Малоум 2

Не, не ме смущава. Знаеш, че ТГВ е само модел, а не съм склонен да му вярвам (не само заради невъзможност за експериментално доказване), особено, че нещо, каквото и да е, може да е било свито почти до нула. Ограничението, означаващо "видимо", е заради граничната скорост на това, с което "виждаме" физически - светлината (ЕМВ, а не само с математика, която достига идеализиран модел и допуска множество предположения при философско, и физично тълкуване). По-вероятно е да има още много обекти извън възможността за наблюдаване и те да се явяват далечна "околност" на нашето, и също да са структурирани, подобно наблюдаваната от нас част от Вселената (не става въпрос за паралелни вселени). Няма как да твърдим, че като цяло - набл.- ненабл., - се върти, нито, че има собствен център за глобалното. ...

Като едно цяло. Вероятно, подобно гигантска част от "навивка" на винтова линия. "Центърът на въртене" (R - кривина) е далеч от тази част и затова е ненаблюдаемо някакво "въртене" на видимата част от Вселената. Ще се "чувства" обаче, малка - незначителна анизотропия в структурата на наличното като материя за изследване - известно е, че е така, макар и с др. обяснения. Има и др. вариант - хипотези, вкарващи възможни действия и на Петата сила - структуриране на обекти по подобие. По информационната част от "обвивки" да се структурират Подобни обекти в околността на "излъчена" обвивка е по-вероятно, доколкото енергията за образуването им ще е минимална - заради подобието: https://megavselena.bg/vselenata-mozhe-da-e-formirana-spored-teoriyata-na-hameleona/ Вселената може да е формирана според Теорията на Хамелеона Теорията на Айнщайн за общата относителност е доказвана много пъти и е общопризната като солидна основа за разбиране на Вселената. Но това не е единственият модел, който обяснява как работят гравитацията и галактиките. В ново изследване се показва различен модел, по който Млечния път би могъл да се появи. Използвайки мощни суперкомпютри, физици са симулирали еволюцията на космоса въз основа на алтернатива на общата теория на относителността, наречена гравитация f (R), известна още като Теорията на Хамелеона или теория, според която промяната на поведението на обектите става в съответствие с промените в околната среда. И от тези симулации са се появили галактики със спирални рамена, точно като Млечния път. Това показва, че галактиките, които виждаме във Вселената около нас, все пак могат да се появят, дори ако законите на гравитацията са различни. „Теорията на Хамелеона позволява законите на гравитацията да бъдат модифицирани, за да може да се тества ефектът от промените в гравитацията върху образуването на галактики“, казва физикът Кристиан Арнолд от университета в Дърам. „Чрез нашите симулации за пръв път показахме, че дори и да се смени гравитацията, това не би попречило на дисковите галактиките със спирални рамене да се образуват.“ Теорията на Хамелеона включва и хипотетична „пета сила“ в допълнение към четирите основни сили. Не е обяснено какво точно представлява тази пета сила. Подобно на „тъмната материя“, това е термин за наблюдавани явления и аномалии, които не се вписват добре в други съществуващи теории или модели на това как работи Вселената. Но можем да използваме параметрите на тези аномалии, за да проектираме теории – следователно и Теорията на Хамелеона. На базата на предишно математическо моделиране беше доказано, че Теорията на Хамелеона работи точно както и Общата теория на относителността в Слънчевата система. Но новото изследване е стигнало до тези изводи, като се съсредоточава върху супер-масивните черни дупки, които могат да бъдат открити в центровете на галактиките. Те са от ключово значение за образуването и растежа на галактиките, тъй като мощните ветрове, които се излъчват от тях, могат да издухат целия газ, от който се образуват звездите, едно ефективно гасене на звездното образуване. Гравитацията също играе роля в този процес, така че екипът решава да види какво ще се случи, когато гравитацията се управлява от Теорията на Хамелеона, а не от общата теория на относителността. Дори и с тази значителна промяна в гравитацията, те откриват, че галактиките могат да се формират. „Нашето изследване определено не означава, че Общата теория на относителността е погрешна“, отбелязва Арнолд, „но показва, че не е необходимо тя да е единственият начин да се обясни ролята на гравитацията за еволюцията на Вселената.“ Това означава, че може да има и други начини да се обяснят другите мистерии във Вселената, като ускоряващата се скорост на нейното разширяване, която е по-бърза, отколкото теоретично трябва да бъде. Тъй като това ускорение не се съчетава добре с общата теория на относителността, то обикновено се обяснява с теорията на тъмната енергия, неизвестна отблъскваща сила, която разединява Вселената. „С Общата теория на относителността учените обясняват ускореното разширяване на Вселената чрез въвеждане на мистериозна форма на материята, наречена тъмна енергия – най-простата форма на която може да бъде космологична константа, чиято плътност е постоянна в пространството и времето“, казва физикът Баоджиу Ли от университета в Дърам. „Въпреки това, алтернативи на космологичната константа, които обясняват ускорената експанзия чрез модифициране на закона на гравитацията, като f (R) гравитацията, също са широко разгледани, като се има предвид колко малко се знае за тъмната енергия.“ Екипът се надява, че новата супер мощна решетка с радиотелескоп, разположена на площадка с размери измервани в квадратни километри, която трябва да започне да работи през следващата година, може да помогне за разрешаването на този въпрос. Изследването е публикувано в списание Nature Astronomy. ... ...

https://megavselena.bg/varti-li-se-vselenata/ Върти ли се Вселената? Има нещо общо, което е определящо във Вселената – планетите, звездите, луните, дори самите галактики – всички те се въртят. Това означава ли, че и самата вселената се върти? Отговора на този въпрос космолозите усилено търсят, защото той може да ни каже много за фундаменталната природа на Вселената. „Това е много абстрактен въпрос, както и повечето въпроси от космологията, но тези от нас, които се занимават с космология мислят, че това е начин за изучаване и на фундаменталната физика“, казва Тес Яфе, астрофизик от Университета в Мериленд и помощник изследовател в НАСА Център за полети. „Има някои неща, които не можем да тестваме в лаборатория на Земята, така че използваме Вселената и геометрията на Вселената, която може да ни каже нещо за фундаменталната физика.“ Учените, имайки предвид фундаменталната природа на Вселената, първоначално предполагат, че Вселената не се върти и е изотропна, което означава, че изглежда еднакво във всички посоки. Това предположение е в съответствие с уравненията на Айнщайн, но не се изисква от тях. На базата на тази теория за изотропната Вселена, учените построиха стандарт на космологичен модел, който описва Вселената. „Това [предположение] е наистина кодирано по начина, по който извършваме нашите изчисления, начина, по който анализираме нашите данни, по начина, по който правим много неща“, казва Даниела Сааде, научен сътрудник в Училището по физика и астрономия на Университета в Нотингам в Обединеното кралство. „Въпросът е, че едно такова заключение трябва да се тества. Не можете просто да се надявате на най-доброто“. За да видят дали тези предположения за Вселената и нейната фундаментална физика са правилни, учени са събрали наблюдения, за да тестват своите модели. По-специално, те използват светлината от космическия микровълнов фон или CMB за кратко. Тази светлина е най-старата, която можем да се наблюдава – емитирана само 380 000 години след Големия взрив – и е съкровищница от информация за космолозите, изучаващи Вселената. CMB изглежда почти идентичен във всяка посока, но има малки разлики в температурата му, само една хилядна от степента, които са били засегнати от историята, съдържанието и геометрията на Вселената. Изучавайки тези различия, учените могат да видят дали Вселената е била изкривена по какъвто и да е начин, което предполага ротация или разширение, което се увеличава в една посока повече от друга. Измерването на поляризацията на светлината, може по подобен начин да осигури информация за геометрията на Вселената. Учените установяват, че CMB светлината не показва никакви доказателства, че Вселената се върти. Така, вероятността Вселената да е изотропна е 120 000 към 1, което означава, че изглежда същата, независимо от посоката, в която гледате, според проучване от 2016 г., публикувано в списание Physical Review Letters, ръководено от Саде и Стефан Финли, астрофизици от Imperial College Лондон. Друго проучване открива 95% вероятност, че Вселената е хомогенна, което означава, че е еднаква навсякъде в големи мащаби. Всички тези изследвания показват, че Вселената е до голяма степен еднаква и не се върти. Това заключение е такова, че няма вероятност да се промени. Бъдещите измервания на поляризацията на CMB могат да се подобрят през следващите няколко десетилетия, но е малко вероятно новите данни да оспорят предходните констатации. „Охарактеризирахме [температурата на] сигнала, който е там, до там, където той няма никаква допълнителна информация за нас,“ казва Джафе. „Не мисля, че [новите данни за поляризация] биха имали голямо влияние върху въпроса за ротацията, точно защото въртенето е сигнал, който очакваме да видим при много големи мащаби и който е повече или по-малко изключен от данните, които вече имаме. “ Резултатът, че Вселената не се върти, е определено облекчение за космолозите, които са основавали своите модели на това предположение. В същото време то дава интересна перспектива за нашето място във Вселената. „Ние наистина започнахме от идеята, че хората сме център на Вселената“, казва Сааде. – „Мисля обаче, че е наистина удивително колко всъщност сме малки и незначителни в нея“. ... ... Вселената (видимото) се движи като цяло по крива върху етера (тъмната материя +тъмната енергия) - затова, илюзията е, като че ли липсва център на създаване и евентуално въртене. Пространството е много по-голямо от видимото (от нас) във Вселената. ...

https://megavselena.bg/7-leko-pritesnitelni-fakta-koito-ti-se-iska-da-ne-sa-verni-no-vsashtnost-sa/ 7 леко притеснителни факта, които ти се иска да не са верни, но всъщност са Какво е леко притеснителен факт? Може да изглежда като безобиден въпрос, но всъщност е въпрос, който гарантирано повдига тревожни асоциации, някои по-малко притеснителни от други. Събрахме някои от любимите ни факти, които може да прегледате набързо: Най-отдалечента точка на планетата от всякаква цивилизация във всички посоки е точка в Тихия океан, наречена Немо. Тук става дума за отдалеченост от земя, не толкова от цивилизация, но това не променя факта. При малките деца, постоянните им зъби се намират точно под очите. Горе – долу е напълно вярно. На Еверест има повече от 200 трупа, някои от които се използват като ориентир за катерачи. Плашещо вярно. На Еверест има много неща, които не трябва да са там. Във Франция прасе е било облечено в човешки дрехи, съдено и осъдено на смърт. Абсолютно вярно. Някога делата срещу животни са били обичайни. Това се отнася не просто за обикновени животни, но дори за насекоми, които са били съдени за унощожаване на реколти. Замисляли ли сте се някога как умират китове и делфини? Когато станат прекалено стари и слаби, за да могат да излизат на повърхността за въздух, те просто започват да потъват в студените и тъмни дълбини на океана и се задушават. Това е доста притеснително, но е част от цикъла на живота, защото осигурява животоспасяваща храна за много други и всъщност е по-добър край от това да засядат на плажовете, заради човешкото влияние. Ако доживееш да бъдеш най-старият човек на планетата, това ще означава, че цялата човешка популация е била сменена с изключение на теб. Това е доста притеснително или не? Ти си мозък в череп. Нямаш скелет вътре в теб, ти си вътре в скелета. Да, но дали наистина сме само мозък? Източник ScienceAlert.com ... ... 7. Да, само мозъкът ни "казва" какво сме! ...

Нещо по-ново, но не и по-умно... " Мир, в котором мы живем, наделен всеми признаками локальности. Локальность от английского location – означает местоположение и в своем первоначальном смысле относится к самому понятию «место». Действительно, свое место есть у всего. Вы всегда можете указать на предмет и сказать: «Вот он». И если это сделать невозможно, то, скорее всего, предмет, на самом деле не существует. В физике принцип локальности или же близкодействия утверждает, что на объект может влиять только его непосредственное окружение, а все физические объекты взаимодействуют друг с другом. Поведение всех физических объектов – тел и полей точно и однозначно предопределено. При этом никакое взаимодействие не может распространяться со скоростью быстрее световой – это и делает физическую реальность локальной. Но в квантовом мире, законы которого очень странные – частицы запросто нарушают этот принцип. На более глубоком уровне микрочастицы могут игнорировать и место, и расстояние. Но интересно то, что поведение квантовых частиц может быть согласовано и синхронизировано, даже если в пространстве они не связаны никакими силами. Для таких частиц астрономические расстояния в пространстве не проблема – теоретически они могут разлететься по разным концам Вселенной и все же действовать слаженно и в полной гармонии. Таким образом, на субатомном уровне действует принцип нелокальности, который предполагает мгновенное действие на расстоянии. Причем, распространяющееся с бесконечно большой скоростью, что противоречит законам классической физики. А вытекает принцип нелокальности из такого квантовомеханического явления – как квантовая запутанность. Запутанными или же сцепленными в квантовой механике называют такие состояния двух объектов, когда они оказываются взаимозависимыми. Если мы получим пару фотонов одновременно, то они окажутся связанными (запутанными). При измерении спина одного из них, спин второго связанного фотона мгновенно изменится на противоположный. Спин – собственный момент импульса элементарных частиц, и если говорить максимально простыми словами – то он представляет собой вращение частицы вокруг собственной оси. Теоретически мы можем оставить одну из запутанных частиц на Земле, вторую – поместить на другом конце Вселенной, но стоит нам измерить первую, как ее партнер моментально откликнется и изменит свои параметры. Запутанность нелокальна, и изменение объекта в одном месте мгновенно – и без всякого очевидного взаимодействия – изменяет другой объект совершенно в другом, этот квантовый феномен имеет экспериментальное подтверждение. Вообще, эксперименты с запутанными частицами начали проводиться еще с 60-х годов прошлого столетия и всегда давали неизменный результат, даже современные – всё более точные и совершенные опыты дают один и тот же эффект – независимо от расстояния микрочастицы соединены нелокальными связями, мгновенно передавая друг другу информацию. " ... ... Никакво експериментално потвърждение няма за "призрачно взаимодействие" на големи разстояния... Все едно, физиците да твърдят, че няма декохеренция, тоест - няма ЕМПолета на/между големите (над-атомни, над-молекулни) разстояния ...

Знаят управляващите - хората обичат някой да ги лъже!.. Нали науката, не знаела всичко?! ...

Част от саморегулацията е с физическа същност: https://megavselena.bg/kakvo-e-rezonansat-na-shuman-i-kak-e-svarzan-sas-choveshkoto-saznanie/ Какво е Резонансът на Шуман и как е свързан със човешкото съзнание Резонансът на Шуман касае не само земята, но е свързан и може да доведе до промени в човешкото съзнание. Резонансът на Шуман – наричан от някои сърдечния ритъм на майката земя и земна вибрация от други – всъщност е честота. Измерена на 7,83 Hz от електромагнитната честота на планетата, за да бъдем точни. Нека първо прегледаме фактите, които са ни известни. Разбирането на Резонансът на Шуман Започва с електрически бури – те са нещо повече от просто спектакъл или страшни събития. Електрическата буря генерира светкавици, които от своя страна създават електромагнитна енергия. Тази енергия циркулира под формата на вълна между йоносферата и земята, при което усилва честотите и ги превръща в резонансни вълни. Откритието на тези резонансни вълни е направено през 1952 г. от В. О. Шуман, германски физик, от който Резонансът на Шуман получава името си. С други думи, ние не живеем на земята, живеем вътре в нея – в своеобразна кухина. Тази кухина е създадена от връзката на земната повърхност с йоносферата, която обгражда нашата планета. Всичко вътре в тази зона, именно енергии и честоти, може да оказва влияние върху обитателите на земята. Естествените енергии на майката земя Въпреки че честотата може да варира нагоре и надолу, Резонансът на Шуман основно клони към една и съща стойност … Това беше доскоро. Напоследък честотата стои в граници около 8,5 Hz, но достига и до високи стойности от порядъка на 16 Hz. Но дори при стабилната стойност от 7,83 Hz Резонансът на Шуман оказва голямо влияние върху хора и животни. Предполага се, че промяната в честотата води дори до по-голям ефект. Има фактори, които водят до флуктоациите в резонанса на Шуман. Влияние оказват например сезонни промени, слънчеви изригвания, електронни смущения, които могат да променят честотата по всяко време. Настоящото увеличаване на средната честота може да е резултат от увеличената човешка активност, дори от увеличаването на активността на мозъчните вълни на хората. Резонансът на Шуман и човешкото съзнание Различни изследвания показват, че този феномен може да влияе на човешкото съзнание. Както споменахме по-рано слънчеви изригвания могат да допринасят за пикове в честотите. Настоящото увеличаване на стойностите на честотите може да не е само резултат от увеличена човешка мозъчна активност, но може да е причината за променената мозъчна активност. Вече знаем, че увеличението на електромагнитните честоти влияе на сателити и електрически мрежи, но възможно ли е и ние да сме засегнати? В основни линии, ние все още не разбираме каква точно е връзката, но знаците клонят към „да“. Вячеслав Крилов, Руска академия на науките Крилов предполага, че Резонансът на Шуман засяга не просто телекомуникационните услуги, но оказва влияние върху мелатонина, засягайки по този начин биологични функции като например циркадните ритми както на животните, така и на хората. Мелатонинът регулира не само моделите за сън, но също и кръвното налягане и репродуктивните функции. Някои от най-лошите влияния могат да включват също рак и неврологични болести, водещи до смърт. Крилов вярва, че човешкото съзнание е засегнато просто защото честотите от резонанса на Шуман възникват в същия диапазон като честотите на човешкия мозък, точно където тета и алфа мозъчните вълни се пресичат. В крайна сметка, всичко което правим, се случва в тази зона на електромагнитно влияние. Примерът с настроения осцилатор Резонансът на Шуман може да бъде разбран по-добре с проучване на съвпадащи вибрации. Когато система от осцилатори се настрои, един осцилатор влияе върху друг. Когато един започне да вибрира, евентуално другият започва да вибрира в същата честота. Помните, че нашите мозъчни вълни и честотите на резонанса на Шуман са в един и същи обхват, нали. Така вече има повече смисъл. Това създава „увлечение“ или „разпалване“. Думата „разпалване“ в случая се отнася до съвпадение на неврони в мозъка, създаващи синхроничност. Това е същият ефект, който се постига след пълноценна медитация. Ние сме в кохеретно съзнание, вибриращо меко на едно и също ниво. С всичко казано дотук, медитацията запазва връзката ни с резонанса на Шуман или с променливата честота на земята. „Широките антропологични доказателства показват, че хората интуитивно са синхронизирани с планетарния резонанс през цялата човешка история назад в мъглата на времето.“ – Ричард Алан Милър, психобиолог. Много култури прилагат вибрационни техники с надеждата да се синхронизират с честотата на резонанса на Шуман или със сърдечния ритъм на майката земя. Те вярват, че тези честоти могат да лекуват ума и тялото при свързването на енергиите. Дори в приливите и отливите на тези енергии, високото кръвно налягане се намалява и депресията по някакъв начин се облекчава. Някои вярват, че синхронизирането с тези енергии може ди ни доведе до просветление или до пробуждане. Възможно е с увеличаване честотата на резонаса на Шуман, ние да преминаваме към по-високо съзнание. Нашите свързани честоти Нашите познания за връзката на съзнанието с резонанса на Шуман е комплексно. Знаем, че електромагнитното поле ни влияе, но имаме много да учим. На базата на това, което знаем досега, мисля, че еволюцията ни ще бъде силно повлияна от циркулацията на честотите от резонанса на Шуман, увеличавайки мозъчната активност и вероятно лекувайки аспекти на нашето съзнание, увредени от негативни енергии. Бъдещето ще ни помогне да разберем повече за връзката ни с нашата планета и честотите, които споделяме. Източник: Learning-Mind.com. ... ... Животът е потопен в ЕМПоле и е зависим от измененията на полето. Механичните вълни също са в резултат от синхронизиране на електромагнитни вълни - сили от групови вибрации на частиците на веществата. И с наслагване - могат да се образуват значителни вътрешни колебания, които да резонират с външни механични вълни (напр. инфразвук, без да го усещаме) Основното в тази честота като инфра-звук е влиянието й върху сърдечния ритъм на човек. Връзката между електромагнитните вълни по дължина на вълната и големината (разстоянията) - дължината на вълната на механичните вълни (инфра-звук) може да се окаже "в резонанс" и с наслагване- да се предизвика инфарктно състояние. Една от легендите за кораби тип "летящият холандец" е влиянието именно на тия инфра-звуци в резултат от механичните вълни от океанските вълни (след бури, някакви), които обикаляли Земята. Интересно е, че тая честота инфра-звук е много близка до честотата, отговаряща за еуфорично състояние на мозъка. (Казват, че моряците с радост и непреодолимо желание се хвърляли във водата и/или са падали на палубата от разрив на сърце - ако може да се вярва, че е възможно да е имало и оцелели, които да разказват...) ...

Това "откритие" е предвидено по хипотезата - с възможността за направа на ЕМВълни от фотони на вакуума. Пренос на импулс с вълни при суперпозиция на различни фотони по съседство -подреждане по вектор посока импулс. "Гърбицата" на новополученото се движи - има фазова и групова скорост. Още малко трябва в "изкривяването" на експеримента - не само по фаза ами и по направление за среща-кръстосване - за да се получи "масова" частица Такава, която да затвори фотоните с висока плътност на тока на подреждане, около собствен център... На прав път са изследователите... https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Otkrito-e-novo-svojstvo-na-svetlinata_132315.html Открито е ново свойство на светлината Открито е ново свойство на светлината - самовъртящ се момент. Това обяви екип изследователи от Испания и САЩ. В своята статия, публикувана в списание Science, учените описват как са успели да открият новото свойство и възможните му приложения, съобщава phys.org. Учените отдавна знаят за такива свойства на светлината като дължина на вълната. Съвсем наскоро изследователите открили, че светлината може да бъде усукана, свойство, наречено ъглов момент. Смята се, че сноповете светлина с високо структуриран ъглов момент може да имат орбитален ъглов момент (ОАМ - orbital angular momentum) и се наричат „вихрови снопове”. Те представляват спирала, движеща се около общ център, а когато се „ударят” в плоска повърхност, вихровите снопове приемат форма на поничка. В това ново проучване изследователите работят със снопове с ОАМ и откриват, че светлината се държи по начин, който никога не е бил виждан преди. Генериране на EUV лъчи със самовъртящ се момент. (A) Два забавени колинеарни IR импулса с една и съща дължина на вълната (800 nm), но различни стойности на OAM, са фокусирани в аргонова газова мишена (HHG среда) за произвеждане на хармонични лъчи със самовъртящ се момент. Кредит: Generation of extreme-ultraviolet beams with time-varying orbital angular momentum, Laura Rego et al., Science, 2019 Експериментите включват изстрел от два лазера в облак газ от аргон - принуждавайки сноповете светлина да се припокриват. Те се съединяват и излизат като един лъч от другата страна на облака аргон. Резултатът е вид вихров сноп. След това изследователите си задават въпроса какво ще се случи, ако лазерите имат различен орбитален ъглов момент и ако са малко несинхронизирани. Това довежда до лъч, който прилича на тирбушон с постепенно променящ се оборот. И когато снопът светлина се удря в плоска повърхност, лучът започва да приличаше на полумесец. Изследователите отбелязват, че погледнат по друг начин, един фотон в предната част на лъча обикаля около центъра си по-бавно от фотон в задната част на лъча. Екипът веднага нарича новото свойство самовъртящ се момент - и то не само е новооткрито свойство на светлината, но също така и никога не е било предсказвано теоретично. Изследователите предполагат, че техният метод може да се използва за модулиране на въртящия момент на светлината по начини, много подобни на модулиращите честоти в комуникационното оборудване. Това може да доведе до разработването на нови устройства, които използват манипулиране на наноразмерни материали. Справка: Generation of extreme-ultraviolet beams with time-varying orbital angular momentum, Laura Rego et al., Science, 2019 Източник: New property of light discovered, phys.org ... ...

Има и трето съотнасяне на частиците, по отношение на силите на взаимодействие, с възможност за "привличане-отблъскване" - това не се учеше в училище така, а е интересно: Щото прави "третата" частица-еталон за сравняване, Наблюдател?!? ... (Така, хипотезата ми за непрестанното образуване на обектите, прави възможно и физично и философско тълкуване, за това, дали "има" фотони, вълни, структури-обекти. "На самом деле" означава "същност", а хипотезата ми - това прави - разкрива същността за възможни тълкувания)

Майтапите са добри, но истинският майтап е: СТО е несъстоятелна! Отнася се за Инерциални системи, а такива на практика , няма! Демек - занимава се с илюзии. ... (Всяка теория има граници на приложение!) ...

Статията засяга и възможни отговори на сравнително стари въпроси (не се коментира "брак по сметка", а май е точно такъв?!?) https://megavselena.bg/vreme-e-da-ozhenim-fizikata-i-filosofiyata/ Време е да „оженим” физиката и философията Сблъсквайки се с феномена „фина настройка“ на Вселената, физиците молят за помощ философите. Когато прославен учен сериозно говори за милиони мултивселени, старият въпрос за нашата космическа самота придобива нов оттенък. Нашата Вселена постоянно се разширява и прави това с все по-нарастваща скорост. Нейните размери са непостижими, но тя пребивава в равновесие, което изглежда доста крехко. Понякога изглежда съвсем невероятно, че такава вселена изобщо е могла да възникне. „Както и да ни е действала философията на нас, учените – вдъхновявала, изморявала, дразнела, – всички наши теории и експерименти се основават на конкретни философски предположения. Това обстоятелство направо вбесява много изследователи и затова рядко го признават. Такива базови понятия като реалност, Космос, време, причинност, които съставляват ядрото на науката, се опират на метафизични предположения“, пише невробиологът Кристоф Кох през 2004 г. Казаното може да изглежда очевидно, още повече че преди сто години за това са говорили Айнщайн, Бор и други основатели на новата физика. Но в следвоенния период възгледите на учените рязко се променили. Математици и естествоизпитатели от XXI век били убедени, че философията вече не е необходима. Отдавна са отминали славните времена на Карл Попър, който въвел принципа на фалсифицируемост като критерий за научност, и Томас Кун, отбелязал феномена на смяна на парадигмата. В продължение на много години с философия на науката се занимавали само философи, докато учените им се присмивали, а понякога дори издевателствали: през 1994 година физикът Алън Сокал от Нюйоркския университет написал напълно безсмислен текст, препълнен също така с научни грешки, но който бил приет за публикуване в един от водещите журнали, посветени на изследвания в постмодернистичен ключ. Но изглежда, времената се променят. Забелязани са признаци, че съвременната наука отново започва да се интересува от философията. Причината – трудностите на физиката и космологията, а именно проблемът с обяснението на „фината настройка“ на Вселената. Ето трите най-странни „съвпадения“, без които нямаше да ни има нито нас, нито нашия свят. 1. Въглероден резонанс и силно взаимодействие. Изобилието на водород, хелий и литий добре се обяснява от съвременната физика, но образуването на тежките елементи, като се започне с въглерод, зависи от баланса между силното и слабото взаимодействие. Ако силното взаимодействие бъде малко по-силно или малко по-слабо (само с 1%), не би имало нито въглерод, нито който и да е друг тежък елемент във Вселената, а следователно не биха възникнали никакви основани на въглерода форми на живот, способни да си задават този въпрос. 2. Отношение на масата на протона към масата на електрона. Масата на неутрона е малко по-голяма от съвкупната маса на протона, електрона и неутриното. Ако неутронът беше малко по-тежък, той не би могъл да се разпадне без разход на енергия. А с маса само 1% по-малка биха се разпадали изолирани протони, а не неутрони, и тогава атоми, по-тежки от лития, биха се образували много рядко. 3. Космологичната константа. За жалост най-поразителният пример на фина настройка е парадоксът на космологичната константа. Ако, изхождайки от принципите на квантовата механика, правим изчисление на „плътността на енергията на вакуума“ на Вселената, като се започне от електромагнитното взаимодействие, се получава невероятен резултат – празният Космос „тежи“ 1093 г/см³. Между другото наблюдаемата средна плътност на веществото във Вселената е 10–28 г/см³, тоест отличава се от теоретичната стойност със 120 порядъка. Учените смятали, че ако в подобни изчисления се отчитат всички останали взаимодействия, то резултатът ще бъде нулев като следствие от неизвестен физичен закон. Но тези надежди били разбити през 1998 г. с откриването на ускоряващото се разширение на Вселената, тоест космологичната константа все пак е малко по-голяма от нула. Колкото и да е странно, това съответства на предсказанието, направено през 1987 г. от Нобеловия лауреат Стивън Уайнбърг, който заявил, че в противен случай новородената Вселена или би се разширявала прекалено бързо (звездите и галактиките не биха могли да се образуват), или би колапсирала отдавна. Казано накратко, Вселената притежава такива свойства, сякаш специално са я настройвали за създаването на разумен живот. Докато едни физици все още се придържат към „естественото“ обяснение, много други плътно се придържат към представата ,че нашата Вселена е фундаментално неестествена. Става дума, разбира се, за безпомощния антропен принцип: Вселената се намира в толкова невероятно състояние, че в противен случай няма да има никой, който да се учудва на това обстоятелство. Освен това привържениците на такъв подход твърдят: от господстващата теория на Големия взрив и вечното разширение логично произтича, че нашата Вселена е само един от многобройните „джобове“ на непрекъснато разклоняващи се мултивселени. Инфлационният модел буквално получи сериозна експериментална подкрепа на 17 март 2014 година, когато беше обявено за откриването на гравитационните вълни – ехо от Големия взрив, в данните на телескопите, разположени на Южния полюс. В този ред на мисли теорията на струните, съвременен кандидат за „теория на всичко“, предсказва съществуването на 10500 паралелни вселени (според една от версиите). В този обширен (и възможно безкраен) ансамбъл задължително трябва да се намери вселена, настроена специално за нас. Но според много учени подобни приказки нямат никакво отношение към традиционната емпирична наука. В книгата „Неприятности с физиката“ (2006) Ли Смолин пише: „Ние, физиците, трябва да се изправим с лице към кризата. Научната теория (мултивселена, антропен принцип, теория на струните), която не прави предсказания и затова не подлежи на експериментална проверка, никога няма да ни подведе, но няма и да ни доведе до успех, докато под наука се разбира знание, получено посредством рационално разсъждение на основа наблюдения.“ И макар експерименталната проверка да е невъзможна, привържениците на тези теории все пак могат да обяснят някои неща. Например, ако наистина съществува безкраен брой вселени като нашата, както твърдят някои физици, откъде ще се вземе „вероятностната мярка“? С други думи, какво означава разговорът за „вероятността“ за съществуването на нашата Вселена в наблюдаваното състояние? Има и такива учени, които не виждат алтернативи на някои варианти на мултивселена и антропен принцип. Физикът Макс Тегмарк, наскоро издал книгата „Нашата математическа вселена“, доказва не само реалността на мултивселена, но и това, че мултивселената е математична – всички математически закони действително съществуват и се явяват пределен материал на Вселената. На този фон учените все по-често призовават към началото на преговори с философите. В статия, публикувана в сп. New Scientist, космологът Джоузеф Силк, като разглежда тези и други въпроси, стоящи пред науката, отбелязва, че това вече са проблеми, касаещи смисъла на самото наше битие, затова те са сродни на тези, които от хилядолетия обсъждат философите. И наистина, вече се появи така наречената неврофилософия. „Да се прокара граница между физиката и философията, не е лесно – пише Силк. – Възможно, дошло е време да оставим тези безплодни опити и да се опитаме да изясним какво ни обединява.“ Math Drudge и The Conversation...

Нещо бъркаш. Отправна система (ОС) може да е всяка точка от пространството. Но, координатна система (КС) е свързана с "тежко" тяло. Съответно - сметките са различни. Къде в СТО пише, "движение без отправна система не съществува". Движението по инерция, като Инерциална Система за отчет на параметри, е нещо, обикновено, с което е свързана "нулата" на КС. Но - има и движения с ускорения, НеИнерциална с-ма. И тя е КС. Но - ако я отнесеш в Космоса, към ква да е точка от него - има безброй ускоряващи се обекти-излъчватели на кви да е вълни и затова може да има анизотропия на Средното сумарно движение - движение по "кривина". Видимата част - се движи на някъде, общо движение, а ти обясниха как се "хваща с Доплер". И няма общо с промяна на скорост на лъченията, а с промяна на скорост на излъчватели и/или наблюдатели. Навсякъде - скоростта на светлината е гранична за средата на разпространение. ...

Ето и отговори на всички въпроси около СТО, обяснени популярно и по забавен начин:

Точно както каза сканер.

Известно е: Файнман и Уилър - предположение за взаимодействието на частиците - с полу-вълна от ЕМПоле, но със закъсняваща и изпреварваща вълна. Файнман казва, че такава физика не води до несъстоятелност, допустима е. (Файнманови лекции по физика) (Само дето не са "надскочили" здравия разум и да направят частиците непрестанно образуващи се, от Сдвоени частици на вакуума, като стоящи вълни (тогава - неподвижен етер). И понеже е известно, че ЕМПоле е неподвижно (не може да се измерва стационарно движение), а се движат Измененията в него, то - лесно с "кривина" на това което се движи и може да се измерва: ток, електрическо и магнитно поле, може да се "направят"- структурират обекти. Ограничаващото е възникване на потенциал, а в дребното с "изкривяване" - потенциалите "правят" разграничаващи повърхнини, служещи и за информация за други обекти-структури. Ако токът е по крива се създава магнитно поле, които е несиметрично по интензитет спрямо "център на кривината". Това предполага нов ток близо до центъра, по индукция - това измества полетата и новият ток се образува по друга "линия", друго направление. Новият ток също образува полета които създават ситуация за друг нов ток, с друго направление, нови полета и т. н. - знаеш, по хипотезата ми - около моментен (за време) център се образува частица - токове на подреждане по пулсиращ вектор "момент на импулса" на сдвоените вак.частици, обхваната от полева структура, която полева структура е и "обвивка". Тая обвивка "поглъща" кохерентно фотон от околността, временно се променя по форма, но след като "се центрира", излъчва погълнатото - бързината на центриране е много по-голяма, от честотата на "смущението" и се променя, и местоположението на "старото" състояние - това е правене на частицата отвътре-навън и е движение на частицата, образуваща се непрестанно върху "неподвижния" етер (изначален зърнест модел на вакуума). Така - веднъж възникнало движение е неунищожимо и при разпад, примерно анихилация, създава друга поляризация на околното поле, друга напрегнатост. Изменя полето. Изграждането на "слоеве", дава това, което са търсили: най-вътрешния слой е източник на гравитони (гравитация и при най-дребното), междинен слой - слабия разпад с организация-структуриране на "нови" частици, най-външният слой - дава електромагнитните взаимодействия. Масата - коефициент на съпротива срещу смяна на движението по инерция - когато не е по геодезични от ЕМПоле. Колкото "по-бавно" се организират външните слоеве, дори и на обвивките от много тела, толкова по-голяма "маса" ни се струва, че има. А това си е чиста съпротива срещу промяна рожденото инерционно движение - и понеже е увеличен броя на гравитоните при много тела, то в средните мащаби, в които сме - сила от тегло и сила от инерция имат почти едно и също отношение (от гравитони - въобще не може да се отчете разлика). Но - не е така в дребното и едрото. Съответно - "заряд" е характеристика на несиметричното пулсиране за направа, спрямо "център" на частицата. (частицата не е кълбо) Самият "заряд" не излъчва вълни, ако няма промяна в движението му - движи по геодезични на ЕМПоле.) ...

Посочи източник в който това (така) е написано за СТО. Постулатите са съвсем други и са тълкувани точно ( и философски) от Айнщайн. https://nauka.offnews.bg/news/Skeptik_3/Niama-uteha za-dvojkadzhiite- Ajnshtajn-e-bil-otlichen-uchenik_131584.html

Ето популярно за въвеждането на космологичната константа: https://www.dnes.bg/science/2005/11/23/quot-chernata-energiia-quot-kosmologichnata-konstanta-na-ainshtain.16319 ... В природата (физическата реалност) равенство "едно=друго и/или на себе си" - няма. В този смисъл "нулата" е абстракция. Всяко уравнение може да се приравни на "0" (F - m.a = 0). Вместо равенство, трябва да се употребяват "стрелка"-наляво или/и надясно, което може да означава "причина за превръщане на друго или на себе си" в следващ момент от време. (в отговор на:

Скоростта на светлината е независима от скоростта на ИЗЛЪЧВАТЕЛЯ. ...

Може да се доизясни, малко, от почти популярното описание в уикито: https://bg.wikipedia.org/wiki/Гравитация "... Нютон не успява да създаде теория за гравитацията, която обяснява кое причинява самото притегляне. Трудът му „Principia“ завършва с думите: „До сега аз изяснявах небесните явления и приливите на моретата на основание силите на привличане, но аз не посочих причините на самото притегляне. Тази сила произлиза от някаква причина, която прониква до центъра на Слънцето и планетите без намаляване на тази способност… като нейното действие се разпространява на огромни разстояния, намалявайки пропорционално на квадрата на разстоянието… Причината за тези свойства на силите на привличане аз досега не мога да изведа от явленията, а хипотези аз не измислям“. Обща теория на относителността Двуизмерен образ на изкривяването на пространство-времето. Наличието на материя променя геометрията на пространство-времето, тази (изкривена) геометрия се интерпретира като гравитация. В повечето случаи, отнасящи се за слаби гравитационни полета (например изпращане на ракети до Луната или в Слънчевата система), формулата на Нютон е достатъчно точна. Според Общата теория на относителността обаче вместо на някаква сила, ефектът на гравитацията се приписва на изкривяването на пространство-времето. В основата на Общата теория на относителността лежи принципът на еквивалентността, който уеднаквява свободното падане с инерционното движение и описва свободно падащите инерционни обекти като ускорени спрямо неинерциалните наблюдатели на Земята[16][17]. Проблемът, който изниква е, че свободно падащите тела се ускоряват и в Нютоновата физика такова ускорение може да се появи само ако на едно от телата действа сила (и следователно то не се движи по инерция). За да се справи с тази пречка, Айнщайн предполага, че пространство-времето се изкривява от материята и свободно падащите тела се движат по частично прави пътища в изкривеното пространство-време. Тези прави пътища се наричат геодезически. Подобно на първия закон за движението на Нютон, теорията на Айнщайн гласи, че ако се приложи сила върху обект, той ще се отклони от геодезическия път. Например, ние вече не следваме геодезическия, докато стоим, защото механичната устойчивост на Земята упражнява сила върху нас, насочена нагоре и в резултат на това не сме инерционни на земята. Това обяснява защо движението по геодезиката в пространството се смята за инерционно. Айнщайн открива полевите уравнения на общата теория на относителността, които свързват присъствието на материята и кривината на пространство-времето. Тези уравнения са кръстени на него. Уравненията на Айнщайн за полето са съставени от 10 едновременни, нелинейни, диференциални уравнения. Решенията на уравненията за полето са компоненти на метричния тензор на пространство-времето. Даден метричен тензор описва геометрията на дадено пространство-време. Геодезичните пътища на дадено пространство-време се изчисляват чрез метричния тензор. В научната терминология гравитацията и гравитационната сила са различни понятия. „Гравитацията“ представлява привличащото влияние, което всички тела си упражняват едно на друго, докато гравитационната сила е директно следствие от това влияние, обусловено от наличието на гравитация, но определено от конкретните параметри на привличащите се тела." ...

В подкрепа на казаното за възможността за оцеляване - от темата дето я пусна Романа: Станислав Дробышевский: «Лженаука проще ложится в голову» "... Каким образом возникает человеческое сознание? — Я вам должен прочитать курс антропогенеза. Есть моя лекция «Тело человека от кембрия до наших дней», там всё подробно разложено, когда и что появилось. От первой нервной системы до трубчатой нервной системы, до зверообразных рептилий, потом первые приматы, древолазание, длинное детство, обучение, всеядность, спускание на землю, трудовая деятельность, а дальше внутригрупповая конкуренция. Грубо говоря, если в группе даже 20 человек, и из них один дебил, а другой гений, то в первобытных условиях у гения будет больше потомства. Если жизнь довольно суровая, то дебил просто умрёт..." ... ... По-умните - много бързо придобиват навик. А и ако трябва "да се бяга" за оцеляване, при един-два опита - на третия път въобще не мислят, а действат мигновено! ...

Продължава усиленото търсене на "нова" физика (нова в кавички, щото трябва да съответства на известното в съществуващите теории, доказани експериментално): https://nauka.offnews.bg/news/Fizika_14/Tri-zagadki-na-protona-ostavat-vek-sled-otkrivaneto-mu_131174.html Три загадки на протона остават век след откриването му Концепция на художника за хаоса от кварки и глюони в протона. Кредит: CERN Изминаха 100 години, откакто Ернест Ръдърфорд публикува своите резултати, доказващи съществуването на протона. Десетилетия наред протонът се смяташе за елементарна частица. Но откакто изследователите започнаха да обстрелват протоните с електрони през 60-те години на миналия век, експериментите разкриха, че протонът има сложна вътрешна структура. Един век по-късно обаче все още има много загадки около протона - произходът на неговия спин, разпада ли се протонът за дълъг период от време и озадачаващата, макар и на прага на своето разрешаване, стойност на неговия радиус. Кризата на спина на протона В един протон има три кварка - 2 горни и един долен кварк и се очаква сумата на спиновете на кварките да е равна на общия спин на протона от ½. Обаче измерванията на спиновете на кварките в експерименти в ЦЕРН с дълбоко нееластично разсейване, показват, че това не е така. Структурата на протона 2 горни и един долен кварк. Кредит: Wikimedia Commons В този експеримент на ЕМС (European Muon Collaboration) бе установено, че броят на кварките със спин в посоката на спина на протона е почти същия като брой на кварките, чийто спин е в обратна посока. Това означава, че приносът към общия спин на протона от кварките е далеч по-малък от 100%, той е почти нулев (4–24%). Този изненадващ и озадачаващ резултат бе наречен "криза на протонния спин". Подобни резултати са получени в по-късни експерименти. Последните изчисления показват, че 50% от протонния спин идват от поляризацията на глуоните - "слепващите" кварките в протона бозони. И ако кварките са материални частици, то глуоните са частици, пренасящи взаимодействието. Резултатите от експерименти от 2016 г. в RHIC (Колайдер на релативистични тежки йони) показват, че спиновете на глуоните може да имат дори по-голям принос за общия спин на протоните, отколкото кварките. Опитите за пълно разрешаване на проблема са една от целите на експериментите в Големия адронен колайдер. Колко дълго "живее" протонът Протонът е частица с положителен електричен заряд и маса около 1836 пъти по–голяма от тази на електрона. Протонът се разглежда като стабилен, макар някои теории да предсказват, че е възможен пълен разпад на частицата. Според Стандартния модел протоните са стабилни и няма да се разпадат в други частици самостоятелно, защото те са най-лекият и следователно най-ниско енергиен барион. Бета плюс разпадът, при който протонът се превръща в неутрон - не е разлагане на протона, тъй като протонът взаимодейства с други частици в атома. Когато Ръдърфорд открива протона през 1919 г., единствената друга основна съставка на материята, за която се знаеше, бе електронът. Няма начин протонът да може да се разпадне, без да нарушава симетрията на заряда. Десет години по-късно Херман Уейл предлага първата версия на закона за запазването на барионното число. Дори и след откритията на позитрона и положителните мюони и пиони - всичките по-леки от протона - няма особена причина да се поставя под съмнение стабилността на протона. Както посочва Морис Голдхабер (Maurice Goldhaber) живот на протона, по-малък от 10 16 години, би трябвало да го чувстваме в костите си, защото телата ни ще бъдат смъртоносно радиоактивни. По-късно той казва, че изчезването на протон ще остави ядрото във възбудено състояние, което може да доведе до делене. Наблюдавайки отсъствието на спонтанно делене в 232Th, Голдхабер изчислява живота на свързаните нуклони по-дълъг от 10 20 години, който други изследователи разширяват до 3  ×  10 23 години. Само да напомним, че възрастта на Вселената не надвишава 14 милиадра години. През 1966 г. Андрей Сахаров изложи условия, които биха могли да доведат до наблюдаваната асиметрия на частиците и античастиците на Вселената. Едно от тях е, че запазването на барионното число е само приблизително и би могло да бъде нарушено по време на фазата на разширяването на ранната Вселена. Около 1974 г., когато се появиха предложения за обединени теории (GUT - Grand Unified Theory). Те не само обединиха силните, слабите и електромагнитните сили, но и тясно свързаха кварки и лептони, позволяващи незапазването на барионното число. Експериментът Super-Kamiokande в Япония определи най-високата долна граница за протонния разпад. Кредит: The University of Tokyo Това дава основание за специални експерименти с разпад на протона - само до 1981 г. това са седем експеримента, инсталирани дълбоко под земята. Въпреки значителните усилия протонният разпад никога не е наблюдаван. Ако той се разпадне през позитрон, периодът на полуразпад на протона е ограничен до 1.67 × 10 34 години. Днес теоретичното развитие на Великите обединителни теории продължава, а също изследването на стабилността на протоните в симбиоза с изследванията на неутриното. При високи енергии и температури (каквито се предполага, че е имало в допланковата ера), всички взаимодействията стават симетрични, т.е. – уеднаквят се, всички фундаментални физически взаимодействия се сливат. Вселената е в едно единно симетрично състояние и всички взаимодействия са били обединени в една единна изначална суперсила. В теорията за Великото обединение това състояние фигурира като група на симетрия SO(5). След време, с понижението на енергията, Вселената преминава през последователни фазови преходи, при които от обединеното взаимодействие се отцепват отначало гравитационното взаимодействие, след това силното и накрая електрослабото взаимодействие се разпада на слабо и електромагнитно. Колко голям е протонът? Експериментите през изминалото десетилетие поставиха под въпрос добре установените измервания на радиуса на протона, фундаментална константа, която характеризира колко се разпростира зарядът на протона в пространството. Това означава според физиците, че има сериозно разминаване в съвременните квантовомеханични теории и предизвика дори необичайни предположения, свързани с нуждата „нова физика”. Но скоро ще бъдат публикувани резултати, които обещават да разрешат загадката с протонния радиус веднъж завинаги. Протонът, за разлика от популярните изображения, няма твърда физическа граница като топка за тенис. При толкова малки частици не може да става дума за точни размери, затова радиусът на протона се определя от разстоянието, на което плътността на заряда спада под дадена стойност. А разпределението на заряда му е различно от това на един точков заряд, то приема формата на дипол по отношение на мащаба на взаимодействието и разпределение на заряда експоненциално спада като функция от разстоянието от центъра на протона. До 2010 г. радиусът на протоните се измерва по два независими метода, чиито резултати се сближават до стойност от около 0.8768 фемтометра (1 fm = 10-15 m). Единият се основава на спектроскопия, чрез измерване на малките разлики между енергийните нива на електроните обвивки в атома на водорода (отместване на Лемб). Точните измервания на количеството енергия, необходимо да се прехвърли електрон от една орбитала на друга осигуряват начин да се изчисли радиуса на протона. По този метод експериментите установиха, че средноквадратичният радиус е около 0.8768 ± 0.0069 фемтометра (1 fm = 10-15 m) с приблизително 1% относителна несигурност. Другият метод е подобен на експериментите на Ръдърфорд, които установяват съществуването на ядрото - електрони се изстрелват към протон и чрез измерване на разсейването на електроните, може да се направи извод за размера на протона. Това дава радиус на протона от около (8.775 ± 0.005) × 10−16 метра. Изненадата идва през 2010 г. на конференцията във Франция, посветена на ултрапрецизната физика на простите атомни системи. където са представени за първи път резултатите от експерименти за уточняване на радиуса на заряда на протона. Основната разлика при новия експеримент е, че за първи път се извършва не върху обикновен водород, както досега, а върху екзотични мюонови атоми. Мюонният атом е атом, в който един или няколко електрона са заменени с мюони - свръхтежки „роднини” на електрони, обикновено произвеждани от ускорители. Масата на мюона е около 200 пъти по-голяма от масата на електрона и затова мюонът може да се доближи и дори да навлезе вътре в протона. С помощта на лазери се измерват енергиите на мюонните нива с изключителна точност, много по-висока, отколкото във водородния атом. Оказа се, че новият радиус е 0,8414.10-15 метра с точност от 0,0007 фемтометра, т.е. се различава от досега измерените с 4%. Разликата може да изглежда малка, но тя е установена с много по-голяма прецизност от предишните резултати, затова не може да се пренебрегне. Това противоречие, наречено „загадката на протонния радиус”, предизвика безпрецедентно вълнение сред учените, занимаващи се с атомната физика. Неотдавнашните експерименти задълбочат проблема и много експерти вече говорят за „нова физика”. Новите резултати са заплаха за безупречната репутация на квантовата електродинамика (КЕД), тя вярно служи на човечеството от самото си създаване, доказвайки своята предсказателна сила отново и отново в конкуренция с експериментите. Първи забелязва заплахата Jeff Flowers, един от редакторите на Nature, който отбеляза в списанието, че ако експериментите с високопрецизна спектроскопия на мюоновия водород са верни, то тогава в тях, а не в гигантските колайдери, може да се намери изход от рамките на Стандартния модел. Графика, показваща наличието на резонанс при честота 49,881.88 гигахерца. Ординатната ос представя реалния брой на регистрираните действия на абсорбция на мюонния водород на излъчванията от лазера. Кредит: R. Pohl et al. / Nature, 2010 Разбира се, причината за несъответствието може да са грешки на експериментаторите, но последващите експерименти на колаборацията CREMA потвърдиха: всичко е наред с експеримента, нещо не е наред с теорията. Първият е проведен през 2013 г. и точността на определяне на радиуса на протона се увеличава почти два пъти, а самата стойност вече е 0.84087 ± 0.00039 фемтометра. През следващите години резултатите показват още по-голямо разминаване с теорията. През 2017 г. Миха Миховилович (Miha Mihovilovic) от Университета в Майнц и колегите му съобщават за интересно ниска стойност от 0.810 (82) fm, а резултатите от експеримента на Proton Radius (pRad) в лабораторията на Джеферсън имат подобен резултат с още по-малка несигурност - радиус на протона от 0.830 (20) fm. Към днешна дата са регистрирани повече от сто опита за решаване на тази загадка, но никой от тях не е получил одобрението на физическата общност. Добро или лошо е това? Разбира се, това е добро. В края на краищата физиката винаги се е развивала, когато пред нея са поставени такива загадки. Приятно е усещането, че може би живеем на прага на нова революция в квантовата физика. Източници: The proton, a century on, CERN Courier The proton spin crisis, CERN Courier The pursuit of proton decay, CERN Courier Solving the proton-radius puzzle, CERN Courier Как «загадка радиуса протона» поставила под сомнение «бесконечную точность» квантовой электродинамики, Марат Хамадеев, N+1 ... ...

Всъщност, професионалната критика е в ютюб - в статията, в червеничко съм оцветил несъответствията в приетото, но по-ясно е във видеото: https://www.youtube.com/watch?v=NPZBkEwqp0E Виртуалните частици - нямат характеристика "маса" в гравитационен смисъл - т. е., не са излъчватели на гравитони, нито са с инертност за проява на "сила". Но, тъй като се движат, съдържат импулс: сила по време, а времето им е неизмеримо кратко и от тук илюзията, че могат да предават кинетична енергия на частици с маса. (Затова - не ги възприемам за хипотеза за възможно обяснение. Математическите модели с тях са "достоверни", доколкото "честота" на възникването им и анихилация, съответства на хипотезата ми за непрестанното образуване на обектите с огромна честота на образуване на себе си. ) Естествено, учените искат да е вярно, че съществуването на гравитацията ще е "оправдано" от гледна точка теория за "Квантова гравитация", която се търси. Това не е същото - не е гравитация от "тежко тяло", а по-скоро - от невъзможност нещо да го задвижи, тялото или обекта. (Зърнестият модел на вакуум, който съм избрал, се състои от такива "неподвижни по място" зрънца и могат да се оприличат на "възли на пространствена решетка" на вакуума.) Търсят се частици или части-образувания на тъмната материя, които да "правят" гравитационно привличане във вакуум само заради съществуването си, но не взаимодействащи с нормалната-позната материя, "привличане" както при тяло с нормална маса. По косвени признаци.

Ето една фейк-новина, в смисъл, че неправилно е тълкуван Хокинг: https://megavselena.bg/stivan-hoking-beshe-prav-chernite-dupki-mogat-da-se-izparyat-pokazva-novo-izsledvane/ Стивън Хокинг беше прав: черните дупки могат да се изпарят, показва ново изследване През 1974 г. Стивън Хокинг прави една от най-известните си прогнози: че черните дупки в крайна сметка напълно се изпаряват и изчезват. Според теорията на Хокинг черните дупки не са напълно „черни“, а всъщност излъчват частици. Това излъчване, вярва Хокинг, би могло евентуално да изтръгне достатъчно енергия и маса от черните дупки, за да ги накара в крайна сметка да изчезнат. Тази теорията е широко приемана за истина, но е почти невъзможна за доказване. Сега за първи път физици доказаха това неуловимо излъчване на Хокинг – поне в лабораторни условия. Въпреки че радиацията на Хокинг е твърде слаба, за да бъде открита в космоса от настоящите инструменти с които разполагат учените, физици вече са демонстрирали това излъчване в аналог на черна дупка, създадена с помощта на звукови вълни и едно от най-студените неща във Вселената – хипер изстуден газ. Черните дупки упражняват такава невероятно мощна гравитационна сила, че дори един фотон, който пътува със скоростта на светлината, не може да избяга. Макар вакуумът на пространството обикновено да е смятан за напълно празен, квантовата механика диктува, че вместо това вакуумът е изпълнен с виртуални частици, които се вмъкват и излизат от съществуване в двойки материя-антиматерия. Частиците антиматерия имат същата маса, както и техните партньори – частиците материя, но с обратен електрически заряд. Обикновено, след като се появи чифт виртуални частици, те веднага се самоунищожават. Около черната дупка обаче, екстремните сили на гравитацията вместо това, разделят двойката частици, като едната частица бива абсорбирана от черната дупка, докато другата се изстрелва в космоса. Абсорбираната частица има отрицателна енергия, която намалява енергията и масата на черната дупка. Когато погълне достатъчно от тези виртуални частици, черната дупка евентуално ще се изпари. Излъчваните частици са известни като радиация на Хокинг. Тази радиация е достатъчно слаба, за да не е възможно да я наблюдаваме в космоса, но физиците са измислили много креативни начини да я измерват в лаборатория. Физикът Джеф Щайнхауер и негови колеги от Технологичния институт в Хайфа, Израел, използват хипер изстуден газ, наречен „кондензат на Бозе-Айнщайн“, за да моделират хоризонта на черна дупка – невидимата граница, отвъд която нищо не може да избяга, хванато от гравитацията. В течащ поток от този газ те поставят скала, създавайки „водопад“ от газ. Когато газът тече по водопада, той превръща достатъчно потенциална енергия в кинетична енергия, за да тече по-бързо от скоростта на звука. Вместо частици материя и антиматерия, изследователите са използвали двойки фонони или квантови звукови вълни в газовия поток. Във физиката на твърдото тяло фононът описва квантово трептене. Въпреки че този режим на трептене има вълнов характер, от гледна точка на квантовата механика те проявяват и свойства на частица. Фононите са вид бозони. Фононът на бавната страна може да се движи срещу потока на газа, далеч от „водопада“, докато фононът на бързата страна не може, защото е заловен от „черната дупка“ от свръхзвуков газ. „Това е като да се опитваш да плуваш срещу течение, което е по-бързо, отколкото можеш да плуваш“, казва Щайнхауер. „Ще се чувствате, че вървите напред, но всъщност се връщате назад. И това е аналогично на фотон в черна дупка, който се опитва да се измъкне от черната дупка, но гравитацията го тегли обратно. Хокинг прогнозира, че излъчваните частици ще бъдат в непрекъснат спектър от вълни с различни дължини и енергии. Той също така казва, че може да се опише с една единствена температура, която зависи само от масата на черната дупка. Неотдавнашният експеримент в звуковата черна дупка, потвърди и двете предсказания. „Това е много прецизен експеримент. В експерименталната страна, Джеф Щайнхауер е в момента наистина водещ в света експерт в използването на студени атоми за изследване на физиката на черната дупка“, казва Реуд Парентани, теоретичен физик в Laboratoire de Physique Théorique, към университета Париж-Сюд. Парентани не е участвал в новото проучване. Парентани обаче подчертава, че това изследване е само „една стъпка от дълъг процес“. По-специално, това изследване не показва, че двойките фонони са корелирани на квантово ниво, което е друг важен аспект на предсказанията на Хокинг. „Историята ще продължи – казва Парентани. „Това изобщо не е краят“. Публикувано в Live Science. ... ... Фононите се проявяват в среда. Лесно "надминават" скоростта на звука в среда.(експериментът е превъзходен, но ... не е същото) Фотоните, дори и виртуални да са - са във вакуум - там скоростта на светлината не може да бъде надмината от какъвто и да е обект. ...

По-безопасно гориво: https://megavselena.bg/nasa-shte-testva-novo-po-bezopasno-i-po-efektivno-raketno-gorivo/ НАСА ще тества ново, по-безопасно и по ефективно ракетно гориво Горивото, което задвижва повечето космически кораби днес, е изключително токсично за живите организми. Това обикновено не е голям проблем, когато изпращаме нещо в космоса, но все още може да създаде някои рискове, ако злополука доведе до падане на космически кораб обратно на Земята или при боравенето с него. Това е и основен проблем за инженерите, които ежедневно работят с горивото и космическата техника. От НАСА смятат, че може да има решение за всичко това под формата на нова, „зелена” алтернатива, която да замени силно токсичния хидразин с нова формула, която е много по-безопасна и, както се оказва, дори по-мощна от модерните ракетни горива. Както обясняват от НАСА в своя блог, новото, розово оцветено гориво, е много по-безопасно за хората. Работата с токсичния хидразин изисква значителни предпазни мерки, включително ръкавици, костюми за цялото тяло и дори маски за кислород. Екологичната алтернатива на ракетното гориво все още трябва да се обработва внимателно, но не изисква същите невероятно строги правила, като своя предшественик. Ползата за НАСА и другите космически агенции е, че зареждането с гориво може да се извърши по-рано в процеса преди стартиране, при това излиза по-евтино. Като допълнителен бонус, новото, по-безопасно гориво е с около 50% по-ефективно от по-токсичния вариант, като дава на космическия кораб по-голяма свобода за маневриране или пътуване на по-големи разстояния със същото количество гориво. Първият реален тест на новото гориво в космически полет ще стане по-късно този месец, когато SpaceX ще пусне сателит от програмата на НАСА Зелена мисия (Green Propellant Infusion Mission GPIM). Космическият кораб ще даде възможност на НАСА да тества горивото и да определи дали то ще е подходящо за бъдещи мисии. Ако всичко върви добре, то може да бъде следващият стандарт в ракетното гориво, предлагайки повишена безопасност и по-голяма ефективност. ... ...

Много "тежки" постинги пишеш . Изключи рутера от тока за десетина секунди, включи го и бързината ще се подобри. (през ден ми се налага да го правя, понякога). ...