Отиди на
Форум "Наука"

Струнна теория


JImBeam

Recommended Posts

  • Потребител

Някой физик ще разкаже ли има ли някакво развитие по въпроса

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Някой физик ще разкаже ли има ли някакво развитие по въпроса

Те със тея струни една арфа не можаха да сглобят, а ти развитие искаш. :whistling:

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Някой физик ще разкаже ли има ли някакво развитие по въпроса

Сериозно развитие след 1995 год. През споменатата от мен година се набелязват конкретни мерки за провеждане на експерименти, които до докажат или отхвърлят твърденията на струните физици. Около 80% от теоретичните физици работят в тази област. Очакват се резултати съвсем скоро. До 30 години според някои.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

През 1995-1996 и аз участвах в един от експериментите. Свирех на китара в казармата. :laugh:

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Даскале, объркАл си рейса, пич, говорим за Струнната теория, не за Лунната соната ;)

Редактирано от JImBeam
Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Призовавам Богданов да влезне в ролята си преди реалността да се е изкривила :)

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Призовавам Богданов да влезне в ролята си преди реалността да се е изкривила :)

Тя реалността, технически погледнато, си е достатъчно изкривена. Все пак в зрителния ни апарат имаме достатъчно крива роговица и леща. :bigwink:

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Теория М, Струнна теория, Суперструнна теория – малко популярно четиво

By pvpetrovImage263.jpgОт Насипни струн…Във физиката, Теорията М (понякога наричана „Теория U") се изтъква като главната теория, обединяваща петте теории за струните (теория за струните и теории за суперструните), имена на съперничещи си теории. Едуард Уитън от Университета в Принстън предположи за съществуването на този физичен модел на конференция в Университета в Южна Калифорния през 1995 г., като обясни няколкото наблюдавани преди това дуалности и даде началото на нова вълна изследвания в областта на теорията за струните, наречена втората революция в областа на суперструните.

В началото на деветдесетте години на миналия век бе доказано, че различните теории за суперструните се свързват от дуалности, което позволи на физиците да свържат описанието на един обект в една теория за струните с описанието на друг обект в друга теория. Тези връзки показват, че всяка от теориите за струните е просто различен аспект на една обща теория, предложена от Уитън и назована „Теория М". Изразено метафорично, всеки аспект на Теорията M дотогава бил считан за идея, представляваща отделна планета, като тя не е известна на останалите планети. Но сега се установява, че те се намират на една и също планета, но са разделени от непознатите аспекти на Теорията M.

Теорията M все още не е завършена. Тя може да бъде приложена в множество ситуации, обикновено при обяснението на теоретичните дуалности на струните). Теорията за електромагнетизма също е преминала в подобна фаза през ХІХ век; съществували са отделни теории за електричеството и за магнетизма и въпреки че тяхната връзка е била известна, точното отношение между тях не било разкрито до публикуването на Уравненията на Максуел. Уитън предполага, че общото формулиране на Теорията М най- вероятно изисква разработването на нов математически език.

Струнна теория

Струнната теория е модел от теоретичната физика, която се стреми да обясни всички налични в природата сили и елементарни частици. Нейни градивни елементи са едноизмерни обекти (струни) вместо безизмерни точки (частици) които са основата на стандартния модел от физика на елементарните частици. По тази причина струнната теория е в състояние да разрешава проблеми, възникващи от това че квантова механика разглежда елементарните частици като точковидни обекти. Очаква се струнната теория да разработи една разумна квантова теория на гравитацията. Нещо повече, предполага се че струнната теория ще може да унифицира известните ни в природата сили: гравитационна, електромагнитна, силно ядрено взаимодействие и слабо ядрено взаимодействие, като ги опише с един набор от уравнения. Струнната теория разглежда не само едноизмерни струни, но и многоизмерни обекти. Тя предполага съществуването на 10 или 11 измерения на време-пространство-то, в противовес на класическите 4 измерения (пространствени – x, y и z, и време t). Основната идея на всички струнни теории е че основните градивни частици на действителността представляват струни със свръхмикроскопични размери (вероятно с дължина на Планк – около Е-35 м), които трептят със специфични резонансна честота. Така всяка частица трябва да се възприема като микроскопичен едноизмерен трептящ обект, вместо като точка. Този обект може да трепти в различни модове (както струните на китарата могат да възпроизвеждат различни тонове), като всеки мод се явява различна елементарна частица (електрон, фотон и др.). Струните могат да се делят и да се сливат, което е еквивалент на това частици да поглъщат или излъчват други частици, подобно на ядрена реакция между елементарни частици.

SuperKamiokande.jpgОт Насипни струн…Струнната теория освен струни предвижда и съществуването на обекти с повече измерения (D-брани, NS-брани и др.). Освен това всички струнни теории предвиждат съществуването на повече степени на свобода, които обикновено се описват като допълнителни измерения. Различните теории включват 10, 11 до 26 измерения. По общо казано в струнната и сродните и теории съществуват пространствени обекти – 'брани' или 'р-брани', където 'р' съответствува на количеството измерения на браните. Така 0-брана е безизмерна частица (точка), 1-брана е струна, 2-брана е мембрана и т.н. Всяка р-брана обгръща един р+1 измерен обем. Един от най-важните типове брани са D-браните. Някои от тях, например четните Dp-брани са обекти в струнната теория тип IIA, а нечетните Dp-брани – в струнната теория IIB. Техния магнитен еквивалент са NS-брани. С развитието на М-теория-та всички фундаментални струни (F-струни) стават двуизмерни мембрани, наричани М2-брани или супермембрани. Техния магнитен еквивалент са М5-брани.

Image260.jpgОт Насипни струн…

Суперструнна теория

Суперструнната теория се опитва да обясни всички частици и фундаментални сили в природата в една теория моделираща ги като вибрациите на микроскопични суперсиметрични струни. Разглеждана е като една от най-обещаващите кандидат-теории на квантовата гравитация. Суперструнната теория е съкращение от „суперсиметрична струнна теория" защото противоположно на бозонна струнна теория, тя е версия на струнната теория, обединяваща фермион-ите и суперсиметрия-та.

Най-големия проблем на теоретичната физика е хармонизирането на Обща теория на относителността, която обяснява гравитацията и се отнася до големи структури (звезди, галактики, супер съзвездия), с квантова механика, която обяснява другите три фундаментални сили, действащи на микроскопично ниво.

Развитието на квантова теория на полето на сила постоянно води до безкрайни вероятности (по тази причина те са безполезни). Физиците развиват математически техники (ренормализация) за да елиминират тези безкрайности, които работят добре при електромагнитното, силно ядрено взаимодействие и слабо ядрено взаимодействие, но не и при гравитацията. По този начин развитието на квантова теория на гравитацията трябва да стане чрез различни средства от тези използвани за другите сили.

Основната идея е че фундаменталните съставни части на реалността са струни с дължина на Планк (около 10хЕ-35 м), които вибрират с резонансна честота. Силата на разтягане на тези струни(8.9хЕ+42 нютона) е около Е+40 пъти силата на разтягане на средна струна на пиано(735 нютона). Гравитонът (частица-носител на гравитационните сили) например, е предвидено от теорията да бъде струна с амплитуда на трептене равна на нула.

Друго ключово прозрение на теорията е че не могат да бъдат засечени измерими разлики между струните, които са обвивка около обекти с по-малко измерения от самите себе си и тези които са обвивка на обекти с повече измерения (ефекти в измерения с размер R са равни на тези чиито размер е 1/R). Сингулярност-ите са избегнати, защото наблюдаваните последствия на Големия срив никога не достигат нулев размер. Всъщност започне ли Вселената процес от типа на „Големия срив", струнната теория диктува че Вселената не може да стане по-малка от размера на струна, в която точка тя би започнала да се разширява.

В нашия физичен космос са наблюдавани само четири големи дименсии,а физичната теория трябва да даде обяснение,но нищо не предотвратява теорията от забъркването на повече от четири дименсии.В случая на струнната теория съгласуваността изисква космическото време да има 10,11,26 дименсии.Конфликтът между наблюдение и теория е решен като се правят ненаблюдаеми измерения компактни измерения. Нашите умове трудно визуализират големите измерения защото можем да се движим само в три пространствени измерения. Дори тогава ни виждаме само 2+1 измерения;зрението в три измерения би позволило да се виждат едновременно всички страни (с изключение на отвътре) на обекта. Един начин за справянето с това ограничение не е опита да се видят големите измерения като цяло,а просто да се мисли за тях като екстра числа в уравненията,които описват начина по който е устроен светът. Това отваря много въпроси дали тези „екстра числа" могат да бъдат изследвани директно в някакъв експеримент(който трябва да покаже различни резултати в 1,2 или 2+1 измерения на човешките учени). Това,поред,повдига въпроси дали моделите,на които се осланят на подобно абстрактно моделиране ( и потенциално невъзможно огромна експериментална апаратура) могат да бъдат разглеждани „научно".6-измерните Калаби-Уау форми могат да дадат обяснение за допълнителните измерения изисквани от суперструнната теория. Суперструнната теория не е първата теория предполагаща екстра пространствените измерения.Модерната струнна теория осланяща се на математиката на огъването,възли и топология,които се развиват мащабно след Калуза и Клайн,и правят физическите теории опиращи се на екстра измеренията по-правдоподобни.

Теоретичните физици са затруднени от съществуването на пет самостоятелни суперструнни теории. Това е било решено от втората суперструнна революция през 90-те през които петте суперструнни теории са схващани при определени граници на една основна теория:М-теорията.

Струнни теорииТипИзмерения на

пространство-времетоПодробностиБозонна26Само бозони, никакви фермиони означава само сили, няма материя, с отворени и затворени струни; основен недостатък: частица с имагинерна маса, наречена тахионI10Суперсиметрия между силите и материята с отворени и затворени струни,без тахиони,груповата симетрия е SO(32)IIA10Суперсиметрия между силите и материята само със затворени струни, без тахиони, малко фермиони спин и в двата начина (неспирални)IIB10Суперсиметрия между силите и материята само със затворени струни, без тахиони, малко фермиони със спин 1 (спирални)HO10Суперсиметрия между силите и материята само със затворени струни,без тахиони,незначителна разлика между дясно и ляво движещите се струни,груповата симетрия е SO(32)HE10Суперсиметрия между силите и материята само със затворени струни,без тахиони, heterotic, незначителна разлика между дясно и ляво движещите се струни,груповата симетрия е E8×E8Петте последователни суперструнни теории са:

  • Тип 1 струна има една суперсиметрия в десет измерен смисъл(16 суперзаряда) Тази теория е специална в смисъла че се основава на неориентирани отворени и затворени струни,докато останалите теории се основават на ориентирани затворени струни.
  • Тип 2 струна има две суперсиметрии в десет измерен смисъл (32 суперзаряда). Те са два вида тип 2 струни наречени тип ПА и тип ПВ.Те се различават главно по факта че ПА теорията е non-chiral (равенството е запазено) докато ПВ теорията е chiral (равенството е нарушено).
  • The heterotic струнни теории се основават на специален хибрид на тип 1 суперструни и бозонните струни.Има два вида heterotic струни,различаващи се по техните десет измерни калибрирани групи: the heterotic E8ЧE8 струни и the heterotic SO(32) струни. (Името heterotic SO(32) е малко неточно между SO(32) Lie групите,струнната теория изтъква че коефициента Спин(32)/Z2 не е равен на SO(32).)

Chiral калибрираните групи могат да бъдат несъгласувани поради аномалии.Това се случва когато несъмнено Фейнман диаграмите защото квантовата механика на калибрираната симетрия се руши.This happens when certain one-loop. Имайки аномалии се ограничават възможностите на суперструнните теории.

Това е превод от английската уикипедия на няколко места се нуждае от доизясняване на смисъла поради сложните технически термини,както и липсата им в речника.Моля текста да бъде проверен и редактиран обстойно.Постарал съм се доста докато го преведа и с разбира се съм го направил не без помоща на знанията ми по физика и астрономия взети от различни източници.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Да си кажа Физиката ми е слабост.То струнната теория не е една-има няколко.

Струнна теория е модел от теоретичната физика, която се стреми да обясни всички налични в природата сили и елементарни частици. Нейни градивни елементи са едно-измерни обекти,наречени струни вместо частиците,които са основата на Квантовата теория.По тази причина теория на струните е в състояние да разрешава проблеми, възникващи от това,че квантовата механика разглежда елементарните частици като точковидни обекти.

Теория на струните разглежда не само едноизмерни струни, но и многоизмерни обекти. Тя предполага съществуването на 10 или 11 измерения на пространство-времето, в противовес на класическите 4 измерения (пространствени – x, y и z, и време t). Основната идея на всички струнни теории е,че основните градивни частици на действителността представляват струни със свръх микроскопични размери (вероятно с дължината на Планк – около 10-35 м), които трептят със специфични резонансни честоти. Така всяка частица трябва да се възприема като микроскопичен едноизмерен трептящ обект, вместо като точка. Този обект може да трепти в различни модове, като всеки мод се явява различна елементарна частица (електрон, фотон,бозон,гравитон и пр.). Струните могат да се делят и да се сливат, което е еквивалент на това частици да поглъщат или излъчват други частици, подобно на ядрените реакции между елементарни частици.

Теория на струните разглежда както отворени струни, които имат две определени крайни точки, така и затворени струни, чиито краища се съединяват. Тези два типа се държат по различен начин, генерирайки два различни спектъра. Така например в повечето струнни теории един от модовете на затворена струна се явява гравитона, а един от модовете на отворена струна е фотона. Тъй като двата края на отворена струна винаги могат да се съединят, то няма теория на струните без затворени струни. Най-ранния модел теория на струните - бозонната, включваща само бозони, описва при достатъчно ниски енергии теория на квантовата гравитация. Този модел обаче, има някои ограничения. Както самото име предполага, спектъра от частици на тази теория обхваща само бозони, частици като фотона, които грубо казано са съставляващи на радиацията, но не и на материята, която е съставена от фермиони. Теории на струните, които включват и фермиони са познати като теории на суперструните. Съществуват няколко разновидности на тези теории, но всички те представляват гранични случаи на една теория,наречена М-теория-обединяваща петте теории за струните.

В началото на деветдесетте години на миналия век бе доказано, че различните теории за суперструните се свързват от дуалности, което позволи на физиците да свържат описанието на един обект в една теория за струните с описанието на друг обект в друга теория. Тези връзки показват, че всяка от теориите за струните е просто различен аспект на една обща теория, предложена от Уитън и назована "Теория М". Изразено метафорично, всеки аспект на Теорията M дотогава бил считан за идея, представляваща отделна планета, като тя не е известна на останалите планети. Но сега се установява, че те се намират на една и също планета, но са разделени от непознатите аспекти на Теорията M.

Всеки един обект в нашата реалност(пространство и време) може да бъде описано,чрез координатната система на четирите ни измерения.Според Суперструнната теория съществуват най-малко 11 измерения,ако опишем нашета реалност ,чрез следната координатна система-300px-Descartes_system_3D.png.Останалите измерения може да са разположени над крайните точки(0,А,B,C,D) и да се опишат от собствени координатни системи.Освен допирателни измерения над крайните точки (0,А,B,C,D),може лъчите "OА","0B" и т.н. да са част от припокриващи се с нашата координатни системи-т.е. нашата реалност да се припокрива пространствено с друга съседна реалност в различните направления по оста,но четвъртото измерение-"t" да е различно за двете измерения niuton7_clip_image004.jpg.

Времето като измерение се обяснява с незначителна промяна в диапазона на трептене на струната-т.е. времето е следствие-и може да бъде регулирано и променяно-ако можем да въздействаме върху трептенето на струните(частиците като едноизмерни обекти)-например в момента т' трептенето на струната е к',а в момент т" е к",то при въздействие на струната ще можем ,чрез регулиране на трептенето от к" на к', да върнем времето на т'

П.с. Върху тази възможност е създаден филма Жената на пътешественика във времето,

Редактирано от rasate
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

И все пак защо досега тази теория не е , реално потвърдена? значи има нещо гнило в нея , по скоро тя е може би идеалният математичен модел ,на реалността но реалноста може да е коренно различна от този модел.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

И все пак защо досега тази теория не е , реално потвърдена? значи има нещо гнило в нея , по скоро тя е може би идеалният математичен модел ,на реалността но реалноста може да е коренно различна от този модел.

Тази теория не е подтвърдена на практика защото няма техническа възможност за това.Не може да се каже дали има гнило или не,защото още няма поставени ексерименти.

30 години ми се вижда много смел срок,300 по добре ми се вижда. :)

В тази теория е намерен математически "ключ" към обеденяване на "физичния свят". Този "ключ" е вибрация на така наречени струни.Те са само хипотетични. Тези струни трябва да изграждат материята и да придават свойствата на тази материята. Би трябвало струните да са градивен елемент на метерията,а каде е "дъното" на микросвета,мисля че никой не знае.Затова размерите на самите струни са много под възможностите на уредите за индикацията.

Може би другият косвен вариант е да се открие 5,6...11 измерения,ще ми е много интересно как ще стане това.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Тази теория не е подтвърдена на практика защото няма техническа възможност за това.Не може да се каже дали има гнило или не,защото още няма поставени ексерименти.

30 години ми се вижда много смел срок,300 по добре ми се вижда. :)

В тази теория е намерен математически "ключ" към обеденяване на "физичния свят". Този "ключ" е вибрация на така наречени струни.Те са само хипотетични. Тези струни трябва да изграждат материята и да придават свойствата на тази материята. Би трябвало струните да са градивен елемент на метерията,а каде е "дъното" на микросвета,мисля че никой не знае.Затова размерите на самите струни са много под възможностите на уредите за индикацията.

Може би другият косвен вариант е да се открие 5,6...11 измерения,ще ми е много интересно как ще стане това.

Хората променят света,които възприемат и по слабо почти изцяло хаотично въздействат върху света ,който не усещат.

Всичките ни уреди са насочени почти изцяло в тази насока.Помислете-според полиструнната М-теория-света не е само това ,което възприемаме с нашите не съвършени сетива около нас,а много повече.

В различни религии се споменава за земен свят,фин свят-светът на духовете и свръхфин свят-светът на боговете.И тези светове съществуват на мястото,където и ние съществуваме-но извън нашите възприятия.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Хората променят света,които възприемат и по слабо почти изцяло хаотично въздействат върху света ,който не усещат.

Всичките ни уреди са насочени почти изцяло в тази насока.Помислете-според полиструнната М-теория-света не е само това ,което възприемаме с нашите не съвършени сетива около нас,а много повече.

В различни религии се споменава за земен свят,фин свят-светът на духовете и свръхфин свят-светът на боговете.И тези светове съществуват на мястото,където и ние съществуваме-но извън нашите възприятия.

Това че не виждам в тъмното,или не виждам и не чувам радиовълни не прави 3-измерен свят 5-6 измерен.Иначе ,ако на това ще основаваме измеренията си, те биха били 100-тици.

Религиозни предстваи,може и да има елемент от това в теорията,но той присъства във хората които създават теорията.Но самата теория не се базира върху тези предстваи. Самата теория изисква определен брой измерения за да бъде завършена математическа теория. Например,ако не греша,ще има 11 измерения за които ще действат електромагнитно,силно и слабо ядрено взаимодействия за всяка поотделно.И едно гравитационо взаимодействие за всички едновременно.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

"Тази теория не е подтвърдена на практика защото няма техническа възможност за това.Не може да се каже дали има гнило или не,защото още няма поставени експерименти."

А ти как си представяш въобще теория за която не може да съществуват ,технически възможности за нейното експериментално потвърждаване? сигурен ли си че ще е възможно да се постигнат такива? Въобще как е възможно да се измери размера на нещо което нещо е с по малък размер от самия инструмент на измерването, и дали може да се конструира такъв инструмент чиято размерност да позволява да се мерят свръх малки размери? Досега никой физик експериментатор не е измерил диаметъра на атомното ядро или на атомната обвивка а камо ли на самите елементарни частици. Така че аз казвам че всъщност всякакви теории във физиката за които няма техническа възможност за тяхното експериментално потвърждение , са само идеализации на вече фактическото експериментално налично доказателство , базирано на някакви физични опити и експерименти със технически средства позволяващи тези опити и експерименти , позволяващи измерването констатацията и определянето им . Иначе всичко си остава само голи твърдения подкрепяни единствено от логиката и теоретичната идеализация , така могат да се строят какви ли не фантастични замъци , замъци които може да се окаже че са само във въображението на учените. Понякога и самата логика е подвеждаща , например логично е че течност ще тече по бързо в по широка тръба отколкото във по тясна такава , но от опита се оказва че това не е така , и това го е доказал Бернули със своя закон за течението на флуидите а именно че флуидите текат по бързо в по тесни отвори отколкото в по широки такива.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Това че не виждам в тъмното,или не виждам и не чувам радиовълни не прави 3-измерен свят 5-6 измерен.Иначе ,ако на това ще основаваме измеренията си, те биха били 100-тици.

Религиозни представи,може и да има елемент от това в теорията,но той присъства във хората които създават теорията.Но самата теория не се базира върху тези представи. Самата теория изисква определен брой измерения за да бъде завършена математическа теория. Например,ако не греша,ще има 11 измерения за които ще действат електромагнитно,силно и слабо ядрено взаимодействия за всяка поотделно.И едно гравитационно взаимодействие за всички едновременно.

Това ми е пределно ясно-дори да не виждаш в тъмното,да не чуваш ултразвукът-има животни които го правят-ношните птици и бозайници,делфините и прилепите.От друга страна радиовълните пак са в достижимата сфера.

Математическият модел е ясен-нужни са 11 измерения за да се реши уравнението и да не се стигне до парадоксален резултат.

Но всяка една математическа база и трябва експериментално потвърждение.Знаеш,че спрямо математически модел бяха създадени червеевите проходи и белите дупки-а може да има едно просто обяснение-свиване на материята до една или няколко свръх плътни струни описващи почти само гравитацията.

Както писах и по рано за описването на нашата реалност са достатъчни четири измерения-три пространствени и едни времево.Ако останалите 7 ги съпоставим по крайните допирателни на нашета реалност-нашият пространствено-времеви континиум-(квадрата 0,А,B,C,D),чрез един пространствено-времеви зоом(раздуване на пространството) ще можем да опишем и тях пак с наличието на четирите ни известни измерения.

300px-Descartes_system_3D.png

Единственият начин да се попречи е останалите измерения частично да отговарят на законите на физиката характерни за нашета реалност.И лъчите описващи ги да не се вписват в нашите представи,но да отговарят донякъде на математическият модел.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

А ти как си представяш въобще теория за която не може да съществуват ,технически възможности за нейното експериментално потвърждаване? сигурен ли си че ще е възможно да се постигнат такива? Въобще как е възможно да се измери размера на нещо което нещо е с по малък размер от самия инструмент на измерването, и дали може да се конструира такъв инструмент чиято размерност да позволява да се мерят свръх малки размери? Досега никой физик експериментатор не е измерил диаметъра на атомното ядро или на атомната обвивка а камо ли на самите елементарни частици. Така че аз казвам че всъщност всякакви теории във физиката за които няма техническа възможност за тяхното експериментално потвърждение , са само идеализации на вече фактическото експериментално налично доказателство , базирано на някакви физични опити и експерименти със технически средства позволяващи тези опити и експерименти , позволяващи измерването констатацията и определянето им ...

Общо взето е така, но експериментаторите са хитряги. :biggrin:

При създаването на теория (като начало е - хипотеза от теоретици с предполагаеми връзки между свойства на изучаваните обекти, като размер, маса, заряд, спин и др.), в матапарата й съществува възможност за развитие; нещо като допълнително възможна информация, която предполага: с малки изменения на установките или друг вид установки, да има възможност да се провери предполагаемото, произтичащо от математиката.

И го правят; поставят експеримент, анализират резултати заедно с теоретичните постановки и ... правят изводи. Тълкуванията на "невидимото" логически се свързват с постигнатите резултати. Тогава се пишат думичките: "Установено е, че ако ... - то, става еди какво си!" и щом теоретично и експериментално е направено, се счита за откритие (на първите, които са го направили). Когато и др. независими експериментатори потвърдят откритието, то се счита за доказано.

С развитието на техническите възможности е възможно все "по-тънки" експерименти да се правят и да се фискира някакъв размер, например, на частица, да е в рамките на "от-до"; косвено се установяват. Но - важно е! - във всеки един от експериментите с този размер да се потвърждава, че е в тези граници.

С навлизането към все по-малки размери се налага използване на все по-къси дължини на вълни на "питащото" поле - фотони, които да резонират (кратни да са най-малко) с този размер, та да дадат измеримо, "видимо" въздействие за промяна на някоя от характеристиките (свойствата) на измервания обект. Тази "видимост" се обработва теоретически и се правят изводите и тълкуванията. Така, могат да възникнат и нови хипотези и да се продължат изследванията...

Правенето на къси вълни изисква големи ускорявания на зарядите, от които да се излъчат фотоните; големите ускорявания на заряди се получават от силни електрични полета; а тези полета "гълтат" големи енергии... Налага се да се вземат мерки срещу пробиви и влияния върху резултатите от измерванията ... не е лесна работа. :biggrin:

Та, мисълта ми е, че експериментаторите не се препъват от "тъмното" за гледане, а по-скоро - от липсата на същностна теория за строежа на обектите (или хипотеза за начало), която да е покрита поне с косвени доказателства, че води до наблюдаемата реалност, та да се възприеме за работна.

Струнната теория (хипотеза е според мен, все още) е претендент за такава хипотеза..., но - не си знае границите за евентуална приложимост. Особено "въвеждането" на множеството измерения... и по-лошото - че се възприемат като реална възможност, а не, като абстракция на резултати от матмоделите им.

...

Редактирано от Малоум 2
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Общо взето е така, но експериментаторите са хитряги. :biggrin:

При създаването на теория (като начало е - хипотеза от теоретици с предполагаеми връзки между свойства на изучаваните обекти, като размер, маса, заряд, спин и др.), в матапарата й съществува възможност за развитие; нещо като допълнително възможна информация, която предполага: с малки изменения на установките или друг вид установки, да има възможност да се провери предполагаемото, произтичащо от математиката.

И го правят; поставят експеримент, анализират резултати заедно с теоретичните постановки и ... правят изводи. Тълкуванията на "невидимото" логически се свързват с постигнатите резултати. Тогава се пишат думичките: "Установено е, че ако ... - то, става еди какво си!" и щом теоретично и експериментално е направено, се счита за откритие (на първите, които са го направили). Когато и др. независими експериментатори потвърдят откритието, то се счита за доказано.

С развитието на техническите възможности е възможно все "по-тънки" експерименти да се правят и да се фискира някакъв размер, например, на частица, да е в рамките на "от-до"; косвено се установяват. Но - важно е! - във всеки един от експериментите с този размер да се потвърждава, че е в тези граници.

С навлизането към все по-малки размери се налага използване на все по-къси дължини на вълни на "питащото" поле - фотони, които да резонират (кратни да са най-малко) с този размер, та да дадат измеримо, "видимо" въздействие за промяна на някоя от характеристиките (свойствата) на измервания обект. Тази "видимост" се обработва теоретически и се правят изводите и тълкуванията. Така, могат да възникнат и нови хипотези и да се продължат изследванията...

Правенето на къси вълни изисква големи ускорявания на зарядите, от които да се излъчат фотоните; големите ускорявания на заряди се получават от силни електрични полета; а тези полета "гълтат" големи енергии... Налага се да се вземат мерки срещу пробиви и влияния върху резултатите от измерванията ... не е лесна работа. :biggrin:

Та, мисълта ми е, че експериментаторите не се препъват от "тъмното" за гледане, а по-скоро - от липсата на същностна теория за строежа на обектите (или хипотеза за начало), която да е покрита поне с косвени доказателства, че води до наблюдаемата реалност, та да се възприеме за работна.

Струнната теория (хипотеза е според мен, все още) е претендент за такава хипотеза..., но - не си знае границите за евентуална приложимост. Особено "въвеждането" на множеството измерения... и по-лошото - че се възприемат като реална възможност, а не, като абстракция на резултати от матмоделите им.

...

В такава степен си прав,но винаги има едно "НО". :laugh:

Но все още учените работят с гигантска за по фините детайли частица-фотона.

За да установиш градежа на частиците ти трябва нещо по дребно,но пък все още нямаме техниката за регистрация.

Е чакаме доказването на Х-бозона в Церн ;)

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Ето и интересно клипче за това как через къдрене на дименсията можем да си представим по висши измерения , но най много до десетото.

XjsgoXvnStY.swf

Link to comment
Share on other sites

  • 1 year later...
  • Потребител

Още малко свежест в мъглата :

"ВСЕЛЕНА ПРЕДИ ВСЕЛЕНАТА

Безкрайно малка, гореща и плътна – така учените си представяха досега Вселената при раждането й. Днес обаче някои физици мислят точно обратното – че всичко е започнало от една ограмна, студена и празна вселена. Това са италианците Габриеле Венециано, Александра Буонано и французинът Тиболт Дамур.

Според тримата учени Големият взрив не е бил “моментът нула”, в който се е появило всичко, а само етап в развитието на Вселената, макар и най-важният, на пръв поглед. Много преди Големия взрив е съществувала студена и празна (без материя) вселена, която представлявала хаотично блато, раздвижвани от вълни. Две вълни при срещането си образували микроскопичен пространствено-времеви “мехур”, който внезапно се раздул до диаметъра на косъм, станал много горещ и пълен с енергия. Тогава станал Големият взрив, който родил нашата Вселена.

Тази идея идва от друга, по-обща теория – тази за суперструните от физиката на елементарните частици.

Родена през 70-те години на ХХ век, тази теория описва елементарните частици не като точки, а като еластични “струни”, които вибрират. Въпреки че още не е завършена, тазитеория е единствената, която се опитва да обясни цялата физика – от безкрайно малкото до безкрайно голямото.

Нейната цел е да свърже две области, които досега остават несравними: квантовата физика, която описва поведението на елементарните частици и гравитацията, която управлява динамиката на пространство-времето.

Преди няколко години Габриле Венециано, физик в Европейската лаборатория за физика на частиците ( CERN ), изхождайки от поведението на Вселената в периода след Големия взрив с помощта на теорията за суперструните, предсказва нейното поведение преди “момента нула”. В това своеобразно “огледало на времето” се появява примитивната вселена отпреди Големия взрив. Излиза, че Големият взрив не е началото на Вселената, както вярваха досега, а само повратна точка в нейната история.

Всичко започнало в едно студено блато – безкрайна протовселена, където времето и пространството вече са съществували. Това примитивно блато – празно, без материя – било раздвижвано от малки вълни: “гравитационни ” вълни, познати на учените и други хипотетични “дилатонични ” вълни. В Общата теория на относителността гравитационните вълни отразяват динамиката на пространство-времето. Колкото до дилатоничните вълни, наложени от теорията за суперструните, те, изглежда, са неразделни спътници на гравитационните вълни. Според Габриеле Венециано дилатоничните вълни са причината за много бързото разширяване на протовселената до момента на Големия взрив.

Когато две вълни се срещат, те или се погасяват взаимно, или се усилват. Дилатоничното поле, носител на което са дилатоничните вълни, тогава отприщвало разширението на пространство-времето, което пораждало миниатюрни пространствено-времеви мехури. Някои от тях били толкова малки, че изчезвали моментално. Други, по-големи, биха могли да породят вселени, по-малки и по-студени от нашата. За да се роди нашата Вселена, е трябвало някой от тези мехури да достигне размера на протон – 10*(-13)см – критичната големина, при която пространствено-времевият мехур започва да се издува, докато достигне диаметър 0,1 мм или приблизително дебелината на косъм. Това е моментът, когато се появява материята. Бързото издуване на мехура отделя топлина, т.е. енергия, а според прочутото уравнение на теорията на относителността, енергията и веществото са еквивалентни. Мехурът се изпълва със всякакъв род частици, като фотони, електрони и протони. В този момент температурата е 10*31 градуса.

Този именно пространствено-времеви мехур, който за милиардна част от секундата се разширява и достига от размера на протон до размера на косъм, изпълва се с всякакви елементарни частици вещество и придобива невероятна енергия и чудовищна температура – това фактически е Големият взрив, който ражда нашата Вселена. По-нататък историята на Вселената е описана от класическата теория за Големия взрив.

Но не всичко е така проста, защото физиката на “преди Големия взрив” е валидна за времето преди и след Големия взрив, но не и за самия “момент нула”. Тиболт Дамур признава, че този проблем не е решен в теорията им: “В нашите изчисления трябваше да избягваме въпроса за безкрайностите и да заместваме “момента нула” с много силно образуване на топлина”.

Ако преди е съществувала друга протовселена, нейните следи би трябвало да могат да се открият в нашата Вселена. Според сценария за “преди Големия взрив” някои флуктуации в гравитационните вълни не би трябвало да се изгладят при разширението на Вселената точно преди “момента нула”. И тъй като гравитационните вълни пътуват в пространството, би трябвало тези нищожни колебания на амплитудата им да могат да бъдат уловени от големите интерферометри “Лиго” и “Вирго”.

От друга страна, същите тези флуктуации на гравитационните вълни би трябвало да предизвикат минимални вариации на температурата в микровълновото космическо лъчение – онова фоново лъчение, излъчено от младата ни Вселена, когато е била едва на 300 000 години. Това лъчение ще бъде подробно проучено от спътниците “Мап” и “Планк”.

Според проф. Дамур теорията за “преди Големия взрив” още не е узряла и е твърде рано да бъде проверявана чрез наблюдения. Но за разлика от теориите на Стивън Хоукинг и Андрей Линде тя има преимуществото да се основава на единствената глобална теория на физиката – тази за суперструните. Освен това наистина е интересно да се помисли върху идеята, че Големият взрив не е бил абсолютното начало на Вселената. "

/Н.Кискинова - астроном/

Редактирано от JImBeam
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

***Всичко започнало в едно студено блато – безкрайна протовселена, където времето и пространството вече са съществували. Това примитивно блато – празно, без материя – било раздвижвано от малки вълни: “гравитационни ” вълни, познати на учените и други хипотетични “дилатонични ” вълни. В Общата теория на относителността гравитационните вълни отразяват динамиката на пространство-времето. Колкото до дилатоничните вълни, наложени от теорията за суперструните, те, изглежда, са неразделни спътници на гравитационните вълни. Според Габриеле Венециано дилатоничните вълни са причината за много бързото разширяване на протовселената до момента на Големия взрив.

Когато две вълни се срещат, те или се погасяват взаимно, или се усилват. Дилатоничното поле, носител на което са дилатоничните вълни, тогава отприщвало разширението на пространство-времето,***

Интересно какво се вълнува в пространство лишено от материя която се вълнува ? и как схващат разширяващото се пространство и време , нима пространството и времето може да се разширяват ? Тези теории са пълни безсмислици .

Link to comment
Share on other sites

  • 8 years later...
  • Потребител

Публикува Ноември 22, 2009 (edited)

МНОГОИЗМЕРНАТА ТЕОРИЯ НА СУПЕРСТРУНИТЕ. МНОГОИЗМЕРНА ИЛИ МНОГОПРОСТРАНСТВЕНА?!

Мнозина от нас сигурно са чували за теорията на суперструните - един от авангардните дялове на съвременната теоретична физика. Тази теория се опитва да обясни особеностите на елементарните частици, които изграждат материята (кварки, лептони и техните античастици), като ги разглежда не като точкови частици, както постъпва наложилия се днес Стандартен модел на елементарните частици, ами като струни, трептящи по специфичен начин, зависим от конкретната частица, която описват.

Една от най-ярките особености на суперструнната теория и основен инструмент за преодоляване на крещящото разминаване в момента между айнщайновите теории на относителността и квантовата механика представлява над-четиримерността при теорията на суперструните. За тези, които не са фанатици на тема физика – теориите на относителността и квантовата механика представляват двата основни стълба в днешната теоретична физика. Според суперструнната теория пространствените измерения не са само три (плюс времето – четири), а цели девет и дори десет (плюс времето – десет и дори единадесет!), съгласно последните разработки. Да, но пространствените измерения след трите, които добре познаваме, не са разгърнати, както трите, а са увити на много малки (около-планкови) дължини и затова ние не можем да ги регистрираме лесно. При това, измеренията над трите познати са увити не в някаква произволна форма, а в доста специфична група от форми, наречени форми на Калаби-Яу (по имената на двамата откриватели на този специфичен клас математически форми).

При едно по-образно представяне, познатото триизмерно пространство може да бъде демонстрирано чрез популярната трилъчева координатна система, при която лъчите на трите пространствени измерения излизат от една обща точка 0 (нула) и всеки от тях се разполага под ъгъл 90 градуса спрямо останалите. Тук 0 (нула) е общата точка за трите пространствени измерения, от която точка започват координатите (лъчите) x, y и z. Пак припомням, че всяка от тези координати представлява едно от трите пространствени измерения. Всяка идеална точка или сложно тяло (сбор от две или повече идеални точки) могат да бъдат описани пълноценно като разположение и поведение в пространството с помощта минимум на тези три координати (лъча, пространствени измерения).

При теорията на суперструните нещата придобиват (според самата теория) по-различен вид. При тази теория около точката 0 (нула), между координатите x, y и z, се поставя една от множеството форми Калаби-Яу (коя от тях по-точно - все още се търси). Тази форма Калаби-Яу според суперструнната теория може да съдържа допълнителните (над три) „увити” пространствени измерения. Както вече беше споменато, засега суперструнната теория не дава отговор на въпроса – коя точно от множеството форми Калаби-Яу обяснява особеностите на познатите днес елементарни частици? По изображенията формата Калаби-Яу граничи с трите координати x, y и z на триизмерната координатна система, като поне в една своя точка фигурата е свързана с точката 0 (нула) на системата. Всичко това става в рамките на трите познати измерения.

Евентуалната форма Калаби-Яу, за която говори суперструнната теория, трябва да представлява (самата форма) 6 или 7 допълнителни пространствени измерения. Тези 6 или 7 допълнителни пространствени измерения, заедно с трите „разгърнати” такива, които всички ние добре познаваме, правят общият брой на пространствените измерения 9 или 10, както изискват суперструнните формули и предположения. Точно този елемент на суперструнната теория - над-четиримерността - дразни изключително много! Дразни, защото един вид овеществява измеренията (ако не всички, то поне допълнителните „увити” над познатите три) и създава усещането, че те, измеренията, представляват нещо материално, нещо реално.

Всъщност, измеренията (едно, две, три или произволен друг по-голям брой) са невеществени, несъществуващи реално. Точно, както и енергията сама по себе си! Пространствените измерения представляват единствено опростено средство за обяснение на реалността. Математически и представни похвати, чрез които човекът си обяснява пространството и реалността такива, каквито ги познава днес. Фактическата нереалност на пространствените измерения (едно, две, три, девет, десет или произволен друг брой) се доказва от лекотата, с която могат да се обосноват и четвърто, и произволен друг по-голям брой от четири „разгърнати” пространствени измерения.

Не е никак сложно да се представи ново, четвърто пространствено измерение, което също да произлиза от общия център, от който излизат лъчите и на останалите три познати измерения, което четвърто измерение да описва нещата по различен начин, да действа (математически, макар и излишно усложнено) съвместно с останалите три измерения и най-важното - за което четвърто измерение да не се налага да бъде увито в около-планкови дължини.

Нещо повече! Ако произлизат от една обща точка и са в рамките на познатите три измерения – няма абсолютно никакъв проблем да бъдат основани произволен брой допълнителни „разгърнати” пространствени измерения над четири! "Разгърнатите" пространствени измерения не са нищо повече от теоретично, математическо средство за описание на реалността и могат да бъдат произволен брой (всеки брой "разгърнати" пространствени измерения, който ни върши достатъчна работа при разрешаването на произволна отделна задача, може да бъде приложим без никакви притеснения). Не е необходимо пространствени измерения да бъдат "увивани" където и да било!

Абсолютно същото пространство, абсолютно същата реалност, която познаваме днес, ние можем да я представим и с три, и с четири, и с колкото си искаме повече на брой измерения, стига допълнителните над три измерения да се намират в границите на познатите ни три такива и да започват от същата начална (нулева) точка, от която започват и познатите ни три измерения. Това е съвсем възможно математически, макар че абсолютно излишно усложнява математическата картина на вселената.

Ако теорията на суперструните поставя в пространството формата Калаби-Яу така, че тази форма по никакъв начин да не излиза извън пределите на триизмерната координатна система (формата изцяло да се помещава в границите на трите координати), то това, което е „увито” в Калаби-Яу със сигурност не са допълнителни и въобще - каквито и да било измерения! Защото каквито и процеси да протичат в този участък с около-планкови размери, колкото и микроскопични да са движенията на енергиите в една подобна област (областта на формата Калаби-Яу), тези процеси и енергии си остават част от познатото триизмерно пространство и като следствие от това - те се поддават на описание чрез познатите три (и/или по-малко) пространствени измерения. И независимо за колко сложни процеси иде реч! Нужно е единствено да се увеличи достатъчно теоретичният „ZOOM” и тези процеси да се разчленят на съставните си части, след което старателно да се опишат. Всичко останало (и особено – внасянето на фиктивни допълнителни измерения) представлява ненужно усложняване на и без това достатъчно сложната картина. Тоест – интерпретациите на някои от резултатите от суперструнните уравнения като допълнителни (над познатите три) пространствени измерения са НЕВЕРНИ.

За да се окаже подходът на суперструнната теория с нейните девет или десет пространствени измерения поне отчасти верен, необходимо е формата Калаби-Яу да разполага със строго определено разположение в триизмерната координатна система на познатото ни пространство. Съществуват две основни разположения на Калаби-Яу в координатната система на пространството ни, които разположения да отговарят на изискванията за възможно наличие на допълнителни „скрити” пространствени измерения. При първото разположение по-голяма или по-малка част от формата Калаби-Яу излиза извън границите на системата (разполага се в място извън ограниченото от трите пространствени координати кубично пространство, което разполагане би трябвало да символизира необходимостта от изграждането на отделна координатна система със собствени измерения. Тази нова, втора пространствена координатна система трябва да описва "изскокналата навън" част от Калаби-Яу.). Останалата, "вътрешната" част от Калаби-Яу би се намирала в типичното ограничено пространство на познатите ни три измерения. При второто разположение извън границите на триизмерната координатна система излиза цялата форма Калаби-Яу. И в двата случая Калаби-Яу контактува с центъра 0 (нула) на координатната система, като във втория случай въпросният контакт би могло да се осъществява единствено от идеална точка по повърхността на Калаби-Яу.

Най-често се предполага, че за да функционира една система (примерно – енергийните потоци във формата Калаби-Яу) равномерно и да дава тази система проявление в познатото ни триизмерно пространство под формата на елементарните материални частици - несимволична част от системата би трябвало да пребивава в същото това наше триизмерно пространство. Това е първото от описаните по-горе две разположения - това с частичното излизане на фигурата извън координатите на трите познати ни измерения. В този случай част от формата Калаби-Яу се намира в рамките на координатната система (следователно и в границите на известното ни пространство). Останалата част обаче напуска пределите на координатната система (пространството ни), а това означава, че въобще напуска и нашата реалност. Естествено, фигурата Калаби-Яу задължително осъществява контакт чрез някоя своя част с нулевия център на триизмерната координатна система, от който нулев център излизат и трите координати (лъча) на нашето пространство.

Предвид всички особености на измеренията, представени по-горе в този материал – единственото рационално място, където биха могли да пребивават потенциални допълнителни над трите познати измерения, би могло да бъде само мястото извън триизмерната координатна система на нашето пространство и на нашата реалност. Нещо повече! Бидейки част от място, различно от нашите пространство и реалност, допълнителните измерения не биха могли да бъдат регистрирани по никакъв начин в пространството ни и в рамките на триизмерната ни координатна система (дори и на около-планкови дължини). Поради това - въобще не се налага тези допълнителни измерения да бъдат увивани! Частта пък от формата Калаби-Яу, която част пребивава в рамките на триизмерната координатна система на нашето пространство и реалност, се проявява като добре познатите от суперструнната теория суперструни. Тази част от Калаби-Яу не съдържа допълнителни над трите познати измерения, защото бидейки в рамките на нашето триизмерно пространство, тя достатъчно удобно се описва посредством трите (и/или по-малко) координати на пространството ни.

Следва втората възможност - тази, при която формата Калаби-Яу изцяло се разполага извън ограниченията на триизмерната координатна система. При тази възможност цялата форма Калаби-Яу се намира извън пределите на координатната система, а по такъв начин – и извън пределите на нашето пространство, както и на нашата реалност. Формата Калаби-Яу контактува с триизмерната координатна система на нашата реалност само посредством една-единствена своя точка, която точка е свързана с нулевата точка на координатната система, откъдето пък започват и трите координати (лъчи, измерения) на системата. Не е необходимо специално да се уточнява, че всички допълнителни измерения над трите познати пребивават извън рамките на триизмерната координатна система (било „увити” във формата Калаби-Яу, било в „разгърнат” вид, като за последното не съществуват никакви обективни препятствия).

Ако предположенията на суперструнната теория и резултатите от нейните формули са верни и ако наистина има повече от три пространствени измерения – вече видяхме, че тези допълнителни измерения над трите познати не се помещават в областта на познатите три измерения, с които работи съвременната физика в момента. Тоест – те не са част от нашето пространство, а следователно не са част и от нашата реалност въобще! Абсолютно всичко без изключение, което пребивава в рамките на познатите ни три измерения, в рамките на нашето пространство, на нашата реалност, може да се опише с помощта единствено на трите познати измерения, без да се налага основаването на допълнителни такива над три. С трите познати (и/или с по-малко от три) измерения би могла да бъде описана дори произволна фигура Калаби-Яу, когато тази фигура изцяло пребивава в рамките на нашето пространство (в рамките на познатата триизмерна пространствена координатна система, независимо дали става дума за около-планкови дължини или не). Така наречените "увити измерения" не би трябвало да се представят като измерения. Пък дори и "увити" във форма на Калаби-Яу на около-планкови дължини.

Въобще, ако нещо не се поддава на описание чрез познатите три пространствени измерения, то това нещо просто не е част от познатото ни пространство! Не е част и от познатата ни реалност въобще! И от такава позиция - не би ли било по-подходящо "увитите измерения" да бъдат представяни не като измерения, а като различни пространства? Нещо повече! "Увитите измерения" биха могли да бъдат представяни дори като различни от нашата реалности, всяка от които реалности - със собствено пространство и със собствено време! Различни реалности, но тясно преплетени с нашата реалност посредством особеностите на гравитационното взаимодействие и/или по други начини. При подобен подход суперструнната теория ще придобие по-интуитивен и по-лесен за възприемане вид!

Много често мнозина от нас са си задавали въпроса, откъде "идват" НЛО. Също, къде е така нареченото "Отвъдно"? Къде "отиват" душите след смъртта? Къде е Бог? (Вмъквам тези въпроси, защото забелязах, че форумът на "БГ Наука" не ги игнорира и е заделил частичка от себе си и за подобни обсъждания.) Най-вероятно отговорът на всички тези въпроси се крие в "увитите измерения" на суперструнната теория! Независимо, дали тези "увити измерения" реално представляват свръх-микроскопични енергийни потоци на около-планкови дължини или пък са различни от нашата реалности.

Редактирано Ноември 22, 2009 от Р. Теодосиев

 

Exhemus

Потребител

 775

1173 мнения

Потребител

Публикува 28, 2010

  Цитат:

Тази теория се опитва да обясни особеностите на елементарните частици, които изграждат материята (кварки, лептони и техните античастици), като ги разглежда не като точкови частици, както постъпва наложилия се днес Стандартен модел на елементарните частици, ами като струни, трептящи по специфичен начин, зависим от конкретната частица, която описват.

- това, като подход го одобрявам, но другите неща в изложението или не ги разбирам или не мога да се съглася с тях.

Например: Реалности, които си взаимодействат, всъщност са една реалност, нали?

  Цитат:

...крещящото разминаване в момента между айнщайновите теории на относителността и квантовата механика

- с това също не мога да се съглася. Тези теории не си противоречат. Просто те засего не могат добре да се съчетаят и да образуват единна теория. Това е.

Айнщайновата теория показа, че пространството не е само едно вместилище, а има и свойства, подобни на материята и даже може да поражда самата материя (маса) Този философски подход на Айнщайн трябва да бъде развит.

Квантовата теория и Стандартния модел се развиват на принципа: -Да приложим математически преобразувания и да видим дали те ще имат обяснителна и предсказателна сила. Ако Да - те стават теория, ако Не -ги забравяме.  ..и в един момент се оказва, че сме обяснили какво ли не, само един прост парадокс си остава от години да ни боде по петата. Дуализмът вълна-частица. Имаме два наблюдаеми феномена - точкови обекти и вълнови явления, които сякаш са породени от едно и също. Имаме вероятностна интерпретация, но не винаги тя върши работа (дифракция на единичен електрон и неговата пространствена локализация след това?).

Доколкото ми е известно, засега обединяването на Айнщайновата ТО и КМ става, като квантовомеханичните уравнения се пренасят от евклидово към Айнщайново пространство. Това е едно механично обединение, философски погледнато, но сигурно има полза от него.  Не знам как се експлоатира понататък другият важен феномен - Енергия-материя?

Та,

не ми стана ясно какви задачи ще решава Суперструнната теория? Аз искам да се разреши парадокскът вълна/частица и също енергия-материя, в смисъл и масата на покой да стане някаква енергия с което понятието Маса става единно неделимо. В случая вълна/частица да може да се каже - тук вълна и там частица  , а не може би, вероятно, зависи от наблюдателя и т.н. 

 

 

B0081

Потребител

 54

811 мнения

Пол:Мъж

Потребител

Публикува 28, 2010

Там е въпроса че теория на струните е доказана математически,която обиединява квантова теория със теорията на Айнщаин, и 4-те сили (не съм съвсвм сигурен) .Е като изключим 9/11-те измерения които едновремвно използват гравитацията ,и поотделно другите 3 сили. И това че на практика не може да бъде доказана.Всичко останало е чудесно.

На мен лично не ми допада.

Редактирано от Станислав Янков
Link to comment
Share on other sites

  • 6 месеца по късно...
  • Потребител

Има две основни изисквания към пространствените измерения - всички да започват от една и съща точка (по принцип - безизмерната точка се счита за нулево измерение) и всяко едно от тях да е под ъгъл от 90 градуса спрямо всяко едно от останалите измерения, без изключение. Суперструнната теория предполага 9, 10 или повече (в зависимост от версията, от разклонението на теорията) пространствени измерения. Независимо, дали допълнителните 6, 7 или повече пространствени измерения над обичайните три са разгънати или са увити на околопланкови дължини, те задължително трябва да разполагат с гореспоменатите две основни характеристики - всичките 9, 10 или повече да започват от една и съща точка (в тази точка да се събира единия от двата края на всичките) и едновременно с това, всяко едно от тези измерения да се разполага под ъгъл от 90 градуса спрямо всяко едно от останалите измерения, едновременно, без изключение.

Ако въобще съществуват допълнителни измерения над трите осезаеми, не е единствената възможност те да са навити в нищожни (и от там и неосезаеми за нас) околопланкови дължини. При някои условности тези над три пространствени измерения биха могли да са си разгърнати, точно както и трите обичайни, но по някакви причини да са неосезаеми за нас (ние да не можем да ги възприемаме по някакви причини).

Има няколко обещаващи кандидата, които биха могли да са различно-измерни проявления в триизмерността. От една страна това са електромагнитните вълни (също и гравитационните - всички форми на вълни, които се движат със скоростта на светлината във вакуум). Нарочно избягвам опити за разглеждане на единични фотони и потенциални гравитони, защото на това равнище се включват и квантово-механичните особености, които още повече ще усложнят разглеждането. На такова ниво електричното и магнитното поле, които описват фотона, се характеризат с подобни неопределености, както при електроните и останалите фундаментални частици на веществото (тука неопределеностите са свързани с величината на интензитета на полето на дадено място и с неговата промяна на същото място).

Електромагнитните вълни освен с ход на часовниците им, не трябва да разполагат и с дължина по посока на движението (всички промени на полетата им трябва да стават само по широчина и по височина - две пространствени измерение /обаче тогава какво е разпространението им напред, посоката на движение?/). Другият кандидат са човешките мисли и въображение. Те не се регистрират по никакъв начин в триизмерното пространство (четириизмерно пространство-време). Тяхното подобие с виртуалните частици, които нямат достатъчно енергия, за да се установят като стабилна материална проява е много голямо (по същия начин мисъл-формите, произхождащи от мисловната дейност, нямат достатъчно енергия, за да се материализират в стабилна веществена форма), затова разположението на човешките мисли и въображение в областта на квантово-механичните флуктуации е най-логично. По същия начин е логично и разполагането им в допълнителни пространствени измерения, ако такива съществуват, било в разгърната, било в увита на околопланкови дължини форма. Както се подразбира, такива допълнителни измерения биха били идеален кандидат за разположението на тъмната материя и даже на тъмната енергия (иначе това е областта на квантово-механичните флуктуации на полетата).

Редактирано от Станислав Янков
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Както съзнанието е продукт на мозъка, така и мозъкът, човешкото тяло, Вселената може да е продукт на съзнанието (не на единично човешко такова, а на всеобщото, в цялата Вселена). Квантовата механика физическата дисциплина, най-тясно свързана с проявата на съзнанието. Мисленето, въображението, съзнанието са именно в сферата на квантовата механика. Лесно може да се каже, че Вселената произхожда от Съзнанието (всеобщото), във въображението и чрез квантовата механика (чрез осъзнаването на нещо, то преминава от неопределеността в определеността. Материя (полета) и съзнание (въображение, където емоциите биха могли да провокират някакви квантово-механични доставки на енергия). По-доброто разбиране на съзнанието, въображението, мисленето преминава през суперструнната теория или през примковата квантова гравитация (която от двете се наложи като по-успешната или пък някоя трета, по-добре издържана и от двете).

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Туй са сравнително "стари" въпроси и са обсъждани и във философията:

https://megavselena.bg/vreme-e-da-ozhenim-fizikata-i-filosofiyata/

Време е да „оженим” физиката и философията

00763.jpg

Сблъсквайки се с феномена „фина настройка“ на Вселената, физиците молят за помощ философите.

Когато прославен учен сериозно говори за милиони мултивселени, старият въпрос за нашата космическа самота придобива нов оттенък.

Нашата Вселена постоянно се разширява и прави това с все по-нарастваща скорост. Нейните размери са непостижими, но тя пребивава в равновесие, което изглежда доста крехко. Понякога изглежда съвсем невероятно, че такава вселена изобщо е могла да възникне.

„Както и да ни е действала философията на нас, учените – вдъхновявала, изморявала, дразнела, – всички наши теории и експерименти се основават на конкретни философски предположения. Това обстоятелство направо вбесява много изследователи и затова рядко го признават. Такива базови понятия като реалност, Космос, време, причинност, които съставляват ядрото на науката, се опират на метафизични предположения“, пише невробиологът Кристоф Кох през 2004 г.

Казаното може да изглежда очевидно, още повече че преди сто години за това са говорили Айнщайн, Бор и други основатели на новата физика.

Но в следвоенния период възгледите на учените рязко се променили. Математици и естествоизпитатели от XXI век били убедени, че философията вече не е необходима. Отдавна са отминали славните времена на Карл Попър, който въвел принципа на фалсифицируемост като критерий за научност, и Томас Кун, отбелязал феномена на смяна на парадигмата.

В продължение на много години с философия на науката се занимавали само философи, докато учените им се присмивали, а понякога дори издевателствали: през 1994 година физикът Алън Сокал от Нюйоркския университет написал напълно безсмислен текст, препълнен също така с научни грешки, но който бил приет за публикуване в един от водещите журнали, посветени на изследвания в постмодернистичен ключ.

Но изглежда, времената се променят. Забелязани са признаци, че съвременната наука отново започва да се интересува от философията. Причината – трудностите на физиката и космологията, а именно проблемът с обяснението на „фината настройка“ на Вселената. Ето трите най-странни „съвпадения“, без които нямаше да ни има нито нас, нито нашия свят.

1. Въглероден резонанс и силно взаимодействие. Изобилието на водород, хелий и литий добре се обяснява от съвременната физика, но образуването на тежките елементи, като се започне с въглерод, зависи от баланса между силното и слабото взаимодействие. Ако силното взаимодействие бъде малко по-силно или малко по-слабо (само с 1%), не би имало нито въглерод, нито който и да е друг тежък елемент във Вселената, а следователно не биха възникнали никакви основани на въглерода форми на живот, способни да си задават този въпрос.

2. Отношение на масата на протона към масата на електрона. Масата на неутрона е малко по-голяма от съвкупната маса на протона, електрона и неутриното. Ако неутронът беше малко по-тежък, той не би могъл да се разпадне без разход на енергия. А с маса само 1% по-малка биха се разпадали изолирани протони, а не неутрони, и тогава атоми, по-тежки от лития, биха се образували много рядко.

3. Космологичната константа. За жалост най-поразителният пример на фина настройка е парадоксът на космологичната константа. Ако, изхождайки от принципите на квантовата механика, правим изчисление на „плътността на енергията на вакуума“ на Вселената, като се започне от електромагнитното взаимодействие, се получава невероятен резултат – празният Космос „тежи“ 1093 г/см³. Между другото наблюдаемата средна плътност на веществото във Вселената е 10–28 г/см³, тоест отличава се от теоретичната стойност със 120 порядъка.

Учените смятали, че ако в подобни изчисления се отчитат всички останали взаимодействия, то резултатът ще бъде нулев като следствие от неизвестен физичен закон. Но тези надежди били разбити през 1998 г. с откриването на ускоряващото се разширение на Вселената, тоест космологичната константа все пак е малко по-голяма от нула. Колкото и да е странно, това съответства на предсказанието, направено през 1987 г. от Нобеловия лауреат Стивън Уайнбърг, който заявил, че в противен случай новородената Вселена или би се разширявала прекалено бързо (звездите и галактиките не биха могли да се образуват), или би колапсирала отдавна.

Казано накратко, Вселената притежава такива свойства, сякаш специално са я настройвали за създаването на разумен живот. Докато едни физици все още се придържат към „естественото“ обяснение, много други плътно се придържат към представата ,че нашата Вселена е фундаментално неестествена. Става дума, разбира се, за безпомощния антропен принцип: Вселената се намира в толкова невероятно състояние, че в противен случай няма да има никой, който да се учудва на това обстоятелство.

Освен това привържениците на такъв подход твърдят: от господстващата теория на Големия взрив и вечното разширение логично произтича, че нашата Вселена е само един от многобройните „джобове“ на непрекъснато разклоняващи се мултивселени.

Инфлационният модел буквално получи сериозна експериментална подкрепа на 17 март 2014 година, когато беше обявено за откриването на гравитационните вълни – ехо от Големия взрив, в данните на телескопите, разположени на Южния полюс.

В този ред на мисли теорията на струните, съвременен кандидат за „теория на всичко“, предсказва съществуването на 10500 паралелни вселени (според една от версиите). В този обширен (и възможно безкраен) ансамбъл задължително трябва да се намери вселена, настроена специално за нас.

Но според много учени подобни приказки нямат никакво отношение към традиционната емпирична наука. В книгатаНеприятности с физиката (2006) Ли Смолин пише:

„Ние, физиците, трябва да се изправим с лице към кризата. Научната теория (мултивселена, антропен принцип, теория на струните), която не прави предсказания и затова не подлежи на експериментална проверка, никога няма да ни подведе, но няма и да ни доведе до успех, докато под наука се разбира знание, получено посредством рационално разсъждение на основа наблюдения.“

И макар експерименталната проверка да е невъзможна, привържениците на тези теории все пак могат да обяснят някои неща. Например, ако наистина съществува безкраен брой вселени като нашата, както твърдят някои физици, откъде ще се вземе „вероятностната мярка“? С други думи, какво означава разговорът за „вероятността“ за съществуването на нашата Вселена в наблюдаваното състояние?

Има и такива учени, които не виждат алтернативи на някои варианти на мултивселена и антропен принцип. Физикът Макс Тегмарк, наскоро издал книгата „Нашата математическа вселена“, доказва не само реалността на мултивселена, но и това, че мултивселената е математична – всички математически закони действително съществуват и се явяват пределен материал на Вселената.

На този фон учените все по-често призовават към началото на преговори с философите. В статия, публикувана в сп. New Scientist, космологът Джоузеф Силк, като разглежда тези и други въпроси, стоящи пред науката, отбелязва, че това вече са проблеми, касаещи смисъла на самото наше битие, затова те са сродни на тези, които от хилядолетия обсъждат философите.

И наистина, вече се появи така наречената неврофилософия.

„Да се прокара граница между физиката и философията, не е лесно – пише Силк. – Възможно, дошло е време да оставим тези безплодни опити и да се опитаме да изясним какво ни обединява.“

...

...

Също е коментирано, че Вселената не притежава съзнание, в статии (в клубове философия, психология, че и във физиката) и има много за четене.😜

...

 

Редактирано от Малоум 2
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 8 минути, Малоум 2 said:

Туй са сравнително "стари" въпроси и са обсъждани и във философията:

https://megavselena.bg/vreme-e-da-ozhenim-fizikata-i-filosofiyata/ 

Също е коментирано, че Вселената не притежава съзнание, в статии (в клубове философия, психология, че и във физиката)...

 

И Шпага преди години е пускала нещо интересно в тази връзка: 

Не става дума самата Вселена да има съзнание, макар че - защо не?! Ако слънчевите системи са мега-атоми и галактиките - мега-кръвни телца, защо те да не изграждат някакъв съзнателен мега-организъм, точно както атомите и клетките изграждат нас, като съзнателни същества?!

Извън това, какво пречи в този безбрежен Космос, с такова безбрежно количество галактики, да има и други съзнателни същества, освен нас, хората?! Както по-малко, така и много повече съзнателни и осъзнали от нас... И цялото това обединено съзнание в цялата Вселена да формира самата Вселена такава, каквато е в момента! (Един вид - антропния принцип, но той да не включва само човека.) Защо да не съществуват и някакви електромагнитни съзнателни форми? Какво го забранява (това, че ние не знаем за тях не е аргумент)? А ако все пак съществуват допълнителни пространствени измерения - защо там да не се крият други съзнателни същества, дори по-напреднали и от нас?

Основният въпрос за момента е, обаче, дали може да се намери безусловен аргумент, който да покаже с достатъчна сигурност, че допълнителни пространствени измерения над три съществуват или пък не съществуват. Защото, ако не съществуват - суперструнната теория отива на кино (в теоретичните гробища) и ще остане само примковата квантова гравитация или пък нещо съвсем ново, което няма нищо и с двете споменати теории.

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 15 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

 

За контакти:

×
×
  • Create New...