Отиди на
Форум "Наука"

,, Аз , Клавдий " на Р. Грейвз


Recommended Posts

  • Потребител

,, Аз , Клавдий " е исторически роман от английския писател Робърт Грейвз . Разказва за живота и личността на император Клавдий I и събитията в римската история от 10 г.пр.н.е. до 54 г.н.е. Ето откъс от Първа част :

В лагера на Вар имало двамина германски главатари — Херман и Зигмиргт, които говорели отлично латински и изглеждали напълно романизирани. В предишната война Херман командувал германските помощни войски и предаността му била вън от всякакво съмнение. Прекарал известно време в Рим и бил дори приет за член на конническото съсловие. Двамата често се хранели с Вар и му били най-близки приятели. Те именно го подсторили да повярва, че сънародниците им, като тях самите, са предани и благодарни на Рим за благата на цивилизацията. Но всъщност поддържали постоянна тайна връзка с недоволни германски главатари, които убеждавали за известно време да не оказват въоръжена съпротива на римските сили и да си плащат данъците с раболепна готовност. Скоро щели да получат знак за всеобщ бунт. Херман, чието име означава „боец“, и Зигмиргт — по-добре нека го наричаме Сегимер, — чието име означава „весела победа“, били по-хитри от Вар. Неговите помощници непрестанно го предупреждавали, че германците през последните месеци се държат необичайно смирено и че се стараят да приспят подозренията му, преди да вдигнат внезапен бунт; а той се присмивал на тези им думи. Казвал, че германците са много глупава раса, неспособна да измисли подобен план, нито пък да го изпълни, без да издаде тайната много преди да му е дошло времето. Покорството им се дължало на страхливост; колкото по-силно удариш германеца, толкова повече се страхува от тебе: той бил високомерен в момент на благоденствие и независимост, но победен веднаж, идвал с пълзене до нозете ти като куче и цял живот след туй те следвал. Отказал дори да се вслуша в предупрежденията на друг един германски главатар, който мразел Херман и прозирал в далечните му кроежи. Вместо да задържи войските си съсредоточени, както би трябвало да стори в страна само частично покорена, той ги разпръснал.

По тайни нареждания на Херман и Сегимер далечни общини изпратили до Вар молба за военна защита срещу разбойници, както и за ескорти на търговски кервани от Франция. Последвало въоръжено въстание в най-източната част на провинцията. Един събирач на данъци и всичките му помощници били убити. Когато Вар събрал наличните си войски за наказателна експедиция, Херман и Сегимер ги придружили донякъде, а сетне се измъкнали, обяснявайки, че отиват да съберат своите помощни войски и че ще се притекат на помощ, ако му потрябват, веднага щом ги повика. Тези помощни войски били вече на оръжие и в засада по пътя, през който щял да мине Вар след няколко дни. Двамата главатари проводили дума на отдалечените общини да нападнат римските войници, изпратени им за защита, и ни един да не оставят жив.

Вар не получил вест за тази сеч, защото никой не оцелял, а и той нямал връзка с главната си квартира. Пътят, който следвал, била някаква горска пътека. Той не взел мерки да изпрати напред авангард от разузнавачи и да сложи охрана на фланговете, а оставил цялата войска — в която имало много войници, невлизали още в бой — да се влачи в разпокъсана колона, тъй неохранявана, сякаш се намирала на петдесет мили от Рим. Напредвали много бавно, защото непрестанно трябвало да режат дървета и да прехвърлят мостове над потоците за колите на обоза; а това дало възможност на много племенни бойци да се присъединят към засадните войски. Времето внезапно се развалило, завалял проливен дъжд, който не спрял цели двайсет и четири часа, наквасил кожените щитове на войниците, направил ги негодни за бой, извадил от строя лъковете на стрелците. Разкаляната пътека станала толкова хлъзгава, че човек едва се задържал, а колите непрестанно засядали. Разстоянието между главата и опашката на колоната се увеличавало неспирно. Тогава от един съседен хълм се вдигнал димен сигнал и германците внезапно налетели по фронта, по тила и по двата фланга.

Германците не бяха достойни съперници на римляните в открита борба и Вар съвсем не бе преувеличил тяхната страхливост. Изпърво се осмелявали да нападат само изостанали войници и коларите от обоза, избягвайки ръкопашния бой, и хвърляли сам асъгаи и стрели иззад прикрития, а после прибягвали назад в гората, щом някой римлянин размахвал към тях меч или извиква. Но с тази си тактика те взели много жертви. Групи, предвождани от Херман, Сегимер и други главатари, издигнали по пътя препятствия и оставяли зад тях хора да нападат войниците, когато те се опитат да ги разчистят. Това дотолкова забавило ония в опашката на колоната, че те, изплашени да не изостанат съвсем, захвърлили останалите обозни коли и забързали напред с надеждата, че германците, улисани в плячкосването, поне за извести време не ще се върнат да ги нападнат.

Водещият легион бил достигнал до някакъв хълм, оголен от скорошен горски пожар — там се строили и зачакали останали два. Обозът им все още бил с тях, загубили били само няколкостотин души. Останалите два легиона пострадали много по-тежко. Някои войници загубили своите части, затова се сформирали нови от по петдесет до двеста души, всяка със свой авангард, ариегард и флангове. Фланговете се придвижвали много бавно — пречели им гъстите дървета и многобройните храсти, та често изоставали от своите другари; авангардистите дали много жертви на барикадите, а пък ариергардистите били неспирно обсипвани с асъгаи. На военната проверка тази същата вечер Вар разбрал, че почти една трета от цялата му войска е избита или липсва. На следващия ден той си пробил път до открито поле, но бил принуден да изостави и последните си обозни коли. Храната била оскъдна, а на третия ден трябвало отново да навлезе в гората. Жертви на втория ден имало малко, защото голяма част от неприятелските орди се занимавала с плячкосване на колите и с отнасяне на плячката, ала на проверката третата вечер едва една четвърт от първоначалния брой отговорила на повикването. На четвъртия ден Вар продължил напред — бил прекалено твърдоглав да се признае за победен и да се откаже от първоначалната си цел, ала времето, което се било пооправило, сега съвсем се влошило и германците, привикнали на поройни дъждове, започнали да стават все по-смели с намаляване на съпротивата. Обградили ги.

Около пладне Вар разбрал, че всичко е загубено и предпочел да се самоубие, вместо да попадне жив в ръцете на врага. Повече от оцелелите офицери последвали примера му, както и голяма част от войниците. Един само офицер запазил самообладание — същият Касий Херея, който се би в амфитеатъра. Той командувал ариергарда, съставен от савойски планинци, които били привикнали на гористи терени; а когато един от бегълците им съобщил, че Вар е умрял, знамената са пленени и само около триста души са оцелели и годни за борба, Херея решил да спаси поне останалите от заколение. Повел хората си назад и прекосил вражеските войски с внезапна атака. Голямата смелост на Касий, част от която успял да вдъхне на войниците, стреснала германците. Те оставили тази малка, решителна група на мира и се впуснали напред за по-лесни победи. Като пример за най-добро военно постижение в наши дни е това, гдето от сто и двадесетте души, с които Касий тръгнал назад, той съумял — след осемдневен поход през вражеска страна — да доведе обратно осемдесет, заедно със знамето на частта им, и да ги прибере в укреплението, от което потеглили преди двадесет дни.

Трудно е да се опише паниката, която обзе Рим, когато се потвърдиха слуховете за сполетялата ни беда. Хората започнаха да прибират вещите си и да ги товарят на коли, сякаш германците вече стояха пред градските врати. Но имаше основания за тревога. Загубите във войната на балканите бяха толкава тежки, че почти целият резерв от войници в Италия беше изчерпан. Август се видя в чудо, докато събере армия, която да изпрати под предводителството на Тиберий, за да се отбраняват рейнските предмостови укрепления, които германците очевидно все още не бяха завзели.

Малцина от римските граждани, подлежащи на военна служба, се отзоваха доброволно при публикуването на повиквателната заповед; да потеглиш срещу германците, означаваше сигурна смърт. Тогава Август издаде втора заповед в смисъл, че от онези, които не се явят доброволно в срок от три дни, всеки пети ще бъде лишен от граждански права и имуществото му ще бъде конфискувано. Дори и тогава мнозина се въздържаха, затова той екзекутира няколко души за назидание и принуди останалите да влязат във войската, където не един от тях, нека кажа, се прояви отлично. Призова също така и ония над трийсет и пет години и върна в редовете известен брой ветерани, които бяха изслужили своите шестнайсет години във войската. С всички тях и с един-два полка, съставени от освободени роби, обикновено неподлежащи на военна служба (макар подкрепленията на Германик в Балканската война да бяха съставени предимно от такива), той успя да събере внушителна армия, като отпращаше всяка нова част на север веднага щом им се дадяха оръжия и екипировка.

Чели ли сте романа ? Аз стигнах до края на първата част . Какво е мнението ви за него ?
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Чели ли сте романа ? Аз стигнах до края на първата част . Какво е мнението ви за него ?

Определено романът е по-добър от филмите в "негова чест" :v:

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Бях още 7 или 8 клас. Това беше една от "задължителните книги" в библиотиката на нашите. На тази възраст колко мога да я разбера е друг въпрос, но е факт, че ми е харесала.wink.gif

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

книгата определено е задължително настолно четиво за всеки фен на тема римска история. Филмът на BBC също я отразява мот а мо, така че се инджойвайте:)

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

+1 и от мен за този страхотен роман. Единственият недостатък засяга непросветения в живота на Клавдий читател, който остава в чудене кое от толкова многото интересни подробностти, е реалност и кое дело на Робърт Грейвз.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

И книгата и филмът ми харесаха,комай това е най-добрият роман ,който аз съм чела,описващ така добре живота в Римската империя.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

+1 и от мен за този страхотен роман. Единственият недостатък засяга непросветения в живота на Клавдий читател, който остава в чудене кое от толкова многото интересни подробностти, е реалност и кое дело на Робърт Грейвз.

В романа си Грейвз се осланя на Светоний и Тацит, чиито истории изобилстват от не дотам достоверни клюки за Юлиево-Клавдиевата династия. Разбира се авторът влага и своя фантазия на моменти, която е дотолкова преплетена с античната такава, че е неотличима и имаш чувството че наистина четеш самия Клавдий.

Редактирано от Last roman
Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Чудесен роман! Заедно с "Quo vadis?" започнаха да формират вкуса ми към Рим - в ранно тинейджърско време, преди да почна да чета източниците.

Link to comment
Share on other sites

  • 2 месеца по късно...
  • Потребител

Глава 13 :

В Германия не се случваше нищо особено. Тиберий държеше мостовете, но не се опитваше да прекоси Рейн, все още неуверен във войската си, която бързате да обучи. И германците не се опитваха да преминат оттатък. Август отново започна да губи търпение с Тиберий и го подтикваше да отмъсти за Вар без по-нататъшно отлагане и да си върне загубените орли. Тиберий отвръщаше, че нямало нищо по-скъпо за него от това, но че войската му все още не била готова за подобно изпитание. Август изпрати там Германик веднага щом магистратурата му изтече, и тогава Тиберий се принуди да прояви някаква дейност; той всъщност не беше нито мързелив, нито страхливец, а само крайно предпазлив. Прекоси Рейн и си възвърна част от загубената провинция, но германците избягваха открита битка; и Тиберий, и Германик, нащрек да не попаднат в засада, се задоволили само с това да изгорят няколко вражески лагера близо до Рейн и да изтъкнат военната си мощ. Имало няколко схватки, които завършили благополучно — взели няколкостотин пленници. Останаха в тази област до есента, след това се прехвърлиха отвъд Рейн; а през следващата пролет в Рим бе отпразнувай дълго отлаганият триумф за Далмация, към който бе прибавен още един, за тази германска експедиция, просто така, за възвръщане на доверието. Тук трябва да отдадем заслуженото на Тиберий за една великодушна постъпка, към която го подтикна Германик: след като показа на своя триумф Бато, пленения далматински бунтовник, той му върна свободата, даде му голяма сума пари и го засели в Равена. Бато си го заслужаваше — на времето благородно беше позволил на Тиберий да се спаси от една долина, където бе обграден с по-голямата част от войската си. (11 г. от н.е.)

Сега Германик беше консул и Август написа специално писмо, в което го препоръчваше на Сената, както и Сената — на Тиберий. (По този начин, препоръчвайки Сената на Тиберий вместо обратното, Август показа едновременно, че готви Тиберий за свой императорски приемник, по-висшестоящ от Сената, и че не желае да изрича за него похвали, каквито каза за Германик.) Агрипина винаги следваше Германик по време на военните му походи, също както майка ми бе придружавала баща ми. Правеше го предимно от любов към него, но също тъй, защото не искаше да остава сама в Рим и да се излага на опасността да бъде призована пред Август в скалъпено обвинение за изневяра. Не вярваше на Ливия. Беше типична римска матрона от древното предание — силна, смела, скромна, остроумна, набожна, плодовита и целомъдрена. Беше родила вече на Германик четири деца и щеше да му роди още пет.

Въпреки че забраната на Ливия да се появявам на трапезата й все още беше в сила и макар майка ми да не бе променила отношението си към мен, Германик ме викаше сред благородните си приятели всеки път, когато ги събираше. Заради него ме приемаха с уважение; ала мнението на рода за способностите ми беше известно, знаеше се, че и Тиберий го споделя, тъй че никой не си правеше труда да се сприятелява с мен. По съвета на Германик разгласих, че ще организирам четене на последната си историческа творба, и поканих известен брой видни литературни деятели да присъствуват на него. Избрал бях да прочета нещо, над което бях работил задълбочено и което смятах, че ще бъде много интересно за слушателите ми — изследване на сакраменталните изрази, изричани от етруските жреци по време на ритуалното умиване, с латински превод на всеки един, което хвърляше светлина върху много от нашите собствени очистителни ритуали, чието точно значение бе замъглено от времето. Преди това Германик прочете съчинението ми и го показа на майка ми и на Ливия, които го одобриха, а после бе тъй добър да ме изслуша на едно предварително четене. Поздрави ме както за творбата, тъй и за успешното четене, и, изглежда, много ме бе похвалил, защото стаята, която бях определил за четенето, бе препълнена. Ливия не присъствуваше, нямаше го и Август, но там бяха майка ми, самият Германик и Ливила.

Бях в повишено настроение и съвсем спокоен. Германик ми бе подсказал да се подсиля предварително с чаша вино и аз послушах съвета му. Имаше приготвен стол за Август, в случай че дойде, както и за Ливия, и двата много красиви — столовете, които винаги се запазваха за тях, когато посещаваха дома ни. Щом всички пристигнаха и се настаниха, затвориха вратите и четенето започна. Справях се отлично: усещах, че не чета много бързо, нито бавно, нито високо, нито тихо, а точно както трябва и че слушателите, които не бяха очаквали кой знае какво от мен, са истински заинтересувани, когато се случи една беда. На вратата се похлопа силно, а после, тъй като никой не отвори, почука се пак. Последва нервно блъскане на дръжката и вътре нахлу най-дебелият човек, какъвто съм виждал през живота си, облечен в роба на конник, понесъл в ръка голяма бродирана възглавница. Спрях да чета, защото тъкмо бях стигнал до един труден и важен пасаж, а никой не ме слушаше — всички очи бяха вперени в конника. Той забеляза Ливий и го поздрави с напевен акцент, характерен, както научих по-късно, за падуанците, сетне отправи общо поздравление към останалите; това извика кикот. Не обърна особено внимание на Германик като консул, нито на майка ми и на мен като домакини. После се огледа за място и спря поглед на Августовия стол, но той му се видя тесен, затова приближи стола на Ливия. Намести възглавницата си, прибра дрехата край коленете си и се отпусна. И много естествено столът, който бе древно изделие от Египет, част от плячката от двореца на Клеопатра, много фина изработка, се срути под него с трясък.

Всички освен Германик, Ливий и майка ми, както и по-сериозните членове на аудиторията, се изсмяха високо; ала когато конникът се изправи и изпъшка, започна да кълне и да се разтрива и бе отпратен от стаята от един освободен роб, настъпи мълчание и аз се опитах да продължа. Но просто се задавях от смях. Може да е било от виното, което бях изпил, а може би и защото бях съзрял израза на лицето на натрапника, когато столът се огъваше под него, нещо, което никой друг не бе забелязал, защото той бе на първата редица и аз единствен го виждах; във всеки случай да се съсредоточа върху очистителните обреди на етруските, ми бе направо невъзможно. Отначало слушателите споделяха веселието ми и дори се посмяха с мене, но когато, опитвайки се безуспешно да прочета един параграф, отново с крайчеца на окото си съзрях счупения от конника стол, закрепен едва-едва на покосените си крака, пак избухнах, аудиторията прояви нетърпение. Всичко се обърка още повече, защото тъкмо когато се бях преборил със себе си и отново се съсредоточих, за видимо облекчение на Германик, вратите се разтвориха широко и вътре влезе не друг, а самият Август, придружен от Ливия! Преминаха тържествено край редиците от столове и Август седна. Ливия се готвеше да го последва, когато забеляза, че нещо липсва. Запита с висок, кънтящ глас:

— Кой е сядал на моя стол?

Германик се опита да обясни, но тя реши, че са я оскърбили и напусна. Август, смутен, я последва. Кой би могъл да ме обвини, че след това обърках всичко? Сякаш самият гръцки бог Мом, олицетворението на грешките и присмеха, се бе наместил на този стол, защото само пет минути по-късно краката се плъзнаха настрани и той пак падна, а една малка златна лъвска глава, отчупвайки се от една дръжка, се търколи по пода и се намести под десния ми крак, който бе леко повдигнат. Разкикотих се отново, започнах да се давя, да хълцам и да кашлям.

Германик дойде при мен и ме замоли да се овладея, но аз само вдигнах лъвската глава и посочих безпомощно към стола. Този път Германик наистина ми се разсърди. Смръщеното му лице ме разстрои и това ме освети незабавно. Обаче загубих всякакво доверие в себе си и тъй започнах да заеквам, щото четенето завърши много безславно. Германик се опита да изрази благодарност за интересния ми труд — изказа съжаления, че една неприятна случи, ме е прекъснала по средата и че поради същата тази случка Бащата на Отечеството и господарката Ливия, съпругата му, са се оттеглили; изяви надеждата, че в някой по-благоприятен ден в близко бъдеще ще мога да уредя ново четене. Нямаше по-внимателен брат от Германик, нито по-благороден човек от него. Но оттогава ни веднъж не съм чел съчиненията си публично.

Един ден Германик дойде при мен много угрижен. Дълго време мълча, накрая се обади:

— Тази сутрин разговарях с Емилий и разговорът се извъртя към бедния Постум. Той подхвана, запита ме какви са били точно обвиненията срещу Постум и каза, очевидно напълно чистосърдечно, че дочул как Постум бил направил опит да изнасили две благороднички, но никой не знаел точно кои. Вгледах се упорито в него, като изрече това, но разбрах, че говори истината. Тогава му предложих да му съобщя каквото знам при условие, че ще пази тайна. Когато му казах, че собствената му дъщеря е обвинила Постум в опит да я изнасили, и то в собствения му дом, той се изненада и отказа да ми повярва. Разгневи се. Заяви, че дойката на Емилия била там през цялото време. Поиска да отиде при Емилия и да я запита вярно ли е и ако е вярно, защо тогава за пръв път го чува; но аз го спрях, напомняйки за обещанието му. Не вярвам на Емилия. Вместо това предложих да разпитаме дойката, но внимателно, да не я уплашим. Изпрати да я повикат и я запита какво са разговаряли Емилия и Постум по време на оная тревога за крадци последната вечер, когато се хранил у тях. Отначало жената не можа да си спомни, но когато аз подхвърлих: „А не беше ли за плодни дръвчета?“, тя отвърна: „Ах, да, за вредителите по плодните дръвчета.“ Тогава Емилий пожела да узнае дали е ставало дума и за нещо друго по време на отсъствието му, а тя отвърна, че не е. Спомни си как Постум им обяснявал някакъв нов гръцки начин за унищожаване на насекомите, наречен „негърски“, и че тя проявила особен интерес, защото разбирала от овощни градини. Не, каза тя, не била напущала стаята нито за миг. Тогава отидох при Кастор и между другото заговорих за Постум. Нали помниш, имението на Постум бе конфискувано и продадено, докато бях в Далмация, и сумата беше вложена във военната съкровищница? Така… Запитах го какво е станало с едни мои съдове, които Постум бе заел за някакво пиршество, и той ми обясни как бих могъл да си ги върна. После разисквахме изгнанието му. Кастор говореше откровено и с радост заявявам — сега съм убеден, той не е бил в заговора.

— Значи, признаваш, че е имало заговор!

— Страхувам се, че това в края на краищата е единственото обяснение. Но самият Кастор е бил невинен, уверен съм. Разправи ми, без да го насилвам, че Ливила го накарала да дразни Постум в градината, за което Постум ти е разправил. Обясни, че го е сторил само защото Постум много задявал с погледи Ливила, а той, като неин съпруг, се ядосвал. Но каза, че не съжалявал — шегата да била твърде безвкусна, — опитът на Постум да изнасили Ливила и собствените му контузии от ръцете на този луд човек правели всички съжаления излишни.

— Повярвал е, значи, че Постум се е опитал да изнасили Ливила?

— Да. Не го опровергах. Не искам Ливила да знае онова, което ние двамата подозираме. Защото разбере ли, и Ливия ще го научи.

— Германик, сега вече вярваш ли, че Ливия е организирала всичко?

Той не ми отговори.

— Ще отидеш ли при Август?

— Дадох ти дума. Винаги удържам думата си.

— Кога ще отидеш при него?

— Сега.

Какво е станало на срещата им, не зная и никога не ще узная. Но Германик изглеждаше много по-весел по време на вечерята и начинът, по който след това избягваше въпросите, ми показваше, че Август му е повярвал и го е заклел да мълчи. Много време мина, преди да науча онова, което мога да разкажа сега. Август писал на корсиканците, които от няколко години насам все се оплакваха от пиратски нападения по крайбрежието им, че скоро лично ще ги посети, за да разучи нещата; по пътя си щял да спре в Марсилия, където възнамерявал да освети един храм. Наскоро след това той отплува, но спрял по пътя си на Елба за два дни. На първия ден наредил стражите на Постум на Планазия да бъдат сменени незабавно със съвсем нови хора. Направили го. В същата нощ той отплувал тайно до острова в малка рибарска лодка, придружаван от Фабий Максим, доверен приятел, и от Клемент, който някога беше роб на Постум и много приличаше на бившия си господар. Чувал съм, че Клемент бил незаконен син на Агрипа. Имали щастие да срещнат Постум щом слезли на сушата. Залагал нощни мрежи за риба и забелязал платното на лодката отдалеч в светлината на ясната луна; бил сам. Август му се разкрил и протегнал ръка с думите: „Прости ми, синко!“ Постум поел ръката му и я целунал. После двамата се отделили, докато Фабий и Клемент стояли на пост. Какво са си говорили, никой не знае; но Август плачел, когато се върнали. Тогава Постум и Клемент разменили дрехите и имената си, Постум поел към Елба с Август и Фабий а Клемент заел Постумовото място в Планазия — докато се получела вест за освобождаването му, което, уверил го Август, щяло да стане скоро. Обещали на Клемент свободата и голяма парична сума, ако успеел да изиграе ролята си както трябва. Щял да се престори на болен за няколко дни и да пусне дълга коса и брада, тъй че никой да не забележи предрешването, още повече, че новите стражи го били видели за съвсем, кратко време. (13 г. от н. г.)

http://chitanka.info/text/10486/14#textstart
Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Велика книга. Втората част, "Божественият Клавдий", е още по-хубава. Изобщо, Грейвз си го бива. някой чел ли е "Златното руно" от него? Много луда книга, една от любимите ми.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Велика книга. Втората част, "Божественият Клавдий", е още по-хубава. Изобщо, Грейвз си го бива. някой чел ли е "Златното руно" от него? Много луда книга, една от любимите ми.

чел съм я като тийн, много е приятна.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Като малък се бях впечатлил от оная част дето се описваше завладяването на Британия. Дето бритите обличали някакъв наричали го "крал-чапла", който на щулци ходел призори из блатата и плашел суеверните римляни. :biggrin:

Известно време тогава и аз спрях да ходя по тъмно за риба на Дунав.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Като малък се бях впечатлил от оная част дето се описваше завладяването на Британия. Дето бритите обличали някакъв наричали го "крал-чапла", който на щулци ходел призори из блатата и плашел суеверните римляни. :biggrin:

Известно време тогава и аз спрях да ходя по тъмно за риба на Дунав.

да, много забавна история. Само дето в книгата точно римляните прилагат подобен трик, за да изиграят суеверните келти.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Чел съм Клавдий поне 4-5 пъти. Бих я прочел отново!

Велико произведение на Грейвз е Гръцките митове

Редактирано от Б.Богданов
Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 15 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

 

За контакти:

×
×
  • Create New...