T.Jonchev

A кои са тези източници? Ето защо и ето дали са били предвождани от самия император: „Императорът се зарадва, че е отстранил Александър и се готвеше да нападне жителите на Хераклея, които бяха благоразположени към младия император. Момчил, убеден от константинополци да почне война срещу императора, като узна, че той е пристигнал в Димотихон, нападна Абдера, където стоели на котва пристигналите в помощ на императора петнадесет кораба, пратени преди това от Омур. Те се охраняваха от 250 перси, а останалите следваха императора. По време на това нападение Момчил изгори три от тях, понеже останалите се спасиха. Нито един персиец не загина. А един човек пристигнал при хората на императора и съобщил, че при нападението Момчил бил изгорил всички кораби и бил избил стражите, като никой не е успял да избяга. Тези, които бяха въоръжени, веднага се втурнаха срещу Момчил. Императорът се опита да ги възпре, за да се отправят на поход срещу него със съответната подготовка и бързина, след като се завърнат от Хераклея и доказваше, че походът срещу Хераклея е по-важен от всичко. А те отвърнаха, че няма нищо по-важно от това да отмъстят за гибелта на сънародниците си. Императорът видя, че не може да ги обуздае и изпрати ромейска войска, за да опустоши владенията на Момчил, който вече явно се бе отметнал, а и защото се страхуваше за варварите да не бъдат избити от него, който имаше боеспособна войска и не отстъпваше на никого от тогавашните [военачалници] по храброст и мъжество. А Момчил, като подозираше, че императорът не ще понесе обидата, а ще изпрати войска срещу него, което и стана, събра хората си в градовете и крепостите и сам се приготви за сражение. Като видя, че персийската и ромейската войска е по-силна, за да рискува срещу нея, реши в момента да кротува и да ги остави да плячкосват, а когато се завръщат, да ги нападне и ако може – да им навреди. Заедно с войската си пристигна при Перитеорион, който бе още подвластен на василисата и изчакваше заминаването на войската. Император Кантакузин, който чакаше завръщането на войската в Комотини, реши, че трябва да продължи още малко, за да може да узнае нещо за войската и следван от около 60 войници, стигна до стария град Месина, разрушен отдавна. Той и придружаващите го слязоха от конете, като преди това изпратиха съгледвачи да наблюдават отдалеч. ………….. неприятелите дойдоха. Това бе Момчил с 1000 отбрани войници. Той се научил от съгледвачите си, които сам изпратил, че императорът се намира в настоящия момент в Месина. Защото Перитеорион отстои недалеч от Месина. Императорът събра хората около себе си и в боен ред се устреми през Месина към Комотини. Момчил, като видя, че те не побягнаха изведнъж, но заминаха бавно и в боен ред, уплаши се да не настане смут около него и да ги нападнат изведнъж неподредени и разпръснати, ако са останали в засада в развалините на града. Затова той събра войската си, която бавно потегли в три отряда. Когато императорът и хората около него бяха извън развалините и нямаше никакво подозрение за засада, хората на Момчил се нахвърлиха неудържимо върху тях. След като всички се втурнаха да бягат, тия от неприятелите, които бяха изтичали напред, се намериха близо до императора (защото той бе останал последен от другите). Той се защитаваше, заобиколен с тия, които бяха успели да се притекат първи. И когато императорът влезе в бой с неприятелите, конят му бе убит. Един от приближените на императора, който беше там, на име Ландзаретос, слезе от коня си и го даде на императора, като същевременно му помогна да се качи. Когато се качваше на коня, някой се приближи и го удари с меч по главата, без да му навреди нещо, понеже здравият шлем издържа на удара. После той се бранеше през целия път, като нанасяше и получаваше удари (защото мнозина неприятели бяха връхлетели върху него) и така пристигна в Комотини, спасен като по чудо.» [Йоан Кантакузин, История, III.70, ГИБИ, т. Х, с.365-367]

Всъщност няма никакви Момчилови кораби. Смирненската ескадра е на котва е пристанището и поради това се оказва уязвима откъм сушата. Изгорени са само три кораба, а не и 15-те. Нито един от охраняващите си 250 селджукски турци не е загинал. Колкото до т.нар. битка при Гюмюрджина, том трети спестява дребната подробност, че Йоан Кантакузин е придружаван само от 60 души, които го охраняват, тъй че да си представяме някакво забележително сражение е изключително хиперболично. Но е вярно, че императорът е ударен по шлема, че конят му е убит и че едва се спасява. Самият той най-подробно е описал тази случка в "Историята" си.

Започва се с твърдение, което по-нататък е аргументирано чрез съпоставка на процента употребяемост на определени букви в текстовете. Хубаво. Но защо точно тези букви? Прави впечатление, че две от тях изобщо отсъстват от надписа – има си хас процентите им спрямо тези на честотата им в „Именника” да не дадат внушителна разлика. Аз пък взех други букви: Л, С, Т и Х. Те също безпроблемно се произнасят и изписват и в „старославянски”, и в гръцки. И ето какво се получи в резултат на броенето: Л: в надписа – 7 броя – 7% в „Именника” – 22 броя – 8% С: в надписа – 3 броя – 3% в „Именника” – 7 броя – 3% Т: в надписа – 7 броя – 7% в „Именника” – 19 броя – 7% Х: в надписа – 3 броя – 3% в „Именника” – 8 броя – 3% Сега, по същия начин като професор Табов, бихме могли да направим извод – само че противоположен на неговия: „по-вероятно е езиците на надписа и на „Именника” да са идентични”. Надеждни ли са обаче тези твърдения и изводи? Очевидно не. Първо, защото явно приложеният метод лесно се поддава на манипулативна употреба. Избираш си подходящите букви, броиш и – разбира се – получаваш точно този резултат, който ти трябва. Могат да се посочат и други причини. Освен това стилометрията анализира стила на писане, а не брои фонемите. А правенето на изводи от такъв тип броене най-често предизвиква фиаско. Преди години злополучна известност беше придобило едно помагало по стилистика на проф. Мирослав Янакиев, което твърдеше, че по-висока художествена стойност има текст с по-висока „глаголна температура” (с повече на брой глаголни форми). Тогава, в своето „Вълшебно огледало”, Николай Хайтов, ползвайки методиката на Янакиев, която в случая е и методика на проф.Табов, „доказа”, че една булевардна любовна песничка (от която си спомням само израза „върни ми любовта, мила, повърни”) е с по-голяма художествена стойност от „Вяра” на Вапцаров и цялата публика изпопада от смях. Та оттам е моят скептицизъм към изводи, резултат от подобно броене.

Чудесно!

За какво ме аплодирате, бе хора? Тези неща са широко известни, а Владо със сигурност може да каже много повече подробности.

С култа към мъртвите са свързани Паренталиите, последният ден от които (21.02.) се нарича Feralia. Роднините посещават гробовете на своите близки и носят там вино, мляко, мед, масло, хляб, плодове, яйца, сол, а също и кръв от жертвените животни. От тези празници водят началото си панахидите. Терминалиите са свързани с култ към добитъка дотолкова, доколкото Термин е бог на земята и му се принасят жертви. Има връзка и с огъня, но не точно като култ – съседите на този празник палят т.нар. очистителни огньове по междите между имотите си. Еквириите са свързани с култа към коня – това е официалният празник на т.нар. конническо съсловие в Рим и на него се провежда парад на конниците.

В крайна сметка оценката се оказва подвластна на гледната точка. В науката обаче приоритет би трябвало да има обективността.

Предполагам, че десетина км в непрекъснат галоп е твърде много дори за най-обикновен ездач, т.е. за неособено натоварен кон, а рицарските са твърде тежки, за да могат да галопират толкова. И аз мисля, че значителна част от общото време е преминало в преследване, спирания и престрелки.

Пехотата на Исак Комнин може да е следвала кавалерията, но надали е търчала наравно с препускащите в галоп коне. В този смисъл, както заявява и Хониат, тя е станала негодна поради умората, но това още не значи, че се движила успоредно с конницата или веднага след нея. Дори най-лековъоръжената пехота не може да бяга 5,5 км, без да спре, а какво остава да се движи заедно с конница в галоп. И при Адрианопол най-вероятно е било нещо подобно: пехотните части и венецианците да са последвали конните отреди, но са пристигнали фатално късно и практически не са участвали в битката. Не се наемам да пресмятам за колко време пехотинци са могли да изминат делящите ги от полесражението 8 - 9 килиметра, но е ясно, че пехота в строй се движи много по-бавно от отделен вървящ човек. И изобщо: защо не се доверим напълно на мнението на кавалера по тези въпроси? Неговият анализ е безупречен и според мен съвсем изчерпателен. Едва ли може да се каже нещо повече по съществото на нещата.

Голям смях, наистина. Аз не съм и чувал за съществуването на тези "медиевисти", независимо от звучните им титли.

В битката при Адрианопол се говори за 14 000 кумани, а не за 40 000.

То е, защото в историческото образование географията е силно подценена.

Не е моя. Една съществуваща вече държавност е пренесена в нова географска и политическа среда. За самите ранносредновековни българи, а и за ромеите това не е създаване на нова държава, но за хората от XIX - XXI век, за които географската определеност е решаваща, е нова държава, "началото" на която условно се маркира с 680 или 681г.

Няма, разбира се. Държавата е централизирана, практиката на апанажите е в далечното бъдеще.

Ако гледаме само текста на Никифор - да, но работата е твърде комплицирана, защото имаме и известие на Теофан. Ако Кампаган на Никифор = Паган на Теофан става възможно и друго решение: този човек да е не кавхан, а владетел, дошъл на власт в резултат на свалянето на Сабин и свален на свой ред при издигането на Токту. Тогава съобщението на патриарх Никифор може да се схваща по друг начин. Понеже той не пише за възшествието на Паган (=кампаган?), се сеща да отбележи нещо и за него, разказвайки за съдбата на Токту и Баян. Но при това положение известията за смъртта на Токту и Баян от една страна и на тази на Кампаган (=Паган) не са хронологически синхронни - Кампаган (=Паган) е свален, бяга и е убит във Варна преди похода на Константин V и преди да загинат Токту и Баян. Ако е било така, то Кампаган (Паган) не бяга във Варна от ромеите, а от детрониралите го българи. Не че намирам тази конструкция за нещо сигурно, но тя не може и да се изключва. Поради това предпочитам да остана по-въздържан в интерпретацията.

О, напразни усилия на точността, графе...

Да бе, така пише патр. Никифор. Но не бяга от византийците. Ако бягаше от тях, щях отдавна да съм се съгласил с твоята хипотеза за Варна.

Не знам защо смяташ, че гледам на списъците безкритично. Ако беше така, щях да приемам информацията буквално - пише епископия еди коя си, значи има такава действаща епископия. Но това не е толкова съществено. Съгласявам се отчасти с крайния ти извод - патриаршията се старае да възстанови епархийската мрежа, включително и извън имперската територия. Не съм обаче толкова сигурен за Одесос - дали е извън империята през осми век. И не толкова защото е пристанищен град, а заради съобщението на патриарх Никифор за т.нар. кампаган, който - бягайки там - решил, че се е спасил, но "бил убит от собствените си роби". Според мене, за да разчита, че се е спасил, той би трябвало да е напуснал страната подобно на Сабин и Телериг. За Марцианополската епархия: сам стигаш до заключение, че е нямало практически такава. Е какво прави тогава в списъците? Присъства не защото има епархия, а защото има митрополит, макар и без епархия. Тази призрачна митрополия изчезва от списъците едва през Х век, т.е. след като българската църква получава автокефалност и списъците на епархиите й са извадени от тези на патриаршията

Убеден съм, че Фружин ме е разбрал съвсем правилно. Варда Склир не е симвасилевс, а узурпатор.

Не. Не е нито погранична военна организация, създадена от Римската империя, нито обединение (още по-малко спонтанно) на славяни и прабългари. Какво е, си пише достатъчно ясно в изворите, стига човек да ги чете непреднамерено.

Климент всъщност умира през 916, а не през 910г. Фружине, не ти ли е ясно, че твърденията на професора са волен полет на фантазия върху нещо прочетено? Понеже във Византия по времето на Роман I имало един автократор и n на брой симвасилевси, които сядали еди къде си на масата, трябва да приемем, че и в България е било така? Понеже на проф. Табов му се иска Михаил да е бил съвладетел на баща си? Ако подобни аналогии бяха достатъчни, за да се твърди нещо, то със сигурност и в Преслав е имало Порфира, щом в Големия дворец е имало. Със същата логика можем да твърдим, че и в Китай е имало шогуни и шикени, след като ги е имало в Япония, а в държавата на вестготите - властващи майордоми и лениви крале. А че наличието на симвасилевси в империята в този период не създава никакво парцелиране на власт и територии, т.е. че симвасилевсите носят титлата, но практически нищо не управляват, за проф. Табов е факт без значение. Аналогията спира до там, докъдето може да влезе в работа, но твърдението си продължава и - който се хване, хване.

А ето и от пространното: "60. ……………. Наследил княжеската власт неговият син Владимир, който управлявал четири години и умрял. Наследник на всичко станал брат му Симеон, който и пръв бил провъзгласен за цар на българите. ………………………………………………………………………………………………….. 71. И вече прегърбен от старост и изтощен от работа, той решил да се откаже от епископията си не защото бягал и се отказвал от службата, в която светият дух го поставил да пасе църквата на бога, но поради блажено и боговдъхновено усърдие, тъй като се страхувал да не би поради неговата немощ да се разстрои божието дело. И той отишъл при царя и му казал: „Преблагочестиви царю, докато тялото ми издържаше църковните трудове и грижи, които са по-тежки от държавните, както аз съм убеден, смятах, ако напусна църквата на бога, която сам той ми повери, служейки си с твоята власт като със собствена ръка, че това дело е напълно осъдително и не е достойно дори за наемник, макар че нему е присъщо да бяга и да оставя овците, когато вълкът се приближава. А какво основание имам аз да оставя божието стадо, когато не виждам никакъв вълк? Затова и не го изоставих до този момент. Понеже ти виждаш как старостта ме подтиска и как много големите трудове ми отнеха всичката сила, погрижи се за църквата и постави в дома на господа такъв служител, който има добра телесна и духовна сила и е по-млад, за да поеме върху себе си църковните грижи. Изпълни това ми последно желание! Дай ми в тези немного дни да прекарам в беседа със себе си и с бога! За това манастирът ми е добро жилище. Позволи ми да умра там! ………………… ………………………………………………………………………………………………….. 72. Царят останал ужасен от това неочаквано искане, защото нежеланото, когато се чуе неочаквано, ужасява, и казал: „Защо говориш това, отче? Как аз бих могъл да гледам друг да седи на този престол, докато ти си още жив? Как мога да лиша царството си от твоите архиерейски благословии? Твоето напускане на епископския престол е лошо предсказание за свалянето ми от царския трон. Но ако съм оскърбил с нещо твое преподобие, като съм съгрешил несъзнателно, понеже не зная да съм съгрешил в нещо, а ти, щадейки ни като баща, не желаеш да дадеш гласност на моето лошо държане към тебе и прикриваш истинската причина под предлог на немощ, кажи, моля те, аз съм готов да дам отчет и като син да излекувам болката на бащата. Ако ли пък нямаш нищо, за което да ни обвиниш, защо сам желаеш да наскърбяваш тези, които с нищо не са те наскърбили ? Не можеш да обвиниш и духовенството като непослушно и непокорно, защото, като роди всички чрез евангелието, ти ги избра за себе си и за бога, нито можеш да обвиниш нас самите, че леко се отклоняваме от твоите заповеди, и нищо друго от твоите дела не заслужава порицание. Защо тогава допускаш децата ти да оплакват твоето безпричинно оттегляне? Но или се подчини, отче, или в противен случай думата ми е решителна: каквото и да говориш, не ще се подчиня, каквото и да правиш, не ще отстъпя, защото оттеглянето, мисля, е позволено само за недостойните, а ти си по-горе от всяко достойнство.” ………………………………………………………………………………………………….. 73. Старецът се склонил при тези думи и без да прибави нищо към думите си пред царя за оставка, върнал се в манастира си, но там намерил, че небесният цар е съгласен с неговото намерение. Едновременно със завръщането си той се разболял. Като предусетил смъртта си, ………………………………………………………………………. 75. ……… той се преселил при господа. Божественото му тяло, равностойно по чест на душата му, като свято по свят начин било опято и почетено, макар и по-малко, отколкото заслужавало, но не и по-малко от възможностите на тези, които го почели. То било погребано през времето на българския цар Симеон ……………………………."

Очевидно се налага да уточня, че говоря за Балканите и Източната империя.

Отделни епархии са се запазили през VII - VIII век, разбира се - там, където империята е съхранила властта си. Но да смятаме и то на базата на някакви най-общи аналогии, че всички епископи, споменавани в списъците от осмото столетие, са действащи, е неприемливо. Ако беше така, северните и западните балкански територии биха изобилствали с църкви. Археологическите данни обаче не потвърждават такава теза.

Проф. Добрев, това е несериозно!