Отиди на
Форум "Наука"

Фентъзи-употреби на Античността и Средновековието


Recommended Posts

  • Глобален Модератор

469966_3674043283564_2135781334_o_3674043283564.jpg

Резюме на лекцията и дискусията с Манол Глишев, 
Модератор: Кирил Чуканов

София, галерия-музей „Класика“, ул. „Юрий Венелин“ 32, вторник, 2 април 2019

Бяхме се ангажирали да предоставим запис за онези желаещи, които не можеха да присъстват на самата лекция. Тъй като направеният запис има някои недостатъци, се надявам, че това резюме ще го замести.

Вечерните срещи и лекции в галерия „Класика“ започнаха с темата на д-р Константин Гърневски относно истината. На пръв поглед твърде абстрактна тема, но изведена в по-практичния обхват за говоренето и премълчаването на истината в публичната сфера, първата лекция зададе тона и за следващи разговори. Преди мен Камер Телалян се разпростря върху темата за псевдонауката – специално в медицината. Разпространението на митове в тази област създава рискове пред обществото. А образователните и чисто рационалните критерии за отсяване между наука и псевдонаука, между лъжа и истина ни дават оръжието, с което да се предпазим от измислици, които могат да застрашат здравето и самия ни живот.

От тези две предишни теми и аз взех идеята да говоря за истинността и митологизирането в една конкретна сфера: историята. В лекцията си се ограничих най-вече до митологизирането, профанизацията и злоупотребата с историческия разказ за Античността и Средните векове в българските земи. Основният пример, на който се спирам, е модният въпрос за етногенезиса на българите между Късната Античност и Ранното Средновековие, VI-VII в.

В края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ в., при падането на комунистическите режими в цяла Източна Европа, историческата наука беше стигнала до нещо като консенсус по тази тема. Наследила елементи от хунската парадигма или наратив отпреди 1944 и от славянските визии, насаждани след ’44-та, надградила с тракийски хипотези от времето на Людмила Живкова през 70-те и началото на 80-те, историографията ни беше постигнала нещо като вътрешно равновесие. Представата за трите основни етнически елемента (прабългари, славяни и траки) можеше да се обсъжда и доизбистря, но в общи линии бе стабилна.

90-те години взривиха това равновесие. Днес почти нито един любител, почти нито един гимназист с исторически интереси и почти нито един студент по история не може да твърди със сигурност, че е прочел недвусмислен и напълно консистентен урок по този въпрос. Оказа се, че за наново избуяващия български национализъм е тотално неприемливо прабългарите да бъдат класифицирани като тюрко-алтайци. Тук не става дума за това дали класификацията е вярна или не; не става дума и за факта, че подобна класификация е преди всичко езикова; тези относително фини моменти убягват на една фрустрирана, свръхчувствителна публика, която просто свързва самото звучене на термина „тюрки“ с болезнени представи за турското иго. Същевременно за антикомунистически настроената част от любителите думата „славяни“ е натоварена със също толкова негативни емоции. И този иначе неутрален, отново главно езиков термин, също бива възприеман болезнено – като синоним на смазващото, фрустриращо за част от съвременниците ни понятие „руснаци“. Смесването между тюркоезични и славяноезични обитатели на Балканите през VII в. не се оценява като вярна или невярна представа, а като емоционално неприемливо светотатство: самоотъждествявайки се с населението отпреди над тринайсет века, заинтересуваният днешен читател и консуматор на популярна история не се дистанцира от далечното минало, а го преживява наивно. За него въпросът вече не е кои са били хората от седми век, а кой е той самият. Комбинацията от тюркоезични и славяноезични му звучи грозно – сякаш историческата гилдия му съобщава, че той е мелез между съвременни турци и съвременни руснаци. Любителят гневно отхвърля тази възможност.

Тук не се поставя въпросът дали самото толкова детайлно дирене на етногенетичен разказ не е наивно. Повечето любители на историята като роман не търсят познание само по себе си и не се интересуват от историята като безпристрастна наука. Те и не отричат това. Често пъти поставен натясно от серия ясно зададени въпроси, изтъкващи противоречия и несигурни места в собствения му поход за идентичност, любителят признава възгледа, че историята не е наука в точния смисъл на думата. Тя е разказ, предназначен да създава и поддържа самочувствие. В този смисъл фактите, строгата методология и спирането пред неизвестното не представляват ценност. Воден именно от фрустрациите си, любителят иска само да чуе героична легенда. Психологически той ще се убеди сам, че вярва в нея.

Бягството от неприятно звучащите понятия „славяни“ и „тюрко-алтайци“ води до нови хипотези. Една от тях е иранската хипотеза за произхода на първите българи. Сама по себе си рационална и научно приемлива в някои от разновидностите си (и частично съвместима с тюрко-алтайската теория), тази хипотеза също бива профанизирана до фантастика. Голяма част от публиката бива подвеждана от шарлатани, които не се ограничават до археологически убедителните данни за сарматския тип на материалната култура от VII-VIII в., нито до лингвистично защитими примери за иранска езикова класификация на прабългарите. Самият технически термин „прабългари“ също буди болезнени реакции. Така иранската хипотеза се превръща в произволно отъждествяване на ранните българи например със скитите или дори с персите.

Най-любопитната форма на профанизация е фантастичният размах на автохтонната или тракийската хипотеза за произхода. Тя произлиза от предположенията на Ганчо Ценов, стария противник на Васил Златарски. Позабравена от 1944 докъм 70-те, тази хипотеза отново идва на мода с големите културни стремежи от епохата на Людмила Живкова и до края на 80-те. През 90-те тракийската мода се опитва да замести всички досегашни представи или наративи за произхода на модерната българска нация. Преходът от харизматичния академизъм на Александър Фол към произволните измислици на братя Гайдарски е параден пример за профанизиране на проблематиката. Като психологически проблем, тази профанна хипотеза има няколко вътрешни противоречия, пренебрегвани от една неподготвена публика. На първо място тя противоречи на археологията езикознанието и историческите извори. На второ, тя трудно примирява две психологически изисквания за героизъм на националната история: как българите едновременно са автохтонно население, идентично с траките и ненапускало Балканите… но са и пътуващ народ, обиколил Стария свят и оказал се навсякъде в основата на цивилизацията. Това противоречие обикновено се пренебрегва или се обяснява с нови, противоречащи на закона на Окам наративни техники, които ни отвеждат в сферата на чистата фантастика. Самостоятелен политически проблем, произтичащ от трако-автохтонната мода, е легитимирането на съвременния македонски национализъм, също намиращ опора в предполагаема връзка между днешното мнозинство от населението на съседна (Северна) Македония и античните македони, народа Александър Велики. От българска гледна точка този национализъм е истеричен, а от гледна точка на историята като наука, той е и незащитим. В този смисъл тракийската мода е двойно зловреден феномен, коренящ се в изживяването на историята като поле, отворено за творчество и автотерапия.

Част от обществените рискове, проявяващи се чрез псевдоисторията, са вече не просто от образователен, а направо от политически и общохуманен (или по-точно антихуманен) характер. Крайните версии на иранската и на тракийско-автохтонната представа водят до откровено расистко изживяване на историята като откровение. Желанието за налагане на героична представа и на индоевропейска самоидентификация води включително до възраждане на сигналната дума „арийци“, крайно тревожна в европейски контекст.

Отделен въпрос е, че пробивът на псевдонаучни наративи в образователната система свидетелства както за упадъка на историческата гилдия, така и за обща толерантност към критически непроверени, незащитими твърдения, тоест към лъжа, пост-истина, приравняване на мнения и факти и отказ от критично мислене.

Извън героизациите съществува и стара тенденция към катастрофични наративи. Най-катастрофичната представа в българското историческо мислене – естествено – е тази за османското или турското иго. Тук се случва сблъсъкът между два еднакво незащитими варианта на псевдоистория. Първият е класическият катастрофичен сценарий: „пет века ни клаха“. Национализмът, антитурският сантимент, лесно придобиващ расистки и панически окраски, се превръща в система от скачени съдове с обратния, също антиисторичен наратив за едва ли не идиличната, благотворна османска власт, осигурила стотици години мир на Балканите и някаква хипотетична закрила на християнските общности. Двете представи взаимно се отхвърлят, но тъкмо съществуването на всяка от тях едновременно пречи на рационален, аналитичен подход към изворите и тяхното многообразие и подклажда крайностите на другата. Политическата употреба, тоест злоупотреба с всяка от двете силно емоционални представи е налице.

В хода на лекцията бяха дадени няколко отделни примера за утвърдени митологеми или клишета в популярната историческа представа: на първо място, легендата за снопа стрели на Кубрат, която всъщност произлиза от Езопова басня, представлява пътуващ международен сюжет и не се среща в нито един средновековен източник на българската история. На второ – несигурността около името, социалния произход и „антифеодалния“ характер на войната, водена от т. нар. цар „Ивайло“ (1277-1280). На трето – историографската хиперинтерпретация на изворите относно т. нар. „смяна на титлата“ на хан/княз Борис I (852-889) и т. нар. „дипломатическа игра“ около титлата на цар Калоян (1197-1207). Историографските усилия на поколения автори пропускат чисто езиковата страна на тези теми. Примерите за множество клишета и незащитими, но утвърдили се представи могат да бъдат продължени, но времето не позволи разгръщането на тези интересни илюстрации на антиисторизма. Накратко беше засегнат психологическият, фрустрационен момент зад стремежа историографски да се изтласква датата на падане на Второто българско царство под османска власт все повече към 20-те години на XV в., както и да се изброяват имената и спекулативни дати на управление на „царе“ на фрагменти от някогашната българска държава.

Цялата несигурност в преживяването на историята и болезнената необходимост от героично-катастрофични сценарии произлиза от промяната в отношението към историята от наука към чисто идеологическа дисциплина през 50-те години (докато съвременните леви мислители продължават безотговорно да оспорват самото функциониране на историята извън полето на чистата фикция, на „конструкта“). Разцентроването на това отношение води до хаотично, наивно и болезнено идентифициране на любителя с миналото. Дори самият изострен интерес към темата за етногенезиса и отказът от възприемането му в неговата цялостна сложност е показателен за психологическа несигурност.

Сред въпросите от публиката два бяха от особен интерес: на първо място възможна ли е безпристрастна история и ако да – за какво би ни била необходима тя. И на второ: съществува ли двоен стандарт в морализаторската оценка на българската историография спрямо миналото ни веднъж като завоювани и веднъж – като завоеватели.

Темата може да се обогати с множество допълнителни примери, които останаха пропуснати и се надявам, че ще имам възможността да я поднеса отново пред публика. Същевременно се надявам и че Кирил Чуканов ще разшири обхвата на представената проблематика с отделна лекция за политическата злоупотреба с историческата материя в модерната и съвременната история, където страстите стават още по-невъздържани.

Интересът, въпросите и включванията на публиката бяха насърчаващи, за което съм благодарен.

Манол Глишев,
8 април 2019

https://glishev.wordpress.com/2019/04/08/фентъзи-употреби-на-античността-и-сре/?fbclid=IwAR1wD_rMCZTgC430R4pWoZdEeIxO_Xv6yWYTVsUgLBCv1TN0LRYksDWAyRw

Редактирано от Last roman
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Добре казано, но и с някои забележки по отношение на иранската хипотеза, която не е за пренебрегване и не е просто допълнение на тюрко-славянската хипотеза, а може да я редактира и дори да я измести. Отхвърлянето на тюрко-славянската хипотеза не винаги е на база страхове и анти-славянски и анти-турски настроения, а си има научни данни които подкопават много от основите й.

 

Редактирано от makebulgar
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 11 часа, Last roman said:

Отделен въпрос е, че пробивът на псевдонаучни наративи в образователната система свидетелства както за упадъка на историческата гилдия, така и за обща толерантност към критически непроверени, незащитими твърдения, тоест към лъжа, пост-истина, приравняване на мнения и факти и отказ от критично мислене.

Въпросът е какво трябва да се направи или въобще дали трябва да се прави. Какъв трябва да е съвременният поглед към познанието - научен или идеологически и дори лобистки ?. Оказва се, че както в политика има лобита за влияние, така и в образованието и науката има такива.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 25 минути, Пандора said:

Въпросът е какво трябва да се направи или въобще дали трябва да се прави. Какъв трябва да е съвременният поглед към познанието - научен или идеологически и дори лобистки ?. Оказва се, че както в политика има лобита за влияние, така и в образованието и науката има такива.

Почвата е плодородна но.... идеологически е невъзможно там трябва силна държавност. А научен, е от тука ще излезе нещо. Надявам се най накрая фундаментално.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Romane, от така написаното резюме се разбира, че има носталгия към постигнатия консенсус през 80-те години или поне аз така го разбирам. Но не е ли по-уместно вместо да се анатемосва всичко извън този консенсус - Тюркската теория за произхода + славянското море + малко траки за вкус - (с големи резерви по отночение на доказателствената част), да се обърне внимание точно на този консенсус и да се подложи официално на необходимата критика. Ако издържи - добре, ако не издържи - да се търси алтернатива. 

стабилният консенсус по-нагледно:

1. Българи - тюрки-номади, някъде от далечна Азия

2. Славяни - море

3. Траки - някакви тук-там

Въпроса ми е: това все още ли трябва да е актуално, при положение, че непресилено може да се каже дискусионно?

 

следният цитат за мен е най-стойностното от поднесеното резюме(но аз бих казал, че това не е просто отделен въпрос, а е основният!):

Цитирай

Отделен въпрос е, че пробивът на псевдонаучни наративи в образователната система свидетелства както за упадъка на историческата гилдия, така и за обща толерантност към критически непроверени, незащитими твърдения, тоест към лъжа, пост-истина, приравняване на мнения и факти и отказ от критично мислене

 Оттук тръгва проблема и намира крайности като, БалкХара, Памир и ХиндуКуш. М/у другото тези крайности, предполагам, са съзнателен компромис. :)

469966_3674043283564_2135781334_o_3674043283564.jpg

Атлантите са си ОК. Turko-Altajcite трябваше да са на север от Вала, а траките във Валирия. Готи и славяни и анти посредата. Скити най-отдолу, Македонците са за изхвърляне от картата. 

Редактирано от БатеВаньо
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 23 минути, БатеВаньо said:

Оттук тръгва проблема и намира крайности като, БалкХара, Памир и ХиндуКуш. М/у другото тези крайности, предполагам, са съзнателен компромис. :)

Тези крайности не са компромис, а са тълкуване на разни открития и наблюдения. Стремеж са да се погледне зад затворената врата. Памир и Хиндукуш не са посока към която не трябва да се гледа, доколкото календарът който прабългарите използват е свързан с тях! Друг е въпросът българите ли са го създали, там ли са живяли, или къде са го заели. Някои учени придържайки се към идеята че календарът е прабългарски виждат прародината там. Това не е крайност, а е тълкувание на данни. За някой който е на друго мнение може да изглежда крайност. 

И така, доколкото учените търсят зад затворена врата в мрака на незнанието и липсата на сведения за древните българи, е нормално да има спорове, различни становища и хипотези, които съответно да се преекспонират от любители и лаици. 

Редактирано от makebulgar
Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

лицето се е затъжило най-вече за упадъка в главите на облъчваната от постоянни лъжи нация.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор
Преди 2 часа, БатеВаньо said:

Romane, от така написаното резюме се разбира, че има носталгия към постигнатия консенсус през 80-те години или поне аз така го разбирам. Но не е ли по-уместно вместо да се анатемосва всичко извън този консенсус - Тюркската теория за произхода + славянското море + малко траки за вкус - (с големи резерви по отночение на доказателствената част), да се обърне внимание точно на този консенсус и да се подложи официално на необходимата критика. Ако издържи - добре, ако не издържи - да се търси алтернатива. 

Глишев никога не го е крил, че си е фен на тюркската теория.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 37 минути, Last roman said:

лицето се е затъжило най-вече за упадъка в главите на облъчваната от постоянни лъжи нация.

Като например "тюрко-алтайската теория" или други лъжи? Може би лъжата с ония полицаи, дето бяха "били" лицето?

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор
Преди 24 минути, sir said:

Като например "тюрко-алтайската теория" или други лъжи? Може би лъжата с ония полицаи, дето бяха "били" лицето?

не виждам какво общо има това с темата. Хайде да не я разводняваме със странични разговори. В края на краищата всеки си има право на мнение. А липсата на достатъчно достоверна теория за произхода на българите /макар че за мен иранската е почти на 100% доказана/ определено е проблем, защото дава храна на фриволни спекулации от разни интернет гурута. Но определено, както при всички степняци, племената на българите не са били еднородни. Като пример мога да дам 'куберовите' такива.

Редактирано от Last roman
Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор
Преди 17 минути, Конан вулгарина said:

LR браво за отличната ти идея да не включиш кимерите в фентъзи прародината! Но мирмидонците липсват.🤔

kimmeriyci1.JPG

'кимерийската хипотеза', ако я класифицираме така, спада към тракоманщините, а и не е чак толкова популярна, че да й се обръща специално внимание :)

 

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 42 минути, Last roman said:

'кимерийската хипотеза', ако я класифицираме така, спада към тракоманщините, а и не е чак толкова популярна, че да й се обръща специално внимание :)

 

В много дълбоко заблуждение (или неведение) си. Това е най разпространената теза известна в цял свят а не само в България. Значи Кимериеца е победен заробен от скитите. След много години успява да избяга . Жадуващи за отмъщение тръгва да издирва враговете си, към него се присламчва някакъв номад( може би авар, маджар...) после среща амазонка , още един номад(алан язиг...този е по начетен) намира скитите и си разчиства сметките ....Има и филм. Кимериеца бил от ирански пройзход.😁

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
On 8.04.2019 г. at 3:15, Конан вулгарина said:

А научен, е от тука ще излезе нещо. Надявам се най накрая фундаментално.

Аз също се надявам на това.

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 15 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

 

За контакти:

×
×
  • Create New...