"Един от първа дивизия"

[КГ125]

Ще оставя написаното от Калин Донков да говори само:

http://edinzavet.wordpress.com/2008/01/24/...-първа-дивизия/

[Станимер чаркчи]

http://edinzavet.wordpress.com/2008/01/24/edinot1di/

Добавих снимка на Георги Ст. Георгиев

Редактирано Септември 9, 2009 от КГ125

[КГ125]

Ще видим да я сканираме и да я качим от старото издание, ако успея да го намеря )

Портретът на този човек трябва да виси във всяка учебна стая в България, но - .......

Редактирано Септември 9, 2009 от КГ125

[mnogoznaiko]

Един от първа дивизия

Автор: Георги Ст. Георгиев

В изданието от 1992 година има един чудесен предговор на книгата със заглавие:

ПОЕЗИЯТА НА ДЪЛГА

Да, книгата „Един от първа дивизия" от Георги Ст. Георгиев учи на дълг към родината. Затова и не беше преиздавана през десетилетията, когато тоталитарните идеолози се опитваха да отнемат паметта на своя народ и бяха почти стигнали до тази историческа амнезия.

А това е една от най-хубавите книги, посветени на подвизите на българина по време на войните за национално обединение. Преди 1944 г. творбата на Георги Ст. Георгиев претърпява пет издания за седем години (1935, 1938, 1939, 1941, 1943 г.). За нейните изключителни качества пишат възторжено проф. Михаил Арнаудов, Жорж Нурижан, Димитър Талев и редица още видни личности. Според Михаил Арнаудов тази хроника „е достойна да бъде четена и проучвана от всеки българин", а поетът Калин Донков я определи като „бестселърът на разранената българска душа".

Младите поколения днес наистина не знаят какъв дух са носели техните предци по време на войните. Целта да се постигне обединението на всички българи в нашите етнически граници е пулсирала във всяко българско сърце. Нямало е сила, която да попречи на този справедлив устрем. Само така можем да си обясним факта, че през 1909 г. правителството на Александър Малинов дава ултиматум на Турция в срок от три дни да признае нашата държавна независимост и този срок е спазен. Само така можем да си обясним и неудържимата стихия на българската армия, която стига стените на Цариград и оставя в световната история епопеята при Одрин, Булаир и Лозенград

На какво се дължи тази масова храброст, която изумява? Само на физическата издръжливост на българина, на неговия неподдаващ се на примирение дух? Не, тя се дължи преди всичко на Неговата справедлива кауза, на факта, че той се бие за родна и върху родна земя и че никога не е участвувал в завоевателни и грабителски войни. Няма по-хубави паметници за войните от скромната фигура на обикновен войник в поза "На нож!", както го изобрази някога големият наш скулптор Иван Лазаров. А под фигурата — карта на Санстефанска България и думите: „За тебе те умряха!"

В нашата литература има много книги за воините, но книгата на Георги Ст. Георгиев е една Тя се отличава със своята неподправена и жестока искреност. Поемата на Георгиев, мисля, че с основание може да бъде наречена така, би могла да се сравнява с военните разкази на Йордан Йовков и с фронтовите стихотворения на Димчо Дебелянов. Тя не е толкова хроника на сражения и походи, колкото възпев на изумителния български дух, който се проявява от Добруджанското бойно поле до Битолския фронт, засипван от снарядите на англо-френците.

Георги Ст. Георгиев е можел да не бъде на фронта, но като мнозина свои връстници, като Дебелянов, отива доброволец. Това е повелята на дълга, както пише в едно свое чудесно есе, наречено „Слово за дълга": „Щастието е в самите нас."

То е в изпълнението на дълга. Дългът е предимство, дългът е превъзходство, дългът е победа. А при изпълнението му и слабият, и скромният, и неграмотният могат да се проявят и отличат." Хиляди български младежи повтарят примера на Донко Влайков (племенник на писателя Тодор Влайков), който плаче, когато военната комисия го определя за негоден да носи военната служба. За да им докаже, че не са познали, отива на бойната линия, където загива като своите връстници. Равен с равните. Нека припомним и думите на майката на младежа Иван Захариев, която го успокоява: „Иванчо, ти си слабичък, но разправят, че на фронта въздухът е чист и ще се поправиш. И сълзите й капят, капят." Тук заслужава да споменем и за примера на Петър Мутафчиев, известния по-късно историк и професор, който спира отстъпващата дружина в едно решително сражение с думите: „Къде отивате, братя, България пропада!"

Много от хората, описани в книгата на Георги Ст. Георгиев, са пресъздадени като запомнящи се литературни образи. Такъв е преди всичко полковник Хараламби Тошков. С постоянно незаздравяваща рана на крака той има и постоянна температура. В невъзможност да язди на кон, той командува боя, качен на кабриолет. През цялото време полковник Тошков се бои от едно-единствено нещо — да не би тази течаща рана да стане причина да напусне полка. А то иначе: „Какво ще кажат другарите ми?" Като голям характеролог авторът на книгата "Един от първа дивизия" по следния запомнящ се начин е обрисувал своя герой: • Винаги диетичен, винаги болен, винаги здрав." Доста прекрасни примери могат да се посочат у тоя безукорен командир на полк, Но един от тях е класически в нашата литература. При едно съдбоносно сражение, когато всички са напрегнати до краен предел, тръбачът Петър свири за атака. Начело на веригата застава полковник Хараламби Тошков и румънските сили са пометени. След края на победното сражение командирът се чуди с какво да награди тръбача и като няма какво да му даде, изважда последното шекерче от джоба си и го поднася на своя войник. Такава награда едва ли някой друг е получавал: „Това шекерче — пише Георгиев — днес е в една скромна селска къща, до кандилото, пред иконата. Без цвят, без мирис, то е най-голямата награда, която войната даде." А случаят с кошницата, пълна с храна, която командирът е отказал и върнал обратно през целия фронт, защото е получена неправомерно? Или епизодът, когато синът на полковник Тошков поисква файтона, а той му отговаря: „Син си ми, синко, но не си от моя полк." Тази знаменита фраза повтаряхме с един мой близък приятел в най-грубите тоталитарни времена, когато корупцията и хайдутлукът бяха превърнати в официални норми. Тя ни даваше пример и упование, вяра в по-добри времена за българина.

Но кой е Георги Ст. Георгиев, авторът, описващ подвизите на шопите от непобедимата Първа дивизия? Когато умира и в един студен ден на 5 януари 1980 г. го погребват, някакъв непознат господин казва: „Днес погребахме най-храбрия жив българин — сражавал се е доброволец в повече от двайсет патрулни нападения." Като прибавим факта, че е прострелян от картечен куршум до самото сърце и след като оживява се връща отново на фронта, че успява да избяга от заложничество и е носител на три ордена за храброст, става ясно, че не е фанатичен българин, а чисто и просто идеалист, предан единствено на отечеството си.

Ако днес потърсите някакви сведения за Георги Ст. Георгиев в българските енциклопедии, няма да откриете нищо. Вярно че донякъде енциклопедистите са си отмъстили, задето този автор постоянно издирваше техните грешки и в обширни статии им ги показваше публично. (Ефрем Каранфилов ми е казвал, че веднъж в редакцията на сп. „Пламък" Георги Ст. Георгиев донесъл критична рецензия от 60 страници за поредната енциклопедия.)

На този автор обаче отмъщава самото време, в което живее. Царски офицер, той е бил смятан за същинска бяла врана в онова идеологизирано по сталински образец общество. През 1960 г. Георги Ст. Георгиев написва блестящата статия „В защита на българския език" и между другото отбелязва, че не е печатал 18 години. А преди 1944 г. той е автор на няколко книги, сред които „Госпожа Лaфарж", повестта „Ирен", „Славните водачи на шопите", „Срещите ми". В тях е включил разговори с най-известните френски писатели между двете световни войни, както и няколко тома за знаменити съдебни оратори. Интервютата с. френски писатели предизвикват широк отклик в печата като нещо ново и оригинално в нашата литература. Емануил Попдимитров ги нарича „прелестни анкети-интервюта", в които е проявен тънък вкус, остроумие и психологизъм.

Георги Ст. Георгиев умира на 84 години самотен и забравен от съвременниците си. Ето как описва последния му ден Калии Донков: „Лежеше посред зимното гробище, угаснал сам и непримирим, непобедил и непобеден,"

Но тоя човек е имал чувство за изпълнен дълг, защото зад гърба му е стояла книгата „Един от първа дивизия" — безспорен шедьовър в нашата военна и не само военна литература, която може да бъде наречена и нравствен катехизис на българина.

С това преиздаване ,на бестселъра на Георги Ст. Георгиев той отново възкръсва за нашата литература и книгата му вече не може да умре. Дори и да дойдат времена като тези, които описва Рей Бредбъри, и всички книги да бъдат изгорени, все ще се намери някой българин, който да научи „Един от първа дивизия" наизуст и така да я спаси за бъдещето на България.

Луко ЗАХАРИЕВ

Къде сме ние в тези редове и още има ли го този дух и може ли да се възроди? Питам аз, има ли българи, които да са идеалисти, преданни единствено на отечеството си...???

[КГ125]

Щом има такива теми, значи има!

На който разкажа за тази книга, му светват очите...