Монархическото наследство в България

[Р. Теодосиев]

Монархическото наследство в България

Цветана Кьосева

Изтегли цялата статия: _123.html

В навечерието на обявяването на България за народна република през септември 1946 г. известната софийска интелектуалка Ана Монеджикова заявява: “Иде ден, когато дворецът ще бъде напуснат като царско жилище и ще стане музейна ценност.”1. Надеждите са напълно основателни. Дори и съветската власт, известна с бруталната си жестокост към последното руско царско семейство, превръща дворецът на Петър I в Петербург в един от най-големите и богати музеи в света2.

В България обаче не става така. Недвижимото монархическо наследство се превръща в републиканско, с цел “да служи на народа”, но всъщност се предава за нуждите на новите властници и удовлетворява стремежа им към разкош. До тях народът няма достъп. Охранявани строго от истински чекисти, дворците се превръщат в непристъпни крепости. На трудещите се са подхвърлени “трохи” от монархическото наследство – няколко по-малки бивши царски имения, превърнати в профсъюзни санаториуми за отдих.

Малка част от движимото имущество постъпва в българските музеи, за да бъде заключено от публиката. Социалистическата култура някак си “не се връзва” с “упадъчното царедворско изкуство”. Друга част от него остава в самите дворци за ползване от управляващите, а трета част – просто се разпилява и похабява по разни институции. Най-ценните документи от царската канцелария, фиксирали българската вътрешна и външна политика за цели десетилетия, са конфискувани от настанилите се в България съветски войски и са предадени в Централния архив на социалистическата революция в Москва, където съставляват т. нар. “Особый архив” – необработен и до днес и недостъпен за изследователите. У нас остават по-маловажни документи, свързани предимно с уредбата на дворците и бита на обитателите им. Те се съхраняват в Централния държавен архив.

За какво точно движимо имущество става дума и как се формира то?

Най-рано по време се построява дворецът в София. Неговата история е известна. С идването на първия български княз Александър I (Батемберг) в страната, старият турски конак в София е почистен и набързо е превърнат в княжеска резиденция. За да го приспособи за нуждите на двореца княз Александър се премества да живее в закупена с държавни средства къща на ул. “Ген. Паренсов”, която започва да се нарича “Малък дворец”*. Поправката на конака е възложена на архитекти-чужденци: Грюнангер, Ларс, Майербер и др. и е извършена през 1880-1882 г. Макар и доста непретенциозен спрямо дворците на тогавашните европейски владетели, обновеният княжески дом задоволява нуждите на владетеля.

За краткия си престой на българския престол, княз Александър I не успява да натрупа голямо имущество. След неговата абдикация (26 август 1886 г.) в заседание от 4 септември с. г. Народното събрание решава, че то е придобито предимно с негови частни средства и разрешава на правителството да откупи всичките му имоти за сумата от 2 500 000 златни лева. Съгласно “Предавателното” за това имущество, става дума за: недовършения дворец в гр. Варна (Евксиноград), “заедно с всичките му здания, земи и лозя”, оценен на 1 420 000 зл. лв., “покъщнина” в двореца в гр. Русе – 56.000 лв., манежа на двореца в София – 259 000 лв.,градина в София – 222 000 лв., “къщата с капелата” в София – 80 000 лв., “малкият дворец” в София – 155 000 лв., “чифлик в Горна баня, околия Софийска, заедно с добитъка и всички находящи се в него вещи – 250 000 лв. и “градинарските, готварските и другите приспособления в Големия Дворец” в София – 58 000 лв.3. Реално обаче общата сума не е изплатена, тъй като Българската народна банка си удържа всички суми от взети и не върнати от княза заеми и на практика той получава само 37 032 лв.4.

След сватбата си с принцеса Мария Луиза, вторият български княз Фердинанд I решава, че дворецът е тесен и неудобен за семейството му. През 1893-1895 г. под ръководството на виенския архитект Франц Грюнангер се пристроява североизточното триетажно крило на двореца. Така се оформя днешният вид на двореца с обща застроена площ от 2500 кв. м., 80 помещения, 20 дка двор, превърнат в разкошен парк с редки растения и цветя. В пределите на двореца влизат и сградите на Природонаучния музей и на т. н. Бурмова къща (на ъгъла на ул. “Московска” и “Бенковски”, откупена от княз Фердинанд и основно ремонтирана през 1933 г. от архитект Иван Васильов)5.

Царските недвижими имоти постоянно се увеличават – къща в Самоков, къща в София на ул. “Московска” 31 (днешната сграда на Софийската голяма община), няколко сгради на ул. “Раковски” 168, жилища за служителите към Ботаническата и Зоологическата градина, Ентомологическа станция на бул. “Евлоги Георгиев”, автомобилен парк с гараж и работилници на бул. “Фердинанд”, помещения за царския щал (конюшни) на бул. “Дондуков”, пасбища и ливади в Самоковско и в Рила планина и др.

От края на XIX започват да се строят и нови, по-малки дворци за отдих и ловуване на царя и семейството му в различни краища на страната: разкошен летен дворец в Евксиноград (Варна), чието строителство започва още по времето на княз Александър I, зимни дворци в Чамкория (Боровец) – “Царска Бистрица”, “Ситняково”, “Саръгьол”, ловни хижи и др. Съгласно застрахователния опис на недвижимите царски имоти от 1923 г. всички те са оценени на стойност 22 620 000 лв.6. Към този опис не спада временният дворец, който цар Фердинанд бърза да си устрои в завзетия от българската армия гр. Солун през пролетта на 1913 г. и който след това преминава във владение на Гърция7. В тази група следва да се отнесат и предварителните разходи по замисления от цар Фердинанд нов импозантен Софийски дворец (на мястото на сегашния паметник на Съветската армия), чрез който честолюбивият властелин цели да увенчае превръщането си във “владетел на Ориента” вследствие “унищожителните” си победи в Балканската война 1912-1913 г. Конкурсът за построяването му е обявен и се е предвиждало по блясък той да не отстъпва на дворците в Тюйлери и Версай8.

В навечерието на обявяването на България за Народна република през септември 1946 г., по молба на Георги Димитров е направен цялостен опис на недвижимото царско имущество. В него имотите са разпределени в 4 групи: А) Държавни имоти, Б) Смесени имоти В) Лични имоти на царя и Г) Лични имоти на други членове на царското семейство. В първата група са включени изцяло държавни имоти (построени на държавно място и с държавни средство). Към тях спадат Софийският дворец и двореца в Евксиноград, автомобилният парк и конюшните, зоологическата и ботаническата градини, детска градина, електрическа централа и Естествено-историческия музей с Бурмовата къща. Общата им площ е 121 878 кв. м., а застроената площ – 29 963.3 кв. м. При втората група имоти сградите са строени с лични средства на царя, а земята е държавна или общинска. Тук са дворците в Кричим, Ситняково, Саръ-гьол и две ловни хижи в Овнарско и в Среден нос. Общата площ на постройките е 4661 кв. м. В третата група спадат изцяло лични имоти на царското семейство – дворците във Враня, Чамкория, Баня (Карловско), интендантството при Софийския дворец и две незастроени места в гр. Созопол и на остров “Св. Тома” на река Ропотамо. Общата им площ е 14 697 898.6 кв. м, а застроената площ – 29 745.8 кв. м. В последната група е незастроено празно място в гр. Самоков – личен имот на царица Йоанна и къща в Слатинска община със застроена площ от 230 кв. м. и обща площ от 7 000 кв. м.9.

Огромно по обем е и движимото царско имущество. Част от него е свързана с живота на царското семейство и с представителните функции на монархическата институция, а друга част – с обслужването на недвижимите имоти. Това имущество може да се разпредели на няколко основни групи: инсигнии на царската власт; предмети и вещи, обслужващи дворцовия церемониал; предмети за обзавеждане на дворците и къщите; лични вещи, облекло и аксесоари на членовете на династията и на дворцовите служители и обслужващия персонал; подаръци, получавани от членовете на царското семейство по различни поводи; ордени, медали и други царски отличия, подарявани от монарха на заслужили към него лица; музейни експонати в царските природонаучни институти; превозни средства – автомобилен парк с 11 луксозни автомобили и каляски; живо движимо имущество – коне, крави, редки животни и птици в зоологическата градина и др.

Всички вещи обслужващи живота и държавническите функции на царското семейство са от най-висока класа. В болшинството си те са поръчвани при най-добрите европейски майстори на изящното и приложното изкуство, или са закупувани от известни антикварни къщи. Вещите придават необикновен блясък на царските дворци и са доставени главно по времето на царуването на Фердинанд I. Всички автори, писали за него отбелязват изключителната му слабост към изящните и красиви предмети. “Всичко, което галеше окото, за княз Фердинанд имаше голяма цена – пише съвременникът му Добре Ганчев. – В обстановката на живота си, в мебелите си, във всичко той търсеше блясък”10. Владетелят си купува дрехи от “Буут Мейкърс” в Лондон, а бижутата – в “Розенбау” и от ювелира Фаберже, обслужващ знаменитостите от цяла Европа. В архивния фонд на монархическия институт в Централния държавен архив са запазени стотици преписки с фирми от цяла Европа за доставки на каляски, мебели, завеси, тапети, огледала, сервизи и друго оборудване на дворците, за бижута на членовете на царското семейство, за редки животни, птици и растения и др.11 Стените на дворците са украсени с картини от най-добрите европейски и български майстори: Т. Айдукевич, В. Флорина, Ф. Обербауер, Кьортингер Келер, Х. Вейланд, К. Щъркелов, Б. Денев, Ив. Мърквичка, Яр. Вешин, Антон Митов, Ал. Божинов, и др.12

Дворците се обслужват от многобройни чиновници, прислужници и свита. Към средата на 30-те години само в Софийския дворец те са 130 души13. Облеклото им е съобразено с дворцовия церемониал и включва по няколко вида униформи: ежедневна, галапарадна, парадна, траурна и др. И всичко това – в два варианта – зимен и летен. За тяхното изработване се доставят най-качествени платове и украси от Европа. Изключителна ценност са инсигниите на царската власт – царската корона, тронът14, и жезълът15. Част от тях са изнесени в чужбина от цар Фердинанд през 1918 г., а по- късно през 1946 г. и от царица Йоанна. Монархическото семейство е обект на почит и уважение от своите царстващи роднини, от политици и обикновени граждани. Тя се изразява в огромния брой подаръци, поднасяни им по най-различни поводи: във връзка с посещението на царя в определено селище; като дарове за царските сватби и ражданията на децата в семейството; по случай годишнини от възцаряването на владетеля, пълнолетието на престолонаследника, в чест на победи на бойното поле и др. В болшинството си тези изящни произведения на приложното изкуство носят дарствени надписи16. Изключителна ценност са високите степени европейски и български ордени и медали, с които са били наградени представителите на царстващата династия. Сред тях са такива редки отличия като: Сакс-Ернестинския домашен орден, югославският орден на Карагеоргивиечите, английският орден “Виктория”, румънският “Карол”, френския на “Почетния легион” и др. Подобна група предмети са и тези, които царят дарява на приближените си и на заслужили към него лица при тържествени случаи – при честване на рождените и именните дни на членовете на царското семейство, при смяната на едно правителство с друго, а често и без никакъв повод. Освен българските ордени и медали тук спадат и малки изящни предмети, с които царстващите особи са разполагали по всяко време и са ги дарявали като знаци на благоволение към определени лица. Най-често това са игли с царския вензел, с диаманти и скъпоценни камъни, брошки и гривни за дамите и др. Част от тези подаръци обаче са с много ниска стойност – позлата, вместо злато, фалшиви диаманти и т. н.17. Важно място сред движимото монархическо наследство са музейните експонати в царските природонаучни институти - Природонаучен музей, Зоологическа и Ботаническа градини, и Ентомологическата станция. Те са набирани в продължение на много години не само от територията на България, но и от цяла Европа и са истинска гордост за двореца. Към движимото имущество се числят и превозните средства на царското семейство. Известен със своята пищност е царският влак, състоящ се от 10 вагона. Те са боядисани в различни цветове, а на всеки от тях са монтирани позлатени гербове и корони. Обзаведен с всички необходими удобства за постоянните пътувания на представителите на династията, този влак е известен като “българското дипломатическо министерство на колела”, тъй като в него са подписани редица важни междуправителствени документи. Освен тях царското семейство разполага и с яхти (“Надежда” и “Вяра”), стоящи постоянно на пристан край брега на двореца в Евксиноград, с първокачествени коне в щала към Софийския дворец и с автомобилен парк, чиято гордост е блиндираният “Мерцедес”, подарък на цар Борис III от Хитлер18 и др. Формирането на “царските колекции” на българските музеи започва през 20-те и 30-те години на XX в. Този процес засяга тогавашния Главен Военен музей и Етнографския музей и е резултат от добрата воля на цар Борис III, на княгиня Евдокия и на царица Йоанна, притежаващи високо развито чувство за “музеалност”19 на предметите. През 1925-1928 г. цар Борис III подарява на Главния военен музей щандарти на три конни полка – 5-ти, 9-ти и 10-ти, бойни знамена от войните за национално обединение през 1912-1918 г. и др.20.

Изключително ценно дарение постъпва в музея през 1936-1937 г. от съпругата на княз Александър I Батенберг – графиня Йоханна (Лойзингер) фон Хартенау. Съгласно завещанието на княза и в знак на признателност към българското общество**, тя изпраща в България два вагона с негови документи и вещи21. Между тях са военните му униформи (от 4 европейски армии, в които е служил), богата орденска колекция, съдържаща почти всички най-високи степени на ордените от неговото време, оръжейна сбирка (освен съвременни оръжия, тя съдържа и средновековни шлемове, ризници и др.)22, лични печати, битови вещи (облекло, сервизи от майсенски и английски порцелан, подаръци от английската кралица Виктория, килими, сребърни прибори, бижута и др.), огромна документация, а също и редица “любопитни вещи” – позлатен пепелник от подковите на любимия му кон, ризата, с която е починал, посмъртната му восъчна маска и др. Жест към България е фактът, че графинята дарява дори и брачната халка на княз Александър I. За съжаление през 50-те години голяма част от архива и битовите вещи са бракувани и унищожени23. Остатъкът от богатата документация е спасен благодарение на инициативността на ръководството на тогавашната библиотека “Васил Коларов”, което успява да осигури предаването му в архивния й фонд през 1951 г.24.

Владетелите на Третото Българско царство засвидетелстват почит и уважение и към традиционната народна култура. Страстен колекционер на българско везмо, тъкани и накити е княгиня Евдокия. На 6 октомври 1937 г. тя прави дарение на Етнографския музей, включващо традиционни женски носии от Трънско и Радомирско, принадлежали на княгиня Мария-Луиза, части от традиционно женско облекло от Елховско и Видинско от ХІХ в., невестински и покривки от Самоковско. През 1941 г. дарение на НЕМ прави и цар Борис ІІІ – костюми на гаваз (телохранител при княз Батенберг), потури, елеци, джамадани, пояси, учкури и 10 броя ятагани, паласки, револвери25.

Когато пишем за началото на формирането на “царските колекции” на българските музеи безспорно трябва да споменем за наследството на Националния природонаучен музей в София. Създаден от княз Фердинанд I през 1889 г. на базата на личната му колекция, през годините на монархическа България, този музей систематически е попълван с уникални експонати от цял свят за сметка както на собствените притежания на монарсите, така и на постоянни средства от държавната хазна. Преминал след 1944 г. към Българската академия на науките, днес този музей притежава най-голямата “царска колекция” от природонаучни забележителности. Тук са личните сбирки на цар Фердинанд I, на княгиня Клементина и на цар Борис III26.

Съдбата на монархическото наследство след преврата на 9 септември 1944 г. е пряк резултат от политиката на новата отечественофронтовска власт към монархията в страната. Определяща роля за нейната насоченост имат представителите на СССР в Съюзната контролна комисия (СКК), установена у нас след подписването на примирието между България и държавите от антихитлеристката коалиция на 28 октомври 1944 г., а също и лидерите на БРП /к/ - съветските възпитаници Георги Димитров и Васил Коларов. Както е известно до подписването на мирните договори през 1947 г., ръководните политически сили поддържат илюзията за т. н. “отечественофронтовска ера”, различаваща се от съветския тип управление и се съобразяват (поне отчасти) и с мнението на представителите на Великобритания и САЩ в СКК. В тази ситуация не се пристъпва веднага към ликвидиране на монархията в България. За период от две години монархическият институт продължава да съществува, но функциите му са принизени до минимум. Официалната политика на управляващите кръгове към царската институция е дефинирана от Георги Димитров в писмо от Москва до ръководителя на БРП /к/ Трайчо Костов от 18 декември 1944 г. по следния начин: “Династията трябва политически да се дискредитира окончателно чрез Народния съд в лицето на цар Фердинанд и цар Борис и дворцовата камарила, а към царицата и нейния мальчик необходимо е да се съхрани напълно лоялно отношение. Не е в наш интерес да поставяме още отсега въпроса за ликвидирането на монархическата институция въобще. В свое време народа ще реши тоя въпрос несъмнено положително, съгласно нашето собствено становище”27. Това мнение е възприето от Трайчо Костов, който често заявява: “Царският институт ние сега непосредствено не атакуваме, но не му и правим никаква реклама и държим курс на ликвидацията му при първи удобен случай”28. На 9 септември 1944 г. старите регенти са отстранени и на тяхно място са назначени нови – комунистът Тодор Павлов, проф. Венелин Ганев и Цвятко Бобошевски. Управлявайки от името на малолетния цар Симеон II, те издават царски укази за мерки и инициативи, които в никакъв случай не биха били одобрени от която и да е монархическа институция. В съответствие с тази линия дейността на царица Йоанна и обкръжението й е сведена до обикновена благотворителност29, но и тя често се спъва от ръководния комунистически кръг, тъй като се счита, че така по косвен път се укрепва царизма30. Всяко действие на царицата се следи най-строго. Тя живее с децата си в двореца “Врана” и няма право да го напуска без разрешение на регентите. Веднага след 9 септември 1944 г. охраната й е сменена с нови, революционни кадри. Всъщност охраната е двойна – от страна на Народната милиция и от военна част на Трети Украински фронт, настанена в околностите на “Врана”. Царицата е травмирана от неколкократните обиски на милицията на личните й вещи и мебели, а също и от събитията, случили се с близките й. През октомври 1944 г. зълвата й княгиня Евдокия е арестувана от полк. Лев Главинчев и разпитвана няколко пъти в Следствената комисия при Дирекцията на народната милиция. Целта е да бъде уличена и осъдена от Народния съд като “съветничка” на царя. Секретарят на ЦК на БРП (к) Трайчо Костов я смята за “главен вдъхновител и проводник на Борисовата политика” и непрекъснато търси уличаващи я данни. Тъй като такива не се откриват, на 19 декември 1944 г. той прави запитване до Георги Димитров за евентуалното й изпращане в Москва и предаването й на съветските власти. Съобразявайки се с международните реалности, Георги Димитров дава отрицателен отговор и препоръчва тя да бъде използвана само като свидетел по делото за съденето на съветниците на цар Борис III. В резултат на това мярката й за неотклонение е заменена с домашен арест в къщата й в тогавашното с. Слатина (днес квартал на София)31. Деверът й принц Кирил е арестуван на 9 септември 1944 г. заедно с останалите регенти, предаден е на съветските части за разследване и отведен в Москва. След тримесечен престой в съветски затвор той е върнат и осъден на смърт от Народния съд32. Дълбока травма за царицата е безпрецедентното изравяне на костите на съпруга й цар Борис III от Рилския манастир и вторичното им погребение в двореца “Врана”. Към това се прибавя липсата на каквато и да е връзка със семейството й в Италия, отказвана й упорито от властите под претекст на политическа необходимост. Имайки предвид прецедентът с руското царско семейство, избито жестоко след Октомври 1917 г., царицата се страхува за своя и на децата си живот, още повече че съветските войници и офицери, минавайки край двореца често проявяват любопитство към “царевича”33. В спомените си регентът Тодор Павлов съобщава , че червеноармейците “много обичали да ядат фазани, намиращи се в изобилие в парка на двореца “Врана”, стреляли с картечница срещу тях и един ден “два палави куршума” попаднали в спалнята на престолонаследника Симеон. За да не се допускат излишни усложнения във взаимоотношенията между представителите на СССР и тези на западните му съюзници в Съюзната контролна комисия, по заповед на командуващия Трети Украински фронт маршал С. Бирюзов, виновниците са наказани сурово и отзовани в СССР34. Инцидентът обаче прелива чашата на търпението на царицата и през февруари 1945 г. тя поставя пред регентите въпроса “да й се разреши да посети за една-две седмици роднините си в Италия”. Подозирайки я в опит за бягство, Георги Димитров телеграфира на Трайчо Костов от Москва: “Не трябва да се разрешава на царицата да заминава в настоящия момент зад граница. Това й заминаване ще се оцени като бягство от страната и навярно ще се използва злостно в чужбина против новия режим в България, която едва ли не е в състояние да обезпечи живота на царицата и сина й. Освен това извън България тя ще бъде използвана като център за всякакъв род политическа агресия с цел влошаване международното положение на страната”35. Вследствие на това положението на царицата и децата й се усложнява още повече. Както тя заявява, оттук нататък нейният свят се ограничава между двата гроба – този на съпруга й и този на девер й принц Кирил36. Ограничителната политика спрямо монархията проличава ярко и по отношение на персонала и издръжката на двореца. Сменени са охранителните роти към дворците, като за началници са поставени верни на новата власт хора37. Още през ноември 1944 г. Регентството съобщава на маршала на двора, че “по бюджетни причини” от началото на 1945 г. се уволняват 35 чиновници и прислуга от Маршалството, между които канцлера на българските ордени Павел Груев, маршала на двора д-р Георги Ханджиев, и началника на Маршалството д-р Петър Костов38. Всъщност уволнените са много повече. Ако през 1944 г. общият персонал на царските дворци и институции е 371 човека, на които се изплащат годишно 21 500 000 лв., то през 1945 г. заетите лица са 271 души, за заплати на които са изразходвани 15 750 000 лв. Драстично е и намалението на средствата за веществените разходи на дворците – от 2 500 000 лв. през 1944 г. на 1 000 000 лв. през 1945 г. Общите суми за цялостната издръжка на дворците и царските институти съответно са намалели от 53 970 000 лв. през 1944 г. на 35 708 295 лв. през 1945 г. Единственият разход, който не е намален е този за апанажа (личните суми) на царицата – съответно 958 295 лв. и през двете години39. Обяснението на този факт е в опасенията на властите, че евентуалното намаляване би могло да предизвика неприятни инциденти със западните представители в СКК, които проявяват симпатии към царицата. Узнавайки за страха й и намерението й да напусне България, американският генерал Робъртсън предупреждава правителството на Кимон Георгиев и съветските представители в комисията, че САЩ ще ги държат отговорни за живота на царицата и децата й.

Изтегли цялата статия: _123.html