Отиди на
Форум "Наука"

Първата религиозна война в Северна Европа и келтското християнство


Recommended Posts

  • Потребители

Религиозната война е любима тема на историците.
Всички знаем за Кръстоносните походи и периода на Религиозните войни. Някои ще се сетят и за обагрените в агресивно благочестие войни на арменските християни и на Ираклий с Персия. Джихадът или по-скоро ислямският газават също е добре известно явление. Поне специалистите са добре запознати с Албигойския поход и експанзията на Тевтонския орден в езическа Литва. Като куриоз от време на време се говори и за "кръстоносния поход" срещу комунизма, обявен във Ватикана през 1937. От време на време поне по време на лекции може да стане дума и за античните гръцки Свещени войни, както и за изкореняването на друидизма от страна на римляните (Третата пуническа война може би също има и религиозно измерение). Има свещени войни, войни за Божието слово и извън класическия хоризонт на Европа и Средиземноморието.

Но относително малко популярни именно като религиозни конфликти са войните от периода на повторно покръстване на Европа - или по-точно на покръстванията на варварите-завоеватели и сродните им народи извън някогашния лимес. Една такава изтощителна гражданска война с религиозен корен може би е спестена на Първото българско царство от решителните действия на княз Борис-Михаил. Част от тези конфликти, досега осмисляни не точно като сблъсъци на религиозна основа, може би са и войните между ортодоксалните франки с арианските и езическите им съседи - лангобарди и сакси. По мое мнение дългата поредица сблъсъци между християнските крале и езическите бонди в Норвегия от девети-единайсети век определено има характеристиките и на религиозна война.

Преди останалите средновековни конфликти на верска основа обаче лежи една полузабравена поредица от сражения в Британия от така наречените "Тъмни векове" на ранното Средновековие.

Когато в пети век с изтеглянето на римските власти и гарнизони от Острова започва заселническа вълна от англосаксонски езичници, по-голямата част от британското население вече е успешно християнизирана. Келтскоезичните романо-брити (бъдещите уелсци и бретонци) масово следват новото римско учение. Дори вече са създали своя ерес - свидетелство, че християнството е жизнено и продуктивно. Пелагианското богословие предизвиква тревога у самия свети Августин, учителя на Запада. В постримските градове се издигат новопостроени християнски базилики. В Албион действат три архиепископски катедри. От бритите новата религия вече се е разпространила и към скотите в Хиберния (Ирландия). С миграцията на част от скотите през Хебридите към Алба (някогашна Каледония и бъдеща Шотландия) християнството достига и до пиктското население на север от някогашните римски валове. Разбира се, Евангелието по никакъв начин не смекчава нравите на брити, скоти и пикти, които настървено воюват за плячката от довчерашната римска цивилизация.

Нашествието на англосаксите (дял от Великото преселение) внася нов етнически, езиков и религиозен елемент в хаоса на постримска Британия. Пиратството се превръща в заселване; заселването - във формиране на племенни княжества през шести век. Именно тук настъпва първата фаза на онзи феномен, който смятам за същинска религиозно осмислена война в разглеждания период.

От Беда Преподобни и още редица източници знаем, че бритите (уелсците) отказват да покръстват англосакси. От Англосаксонската хроника пък - че монаси и свещеници участват редом с воините в борбата против германския завоевател. Докато границата на новите англосаксонски владения бавно се придвижва на запад, уелските Божии служители не искат и една нечиста саксонска душа да попадне в Рая. Същевременно падането на източните брегове в саксонски ръце води до изолация на островните християни от континента: единствената връзка с Европа се запазва между Корнуол и британското кралство в континентална Арморика (Бретан), но пък там настъпва конфликт между бритския архиепископ на Рен и франкския (гало-римския) в Тур, така че келтскоезичните Църкви в крайния европейски Запад постепенно се оказват изолирани от съборите и духовните движения на епохата непосредствено след края на Великото преселение. Въпреки липсата на съществени догматически различия с Рим и фактически ортодоксалната антипелагианската загриженост на келтските прелати, съществуват известни специфики на островното и бретонското християнство, които противоречат и на римската, и на арианската практика:
- цялата поредица великденски пости и празници от Цветница до Петдесетница се падат по-рано от датите, отбелязвани в Рим, Константинопол и Александрия;
- части от литургията остават на гръцки език;
- тонзурата запазва "друидски" вид или "типа на свети апостол Павел";

- абатите на манастири имат по-голяма административна власт от епископите.

Най-вече отказът на уелските свещеници да покръстват сакси обаче противоречи на подчертано прозелитския дух на християнската вяра ("Идете и научете всички народи...").

Тук трябва да подчертая, че единствено брити отказват да проповядват сред нашествениците. Франки (или гало-римляни) и ирландци нямат тези задръжки, така че както нашествениците в Британия, така и старите сакси на континента имат известен допир до Христовото учение още преди масовото си покръстване. У Беда има податки, че някои англосакси са минали през кръщение още в шести век. Това не е особено изненадващо: подобни изолирани покръствания са познати на практика у всички варварски народи в последния им езически период. Разбира се, вероятно и тези брити, които попадат под саксонска власт, запазват религията си в някаква още изолирана форма (за тях не знаем дали са имали възможността да проповядват). Има и донякъде куриозни случаи на смесена почит към Христа и езическите божества.

Практически не знаем дали е имало спор между брити и ирландци относно покръстванията на сакси; имаме и съвсем малко и несигурни податки относно евентуално подчертана агресия на самите сакси спрямо християнски, в частност уелски свещеници. Това, с което разполагаме, е информацията за горчив, етнорелигиозно обагрен "интердикт" на уелското духовенство спрямо завоевателите. Той е ясно засвидетелстван за седми век, много вероятно е да се отнася и за предходните две столетия и води до църковна полемика и фактическа схизма между Рим и Кентърбъри, от една страна, и Уелс, от друга, през почти целия период от седми до дванайсети век. Ако си послужим с модерна терминология, можем да припишем известен "етнофилетизъм" на уелската йерархия.

Интересен дял от разглеждания въпрос би бил дали духовници от Бретан са имали същите задръжки спрямо саксите като сънародниците си от Уелс и Корнуол. Не е изключено бретонци да участват в изолирани мисии заедно с ирландци и франки (гало-римляни) в англосаксонските владения. Тук е подходящо да се отбележи, че религиозните задръжки не пречат на отделни уелски владетели да влизат във временни съюзи с един саксонски водач срещу друг - та дори и срещу друг сънародник; въпреки верските и езиковите различия, както и въпреки практиките на духовенството и придворните бардове, въпросите на войната и мира често са решавани в чисто практически, партикуларистки дух. Това, естествено, също не е особено изненадващо.

В самия край на шести и началото на седми век в англосаксонски Кент пристига мисия от Рим, която има за цел покръстването на цялата саксонска Хептархия. Отново от Беда знаем, че галското духовенство подпомага мисията на бенедиктинците, които се показват търпеливи и амбициозни. Водачът им Августин (първият архиепископ на Кентърбъри) умело се ориентира в островната ситуация и заявява сериозната си готовност за сътрудничество с франкските, ирландските и каледонските си братя по вяра. Първите срещи с уелските прелати обаче се оказват културен шок и за двете страни: Августин е разочарован от упорството на уелсците да държат саксите извън Църквата, както и от нежеланието им да следват каноните на Вселенските и западните поместни събори; най-вече от отказа им да приемат самия него като примас на цяла Британия. В това отношение ирландците и каледонците се оказват много по-отворени за отстъпки. Уелските епископи пък отказват да приемат универсалистките претенции на Рим и неясните за тях съборни концепции, които не говорят нищо на чисто племенното им християнство. Пак ще подчертая липсата на напрежение между Кентърбъри и Бретан в изворите; най-вероятно е архиепископите на Рен отвъд Ламанша да не споделят уелското отношение към саксите (включително и поради свръхконцентрация на вниманието в спора с архиепископите на Тур за върховенството над християните в Арморика).

С напредващото покръстване на саксите, което бързо обхваща цялото източно крайбрежие от Единбург до Дувър, неофитите постепенно се ожесточават срещу Църквата в Уелс; тя така и не е обвинена открито в ереси, но римските и саксонските автори обвиняват целия уелски народ в грехове и нравствена поквара, довели ги до загубата на по-голямата част от страната по Божия воля. Новопокръстените сакси схващат себе си като народ, избран от Бога да овладее и задържи Британия, както и да спазва Христовото учение много по-истински в сравнение с порочните, коварни уелсци.

В самия център на бъдеща Англия кралство Мерсия (или Меркия) временно се превръща в бастион на свиващото се германско езичество в Хептархията. В 626 г. над Мерсия се възцарява Пенда. По това време римската мисия работи вече трийсет години, изпращайки проповедници от Кентърбъри. На фона на доскорошното относително върховенство на Кент и Нортумбрия в Хептархията, амбициите на Пенда го противопоставят на новата вяра: той влиза във войни както с все още езически Уесекс, така и с вече покръстените Нортумбрия, Кент и Източна Англия. Липсата на изрично антихристиянски настроения у Пенда се засвидетелства и от съюза му с уелския (по-точно гуинедски) крал Кадуалон, който, разбира се, е християнин от Уелската Църква. Беда Преподобни и Англосаксонската хроника се отнасят по-негативно именно към уелския водач заради войните му срещу събратя християни, а не толкова към непокръстения Пенда, от когото така или иначе не може да се очаква нещо добро. Между 633 и 655 Пенда и Кадуала заедно съсипват Източна Англия и Нортумбрия, с което нанасят огромни вреди на римската мисия и на едва установената епархия в Йорк. В този период на моменти изглежда, че едва създадена, катедрата в Кентърбъри може да бъде и унищожена. Разбира се, новооснованите манастири и възстановените или новопостроени храмове навсякъде са предпочитана плячка за езичника и схизматика. Точната хронология на размирното царуване на Пенда и войните му може да бъде проследена в богатата историографска литература по въпроса; за мен по-интересна е именно ролята на този крал в последните години на покръстването на Англия. Донякъде неволно (а в края на царуването си - и съвсем осъзнато) Пенда се превръща в шампион на отмиращото езичество: неговите победи временно премахват християнството в Нортумбрия и Източна Англия и определено забавят напредването му към Съсекс и Уесекс. Но със смъртта на владетеля (разбира се, на бойното поле) приключва и този епизод на енергична езическа реакция.

Синовете на Пенда царуват вече като християни; Нортумбрия се превръща в истински център на манастирската култура под двойното благодатно влияние на Рим и Ирландия; уелските манастири се превръщат на свой ред в цел на мерсийски набези под предлога, че крият и изкривяват свещеното учение. Между 655 и 793 г. Англия се формира като християнско културно пространство в тесни връзки с Рим (цяла процесия от крале-поклонници създават "английския маршрут" през Галия и Алпите). Страната няма да бъде разделена на християнска и езическа зони чак до създаването на "Областта на датския закон" в девети век.

За последвалия период на викингски набези препоръчвам ето тази чудесна тема на Warlord:
"Как Мьолнир се стовари върху Албион" (линк).

Редактирано от glishev
Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Ха сега, като си казал А, кажи и Б. :)

Тоест напиши нещо и за Келтската църква (КЦ) и за противоречията й с Рим, защото то е свързано с тази хубава тема. Дали например конфликтът между двете църкви до голяма степен не се дължи на политически противоречия, а не на ритуални, тоест КЦ се е настроила враждебно към Рим, когато последният воден от интересите си, но не и воден от интересите на келтските християни на Британия, започва да покръства саксите и англите с цел да разшири диоцеза си и по този начин изиграва предателска роля в очите на романо-бритите.

Дори ако искаш промени заглавието на темата от "Първата религиозна война в Северна Европа?" на "Първата религиозна война в Северна Европа и Келтската църква".

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Абсолютно си прав, Глишев, това е религиозна война и то на 90%, ако мога си позволи такива волности.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Ха сега, като си казал А, кажи и Б. :)

Тоест напиши нещо и за Келтската църква (КЦ) и за противоречията й с Рим, защото то е свързано с тази хубава тема. Дали например конфликтът между двете църкви до голяма степен не се дължи на политически противоречия, а не на ритуални, тоест КЦ се е настроила враждебно към Рим, когато последният воден от интересите си, но не и воден от интересите на келтските християни на Британия, започва да покръства саксите и англите с цел да разшири диоцеза си и по този начин изиграва предателска роля в очите на романо-бритите.

Дори ако искаш промени заглавието на темата от "Първата религиозна война в Северна Европа?" на "Първата религиозна война в Северна Европа и Келтската църква".

Ще разширя заглавието, няма проблем. Хем ще оправя и две-три правописни грешчици в текста горе.

"Келтската Църква" всъщност не е една. Няколко са, напълно автономни:

1) на бритите в Бретан,

2) на бритите в Уелс и Корнуол,

3) на скотите в Ирландия,

4) на скотите в Каледония и

5) на пиктите, пак в Каледония.

Това са църковните организации, произлизащи директно от най-ранното разпространение на християнството по Британските острови.

На практика не знаем много за първите християни по островите. Беда и Галфрид излагат предание, според което във втори век "британският крал Луций" (може би римски управител или романо-британски аристократ, ако преданието изобщо е достоверно) моли св. папа Елевтерий (епископ на катакомбната християнска община в Рим, 175-189 г.) да изпрати християнски проповедници в Британия. В трети век там вече определено има доста християни, защото в светилището на Минерва Сулис в Бат (Акве Сулис) са открити плочки със заклинания и проклятия срещу всеки, бил той християнин или езичник, който извърши престъпление :) Има и сведения за британски християни, пострадали при гоненията през трети век, особено при Диоклетиановата "чистка". Във всеки случай британските християни водят произхода на Църквата си директно от Петровата катедра в Рим.

Разбира се, възможно е християнството да е проникнало в Британия във втори век, но за мен това най-вероятно става през Галия, където например се подвизават свети Ириней от Лугдунум (Лион) и свети Вицентий от Леринс.

В четвърти век, при спирането на гоненията от Констанций и Константин (които известно време царуват тъкмо на острова), християните в Британия вече имат поне три големи епархии: Лондиниум, Еборакум и Кастра Легионум - тоест Лондон, Йорк и Карлиън. По времето на Константин в Лондон е започната голяма християнска базилика. Трите епископски центъра в римските владения постепенно стават повече (може би двайсет и осем до началото на пети век) и титулярите на основните катедри стават архиепископи. Архиепископът на Лондон е и митрополит за цяла Британия. Съмнително е дали изобщо са останали езичници извън изолирани случаи в армията и аристокрацията преди края на четвъртото столетие. Широко се разпространява култът към светци и мощи, но той вероятно е съществувал и в периода на гоненията. През Галия достига и монашеството, тоест се появяват първите британски отшелници и манастири.

Практиките на Църквата в Британия са същите като в Рим и Галия в четвърти и пети век. Те пък до голяма степен са близки с тези от Източното Средиземноморие. Ортодоксалните (или католичните) общини в целия римски свят все още имат почти еднакви вярвания и литургичен ред, с наистина дребни различия в малки детайли. Това е периодът на старата римска Църква и на Амброзиевия литургичен чин от Медиоланум (Милано). Краткото царуване на Юлиан Апостат не влияе особено в Британия.

При царуването на Теодосий Велики и Хонорий в Британия се проявява монахът Пелагий, който проповядва, че душата може да бъде спасена от грях и смърт дори само чрез добри дела; тоест не е нужна специална Божия милост, за да се постигне спасение. Първо блажени Августин, а после и два поместни събора в Галия осъждат Пелагиевите схващания като ерес. Не са известни епископи-защитници на Пелагий и ереста се запазва частично само в много изолирани райони, където Пелагий може би е бил честван като светец в затънтени епархии. С това гръцко име Пелагий вероятно не е брит.

В същия период (царуването на Хонорий, разделянето на двете половини на империята - началото на пети век) римските власти изоставят Британия, която се разделя на няколко християнизирани романо-британски племенни кралства (това е период на пълен хаос, мога да изброя основните, но те бързо се изменят). Набезите на ирландски пирати (скоти), пикти от Каледония и германски пирати постепенно се засилват, с възможна пауза между 420 и 450 г. През този период постримска Британия временно запазва контактите си с Галия и Италия, както и по-голямата част от епископската и градската си мрежа. Ако обичате легендите - това би трябвало да е периодът на крал Артур :)

След средата на пети век набезите към Британия се засилват - скотите директно създават система от свои владения по цялото западно крайбрежие (като трайно се задържат само на север от бившия римски лимес, в Дал Риада, откъдето започва историята на Шотлондия). Пиктите редовно грабят северните части на бившите римски владения, но не завладяват трайно никаква територия (и постепенно сами са покорени от скотите). Саксите са използвани като наемници срещу пикти и скоти, но започват вече трайно да се заселват по източното крайбрежие, а от началото на шести век - и да създават свои кралства в усвоените земи.

Периодът между 450 и 550 е решаващ за формирането на келтските Църкви. Голям брой епархии са унищожени - два от трите архидиоцеза влизат в този списък, когато Лондон и Йорк падат в ръцете на саксите. Част от бритите бягат от острова към Арморика, където създават кралството Малка Британия (Бретан). Там преселниците издигат свой архиепископ в град Рен, отвоюван от франките. В същинска Британия единствената архиепископска катедра е тази на свети Дафид (или Сейнт Дейвис), първоначално разположена в стария римски гарнизонен център Карлиън, в хълмовете на Камбрия (Уелс). Това е и точно периодът, от който започва изолацията на островното християнство, което просто губи контакт с големите духовни центрове на континента - Рим и Арл - в кризата, породена от саксонското нашествие. Докато Рим и Арл са и в течение, и коват каноните на вселенската Църква, отдалечена, осакатена и откъсната Британия запазва остарели форми на организация и прибавя към тях домашни нововъведения.

Парадоксално обаче, това е и периодът на свети Патрик (или Патриций), покръстителя на Ирландия. Патрик е брит, християнин, може би аристократ или син на свещеник, пленен от ирландски (скотски) пирати и продаден в робство в Галия. След като бяга от робство, той или се връща в Британия, или намира временно убежище в манастир чак в Галия. В крайна сметка се връща при народа на поробителите си, за да им проповядва християнството. Все пак, не изключено Патрик да принадлежи и на малко по-ранния период (30-те години на пети век), когато Британия все още не е толкова затворена и едновременно с Патрик в Ирландия да е действал и папският пратеник, проповедникът Паладий. Във всеки случай, Ирландия е покръстена бързо и успешно (което не спира ирландските набези). А заедно с ирландските пирати към Каледония вече се движат и нови проповедници, които носят християнството и сред каледонските пикти.

Скотите от Ирландия и Дал Риада определено развиват богата църковна култура - с многобройни манастири, богато украсени ръкописи и прекрасни, сложни плетеници от орнаменти по тях. Запазват църковния латински доста по-добре от бритите, от време на време си служат дори с гръцки, създават своя оригинална цъковна организация, в която основните фигури са абатите на манастири и изобщо надминават учителите си (не на последно място - защото чак до викингските нашествия в Ирландия няма да стъпи чужд крак).

Общото между ранните християнски традиции на келтските народи е в няколко особени практики на духовенството, срещащи се в най-чист вид в Ирландия, Уелс, Корнуол и Дал Риада, по-рядко в Бретан и слабо познати извън този ареал. Ето ги:

- специфична (ранна) датировка на Великденския празничен цикъл;

- женено свещенство (нормално и за Източното Средиземноморие);

- административна власт на един влиятелен абат над няколко териториални епископа (нормално, при липсата на градове в Ирландия и Каледония);

- почти изцяло аристократично духовенство (почти няма абат или епископ, който да не е от благородно потекло);

- "друидски" вид, тоест не кръгла, а челна тонзура и светли богослужебни одежди (всъщност вероятно старо ориенталско влияние);

- допускане почти само на духовници в самите храмови постройки докато паството чака причастие, Евангелие и проповед отвън (отново нищо чудно, при липсата на големи храмове и строенето само на миниатюрни дървени и каменни параклиси).

Отделно, вече споменах, че в частност бритите (уелсците) отказват да проповядват на сакси.

Толкова по-любопитно е, че скотите не просто нямат тази задръжка (защото Ирландия не е пострадала от саксонско нашествие), но и активно извършват далечни плавания към Германия, където участват в покръстването на фризи, тюринги и дори баварци по реките - и даже влизат в конкуренция за душите на езичниците с идващите през Алпите римски бенедиктински проповедници.

Възможно е много преди викингите ирландски плаващи монаси да са открили Исландия и да са се опитвали да основат манастири на острова. Във всеки случай, между пети и девети век ирландците са морски народ със своите пирати, търговци, завоеватели и пътуващи проповедници - много по-малко изолирани от напълно разстроените и травмирани брити, които така и не се съвземат от англосаксонските удари.

Рим (а след 597 - и Кентърбъри) определено няма проблеми с всички келтски прелати, а само с уелските. Рим припознава бретонските архиепископи в Рен, сътрудничи си с ирландците и каледонските скоти поне в Англия и Шотландия и си позволява само съвсем дипломатични увещания с цел уеднаквяване на практиките. Основните проблеми между Кентърбъри и Сейнт Дейвис възникват след 600 г. и са три:

- уелсците не признават папското върховенство над себе си;

- не познават каноничното право от третия или най-късно четвъртия Вселенски събор нататък, а и не се интересуват от него (което наистина е скандално за онова време, това е някакво вкаменено християнство)

- и отказват да проповядват сред езичници, което направо противоречи на пряка Христова заповед.

За самите уелсци всичко това е съвсем естествено, още повече, че владетелите и епископите им имат самочувствието на римляни и очакват единствено пълна подкрепа, но не и вмешателство от страна на Папството. Съборът в Уитби от 664 г. между пратеници на Кентърбъри и Сейнт Дейвис се оказва разговор между глухи - две принципно непримирими позиции.

Накрая християнството има различна съдба и се радва на различно папско отношение в различните келтски страни. Бретан и Шотландия почти напълно се романизират още преди 1066 г. и нямат главоболия със Светия престол. Уелс е систематично притискан и преди, и след 1066, но без прекъсване на общението. Ирландия се радва на пълна църковна независимост чак до средата на ХІІ в. В резултат католицизмът и днес е силен в Ирландия.

Най-сетне след Реформацията започва силна антикатолическа пропаганда, която доизмисля "Келтската Църква" като единен организъм, съзнателно и последователно противопоставен на Рим. Такова нещо, разбира се, не съществува.

Редактирано от glishev
Link to comment
Share on other sites

  • Модератор антропология

Толкова интересно. Значи, може би е възможно да се спекулира, че уелсците/бритите са си изпуснали шанса да си наложат езика покрай покръстването на англосаксите и затова се говори на една тясна ивица земя до морето...един вид, да ги покорят духовно. А може и не. А саксите дали биха приели християнство от покорените и изтласкани от тях врагове? Един вид, дали биха приели духовна власт на бритите?

Редактирано от Южняк
Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Вероятно може да се спекулира, да. Инак - явно отношението на саксите към уелсците не е чак толкова негативно като това на битите уелсци към завоевателя. Франките са приели християнството от галите, явно не е невъзможно.

Но няма проблем да се скалъпи и една малко смела хиперинтерпретация на събитията и да се каже: ето, факт е, че саксите са приемали християнство от кого ли не, само не от уелсците. И после саксонски автори като Беда са прехвърлили вината на победения народ :) Разбира се, аз се доверявам повече на изворите.

Редактирано от glishev
Link to comment
Share on other sites

  • Модератор антропология

Благодаря, Глишев. Значи е грешка на бритите, ако мога така да го нарека. "Франките са приели християнството от галите" - да, и случайно или не, са проговорили езика им...може би същото е щяло да стане и със саксите, ако не е бил бритския инат. Само спекулация, извинения за ОТ в толкова интересната за четене тема. Благодарности.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Благодаря, Глишев. Значи е грешка на бритите, ако мога така да го нарека. "Франките са приели християнството от галите" - да, и случайно или не, са проговорили езика им...може би същото е щяло да стане и със саксите, ако не е бил бритския инат. Само спекулация, извинения за ОТ в толкова интересната за четене тема. Благодарности.

По ОТ:

Без да искаш, пак ме връщаш към другата ми тема, за "срещата" между Артур и Беоулф. Нищо чудно при обстоятелства, развили се по твоето предположение Беоулф да беше се оказал един от рицарите на Артур и после Кретиен да бе написал романа "Беоулф, Рицаря с мечката" :)

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Много хубава тема Глишев! :) Накара ме да препрочета няколко страници от историята Беда Преподобни. Историята на Хептархията си е доста увлекателна, но имената на англо-саксите и бритите са кошмарни. И тъй като става въпрос за война, а тя се печели със сражения, то нека споменем и решителното сражение между езичниците англо-сакси и съплеменниците им християни, поне според Беда, а именно битката при Уинуаед, Уинуед (655 или 654 г.) или както и да се произнася Winwaed. Името на християнския шампион, краля на Бернисия - Oswiu ме остави в потрес :shocking: , та затова използвах друга освидетелствувана негова форма - Осуиг.



"През този период крал Осуиг бил подложен на жестоки и непоносими атаки от Пенда, упоменатия крал на мерсийците, който преди това убил неговия брат. Най-накрая ужасната беда го принудила да предложи на Пенда неизброимо количество скъпоценности и дарове, като цена за помирение, при условие, че той (Пенда) се завърне в дома си и прекрати гибелното разорение на провинциите на кралството му. Но неверният крал отхвърлил неговото предложение и обявил намерението си, да унищожи целия му народ, от най-високопоставените до най-бедните. Съответно Осуиг се оставил на милостта на Господ Бог, който сам може да спаси страната от варварския и безбожен враг; и той (Осуиг) се обвързал с клетва, заявявайки: „Щом езичникът отхвърля нашите дарове, нека ги предложим на нашия Бог”.

Така той дал обет, ако победи, да даде дъщеря си за монахиня и дванадесет имения за построяване на манастири. След това, той с малобройна рат срещнал в бой езическите армии, които казват били тридесет пъти по-големи от неговата и включвали тридесет изпитани в битки легиона, водени от прочути пълководци. Осуиг и неговият син Алхфрид, доверявайки се на Бог като техен предводител, ги пресрещнал, както казах, с много малки сили. По същото време, другият му син – Егфрид бил държан като заложник при двора на кралица Кюнуис в страната на мерсийците. Но синът на Осуалд – Етелуалд, който трябвало да им помогне, преминал на страната на врага и служел като водач на армията на Пенда срещу собствения си род и страна, въпреки че по време на битката се изтеглил и изчакал изхода ѝ на безопасно място.

Когато битката се разгоряла, езичниците претърпели поражение. Почти всички тридесет командири (duces regii), които дошли в помощ на Пенда били убити. Между тях Етелхер, брат и наследник на крал Анна от Източна Англия (Ēast Engla), който бил отговорен за войната, загинал заедно с всичките си мъже. Тази битка била водена при река Уинуаед, която по това време била придошла от падналите дъждове и наводнила близката околност. В резултат на това много повече мъже се удавили, опитвайки се да я пресекат и избягат, отколкото загинали от острието на меч...


... Тази битка била спечелена от крал Осуиг в областта на Лоидис (Лийдс) на 15 ноември през петнадестата година от царуването му, за велика облага и на двата народа. Тъй като той не само спасил хората си от вражеските атаки на езичниците, но след като отсякъл тяхната неверна глава, той покръстил мерсийците и техните съседи в Христовата вяра. "

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Архиепископът на Лондон е и митрополит за цяла Британия. Съмнително е дали изобщо са останали езичници извън изолирани случаи в армията и аристокрацията преди края на четвъртото столетие.

Глишуалд, не съм хич убеден в това. В Армения например, век и половина след насилственото покръстване на страната отгоре (от царя), все още има доста езичници, а пък аристокрацията си прави каквото иска противно на църковните канони и християнския морал.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Работата вероятно е именно в насилствеността. За бритите нямаме данни за насилствено покръстване. От друга страна - колкото повече християни, толкова по-повърхностни.

Редактирано от glishev
Link to comment
Share on other sites

  • Модератор антропология

Глишев, много увлекателно, пак благодарности, щото то си е за благодарност такова четиво. "Възможно е много преди викингите ирландски плаващи монаси да са открили Исландия и да са се опитвали да основат манастири на острова." - това изобщо не го подозирах. Чудя се колцина го знаят. Има генетични доказателства за ирландска съставка в исландската популация, над която доста се чудеха, и я обясняваха с хипотетични исландски нападения над ирландия с цел отвличане на хора в Исландия - предимно ирландки, защото женския генетичен пул в Исландия е почти изцяло свързан с Ирландия. Исландците са на практика половин ирландци, а не скандинавци, което е чудно. А то можело да има и друго обяснение. Това, че скотите от ирландия колонизират с масови миграции през 6-8-ми век шотландия и се превръщат в съвременните шотландци го бях чувал. Масово ли е било саксонското нашествие в Англия? А какви са англите (ингите). Чувал съм, че и те са германци? Знаеш ли кога се появяват?

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Мерси, Южняк, но не придавай революционно значение на казаното :) Първо, то наистина не е тайна, второ - не е сигурно и трето - не изменя значително това, което ти казваш. Дори ирландски монаси действително да са открили Исландия преди норвежците (възможно е), то те са били малобройни и почти стопроцентово монаси. Изключително мъже. Напълно е възможно евентуалните им опити за настаняване да са угаснали още преди норвежците да открият сами острова. Не е засвидетелствана ирландска колонизация на Исландия.

Разбира се, не е изключено от друга страна тъкмо ирландски калугери да са довели норвежци до Исландия, но това вече си е чист изстрел в тъмното.

При всички случаи не е тайна, че норвежците и исландските им братовчеди наистина са отвели страшно много ирландски роби към Исландия.

Докато за теб като антрополог е важна предимно възможната фактология, мен като историк ме интересуват и възможните човешки причини за нея. Идеите движат хората (а още повече - духовенството). Любопитен факт е, че ирландските калугери се впускат по море с амбиции, съвсем различни от тези на търговците, пиратите и преселниците. Отшелникът търси пустинята - място, отдалечено от мирската суета, където общува само с Бога и се бори само с демоните. Тоест ирландските монаси извършват смели морски пътешествия, включително и в непознати води, със съзнателния риск да се изгубят в океана и да загинат - а целта им е евентуално да открият нова суша. Ако е необитаема, тя е идеалната пустиня за съзерцание и духовна борба. Ако е обитаема - тя трябва да бъде покръстена, защото това е християнски дълг. Ето защо скандинавците често намират на най-невероятни скали в морето разни ирландски чудаци, които бият камбани в мъглата и ето защо има ирландски проповедници дори чак в Германия (което трябва да е дразнело уелсците). Ето пример за това как религията подпомага откритията :)

Link to comment
Share on other sites

  • Модератор антропология

"Идеите движат хората (а още повече - духовенството)" - а, със сигурност. Един човек, ако не го разбира това, никога няма да разбере света. И в контекста на думите ти, виждам, че си прав и в останалата част от пояснението си.

Редактирано от Южняк
Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...
  • Дарение

  • Подобни теми

    • От glishev
      http://mglishev.blog.bg/izkustvo/2014/04/06/numa-pompilii-v-quot-jivotopisite-quot-na-plutarh-predhristi.1254355



      "Плутарховият животопис на Нума има много от особеностите на по-късно християнско житие на светец."


      Нума Помпилий (вторият легендарен цар на Рим, приемник на основателя Ромул) е представен от Плутарх и като благочестив любимец (и търсач) на боговете, и като мъдър питагореец, и като философ-стоик. С времето, изглежда, тези черти са станали толкова типични за литературния образ на въздържания и добродетелен философ, че когато гръцките и римските интелектуалци са започнали да се покръстват, културният им багаж е пренесъл по нещо от представянето на старите философи и върху светците.

      Далеч от страстите, близо до сърцата
      Природата на Нума, пише Плутарх, е такава, че той сам се отвръща и от страстите, и от изнежени удоволствия, но и от ценената между варвари физическа сила. Нума в никакъв случай не е воин (не че липсват и светци-воини, но архетипният образ на светеца по-скоро е кротък, обърнат навътре, съзецателен). Още като частно лице, Нума живее в умереност, използва времето си за дирене природата на боговете, тоест за благочестиви размисли. Спечелва си славата на справедлив човек и бива търсен като съветник, арбитър при спорове, дори съдия. И, макар лишен от славолюбие, не отказва преценката си на тези, които го търсят - заради мира и общия интерес. В крайна сметка, изборът му за цар се оказва единственият начин за успокояване на нажежените страсти в разделения на партии Рим. Всички ценят репутацията му и изпитват страхопочитание към него. Тук философът и светецът са още в зародиш (Нума, 3).

      Далеч от разкоша, но от царски род
      Нума е зет на Тит Таций, съуправителя на Ромул. Но вместо да се засели при тъста си, мъдрецът предпочита тишината на собствените си занимания пред неспокойния разкош на царското обкръжение. Дори не се налага даването на сравнителни примери с християнски светци, ще намерим това общо място къде ли не из житията, даже в старобългарската агиография, та и в самите Евангелия (Нума, 3).

      Далеч от града
      Тук Плутарх стига почти до образа на анахорета, пустинника, еремита. Нума напуска града си и се отдава на съзерцание и общуване с боговете в свещени горички и ливади, посветени на висшите сили. Това е едва ли не бягство от света, спасение в пустинята. Плутарх дори разсъждава над точния вид близост с богинята Егерия и стига до извода, че не само мъдрият човек търси бога, но и божеството търси овладелия страстите си, облагородилия се човек. Подобни мисли можем да намерим и у Сенека, който в диалозите си често нарича хипотетичния, идеалния мъдрец "съжител на боговете". Народното суеверие за брака на Нума и Егерия може отново да ни накара да помислим за метафоричния брак между християнската (в частност - монашеската) душа и Логоса. Любопитно е и отклонението на Плутарх към египетското вярване, че божество може да изпълни жена с живот, така че тя да зачене божествено дете, но без вулгарен телесен контакт (Нума, 4).

      Далеч от властолюбието
      Първоначално Нума отказва на римските пратеници да поеме властта над града им. Той има своите далеч по-високи стремежи, а и не се чувства подготвен. Едновременно меко укорява войнолюбието на римляните и принизява собствените си способности, защото от смирение не допуска, че може да бъде пълководец. Царството му, така да се каже, не е от мира сего (Нума, 5).

      Винаги в служба на боговете
      Убеждаването идва не толкова от пратениците (които се позоават на отчаяното положение в града си с основателната надежда, че ще накарат мъдреца да се смили над тях), колкото от Марций, стария баща на Нума. Основният аргумент, срещу който няма отговор, е, че и царуването е служене на боговете, та дори проява на смирение пред волята им. Разбира се, към това се прибавят и молбите на съгражданите заради предстоящия мир, и благоприятни поличби. На такива аргументи дори патриарх Евтимий не би могъл да устои (Нума 6).

      По Божия милост...
      Нума тръгва към Рим едва след жертвоприношение (можем да си припомним средновековната "Молитва преди тръгване към Цариград"). Влиза в града скромно, но сред всеобща радост (макар, разбира се, да не язди осле и пред него да не хвърлят палмови клонки, го посрещат с римските еквиваленти на "Осанна": "подобаващите радостни викове на жените", пише Плутарх). В известен смисъл неговата via Dolorosa не води до смърт, но също минава през царска дреха и свалянето й, през изкачването на хълм (и то на Тарпейската скала, която, както и Голгота, е свързана с мъчителна гибел и наказания), а накрая - след поличби, получени чрез полета на божествени птици (нека си припомним слизането на Гълъба над р. Йордан) - и до увенчаване с царска власт (Нума, 7).

      Свещеният мир
      Нума не се нуждае от ликтори, дорифори, целери - изобщо от охрана. Което го отличава, например, от атинския тиран Пизистрат, но го прави донякъде подобен на Луи Свети под дъба или дори на Христос, когато Той кара св. Петър да остави ножа си. Новият цар сключва мир със съседите на Рим, лекува обществените болести с благи поучения и с въвеждането на нови свещенодействия. По негово време не само Рим, но и цяла Италия се радва на добросъседски отношения между градовете-държави - сякаш се е върнало митичното царство на Сатурн (или както, според агиографията, епоса и романите се стремят да царуват св. цар Петър Български, прикрито християнският Беоулф или легендарно християнският Артур). Това е нещо повече от treuga Dei. Човеколюбието, редовните свещенодействия, укротяването на кръвожадните римляни и редовните поличби са толкова характерни за Нума, колкото биха били за кой да е монах от късната Античност, хвърлил се да раздели сражаващи се гладиатори на арената (Нума, 7, 8). А и упованието в боговете у Плутарховия Нума отново напомня спокойствието на християнски светец (дори архиепископ Томас Бекет), защото при вест за вражеско настъпление, царят не прекъсва жертвоприношението си (Нума 15). Мирът при неговото управление е такъв, че портите на храма на Янус, бележещи военно положение, са затворени с десетилетия. Но това не е мир, наложен с оръжие, а божествен мир, много повече от липса на военни действия. Това е страх от боговете, благоговение пред добродетелите на царствения им любимец. Нума управлява според Платоновите препоръки за мъдрост и добър пример, благотворно влияещи на всички граждани (Нума, 20). А Платон, макар и да живее векове след епохата на легендарния Нума, все пак е "християнин преди Христа", даже "велик свещенослужител", според Майстер Екхарт. Pax in nomine Domini... Разбира се, Плутарх не пропуска да отбележи и подражанието на свещения мир при Октавиан Август.

      Мистицизъм
      Нума кара римляните да почитат особена муза на мълчанието. Мълчаливата, безсловесната молитва е позната на безброй християнски мистици (трапистките монаси мълчат блажено, но това е от хубавата бира). При Нума в Рим не се създават антропоморфни или зооморфни изображения на богове, защото те са достъпни само по умозрителен път. Това Плутарх приписва на еветуални питагорейски убеждения у Нума. Не е изключено да става дума за действителен период от развитието на ранната италийска и гръцка религия, когато висшите сили са почитани директно в природни явления (например мълнии), естествени обекти (скали, горички, свещени езера) или практически безформени дървени "статуи", бегло напомнящи фигура, така наречените ξόανα. Вътрешните ниши, cellae на храмовете в ранния период на Рим са празни според Плутарх. Векове по-късно Помпей Велики ще се удиви при вида на празната светая светих в йерусалимския Храм. Юдеите, иконоборците и мюсюлманите (не без общи идеи с иконоборците) лесно биха разбрали този вид благочестие. А християнски схоластици и техните предтечи като Тома Аквински или Анселм от Кентърбъри не биха видели нищо необичайно в думите на Плутарх: "първото начало не било възможно нито да се възприеме сетивно, нито да се усети, а е невидимо и неръкотворно, а само умопостижимо". Същевременно е любопитно, че няма забрана върху издигането на статуи на бележити простосмъртни. Човек е човек и телесността е негова характеристика, която Нума на Плутарх явно не отрича (Нума, 8).

      Прелати и монахини
      Нума Помпилий учредява много свещени жречески колегии, празници и култове. Сред тях - колегията на понтифиците и на девиците-весталки. "Прави правете пътищата...", а pontifices може би в известен смисъл градят пътища и мостове. Във всеки случай католическите епскопи през Средновековието често са наричани pontifices, а до днес - папата продължава да се нарича pontifex maximus, с титлата, установена, според Плутарх, именно от Нума за главата на колегията (известно време титлата е носена и от императорите, та дори и от християнски императори). Tu es Petrus или tu es pontifex? А защо не и двете? Така или иначе, tu es sacerdos...
      Популяризаторът Индро Монтанели, макар да се отнася фриволно към историята на Рим, напипва очевидната асоциация, когато сравнява девиците-весталки с монахини. Но и тази колегия Плутарх приписва на Нума (Нума, 9-12).

      Лечител и учител
      С молитви, свещенодействия и съвсем видима помощ от небето (във вид на щит, паднал от свода в ръцете на Нума - паралелът може да бъде и със свещените съкровища на скитите, и с пустинната манна) царят отклонява от града чумна епидемия. Светците, прогонващи болести, не са един и двама.
      Мъдрият цар не позволява свещените обязяности да се извършват набързо или невнимателно. Всяка работа в Рим прекъсва при свещена процесия и жертвоприношение. Според екземплумите на Цезарий от Хайстербах добрите християни няма да вършат работа в неделя, ще получават похвала, ако надлежно коленичат пред олтара, минавайки пред него и съответно - ще бъдат укорявани, ако нарушават тези изисквания на благочестието или дремят по време на служба.
      Очищението на Нума след падане на мълния включва глави от риба и може би оказва известно влияние на разрешената по време на пости и символично значима за християните риба. Споменатите от Плутарх детайли от консервативните римски свещенодействия, приписвани на Нума включват възлияние с вино само от вече подрязана лоза, а лозницата и подрязването й също са запазили символното си значение за християните. Безкръвната (sic!) жертва, задължително включваща хляб също навежда на паралел с християнското причастие. У Омир, разбира се, също ще намерим поръсване на жертва с брашно, но не и упатреба на хляб, нито пък безкравна жертва. Паралелът между "Това правете..." при преломяването на хляба и "Hoc age!", призива към римския жрец по време на жертвоприношение се самоналага (Нума, 13-15).

      "Вино нямат!"
      Добрият цар Нума кани множество гости, слага прд тях обикновена, дори груба храна в скромна посуда, но споменава, че е близък с богинята Егерия, при което ястия и съдове се превръщат във великолепен пир. Както сватбата в Кана Галилейска или нахранването на множеството с пет хляба и две риби, така и многобройните версии на мотива за Бога като щедър домакин и господар, сънят на младия Анселм с белия небесен хляб или екземпларното нагостяване на гладуващите монаси с хлябове, донесени от ангели у Цезарий силно наподобяват тази сцена (Нума, 15).

      Към вечността
      Нума не е мъченик. Той е по-скоро обичан епископ, умиращ бавно от старостта си, обграден със заслужена почит и до последния си миг поучаващ своите епархиоти. При леко понасяната си смъртна болест, 80-годишен, предава тайните на управлението на жреци и сенатори. При това не записва или крие и унищожава записаното, а завещава устно предание. Дореформистките християнски изповедания и досега придават най-малкото равнопоставено значение на Преданието и Писанието, а Плутарх припомня, че питагорейците изобщо отказвали да записват учението си Буквата умъртвява, а Духът животвори.
      От тялото на Нума не остават реликви (ако не броим за реликва от царуването му небесния щит, вж. Нума, 13). Много след смъртта му саркофагът му е отворен по случайност, но вътре няма никакви следи от кости. Възнесението на св. пророк Илия или католическото вярване за възнесението на тялото на св. Богородица с известна предпазливост биха могли да бъдат приведени като паралел тук.
      Разбира се, след смъртта на Нума като контраст се възкачват владетели, които нямат нищо общо с благочестието му (един вид "езичници" или "отстъпници", ако можем да използваме такива термини - заради презрението, с което Плутарх коментира суеверията на Тул Хостилий, явно различни от разумното благоговение на починалия цар пред боговете).

      Паралелите с евангелски и агиографски топоси в животописа на легендарния Нума Помпилий са очевидни и многобройни. Това не означава, че по някакъв начин Плутарх е повлиял на съставянето на Новия завет - нито пък че сам е бил под влиянието на християни. Херонеецът е един от последните истински класически автори от късния разцвет на античната цивилизация. Дори да допуснем, че е чувал за християнството, той няма нищо общо с него. Но той оказва огромно влияние на късните езически, а чрез тях, опосредствано, и на християнски автори, най-вече житиеписци. А и все пак има някои много дълбоки структурни подобия между иначе независимите едни от други евангелски и антични наративни цялости. Може би това е някаква средиземноморска общност на отделни мотиви. Комбинацията от тези структурни сходства и несъмненото влияние на Плутарх и Светоний върху агиографските похвати на гръко- и латиноезичните хучени ристияни от късната Античност и Средновековието може би показват как Плутарховият разказ за живота на легендарния Нума е повлиял върху съсавянето на жития на християнски светци. Това би бил само един от безкрайно многото (и невинаги напълно осъзнавани) антични модели върху християнската литература.
  • Теми

  • Последно разглеждащи   0 Потребители

    No registered users viewing this page.

За нас

Вече 15 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

 

За контакти:

×
×
  • Create New...