Какво дължим на героите ни? А какво те ни дължат?

[SAlexandrov]

Какво дължим на героите ни? А какво те ни дължат?

Валентина Терешкова през 2019 г. по време на пленарна сесия на руския парламент. Терешкова гласува за нелегалното анексиране на Крим от Руската Федерация.

21 май 2023 г. 19:00 ч.

Светослав Александров. “Никога не срещай героите си”, гласи народната мъдрост. Алекс Уот пише за “Ню Йоркър”, че е срещнал всичките си идоли и е бил разочарован от всеки един от тях. Уви, днес социалните мрежи отнемат шансовете ни да оставим идолите на собствените ни пиедестали и неизменно сме обречени да се разочароваме. С подобно усещане съм тези дни, когато чета последните изяви на космонавта Георги Иванов и се замислям какво би следвало да е нашето отношение към хора с големи постижения в живота. Какво им дължим ние като общество? А какво те ни дължат?

Рисковано е да пиша за Георги Иванов – и ви обещавам, че това няма да е статия за Георги Иванов, а за едно общо явление, защото Иванов е само един от многото, които могат да ни разочароват. Рискът да пиша за Иванов е свързан с това, че неизбежно ще се сблъскам със сърдити негови почитатели, за които той е непоклатима икона и всеки опит да разкритикувам някоя негова изява ще е посегателство върху образа му. Съответно съм обречен да се срещам със следното отношение: “Иванов е летял в космоса, а ти какво си направил?”. Да, аз не съм летял в космоса – и нямам намерение, моята стихия са роботизираните космически полети. Тук аз имам си имам своите успехи и бих добавил нескромно – да, възхищавам се, че Георги Иванов може да остане със спокоен пулс в авариращ космически кораб и да не се паникьоса, но подозирам, че съм виждал повече планетарни повърхности от него. При положение, че съм картографирал повърхността на астероида Бену и съм спомогнал за успешното кацане на космическа мисия, че съм изучавал облаците на Марс в рамките на граждански научен проект, аз имам съвсем склонен принос за космическото дело. Малък, но реален – и подозирам, че в тази област от космонавтиката (а тя е широко поле за изява) аз разбирам малко повече от летците-изпитатели.

Затова подчертавам – аз съвсем искрено се възхищавам от космонавтите, но означава ли това, че те трябва да се възприемат като специалисти по всичко и тяхното мнение да е издигнато на пиедестал заедно с образите им? В пасажа по-горе дадох пример, че вероятно и в космонавтиката не могат да са цялостен авторитет за всяка една област от нея. Когато обаче г-н Иванов излиза с интервю в стил “През соца създавахме, сега нищо не създаваме“, аз вече не мога да си мълча. Не мога да се съглася с насаждането, че космическото дело в България започва и завършва с двамата ни космонавти и след това – край. Това би означавало да се отрече съвремието – че в България има спътникостроене (напр. фирми като EnduroSat) или че някои от нас се мъчат да направят нещо за напредъка на науката.

И така, спирам да пиша за г-н Иванов и просто ще кажа, че той разочарова част от нас с определени негови изяви като гореспоменатото интервю, или с подкрепата му за т.нар. “всенароден поход за мир и неутралитет” в негов пост (вече изтрит от Фейсбук), но Иванов е само един от многото. Кариерите на жените-космонавти в Русия след мисиите им са също разочароващи – досега всяка една космонавтка е финиширала като депутат в Държавната дума. Валентина Терешкова стана известна с това, че е гласувала в подкрепа за нелегалното анексиране на Крим от Руската Федерация.

В Щатите космическият анализатор Дуейн Дей повдигна въпроса с една статия за поведението на Бъз Олдрин, втория човек, стъпил на Луната. Дей е недоволен от това, че когато Олдрин бъде поканен да говори на космическа конференция, той никога не се вписва във времето си – винаги го пресрочва, винаги навлиза в планираните почивки, винаги отнема от времето, заделено за други участници. Но никой не го прекъсва. На никого не му пука затова. И на Олдрин не му пука. Той е Бъз Олдрин. Преди години Олдрин участвал на заседание на лунни учени и им казал: “Не ми пука за Луната, аз съм тук, за да говоря за Марс”. Така обидил всеки един от участниците, включително изследователите, занимаващи се с изследването на скалите, донесени от самия Олдрин.

И така, какво дължим на героите ни? Какво те ни дължат? Дей ни съобщава, че в ранните дни от космическата надпревара НАСА е влязла в спорно споразумение със списание “Лайф” – че астронавтите ѝ трябва да са олицетворение на американските ценности – добри съпрузи, бащи, хора на семейството си, патриоти, професионалисти. Но вероятно, смята анализаторът, би било наивно да се очаква всички те са изваяни от един калъп. Този калъп е легитимен само в едно-единствено измерение – астронавтите са компетентни, даже изключителни пилоти.

Но все още е изненадващо за хората, пише Дей, за това колко различни се оказват астронавтите в останалите области от техните животи. Някои астронавти вярват в откачени теории за НЛО. Някои влизат в бизнеса, а резултатите от това са съмнителни. Алан Бийн става художник и рисува за своето приключение. Пийт Конрад е бил описван от колегите си като брилянтен пилот и командир, бил е моряк и е псувал брилянтно като моряк, но все пак през последните си години е работил за да създава възвръщаеми ракети (както като инженер, така и като предприемач). Вероятно най-трудно се възприема образът на Нийл Армстронг, който след полета си на “Аполо 11” се опитва да се върне към “нормалния” си живот (каквото и да означава това). Той става професор, отказва интервюта, поради което бива окачествяван като “отшелник”. Дей не се съгласява с тази обществена оценка, защото, когато се е свързал с него през 2010 г., за да помага за изследователската въздушна програма на НАСА, Армстронг с готовност приел. Бил е приятелски настроен, тих, скучноват, но все още с хъс и с желание да говори за приключенията му по времето на “Аполо 11”.

Самият аз съм се срещал с няколко астронавти и космонавти във времена, когато съм бил все още в младежка възраст – и смея да кажа, че винаги съм оставал разочарован. Това вероятно бе повратният момент, който ме отблъсна от перспективата да работя професионално в космически институт, а по-късно, когато бавничко се върнах към космонавтиката, реших да се занимавам единствено с чиста изследователска дейност с малък допир с нея, а в самата космонавтика се включвам само към безпилотни космически проекти. Роботите не разочароват.

Не само роботите не разочароват, но не съм съгласен със становищата, че само хората могат да ни вдъхновяват, а роботите – не. Бих казал, че през изминалите години роботите вдъхновяваха мнозина от нас. Антропоморфизирахме ги. Илюстрирахме марсоходите “Спирит” и “Опортюнити” като човешки фигури. Спомням си и за трудното пътешествие на астероидната мисия “Хаябуса” (първата “Хаябуса”) до астероида “Итокава” – пътешествие, свързано с множество проблеми. “Хаябуса” означава “сокол” на японски. И местните дейци рисуваха повредената “Хаябуса” като ранен сокол. Японските дечица стискаха палци “Хаябуса” да успее – и се радваха, когато мисията накрая наистина успя.

Роботите в някои отношения са по-добри от нас – известни професори по физика като Робърт Парк и Нобеловия лауреат Стивън Уайнбърг даже отхвърляха нуждата от пилотирана космонавтика. Уайнбърг наричаше Международната космическа станция с думите “пуйка в орбита” и посочваше, че от нея почти не излизат публикации в престижни научни списания. Да – открития на МКС от астронавтите много рядко се появяват на предните страници на “Сайънс” и “Нейчър”. Планетите биват изучавани от роботи. Парк твърдеше, че един астронавт на Марс винаги би бил ограничен от скафандъра си, докато роботът може да изучава планетата по-добре директно с приборите си. Нещо повече – останалите планети, които са твърде горещи, студени, които са газови гиганти или твърде далече, вероятно няма да бъдат изследавни от астронавти в близките столетия. Може би никога.

Но това означава ли, че съвремието няма нужда от астронавти и космонавти? Не мисля. Учени като Парк и Уайнбърг изказаха становищата си във времената на совалките, когато полетите бяха изключително скъпи. Но Илон Мъск създаде възвръщаемите космически ракети и сега се откриват хоризонти за туристически пътешествие в космоса и даже за колонизацията на Слънчевата система по начин, по който фантастите винаги са мечтали.

Ще имаме и нужда от космически пътешественици, които да ни дават примери за смелост – нещо, което роботът не може да направи. Вероятно необходимост от герои все още има.

Само че интернет превърна света в едно глобално село. Нищо, което бива написано, не изчезва завинаги. Мнението на всеки остава – за да вдъхновява или за да разочарова. Съвременният свят няма нужда от идоли – или дори да има, няма да допусне те да просъществуват като такива. Дори и героите не могат да са ни идоли.

Затова и нашето отношение към космонавтите трябва да престане да е като към помазани личности, които, като летели в космоса, едва ли не са откъснали парченце от шлифера на Бога. Тъй като космосът става все по-достъпен за всеки един от нас, вероятно отношението ще се промени по естествен път. Космонавтите няма да са изключителни хора. Ще са просто професионалисти като всички останали.

Защото те са точно такива – професионалисти, и то в много тясна област – управление на космически кораб. Един космонавт не знае повече за Марс от планетолог. В този ред на мисли ние не дължим на космонавтите нищо повече от признанието за професионализма им. Нито пък те ни дължат да се съобразяват с нашите представи за тях.

И не очаквайте, моля, да космонавтите да имат обосновано политическо мнение. И от политика вероятно не разбират.

https://cosmos.1.bg/space/2023/05/21/kakvo-duljim-na-geroite-ni/

[deaf]

Много силен текст...!