Насилствено покръстване на помаците

[Аспарух IYI]

На 5 октомври 1912 г. избухва първата Балканска война.

Турция трябва да бъде прогонена от балканските земи, а освободените територии да бъдат поделени.

И докато всички погледи са вперени в разиграващите се бойни действия, в тила се случват не по-малко драматични събития.

Още в първите месеци на войната, по инициатива на Българската Православна Църква, с подкрепата на цар Фердинанд, правителството на Гешев и ръководството на ВМРО, започва покръстването на помаците.

„Моментът – както пише Ст. Шишков- беше много рядък, най-удобен, най-благоприятен, тогава всички основания бяха и човешки и християнски и правоверни."

Това означава, че ходът на политическите събития позволява провеждането на асимилационна политика без излишен шум и гласност.

Дори опозиционните вестници, традиционно критикуващи всяка стъпка на правителството, не поместват информация по въпроса чак до края на 1913 г.

Единствено „Църковен Вестник" публикува статии, пропагандирайки започнатото под ръководството на пловдивския митрополит Максим покръстване.

От страниците на печата помаците са обвинени открито в антибългарски действия в най-критичните моменти от освободителната борба - Априлското въстание /1876 г./ и Руско-турската война /1877-1878 г./: „...в помаците някога наши братя и сестри, ние сме имали най-големи, най-жестоки и най-фанатизирани врагове...".

Но веднага следва уговорката : „ Ала за това те не са виновни, тяхната съдба се знае, тя е най-злочеста..."

С избухването на Балканската война за помаците настават тежки дни.

Изгрелият мираж на „Велика целокупна" България поражда нови тревоги, касаещи религиозната принадлежност.

„Разните вери носят разни чужди идеали"- пишат пазарджишки общественици до министър предеседателя Ив. Ев.Гешов

. „На църквата предстои да потърси пасомите си.", което значи да ги побългари чрез вярата.

За първа мишена са определени помаците от освободените територии.

Тяхната християнизация според инициаторите на покръстването е единственият начин да се преодолее пропастта, зееща между българите християни и мюсюлманската душа на помаците.

И така в условията на еуфория от победите на българските войски от края на 1912 г. до лятото на 1913 г. са покръстени стотици населени места /села, махали, колиби/ в Родопите, Западна Тракия и Македония.

Покръстените в тези области са приблизително 200 хиляди души.

Няма място за избор: „Поставихме въпроса прямо на помаците – че те трябва да се кръстят".

Притиснати от църквата, от официалната власт, а и от бродещите чети, които тормозят помашкото население и всяват страх, помаците бързо преминават в редовете на християнската вяра.

Често кръщенетата се извършват масово за цялото село.

Хората се свикват на мегдана, поръсват се със светена вода, целуват кръста и отхапват парче свинско месо – символ на отказа им от исляма.

След това мъжете заменят фесовете с шапки, а жените свалят фереджетата и се забраждат.

От своите кръстници християни, новопокръстените получават и християнски имена.

Изказвания като: „Аз съм турчин, българско не щем!", се определят като фанатични, а криещите се по домовете, са изкарвани с охрана и също кръстени.

Има свидетелства за взривове на минарета, изнудвания, откупуване правото за запазване на религията, както и за истински човешки драми завършващи със самоубийства.

Трудно е да се опише трагедията на тези хора, обвинени от инициаторите на покръстването, че 35 години са чакани да се проявят като българи, т.е. след Освобождението да отхвърлят исляма.

Насилствената смяна на религията преобръща целият им свят.

Смяната на имената им, свалянето на фереджетата от жените, чийто лица би трябвало да са скрити за чужди очи, заставянето на мъжете, имащи повече от една съпруга да отпратят втората, принудата да отхапят парче месо от животно, което те като мюсюлмани смятат за нечисто, е ТИРАНИЧНА намеса в техния живот.

И макар официално Църквата да тръби, че покръстването е доброволно, а желанието за това идва едва ли не от самите помаци, докладите на църковните мисионери разкриват истинското отношение към ставащото:

„Особено на старите хора се забелязва, че им е голяма мъка новата вера".

Активната и пасивна съпротива на помаците е често срещано явление, и тя придобива различни форми и размери в зависимост от успехите на българската армия по бойните полета.

В началото на 1913 г. жителите на селата Ер Кюприя (или Ер Кюпрю, от 1934 г. Мостово), Дряново и Богутево изпращат писмо до председателя на Народното събрание С. Данев, в което протестират срещу насилието при християнизацията и откровено правят аналог с помохамеданчването им преди 500 години.

Писмото е анонимно. Авторите не са посмели да поставят имената си.

Това не е единственият документ с който помаците ще се опитат да изразят своя протест, но той както и всички останали остава без резултат.

Покръстванията продължават, а помаците намират своите начини да заобикалят новите християнски правила, като например бързите годежи на 12-13-годишни момичета и момчета, за да се избегне сродяването с християни.

Ходжите системно заплашват по-податливите помашки семейства с разправа, а богатите често укриват някои от тях по домовете си .

Много бащи не допускат поповете в къщите си, и според последните този „азиатски фанатизъм" възпрепятства спасението на техните домочадия, както и освобождението на жените им, каквото само християнството може да даде.

Често мъжете бягат в планините или кръстосват със свои или чужди стада, далеч от домовете си, където могат да бъдат принудени да приемат кръщението.

Според свещениците, за да се реши този проблем, собствениците на стадата трябва да бъдат кръстени по места, а останалите да бъдат върнати в селата и там да приемат християнството заедно със своите роднини, които били много неподатливи към новата вяра. Не може да не се отбележи находчивостта на църковните власти.

Тяхна е инициативата за връщане по домовете на пленените помаци, участвали в турската войска, ако последните се съгласят да приемат кръщението. Тъй като пленниците трябва да подадат официални молби за това свое желание, тези документи се използват за бързото покръстване и на семействата им, „за да не изпаднат в трудно положение кога се завърнат у свое си".

Далновидно е и предложението на Църквата за отпускане пенсии на бившите ходжи. Какъв по-добър начин за париране на острата им съпротива, от даването им на алтернатива за отцеляване?

След всичко споменато до сега е трудно да се повярва, че някои от помаците приемат и доброволно християнската религия, но такива има, а съобръженията са различни.

Някои от тях, според църковните власти, са участвали в ексцесии над българското християнско население и справедливо се опасяват от възмездие.

Други са военнопленници, които се кръщават, за да се завърнат по домовете си.

Трети, наистина многобройни молби са свързани с икономическия фактор. Някои от селата са опожарени, в домовете, особено на участващите във турската войска войници се гладува, а към зимните месеци се прибавя и разразяването на холерна епидемия.

Много от помаците са ограбвани от християните и на Пловдивската митрополия и се налага да призовава своето паство да връща присвоените вещи.

Църквата организира благотворителни акции и раздава помощи за „изстрадалото помашко население", „за тези завърнали се към вярата братя" ...

[Иванко Тертер]

Темата е за 1912 г. по време на войните. Може да се допълни с тема за 1985 г. по времето на бай Тошо. Само че каква работа имат тези две теми касаещи съвремието в раздел "средновековна история", това не мога да разбера.

[КГ125]

Никаква. Темата ще бъде преместена.

Политиката на българската държава в това отношение е крайно непоследователна, спорадична, инцидентна и никога недоведена до край. С изключение на кампаниите през 1973 за помаците и през 1985-1989 г. за турците, е лишена от каквото и да е насилие. (ДАВАЛИ СА ПЕНСИИ на ходжите!)

През 1912 това е по-скоро обществена кампания, залагаща на съгласието на населението.

А в сравнение с това, което е ставало с българите в Гърция и "Южна Сърбия" това, което е ставало у нас е детска игра.

[Харамията]

Подобни теми са изключително вредни за целостта на българското общество, особено в днешно време! Освен това ми понамирисват на глобалистка пропаганда в стил Гьобелс и Вълко Червенков - Сталин! Айде да не извадя и аз снимките и гравюрите от Батак, Перущица, Стара Загора и турските зверства от средата на 19 век и началото на 20 (вижте книгата на проф. Любомир Милетич за геноцида в Южна Тракия от 1914-15 г. - "РАЗОРЕНИЕТО НА ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ")! КЪМ ДНЕШНО ВРЕМЕ В БЪЛГАРИЯ ТУРЦИ НЯМА, А САМО БЪЛГАРИ МЮСЮЛМАНИ И ТУРЧЕЕЩИ СЕ БЪЛГАРИ, НА КОИТО ДПС ИМ МЪТИ ГЛАВИТЕ, САМО ЧЕ ТУК Е ЕВРОПА, А НЕ АНАДОЛА, МОЛЯ!!!.......ФАНАТИЦИТЕ СЪС СРЕДНОВЕКОВНО МИСЛЕНЕ В ЕВРОПА НЕ СА ЖЕЛАНИ! Влезте в час - 21 век сме!

[КГ125]

Не самите теми, а екстраполираните оценки за събитията, които вървят по линията "Ние трябва да сме обективни, а не заслепение от национализъм -> значи трябва да намерим и български негативни прояви - > ето ги има ги, и българите са асимилирали - > щом е така, това е насилствено - > ето, колко сме обективни и съвременни".

Само че нещата просто не стоят така. Има определени прояви, (изключваме периода след 1944 г. ) но те са капка в морето в сравнение със станалото в заграбените български земи. И в това няма никакъв национализм, просто фактите са такива.

Щом темата е поставена - може само да се каже, че по нея няма какво толкова да се пише.

Българската държава и народ са едни от най-етнически и малцинствено толерантните на Балканите.

[Харамията]

БЪЛГАРСКИТЕ МЮСЮЛМАНИ ПОВОДА ЗА ИЗГОНВАНЕТО НА ТУРСКИЯ ДИПЛОМАТ КЪДЕ СЕ КОРЕНЯТ ПРИЧИНИТЕ?

Изгонен е чужд дипломат. За първи път от 15 години. Не че не е имало подобен повод и то многократно през последните години. Най-после българско правителство показа, че нарушаването на законите, както по икономически така и политически причини не може да бъде безнаказано. Нито на прекалено инициативни бизнесмени от Сърбия и ОНД, нито на прекалено активни дипломати от Турция и “просветители-фундаменталисти”. Поведението на дипломата е в разрез с Виенската конвенция за дипломатически отношения, както и двустранната Консулска конвенция. Нарушенията са продължили повече от година, а е имало и неофициално предупреждение за прекомерната “загриженост”, на г-жа Бейза Юнтуна - Генерален консул на Турция в Бургас, към българските мюсюлмани.

Къде се коренят причините за това поведение? Непрестанното присвояване на всички мюсюлмани към изкуствено раздуваната турска етническа принадлежност. Кои са обектите на интерес? Българите - мюсюлмани. Кои са заинтересованите? Проводниците на велико турската имперска политика в България - ДПС. Учудващо, но лидерът на ДПС поиска да се изясни какво е това “вътрешни работи” и каква е чак толкова намесата на г-жа Юнтуна в тях?!

Госпожата открито е агитирала в полза на ДПС и негови активисти. Фактически Генералният консул се е включвал в активни действия на пряко и косвено внушаване на турско съзнание сред българските мюсюлмани.

За съжаление българското общество все още не е изяснило въпроса, какви са българските мюсюлмани? И въобще кои са българите? Какво общо имат българските мюсюлмани с Турция? За съжаление политиците и по-голяма част от обществениците и журналистите, смътно познават тези въпроси, а и болшинството от тях явно имат недостатъчни историческите знания за да ги обсъждат. Днес най-произволно и дори без мисъл се борави с термините етнос, малцинства, национални малцинства, турци, интеграция на етноси. С това се формират неволно и умишлено грешни обществени представи. Един век безотговорност и безгрижие, на повечето български правителства, доведе до 8 вълни на двупосочни прекръствания сред българските мюсюлмани, което дава основание на Турция за една настъпателна политика към това българско население, съчетано с политика на системно нарушаване на договорните отношения. В международен план това подхранва едно снизхождение към балканската политика на България, а във вътрешен план, дава кураж на различни люде да се възползват, във вреда на националните интереси на България.

Налага се един исторически анализ, защото само тогава логиката ще обясни голата истина и абсурда на редица днешни ситуации. Един такъв анализ на общността на българските мюсюлмани показва голямо разнообразие на етническия им произход. Многобройни фактори са оказвали почти 1200 години влияние при формирането на тази общност, но най-важните:

- Древните българи разселили се от Памир, през Кавказ и Донските степи до Балканите и средна Европа, в основата си не са тюрки, а - индо-европейски народ. А русите и синеоки славяни и тракийците са още по-далече от тюркската етническа група.

- От 922 г. (почти 400 години преди появяването на Османската държава) българите във Волжко-Камска България започват приемането на исляма. Българите са били поклонници на Тангра и там и тук с еднаква лекота, недоверие и съпротива приемат и християнството и исляма. Така, че днес край Кама и Казан българите са мюсюлмани, но тук на Балканите българите са и с двете религии.

- Заселвалите се през различните периоди на Средновековието печенеги, кумани, татари (татарин е събирателно понятие за тюркски племена и народи, а след 1237 г. към тях започват да се включват и завладяните от наследниците на Чингиз хан волжски българи-мюсюлмани) и др., предимно в равнините край Дунав, са донесли един характерен генетичен фонд и днес различим от антрополозите. Тюрк нито е синоним, нито е равностойно на турчин, но езиковата им близост с османските турци столетия по-късно, прави част от тях подложка за турския език и администрация и те намират почва за развитие сред тези хора.

- В периода след ХIV в. потурчванията и еничарството, икономическите и жизнено оцеляващите мотиви за “доброволното” приемане на исляма (срещу един кат ритуални дрехи, няколко махмудии и надеждата, че децата им ще оцелеят) формират от българи, славяни, траки и тюркските пришелци няколко категории български мюсюлмани : говорещи турски и населяващи административните центрове в долините и такива с елементарни познания по турски, говорещи читашки или въобще не познаващи турски, живеещи в планините, край проходите и в затънтени селища.

- Разселванията практикувани от османската администрация, наводняват някои райони на България с десетки (25 – 40) хиляди семейства юруци и хиляди черкези, а с по-скромни контингенти са бошняци, албанци, арменци, кюрди и други етноси. Същото се случва и с хиляди българи, отпратени предимно към Анадола. Всички тези общности, заедно с коренното население, са принудени да си комуникират ползвайки езика на властта - османския.

- А османската администрация, заедно с рекрутираните, болните и ранените войници и еничарите настанявани по нашите земи, поддържат харемите си с български девойки и създават население, на което трудно би могло да се определи етническата принадлежност. Какъв “етнос” представляват например българин-еничарин с българка и техните деца, зорко наблюдавани от фанатизиран имам? Старите ракли, родовите предания и разкопаните гробове с кръстове и християнски амулети непрекъснато ни предават истината за тези насилни години. В този процес постепенно някои от тези помъчени българи получават и прозвището “помак”!

- Самият Мидхад паша, рожба на този Балкански етнос, в публикациите си през миналия век в парижки и лондонски журнали правдиво обрисува състава на българските мюсюлмани. Защо постъпва така един велик везир? Логиката подсказва, че неговата мотивация, имперска и същевременно хуманна, прозорливо е насочена далеко в бъдещето, към времената, когато религиозната принадлежност не трябва да разделя хората с обща кръв, ако империята иска да запази териториите си. Това е било неговата форма на изява на родовата същност, на противопоставяне на ислямския фанатизъм и това по-късно до голяма степен му коства главата.

- В по-ново време годишно до десетки хиляди български мюсюлмани доброволно сменяха имената си и приемаха български, а някои от по-младите сменяха и религията си. Този процес и провокиращите терористични актове от протурски нелегални организации родиха илюзията през 80-те години сред няколко силни личности в ЦК на БКП и МВР, че могат по команда да извършат масово преименуване на част от българите мюсюлмани. Да, те успяха да го организират, много добре и безкръвно, но те заблудиха държавното ръководство и себе си, че подобен насилствен подход може да даде трайни решения. Демократичното обществено развитие отрича подобни насилия, още повече над еднокръвни братя.

- За най-новото време е необходимо да се прочете книгата на члена на Академичния форум за национална политика Живко Сахатчиев - от Якоруда, “Второто потурчване на Якоруда 1990-1995 г.”, за да се разбере на какво аналогично насилие отново бяха подложени българските мюсюлмани. Само за една нощ ДПС активистите й в Якорудската община “разясняват” в семействата на 1174 деца мюсюлмани, че те са “турчета” и така те се презаписват за новата 1992 учебна год. И това става в Якоруда, където в регистрите и от османския период нямат записан и един турчин, а турският език не се знае от никой. Би следвало честият посетител на Якоруда в това време Осман Октай да обясни това чудо на “етническо просветление”.

- Многобройни са изселванията от българските земи на мюсюлмани (ако в България е имало етнически турци, то те са преобладавали сред тези изселници, и все пак в Турция са белязани и ги наричат гяури). След 1878 г. те са уплашени от възмездието за извършените жестокости, по-късно са насърчавани от фанатизирани имами, през 80-те години са предвождани от активисти на нелегални протурски, а през 90-те години и от вече легални протурски движения. След тези многобройни изселвания, неофициални проучвания показват, че в България вече много трудно може да се говори за наличието на турски етнос по-голям от няколко хиляди души, а за генетически етнос вероятността е близка до нула. Днес българските мюсюлмани са общност от българи с описаното по-горе многообразие, в една или друга степен ползващи или изобщо не владеещи турски, с протурски внушения и в различна степен икономически зависими от различни задгранични фондове, “самоопределили се” по методите на ДПС, описани от г-н Сахатчиев. Следователно, неоспоримо е, че да си мюсюлманин не означава да си турчин. А общото между българските мюсюлмани и Османската империя и частичният й приемник Република Турция, е 600 години насилия раждали насилия, от началото на нашествието, през “Време разделно”, до нашите дни с терористичните взривове в детските купета, гари и хотели, до насилствените преименувания и от страна на МВР и от ДПС. Само, че “разродителният процес” организиран от ДПС е много по-жесток, защото той засегна и тези българи мюсюлмани, които никога не са имали фамилни дори и лични мюсюлмански имена. И тази жестока истина продължава да се премълчава. А за Гл.прокурор не съществува!

При обсъждането на мюсюлманската общност трябва да се имат предвид и привличаните цигани било то мюсюлмани, християни или просто безгрижни деца на българската земя, манипулирани от всеки, а те готови за всякакво внушение и “самоопределение”.

Все пак общото и различното днес между Република България и Република Турция е ясното осъзнаване на опасността от ислямския фундаментализъм; от турското държавно ръководство то е превърнато в държавна политика, от нашето - подценявано. Оптимистични са опитите за икономическо, техническо и културно сътрудничество, но не като контрабандната търговия заляла българските сергии, не като приватизационната сделка с Девненския захарен завод и проекти като “Горна Арда” с Джейлан, а по примера на сделките “Шуменско пиво” и “Алкомет”. Добросъседски отношения не се стимулират чрез строежи на джамии у нас и разграбване на българските имоти в Турция, всякакви ограничения на българите в Турция, срещу предавания на турски език по националната телевизия у нас, с плащане на пенсии на изселниците в Турция и отказ на всякакви обезщетявания на “тракийците” - българските бежанци от Турция. Единствено реципроцитетът е този, който ще внесе уважение и взаимно зачитане на интересите на двете съседни страни.

Българската история говори, че още древните българи са били известни със своята толерантност. С нея те трайно спечелили доминиращата си роля над траки, славяни и много други етноси населяващи не само Балканите. Това е и една от причините България да е най-старата Европейска държава с непроменено име. Ето защо и картата на Сан-стефанска България и Българската Екзархия очертават най-голямата народност на Балканите. Спомнете си, че никой от преживелите и близките на загиналите в Баташкото клане не вдигна ръка срещу башибозушкия предводител Барутанлията, народното презрение го остави сам със съвестта си. Това е българската толерантност и всяко обвинение срещу българите е наглост прикриваща собствени помисли и дела. Насилието и такава черта се внушават днес сред българите, на мало и голямо, с неподозирана нам сила, от многоканалния наш и “вносен” телевизионен екран.

Затова логично е да си зададем въпроса, какво е това “български етнически модел”? Отговорът е: че етносите обединени от българите, изградили в съвместен живот една държавност, определили се като един народ през вековете, отстояли и платили с кръвен данък и примирение присъствието и на редица други етносни компоненти и религиозен фанатизъм, не могат да бъдат фанатизирано чувствителни към верската непримиримост. Това е мъдростта и толерантността на помъчения и преживял народ. Това е рядко срещана национална ценност днес, най-после оценена по повод спасяването на българските евреи. Ето защо в България е невъзможен Босненски или Косовски вариант, освен ако се внесе от вън. В името на този модел Мидхад паша се опита да започне реформи в загубилата Руско-турската война Османска империя. Логиката и фактите ни отвеждат и до ресенчанина Ниязи бей, който в името на аналогичен модел започна младотурската революция през 1908 г.

За формирането на този етнически модел ще получите данни от всяко издание по история на България, от наситените с факти издания като: “През Босфора към възродителния процес” от Паунка Гочева, “Религии и секти в България” - Бончо Асенов, в ранните книги на Антонина Желязкова и много други. Логическо следствие е, че “Рамковата конвенция за защита на националните малцинства”, ратифицирана в името на несъществуващ за Република България проблем, е дезинтегрираща по същност и е в противоречие на Българския етнически модел. Все по-често политици, журналисти, чужденци и лидерите на ДПС отъждествяват понятията малцинство с национално малцинство, българските мюсюлмани с турци! Това случайно ли е или е непознаване на терминологията определена от Виенската декларация-1993 г? За първите явно е неграмотност, но за последните е една целенасочена дейност, която от безпросветния до Президента се подминава с мълчание. Очевидно е в случая разрастване на едно масово безгрижие и нихилизъм.

Естествено, че следва въпросът, ДПС етническа партия ли е както ни се внушава? Очевидно е, че наличието у нас на многоброен турски етнос (турци по произход) е фикция в очите на заслепените, незапознатите, лидерите на ДПС и техните покровители зад граница. Очевидно е, че ДПС е религиозна партия опитваща се да обсеби всички български мюсюлмани, включително и циганите, плюс до половин дузина демагогстващи българи не мюсюлмани, гонещи депутатски облаги. Едва ли има друга страна в Европа, която има нашата толерантност и си позволява партия с такава същност. Запознайте се с изборните й похвати, вгледайте се в 100%-те й изборни резултати и ще откриете познатите тоталитарни методи. Проследете еволюцията вътре в ДПС, на партията ПДП - Мехмед Ходжа, партията на Недим Генджев, на НДПС - Гюнер Тахир и социал-демократическата й ориентация. Явно е, че с предстоящите избори, времето на “монопола” -Ахмет Доган започва своя залез. Нормалното и освободено от насилие поведение при избори на всяка общност, включая и мюсюлманската е, всеки според убежденията си да даде гласа си и то ако желае. Така е по света. Демократичността изисква и ще наложи тази тенденция и у нас.

Може ли да има специално политическо движение защитаващо интересите на общността на мюсюлманите в България? Този въпрос е решен и конституционно и основно религиозно. Българското мюфтийство е независимо, а турската институция за ислямско върховенство в ислямския свят - Шейх Юл-Ислям е ликвидирана още от Ататюрк. Един велик на мисъл и дела, радетел за модерна Европейска Турция. На какво основание тогава ние ежегодно ще внасяме от Турция проводници на велико-турския шовинизъм в лицето на ходжи, които да учат българските мюсюлманчета, на турски, като тези в Якоруда? Щом е за нуждите на исляма, би трябвало да се обучават на арабски? В селищата с ново щръкнали минарета отчуждаването между християни и мюсюлмани е повече от тревожно. Кому е нужна тази вражда, сепаратизъм и формулировки за колективни права прокарвани от чужди на българските народни традиции документи. На отминалата конференция на българските мюсюлмани, ДПС проведе дълго подготвян “преврат”, където след ограничаване на достъпа, странно гласуване, броене на око и мобилизиране на половината парламентарна група на ДПС и присъствие на турския посланик (!?), те си избраха послушен ходжа на мястото на завършилия в Сирия и Йордания досегашен и подчертано независим ходжа Мустафа Алиш. В качеството на какъв присъстваше турския посланик? Очевидно практиката на изгонения консул продължава. А къде бяха представителите на държавата, за да поздравят конференцята? Очевидно е, че мюфтийството обединяващо българските мюсюлмани ще се превърне в сериозно политизирана, протурска институция. Всичко това буди размисъл.

Може ли българските мюсюлмани да имат освен религиозна и политическа форма на изява, след като имат потенциал за това? Може, но не дирижирана от вън, което се разкри чрез дипломатическия скандал, защитата от страна на ДПС и действията на турската дипломация. Нормално е българските мюсюлмани да присъстват във всички политически партии, противното - обособяването им в партия е ненормално. Това е интегритет, а всичко останало политическа спекула и чужди вмешателства. *

Изгоненият турски Генерален консул от Бургас стана жертва именно на системно прокарваната политика на засилване на протурския характер на ДПС, т.е. на турцизиране на българските мюсюлмани. Нека припомним, че на два пъти, дни преди последните парламентарни и местни избори, не кой и да е, а лично министър-председателят на Турция Месут Йълмаз посети България и агитира за ДПС, формално единия път откриваше джамия в Руен, а другия събра ДПС кметове в Кърджали. При подобна постъпка Шарл дьо Гол бе поканен за 24 часа да напусне Канада при посещение и открито пропагандиране на френски интереси в Квебек.

Турското външно министерство протестира срещу отзоваването на Генералния консул и прибягна до реципроцитета. Възниква въпросът? Защо Българското Външно министерство не прибягва до реципроцитета при двустранните отношения с Турция? При определяне броя на дипломатическия състав на двете страни, например. Срещу по-малко от 30 дипломатически служители в 3 представителства в Турция обработващи 3 милиона транзитни визи годишно, у нас се подвизават повече от 70 турски дипломатически служители, които обработват 100 пъти по-малко визи за Турция. С какво се занимават тези дипломати? Ако се занимават с това, което е правила г-жа Юнтуна, те нямат място в България. Ако стоят без работа, това вече е проблем на МВнР Турция, но крайно време е реципроцитетът да стане практика на МВнР.

Безспорно експулсирането на г-жа Юнтуна е сигнал за това, че развитието на добросъседски отношения на Балканите не означава системно незачитане на законите, договорите и дипломатическата практика от едната страна и Българското правителство най-после възприема линия на самоуважение и реципроцитет, за което е подкрепено от мислещата българска общественост, защото международните отношения са призвани преди всичко да защитават националните интереси. **

- - -

София, Октомври 2000

Дочо Белевски - член на “Академичен форум за национална политика” – София, 1404, ул. Оборище 37

akadem.forumnp@mail.orbitel.bg

* Никой не може да отрече, че в ръководството на ДПС има и ерудирани личности със смислени и национално ориентирани изяви, които ако изключим политическата демагогия, красноречиво говорят за българската принадлежност на тези хора. В същото време преобладават действия и изцепки, който говорят единствено за външна манипулативност и антибългарски действия. 1.12.2000

** Постепенно общността на българските мюсюлмани се превръща в една жестоко манипулирана маса и заложник на чужди интереси. Играта на внушение за “турски етнос” и спекулиране с роднински връзки в България ще ги превърнат в една опасна за Българската национална сигурност общност и единственият изход е ясната законност и стриктното й спазване. И в този смисъл крайно време е Българското правителство първо да спре с противозаконните и противоконституционни действия, на всички нива, включително и на хора като бившия министър на Правосъдието Васил Гоцев, (виж писмо МППЕ №96.00.12/ 13.11.1997) и второ да ревизира нормативната база на държавата с оглед на нейните интереси, а не с оглед на чужди внушения, особено след благоприятното за България развитие на Шенгенския процес 31.01.2001.

Публикувана на 17.1.2001 във в. "Нов живот" Кърджали

[Харамията]

Изказване на (последното изказване преди закриването)

Дочо Белевски - Академичен Форум за Национална политика, зам.председател

Конференция - "Исляма заплаха или заплаха за Исляма"

24.04.2003 - София

Провокиран съм от изказванията на д-р Дияна Петкова, на г-н Иванов, г-н Михайлов и на г-н Юсуф. Съгласен съм с тях и мисля, че мога да добавя нещо.

Искам да споделя с вас неща свързани с исляма, които като българин ме вълнуват повече отколкото неща, които без да ги омаловажавам, са малко по-далечни поне за мене.

Днес не чух нищо за българите-мюсюлмани като един феномен - последствие от срещата на цивилизации и религии. През втората половина на ІХ век в България се налага християнската вяра. В същото време в далечната Волжска България тече процесът на запознаване на българите с исляма. Около 922 кан Алмъш окончателно приема исляма и го утвърждава като основна религия. Той е привлечен от наличието на арабска писменост, създаваната средно-азиатска култура, от философията и преимуществата за управляващите. И там и тук българите са тангристи и с еднаква неохота приемат новата религия. И днес сме свидетели, че нито тук, нито край Волга българите са фанатизирани религиозни последователи. А тогава и там и тук има хора, които се противопоставят на промяната на религията. Но има разлика в отношението към тях. Тук Борис І възпитан във византийската управленска школа избива безпощадно 52 рода в Дунавския регион на България, но не успява да засегне Куберовите българи в Кутмичевица (Македония). А във Волжска България, недоволните предвождани от своя лидер просто се дистанцират. Така синът на кан Алмъш - Арпад предвожда своите хора и се отправят на запад, и така достигат Дунав, където създават селището Буда от другата страна на селището Пеща. Свидетели сме на факт, че в един и същи момент (период от половин век) един народ повлиян от различни фактори и условия приема две различни водещи религии в името на просперитета. Известни са факти, че в следващите столетия от страна на Волжска България многократно към Дунавска България са идвали различни контингенти българи, вече мюсюлмани или поне повлияни от тази нова за българите религия, които византийските хронисти, основни описатели за времето, ни ги представят като хазари, кумани, печенеги, както и под събирателното наименование татари и т.н., а по внимателното засичане на хрониките показва, че това в голямата си част са българи. И до днес наследниците на тези хора живеят предимно в Северо-източна България, мирно и спокойно. Безспорно е и наличието и на тюркски етноси (но не турски) сред тези пристигнали през вековете хора и заедно с ислямската религия, ги правят благоприятна основа за по-масово и трайно насаждане на исляма по време на турското владичество. За това свидетелства и статията на Мидхад Паша, публикувана през 1878 г. в Париж и Лондон, за природата на българските мюсюлмани в този край, за съжителството и търпимостта между религиозните общности. А за самия Мидхад се предполага, че произхожда от този същи край. В Западна България наследниците на тези същи пристигнали през вековете народи по известни причини са повечето християнизирани. Всичко това говори за една древна характеристика на българския народ останала от тангризма - толерантността и по-свободно приемане на религиозните догми. С тази историческа ретроспекция се опитвам да представя генезиса и характера на тъй-наречения "български етнически модел" като едно закономерно и нормално следствие на разностранното развитие на един народ, поставен в различни условия и влиянието му върху другите етносни групи включвали се през вековете в неговата структура.

Тук е мястото да се спомене и за известния на всички филм "Време разделно", като историческа памет, описваш съдбата на един народ в период на насилствено ислямизиране. Днес тези хора приели по една или друга причина исляма са сред нас и обърнете внимание те са наши роднини. Днес Българите мюсюлмани, които са продукт от този насилствен акт, обобщавайки различни изследвания, тук в България се определят на над 200,000 семейства. А българските християнски семейства засегнати или във връзка с този процес са няколко пъти повече. Вследствие на многобройните емиграционни вълни към Турция много са и българите мюсюлмани в Турция, а тези български граждани мюсюлмани, които днес има някаква вероятност да са генетически от турски етнически произход, надали са и няколко хиляди. Затова в България не може да има религиозна нетърпимост, освен ако не се насажда насилствено или внася отвън, защото се знае и чувства, а през вековете са останали и не малко свидетелства за кръвното родство между религиозно разделените българи.

Искам да споделя и още нещо. Аз съм инженер и не мога да приема един бакалин например да обсъжда и оценява моите инженерни качества и проекти. Така и не може един механик или електротехник да възседне ислямската общност и да проповядва исляма. Подкрепям всички изказали се и особено експертите и изучаващите исляма, че ислямското учение в основата си е човеколюбиво, но присъствието на непрофесионализъм позволява всяко учение и религия да се превърне в заложник на политически и други спекулации. "Усмихвате се г-н Юсув, но е така". Трябва да настояваме и да се обединим за професионализъм във всичко, за да имаме успех в развитието на обществото и държавата. Професионализъм и в ръководене на религиозните общности, за да не се допуска изкористяване, присъствие на секти, озлобление към различните, фанатизъм, тероризъм, фундаментализъм и всичко, което основната религия отрича.

Накрая искам да кажа, че ми направи впечатление, че през целия ден българските мюсюлмани непрекъснато се свързват с Турция, както и в предходното изказване на представителя от турското посолство. Защо, не се свързват с Волжските българи, където връзката е древна и родствена и е освободена от съдбовни тежести. Все повече се разпространява и терминът "български турци". Не зная да има "дървено желязо", а и в съседна Турция няма "турски българи". За какво е този абсурд и замисляте ли се когато използвате този термин. Очаквах академичните среди да обърнат внимание на тази нелепост, но изглежда битовия примитивизъм се налага неусетно и по-бързо, което не говори добре за едно общество. Но съм уверен, че времето и генезиса на "българския модел за между общностни отношения" ще реши и този проблем. Поне времето и историята доказват подобни истини.

Благодаря за вниманието.

[Аспарух IYI]

В БЪЛГАРИЯ ТУРЦИ НЯМА, А САМО БЪЛГАРИ МЮСЮЛМАНИ

Питане от народния представител Г. Дамянов към министъра на вътрешните работи и народното здраве относително разкъсване триколйора на 17 септемврий с. г. в Търново и правене от него чалми

[nik1]

БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА

И БЪЛГАРИТЕ МЮСЮЛМАНИ

1878 - 1944 г.

проф.Светлозар Елдъров

http://harrybg.blogspot.com/2007/09/1878-1944.html

[resavsky]

А какво става с арабите в Испания след 1492г.?

[шоп]

А какво става с арабите в Испания след 1492г.?

А защо не се говори много за опита на БКП да турцизира помаците след 44 година когато бе забранена родина.Тогава на помаците изпращаха дори учители по турски език да ги научат да говорят турски език.Това не е ли престъпление та не е осъдено от нито една от управляващите партии сега или само възродителният процес е престъпление.

[Харамията]

БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА

И БЪЛГАРИТЕ МЮСЮЛМАНИ

1878 - 1944 г.

проф.Светлозар Елдъров

http://harrybg.blogspot.com/2007/09/1878-1944.html

А да знаеш случайно кой е проф. Елдъров - ПРЕДСТАВИТЕЛ НА КАТОЛИЧЕСКАТА ОБЩНОСТ У НАС! Т.е. "голем приятел" на Българската православна църква! Намерили се загрижени за българите мюсюлмани; тоя филм сме го гледали ("РАЗДЕЛЯЙ И ВЛАДЕЙ"!...... )! А "Аспарух ЮЙ" е известен тюркофил дето наводни форума "Бойна слава" с безкрайни тъпотии и отдавна отречени теории за произхода на българите от тюрките! Айде бъди здрав!.......

[nik1]

А защо не се говори много за опита на БКП да турцизира помаците след 44 година когато бе забранена родина.Тогава на помаците изпращаха дори учители по турски език да ги научат да говорят турски език.

Шопе, темата е конкретна..Ако имаш желание да дискутираш в тема "Помаците след 1944 година" - би следвало да създадеш такава..

Това не е ли престъпление та не е осъдено от нито една от управляващите партии сега или само възродителният процес е престъпление.

Шопе, подфорумът не е за политика или етика, а за история..

[nik1]

А да знаеш случайно кой е проф. Елдъров - ПРЕДСТАВИТЕЛ НА КАТОЛИЧЕСКАТА ОБЩНОСТ У НАС! Т.е. "голем приятел" на Българската православна църква! Намерили се загрижени за българите мюсюлмани; тоя филм сме го гледали ("РАЗДЕЛЯЙ И ВЛАДЕЙ"!...... )! А "Аспарух ЮЙ" е известен тюркофил дето наводни форума "Бойна слава" с безкрайни тъпотии и отдавна отречени теории за произхода на българите от тюрките! Айде бъди здрав!.......

Айде моля ти се без такива подпитвания, не сме на къра.. Знам кой е проф. Елдъров, но ме съмнява че ти знаеш какво означават изразите "българин-патриот" или "учен", и освен това мисля, че бъркаш архимандрит проф. Георги Елдъров със професор Светлозар Елдъров...

Ето къде е професор Светлозар Елдъров..

http://www.macedonia-science.org/gallery/d...topn-0-128.html

http://www.macedonia-science.org/gallery/d...topn-0-129.html

Имаш ли да кажеш нещо конктретно по темата, или си решил да я запълниш с флууд, и с реваншистки и злобни коментари за автора на темата?

[Spirit]

Пламена Стоянова, "Покръстването на българите мюсюлмани": http://www.geocities.com/yusuf.ismailov/krastilka.pdf

[Харамията]

Пламена Стоянова, "Покръстването на българите мюсюлмани": http://www.geocities.com/yusuf.ismailov/krastilka.pdf

А ЗА ПОТУРЧВАНЕТО ИМ НЕЩО ЩЕ СЕ НАПИШЕ ЛИ ИЛИ ТО Е МАЛОВАЖНО?!?

[Spirit]

Потурчването се оказа, че е базирано няколко документа със спорна автентичност, като освен това османските документи показват съвсем плавен процес на ислямизация - в много села постоянно намаляват немюсюлманите и се увеличават мюсюлманите. Освен това тези спорни документи се отнасят за периода от втората половина на 17 до втората половина на 18 век. Почти цяло Ксантийско и Гюмюрджинско е било населено с мюсюлмани още през 15 век, като тогава се наблюдава и началото на ислямизацията на Сярско и Неврокопско. В Бабяшкия край исляма е била преобладаващата религия още в началото на 16 век, а в Чепинското корито още преди "потурчването" около 65% от населението е изповядвало исляма.

За повече, по-точна и по-конкретна информация виж "Турски извори за българската история", томове 1, 2, 3:2 и 6, както и документ Неврокоп Нп/1.

Редактирано Април 16, 2009 от Spirit

[Харамията]

Потурчването се оказа, че е базирано няколко документа със спорна автентичност, като освен това османските документи показват съвсем плавен процес на ислямизация - в много села постоянно намаляват немюсюлманите и се увеличават мюсюлманите. Освен това тези спорни документи се отнасят за периода от втората половина на 17 до втората половина на 18 век. Почти цяло Ксантийско и Гюмюрджинско е било населено с мюсюлмани още през 15 век, като тогава се наблюдава и началото на ислямизацията на Сярско и Неврокопско. В Бабяшкия край исляма е била преобладаващата религия още в началото на 16 век, а в Чепинското корито още преди "потурчването" около 65% от населението е изповядвало исляма.

За повече, по-точна и по-конкретна информация виж "Турски извори за българската история", томове 1, 2, 3:2 и 6, както и документ Неврокоп Нп/1.

Айде бе сериозно - "документи със спорна автентичност"; май ще трябва пак да бръкна в архивата и да ви натрия носовете! НИЩО НЕ ЗНАЕТЕ ЗА ГЕНОЦИДА ИЗВЪРШЕН НАД БЪЛГАРИТЕ И ПЛЕЩИТЕ ГЛУПОСТИ!!!...... Пак подчертавам, че тази тема тук е антибългарска и обслужва външни интереси! ПИСНА МИ ОТ НАЦИОНАЛНИ ПРЕДАТЕЛИ И БЪЛГАРОФОБИ!!!!!!!!!........... :bg:

[шоп]

Шопе, темата е конкретна..Ако имаш желание да дискутираш в тема "Помаците след 1944 година" - би следвало да създадеш такава..

Шопе, подфорумът не е за политика или етика, а за история..

Как така разделяш политика от история?Ако махнем политиката от историята то такво ще остане в нея?Само стопанска история ли ще учим?Най големите престъпления в миналото са се извършвали от религиозни подбуди.Ако някой си мисли че може да извърши предателство спрямо собствения си етнос оправдавайки го с религиозни подбуди то нямаме ли право да се защитаваме.Моето лично мнение е че след като в Турция изгониха всички християни българи то ние трябваше да направим същото и с мохамеданите в България още през 1913 година.Без разлика кой е турчин кой помак и така нататък.Що се отнася до смяната на имената именна система има навсякъде щеше ли Кърк Дъглас да стане звезда ако беше запазил еврейското си име и фамилия?След 1944 година имаме насилствено турцизиране на помаците провеждано от бкп писано е много по този въпрос.То засяга изпращането на учители по турски език в помашките села да учат помаците на турски език и насилствено връщане на мохамеданските имена на приелите доброволно християнството в резултат на дейността на организация родина помаци.

[Spirit]

Айде бе сериозно - "документи със спорна автентичност"; май ще трябва пак да бръкна в архивата и да ви натрия носовете! НИЩО НЕ ЗНАЕТЕ ЗА ГЕНОЦИДА ИЗВЪРШЕН НАД БЪЛГАРИТЕ И ПЛЕЩИТЕ ГЛУПОСТИ!!!...... Пак подчертавам, че тази тема тук е антибългарска и обслужва външни интереси! ПИСНА МИ ОТ НАЦИОНАЛНИ ПРЕДАТЕЛИ И БЪЛГАРОФОБИ!!!!!!!!!........... :bg:

Сещаш ли се, примерно, за "Райковския дневник", дето през 1990 година му направиха химичен анализ и се оказа, че е писан през 1913 година. Точно тогава му потънаха гемиите на Антон Дончев. А за онези фалшификати на Стоян Захариев въобще да не говорим - с неговите изфабрикувани и фалшифицирани документи, ужким преписи на изгубени оригинали, не веднъж е ставал скандал. Най-малкото, че в неговите "преписи на изгубени документи" се говори за разпрата между българската и гръцката църква, която е започнала през 19 век, така че няма как тези преписи на "оригинални документи" да са от 17 или 18 век. Въобще пък да не говорим, че тотално е объркал маса селища, като ги е писал войнугански, а те всъщност са били вакъфски. Още повече пък, че лингвистичният анализ показва, че няма как тези документи да са от посочваните епохи. Абе въобще менте. Дори да има нещо истинно в тях, те не могат да се разглеждат като надежден източник за събитията в Родопите по онова време. И точно за това единствено българските историци в периода до 1989 година се позоваваха на тях. Хайде моля ти се да не правим като македонците!

[шоп]

Спирит какво ще кажеш за това?

undefined

[Spirit]

Спирит какво ще кажеш за това?

undefined

Много интересна гледна точка има тоя "шейх", тъй като в исляма изрично е упоменато, че когато някой бъде насилен да си смени религията, това не се признава. А според ислямската традиция има 7 неща, които правят един човек правоверен и 5, които го правят мюсюлманин. Най-основното нещо е, човек осъзнато да вярва и да бъде напълно убеден, че има само един и единствен Аллах. Имайки предвид тези неща, твърденията на тоя шейх се изпаряват моментално.

[Frujin Assen]

То така е на книга. Ама както виждаме в реалност е по друго. Или пак почваме- ама това не е истински документ, това не е прилагано, ама шейха не точно това е имал в предвид...

[Харамията]

Сещаш ли се, примерно, за "Райковския дневник", дето през 1990 година му направиха химичен анализ и се оказа, че е писан през 1913 година. Точно тогава му потънаха гемиите на Антон Дончев. А за онези фалшификати на Стоян Захариев въобще да не говорим - с неговите изфабрикувани и фалшифицирани документи, ужким преписи на изгубени оригинали, не веднъж е ставал скандал. Най-малкото, че в неговите "преписи на изгубени документи" се говори за разпрата между българската и гръцката църква, която е започнала през 19 век, така че няма как тези преписи на "оригинални документи" да са от 17 или 18 век. Въобще пък да не говорим, че тотално е объркал маса селища, като ги е писал войнугански, а те всъщност са били вакъфски. Още повече пък, че лингвистичният анализ показва, че няма как тези документи да са от посочваните епохи. Абе въобще менте. Дори да има нещо истинно в тях, те не могат да се разглеждат като надежден източник за събитията в Родопите по онова време. И точно за това единствено българските историци в периода до 1989 година се позоваваха на тях. Хайде моля ти се да не правим като македонците!

Абе цитирай ми извори, а не тия работи; аз ще ти цитирам официални турски хронисти свидетели на завладяването на Балканския полуостров и България. Знаеш ли какви издевателства са дадени там с мирното население и при това написани с кеф от изрода - "НАРОДЪТ БИЛ СМАЧКАН НА КЮФТЕ"! Пише го Мехмед Нешри в "Огледало на света. История на османския двор", изд. на "Отечествения фронт", София, 1989 г. Там е дадено продробно как е извършван явен геноцид над българите и те са били изпращани като добитък по робските пазари в Близкия изток, търгувани от евреи роботърговци! Именно по това време еврейската прослойка натрупва мръсните си капитали - ОТ НАШАТА КРЪВ!!!.....

Ето един цитат от книгата на Войнов "Геноцидът и Холокостът извършен над българите", където се дават пасажи и от съответните документи писани тогава от очевидци:

"........След падането на Търновското царство войските на Баязид започнали да превземат крепостите на Добруджанското деспотство (Карвунското деспотство), продължавайки политиката на “изгорената земя”, геноцид и унищожение. Убит бил и цар Иван Шишман, независимо че той бил приел да стане васал на турския султан. Паднали постепенно крепостите Никопол, Калиакра, Варна, Ловеч, Плевен, Враца, Лютиброд, Черепиш, Урвич, и др. Всичко това било съпроводено с огромни кръвопролития, клането на цивилно население, без мислени убийства, грабежи и поробване на беззащитното българко население (1).

За превземането на Калиакра е запазена покъртителна народна легенда за 40 хубави девойки, взети в плен, които се навързали за косите си и се хвърлили вкупом от високите скали в морето, за да избягнат тъжната робска участ.

Завоевателните действия през 1393г. докарали в ръцете на османците огромна плячка. Взети били и голям брой роби, предимно младежи и девойки, някой от които били изпратени в двореца на султана и по домовете на неговите приближени, а други разпределени между войниците, впоследствие били продавани по робските тържища. За масовите поробвания свидетелства и византийския писател Дука. Изобщо към края на XIV век, като последица от завоевателните действия на османците и особено в резултат от завладяването на Търновското царство и на Добруджанското деспотство, броят на отвлечените в Мала Азия роби се увеличил много (1).

За масовите заробвания и за тежката участ на пленниците, които оковани във вериги, били водени от град в град, разказват стотиците народни песни в българския фолклор, чието съдържание отправя мисълта към страшните дни на завоеванието и към първите векове на османското иго. Робите и от двата пола били изнасилвани, бити, измъчвани и с тях се гаврели по всякакъв начин. При съпротива били убивани, а по време на дългия път от България до Мала Азия много от тях умирали от недохранване, умора, стрес и болести ! ...

Редица източници и хроники посочват, че търговията с роби се контролирала главно от евреи и те извличали огромни печалби за сметка мъката на българите. На този въпрос ще се спрем по-подробно нататък, опирайки се на автентични източници от XV, XVI и XVII век, както и по-късни сведения по въпроса.

Кървавите събития от края на XIV век са добре описани от самите османски историци от този период. Нека видим как ги описва Мехмед Нешри (1493г.), в неговата хроника “Огледало на света”, от която добре личи отношението на турците и техните съюзници евреите към българите и другите поробени християнски народи:

“... Разлютил се пашата (Али паша) и тоз час изкомандвал войската. Разрушили и опустошили крепостта Венчан (с. Венчан, Варненско), а народа й смазали на кюфте и го заробили ...” (109).

“... Правоверните бойци се удавили в плячка, роби взели и така се заситили, че не е за описване ...” (109).

“... Газиите (бойци за вярата) дотолкова били отрупани с плячка, та разменяли чифт ботуши срещу красива робиня. Тълпата на робите била по-многобройно от самата войска ...” (109).

“... И настанала такава сеч, че конете на правоверните взели да стъпват не по земя, а по мъртви гяурски тела. Тогава Исхак* бей (*Исхак (Ицхак) – характерно еврейско име !... ) извикал: “Хей правоверни! Стига сте клали! Започвайте да вземате роби!... (109).

“... Ако легендарните юнаци можеха да зърнат колко неверници изклали газиите, от завист биха пикали кръв. Ако ги видеше пък Нериман, би посърнал ...” (109).

“... От много места надошли кръвожадни джелати (палачи) и със своите завоювали света остри мечове ги изпратили в пламъците на преизподнята. Така били затрити няколко хиляди неверници. Изклали ги и те отведнъж изчезнали от лицето на света ... “ (109). и т.н. и т.н.

Тази турска хроника е пълна с подобни потресаващи описания на извършвания над българите геноцид. Тук няма какво да се коментира – изродът хронист сам представя и се хвали с извършените престъпления и жестокости !

Отглас от тези събития срещаме и в едно писмо на папа Григорий XI до епископа на Гран в Унгария от 1373г. :

“... Безбожните неверници, наречени турци, тези най-жестоки врагове на Христовото име и негови най-неуморни преследвачи (...) от не много време и особено от двадесет месеца насам нападнаха с постоянна враждебност, завладяха и свирепо разориха обширни области на ромейското и българското царства и на кралството на Рашка (Сърбия), както и други страни на люде, изповядващи Христовата вяра, ако и бидейки схизматици. Те спечелиха големи победи над жителите на тези земи и страни. Самите обитатели бяха или жестоко изтребени, или отведени в жалка робия, или по някакъв друг начин поставени под ярема на най-злощастно робство, като някой от тях – уви! – се отрекоха от христовото име. Поради това турците бяха обзети от толкова голяма гордост, че решиха да нападат още по-усилено споменатото кралство на Рашка и други християнски земи...” (110).

Доказателства за заробването на българите от турците и еврейските им колаборационисти, откриваме и в особен род италиански документи – нотариални записи за продажбата на “човешка стока” като животни по робските пазари на Средиземноморието и Близкия изток. В книжата на венецианския нотариус Антонио Брешиано от тържището Кандия на остров Крит в периода 1381-1383г. сухо, делово и педантично е щрихована тъжната съдба на стотици българи и българки от Македония, Софийско, Търново и множество други български области и градове. Там можем да прочетем: “... една моя робиня на име Ирина, от български род, от селището Мелник (....); робиня на име Мария, от български род, от селището наречено Прилеп (....); робинята Теодора, от български род, от Търново (....); моята робиня на име Кали, от български род, от София (....); един роб на име Димитър, българин от селището Воден (....); робинята на име Мария, от български род, от Диамболи (Ямбол) ...” и т.н. и т.н. (110).

По думите на Варшавски (проф. Владимир Владикин): “... Евреите завладели България и станали истинските господари на страната. Ползвайки се с голямо влияние върху турския султан, те започнали да прокарват в живото всичко, което им било угодно, а главно блестящо изпълнявали задачата си по отношение притесняването на християнството, за да унищожат по този начин всеки божествен принцип и да подготвят страната за безкрайно робство. Затова през време на турското владичество юдеите умело са придобивали симпатиите на някои българи, спечелвали са ги на своя страна и ползвайки се от техните услуги, оказвани им под вида на лъжлив либерализъм, заблуждавали народните маси и ги насъсквали срещу ония, които безстрашно проповядвали своите национални идеали. Това явление се наблюдава и сега, защото има още много наивници между българите ! ...” (8).

Това твърдение далеч не е пресилено, а напротив дори е меко казано, като имаме предвид документите, с които разполагаме от различни и разнообразни източници. Всички тези документи доказват негативната и водеща роля на евреите, които наравно с турците са участвали в разрушаването на Второто българско царство и поробването и геноцида извършван над българите не само през XIV век, но и през следващите векове !

Според българските и чуждите историци ударът от страна на османците довел до най-тежки последици: България, която в продължение на столетия заемала предно място в средновековна Европа, загубила завоюваните позиции и трябвало да минат векове в упорита борба, за да се отхвърли чуждото владичество и отново да се създадат условия за нормално обществено и културно развитие на българския народ (1)........."

Ето и още неща за потурчването на българите в Родопите и превръщането им в помаци; всичко почива на тогавашни документи:

"...........Физическото и духовно унищожение на българите в Османската империя вървели ръка за ръка. Една от най-страшните гаври била системата на еничарите (от турското “йени чери” – “нова войска”), която би могла да се роди само в нечий чифутски болен мозък.

Накратко еничарите били християнски и най-вече български момчета взимани насила и отвличани на възраст 12-14 години. Те били потурчвани и предавани за обучение в религиозен ислямски фанатизъм от представителите на дервишкия орден на бекташите и задължени да спазват устава им, включително и обект за безбрачие! Така изтръгнати от своята културно-религиозна среда, лишени от родствени връзки се превърнали в затворена военна каста и лична гвардия на султаните. Предназначението им било главно да водят нападателни войни, но с тяхна помощ султаните можели да ограничават своеволието на спахиите и да държат в покорство населението на завоюваните страни (114).

Според Еремеев и Майер* (114), първият пехотен корпус на еничерите бил сформиран по времето на султан Орхан (1324-1360г.); Нешри обаче твърди, че това е станало по времето на следващия султан Мурад (1360-1389г.) (109). Така или иначе е ясно, че еничарските корпуси се формират след нахлуването на турците на Балканския полуостров. В следващите векове еничарите стават основната ударна сила на Османската империя и зловещ инструмент на терора върху българите и всички християни от завоюваните територии. С въвеждането на еничарската система се постигнали едновременно няколко цели – използвал се чужд човешки ресурс за водене на война в полза на империята; създавала се ефикасна “бойна машина” заредена с ислямски религиозен фанатизъм унищожаваща собствения си народ; покорените народи били смачквани психически, че са клани от свои; чрез безбрачието на еничарите се обезкървявала и намалявала популацията на българите. Може да се каже, че замисъла на “болния мозък” въвел системата бил зловещ, прагматичен и антихристиянски от всяка гледна точка.

За редовното попълване на еничарските корпуси, които достигали до 100 хиляди души бил въведен така наречения кръвен данък (девширме), който бил ужас за майките и бащите на българите. От османски и чужди източници става ясно, че девширмето се събирало през няколко години (три, пет, седем) в зависимост на нуждите на империята от “пушечно месо”. Според европейски свидетелства 20% от подрастващото мъжко поколение, тоест всяко пето момче било откъсвано от българския народ, за да бъде загубено безвъзвратно. От съхранените източници личи, че тази страшна тегоба имала не само количествена, но и качествена страна. В султанските заповеди, издавани при акциите за събирания, винаги се подчертавало, че трябва да се събират не какви да е младежи, а “най-добрите”,

“най-красивите”, “най-умните”. Това показва, че чрез девширмето централната власт подбирала най-перспективната част от подрастващите, за да ги включи в своята военна и административна организация, не само за да ги отнеме, но и да ги противопостави на българския народ. Показателен е факта, че от 48 велики везири, управляващи империята между 1453 и 1635г. , 22 били славяни (между които и българи), гърци и албанци, преминали в исляма чрез девширмето (1).

След няколкогодишно предварително обучение и “промиване на мозъка” в мюсюлманска среда, еничарите научавали турски език и целенасочено им се променяла ценностната система и религиозното и народностно самосъзнание. После следвал и втория подбор и те влизали в турските казарми, където за кратки срокове ги превръщали в жестоки и кръвожадни чудовища, лишени от общочовешки добродетели. Така те ставали съвършени машини за убиване, чийто единствен житейски смисъл била фанатичната преданост към исляма и вярната служба на султана. Тази жестока система измислена вероятно от евреи се оказала в повечето случаи напълно резултатна и ефикасна. (1).

Тук отново ще се върнем върху ролята на евреите в Османската империя, за да осмисли българския читател, а всички други, че в същност 500 години българите са били под турски – еврейско робство – нещо което никога не трябва да се забравя! ....

Ето какво казва Варшавски по този въпрос: “По време на турското владичество евреите винаги са били най-близки помощници на турските данъчни чиновници, на чиновниците в полицията и доставчици на най-хубавите български момичета за турците и разкривачи на заговори против турското иго. Особено роля евреите са играли в турското управление, където са си поставяли за задача да пречат за развитието на националните чувства у подрастващите поколения. Само благодарение на техните подлости е продължило тъй дълго турското иго!...” (8).

Вече изяснихме, както посочва и Вайнберг* (95), че има генетична връзка между турците и евреите – ашкенази (хазарските евреи). От османските хроники и изворов материал се вижда, че множество ръководни постове в Османската империя са заети от хора с еврейски имена: Израил (син на Селджук); Якуб (Яков); Челеби (син на султан Мурад, вероятно от еврейката Кера Тамара); Исак бей (управител на скопския санджак); Ментешеоглу Якуб (Яков) бей, Гермияноглу Якуб бей, Исхак (Исак) бей (владетел на граничните области със Сърбия); Исхак паша (водач на гвардията и анадолската войска); Сюлейман (Соломон) (син на Караманоглу Ибрахим в двора на Мехмед II); Якуб Ахи (големец от Бурса); Якуб бей (лекар и везир при двора на султан Мехмед II); Якуб бей (син на Сюлейман шах от династията Гермияноглу); Давуд (Давид) паша (бейлербей на Анадола при Мурад II); Ебу Исхак (основател на дервишки орден); Загарджи Якуб (военоначалник на Мехмед I); Исхак паша (велик везир 1470г.); Исхак Факъх (дипломат); Кяфир Исхак (военоначалник на Узун Хасан 1471г.); Сара Хатун (майка на Узун Хасан 1471г.); Якуб бей Фирузоглу (комендант на крепостта Анкара) и много други (109)........"

"........Друг метод, при който се използвал изключително много терор от страна на турците било системното и целенасочено ислямизиране на местното население – така нареченото “потурчване”. С това се целяло неговото окончателно претопяване в турския етнос. Тази насока в дейността на управляващата върхушка се утвърдила като една от основните линии във вътрешната политика на империята (1).

Първите ислямизирания започват още от XIV век, като масови такива са отбелязани в началото на XVI век, когато започва и масовото нахлуване на еврейски елементи в Османската империя! Летописния разказ за първото масово помохамеданчване в Родопите ни пренася в тези мрачни времена на насилие:

“... Тогава се вдигна самия Селим с голям гняв против България в лето Христово 1522г. (по-точно 1515г.), разори Тракия от Адрианград до Средец (град София), а един каймакан с 46 хилядна татарска войска разсипа цялата страна покрай Дунав и Стара планина, от Черно море да Видин. В Македония пък той изпрати своя везир с 33 хилядна войска. Като започна от Драма, той потурчи всичко чак до Босна: тогава потурчил Доспат планина, Еспино (Чепино), Крупник, Кочани ... В някаква кратка немска история се среща за този Селим, че когато разорил българската земя, много народ, млади юноши и красиви девойки, избрал и насила ги похитил и ги събрал в Едрене (Одрин) и ги записал еничари, т.е. на турски език “нови ученици”, и ги отвели в турската войска до 325 хиляди млади юноши потурчени. Само от мъжки пол били толкова, а от женски – кой знае ? ... (60).

Ислямизацията била системно провеждана от органите на османската централна и местна власт, от армията, духовните и религиозни институти в продължение на пет века. Поробителят създал широка система от средства, форми, механизми и методи за религиозната и етническа асимилация на българите. Тази система включвала: масови, групови и индивидуални насилствени помюсюлманчвания; кръвния данък (девширме); робството; привличането на българи като домашна прислуга, ислямизация на малолетни деца и юноши; принудителни женитби (ежедневното насилствено помохамеданчване на български девойки); преселения (депортация) в Мала Азия; лъжесвидетелство от страна на мюсюлманин, че дадено лице е изявило желание да се ислямизира или е поругало мюсюлманската вяра; опрощаване на нарушители на закона след приемане на исляма от тях; раздаване на служби и длъжности; подпомагане на бедни и немощни нови мюсюлмани; включване в различни османски военни организации – спахийството, еничарството, яя (селяни пехотинци), мюселеми (свободни селяни конници), акънджии (ударна конница); юруци и др., в които се извършвала не само смяната на религията, но и силно езиково и етническо въздействие върху ислямизираните (59).

Османските регистри дават сведения за ислямизирането на стотици села в Силистренско, Шуменско, Разградско, Търговищко, Габровско, Великотърновско, Ловешко и др.

Всички тези потурчвания били съпроводени с големи кръвопролития и жестокости спрямо българското население:

- През 1515г. в София бил изгорен жив на клада (типичен Холокост) младия български занаятчия от Кратово Георги, защото отказал да приеме исляма (1).

- В 1633г. в село Голямо Райково е убит насила изпратения да учи за ходжа Милян, а сестра му Милица изпратили за кадъна.

- В началото на XVI век Чепино на Костантово по донос на гръцкия фанариот и пловдивски митрополит Гаврир, заповядва на еничарите да изколят и потурчат всички първенци и попове. След това Хасан ходжа нарежда на потурнаците да разрушат всички църкви от Костенец до Станимака (Асеновград) – 33 манастира и 218 църкви (60).

- В 1620г. (по-точно 1670г.) султан Мехмед води война с Пелопонес, водейки 150 хилядна войска. На връщане, под страх от смъртно наказание потурчват всички български села в Чепинското корито, Пловдивско и в Гюмюрджинско. Само в Пловдивско потурчените села били 74. Всички които не се подчинили били изклани за назидание и за всяване на страх (60).

- Великия везир Мехмед Кюпрюлю в 1661г. като потурчил чепинските християни, заминал за Разлог да продължи делото. При потурчването в Разлог, един негов агент помак приел исляма в Цариград тероризирал якорудските християни с думите: “Хайде, хайде, какво чакате още, та не приемете доброволно исляма? Или чакате да видите пред вас да се търкалят човешки глави, та тогава да се потурчвате ? ...” (60).

- В 1669г. от царуването на султан Мехмед IV в Смолянско и Кръстогорието (Средните Родопи) с огън и меч турците потурчили населението на селата Виево, Смолен (днешен Смилян), Упорово (Влахово), Бяла река, Подвис, Витлово (Рудозем), Езерово (Смолян), Беловидово (Златоград) и др. Тези които се противопоставяли – една част били изклани, а други избягали в горите. Избити били мъже, жени и деца. Много вдовици и малолетни сирачета според свидетелствата на монаси бегълци, били “застигнати от турските орди и подложени на най-мръсни деяния, които може да извърши само потъналия в невежество турчин”! По-късно турците залавят и избягалия епископ Васарион Смоленски и десет негови хора, като ги подлагат на нечовешки мъчения. Епископа го събличат гол и с клещи късат парчета живо месо от тялото му; след това го били с железни пръчки докато загубил съзнание. След като се свестил, турците го мушкали с ножове и режели късове от тялото му, като турили на главата му нажежена пирустия и се гаврели с него. Накрая го убили и обезобразили с камъни (60).

- През 1705г. става насилствена помохамеданчване в Средните Родопи. “Дошлите турци се ползваха с големи права. Те се настаниха в християнските къщи, гонеха християнското население, усвоиха имота му и заграбиха много жени и девици. Мнозина непокорни избиха, а други избягаха в горите”. От гладната зима, която дошла след това мнозина умрели от глад (60).

- През 1720г. в с. Райково (Ср. Родопи) по донос на Селим ходжа са изклани като добитък 200 души по-видни райковци, тъй като отказали да сменят вярата си (60).

Онези българи, които насилствено приемали исляма били държани изкъсо и следени от турците и евреите. Не било допускано никакво отстъпничество от исляма. Тези, които се отказвали от него, били наказвани сурово: мъжете със смърт, жените с доживотен затвор или продаване в робство. Както свидетелства Ханс Дерншвам, те били наричани “муртад” (отстъпник) или “муртадли” и “ако не ги изгарят или не ги продават завинаги за оковаване на кораб или галера започват да ги заставят да вършат престъпления или предателства” (59).

Редица българи, които били убити заради отказа им да приемат исляма или след като били насила помюсюлманчени се отказали от него били канонизирани от православната църква като новомъченици. Това се вижда от написаните жития на Георги Софийски, Георги Нови Софийски, Никола Нови Софийски, Ангел Битолски, Мъченик Димо, Дамаскин Габровски, Иван Българина, Анастасий Струмишки, Злата Мъгленска, Лазар Български, Лука Одрински, Игнатий Старозагорски, Онуфрий Габровски, Иван Нови Търновски, Константин Софийски, Димитър Сливенски и др. (59).

Тези мъченици за вярата били убивани от турците по най-дивашки и варварски начин: чрез изгаряне на клада, отсичане на главата с брадва, убиване с камъни, обесване, провесване на ченгел, набиване на кол и посичане със сабя или ятаган.

На изключително много репресии, геноцид, етническо прочистване и унищожение били подлагани българите при всеки бунт, подкрепа на християнски поход, или въстание. Турците се страхували от организираната съпротива и потушавали българските въстания с необикновена жестокост и садизъм.

При похода на Владислав III Ягело и Янош Хунияди през 1443г. след като кръстоносците напуснали София, османците устроили кървава разправа с непокорните и обезглавили владиката. Султанът наредил раята и войнуците (войнигани – военизирани християни) от близките краища, да бъдат избивани, а имуществата им да бъдат разграбвани (1).

След двата похода на Янош Хунияди, в следствие на турските репресии, през Дунава във Влашко се прехвърлят 12000 българи, заедно с добитъка и покъщнината си. Това е само един малък щрих за стотиците и хиляди българки емигранти, които били принудени да емигрират от България, в следствие на турско – еврейския терор и опитите за потурчване и погърчване. В източниците от втората половина на XVI в. са отбелязани масови изселвания от българските земи поради непосилни дългове и лихви налагани от еврейските откупници на данъци и лихвари. Отбелязани са също и масови разорения сред българите, в следствие на геноцидната фискална политика (1).

През XVII в. се засилва въоръжената съпротива на българите и се появяват хайдушките чети, които притеснявали турската власт. Заловените хайдути обикновено ги обезглавявали или обесвали. Евлия Челеби, пътувайки през западните български земи през 60-те години на XVII в. разказва, че по бойниците на Нишката крепост стърчали набучени на пръти главите на не един от тези борци (1).

........"

Ето и билиографията, която е ползвана от Войнов; доста неща от тези и аз съм ги чел (индексите може да не съвпадат с тези от текста, защото ползвам някаква чернова изтеглена от мрежата, но цитатие са точни):

Библиография:

1. История на България, том 3 – 7, изд. БАН, София, 1982 г.

2. Николай Хр. Станишев. Кратка история на българите от най-стари времена до днес, книгоиздателство “Хр. Г. Данов” – О. О. Д-во, София, 1942 г.

3. Никола Станев. История на нова България 1878 – 1941, издателски център “Иван Вазов”, София, 1992 г.

4. България. Френска хроника 1841 – 1878, книгоиздателска къща “Труд”, София, 1998 г.

5. Божидар Димитров. Венециански документи за българската история през ХVІ – ХVІІ век, издателство “Борина”, София, 1994 г.

6. Константин Косев, Николай Жечев, Дойно Дойнов. Априлското въстание в съдбата на българския народ, Академично издателство “Проф. Марин Дринов”, София, 2001 г.

7. Христо Йонков. Панагюрище център на Априлското въстание. Научно документален исторически албум, Държавно военно издателство, София, 1975 г.

8. М. Варшавски Какво са направили евреите за България?, София, 1933 г.

9. Георги Ифандиев. Сянката на Цион, ч. ІІІ и ІІ, изд. “Жарава”, София, 2002 г.

10. Израел Шахак. Еврейска история, юдейска религия: бремето на 3000 години, ИК “Огледало”, София, 2003 г.

11. Мълвина Господинова. Богоборците, изд. “Бумеранг”, София, 2002 г.

12. Петър Ив. Гецов. Предателската роля на масонството в България, П-ца Глушков, София, 1934 г.

13. Френски пътеписи за Балканите: ХV – ХVІІІ в., съставила и редактирала Бистра А. Цветкова, изд. “Наука и изкуство”, София, 1979 г.

14. Балканите през погледа на две английски пътешественички от ХVІІІ в.: писма на Мери Монтегю и Елизабет Крейвън, изд. на Отечествения фронт, София, 1979 г.

15. Английски пътеписи за Балканите: Края на ХVІ – 30те години на ХІХ в., Увод, съставителство и коментар Мария Н. Тодорова, изд. “Наука и изкуство”, София, 1987 г.

16. Бенямин Ардити. Царица Сара – Теодора. Видни евреи в България, т. І, Тел Авив, 1969 г.

17. Ханс Дерншвам. Дневникът на Ханс Дерншвам за пътуването му до Цариград през 1553 – 1555 година, изд. на Отечествения фронт, Институт по балканистика при БАН, София, 1970 г.

18. С. М. Дубнов. Краткая история евреев, изд. “Сварог”, Москва, 1996 г.

19. Джанюариъс Макгахан. Американският свидетел, ИК “Стрелец”, София, 2002 г.

20. Зорка Първанова. Между неосъществения Хюриет и неизбежната война, ИК “Хеликон – Петър Добрев”, София, 2002 г.

21. Атанас Сп. Разбойников; д-р Спас Ан. Разбойников, Населението на Южна Тракия с оглед народностните отношения в 1830, 1878, 1912 и 1920 година, изд. “Карина М. Тодорова”, София, 1999 г.

22. Д-р Спас Ан. Разбойников. Апостолите на свободата в Одринска Тракия, ИК “Иван Вазов”, София, 2000 г.

23. Българско историческо наследство, сборник, фототипно издание; Г. С. Раковски. Преселение в Русия или руската убийствена политика за българи–ти – 1886; Никола Филипов. Българско изселване в чужбина от падането на България под турска власт до ново време; Петър Ст. Коледаров. Българщината в Мала Азия – 1940; Петър Атанасов. Българи в Приазовието – 1941; Вл. Дякович. Българите в Бесарабия – 1930; Петър Коледаров. Духовния живот на българите в Банатско – 1938; Яку Ронков. История на банатските българи; К. Пърличев. Сръбския режим и революционната борба в Македония (1912-1915) – 1918; Атанас Сп. Разбойников. Обезбългаряването на Западна Тракия (1919-1924) – 1941; Румънските жестокости над отвлеченото Добруджанско население в Молдова – 1918, изд. “Глобус – 91”, София, 1998 г.

24. Българско историческо наследство, сборник, фототипно издание; Трима апостоли на сръбския шовинизъм: Илия Гарашанин, Милош Милоевич, Стоян Новакович; Атанас Шопов, Христо Матов. Сръбските претенции на Македония – 1897; Стефан Бобчев. Какво бълнуват сърбите – 1915; Христо Герчев. Сръбски признания за Македония – 1918; Кирил Мирчев. Сръбската наука за езика на македонските българи – 1943; Стефан Младенов. Две достобележити сръбски книги – 1938; Пламен С. Цветков. Териториални промени в историята на съвременна България, изд. “Глобус – 91”, София, 1999 г.

25. Българско историческо наследство, сборник, фототипно издание; Христо Герчев. Сръбски свидетелства върху българите в Моравия – 1921; Тихомир Павлов. Българите в Моравско и Тимошко – 1931, изд. “Глобус – 91”, София, 1993 г.

26. Българско историческо наследство, сборник, фототипно издание; Митрополит Методий Кусевич. Македония в своите жители само сърби няма – 1913 г.; Стар българин, македонец (Митрополит Методий). Погрома на България виновникът – 1914 г.; Боян Пенев. Сръбският шовинизъм – 1916; Тихомир Павлов. Сърбизмът и българщината на Балканите – 1933, изд. “Глобус – 91”, София, 1996 г.

27. Иван Николов. Българинът в мен, сборник, изд. “Македония прес”, София, 2000 г.

28. Проф. д-р Любомир Милетич. Разорението на тракийските българи през 1913 година, изд. БАН, София, 1918 г.

29. Меморандум адресиран до Обществото на народите и Конференцията на посланиците, София, 1921 г.

30. Д. Мишев. България в миналото, Страници из българската културна история, печатница “Искра”, София, 1916 г.

31. България своенравния съюзник на Третия райх, сборник от документи, съставителство Витка Тошкова, Николай Котев, Николай Стоименов, Румен Николов и Стилиян Нойков, изд. Военноиздателски комплекс “Св. Георги Победоносец”, София, 1992 г.

32. Иван Грек; Николай Червенков. Българите от Украйна и Молдова. Минало и настояще, ИК “Христо Ботев”, София, 1993 г.

33. д-р Емил Антонов. “Тяхната борба” или как евреите завладяха света, изд. “Лаков прес”, София, 1999 г.

34. Степан Радич. Възродена България – 1878-1913, изд. Военноиздателски комплекс “Св. Георги Победоносец”, София, 1993 г.

35. Димитър Йончев. България и Беломорието (октомври 1940 – 9 септември 1944 г.). Военнополитически аспекти, изд. “Дирум”, София, 1993 г.

36. Тодор Косатев. Тракийският въпрос във външната политика на България (1919-1923), академично издателство “Проф. Марин Дринов”, София, 1996 г.

37. Константин Бакалов. Шепот от преизподнята, изд. Граждански комитет “Защита на истината”, Велико Търново, 1995 г.

38. Проф. Диню Шарланов. Тиранията – жертви и палачи, библ. “Незаличими свидетелства”, ИК “Стрелец”, София, 1997 г.

39. Николай П. Кънчев. Иван Михайлов – водачът на ВМРО, изд. На ВМРО – СМД, София, 1996 г.

40. Николай П. Кънчев. Секретарят на Ванчо Михайлов разказва, изд. “Орел”, София, 1999 г.

41. Димитър Съсълов. Велика Сърбия или България, фототипно издание (от 1932 г.), изд. “Македония прес”, София.

42. Кирил Ст. Бакарджиев; Мария К. Бакарджиева. Република Доганхисар – Градец. Защита и разгром – 1913, изд. Тракийска фондация “Кап. Петко Войвода”, София, 1992 г.

43. д-р Кирил Бакарджиев; Мария К. Бакарджиева. Доганхисар – Градец. По чужди земи и брегове, изд. Тракийска фондация “Кап. Петко Войвода”, Хасково, 1998 г.

44. Стайко Трифонов. Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот 1912 – 1915 г., изд. Тракийска фондация “Кап. Петко Войвода”, София, 1992 г.

45. Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г., съставител доц. Йордан Илиев Йорданов, изд. Македонски научен институт, София, 1995 г.

46. Димитър Шишиманов. Необикновената история на малоазийските българи, изд. Рекламно-издателска агенция “Пони”, София, 2000 г.

47. Елена Хаджиниколова. Българите в Южна Македония – 70-те години на ХІХ в., изд. “Наука и изкуство”, София, 1999 г.

48. Георги Даскалов. Българите в Егейска Македония мит или реалност, изд. Македонски научен институт, София, 1996 г.

49. Петър Константинов. За и против националните интереси на България. Из хрониката на една епоха 1878 – 1944 – 2001 г., изд. “Карина – М. Тодорова”, София, 2001 г.

50. Христо Симеонов. Български национални легиони. Минало и настояще, София, 1999 г.

51. Иван Михайлов. Македония: Швейцария на Балканите, изд. “ОРБЕЛ”, София, 1995 г.

52. Авантюрите на руския царизъм в България. Документи от царските архиви, ИК “Стено”, Варна, 1991 г.

53. Христоматия по история на България 1944 – 1948. Народна демокрация или диктатура, съставители: проф. д-р Любомир Огнянов, ст.н.с.к.п.н. Митка Димова, доц. к.и.н. Милчо Лалков, изд. “Литературен форум” – ООД, София, 1992 г.

54. Българският ГУЛАГ. Свидетели, изд. на в. “Демокрация”, съставители: Екатерина Бончева, Едвин Сугарев, Свилен Пътов, Жан Соломон, София, 1991 г.

55. Колю Кондов. Истината е много страшна, изд. “Народен будител”, Варна, 2000 г.

56. проф. Любомир Костов. Чуто, видяно, преживяно. По пътеките на моя живот, Стара Загора, 2003 г.

57. Защо работите в България не вървят?, изд. “Хелиопол”, София, 2003 г.

58. Петър Дънов. Израил и Българин, изд. “Хелиопол”. Беседа държана на 8 септемврий 1940 г. в София – Изгрева, изд. “Хелиопол”, София, 2001 г.

59. Съдът над историците. Българската историческа наука. Документи и дискусии 1944 – 1950, съставители: Вера Мутафчиева, Весела Чичовска, Дочка Илиева, Елена Нончева, Златина Николова, Цветана Величкова, академично издателство “проф. Марин Дринов”, София, 1995 г.

60. Страници от българската история. Очерк за ислямизираните българи и национално-възродителния процес, под редакцията на акад. Христо Христов, изд. “Наука и изкуство”, София, 1989 г.

61. Родопите през вековете. Историческа христоматия, редактор – съставител Петър Хр. Петров, изд. на БКП, София, 1966 г.

62. доц. д-р Хюсеин Мемишоглу. Страници от историческото минало на помаците, Анкара, 1991 г.

63. Пламен С. Цветков. България и Балканите от древността до наши дни, изд. “Зограф”, Варна, 1998 г.

64. проф. Крум Балтаджиев. Фалшификации и манипулации на българската история, сп. “Авитохол”, кн. 20 и 21 / 2002г.

65. Списък на най-големите военнопрестъпници и криминално – държавни престъпници през XX век, сп. “Авитохол”, кн. 22 и 23 / 2002г.

66. Геноцидът над арменците в Турция в светлината на българските дипломатически документи. Сборник от архивни материали, съставил Агоп Гилигян, изд. Общонационален комитет “80 години от геноцида над арменците”, София, 1995г.

67. Хуманисти на XX век. За масовото клане на арменците през 1915г., съставил: проф. д-р Саркис Саркисян, изд. Общонационален комитет “80 години от геноцида над арменците”, София, 1995г.

68. Делчо Балабанов. Нашият отговор. Посвещава се на милион и половина арменци – жертва на първия геноцид на двадесети век, изд. в. “Ереван”, София, 1992г.

69. А. Нагорни; Г. Рябов. Аз – от контраразузнаването. Архивите са живи, “Партиздат”, София, 1982г.

70. Масови убийства и зверства над арменците, извършени от младотурците през 1915г. (из чуждестранния печат), съставил: проф. д-р Саркис Саркисян, изд. Общонационален комитет “80 години от геноцида над арменците”, София, 1995г.

71. Джон Киракосян. Младотурците пред съда на историята, “Партиздат”, София, 1989г.

72. Божидар Самарджиев. Арменският Въпрос и Англия (1894 – 1897), Университетско издателство “Св. Климент Охридски, София, 1994г.

73. R. Hrair Dekmejian. Determinants of Genocide Armenians and Jews as case studies, Transaction Books, New Bunswick, 1986.

74. Геноцид армян в Османской империи, сборник документов и материалов, под редакциеи М. Г. Нерсисяна, изд. “Айастан”, Ереван, 1983г.

75. Любомир Дойчинов. Черните батальони на Сталин, изд. “Еър Груп 2000”, София, 2001г.

76. Янко Бъчваров. Глобалното зло, изд. къща “Рал – Колобър”, София, 2000г.

77. Дъглас Рид. Спорът за Цион. Потресаваща история на ционизма, Израел, Палестина, САЩ и Англия, изд. “Жар Птица”, София, 2002г.

78. Георги Войнов. Досие “Ватикана”. Процесът срещу католическите свещеници в България – 1952г., сп. “Авитохол”, кн. 24 / 2003г.

79. Евгений Босилков (1900 – 1952г.). Документи от архивите на България и Франция, Главно управление на архивите при МС на НРБ, Дирекция “Информация и архив” при МВР, София, 2002г.

80. Анастас Ю. Тотев; Габриела Н. Владимирова. Международни договори, свързани с войните за обединението на българския народ 1912 – 1913г., Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, София, 2000г.

81. Ньойски договор. С обяснителни бележки от д-р Б. Кесяков и Димитър Николов, изд. “Мартилен”, София, 1999г.

82. “Истина”. Тематичен бюлетин, бр. 2 / 2001г.

83. Зденка Тодорова. Прикриващото пиянство в Ньой, изд. “Македония прес”, София, 1994г.

84. Българите в Сърбия – църкви, манастири, религиозни права и свободи, Хелзинкски комитет за защита правата и свободите на българите в Югославия, Цариброд, 2001г.

85. “Истина”. Тематичен бюлетин. Българите в Сърбия, бр. 1 / 2000г.

86. Социална харта на българското национално малцинство в Сърбия, изд. Хуманитарна организация “Солидарност”, Цариброд, 1998г.

87. Меморандум относно промяна на статута на Западните покрайнини, изд. Национален комитет за промяна статута на Западните покрайнини и НЦБНС, София, 2003г.

88. Илия Илиевски. Желевци, Първановци, Стояновци Таршисци виновни за трагедията на българския народ в България и Македония (документи), София, 2001г.

89. Волен Сидеров. Бумеранга на злото, изд. “Бумеранг”, София, 2002г.

90. Весела Ляхова. До слънцето, повести, изд. рекламна агенция “Гея – 2000”, София 1992г.

91. Справка относно българите в Гърция, съставител проф. д-р Григор Велев, Научен център за българска национална стратегия, София, 2002г.

92. проф. Димитър Сепетлиев. Диверсията, наречена “Разговори около кръглата маса” – януари – май 1990г., брошура на в. “Про и анти”, декември 2002г.

93. Наташа Панич. Цървена локва, повест, изд. “Корени” и Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, София, 2002г.

94. Рут Самуелс. По пътеките на еврейската история, издателски център “Шалом”, София, 1994г.

95. Макс Даймънт. Евреи, Бог, история, ИЦ “Шалом”, София, 1998г.

96. Б. И. Вайнберг. Этнография Турана в древности, изд. “Восточная литература” РАН, Москва, 1999 г.

97. Дэвид Дюк. Еврейский вопрос глазами американца, изд. “Свобода слова”, Москва, 2001 г.

98. Изчезнувшие народы, под редакции д.и.н. П. И. Пучкова, составитель – к.ф.н. С. С. Неретина, изд. “Наука”, Москва, 1988 г.

99. Бахши Иман. Джагфар Тарихы. Свод булгарских летописей, т. І, изд. “Огледало”, София, 2001 г.

100. Проучвания за историята на еврейското население в българските земи ХV – ХХ век, отг. ред. акад. Николай Тодоров, сборник, изд. на БАН, София, 1980 г.

101. Едуард Ходос. Еврейский синдром, изд. “Свитовыд”, Харьков, 2001 г.

102. Българи и евреи, сборник в две части, съставител и редактор проф. д.и.н. Александър Фол; изд. Център за изследване на българите, Организация на евреите в България “Шалом”, “Тангра – Тан Нак Ра” общобългарска фондация, София, 2000 г.

103. Българи и хазари през ранното средновековие, сборник; съставител и редактор Цветелин Степанов, София, 2003 г.

104. д-р Теодор Херцл. Еврейска държава, фототипно издание 1994 г. (първо издание – София, 1947 г.), издателски център “Шалом”, София.

105. Волен Сидеров. Българофобия, ИК “Бумеранг”, София, 2003 г.

106. Анна Рошковска. Българи и евреи във вековете на Османското робство (по паметниците на Възрожденската живопис), Алманах за историята на евреите в България, изд. Организация на евреите в България “Шалом” и Бней Брит “Кармел”, София, 1999 г.

107. д-р Найден Найденов. Спомени с Иван Багрянов, ИК “Галик”, София, 2002 г.

108. Евреите по българските земи. Анотирана библиография, съставители Жак Ескенази и Алфред Криспин, изд. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, София, 1999 г.

109. Guerin Songeon. Histoire de la Bulgarie, depuis les origins jusqu a nos jours, Paris, 1913.

110. Мехмед Нешри. Огледало на света. История на османския двор, изд. на Отечествения фронт, София, 1989 г.

111. Пламен Павлов; Иван Тютюнджиев. Българите и османското завоевание (края на ХІІІ – средата на ХV в.), историческа библиотека “Слово”, Велико Търново, 1995 г.

112. Йосиф Йосифов. Българските въстания 1393 – 1878 г., изд. “Сибия”, София, 1998 г.

113. Стивън Рънсиман. Падането на Константинопол, изд. на Отечествения фронт, София, 1971 г.

114. История на Османската империя, под редакцията на Робер Мантран, изд. “Рива”, София, 1999 г.

115. Дмитрий Еремиев; Михаил Мейер. История на Турция в средните векове и ново време, академично издателство “проф. Марин Дринов”, София, 1998 г.

116. проф. д-р Куйо М. Куев. Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете, изд. “Наука и изкуство”, София, 1979 г.

117. Апостолос Христакудис. Аврам Бенарея (1887-1979) – живот и дейност, Годишник Алманах за историята на евреите в България, изд. Организация на евреите в България “Шалом” и Бней Брит “Кармел”, София, 1999 г.

118. Димитри Кицикис. Османската империя, изд. “Кама”, София, 2000 г.

119. Народо-психология на българите. Антология, под общата редакция на проф. Минчо Драганов, изд. на Отечествения фронт, Софя, 1984 г.

120. Татяна Мачковска. Владика готвел бунт срещу турците, в. “Седмичен труд”, бр. 4/23.01.2003 г.

121. Жерар де Нерваль. Путешествие на восток, изд. “Наука”, Москва, 1986.

122. д-р Емил Антонов. Ритуалните убийства на “избрания народ”, изд. “Лаков прес”, София, 2001 г.

123. Константин Косев; Николай Жечев; Дойно Дойнов. Априлското въстание в съдбата на българския народ, Академично издателство “проф. Марин Дринов”, София, 2001 г.

124. Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд, сборник Съдебния процес срещу Левски, под редакцията на проф. Александър Бурмов, издание на Народна библиотека “Св. Кирил и Методи”, София, 1952 г.

125. Поп Минчо Кънчев. Видрица, изд. “Български писател”, София, 1983 г.

126. Пъкленият ритуал. 125 години от Старозагорското клане, сборник, под редакцията на Донка Йотова, изд. “Литера принт”, Стара Загора, 2002 г.

127. Джошуа Трахтенберг. Дьявол и евреи. Средновековые представления о евреях и их связь со современным антисемитизмом, изд. “Гешарим”, Москва, 1998 г.

128. Нина Андонова. Комшиите си поделят България в таен проектодоговор, в. “Седмичен труд” бр. 19/11-17 май 2001 г.

129. Петър Ланин. Църквата и масонството, София, 1995 г.

130. Дневник на костурския войвода Лазар Киселинчев. Югозападна Македония 1903-1905 г., съставител Христофор Тзавелла, изд. “Македония прес”, София, 2003 г.

131. Пашанко Димитров. Баба Клементина, изд. на БАН, София, 1994 г.

132. Роберто Джардина. Истинският заговор. Изкачването на Кобурга за завладяването на Европа, изд. “Бомпиани”, 2001 г. (на италиански език)

133. д-р Емил Антонов. Основите на национализма, изд. “Лаков прес”, София, 2004 г.

134. Царица Йоана. Спомени, Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, София, 1991 г.

135. Александър Въчков. Сръбско-българската война – 1885 г., изд. “Анжела”, София, 2000 г.

136. Васил Чекаларов. Дневник 1901-1903 г., съставители Ива Бурилкова и Цочо Билярски, ИК “Синева”, София, 2001 г.

137. Андартското клане в с. Загоричани, Костурско, на 25 март 1905 г.; в. “Македония”, 21.03.2001 г.

138. Жестокостите при потушаването на въстанието след 4 септември 1903 г., в. “Македония” бр. 32, 12.09.2001 г.

139. Щелиян Д. Щерионов; Ангел С. Джонев, Документи за положението на българите в Македония (началото на ХХ в.). Български документи от Архива към Музея на македонската борба в гр. Солун, Кюстендил, 2001 г.

140. Игор Бунич. Златото на партията, т.1, София, 1998г.

141. Олег Платонов. Масонството без маска, изд. “Витяз”, София, 2004г.

142. Емил Писарев. Някои въпроси за арменския геноцид. в. “Строго секретно”, бр. 121, юни, 2005г.

143. Проф. д-р В. Трайков. Турския геноцид над българите в Източна Тракия, в. “Българска трибуна”, 10.02.2001г.

144. Борислав Йотов. Империите са мъртви – България е още жива, изд.”Нова звезда”, София, 2001г.

145. Александър Тимев. Турския геноцид над българите в Тракия, в. “Македония”, бр. 13 / 04.04.2001г.

146. A. Zehnder. Der Bulgarische Nationale Bauernbund, Sofia, November, 1929 (Швейцарски държавен архив).

147. Нинел Кьосева. Поглед върху кредитно – кооперативното дело на евреите в България във времето между двете световни войни, изд. Организация на евреите в България “Шалом” и Бней Брит “Кармел”, София, 1999г.

148. Исак Москона. Някои допълнителни сведения към историята на еврейската община в Русе, Годишник, т. XXX, 1998/1999г., изд. Организация на евреите в България “Шалом” и Бней Брит “Кармел”, София, 1999г.

149. Из дневника на Бекерле – пълномощен министър на Третия райх в България, изд. “Христо Ботев”, София, 1992г.

150. Доц. Татяна Яруллина. Величието на Волжка България, библ. “Елбеген”, ИК “Огледало” и ИК “Български хилядолетия”, София 2002г.

151. Гео Донев. Христовата участ на Българите, Изд. “Светилник – СБО”, София, 2001г.

152. Стоян Заимов. Етюди върху “Записките” на Захари Стоянов, изд. “Парадокс” и Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, съставителство и научни студии Крумка Шарова, София, 2004г.

153. Жан Бойс. Заговорът на масоните, София, 1995г.

154. Димитър Бочковар. Духовния геноцид над българите, в. “Про и Анти”, 31 август – 5 септември, 2001г.

155. С. Дробязко; А. Каращук. Вторая мировая война 1939 – 1945. Восточные легионы и казачьи части в Вермахте, изд. “Акт”, Москва, 1999г.

156. А. Веснин. Щрих от българо – съветската дружба, в. “Про и Анти”, 26 април – 9 май, 2002г. (Препечатка от списание “Юност”, бр. 8, 1989г.

157. Михаел Яйсман. По-добри овце и хора. Казахстан отваря архивите си за съветските концентрационни лагери, в. “Про и Анти”, 22 – 28 февруари, 2002г.

158. Ружа Томанова. В безсрочно заточение, в. “Про и Анти”, 11 – 17 февруари, 2000г.

159. Хасковлийката Мария: Аз играх истинска руска ролетка, интервю на Тодорка Николова, в. “Шок”, 1 – 7.05.2003г.

160. Убивах заедно с Лев Главинчев, в. “Про и Анти”, 26 януари – 1 февруари 2001г.

161. Митре Стаменов. Как Вълко Червенков изгони агентите на Берия от България, в. “Дума”, 5 –6 октомври, 2001г.

162. Христо Троански. Черна книга на българския комунизъм. Избиваха и грабеха, в. “Истина”, бр. 15, 2004г.

163. Проф. Георги Г. Марков. Освобождение = окупация + грабеж, в. “Истина”, бр. 15, 2004г.

164. Васил Субашки; Стойчо Йотов. Безбожието на българина, “Партиздат”, София, 1985г.

165. Покъртителен щрих на геноцида, в. “Македония”, бр. 13 / 29.03.2000г.

166. Бил Купър. Тихи оръжия за Безшумни войни, изд. “Хелиопол”, София, 2004г.

167. Ашер Гинсберг. Протоколите на ционските мъдреци, второ издание, София, 2003г.

168. Йеромонах Анатолий (Берестов). Числото на звяра, ЕТ “Снежана Иванова”, София, 1998г.

[Аспарух IYI]

Знаеш ли какви издевателства са дадени там с мирното население и при това написани с кеф от изрода - "НАРОДЪТ БИЛ СМАЧКАН НА КЮФТЕ"! Пише го Мехмед Нешри в "Огледало на света. История на османския двор", изд. на "Отечествения фронт", София, 1989 г.

Издателството на "Отечествен фронт" е сред глашатаите на антитурската истерия насаждана умишлено

по време на възродителния процес. Ти явно не правиш разлика между кюфте и лятифе.