Отиди на
Форум "Наука"

Това ли е средновековието


Recommended Posts

  • Модератор Военно дело

Представям ви извадки от любимата си книга ,,трудно е да бъдеш бог,,наэ Стругацки.Как ви изглежда описаният от тях свят?Така ли е изглеждало средновековието.

Когато Румата отмина гроба на свети Мика - седми поред и последен на

това шосе, беше вече съвсем тъмно. Прехваленият хамахарски жребец, който

беше спечелил на карти от дон Тамео, излезе същински боклук. Плувна в пот,

подби си краката и се движеше с отвратителен клатушкащ се тръс. Румата го

блъскаше с колена в хълбоците, шибаше го с ръкавица между ушите, но конят

не се забързваше, само унило клатеше глава. Край пътя се редяха храсти,

които приличаха на кълба застинал дим. Непоносимо бръмчаха комари. Тук-таме

по мътното небе трепкаха звезди. На вълни - на вълни лъхаше слаб вятър,

топъл и студен едновременно, както винаги наесен в тази крайморска страна,

където вечерите бяха задушни, прашни и малко студени.

Румата се загърна хубаво с плаща и пусна юздите. Нямаше смисъл да

бърза. До полунощ имаше цял час, а Хълцащата гора вече се показваше на

хоризонта като черна назъбена ивица. От двете страни се простираха изорани

ниви, блещукаха под звездите блата, които воняха на гнилоч, тъмнееха се

могили и изгнили дървени крепости от времето на Нахлуването. Далече вляво

пламваше и гаснеше мрачно сияние, сигурно гореше някое село, едно от

безбройните и еднообразни Лешоядки, Бесилковци, Грабежниковци, преименувани

неотдавна с кралски указ в Желано, Благодатно и Ангелско. Тази страна се

простираше на стотици мили - от Протока до Сайвата на Хълцащата гора, -

покрита с облаци от комари, набраздена на долища, удавена в блата,

боледуваща от треска, мор и смрадлива хрема.

И друг откъс

- Шпионин... - повтори Киун. - Да, разбира се. В наше време е толкова

лесно и доходно да бъдеш шпионин. Нашият орел, благородният дон Реба е

загрижен да знае какво говорят и мислят поданиците на краля. Ще ми се да

бъда шпионин. Обикновен доносчик в кръчмата "Сива радост". Колко е хубаво,

колко почтено. В шест часа вечерта влизам в салона и сядам на масата си.

Съдържателят бърза да ми донесе първата чаша. Мога да пия, колкото си

искам, за пиенето плаща дон Реба - по-точно, никой не плаща. Сядам, пия си

бирата и слушам. Понякога си давам вид, че записвам разговорите и

наплашените хорица се струпват около мене, предлагат ми приятелство, пари.

В очите им виждам само онова, което искам да видя: кучешка преданост,

почтителен страх и възхитителна безсилна омраза. Мога безнаказано да

закачам момичетата и да натискам жените пред мъжете им и тези яки мъжаги

само подлизурски ще се хилят. Какво прекрасно разсъждение, благородни дон,

нали? Чух го от един петнадесетгодишен хлапак, студент в Патриотичното

училище...

- И какво му каза ти? - любопитно попита Румата.

- Какво можех да му кажа? Нямаше да разбере. И му разказах, че хората

на Вага Колелото, когато хванат доносчик, разпарят корема му и посипват

вътрешностите му с пипер... А пияните войници напъхват доносчика в чувал и

го удавят в нужника. И това е самата истина, но той не повярва. Каза ми, че

в училището такова нещо не са учили. Тогава аз извадих хартия и записах

нашия разговор. Трябваше ми за моята книга, а той, горкият, сметна, че ще

правя донос и се напика от страх...

Малко политика

Той си спомни за Арканар вечер. Солидните каменни къщи на главните

улици, веселото фенерче над входа на кръчмата, добродушни, сити търговци

пият бира около чисти маси и разсъждават, че светът съвсем не е лош, че

цената на хляба намалява, а цената на броните се покачва, че заговорите се

разкриват навреме, магьосниците и подозрителните книжници се побиват на

кол, а кралят, както винаги, е велик и честит, а дон Реба е безгранично

умен и винаги нащрек. "Седнали да измислят!... Светът бил кръгъл. Според

мене, дори квадратен да е, няма защо да мътиш ума на хората..." "От

учението, от учението идва всичко, братя! Щастието не било в парите,

селякът също бил човек, дори нещо повече - обидни стихчета, и бунтът е

готов..." "Всички на кол да ги набият, братя... Ако мене питаха, какво щях

да правя. Направо щях да питам: "Грамотен ли си! На кол! Стихове ли пишеш?

На кол! Таблицата за умножение знаеш? Много знаеш, на кол!", "Бнна,

сладурчето ми, още три халби бира и порция задушен заек!" А по уличния

калдъръм - ррррп, ррррррп, ррррп - чаткат с подковани ботуши плещести,

червендалести младежи със сиви ризи, с тежки брадви на дясното рамо.

"Братя! Ето ги нашите защитници! Нима те ще допуснат? Никога! И моят,

моят... На десния фланг. До вчера го пердашех. Да, братя, няма го вече

размирното време. Стабилен престол, непоклатимо спокойствие и

справедливост. Ура, сиви роти! Ура, дон Реба! Слава на нашия крал! Ех,

братя, какъв прекрасен живот настана!..."

МАЛКО ЛЕГЕНДИ

Сега никой не можеше да каже точно откъде беше произлязло това странно

име - Хълцащата гора. Съществуваше официално предание, че преди триста

години железните роти на маршал Тоц, по-късно пръв Арканарски крал, си

пробивал път през сайвата, преследвайки отстъпващите орди на меднокожите

варвари и тук през почивките варели от кората на белите дървета питие,

което предизвиквало неудържимо хълцане. Според преданието, маршал Тоц,

обикаляйки една сутрин лагера, намръщил аристократическия си нос и казал:

"Наистина непоносимо. Цялата гора хълца и се е вмирисала на пиво." Оттогава

уж гората започнала да се нарича Хълцаща.

Тъй или иначе, това беше съвсем обикновена гора. В нея растяха огромни

дървета с твърди бели дънери, каквито не се бяха запазили никъде в

империята - нито в Ируканското херцогство, нито пък в търговската република

Соан, която отдавна вече беше превърнала всичките си гори в кораби.

Говореше се, че имало много такива гори зад Червената северна верига в

страната на варварите, но какви ли не неща се разказваха за страната на

варварите...

През гората минаваше път, прокаран преди около два века. Пътят водеше

към сребърните рудници и според феодалното право принадлежеше на бароните

Пампа, потомци на един от сподвижниците на маршал Тоц. Ленното право на

бароните Пампа струваше на арканарските крале дванайсет товара чисто сребро

годишно, затова всеки нов крал, щом се възкачеше на престола, събираше

армия и потегляше да превзема замъка Бау, където живееха бароните. Стените

на замъка бяха яки, бароните храбри и всеки поход излизаше по трийсет

товара сребро. След завръщането на разбитата армия арканарските крале всеки

път отново потвърждаваха ленното право на бароните Пампа наред с другите

привилегии, като например да си чоплят носа на кралската трапеза, да ходят

на лов западно от Арканар и да се обръщат към принцовете направо по име,

без да изреждат титлите и званията им.

Хълцащата гора беше пълна с неразгадани тайни. Денем по пътя на юг се

точеха обози с обогатена руда, а нощем пътят беше пуст, защото малцина

смелчацн се решаваха да минат по него при звездна светлина. Говореше се, че

нощем от Дървото-баща се обаждала птицата Сиу, която никой не беше виждал и

не можеше да види, защото беше необикновена птица. Говореше се, че големите

космати паяци скачали от клоните върху шиите на конете и мигновено им

прегризвали жилите, задавяйки се с кръв. Говореше се, че из гората скитал

огромният древен звяр Пех, покрит с люспи, който дава потомство веднъж на

дванадесет години и влачи подире си дванадесет опашки, от които блика

отровна пот. А някой бил видял как посред бял ден пресякъл пътя

прокълнатият от свети Мика глиган Ъ - едно свирепо животно, неуязвимо за

желязо, но лесно пробивано с кост.

Тук можеше да се срещне и роб беглец със смолесто клеймо между

плещите, мълчалив и безпощаден като косматия паяк кръвопиец. И прегърбен до

земята магьосник, който събира тайни гъби за магьосническите си отвари, с

които може да стане невидим, да се превърне в някое животно или да си

направи втора сянка. Скитаха нощем край пътя и момчетата на Вага Колелото,

и бегълци от сребърните рудници с черни длани и бели, прозрачни лица.

Знахарите се събираха тук за своите нощни бдения, а буйните ловци на барон

Пампа печеха по редките поляни крадени волове, набучени цели на шишове.

А почти в средата на гората, наоколо една миля от пътя, под грамадно,

изсъхнало от старост дърво, се намираше схлупена колиба от грамадни греди,

заобиколена със стена от дебели колове. Тя си стоеше тук от незапомнени

времена, вратата й беше винаги затворена, а пред полуизгнилото преддверие

стърчаха разкривени идоли, изрязани от цели дънери. Тази колиба беше едва

ли не най-опасното място в Хълцащата гора. Говореше се, че тъкмо тук веднъж

на дванадесет години идвал древният Пех, за да роди потомъка си, и пак тук,

пъхвайки се под колибата, той издъхвал, така че мазето под колибата било

пълно с черна отрова. А когато отровата потечала навън, щял да настъпи

краят на всичко. Говореше се, че в бурни нощи идолите сами се откопавали от

земята, излизали на пътя и давали знаци. Говореше се също така, че понякога

от мъртвите прозорци пламвала нечовешка светлина, чували се звуци и димът

от комина се издигал като стълб чак до небето.

Наскоро непиещият селски идиот Ирма Куката от махала Благовонно (или

просто казано - Смърдан) от глупост една вечер се залутал към колибата и

надникнал през прозореца. В къщи се върнал напълно побъркан, а като се

поокопитил малко, разказал, че в колибата светела ярка светлина и край

грубата маса седял с крака на скамейката човек и пиел от бъчва, която

държал с една ръка. Лицето на човека стигало чак до пояса и цялото било на

петна. Ясно е, че това е бил самият свети Мика, преди да приеме вярата,

многоженец, пияница и богохулник. Човек можел да го гледа само като надвие

страха си. От прозорчето лъхал приятен упоителен мирис и по околните

дървета се движели сенки. От цялата околност идвали хора да слушат разказа

на смахнатия. Но всичко свършило с пристигането на щурмоваците, които му

вързали ръцете отзад и го откарали в град Арканар. Въпреки това хората не

престанаха да говорят за колибата и вече я наричаха не другояче, а Пияната

бърлога.

политическата ситуация

Да предположим, че си жив и се намираш в Арканар. Не е изключено,

разбира се, да са те заловили варварите, слезли от чукарите на Червения

северен хребет. В този случай дон Кондор има намерение да влезе във връзка

с нашия приятел Шуштулетидоводус, специалист по история на първобитните

култури, който работи сега като маг-епилептик при един вожд с четиридесет и

пет срично име. Ако ти все пак си в Арканар, най-вероятно е да са те

задигнали нощните работни добичета на Вага Колелото. И дори да не са те

задигнали, а просто да са те задържали, защото за тях главната плячка би

бил твоят придружвач, благородният, загубил на карти, дон. Но тъй или

иначе, те няма да те убият - Вага Колелото е твърде голям скъперник, за да

направи такова нещо.

Може да те е задигнал и някой глупак барон. Без всякакъв зъл умисъл,

просто от скука и хипертрофирано гостоприемство. Дощяло му се е да погуляе

с един благороден събеседник, поставил на пътя свои войскари и е отмъкнал в

замъка си твоя придружвач. И ти ще седиш в смрадливата стая на слугите,

докато доновете не се напият до оглупяване и не се разделят. В този случай

тебе също нищо не те заплашва.

Но някъде в Гниловражие все още има остатъци от неотдавна разбитата

селска армия на дон Кси и Перта Гръбнака, които нашият орел дон Реба

тихомълком подпомага, защото твърде възможно е да има усложнения с

бароните. А те не знаят пощада и по-добре да не мисля за тях. Съществува

още дон Сатарина, един от най-знатните имперски аристократи, сто и две

годишен, съвсем побъркан. Той е в родова вражда с ируканските херцози и от

време на време се активизираше и започваше да лови всички, които пресичаха

ируканската граница. Той е много опасен, защото поради пристъпите на

холецистит беше способен да издава такива заповеди, че гробарите не

успяваха да изкарват труповете от неговите тъмници.

И най-после - главното. Главното, не защото е най-опасно, а защото е

най-вероятно. Сивите патрули на дон Реба. Щурмоваците по големите пътища.

Може да си попаднал в ръцете им случайно и тогава трябва да разчиташ на

съобразителността и хладнокръвието на придружвача. Ами ако дон Реба е

заинтересован да си в ръцете му? Дон Реба проявява такива неочаквани

интереси... Възможно е шпионите да са му донесли, че ще минеш през Арканар,

изпратена е била да те причака група под командата на старателен сив

офицер, издънка на дребни феодали, и ти сега лежиш в някой каменен чувал

под Веселата кула...

ЕЖЕДНЕВИЕ

Закуската не беше много богата и оставаше място за близкия обяд. Беше

поднесено печено с много подправки в кучешки уши, накиснати в оцет. Пиха

газирано ируканско, тежко червено есторско, бяло соанско. Дон Тамео ловко

унищожаваше с два кинжала овнешкия крак и се оплакваше от нахалството на

низшите съсловия. "Смятам да подам рапорт до негово величество - съобщи

той. - Дворянството настоява да се забрани на селяшката и занаятчийската

паплач да се показва на публични места и на улиците. Да минават през

дворовете и в покрайнините. А в случай, че появяването на селянина е

невъзможно, например когато докарва хляб, месо и вино в къщите на

благородниците, нека има специално разрешение от Министерството за защита

на короната." - "Умна глава! - възхитено каза дон Сера, като пръскаше

слюнка и сок от месото. - А пък вчера в двореца..." И той разказа

последната новина. Любимката на дон Реба, дона Окана, настъпила по

невнимание краля по болния крак. Негово величество побеснял и обръщайки се

към дон Реба, заповядал да се накаже престъпничката за назидание. На което

дон Реба, без да му мигне окото, отговорил: "Ще бъде изпълнено, ваше

величество. Още нощес!" "Така се смях - каза дон Сера, като въртеше глава,

- че от елека ми изхвръкнаха две копчета..."

Протоплазма, помисли си Румата. Протоплазма, която само плюска и се

размножава.

- Да, благородни донове - каза той. - Дон Реба е изключително умен

човек...

- Охо-хо! - каза дон Сера. - И още какъв! Умна глава...

- Знаменит държавник - каза дон Тамео многозначително и прочувствено.

- Сега дори чудно му става на човек, като си спомни - продължи Румата,

приятелски усмихнат - какво се говореше за него само преди година. Спомняте

ли си, дон Тамео, как остроумно осмяхте кривите му крака?

- Не си спомням - промърмори той. - Пък и какъв присмехулник съм аз...

- Имаше такова нещо, имаше - каза дон Сера, като с укор клатеше глава.

- Наистина! - възкликна Румата. - Нали бяхте на този разговор, дон

Сера. Помня, вие така се смяхте на остроумните думи на дон Тамео, че нещо

изхвръкна от тоалета ви...

Дон Сера почервеня и започна дълго и с пелтечене да се оправдава, като

непрекъснато лъжеше. Навъсеният дон Тамео се зае със силното есторско и

понеже, според думите му, "както беше започнал по-онзи ден, така и досега

не може да спре", когато излязоха от къщата, наложи се да го придържат от

двете страни.

Денят беше слънчев и ведър. Простият народ се мотаеше между къщите и

търсеше да позяпа нещо, хлапетиите пискаха и свиркаха, замерваха се с кал,

от прозорците надничаха хубавици - гражданки с шапчици, пъргави слугинчета

срамежливо стрелкаха с влажните си очички и настроението започна малко да

се повишава. Дон Сера ловко събори един селянин и замалко не се пръсна от

смях, като гледаше как селянинът се търкаля в локвата. Дон Томео изведнъж

откри, че е сложил презрамките с мечовете наопаки, развика се: "Стойте!" -

и започна да се върти на място, като се опитваше да се обърне вътре в

презрамките. От елека на дон Сера пак изхвръкна нещо. Румата хвана

минаващото тичешком слугинче за розовото ушенце и го помоли да помогне ня

дон Тамео да се оправи. Около благородните донове веднага се струпа тълпа

зяпачи, те даваха на слугинчето съвети, от които то съвсем почервеня, а от

елека на дон Сера заваляха като град закопчалки, копчета и токи. Когато

най-после отново тръгнаха, дон Тамео започна на висок глас да съчинява

допълнение към рапорта си, в който изтъкваше, че "красивите особи от женски

пол не трябва да се причисляват към селяните и простолюдието". В този

момент една кола с гърнета прегради пътя им. Дон Сера измъкна и двата меча

и заяви, че не подобава на благородните донове да заобикалят някакви си

гърнета и че той ще си пробие път през колата. Но докато се целеше,

опитвайки се да различи къде завършват стените на къщата и къде започват

гърнетата, Румата хвана колелетата и изви колата, като освободи пътя.

Зяпачите, които с възхищение наблюдаваха случката, извикаха на Румата три

пъти "ура". Благородните донове понечиха да продължат пътя си, но от един

прозорец на третия етаж се показа дебел побелял бакалин и започна да говори

за золумите на придворните, на които "нашият орел дон Реба скоро ще види

сметката". Трябваше да спрат и да прехвърлят в този прозорец всичките

гърнета. В последното гърне Румата пусна две жълтици с профила на Пиц Шести

и ги подаде на вцепенения собственик на колата.

- Колко му дадохте? - попита дон Тамео, когато си тръгнаха.

- Дреболия - небрежно отвърна Румата. - Две жълтици.

- Кълна се в гроба на свети Мика! - възкликна дон Тамео. - Вие сте

богат! Искате ли да ви продам моя хамахарски жребец?

- По-добре е да го спечеля на карти - каза Румата.

- Вярно! - каза дон Сера и спря. - Защо пък да не поиграем!

- Тук ли? - попита Румата.

- Ами защо пък не? - попита дон Сера. - Не виждам защо трима

благородни донове да не поиграят на карти там, където им се ще.

В този момент дон Тамео изведнъж падна. Дон Сера се спъна о краката му

и също падна.

- Съвсем забравих - каза той. - Време е вече да вървим на пост.

Румата ги вдигна и ги поведе, като ги държеше за лактите. Пред

огромната мрачна къща на дон Сатарина той спря.

- Ами дали да не влезем при стария дон? - попита той.

- Съвсем не виждам защо трима благородни донове да не влязат при

стария дон Сатарина - каза дон Сера.

Дон Тамео отвори очи.

- Щом сме на кралска служба - заяви той, - трябва винаги да гледаме

бъдещето. Д-дон Сатарина е изминат етап. Напред, благородни донове! Трябва

да вървя на пост...

- Напред - съгласи се Румата.

Дон Тамео отново обори глава на гърдите си и вече не се събуди. Дон

Сера разказваше за любовните си победи, като свиваше пръст след пръст. Така

се довлякоха до двореца. В караулното помещение Румата с облекчение постави

дон Тамео на скамейката, а дон Сера седна на масата, небрежно отмести

купчина заповеди, подписани от краля, и заяви, че най-после дошло време да

си пийнат студено ируканско. Нека стопанинът дотъркаля бъчвата, заповяда

той, а тези момчета (той посочи гвардейците от караула, които играеха на

карти на другата маса) да дойдат тук. Дойде началникът на караула,

лейтенант от гвардейската рота. Той дълго се взира в дон Тамео и оглежда

дон Сера; и когато дон Сера го запита "защо увехнаха цветята в градината на

любовта", реши, че сега май не бива да ги изпраща на пост. Нека си полежат

така.

Румата изгуби от лейтенанта две жълтици и поговори с него за новите

формени презрамки и за начините за острене на мечове. Между другото той

подметна, че се кани да се отбие при дон Сатарина, който има оръжие,

наострено по старинен начин, а беше много огорчен, когато научи, че

почтеният велможа съвсем се побъркал: преди месец освободил всичките си

пленници, разпуснал дружината, а изключително богатия си арсенал от напитки

предал безвъзмездно на хазната. Сто и две годишният старец заявил, че смята

да посвети остатъка от живота си на добри дела и сега вероятно няма да я

кара дълго.

След като се сбогува с лейтенанта, Румата излезе от двореца и се

запъти към пристанището. Той заобикаляше локвите и прескачаше ямите, пълни

със зеленясала вода, грубо разблъскваше зазяпалите се хора от

простолюдието, намигаше на девойките, на които външността му очевидно

правеше голямо впечатление, поздравяваше с поклон дамите в носилките,

приятелски се здрависваше с познатите дворяни и нарочно не забелязваше

сивите щурмоваци.

Той направи малко отклонение, за да се отбие в Патриотичното училище.

Това училище беше основано преди две години със средства на дон Реба, за да

се подготвят издънките на дребните феодали и търговци за военни и

административни кадри. Сградата беше каменна, съвременна по строеж, без

колони и барелефи, с дебели стени, с тесни като бойници прозорци, с

полукръгли кули от двете страни на главния вход. В слуай на нужда хората в

сградата можеха да се отбраняват доста време.

Румата се изкачи по тесните стъпала на втория етаж, шпорите му

задрънчаха по камъка и покрай класните стаи той се отправи към кабинета на

директора на училището. От класните стаи се чуваше врява, скандиране.

"Какъв е кралят? - Светло величество. Какви са министрите? - Верни, които

не знаят какво е съмнение...", "... И бог, нашият създател, каза: "Ще те

прокълна". И го прокле...", "... А когато рогът изсвири два пъти, пръснете

се по двама във верига и наведете копията...", "... А когато изтезаваният

изпадне в безсъзнание, разпитът без престараване да се прекрати..."

Училище, мислеше си Румата. Гнездо на мъдростта. Опора на културата...

Без да почука, той бутна ниската сводеста врата и влезе в кабинета,

тъмен и студен като зимник. Иззад огромната маса, отрупана с книжа и пръчки

за наказание, насреща му изскочи дълъг, недодялан човек, плешив, с хлътнали

очи, стегнат в тесен сив мундир с отличителните знаци на Министерството за

защита на короната. Това именно беше директорът на Патриотичното училище,

ученият отец Кин, садистът убиец, станал монах, автор на "Трактат за

доноса", който беше направил впечатление на дон Реба.

Румата отвърна небрежно на прекалено красноречивия поздрав, седна в

креслото и сложи крак върху крак. Отец Кин остана прав, приведен в

почтително-внимателна поза.

- Как върви работата? - попита Румата благосклонно. - Едни граматици

колим, други учим, а?

Отец Кин отвори широко усмихната уста.

- Граматикът не е враг на краля - каза той. - Враг на краля е

граматикът мечтател, граматикът, който се съмнява, невярващият граматик. А

ние тук...

- Добре де, добре - каза Румата. - Вярвам. Какво пописваш? Четох

трактата ти - полезна книга, но глупава. Как си могъл? Не е хубаво.

Директор!...

- Старах се да блесна не с ум - с достойнство отвърна отец Кин. -

Единствената ми цел беше да допринеса полза на държавата. Не са ни потребни

умни хора. Потребни са ни верни. И ние...

- Добре, добре - каза Румата. - Вярвам. Та пишеш ли нещо ново или не?

- Готвя се да представя на министъра размишление за новата държава, за

която вземам като образец Областта на Светия орден.

- Какво си намислил? - учуди се Румата. - Искаш да направиш всички ни

монаси?...

Отец Кин стисна ръце и се наведе напред.

- Позволете да ви обясня, благородни дон - разпалено каза той, като

облиза устните си. - Същността е в съвсем друго нещо. Същността е в

основните принципи на новата държава. Принципите са прости и те са само

три: сляпа вяра в непогрешимостта на законите, безпрекословно подчинение на

същите, а също така усърдно наблюдение от всеки над всички.

- Хм - каза Румата. - И защо?

- Как "защо"?

- Все пак си глупав - каза Румата. - Добре де, вярвам. Но за какво бях

дошел?... Да! Утре ще приемеш двама нови преподаватели. Казват се: отец

Тара, много почтен старец, занимава се с... космография, и брат Нанин, също

верен човек, силен е в историята. Те са мои хора и ги приеми учтиво. Ето ти

гаранцията. - Той хвърли на масата една звънтяща кесия. - Твоят дял тук е

пет жълтици... Ясно ли ти е?

- Да, благородни дон - каза отец Кин.

Румата се прозя и се озърна.

- Добре че си разбрал - каза той. - Баща ми, кой знае защо, много

обичаше тези хора и ми завеща да подредя живота им. Но обясни ми, учени

човече, откъде в един благороден дон може да има такава привързаност към

един граматик?

- Възможно е да имат някакви особени заслуги? - предположи отец Кин.

- За какво намекваш? - подозрително попита Румата. - Защо пък не?

Да... Някаква там хубавичка дъщеря или сестра... Ти, разбира се, тук нямаш

вино?

Отец Кин виновно разпери ръце. Румата взе от масата едно от листчетата

и известно време го държа пред очите си.

- "Сподпомагание"... - прочете той. - Умници! - Той изпусна листчето

на пода и стана. - Внимавай твоята учена паплач тук да не ги обижда. Аз

някога ще ги навестя и ако науча... - Той стисна юмрук под носа на отец

Кин. - Хайде, хайде, не бой се, няма...

Отец Кин почтително се ухили. Румата му кимна и тръгна към вратата,

драскайки пода с шпорите.

На улица "Премногоблагодарности" той се отби в оръжейния магазин, купи

си нови халки за ножницата, опита чифт кинжали (хвърли ги към стената,

изпробва ги на дланта си - не му харесаха), после поседна на тезгяха и си

поговори със съдържателя, отец Гаук. Отец Гаук имаше тъжни добри очи и

мънички бледи ръце, покрити с неизмити мастилени петна. Румата поспори

малко с него за стиховете на Цурен, чу интересен коментар към стиха "Като

лист увехнал пада ми в душата...", помоли го да му прочете нещо ново и като

повъздиша заедно с автора над неизказано тъжните строфи, преди тръгване

издекламира: "Да бъдеш или да не бъдеш" в свой превод на ирукански.

- Свети Мика! - извика разпаленият отец Гаук. - Чии са тези стихове?

- Мои - каза Румата и излезе.

Той се отби в "Сива радост", изпи чаша арканарски киселаш, плесна

лекичко стопанката по бузата, с леко движение на меча преобърна масичката

на щатния доносчик, който пулеше в него тъпите си очи, после отиде навътре

в един ъгъл и намери там дрипаво брадато човече с мастилница на шията.

- Здравей, брат Нанин - каза той. - Колко молби написа днес?

Брат Нанин стеснително се усмихна. Показаха се дребните му развалени

зъби.

- Сега се пишат малко молби, благородни дон - каза той. - Едни смятат,

че е безполезно да се подават молби, а други пък разчитат, че в скоро време

ще си вземат нужното и без молби.

Румата се наведе над ухото му и му разказа, че работата с

Патриотичното училище е уредена.

- Ето ти две жълтици - каза той накрая. - Облечи се, стегни се. И бъди

по-предпазлив... поне в първите дни. Отец Кин е опасен човек.

- Ще му прочета своя "Трактат за слуховете" - весело каза брат Нанин.

- Благодаря, благородни дон.

- Човек всичко може да направи в паметна баща си!- каза Румата. - А

сега ми кажи къде да намеря отец Тара?

Брат Нанин престана да се усмихва я смутено замига.

- Вчера тук стана сбиване - каза той. - А отец Тара беше малко

попрепил. И отгоре на това е червенокос... Счупиха му ребро.

Румата кресна от досада.

- Ама че нещастие! - каза той. - И защо толкова много пиете?

- Понякога е трудно човек да се въздържи - тъжно каза брат Нанин.

- Вярно е - каза Румата. - Добре тогава, ето ти още две жълтици, пази

го.

Брат Нанин се наведе и го хвана за ръката. Румата отстъпи назад.

- Хайде, хайде - каза той. - Това не е най-добрата ти шега, брат

Нанин. Сбогом.

Никъде другаде в Арканар не миришеше както в пристанището. Миришеше на

солена вода, на гнила тиня, смола, дим, развалена сланина, от кръчмите

дъхтеше на загоряло, на печена риба, на прокиснала бира. В задушния въздух

се носеха дебели разноезични псувни. По кея, в тесните проходи между

складовете и около кръчмите се тълпяха хиляди хора с чудноват вид:

разпасани моряци, надути търговци, мрачни рибари, търговци на роби,

търговци на жени, начервосани проститутки, пияни войници, някакви тъмни

личности, накичени с оръжие, фантастични дрипльовци със златни гривни на

мръсните си лапи. Всички бяха възбудени и озлобени. По заповед на дон Реба

вече трети ден нито един кораб, нито една лодка не можеше да напусне

пристанището. По кейовете сиви щурмоваци подмятаха ръждиви касапски брадви

и нахално и злобно поглеждаха тълпата. На задържаните кораби на групи от по

пет-шест човека бяха наклякали широкоплещести, меднокожи хора, облечени с

рунтави кожуси и с медни шлемове - наемници варвари, негодни в ръкопашен

бой, но страшни ей така, от разстояние, със своите дълги тръби, които

стреляха отровни бодли. А зад гората от мачти на открит рейд се чернееха

неподвижни дългите бойни галери на кралския флот. От време на време те

пущаха червени огненодимни струи, които подпалваха морето - там горяха нефт

за поддържане на страха.

Румата отмина митническата канцелария, където пред затворените врати

се бяха струпали мрачните морски вълци, които напразно очакваха разрешение

за потегляне, промъкна се през кресливата тълпа, която търгуваше с каквото

й падне (от робини и черен бисер до наркотици и дресирани паяци), тръгна

към кейовете, хвърли поглед на наредените в редица за назидание на

най-големия припек подпухнали трупове в моряшки куртки и като описа кръг

през едно, затрупано с вехтории празно място, навлезе в смрадливите улички

на пристанищния квартал. Тук беше тихо. По вратите на мизерните вертепи

дремеха полуголи проститутки, на една пресечка лежеше пиян войник с разбита

муцуна и извадени джобове, покрай стените се промъкваха подозрителни фигури

с бледи физиономии на нощни птици.

Румата идваше тук за пръв пъти отначало се учуди, че не прави

впечатление на никого: хората, които срещаше, гледаха с помътнели погледи

или край него, или някак си през него, макар че се отдръпваха, за да му

направят път. Но когато сви на ъгъла, случайно се обърна и успя да зебележи

как десетина-петнадесет разнокалибрени глави, мъжки и женски, космати и

плешиви, моментално се шмугнаха във врати, в прозорци, в преддверия. Тогава

той почувствува странната атмосфера на това гадно място, атмосфера не

толкова на вражда и опасност, а на някакво мръсно, користно любопитство.

пАРТИ

Гостите вече бяха се събрали, но дона Окана още не излизаше. Край

позлатената масичка със сандвичи живописно пиеха, извили гърбове и изпънали

задници, кралските гвардейци, прославени с дуелите и сексуалните си

похождения. Край камината се кискаха анемични дамички на възраст. Те не

блестяха с нищо и затова дона Окана ги беше взела като свои довереници. Те

седяха една до друга на ниските канапета, а пред тях шетаха три старчета с

тънки, непрекъснато движещи се крака - знаменити контета от епохата на

бившето регентство, последни познавачи на отдавна забравени вицове. Всички

знаеха, че без тези старчета един салон не е салон. В средата на залата,

разкрачил обутите си с кавалерийски ботуши крака, стоеше дон Рипат, верен и

неглупав агент на Румата, лейтенант от сивата рота на галантеристите, с

великолепни мустаци и без всякакви принципи. Пъхнал големите си червени

ръце в кожения пояс, той слушаше дон Тамео, който излагаше новия си проект

за ограничаване на селяните за сметка на търговското съсловие и от време на

време кимаше с мустак към дон Сера, който се луташе от стена до стена, явно

търсейки вратата. В ъгъла, хвърляйки навсякъде предупредителни погледи,

двама знаменити художници портретисти дояждаха задушено крокодилско с лук,

а до тях, на перваза на прозореца, седеше възрастна жена с черни дрехи -

бавачката, която дон Реба беше поставил при дона Окана. Тя гледаше строго

пред себе си с неподвижен поглед, като от време на време ненадейно издаваше

напред цялото си тяло. Настрани от другите играеха на карти една особа с

кралска кръв и секретарят на соанското посолство. Особата шмекеруваше,

секретарят търпеливо се усмихваше. В гостната той беше единственият човек,

зает с работа - събираше материал за нов дипломатически доклад.

Гвардейците около масичката поздравиха Румата с бодри викове. Румата

приятелски им намигна и взе да се здрависва наред с гостите. Поклониха се

взаимно със старите контета, подхвърли няколко комплимента на доверениците,

които моментално впериха очи в бялото перо над ухото му, потупа особата с

кралска кръв по дебелия гръб и се насочи към дон Рипат и дон Тамео. Когато

минаваше край нишата на прозореца, бавачката отново направи движение напред

и от нея лъхна тежък дъх на винени пари.

Като видя Румата, дон Рипат извади ръце от ремъка и тракна токове, а

дон Тамео извика полугласно:

- Вие ли сте, приятелю? Много добре, че дойдохте, вече бях изгубил

надежда... "Както лебед с пребито крило към звездите печално зове..."

Толкова скучно ми беше... Ако не беше прелюбезният дон Рипат, щях да умра

от мъка.

Личеше си, че дон Тамео е започнал да изтрезнява към обяд, но още не

беше успял да изтрезнее.

- Така значи? - учуди се Румата. - Цитираме бунтовника Цурен?

Дон Рипат веднага се изпъна и свирепо погледна дон Тамео.

- Е-е... - рече дон Тамео смутен. - Цурен? Защо всъщност?... Разбира

се, аз в ироничен смисъл, уверявам ви, благородни донове. Та какво

представлява Цурен? Един долен, неблагодарен демагог. И аз исках само да

подчертая...

- Че дона Окана я няма тук - поде дон Румата - и вие сте започнали да

скучаете без нея.

- Именно това исках да подчертая.

- Ами къде е тя?

- Чакаме я всеки момент - каза дон Рипат, поклони се и се отдръпна.

Доверениците, зяпнали по един и същи начин уста, втренчено гледаха

бялото перо. Старите контета превзето се кискаха. Дон Тамео най-после също

забеляза перото и взе да трепери.

- Приятелю! - взе да шепне той. - За какво ви е това? Не му е времето,

ще влезе дон Реба... Наистина днес не го очакват, но все пак...

- Да не говорим за това - каза Румата, като нетърпеливо се озърташе.

Искаше му се всичко да свърши по-скоро. Гвардейците вече се приближаваха с

чаши.

- Толкова сте блед... - шепнеше дон Тамео. - Разбирам, любов,

страст... Но свети Мика! Държавата над всичко... И най-после, опасно е...

Оскърбени чувства...

В лицето му нещо се промени и той взе да се дърпа назад, да отстъпва,

да се отдалечава, като непрекъснато се кланяше. Гвардейците наобиколиха

Румата. Някои му подаде пълна чаша.

- За честта и за краля! - каза един гвардеец.

- И за любовта - добави друг.

- Покажете й какво значи гвардия, благородни Румата - каза трети.

Румата взе чашата и изведнъж видя дона Окана. Тя стоеше на вратата,

махаше си с ветрилото и нежно поклащаше рамена. Да, беше хубава! От

разстояние беше дори прекрасна. Тя съвсем не беше по вкуса на Румата, но

безспорно беше хубава, тази глупава, сладострастна кокошка. Огромни сини

очи без сянка от мисъл и топлота, нежна и опитна уста, разкошно, умело и

старателно разголено тяло... Гвардеецът зад Румата явно не можа да се

въздържи и доста шумно млясна. Без да се обръща, Румата му напъха в ръцете

чашата и с широки крачки се отправи към дона Окана. Всички в гостната

извърнаха очи от тях и усилено заговориха за глупости.

- Вие сте ослепителна - промърмори Румата, като се поклони ниско и

издрънча с мечовете. - Позволете ми да падна в краката ви... Да легна като

хрътка в краката на голата и равнодушна красавица...

Дона Окана прикри лице с ветрилото и лукаво притвори очи.

- Вие сте много смел, благородни дон - продума тя. - Ние, бедните

провинциалистки, не можем да устоим срещу такъв натиск. - Гласът й беше

нисък и малко хрипкав. - Уви, не ми остава друго, освен да отворя вратите

на крепостта и да пусна победителя...

Румата скръцна със зъби от срам и злоба и се поклони още по-ниско.

Дона Окана свали ветрилото и извика:

- Благородни донове, забавлявайте се! Ние с дон Румата сега ще се

върнем. Обещах да му покажа новите си ирукански килими...

- Не ни напущайте задълго, чаровнице! - изблея едното старче.

- Прелъстителка! - мазно рече другото. - Фея!

Гвардейците дружно издрънчаха с мечовете. "Наистина, има вкус той..."

- ясно каза кралската особа. Дона Окана хвана Румата за ръкава и го повлече

след себе си. Когато вече бяха в коридора, Румата чу, че дон Сера заяви с

малко ядосан глас: "Не виждам защо благородният дон да не погледне

ируканските килими..."

В КРЪЧМАТА

Когато наближиха "Сива радост", баронът спря коня и дълбоко се

замисли. Румата чакаше. Замърсените прозорци на пивницата ярко светеха,

конете на коневръза пристъпваха от крак на крак, начервосаните проститутки,

насядали една до друга на скамейката под прозореца, лениво си подхвърляха

ругатни, двама слуги с усилие вкарваха през широко разтворените врати

огромна бъчва, покрита с петна от селитра.

Барнът тъжно каза:

- Сам... Като си помисля, страшно ми става - цяла нощ е пред мене и -

сам! И тя там сама...

- Не се ядосвайте толкова, приятелю - каза Румата. - Нали с нея е

баронетът, а с вас съм аз.

- Това е съвсем друго - каза баронът. - Нищо не разбирате, приятелю.

Вие сте прекалено млад и лекомислен... Сигурно дори ви прави удоволствие да

гледате тези мръсници...

- Защо пък не? - възрази му Румата, като с любопитство гледаше барона.

- Според мене, те са много приятни момичета...

Баронът поклати глава и саркастично се усмихна.

- На онази там, която стои - каза той високо, - задникът й виси. А

онази, която сега се чеше, изобщо няма задник... Това са крави, приятелю, в

най-добрия случай - крави. Спомнете си баронесата. Какви ръце, каква

грация... Каква осанка, приятелю...

- Да - съгласи се Румата. - Баронесата е прекрасна. Да се махаме

оттук.

- Къде? - тъжно кза баронът. - И защо? - На лицето му изведнъж се

изписа решителност. - Не, приятелю, никъде няма да мръдна оттук. А вие,

както щете. - Той започна да слиза от коня. -Макар че ще ми бъде много

обидно, ако ме оставите тук сам.

- Разбира се, ще остана с вас. - каза Румата. - Но...

- Никакво "но" - каза баронът.

Те подхвърлиха поводите на дотичалия слуга, гордо минаха край

проститутките и влязоха в салона. Тук не можеше да се диша. Пламъчетата на

светилниците едва мъждукаха през мъглата от изпарения като в голяма и много

мръсна баня. Около дългите маси пиеха, ядяха, кълняха се, смееха се,

плачеха, целуваха се и пееха неприлични песни потни войници с разкопчани

мундири, морски скитници с цветни халати, жени с едва прикрити гърди, сиви

щурмоваци с брадви между краката, занаятчии с изпокъсани дрипи. Отляво през

мъглата се виждаше тезгяхът, където съдържателят, седнал на специално

възвишение сред грамадните бъчви, ръководеше рояка крадливи слуги, а

отдясно - яркият правоъгълник на входа към чистата половина: за благородни

донове, уважавани търговци и сивото офицерство.

- В края на краищата защо пък да не си пийнем? - раздразнено попита

барон Пампа, хвана Румата за ръкава и забърза към тезгяха през тесния

проход между масите, дращейки гърбовете на седналите с шиповете на поясната

гарнитура на ризницата си. При тезгяха измъкна от ръцете на собственика

обемист черпак, с който той разливаше вино в чашите, мълчаливо го пресуши

до дъно и съобщи, че сега всичко е пропаднало и не остава нищо друго, освен

хубавичко да се повеселят. После се обърна към стопанина и гръмогласно

попита има ли в заведението място, където благородниците могат прилично и

скромно да прекарат времето си, без да се стесняват от съседството на

всякаква измет, разни голтаци и крадци. Собственкът го увери, че тъкмо в

това заведение има такова място.

- Отлично! - тържествено каза барокът и хвърли на собственика няколко

жълтици. - Донесете на мен и на този дон всичко най-хубаво и нека ни

прислужва не някоя лигла и стърчиопашка, а почтена възрастна жена.

Собственикът лично придружи благородните донове до чистата половина.

Тук имаше малко хора. В единия ъгъл мрачно се веселеше компания сиви

офицери - четирима лейтенанти с тесни мундирчета и двама капитани с

отличителните знаци на министерството за защита на короната. До прозореца

пред голяма кана с тясно гърло скучаеха двама млади аристократи с вкиснати

физиономии на крайно разочаровани хора. Близо до тях се бяха разположили

група обеднели донове с протрити яки и закърпени плащове. Те пиеха на малки

глътки бира и час по час оглеждаха помещението с алчни погледи.

Баронът се сгромоляса на свободната маса, погледна под вежди към

сивите офицери и промърмори: "Обаче и тук не е без измет..." Но в този

момент една едра леличка с престилка донесе първото. Баронът изкряка,

измъкна от пояса кинжала си и започна да се весели. Той мълчаливо лапаше

солидните парчета еленско, купищата мариновани миди, планини от морски

раци, чинии със салати и майонези и ги заливаше с водопади от вино, бира,

квас и вино, смесено с бира и медовина. Обеднелите донове по един по двама

взеха да се прехвърлят на неговата маса и баронът ги посрещаше с юнашко

махване на ръка и уригване.

Изведнъж той престана да яде, втренчи в Румата ококорени очи и

пробоботи с груб глас:

- Аз отдавна не съм бил в Арканар, приятелю! И ще ви кажа честно, че

тук нещо не ми харесва.

- Какво точно, бароне? - с интерес попита Румата, като оглозгваше едно

пилешко крило.

По лицата на бедните донове се изписа почтително внимание.

- Кажете ми, приятелю! - рече баронът, като изтриваше изцапаните си

ръце с края на плаща. - Кажете, благородни донове! Откога в столицата на

негово величество нашия крал потомците на най-старите родове в Империята не

могат крачка да направят, без да се сблъскат с разни там бакали и касапи.

Бедните донове се спогледаха и взеха да се отдръпват. Румата хвърли

поглед в ъгъла, където седяха сивите. Сивите бяха престанали да пият и

гледаха барона.

- Ще ви кажа каква е работата, благородни донове - продължи барон

Пампа. - Всичко това става, защото вие тук сте се уплашили. Търпите ги,

защото се страхувате. Ти например се страхуваш! - извика той и се вторачи в

най-близкия беден дон. Донът се омърлуши и се отдалечи с бледа усмивка. -

Страхливци! - кресна баронът. Мустаците му щръкнаха.

Но от бедните донове нямаше голяма полза. Те явно не искаха да се

бият, искаха да си пийнат и да си хапнат.

Тогава баронът преметна крак през пейката, засука десния си мустак и

вперил поглед в ъгъла, където седяха сивите офицери, заяви:

- Аз пък от нищо не се боя! Бия сивата паплач, щом ми падне.

- Какво плещи тази бъчва? - с висок глас попита сивият капитан с

продълговато лице.

Баронът доволен се усмихна. С трясък се измъкна от масата и се качи на

пейката. Румата, вдигнал вежди, се залови с второто крилце.

- Ей вие, сиви типове! - развика се баронът, напъвайки се, сякаш

офицерите бяха на километър от него. - Да знаете, че преди три дни барон

Пампа дон Бау тегли хубав пердах на вашите. Разбирате ли, приятелю - обърна

се той към Румата, - пиехме си с отец Кабани вечерта у нас в замъка.

Изведнъж тича моят коняр и ми съобщава, че една шайка сиви разрушава

кръчмата "Златната подкова". Моята кръчма, на моята родова земя.

Командувам: "На конете!..." - и право там. Кълна се в шпората си, цяла

шайка бяха там, двайсет души! Заловили някакви трима души и се напили като

свине... Тези бакали дори не умеят да пият... и започнали да пердашат

всички и всичко да чупят. Сграбчих едного за краката и майтапът започна!

Гоних ги чак до "Тежките мечове"... Няма да повярвате, приятелю, кръв до

коляно имаше и колко брадви останаха...

Тук разказът на барона беше прекъснат. Капитанът с продълговатото лице

замахна и тежкият метален нож издрънча в нагръдната плоча на баронската

ризница.

- Откога чакам - каза баронът и измъкна от ножицата грамадния нож с

две дръжки.

С неочаквана пъргавина той скочи на пода, блестящата плоскост на меча

разсече въздуха и преряза таванската греда. Баронът изруга. Таванът увисна

и по главите се посипа прах.

Всички скочиха на крака. Бедните донове се отдръпнаха до стените.

Младите аристократи се покатериха на масата, за да виждат по-добре. Сивите

насочиха саби напред, наредиха се в полукръг и със ситни крачки тръгнаха

към барона. Само Румата продължаваше да седи и си правеше сметка от коя

страна на барона може да стане, за да не го закачи мечът.

Широкото острие зловещо съскаше и описваше блестящи кръгове над

главата на барона. Баронът смайваше въображението. Приличаше донякъде на

товарен хеликоптер, чиято перка се върти на празен ход.

Сивите го заобиколиха от три страни, но бяха принудени да спрат. Един

от тях несполучливо застана с гръб към Румата, Румата се пресегна през

масата, сграбчи го за яката, повали го по гръб върху съдовете с остатъци от

яденето и го перна със саблен удар под ухото. Сивият затвори очи и затихна.

Баронът подвикна:

- Заколете го, благородни Румата, а аз ще довърша останалите!

Ще ги избие всичките, с неудоволствие си помисли Румата.

- Слушайте - каза той на сивите. - Да не си разваляме взаимно веселата

нощ. Няма да издържите срещу нас. Хвърлете оръжието и се махайте оттук.

- Как не - сърдито възрази баронът. - Искам да се бия! Нека се бият!

Бийте се де, дявол да ви вземе!

С тези думи той тръгна към сивите, като все по-бързо въртеше меча.

Сивите отстъпваха, силно пребледнели. Те сигурно никога през живота си не

бяха виждали товарен хеликоптер. Румата скочи през масата.

- Чакайте, приятелю - каза той. - Няма за какво да се караме с тези

хора. На вас не ви харесва тяхното присъствие, нали? Те ще си отидат.

- Без оръжие няма да си отидем - мрачно заяви един от лейтенантите. -

Ще загазим. Аз съм от патрула.

- Дявол ви взел, вървете си с оръжието - разреши им Румата. - Сабите в

ножниците, ръце на тила и минавайте един по един. И без подлости. Кокалите

ще ви строша.

- Но как ще излезем? - сърдито попита капитанът с дългото лице. - Този

дон ни прегражда пътя!

- И ще го преграждам - заинати се баронът.

Младите аристократи подигравателно се засмяха.

- Добре тогава - каза Румата. - Аз ще държа барока, а вие протичайте,

но по-бързо - не мога дълго да го държа! Ей там, на вратите, махнете се!...

Бароне - каза той като обгърна Пампа през огромния кръст. - Струва ми се,

приятелю, че забравихте едно важно обстоятелство. Вашите деди са

употребявали този славен меч само за благороден бой, защото е казано: "Не

вади меч в пивница".

Баронът продължаваше да върти меча, но на лицето му се появи нещо като

мисъл.

- Ами аз нямам друг меч - нерешително каза той.

- Толкова по-добре!... - многозначително каза Румата.

- Така ли мислите? - Баронът все още се колебаеше.

- Вие знаете по-добре от мене!...

- Да - каза баронът. - Прав сте. - Той погледна нагоре, към ръката си,

която бясно въртеше меча. - Няма да повярвате, скъпи Румата, но мога да

издържа така три-четири часа и да не се уморя... Ах, защо сега не ме види

тя?

- Аз ще й разкажа - обеща му Румата.

Баронът въздъхна и свали меча. Сивите побягнаха сгушени покрай него.

Баронът ги изпрати с поглед.

- Не зная, не зная... - нерешително каза той. - Какво смятате,

правилно ли постъпих, като не ги изпратих с ритници по задниците?

- Съвсем правилно - увери го Румата.

- Добре тогава - каза баронът, като пъхаше меча в ножницата. - Щом не

успяхме да се побием, сега вече имаме право мъничко да си пийнем и хапнем.

Той хвана за краката и смъкна от масата сивия лейтенант, който

продължаваше да лежи в безсъзнание и със звучен глас гракна:

- Ей, стопанке! Вино и ядене!

Младите аристократи се приближиха и учтиво го поздравиха с победата:

- Дребна работа, дребна работа - добродушно каза баронът. - Шестима

дръгливи бабаити, страхливи като всички бакали. В "Златната подкова"

пръснах двайсетина такива... Голям късмет имах - обърна се той към Румата,

- че тогава не си носех бойния меч. Можех да се заплесна и да го извадя. И

макар "Златната подкова" да не е заведение, а само кръчма...

- Някои точно така казват - рече Румата. - "Не вади меч в кръчма".

Стопанката донесе нови чинии с месо и нови кани с вино. Баронът

запретна ръкави и се залови за работа.

- Кои бяха онези трима пленници, които освободихте в "Златната

подкова"? - попита Румата.

- Да съм освободил ли? - Баронът спря да дъвче и втренчено погледна в

Румата. - Но, благородни прителю, аз вероятно не съм се изразил достатъчно

точно. Никого не съм освобождавал. Те бяха арестувани, а това си е работа

на държавата... Откъде накъде ще взема да ги освобождавам? Някакъв дон,

вероятно голям страхливец, един старец книжник и слугата му... - Той сви

рамене.

- Да, разбира се - тъжно каза Румата.

Баронът изведнъж почервеня и страшно ококори очи.

- Какво?! Пак ли?! - ревна той.

Румата се обърна. На вратата стоеше дон Рипат. Баронът се размърда,

взе да събаря скамейки и чинии. Дон Рипат многозначително погледна Румата в

очите и излезе.

- Моля да ме извините, бароне - каза Румата и стана. - Кралска

служба...

- А... - разочаровано рече баронът. - Съчувствувам ви... За нищо на

света не бих се хванал на служба!

Дон Рипат чакаше зад самата врата.

- Какво ново? - попита Румата.

- Преди два часа - сериозно съобщи дон Рипат - по заповед на министъра

на защитата дон Реба арестувах и отведох във Веселата кула дона Окана.

- Да - каза Румата.

- Официално беше обвинена в шпионаж. Но... - Дон Рипат се запъна и

наведе очи. - Мисля... Струва ми се...

- Разбирам - каза Румата.

Дон Рипат вдигна към него виновни очи.

- Бях безсилен... - започна той.

- Това не е ваша работа - пресипнало каза Румата.

Очите на дон Рипат отново станаха оловни. Румата му кимна и се върна

на масата. Баронът довършваше чинията с пълнени сепни.

- Есторско! - каза Румата. - И да донесат още! - Той се изкашля. - Ще

се веселим. Дявол да го вземе, ще се веселим.

... Когато Румата дойде на себе си, откри, че се намира сред едно

обширно празно място. Разсъмваше се, далече някъде с пресипнали гласове

кукуригаха петли часомери. Грачеха врани, които на огромно ято кръжаха над

някаква неприятна купчина наблизо, миришеше на влага и гнило. Мъглата в

главата му бързо се разпръскваше и отново се връщаше познатото състояние на

пронизителна бистрота и яснота на възприятията, на езика му приятно се

топеше ментовата горчилка. Смъдяха го силно пръстите на дясната ръка.

Румата приближи до очите си стиснатия юмрук. Кожата на ставите беше одрана,

а в юмрука си стискаше празна ампула от каспарамид, могъщо средство против

алкохолно отравяне, с което Земята от предпазливост снабдяваше

разузнавачите си на изостаналите планети. Изглежда чак тук, на празното

място, преди окончателно да изпадне в свинско състояние, той несъзнателно

почти инстинктивно беше излял в устата си цялото съдържание на ампулата.

Местността му беше позната - точно пред него се чернееше кулата на

изгорялата обсерватория, а по-вляво в полумрака се мяркаха тънките като

минарета стражави кули на кралския дворец. Румата пое дълбоко влажен студен

въздух и си тръгна към къщи.

Барон Пампа се повесели тази нощ славно. Придружен от групата бедни

донове, които бързо губеха човешкия си облик, той направи гигантско турне

из арканароките кръчми, пропи всичко, дори разкошния си пояс, унищожи

невероятно количество алкохол и мезета, пътем предизвика най-малко осем

побоя. Във всеки случай Румата можа да си спомни ясно осем боя, в които се

беше намесил, да разтървава биещите се и да не допусне да стане убийство.

От тази мъгла излизаха ту хищни муцуни с ножове в зъбите, ту

глупаво-тъжното лице на последния беден дон, когото барон Пампа се опита да

продаде в робство на пристанището, ту разяреният дългокос ируканец, който

злобно настояваше благородните донове да му върнат конете.

Първоначално той продължаваше да си бъде разузнавач. Пиеше наравно с

барона: ируканско, есторско, соанско, арканарско, но пред всяка нова

поръчка вино крадешком слагаше под езика си таблетка каспарамид. Той още

запазваше способността си да разсъждава и по навик отбелязваше струпванията

на сиви патрули по пресечките и при мостовете, постът от конници варвари на

соанското шосе, където баронът сигурно щеше да бъде застрелян, ако Румата

не знаеше наречието на варварите. Той ясно помнеше колко го беше учудила

мисълта, че неподвижните редици от странни войници с дълги черни плащове с

качулки, строени пред Патриотичното училище, са манастирска дружина. Какво

търси тук църквата - помисли си той тогава. - Откога църквата в Арканар взе

да се меси в светските работи?

Той се напиваше бавно, но все пак се напи някак си изведнъж, със скок;

и когато в един момент на проясняване видя пред себе си разрязана дъбова

маса в съвсем непозната стая, голия меч в ръцете си и ръкопляскащите бедни

донове наоколо, изведнъж му се мярна мисълта, че е време да си върви. Но

беше късно. Беше го завладяла вълна от бяс и отвратителна, непристойна

радост, че се е освободил от всичко човешко. Той продължаваше да си бъде

жител на Земята, разузнавач, наследник на пламенни и железни хора, които не

щадяха себе си и не щадяха никого в името на великата цел. Той не можа да

стане Румата Есторскн, плът от плътта на двадесет поколения войнствени

прадеди, прославени с грабеж и пиянство. Но не беше вече комунар. Нямаше

вече задължения пред Експеримента. Занимаваха го само задълженията му пред

самия себе си. Той вече нямаше съмнения. Всичко му беше ясно, абсолютно

всичко. Точно знаеше кой е виновен за всичко и знаеше точно какво иска: да

сече наляво и надясно, да пали, да хвърля по стъпалата на двореца върху

копията и вилите на ревящата тълпа...

Румата трепна и измъкна мечовете от ножниците. Остриетата бяха

нащърбени, но чисти. Помнеше, че беше се бил с някого, но с кого? И как

беше свършил боят?...

... Пропиха конете. Бедните донове изчезнаха някъде. Румата - и това

помнеше - довлече барона в къщи. Пампа дон Бау беше бодър, напълно трезвен

и готов да продължи веселбата - само дето не можеше да се държи на крака.

Освен това, кой знае защо, той смяташе, че току-що се е разделил с милата

баронеса и сега е на поход срещу своя стар враг барон Каска. ("Представете

си, приятелю, този негодник родил от бедрото си хлапе с шест пръста и го

кръстил Пампа...") "Слънцето залязва - заяви той, гледайки гоблена,

изобразяващ изгрева на слънцето. - Бихме могли цяла нощ да гуляем,

благородни донове, но бойните подвизи искат сън. Нито капка вино по време

на поход. Освен това баронесата ще се сърди."

Какво? Легло ли? Нашето легло е чулът на бойния кон. И като каза това,

смъкна от стената злополучния гоблен, зави се с него презглава и с трясък

се стовари в ъгъла под светилника. Румата нареди на Уно да сложи до барона

кофа с разсол и каче с кисели краставички. Лицето на хлапето беше сърдито и

сънливо. "Ама сте се натряскали - мърмореше то. - Очите са ви станали

разногледи..." - "Мълчи глупак" - каза му тогава Румата...

ПОЛИТИЧЕСКАТА ПОЛИЦИЯ

На площада пред входа в сянката на квадратната Весела кула беше се

разположил отряд монаси пехотинци, въоръжени със страшни чепати тояги.

Прибираха умрелите. От утринния вятър на площада се въртяха страшни жълти

вихрушки. Под широкия конусовиден покрив на кулата, както винаги, грачеха и

се караха врани, увиснали надолу с главата от щръкналите греди. Кулата беше

построена преди двеста години от прадядото на покойния крал изключително за

военни нужди. Тя стоеше върху солидна триетажна основа, в която някога се

пазеха хранителни запаси в случай на обсада. После кулата беше превърната в

затвор. Но от едно земетресение всички вътрешни стени се бяха съборили и се

беше наложило затворът да се пренесе в мазетата. На времето една от

арканарските кралици се оплакала на своя повелител, че охканията на

изтезаваните, огласяващи околността, й пречели да се весели. Нейният

царствен съпруг заповядал от сутрин до вечер в кулата да свири военен

оркестър. Оттогава кулата беше получила сегашното си име. Тя отдавна вече

представляваше празен каменен скелет, отдавна вече следствените килии се

бяха преместили в новооткритите най-долни етажи, отдавна вече там не

свиреше никакъв военен оркестър, а гражданите продължаваха да си я наричат

Веселата кула.

Обикновено около Веселата кула беше пусто. Но днес там цареше голямо

оживление. Към нея водеха, караха, влачеха по земята щурмоваци с изпокъсани

сиви мундири, въшливи скитници, облечени с дрипи, полуголи, изприщени от

страх граждани, диво виещи проститутки, караха цели банди мрачно озъртащи

се дрипльовци от нощната армия. И веднага от някакви потайни изходи

измъкваха с куки трупове, товареха ги на каруци и ги откарваха извън града.

ОЩЕ

В сводестите коридори на всеки десет крачки от ръждиво гнездо в

стената стърчеше смърдящ факел. Под всеки факел в ниша, подобна на пещера,

се чернееше вратичка с решетесто прозорче. Това бяха входовете към

тъмничните помещения, затворени отвън с тежки железни мандала. В коридорите

беше пълно с хора. Блъскаха се, тичаха, крещяха, командуваха... Скърцаха

мандала, хлопаха се врати, някого биеха и той крещеше, някого влачеха и той

се опъваше, мъчеха се да измъкнат един от килията, но не можеха и той диво

крещеше: "Не съм аз, не съм аз!", и се вкопчваше в съседите си. Лицата на

монасите, които срещаше, бяха сериозни до жестокост. Всеки бързаше, всеки

вършеше някаква важна държавна работа. Опитвайки се да се ориентира какво

става, Румата бавно минаваше коридор след коридор, слизаше все по-надолу и

по-надолу. В долните етажи беше по-спокойно. Ако се съди по разговорите,

тук полагаха изпит зрелостниците от Патриотичното училище. Полуголи дебели

момчурляци с кожени престилки стояха на групи пред килиите за изтезания,

прелистваха мръсните ръководства и от време на време отиваха да пият вода

от един варел с канче, вързано с верижка. От килиите се чуваха ужасни

писъци, шум от удари, тежко миришеше на изгоряло. И разговори,

разговори!...

- Отгоре на костотрошачката има един такъв винт, та взе, че се счупи.

Ама какво съм виновен аз? Той ме изрита. "Дръвник с дръвник, вика, иди,

вика, да ти ударят пет по задника и пак ела..."

- Ами да разберем кой бие, може да е някой наш брат, студент. Да се

разберем предварително, да съберем по пет гроша от човек и да му ги

пробутаме...

- Когато има много тлъстини, не трябва да се нагорещява зъбецът, той и

без това ще си изстине в сланината. Вземи щипците и лекичко махни

сланината...

- Ами нали господните подножки са за краката, по-широки са и са с

клинове, а ръкавиците на великомъченицата са с винтове и са специално за

ръцете, разбра ли?

- Майтап, братя? Влизам, гледам - кой е във веригата? Фика

Червенокосият, месарят от нашата улица, когато биваше пиян, все ми дърпаше

ушите. Дръж се, мисля си, сега аз ще се порадвам...

- А Пекор Бърната, откакто монасите сутринта го отмъкнаха, не се е

върнал. И на изпит не дойде.

- Ех, трябваше да му приложа мелачката, а аз, глупакът, ударих го с

пръта по хълбока и му счупих едно ребро. Тогава отец Кин ме хвана за

косата, ритна ме с ботуш по опашката, ама толкова точно, братя, че искри ми

изскочиха, страшно боли. "Какво правиш, бе, вика, материала ми разваляш?"

Гледайте, гледайте, приятели, мислеше си Румата и бавно въртеше глава

ту насам, ту натам. Това не е теория. Никой досега не е виждал такова нещо.

Гледайте, слушайте, филмирайте... и ценете, и обичайте, дявол да ви вземе,

своето време и наведете глави пред паметта на онези, които са минали през

това нещо! Вглеждайте се в тези муцуни - млади, тъпи, равнодушни, свикнали

на всякаква жестокост, но недейте вири нос, вашите собствени прадеди не са

били по-добри...

Забелязаха го. Десетки очи, видели какво ли не, се вторачиха в него.

- Я, гледайте един дон. Целият е пребледнял.

- Хе... Знае се, че благородниците не са свикнали...

- В такива случаи, казват, трябвало да им се дава вода, но верижката е

късичка, няма да стигне...

- Голямо чудо, ще се оправи...

- На мен да ми падне такъв... Тия, каквото ги питаш, това ще ти

отговорят...

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Ами това е откъс от "Трудно е да бъдеш бог", фантастика на братя Аркадий и Борис Стругацки. Ето оттука можеш да я намериш:

http://lib.ru/STRUGACKIE/bolg_bog.txt

Редактирано от byzantiner
Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 17 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...