Малоум 2

Всъщност, откъде знаем, че сме взели две еднакви частици? - Това е само теоретично предположение и във физиката на елементарните частици се избягва терминът "еднакви", а се ползва "тъждествени", за да се избегне проблем с класическа "еднаквост" на практика. Имат тъждествени физични свойства, демек, установени експериментално. И едната има спин, и другата (електрони), и едната има поляризация, и другата (фотони), и т. н. Но - не са еднакви, в нито един момент от време за микромащабите. В експериментите - се създават условия и така се предполага, че се задават "противопосочни" характеристики на "родените" по двойки тъждествени частици. Тоест - счита се, че са предварително "измерени" - в момент "раждане". Не знам за експеримент при електрони да е имало сплитане. Опитите са извършвани с фотони, че "лесно" се раждат и разделят по посока поляризация, която последствие се измерва. Така - независимо дали Знаем резултата при измерването на една (край с родилната поляризация на измерената, но имаме наличен "нишан", за направлението), то се предполага, че другата е с противопосочна поляризация (класическо "знаене-незнаене", като лява и дясна ръкавица). За да се убедим така ли е, се прави измерване и на втората - също получаваме "нишан". (и т. н. - по-рано, Сканер го беше описал със завъртането на приборите на градуси, през които "минава", с отчет на вероятности - както е експерименталната установка- да не повтарям) Е, струва ми се, че болднотото не е установено (останалото е така), а предположено, заради наличие на мат.модел. И, защото - действието на приборите, с които "се завъртва" падащото върху обекта поле, всъщност - "правят-създават условия за" декохеренция и резултатът по вероятности е по подобие на наличните приборни полета. Все едно, че обектът наново се ражда, преминавайки през приборите, но в друга среда. В КМ е известно, че "родилната" информация за характеристиките на частиците се "губи" при поставянето на прегради.(Файнман - лекциите). Само предполагаме, че ако обектите не са "барнати - суперпозиция" от външните полета, то те ще запазят в пространството родилната си поляризация (не случайно описвах действията с гравитоните - там декохеренция няма как да е възможна) ...

Още един път разбираеми обяснения - връзка между тълкуванията на класическата и квантовата - с декохеренция - 9 минути: https://www.youtube.com/watch?v=yHG8Pz-4v5Y "... Квантовая механика отличается от классической физики тем, что энергия, импульс и другие величины, в ней ограничиваются дискретными порциями – называемыми квантами, в то время как в классической теории эти величины могут иметь только непрерывные значения. ... Еще одно загадочное явление физики субатомных частиц – квантовая запутанность. Кратко его суть состоит в мгновенной передаче информации от одной частицы к другой. Если взять две одинаковые частицы и изменить свойства одной из них – то свойства второй мгновенно изменятся, причем независимо от расстояния между ними. Тем не менее, сама классическая физика вытекает из квантовой механики как её предельный переход, хотя сама область перехода очень расплывчата. А вопрос, где именно происходит этот переход от квантового к классическому – до сих пор остается одним из самых сложных и нерешенных вопросов фундаментальной физики. ..." ... Както вече се разясни по-рано - няма мигновено предаване на информация. (А, няма и колапс на проявленията в реалността, а в главата на наблюдател - дори при мисления експеримент с Котката, наблюдател може да си "направи" множество варианти за крайност в наблюдаване при "отваряне" на кашона - има-няма котка, ядяща, спяща, мъркаща, жива-здрава, жива-болна, умрела... примерно, но ...Ако Съществува котка, то е ... ТЕЖАЩА. Декохеренция се осъществява от наличие на външни за изследвания обект ЕМВълни - при резонанс амплитудата на някоя вътрешна за обекта характеристика (фотон за връзка) става достатъчна за разкъсване на "тоя тип връзка" и/или, осъществяване на нов тип връзка. При наличие на Гравитони, обаче - няма декохеренция от ЕМПоле за микрочастиците, по отношение гравитация. Всички "масови" обекти са свързани вселенски с гравитация и пак няма мигновен пренос на информация - заради привличане, след раждане на частици се обособяват крупни обекти... до галактики, примерно. И още - декохеренцията в междугалактическото пространство, където вече почти няма частици - намалява. Фонът се изглажда заради неподвижността на пространствената вакрешетка - ентропията намалява (по-подредено става в тези пространства), а това означава малка отблъскваща сила, противостояща на гравитационната сила. Следва - ускорено разбягване на галактиките при разстояния, след които отблъскването надделява над привличането.) ...

Май я докарахме до "виц на деня": " Първолак се прибира от училище, минава покрай пясъчника, където играят дечица и им заявява: - Бих си поиграл с вас, обаче образованието не ми го позволява... " ...

Викам им аз: не си правете тату с часовник, ама ... не са чували текста от песента: "Татуирах си часовник и за всичко закъснях!" (майтапя се - Влиянието на "ритъма на ...биологията" расте заедно с ЕГН-ето) ...

Струваше ми се, поне досега, че е въпрос на мотивация. Оказва се, че мързелът е ... биология (животните са "по-умни" от нас) http://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Choveshkiiat-mozak-e-programiran-za-marzel_114819.html "Човешкият мозък е програмиран за мързел Нашият мозък е програмиран за мързел - той се опитва да избегне физическата активност и предпочита тялото да остане в покой. Изследователите стигнаха до това заключение, след като проучиха как се променя активността на мозъка при избор на определени дейности. Статията е публикувана в списание Neuropsychologia. Все по-малко хора се занимават с някакъв вид спорт и по принцип с физическа активност, въпреки че за ползите от активния начин на живот се говори все повече. Този ефект принуди изследователите да проучат как човешкият мозък реагира на физическата активност. Оказа се, че нежеланието да натоварваме тялото си е "програмирано" в нашия мозък. За техния своя експеримент учените от Университета на Британска Колумбия използват 29 младежи на възраст от 19 до 25 години. Участниците са поставени пред монитор, на който картинки, показващи физическа активност или почивка, се появяват в случаен ред. Доброволците управляват нарисувано човече (аватар), което може да се движи по екрана. В зависимост от задачата, участниците трябва да преместят човечето бързо към картинката с физическа активност, като избягват изображения, които символизират почивка или обратното. По време на експеримента, учените наблюдават мозъчната активност на участниците, използвайки електроенцефалограма (ЕЕГ). Изследователите поискаха от доброволците да реагират на обикновени рисунки, изобразяващи сцени на физическо бездействие и физическа активност, и откриха, че мозъчната активност се различава в зависимост от сцената. Кредит: UBC Media Relations В резултат на експеримента се оказа, че средно участниците отместват човечето по-бързо от картинки с физическа активност. Но ЕЕГ показа, че мозъкът по-неохотно отмества човечето далеч от картината с изображение на почивка като по същото време активността на мозъка се увеличава. "Запазването на енергията е от съществено значение за оцеляването на хората, защото това ни позволява да бъдем по-ефективни в търсенето на храна и подслон, да се състезаваме за сексуални партньори и да избягаме от хищниците", коментира за Science Daily водещият автор на изследването Матийо Бойспонтие (Matthieu Boisgontier) от Университета на Британска Колумбия. "Неуспехът на обществените политики за противодействие на пандемията на липсата на физическа активност може да се дължи на мозъчните процеси, които са били развити и са подкрепени в еволюцията". Резултатите показват, че са необходими допълнителни мозъчни ресурси, за да се противодейства на привличането на статичното поведение, заклюават изследдователите." ... ...

Стягаме се за претакането на киселото зеле. Бактериите с "ток" го правили (анаеробни процеси) http://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Stranno-otkritie-Choveshkite-chrevni-bakterii-proizvezhdat-elektriche_114778.html "Странно откритие: Човешките чревни бактерии произвеждат електричество Досега бактерии, които произвеждат електричество, са намирани в екзотични среди като киселинните езера на Уелоустоун. Но учените са пропуснали едно място, което може да се каже, е почти под носа им - човешките черва. Изследователи от Университета на Калифорния, Бъркли, откриха, че бактерията, причиняваща диария, Listeria monocytogenes, произвежда електричество, използвайки съвсем различен метод от известните електрогенериращи бактерии и че стотици други бактериални видове използват същия процес, съобщава Science Daily. Много от тези бактерии-"електрогенератори" са част от човешкия чревен микробиом и много от тях са патогенни - като споменатата по-горе L. monocytogenes, причиняваща често смъртоносно инфекциозно заболяване, листериоза, което уврежда тежко централната нервна система. Бактериите, причиняващи гангрена (Clostridium perfringens) и болнични инфекции (Enterococcus faecalis) и някои болестотворни стрептококови бактерии също произвеждат електричество. Други електрогенни бактерии, като лактобацилите, са важни при ферментацията на киселото мляко и много от тях са пробиотици. "Фактът, че толкова много бактерии в тесен контакт с хората, било като патогени или пробиотици, или в нашата микрофлора или участващи в ферментацията на човешка храна, са електрогенни - бе пропуснат досега. Той може да ни разкаже много за това как тези бактерии ни заразяват или ни помагат да имаме здрави черва", коментира Дан Портной (Dan Portnoy), професор по молекулярна и клетъчна биология и растителна и микробиална биология от Университета на Калифорния, Бъркли. Откритието е добра новина за тези, които се опитват да създадат живи батерии от микроби. Такива "зелени" биоенергетични технологии биха могли например да генерират електроенергия от бактерии в заводи за преработка на отпадъци. Откритието е описано в статия, излязла наскоро онлайн в Nature преди публикацията от 4 октомври в печатното издание на списанието. Те дишат метал Бактериите генерират електричество поради същата причина, поради която дишаме кислород - да се освободим от електроните, продукт на метаболизма и да подсигурим клетките си с използваема форма на енергия. Докато животните и растенията пренасят електроните си в кислород вътре в митохондриите на всяка клетка, бактериите в безкислородни среди - включително червата ни, но също и среди на алкохолна и млечна ферментация и киселинни басейни - трябва да намерят друг акцептор на електрони. Извън клетката в геоложки среди често това са минерали - например желязо или манган. В известен смисъл тези бактерии "дишат" желязо или манган. Прехвърлянето на електрони от клетката в минерал изисква каскада от специални химични реакции, така наречената верига на извънклетъчен електронен трансфер, която пренася електроните като слаб електрически ток. Някои учени използват тази верига, за да направят батерия - сложете електрод в колба с тези бактерии и може да генерирате електричество. Новооткритата система за извънклетъчен трансфер на електрони всъщност е по-проста от вече известната верига на пренос и изглежда се използва от бактериите само когато е необходимо, може би когато нивата на кислород са ниски. Досега тази проста верига за предаване на електрони е намерена в бактерии с единична клетъчна стена - микроби, класифицирани като грам-положителни бактерии - които живеят в среда с много флавини, производни на витамин В2. "Изглежда, че клетъчната структура на тези бактерии и богатата на витамини екологична ниша, която заемат, прави значително по-лесно и икономически по-ефективно прехвърлянето на електрони от клетката", отбелязва водещият автор, постдокторантът Сам Лайт (Sam Light). "По този начин смятаме, че обичайно изследваните минерално-дишащи бактерии използват извънклетъчен трансфер на електрони, защото е от решаващо значение за оцеляването им, докато тези новооткрити бактерии го използват, защото е "лесно”. За да разбере колко устойчива е тази система, Лайт работи съвместно с Каролайн Ай-Франклин (Caroline Ajo-Franklin) от Националната лаборатория "Лорънс Бъркли", която изследва взаимодействието между живите микроби и неорганичните материали за възможни приложения при улавянето и задържането на въглерода и генерирането на био-слънчева енергия. Тя използва електрод за измерване на електрическия ток, който протича от бактериите - до 500 микроампера - което потвърждава, че наистина се произвежда електроенергия. Всъщност те произвеждат толкова електричество - около 100 000 електрона в секунда на клетка - както известните електрогенни бактерии. Лайт е особено заинтригуван от наличието на тази система в Lactobacillus, бактерии, които са от решаващо значение за производството на сирене, кисело мляко и кисело зеле. Може би, предполага той, преносът на електрони играе роля във вкуса на сиренето и киселото зеле. "Това е важна част от физиологията на бактериите, която хората не осъзнават, че съществува и може да бъде манипулирана", коментира той. Интересно е как и защо тези бактерии са развили такава уникална система. Простотата - по-лесно е да се прехвърлят електрони през една клетъчна стена, а не през две - и възможността - като се възползват от повсеместните флавинови молекули, за да се отърват от електроните - изглежда, позволява на тези бактерии да намерят начин да оцелеят и в ниско кислородна и бедна на кислород среда." ... ...

Е, помислих си, че няма да ме разбереш. Не говорех за механичен момент - като сила - въртящ момент - само за сравнение го давах, щото си мислех, че е известно. Спинът на електрона (не "спин" на ядра, атоми или молекули) не е въртящ момент в механичния смисъл - няма обясняваща "класика" за "спин на частица". (Остави и моментна скорост - няма общо с "момент" на сила.) Импулсът е "сила по време" или "маса по скорост" http://physics-bg.org/au/021-impuls.php И не говоря за ЯМР. (В крайност - Механичният въртящ момент (сила по рамо на силата) за частица е продукт в противовес на момента на количеството на движение и като сумарно действие е също БАВНО изменение в сравнение промяната на момента на количеството на движение.)... Карай ... трудно е разбиране ...

(Че електронът не е сфера - може да си сигурен. (Въртене на "кълбо" около ос би било механичен момент) Спинът е ъгло-квантов момент - "момент на импулса". (Старото наименование беше "момент на количеството на движение"). При това направлението на вектора на момента на импулса НЕ МИНАВА по оста (ако си представяш електрона с форма като "моментно топче") и даже - няма приложна точка, щото непрестанно си променя направлението, големината и мястото вътре в образуванието. Това което се измерва е ПРОЕКЦИЯ на момента на импулса върху механичния момент. И тъй като е електромагнитна вътрешна характеристика на електрона, то се влияе от външно магнитно поле - резултат - все ново "въртене" при промяна на външното магнитно поле. Вътрешната честота на електрона е 1018 Hz , а честотата на външно магнитно поле е не повече от 1011 Hz. В този смисъл за единица външна промяна, електронът енергетично "има време" да избере минимална енергия на съществуването си - тоест, да "си нагласи" параметрите така, че най-малко да е действието му срещу околните нему полета. Затова често пиша: "Каквото "питаме" частицата, това и отговаря!" - питаме с бавна промяна на външни полета, БАВНО! Затова и не можем да надскочим Природата Експериментално - можем само да си измисляме подходящ модел, които по параметри да е съобразен с възможните за наблюдаване факти. Така мисля) https://bg.wikipedia.org/wiki/Спин В дясно има една картинка.

Ето филмчето за трите частици: (В момента на "раждане" на частиците по двойки са сплетени не случайно, според мен. Но, това, за неслучайно, е спорно, все още)

Май само статистиката е: (вицът по този повод, за весело) "Статистиката установи, че най-дълго живеят хората, които празнуват рождените си дни!.. Колкото повече рождени дни са празнувани, толкова по-дълго живеят!" Е, те тва е причина-следствие?! ...

Фетишизиране на сплитането., въпреки че в статията е споменато, че предположенията може да не се "отнасят" до физическа реалност: Тия ограничения "забраняват" ( в добрия смисъл на думата) тълкуванията, след като не се знае, на каква същност се дължат свойствата. (Известно е, че при "ако...- то..." в мат. логика дава истинен резултат при две лъжливи тълкувания... Едновременно. Това "едновременно" забърква кашичката, щото е пренебрегната декохеренцията - трептенията от околните полета и тези на апаратурата, които "казват" за "нула" време на спина на частиците, накъде е най-вероятното му проявление, не напълно зависимо от предисторията на състоянието му. Т.е. - има редица превръщания, които нямат общо със сплитане ... на "километри" разстояния) Така, декохеренцията показва отпадане на сплитането - разрушаване-изменение на самите свойства (на измерената част от свойство е повлияла структурата на апаратурата) и тълкуването "причина-следствие" става подвеждащо многовариантно, напр. - многовселенност(?!) - то е само в мисленето и няма признаци да е физическа реалност. ...

Власт на "квадратните" мутри, тип "тухла четворка"... било вярно?! http://megavselena.bg/polititsite-s-po-shiroki-litsa-sa-po-podatlivi-na-koruptsiya/ Политиците с по-широки лица са по-податливи на корупция? Серия от проучвания, проведени от изследователи от Калифорнийския технологичен институт показват, че когато видят снимки на политици, с които не са запознати, хората могат да направят сравнително добри преценки дали тези политици се поддават на корупция. Хората могат да направят тази преценка дори без да знаят нищо за политиците или кариерата им. И нещото, което изглежда, че повлиява тяхната оценка най-силно е, колко широко е лицето на политика. Индивидите, които правят тези преценки, постигат малко по-добър резултат в разпознаването на корумпирани политици, отколкото ако правят това като случайно предположение (въпреки че разликата е статистически значима). Решенията обаче стават много по-точни, когато се правят от група хора. Широчината на лицето – технически, съотношението на ширината към височината на лицето – е анализирана в предишни изследвания, и е показала корелация с агресивното поведение при мъжете. Това означава, че мъжете с по-широки лица имат по-голяма тенденция да бъдат агресивни и заплашващи към другите, отколкото мъжете с по-издължени лица. Изследванията също така показват, че хората с широко лице са възприемани от другите като по-застрашителни от тези с по-издължени лица. Новото проучване на Калифорнийския институт е първото, което показва, че наблюдателите имат умение да избират корумпирани политици въз основа само на снимка и че наблюдателите възприемат политиците с по-широки лица като по-лесно поддаващи се на корупция. „Няма съмнение, че хората създават първите си впечатления от друг човек на базата на това, което виждат в неговото лице. Например в сайтовете за запознанства хората често отхвърлят потенциалните индивиди на базата на снимки, без дори да четат профила им“, казва Чуджун Лин, изследовател, съавтор на проучването. Важно е обаче да се отбележи, че изследователите не твърдят, че политиците, които изглеждат лесно поддаващи се на корупция, по своята същност са по-корумпирани от тези, които изглеждат по-честни. Техните изследвания показват връзка между външния вид и корупцията, но според тях за това може да има много обяснения. Една възможност е, че ако лицето на политика е възприемано като нечестно, политикът може да получи предложение за подкуп по-често. Друга възможност е, че изглеждащите като по-лесно поддаващи се на корупция политици, не са по-корумпирани от „честните“ си колеги, но поради външния си вид, те са по-често подозирани, разследвани и осъждани за корупция. „Ако съдебното жури решава дали даден политик е виновен или не, много често външният му вид може да създаде негативно впечатление, което може да повлияе на решението на журито“, казва Лин, който добавя, че „чистите“ политици, използвани в проучването всъщност може и реално да не са „чисти“. Може би просто не са били хванати“. Проучването, което се появява в списанието Psychological Science, се състои от четири части. Част 1: Изследователите събират снимки на 72 американски политици, които са заемали длъжност на федерално ниво. Половината от тях са били осъдени за корупция, а другата половина са имали чисти досиета. За да има равнопоставеност всички включени политици са били мъже от бялата раса. Всички снимки са били черно-бели; с един и същ размер; като са представлявали фронтален, усмихнат портрет. Изображенията са били представени в случаен ред на 100 доброволци, които са помолени да оценят всеки политик за това колко корумпиран, нечестен, егоистичен, надежден и щедър изглежда. Част 2: Втората част от проучването повтаря като цяло част 1, но използва снимки на 80 политици, избрани за държавни и местни служби в Калифорния. Половината са нарушили Закона за политическа реформа в Калифорния – закон, който регламентира финансирането на кампаниите, лобирането и конфликтите на интереси на политиците, а другата половина има чисто съдебно досие. Както и преди, данните показват, че доброволците могат сравнително точно да диференцират корумпираните политици от чистите политици почти в 70% от случаите. Част 3: Третата част от изследването използва изображенията от част 1, но доброволците е трябвало да преценят политиците по нов набор от критерии: корумпираност, агресивност, мъжественост, компетентност и амбициозност. Данните от това проучване показват, че само изводите свързани с нечестност, егоизъм, агресивност, щедрост и надеждност, са диференцирали корумпираните политици от чистите политици в предсказанията на участващите в изследването. Изводите за компетентност, амбициозност или мъжественост не са били толкова точни. Част 4а: В четвъртата част на изследването учените са анализирали кои структури на лицата на политиците, доброволците са свързвали с нечестност и корупция. Лицата се характеризират с осем мерки, които описват неща, като разстоянието между очите, размера на скулите, дължината на носа и ширината на лицето. Сравнявайки данните от тези мерки срещу направените от доброволците преценки и реалните доказателства за корупционни присъди, изследователите установяват, че политиците с по-високи стойности на лицевата ширина са по-склонни да бъдат възприемани като корумпирани. Част 4б: В този експеримент учените са имали за цел да проверят дали ширината на лицето наистина е характерна за отрицателните възприятия за даден политик. Изследователите са събрали снимки на 150 политици и са ги манипулирали дигитално във вариант с широко лице и във вариант с издължено лица. 450-те получени снимки, включително 150-те непроменени оригинали, са били показани на 100-те участници, които, както и в предходните проучвания, са били попитани да оценяват всеки образ колко корумпиран, според тях е политикът. И отново, ширината на лицето е направила разликата. Доброволците са преценили, че версиите на политиците с широки лица са по-подозрителни от тези, които са с издължени лица. „Тези открития повдигат много интересни въпроси за бъдещи изследвания“, казва Лин. „Например, какъв е основният механизъм на корелация между възприеманата предполагаема корупция и реалните политически досиета, открити в нашето изследване? Дали наистина политиците, които изглеждат по-податливи на корупция е по-вероятно да бъдат подозирани, разследвани и дори осъдени?“ Констатациите могат да накарат един човек да се чуди защо все пак корумпираните политици се избират, ако хората могат да кажат, че са корумпирани, просто като ги погледнат. Според съавтора на изследването Ралф Адолфс, професор по психология, неврология и биология, много повече от простото възприемане на лицето в крайна сметка определя как чувстваме един човек. „В реалния свят не виждате само снимка на политик, виждате ги да говорят и да се движат“, казва Адолфс. „Лицето им може да определи първото ви впечатление, но има и други фактори, които идват постепенно и могат да заличат първоначалното чувство“. Преди да проведе това проучване, екипът е изследвал как характеристиките на лицата на политиците влияе на техния успех в изборите при различните култури. Учените планират да продължат изследването си върху преценките на хората въз основа на структурите на лицето. Следващият им проект кани доброволци да оценяват хората от всички сфери на живота по 100 различни характеристики, като например благополучие, смирение и здравословно състояние, на базата на техните лица. Изследването е публикувано в списание Psychological Science" ... ...

Почти перфектно обяснение и ... се "вижда", че философията е незаменима при направа на правилни изводи. В случая - не всичко е правилно, а ...Човешко!: http://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Kvantovoto-vplitane-obiasneno-prosto-ot-edin-nobelov-laureat_114264.html "Квантовото вплитане - обяснено просто от един нобелов лауреат „Квантовото вплитане е едно от най-изтънчените концепции в науката, но в основата му са прости принципи. Веднъж разбрано вплитането открива по-задълбочено разбиране на понятия като "множественост на световете" в квантовата теория”, пише във въведението на статията си за Quanta magazine Франк Вилчек (Frank Wilczek) - американски теоретичен физик, математик и лауреат на Нобелова награда, в момента професор по физика в Масачузетския технологичен институт. Представяме ви неговите обяснения за едно от основните странни явления в квантовата механика, което като че ли и Айнщайн не бе разбрал. Понятието квантово вплитане е обгърнато с очароваща мистерия и (по някакъв начин) е свързано с изискването на квантовата теория за необходимостта от "много светове". И все пак, по същество това са научни идеи със земен смисъл и конкретни приложения. Бих искал да обясня понятията вплитане и набор от светове толкова просто и ясно, колкото ги разбирам аз. I Вплитането често се разглежда като уникално квантово-механично явление, но не е така. Всъщност, за начало, като по-разбираемо, макар и необичайно, ще разгледаме една проста неквантова (или "класическа") версия на вплитането. Това ни позволява да разкрием тънкостите на самото вплитане, отделно от другите странности на квантовата теория. Вплитането възниква в ситуации, в които имаме частична информация за състоянието на две системи. Например, нашите системи могат да бъдат два обекта, които ще наречем „К-они” (c-ons). С "К" имам за цел да подскажа "класически", но ако искате да си представите нещо специфично и приятно в съзнанието си, може да мислите за нашите каони (както ще ги наричаме за благозвучие ние - бел. пр.) като за кексчета. Нашите каони ще имат две форми, квадратни или кръгли, и тези форми ще показват техните възможни състояния. Четирите възможни смесени състояния на двата вида каони са: (квадрат, квадрат), (квадрат, кръг), (кръг, квадрат), (кръг, кръг). Таблицата показва вероятността системата да се намира в едно от четирите изброени състояния. Каоните са "независими", ако знанието за състоянието на единия от тях не ни дава информация за състоянието на другия. Първата таблица има това свойство. Ако първият каон (кекс) е квадрат, все още не знаем формата на втория. Обратно, формата на втория не ни казва нищо за формата на първия. От друга страна, казват, че два каона са вплетени, ако информацията, да кажем, за единия от тях подобрява познанията ни за другия. Втората таблица ще ни покаже силно вплитане. В този случай, ако първият каон е кръг, ние ще знаем, че вторият каон също е кръгъл. И ако първият каон е квадрат, тогава вторият каон ще бъде също квадратен. Знаейки формата на единия, недвусмислено можем да определим формата на другия. Квантовата версия на вплитането е по същество същият феномен - т.е. липса на независимост. В квантовата теория състоянията се описват от математически обекти, наречени вълнови функции. Правилата, свързващи вълновите функции с физическите вероятности, въвеждат много интересни усложнения, както ще обсъдим, но основните понятия за вплетените системи, които демонстрирахме в класическия случай, остават същите. Кексчетата не са квантови системи, разбира се, но вплитане между квантовите системи възниква по естествен начин - например, след сблъсъци на частици. На практика, невплетените (независими) състояния са по-скоро редки изключения, защото когато системите си взаимодействат, взаимодействието създава взаимовръзки между тях. Да разгледаме например молекулите. Те се състоят от подсистеми, а именно електрони и ядра. Най-ниското енергийно състояние на молекулата, което се среща най-често, е силното вплетено състояние на нейните електрони и ядра, тъй като позициите на съставящите я частици никак не са независими. Когато ядрото се движи, електронът се движи с него. Да се върнем към нашия пример. Ако обозначим с Φ■, Φ● вълновите функции, които описват системата 1 с нейните квадратни или кръгли състояния и ψ■, ψ● за вълновите функции, които описват системата 2 с нейните квадратни или кръгли състояния, тогава в нашия пример всички състояния могат да бъдат описани като: Независими: Φ■ ψ■ + Φ■ ψ● + Φ● Ψ● + Φ● ψ■ Вплетени: Φ■ ψ■ + Φ● ψ● Независимата версия може да бъде написана и като: (Φ■ + Φ●) (ψ■ + ψ●) Забележете, че в последния случай скобите ясно разделят независимите части на първата и втората системи. Има много начини за създаване на вплетени състояния. Единият от тях е да се измери съставна система, която дава частична информация. Може например, че две системи са се „разбрали” да бъдат от една и съща форма, без същевременно да се знае коя форма са избрали. Тази концепция ще стане важна малко по-късно. По-характерните последици от квантовото вплитане, като ефектите на Айнщайн-Подолски-Rosen (EPR) и Грийнбърг-Хорн-Зелингер (GHZ), възникват в резултат на взаимодействието с още една особеност на квантовата теория, наречена "принцип на допълнителността". За да обсъдим EPR и GHZ, нека първо да ви запозная с този принцип. До този момент си представяхме, че каоните са в две форми (квадратни и кръгли). Сега си представете, че те са също могат да бъдат и в два цвята - червено и синьо. Разглеждайки класическата система, например, кексчетата, това допълнително свойство, ще означава, че каонът може да съществува в едно от четирите възможни състояния: червен квадрат, червен кръг, син квадрат и син кръг. Но квантовите кексчета - кванткексчетата - или квантони (q-on) - се държат много по-различно. Фактът, че в някои ситуации даден квантон може да има различни форми и цветове, не означава непременно, че едновременно има и формата, и цвета. Всъщност, здравият смисъл, изискван от Айнщайн от физическата действителност, не съответства на експерименталните факти, които скоро ще видим. Можем да измерим формата на квантона, но губим цялата информация за неговия цвят. Или можем да измерим цвета му, но губим информация за неговата форма. Според квантовата теория не можем едновременно да измерим и формата, и цвета. Никой не може да възприеме квантовата реалност в нейната пълнота, той трябва да вземете под внимание много различни и взаимно изключващи се картини, всяка от които дава своя собствена непълна представа за това, което се случва. Това е същността на принципа на допълнителността, такъв, какъвто бе формулиран от Нилс Бор. В резултат на това, квантовата теория ни принуждава да бъдем внимателни при приписването на свойства на физическата реалност. За да избегнем противоречията, трябва да признаем, че: Няма свойство, ако не е измерено. 2.Измерването е активен процес, който променя измерената система. II Сега да опишем две популярни (класически), но не „класически” илюстрации на странностите на квантовата теория. И двете са проверени в строги експерименти (в реалните експерименти хората не измерват формите и цветовете на кексчета, а ъгловите моменти на електроните). Алберт Айнщайн, Борис Подолски и Нейтън Розен (EPR) описват изненадващия ефект, който възниква, когато две квантови системи са вплетени. Ефектът EPR съчетава в специфична експериментално постижима форма квантовото вплитане с принципа на допълнителността. EPR-двойката се състои от два квантона, всеки от които може да бъде измерен по форма или цвят (но не и двете едновременно). Да предположим, че имаме много такива двойки, те са еднакви и можем да изберем какви измервания ще направим на техните компоненти. Ако измерим формата на един от членовете на двойката EPR, вероятно ще получим квадрат или кръг. Ако измерим цвета, тогава с еднаква вероятност получаваме червено или синьо. Интересните ефекти на EPR, смятани за парадоксални, възникват, когато правим измервания и на двата члена на двойката. Когато измерваме цвета на двата члена или тяхната форма, установяваме, че резултатите винаги съвпадат. Тоест, ако установим, че единият от тях е червен и след това измерим цвета на втория, откриваме, че е също червен - и т.н. От друга страна, ако измерим формата на единия и цвета на другия, не се наблюдава корелация. Тоест, ако първият е квадрат, тогава вторият с една и съща вероятност може да бъде син или червен. Според квантовата теория ще получим същите резултати, дори ако двете системи са разделени от огромно разстояние и измерванията са направени почти едновременно. Изборът на типа измерване на едното място очевидно оказва влияние върху състоянието на системата на другото. Това "призрачно действие на разстояние", както го нарече Айнщайн, очевидно изисква предаване на информация - в нашия случай информацията за измерването - със скорост, надхвърляща скоростта на светлината. Но дали е така? Докато аз не разбера какъв резултат имаш ти, не знам какво да очаквам за мен. Получавам полезна информация, когато разбера твоя резултат, а не когато ти измерваш. И всяко съобщение, съдържащо твоя резултат, трябва да бъде предадено по някакъв физически начин, по-бавно от скоростта на светлината. Но ако вникнем още, парадоксът започва да се размива. Нека да разгледаме състоянието на втората система, ако измерването на първата даде червен цвят. Ако решим да измерим цвета на втория квантон, той ще бъде червен. Но съгласно принципа на допълнителността, ако решим да измерим формата му, когато е в "червено" състояние, ще имаме еднаква вероятност да получим квадрат или кръг. Следователно резултатът от EPR е логически предварително определен. Това е просто принципът на допълнителността в друга опаковка. III Даниел Грийнбъргър (Daniel Greenberger), Майкъл Хорн (Michael Horne) и Антон Зелингър (Anton Zeilinger) откриват още един блестящ пример за квантово вплитане. Той включва три от нашите квантони, които са в специално подготвено вплетено състояние (GHZ-състояние). Разпределяме всеки един от тях на различни отдалечени експериментатори. Всеки от тях избира самостоятелно и случайно дали да измерва цвят или форма и записва резултата. Експериментът се повтаря многократно, но винаги трите квантона започват в състояние GHZ. Всеки отделен експериментатор получава произволни резултати. При измерването на формата на квантона е еднакво вероятно да получи квадрат или кръг. Измерването на цвета на квантона е също толкова вероятно да даде червено или синьо. До тук всичко е както обикновенно. Но когато експериментаторите се събират и сравняват резултатите, анализът показва невероятен резултат. Да наречем тези с квадратна форма и червен цвят "добри", а тези с кръгчетата и син цвят - "зли". Експериментаторите установявяват, че ако двама от тях са решили да измерят формата, а трети - цвета, тогава 0 или 2 резултати от измерванията ще се получат "зли" (т.е., кръгли или сини). Но ако и тримата решат да измерят цвета, тогава 1 или 3 измервания се оказват зли. Това се прогнозира от квантовата механика, и точно това се случва. Въпрос: Дали количеството на злото е четно или нечетно? В различни измервания се реализират и двете възможности. Трябва да изоставим този въпрос. Няма смисъл да се говори за количеството на злото в една система, без да се взема предвид как се измерва. И това води до противоречия. Ефектът GHZ, както е описан от физика Сидни Колман (Sidney Coleman), е "шамар от квантовата механика". Той унищожава обичайното очакване, получено от нашия опит, че физическите системи имат предварително определени свойства, независимо от тяхното измерване. Ако това бе така, тогава балансът на доброто и злото нямаше да зависи от избора на типовете измервания. След като приемем съществуването на ефекта GHZ, няма да го забравим и ще се разшири начина ни на мислене. IV Досега обсъждахме как вплитането не ни позволява да присвоим уникални независими състояния на няколко квантона. Същата логика е приложима и за промените в един квантон, възникващи във времето. Говорим за "вплетени истории" (вплитания във времето), когато на системата не може да се присвои определено състояние по което и да е време. Подобно на начина, по който се стига до конвенционалното вплитане, изключвайки някои възможности, можем да създаваме темпорални вплитения като извършваме измервания, събиращи частична информация за минали събития. В най-простите истории на вплитане имаме един квантон, изучаван от нас в две различни времеви точки. Можем да си представим ситуация, в която установяваме, че формата на нашия квантон е веднъж квадратна, а после кръгла, като и двете ситуации остават възможни. Това е времева квантова аналогия с по-простите варианти на вплитане (в пространството - бел. пр.), описани по-горе. С помощта на по-сложни споразумения (протокол), можем да добавим малко допълнителност в тази система, както и да дефинираме ситуации, които водят до свойството "множественост на световете" в квантовата теория. Нашият квантон може да се подготви в червено състояние, след което да се измери и да се получи в синьо състояние. И както в предишните примери, както не можем на квантон трайно да присвоим свойството цвят в интервала между две измерения, така той няма определена форма. Такива истории ни карат да осъзнаем по един ограничен, но напълно контролируем и точен начин интуицията, която лежи в основата на свойствената на квантовата механика множественост на световете картина. Едно определено състояние може да бъде разделено на две противоречащи си една на друга исторически траектории, които след това отново да се свържат. Ървин Шрьодингер, основателят на квантовата теория, е скептичен относно истинността на тази картина, подчертавайки, че еволюцията на квантовите системи естествено води до състояния, чието измерване може да даде изключително различни резултати. Неговият мислен експеримент с "котката на Шрьодингер" постулира, както знаем, квантовата неопределеност, изведена на ниво влияние върху смъртността на котките. Преди измерването на котката не може да ѝ бъде приписано свойството живот (или смърт). И двете състояния - или нито едното от тях - съществуват заедно в други светове на възможности. Езикът, който използваме в ежедневието си, е неподходящ, за да обясни квантовата допълнителност, тъй като тя липсва във всекидневния ни опит. Практически котките взаимодействат с околните въздушни молекули, както и с други предмети по съвсем различни начини, които зависят от това дали са живи или мъртви, така че на практика измерването се стартира автоматично, а котката остава стабилно в едно от двете състояния - жива (или мъртва). Но историята на вплитането описва квантони, които са Шрьодингерерови котета. Пълното им описание изисква да вземем предвид две взаимно изключващи се траектории на свойства Контролираната експериментална реализация на истории на вплитане (времево вплитане - бел. пр.) е деликатен въпрос, тъй като изисква събирането на частична информация за квантоните. Конвенционалните квантови измервания обикновено събират цялата информация наведнъж - например определят точната форма или точния цвят - вместо да получават частична информация. Но това може да се направи, макар и с изключителни технически трудности. По този начин можем да зададем определен математически и експериментален смисъл на концепцията за "множественост на световете" в квантовата теория и да демонстрираме нейната реалност. " ... ... Неправилността произлиза от това, че при експеримент се ползват Вещеви обекти (прибори), а там се губи (изкривява) информацията. Изводите - може и да не са такива! ...

Ето и едно филмче- с геометрия, в което, за десетина минути (не е много сложна - обяснения за любители), нагледно се "вижда" (се разбира под "кривина") що е то кривина на пространство и, че "правата" линия не е права... https://www.youtube.com/watch?v=BpC6jOL-tNk ... ... Най-новите измервания (имаше статия) са показали, че поне околният Космос е с плоско пространство. (тогава излиза, че обектите не се "рисуват" плоско-евклидово при еволюционното си създаване, а в неевклидово "пресмятане" по геометрии, та стават "криви" при евклидов-наглед...) ...

Имало и виновници, значи!.. Грешка в стандартизацията? http://nauka.offnews.bg/news/Skeptik_3/Kogato-obrazovatelnata-sistema-se-provalia_114512.html "Когато образователната система се проваля Увеличаващото се количество данни от различни области в последните десетилетия подсказват, че популярните методи за измерване и обобщаване на индивидуалните характеристики, по-скоро вредят, отколкото помагат за разбирането на отделния индивид. Обичайно прилаганите тестове - за образователен прием, психично здраве, личностни типове, интелигентност, модели на мозъчната активност, критерии за прогреса в психотерапевтични лечения и дори фирмените политики за подбор на кадрите, се оказва, споделят някои фундаментални недостатъци, правещи ползата от тях крайно съмнителна. Възможно ли е всъщност стандартизираните тестове, на които милиарди ученици по целия свят са подлагани поколения наред, да се окажат плод на упорита математическа заблуда — пита образователният активист Карим Дерек (Karim Derrick) в Medium. Кратка история на стандартизацията ..." "... Статистика и „статистизъм“ Традиционен "похват" на тейлъризма и съвременните му развития може да се открие в т. нар. rank and yank (ритай или се омитай) система. Характерното за нея е, че се определят ограничен брой места за постиженията на служителите в дадена организация, според формата на Гаусовото разпределение. За 100 човека, подбрани на случаен принцип, Гаусовата крива на интелигентността "предсказва", че 68 от тях ще се окажат "посредствени", 14 "умни", 14 "интелектуално затруднени", 2 "гениални" и 2 "тежко увредени". Източник: Hyperphysics Обърнато в rank and yank корпоративната версия означава, че независимо колко сходни резултати получат служителите в годишното оценяване, за бъдещето им в организацията са отредени крайно различни пътища..." ... "... Серия експерименти на образователния психолог Бенджамин Блум (Benjamin Bloom) и негови сътрудници от 80-те адресират точно този въпрос. В експериментите си те подбрали група ученици от обикновени училища, чието ниво на овладяване на материала в някаква област следвало нормално разпределение. Някои се справяли по-лесно, други се запъвали. Когато обаче били поставени от групова в индивидуална форма на обучение, със собствен наставник, противно на всякаква логика, резултатите на тези ученици се повишили с поне две стандартни отклонения, а разпределението се събрало около средната стойност. За ученик, в средата на разпределението, това означавало да достигне категорията на "гениите" (горните два процента), според традиционната класификация на Галтън. Съотношение преподавател - ученик в три експериментални условия. От ляво надясно: обикновен клас от 30 души, клас по майсторство и индивидуален урок. Най-високи резултати се постигат в индивидуалния урок. Източник: Bloom, 1984. Голям брой изследвания, прилагащи подхода на динамичните системи, разкриват впечатляващи различия за начините, по които хората могат да достигнат до еднакъв резултат, стига средата да се окаже достатъчно гъвкава и свободна, за да им го позволи..." ... ... Цялата статия е доста дълга - подбрах интересното (за мен) ...

Скенер, повишаването на температурата не води ли до повишаване на честотата? Мисля си, че Сканер (отговорил е докато пиша) визира идеализиран процес, при който са изведени формулите. Да, но точно тук е разликата: "откритието" на описаното в статията - резонанс "в геометрията" Говоря за практиката. Дължината на излъчената вълна при вещества се определя не само от отделни атоми, а от колективните им действия. Корелация има, ако се отчете ОВ от групиране на атомите в колектив. (Затова споменах зърнест модел и обвивки на "цели" зърна - тези обвивки са граници на зърната и формират: поглъщане+престой+излъчване на зърното, като цяло, а това съответства на дължина на вълна, която е по-голяма от "атомната", дори и чисто геометрично). (От опити за направа на панелни радиатори - върху подложка-стъкло с вакуумно разпрашване направихме змиевик от кантал и му "пуснахме" ток. Работи три дни и ... канталът се прокъса - различна обемна деформация на материалите. Затова търсихме материал, подложка, която да е с приемлива деформация. Законът на Вин - за различните материали показа- график от учебник, за възможно технически ниска Т: Камък, при около Т400 градуса, дава максималното си излъчване в пространството. При това, топлото което се получава е най-комфортно за човешкото тяло - чист бонус. (важни се оказаха акумулиращите печки, щото са на "тухла") Така равновесното състояние при нагряване на вещество се разглежда в среда, а при среда не се работи с "с", а с "с-среда". Константата вече не е "константа", а "коефициент", защото зависи и от вида на материала, в който има и колективни взаимодействия - динамични са измененията.) ...

Този път са се обединили - за добро най-сетне http://megavselena.bg/chista-energiya-delene-na-vodata-sys-slyncheva-svetlina/ Чиста енергия: делене на водата със слънчева светлина Делене на водата, захранвано от слънчева светлина може да се превърне в обещаващо средство за генериране на чиста и съхраняема енергия. Учени създадоха нов катализатор, базиран на полупроводникови наночастици, улесняващ всички реакции, необходими за „изкуствена фотосинтеза“. В светлината на глобалното изменение на климата съществува спешна необходимост от разработване на ефективни начини за получаване и съхранение на енергия от възобновяеми енергийни източници. Фотокаталитичното разделяне на водата на водородно гориво и кислород осигурява особено атрактивен подход към този проблем. Ефективното прилагане на процеса, който имитира биологична фотосинтеза обаче, си остава техническо предизвикателство, тъй като включва комбинация от процеси, които могат да се намесват и да си пречат. Сега физиците от LMU (Ludwig-Maximilians Universitat Munchen), ръководени от д-р Яцек Столарчик и професор Йохен Фелдман, в сътрудничество с химици от Университета във Вюрцбург, ръководени от проф. Франк Вюртнер, успяват да демонстрират за първи път пълното разделяне на молекулите на водата с помощта на катализатор система „всичко в едно“. Тяхното ново проучване е публикувано в списанието Nature Energy. Техническите методи за фотокаталитичното разделяне на водните молекули използват синтетични компоненти, за да имитират сложните процеси, които се осъществяват по време на естествената фотосинтеза. В такива системи, полупроводникови наночастици, които абсорбират светлинните кванти (фотони), по принцип могат да служат като фото катализатори. Абсорбцията на фотона генерира отрицателно заредени частици (електрони) и положително заредени видове, известни като „дупки“, и двете трябва да бъдат разделени пространствено така, че водната молекула да може да бъде редуцирана до водород от електрона и окислена от дупката за образуване на кислород. Във физиката, химията и електронното инженерство електронната дупка (често наричана просто дупка) е липсата на електрон в положение, в което може да съществува в атом или атомна решетка. Тъй като в нормален атом или кристална решетка отрицателния заряд на електроните се балансира от положителния заряд на атомните ядра, отсъствието на електрон остава нетен положителен заряд в мястото на дупката. „Ако човек иска само да генерира водороден газ от водата, дупките обикновено се отстраняват бързо чрез добавяне на химически реактиви“, казва Столарчик. „Но за да се постигне пълно разделяне на водата, дупките трябва да бъдат задържани в системата, за да задвижват бавния процес на окисляване на водата.“ Проблемът се състои в това, че двете половинки реакции се осъществяват едновременно върху отделни частици, като същевременно се гарантира, че обратно заредените видове не се рекомбинират. В допълнение, много полупроводници могат да бъдат окислени сами и по този начин унищожени от положително заредените дупки. „Разрешихме проблема, като използвахме нанороди от полупроводников материал кадмиев сулфат и пространствено отделихме площите, на които се появиха окислителните и редукционните реакции върху тези нанокристали“, обяснява Столарчик. Изследователите „украсяват“ върховете на нанородите с малки частици платина, които действат като приемници за електроните, възбудени от абсорбцията на светлина. Както вече беше показано от групата в LMU, тази конфигурация осигурява ефективен фотокаталист за редуциране на водата до водород. Окислителната реакция, от друга страна, се извършва отстрани на нанорода. За тази цел изследователите на LMU прикрепят към страничните повърхности катализатор за окисляване на основата на рутения, разработен от екипа на Вюртнер. Съединението е оборудвано с функционални групи, които го закрепват към нанорода. „Тези групи осигуряват изключително бърз транспорт на дупки в катализатора, което улеснява ефективното генериране на кислород и минимизира увреждането на нанородите“, казва д-р Питър Фришан, един от инициаторите на проекта във Вюрцбург. Проучването е било проведено в рамките на интердисциплинарния проект „Solar Technologies Go Hybrid“ (SolTech), финансиран от правителството на Бавария. „Мисията на SolTech е да изследва иновативни концепции за превръщането на слънчевата енергия в неизкопаеми горива“, казва професор Йохен Фелдман от катедра „Фотоника и ортоелектроника“ в LMU. „Разработването на новата фотокаталитична система е добър пример за това как SolTech обединява експертните познания, налични в различни дисциплини и на различни места. Проектът не би могъл да успее без интердисциплинарното сътрудничество между химици и физици в две институции“, добавя Вюртнер, който заедно с Фелдман инициира проекта SolTech, стартирал през 2012 г. Публикувано в sciencedaily.com ...

http://megavselena.bg/fundamentalen-zakon-vyv-fizikata-se-provali-v-test-s-obekti-v-nano-mashtab/ Фундаментален закон във физиката се провали в тест с обекти в нано мащаб Законът на Планк за интензивността на излъчване на абсолютно черно тяло се доказваше добре в тестовете в продължение на цял век, но нов анализ показва, че се проваля при най-малкия мащаб. Какво точно означава това не е съвсем ясно все още, но когато се „чупят“ фундаментални закони, обикновено следват нови открития. Такова откритие няма просто да засегне физиката на атомно ниво, но може да повлияе на всичко – от климатични модели до разбирането ни за формирането на планетите. Законът на Планк е бил тестван от учени от “Уилям и Мери“ във Вирджиния и Университета на Мичиган, които били любопитни дали старото правило може да опише как топлинната радиация се емитира от нано обекти. Законът не само се провалил, но експерименталният резултат се оказал 100 пъти по-голям от прогнозата, което означава, че нано обектите могат да излъчват и да абсорбират топлина с много по-голяма ефективност от тази, която настоящите модели могат да обяснят. „Така е във физиката,“ казва физикът от Уилям и Мери Мумтаз Казилбаш. „Важно е да премериш нещо експериментално, но също така е важно действително да разбереш какво точно се случва.“ Планк е едно от най-големите имена във физиката. Би било подвеждащо да кажем, че той е бащата на квановата механика, но работата му със сигурност играе ключова роля в сектора. От древни времена хората знаят, че горещите неща излъчват светлина. Знаем също така, че има връзка между цвета на светлината и нейната температура. За да проучат това в детайл, физиците от 19 век биха изследвали цвета на светлината вътре в черна нагрята кутийка, гледайки през малка дупка. Тази „радиация на черно тяло“ дала сравнително прецизна мярка за това отношение между цвета на светлината и температурата. Намирането на проста формула, която да опише дължината на вълната в цветовете и нейната температура се оказало голямо предизвикателство, затова Планк подхванал темата под различен ъгъл. Подходът му бил да опише начина, по който светлината се абсорбира и излъчва като махало с изразходването на дискретни количества енергия която се засмуква и изхвърля. Това просто бил удобен начин да се опише модел на светлината. Моделът сработил перфектно. Този подход с „количество“ енергия генерира десетилетия дебати за естеството на реалността и формира основите на физиката, каквато я познаваме днес. Законът за топлинния трансфер на Планк представлява теория, която описва максималната честота, при която топлинна енергия може да бъде излъчвана от обект при определена температура. Това работи много добре при видими обекти, разделени на видимо разстояние. Но какво става ако приближим обектите един до друг, ако разстоянието между тях не стига до единична дължина на светлинната вълна, която се емитира? Какво става тогава с махалото? Физиците, които се занимават с динамиката на електромагнетизма вече знаят, че тук се случват странни неща – в зоната, известна като близкото поле. Връзката между електрическия и магнитния аспекти на електромагнитното поле става по-комплексна. И предишни изследвания са установявали големи разлики между начина, по-който се движи топлината в близкото поле в сравнение с далечното поле, наблюдавано от Планк. Но това само в случаите, когато разстоянието е по-малко от дължината на вълната на емитираната радиация. А размерът на самите обекти? Пред изследователите имало голямо предизвикателство. Те трябвало да създадат обекти с размер около 10 микрона – приблизителната дължина на вълната на инфрачервената светлина. Учените използвали две мембрани с дебелина едва половин микрон, разделени на разстояние, което ги позиционира в далечното поле. Нагряването на едната мембрана и измерването на другата им позволило да тестват закона на Планк с висока степен на прецизност. „Законът на Планк за радиацията казва, че ако приложим неговите идеи, формулирани за два обекта, то трябва да получим дефинирана степен на енергиен трансфер между тях“, казва Казилбаш. „Това, което наблюдавахме в експеримента е, че степента на енергиен трансфер всъщност е 100 пъти по-висока от това, което казва законът на Планк при много малки обекти.“ Казилбаш оприличава явлението на вклюването на струна от китара на различни места по нейната дължина. „Включването на различни места ще доведе до по-ефективен резонанс на определи места по нейната дължина.“ Аналогията представлява полезен начин за визуализация на феномена, но разбирането на физичните детайли зад това откритие може да има голямо отражение върху модерната физика. При това не говорим само за нанотехнологиите, а в далеч по-голям мащаб. Този хипер ефективен енергиен трансфер може да промени разбирането ни за излъчването на топлина в атмосферата или при охлаждането на тела с размерите на планети. Все още е мистерия откъде идват различията, но потенциалът на откритието е голям. „Навсякъде, където радиацията играе важна роля във физиката и науката, там това откритие е с голяма важност“, допълва Казилбаш. Източник: sciencealert.com ... ... С оцветеното (от мен) съм съгласен.. Резонанс е в основата. Известен е и законът на Вин - максимума на излъчване по дължина на вълна зависи от вида на материала който се нагрява и излъчва. Тоест - зависи от осъществени връзки (подредба) на веществата. Зърнестия модел дава излъчване освен от йонизация-рейонизация и разпад на единични връзки, дава излъчване и от обвивката (размерът й е от порядъка ИЧ-дължини на вълната) на колективи от зърна. Това е "допълнителното" към ефективност както при излъчване, така и при поглъщане. За строеж-структуриране от "само себе си" с по-малки размери, се обменя енергия от негативна ентропия заради "по-късите" нови връзки - "хващат" високата честота в себе си, но като общо-цяло се отклоняват (трептят) на по-малка дистанция от преди... И - ако "вкараме" термометър, частите му ще затрептят на висока честота - горещо, демек. Ако измерваме Т само по излъчено - трябва да съобразим измереното с вида на материала и на възможните връзки между частите му...- кои са резонансите му, собствените му честоти. (В техниката - от отдавна се ползва за предотвратяване на счупвания в механиката - на валове, примерно - да се избягват обороти, които са в резонанс със собствените честоти на вала, или - бързо да се прехвърля (преминава) на други обороти, ако не е било неизбежно. В този смисъл - няма нова физика - има неотчитане на влиянието на резонансни явления в сметките.) ...

Някак си, "задачата" на Риман се решава в Природата: http://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Iznenadvasht-skrit-red-obediniava-prostite-chisla-i-kvazikristalite_114404.html "Изненадващ скрит ред обединява простите числа и квазикристалите Как един "невъзможен" кристал хвърля нова светлина върху задача за 1 милион долара Изследователи от Принстънския университет откриха модели в простите числа, които са подобни на тези, които се намират в позициите на атомите в някои квазикристални материали. Kyle McKernan, Office of Communications Простите числа изглеждат привидно случайно разпределени сред другите числа, които имат делители, но се оказа, че не са толкова разбъркани, колкото се смяташе досега. Нов анализ на изследователите от Университета Принстън разкри скритите модели, които имат някои подобни на кристали материали. Изследователите откриват изненадващо сходство между последователността от прости числа в дълги участъци на числовата ос и модела на резултатите от осветяването с рентгенови лъчи на материал, разкриващо вътрешното разположение на неговите атоми. Анализът може да доведе до прогнозиране на простите числа с висока точност, твърдят изследователите. Това има връзка с една от математическите „Задачи на хилядолетието”, за чието решение Институтът Клей дава един милион долара. Проучването е публикувано в списание Journal of Statistical Mechanics:Theory and Experiment. "Ние показахме, че простите числа се държат почти като кристал или по-точно, като кристално подобните материали, наречени квазикристали", отбелязват Салваторе Торквато (Salvatore Torquato), професор по естествени науки и химия в Принстънския институт за наука и технология на материалите. В сравнение с типичните кристали квазикристалите показват по-сложно подреждане на върховете на Браг. Когато преминават през кристали, рентгеновите лъчи се отразяват от атомните равнини в посоки, определени от закона на Браг. Пиковете в типичните кристални форми са на равномерни интервали с празнини между тях. В квазикристалите между двата избрани върха на Браг попада друг връх на Браг. Квазикристалите са структури, подобни на кристалите, но тяхната симетрия не се получава с транслиране - моделите на подредбата на атомите им никога няма да се повтарят. Чрез преместване на част от кристала във всяка посока можем да стигнем до друг, идентичен участък, но същото не е вярно за квазикристала - в него можем да видим в други симетрии, като петоъгълна ротационна симетрия. (повече „Квазикристалите - между два свята” и „Учени обясняват математически квазикристалната структура”) Изследователи от Принстън откриват сходство между моделите на атомите в някои кристално подобни материали и простите числа. Тук червените точки обозначават непростите числа, а черните точки означават просто или "атом". Кредит: S Torquato et al. Uncovering multiscale order in the prime numbers via scattering, Journal of Statistical Mechanics: Theory and Experiment (2018). 2D кристал (вляво) в сравнение с 2D квазикристал (вдясно) - мозайка на Пенроуз. Простите числа са числа, които могат да се делят само на себе си и на единица. Много големите прости числа са градивни елементи на много криптографски системи. Простите числа се разполагат сякаш произволно по числовата ос, макар че математиците виждат някаква подредба. Първите няколко примера са 2, 3, 5, 7 и 11, като стават по-редки с напредването по числовата линия. Торквато и колегите му установяват, че когато се изследват големи поредици от числовата ос, простите номера са по-подредени от предполаганото досега, като попадат в рамките на клас от модели, известни като "хипереднаквост" (hyperuniformity). Този странен модел е открит в разнообразни ситуации - от клетките на ретината на птиците, в метеоритни минерали до крупномащабната структура на Вселената, наблюдавана за първи път в началото на 2000 г. Кейти Спейлдинг (Katie Spalding) от IFLScience обяснява този модел на привидно случайно разхвърляни неща, в които има скрита подреденост, по следния начин. Представете си например пакетче микс от ядки от магазина и можете да видите как от случайни вибрации и разклащания частиците от само себе си се подреждат като си запълват всяко ъгълче и пролука почти перфектно. Подобна техника обяснява резултата на екипа на Принстън Екипът на Торквато показа, че този модел има връзка с хипотеза на Риман, която казва, че простите числа следват модел, тясно свързан с дзета - функцията на Риман. Хипотезата може и да е вярна - но много математици, често настроени не толкова романтично, казат, че е прекалено красива, за да е вярна. И вече 160 години, откакто Риман я представи за пръв път, никой не успя да я докаже, въпреки че Институтът Клей дава един милион долара за това. (може да прочетете повече тук „Хипотезата на Риман за лаици”). Настоящото изследване използва теорията на числата, за да изгради теоретичната основа на своите числени експерименти. Изследователите осъзнават, че макар простите числа да се появяват случайно в кратки интервали, за по-дълги участъци от числовата линия може да се намери закономерност в иначе привидно хаотичните позиции на простите числа. Екипът откри точни индикации на такъв модел използвайки компютърни симулации, за да види какво ще се случи, ако простите числа се разглеждат като низ от атоми, подложени на рентгеново лъчение. Откритието на изследователите може да помогне както в областта на математиката, така и в науката за материалите. "Простите числа са с красиви структурни свойства, включително и неочакван ред, хипереднаквост и ефективно гранично-периодично поведение", заяви Торквато. „Простите числа ни помагат да проучим това ново състояние на материята”. "Очарователното на това изследване е, че ни дава различна перспектива на простите числа: вместо да ги разглеждате като числа, можем да ги видим като частици и да се опитаме да очертаем техния модел (структура) чрез рентгенова дифракция", обяснява Хенри Кон (Henry Cohn), главен изследовател в Microsoft Research, неучаствал в проучването." ... ... Това, като че ли налива вода в мелницата "Вселената е математическа", но - не е така. Заради кохеренцията Вселената е Вероятностна (не на случайни връзки)- трептенията в околните полета (и изпитващи) "казват" каква е вероятността за създаване на нови връзки, които са устойчиви именно в "такава" среда. И когато резултатът не може да се "дели на повече", се застопорява - нещо друго (друга връзка с повече възможности) може да се разнообразява, но не и тази връзка. ...

По-интересно е: енергията се "взема" от намаляването на ентропията на твърдото състояние "лед". https://bg.wikipedia.org/wiki/Ентропия "...През 1877 г. Лудвиг Болцман открива, че ентропията S на една система е пропорционална на логаритъма от броя Ω на възможните микросъстояния, съответстващи на дадено макроскопично състояние. В случая на идеален газ микросъстоянието се определя от местоположението и импулса на всяка от градивните частици на системата. Болцман е установил, че , където k =1,38.10-23 J/К е т. нар. константа на Болцман. Тази формула е част от статистическата термодинамика, която описва термодинамичните системи чрез поведението на съставящите ги компоненти. Формулата на Болцман свързва микроскопичните свойства на системата (броя Ω на микросъстоянията) с едно от нейните макроскопични термодинамични свойства (ентропията S). От формулата на Болцман се вижда, че ентропията е функция на състоянието. Тъй като Ω може да бъде само естествено число (1, 2, 3 и т.н.), то ентропията може да приема само неотрицателни стойности." ... ... При това, се увеличава ентропията в околността и общо - ентропията нараства. (преди време разисквахме задачката: Защо като извадим от фризера охладена стъклена бутилка лимонада и отворим тапата - лимонадата става на лед - явно е преохладена. Играе налягането и способността на "малките" мехурчета пара да служат за зародиши при кристализация. (Сканер е обяснил, за нуждата от зародиши) При кристализация важи принципът: "Всичко или нищо!" , затова протича бързо, за целия обем и промяната му ... чупи "обвивката") ...

Само знам, че с физическа апаратура се стремят да измерят ??? Разни облъчвания с ел. полета, магнитни полета, високи-ниски честоти при различни потенциали - въобще физика на ента степен + химия в квантовия й вариант за "контрастност" и т. н., за установяване на ... незнайно какви, но физико-химически параметри. Регистриращата апаратура Преобразува слабите обменни потенциали в мозъка за докарването им във видимия диапазон на елмагн. вълни, "цък", и ... започва "гадаене" по картинката... Поне това показват изследователите на мозъка. Но, известно е, чувствата не са само химия и/или физика. Те, чувствата и др., са съпроводени от промяна на параметри на химия и физика, но не Еднозначно. Затова е трудно и се търсят някои общи характеристики, по скоро - ситуационно - на реагиране на участъци от мозъка. Е, ако се знае КМ, мисля си - може да помогне в разсъждения. Например - Файнман казва, за изследване на свойствата при преминаването на неутрални частици през уредите Щерн-Герлах и Раби - молекулните снопове (перифразирам) - частиците губят информацията за предишното си състояние (за миналото си) при поставяне на прегради по пътя им (преградите са електрически и магнитно неутрални). От къде частиците в променливо магнитно поле, "знаят" кой път хванат, като даже "забравят" кои са! Ей такива тънкости има и в мозъка, май... Понеже, забравяне има. ...

Обсъждаш само за вещевите (веществените) обекти. Да, ама физическата информация е в полевите обекти - фотоните (поляризация, фаза, импулс, спин), а психическата информация (само тя може да е "ненужна") е в главите ни. Затова някои залитат по солипсизъм, макар и по "математически" път. За да се избегне това - трябва понятие за съществуване ... в главите ни - тоест, пак се отива във философски разсъждения и тогава - наистина е важна Гледната Точка (светоглед). Материя е и полевата форма, и вещевата форма, а приложимото на практика правило за съществуване е: "Взаимодейства, следователно съществува!". Гравитацията въздейства и на живото, и на умрелото ..,. и на немислещото (когато спи, например) (има и едно неписано правило: При достатъчно високо напрежение, всичко е проводник . Демек - "нещо" може да се подрежда за пренос на импулс.) (По 3 и 3.1 - "Гладък" е вакуумът в Космоса, въпреки че има предполагаема характеристика на "квантова пяна". При предположение за Зърнест модел на вакуум - "стоящи вълни" в потенциални ями са отделни зрънца, които не сменят местата си в пространствената вакуумна решетка. Само променят момента на импулса си (вектор) по големина и посока ("ври и кипи")- непрестанно, с огромна (за Изследовател) честота - над 1026 Hz. В миналото са го считали за етер-светоносна среда (сега искат да го заменят с тъмна материя и тъмна енергия) и са търсили опитно "етерен вятър" при движение на телата през етера. Въобще не са отчели, че телата може да са направени от "подреждане" частите на етера - трептене около моментен център (за наглед: "змията захапа опашката си" ) на същия тоя етер и, съответно, отклоненията от неподвижността му (при образуването си частицата - има остатъчна подвижност - движение по инерция, по направление на сума от образуващите фотони на етера), поражда реакция в околността на подреденото - съпротива, пропорционална на масата. Масата се е считала за даденост! на частиците от след ГВ. А тя е съпротива- инертност, забавяне на движение заради "време" за образуване - повтаряне на себе си, без зрънцата да променят мястото си в решетката. .(заради неподвижността на частите на основата се изпълнява принципът за минимално действие) Тоест - тия образувания, Сърфират върху зрънцата на вак.решетката. И така - всяка промяна на подреденост на вакуумната подложка се отразява на движението на обектите. Става възможно да се Обяснят всички видове взаимодействия със слоист модел на вещевите обекти и връзките им с полевите обекти.) ...

Да и за мен е интересна статията - макар и само скицирано, доста информация има, което "пречи" пък, да се направи ... обоснован общ, еднозначен извод (?!) Съм на мнение - математиката е "човешко творение". Абстрактно творчество, друга "порода" изкуство. (Доколкото съм разбрал хипотезата на Пенроуз, ако си отговори на този въпрос: " Как е възможно умът да се роди от материята? ", ще е възможно да се приеме, че математиката е човешко творение, човешка дейност за намиране на величина "действие", в абстрактен вариант за употреба. Е, отговорено е - може умът да е рожба на високоорганизираната материя. Самоорганизацията и саморегулацията на материята е посредством Обратна Връзка (ОВ) - доколкото всички връзки между веществени обекти са полева форма на материя. Можем да си нарочим Отправна Система в "празното", в полева форма, но не можем да се "хванем" за нея, като към Координатна Система, обикновено, захващана за вещеви обект. И в мозъка е така - Съзнанието е отношение, съотнасяне към информацията в просветващи символи - памет на структури като временна и условно постоянна, но тъй като е "вълново" търсенето на конкретен абстрактен образ, то и Гледната Точка (моментна ОС) непрестанно се променя - динамично. Умът, сравнява и търси логически връзки "да осъзнае" абстрактното, като отсява с метод "проба-грешка" на множество проявили се едновременно образи. И най-важното, може да търси ЛОГИКА на избора на абстрактен образ, но може и да не търси (да не се съобрази с) логически връзки... Няма значение, тъй като образите са идеални, а не реални.) ...

За верен отговор е приет "б" : Гравитацията предизвиква реално изкривяване на пространството и времето. (при мен - хипотезата - няма колебание. За реалност възприемаме това, което можем да измерим с експеримент, а такъв е направен - изкривяване на пътя на лъчи от звезда "зад" Слънцето. (проверка на теорията на Айнщайн). Теоретично светлината се движи (пренася импулс) по геодезични траектории - невидими линии по които преносът се осъществява с мин енергия. Само в средни мащаби лъчът се движи "по права" - "не виждаме" безкраен радиус на кривина. Експериментът "доказващ" теорията, е за влияние на гравитационното поле върху "невидимата" траектория. Но в хипотезата - посоката и направлението при непрестанното образуване на обектите се влияе от вакуумната подложка. Гравитоните създават подредена вакуумна подложка около масивното тяло, а фотоните "следват" плътността й. Следователно - при промяна плътността на подреденост на основата, преносът на импулс ще следва кривина заради еквипотенциалните повърхнини, които са "заложени" в околното пространство от "тежко" тяло. Реално е изкривяването, защото всеки наблюдател, при свободно движение, "следва" геодезичните. В момент, в който се отклони - му действат "възстановяващи" положението СИЛИ. Силите са реалност за потърпевшото. Във Вселенски мащаби - гравитони има навсякъде, но с различна плътност - значи, реално има някакви кривини на пространството. Времето (часовник) е заложено с честота на образуване на обектите и за Изследовател, може да има различни величини, заради възможността да пренебрегва, да "не вижда" пространство-време, а да вижда отделни части пространство - ограничена протяжност и отделно време - при процеси. Понеже е лишен от бързина на виждане (скорост, в която се вкл. време), спрямо бързината на непрестанно образуване на обектите, бързина на проявления на свойствата им в микро мащабите.) ...