Гравитация от ентропията: Революционна теория свързва квантовата механика и теорията на относителността

[scaner]

Ново проучване предполага, че гравитацията възниква от квантовата ентропия, предлагайки прозрения за тъмната материя и пространство-времето.

(НаукаOFFNews,  KALDATA)

Представен е нов подход, който извежда гравитацията от квантовата относителна ентропия, запълвайки пропастта между две от най-фундаменталните, но на пръв поглед несъвместими теории във физиката: квантовата механика и Общата теория на относителността на Айнщайн.

В ново изследване, озаглавено "Гравитация от ентропията", се предлага нова рамка, която може да направи революция в разбирането ни за гравитацията и връзката ѝ с квантовата механика.

В продължение на десетилетия физиците се опитват да съчетаят принципите на квантовата механика с тези на Общата теория на относителността. Докато квантовата механика управлява поведението на частиците в най-малките мащаби, Общата теория на относителността описва силата на гравитацията в космически мащаби. Обединяването на тези две рамки е една от най-неуловимите цели в съвременната наука.

Новият подход третира структурата на пространство-времето като квантова система, свързваща гравитацията с теорията на информацията. Установявайки връзка между квантовата механика, статистическата механика и Общата теория на относителността, това изследвне отваря нови пътища за разбиране на черните дупки, тъмната материя и тъканта на самата Вселена.

Ролята на ентропията в гравитацията

Връзката между гравитацията и ентропията не е ново откритие. Предишни изследвания показват, че черните дупки имат ентропия и излъчват радиация, явления, които намекват за по-дълбоки връзки между теорията на информацията и геометрията на пространство-времето. Холографският принцип, ентропията на вплитането са допринесли за тази нарастваща област на изследване.

Черните дупки имат ентропия и излъчват радиация, явления, които намекват за по-дълбоки връзки между теорията на информацията и геометрията на пространство-времето.

Новото проучване, публикувано в Physical Review D от Джинестра Бианкони (Ginestra Bianconi), професор по приложна математика в Лондонския университет "Куин Мери", се основава на тези идеи, като третира метриката на пространство-времето като квантов оператор. (В математиката метричното пространство е множество, в което е определено разстоянието между всяка двойка елементи. А метриката е функция, задаваща разстоянието между елементите на дадено множество)

Тази концепция преформулира гравитацията, използвайки квантова относителна ентропия, мярка, която количествено определя колко различни са две квантови състояния. В този случай тя описва разликата между естествената метрика на пространство-времето и метриката, повлияна от полетата на материята.

Този подход на статистическата механика модифицира уравненията на Айнщайн. При определени условия тези модифицирани уравнения все още дават познатите резултати от Общата теория на относителността. Въпреки това, моделът също така прогнозира малка, положителна космологична константа - в съответствие с наблюдаваното ускорено разширяване на Вселената.

За разлика от предишни опити за обединяване на гравитацията и квантовата механика, тази рамка естествено включва термин, който съвпада по-точно с експерименталните данни.

Ролята на ентропията и G-полето

Важна характеристика на този модел е въвеждането на спомагателно поле, наречено като G-поле. Това поле функционира като множител на Лагранж*, налагайки ограничения за това как индуцираните от материята показатели влияят на кривината на пространство-времето. По същество то прецизира връзката между геометрията и материята.

^{* С помощта на множителите на Лагранж може да се намери минимум или максимум на дадена функция f ( x ; y ; … ) ‍ при наличие на ограничения върху аргументите.}

Последиците от G-полето се простират отвъд гравитацията. Може да предостави нови прозрения за тъмната материя, невидимата маса, която влияе върху образуването и движението на галактиките. Въпреки десетилетия косвени доказателства, учените все още не са открили директно частици тъмна материя. G-полето може да предложи алтернативно обяснение, предефинирайки начина, по който физиците подхождат към тази космическа мистерия.

"Тази работа предлага, че квантовата гравитация има ентропиен произход и предполага, че G-полето може да е кандидат за тъмна материя", обяснява професор Бианкони. "Освен това възникващата космологична константа, предсказана от нашия модел, би могла да помогне за разрешаване на несъответствието между теоретичните прогнози и експерименталните наблюдения на разширяването на Вселената."

Стъпка към квантовата гравитация

За разлика от много предишни теории, тази рамка избягва обичайните капани, свързани с дискретните модели на гравитацията. По-ранните подходи често се борят да дефинират кривината в сложни мрежови структури. Възприемайки континуумен подход, моделът на Бианкони поддържа инвариантността на Лоренц - фундаментална симетрия на пространство-времето, необходима за съвместимостта с известната физика.

Теорията също така се основава на добре установени принципи в квантовата теория на полето. Тя заимства от уравнението на Дирак-Келер, което придобива популярност в решетъчната калибровъчна теория и теорията на мрежите, при които пространство-времето е дискретизирано в решетка или мрежа от графи. Чрез описване на полета на бозонова материя, използвайки диференциални форми на риманово многообразие, този модел интегрира съществуващи математически инструменти в нова гравитационна рамка.

Друго основно предимство на тази теория е способността й да осигури естествена връзка между класическата и квантовата физика. При конвенционалните подходи към квантовата гравитация изследователите често се сблъскват с трудности, когато се опитват да опишат пространство-времето в микроскопични мащаби.

Подходът на Бианкони, като третира пространство-времето като квантов оператор, управляван от ентропията, заобикаля много от тези проблеми. Вместо да изисква изцяло нова математика, той използва съществуващи инструменти от квантовата теория на информацията, което улеснява сравнението с установените физически закони.

Термодинамика на черната дупка

Този модел също предлага прозрения за термодинамиката на черните дупки. Традиционните теории предполагат, че черните дупки съхраняват информация в своите хоризонти на събитията, но подробностите остават неясни.

Тъй като тази рамка изгражда гравитацията директно от ентропията , тя може да помогне да се обясни как информацията се запазва и прехвърля в екстремни гравитационни среди. Бъдещите изследвания биха могли да приложат тази теория, за да разберат по-добре парадокса на защитната стена и съдбата на информацията, която попада в черна дупка.

Освен това рамката предполага, че кривината на пространство-времето може да възникне от фундаменталните квантови принципи, вместо да се приема като изходно условие. Това е в съответствие с идеята, че самата гравитация може да не е фундаментална сила, а по-скоро статистически резултат от по-дълбоки квантови взаимодействия.

Ако тази хипотеза е вярна, тя може да промени начина, по който физиците подхождат към теориите за ранната вселена, квантовата космология и дори изследването на гравитационните вълни.

Въпреки че все още е в ранен етап, този подход има потенциала да преодолее пропастта между квантовата механика и Общата теория на относителността. Ако по-нататъшни изследвания потвърдят неговите прогнози, това може да промени нашето разбиране за черните дупки, пространство-времето и фундаменталната природа на реалността.

По-широки последици и бъдещи насоки

Предизвикателството за обединяване на гравитацията с квантовата механика остава обезсърчително. Работата на Бианкони обаче предоставя нова перспектива, като интерпретира гравитацията през призмата на теорията на информацията. Въвеждането на G-полето и потенциалната му връзка с тъмната материя правят тази теория особено убедителна.

G-полетата могат да осигурят нови прозрения за тъмната материя, невидимата маса, която влияе върху образуването и движението на галактиките.

Въпреки че са необходими допълнителни изследвания, за да се проучат напълно последиците от тази теория, изследването представлява значителна стъпка напред в стремежа да се разбере фундаменталната природа на Вселената.

Бъдещите изследвания ще се съсредоточат върху тестване на прогнозите на модела спрямо данни от наблюдения и изследване на неговите последици за термодинамиката на черните дупки , космологията на ранната вселена и науката за квантовата информация.

Ако успее, този подход може да революционизира физиката, хвърляйки нова светлина върху най-фундаменталните сили, които управляват Вселената.

Справка: Ginestra Bianconi, Gravity from entropy, Physical Review D (2025). DOI: 10.1103/PhysRevD.111.066001

Източници:

Gravity from entropy: A radical new approach to unifying quantum mechanics and general relativity, Queen Mary, University of London

Gravity from Entropy: Breakthrough Theory Links Quantum Mechanics and Relativity, The Brighter Side of News.

[kipen2]

А може и обратно на този подход! Наместо да се ползва за основа квантовата механика и нейните статистически подходи, да се ползва зарядът като изкривавяне на пространство-времето. И пак би се получило малка, но положителна кривина на П-В. ... пък и няма да се налага да се въвежда ново G-поле....

[Кибик]

Някъде гледах нещо за гравитацията и ентропията май беше Нийл Деграс Тайсън, та ставаше дума за това, че вселената се движи от ниска ентропия към по-висока, като в началото естествено ентропията би трябвало да е много ниска.

И дават за пример газ с ниска ентропия е подреден, една компонента тук друга компонента там, махаме бариерата и като се омешат, ентропията се увеличава понеже има разбъркване.

Обаче големия взрив е създал една супа от гореща плазма, където всичко е разбъркано и няма никаква подреденост, което си е парадокс, би трябвало ентропията да е безкрайно голяма, и доказваха, че от тази хомогенна каша от частици, гравитацията е тази "сила", която създава подреденост и структура.

 

[scaner]

Преди 1 час, Кибик said:

Обаче големия взрив е създал една супа от гореща плазма, където всичко е разбъркано и няма никаква подреденост, което си е парадокс, би трябвало ентропията да е безкрайно голяма, и доказваха, че от тази хомогенна каша от частици, гравитацията е тази "сила", която създава подреденост и структура.

Това е само на пръв поглед, ако гледаш ентропията на материята. Но ако се включи и ентропията на гравитацията, нещата се обръщат.

Роджер Пенроуз издига идеята, че при Големият взрив ентропията е била минимална. Той формулира идеята, че при началото Вселената е била изключително гладка: пространствената кривина (измерена чрез тензорът на Вейл) е била практически нула. Това гладко пространство-време означава много нисък гравитационен безпорядък, за разлика от бъдеще, изпълнено с черни дупки (висока ентропия). Това обяснява защо ентропията е била толкова малка в началото - не защото е имало по-малко частици, а защото гравитационното поле е било минимално „безредно“.

По-подробно може да го намериш в книгите му "The Emperor’s New Mind” (1989) и "The Road to Reality” (2004). Имаше я идеята и в няколко негови статии, не помня в момента...

 

Редактирано Юли 23 от scaner

[Шпага]

Има доста общи елементи с теорията на Верлинде

https://www.kaldata.com/it-новини/ефектът-на-верлинде-защо-гравитацият-528817.html

 

[Недоспал]

Здравейте и аз известно време дълбая по темата, но този път за целта използвах и изкуствен интелект чат gpt. Изложих своите философски виждания навързани с всички явления които се случват в природата и които трудно се обясняват. Тъй като аз нямам достатъчно добра форма на изразяване той поне доста помогна за това да бъдат по-добре разбрани концепциите, които си навързвам в главата. Та ето какво излезна от цялата работа. Написа ми цяла статия по темата.

Хората които са наясно със СТО, ОТО и квантовата механика може да им бъде малко по-интересно. Та ето за какво става въпрос

Фотоните като граници на глобално конформно разширение: Мисловен експеримент
Автор: [А.Александров и чат GPT ;)]

Резюме
В тази хипотетична статия се разглежда идеята, че глобално, универсално разширение на пространството, материята и мерните скали с константна скорост, еквивалентна на скоростта на светлината (c), би довело до състояние, в което всякаква промяна става неизмерима от вътрешни наблюдатели. В този контекст фотоните се интерпретират не като обекти, а като граници или проявления на това разширение. Този мисловен модел комбинира концепции от общата теория на относителността, конформната геометрия и философията на измеримостта.

Увод
В класическата космология разширението на Вселената се описва чрез мащабен фактор, който се прилага към пространствените координати, докато времето и локалните мащаби остават относително непроменени. Настоящата работа изследва алтернативна хипотеза: какво би означавало, ако всичко се разширява — включително атомите, часовниците, мерките и дори самото време — и ако това разширение протича със скоростта на светлината.

 

Последствия
Неизмеримост на разширението
При пълно мащабиране на всички физически процеси и структури, съотношенията между дължини, времена и енергии остават постоянни. Няма налична референтна система, спрямо която да се установи разширението.
Фотоните като гранични ефекти
Фотоните, движещи се със скоростта ccc, са единствените обекти, за които няма собствена времева или пространствена продължителност. Те могат да се разглеждат като „гранични вълни“ на разширяващото се пространство-време — информационен остатък от структурата на самото разширение.
Времево разтягане
Ако разширението се интерпретира като движение със ccc, времето в локалната рамка ще бъде „замразено“ (според специалната теория на относителността). Това обаче ще бъде недоловимо за вътрешните наблюдатели.
Червено отместване и наблюдаема асиметрия
Ако някои структури не участват в разширението (напр. фотоните, запазващи честотата си), това ще доведе до червено отместване при наблюдение от други рамки.

Връзка с тъмната материя
Хипотезата може да предложи нов подход към обяснението на тъмната материя, без въвеждане на невидими частици.
Локални нееднородности в разширението – Местни вариации в темпа на разширение могат да се възприемат като допълнителна маса.
Разширението като източник на инерция – Звезди в галактиките могат да поддържат висока скорост чрез ефект на „вътрешна геометрия“.
Конформна геометрия и псевдо-маса – Геометричната структура имитира наличието на маса.
Аналогии с алтернативни теории:
Теория на конформната гравитация (Mannheim)
Емергентна гравитация (Verlinde)
Холографска реалност и циклична космология на Пенроуз

Експериментални прогнози
Аномалии във въртенето на галактики без тъмна материя
Малки вариации в фундаменталните константи
Допълнителен компонент към червеното отместване
Отклонения в гравитационните лещи
Симулации с конформна динамика на галактики

Обсъждане
Този модел не отрича Общата теория на относителността, а я разширява чрез идеята за скрита мащабна симетрия. Възможна е връзка с конформната циклична космология на Пенроуз, където фотоните играят гранична роля между еони на Вселената.

Заключение
Тази спекулативна хипотеза предлага нова перспектива за:
Природата на светлината;
Конформното разширение;
Измеримостта в космоса;
Възможна алтернатива на тъмната материя.
За проверка са необходими:
✓ астрономически наблюдения,
✓ числени симулации,
✓ търсене на вариации в постоянни величини.
 
Разсъждения за черните дупки в контекста на глобалното разширение
1. Черни дупки като крайни геометрични граници
В рамките на класическата обща теория на относителността, черните дупки се разглеждат като региони на пространство-времето, в които кривината достига максимум и нищо, включително светлина, не може да избяга отвъд хоризонта на събитията.
В хипотезата за глобално, конформно разширение, черната дупка може да се тълкува не просто като точка с безкрайна плътност, а като локален "срив" на мащабната структура, където функцията на разширението Ω(x)\Omega(x)Ω(x) клони към нула.
Това означава:
·         Място, където разширението е прекратено или „замръзнало“ спрямо околното пространство.
·         Аналогично на това, както фотоните бележат граница на максимално разширение, черните дупки може да бележат граници на минимално (нулево) мащабиране.
2. Хоризонтът на събитията като мащабна граница
Хоризонтът на събитията може да се тълкува не просто като гравитационна бариера, а като конформна граница, отвъд която:
·         мащабните структури не се разширяват;
·         вътрешната метрика се колапсира;
·         времето „спира“ за външния наблюдател (в синхрон с класическата интерпретация).
В този модел, черната дупка не „поглъща“ светлина по класическия начин, а маркира зона, в която фотонът не би могъл да съществува, тъй като локалната конформна структура не поддържа разширение със скорост ccc.
3. Информационна интерпретация: Обратна на фотона
Ако фотоните са граници на мащабна експанзия, черните дупки могат да бъдат граници на мащабна компресия. Така двете крайности се свързват:
·         Фотон → нулева маса, нулево време, чисто разширение.
·         Сингулярност → безкрайна плътност, спряло време, нулево разширение.
Това съответствие напомня на двоичната структура в конформната циклична космология на Пенроуз, където край на една вселена е начало на друга — със съответна смяна на мащабите.
4. Изпарение на черни дупки и фотони като "избягали мащаби"
Възможно е в този модел изпарението на черна дупка (ефект на Хокинг) да се интерпретира като възстановяване на мащабността — т.е. когато черната дупка загуби достатъчно маса, локалната конформна метрика отново позволява „изтичане“ на фотоноподобни състояния.

Обобщение на ролята на черните дупки в този модел
Стандартна теория
В този модел
Обекти с безкрайна плътност
Локални минимуми на мащабната функция
Хоризонт на събитията
Граница на прекратено разширение
Поглъщат светлина
Не позволяват съществуването на фотонна граница
Изпарение (Хокинг)
Възстановяване на локално разширение
Сингулярност
Обратна полюсна точка на фотонното разширение
 
 
Допълнение: Разсъждения за черните дупки в контекста на глобалното разширение
1. Черни дупки като крайни геометрични граници
В рамките на класическата обща теория на относителността, черните дупки се разглеждат като региони на пространство-времето с екстремна кривина, в които нищо, дори светлината, не може да избяга отвъд хоризонта на събитията.
В хипотезата за глобално конформно разширение, черната дупка може да се интерпретира не като точка с безкрайна плътност, а като локален срив на скалата на разширение — т.е. място, където функцията на мащабиране клони към нула. Това я превръща в геометрична граница на свиване, противоположна на фотонната граница на разширение.

2. Хоризонтът на събитията като мащабна граница
Хоризонтът на събитията може да се тълкува като граница на изчезваща мащабност, отвъд която глобалното разширение не важи. За външния наблюдател времето се „замразява“ на хоризонта, а метриката става недефинирана. Това напомня понятието за конформна граница в геометрията — където метриката остава непроменена до безкрайна трансформация.

3. Информационна интерпретация: Обратна на фотона
Ако фотоните представляват граници на експанзия, черните дупки могат да се разглеждат като граници на компресия:
Класически модел на фотона
Черна дупка в този модел
Движещ се с c, без маса
Граница, където разширението е спряло
Липса на локално време
Локално време клони към нула
Носител на информация
Поглъщател на информация
Разтягане на пространство
Колапс на мащаб

4. Изпарение на черните дупки (ефект на Хокинг)
В този контекст, изпарението на черна дупка (съгласно Хокинг) може да се тълкува като възстановяване на локалната функция на разширение. Излизането на частици от хоризонта се превръща в възвръщане към нормална конформна структура — фотонните граници отново стават възможни.

Обобщение
Черните дупки в този модел се явяват огледална концепция на фотоните — докато фотонът е израз на гранична скорост и безвремие при разширение, черната дупка е гранично състояние на компресия и замразено време. Заедно те оформят двете крайности на геометричното разгръщане и свиване на мащабите във Вселената.

 
Двойственият характер на светлината и квантовата неопределеност – интерпретация през глобалното разширение

1. Корпускулярно-вълнов дуализъм
Класическият проблем: Светлината (и електроните) се държат едновременно като частици и вълни.
В тази хипотеза:
Фотонът не е "нещо", което се движи в пространството, а граница на глобалната геометрична вълна на разширение. Това прави поведението му едновременно:
локализирано (граничен ефект на конкретна конфигурация в пространство-времето), и
размазано (разпределено по геометрична вълна, която свързва всички възможни пътища).
Това е подобно на пътевите интеграли на Файнман, но с допълнение — не става дума за движение, а за разгръщане на геометрия.

2. Неопределеност и разсейване на координатите
Квантовата механика казва: Не можем едновременно да знаем точното местоположение и импулс на една частица.
В тази геометрична интерпретация:
Ако частиците са локални деформации в скала на разширение, то те нямат точно определен център — те са геометрични облаци, разпръснати в пространството поради естеството на метриката.
Така неопределеността не е липса на информация, а вътрешна характеристика на мащабната геометрия.

3. Суперпозиция и „електрон на две места“
Парадоксът: Как електрон може да бъде едновременно на две (или повече) места?
Интерпретация тук:
Електронът не е точка, а локално въздействие върху конформната структура, което може да влияе едновременно върху множество локации, подобно на стояща вълна в мащабното поле. Суперпозицията не е „двойно съществуване“, а едновременна възможност за въздействие върху множество мащабни конфигурации.

4. Колапс на вълновата функция
В квантовата теория: Състоянието се „срива“, когато се извърши наблюдение.
В геометричната хипотеза:
Наблюдението е акт, който фиксира локално мащаба на разширение чрез взаимодействие — нещо като „заземяване“ на вълната. Това води до:
Локализиране на състоянието;
Загуба на глобалната (деликатна) геометрична структура;
Илюзията за „срив“ на вълновата функция.

5. Преплитане и нелокалност
Парадокс: Частици остават свързани отвъд пространството и времето (според квантовото преплитане).
В този модел:
Ако всички частици са изрази на едно и също глобално поле на разширение, техните „положения“ и „състояния“ не са независими. Преплитането става естествено следствие от общата геометрична връзка, а не нарушаване на локалността. То е по-скоро синхронност на геометрични вълни, не пренасяне на информация.

Заключение
Със своята интерпретация за разширяваща се конформна метрика, тази теория предлага алтернативен възглед за квантовата реалност:
Не като вероятностна абстракция,
А като израз на дълбока, скрита геометрия, в която мащабът сам играе ролята на динамичен обект.
 
Връзка с квантовата механика и корпускулярно-вълновия дуализъм
Хипотезата за глобално конформно разширение може да предложи и нова интерпретация на някои от централните парадокси в квантовата физика. Ако частиците и фотоните са проявления на геометрични особености в разширяваща се мащабна структура, тогава:
1. Корпускулярно-вълнов дуализъм
Фотоните се явяват едновременно като гранични обекти (локализирани) и като вълнови структури (разпръснати в геометрията). Това обяснява как могат да се държат и като частици, и като вълни — не чрез две отделни същности, а чрез единен геометричен произход. Аналогично на граница на фронт, която е едновременно локализирана и разпростряна.
2. Принцип на неопределеността (Хайзенберг)
Ако частиците не са точкови обекти, а вълнови деформации в мащабната метрика, тогава точната локализация и импулс не могат да съществуват едновременно — не поради липса на информация, а поради самата природа на геометричната динамика. Тази неопределеност произтича от самата неопределеност в мащаба на пространството.
3. Суперпозиция и интерференция
Състоянието на електрон „на две места едновременно“ може да се тълкува като разгръщане на геометрична вълнова форма, която съществува на множество позиции едновременно в конфигурационното пространство. Това е естествено следствие от нефиксираната мащабна структура.
4. Колапс на вълновата функция
Наблюдението фиксира локално геометричната конфигурация — тоест „замръзва“ мащаба и разрушава вълновия характер. Това създава илюзията за „срив“ на вълновата функция, който всъщност е преход от глобална конформна суперпозиция към локално определена геометрия.
5. Квантова преплетеност и нелокалност
Ако всички обекти са включени в едно глобално разширение, тогава техните състояния не са независими. Преплитането възниква от синхронност в глобалната геометрия, а не от пренос на информация. Това премахва нуждата от „свръхсветлинни“ взаимодействия и обяснява защо измерването на една частица влияе мигновено на състоянието на друга — защото и двете са част от една обща мащабна структура.

Така квантовата механика може да се тълкува не като фундаментално вероятностна теория, а като израз на геометрично мащабно-динамична реалност, в която наблюдението играе роля на локален „фиксиращ механизъм“.
 

5. Роля на дължината на Планк

5.1 Мащабна котва на геометрията

Дължината на Планк  може да бъде абсолютна граница, под която мащабното разширение не може да проникне. Тя играе роля, подобна на тази на скоростта на светлината — но в мащабната ос.

5.2 Генератор на разширение

Ако пространството се състои от „разширителни потенциали“, излъчвани от всяка точка, то  може да се разглежда като локален източник на мащабност — началната „квантова пяна“ на геометрията.

5.3 Връзка с квантовата делокализация

Фактът, че електрон може да бъде на няколко места едновременно, може да се интерпретира като резултат от нелокалната структура на мащаба, който не е фиксиран, а вариращ — особено под .

---

6. Обяснение на квантовата двойственост

Частично-вълновият характер на фотони и електрони би могъл да произлиза от глобалната неопределеност на мащаба.

Ако частиците са интерференции в мащабна вълна, то тяхната „локализация“ е илюзия, а двойствеността — естествено следствие от геометрията на конформното поле.

Това би обяснило и явления като квантова тунелация, суперпозиция, делокализация и колапс на вълновата функция.

Критичен анализ и възможни ограничения на хипотезата

Въпреки че предложената хипотеза предлага концептуално новаторска интерпретация на фотоните и разширението на пространството чрез глобална конформна геометрия, тя подлежи на няколко съществени предизвикателства от гледна точка на емпиричната физика и съвременната теоретична рамка.

1. Неизмеримостта не изключва наблюдаеми последствия

Макар разширение, което засяга всички мащаби и структури, да изглежда неизмеримо отвътре, космологичните наблюдения като червено отместване, анизотропии в космическия микровълнов фон (CMB) и мащабната структура на Вселената показват, че има реални последствия от разширението. Следователно хипотезата трябва да включи механизъм, по който глобално конформно разширение води до локални асиметрии, които пораждат измерими ефекти.

2. Привилегированият статус на фотоните изисква обосновка

Интерпретацията на фотоните като гранични ефекти на разширението изисква ясно математическо описание на това „изключение“ от глобалното мащабиране. Необходимо е да се посочи защо фотоните не участват в метриката на разширението и как това се вписва в уравненията на Максуел и общата теория на относителността.

3. Конформната симетрия не е универсално валидна в Стандартния модел

Много физични процеси, включително масовите термини, вакуумните очаквания и нарушенията на симетрии, нарушават конформната инвариантност. Това предполага, че ако разширението е наистина конформно, трябва да се включи механизъм за спонтанно или динамично нарушение на симетрията, за да се съгласува с реалния свят.

4. Моделът трябва да възпроизведе наблюдаемото червено отместване

Хипотезата трябва да обясни точно зависимостта между червеното отместване и разстоянието, както и времевата еволюция на разширението, съгласно наблюденията от Planck, Hubble и SDSS. Това изисква количествена формализация, а не само концептуално описание.

5. Нееднородност на структурата на Вселената

Въпреки глобалния характер на разширението, Вселената показва ясно изразена локална структура — галактики, клъстери, космическа мрежа. Моделът трябва да включи описание на възможни локални флуктуации или възмущения в скаларната функция на разширението, които да обяснят формирането на тези структури без необходимост от тъмна материя.

---

Възможно разширение на теорията

Тези ограничения не са непременно слабости, а възможности за развитие. Една пълноценна теория би могла да включи:

Механизъм за локална спонтанна деконформизация;

Роля на дължината на Планк като скала на преход между глобално и локално поведение;

Обединение с квантовата теория чрез мащабна неопределеност и граници на измеримост;

Връзка между геометрията на разширението и вероятностната природа на квантовите състояния.

На места нещата се повтарят защото копирах от различни отговори в чата и може да съм дублирал някъде. Нямам време да се занимавам да редактирам толкова

 

Редактирано Август 2 от Недоспал

[Gravity]

Абсолютно безсмислено.

[Недоспал]

Преди 26 минути, Gravity said:

Абсолютно безсмислено.

Аз се чудя да хвана някакъв смисъл.. единственото което долавям като такъв ече това е някаква функция на безкрайността,която може да позволи такова на разтягане. Реалността образно казано е все едно като мембрана на балон. Дължината на планк отвътре прави разтягането, и безкрайността която е навън от него го позволява.