ramus

мъка, мъкааааа - всеки път си казвам - е, по-зле от това няма как. И всеки пореден път - още и още. А цитатниченето - направо е черешката на тортата... Колега, ако знаете колко още други 'иронии' освен самочувствието има.. Те са ви пред очите, но си нямате очи. И по-добре сте си така, спирам че имам усещането че общувам с първокласник или екпериментален бот, пред-алфа версия, от новосъздадена гаражна софтуерна компания.

... ама надали. Та ти продължаваш да показваш че нямаш никаква идея какво четеш и как да го разбираш. Всеки пореден коментар, все повече... Да, да - тежко е... Мъка, мъкааааа Обаче - спокойно, не си сам. В предишната тема имаше и други изцепки от същия вид. Ти поне си директен и прям - каквото отвътре, такова и отвън. какво да кажем за няколко други... които не им стиска да си отворят душицата и да избамкат подходящо квото им е там - ей така, по "мъжки" първосигнално... Как се задържа, а - питаш ли ги.? Щото в приказния сценарий героят е "защитника на 'изконността'", даже спасител, будител на съхраняващите (се)... че горките изживяват че им се изплъзват 'съхранените' консерви. Развалят се, кофти работа... А драмата избива на бунт, та и революции. мамицата им женска - на оръжие братя мъже... Конвенции - аааа!

изненада от теб няма кой да очаква... Гледай революцията и взривявай "влаковете с жени"... Ти дори не си разбрал че разговорите тук се водят твърде далеч от проблемите с мъжествеността ти. Но той света за чернобелите хора си е плосък - ширина и дължина, мъже и жени, черно и бяло, добро и лошо, наши и чужди, приятели и врагове, правилно и грешно, ляво и дясно, напред и назад - като в детската градина... Понякога ми е трудно ми е да прочета колко мъка има сред вселената... Но винаги ме е учудвало защо първите стъпки сред света, е нужно да станат и последни...

като те чета какви си ги родил - и жена да съм, за авторитет не ставаш... Освен това имаш проблем с идентификацията си като "мъж" и заради това е нужно да я компенсираш с роля и отношения... "спрямо жените"... Горкия революционер Как търпиш въобще това 'женско иго'... Само да напомня нещо простичко - авторитет трябва само на хора които им е нужен модел за подражание, в мислене, описания, поведение... Идва наготово, докато го няма лично изграденото и собствено-формираното. За хората, дето живеят и са основани на готови модели и шаблони, винаги дишат и се хранят с авторитети и това ги прави съвсем лесни... И да играеш играта "на оръжие братя мъже"... е все тая. Темата постепенно се измести в посока да заприлича на чалготека и изкристализира народния характер и самобитност на няколко човека, иначе с мъка прикривани зад "ентелект". Ще го кажа чрез един познат виц: http://www.vicove.biz/c2c225f527a9fc79ff0705db79f45c71

Да предположим че не ви разбирам, примерно. А това цитирано изречение според вас, в правната сфера ли е, в документа ли е записано, или е форма на ваш прочит, интерпретация и нужния ви сценарий на "какво може да стане". Друг сценарий не е ли възможен, примерно? Ако да - вие защо точно този избрахте да ви изрази? Чудесно е жонглирането иначе с правни термини, преводи, смисли и значения... но накрая, отново се стига до това, дето е в "предварителната подложка".

Че да не би в България да са само българи... щото по Илиенци - само българи се виждат, а не представители от няколко континенти и раси... А глупостите за 'децата и българинът' все повече се множат в опит да имитират нещо смислено. То разлики, то прилики - поне "форумния джендър" скалъпи бая варианти и по отношение и на "европейските черни заговори", които в комбинация с "родните" сценаристи на същото, направо нарисуваха такъв хорър, на който и Хичкок би завидил... Но не са сами - Нинова призна, че проблемът не бил в конвенцията, а се оказали "текстовете на договорите към нея, с които трябвало много да се внимава в 'прочита им'. От друга страна - тя е против ИС! Все пак в политиката е нужно да си гъвкав, подобно на някои тук, сред темата - които също го играят "гъвкави"... Говорителят на БПЦ, който заклейми от нейно име варианти на "страшния съд", пък си призна че го били заблудили в някои негови изхвърляния - две думички в (пред)писаното му слово не били правилните и той се разкаял... Но това не пречи на основната версия, която незнайно защо - твърде прилича на една друга '...църква', на която иначе родната се напъва че "не била васал"... Най-веселото от всичко е експеримента, как толкова хора, деклариращи иначе че са много интелигентни, тръгнаха с лекота по нанадолнището и интелекта им остана само да защитава нещо... което не само е наивно, но и няма нищо общо с техния собствен интелект. Но когато има разиграване на групови страхове и сценарии на загуби на ползи, няма как да остане интелект сред всичко това... И остава само неговата имитация... Фейка от горната картинка, не е просто шега. Той е начина да се дирижират социалните движения в определени посоки. Той също показва, че потребителите не правят разлика между фейк и оригинал, достатъчно е просто да е нещо, което да пасва на предварителните им нагласи и ролята на критичността и осмислянето, предпазливостта и анализът - си отпадат. Иначе много интелигентни... само дето при подходящи сигнали, спират да са интелигентни... Фейка от горната картинка натрупа отредената му роля да налее горивото в пожара на параноиците. Каква е файдата че после ще го разберат че е лъжа - важното е че си е свършил работата. От хилядолетия "раята" продължава да се държи като такава - много преди, и много след робства или владичества, едни или други "причини", все някъде. А то проблема на раята... си е раята. И за нея е важно непрекъснато тя да живее сред проблеми... и важното е да са нерешими, да живеят в тревожност... за да се засилва нуждата им от лесни решения, лесни отговори, лесни описания, подадени по подходящия начин, в точното време, от нужните диригенти. И - за тях раята, си е рая - щото се държи точно като такава. На други места по света има и друга думичка за същото - "тълпа", политиците го наричат с тяхната думичка - "народ" (но само когато говорят пред "народа" ) . Иначе интелигентите го играят на интелигентни, дори и когато са сред тълпата.

това и за "марксистката идеология" дето било - също е обикновен фейк, който между другото чудесно подхожда за лакмус, колко последователно тече свеждането на опорните точки. Достатъчно е да зажужат до определени социални децибели и веднага се почват репликациите, включително и в темите тук. Обикновено имитаторско ехо. Странно е например съвпадението на точни "последователности" - първо димът тръгва от определени зони, които по принцип си горят... И после с лекота си тръгват по социалните виртуални клюкарници, щото това е вече организирано и е най-лесния и бърз начин за репликации и зарибявки. Накрая вече всички са забравили откъде е тръгнало всичко... и там продължава да си гори - до следващия организиран пожар. Между другото същото е и в чисто политически план - има чудесно създадена организация за политически скандали - с отработена схема, която... някак си също следва същия модел Много е характерен момента с личната полза, за която обаче никой не говори... Ми как да говори - за личното е забранено да се говори - само в множествено число, с идеята "за другите"... А по този начин чудесно се прикриват личните щения и ползи - зад "груповите". Иначе гледам доста "говорители" - и все от името на... все в множествено число се спрягат. Тук има хора които така и не разбраха основни положения от онези, които конвенцията представя. И то не че конвенцията ги извежда, а че същите проблеми се замитат с лекота докато не дойде поредното ново избликване. Разбира се че 'страхове' - то не е само реторичен трик, защото за него се изисква специфичен резонанс - да са налице подходящи "резониращи" - на страха. Като се напипат общите им моменти и подходящи спусъци стават изключително лесни за обработка. В социума има налице прости механизми за формиране на позиви към основни страхове, гледа се реагирането и се формират подходящите послания. Това с ИК беше чудесен начин да се "провери" машината колко добре си е нагласена да функционира. И мравките в нея се движат на конците. А най-веселото е, че за тях всичко се прожектира на филма на "битка" между мравки, от задължителен 'друг мравуняк' - враговете, дето се представят с 'ползите' и че искат да ни отнемат "много важните неща, без които не можем". За подходяща надстройка и за засилване на ефекта се спрегната и 'децата', щото на женската аудитория това е чудесен начин за общ резонанс, за да се задействат по точно определена посока на реагиране... Няма по-силен и стабилен спусък за реакции от страховете и играта с тях. ХОМО крие в себе си огромни планини от страхове и по време на социализирането на всеки нов член се задават и начините за канализиране и проявата им. Именно в теми като тази, чудесно се разкриват формираните колективни паранои - защото все пак дори и да е на страхуване, това също е начин за образуване на формални групови реакции и колективни резонанси.

ма той сичко си пише човек - сам си го пише. Не че не беше ясно - за "отклоненията" и вече го отбелязах на няколко пъти. И менкането на мнения, на обяснения, на противоречията, дори вътре в самите изречения. за "словореда" и граматиката, вече други отбелязаха. За "хапчетата", за религията, за браковете - ти сам си си го написал. Твоето дори не е лицемерие, защото е шизофренично. А при тази девиация няма основание да се нарече "лицемерие' непрекъснатите смени на изрази, мнения, сценарии, версии, обяснения... Защото има проблем с идентичността. За теб всичко това е кръстоносен поход с чисто лични компенсационни цели, нищо че са озъбени емотиконите Не че не е ясно че пишещия въобще няма идея за разликата между ДЖЕНДЪР и ХОМОСЕКСУАЛИСТ. И други спорещи така и не схванаха нищо от същността и смисъла на 'социалните роли и основаните на същото отношения". Но пък си спорят и си водят личните си битки за устоите и убежденията си... Също - че между хомосексуални наклонности и хомосексуализъм са налице съществени разлики... Не му е ясно, че хомосексуални наклонности има всеки ХОМО, но намира начин да ги подтиска в несъзнаваното си... Както и че ХОМОФОБИЯТА в основата си представлява именно компенсационни защитни отхвърляния, заради подтиснати несъзнавани хомосексуални импулси, които не са израснати - не са асимилирани и отработени в етапите към зрелост... Ей това е смешното... и жалкото - профанизма в мнението и свободата дори и да си невеж, щом си имаш мнение, значи си важен с нещо си... И си важен наравно с тия, които имат идея и могат да мислят. Но това че някой се е научил да имитира "мислене", не го прави равно на 'оригинала'...

Понеже елементарната тактика да се залива със статии, излезе на мода сред безсилните и копиращите мнения, да "мина и аз по модата"... Щото социалното лицемерие и двойни и тройни аршини са станали норма, само заради обикновена и напълно инстинктивна ПОЛЗА... и с нея - етимологията на думичката "ИЗ-ПОЛЗВА-Ч"... И тия, дето играят на пазители и защитници, са просто обикновени лицемери най-много с това че непрекъснато се заиграват с версиите за 'децата' с идеята че го играят на 'загрижени'. А става въпрос за именно техните лични устои и личната полза, конструираната им конвенция за мяра... именно според ползата. И това се приема по дифоулт... с "единодушие - защото касае всички - да се привиди ПОЛЗАТА. Със същата ПОЛЗА са пропити всички религии и всички нужни властващи сред социума идеологии - ако предложат достатъчно ПОЛЗИ - те са "избраните" да създават рамките и границите на социалните мравуняци: ================== ".... Моментите на идейни турбуленции в едно общество са изключително благодатни, защото точно тогава се проявяват качествата на мнозина – и на онези, които заемат една или друга позиция, и на онези, които се стаяват в бърлогите си в състояние „stand by”, за да могат да разберат коя тендеция ще се прояви като „печеливша” (не правилна, не морална, а именно печеливша). В такива случаи човек научава много за близки, приятели, съидейници. Така картината на междучовешките отношения се прояснява. Същото е положението и със станалата вече прословута „Истанбулска конвенция”. (Впрочем, каква ирония около името на точно такъв документ!) Същото е и с подготвяната промяна в съдържанието на учебниците по история. Същото е и при всеки случай на наближаващи и отминаващи избори. Много гласове на много глашатаи се извисиха против ратификацията на Конвенцията. Всевъзможни активисти се произнесоха като капацитети по всички реални или мислими подмолни течения, които този коварен документ носи между редовете си. Едно от най-честите съпътстващи признания гласеше: „Не съм чел(а) Конвенцията, но...” Нататък следваха описания на апокалиптични картини: „вериги адови” ще ни стегнат, и „мрежите на смъртта” ще ни оплетат! Това ще споходи страната и народа ни, ако Парламентът допусне ужасяващата грешка да ратифицира този акт. Цели партии се огънаха и измениха на платформите си, за да не предизвикат някакво масово недоволство, което да срине рейтинга им. Като не се интересувам от каквито и да било подобни ПРЕДВЗЕТИ МНЕНИЯ и като в същото време желая да уведомя всички мои интернет-познайници за мнението ми по въпроса, заявявам личното си виждане: ИСТАНБУЛСКАТА КОНВЕНЦИЯ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ПОДПИСАНА – ДОРИ И ПРИ ПОЛОЖЕНИЕ, ЧЕ СЪДЪРЖА В СЕБЕ СИ ВСИЧКИ ПОДМОЛНИ ОПАСНОСТИ, КОИТО Й СЕ ПРИПИСВАТ. В противен случай, ние ЩЕ ПРОДЪЛЖАВАМЕ ДА ЖИВЕЕМ С ЛИЦЕМЕРИЕТО, което приема ЗАКОНЪТ ДА ЗАБРАНЯВА, а ЖИВОТЪТ ДА ПОЗВОЛЯВА. Все поради тази причина е много по-добре да започнем да привикваме с мисълта, че ще дойде ден, когато редица практики, немислими днес за много нашенски умове, ще станат ежедневие, регламентирано от закона. Който си въобразява, че старото правило: „Да имаш правото да разполагаш с тялото си”, няма да се наложи – при това, много по-нашироко, отколкото е било мислено преди столетия – той просто се залъгва като някакво непораснало (но и не желаещо да порасне!) дете. В този смисъл, в руслото на либералната плуралност би било разумно авансово – и хладнокръвно – да се привиква с мисълта, че ще дойде ден, когато и еднополовите бракове, и браковете между повече от една жена и повече от един мъж ще могат спокойно да съществуват заедно с традиционните бракове между „един мъж и една жена”. И хората ще гледат на днешните вълнения като някакво ужасяващо скудоумие. Впрочем, изглежда, че съвременникът се интересува твърде много от онова, което се случва с околните под креватните им завивки. А подобен махленски интерес – колкото и извинително да се погледне – не би следвало да се приема като нещо похвално. Мнозина решиха да окачествят ставащото през последните седмици с обществото ни като прекалено политизиран проблем. Веднага обаче може да се зададе елементарният въпрос: а какъв би трябвало да бъде дебатът, при положение че евентуалната ратификация на въпросната конвенция е политически акт, който следва да се осъществи или отхвърли от политически орган? Разбира се, в неговото съдържание могат да бъдат открити сериозни пластове от чисто морална проблематика. Но... откога моралните въпроси, които се обличат в закони, следва да не се мислят като политически актове? Нима едни закони, които засягат, примерно, въпросите на здравеопазването или образованието – за да бъдат посочени само два случая – не са политически актове, пряко обвързани с важни морални проблеми? Другият широко пласиран въпрос гласеше: как ще обясним на децата страховитите положения, произтичащи от евентуалното ратифициране на Конвенцията? По този повод могат да бъдат зададени серии от контравъпроси: 1. Как се обясняват на децата отрицателните числа? Ако на някой малчуган му се каже, че отрицателното число символизира някаква „липса” (например, „липсващи хора” и „липсващи пари”), то как умножението на една липса по друга липса поражда една или друга наличност? 2. Как се е обяснявала на „големите” (но непораснали в интелектуално отношение) деца сферичната форма на Земята и фактът, че онези хора, които са „отдолу” не падат? По този повод, какво си мислят децата, когато четат онзи диалог от „Чичовци” на Дядо Вазов, в който неколцина от персонажите мъдруват относно факта, че Луната не пада на Земята: „И Коно Крилатият (Боже Господи, какъв крилат?) пухнеше дим от цигарето право към небето и речеше: – Виж, това месечината, Варлааме, ще да е нещо голямо... Дали е живо нещо? Санким, ако му гледаш лицето, прилича на живо... но кой знае пак. Варлаам метнеше тих поглед към небосвода и речеше: – Може да е живо, може да е мъртво, всичкото е умишление... Виж тая бара, ако една мравунка се спре при нея, ще каже: море е, ти ще кажеш: бара е, а Фарлам ти казва: море е! Чудесата Господни са чудесни. А Коно Крилатият се позамисли и пак запита: – Ами ако би да падне въз нас... тъй както стоим... а? Страшно! Тогава Варлаам отговаряше: – Не пада.” Лесно е да се каже, че пред подобна картина децата ще се смеят. Но отвъд смеха им дали няма да има нещо друго, за което те няма да отворят дума, преди да им бъде поднесен урокът за гравитацията? А и с него ще им се разкрият много научни данни, но никой няма да успее да им обясни първопричината на самото явление, защото човечеството все още не я знае. 3. Как обясняваме на децата, че понякога природата прави така, щото да се раждат деца, които не могат да бъдат разпределени лесно по схемата МЪЖ – ЖЕНА, без от това да се провокират проблеми? Как им обясняваме априорното оскърбително и нехуманно отношение към такива люде? 4. Как обясняваме факта, че някои са свръхбогати, а други свръхбедни? И колко успокоително ще им подейства някакъв наш глуповат опит да им внушим, че Бог обича еднакво всички? 5. Как обясняваме на децата, че е по-лесно „камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие”, при положение, че те виждат неистовия стремеж към материално богатство в очите на толкова много хора, които изобщо – поне видимо – не се притесняват от мисълта, че няма да попаднат в Рая? 6. Как им обясняваме факта, че „най-чистите” в морално отношение мъже и жени се отдават „на Бога” и се обричат на безбрачие, а толкова много родители (включително техните собствени!) не са пожелали да бъдат сред „най-чистите” и – в резултат на това – са ги родили? 7. Как обясняваме факта, че в според някои религиозни учения един мъж може да има няколко жени, а обратното (една жена да има няколко мъже) дори не се споменава като теоретична възможност? 8. Как обясняваме факта, че в едни или други „свещени писания” за една убита жена наказанието е двойно и тройно по-малко отколкото за един убит мъж? 9. Как обясняваме факта, че в такива „свещени писания” се говори за „роби”, които са поставени в една поредица с „осела” и „жената” на собственика? 10. Как обясняваме „смисъла” на живота, при положение, че смъртта го обезсмисля? 11. Как ще обясним думи като: „И намерих, че по-горчиво от смъртта е жената, защото тя е мрежа, сърцето й – примка, ръцете й – окови; добрият пред Бога ще се спаси от нея, а грешникът ще бъде уловен от нея.” С какви очи ще погледне едно дете майка си и баща си („грешника”), след като узнае тази страховита „истина” за родителите си? 12. Как обясняваме на децата, че прости и брутални хора биват избирани от народа за най-високопоставените управленски постове? Как да им обясним що за народ е този народ, който може да си причинява подобни самоунищожителни безумства? 13. Как обясняваме на децата идеята, че „нещо” може да се сътвори от „нищо”? 14. Как обясняваме на децата, че някаква сила е „творец на всичко видимо и невидимо”, но не е отговорна за поведението на друга сила, която руши сътвореното от първата? Думата „всичко” от фразата „творец на всичко” означава ли или не означава всичко? Ако отговорът е „Да”, тогава първата сила е творец и на другата, злата (сила). Ако отговорът е „Не”, тогава защо се употребява точно думата „всичко”? 15. Как обясняваме на децата, че на човека е предоставена „свободна воля”, след като му се казва, че той „не може направи ни един косъм бял или черен”? За каква „свободна воля” може да иде реч, след като му се разпорежда, че трябва единствено да изпълнява „волята на Небесния Отец”? 16. Как да обясним на децата, че материално изделие, създадено за причиняване на мъченическа смърт, може да бъде носено като украшение? 17. Как да обясним на децата историческия факт, свързан с избиването на няколко болярски рода, които не са искали да се подчинят на идеята за въвеждането на новата религия („религията на любовта”) по нашите земи? Как да им обясним, че това се е случило мимо заповедта: „Не убивай”? 18. Как да се обясни на едно дете, че върху него може да падне вината от греховете на много колена негови предци? 19. Как да се обясни на децата, че кръвосмешението е нещо лошо, след като според библейските притчи „началото” на човешкия род е положено именно в стихията на кръвосмешението? 20. Как да се обясни на едно дете, че „Бог”, който знае и може всичко, който е „omnipotens”, в един момент се е наскърбил в сърцето си за това, че е създал човека, след което решил да унищожи всичко – в това число и невинните животни и растения? Той не е ли знаел какво създава? Не е ли знаел предварително дефектите на творението си? А ако не е бил осведомен по такъв кръг въпроси, то какъв „Бог” е бил? 21. Как да обясним на едно дете, че плодовете от „дървото на познанието” са нещо забранено? С каква мисъл да го изпратим на училище, след като то научи, че „познанието” е „първороден грях”? 22. Как да бъде обяснено на едно дете, че вярата е най-важното, на което то трябва да се научи, при положение, че то веднага ще започне да говори, примерно, че сумата от квадратите на катетите е равна на квадрата на хипотенузата, защото „вярва” в това, без да се нуждае от най-елементарното доказателство? Ще му напишем ли шестица за подобно „знание”, получено чрез вяра? 23. Как можем да обясним на едно дете, че еди-кое си твърдение е истина, защото в еди-коя-си книга е написано, че въпросното твърдение е истина? Какъв педагогически ефект би имала подобна образователна методика? 24. Как да обясним на децата, че е морално да се грижим за някой домашен любимец (че може, примерно, цялата страна да се вълнува от живота на две малки лъвчета), докато в същото време в началото на май всяка година стотици хиляди агънца ще бъдат заклани, защото трябва да бъде спазена някаква традиция? А междувременно детето може вече да се е запознало в час по литература с текста на песента „Заблеяло ми агънце”. Да си припомним ли този текст, за да изживеем дисонанса в детската душа, когато преминем през думите към чобанина, отправени от агънцето по повод на неговата изчезнала майка: „Защо я байно продаде, на тези върли касапи?” Какво ще кажем на детето за „народния гений”, създал тази миниатюра-шедьовър? 25. Как да обясним на децата понятието „тоталитаризъм” и как да им внушим, че зад него се крие нещо страшно лошо, ако от амвона (или от учителя си по богословие) те могат да чуят: „Да нямаш други богове, освен Мене”? В заключение (заключение, само условно, защото въпросите могат да бъдат продължени още много и много): Как да бъде обяснено на едно дете, че не е добре да се живее във фалш, след като то всеки ден ще се отърква във фалша на обществото ни – и особено във фалша, на онези, които се самопровъзгласяват за пазители на неговите „изконни” ценности?...." ============ За да не се остава с някакво грешно мнение за агресивната профанизация, дето залива тема след тема... И показва нивото на изразителите й... Илия Кожухаров, с фейсбук-профил.

аз ще напиша как е същото през моя поглед: Всъщност горното има основание... но идеята е терапевтът да може да сменя парадигмата не в рамките на работата с един клиент... а спрямо различните клиенти, защото всеки един от тях е различен, с различни уклони и характерови особености. От друга страна - не би било изключено адекватността на терапията спрямо конкретен клиент да изисква именно смяна на парадигмата. Или каквото и да е друго изменение и "пластика"... Та дори в един и същ човек, неговите състояния се изменят непрекъснато. Няма и пълно покритие на нито една самостоятелна школа и школен възглед. Едни наблягат на едно, други - на друго. В общ смисъл, усвояването на различни школи, е и усвояване на различните подходи спрямо проблемите за решения в психичното. То е нещо като "инструментариум" - колкото повече инструменти и подходи се владеят, толкова по-голяма става възможността за адекватност спрямо различните клиенти... Разбира се - някъде сред всичко това е и "мярката", защото не е възможно всички подходи да се овладеят, да не говорим колко много новости се 'пръкват" в тия области и всеки е с идеята че е "голям новатор", дори "революционер". Да не споменавам колко голям е "бизнесът" и колко пари се въртят в коучинга и курсовете, дипломите и сертификатите, по едно или друго И за да бъда коректен ще поясня, че обобщенията ми са от съвсем къс и непосредствен поглед от конкретна работа на двама терапевти, единия от които е клиничен психолог, като с тях доста разговарям и имам късмета да ми разкрият как са нещата " в самата кухня". Познаваме и общуваме с двамата отдавна, те са много различни един от друг, живеят и работят в различни градове (софия и пловдив), често говорим и ми разкриват как са нещата в тяхната работа, а моят интерес към всичко това е много голям...

направо съм изненадан... че автоописание е толкова сходно с моето лично. Почти същите са ми процентите" екстровертност (56). Всичко останало сякаш аз самият бих го написал за себе си. Моите артистични изяви, обаче са започнали в съвсем ранна възраст (още на 3.5 години и за кратко достигнаха ярък пик, далеч зад стандартния предел, възможен за 70-те на 20 век) и продължавам и досега да съм свързан с музиката и сцената, дори и след професионалното образование в същата... Но освен към музиката имам и силен уклон в техниката, към движението и танца, спорта...Постепенно ги развих толкова различните си стремежи, за да ги слея в едно, чрез синтез... В сила са същите особености - емпатията ми се наложи да я опитомя, защото ми създаваше проблеми в детството, а емоционалната ми чувствителност и силна фантазия ми докараха сериозни фобийни състояния... и решението на всичко това това бяха причините за повишения ми интерес към "това, което се случва в главата ми". И в главите на другите хора... (образно казано). Съгласен съм напълно от личен пример с основната теза - че налице са основни уклони, но последващата роля на условията и отношенията между субекта и тях, решават до голяма степен възникващите конфликти. Адаптивността е основно еволюционно качество, но това е и един от принципните проблеми в цялото човешко битие, през всичките негови истории, географии и култури - непрекъснатото съпротивление към изменението. А то е - основата на развитието и зрелостта. за мен, като извод от собствения ми изминат личен път в самоизмененията - наследствата може да са всякакви, да са от всякакъв вид и тип, няма значение колко и какви травми са "донесени' от времето - винаги има решение. За мен техниката и изявената ми менталност, заедно с останалите дадености, които имах, ги развих напълно самостоятелно, самообразовах се в посоките на онова, което ми беше нужно, в момента водя напълно самостоятелен живот, включително и социалния ми аспект е такъв - предпочитам самостоятелни професионални заетости и задачи... Чрез всичко това намерих начин да обединя сериозните конфликти в себе си и по този начин те вече не конфликтират... Пластичността е проява на адаптивността, която е базова характеристика и еволюционно зададен инструмент ... А в съвкупност с рационалност и менталност... и разум - се решават доста задачи от вътрешно психично естество... Това дава отражение върху всички аспекти на живота (ми)... Акта на самопромяна, всъщност е изключителен феномен, защото Променящия, се променя, заедно с промяната и промените... Това е едно от явленията, от които и до ден днешен не спирам да се възхищавам ...

За да стане ясно предварително заявявам отговорно че пишещия тия думички рамус НЕ Е ПСИХОЛОГ, нито работи, нито се занимава с клинична, терапевтична или психиатрична работа. На същия му се налага да се занимава с тия посоки на познанието за да ги ползва за съвсем частни и негови лични цели, в неговата извънсоциална работа и занимания. Така че пишещия тия думички, рамус, не е говорител на психологията, психиатрията или "на истината". Това не ми пречи да поемам отговорност за изводите и мненията си, при положение че разполагам и със систематизиран личен опит, колкото и скромен и неопределен да е той в очите на колективните съ-труженици и последователи. Всъщност това е позиция на множеството хора по принцип - не само спрямо отношението терапевт-клиент. приятелите ми с професия лекари, споделят честно, че до голяма степен болния разчита на отношение и при каквато и да е болест или проблем, за него най-важния момент от лечението е именно очакването че лекарят знае, сигурен е и е напълно наясно с проблема му, като по този начин той проектира върху терапевта личното си очакване за решение на проблема. По този начин голяма част от "болните" и лекарите влизат в типично психични взаимодействия, основани на психосоматика. Допълнително към това, "болестите" при които психосоматичния елемент непрекъснато се повишава като влияние и фактор - стават все повече... Поемането на личната отговорност е много типичен дефицит сред множеството хора, който е съвсем естествен предвид че още от малки свикваме с идеята за нашата социална сделка - и е пряко следствие от "изгубването сред множеството". Това е явление съпътстващо живота на всяко дете и е част от етапните движения в израстването и озрялостяването. Въпроса е... че в основните процеси и явления сред социалната обща маса, твърде много се доближават в цялост, към съвсем "детските" и незрели форми на поведение, отношение и реакции. Колкото повече е "голяма групата", толкова по-ниско се слиза в нивото на "цялостния обобщен образ" по отношение на мотивация, реакции и динамика. При разговори с хора от психологичния бранш, това е едно от съвсем простите и очевидни първи сблъсъци, с иначе внушението на социалната пропаганда за едно зряло, смислено, рационално и разумно човечество... Няма нито една сериозна обосновка в когнитивната психология, сред която да не е налице позоваването на инстинктивните уклони и реакции, сред които и да са етажи и отношения сред личното и социалното битие. А все пак става въпрос за сериозна, хибридна, модерна дисциплина, в която най-силно са застъпени психичните лични и групови експерименти...

ок, няма никакъв проблем вие да смятате каквото си ви е удобно и както си е то във вас. Не е работа на никого да оспорва, нито да се бори вие да промените или актуализирате нещо си... Това е и малък аналогичен пример колко е трудно да се работи с иначе вградения уклон към 'застопоряване' и всякакъв тип съпротива срещу изменение, които са чисто инстинктивни. Целият форум и темите в него, както и извън него, и извън виртуала - е пълен с хора които яростно защитават устоите си, независимо от това че същите им е нужно да се изменят. Това се нарича САМОАКТУАЛИЗАЦИЯ. Обикновено всички предпочитат същата да се реализира само на повърхностни и несъществени за базовите им нагласи, положения. А всъщност същинските проблеми, обикновено са именно в базовите нагласи, именно заради това те предизвикват конфликти в техните "надграждания"... но основните проблеми са в "основите"... А там - е най-защитено, защото вътрешните кодове за защита припознават като АЗ (идентификация) именно тия несъзнателни първични структури. И след като го припознаят, вече имат "обект за защитаване", израз на инстинкта за самосъхранение... По същество, като разглеждаме горните казуси, да напомня, че сложността в разглеждането е налице и поради множеството варианти на самите 'болести'., Някои от тях са основани на физиологични дефицити и изменения. Други от тях - се приема че възникват при израстването и формирането на психичните скелет и конструкции, по време на социализирането... А какво да кажем за вариантите при които в даден психичен проблем са налице и "двата типа" основания - физиологични изменения, заедно със психични такива. А какво да се каже за вариантите когато физеологичните изменения са също два типа - вродени, генетични... или пък впоследствие на някакви фактори от живота на субекта... А това са само формални разделения, защото проблемите се наслагват едни върху други, докато се стигне до "резултата"... Всичко в живота е така - сложно, с наслагвания. Заради това по-горе в другата тема посочих че елементарни логични способи от рода на "дуалния изключващ" са съвсем неадекватни спрямо задълбочения поглед към сложността на живота, изразяващи и реализирани от една сложна осъзната личност.

Не е изкуство. Изкуство е дейност, в която е налице "резултат" от него - под формата на музикално произведение, картина, стих или танц... Разбирам аналогията ви с популярната народна представа за "изкуство"... Има и аналогии, но е налице и съществени разлики за да се ползва за заместване по смисъл. Психологията и психиатрията са само аспекти от огромния океан на психичните процеси. Няма да станат никога "наука", с никакви "инструментариуми" - става въпрос по настоящите критерии за "научност"... Това, разбира се е само мое лично мнение...

всъщност никое от изброените не е така - това е доста схематична представа... и тя е съвсем идеализирана. Класификацията в психичните 'болести' е чисто условна и е за цел все пак да е налична някаква систематизация. Именно заради това тя се променя с годините, в опит да се доближи до практиката. И това продължава - като само по себе си издава сложността на проблема... По същият начин стоят и казусите с "алгоритмите за лечение", с "предизвикват едни и същи последици"...

не, става въпрос че в психологическата помощ, основните взаимодействия текат в самия пациент - в неговото вътрешно поле. В същото негово вътрешно поле са и самите проблеми, заради които той по принцип търси помощ. Под "иницииране" става въпрос за това че в пациента е активното начало под формата на желание и мотивация да реши своите проблеми, нужно е той да предприеме първата стъпка и е ясно че решението би дошло с някакви промени. Но от друга страна в него самия, дълбоко в неговото несъзнавано (или не толкова дълбоко) е налице съпротива срещу всякакво изменение, дори и да му носи негативни усещания и изживявания... Терапевта се натоварва с доста задачи, които идват с неговата функция, но същия НЕ МОЖЕ ДА РЕШИ проблемите на клиента - той може само да спомогне на последния да намери решението, чрез рационализации или чрез множество от други способи, прийоми, похвати и начини, стратегии... за да представи всичко това в точния и адекватен вид, спрямо особеностите на всеки клиент, за да извърви той своя път до промяната. Намесват се очаквания и страх от разочарования, намесват се хиляди особености, много от които са скрити в клиента, дори от самия него си. Това имам предвид под "инициация" - терапевтът да инициира действия... или бездействие, с цел да подтикне към действие самия клиент. Играта е изключително сложна и често в терапевта е налична неяснота по множество от казусите в тази игра. Те се компенсират с почти творчески похвати, техники, интуиция, тънък усет... Разбира се всичко това е по силите на малцина. И малцина са същински психотерапевти. Също така да кажа, че освен горните изредени "изисквания и наличности" - успехите се основават и на "проба-грешка", в хода на самото общуване - вербално или невербално... Но дори и гениален, няма идеален терапевт - възможностите в психичното са безрамкови... и голяма част от тях са "невидими", дори непроявени, прикрити, защитени... В името на всичко това един терапевт ако е с претенции че е от "класа", са му нужни много специфични лични качества и дадености. За да играе ролята на "стълб" най-малкото на него му е нужно да е изключително стабилен и да издава правилните сигнали при комуникацията - пак, вербални или не. самият терапевт е нужно вътрешно да е устойчив, търпелив... но най-вече стабилен и балансиран вътрешно. Защото ако не е такъв, компенсира това със заучени сигнали, сред заучени роли и сценарии "как се прави", но често те са недостатъчни. И сред "пациентите" също са налични често доста 'тънки' усети и дори несъзнателно те много прецизно и последователно (със стръв и страст) търсят слабите места в терапевта, като част от техните съпротивителни импулси... Да не говорим за проблемите с интелигентността и че някои пациенти развиват изключителни форми на компенсации на емоционалните си неадекватности и травми, чрез силен изблик на интелектуални качества, особено ако те са и като дадености... А терапевта трябва да е винаги "над всичко това"... да жонглира, да търси баланса, да не се поддава на непрекъснатия защитен рефлекс, изразяващ се често в сложни игри в търсене на доминация и контрол...

Сложността е по всички линии - психологичната намеса няма нищо общо с ходене при личния лекар. При психолога се разчита на насочване на вътрешните процеси в самия пациент. В това основната активна роля е именно в последния. Да се реализира това, се разчита на инициация на вътрешни процеси от един субект в друг. Разликите между тия субекти са огромни и ролята да ги преодолее се пада на терапевта. Освен това в огромна част от самите проблеми пациента има вътрешни съпротиви, включително и срещу външни вмешателства... А в днешно време, според разговорите ми с психолози, се наблюдава един доста характерен момент - образоването на клиентите им от интернет и популярна литература и плачевните резултати от това спрямо терапията... Голяма част от самите клиенти несъзнателно търсят начин да контролират очакваното вмешателство от самия психолог и четат или разучават всичко, което намерят по темата си, без оглед на това че не са наясно с основни неща... Някои пациенти направо се вманиачават и ако са интелигентни четат и научна литература, ходят на курсове и лекции... с някаква идея да реализират 'самоподготовка' и самостоятелно да си "помогнат", докато намерят подходящата конструкция с която да си обяснят личните си проблеми, конфликти или травми... По-голямата част от същите си намират и задължителната ниша за същото сред окултизма и парапсихологията... с т.н. "духовна литература"... И понеже и така не става, накрая пак стигат до терапевт... но вече вътрешното поле на "пациента" е толкова замърсено от шлаката на представностите от всичко това... Отгоре на всичко пациента вече е сякаш 'подготвен' и е с идеята че всичко му е ясно, даже съветва психолога, насочва го, дава му "компетентни съвети" и у разяснява каква е неговата собствена психична 'картина'... Но пък това са реалностите днес... Дали е клиент или пациент, няма нищо общо с психологията, нито с философията, а са частни случаи спрямо формалното разглеждане и финансовите закони в държавата. За съжаление, твърде много са и самите "психолози", които тръгват в тази 'професия' чрез личната мотивация от личните си травми. А само малцина от тях имат същински качества и дадености, за да решават огромните съвременни проблеми в тази територия на терапията и извършват компентентна помощ. Това до голяма степен компрометира и самата идея за 'ходенето при психолог'... А и няма какво да се заблуждаваме - психологът е длъжен да помогне... Но при много хора това е направо "невъзможно", още повече че те самите вътрешно са изградили предварително серия от защитни сработвания и се бетонират именно срещу такова вмешателство. Изглежда парадокс - хем отиваш за помощ... но и хем правиш всичко възможно да я провалиш, чрез съпротивата си... Но парадокс е само за философите и логиците - в психичните територии няма парадокси...

колега, някак сте ги смесили, а давате ли си сметка че това са две качествено различни положения. обучение в емоции е комбинация от социални и единични инстинкти, това не е "обучение" и се развива по несъзнателните канали. Емоционалната интелигентност е съзнателен акт на отношение към опознаване на онова, което е дошло по инстинктивните канали и социалният обмен... и така протича процес, подобен на "опитомяване", запознаване, опознаване, вникване... докато се стигне до сливане и управление на емоциите и техните производни... Просто е невероятно колко много не се знае за емоциите, а народа още ги бърка с "чувства" като ги менка със значението че са синоними... Емоционалната интелигентност да не се бърка и с понятието ЕМОЦИОНАЛНА КУЛТУРА - тя може да дойде по социалните канали на обмен, да се говори открито за емоциите и вътрешните движения, от които е съставена основата и наследството в психичния свят. Но ЕМОЦИОНАЛНА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ е налице когато субектът открие, изясни, вникне, наблюдава и опознава онова, на което той е основан, докато не е бил налице интелект. В този смисъл той опознава своето наследство и своят изминал еволюционен път. ОПОЗНАВАНЕТО не става с чувстване, нито отново с емоции - а за него е нужен интелект, с вектор към синтез, като по принцип интелектът сам по себе си е израз на процеси по синтез и широк паралелизъм в процесите. Така този паралелизъм се разширява и започва да се простира и в зоните на "второ ниво" - или емоционалните сфери, които са своеобразно надграждане на първосигналните най-стари зони... Интелектът е израз на съвсем друг "етаж" и неговата функция не е да бъде обикновен "калкулатор" - каквото е най-разпространената представа за него. Като цяло, в народните масови представители е изключително ниско нивото на ЕМОЦИОНАЛНА КУЛТУРА. А това има огромно значение и то до голяма степен определя и нивото на отношенията в основната маса хора. Определя и възпитанието на новите социални членове, защото неразбирането на значението на емоциите, блокажите и формите на емоционални конфликти довеждат до спиране на психичното развитие по принцип. Това поражда и нещо много важно - появата на интелекта в определена "психична възраст" среща незрелост в емоционалното израстване от възникналите безкрайни типове "стопери" и емоционални "рани" и конфликти. Това блокира развитието и израстването в психично отношение и най-често, там, където е налице по-изявен интелект, той е изолиран от личните психични "емоционални" територии. И е налице своеобразно "раздвояване" ... (нещо доста характерно и за доста от пишещите тук). В основите на психичните отклонения, някъде в дъното винаги стои някаква форма на емоционална неадекватност в родители, приятели, израз на неасилимирани конфликти и това довежда до сериозни психични травми, които в основата си отново са с "емоционално ядро"... Въобще значението на ЕМОЦИОНАЛНАТА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ е много висока, разбира се ако се насочи адекватно от самият субект, спрямо него самия и опознаването на собствените му емоционални движения, реакции, инстинкти, автоматизми... Докато се стигне до тяхното постепенно изменение и прекъсване на "блокажите". Именно това се има предвид, когато се говори за "синтез" - емоционалния свят и интелектуалния свят се сливат, като никой не доминира, а стават два аспекта на ИНТЕЛЕКТА. Общата масова представа като интелектуални и разумни субекти, да приличат на "бездушни машини, с липсващ емоционален свят" е израз само на пълно невежество, какво означава понятието ПСИХОСИНТЕЗ.

Разбира се - съвсем уместна и напълно адекватна е вметката... Може би в горната статия се няма предвид обучението на самите деца, защото в самите деца все още интелигентността не се е появила, за да се разгръща... А че липсва култура, знания, възпитание и практически нива, в тия, които обучават и се занимават с деца. Просто - това не е работа на "редови учител"... а на сериозни и добре подготвени хора. Хора, достатъчно зрели, в които тия типове интелигентност да са развити в самите тях... В този смисъл - учителите и хората, които се занимават с деца, са с изключително занижени критерии на подбор и обучение... Просто това си върви още по инерция, когато образователната система разчиташе на форсирано учене и запомняне и това беше в нейната основа... А в новите условия, това отдавна е неадекватно и проблемите в отношенията между "учители" и деца... Разбира се - това са само моите лични извеждания по тия теми, без каквито и да са претенции за дълбочина и сериозност... и изчерпателност. ============== Да напомня отново - на фона на горното: Качеството ИНТЕЛИГЕНТНОСТ, в психологията, касае синтеза на висшите познавателни качества, до степен не само да се "научат", а да се достигне до контрол и управление - на обектите на това О-познаване. И на основата на горното - субекти, които претендират за интелигентност, но дори не са се научили да овладяват емоционални импулси и реакциите си - нямат същностно основание да се нарекат 'интелигентни'. Да знаеш, да учиш, да запомниш... е едно, но това е само една възможна основа. Но въобще не е достатъчно за да се стигне до практически реални действия - и особено по отношение на автоконтрола и автоуправлението - а това е най-висшият и чистият признак за наличието и организацията на ИНТЕЛИГЕНТНОСТТА. Възможностите за автоуправление и автоконтрол (не са синоними), са достъпни на всякакво ниво в мозъка. Дори и на неинтелигентни хора, при достатъчно обучение на "автотренинг", или пък на технологията по принципа на "автофийдбек" са вече отдавна изследвани и експериментирани посоки. В този смисъл няма реално основание оправданието "че не било възможно". Систематичните занимания с "реална обратна връзка" просто заместват липсата на същото вътре в самият мозък. Но дори и така - налице са достатъчно практически експерименти, при които участниците в тях стигат до вмешателства в напълно некогнитивни и инстинктивни процеси - като изменение на кръвното налягане и пулса, инсулинови нива, нива на невротрансмитери и хормони, вътрешно ниво на метаболизъм, температура... Всичко това - при наличието на прости технически пособия и достатъчна мотивация, повторения, систематичност и търпение... А всичко това е възможно без техническите "патерици" - напълно в "отвътре"-то... Все пак - целта на всичко това е да е само първоначална стъпка в посока на идеята за "СИНТЕЗ". Но това е вече само за напреднали...

Мога да кажа, че нямам никакви познания относно хората с АУТИЗЪМ - нито за децата, нито за същността на невронните изменения, или пък с проявленията им. Темата за аутистите според мен е много дълбока и сериозна.... КЪМ самата тази тема и основното понятие в заглавието, на което акцентирам - ЕМОЦИОНАЛНА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ, като част от МНОЖЕСТВЕНАТА (комплексната) ИНТЕЛИГЕНТНОСТ... само да подам малко опростени общи положения - поне на основно ниво, да се има предвид за какво става въпрос: Емоционална интелигентност от Уикипедия, свободната енциклопедия Под емоционална интелигентност (ЕИ) се разбира способността или умението да се възприемат, оценяват и управляват собствените емоции, да се разграничават различните емоции и да се назовават и определят правилно, както и да се използва емоционалната информация, за да бъдат ръководени чрез това мисленето и поведението [1]. Това е относително нова област на изследване в психологията. Емоционалната интелигентност е обект на различен вид тестове и измервания в психологията. Основи на понятието Идеята за емоционалната интелигентност се появява за пръв път още в ранните трудове на Чарлз Дарвин във връзка със значението на изразяването на емоциите за оцеляването и за адаптацията. [2] През първото десетилетие на 20-ти век, въпреки че традиционните определения за интелигентност придават особено значение на когнитивни аспекти като памет и решение на задача, някои влиятелни изследователи в областта на интелигентността започват да признават важността на некогнитивния аспект. Така например още през 1920 г. Е. Л. Торндайк от Колумбийския университет използва термина социална интелигентност, за да опише умението на субекта да разбере и управлява други хора.[3] Дейвид Уекслър на свой ред описва през 1940 г. влиянието на неумствените фактори върху интелигентното поведение и подкрепя становището си с аргумента, че нашите модели на интелигентността няма да са завършени, ако не можем адекватно да опишем тези фактори.[2] През 1975 година в книгата си Frames of Mind: The Theory of Multiple Intelligences Хауърд Гарднър формулира идеята за множествената интелигентност.[4] Тя включва едновременно междуличностна интелигентност (способността да се разбират намеренията, мотивациите и желанията на другите хора) и вътреличностна интелигентност (способността на човек да разбира себе си, своите чувства, страхове и мотивации). Според виждането на Гарднър традиционните типове интелигентност, например IQ, не успяват да дадат пълно обяснение на когнитивната способност [5]. Ето защо, въпреки промените в наименованието на понятието, остава общото разбиране, че традиционните дефиниции на интелигентността не са в състояние напълно да обяснят резултатите от действията. Обикновено се приема, че първата употреба на понятието „емоционална интелигентност“ е в докторската дисертация от 1985 г. на Уейн Пейн „Изследване на емоцията: Развитието на емоционална интелигентност“ [6]. На практика обаче за пръв път то е употребено от Лойнер (1966). Грийнспан (1989) предлага модел на ЕИ, последван от Питър Салови и Джон Майър (1990) и Голман (1995). В резултат на нарастващото признаване в професионалните среди на значението и уместността на емоциите за получаване на резултати [7], изследванията по темата се увеличават, но терминът е широко популяризиран едва след публикуването на бестселъра на Даниел Голман Емоционална интелигентност: защо може да има по-голямо значение от IQ [8] Статията на Нанси Гибс, публикувана през 1995 г. в списание Таймс, за пръв път привлича читателското внимание върху книгата на Голман, с което поставя началото и на големия медиен интерес към ЕИ [9]. Впоследствие започват да се появяват все повече и повече статии за ЕИ както в специализираната преса за академичните кръгове, така и за масовия читател. =============================== Множествена интелигентност Теорията за множествената интелигентност е развита от Хауърд Гарднър в книгата му Frames of Mind: The Theory of Multiple Intelligences. Теорията оспорва тезата, че човешката интелигентност може да бъде измерена с един показател като коефициент на интелигентност (IQ). Според нея всеки индивид се развива паралелно, но с различна скорост, в различни сфери на интелигентност. Първоначално идентифицираните от него видове интелигентност (по-късно той добавя и други) са: Лингвистична интелигентност - свързана с говоримия и писмен език. Хора с висока лингвистична интелигентност обикновено са добри в четенето, писането и разказването на истории. Възприемат по-лесно като четат, си водят записки, слушат лекции, участват в дискусии и дебати. Чуждите езици им се удават по-лесно. Логико-математическа интелигентност - свързана с логика, абстракции, обосновки и числа. Обикновено хора с развита такава интелигентност са добри в математиката, шаха, програмирането и други логически или изчислителни дейности. Това е сферата в теорията на Гарднър, която най-много се доближава до IQ. Музикална (артистична, художествена) интелигентност - тази област е свързана с чувствителността към звуци, ритъм, тонове и музика. Съответно хората с развита музикална интелигентност са добри в пеенето, свиренето и композирането. (същото и спрямо останалите изкуства) Телесно-кинестетична интелигентност - основните елементи на този вид интелигентност е контрол над движенията на тялото и умението да се борави с предмети. Към това Гарднер добавя усещане за време и умението да се обучава тялото на рефлекси. Такъв тип хора учат най-лесно чрез използване на движения. Според Гарднър виртуални симулации не могат да пресъздадат необходимото физическо научаване. Пространствена интелигентност - Тази област е свързана с пространствено мислене. Подходяща е за дизайнери и архитекти. Интерперсонална интелигентност - свързана с взаимоотношенията с другите. Според теорията такива хора обикновено са екстровертни и са чувствителни към чуждите настроения и чувства. Те са добри и в работата в екип. За тях е типично да учат в групи и да ценят дискусии и дебати. Подходящи кариери са продажби, политика, управители, учители или социални работници. Интраперсонална интелигентност - свързана с умението на хората да се вглеждат в себе си. Такива хора са изразено интровертни и познават добре силните и слабите си страни. Често те предпочитат да работят сами. ===============================================================

Емоционалната интелигентност по кой предмет се учи? „Ако хората дефинират социални ситуации като реални, те стават реални в своите последствия.“ Така гласи известната в социологията „теорема на Томас“, наречена така от Робърт Мъртън по повод на друг американски социолог – Уилям Томас. Скандалът с „турското робство“ и с „История славянобългарская“ може да беше манипулация, медийно мултиплицирана, за да се отклони общественото внимание от критичния доклад на Европейската комисия за правосъдната реформа в България (по-точно – за липсата ѝ). Последствията обаче бяха напълно реални. Особено за Тодор Танев, който беше принуден да напусне поста на министър на образованието и Меглена Кунева, която го зае. Както и за всички, които разбраха, че трябва да се казва „турско робство“, а не „османско владичество“, независимо че доста повече от четвърт век по история сме учили именно термина „османско владичество“. Разбрахме и че най-важното за един образователен министър е да е патриот, дори да няма мустаци. Междувременно мой познат, начален учител, ми разказа следната история. В класа му има момченце, което е с аутизъм и момиченце, което е бежанче от Ирак. Момченцето си има своите особености, една от които е силната му привързаност към момиченцето бежанче. Привързаността се изразява в непрекъснато търсене на близост, прегръщане, стискане. Бежанчето, от своя страна, преживява труден период – не е от България, тепърва учи езика, травматизирано е от войната и напускането на родното място, а и, макар да е свикнало в Ирак да си играе с момченца, се стряска от такава физическа близост. Чувства се тормозено и преследвано. Плаче. Всъщност повечето деца, независимо от етническия си произход и пола си, биха реагирали по подобен начин. Учителят не разполага с експертна помощ и подкрепа как да постъпва в такива ситуации. Цялата отговорност е прехвърлена върху него и върху училищния психолог, който също не е специалист нито по деца бежанци, нито по аутизъм. Тези неща не се учат по начална педагогика и психология. Учителят и училищният психолог умуват как да намерят отговор на въпроса как да гарантират правата и на двете деца – и правото на момченцето с аутизъм на самоизразяване, и правото на момиченцето бежанче на лично пространство и сигурност. Тъй като обаче учителят прави всичко възможно да зачита правата и особеностите на всички деца, това се пренася и в отношенията между учениците му. Децата в класа се опитват да се справят с тази сложна ситуация, както умеят. Разбрали са например, че детето с аутизъм реагира на много силни стимули. Затова една негова съученичка се премята през глава, за да отклони вниманието му от бежанчето. Този казус, макар и достоен за научен трактат, е нормална ситуация за едно съвременно училище. Училище, в което има място за всякакви деца – с различна етническа, расова или религиозна принадлежност, мигранти, с увреждания, с различни проблеми и травми. Дори – деца с различна сексуална ориентация или полова идентичност. Как българската образователна система е подготвена за такива ситуации? По кои предмети децата учат как са се справят със собствените си емоции и как да се отнасят към емоциите на другите? Предмети като психология, етика и философия се учат чак в гимназията, а децата се сблъскват с трудни емоционални ситуации още от първи клас. Учебният предмет, който се изучава по време на цялото ученичество и който има отношение към емоционалния свят на човека, е литературата. Чрез обучението по литература учениците имат възможност да обсъждат най-разнообразни видове човешки отношения и чувства, като правят паралели и със собствения си жизнен опит. Затова реших да направя един малък експеримент – прегледах всички програми по литература от 1 до 12 клас, публикувани от МОН, и потърсих в тях наличието на четири думи – любов, обич, състрадание и съчувствие. Учебните програми са базисни документи, които съдържат образователните стандарти, основните понятия, върху които учениците да могат да разсъждават и основните умения, които да придобият. Ето защо е важно не само кои понятия влизат в тях, а и кои не влизат. Резултатите от експеримента обобщих в следната таблица: Споменаване на думите „обич“, „любов“, „съчувствие“ и състрадание“ в учебните програми по литература. Първото, което се вижда, е, че думата „обич“ изобщо отсъства. Това опроверга хипотезата ми, че за по-малките ученици е по-вероятно да е тематизирана обичта вместо любовта. Обич няма, затова пък има много… обичаи. В първи клас няма и любов, състрадание и съчувствие. Има обаче национална идентичност – в центъра на изброяването между общочовешките ценности и мултикултурността. Подобна е ситуацията и във втори клас. В трети клас от ученика се очаква да може да прави разликата между предмет, животно и човек. След като, забележете, още в първи клас трябва да е усвоило що е националната идентичност на фона на общочовешкото и мултикултурното. Детето, значи, в училище първо придобива национална идентичност, а чак след две години научава, че е човек, а не предмет или животно. В четвърти и пети клас отново няма ни любов, ни състрадание, ни съчувствие, но национално, разбира се, има. В учебната програма за шести клас – изненада, се появява думата „любов“, и то – два пъти. Ентусиазмът обаче се стопява бързо, защото и двата пъти споменаването е в контекста на стихотворението „Къде си вярна ти, любов народна“. Ала в седми клас изненадата е голяма – изведнъж там се появяват всички търсени понятия (освен обичта) – и любов (даже два пъти, без „народна“), и съчувствие и състрадание – по веднъж. Но седми клас се свързва преди всичко с националното външно оценяване и кандидатстването за елитни гимназии. Затова, вероятно, тогава се учи всичко. За изпита, не заради емоционалната интелигентност. В програмата за осми клас думата „любов“ се споменава веднъж. В девети – цели четири пъти, но и тук радостта е измамна: в три от пътите става дума за християнската любов, а в четвъртия – за всеобщата любов между хората. В програмите по литература за 10, 11 и 12 клас няма обич, любов, съчувствие и състрадание. Може би авторите на програмите са мислили, че тези неща вече се учат във философския цикъл, а може и да са нямали мисли в тази посока. Изводът е, че основната цел на образованието по литература е да възпитава национална идентичност. И макар да се споменават – от кумова срама – мултикултурността, зачитането на различното мнение и т.н., основната предпоставка е, че ученикът е по дефиниция с българска националност и етнос. Освен за национални и културни, за други различия много-много не става дума. На този фон, министър на образованието пада, защото не бил достатъчно патриотичен, а новият министър има нужда от специални оправдания защо няма мустаци. Защото така разбираният патриотизъм, на всичко отгоре, е и сексистки. В същото време, много по-важна задача за образованието е включването на реалните различия между децата в него. 16 години след началото на 21 век в България този процес едва-едва започва. А осъзнаването, че емоционалната интелигентност също е важна част от образованието, е далеч от умовете на съставителите на учебните програми. Образователната система едва сега започва да забелязва различните деца, което не означава, че преди ги е нямало. Изкушавам се да споделя личен опит в тази връзка – от ученическа бригада, на която бях в края на 80-те. Бригадата беше с продължителност около 40 дена, през които бяхме настанени в общежитие към консервен комбинат в Плевен. Един ден мой съученик – от най-нахаканите хулигани в класа – изчезна. Намериха го на железопътните релси, с прерязани вени на двете ръце, в очакване да го сгази влак. Оказа се, че причината за опита му за самоубийство е, че… не е свикнал да спи без майка си. До този момент на никого не беше хрумвало, че момчето може да има проблем и затова да е толкова агресивно. Аз, от своя страна, имах опит, в някои отношения подобен на този на момичето бежанче. Бях по-голяма – на 15. Но нямаше кой да ме подкрепи – нито съученик, нито учител. Момиче от друг клас с особености в поведението имаше особена фиксация към мен, може би заради първоначалните ми опити да го закрилям. Непрекъснато ме преследваше, настъпваше, блъскаше, скубеше, заплашваше, обиждаше. Бяхме разпределени в една стая. Всяка сутрин се събуждах, усещайки, че ме скубе. Преследването, настъпването, блъскането и т.н. продължаваха през целия ден. Докато заспя, за да се събудя от скубането. Няколко пъти казвах на учители, но нищо не последва, дори не им хрумна да ме преместят в друга стая. Един ден не издържах и – без да разбера как – усетих, че политам във въздуха към момичето, в полета си го хващам за раменете и го залепвам върху отсрещното легло. После се осъзнах и я пуснах. В следващия момент тя беше на върха на сградата, заплашвайки, че ще се самоубие. Обвиниха мен. Отдадох се на натрапчиви суицидни мисли, от реализирането на които ме спаси само страхът. Разказвам тази история, защото – и преди, и сега – българското образование знае как да набива в главите на учениците патриотизъм, но няма сетива за това, че те са хора, че хората са различни, крехки и че имат чувства. Учебните програми имат за цел единствено усвояването на определени знания, а не помагат особено в това да бъдеш човек и личност. Единствената смислена реформа в образованието би била в посока по-малко патриотизъм и зубрене, повече чувствителност към себе си, другите и света, повече мислене и смисъл, адекватност на съвремието. Останалото е популизъм, чиито жертви не са някой и друг министър, а цели поколения. ----------------- http://www.marginalia.bg/analizi/emocionalna-inteligentnost/

... да представяш неща, които не ги разбираш, само защото думички си приличат и ползваш компютърно търсене по съвпадението им. Но няма как компютъра да разбира смисловите значения. Също както и ти: Както и предишните цитати, които дори не си беше направила труда да прочетеш, за да забележиш колко ти е различен коментара и нуждата заради която ги ползваш, от смисловото и прагматично съдържание. Поредния пример за същото е и "последното": Т.н "психични функции" - в предишните думички: Значи "така наречени" - но от кого наречени?... "така"? ... Написах според психологията кои "функции" се имат предвид, когато се говори за "ПСИХИЧНИ ФУНКЦИИ". Сега - в поредния си намерен, без никакъв късмет, цитат, става въпрос за съвсем частен смисъл на Юнг, (по отношение на думичката "психична функция") ползван само като част от личните му тези и размисли... А така извадени от контекста - направо са кръпка и компрометират дори самият ЮНГ. Разбира се Юнг е последното нещо, което всъщност те интересува, защото неговото написано е само за плънка и подложка на личните упражнения и заигравки и всичко се върти около едно просто и голо използване... Нещо, в което не си оригинална, защото това е широко използван масов похват и се подражавате едни други, пък то това си е израз на... ясно какво. Затъваш от пример в пример. Това все пак си е твоя работа, и няма никаква граница да се изживееш на компетентна и разбираща, но в изказаното няма смислов пълнеж, няма лично осмисляне, няма опит, а упражения в популярна и популистка реторика и художествени похвати. Всичко това - с леки подправки на податки, имена и цитати - колкото да добие тежест някаква.

съжалението е чудесно. И "случайността". Изглежда дори нямате идея какво точно визирам, но пък си имате своя рецитация, която е нужно да блесне без всякаква връзка с онова, което се позовава. Теоремата за безкрайната маймуна - чудесно. А има ли теореми за съвсем маймунските писания и изяви - из форумите или живота... Щото ползването, реакциите, подражанието и имитацията - дори и маймунките ги могат. Между другото лекотата с която се премина от темата отново посока рамус... е някак слабост на няколко пишещи сред форума. Поредните изхвърляния и реактивности... едни им пада пердето, други се качват по метлите. Пък и нали било форум - излейте си мъката, остротите, ирониите и негативизмите... то и без това форумът за толкова хора си е просто мегдан за разтуха и преповторения на театъра пред огледалото...

И... да липсва - какво? А кое точно е "мярката" - у кого е, как е... Използвах малък и избледнен шрифт, поради съображения... Изглежда че те са пренебрегнати, а после се оказва че Пишещият е този, който "му липсвали мерки". И то не какво да е - ЧУВСТВОТО за мярка му липсва... А то не е "чувство", да не говорим за "мярка"... Но - и да липсват, какво? - ще влезна в ада, примерно. Като гледам колко много други неща 'липсват', едновременно с това се маскират като "наличности", даже "излишества"... Сигурно рамус е основният представител на "липсите на чувства и мерки" в темите и форума. Е, добре, нека да е.

Е, то опитите не създават проблемите. Те идват от "Опитващия". А и човек все пак трупа опит най-вече от "грешки". Но дори и - като упражнение... То всички ползват едни или други методи и похвати. Както се вижда - и в науките се ползват едни други, и по форумите тече "ползването" - на едни или други похвати, с лични цели. В края на краищата целите... Математиката е само инструмент на статистиката. Чрез статистиката се представят резултати, но тяхната интерпретация и възможностите за синтез - вече не е по силите на самата статистика, нито на математиката. Те са само инструменти. А иначе - едно чувство, плюс още едно чувство не правят "две чувства". Няма как. Нито чувството се дели на "малки чувства" чрез дроби. няма как. Фантазията - не виждам как може да се представи чрез цели... или прости числа, нито да се изведе в уравнения. Извеждат се все пак зависимости, но техния комплексен характер е проблема. Има положения, в които едни инструменти са невалидни и неадекватни спрямо тяхното задълбочаване. Вече написах по това - статистика и математика... не са инструментите за подпомагане при вникване и структуриране на психичните знания и техните натрупвания. Поне аз самият не виждам как, но и не че съм великия познавач и говорител на 'психичното', нито на математиката или статистиката. В тия посоки аз съм обикновен и прост емпирик и практик, като също ползвам всичко от гореизброеното. И съответно - къде се греши, къде се отсява...