T.Jonchev

Историците знаят, че Василий Ноф е син на Роман Лакапин. А математиците си подозират туй онуй .... каквото им изнася. Не, не го е страх - той е бил един много безстрашен патриарх. Освен това ако случката е била във Влахернския дворец, хептен няма от какво да го е страх. Ако пък е била - както свидетелстват други източници - извън стените, пак няма защо да го е страх, след като двама Симеонови синове се намират на обед в двореца, т.е. са заложници за безопасността му.

Слага стемма, слага стефанос, а не слага епириптария си.

"Несъмнено" в случая е най-неподходящата дума. Дали през 913г. Симеон се е сдобил с някаква титла всъщност е крайно съмнително и изключително спорно. А че ромеите му били дали "царска титла" е категорично невярно. Дори когато си дават за пръв път труда да си изкривят езика, произнасяйки и пишейки подобна титла, те пишат "тсесар" и в никакъв случай "цар".

От 457г. патриархът извършва коронации, но не с епириптария. Симеон отишъл от Евдомон във Влахернския дворец, но не в тронната зала. Обяд е имало, но не с Роман, а с Константин.

На тръскането от ездата при отстъплението - но той е над 90-годишен.

Кавалерът има много приятен стил. Ще чета с удоволствие.

Не се дава захарчето. И правилно!

Вместо въпроси дай извор, че е отишъл в Търново. Или твърдението е извод?

???

От първата четвърт на девети век нататък - най-вероятно чрез назначение от владетеля.

Всяка карта на Аварския хаганат, на Хазарския хаганат и особено на Кубратова България с претенция за точност в границите, е продукт на доста свободни предположения, да не кажа фантазии. Защото данните за това са изключително оскъдни, разхвърляни у разни автори и се отнасят за различно време. В този смисъл картата с кръгчетата е много по-коректна.

Не на грешна - на удобна.

Мироки, мисля, че никой не отрича математиката или математическите методи на изследване изобщо. Но в конкретния случай методът с броенето на букви дава всевъзможни, включително и съвсем противоположни резултати (както, смятам, доста отчетливо показах), което го прави ненадежден. Ако вземеш да изброиш В, Д, М и Р в два откъса текст от по 100 букви - единият на български, другият на английски - най-вероятно ще трябва да се направи извод, че това са много близки езици. Просто пробвай със ситуация, която е съвършено ясна, и виж работи ли този метод или не.

Така е, защото не разполагаме с никакви сигурни данни и затова всеки си пише и си прави карти, каквито са му изгодни.

Честно казано фолклорният образ на Момчил не ми е познат. Но като имам предвид каква бездънна пропаст дели историческия крал Марко от образа на Крали Марко във фолклора, не съм никак сигурен, че фолклорният образ на Момчил може да даде нещо градивно за историята.

Е, да, небивалици колкото щеш ...

От Хипийската планина, ако вярваме на Ширакаци. От някакъв район на изток от днепър, ако вярваме на Теофан.

Модераторите Йончев, Галахад и Ласт Роман питат: Какво стана с периода от време, за който Аспарух стига Онгъла? Да чистим ли отклоненията или да?

Вероятно е така. Но сам виждаш и преценяваш, че липсата на цар води до липса на легитимност. Т.е. централната власт връчва властта над комитатите. А това значи, че тази власт в комитатите не е непременно наследствена. Ако беше, сам комит Никола щеше да е определил наследника си и нямаше да има нужда от царска санкция.

Не знам какво точно е управлявал комит Никола, но след като е комит, би трябвало да е управлявал комитат - кой точно, не е ясно. А територията, която синовете му контролират - от Видин до Воден - не е един комитат. Виж по въпроса изследването на Ив.Венедиков за военноадминистративното устройство на ПБЦ, то е доста убедително в частта с локализациите. Ако синовете на комит Никола са наследили неговата власт, те: 1.щяха да управляват един конкретен комитат; 2. щяха да са известни с длъжности, а не просто като "синове на комит". Фактът, че изворите ги наричат просто "комитопули" показва, че положението им начело на остатъците от държавата е екстраординерно. Ако местната власт (в комитатите) е била наследствена, това не е логично. Изобщо не е ясно как те се озовават на гребена на вълната, нито пък как упражняват властта - колективно или поотделно, парцелирайки територии. И за двете хипотези има аргументи и засега не може да се каже кое от двете е по-близо до истината.

Всъщност намерението ми не е да споря. Несъмнено. Кантакузин е признат обаче чак през 1347г., когато влиза в столицата и е повторно коронясан - като симвасилевс на Йоан V Палеолог. А ние говорим за 1344г. Да, тук имам грешка. Но тя не променя основната идея на това, което писах: сблъсъкът с охраната на Кантакузин не е на Момчилова земя, където по същото време тече плячкаджийския поход на ромео-селджукската войска. Суета, разбира се, има. Но като се чете неговата история, се вижда, че той описва доста подробно случаи, в които нито е героичен, нито особено успешен в действията си. Това все пак показва, че на изложението му може да имаме доверие. Няма. А и за България Момчил е разбойник, плячкаджия и главорез. Когато пък се превръща в местен владетел в Беломорието, няма контакти с българската държава. Това едва ли го е правило интересен за отбелязване. Не познавам този разказ и не съм сигурен дали в него става въпрос за същия Момчил. Всъщност нашият Момчил не е никакъв борец срещу турските завоеватели. Той воюва с турци не защото се бори срещу завоевание, а защото е замесен в ромейската гражданска война, в която те също участват и защото търси да извлече от нея изгоди за себе си (което и постига, макар и за кратко). Освен това той воюва не с турците, които ще завоюват впоследствие Балканите, а със селджукските, които не показват никакви завоевателни амбиции в този район. Що се отнася до османските турци - те са съюзници на регентството и дотолкова, доколкото в дадения случай Момчил поддържа това регентство, са и негови съюзници, а това очевидно не е притеснявало Момчил ни най-малко. Не изглежда никак патриотично, но такава е истината.

Тълкувателни изкушения в тази посока е имало и ще има - аз също мислех нещо такова по едно време. Единственото целенасочено проучване по тези въпроси, касаещо ПБЦ (дисертацията на доц. Г.Николов), обаче ме убеди, че това са само изкушения. При неистовото му желание и усилие да докаже регионализъм във властта в комитатите, той просто не успя, макар че използва за целта и най-беглите податки. А за комитопулите - в смисъл, че наследили властта от баща си - изобщо няма как да се съглася. Нито има подобни данни, нито комит Никола е управлявал целия български запад, нито пък, ако бяха бяха наследили служебното му положение, щяха да се наричат "комитопули".

В Константинопол позиции той няма - там управляват враговете му Ана Савойска и Алексий Апокавк. Годината е 1343/4. Да преиначи истината? Понеже винаги трябва да имаме едно на ум с коварните ромеи, които друга работа нямат, освен да омаловажават българските подвизи? Това не е сериозно, zahar4e. Но да приемем, че се е опитал да забаламоса селджукските турци, за да ги обуздае, т.е. че преиначаването на истината нямало ефект. Защо обаче пише това в историята си? За да могат 25 поколения да видят как един ромейски император, пред когото би трябвало всички да се просват ничком, е принуден да лъже, за да укроти варварските си съюзници? Аз мисля, че е написал, каквото е станало. Е, надали охраната е останала съвсем невредима при положение, че три кораба са били опожарени. Но да си представяме, че сухопътни сили могат да унищожат цяла флота в пристанище, без нито един кораб да успее да отплува, е невероятно. Смятам, стана ясно, че при това нападение Момчил не е разполагал с никакви плавателни съдове. Присъствието на Кантакузин в похода не е факт. Съвсем категорично е написано, че след като турците се втурват да грабят Момчиловите владения за отмъщение, императорът изпраща свои войски да ги поддържат, но сам остава в Комотини. Т.е., докато войската нахлува в земите на Момчил, Кантакузин е на своя територия и чака резултата от похода. Отиването му до Месина го приближава към събитията, но той все така остава на своя земя, където междувременно се е появила дружината от 1000 души, с които го атакува Момчил. Изрично е споменато, че тази дружина се явява около Перитеорион, който принадлежи на императрица Ирина, т.е. събитията от сблъсъка са на Кантакузинова територия. А войските му - селджукската и ромейската - в това време се намират на Момчилова.

Проф.Добрев, няма защо да се чудите. Нима не знаете, че проф.Табов е по-добър историк от историците и по-добър лингвист от лингвистите? Сбъркал е само броя на споменаванията на избраните от него букви в "Именника", както и общия брой на буквите в този паметник, но това са някакви математически дребулии на фона на впечатляващите заключения.

A кои са тези източници? Ето защо и ето дали са били предвождани от самия император: „Императорът се зарадва, че е отстранил Александър и се готвеше да нападне жителите на Хераклея, които бяха благоразположени към младия император. Момчил, убеден от константинополци да почне война срещу императора, като узна, че той е пристигнал в Димотихон, нападна Абдера, където стоели на котва пристигналите в помощ на императора петнадесет кораба, пратени преди това от Омур. Те се охраняваха от 250 перси, а останалите следваха императора. По време на това нападение Момчил изгори три от тях, понеже останалите се спасиха. Нито един персиец не загина. А един човек пристигнал при хората на императора и съобщил, че при нападението Момчил бил изгорил всички кораби и бил избил стражите, като никой не е успял да избяга. Тези, които бяха въоръжени, веднага се втурнаха срещу Момчил. Императорът се опита да ги възпре, за да се отправят на поход срещу него със съответната подготовка и бързина, след като се завърнат от Хераклея и доказваше, че походът срещу Хераклея е по-важен от всичко. А те отвърнаха, че няма нищо по-важно от това да отмъстят за гибелта на сънародниците си. Императорът видя, че не може да ги обуздае и изпрати ромейска войска, за да опустоши владенията на Момчил, който вече явно се бе отметнал, а и защото се страхуваше за варварите да не бъдат избити от него, който имаше боеспособна войска и не отстъпваше на никого от тогавашните [военачалници] по храброст и мъжество. А Момчил, като подозираше, че императорът не ще понесе обидата, а ще изпрати войска срещу него, което и стана, събра хората си в градовете и крепостите и сам се приготви за сражение. Като видя, че персийската и ромейската войска е по-силна, за да рискува срещу нея, реши в момента да кротува и да ги остави да плячкосват, а когато се завръщат, да ги нападне и ако може – да им навреди. Заедно с войската си пристигна при Перитеорион, който бе още подвластен на василисата и изчакваше заминаването на войската. Император Кантакузин, който чакаше завръщането на войската в Комотини, реши, че трябва да продължи още малко, за да може да узнае нещо за войската и следван от около 60 войници, стигна до стария град Месина, разрушен отдавна. Той и придружаващите го слязоха от конете, като преди това изпратиха съгледвачи да наблюдават отдалеч. ………….. неприятелите дойдоха. Това бе Момчил с 1000 отбрани войници. Той се научил от съгледвачите си, които сам изпратил, че императорът се намира в настоящия момент в Месина. Защото Перитеорион отстои недалеч от Месина. Императорът събра хората около себе си и в боен ред се устреми през Месина към Комотини. Момчил, като видя, че те не побягнаха изведнъж, но заминаха бавно и в боен ред, уплаши се да не настане смут около него и да ги нападнат изведнъж неподредени и разпръснати, ако са останали в засада в развалините на града. Затова той събра войската си, която бавно потегли в три отряда. Когато императорът и хората около него бяха извън развалините и нямаше никакво подозрение за засада, хората на Момчил се нахвърлиха неудържимо върху тях. След като всички се втурнаха да бягат, тия от неприятелите, които бяха изтичали напред, се намериха близо до императора (защото той бе останал последен от другите). Той се защитаваше, заобиколен с тия, които бяха успели да се притекат първи. И когато императорът влезе в бой с неприятелите, конят му бе убит. Един от приближените на императора, който беше там, на име Ландзаретос, слезе от коня си и го даде на императора, като същевременно му помогна да се качи. Когато се качваше на коня, някой се приближи и го удари с меч по главата, без да му навреди нещо, понеже здравият шлем издържа на удара. После той се бранеше през целия път, като нанасяше и получаваше удари (защото мнозина неприятели бяха връхлетели върху него) и така пристигна в Комотини, спасен като по чудо.» [Йоан Кантакузин, История, III.70, ГИБИ, т. Х, с.365-367]