Малоум 2

Още Една алтернатива на ТГВ, заради гравитацията: https://megavselena.bg/reshiha-li-kosmologichnata-konstanta-na-ajnshtajn-koyato-machi-fizicite-poveche-ot-vek/ Решиха ли космологичната константа на Айнщайн, която мъчи физиците повече от век? Едно число, наречено космологична константа, преодолява микроскопичния свят на квантовата механика и макроскопичния свят на теорията на общата относителност на Айнщайн. Но нито една от двете теории не може да се съгласи с неговата стойност. Всъщност има такова огромно разминаване между наблюдаваната стойност на тази константа и това, което теорията предсказва, че тя се счита за най-лошата прогноза в историята на физиката. Разрешаването на това несъответствието може да бъде определено като най-важната цел на теоретичната физика през този век. Лукас Ломбризер, доцент по теоретична физика в Университета в Женева, Швейцария, въвежда нов начин за оценка на уравненията на гравитацията на Алберт Айнщайн, за да намери стойност за космологичната константа, която почти съвпада с нейната наблюдавана стойност. Той ще публикува своя метод в броя от 10 октомври на списание Physics Letters B. Историята на космологичната константа започва преди повече от век, когато Айнщайн представя набор от уравнения, днес известни като „полевите уравнения на Айнщайн“, които стават рамката на неговата теория за общата относителност. Уравненията обясняват как материята и енергията изкривяват тъканта на пространството и времето, за да създадат силата на гравитацията. По това време и Айнщайн, и астрономите се съгласяват, че Вселената е фиксирана по размер и че общото пространство между галактиките не се променя. Въпреки това, когато Айнщайн прилага общата относителност към Вселената като цяло, неговата теория предсказва нестабилна Вселена, която или ще се разшири, или ще се свие. За да принуди Вселената да бъде статична, Айнщайн се придържа към космологичната константа. Близо десетилетие по-късно друг физик, Едвин Хъбъл открива, че Вселената не е статична, а се разширява. Светлината от далечни галактики показва, че всички те се отдалечават една от друга. Това откровение убеждава Айнщайн да изостави космологичната константа от своите полеви уравнения, тъй като вече не е необходимо да се обяснява разширяващата се вселена. Според някои физици, Айнщайн по-късно признава, че въвеждането на космологичната константа е може би най-голямата му грешка. През 1998 г. наблюденията на далечни свръхнови показват, че Вселената не просто се разширява, но разширяването се ускорява. Галактиките ускорено се отдалечават една от друга, сякаш някаква неизвестна сила преодолява гравитацията и раздвижва тези галактики, отдалечавайки ги една от друга. Физиците са нарекли това загадъчно явление тъмна енергия, тъй като истинската му същност остава загадка. Иронично но факт, физиците отново въвеждат космологичната константа в полевите уравнения на Айнщайн, този път за да отчитат тъмната енергия. В сегашния стандартен модел на космологията, известен като ΛCDM (Ламбда CDM), космологичната константа е взаимнозаменяема с тъмната енергия. Астрономите дори са оценили стойността й въз основа на наблюдения на далечни свръхнови и колебания в космическия микровълнов фон. Въпреки че стойността е абсурдно малка (от порядъка на 10 ^ -52 на квадратен метър), за мащаба на цялата Вселена е достатъчно значима, за да обясни ускореното разширяване на пространството. „Космологичната константа [или тъмната енергия] в момента представлява около 70% от енергийното съдържание във Вселената. Това е, което можем да заключим от наблюдаваното ускорено разширение на Вселената. И все пак тази константа все още не се разбира“, казва Ломбризер. „Опитите да я обясним се провалиха и изглежда, че има нещо фундаментално, което ни липсва в разбирането на Космоса. Разгадаването на този пъзел е една от основните изследователски области в съвременната физика. Приема се, че разрешаването на този проблем може да доведе до по-фундаментално разбиране на физиката“. Смята се, че космологичната константа представлява онова, което физиците наричат „вакуумна енергия“. Теорията на квантовото поле гласи, че дори в напълно празен вакуум на пространството, виртуалните частици изскачат и излизат от съществуване и създават енергия – на пръв поглед абсурдна идея, но такава, която е наблюдавана експериментално. Проблемът възниква, когато физиците се опитват да изчислят приноса й към космологичната константа. Резултатът им се различава от наблюденията драстично, става въпрос за 10 ^ 121 (това е 10, последвано от 120 нули), което е най-голямото несъответствие между теория и експеримент в историята на цялата физика. Подобно несъответствие накара някои физици да се усъмнят в оригиналните уравнения на гравитацията на Айнщайн; някои дори предложиха алтернативни модели на гравитация. По-нататъшните доказателства за гравитационните вълни от Лазерната интерферометрова гравитационно-вълнова обсерватория (LIGO) само засилиха общата относителност и отхвърлиха много от тези алтернативни теории. Ето защо вместо да преосмисли гравитацията, Ломбризер предприема различен подход, за да реши този космически пъзел. „Механизмът, който предлагам, не променя полевите уравнения на Айнщайн“, казва Ломбризер. Вместо това, „той добавя допълнително уравнение на върха на полевите уравнения на Айнщайн“. Гравитационната константа, използвана за първи път в гравитационните закони на Исак Нютон и сега съществена част от полевите уравнения на Айнщайн, описва величината на гравитационната сила между обектите. Счита се за една от основните константи на физиката, вечна и непроменена от началото на Вселената. Ломбризер прави драматичното предположение, че тази константа може да се промени. В модификацията на Ломбризер на общата относителност, гравитационната константа остава същата в нашата наблюдаема Вселена, но може да варира извън нея. Той предлага многостранен сценарий, при който може да има петна от невидимата за нас Вселена, които имат различни стойности за основните константи. Тази промяна на гравитацията дава на Ломбризер допълнително уравнение, което свързва космологичната константа със средната сума на материята в пространство-времето. След като отчете прогнозната маса на всички галактики, звезди и тъмна материя на Вселената, той можеше да реши това ново уравнение, за да получи нова стойност за космологичната константа – такава, която е много близка до наблюденията. Използвайки нов параметър ΩΛ (омега ламбда), който изразява фракцията от Вселената, направена от тъмна материя, той установява, че Вселената е съставена от около 74% тъмна енергия. Това число е много близко до стойността от 68,5%, изчислена от наблюденията. – Подобрението е огромно спрямо невероятното несъответствие, открито от теорията на квантовите полета. Въпреки че рамката на Ломбризер може да реши проблема с космологичната константа, в момента няма начин този резултат да се тества. Но в бъдеще, ако експериментите от други теории потвърдят уравненията му, това може да означава голям скок в разбирането за тъмната енергия и да предостави инструмент за разрешаване на други космически мистерии." ... ... Ще почакаме и ще видим, но, че ламбда не е константа , а коефициент (променя се) съм го споменавал и преди. Уравнението E=m.c^2 е изпълнимо само ако имаме превръщания на "масови" вещеви обекти (познатите ни вещеви от средните мащаби на ЕМПоле, в които изследваме) в полеви - пак фотони от ЕМП и обратно. Тогава отношението на тежка и инертна маса е условно постоянна величина (еднакви начални условия за измерване). Но, при липса на вещева материя (празно, Космос) - гравитацията е слаба, ентропийно зависима. Само от гравитони, които няма на какво да Действат. Но, поляризация на вакуума от тяхното присъствие (и движение), може да променя характеристиките на Неподвижното ЕМП - временни структури "в празното", които влияят и на движенията на фотоните - все едно са "среда", в която се движат ЕМВълни. Тая възможна промяна, може да се интерпретира "грешно", като гравитационни вълни, а всъщност е преминаване на част от фотони през ентропийно подредено пространство, макар и да са родени от един излъчвател, ще имат различно действие по протежение на "фронт" на вълната. Пространствени промени - въздействия, заради преминаване през ентропийно подредено пространство. ...

Ами, започни с това: https://bg.wikipedia.org/wiki/Размерност ... ... Има препратки към по-сложните обяснения. ...

Файнман казва (по памет), че няма по-сложен начин да бъдат обяснени вълните, от "примерите" давани с морски вълни. Че е изключително сложно за обяснение, ето ... от стр 190 и надолу: https://www.researchgate.net/profile/Dimitar_Dimitrov27/publication/290597406_OKEANOLOGIA_OCEANOLOGY/links/58c2a5d9aca272e36dcff78d/OKEANOLOGIA-OCEANOLOGY.pdf стр 200 "...Трансформацията и рефракцията при подхода към брега не оказват такова значително влияние върху параметрите на нерегулярните вълни, както при регулярните. Прибойната зона на регулярните монохроматични вълни има ясна граница, тъй като всяка вълна от дадена система се разрушава на една и съща дълбочина. При нерегулярно вълнение всяка отделна съставяща на спектъра има своя дълбочина на разрушаване. Затова за начало на областта на забележима дисипация на енергията се счита дълбочината bd, на която започват да се разрушават вълните с обезпеченост 1% (т.е. най-високата вълна на всеки 100 преминали вълни). Установено е, че от тази дълбочина забележимо се усилват скоростта на крайбрежните течения и разходът на дънните наноси на подводния склон и изборът на bd е напълно оправдан от физическа гледна точка.Движението на водата, възникващо в резултат на разрушаването на вълната между зоната на последното разрушаване и върха на заплеска представлява прибойният поток. При правия прибоен поток мощността и скоростта на потока постепенно намаляват и достигат до нула във върха на заплеска, след което водата се спуска надолу, формирайки обратен поток.Източник на енергия за движението на правия прибоен поток е остатъчната енергия на разрушаващата се вълна, която се изразходва ..." ... ...

Физиците продължават да се шегуват, май, но от тъпо - по-тъпо. Все едно питат: кое е първично - материята или материята?!?: https://megavselena.bg/fizicite-naj-nakraya-otgovoriha-na-vaprosa-koe-e-parvo-kokoshkata-ili-yajceto/ Физиците най-накрая отговориха на въпроса: кое е първо – кокошката или яйцето? Използвайки две от най-мощните и сложни теории на съвременната физика, квантовата механика и общата относителност, физици публикуваха изследване в изданието Nature Communications, което разкрива, че отговорът е: и двете. Или ако повече ви харесва, нито едното, нито другото. „Понятието времеви ред не е предварително дефинирано. Времето там не съществува независимо от нашите експерименти “, казва водещата авторка Магдалена Зич от университета в Куинсланд, Австралия. Въпреки че отговорът може да е изненадващ за кокошките, квантовите физици стъпват на концепцията за суперпозиции на състояния: преди да бъде измерен, един обект може да бъде в няколко възможни състояния едновременно. Това може да се прилага за квантовото завъртане на един електрон, за поляризацията на фотон или особено важно за този мисловен експеримент, за положението на обект, като кокошка, например. Обикновено „часовникът“ на кокошката би цъкал със същата скорост тук, както и на друго място. Но обратът идва, когато добавите Общата теория на относителността, теорията на Айнщайн, която казва, че плътни предмети, като черни дупки, изкривяват пространството и времето. Така че, ако имате черна дупка близо до кокошката, времето ще се забави, което означава, че яйцето вероятно е дошло първо. Авторите обаче хвърлят котка сред пилетата в мисловния си експеримент, като си представят черна дупка в суперпозиция от места; например едно в близост до пилето, едно в близост до яйцето. С други думи, съществуват две възможни състояния, едното, в което часовникът на кокошката цъка по- бавно и друго, в което часовникът на яйцето цъка по-бавно. „Това дава нова представа за същността на времето“, казва съавторът на изследването Фабио Коста. „За да говорите за времето, трябва да предприемете конкретен подход: не може да кажете, че времето е добре определено. Това е доста всеобхватен резултат.“ Коста признава, че конкретния пример, използван в мисловния им експеримент, суперпозиция на планети в близост до звездни кораби (не бяха споменати кокошки), едва ли някога ще бъде реализиран. Въпреки това той казва, че може да има системи като квантови компютри, които да се възползват от новата констатация. Уравненията за квантовата механика и общата относителност са известни като несъвместими в някои ситуации. Въпреки това, създаването на конкретен сценарий включващ и двете е бил ключът към решаване на уравненията, обяснява Зич. „Успяхме да преодолеем някои математически препятствия, без да се налага да прибягваме до математически формализъм, като квантова гравитация на контура или теория на струните“." ... ...

Значи, трябва да ти е станало ясно, колко важна е гледната точка. А СТО - точно това показва - колко важна е гледната точка - Коорд. Система за наблюдател, в която е неподвижен (за инерциални системи). За установяване на истинност - трябва логическо мислене с "поглед" от различни гледни точки. ...

https://www.vesti.bg/tehnologii/prouchvane-novite-tehnologii-sa-vinovni-za-lipsata-na-tyrpenie-6099343 Проучване: Новите технологии са виновни за липсата на търпение Анкетираните съобщават, че губят търпение само след 16 секунди чакане за зареждане на уеб страница и след 25 секунди чакане за смяна на светофара Т ърпението е добродетел, но се превръща в изключително рядко качество в съвременното общество. Според ново проучване сред 2 000 възрастни британци, луксът на съвременния живот е направил повечето хора невероятно нетърпеливи - в почти всеки аспект от живота им. 3/4 от анкетираните са заявили, че смятат, че доминирането на дигиталните технологии, като смартфоните, телевизорите и компютрите, са виновни за тази непрекъснато нарастваща липса на търпение, пише Study Finds. Анкетираните съобщават, че губят търпение само след 16 секунди чакане за зареждане на уеб страница и след 25 секунди чакане за смяна на светофара. Направено по поръчка на компанията за доставки на канцеларски материали BIC, проучването показва, че 38% от анкетираните губят търпението си, докато се опитват да си водят бележки и да следят реч на говорител по време на час или работна среща. Често пъти е необходимо само секунди чакане хората да изгубят хладнокръвието си. Например, анкетираните съобщават, че са загубили самообладание след само 20 секунди чакане да изсъхне мастило върху поздравителна картичка. Освен това са им били нужни само 22 секунди, за да започнат да ругаят компютрите си, ако шоуто или филмът не започне веднага да се сваля от стрийминг платформа. Анкетираните британци също съобщават, че губят хладнокръвието си само след 18 секунди търсене на химикалка. Изненадващо, въпреки цялото това нетърпение, проучването показва, че повечето хора все още са готови да изчакат няколко дни за колет или писмо по пощата. "Нашето изследване подсказа, че ние можем да чакаме само 2,8 дни за пристигане на онлайн поръчка на хранителни стоки и 3,7 за съкровено ръкописно послание по пощата", коментира Джо Холинс, ръководител маркетинг и управление в BIC на Великобритания и Ирландия. "Благодарение на технологиите съвременният живот се движи по-бързо от всякога, но изглежда, че все още сме готови да чакаме колкото е необходимо за добро старомодно ръкописно писмо". Какво ще кажете да излезете за вкусна храна или напитка? Анкетираните твърдят, че след 14 минути, прекарани в очакване на поръчаната храна в ресторант да бъде сервирана, търпението им сериозно е подложено на изпитание и 7 минути или повече, прекарани в опит да поръчат напитка, ще бъдат достатъчни, за да ги накарат да търсят друга кръчма. Студенти предпочитат смартфоните си пред храна Ако телефона изисква повече от 11 минути зареждане, това е "твърде дълго". Прекомерната употреба на телефона води до похотливост Освен други открития, проучването разкри, че анкетираните очакват да получат багажа си след полет в рамките на 13 минути. Чакането на опашка изглежда особено дразнещо за анкетираните, като 45% признават, че губят самообладание, след като изчакват "прекомерно" количество време. Но, какво точно е прекомерно? Анкетираните казват, че само 30 секунди чакане ще бъдат достатъчни за тяхното търпение, а половината казват, че има вероятност да се наредят на друга опашка ако тяхната не се движи достатъчно бързо. Изненадващо 95% от анкетираните все още признават, че смятат търпението за добродетел. ... ... Динамиката на процесите, следствие на технологиите, убива човешкото. Стресът!.. е болест. ...

Сложността на мозъка предизвиква съмнения, относно истинността, в крайните решения на поставените задачи. https://megavselena.bg/ucheni-nameriha-dokazatelstva-che-mozakat-mozhe-da-sazdava-strukturi-v-11-izmereniya/ Учени намериха доказателства, че мозъкът може да създава структури в 11 измерения Още през 2017 г. невролози използваха класически клон на математиката по съвсем нов начин, за да надникнат в структурата на човешкия мозък. Това, което откриха е, че мозъкът е пълен с многоизмерни геометрични структури, опериращи в 11 измерения. Свикнали сме да мислим за света от 3-D перспектива, така че това може да звучи малко сложно, но резултатите от проучването могат да бъдат следващата основна стъпка в разбирането на тъканта на човешкия мозък – най-сложната структура за която знаем, че съществува. Този модел на мозъка е произведен от екип изследователи от проекта Blue Brain Project – швейцарска изследователска инициатива, посветена на изграждането на реконструкция на човешкия мозък със суперкомпютър. Екипът използва алгебраична топология, клон на математиката, използван за описание на свойствата на обектите и пространствата, независимо от това как те променят формата си. Екипът откри, че групите от неврони се свързват в т. нар.„клики“ и че броят на невроните в една клика би определил нейния размер като на геометричен обект с голям размер (математическа концепция, а не пространство-време). „Намерихме свят, какъвто никога не сме си представяли“, заявява тогава водещият изследовател, Хенри Маркрам от института EPFL в Швейцария. „Има десетки милиони от тези обекти дори и в малко петънце на мозъка, нагоре през седем измерения. В някои мрежи дори открихме структури с до 11 измерения. За да е по- ясно – тук не става въпрос за пространствени измерения (нашата Вселена има три пространствени измерения плюс едно време), вместо това се отнася до това как изследователите са разгледали невроните, за да определят колко са свързани. „Мрежите често се анализират по отношение на групи от възли, които са свързани, известни като клики. Броят на невроните в една клика определя нейния размер или по-формално нейното измерение“, обясняват изследователите. Човешкият мозък се оценява на потресаващи 86 милиарда неврони, с множество връзки от всяка клетъчна лента във всяка възможна посока, образувайки огромната клетъчна мрежа, която по някакъв начин ни прави способни да мислим. С толкова огромен брой връзки, с които да работим, не е чудно, че все още нямаме задълбочено разбиране за това как функционира невронната мрежа на мозъка. Но изградената от екипа математическа рамка ни отвежда една крачка по-близо до създаването на дигитален модел на мозъка. За да извърши математическите тестове, екипът използва детайлен модел на неокортекса, който екипът на Blue Brain Project публикува през 2015 г. Смята се, че неокортексът е най-скоро еволюиралата част от мозъка ни и тази, която участва в някои от функциите от по-висок ред, като познание и сетивно възприятие. След като разработва математическата си рамка и я тества върху някои виртуални стимули, екипът също потвърждава получените резултати върху реалната мозъчна тъкан при плъхове. Според изследователите алгебраичната топология предоставя математически инструменти за разпознаване на детайли от невронната мрежа както в поглед отблизо на ниво отделни неврони, така и в по-голяма скала на мозъчната структура като цяло. Чрез свързването на тези две нива изследователите биха могли да различат геометрични структури в мозъка с големи размери, образувани от колекции от плътно свързани неврони (клики) и празните пространства (кухини) между тях. „Открихме забележително голям брой и разнообразие от високоразмерни насочени клики и кухини, които досега не бяха наблюдавани в невронни мрежи, биологични или изкуствени“, пише екипът в изследването. „Алгебраичната топология е като телескоп и микроскоп едновременно“, казва членът на екипа, математичката Катрин Хес от EPFL. „Тя може да увеличава мащабите си в мрежи, за да намери скрити структури, дърветата в гората и да види едновременно празните пространства, поляните там.“ Тези кухини изглежда са критично важни за работата на мозъка. Когато изследователите дават стимул на виртуалната си мозъчна тъкан, те виждат, че невроните реагират по високо организиран начин. „Сякаш мозъкът реагира на стимул, като изгражда [и], след което разрушава кула от многоизмерни блокове, като се започне с пръчки (1D), след това дъски (2D), след това кубчета (3D) и след това по-сложни геометрии с 4D, 5D и т.н. “, каза математикът Ран Леви от университета Абърдийн в Шотландия, член на екипа. „Прогресирането на активността през мозъка прилича на многоизмерен пясъчник, който първо се материализира от пясъка и след това се разпада.“ Тези констатации дават новаторска картина за това как мозъкът обработва информация, но изследователите изтъкват, че все още не е ясно какво формира кликите и кухините по много специфичен начин. И ще е необходима още работа, за да се определи как сложността на тези многоизмерни геометрични фигури, образувани от невроните, корелира със сложността на различни познавателни задачи. Но това определено не е последното, за което ще чуем прозрения, които алгебраичната топология може да ни даде на този най-загадъчен от човешките органи – мозъкът. Изследването е публикувано в списание Frontiers of Computational Neuroscience ... ...

https://megavselena.bg/chernite-fotoni-tova-li-e-tajnata-peta-sila-vav-vselenata/ Черните фотони – това ли e тайната пета сила във Вселената? Физиците са на лов за невидимата ръка, която оформя Вселената и галактиките в нея. Сега те са обърнали погледа си към „тъмната страна“ на нещата. По-специално един екип гледа зад всяка „космическа скала“ за така наречените тъмни фотони, които биха могли да предават неизвестна досега сила на природата. Тези фотони биха опосредствали взаимодействието между цялата нормална материя и невидимата страна, наречена тъмна материя. Учените отдавна са разбрали, че в природата властват четири известни сили, така че как друга сила може да се е скрила толкова дълго? Тези четири известни сили съставляват крайъгълния камък на нашето ежедневие: тираничната, но краткотрайна и много силна ядрена сила, която свързва атомните ядра заедно; неясната и безшумна слаба ядрена сила, която контролира радиоактивния разпад и взаимодейства със субатомните частици, наречени неутрино; смелата и ярка електромагнитна сила, която доминира в живота; и фината гравитационна сила, далеч най-слабата от квартета. Използвайки тези четири основни сили, физиците са в състояние да нарисуват портрет на субатомните и макроскопични светове. Няма взаимодействие, което да не включва една от тези четири сили. И все пак мистерии все още изобилстват по отношение на взаимодействията във Вселената, особено при най-големите й мащаби. Когато намаляваме мащаба до галактиката и отвъд нея, възниква нещо невидимо и неопределено, което учените наричат тъмна материя. Дали тъмната материя е проста и неподправена, или крие множество от неизвестни досега сили? Сега международен екип от физици са използвали хранилището за данни от Големия адронен колайдер – най-големият уред за разбиване на атоми в света и са описали своята работа в онлайн списанието arXiv. Засега търсенето им се оказва напразно – което е отчасти добра новина. Това означава, че познатите ни закони на физиката все още действат и са валидни. Но от друга страна все още не може да бъде обяснена тъмната материя. Тъмната материя е хипотетична форма на материята, за която се твърди, че представлява около 80% от общата маса на Вселената. Всъщност не знаем какво създава всички тези невидими неща и откъде идват те, но знаем, че съществуват, а най-голямото доказателство за това е гравитацията. Проучвайки движенията на звездите в галактиките и галактическите клъстери, заедно с еволюцията на най-големите структури в Космоса, астрономите почти универсално стигат до извода, че има нещо повече от това, което се вижда. По-добро име за тъмната материя може да е невидима материя. Въпреки че можем да заключим за присъствието й от влиянието й върху гравитацията, тъмната материя просто не взаимодейства със светлината. Ние знаем това, защото ако тъмната материя взаимодействаше със светлината (или поне, ако тя взаимодействаше със светлината по начина, по който го прави познатата материята), досега щяхме да видим мистериозната субстанция. Но доколкото може да се каже, тъмната материя не поглъща светлина, не отразява светлина, не пречупва светлина, не разсейва светлина и не излъчва светлина. За тъмната материя светлината най-вероятно дори не съществува. И така има голяма вероятност легиони от тъмни частици да се движат през тялото ви в момента. Комбинираната маса на този безкраен поток може да оформи съдбите на галактиките чрез гравитационно влияние, но тя преминава през нормална материя, без никакво въздействие. Тъй като не се знае от какво е изградена тъмната материя, сега учените са свободни да съставят всякакви сценарии, както обикновени, така и фантастични. Най-простата картина на тъмната материя казва, че тя е голяма и основна във Вселената. Да, тя съставлява огромното мнозинство от масата на Вселената, но в същото време се състои само от една, много мощна частица, която не прави нищо друго, освен да има маса. Това означава, че тъмната материя може да се представи че я има чрез гравитацията, но никога не взаимодейства чрез никоя от другите сили. Никога няма да забележим тъмна материя, правейки нещо друго. Когато теоретиците се отегчават, те подготвят идеи за това какво може да бъде тъмната материя и по-важното – как може да бъде открита. Следващото ниво нагоре по скалата на интересните теории за тъмната материя казва, че веществото може понякога да взаимодейства с нормална материя чрез слабата ядрена сила. Тази идея мотивира експериментите и детекторите за откриване на тъмна материя по целия свят днес. Но въпреки това този сценарий предполага, че все още има само четири сили на природата. Ако тъмната материя обаче, е съставена от невиждана досега частица, тогава е напълно разумно да се предположи, че тя е „опакована“ с неизвестна досега сила на природата – или може би с две, кой знае ? Тази потенциална сила или две, може да позволява на тъмната материя да взаимодеиства само с тъмна материя, или може да преплете тъмната материя и тъмната енергия (която ние също не разбираме), или може да отвори нов комуникационен канал между нормалния и тъмния сектор на нашата Вселена. Един предложен комуникационен портал между светлата и тъмната страна е нещо, наречено тъмен фотон, аналогичен на познатия (светлия) фотон на електромагнитната сила. Ние не можем да видим или вкусим или помиришем тъмните фотони директно, но те могат да се смесват с нашия свят. При този сценарий тъмната материя излъчва тъмни фотони, които са сравнително масивни частици. Това означава, че те имат ефект само в малък диапазон, за разлика от техните светлинни колеги. Но понякога тъмен фотон може да взаимодейства с обикновен фотон, променяйки неговата енергия и траектория. Това би било много рядко събитие; иначе отдавна щяхме да забележим нещо странно с електромагнетизма. Така че, дори и при тъмни фотони, ние не бихме могли да видим тъмната материя директно, но бихме могли да усетим съществуването на тъмните фотони, като изследваме електромагнитните взаимодействия. В малка част от тези взаимодействия, тъмен фотон може да „открадне“ енергия от обикновен фотон, взаимодействайки с него. В статията за arXiv, физиците съобщават резултатите си, след като изследват тригодишните данни от Super Proton Synchrotron, вторият най-голям ускорител на частици в CERN. За този експеримент учените разбиват протоните в субатомен еквивалент на тухлена стена и разглеждат всички „парчета“ в последствие. В останките изследователите са открили електрони , при това много. В продължение на три години учените са преброили над 20 милиарда електрона с енергия над 100 GeV. Тъй като електроните са заредени частици и обичат да взаимодействат помежду си, високоенергийните електрони в този експеримент също пораждат и много фотони. Ако съществуват тъмни фотони, тогава те понякога трябва да си взаимодействат и да откраднат енергия от един от обикновените фотони, явление, което би се показало в експеримента като липса на светлина. Това търсене на тъмни фотони не даде резултат – всички нормални фотони присъстват и бяха отчетени – но това не изключва изцяло съществуването на тъмни фотони. Вместо това, този резултат поставя ограничения върху допустимите свойства на тези частици. Ако те съществуват, биха били с ниска енергия (по-малко от GeV, базирани на резултатите от експеримента) и биха били рядко взаимодействащи с редовни фотони. Търсенето на тъмни фотони обаче продължава, като бъдещи експерименти предстоят и те ще са поставени още повече на предположението за съществуването на тези частици в субатомния свят." ... ... Не са фотони, а обвивки, структурирани от всички "вътрешни излъчватели" на тяло (слоеве на частица), заради непрестанното образуване на частите и слоевете на "масов" обект. По подобие на "сапунени" мехури - кухи обвивки, образуващи се за всеки цикъл на образуване на цялото. Те се "излъчват" във вид Информация, наподобяваща най-външната обвивка от еквипотенциални повърхнини на вътре-излъчвателите. Затова са "невидими", а и преносът на импулс е минимален - кухи са, но облекчават образуването на подобни частици върху тях - вак-подложка са, структурират околно вак-пространство - обяснява наличието на константата на фината структура - промяната на формата на обвивката - в слабо магнитно поле, променя се масата (енергията), т.е., променя коефициентът на съпротива срещу принудително движение, заради формата си. Декохеренцията ги разрушава тия "балони", на разстояния за няколко дължини на вълни, съответстващи на характерен размер на частицата. Влияят на инертната маса, която е принципно електромагнитна маса - съпротива срещу промяна на инерциалното движение на частицата, като едно цяло. (а не само "тежка" маса от гравитони, излъчени от керна на частицата - изключителна слаба ... за сила - възможно най-ситно балонче). Така - и тази Пета-та сила, е сила с ентропиен произход - въпрос на изначално подреждане на вак-частиците, при цялостно структуриране на обекта, с минимална енергия на образуване. Подобните по форма обекти могат ентропийно да се привличат, но, ако декохеренцията е "чуждо" действие м/у две тела - може и да се отблъскват - хаосът помежду им, "пречи" за образуването им с минимална енергия за образуване. Също е слаба сила, подобно тая от гравитоните и затова "действието" й е забележимо при огромни образувания, като Галактики, например. Съизмерими са двете сили и затова могат да осигуряват равновесно състояние. Затова изглеждат като действие "анти-гравитация", при наличие на хаос между две галактики - проявява се сила на отблъскване помежду им - обяснява Разбягването на галактиките с почти една и съща скорост (константа на Хъбъл), а на големи разстояния помежду им - разбягване с ускорение - гравитационната сила, която им действа на привличане, става по-малка от ентропийната за отблъскване. ...

Днешният виц ... разказва точно: "- Как му викаха на онова приложение, дето оправя правописните грешки? - Основно образование." ...

Покой -Когато обект се движи инерциално - има "закачена КС" към тяло-обект. Не му действат външни (за обекта на изследване) сили (сумата на външните сили е нула). Прилагат се законите на Нютон в първичен вид - най-просто - и се намират параметри на движенията - вътре, в координатната система (а, тя се разпростира до безкрай). Абстракция е "движение по инерция" и/или "покой" (философски възгледи). Приема се за реалност, а ако евентуално, се "измерват-намесват" други, външни сили, тяхното действие се прибавя в резултата и се достига до реална, по-висока точност на търсените параметри в задачата. Открити са "закони за запазване" и те се прилагат, пак с цел - решаване на определена ситуация - с достижима точност при експериментални измервания. (а "причина-следствие" са предмет на тълкувания с различни хипотези) ...

Тц! Преди няколко поста каза, че ... нямало значение Гледната Точка (ГТ), а фактически - Точно СТО задава правилата за ГТ. Основна заслуга на СТО е, че ГТ е от голямо значение за "сметките" на Изследовател - възможно най-простите и с достатъчна за практиката точност. Така е - дори "всичко" що е известно да е обяснено, винаги ще има-възникват нови въпроси, които да чакат за отговор-обяснение. В този смисъл - не можем да знаем всичко, но можем да се стремим да си го обясним, ако възникват питанки. ...

Ами, не разбираш себе си. Какво искаш да "видиш" в/на друго тяло, което се движи спрямо теб с постоянна скорост. Обикновено - там стават някакви събития и искаме да разберем, като Изследователи: положение (координати спрямо наша Коорд. Система, в която сме неподвижни) и време на случване на събитията (евентуално времеви интервали на случване, последователност, някаква). Също, можем да се "запитаме" - какво вижда тамошен наблюдател за същите събития, неподвижен в неговата ИС. Та, затова служат Лоренцовите трансформации - чрез тях ни става ясно "кое, къде, как, колко" , ама по-точно (СТО), отколкото класиката. Затова се учи физика. И е известно, че информацията "пристига" при Изследовател, със скоростта на светлината - гранична - няма значение дали информацията е излъчена и/или отразена, разсеяна от обекта на изучаване. (неявно, през цялото време, искаш да докараш надсветлинни скорости - все едно, учените не са се сетили за измислици..., които да опровергават..., ей тия очевадни неща) ...

Това е майтап - знаеш го. Винаги имаме 100 теории, ама действителността е една. Тук, в темата - сканер е с правилното решение. Другите - забравят (умишлено), че Изследовател "вижда" Миналото - на случващи се събития. Това минало "пристига" в настояще, със скоростта на светлината в средата на опита (при инерциални системи). Лоренц пръв е решил задачката в електродинамиката и е получил правилните трансформации,преди СТО - какво се е случило в миналото, на това, което виждаме. Затова, логически, се ползват в СТО. Сравняване за еднаквост на случващо се се прави само когато двете системи "стават" една - близнак на земята и върнал се близнак на земята - тогава се сравнява, когато и двамата са неподвижни в една система за отчет - Земята. Или - задачката, тук, в темата: Лоренц-трансф. за звездата - информацията "пускане на монета в буркан" - отдавна е започнала и се е "движела" с С. Но, по-интересното е, че първо "се регистрира" пускане на последната монета ( при С близки до Свак - за да стене известно на звездата, че има такива събития) и трябва времето да се "върне назад" към началния момент на започване на събитието. Както го е сметнал сканер - около 25 години. ...

По това подозрение - за действието на ускоряванията, Айнщайн сам се е "атакувал" и си е направил ОТО, но това е за друга тема, че тая се оля. Разглежда се "свободно падане в хомогенно гравитационно поле" и се показва, че няма разлика от "сила-грав. привличане" и "сила-двигател ускорява" при равни начални условия (ускорения с едно g, примерно). ...

Изобретатели ... много и кви ли не. Но учен - е по-скоро, ще докаже, че е невъзможно, ако му се занимава с отговори на деЦки въпроси. Не само заради СТО. (За представа. Знаеш - "потопени" сме в различни полета. ЕМПоле, грави-поле. От всякъде "пристигат" фотони, а и вълни - с различна дължина на вълната, сума от различни фотони. Изобщо - в динамично равновесие сме с полетата от околната среда, когато не я "разбъркваме" с фотони от човешка дейност (радио, мобифони, сателити на висока честота и мн. др. излъчватели). Сега - представи си ... стъклена дамаджана с обвивка-оплетка от камъш, примерно. За да се ускорява тая дамаджана - трябва да я "облъчим" с енергия Е=h.w , в общия случай - насреща й са множество различни по честота фотони. При среща и резонанс с оплетката-обвивка - тя се разрушава от този резонанс. Остава голо стъкло. Молекулно - стъклото е също оплетка от много нишки. С увеличаване на относителната скорост - среща все по-къси фотони (такива са нужни и за ускоряване - по-висока енергия имат, за отдаване от предполагаемия двигател), докато настъпи резонанс с молекули на стъклото - и то се разрушава. Целостта на дамаджаната я няма, вече. Но - нека си помислим, че е от много "корави" атоми-облак и подаваме енергия за още ускоряване - свръх високи честоти - те пък йонизират и разпадат възможните за резонанс молекули и атоми. Остават електрони и протони - голи, това е плазма и ... повече няма с какво да я ускоряваме. Практически - и в Церн - няма от какво да се "произведат" честоти, които да разпадат. (получаването на свръх-високи честоти е от ускоряване на заредени частици). Скоростта им е близка до С, но - до там - не може повече, колкото и да ги "блъскат".) ...

Е ми ... питаш за мнението на Айнщайн, пък не "мислиш" за неговата СТО?! (Наблюдател е всичко потърпевшо от атаката на външните полета - ЕМП и гравитация (слаба, за средните мащаби по дължина на ЕМВълни които отговарят и за "размер" на телата, в които сме Изследовател). Всяка "масова" частица е и наблюдател, щото по инерция, се образува без загуба на енергия (минимална енергия) по посока на падащото отгоре й лъчение от околността. Ако не е така - действа й външна сила, а това е ускорение, т. е. неинерциално движение. Инерциалното движение е по геодезични линии - абстракция, изчистена от ускорения, вътре, в себе си - напр., свободно падане в хомогенно грави-поле. Реално, за всички други "движения", заради Декохеренцията на околните полета - се пресичат моментни (време) геодезични от движещото се тяло - върху телата действат някакви сили и се "включва" принципът за минимално действие (поради неподвижност - зърнест модел на вакуумните частици - предишен етер) - образуването на целостта на тялото става с минимална енергия за образуване и достатъчно бавно, за наблюдаване от Изследавател. При наблюдаване - ползва или нарочни облъчващи полета, или разсеяни от тялото полета от други източници на поле. Околното за обекта лъчение - ако съдържа съизмерими по дължина на вълната фотони с характерен размер на тялото (напр. обвивка) - резонансно изменя размер на тялото (и др. физични величини) - променя се и начинът на движение като се запазва сумата от Екин. и Епот. Но ... това става и с ДАТЧИКА, шаблоните за разстояние и време - ще "мерят" размери и др. - всичко що е за мерене, в системата на отчет, се променя със скоростта на светлината в тази среда. И затова, заради огромната бързина на изменения, не забелязваме Ускоренията за "саморегулация" на параметри от тия изменения - процесите протичат по откритите вече закони - приблизително, много точно имаме инерциална система за отчет) ... ...

Не така - не ти отива... Ето ти още много, че и за материални вълни: http://roncho.net/fiz/qm/matterwave/matterwave.htm " Материални вълни Тук става дума за вече успешната версия на Квантовата Механика - в "класическия" си вид. Тя се появява през 1923-1927 година, след известните спорове в Копенхаген. По времето, когато работят нейните създатели - Хайзенберг, Джордан, Макс Борн, Шрьодингер, думата "фотон" почти не се използува. Това е съвременно изложение, отклоняващо се значително от публикациите по онова време. Тук са ползувани сведения от съседни статии: ..." ... ...

Докато пишех по-горното излезе статия в оффнюз по същия въпрос: https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Kvantov-darvinizam-zvuchi-stranno-no-tazi-teoriia-premina-testovete_134160.html ... ...

Това е като допълнително за предходното, по-горе: ... " Человеку, живущему в привычном материальном мире, сложно представить себе парадоксальные явления, описываемые квантовой механикой. Неудивительно, ведь квантовая физика имеет репутацию странной и нелогичной науки, в то время как окружающая нас действительность, определенно не проявляет себя как квантово-механическая. Вероятно, поэтому наш разум воспринимает квантовые закономерности как нечто абстрактное, а не как реальность, в которой мы живем. Дело в том, что согласно классическим законам физики, описанным Исааком Ньютоном и другими учеными, объекты всегда имеют четко определенные положения и свойства, и эти правила работают на каждом масштабе – от песчинки на пляже до гигантских галактических кластеров. Однако если избавиться от «классичности» нашего мышления и посмотреть на квантовую механику изнутри – мы увидим, что в чистом квантовом состоянии у системы или частицы нет таких параметров, как скорость и координаты. Вместо этого системы описываются волновой функцией, то есть, по сути – каждая частица пребывает в состоянии суперпозиции и одновременно «находится везде», а мы можем лишь вычислить вероятность ее нахождения в разных местах. Приобретает же конкретные значения частица после наблюдения – измерения. В результате этого процесса происходит коллапс волновой функции, при этом многочисленные вероятности «коллапсируют» в один результат. Но тогда возникает интересный вопрос: если реальность как из кирпичиков построена из микрочастиц – то каким образом квантовые вероятности становятся обычным классическим миром? Физики говорят об этом процессе как о «квантово–классическом переходе», а сам переход системы из квантового мира в «классический» – называется декогеренцией....... " ... ... Браво на учените! (Прокрадва се идеята, че самите тела са източник на информация за форма, размери и др. собствени физични характеристики, но тъй като не се коментира, че са структурирани "на слоеве" (както е по хипотезата ми), не се достига до устойчиви обвивки, които се "копират" по форма и размер в околното на тялото пространство за всеки цикъл на образуване на тялото. Така, по хипотезата, околността е наситена с информация "съществувам като такова тяло" и може да действа Пета сила- на принципа на подобието!- като корелация по фаза, поляризация и др. Разрушава я декохеренцията при размери "над молекула" - което може да се измерва - над няколко дължини на ЕМвълни, съизмерими с големината на обвивката - да могат да се впишат в обвивката, да променят формата и др. физични особености, по които "подобните" се привличат и/или отблъскват - ентропийни са силите над молекула, много слаби, но ги организират по/в подобие.) ... ...

Често се случва - от две полуистини, да се избере лъжата, както си направил с отричане на етера. Някак си е забавно. Но пък - почти цялата Класическа физика се крепи на идеята за етера и вече го казвах - етерът не пречи на СТО, като това не е само мое мнение, а и на физици (че и на Айнщайн- след ОТО). Всички, вече, "искат" да има среда-вакуум, с някакви свойства, обясняващи съществуването на полетата и частиците. С изхвърлянето на етера, популярно - се "изхвърля и бебето заедно с водата от ваната". И веднага следват "неприятностите": не може да се установи що е то "движение по инерция" - постулира се. Не може да се отличи, кога е важно, кое колко е: "тежка" от "инертна" маса. Не може да се обясни защо скоростта на светлината във вакуум е абсолютна - максимална и гранична за всички тела - постулира се. Философски - не могат да се сведат до обективна реалност - разширение, кривина на пространство - нещо, което се наблюдава, а няма обяснение, освен с допускане на "среда-вакуум". И изобщо не може да стане ясно, че "фините" процеси на КМ (отричат се заради окултни бръщолевения) - с трептения 10^(13) Hz и нагоре, от ЕМПоле, са в основата на всичко, което Изследовател "вижда", като "голямо"- спорът: как от дискретни стойности в микрото се преминава към "непрекъснати" в макрото (включително - зараждането на живота, що е време и мн. др., които не са обект на изучаване само от физиката, но "започват" с нея). Ако ще се мисли глобално(?), че нещо е грешно(?!) - реално - няма инерциални системи. Ние ги набеждаваме за такива (за по-лесни мат.модели - постулат). Но - каквито и хипотези да "се създадат" за обясняване, то те трябва да съдържат в себе си резултатите на Класиката и СТО, като частни случаи. ...

Две-три малко неправилни "твърдения" си допуснал - опорочават тълкуванията и се стига до възможни грешки при твърдения, които да не отговарят на действителността. (не са грешки на Айнщайн): Червеничкото: Скоростта на светлината е независима от движението на ИЗТОЧНИКА, (а не - от движението на наблюдателя. Втори постулат в СТО) Синичкото: Скоростта на светлината е С във всяка ИНЕРЦИАЛНА система на отчет. (покой и/или равномерно праволинейно движение). Във вакуум е Свак- максимална и гранична за пренос на информация. В среда (хомогенна) е Ссреда - гранична, но не максимална за пренос на информация. Затова е възможно случващо се събитие да изпревари "пълната" информация за неговото случване (подобно: куршумът, с изпреварваща информация - "пробива дупка", когато се движи с надзвукова скорост и чак тогава информацията "гръм", пристига до поразеното. Друг пример - Черенковското лъчение) Кафевичкото: Скоростта на светлината е С за всички наблюдатели във вакуум. И понеже обемът на вакуума преобладава, дори и в най-плътните тела, то винаги има С за пренос на информация от събития (изпреварваща), която, в съчетание (корелации по фаза, поляризация и др.) с преизлъчена от обвивките на структурите, градящи телата, се достига "бързо" до Ссреда в хомогенна среда и затова е и изотропна - еднаква Ссреда във всички направления. (Допълнително (хипотеза) - Етерът не пречи на СТО с "неподвижността" си по място.Търсили са "етерен вятър". А, всъщност - Масата на телата е коефициент на съпротива срещу принудителната (силово по Нютон) промяна на Инерциалното движение на телата. И понеже експериментално не е открит "вятър" - а среда за пренос на информация е нужна - е въведен физически вакуум с виртуални фотони. И сега пък се надяват на обяснения с тъмна материя и тъмна енергия.) ...

Е-е! Припомнихте ми "Принципът на Питер": "В обществената йерархия всеки се стреми към нивото на своята некомпетентност!" Като почти всеки майтап, съдържа Истината... ...

М-да-а-а! В днешния виц, също е направено откритие, с етикет "обратно": "Докато пътувах с колата, разбрах къде е проблемът: Полагат асфалта неправилно! А, трябва да бъде наопъки - с гладката страна отгоре!" ...

Когато не знаем как мисли мозъкът - ето до какви субективни излагации се достига. Че и учени са намесени..., когато им е грешна философията. ... ... Изобретената "плоска" математика е само за удобство при изчисления. При кръстосване на множество "полеви плоскости" с достатъчна гъстота в близките точки на кръстосване дава възможност за движение от точка в точка, по някаква начупена крива. Обобщението в по-голям мащаб пък - дава за наглед плавна пространствена крива. И мозъкът, с ограничените възможности на получената информация от сетивата, "вижда" обобщената кривина в едър мащаб - въобще, кривината на околното в три измерения, се визуализира като обем на тела. Наличието на сили във всички посоки - измервани тримерно - убеждава в реалността на съществуването на обем на телата и мозъкът правилно интерпретира обективната реалност на веществата. Полетата - могат да бъдат всякакви и зависими от формата и размерите на телата и са "невидими", в смисъл на сетива от човек. Но структурата от вещества и полета, поне в досегаемата за науката реалност, е обективна - съществува посредством взаимодействия и въздействия от околна среда. Така, видимото не е достатъчна информация за същността на обектите. Напр. "топло-студено" е невидима от очите информация, но имаме датчици, които "дават" измененията на топло и студено като информация на мозъка и той реагира по еволюционно придобит начин, за оцеляване. Не може само по усещания, трябва и мислене и то правилно мислене, за което пък, трябват знания. ...

"... Скоростта на светлината във вакуум, определена от уреди на всяка инерциална сестема (ИС), има винаги една е съща стойност… Той изисква в един и същ експеримент, разглеждан от наблюдателите от две инерциални системи (които се намират в относително движение), за скоростта на светлината във вакуум с да се получи една и съща стойност… Но ако всички инерциални системи са равноправни, максималната скорост на предаване на сигнала във всяка от тях трябва да бъде една и съща. Теорията на относителността по своето построяване осигурява една и съща стойност на скоростта с във всички инерциални системи.(В.А.Угаров)..." Угаров, В.А. Класическа и ядрена физика. НП, Сафия, 1976 Максималната стойност на скоростта на предаване на сигнала (информацията) - зависи от средата на пренос. Известно е от опита на Физо с движението на водата и светлината в противоток по тръби. Идеята е била да се провери дали етерът се "увлича" от движещи се тела (в случая, водата). Е, увлича се (класически тълкувания). Но, интересно е, че това е възможно, именно заради максималната стойност на скоростта на светлината във вакуум - огромната част от обема на частиците е Вакуум. Частичното "поглъщане-престой-преизлъчване" в обема на частиците, структурира допълнителен преизлъчен Фронт, който корелира с вълните в "празното" и така става разлика между фазова и групова скорост, като: фазовата "показва къде" (пространство), а груповата се забавя с "пристигането си" при фазовата и общото движение на вълните в средата, намалява по скорост, от скоростта на светлината във вакуум. Така, светлината "минаваща" през среда я структурира (при ММ-опит) - получава се еднаква скорост на пренос на информация във всички направления - също е максимална и гранична, но е по-малка от Свак. (хомогенна и изотропна среда) ...