Религия и политика в Западния свят

[Last roman]

Още от дълбока древност хората обожествявали природните стихии. Нуждата от контакт със свръхестествени сили породила потребност от гадатели и пророци. Постепенно различните суеверия били оформени в единна система от вярвания със съответните правила, табута и начин на почитане на боговете. Появило се и съсловие, което гарантирало правилното спазване на ритуалите и молело безсмъртните за благополучие и закрила. Култовите места на поклонение постепенно се застроявали с храмове, в които постъпвали пожертвования от набожни дарители, жреците били освободени от данъци и военна служба, и придобивали все по-голяма власт като оказвали влияние върху провежданата политика на градовете и държавите. Страхът от отлъчване, а оттам и от загуба на власт, карал управниците да се съобразяват с влиятелните представители на духовeнството. От друга страна подкрепата на жреческото съсловие гарантирало легитимността на владетеля, който така бил признат от боговете и можел да управлява без опасение от размирици вътре в държавата.

Така постепенно се създала най-устойчивата форма на държавно управление - симбиозата между религията и политиката.

Такъв тип взаимодействие между управляващата светска и духовна власт, основана на взаимни отстъпки, с цел извличане на максимална изгода на малцинството от мнозинството е позната от антични времена. Като исторически примери могат да бъдат посочени Древен Египет /където фараонът е същевременно и бог/, в Персия при династията на Сасанидите /т. нар. съюз между трона и олтара/. Впоследствие Източната Римска империя взаимства от тях този модел и го прилага в Християнството, оформяйки цезаропапизъм / т.е императорът е наместник на Бога на земята/. Тази форма е доста стабилно образование и се запазва през вековете при всички източни монархии, завършвайки с Руската Империя /до началото на 20 век/.

Владетелят /съсредоточил в ръцете си военната власт/ дава привилегии на жреческото съсловие /земи, роби, освобождение от налози/, а жреците от своя страна го легитимират пред суеверните маси като "богопомазан", "богоизбран", "свещен", което му гарантира абсолютно господство. Редки са случаите, когато владетелят решава да неутрализира свещенниците на господстващата религия посредством избора на алтернативен култ и обикновено тогава конфликтът завършва или с отстраняване на монарха, или с очернянето му пред поколенията /след като жреците си възвръщат позициите след смъртта му/. Такъв е примерът с Ехнатон или Юлиан Апостат. Естествено по-хитрите владетели /напр. Константин, Теодосий/ предпочитали да действат в сътрудничество с духовенството и съответно били увековечени с заслужени или незаслужени епитети като "Велик", "Благочестив", "Божествен", "Свети" и пр., и дори канонизирани за светци или пък обожествени след смъртта им.

В обществата с такъв тип взаимодействие между религия и държава /особено при монотеистичните религии/ войните винаги са "свещенни", защото се водят от името на владетеля - "божия наместник на земята". Оттук произтича и противопоставянето между "правоверните" /т.е. всички съгласни с режима/ и "неверниците" /т. е. всички несъгласни с него, независимо дали са свои или чужди/, което е най-силно изразено и най-безмилостно. Фанатизирането и ожесточението на воюващите "в името на Бога" достига до краен предел /независимо дали религиозната доктрина е миролюбива по своята същност или не/, дори и сред единоверците, изповядващи различни разновидности да дадена религия /например между протестанти и католици или шиити и сунити/.

Войната в общия случай е инициирана от властваща група, а религията служи за допълнителна обосновава и легитимация на действията й и влияе върху мотивацията на участниците. Разбира се имаме често и обратният вариант, когато религиозният лидер провъзгласява «Свещенна Война», която политическите водачи са длъжни да водят, за да не изгубят влиянието и популярността си /например Кръстоносните походи в Християнството или Джихадът в исляма/.

С развитието на човешката цивилизация, наред със старите религии се появявали и нови учения, чиито пророци заявявали, че действат от името на боговете, които им са се разкрили. Така те събирали нови тълпи от последователи /прозелити/. Такива са случаите с Моисей /обединил семитските племена в единна юдейска религиозна общност/, Зороастър /въвел единобожието в Иран/, Буда, Христос, Мани и пр.

От тях на-голямо значение за развитието и мирогледа на съвременната западна цивилизация има появилото се преди 2000 години Християнство в римската провинция Юдея. През първи век ситуацията там наподобявала днешната. Многобройни радикални секти на юдаизма /есеи, зилоти/ се борели срещу легитимната власт – юдейския цар и духовенството /фарисеите/, подкрепяни от римските окупатори. Народните вълнения, подклаждани от множество пророци и личности, претендиращи, че са месии /помазанници божии/ предизвиквали ответна реакция от страна на разположените в Юдея римски гарнизони, изразяващи се в репресии срещу населението и физическото унищожаване на ръководителите на бунтовете.

Един от месиите бил и Христос. След ликвидирането му от жреческото съсловие, подпомогнато от римляните, последователите му развили принципно ново учение, което се различавала от традиционния юдаизъм, по това че признавала разпънатия на кръст пророк като божи син, умрял за да изкупи греховете на човечеството. Особено помогнал за идеологическото оформяне и разпространението на зараждащата се нова религия Павел от Тарс – евреин с римско гражданство, който решил да проповядва новата религия не само сред юдеите, но и сред гърците и римляните.

В това време Римската империя била мултиетническа и мултирелигиозна по своята същност. Римският пантеон бил препълнен от всевъзможни божества, като самите римляни приемали вярванията на покорените от тях народи, за да могат последните да бъдат инкорпорирани по-лесно в многонационалната им империя. Вярата в римските богове през принципата била трансформирана в уважавана традиция, изразяване на лоялност към държавата. Заслужилите императори като Август, Клавдий, Веспасиан, Траян и останалите Антонини били обожествявани след смъртта си - като най-висша награда за техните заслуги към империята. "Божествеността" на императора обаче не бива да се приема буквално. Тя е официален култ, но не е съпроводена с безрезервна вяра, и религиозен екстаз, характерен за източните религии.

Империята била търпима към различните религии, стига почитателите им да не извършвали човешки жертвоприношения /като друидизма/ или да не се отнасяли твърде фанатично към прилагането на религиозните си обичаи, поставяйки ги над римските закони /каквито са случаите с юдаизма и Християнството/. Причините за тази религиозна индиферентност се кореняла в проникването на гръцката философия през 3-2 в. пр. н. е., която превърнала управляващите римляни в атеисти.

Гоненията срещу Християните през първите 150 години се провеждали или по доноси от страна на юдеите или според закона на император Траян, забраняващ обществата /християните били разглеждани като общество, наравно с това на обущарите или пожарникарите и били гонени поради тази си причина, а не заради вярата си/.

Самият Траян се отнасял с безразличие към християните, и не толерирал доносите срещу тях. Така въпреки репресиите, Християнството свободно се разпространило по цялата империя, за което спомагало липсата на граници и добре развитата инфраструктура.

За консолидацията на християните и принципното им отделяне от юдаизма повлияло до голяма степен юдейското въстание на Бар-Кохба през 135 г., когато бунтовниците зверски избивали живеещите в Юдея и Палестина християни.

През 155г. християните официално започнали диспут, защитаващ религията им. Юстин Философ формулирал принципите на Християнството, различаващи се от тези на юдаизма и елинизма. Той отхвърлил вярата в древните богове и жертвоприношенията. Оттогава всеки, който се смятал за християнин трябвало да вярва единствено в Християнския бог.

Значителни гонения започнали при император Деций /250 - 251 г./. През този период империята била в криза - милитаризмът, сепаратизмът и варварските нашествия са подкопали авторитета на императорската власт. Нужно е била нова унифицираща религия укрепването й. Затова Деций въвел култа към непобедимото слънце, с което се отъждествявал. "Възстановителят на света" Аврелиан, след като обединил разпокъсаната империя и отблъснал варварите продължил тази идеологическа пропаганда към личността на императора.

За римските императори религията била средство за манипулиране на масите. Затова през 3 в. те издигнали императорския култ към слънцето, за да заздравят властта си, разклатена от нескончаемите граждански войни и междуособици.

Диоклециан, другият системен гонител на християните сменил строя на държавата от принципат на доминат - неограничено господство на владетеля /подобно на изток - в Персия/. Тази система целяла да централизира властта, да предотврати сепаратизма и изисквала и формално отдаване на божествени почести на императора. Причината за спорадичните гонения на християни, които били подемани основно в големите градове - Рим, Антиохия, Александрия и др. бил именно отказът на християните да засвидетелстват формално уважението си към култа на императора и оттам към властта като цяло. Логично е, че от управниците възприемали християните като бунтовници и отцепници.

По това време в империята трите най-популярни религии били митраизмът /изповядван от императорите и обкръжението им/, култът към Изида /Великата Майка/ - широко популярен сред простолюдието и Християнството. Харектерното за последната религия било, че за последователите му всички съществуващи етнически и социални различия били без значение.

С времето, запознавайки се с доктрината на Християнството за принципите: "кесаревото - кесарю", смирение и непротивене и гарантиране, че всички земни страдания ще бъдат възнаградени с вечно блаженство след смъртта на праведника; императорите променили отношението си към него. Християнството чудесно подхождало за случая /упоменатата по-горе манипулация на масите и търсенето на принципа - един народ, една империя, един император/. То обединявалo различните народи в името на религията и ги подчинявало на императора - "божият наместник на земята".

Затова Константин с Миланския едикт през 313 г. го признал за равноправна религия и използвал за целите си - да подсигури властта си и да стабилизира империята. Църквите и християнското духовенство били освободени от данъци и им били дадени земи. Проведен бил и Никейски събор през 325 г., който да унифицира религията и да изгради стройни канони, по които различните епископи да въвеждат новопостъпилите вярващи. Дотогава във различните чести на империята тълкуването на същността на Христос и християнството било различно от различните патриарси. Така например Арий повлиян от гностицизма, отказал да признае Христос за единосъщен на Бог, а го считал за подобосъщ, отричайки триединната догма, която се наложила в Никея. Това породило противоречие и разцепление в Църквата, оформили се различни идейни течения, наречени ереси. Такива били ересите на арианите, монофизитите, несторианите. На този събор било взето и решението Великден /възкресението на Христос/ да се празнува отделно от еврейската Пасха.

Наследниците на Константин възприели арианското изповядване. Те започнали гонения както срещу единоверците си, защитаващи Светата Троица, така и срещу езичниците лишавайки ги от имущество и екзекутирайки ги за извършване на жертвоприношения. След 378 г. Новият император Теодосий, който изповядвал православието, започнал от своя страна да преследва арианите. През 394 г. било потушено въстанието на езичниците и забранени Олимпийските игри, а храмовете на древните богове били разрушени или превърнати в църкви.

[Last roman]

През 4 в. Християнството се разпространило и сред варварите. Германските племена на готите приели арианството, принудени от император Валент /375 г./ като условие да се заселят на римска земя. По-нататък арианското вероизповедание станало символ на идеологическо им противопоставяне на победилото в империята православие. Разликата между двете доктрини не била понятна на обикновения германец, но търсенето на идентичност и противостояние на официалната църква, подкрепяна от властта, сплотявало племената, които се заселвали в разпадащата се Западна Римска империя.

Самото Християнство все повече се отдалечавало от юдаизма и възприемало част от езическите ритуали и обичаи. Например честването на редица празници, посветени на християнски светци /отъждествявани със старите богове/, както и Рождеството /денят за зимното слънцестоене - Sol stat, посветено на соларния бог Митра/, били заемки, които така улеснявали новите последователи да свикнат по-лесно с Християнската религия. Показателен впоследствие е примерът, че когато папа Григорий /540-604 г./ изпратил св.Августин като мисионер да покръсти англосаксонска Британия, той го инструктирал, че доколкото е възможно трябва да пригоди новите, непознати християнски обичаи към езическите, с които местните жители са запознати от миналото си. За богослуженията в църквата бил възприет латинският език, а структурата й копирала римското териториално разделение на диоцези, глава на всеки от който бил избраният от паството епископ.

На изток Християнството се консолидирало с императора, който като ‘божи наместник на земята’, бил подкрепен от духовенството и закрилял всички православни в пределите на империята. Императорът назначавал или разжалвал духовниците и тук църквата била напълно подчинена на светската власт, опълчвайки й се рядко, както това станало по време на иконоборческата политика на императорите от арменската династия срещу иконите – изображенията на християския бог и светците.

В Рим патриархът /папата/, след отстраняването на последния римски император през 476 г. и липсата на силна светска власт, останал единственият авторитет, към който прибягвали за разрешаване на споровете си варварските владетели. Формално папата бил подчинен на императора, но отдалечеността му и самоопределянето му като наследник на първия глава на християнската църква – Петър, все по-често довеждало до противоречие с неговите колеги от Константинопол, Антиохия и Александрия.

Със западането на последните две патриаршии, в резултат на арабското завоевание на Близкия изток, противоречията между двата духовни центъра – Рим и Константинопол се задълбочили. Причините за това били както претенциите за върховенство между римските папи и константинополските патриарси, така и съществуващите разлики между западната и източната църква в догмите, обредите и организацията. Папата също така се противопоставял на иконоборческата политика на византийските императори.

Между Рим и Константинопол се наблюдавала и борба за сфери на влияние, изразяваща се в покръстването на околните варварски народи. ‘Византия’ разпространявала Християнството по мирен път с идеята, че единоверците няма да воюват с нея. Папите редували мирните покръстителни мисии за налагането на Християнската религия сред германските и славянските племена с огън и меч, като принуждавали зависимите от тях владетели да водят агресивна политика спрямо езическите си съседи. ‘Византия’ отстъпила Централна Европа на папските прелати, но се наложила сред славянските племена в Източна Европа, които станали проводници на нейната култура, религия и идеология дори и след падането на Константинопол през 1453 г.

В опит да получи независимост от ромейския император, папа Лъв III през 800-ната година короновал за император главата на Франкската държава Карл, чиято мечта е била да възроди Римската империя. Константинополската патриаршия от своя страна никога не признала претенциите на папата да е глава-примас на всички църкви. Това противопоставяне завършило с разкол - т. нар. Велика Схизма през 1054 г. и взаимно анатемосване между патриарсите на Рим и Константинопол, след което западните кралства и Източната Римска империя се отчуждили идеологически дотолкова, че престанали да се възприемат като единоверци.

Оттук насетне папите провеждали политика за отстояване на моралната чистота на свещенниците и борбата със светската власт, за да се наложат в Западна Европа. Връх на папския доминат бележи 1077 година, когато папа Григорий VII отлъчил германския император Хайнрих IV заради отказа на последния да се признае за негов васал. За да измоли опрощение, императорът бил принуден да чака няколко дена в студа пред папската резиденция в Каноса. Така на Запад се наложило истинско християнско управление във всички сфери на обществото, доказателство за което е организирането на т. нар. Кръстоносни походи за освобождаването на Йерусалим от арабите.

Кръстоносните походи по своята същност са ‘свещени’ войни насочени срещу ‘неверниците’ /друговерци, еретици/. Те са мащабни военни кампании, предприемани в защита на интересите и идеологията на католическата църква, за разширяване или защитаване позициите на католическата религия, за превземане или защитаване на земи, намиращи се под властта на враждебни към християнството владетели или народи, както и за ликвидирането на еретически движения.

Тези войни се водят по идеологически или по-точно религиозни мотиви, и се отличават с голяма агресия, като често победеният противник бива физически унищожаван. За оправдание се обявява, че тези войни са „в името на Бога” /т. е. одобрени не само от светската, но и от духовната власт/. За първи религиозни войни може да се говори още от времето на заселването на евреите в Ханаан и последвалото унищожаване или поробване на цели племена, покланящи се на други богове. Зверствата на ‘богоизбрания’ народ са описани подробно в Стария Завет и служат за пример на последователите на юдаизма за това как Бог наказва инакомислещите.

Първата ‘свещена’ война в Християнството била предприета от ромейския император Ираклий през 622 година, който в отговор на персийските завоевания в Сирия, Палестина и Египет призовавал войниците си да освободят Божия гроб от огнепоклонниците. Кампанията му се увенчала с успех, но след 20 години арабската експанзия унищожила Персия и отнела от Византия възвърнатите с толкова усилия свещени земи. Арабите били улеснени и от съдействието на християнското население в Близкия изток, което изповядвало ересите на Християнството: монофизитство /последователите му вярвали, че Христос има само една – божествена природа/ и несторианство /вярвали, че в Христос има две същности – човешко и божествено, но те са отделни едно от друго, а не са в едно лице, както учи православието/, и предпочитало да бъде управлявано дори от неверници, отколкото от православния Константинопол.

След 4 века укрепване на духовната власт на запад, папата се чувствал достатъчно силен, за да обяви началото на Кръстоносните походи към Светите земи през 1095 г. произнасяйки "Dieu lo volti" /Бог го желае/. Формирали се кръстоносните ордени на тамплиерите, хоспиталиерите, тевтонците които се посветили на заветната цел.

Кръстоносците били хора от всички прослойки /рицари, монаси, простолюдие, дори и деца/, воювали предимно срещу неверниците /арабите/ включително и в Испания срещу маврите; селджукските турци в Близкия изток; различни езически народи - предимно тези от Прибалтика. Важно място в тяхната дейност заемала и борбата с еретиците – албигои и катари /чиито учения били дуалистични по своята същност и представлявали ответна реакция срещу усилващата се власт на папата/. Най-известни походи от този род се наричали Албигойските войни, провели се между 1209 и 1229 г. На изток кръстоносните походи задълбочили противоречията и враждата между Константинопол и Рим, което завършило с превзвемането и варварското разграбване на ромейската столица през 1204 г., но опитите на кръстоносците да наложат католицизма сред православното население на Източна Европа, били дотогава в ромейската културна сфера на влияние останали неуспешни.

За принадлежащи към кръстоносни походи в най-общ смисъл могат да се приемат и отвоюването на Испания от маврите /Реконкиста/, както и кампаниите, предприети за завладяването и християнизирането на езическа Америка, а също и на части от Южна Азия и Африка, от страна на католическите владетели.

Оттук насетне периодът до началото на 17 век се характеризирал с намеса и пълен контрол на църквата във всички области на обществения живот. Всичко, което не съответствало на догмите на църквата се възприемало като ерес и било богопротивно, а носителите на новаторските идеи били репресирани и избивани, ако не се откажели от идеите си. Създадената през 11 век Света Инквизиция /от лат. Inquisition, в превод “следствие”, “разследване”/ като средство за борба с ересите е била независим от цивилните съдилища съд, а инквизиторите са били назначавани от папата и са били отговорни единствено пред него. Съдопроизводството се водило тайно, като се използвали мъчения, обвинените са осъждани най-често на изгаряне на клада. Особено тежко било положението в току-що отвоюваната от маврите Испания, където кралският двор бил изцяло подвластен на волята на църквата. Тук Инквизицията от 1480 г. станала и кралска институция. През първите 18 години от въвеждането й̀ били изгорени на клада над 10 хиляди души, в т.ч. еретици, евреи и мюсюлмани, приели Християнството. Активна дейност тази институция развивала до 1808 г., като през този период само в Мадрид били изгорени около 32 хиляди осъдени, а други 300 хиляди са понесли различни наказания. Последното изгаряне на клада в тази държава станало през 1826 г., а през 1834 г. Инквизицията била отменена.

С годините дейността и посоката на преследване на Инквизицията се променяло. През периода 13-15 век тя била насочена към ереста като антифеодално явление и способствала за стабилизиране на кралската институция, а през периода на Ренесанса - срещу научната мисъл. През 16-17 век Инквизицията станало и едно от средствата на Контрареформацията.

Развилият се религиозен терор спрял развитието на естествените науки, вследствие на което западната цивилизация през Средновековието изостанала в културно и технологическо развитие.

Естествено силният контрол от страна на папите довел и до ответна реакция. Простолюдието приемало еретични учения - павликянството и богомилството на изток и албигоите на запад, които били дуалистични по своята същност. Богомилството се разпространило в България, като съпротива срещу провизантийски настроената власт и църква. Албигоите /или катарите/ били противници на феодализма и папата и били ликвидирани след дълги и кръвопролитни войни.

[Last roman]

От страна на самите владетели в Западна Европа също се наблюдавала съпротива срещу властта на църквата. Особено силно било противопоставянето в Италия. През 12 и 13 век се обособили т. нар. фракции на гвелфите и гибелините (guelfi и ghibellini), поддържащи съответно папата и Свещенната Римска империя. След като гвелфите окончателно победили гибелините през 1289 г. те започнали да се борба помежду си. През 1300 г. във Флоренция гвелфите се разделили на две - черни и бели. Черните продължавали да поддържат папската институция, докато белите подкрепили монархията.

Кралят на Англия Хенри VIII провел политика на абсолютизъм и скъсал отношенията си с папата. През 1534 г. той бил провъзгласен от парламента за глава на английската /англиканската/ църква, запазила католическите традиции, но враждебна към властта на Рим.

В Германия през 1517 година започва така наречената протестантска Реформация под ръководството на Мартин Лутер. Движението било опит за преустройство на Римската Католическа църква, поради порочните й практики, особено по отношение продажбата на индулгенции /документи, опрощаващи греховете/. Друга основна причина се кореняла в купуването и продаването на църковни постове /симония/, както и ужасяващите размери на корупцията по това време вихреща се сред йерархията на католическата църква, достигаща дори до позициите на папата.

Най-важната придобивка на Реформацията била свободният достъп на народа до Библията /преведена от Мартин Лутър/ и слизането на християнското учение до нивото на всеки отделен вярващ. Ударението върху личната връзка с Бог в лицето на Исус Христос и нуждата от собствено разбиране на Свещеното Писание освежило и съживило духовният живот на милиони християни. Под влияние на различните реформатори в протестанството се формирали разнообразни течения.

Поради различното вероучение и противопоставяне от страна на римокатолическото християнство в Европа се състояли множество религиозни войни между католици и протестанти. Също като конфликтите между православни, ариани и несториани преди хилядолетие, борбата на противниците на папите имала за цел преразпределяне на сферите на влияние в Западна Европа и свеждането на зависимостта от Рим до минимум.

Ответната реакция на католическата църква била т. нар. Контрареформация. Тя се изразява главно в следното: за защита на папските интереси се създали нови религиозни ордени, които да ограничат протестансткото влияние /Театински, Капуцински, Урсулински, Исусовото общество и др/. Папа Павел ІІІ през 1532 г. въвел Инквизицията /основана в Испания от Торквемада още в 1480 г. като орган за изтребване на еретиците/, а през 1540 г. узаконил ордена на йезуитите. Той бил организиран по военен принцип и провеждал систематични гонения и убийства на протестанти. Също така йезуитите основали фактории и в Индия, Япония и Китай, където налагали римокатолицизма.

От папа Павел ІІІ в гр. Тридент /Трент/ бил свикан Тридентски събор, състоял се от 1545 до 1563 г. На този събор, вместо помиряване между католици и протестанти, се превърнал в съд над последните. Забранявало се на миряните да четат Библията. В ръцете на папата била съсредоточена още по-голяма власт. Католическият символ на вярата бил обявен за единствена норма за вяра и живот на вярващия от римокатолическо изповедание.

В резултат на действията на контрареформаторите Австрия, Полша и Чехия се върнали в лоното на папската църква.

Сблъсъкът между католици и протестанти прерастнал в 'Тридесетгодишната война', която завършила с признаването на Германия, Скандинавия, Холандия и Швейцария за протестантски, а разновидностите на протестантството - Лутеранството и Калвинизмът получили религиозно признание. Във Франция протестантството не могло да пусне корени, поради жестоките войни и кланета срещу последователите му, кулминацията на което била Вартоломеевата нощ през 1572 г., когато били избити 22 000 души.

Паралелно с вътрешните борби в Християнството, широко се разпространила и експанзията му сред населението на новооткрития Американски континент. Покръстването на индианските племена се съпровождало с унищожаване на тяхната езическа култура и избиване на отказалите да приемат вярата на християнските завоеватели. Налагането на светската власт ставало паралелно с приемането на духовна такава.

В резултат на това Централна и Южна Америка приели римокатолицизма от Испания и Португалия. Северна Америка се обосновали протестантите. Колониалните империи обаче довели до засилване на светската власт, за сметка на духовната, развил се и робовладелческия строй, който по своята същност противоречал на идеите на Християнството за равенство и братство.

Постепенно на Запад религията изгубила водещата си роля и поради вътрешните борби между разновидностите й и засилването на светската власт.

Протестантството - този най-нов вариант на Християнството с времето оформило своите деноминации – лутеранство, калвинизъм, баптизъм, съборни или конгрешански църкви, методисти, адвентисти, петдесетници и др.

С дробенето на църквите и създаване на нови разновидности на Християнството, започнало и западането на влиянието му върху обществата. Затова спомогнало и развитието на природните науки, въпреки че последователите им /Джордано Бруно, Галилео Галилей, Коперник/ били отлъчвани от църквата, репресирани и преследвани.

Също и народното недоволство през 17 век, изляло се в революции и бунтове, подкопавали монархическите режими, а оттам и опиращото се на тях духовенство. Такава е например революцията във Франция, съпроводена с кървави репресии срещу духовенството. Също показателна е и революцията в Русия /в началото на 20 век/, която се изживявала като наследник на Източната Римска империя и чийто владетел /цар/ имал абсолютната власт, бил подкрепян безусловно от православната църква и обявен за богопомазан. Идването на власт на комунистите там довело освен до ликвидирането на монархията, и до опит за унищожаване на Християнството – избиване на свещенници, разрушаване на храмове. Новата власт виждала в религията идеологически конкурент, който пречел на новия ред да установи култа към партията и личността /един своеобразен аналог на религията/, характеризиращ се с безусловна вяра и сляпо подчинение на вожда.

Освен това се създали и учения, опиращи се на Християнството, но коренно различаващи се от него /подобно на ранното християнство, опиращо се на юдаизма, но с времето развило нова концепция/. Такъв е примерът с мормоните, които освен нарушаването на традиционните светски ценности /придържали са се към полигамия/, изповядват и коренно различни идеи от Християнството - хората могат да станат богове, а днешните богове са бивши хора /всеки човек е бил духовно същество преди зачеването си/; Светата троица се състои от Бог /Небесният отец/, Исус /най-големият духовен син на Бог/ и Светият дух, които са трима различни богове; след деня на страшния съд има три Царства и "Вечната тъмнина" /в нея попадат само, хората, които са имали знанието за Бог, и не са го приели/. По своята същност мормонизъма е нехристиянско учение и ако оцелее, с времето ще даде начало на нова религия.

В днешния високотехнологичен свят Християнството /или поне католицизмът и протестанството/ все повече се реформират, преосмисляйки концепциите си, за да могат да отговорят на променящите се условия на времето. Така след позакъснелите признания в края на миналия век от страна на Папа Йоан Павел II, че Земята е кръгла и се върти около Слънцето, идва ред и на промяна в някои основни положения на тази религия. Католиците, в борба с мюсюлманите за популяризация на Християнството в Африка, където детската смъртност е висока, обявиха за стесняването на границите на Ада /т. е. в Рая могат да отидат и починали некръстени деца/.

Но като цяло в Европа Християнството все повече се превръща в формална и уважавана традиция, което показва, че то е преживяло своя разцвет и клони към упадък /особено на фона на по-младия и агресивен ислям, който чрез арабските емигранти в западния свят печели все повече поддръжници/.

Симбиозата между религията и политиката е най-устойчивата и манипулативна форма на управление, стига масите да не са се разочаровали от религията, както стана в Европа в края на миналото хилядолетие, когато вековни монархии, опиращи се на църковната власт, бяха пометени от обезверените народи /напр. Френската и Руската революция/.

Редактирано Септември 13, 2011 от Last roman

[glishev]

Решаващата роля на религията в западната политика спада с Вестфалския мир и английската Реставрация. Това са двете събития, които бележат края на големия и невъздържано жесток фанатизъм от времето на Реформацията и Контрареформацията. Втората половина на XVII в. е епохата, когато в Западна Европа и католиците, и различните реформистки секти стават по-търпими. По неволя, разбира се, след невероятното разхищение на животи и материални средства от периода на Религиозните войни. Европа е изтощена от фанатизъм и "есхатологичната температура" спада. В резултат откъм 1660 докъм 1789 континентът преживява може би най-безпринципната, но и най-блестящата част от историята си (поне до 1871, когато започва последната "хубава епоха").

В сравнение си струва да се припомни, че още в XIII-XV в., тоест много преди Реформацията западният свят се изпълва с духовни движения - ереси, нови духовни ордени, стремежи към благочестие, та дори и схизми. От албигойците през францисканците, лолардите и хуситите, та до Лутер - Западът вече кипи от духовни, религиозни противоречия и борби. Краят на Средните векове е време не само на Ренесанса и хуманизма, а и на много тревога, на великия страх от смъртта. Мрачна епоха според Хьойзинха, бляскава за Буркхард, но при всички случаи - крайно неспокойна. На неин фон по-ранният период на Кръстоносните походи изпъква като времето на ранната готика, на общите усилия на Запада да разшири границите си в Божието име. Може би най-католическият период в историята на Запада е XII столетие.

[Black Wolf]

Че то коя епоха в световнта история е спокойна? Спокойствието в историята продължава в даден ограничен регион 20-30 год. максимум, когато някой по-печен вледетел пъди досадниците от границите си и обикновено след смъртта му те налитат с двойно настървение. Световната история е непрекъснат низ от неспокойствия и именно заради това светът се движи.

"Полемос е създал света, полемос движи света" - кой от древните го беше казал, забравих вече....

[КГ125]

Ве-ликолепна статия!!!!

То какво да добави човек за коментар, това е твърде добро сечение на европейската история... Обещавам най-внимателно да се запозная

Наистина пикът в това отнощение е 12 век, но от друга страна - дали християнството не се замества с друга традиция и дали пък фактът, че се превръща в такава, говори за упадъкът му?? Традициите са много жилави по начало...

[Last roman]

Мерси, но не претендирам това да е статия. По-скоро отразява личния ми поглед върху нещата.