-
Дарение
-
Подобни теми
-
От Р. Теодосиев
Един от „четирите велики романа“ от късното китайско средновековие излиза на български език
За първи път на български език излиза знаковият за класическата китайска литература роман „Сън в алени покои“ на великия китайски писател Цао Сюецин. Ценното издание, което е в превод от старинен китайски, е част от поредицата „Тезаурус“ на издателство „Изток-Запад“, и съдържа автентичните китайски илюстрации от първото печатно издание на романа от 1791 г.
Квинтесенцията на старинните китайски бит, култура и душевност са умело вплетени в художествения шедьовър „Сън в алени покои“ на гениалния китайски писател и поет Цао Сюецин (ок. 1715—ок. 1763). Произведението не е просто роман, а своеобразна енциклопедия, която проследява – при това в детайли – живота на всяка прослойка от китайското общество през ХVІІІ век: от императора до просяка. Книгата е грандиозен принос – в нея са вплетени знания от областта на архитектурата, изкуствата, митологията, религията, социално-правните отношения, държавната администрация, музиката и театъра, поезията и калиграфията, та дори и традиционните кулинарно изкуство и медицина на Китай…
Сюжетът на този първи том проследява заплетената любовна история между главния герой Дзя Баою – наследник на богатия род Дзя, красивата, но болнава Лин Дайю и Сюе Баочай, която „се отличаваше с нежна красота и спокойна изисканост“. Още от самото начало на книгата сюжетът се разклонява, явяват се елементи на мистерия, престъпление, любов и изневяра, разврат и конфуцианска добродетел, изненада и парадокс, към които се вплитат нови герои, една загадка води към друга и въпреки любопитството, което тласка читателя напред, действието се разгръща с плавната величественост, присъща на класически Китай.
Написването на романа отнема на Цао Сюецин повече от десет години – обемът му е приблизително два пъти по-голям от този на „Война и мир“ на Лев Толстой. Първоначалното му заглавие е „Записки за Камъка“ или „Историята на Камъка“. В преписа от 1784 г. за първи път се назовава познатото ни днес заглавие „Сън в алени покои“. Още преди завършването му, произведението става любимо из цял Китай и негови преписи се търсят трескаво из земите на Поднебесната. Днес мнозина определят „Сън в алени покои“ като „Роман на хилядолетието“.
Книгата е преведена от старинния китайски език на ранната династия Цин, и е дело на китаиста Петко Т. Хинов, който е превел на български и други скъпоценни свидетелства за китайската писмена култура като „Тридесет и шестте стратегеми“ – книга по военно и дипломатическо изкуство, създадена от неизвестно лице през късното китайско средновековие като обобщение на богатия военен опит и изключителната военна мисъл на древен Китай, огромния роман на нобеловия лауреат на Китай Мо Йен „Уморен да се раждам и да умирам“ (наречен от Улрих Барон „литературен делириум, какъвто и Рабле не би могъл да сътвори по-шеметен, ужасяващ и комичен, циничен и все пак изящно поетичен“), и първата от „трите чудни книги на житейската мъдрост“: „Нощни разговори край огнището“ на Уан Юнбин.
Очаква се „Сън в алени покои“ да излезе в четири тома на български език, като преводачът замисля и пети, тълкувателен том. В обобщение Хинов споделя: „Сън в алени покои“ е титаничен опит да се съберат песъчинките на хилядолетната китайска култура, които вятърът на времето отнася в невъзвратимото минало. Всяка национална литература би трябвало да има такъв „Сън“, такъв величествен опит да събере всичко от себе си в едно-единствено произведение.“
Откъс от „Сън в алени покой“, Цао Сюецин
Да продължим разказа. След като жената на Джоу Жуй изпрати баба Лиу, тя отиде при госпожа Уан да ѝ предаде за станалото, ала отде да знае, че госпожата не бе в горната стая? Госпожа Джоу попита слугините и узна, че господарката е отишла да си поприказва с леля Сюе. Като чу това, жената на Джоу Жуй веднага излезе през вратата на източния ъгъл, прекоси източния двор и се упъти към градината „Крушево ухание“. Когато стигна до дворната врата, тя неочаквано видя слугинята на госпожа Уан, Дзинчуан, да си играе с малко момиче на стъпалата отпред. Като я видя да се задава, Дзинчуан разбра, че е дошла да предаде нещо, и показа с брадичка навътре към двора.
Жената на Джоу Жуй лекичко повдигна завесата и влезе. Вътре видя госпожа Уан и леля Сюе да приказват надълго и нашироко за домашни работи и хорски одумки, затова тя не посмя да ги прекъсне, но направо влезе в дома. Видя, че там е Сюе Баочай във всекидневно облекло, косата ѝ бе завита около главата. Девойката седеше навътре върху кана, надвесена над масичка, заедно с прислужницата си Инър рисуваше модели за бродерия на цветя. Като видя госпожа Джоу, Баочай остави четката, обърна се и със сияещо от усмивка лице я покани:
– Седнете, сестро Джоу!
– Здравейте, госпожице! – побърза да отговори жената на Джоу Жуй също с усмивка и седна на ръба на кана, като додаде:
– От два-три дни не съм Ви виждала да се разхождате навън, та си помислих да не би Баою да Ви е досадил с нещо?
– Нищо подобно – засмя се Баочай, – само дето старата болест пак ме прихвана, та трябваше два дена да остана на спокойствие.
– Не думайте! Каква е тая болест, госпожице, която тъй Ви тормози? – рече жената на Джоу Жуй. – Трябва колкото се може по-рано да се повика лекар, да се лекувате както подобава. Вие сте тъй млада още, а вече Ви е прихванала болест, не е шега работа!
Като чу тия думи, Баочай се усмихна:
– Нека не говорим вече за тая болест. Не зная колко лекари се изредиха да ме преглеждат, колко церове погълнах, колко пари похарчих, и ей толкова полза не получих. После за щастие се яви някакъв будистки монах, който тъкмо незнайни болести умееше да лекува, та го помолихме да ме види. Той рече, че това е вродено заболяване с пристъпи на висока температура, за щастие съм устойчива по рождение, та не е толкова важно. Рече ми, че ако пия обикновени лекарства, полза няма да има, но ми каза и за една чудодейна рецепта от задморски страни[1], даде ми също и някакъв прах с необикновен аромат, който да послужи за основа на лекарството. Каза ми когато болестта ме прихване, да взема хапче от тоя лек и ще ми стане добре. Странното е, че наистина това лекарство ми действа.
Жената на Джоу Жуй се учуди:
– Що за рецепта е това? Ако ми я кажете, аз хубаво ще я запомня, за да я споделя и с други. Ако тая болест сполети другиго, ще мога да сторя едно добро.
– По-добре да не питате за нея – усмихна се Баочай. – Тя е толкова сложна, че човек може да се побърка. Съставките за това лекарство не са много, но главната трудност е в думите „подходящото време“. Нужни са: дванайсет ляна тичинки от бял божур, разцъфтял напролет; дванайсет ляна тичинки от бял лотос, разцъфтял през лятото; дванайсет ляна тичинки от бял хибискус, разцъфтял наесен, и дванайсет ляна тичинки от бяла слива, разцъфтяла зиме. Всичките тези тичинки се изсушават точно в деня на пролетното равноденствие на следващата година и се разбъркват с праха, докато хубаво се смесят. След това е нужно да се добави дванайсет циена дъждовна вода от първия ден на дъждовния сезон...
– Леле мале! – разсмя се жената на Джоу Жуй – Излиза, че това са цели три години време! А ако не завали точно на тоя ден, какво се прави?
– Затова Ви казах – със смях рече Баочай, – кога ли ще завали тъй чудесно в тоя ден! Остава да се чака търпеливо и толкова. Но за лекарството трябват още: дванайсет циена роса от деня на бялата роса, дванайсет циена скреж от деня на първия скреж и дванайсет циена сняг от деня на малкия снеговалеж. Всички тези течности се смесват с останалите съставки, после се омесват на топчета, големи колкото плод на лонган, захлупват се в старинен порцеланов съд и се заравят под корените на цветя. Ако болестта пламне, изважда се едно хапче и се изпива с отвара от амурски филодендрон в количество един циен и два фъна.
Като чу това, жената на Джоу Жуй се засмя:
– Буда милостиви! Безобразно сложно е, ами че то десет години могат да минат, без да можеш да завършиш рецептата.
– Не беше чак толкова зле, още една-две години откак тоя монах си тръгна и по някаква щастлива случайност се сдобихме с всичко. Така, макар и със затруднение, успяхме да забъркаме сместа. Сега сме си донесли от къщи и я заровихме под крушовото дърво.
– А това лекарство има ли си име или не? – рече отново жената на Джоу Жуй.
– Има – отговори Баочай. – Пак оня монах ни го каза, казва се „Хапчета на хладното благоухание“[2].
Чу това жената на Джоу Жуй и кимна с глава:
– Какво точно е чувството, когато се разбуди болестта?
– Не е нещо кой знае какво – отговори Баочай, – малко недостиг на въздух, малко кашлица, като си взема хапче – всичко преминава.
Госпожа Джоу искаше да каже още нещо, когато неочаквано госпожа Уан запита кой е вътре. Жената на Джоу Жуй тозчас отговори и веднага отиде да разкаже за случката с баба Лиу. Мина известно време, а госпожа Уан все още мълчеше, затова жената на Джоу Жуй понечи да си тръгне, но в тоя миг се обади леля Сюе:
– Почакай мъничко, имам нещо да ти дам да занесеш у дома си.
След тия думи тя извика: „Сянлин!“ Завесата на вратата прошумя и в стаята влезе момичето, което си играеше с Дзинчуан, и попита:
– За какво ме викате, господарке?
– Донеси цветята от оная кутия – нареди леля Сюе.
Сянлин се поклони и донесе малка кутия в брокат. Леля Сюе рече:
– Тук има дванайсет цветя от нов вид, изработени в двореца от надиплена дантела. Вчера си спомних, че от дълги дни стоят там непобутнати, та си рекох, защо не ги дам на момичетата да ги носят? Вчера възнамерявах да ги изпратя, но взех, че забравих. Тъкмо си дошла днес, най-добре ти ги занеси. Дай по две на всяко от трите момичета у вас, а от останалите шест дай две на госпожица Лин, а останалите четири предай на сестра Фън.
– Остави ги на Баочай да ги носи, какво си се загрижила за другите? – намеси се госпожа Уан.
– Вие не познавате нашата Баочай – възрази леля Сюе; – тя е толкова странна, никога не е харесвала такива цветя и украшения.
След тия думи жената на Джоу Жуй взе кутията и напусна стаята. Навън видя Дзинчуан, която още бе на същото място и се печеше на слънцето. Госпожа Джоу я попита:
– Кажи ми за онова девойче Сянлин – тя ли е момичето, за което говорят, че е купена преди да дойдат в столицата и заради което е имало съд за убийството на човек?
– Ами да, това е тя – потвърди Дзинчуан.
Още говореха и Сянлин с весел смях излезе навън. Тогава жената на Джоу Жуй я улови за ръка и внимателно я огледа, па с усмивка рече на Дзинчуан:
– Като я гледам, нещо у нея ми напомня за жената на господин Жун от източния дом на имението ни.
– И аз така казвам– съгласи се Дзинчуан.
Тогава жената на Джоу Жуй се обърна към Сянлин:
– На колко години беше, когато те приеха в това семейство? Къде са родителите ти? На колко си години сега? Откъде си родом?
На всички тия въпроси момичето поклати глава с думите:
– Не помня.
Нищо друго не остана на госпожа Джоу и Дзинчуан след тия думи, освен да въздъхнат.
[1] Има се предвид древна легенда, според която отвъд морето на изток има безсмъртно лекарство, безсмъртно биле и безсмъртно дърво с вълшебно действие.
[2] Несъществуващо лекарство: според един от коментаторите в името му е скрит намек за хладината на Баочай и превъзходството ѝ над останалите по ум и красота.
-
От Р. Теодосиев
„Първостроителите на българската държавност“ – нови сведения за първите български владетели
На базата на множество писмени извори и археологически находки проф. Георги Атанасов предлага на читателите нови факти за ранната българска история в изследването „Първостроителите на българската държавност“ (ИК „Изток-Запад“). Аналитичният стил и интердисциплинарният подход на автора правят книгата ценен източник на факти за всички, които се интересуват от историята.
„Първостроителите на българската държавност“ предлага всеобхватен и аналитичен поглед върху периода 619─716 г., когато са поставени основите на българската държава. Това е век на ускорено развитие и на реализиране на идеята за българска държавност, като проф. Атанасов отделя специално внимание на забележителната тривековна предистория, предшестваща разглеждания период. Голямо предимство на книгата е богатият илюстративен и снимков материал, а също и цитираните исторически извори и обширната библиография. Авторът разглежда ролята на държавно-творческата фамилия Дуло за създаването на самостойната българска държава. Специално внимание е отделено на личността на Органа, вуйчо на Кубрат, който според проф. Атанасов е човекът, положил темелите на българската държавност. Изследването продължава с делото на Кубрат – основател на „Старата Велика България“, Владетелят, който успява създаде държава с имперски измерения (и то в обкръжението на големи империи като Тюркската, Аварската и Византийската). Аспарух е разгледан като пряк наследник на Кубрат, който, водейки племето уногондури, успява да премести центъра на държавността в Дунавска България и създава първата успяла във времето и узаконена държава в пределите на земите, владение на някогашната римска империя. Последният владетел, представен в научния труд е Тервел. Неговото управление е градация от знакови събития с важни последици за бъдещето на българската държава. България придобива завършен облик и легитимност на европейска държава. Не на последно място Георги Атанасов застъпва тезата за християнското вероизповедание на първите български владетели, което е от значение за възприемането на държавата в тогавашния европейски свят, доминиран от Византийската християнска империя.
Проф. дин Георги Атанасов е роден на 06.01.1957 г. в гр. Алфатар, Силистренско. През 1982 г. завършва специалност история във Великотърновския университет. Автор е на над 220 научни публикации, сред които 15 книги и над 40 статии в авторитетни издания в Германия, Русия, Франция, Австрия, Молдова, Румъния и Чехия. В сферата на творческите му интереси влизат християнската археология, скалните манастири, владетелските знаци и др.
Откъс от „Първостроителите на българската държавност“, Георги Атанасов
Повече: http://nauka.bg/a/%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82
-
От Р. Теодосиев
Кои са „По-добрите ангели на нашата природа“?
Още един от големите трудове на видния канадски учен проф. Стивън Пинкър излиза на български език. Обемът на „По-добрите ангели на нашата природа“ (ИК „Изток-Запад“) надхвърля 1000 страници, в които авторът на достъпен език изследва защо насилието не само не се е увеличило, а значително е намаляло в хода на човешката история.
След „Материалът на мисълта“, „Езиковият инстинкт“ и бестселърът „Как работи умът?“, сега на български език излиза и друг мащабен труд на изтъкнатия канадски учен-когнитивист проф. Стивън Пинкър – „По-добрите ангели на нашата природа“. От книгата научаваме повече за психологията на насилието и ненасилието, за еволюцията на човешкия мозък – как той се справя с променящите се обстоятелства през годините, кои са „по-добрите ангели на нашата природа“ и др.
Позовавайки се на множество изследвания, статистически данни и експерименти Стивън Пинкър се опитва да установи кои са промените в културната и материалната среда на човека, които са дали надмощие на „по-добрите ангели“ у нас. В търсенето на тези фактори, облагодетелствали промяната, авторът проследява „шест тенденции, пет вътрешни демони, четири по-добри ангели и пет исторически сили“. На базата на изводите, които извлича от тях, Пинкър смята, че днес подхождаме грешно към темата за човешкото насилие, разглеждайки го като знак колко ниско можем да паднем в поведението си, а не колко високо са се издигнали стандартите ни. Лайтмотивът в „По-добрите ангели на нашата природа“ е: „Въпросът дали аритметичният знак на тенденциите в насилието е положителен, или отрицателен има отношение и към представата ни за човешката природа. Макар теориите за човешката природа, изхождащи от биологията, често да са свързвани с фаталистично отношение към насилието, а теорията, че умът е чиста плоча да е свързвана с прогреса, според мен нещата стоят точно обратното. Как следва да разбираме живота в естественото състояние от времената, когато е възникнал нашият вид и историческите процеси са започнали своя ход? Възгледът, че насилието се е увеличило, внушава, че светът, който сме създали, ни е покварил – може би необратимо. Възгледът, че то е намаляло внушава, че сме започнали доста зле и че изобретенията на цивилизацията са ни придвижили в по-благородна посока, в която можем да се надяваме и да продължим.“
Преводът на книгата е от английски език, а преводач е Елена Филипова. Неин е още преводът на друга книга на автора – „Как работи умът?“, както и на други основополагащи трудове на световни учени като проф. Джордж Стайнър и неговият „След Вавилон“, „Подсъзнателното“ на Ленард Млодинов и др.
За „По-добрите ангели на нашата природа“ известният американски бизнесмен Бил Гейтс казва: „Една от най-значимите книги, които съм чел – не само тази година, а изобщо.“
Откъс от „По-добрите ангели на нашата природа“, Стивън Пинкър
Спадът на убийствата в Европа
Преди да се опитаме да обясним това забележително развитие на нещата, нека първо се уверим, че то е реално. След публикуването на графиката на Гър няколко историци криминолози се заровили по-надълбоко в историята на убийствата. Криминологът Мануел Айснер е събрал много по-голям обем данни за нивото на убийства в Англия през вековете, черпейки от съдебно-медицински разследвания, съдебни дела и местни архиви. Всяка точка от графиката на фиг. 3–2 е стойността за някой град или съдебен район, отново дадена в логаритмичен мащаб. До XIX в. британските власти вече водели годишен отчет за убийствата в цялата страна, които са изобразени на графиката като сива линия. Друг историк, Дж. С. Кокбърн, е събрал системни данни за град Кент между 1560 г. и 1985 г., които Айснер налага върху собствените си данни като черна линия.
И отново виждаме спад в ежегодните нива на убийствата, и то немалък – от 4 до 100 убийства на 100 000 души през Средновековието до около 0,8 (осем десети от убийство) на 100 000 през 50-те години на ХХ в. Хронологията показва, че високият процент на убийствата през Средновековието не може да се припише на социалните вълнения, последвали Черната смърт около 1350 г., защото много от стойностите предхождат тази епидемия.
Айснер посветил немалко внимание на въпроса доколко следва да се доверяваме на тези числа. Убийството е предпочитаното престъпление за преценяващите насилието, защото каквато и дефиниция за престъпление да имат хората от някоя далечна култура, един труп трудно може да бъде елиминиран чрез дефиниция, а и той винаги буди любопитство кой или какво го е произвело. Данните за убийствата следователно са по-надежден показател за насилието, отколкото данните за грабежите, изнасилванията или нападенията, и обикновено (макар и невинаги) показват корелация с тях.
И все пак, логично е да се запитаме как са реагирали на тези убийства хората от различни епохи. Дали са били също толкова склонни като нас да делят убийствата на умишлени и случайни, дали са ги преследвали, или са ги оставяли без последици? Дали хората в по-ранни времена винаги са убивали в същия процент, в който са и изнасилвали, грабели и нападали? Какъв успех са имали в опазването на живота на жертвите на нападение, предотвратявайки съответно превръщането им в жертви на убийство?
За щастие, тези въпроси подлежат на проучване. Айснер цитира изследвания, които показват, че когато на хората днес бъдат представени обстоятелствата около някое убийство отпреди векове и им бъде поставен въпросът дали според тях то е било умишлено, те обикновено стигат до същото заключение като хората навремето. Той показва, че през повечето периоди нивото на убийствата наистина е в корелация с нивата на другите насилнически престъпления. Отбелязва, че всеки исторически напредък в съдебната медицина или в ефективността на системата на наказателното право неизбежно ще подценява спада в убийствата, защото днес биват залавяни, съдени и осъждани по-голям процент от убийците, отколкото преди векове. Що се отнася до животоспасяващите медицински грижи, лекарите преди ХХ в. са били шарлатани, които са убивали също толкова пациенти, колкото са и спасявали; въпреки това най-големият спад се осъществява между 1300 г. и 1900 г. Тъй или иначе, фоновият шум, който създава толкова главоболия на социалните учени, когато преценяват как някаква стойност се е променила с една четвърт или с половина, не е чак такъв проблем, когато си имат работа с промяна в десетократен или петдесетократен размер.
Дали англичаните не са необичайни сред европейците с постепенния си отказ от убийствата? Айснер разгледал и други западноевропейски страни, за които криминолозите били събрали данни за убийствата. Фиг. 3–3 показва, че резултатите са подобни. На скандинавците са им трябвали два века допълнително, преди да размислят относно взаимното си убиване, а италианците са взели задачата насериозно чак през XIX в. Но до ХХ в. годишното ниво на убийствата във всички западноевропейски страни е спаднало до една тънка ивица, въртяща се около 1 на 100 000.
-
От П. Теодосиев
Ли Бай урежда среща на земното и небесното в „Прокуденият от небесата“
Стихосбирката „Прокуденият от небесата“ (ИК „Изток-Запад“) ни среща със стиховете на Ли Бай – един от най-значимите поети в китайската литература, чиято поезия е изпълнена с фантазия, богата емоционалност, мечтателност, съзерцание и изящно боравене с езика.
Поезията винаги е заемала особено място в китайската култура и дори в китайската държавност. През вековете тя е запазила сакралния си смисъл на посредник с други измерения на реалността, на проводник на хармонията и регулатор на взаимоотношенията между човешкото, земното и небесното.
Един от най-видните представители на китайската поезия е Ли Бай – живял и творил по времето на династията Тан (618–907), когато китайската култура достига забележителен разцвет. Поезията на Ли Бай е наситена с митологични отгласи, с възторг от замаха и величието на природата, с копнеж по необятността на Безпределното. Подхранвана е и от даоистки, и от будистки нагласи, но същевременно е топла, човечна, изпълнена с болка по отминаващото, с горчивина от разделите, с противоречивия стремеж и към установяване, и към всеподновяващо се странстване... Поетът е въплъщение на духа на свободата, на живота, на действеността. Този дух се проявява и в неговото творчество, пропито с магическата сила на вътрешното напрежение и с висока лиричност. Най-вероятно това е причината Ли Бай да бъде наричан магьосник. Признат от своите съвременници, а по-късни и от множество литературоведи, Ли Бай е смятан за реформатор на стиха, внесъл в него красота и дълбок смисъл, въплътен в реалистична форма. Ли Бай умее да слуша и разбира ромона на ручея, песента на вятъра, може да общува с природата като с живо същество – той постоянно търси общение с природата. По-голяма част от живота си прекарва в пътешествия, по време на които написва множество творби,обрисуващи причудливи природни пейзажи на звънлив език. Но в тези стихове навсякъде присъства и самият поет със своите мисли и чувства. Това придава на стиховете му за природата – някои от които изпълват и страниците на стихосбирката „Прокуденият от небесата“ – изключителна лиричност.
Смята се, че Ли Бай (литературно произношение Ли Бо) – класик на китайската поетична литература по времена династия Тан – е роден през 701 г. в семейството на богат търговец в пограничните райони на северозападен Китай на династия Тан (дн. Киргизстан). През 705 г. семейството му се връща в Китай. Около 720 г. до края на живота си (през 762 г. в град Данту) обикаля страната. За по-малко от две години (742–744) е дворцов поет в столицата Чанан. За живота му има сведения в хрониките „Таншу“ и „Син Таншу“. До наши дни от Ли Бай са запазени около 900 стихотворения и над 60 произведения в проза. Впечатляват неговите начетеност и ерудиция, богатата му фантазия, свободомислещият му дух. Творчеството му оказва голямо влияние на следващите поколения, а след смъртта му е наречен “Безсмъртния поет“.
Едно от големите достойнства на „Прокуденият от небесата“ – освен силната емоционалност, себепознанието и съзерцателното наблюдение на природата, с които Ли Бай преминава отвъд рамките на стандарта и ни пренася в друг, мечтан свят – е блестящият превод от класически китайски на София Катърова и Антоанета Николова. Книгата, която съдържа и илюстрации от „Поезия от династия Тан в калиграфия и илюстрации“ (съставител Хуан Фънчъ, династия Мин) е поредното изящно попълнение в поредицата „Световни поети“, където досега са излезли „Стихове от Студената планина“ на Ханшан, „100 хайку“ от Мацуо Башьо, „Магмата. Слепият часовник“ на Йоздемир Индже и „Превъртане на световете“ на Георги Рупчев.
Откъс от „Прокуденият от небесата“, Ли Бай
ПИЯ САМ ПОД ЛУНАТА
1.
С кана вино сред цветята
без другар до мен да имам
чаша вдигам към луната,
а със сянката сме трима.
Ала как луна да пие?
Сляпо сянката ме следва.
Но сега са с мен и ние
веселим се до последно.
Пея и кръжи луната,
пляскам – сянката се люшка.
Как задружни сме пияни,
трезви ли сме – ще се пръснем.
Ала в часове честити
пак в безкрая с тях ще скитам.
2.
Небето, ако не обича вино,
то нямаше Звезда на виното да има в небесата.
Земята, ако не обича вино,
то нямаше да има Винен извор на земята.
Небето и Земята щом обичат вино,
нима да пиеш вино срамно е пред небесата?
Прилича то на просветлен, ако е бистро,
подобно на мъдрец е, щом е мътно.
Мъдрец и просветлен щом пият вино,
защо ми е безсмъртните да търся.
С три чаши вниквам в Пътя на безкрая.
С един черпак с природата се сливам.
На трезвите не ще разкрия тази тайна.
Мен стига ми, че с виното щастлив съм.
Винен извор, Дзиуцюен – учредена област още през династия Хан (II в.пр.н.е.), важен начален пункт на Копринения път. Днес се намира в провинция Гансу.
3.
През третата луна във Сиен’ян
безброй цветя – бродирана коприна.
О, пролет е, а ти тъгуваш сам.
Но има лек – да пийнеш чаша вино.
Беди – успехи, дълъг – кратък път...
Промените решили са отдавна.
Как трудно е събитията да се разберат.
Но с виното животът и смъртта са равни.
Щом пийна, несъзнато се отпускам
и тялото ми сякаш че го няма,
Небето и Земята се изгубват.
От тази радост няма по-голяма.
Сиен’ян – старото название на тогавашната столица Чан’ан.
-
От Р. Теодосиев
Запознайте се с вероятно най-остроумния Нобелов лауреат: Ричард Ф. Файнман!
Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44426
Забавният, написан сякаш от Реймънд Чандлър автобиографичен труд „Сигурно се шегувате, г-н Файнман!“ (ИК „Изток-Запад“) на носителя на Нобелова награда за физика Ричард Ф. Файнман излезе на български език.
Ричард Филипс Файнман (1918-1988) е един от най-забележителните теоретични физици на нашето време. Известен с уникалното си чувство за хумор и критичното си мислене, Файнман е определян от мнозина като „втория най-велик ум след Айнщайн“ и безспорно е един от най-бележитите американски физици на XX век. След като завършва Масачусетския технологичен институт през 1939 г. и защитава докторска степен в Принстън през 1942 г., Файнман преподава в университета Корнел, а след това и в Калифорнийския технологичен институт. Участва в разработването на атомната бомба като част от секретния проект „Манхатън“ (проект, осъществяван в САЩ в периода 1939-1946, с цел създаване на първите в света ядрени оръжия; Великобритания и Канада са сътрудници в проекта). Ричард Ф. Файнман получава Нобелова награда за физика през 1965 г. – заедно с Шиничиро Томонага и Джулиан Швингър – за разширяването на теорията на квантовата електродинамика. Изнася лекция на тема нанотехнологии през 1959 г., която впоследствие му носи световна популярност. Създател е на диаграми за взаимодействията на елементарни частици, които носят неговото име и имат огромно практическо приложение. Взима участие и в дешифрирането на йероглифите на маите, както и в изясняването на причините за катастрофата на космическата совалка Чалънджър през 1986 г. Освен на тритомното издание „The Feynman Lectures on Physics“, видният учен е автор на редица статии и издания, най-известните сред които са „What Do You Care What Other People Think?“ и преведената вече на български език „Сигурно се шегувате, г-н Файнман!“, чрез която българският читател има възможността да се запознае отблизо с колоритната личност на безспорния титан Ричард Файнман.
В интригуващия си автобиографичен труд американският учен разказва как работи по различни проекти със световни величия във физиката като Алберт Айнщайн и Нилс Бор; как едва на 12-годишна възраст си прави собствена лаборатория вкъщи; как като тийнейджър изправя майка си и баща си на нокти, след като веднъж, прибирайки се по-късно, родителите му влизат в неговата стая, а изобретената от него аларма срещу крадци затрещява зверски; как като изпечен касоразбивач се справя със заключени сейфове, пазещи най-секретните ядрени разработки; как акомпанира с бонгосите си на балетна трупа; как рисува гола тореадорка и още много, все удивителни истории.
„Сигурно се шегувате, г-н Файнман!“ (с подзаглавие „Приключенията на един любопитко“) проследява живота на Файнман в целия му ексцентричен блясък. Екипът на Детройт Фрий Прес подчертава недвусмислено: „Ако има книга, която може да разчупи стереотипа за скучния учен, то това е точно тази.“
Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44426
Откъс от „Сигурно се шегувате, г-н Файнман!“, Ричард Ф. Файман
Спомням си първите танци, на които отидох. Не бях танцувал от 3–4 години, докато бях в Лос Аламос, не бях излизал сред хора въобще. И така, отидох на тези танци и танцувах колкото мога най-добре. Мислех, че се справям. Обикновено човек може да каже дали на партньорите му им харесва да танцуват заедно.
Докато танцувахме, си бъбрех с момичето – тя ме пита разни неща за мен, аз я питам за нея. Но когато поисках да поканя на танц някое момиче, с което вече бях танцувал, не ставаше.
– Може ли още един танц?
– Не, благодаря, излизам малко на въздух.
Или пък:
– Ами не, отивам в тоалетната.
Две-три момичета се измъкнаха с едно или друго извинение! Какъв беше проблемът? Дали танцувах зле? Или пък нещо не ме харесваха?
Поканих ново момиче. Докато танцувахме, си разменихме обичайните въпроси:
– Студент ли сте или докторант? (Много студенти бяха по-възрастни, защото бяха ходили в армията.)
– Преподавател съм.
– О, така ли? По какво?
– Теоретична физика.
– Аха, и предполагам, че сте работили по атомната бомба.
– Да, по време на войната бях в Лос Аламос.
– Лъжец! – каза ми тя и си тръгна.
Отдъхнах си! Това обясняваше всичко. На всички момичета бях казал чистосърдечно самата истина и не разбирах какъв е проблемът. Беше напълно очевидно, че едно след друго момичета ме шкартираха, а аз се държах мило, естествено и учтиво и отговарях на въпросите им. Всичко вървеше много добре и изведнъж – оооп – и край! Не разбирах какво става, докато за щастие тази жена не ме нарече лъжец.
И така, когато отклонявах всички въпроси, ефектът беше точно обратният.
– Първокурсник ли сте?
– Ами не.
– Докторант?
– Не.
– А какъв сте тогава?
– Не ми се говори за това
– Защо криете какъв сте?
– Защото... – а те продължаваха да си говорят с мен!
Вечерта две момичета дойдоха с мен вкъщи и едната от тях ми каза, че не е нужно да се срамувам от това, че съм първокурсник. Имало много момчета на моята възраст, които сега започвали да учат и това е съвсем нормално. Те бяха второкурснички и се държаха много майчински с мен, и двете. Полагаха много усилия за моята психика и аз не исках да ги подвеждам и заблуждавам, затова им казах, че съм преподавател. Разсърдиха се, че съм ги направил на глупачки. Положението ми на млад преподавател в „Корнел“ не беше никак добро.
Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44426
-
-
Теми
-
Никола Янков: "Доминиращата логика в тези „преговори“ може да се опише най-ясно с две думи: повече държава" 1 2 3
- 58 мнения
- 485 прегледа
-
- 10 мнения
- 372 прегледа
-
- 516 мнения
- 42173 прегледа
-
- 248 мнения
- 20824 прегледа
-
- 1166 мнения
- 19572 прегледа
-
-
Последно разглеждащи 0 Потребители
- No registered users viewing this page.
Recommended Posts
Напиши мнение
Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.