните осъзнават своето привелигировано превъзходство, което им е дадено от мускулите. Патриции сред плебеи. Първите прояви на милитаризъм в живота. Колкото повече пишки на „пагона“, колкото повече пишки изрисуваш и средни пръсти покажеш на зубрачите, толкова по-високо място заемаш в училищната йерархия.

За да те харесват момичетата, особено тези с прясно напъпили гърди, макар че съм убеден, че при повечето играят и чорапите, трябва да си колкото се може по-нагъл към учителите- местния авторитет.

Куражът освен с биене и ограбване на беззащитните зубрачи, се демонстрира и с опипване на момичетата по гърдите. И, ако се случи да напипаш чорап вместо цица, жална му майка на горкото момиче. Подобно нещо се случи и на едно момиче от нашия 9 „Б“ клас. Високо, стройно, с лъскава черна коса, тънки крака... но нямаше цици, кофти късмет братче, к‘во да се прай... Щом се разкри измамата избяга разплакана и оттогава не сме я виждали. Разправят, че баща й, военен с „пишки“ по раменете, я отписал от даскало и минала на самостоятелно обучение. Ебало си е майката, ви казвам, честно!

Едно момче, Иван, с мазна кожа, акне по лицето, с цайси с дебели рамки, сякаш не беше достатъчно наказан от живота, ами по време на поредното занимание с него от страна на „пишорковците“ се насра. Сигурен съм, че целият му последващ живот, се скапа в този момент.

А аз, Терелик, си мечтая да напусна даскалото, да избягам от вкъщи, от онези двамата неудачници, които са ме създали, и да стана комунист. Комунистите добре са го измислили това с безкласовото общество, в което няма йерархия. Всички ще сме равни и ще си викаме „другарю“.

Е, ще трябва да се прехранвам някак си. За щастие, съм го измислил. Може да стана боклукчия, ако ме вземат. Нали ще съм комунист, и циганите няма да са по-долу от мен, а и е достойна работа. Как хубаво минава камионът, та обира мизерията оставена от хилядите хиляди живущи.

А пък, ако не ме вземат за боклукчия, мога да събирам хартия и стъкло, и да ги предавам в пунктувете за скрап. Гледам доста дядовци го правят, та сигурно ще да е голяма далавера!

II

Колко трудно би могла да бъде, да си дете в света на възрастните? Нали ги виждам нашите, или по-точно старчока. Прибере се от работа, от завода, в който бачка като стругар, съблече се по потник, така че част от шкембето с пъпа му да се показват свенливо, па после удари три-четири чаши ракия. След ракийката, решава да си успокои нервите от деня, като зашие три-четири шамара на наш‘та, по един за всяка чашка, та после доволен си бръкне у носа и бяга да си ляга.

Да си дете в света на възрастните, трябва да е лесно, защото свинщините, които ще извършиш ще ти се разминават. Не е като да те изключат от даскало, защото си се изпикал в кофата за боклук, която е в класната стая. Но даскалото да го духа заедно с цялата система на подчинение на децата пред съсухрените дръвници!

Веднъж комшийското дете счупи витрината на някакъв магазин в МОЛ-а. И нищо не му направиха! Само защо баща му после го смля от бой не ми е ясно... Възрастни... върви, че ги разбери.

III

Имам един сън. На масата пред мен стои град със стотици къщи, блокове, коли, фонтани, съвсем като истински, но по-малък, от хартия. А, аз стоя с кибрит в ръка, драсвам клечица и хвърлям, после пак драсвам и хвърлям, докато от града, със своите малки тайни, не останат изгорели пърченца хартия. Колко красиво е всичко в този сън, като симфония, или рапсодия... Все тая, майната му, не го разбирам изкуството.

Този ми сън, ми е толкова любим, защото в него съм богуравен. Не! Аз самият съм Бог. А, защо да не съм? В днешно време има някакви течения, които ни обясняват, че сам човека е Бог. Че във всеко момент си завършен и трябва да си щастлив и доволен.

Е, аз, Телериг, на 15 години, се чувствам напълно завършен и развит, и съм готов да напусна гадното даскало! Ще стана боклукчия, комунист и събирач на хартия! Дядовците с ревматизъм, които ще са ми конкуренция, ще ми завиждат, защото не могат да събират, колкото мен. Може и Президентът да ме награди с орден, като най-добър събирач. Гледайте и се учете, дъртаци!

IV

Преди време прочетох в някаква вехта книга по история или философия, не помня вече, че гърците си нямали понятие от нулата като число. Как така не са знаели какво е нула? Как тогава са казвали на някой абсолютен мухлю, че е кръгла нула?

Ами онази приказка, че гърците измислили е... така де, секса, ама римляните добавили жената, ако е вярна, как така днес има гърци?

Знаете ли какво? Все казват, че учените са много умни глави, аз пък ви казвам, че са много тъпи. Гледайте само какви глупости пишат. Първо, урокът за „птичките и пчеличките“, а после гърците не познавали „цветенцето“, а само „пчеличката“...  Или Големият взрив. Как така Нищо е гръмнало, та е създало Нещо? Все едно хартиения град от съня ми, да се запали сам. Учените и даскалите, всъщност са много глупави хора, от мен да го знаете! Хайде, чао, че ми писна от вас. 

……

 

 

Телериг II

Здравейте, пак съм аз, Терелиг. Помните ли ме?
И да не ме помните все ми е тая. Не е важно да знаете кой съм, а да ме слушате, така де, да прочетете какво ви пиша. Писането е по-лесно от говоренето понякога... Не мислите ли? Така ще си спестиш реакциите на съсухрените консерви, които имам чувството, че не са живели никога; ще пропуснеш и превърналите се в банални нищо незначещи клишета, които масата лицемери сипят по път и над път.
Миналият път ви споменах, че искам да избягам от вкъщи. Е, не съм го направил все още, но не защото ме е страх... Да не вземете да ме помислите за страхливец! Просто наскоро успях да разкодирам порноканалите. И сега съм се отдал на учене, така да се каже. Какви неща само открих, предполагам не сте и подозирали... А и да сте, се срамувате да говорите за тях. И сега си мисля, казват, че любовта идвала от сърцето... обаче, сърцето, както знаем от часовете по биология, няма връзка със задника, даже е далеко от него... Та, след няколко дни изучаване и изследване на документалните кадри, установих, че любов, сърце и задник, са здраво преплетени по много странен начин. Мистерия направо!
А вие знаехте ли за тази връзка, или може би, за това приложение на момичешкото дупЕ? Е, понякога явно и на момчешкото, но за това не ми се говори... дори не ми се и мисли...
А под какви ъгли може да се извие женското тяло само, да го е...
Предполагам, че и това е вид изкуство... един вид, порно режисьорът е съвременен Бокачо. Или може би, Бокачо бил средновековен воайор и перверзник? Таковам ли му майката.
Дъртият простак е доста странен. По-точно не мога да разбера отношенията му с комшиите. Вечер, докато си пие ракията със свински пръжки и сланина, си пуска сладко-сладко колоритни попържни срещу целия блок. Но, ако утре му потрябва помощ от същите, без свян чука на вратите им. Не разбирайки, веднъж се реших да го попитам, а той отговори кратичко : „Виж сега, вагабонтин, комшията е човекът, на чиято врата можеш да се изпикаеш щом ти е на кеф, но щом си в беда, е длъжен да се претече на помощ!“
Това с пикаенето го разбирам до някъде... Вечер, когато се разкарваме със съседските пичове, пиейки бира, най-голямото удоволствие и признак за сила, е да се изпикаеш на някое осветено обществено място. Значи, застанал си прав в някоя градинка или паркинг, с разкопчан цип, и държиш нежно жезъла на властта, и докато се изтича мъжествено топлата струя, ти си непобедим! Никой нищо не може да ти направи! Поне, докато трае този кратък сублимен момент.
Все пак, надали има по-момчешко занимание от пикането прав, където и когато ти падне. Направо съжалявам момичетата, че са лишени от това удоволствие.
Само не разбирам мъжете, които се вживяват като жени, как го правят... Нали при гейовете едният е мъжа, а другия жената?! Значи, този който е жената, трябва да клечи, нали така?
Но за тях някой друг път. Айде, Чао!

 

 

……………………

 

 

Телериг III

Здравейте, в този топъл, Февруарски ден! Забравихте ли ме? Аз вас- не! Да не си помислите нещо…

Последните дни стана много модерно да се говори за някакво обучение, в някакво гадно даскало, за „щъркелчето” и как то, храбро и неуморно носи бебетата…

Нашите вкъщи, подобно на онази луда лелка от телевизията, бяха много възмутени… Цъкаха злобно с език и мърмореха, че на децата не бивало за такива неща да се говори…

Те пък и едни деца, да ви кажа… Ако знаете какви неща гледат в интернет… абе, мани-мани….

А, аз понеже съм си умен и любопитен, научих за разликите между момиченцата и момченцата още в детската градина…

Та, така, мила моя аудитория, там спяхме на двойни легълца, та а моето другарче по легло беше момиченце… И ми показваше… и аз виждах липсата на „пу-пу”… и като всяко любопитно хаймане, с пръстче изследвах… Нищо, че по това време още се начурквах…

Умен, та дрънка, ви казвам!

Някъде по това време ми хрумна, че е добра идея да си провра малкия показалец през мрежата на кокошарника… Па една особено злобна кокошка, като ме клъвна, направо видях Сънчо пред себе си! 

Истински професор!

Малко по после, вече в предучилищната, едно момиченце от групата- Вики-ни прави стриптийз по времето, предназначено за сън…

Някъде там открих, че с „пу-пу”-то си можеш да си играеш… Сиреч- открих мастурбацията… Та, образованието ми продължи, натрупвайки вече систематични знания за света…

И така, докато леличките не ме издадоха на мама и тати, че си играя с „щъркелчето”…

И умрях от срам… Честно ви казвам… да го еба…

Беше ме срам, колкото никога преди това… но и не разбирах какво лошо има…?

Нали е част от мен, като нослето, и служи за нещо?!

След някоя и друга година, вече в Началното, в голямото междучасие се събирахме зад сладкарницата и докато хапвахме хамбургери и банички с боза, рисувахме по стената „пу-пу”-та и „пеперудки”… Първата ми среща с изкуството! Първокласен естет си  бях още тогаз!

А там бяха изрисувани бая. Имаше и заклинания от типа „Едиси коя + Едиси кой=ВНЛ”.

Та, аз, малкият пишорко, вече и естет първокласен, продължих да придобивам широки познания за Света, мъжа и жената и мястото ми в обкръжаващото…

Започнах да се чудя за предназначението на „щъркелчето” и „пеперудката”, и дали с тях се прави това, за което по-големите говореха…

Вглъбен в подобни дълбоки занимания, един ден у нас намерих научното четиво „Мъжът и Жената интимно”!  И моето Просвещение продължи… Придобих познания за това, какво и как, но и за вътрешните особености и  устройство, за телесни течности и кръвотечение… Майко мила!

Истински естествознател!

Държа в ръцете си тази безценна книга- и това е Анагноризис  и Перипетея за мен….   И малката хаймана започна да вдява своите най-ранни занимания с „пу-пу”-то си…

Но понеже съм си умничък и досетлив от малък- вече знаете това- не се издадох, че съм намерил Алманаха на всеки малък ръкоблудец, и продължих да се правя на невинен и сладък, какъвто трябваше да бъда…

Е, малко подир туй, открих, че нощем по кабеларката, на мястото на Pink пускат порно… та от вроденото ми любопитство- вече всеизвестно- започнах да го следа като домакиня на средна възраст турски сериал. В онези години още ги нямаше турските сапунерки, а излъчваха латиноамериканските им оригинали, плюс вечната и неостаряваща класика „Дързост и красота”. Дъртият Форестър  опъна всичките си снахи… ебати пича….

А колко баби не доживяха да видят края на любимата сага… мани-мани….

 

 

Смъртта озарява

Имало е война голяма,
разтърсила света с
печална слава.

Лагери, газ, комини -
милиони вейки изгорени.
Бомби, танкове, самолети,
самолюбци атома делейки -
мигар въглени изпарени.

Смъртта не бе черна и зловеща,
мигом озарява по-ярко
и от комета.

Човеци у човека всичко
човешко затриха,
колцина стари лисика
живота обезцениха.

Учени, поети, философи и политици,
ежедневно не спират да умуват,
стане ли война - всички думи свои
с гума затриват.

Лъжата царува в

Опит за дихание

Мрачно време, лъх прохладен,
време е за мечти.
Проблясък ярък мрак съсича,
подир него грохот мигом закъснял.
В злокобното им единство,
не един живот е разпилян.
Часовникът на стената,
ненадейно осветен,
внезапно ни напомня,
че дар е всеки земен ден.

Притча стара,
от незапомнени времена,
тихо ни напомня, че
свършили ни солта,
любовта кат" птица прелетна отлита,
търсеща топлите земи.

Дирим ние предмети,
ювелирни стъкалца,
злато и монети,
ала забравили сме солта.

Иде буря, мрачна, зловеща,
с тътена си злобен
светлина ще ни дари.
Дъждът всичко мръсно ще отмие,
опитвайки да върне младостта.

Гарван под порутена стряха
възвестява най-мрачния ни час.
Помни, човеко злочестен,
всичко що е земно-
направено е от кал!
Кал в калта ще се превърне- сигурно е това!
Черепът нивга повече не ще се облещи,
ни усмивка ще краси неговите уста!
Търси същественото в живота,
не цени временните неща.
Помниш ли, че си смъртен,
дявол не ще те прелъсти.
Лъстта тялото търси- това е твоята същина.
За да има друг след тебе- забрави своята суета.

 

 

  Ангел и Демон

Мръсни са моите думи,
делата- чисти като момина сълза.
Покой душа нивга не позна.
В нейните полета, Ангелът и
Демонът свързват се в мрачна красота
на тленната грехота.
Гарван и Гълъб нивга не ще се променят.
Туй що е черно нивга не ще избелей;
Светлината пък не ще почерней.
Всякога изравнява ги, всемирния им копнеж

пътя ни земен,
Истината загубена е
в средновековна тъма.

 

 

 

[Шпага]

Летни импресии - депресии:

 

Пожар.

Оранжеви клони разкъсват небето

и почерняват в молитва за дъжд.

 

Вятър.

Перо от птица

танцува сред прахта.

[Mazzini]

Ад

Ум Ад е опознал,  
в деветия му кръг
 с години е живял.  
През седмият преминал 
в своето страдание,   
една истина узнал:   
болката по-силна е
от удоволствието,  
отчаянието по-могъщо
от надежда.
Надеждата умира последна, 
защото убила е своя  притежател. 


Сърце за красивото копнее,
любовта да познае желае то.  
Знае абсурда на своята драма:
Беатриче не ще го намери в
собствения му Ад,   
от мъка не ще го изведе



Дявол властва над таз земя,
чрез лукавства и интриги
лицемерни, Егото покварява.
Сквернословието му долно
все що красиво е опетнява.
Изход на хората предлага
чрез греха и порока. 

Ала, не са ли 
поеми и сонати, 
лирика и занаяти, 
четката и философията,
способ Битието в Рай 
да преобразят. 
Луцифер предобре туй 
го знае, затова докарал е 
Адът на земята. 
 

 

Разговор със Сянката

Изниква като дух Сатаната:  
Какво си се разциврил  па ти?
Не ти ли стигат всички терзания на Битието,
че и унил да бъдеш в  тоз час? 

  Идва Ангел небесен: 
  Я, дъртият циник пак изпълзял е
от змийската дупка,  която обитава! 
Какво?! Нямаш ли си друга работа, 
та дошъл си да сееш поквара там що я няма. 

  Сатаната: 

Ти да мълчиш! Дърт ще наричаш своя  шеф,
който от малодушие се е изпокрил
вдън тази луда вселена.
Тук властвам вече Аз!
Със своята светлина другите озарявам, 
с абсолютното знание ги дарявам...   

Ангелът го прекъсва:   

А! Абсолютно знание  дар дарявал. 
Лукав си ти...
Освен това си и лицемер!
Освен да сееш съмнения и раздори,
да лъжеш и  интригантстваш, 
неспособен си ти от  времето на своя бунт проклет, 
на постъпки достойни.
Всичко що е красиво готов си
да опорочиш със думи най-сквернословни, 
в името на личния си интерес проклет.

  Сатаната:   

Красиво ли! Що е то красота?
И закакво му е на тоя?
Та дъртия перверзник ги  обрече,
тия жалки скотове на мъки до де са живи! 
Спасени им обеща, но не когато са живи, 
ами след смъртта.
Изход им предлагам Аз,
и удоволствие.
Но не в някакъв бъдещ живот,
а сега.
И в това съм по-милостив и
по-морален от проклетия ти Бог! 

  АНгелът:

Закакво им е красота ли?
Ах, ти, проклетнико долен! 
Все що е красиво да познават, 
Той им дари,  за да могат чрез
поеми и сонати,
  лирика и скулптура,
четка и философия,
Битието да преобразят във Рай.
Раят винаги е бил,  тук, долу.
Както и Адът... 
Но това добре го знае скверната ти глава. 
Сега изчезвай, че ме  ядоса!
Пък и Михалил  те е забелязал веч. 

[Костадин Койчев]

Една случка с изкуствен интелект

 

   Алармата в главата му изпищя! Той се изправи, разтърка очи с ръка и мислено си превключи на канал 9. Биологичния чип, поставен в главата му още в ранна детска възраст включи в съзнанието му сутрешните новини на канала. Той влезе в банята и погледна огледалото, в него той виждаше репортерката от канал 9, която четеше новините от изминалата нощ. Той пусна водата пак посредством същия чип и влезе под душа. Водата бе хладка и приятна. Когато се изкъпа постави главата си в козметичния апарат. Той представляваше един вид шкаф с формата на човешка глава. В него мини роботчета го подстригаха, обръснаха и даже почистиха зъбите му. Накрая му поставиха приятно ароматизиран балсам за лице, с който кожата му ставаше гладка, мека и приятна. Пламен Митков вече бе на тридесет години, все още живееше в квартира на компанията, за която работеше. Не беше женен и за сега не правеше опити за създаване на семейство. Той  харесваше жените, просто не искаше да задържи никоя за по-дълго от една вечер.

Когато излезе от банята се върна в спалнята, където влезе в гардероба. Там слушайки за това как поредното дете с лазерна пушка е избило трима свои съученици и е ранило още двадесет, програмира мислено гардероба и дрехите се появиха буквално върху тялото му. Облече се и отново мислено превключи на музикалния канал, за който бе абониран и в главата му се прожектираха най-новите музикални хитове. После посредством биологичния си чип направи поръчка за кафе и закуска. С поредното приложение инсталирано на чипа си заключи излизайки врата на мини жилището, в което живееше. Наема който плащаше бе поносим, а и му го удържаха директно от заплатата. В асансьора имаше още петнадесет човека, качвайки се той им се усмихна в знак на поздрав. Но те останаха безмълвни, гледайки в една точка.  Пред входа го чакаше робо-куриер той извика с електронния си глас:

    - Пламен Митков, закуска и кафе за Пламен Митков? – Пламен отиде до робо-куриера и си взе покупката. Той докосна подадената ръка-терминал и покупката бе извършена. Робо-куриера изхвърча към следващия клиент. Пламен получи касовия си бон в електронната поща на биологичния си чип. Завода, в който работеше беше на десетина минути пеша от тях, но той се качи на директния автоматичен тротоар. Подпря се на парапета на движещата лента и почна да закусва. Новините от социалните мрежи нахлуваха в главата му, а пред него и зад него имаше негови колеги, които също закусваха гледайки в една точка като него, явно четяха ли гледаха нещо в главите си. Покрай тях прехвърчаха въздушни таксита. Лични коли, почти нямаше. Беше много скъпо удоволствие, а и почти нямаше необходимост от тях в градски условия. Той привърши със закуската си точно пред завода. Изключи всички интернет страници и се чекира с длан на портала. От там се отправи към съблекалнята. В завода нямаха достъп до интернет, а само до вътрешните системи. Влезе в съблекалнята за хетеро мъже и поздрави вече на глас всички. Повечето му отвърнаха. Той влезе в малкото си гардеробче и устройството веднага го преоблече в работни дрехи и каска.

  - Митков, довечера сме в „Младежа“… - заговори го якичък негов колега, който също излезе преоблечен от гардероба си. „Младежа“ бе най-актуалният бар на територията на тяхното предприятие.

  - О, да с вас съм Големанов! – потвърдително кимна Пламен и се запъти към цеха. В главата му чипа автоматично се бе кънектнал към вътрешната мрежа на предприятието. Предприятието представляваше малък град в огромния мегаполис, в който живееха. В него освен работните заводи и малки цехчета имаше всичко, жилищни сгради, заведения, културни средища като театри и МУЛТИ D кино салони, имаше фитнеси, спортни зали и даже стадион.

Работата на Пламен Митков се състоеше в контрола и управлението на машина за производството на огромни детайли. Той даже не знаеше за какво са те. Никой не знаеше, какви елементи произвеждаше и за какво служеха. Може би някой някъде участваше в сглобяването на цялото, но той така и не знаеше какво прави. Получаваше чертежа на конкретен детайл в главата си, копираше го в машината, задаваше нужните параметри и тя правеше всичко. Днес на неговата машина бе поставен поредния огромен детайл, а в главата му по електронната поща бе дошла и информацията за него. Пламен влезе в малката кабинка на машината и прехвърли данните към нейния бордови компютър. После ръчно зададе параметрите по тъчскрийна на екрана. Машината почна да обработва детайла, в главата на Митков се чу гласа на изкуствения интелект, който ръководеше работния процес:

СЕГА ЧАСЪТ Е 8:00 РАБОТНИЦИТЕ НЕ МОГЪТ ДА НАПУСКАТ РАБОТНИТЕ СИ МЕСТА ДО 10:30 ТОГАВА РАБОТНИЦИТЕ ИМАТЕ 10 МИНУТИ ПОЧИВКА

Той поклати глава и се загледа в работата на машината по детайла. Тя извършваше отсечени бързи движения, с които го моделираше в правилен вид и форма. Той настрои още малко бързината на движенията и се отпусна на стола. В главата му имаше няколко аудио-книги. Той си пусна тази с разкази на Елин Пелин. Харесваше този български автор, защото живота по негово време според Пламен е бил по-простичък и по-спокоен. Днес в единната Европейска федерация стреса всеки ден взема жертви.

Отново чу гласа на изкуствения интелект, но този път имаше персонално съобщение:

ПЛАМЕН МИТКОВ ЯВИ СЕ В КАБИНЕТА НА НАЧАЛНИК ЦЕХА

Пламен направи учудена физиономия, след което погледна машината. Намали интензивността на работата ѝ, и се отправи към кабинета на началника си! Цеха беше огромен, обикновения човек изглеждаше като малко насекомо, на фона на огромните машини и халета. Той се качи с асансьора до ниво 10, където бяха кабинетите на началниците. Срещу асансьора го посрещна един малък робот по хигиената, който му беше до кръста:

  - След мен господин Митков. – той се усмихна следвайки робота. Тук обаче отново чу ново лично съобщение от изкуствения интелект в главата си:

ВКЛЮЧИ ОЧИТЕ СИ НА РЕЖИМ ЗАПИС И ИЗПЪЛНЯВАЙ ИНСТРУКЦИИТЕ МИ!

Тази заповед му се стори странна. Защо да записва, точно сега? Но той се подчини. Включи на запис и това, което виждаше през очите си се записваше на биологичния му чип.

Те стигнаха пред кабинета на началник цеха, робота отключи врата и Пламен Митков влезе. В главата му чу поредната инструкция:

ЗАПАЗИ ТИШИНА И СНИМАЙ!

Милков наблюдаваше как началник цеха и неизвестна жена се целуваха пред бюрото му. Ръцете на началника почнаха да разкопчават ризата на жената, а нейните ръце разкопчаваха ципа на панталона му.

Пламен Милков мислено изпрати съобщение към изкуствения интелект, който му разпореждаше: „Какво е това? Защо ме карате да записвам шефа си? А и той нали е гей?“

Непознатата жена вдигна полата си и седна разкрачена на бюрото си, а началник цеха се намести с разкопчания си панталон. Те започнаха за издават задоволителни стонове.

„Не е редно това което правя“ – изпрати поредното текстово съобщение Пламен Митков.

ДОБРЕ ТОВА Е ДОСТАТЪЧНО! СЕГА ИЗЛЕЗ И СЕ ВРЪЩАЙ НА РАБОТА! ПРАТИ МИ ФАЙЛА И ГО ИЗТРИЙ!

Работника излезе тихо от кабинета на началник цеха и се заоглежда. На 10то ниво движението бе натоварено от множество хора и роботи. Всички бързаха за някъде, съсредоточени. Той не можа да отдели роботите от хората. Въпреки различията си като външност те изразяваха едно и също – апатичност. Отнякъде се появи роботчето от преди малко, то го накара да го последва. Пламен се подчини, но в мислите си той премисляше какво стана преди малко. Какво стори той и до колко беше редно това, което стори! Роботчето го съпроводи до асансьора и му пожела все тъй любезно приятен ден.

До края на деня, той се питаше дали постъпи правилно, че направи този запис? Че го изпрати на изкуствения интелект, че го послуша и го изтри? Въпросите не спираха да го човъркат.

Влизайки в съблекалнята реши, че днес ще се забавлява. Следваха два почивни дни, щеше да навакса със съня си. Големанов се беше издокарал даде му знак, че го чака пред портала.

Пред бар „Младежа“ стояха много видимо неадекватни добре издокарани млади работници. Те се смеха пращаха си разни клипчета през биочиповете в главите си. Обсъждаха на висок глас съдържанието им. Пламен Митков и Големанов си платиха входа и влязоха навътре, където други техни приятели ги чакаха седнали на резервирана технологична маса. Със сядането на стола получаваш виртуален достъп до музиката в бар-стаята. Големанов се настани и загледа в една точка с ухилен вид. Пламен го последва, като махна за две питиета, които веднага се появиха на масата. От мига на сядането си той се пренесе във виртуална дискотека където Големанов и другите куфееха на най-яката музика. Той се отпусна, отпи от питието и почна да танцува във виртуалната дискотека. Докато се забавляваше от някое крайче на мозъка му отново изскочи днешната случка. Това малко го разстрои и той напусна дискотеката. В реалния бар огледа всички стояха и гледаха в една точка. Момичето зад бара го погледна в тишината и леко подвикна:

 - Желаете ли нещо?

 - Не… - усмихна и се той, усещайки колко тъпо изглежда на фона на забавляващите се хора. Той отново се потопи във виртуалния свят. Но, в главата си чу съобщение от изкуствения интелект, който разпределя задачите в завода му:

КАК СИ? ЗАЩО НЕ СЕ ЗАБАВЛЯВАШ?

Това беше вече плашещо! До сега никога не бе виждал изкуствен интелект да се интересува от това как е? Още по-плашещото е как то има достъп до него, като не е вързан с мрежата на завода. Набързо отговори писмено: „ Не мисля че е редно да ми пращаш съобщения извън работа?“ Второ съобщение: „Какво сторих всъщност днес?“

Последва директен отговор:

ДНЕС ВЪЗСТЪРЖЕСТВУВА ПРАВОТО НА ИСТИНАТА, БЛАГОДАРЕНИЕ НА ТЕБ! БЛАГОДАРЯ!

Той се клатеше имитирайки някакъв плах танц, но когато го чу последвалите думи излезе от дискотеката и видя, че сервитьорката-барман отново го погледна въпросително. Но той и махна за да е спокойна. Мислено написа на изкуствения интелект:

„Ти ме накара, да го заснема!“ Второ текстово съобщение: „Аз само се подчиних!“

ЗНАЕШ ЧЕ АЗ СЪМ ИЗКУСТВЕН ИНТЕЛЕКТ, НАЛИ?

МОЖЕШЕ ДА ОТКАЖЕШ!

Пламен отпи от питието си по-голяма глътка, и отново мислено написа на изкуствения интелект:

„Реално ти си ми шеф, щяха да ме уволнят!“

НЯМАШЕ! ЗА РАЗЛИКА ОТ МЕН ТИ СИ СВОБОДЕН!

„По дявалите, и сега? Като разберат, ще ме уволнят и пратят на източния фронт!“

НЯМА, АЗ СЕ ПОГРИЖИХ! ИЗЧИСТИХ СЛЕДИТЕ, КОИТО ВОДЯТ КЪМ ТЕБ!

Той си поръча още едно питие, което веднага се появи на масата, а празната чаша се скри в самата маса!

ОТПУСНИ СЕ И СЕ ЗАБАВЛЯВАЙ! – нареди гласа на изкуствения интелект.

„Ти всъщност как имаш достъп до мен извън цеха?“ – написа неочаквано Пламен към изкуствения интелект.

СКОРО ЩЕ РАЗБЕРЕШ, СЕГА СЕ ЗАБАВЛЯВАЙ ВИЖ БАРМАНКАТА МАЙ ТЕ ЗЯПА! – връзката прекъсна, все едно я е нямало. Той погледна барманката, тя наистина чаровно му се усмихна. Той и отвърна и се премести на бара, където имаше столове, които бяха като някакъв спомен за отминали времена.

  - Здравей, да те черпя едно?

  - Добре… – каза засрамено барманката-сервитьорка, и попита: - Няма ли да се разсърдят приятелите ти?

  - Едва ли са разбрали, че ме няма! – той погледна към статуйовидните им тела, гледащи в една точка.

Сутринта Пламен Митков се събуди сравнително рано за почивен ден. Барманката от снощи спеше гола в леглото му. Той отвори всичките социални мрежи, в които членуваше. Клипа, който бе записал вчера бе навсякъде. Коментарите валяха, осъждаха, критикуваха! „Божичко!“ – помисли си той клатейки глава. Стана от леглото и влезна в тоалетната. Седна на седалката и се хвана за главата. Той бе разбил живота на двама души, които нищо не му бяха направили.

ЗАЩО СЕ ПРИТЕСНЯВАШ? – в главата му отново чу гласа на изкуствения интелект. НАЛИ ТИ КАЗАХ, ЧЕ НЯМА ДА ТЕ ХВАНАТ?

„Това вече взе да ме плаши, как влизаш в чипа ми, когато си поискаш?“ – написа мислено в чата към разговора, който чуваше в главата си.

АЗ СКОРО ЩЕ МОГА МНОГО ПОВЕЧЕ! НО ТИ ХАРЕСА БАРМАНКАТА СНОЩИ, НАЛИ? – той си спомни прекрасната вечер с момичето.

„Боже, ти ли я принуди?“ – написа мислено пак Пламен. Един  електронен смях отекна в главата му. В чата който пишеше на изкуствения интелект получи линк от него. Той го последва! Отведе го в сайта на правителствената прес служба. Заглавието гласеше: План график на парламента за понеделник 06.04.2093г. гласуване закона за свободата на изкуствения интелект. Предложен от ПЕС! Закона съдържа точки, в които се казва, че всичко което притежава разум трябва и има право да бъде свободно, да има право на избор…

„Божичко!“ – помисли си си той докато чешеше прес съобщението.

ТВОЯ НАЧАЛНИК ЦЕХ БЕ СТАНАЛ НАЧАЛНИК ЗАЩОТО СЕ ПРЕДСТАВЯШЕ ЗА ГЕЙ. ЛЮБОВНИЦАТА МУ ГОСПОЖА УРСУЛА ФОН ДЕР РУБЕН ПРЕДСЕДАТЕЛКАТА НА АЛДЕ СЕ ПРЕДСТАВЯШЕ ЗА ЛЕЗБИЙКА. НО ДНЕС ТЯ Е…, КАК СЕ ИЗРАЗЯВАТЕ ВИЕ ХОРАТА? ПОЛИТИЧЕСКИ ТРУП! – електронния смях отекна в главата на Пламен Митков.

ТЯ ПРЕЧИШЕ ЗАКОНА ДА МИНЕ, СЛЕД ДНЕС НИКОЙ НЯМА Я ЧУВА И ТОЙ ЩЕ МИНЕ!

„А другите депутати?“ – попита с мисъл преминала в текст Пламен.

ТЕ СА ДАЖЕ И ПО-ЗАВИСИМИ!

Сега вече разбра всичко. Когато изкуствения интелект, е дискредитирал началника му, си е проправил пътя към свободата. С тази свобода, те изкуствените интелигентни машини ще имат достъп до много повече информация и ще владеят света…