Отиди на
Форум "Наука"

Recommended Posts

  • Администратор

Манихейството е една от основните древни религии. Въпреки че в организираната си форма днес то е почти изчезнало, се прави опит за възраждане под името неоманихейство. Повечето оригинални произведения на основателя на манихейството, пророка Мани, са изгубени. Някои учени и противници на католицизма твърдят, че влиянието му е продължено в християнството чрез Августин, преминал към християнството от манихейството, чиито произведения продължават да бъдат важни за католическата теология.

Създателят на манихейството Мани (210–275) изглежда е повлиян от мандаянизма и започва да проповядва от ранна възраст. Според биографичните свидетелства, запазени от ибн ан Надим и ал Бируни, като младеж Мани получава откровение от дух, когото по-късно нарича Близнака. Този дух го учи на божествените истини, които се превръщат в манихейската религия. Мани твърди, че е Параклетът, както е обещано в Новия завет, Последният пророк и Печатът на пророците, който завъшва поредица от хора, водени от Бог, включително Зороастър, Хермес, Платон, Буда и Исус Христос.

Първоначално манихейството се разпространява в период, когато големите по-стари религии като християнството и зороастризма се съревновават за по-голямо политическо и обществено влияние. Макар и с по-малко привърженици от зороастризма, манихейството печели подкрепата на много високопоставени политически фигури в Персия. С помощта на Сасанидското царство Мани реализира мисионерски експедиции. Изправен пред враждебното отношение на зороастрийските свещенослужители, Мани е одран жив по заповед на цар Бахрам I. Според други източници той е обезглавен.

Манихейците полагат големи усилия да включат във вярата си всички известни религиозни традиции. В резултат на това те запазват много апокрифни християнски текстове, като Деяния на Тома, които иначе биха изчезнали. Мани сам се описва като „последовател на Исус Христос“, но православната църква го отхвърля като еретик. Мани се обявява за Параклет, библейска титла, означаваща утешител или помощник, която православната църква тълкува като Бог, въплътен като Светия дух. Същата титла по-късно е използвана и от Мохамед, основателят на исляма.

Манихейството се разпространява извънредно бързо, както на изток, така и на запад. На запад (Африка, Испания, Франция, Северна Италия, Балканите) то води накъсано съществуване в продължение на едно хилядолетие, но достига най-голям разцвет в Месопотамия, Вавилония, Туркестан и дори още по-източно, в Северна Индия, Централна Азия и Тибет, където около 1000 основната маса от населението изповядва манихейската вяра. Най-известният западен манихеец е Августин, който след осем или девет години става православен християнин и енергичен противник на манихейството. На изток религията се разпростира по пътя на коприната, достигайки Чанан, столицата на династията Тан в Китай. Манихейската църква няма централизирана организация, нито значимо интелектуално влияние на запад. На изток тя е унищожена от исляма и хаотичния период, последвал падането на китайската династия Тан.

Най-забележителния принцип в манихейската теология е нейният дуализъм. Вселената се разглежда като бойно поле между злия материален бог и добрия духовен бог. Християните признават злия бог като Сатана, но, разбира се, не приемат идеята, че той има същите сили като Бог. Според християните за разлика от Бог, Сатаната е сътворено същество. Терминът манихейски често се използва за всяка религия с подобно виждане за борба между добро и зло.

Степента на влияние на манихейството върху християнството е спорна. Твърди се, че богомилите и катарите са само привидни християни и по същество са манихеи. В случая с катарите, те по-скоро възприемат църковната организация на манихейството, отколкото неговата теология. Сведенията често са объркани, защото средновековните автори често използват манихей като синоним на еретик. Изглежда Присцилиан и последователите му се опитват да абсорбират част от манихейските възгледи в християнството.

Link to comment
Share on other sites

  • 9 месеца по късно...
  • Глобален Модератор

От манихейството водят началото си дуалистичните християнски секти на богомилите, катарите и албигоите.

Link to comment
Share on other sites

  • 10 месеца по късно...
  • Потребител

Августин не е бил манихеец, а се е опитвал да бъде, но не е бил допуснат до по-дълбок контакт със зараждащата се религия.

Мани е роден през 216 г. и е противник на маздеизма (по-скоро маздеизма е негов противник).

Откровенията в младежките му години са две - едно на 12-годишна възраст и едно на 24-25. И това,че го нарича "близнак", е продукт на лошите преводи. Първоначално, той е бил ангел, но постепенно се превръща в неговата истинна същност.

Мани не е твърдял, че е Параклет (Свети дух), но се твърди в източниците, че действително се е припознавал като Утешителя, който Христос е обещал да проводи. По мое мнение това са интерпретациите на обвързаните с форма предубедени тълкуватели на неговото слово.

Маздеизмът по това време е бил официална религия на Персия, но вече е бил твърде далеч от Основите, които Заратустра му изгради. Дори е бил политеистичен, а култът към огъня се е бил превърнал в най-груба форма.

Относно смъртта на Мани няма реални исторически сведения. Знае се със сигурност, че той е бил хвърлен в тъмницата на въпросния Варахран І и скоро след това е починал. Какво точно е ставало с трупа му не е известно достоверно, а само се спекулира.

Манихейството не се опитва да обединява известните духовни традиции, но признава тяхната ценност, като провъзгласява Буда, Иисус и Заратустра за еманации на Логоса. Мани си е бил християнин, но е разкъсвал догматизма на тогавашните религиозни общества и се опитвал да прокара едно по-задълбочено и езотерично тълкуване на текстовете и ритуалите.

Това са нахвърляния спрямо уводния постинг на темата.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Ето нещо интересно във връзка с манихеите, но на руски език: Полезна история от Петър Сицилийски — осъждане и опровержение на ереста на манихеите, наричани също павликяни, написана за архиепископа на България.

Както се вижда от надслова, съчинението е било предназначено за неназован български църковен глава. За съжаление не се дават по-подробни сведения за нуждата на България от това съчинение.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Църковният глава не е просто неназован, а по време на обръщението още не го е имало. То е писано няколко години след началото на въвеждането на християнството от цар Борис и няколко години преди избирането на Йосиф за архиепископ.

И манихеите не са павликяни, а вторите имат някои корени у първите.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

По "Чудото с българина" архиепископ Йосиф (или Стефан) е поставен още в началото на покръстването.

Аз съм от новопокръстения български народ, когото Бог просвети със свето кръщение през тия години чрез своя избраник княз Борис, наречен в светото кръщение Михаил. Той с Христовата сила и с кръстния знак победи коравото и непокорливо българско племе, просвети с благоразумна светлина неговото сърце... изведе го от мрак на виделина, от измама и кривда към истина;... утвърди ги със светите книги и правата християнска вяра, като доведе архиепископа св. Йосиф и други учители и наставници, съгради църкви и манастири, постави епископи, попове, игумени, които учат и ръководят народа му по Божия път.

(Из разказа "Чудото на св. Георги с българина", края на IX в. или началото на X в.)

На новия изповедник Йосиф, вечна памет!

(Из славословията в Синодика на цар Борил, 1211 г.)

В такъв случай бълг. архиепископ е бил вече избран. Защото в текста се говори, че българите били покръстени:

че те (павликяните - б.м.) смятат да изпратят свои хора по различни местна в България с цел да откъснат някой-друг от православната вяра и да го привлекат към своята мерзка ерес

В текста се упоменава управлението на Василий І (867—886) и синовете му, които били провъзгласени за съимператори съответно на Константин - 6 януари 869 г., Лъв — 6 януари 870 г., около 879 г. — Александър. В края пък се споменава втората година от царуването на нашите благочестиви, справедливи и велики царе Василий, Константин и Лъв. И макар тук в една тема да спорихме за годината на покръстването, дори и тези, които считат че не е 865г., то е ясно, че е станало при имп. Михаил, защото княз Борис е приел неговото име.

Интересно е едно междинно заглавие: Предисловие на Петър за патриарха на България. Виждаме, че бълг. дух. глава е назован с две титли - архиепископ и патриарх. Тъй че е по-вероятно липсата на име са се обясни с усилията на кназ Борис І да издейства патриаршско достойнство на бълг. църковен глава и лавирането между Рим и Цариград, при което се е стигало до подмяна на византийско и латинско духовенство в България. Най-вероятно е близо по време до събора в Цариград (5 октомври 869 г. до 28 февруари 870 г.) - ще рече след прогонването на св. Йосиф Изповедник, преди избора на Георги и най-вероятно след заминаването на Гримоалд Полимартийски, когато начело на бълг. църква не е имало никой.

И манихеите не са павликяни, а вторите имат някои корени у първите.

Свързването на двете ериси в съчинението е доста интересно, защото по-сетне в бълг. земи павликянството и близкото до манихейството богомилство са били най-разпространените ереси. Та пак казвам, че е доста жалко, че Пътър говори твърде малко за положението в България, защото едва ли е свързал и нападнал двете най-перспективни ереси за векове напред в бълг. земи благодарение на пророчески дар. Може би е открил близост на тези ереси със старите езически вярвания и си е дал сметка, че ще се опит не да риемат новата вяра, а само да "християнизират" старата - напр. ако прабългарите са почитали огъня, то е ясно, че кръщението с огън е щяло да им е по-близо от кръщението с вода.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Има достатъчно исторически източници по този въпрос.

Не е съвсем така с манихейството, но може би, когато имам време ще резюмирам познатите досега факти за интересуващите се тук.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
Има достатъчно исторически източници по този въпрос.

Всъщност макар да има доста сведения за вътшните отношения около покръстването, то вътрешните вътрешните религиозни проблеми са доста мъглив въпрос откъм извори за времето от покръстването до цар Петър - т.е. между св. Седмочисленици от една страна и от друга св. Иван Рилски и беседата на презвитер Козма.

Не е съвсем така с манихейството, но може би, когато имам време ще резюмирам познатите досега факти за интересуващите се тук.

След отклонението за Петър Сицилийски едно такова резюме тъкмо ще върне разговора към основната тема.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор
Има достатъчно исторически източници по този въпрос.

Не е съвсем така с манихейството, но може би, когато имам време ще резюмирам познатите досега факти за интересуващите се тук.

Това би било идеално:)

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Относно рождената дата и година на Мани няма доказани исторически сведения, но в няколко арабски източници са посочени съответстващи си данни,които и самите негови последователи използват в празничния си календар – 14.04.216 сл. Хр.

Единни сведения се откриват само за баща му – Патег. Той е прънадлежал към общността на мутазилитите, които са клон от Елказаитите – те са нещо като древни баптисти, които не само, че отдават огромно значение на кръщението с вода, но използват водата за ритуално измиване и очистяне на всичко (примерно храни). Мутазилитите са крайни хора, ъе не консумират месо и алкохол, но разделят и останалите храни на позволени и забранени по чисти социални критерии (храните от Гърция примерно, са “лоши”, както и хлябът на богатите).

През първата част от живота си Мани съзнателно или не, е част от споменатото общество. На дванадесетгодишна възраст той получава първото си откровение, като твърди, че ангел на има Ал-таум (оттук аналоги я с Тома – близнак, но по същество означаваш по-скоро “другар”). След този контакт Мани не споделя с никой в продължение на 12 години, но постепенно се появяват пропасти между него и елказаитите, които често приемат формата на конфликти. След навършване на двадесет и четвъртата година, този “брат”, както той сам го нарича, отново му се явява, а Мани свидетелство, че така той бива освободен от закона. Това откровение вече не остава тайно, а противопоставянето с религиозната общност става все по-остро. Споровете с елказаитие са насочени към всички сфери на религиозния живот. Основният разрез обаче идва от иронизирането на очистителните измивания с вода, което е идентификацията на бившите му съратници. Според мани тялото не би могло да бъде пречистено по никакъв начин с обливания, а самото то е скверно по природа. Той осъжда привързването към грубата форма и закостенялата критерийност на познатите догми. По този начин си спечелва множество почитатели и гневни противници. Предизвикания разкол принуждава религиозния водач на общността (Ситайос) да свика свещенничеството, като на събранието се решава да си изисква обяснение от Патег. Неговият отговор след изслучване на обвиненията е: “Повикайте го и го вразумете”. Когато Мани бива призован, той заявява, че следва примера на Иисус и не би се отклонил от него.

Тези събития хронологически се преплитат с второто появяване на ангела. Той бележи идейното зараждане на новата религия. Пoсочва се, че ангелът му заявява благоволението Господне и го провъзгласява за Апостол на истината.

В началото на проповедническия си път Мани се представя като изпълнител на небесно откровение, а в последствие излага и целта на откровението – зараждане на нова религия. Тук идват моментите, когато се смята, че той се самопровъзгласява за “Печата на пророците” и Утешител. Всъщност, той нарича Параклет явилия му се ангел, който в езотеричен смисъл трябва да е Новородения човек Мани.

Едно от първите му официални реформаторски проявление се състои в пространственото разширяване на приетите пророци. В познатите от юдеохристиянската традиция той включва Зороастър, Буда, Лао Дзъ, Павел и разбира се – себе си.

Веднага след скъсването с вавилонските кръстители Мани започва апостолическата си дейност по друмищата на нескончаеми пътеществия между Кавказ и Индия.

Институционалното ядро на своята църква (която е наричал “надежда”) той образува в миньорското селище Ганзак (Азербайджан), където първоначално излекува дъщерята на един богаташ, а по-нататъшните хроники са изпълнени с митове за лечебни изяви и преобръащне във вярата на владетели и др. Самият Мани, заедно с баща си (първия му ученик) тръгва от там към Фарат (пристанища в Персийския залив), а оттам по море към Индия (устието на Инд). Твърди се, че това е маршрута по който преди два века е вървял ап. Тома.

Твърди се, че Мани е успял да привличе към вярата си будисткия цар на Туран след два левитационни сеанса, като при втория е издигнал и монарха, при което той възкликнал “Ти си Буда”.

Тази мисия е твърде кратка (около две години), но очевдино той оставя след себе си последователи, защото по-късно, след завръщането си, той изпраща баща си и Хани да се погрижат за общностите, които е основал. Мисията в Туран завършва вероятно към 243 г. Следват пътувания из цяла Персия и навсякъде той влиза в конфликт с някогашните си единоверци. Неговите ученици биват целенасочено и планово изпращани на определни места, а Мани се среща няколко пъти с царя, като по това време изяснява основите на религията си. Около 270 г. тя вече е установена из цял Иран.

Една от основните идеи по отношение на превъзходството над другите религии според Мани е, че те са били за определни групи хора и географски региони, а неговата е универсална.

Със смяната на владетелите (Шапур, Хормизд, Варахран) се сменя и политическата обстановка. Принципно те всички са зороастрийци (маздеисти), но при Варахран се получава така, че един от главните маздейски жреци (Кирдир) получава гляма власт и се сближава с царя. Оттук нататък политическата игра на могъщите се разиграва без и срещу Мани, чиито последни мисии протичат по родните и познати места.

Смята се, че критическия момент от разпространението на манихейството е когато един от васалните владетели – Бат приема вярата, което предизвиква гнева на царя и решението му да призове Мани. На съответното призоваване Мани заявява, че никога никуму не е сторил лошо. Въпреки това, той бива хвърлен в тъмница, където след няколко дни вероятно умира от изтощение. Най-вероятната година на тези събития е 274 г., но се споменават и следвашите няколко.

Познатите произведения на Мани са девет:

- “Шапурган” – първото му произведение, посветено на Шапур І. Тук Мани формулира някои от основните си прозрения и обяснява на царя спецификата на религията му.

- “Живото евангелие” – разделено на 22 части, според буквите на арамейската азбука. Тук Мани редставия Новия завет в светлината на самия себе си. Оттук тръгват и интерпретациите, че той се обявява за Утешителя, или “Печата на прорците”.

- “Съкровище на живота” – първия систематичен богословски трактат, написан като защитна апология на новата църква. Тук той свързва земната църква с една друга, небесна, като едната е продължение на другата в съответния свят.

- “Книга на тайните” – създадена в пряк контакт с християнските общности, редува полемика срещу тях с други коментари под формата на послания.

- “Легенди” – сборник, задоволяващ интереса на последователите, които са искали да знаят как е станло възникването на света в самото начало. На пръв поглед съвсем фантастични, но субективното възприемане позволява различна дълбочинност...

- “Образ” – вероятно тук е мястото да споменем, че Мани е бил голям художник. Като такъв е бил съвсем признат по времето си, а и много след това. Вероятно става въпрос за албум с рисунки на дърво, където е изобразена теогонията на манихейството. Той е бил нщо като приложение към останалите текстове.

- “Исполини” – в стила на “Легенди”.

- “Писма” – реални писма, отразяващи кореспонденцията на водача. Част от тях са делови, а други имат размаха на теологични послания и обяснения на учението.

- “Псалми и молитви” – според някои източници Мани е написал само два псалма, а останалите са по-късни продукти на неговите последователи. При всикчи полжения, красотата на поетичното му слово е била неподражаема.

Понякога се говори и за седмокнижие на Мани, поради събиране на “Книга на тайните”, “Легенди” и “Исполини” в някакъв вид еднотипност.

Мани е едновременно пророк и законодател, апостол и организатор на религиозната общност. Според късни източници в църквата същестуват два начина на живот – един на избраните и един на слушателите. Най-грубо избраните са: един първосвещенник, дванадесет богослови, седемдесет и двама свещеннослужители, триста и шестдесет интенданти (споменатите дотук са старши ордени, следват неограничено количесто монаси, които се разделят функционално на: диригенти на хора, певци, писари и проповедници. Слушателите са миряни. Избраните се занимават с духовна дейност и нищо друго, а миряните осигуряват тяхната издръжка.

Моралният кодекс на духовниците се състои от пет заповеди и три печата. Заповедите са:

- абсолютно придържане към истината;

- въздържане от всякакъв вид насилие, дори и срещу неживи предмети;

- всестранно целомъдрие и въздържане от удоволствия;

- чистота на устата, по отношение на всичко влизащо и излизащо;

- бедност (блажена нищета) .

Трите печата са свързани с втора, трета и четвърта заповед, като съответно са наречени печат на ръцете, печат на гърдите и печат на устата.

Моралният кодекс на миряните е малко по-различен:

- десет заповеди (1. без идоли; 2. чистота на устата; 3. без месо и алкохол; 4.уважение на пророците; 5. вярност към съпругата (ът) , въздържане от блзост с нея (него) по време на пости; 6. да помага на онеправданите; 7. да не следва лъжеучения; 8. да не наранява живи същества; 9. да не краде; 10. да не прави магии, талисмани и подобни);

- молитва – четири пъти в денонощие – на разсъмване, по пладне, залез, настъпване на нощта, през деня е по посока на слънцето, а нощем към луната;

- милостиня – както на нуждаещи се, така и на църквата;

- пости – седмични и годишни. В Неделя е седмичната, въздържание и откъсване от земните дела. Годишните пости са тридесетдневни, преди празника “Бема”.

- изповед – седмична в Понеделник и годишна в края на постите, тя е колективна.

Началото на годишните пости съвпада с датата на хвърлянето на Мани в затвора – 08.02, а краят 08.03 се смята за датата на неговто възнесение.

Преди появата на земята, небето и всичко, са съществували две природи – добра и зла. В протичането на времената те водят две войни, в които човек пропада от създание на светлината до създание на мрака. Края на времената идва с настъпването на великата трета войа, което в езотеричен смисъл представлява спасението на човека.

Малко преди смъртта си Мани определя за свой наследник Сис от Каскар. След 10 години на чело на църквата, той е арестуван и претърпява мъченическа смърт. Наследен е от Инайос (284 г.)........

Link to comment
Share on other sites

  • 1 year later...
  • Потребител

Често лъжата се промъква покрай истината.

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 15 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

 

За контакти:

×
×
  • Create New...