Как Мьолнир се стовари върху Албион

[Warlord]

В началото на ІХ в. при управлението на крал Егберт Уесекс успява да подчини с огън и меч Мерсия (825 г.) и с това и нейните васални Кент и Съсекс признават неговата власт. В последствие същото се случва и с Източна Англия и Нортумбрия. Като към края на управлението си подчинява окончателно и келтите превземайки Честър и о. Ангълси (най-големият център на келтската религия на британските острови), налагайки християнството и практически установява контрол над почти цяла Британия.

Според саксонските летописи ежегодните набези на норвежките викинги в Англия започват от 789 г. . През 793 г. датчаните разграбват манастира св. Кутберт на о. Линдисфарн, а през 795 г. викингите се появяват и по брегове на самата Англия и до източните крайбрежия на Ирландия.
Така че по времето когато Егберт обединява Англия тя вече е обкръжена и атакувана от всички страни от викингите. Като самият той претърпява поражение от техните отряди при Чаръмптън, войските му се разбягват и той едва се спасява от бойното поле. Викингите се появяват и в Корнуол по време на келтското въстание, когато Егберт съумява да извоюва победа над враговете си, но това забавя не за дълго викингските набези и скоро те отново се усилват. Датчаните налитат предимно по южното и източното крайбрежие, а норвежците – по северното и западното овладявайки в кратко време Оркнейските и Шетландските о-ви, а в последствие проникват и в Северна и Централна Ирландия и на о. Ман, който правят център на местните си владения.

До 30-те г. на ІХ в. викингите нападат поселенията и манастирите разположени непосредствено до брега и устията на реките, като рядко се отдалечавали на повече от 10-15 км от там. Обикновено нападенията извършват през лятото и към неговия край откарват плячката обратно в родните си места изчаквайки до следващото лято, когато започва поредната кампания. Ето как един анонимен летописец описва тези събития:

Всемогъщият Бог изпрати тълпи от освирепели езичници – датчани, норвежци, готи и свеви, те опустошиха грешната земя Англия от единия морски бряг до другия, избиваха народ и добитък и не щадяха ни жени, ни деца.

В това време местните кралства отново затъват в междуособици и изпадат в невъзможност да създадат общ фронт за отбрана против нашествениците. Освен това англите и саксите в продължение на няколко века уседнал живот забравят своите мореплавателски умения и не могат да удържат атаките на групи от десетки, а понякога и стотици викингски дракари откъм морето. А уелсците и келтите често застават на страната на викингските отряди в тези боеве. А също така и викингските набези започват да придобиват все по-организиран характер.

През 832 г. норвежките викинги внезапно връхлитат Ирландия, техния водач Тургейс превзема и се установява в Ълстър и религиозния център Алмах. От там в кратко време подчинява цяла Ирландия със силата на меча и става неин върховен господар. Част от ирландците се присъединяват към него, но и много от тях започват въстаническа борба, като в крайна сметка успяват да пленят и екзекутират Тургейс. За няколко години настъпва затишие, но през 853 г. обаче пристига нова още по-крупна вълна от норвежки викинги водена от Олаф Белия. Ирландските племена решават да признаят властта му и да платят необходимия дан.

Малко по-късно през същата тази 853 г. дракарите се появяват и на хоризонта на Албиона. Първата вълна на датските викинги помита Източна Англия, графство Кент, Корнуол и остров Шеп в устието на Темза. Единствено синът на Егберт – Етелвулф успява да разбие датчаните в битката при Ейкли и да усмири уелсците, но това донася само няколко години утихване на норманската буря и все пак това са цели 8 години затишие по бреговете на Уесекс, докато по останалите крайбрежия яростните атаки продължават непрестанно всяка следваща година.
По същото време в тактиката на датските нашествия настъпват промени, още по-обезпокоителни за британците. През 840 г. датчаните за първи път нахлуват в Англия с коне. А в 851 г. те за първи път не си тръгват през есента, а остават да прекарат зимата в Англия. С това практически започва датската колонизация на Англия.

Една от най-колоритните фигури на епохата тогава е станалият още приживе легендарен викингски вожд Рагнар Лодброк, споменаван както в скандинавските саги, така и в европейските хроники. Той силно се откроява сред своите воини с огромен ръст, невероятна сила и безмерна жестокост. Водейки отряд от около 5000 викинги той осъществява поредица от опустошителни походи в Англия и Франция, където дори превзема Париж и става напълно уверен в своята непобедимост. Но веднъж се случва така, че по време на поредния поход към Йорк буря разбива корабите му в бреговете на Нортумбрия и озовавайки се там с малък свой отряд той се натъква на кралската армия, която успява да го обкръжи и избие воините му, а него – да плени. По заповед на крал Ела Рагнар е хвърлен в яма с пепелянки (единственото отровно влечуго на острова), където той загинал пеейки бойни песни.
Викингите разбира се ненавиждат смъртта, ако тя не е настъпила с меч в ръка, затова и когато синовете на Рагнар научават как е загинал баща им побесняват и се заклеват да отмъстят за него, като скоро вдигат датските викинги и дракарите отново се понасят на талази към Албиона.

Естествено първата цел е Нортумбрия, където в този момент се води борба между двама кандидати за трона. При вида на викингските пълчища двамата претенденти обединяват войските си в опит да спрат общия враг, но са пометени, като и двамата оставят главите си под стените на Йорк. На 1 ноем. 866 г. датските войски влизат в крепостта Йорк. Югоизточна Нортумбрия потъва в пепелища... А в същото време норвежците нахлуват и опустошават и северозападната й част (без да има сигурни доказателства за съгласуваност между двете групи в тази кампания). Двама от синовете на Рагнар Лодброк – Ингвар и Халфдан, които също така са свирепи воини с репутация на берсеркери, намират и залавят на свой ред крал Ела и го подлагат на жестока и мъчителна смърт изрязвайки орел на гърба му и изтръгвайки вътрешностите от изпотрошените му ребра като отмъщение за позорната смърт на баща им.


Айде нека да завършим с кулминацията на тая свежа варварска историйка че почна да става късно, а нямам навика да пиша много дълги постове. Но ако има заинтересовани ще продължим сагата и по-нататък!

Редактирано Май 7, 2013 от Warlord

[glishev]

Естествено, че има - знаеш, че темата ще е интересна поне за няколко души тук.

Когато Егберт превзема Честър, уелсците отдавна са християни - всъщност те са християни отпреди англосаксите, но си имат собствена, доста особена Църква. Така че Егберт не им налага християнството, а по-скоро римската му форма. Но Уелс няма да стане част от Англия поне до XII в. и дори до по-късно.

Егберт така и не става крал на цяла Англия - налага му се да се примири с това да приеме обратно надвитите крале на останалите области извън Уесекс или сам да постави подчинени крале. Егберт за кратко е bretwalda, тоест нещо пръв сред равните между англосаксонските крале. Всъщност победите му над Мерсия може би забавят обединението на Англия и косвено допринасят за успехите на викингите през IX в. Но пък от друга страна той поставя началото на мощта на Уесекс, а именно уесекското опълчение ще освободи Англия от викингите и ще я обедини за първи път.

Eдин колега-ентусиаст подробно разглежда темата за "кървавия орел" ето тук.

Мисля, че имам и някакъв превод на предсмъртната песен на Рагнар. Трябва да се поразровя.

Редактирано 7, 2011 от glishev

[КГ125]

Не само че има заинтересовани, ами имате и официално задание да продължите утре!!!

[Warlord]

Ами не съм много вещ по религиозните въпроси, знам че мисионерите отпреди това са били плъзнали и натам, но до каква степен уелсците са възприели християнството в този период не ми беше известно, така че може да понапишеш във форума повече за техния келтско-християнски религиозен микс

За „Кървавия орел” или „полета на орела” не бях съвсем сигурен за точното му приложение, понеже не съм чел сагите (само съм чел за какво става въпрос в тях ), та ребрата се чупят и натискат по точно определен начин, така че бавно да се разтварят за да продължи по-дълго агонията на нещастната жертва, като разкъсват месото и постепенно вътрешностите изпадат сами защото няма какво да ги държи, докато най-накрая ребрата се разперват като орел в полет.

И така аз продължавам по заданието:

След опустошението на Нортумбрия сянката на викингската заплаха надвисва и над Мерсия, но на помощ идват и войските на уесекският крал Етелред, които с общи усилия успяват да спрат викингите и да сключат с тях договор (868 г.) в Нотингам, според който те се задължават да не нападат Мерсия и Уесекс. Може да се каже, че тази кампания завършва доста успешно за тях защото тези територии така и не попадат под властта на датчаните, но разбира се мира се оказва крехък и сблъсъците продължават. Датчаните се насочват към Фен, където разграбват местните богати абатства, а след това подлагат на опустошение Питърбъро, Кроуленд и Или. Монасите са избивани, а произведенията на изкуството им разграбвани или унищожавани.

Подир тези събития датчаните неочаквано нахлуват от там в Източна Англия въпреки крехкия им мир. Войските им са разбити, а последният крал на Източна Англия – Едмунд пада в плен. Пълководецът на датчаните Гутрум заповядва да го завържат за едно дърво и да го разстрелят с лъкове. По-късно той е канонизиран за светец и често изобразяван по витражите на църквите по източното крайбрежие на Англия.

Гутрум поставя неговата корона на главата си, а земите на кралството му раздава на своите воини за обработване. Изтоштена от войните, изоставена от Етелред и уплашена от случилото се в Източна Англия, Мерсия се съгласява да признае датчаните за свои повелители и да им плаща годишен данък. Така обединителите от Уесекс губят цяла Англия на север от Темза, като и тяхното съществуване в този момент виси под въпрос.

Междувременно датчаните навлизат по долината на Темза и се насочват към Рединг. Те заемат там стратегическите височини контролиращи долината Уайтхорс и по този начин налагат на Етелред да даде там сражението срещу тях. Той никак не желаел да започва битката, поне не и докато не мине обяда и тържественото богослужение. Около пет часа по-малкият му брат Алфред стои на коня си пред войските с наредба да не предприема нищо, докато най-накрая краля се появява и лично дава заповедта за атака. Англосаксонците се бият яростно и успяват да изтласкат датчаните от позициите им и те се изтеглят към Кенет, където обаче идват техни подкрепления и след две седмици викингските войски отново се впускат в щурм. Този път армията на Уесекс е разбита при Мъртън.

Налага се спешно отстъпление, както и осигуряване на време за почивка и попълване на войските, през което време обаче крал Етелред издъхва от раните си нанесени му в битката и властта преминава към брат му Алфред. Той от своя страна също понася още няколко поражения в продължилата военна кампания, но успява да склони викингите да приемат неговия дан и да го оставят на мира (само за няколко години естествено).

Датчаните превземат Лондон през 871 г., предприемат още едно нахлуване в Мерсия и след тези събития като цяло пристъпват към усвояване на завзетите земи на Албиона. През 876 г. Халфдан разпределя земите в Нортумбрия и както хронистът пише:

...те се заели с оран и осигуряването на живота си.

Част от воините, които не желаят да установят в окупираните земи се насочва отново към Уесекс, но там ситуацията вече се е променила. Новият крал Алфред, взел короната едва 22 годишен, успява да се възползва максимално от петте мирни години след сключването на примирие с датчаните. Той умело анализира врага след натрупания опит във войните срещу викингите и да анализира правилно някои важни особености в тяхното поведение по време на бойни действия – главно активното използване на флота и стремежа да заставят врага да се бие с тях на открит терен.

Парадоксарно, но дошлите на кораби англи и сакси заселили Албиона към този момент вече съвсем са загубили мореплавателските си умения и никое от кралствата не разполага със значителен флот и познания в навигацията. Така че Алфред в пълна тайна започва интензивно речно корабостроене и за няколко години успява да построи солиден флот, с който през 875 г. излиза в крайбрежните води на Англия и нанася няколко поражения на датчаните макар и не големи. Но това е оказва голямо въздействие на бойния дух на войските. Според хрониките в едно от победните сражения с флота на датския конунг Убби е пленено знаме, което според легендата е ушито от три от дъщерите на легендарният Рагнар Лодброк само за един ден, на него е изобразен гарван с разперени крила призоваващ викингите към атака.

Алфред прави и военни реформи, като изоставя принципа на набиране на народно опълчение и започва сформирането на воинско съсловие. Като неговите членове са освободени от задължения по обработка на земята и според заслугите в последствие стават земевладелци в чиито имоти работят крепостни селяни.

Освен това Алфред започва ремонт на стари крепости и строи нови, подходящи за да могат да се държат големи гарнизони там, с които да се отразяват атаките на неголеми противникови отряди или да издържат на обсади докато пристигнат основните сили на кралството.

След падането на Лондон датчаните като цяло пазят силите си, предприемайки спорадични дребни набези и започват бавно да усвояват заетите от тях земи. Това сравнително затишие е нарушено през пролетта на 874 г. когато последва внезапен удар по Мерсия, чиито войски санапълно разгромени. Краля им бяга във Франция, а на трона викингите качват свое протеже. Опустошавайки и каквото е останало за опустошаване в околните земи крал Гутрум се връща в Източна Англия за кратка почивка и събиране на подкрепления за бъдещо нахлуване в Уесекс.

Алберт навреме узнава за тези планове и започва подготовка за отбрана. През 876 г. Гутрум се спуска на юг с войските си, а флота му се появява при Уергъм. Флотите се сблъскват, датският е отклонен, но се добира до Ексетър където вдига и част от уелсците срещу Уесекс. Новината за загубата на датския флот стига до двата лагера и Гутрум решава да преустанови атаката, по предложение на Алфред, като и той се премества към Ексетър.

Знаейки, че неминуемо другата година ще последва нов удар, Алфред трескаво подготвя през цялата зима войската и флота си за следващата кампания. Още в ранната пролет на 877 г. войските му обкръжават Ексетър, а флота му заел позиции по крайбрежието изолирайки датчаните от възможност за отстъпление и получаване на подкрепления. Датския флот пристига от Уергъм и прави опит да разкъса блокадата, но този път природните бедствия се оказват съюзник на Алфред, излиза силна буря в морето и разбива голяма част от датските кораби в крайбрежните скали. Скоро глада и отчаянието заставят обсадените викинги да се съгласят на преговори и да капитулират пред Алфред. Сключва се мир в крайна сметка, според който датчаните оставят заложници, плащат откуп и със свещена церемония позорно дават клетва да не безпокоят повече кралството на Алфред, след което са пуснати и не след дълго също така позорно нарушават тази клетва.

Привидно датчаните отеват на север, но не надалеч. Те се разполагат край Глостър, където изчакват скоро пристигналите подкрепления. Алфред не очаква толкова скоро те да се завърнат и разпуска временно войските оттегляйки се в едно от владенията си в Съмърсет. Датчаните само такъв момент и очакват.

Викингските отряди нахлуват по няколко направления в Уесекс, чиито войски са в невъзможност да организират навременна и ефективна отбрана. Викингите се разхождат из цялото кралство сеейки смърт навсякъде сред мирното население и леко преодолявайки малките набързо сформирани местни отряди. Алфред бяга с малък отряд в блатата на о. Атълни и построява там укрепление. От там той следи придвижването на датчаните и предприема кратки излизания от лагера завършили успешно. В последствие минава в решително контранастъпление, изпращайки вестоносци до близко отстоящите земи с призиви за стичане на опълченията на уговорено място и час за съединението на уесекските войски. На седмата седмица след Великден 878 г. Алфрет излиза от лагера си в блатата и пристига при камъка на Екберт, където го чакат подкрепленията му от Съмърсет, Хемпшир и Уйлтшир. След което от Оукли в Уйлтшир той се насочва към Едингтън попълвайки своите войски по пътя. При Едингтън уесекските войски срещат датските и ги разбиват. Предалите се датчани отново дават заложници и обещания, че ще напуснат завинаги Уесекс, а крал Гутрун и личната му свита обещават да приемат християнството. Като този път всичко обещано е щателно изпълнено.

Три седмици по-късно Гутрум пристига заедно с 30 от най-добрите си воини в Ор близо до Атънли. Алфред става кръстник на Гутрум по време на състоялата се в Уедмор церемония. Гутрум и отрядът му остават там за 18 дни, като получава ценни подаръци от кръстника си. Също така в Уедмор се сключва договор за окончателното разделяне на властта над Албиона между датчани и англичани. Под властта на датчаните остават цяла Нортумбрия, източната част от Мерсия, цяла Източна Англия и Есекс с Лондон. Тази територия става известна като Дейнло (област под датски закон). Останалата част от Англия включваща западната част на Мерсия, Кент и съсекс преминават към Уесекс. Границата минава по р. Темза и нейния приток Лий, достига до притока Уз и от Бедфорд продължава по стария римски път.

Редактирано 8, 2011 от Warlord

[kramer]

Този Рагнар ли наричаха "Рунтавите гащи"?

Редактирано 8, 2011 от kramer

[Warlord]

Същия. Кожените или косматите гащи също, зависи от превода, защото като верен езичник е носил разни одрани животни на пояса си а и много викинги приели християнството в последствие също не са се притеснявали да го правят.

[glishev]

Този Рагнар ли наричаха "Рунтавите гащи"?

Ето кой е папкал и е чел "Червения змей"

[КГ125]

И така, със създаването на военно съсловие започва феодализацията на Англия, като съществен компонент от нея стават викингските завоеватели. Любопитното е, че като завладеят нещо, на мига стават земеделци.

[glishev]

"Феодализация" в Англия се появява едва с нормандското нашествие. Преди това всеки си има господар и господарят е най-често воин, но почти няма закрепостени, а и няма самостоятелни феоди. То и след 1066 няма точно феоди, но това е друг въпрос.

Военно съсловие в Англия има отпреди викингите. Което не пречи да се сформира и народно опълчение (!).

Скандинавците винаги се занимават с няколко дейности едновременно - търговия, грабежи и земеделие. Имало е такива, които още по ония времена са притежавали земя и в Исландия, и в Норвегия, и в Англия - и не говоря за някаква тежка аристокрация, а за забогатели от пиратство хора, които буквално влагат плячката си в недвижими имоти и пътуват, за да стопанисват земята си. Пиратството на викингите е средство, а не цел.

[КГ125]

Е, да, но можем да кажем, че започва процесът с това.

А иначе това, че пиратствтото е средство, ме връща към стария въпрос за уседнали и неуседнали народи.. Май нещата не са толкова прости, трудно може да се извлече обща закономерност извън конкретния исторически контекст и това е поредното доказателство.

[Warlord]

По време на настъпилото временно затишие по бойните полета след договора в Уедмор Алфред укрепва своите позиции в новопридобитите земи сключвайки редица династически бракове между членове на неговото семейство и благородници от Мерсия и Източна Англия.

През 886 г. датски отряд доплавал от Франция пробва да нахлуе през Темза в Рочестър. Гутрум веднага се опитва да установи връзка с тях за съвместни бойни действия срещу англичаните, но точно тогава в Лондон избухва въстание против датската власт. Алфред светкавично предприема ответни действия, като първоначално пресича пътя на пристигналия от Франция отряд и го разбива, влиза в Лондон и възползвайки се от вълненията го овладява, а в последствие нанася няколко поражения и на Гутрум сключвайки накрая нов договор с него, според който към Уесекс преминават Лондон с долното течение на Темза, както и част от Есекс.

Последва период от близо 15 мирни години, от който Алфред максимално се възползва продължавайки както военните и административни реформи в страната, така и развиването на образователната система и културата. През това време викингите беснеят из Франция и Иберийския полуостров, проникват дори в Средиземно море, но избягват военни кампании в Англия.

Идва обаче 893 г. и в Уесекс по няколко направления нахлуват датски войски - пехотата главно през Есекс по долината на Темза, а корабите стоварват десанти от юг и югоизток по бреговете на Уесекс. Боевете се проточват в продължение на цяла година, но опитите на датчаните да се закрепят здраво на територията на Уесекс са умело осуетявани от Алфред и пълководците му.

През 894 г. датчаните са принудени да се изтеглят зад Темза и отново опитват да призоват уелсците към бунт. Но синът на Алфред – Едуард заедно с мерсийския елдрман Етелред начело на отряд от лондонци нахлуват в лагера на датчаните в Есекс и им нанасят неочакван удар. Близо до Севърн те са пресрещнати и обърнати в бягство окончателно принудени да се върнат в Есекс и опитът за установяване на връзка с уелсците в тила на Уесекс пропада.

Паралелно с това Алфред успява да спре с флота си и корабите на викингите опитващи се да се да превземат Ексетър, както и опитите на уелсците да влезнат в града.

През 897 г. датчаните сменят направлението на главния удар и превземат Честър, но предприетата от Етелред контраатака ги прогонва оттам и ги принуждава да се върнат при лагера си на река Ли, като и този път флотът на Алфред успява да изолира подръжката на викингите по море. Не само това но и в последствие напълно разбива датския флот принуждавайки остатъците му да бягат чак във Франция и прочиствайки напълно Ла Манша от вражески кораби.

Последните години от живота си Алфред посвещава на разработване на планове за съюз между местните народи против вражески нашествия, но явно тзи планове все още изпреварват времето с амбициозността си. Нищо такова не се осъществява до смъртта на този велик владетел през есента на 901 г.

Трона на Уесекс е наследен от неговия син Едуард, който не само продължава същата политическа линия, но и съчетана с активни офанзивни действия. Той успява да прогони ютите от остров Уайт и да установи контрол над Северен Уелс след поражението нанесено на гуентския крал Оуен.

През 910 г. започва нова инвазия на датчаните. Сухопътните войски нахлуват през северната граница, а флотът отново прониква по южните крайбрежия. По това време умира елдермана Етелред, но защитата на северните граници попадат в доста надеждните ръце на жена му и сестра на Едуард – Етелфлид, за чиято красота и воински умения в Мерсия вече се пеят песни и се пишат поеми. Тя и брат й започват мащабни офанзивни действия срещу нашествениците и постепенно изземат инициативата от ръцете им.

Армията на Едуард се сражава в Източна Англия и успява да овладее Южен Есекс, като построява там крепостите Хартфорд и Уйтхем за защита на новозаетите територии.

Основните усилия на Етелфлид са насочени към борба против конфедерацията на „Петте датски крепости” включваща Дерби, Лестър, Линкълн, Стемфорд и Нотингам. Всеки от тези пет града се управлява от свой граф разполагащ със собствен въоръжен отряд, както и всеки от градовете си има свой вътрешен съд, но съществува и общ съд за цялата конфедерация, а по време на война се избира и върховно командване на общите войски.

Етелфлид изменя обичайната тактика на англите с директни набези и влизане в бой, като вместо това започва обкръжаване на системата от крепости и укрепления на конфедерацията и поетапното им обсаждане. Първоначално тя се укрепява на река Трент, после за защита на долината Ейвън изгражда форта Уорвик и накрая овладява всички проходи за Уелс. Последва обсада на Дерби. Датчаните се опитват да отвлекат вниманието й от града предприемайки набези в Средна Англия, но „Лейди Мерсия” не се подава. Скоро Дерби пада, а подир него се предава и Лестър.

На върха на своята слава Етелфлид умира и брат й Едуард веднага поема властта и над Мерсия, но не прекъсва военната кампания нито за миг. Първоначално той покорява долината на р. Уз и Нен с градовете Бедфорд, Хетингтън и Нортхемптън, след което под неговата власт попада и цяла Източна Англия. Последва негов удар по „Петте града” от юг. В кратко време падат Нотингам и Стамфорд, известна съпротива успява да окаже само Лестър, но след неговото падане и цяла Средна Англия отива в състава на кралство Уесекс.

След кратка почивка Едуард се отправя в земите на Нортумбрия и превзема Манчестър, веднага след това му се предава е Севър. Не само Нортумбрия, но и шотландците и бритите от Стратклайд се съгласяват да признаят Едуард за „свой отец и повелител”. Но стойността на това доброволно подчинение на фона на смутните времена се оказва съвсем фиктивна.

В 925 г. Едуард умира успял да възстанови английската власт над почти целия остров. Той е наследен от Етелстед Златокосия, който още в ранното си детство е тържествено препасан със скъпоценен меч в златна ножница лично от Алфред Велики. Почти веднага Северът се отделя от неговата власт, но той успява да запази като цяло нортумбрия в границите на кралството си, като за останалите земи в Севера той не изказва претенции.

Етелстед успява да развали и съюза между северните уелсци и шотландците. Той ги заставя да му плащат данък и да се явяват на военният му съвет с отрядите си, където сега вече се съвещават всички ярлове и тени от цяла Британия. Освен това успява да подчини уелсците от Корнуол и да изгони бритите от Ексетър, където дотогава те живеят съвместно с англите. Шотландския крал се опитва да сключи договор с ирландците, но последва незабавно опустошително нахлуване на англичаните в земята му, което осуетява плановете му.

През 937 г. се заформя мощна коалиция против Уесекс от шотландците, нортумбрийските, ирландските датчани и др. по-малки племена. Етелстен успява да разбие войските на коалицията в голямата битка при Брунанбур. Победата е възпята от поетите и хронистите като велика и нечувана по епичност и размери (според тях петима крале падат убити в нея от страна на коалицията и един куп ярлове), но до окончателно покоряване на датчаните така и не се стига.

След този огромен успех през 941 г. в разцвета на силите си Етелстед неочаквано умира, наследен от брат си Едмунд.

При новината за смяната на краля датчаните от Дейнло веднага се вдигат на въстание за възвръщане на „Петте града”. Започват поредица от сражения водещи се с променлив успех, в резултат на които накрая се сключва нов договор, според който границата между Уесекс и Дейнло се установява там където е била по времето на Алфред. Въпреки този неуспех Едмунд също показва талант и постижения съизмерими с тези на предшествениците си и след известно време Дейнло все пак признава върховната му власт. За да предотврати бъдещи ответни действия от страна на датчаните Едмунд успява да сключи съюз с шотландците, като срещу това им отстъпва в ленна зависимост Къмбърленд. Но и Едмънд го застига внезапна смърт по време на едно пиршество през 946 г. и прекъсва неговите дела. В първите години след смъртта му и поемането на властта от сина му от север през Оркнейските острови и Нортумбрия в Англия връхлитат отрядите на норвежките викинги, водени от конунга Ерик Кървавата Секира...

[monte christo]

Пишете бре, пишете и не спирайте, че ми е много интересно Браво, Лорде

Редактирано 16, 2011 от monte christo

[Михов]

И на мен!

[КГ125]

Давайте, давайте!

[glishev]

Темата наистина е интересна. Страхотно е, че Лорда се хвана с нея, мен ме мързеше

Викингските нашествия в Англия са доста добре документирани, което ги прави относително лесно проследими. Това, разбира се, не значи, че останалите западни страни не са били сериозно "налазени" от скандинавските пирати, които, както е известно, са изпитвали нездрав интерес към манастири и пазари, но не от религиозен и не от туристически характер. На една историческа възстановка навремето мой познат със скандинавски костюм се шегуваше в съвсем скандинавски дух:

- Отче, как е, сезона на манастирите май ще го откриваме рано тази година? - защото моят костюм пък беше на калугер. Оттам тръгна и лафът за въоръжения туризъм. Изобщо, днес лесно възприемаме furor Northmannorum като повод за хумор, което май се е отнасяло и за самите викинги, но, разбира се, не и за жертвите им.

Предполагам, че Лорда ще стигне дотам и ще ни разкаже и за втората вълна на скандинавските нашествия в Англия - защото Алфред Велики и приемниците му, особено Ателстан и Едмунд наистина се справят блестящо със защитата на владенията си и постепенното обединение на Англия, но след тях има още едно последно действие на датчаните - вече не просто като викинги, а като съвсем организирани завоеватели. Впрочем, скандинавци държат малките острови около Албион, както и отделни части от територията на самата Британия дълго след като викингският период приключва; най-често като васали на норвежките крале. Би било интересно да прочетем нещо за скандинавците в Шотландия, както и за тези от Ман, Хебридите, Оркни и Шетландите.

Лиляна Симеонова в "Скандинавската експанзия и Западът" даваше много интересно гледище - че викингите не само рушат манастирската култура на саксите и ирландците, но и на свой ред създават градска и търговска такава. Разбира се, аз си имам мнението, че Англия преди викингските нашествия вече има търговска култура, свързана с Фризия на континента, но не мога да пренебрегна това, което Симеонова отнася към градския живот. Викингите наистина основават или разширяват завладени селища, които се превръщат в градски центрове.

Във всеки случай в десети век "датчаните" вече са част от Англия, както личи и от големия брой скандинавци, охотно идващи на служба в дворовете на уесекската династия. Създава се прослойка англо-датски земевладелци, която се превръща в гръбнака на късния саксонски период и чиито представители и водачи се сражават най-упорито срещу норвежкото и нормандското нашествие. В това има някаква историческа ирония. Потомците на викингите за известно време сякаш са повече англичани от самите сакси

Между другото - добре е да правим разлика между "нормани" и "нормандци".

Ще ми се да кажа нещо и за другата страна на периода на викингските нашествия. Освен постоянното военно, икономическо и демографско напрежение, на което е подложена саксонска Англия, в страната въпреки всичко продължава да процъфтява манастирската култура - поне там, където уесекската династия успява да предпази манастирите от разграбване. Това значи, че през втората половина на девети век центровете на саксонската книжовност се оказват вече не в Северна Англия, трайно окупирана от скандинавци, а в Юга.

Нещо повече, Алфред Велики (р. 849, кр. 871-899) покрай всичките си други задачи се заема и с амбициозна подкрепа за учените монаси.

Алфред е основоположник на много традиции, които днес смятаме за типично английски. Най-известна е, разбира се, морската. Патриотичната песничка "Rule, Britannia", посветена на флота е създадена през XIX в. в чест на опита на този владетел да пренесе битката за Англия в морето и да създаде първата британска армада.

Алфред слага началото и на военно-административната система на бурговете, укрепени селища, около които се съсредоточава отбраната на отделните райони в кралството. Тази система ще оцелее в някакъв вид до XV в. и дори ще се превърне в част от ранната парламентарна система между времената на крал Джон и Хенри VII.

Пак Алфред преустройва т. нар. фирд, саксонското селско опълчение, като го превръща в основа на англосаксонските въоръжени сили по области, но подсилен с нов тип бойци.

Традиционно местните фирдове се събират на областни сборове по графства, водени от своите старейшини (олдърмени) и шерифи (управители на графства), които често са хускарли или дружинници от свитата на краля или на някого от по-нископоставените крале или ърловете, т. е. графовете в територията.

Алфред поставя укрепените бургове под контрола на тегнове, т. е. букв. "воини", които на практика са по-нископоставени служители на короната в сравнение с олдърмените и шерифите. Понякога свитата на олдърмена се състои от тегнове, както е споменато например в "Битката при Молдън".

Фирдът все пак продължава да функционира, тъй като повечето селяни притежават земята, която обработват, чак до 1066 г. Изключени са само първоначално малобройните тралове, тоест крепостници. Всъщност копиеносците на Харолд Годуинсън, които първи ще се огънат пред рицарите на Завоевателя при Хейстингс, ще бъдат именно опълченците от фирда (след битката нормандците ще закрепостят голяма част от селяните, с което временно ще преустановят съществуването на английската селска войска).

Селското опълчение ще изгуби значението си при ранните нормандски крале, но отново ще го придобие в началото на Стогодишната война: копиеносецът от фирда от IХ-XI в. ще се превърне в прочутия английски стрелец-йомен от ХIV-XVI столетие. Всъщност самото понятие "йомен", т. е. "млад мъж" датира още от англо-саксонския период, обозначавайки незнатен, но свободнороден въоръжен слуга - а понякога паж или оръженосец. Днес йомени все още се нарича почетната лична стража на британските монарси (да не се бърка с почетната гвардия, охраняваща Уиндзор, пред която се снимат туристите).

Но освен тези институции Алфред създава неща, които поне за мен имат още по-голямо значение и се оказват по-трайни.

Кралят събира в двора си в Уинчестър учени монаси от Англия, Ирландия и Уелс и основава придворно училище за възпитанието на децата си и синовете на аристокрацията, където потомците на саксонските знатни родове изучават най-ценените в онази епоха латински автори, както и собствено саксонското наследство от текстове - така че имаме обучение на два езика. Възможно е Алфред съзнателно да подражава на Карл Велики в това отношение. Това му позволява освен всичко друго и да разполага с винаги подготвени кадри за епископските катедри: саксонската Църква е с определено аристократичен характер и за краля е било важно да има под ръка не само образовани, но и благородни кадри.

Алфред успява да основе само два манастира във владенията си след като над сто години не е бил създаван нов английски манастир и едва намира монаси, които да настани там - викингските набези са нанесли страхотни вреди на манастирската мрежа. Но абатствата Шафтсбъри и Атълни се оказват много полезни във възстановяването и съхраняването на ръкописните сбирки, превръщането на уесекския диалект в пълноценен писмен език, който измества нортумбрийския, администрацията на Уесекс и Мерсия и поддръжката си за осъзнатата културна политика на владетеля.

Самият крал се заема с преводи от латински на староанглийски, към които прибавя свои пролози. Може би това е първият пример в Европа за средновековен владетел, който лично участва в литературна дейност. Алфред превежда "Утешението на Философията" от Боеций, част от диалозите на св. папа Григорий Велики (вдъхновителят на саксонското покръстване в началото на VII в.), които са завършени от епископ Уерферт, Августиновите "Изповеди", откъси от Моисеевата книга Битие и петдесет Давидови псалма.

На Алфред се приписват също и един "Енхиридион", букв. "Наръчник", тоест компилативен сборник с части от чужди съчинения, както и "Словата на Алфред", сбор от нравоучителни староанглийски поеми, повечето от тях не много дълги. Били са доста популярни и са преписвани многократно.

Владетелят поръчва на своите писари да съставят голямата Англосаксонска хроника, която след смъртта на Алфред се превръща в официалния летопис на Англия и е поддържана до началото на XII в. Преписвана е многократно и съществува както на латински, така и на староанглийски език. Това е може би най-значимото произведение от епохата на Алфред - хронология на саксонското завоевание, генеалогия и история на династиите, манастирите и светците на Хептархията. Достойно продължение на "Църковна история на английския народ", съставена на латински от Беда Преподобни в средата на VIII в.

Алфред заръчва и превод на "История срещу езичниците" от Павел Орозий като изрично поема грижата към книгата да се прибави актуална информация за народите и кралствата в Европа, за да не бъде английският превод безполезен и пълен с остаряла информация от V в. Едно, трябва да призная, рядко историческо мислене в онази епоха. Известно е, че за Източна Европа, Византия и нашата собствена Pulgaraland Алфред е разчитал на сведения от норвежки пътешественик и търговец, което означава, че още в IX в. "Източният път" е бил добре познат на викингите.

В своите пролози, добавки и стихове Алфред твърди, че работа на краля е не само да се грижи за защитата на кралството, но и да остави след себе си добър спомен като насърчава науките, за да има успех в земните дела и да запази името си след смъртта. По някакъв начин това повлияно от Античността схващане за ролята на владетеля като "приятел на философията" може би кореспондира с думите от "Словата на Високия" (ст. 76-77) в Старата Еда:

Мре добитък,

мрат роднини,

сам човек умира.

Само славата остава

на човек достоен

от дела красиви.

Което няма как да не ни напомни за добре познатите и винаги вълнуващи думи:

"Човек и добре да живее - умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно като гледа този надпис да си спомни за този, който го е направил..."

Редактирано 16, 2011 от glishev
Лорда е прав, трябваше да се уточни за фирда и тегновете.

[Warlord]

Добро допълнение за образованието и книгите. Имат с какво да се похвалят англичаните дори и в този ранен период Естествено ще продължим и по-нататък към Кнут, има време

Още малко и за военно-административните дела:

Освен създаването на мощен флот, който не само успешно отбранява дългите крайбрежия на кралството и установява пълен контрол над Ла Манша, при Алфред се създава и нова преобразувана и по-ефективна армия.

Алфред първи променя принципа на народното опълчение (фирт) и започва създаването на военно съсловие. Тените и воините в неговата армия са изцяло освободени от земеделска работа във владенията. Тените се превръщат в англосаксонски велможи, а по-нисшите пълководци – средни и дребни земевладелци, чиито земи се обработват от крепостни селяни.

Цялата страна е разделена на военни окръзи, в които всеки пет домакинства са длъжни да излъчват по един воин, като го снабдяват със собствени средства с всичко необходимо. Всеки бург също е длъжен да предоставя определено количество войници. Службата във войската остава както и преди задължение на всеки свободен човек, но сега вече той може да прекарва част от времето си и в грижи за своето собствено стопанство, а и в последствие, след въвеждане на реформите, до набиране на опълчение от средите на крепостните селяни се прибягва все по-рядко и по-рядко.

Освен това вече част от войниците карат гарнизонна служба в градовете и селата докато друга част в същото време служи в действащата армия. Като на определен период от време те сменят местата си, така че войниците да не бъдат задълго откъснати далеч от домовете си. Също така и всеки земеделец е длъжен да участва в строежите и поддръжката на мостове и укрепления в неговия регион.

Алфред урежда и възстановяването на обществения порядък в кралството, като обаче поставя кралския съд над всички останали действащи съдилища и трибунали. Също така той съставя и първия сборник от национални закони и заповядва да се напишат на английски език законите и за различните саксонски крале избирайки най-подходящите от тях. От сега нататък всяко нарушение на тези закони се разглежда от съдиите, като лично оскърбление към краля.

Карти на Англия от това време:

Редактирано 16, 2011 от Warlord

[КГ125]

Eто, значи, още една проява на здравия английски практицизъм! Вместо да му мислят много, приемат прост и ясен тезис - щом не спазваш законите, обиждаш краля. Мисли му.

Интересен е паралелът с българското развитие по това време, който Глишев загатна по-горе, много интересен. За съжаление, не съм сигурен дали ние тука не изоставаме още тогава...

Чакам още информация, господа!

[glishev]

А, добре си направил, че си сложил карти

Оправих си малко бележката за опълчението, че имах неточности в нея.

Пропуснал съм да отбележа, че Алфред отнема манастирски земи по границите с Областта на датския закон в Мерсия, за да ги раздаде на тегновете си и така да си създаде укрепен пояс срещу евентуално второ нахлуване на датчани в Уесекс.

Пропуснал съм и законодателството на Алфред, хубаво е, че го добавяш.

Може после да сложа едни стари преводи на "Битката при Брунанбург" от Англосаксонската хроника и "Битката при Молдън" като стигнеш до тях.

[Warlord]

Слагай каквото имаш, не е задължително съвсем хронологично да се движим а и аз ще мога да продължа някъде към края на седмицата, когато ще има повече време за подготвяне на материали и привеждането им в горе-долу четлив вид

[kramer]

Колкото и да правим разлика между нормани и нормандци, не може да се избяга от факта, че доплавалите от Франция през 886г. датчани са само три поколения предци на нормандците.

За чудене е, че за 150 г. си забравят езика и внезапно проговарят на френски като за добавка го носят на острова, където чак до стогодишната война е официален.

[Aspandiat]

Не само че има заинтересовани, ами имате и официално задание да продължите утре!!!

Чудя се кога ли на тебе ще ти дадем едно официално задание да подготвиш някоя голяма сериозна тема...

[КГ125]

А-а, стар съм вече и оглупял. ) Мога само да надушвам доборото нещо и да се пробвам да го поосветя, така.

[monte christo]

Слагай каквото имаш, не е задължително съвсем хронологично да се движим

Не, само това не! Ще помолим за стегнат и систематичен вид!

[Warlord]

Според Хеймскрингла сага Ерик Харалдсон „Кървавата секира” стартира пиратската си кариера на 12 г. възраст. Като за първите 4 г. той изтарашва Балтийските, Датските и Фризийските брегове, а също така и Германските („Саксаланд”). Следващата Четирилетка от живота си той прекарва в опустошения по Френските, Шотландските, Уелските, Ирландските крайбрежия и накрая дори в Лапландия и Бйармаланд (днешните полярни крайбрежия на Европейска Русия), като понякога се предприемат и нападения навътре в континента по речните корита.

Доста по-подробно описания в сагите е периода след тези събития когато Ерик се връща трайно у дома за да се включи в борбата за Норвежкия трон, до който успява да се докопа в крайна сметка след безбройни кръвопролития и погроми срещу конунги – претенденти, негови полу-братя, владетели на други норвежки владения и др. Както може да се предположи от всичко това и последвалото управление на Ерик Кървавата секира (930-934 г.) преминава в доста суров и деспотичен режим, поради което доста бързо губи благосклонността на норвежката аристокрация. Тогава друг негов полу-брат Хаакон, се завръща от Английския двор на крал Етелстед и се съюзява с недоволните велможи в борбата за норвежкия трон. В спечената ситуация Ерик се оказва в доста неизгодно положение и решава да офейка. Заедно с неголяма дружина той отплава по най-бързия начин от Скандинавия.

След бягството си той продължава да води по старо му живот с нападения и грабежи покрай Датските брегове и дори до Испания според някои от сагите. Докато накрая корабите му пристигат на Оркнейските острови където подчинява местните ярлове. Новосформираната му войска започва нападения по Шотландските и ирландските брегове, Хебридските острови и най-накрая по Англия от север нахлувайки в Нортумбрия. Тогава властта там се успорва от Западно-саксонските крале и иберно-норманските потомци на Имаир, краля на Дъблин. Въпреки многото претенденти, както и стремежа на английската корона за контрол над Нортумбрия Ерик успява да подчини и местните владетели, които вероятно в противовес на домогванията на английския крал Едред го признават за свой крал, около 947-948 г. според Англосаксонската хроника.

Последва рейд на английските войски водени от Едред, който в желанието си сурово да накаже непокорството на нортумбрийците опожарява много селища, включително дори и манастира в Райпън. И въпреки че понася тежки загуби в битката при Кесълфорд Едред продължава похода на юг заплашвайки местните феодали с още по-голям хаос ако продължат да поддържат Ерик, докато накрая те се виждат принудени да изоставят норманския си крал, както и да изплатят компенсациите към Англия заради войната. На следващата година тези земи са нападнати и от шотландците, от там те изнесят огромно количество добитък и плячка на север, като шотландския крал Малкълм І най-вероятно действа в координация с Ерик и все още боеспособните му отряди.

Оттеглянето на Ерик отваря пътя на конунга Олаф, който пристига от Ирландия още същата година и установява контрол над Нортумбрия, което остава без отговор от страна на крал Едред изпаднал явно в невъзможност да овладее ситуацията в тези земи.

3 години по-късно (952 г.) нортумбрийците отхвърлят Олаф и отново признават Ерик Харалдсон за свой крал. Интерсно, че в аналите на Ълстър е записано, че в същата тази година „чужденците от севера” (т.е. норманите) нанасят поражения на шотландците, уелсците (бретонците от Стредклайд) и саксонците, като е доста трудно да се каже какво точно е станало в този хаос, но изглежда кампанията от 952 г. завършва триумфално за Ерик Кървавата секира. Но също така и хрониките са единодушни, че Ерик губи отново властта си над местните феодали само две години по-късно – в 954 г. отново при неизяснени обстоятелства.

Хрониките са неясни и неединодушни относно смъртта на Ерик, но като цяло говорят за ожесточена борба между него и Олаф, без да споменават западно-саксонска намеса в конфликта, което навежда на мисълта че може да е бил убит от хората на другия конунг. Викингските саги гласят, че Ерик умира заедно с петима други крале в жестока битка на неназовано място в Англия.

Редактирано Март 29, 2011 от Warlord