Отиди на
Форум "Наука"

Пътуванията в Римската империя


Recommended Posts

  • Глобален Модератор

2225.gif

Основните пътешественици по пътищата на римската империя били търговци, военни, хора на изкуството, медици, обикновени граждани, че дори и императори /например Адриан/, улеснено от добре развитата пътна инфраструктура. Общата дължина на първокласните пътища съставлявала 90 000 километра, а на второстепенните - над 200 000 километра.

Имало и подробни карти или пътеводители /Vade me сum - букв. 'върви с мен'/ със списъците на станциите за почивка, посоките и разстоянията до градовете. През 1852 г. в Италия, по време на разкопките на римските терми във Викарело до езерото Бричиано, били намерени три сребърни цилиндъра на които бил изографисан маршрутът от Гадес /дн. Кадикс/ до Рим с изброени всички междинни станции и разстоянията между тях.

18556340_387883258273469_8056987920109353599_n.jpg

Трите цилиндъра са вероятно принадлежали на различни испански търговци, дошли на лечение в Италия и оставили за благодарност като дар тези своеобразни пътеводители, което показва че подобни вещи били доста разпространени и се правели постоянно. Известна е и т. нар. Tabula Peutingeriana, копие от по-стара римска карта, направена през 12 век, от британски монах.

ancient_rome_maps_peut_lrg.jpg

Представлява пергаментов свитък, разделен на 11 части /най-лявата, дванадесетата част е изгубена/ с размери 6, 82 на 0, 35 метра. Предполага се, че античният оригинал, по който е съставено копието и който не е достигнал до нас, е от 4-5 век сл.н.е.

http://www.hs-augsburg.de/~harsch/Chronologia/Lspost03/Tabula/tab_pe08.html

Държавните служители, чиновници, куриери и др. използвали императорската поща /Cursus publicus/, пътувайки на държавни разноски. На разположението на частните лица съществували многобройни частни пощи. В много от градоветена Италия съществували корпорации на съдържателите на наемни каляски и каруци. Пощенските станции се разполагали около портите на градовете, а на определени разстояния имало станции, които подменяли конете или каляските.

roman-carriage.jpg

Императорската поща се придвижвала със средна скорост от 7, 5 километра в час, като това включвало и спирките за почивка. Така едно пътешествие от Антиохия /в Сирия/ до Константинопол /ок. 1100 км./ се извършвало за 6 денонощия. Разбира се имало изключения. Цезар, на прословутата бързина на придвижване на който се възхищавали неговите съвременници, веднъж пропътувал разстоянието от Рим до Рона /Галия/ за 8 дни /което е около 150 км. на денонощие/, а друг път за 17 дена стигнал от Рим в Бетика /Испания/.

Куриерът, доставил на Галба новината за смъртта на император Нерон за 7 дена преодолял разстоянието от Рим до Клуний /Испания/. Друг негов колега, носещ на римляните вестта за смъртта на император Максимин изминавал по 200 километра на денонощие.

Наемните екипажи се движели по-бавно, защото трябвало да се сменят конете и кочияшите на всяка станция, а това отнемало време. Обикновените пътешественици разбира се пътували по-бавно. От Бриндизи /Южна Италия/ до Рим /ок. 500 км./ пътуването траело 10 дена, за 5 дни се стигало от Рим в Капуа /около 200 км./ и за 3 дена - от Рим в Путеоли /до Неапол/.

Морските пътувания се извършвали само през пролетта, лятото и началото на есента до ноември. Само дела от изключителна важност могли да накарат римляните да предприемат пътуване по бурното зимно море. В случай на корабокрушение жителите по крайбрежието имали правото да приберат изхвърления на брега товар. Някои рибари даже палели лъжливи сигнални огньове, за да примамят капитаните /защото често плаванията се осъществявали нощем/. Пиратството било древен и доходен занаят, който обаче бил изкоренен от Помпей през 67 г. пр. н. е. и оттогава с малки изключения Средиземно море станало безопасно.

Пътуването по вода от Бриндизи /в Италия/ и Дирахиум /на Балканите/ се вземало за ден при добро време и попътен вятър. Например Ап. Павел при добро време за един ден стигнал от Региум до Путеоли. 6 дена било пътешествието по море от Сицилия до Елада, 5 дена от Коринт до Путеоли.

От Азовско море до Родос пътуването траело 10 дни, а до Александрия - 14 дни. От Остия в Гадес плаването било 7 дена, а до Таракона /Испания/ - 4 дена. За 2 дена корабът можел да достигне бреговете на Африка.

Александрийските кораби и моряците им се считали за най-бързоходните и при попътен вятър и благоприятни условия правели до 220 км. за 20 часа. Въпреки трудностите и опасностите, пътешествията за римляните станали любим начин на опознаване на света. Поговорката "Navigare necessere est, vivere est non necessere" /да се плува по морето е необходимо, да се живее - не е задължително/ отразява добре отношението на древните към приключенията.

Самият начин на пътуване и продължителността му зависели от благосъстоянието на пътешественика.

По бедните вървели пеша, други си вземали малко багаж, който натоварвали върху муле или кон. Ако разбира се пътешественикът искал да стигне бързо до крайната си цел, наемал само кон. Заможните римляни наемали каляска /с четири колела, наречена carpentum/, и взимали с няколко роби, които да ги съпровождат. Например Сенека веднъж описал двудневното си пътешествие, което спретнал по изключително скромен начин. Наел две каруци – в едната седнал с приятеля си Максим, а багажът им с няколко роба поместили в друга каруца. Нощували направо на земята, храна приготвяли на място. Каруците се движели бавно, но целта на пътешествието на стоика била да прекара няколко дена далеч от градската суета.

Разбира се другите важни лица по това време пътешетвали с поразителен разкош. Например Цезар, въпреки че се хранел оскъдно, както войниците си, в пътешествията винаги носел мозаичен паркет. Пътуванията на Марк Антоний се отличавали с източен разкош: освен огромният багаж, каляските му били с впрегнати лъвове, робите носели като на триумф златни вази.

По време на Принципата разкошът бил още по-крещящ. Процесията по времето на пътешествието на Нерон в Гърция наброявала не по-малко от 1000 каляски. Мулетата били подковани със сребърни подкови, водачите им били облечени в червено, многобройни слуги и ловци съпровождали императора. Процесията на жена му Поппея също била внушителна: животните били подковани със златни подкови, също в обоза имало 500 магарета, за да може господарката на Рим всеки ден да се къпе в мляко, тъй като се считало, че това подмладява кожата.

Естествено римските аристократи подражавали на императора. Ескортът им започвал с негри в пъстри одежди, нумидийски ловци и слуги, които разчиствали пътя. В каляските били впрегнати сиви мулета или галски коне. Имало и подбрани породисти коне в случай, че господарите поискат да яздят. Сбруите на животните били позлатени, а каретата на големеца била най-често инкрустирана със злато и скъпоценни камъни и драпирана с коприна. Носели се и златни или сребърни съдове, а по-ценните предмети, които могли да пострадат по пътя били носени от робите. В добре оборудваните каляски благородниците могли да четат, дори и да подремнат по пътя. В каретата на Клавдий имало дори монтирана дъска за игра на зарове /любимото занимание на императора/. Комод пък наредил да му бъде направено въртящо се кресло, за да може при нужда да се обръща с гръб към яркото слънце или по посока на вятъра.

От времената на Август на висшите сановници било забранено да пътуват извън Италия без изричното разрешение на императора, затова те обикновено съчетавали държавната мисия в дадена провинция с религиозно поклонение или туризъм. Така посещението на Германик до Атина през 19 г., където той имал възможност да разгледа прочутите паметници на културата било под предлог за ‘грижа за провинцията’.

Едно от предпочитаните места за туризъм за всеки образован римлянин била Гърция, където той могъл да посети многобройните школи по философия и риторика. Друга важна дестинация за пътешественика разбира се бил Египет с Александрийския фар, Библиотеката, Сфинкса и Пирамидите. По пирамидите има открити многобройни надписи на латински. Освен за туристи, страната била посещавана и от болни с белодробни заболявания.

Както писал Плиний Млади: „Ние предприемаме пътешествия и преплуваме моретата, желаейки да се запознаем с нещо ново, необръщайки внимание на това, което е край нас. Такава ни е природата, че ние не се интересуваме от това, което ни е пред очите, а гониме това, което се намира далеч. Дали ще е в Ахея, в Египет, в Азия или някоя друга страна, богата на известни чудеса, ние ще прочетем, ще слушаме за тях и ще ги разгледаме обязателно...”

За да избягат от стреса на градския живот повечето състоятелни граждани пътешествали до извънградските си имения или посещавали градчетата по морското крайбрежие. Предпочитани били и местности изобилстващи от минерални бани, където се изграждали терми и римляните идвали тук на лечение и разтуха. Такива известни ‘курорти’, където отсядал столичния елит, били Путеоли и Баи /разположени между Остия и Неапол/, където се намирали вилите на Цезар и Нерон.

Навикът пътешествениците да взимат със себе си всичко необходимо, се обяснявало със скромното обзавеждане на тогавашните почивни станции. Богаташите, пътуващи със свитата си, предпочитали да спят в преносими шатри или палатки, които взимали със себе си. В таверните /hospitium/ нощували основно по-бедните пътешественици и тези, които изпълнявали някаква мисия и се нуждаели само от най-необходимото за подслон, храна и нощувка.

Дори и в най-слабопосещаемите местности имало крайпътни ханчета за нощувка. Разбира се в градовете и покрай основните пътни артерии броят им бил по-голям и пътникът имал избор къде да се настани. В повечето случаи владетелите на крайпътни земи строяли ханче и поръчвали на техни освобожденци или роби стопанисването му. Често няколко такива ханчета се съкооперирали в изграждането на гостилница /mansiones/.

За емблема на заведението служело изображението на някакво животно – петел, орел, глиган, жерав, дракон. Също и привлекателни надписи целяли да предразположат и убедят пътешественика, че го чака качествено обслужване. Например в една таверна в Лион имало следното съобщение: „Тук Меркурий обещава изгода, Аполон – здраве, а Септимен – добър прием с готова маса. Който влезе тук, ще се чувства превъзходно; страннико, огледай добре местото, където искаш да се заселиш.” Разбира се съдържателят на ханчето го хвалел как може. Често подлъганите пътешественици могли да бъдат заблудени и да спрат в долнопробно заведение, вместо да си намерят по-привлекателна гостилница. Редовната клиентела на подобни заведения била основно от скотовъди, кочияши и пастири, матраците и възглавниците най-често били пълнени с тръстика, а не с пера и изобилствали от всякакви насекоми. Пък и собственика често разреждал виното и орязвал порциона от овес, предназначен за магаретата и конете. Taка Марциал пишел за един нечестен съдържател на гостилница: "Виното, ти, хазяино, е омешано с потоци от дъжд". Затова по-заможните граждани при пътуванията си предпочитали да се подслонят на гости при приятели и роднини.

Разбира се по-голямото зло от триковете на съдържателите на ханчетата била липсата на безопасност по пътищата. Рисковете от пътешествията са описани така живописно в "Метаморфози" на Апулей. Нападенията на разбойници не били рядкост нито в Италия, нито в провинциите /особено в сардиния, Корсика, Памфилия, Писидия и Киликия/. Въпреки честите потери и патрули, императорите така и не могли да ги изкоренят. В повечето случаи пътешествениците се движели на групи, съпровождайки екскортите на длъжностните лица /посланници, квестори и проконсули/. Даже денем разбойниците извършвали набези, отвличайки стада или по-заможни пътешественици. С най-лоша слава се ползвали Понтийските блата и гората до Куме, наречена Gallinaria. Особено зачестявали грабежите по време на граждански войни и нестабилност. Когато Септимий Север разпуснал преторианската гвардия и си набрал нова, то бившите войници станали разбойници. Един такъв ‘герой’, наречен Феликс Булла, командвал банда от 600 човека и вземал данък от градовете в цяла Италия, въпреки многобройните опити да бъде хванат. Легендите за него напомняли на тези за разбойниците от новото време. Най-накрая главатарят бил заловен благодарение на предателство.

Означения по Tabula Peutingeriana:

http://www.omnesviae.org/

Също така сайтът позволява калкулация на разстоянията от различни градове с междинните станции и селища, които включват. Например въведете на AB Sirmium, а на AD Philippis /или пък Constantinopolis/ и ще получите целия маршрут.

Редактирано от Last roman
Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

И още един сайт, разглеждащ TABVLA PEVTINGERIANA сегмент по сегмент:

http://www.tabula-peutingeriana.de/tp/tpx.html

Link to comment
Share on other sites

  • 5 years later...
  • Глобален Модератор

 

DID THE ROMANS HAVE MAPS?

I’d originally intended to include maps in my list of Ten Things the Romans Didn’t Have, but then realised that it’s not quite that simple, and the subject deserves its own post.

Picture the command tent of a Roman general on campaign, his subordinate officers gathered for a briefing. It’s difficult to imagine this scene without a map being present somewhere; how else is the general to explain his plans? Perhaps the map is drawn on a scroll, unrolled upon the table. Perhaps it’s much larger, and fixed to a frame – the general maybe has a stick, to point out the important details… Maps are so much part of our idea of strategic and tactical planning, it’s hard to see how an army could have operated without them.

And yet, the Romans apparently did just that for a large part of their history. The Latin language has no word for what we would consider an accurate scale map – mappa just means a sort of posh table napkin. Ancient literature has several examples of Romans – even high ranking ones – becoming completely lost while trying to get from one place to another, and having to rely on local guides. In one instance, Julius Caesar lost track of his army while trying to find his way around Gaul.

But this did not mean that Romans had no conception of the shape of the world around them. Far from it – late Roman mosaics from Ammaedara in North Africa and Madaba in modern Jordan show large-scale pictorial landscapes with the coastlines and the names of the cities gorgeously illustrated. But these landscapes are not maps – they are decorative rather than functional. Nobody could navigate their way around the islands of the Mediterranean using the Ammaedara map – for a start, some of islands appear more than once!

Nevertheless, the Romans were capable of visualising large spaces in a more schematic way. The so-called Forma Urbis, or ‘Severan marble plan’, was an enormous map of the city of Rome, inscribed onto marble panels and originally erected on one inside wall of the Temple of Peace, close to the Forum. Its original purpose is rather obscure, but it may have been connected to the office of the Praefectus Urbis, or prefect of the city. Fragments of it survive today, and allow us to guess what the complete plan might have looked like. The level of detail is extraordinary – even the internal walls of houses are plotted, which must have been a gift for potential burglars – and would perhaps have been enhanced by coloured paint in situ.

1472059483554.jpg

But even this plan is not drawn to an accurate scale, nor was it ever altered. In fact, it may have been as decorative in its intention as the mosaic landscapes of Ammaedara and Madaba; the ‘real’ city map, if there was one, was perhaps transcribed onto papyrus or vellum sheets and regularly updated.

The closest thing to a larger-scale map in the ancient world was the itinerary, a sort of route guide to major destinations, noting the stopping places and the distances between them. Using one of these lists, an ancient traveller could follow the excellent Roman road network from one end of the empire to another, with a good chance of arriving in the right place. Luckily, several of these ancient itineraries survive today, giving us a good idea of how people in the Roman world might have planned their journeys. One of the most famous even survives in illustrated form, albeit as a medieval copy. The Peutinger Table, as it’s commonly known, shows a plan of road routes and cities across the world, from Britain to India, although the furthest western section is lost.

1472059552756.jpg

Section of the Peutinger Table, showing northwest Europe, the Rhine, northern Spain and the south coast of Britain

The dimensions of the Peutinger plan appear strange to us today. It’s possible that the original was displayed on the wall of a public portico, perhaps in Rome: at least one such ‘world plan’ is known from ancient literature. This would explain why the lay of the land has been oddly stretched and folded, to fit a long narrow space.

The late Roman writer Vegetius mentions that written itineraries had a military function too:

[The general] should have itineraries of all regions in which war is being waged written out in the fullest detail, so that he may learn the distances between places in terms of the number of miles and the quality of roads, and examine short-cuts, by-ways, mountains and rivers, accurately described.

Some of these itineraries appear to have been pictorial, although Vegetius implies that this was a rare thing by his day:

Indeed, the more conscientious generals reportedly had itineraries of the provinces… not just annotated but illustrated as well, so that they could choose their route when setting out by the visual aspect as well as by mental calculation
Vegetius, De Rei Militari, III.6

We do have an example of this sort of ‘illustrated itinerary’, or what might approximate one, from a military context. A fragment of leather shield cover discovered at Dura Europos in Syria (dated to c.AD257) shows a part of the Black Sea coast, with the towns along the way, and even an oversized ship to provide a ‘visual aspect’ to the scene.

1472059752941.jpg

So can we call these ‘illustrated itineraries’ or itineraria picta ‘maps’? Probably not, in the modern sense. The view they give of the world is abstract, like a diagram. The London Underground map might provide a good analogy. Fine for tracing a route from point to point, but not much use for determining actual distances or the relation of one place to another. Anyone leaving the main arterial roads would have found their itinerary fairly useless.

Nevertheless, for the Romans these itineraries clearly sufficed, and, as Vegetius points out, they were used as we would use more accurate scale maps today. They would enable a Roman general to plan his campaign strategy, sending his troops to certain destinations and giving him a good idea of how long they might take to get there.

What about tactical maps? Obviously an itinerary would be of little use with that. But we should remember that, in an age before long-range weapons and motorised transport, most battles took place in a very limited area. The average battlefield was only a few miles square. If the general wanted to explain his tactical plan to his officers, he could very easily have taken them out of the gloom of the command tent and onto some suitably prominent place, and simply pointed at the features of the landscape that would play a part in the coming battle!

Редактирано от Last roman
Link to comment
Share on other sites

  • 2 седмици по-късно...

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 15 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

 

За контакти:

×
×
  • Create New...