Лична митология

[Втори след княза 910]

ЛИЧНА МИТОЛОГИЯ

            Едва наскоро ме увлече въпросът за митовете, които са в мен. Не като някакви архетипове, а като критично преценени и одобрени образи, влияещи върху изборите и оценките ми.

 Мит и мистично

Наистина, в детството си съм бил предпазван от наивни митове и не приемам божествата присърце. Именно присърце, защото съм се запознал с тях и съм ги приел като съществуващи за някого в съзнанието. Намирам божественото за някак си мистично и не винаги свързано с конкретен мит, поради което не това ме занимава. От поведението на близки зная, че са искрени християни, без да познават митологията на Библията, просто приемайки една по- горна и невидима сила за съществуваща.

 Мит и страх

 Дистанцирам или по- скоро диференцирам и страховете от митовете. Страхът от високо, от стихии, от големи неща или бързи движения, от силни звуци са ни вродени, те могат също да пребивават без митове. Стихиите, пък и нещата изобщо стават мит когато са свързани с някаква история, разказ. Когато са персонализирани с някое божество дори може да се комуникира с тях, като се спазват все пак нормите за общуване с много висшестоящ. Това вече са митове.

            Е, опазен бях от митове и страшилища в стихиите, от разкази за изумяващи чудеса и превъплъщения. Единствената за мен персонификация на злото, страшният човек с когото се въдворява дисциплината в детския ум бе някой си луд, когото не познавах и не съм виждал, със случайно име. В някои култури се е наложил Сатана, а в моя детски ум някой си Керто. В ония времена имало и такова име, но то види се не е достигнало популярността на колегата му. По късно рационализирах и образа на Торбалан. Осмислих го за себе си като лошият човек, който идва с торба да събере непрогледналите котета и палета и да ги разтреби. Предполагам в детските очи това е било непредотвратимата съдба, която изведнъж отнема толкова нежните и невинни създания, която кара да се лутат и вият кучките и котките с провиснали цицки. Ами ако този същият събирач на невръстни хване и дете? А? В педагогическите си усилия родителите ми не викаха Торбалан за помощник. Естествено нямах и личен Спасител. Не можах да повярвам в Символа на вярата, което не е толкова осъдително. Не можах да приема твореца, който решава да издави сътворените дишащи и прогледнали същества както прави Торбалан. Още много негови дела не харесах, така че ги оставих със сина му на богоизбрания народ.  

Обяснението по аналогия с образи предхожда рационалното.

            В приказките, които слушах и четях, наистина имаше змейове, но те бяха до един победими. Позитивно време! Един змей на Марк Твен дори надвиваха с пожарогасител. Най- близо съм бил до митологичното, когато кръговете от челядинки, с по- тучна трева по тях, ми бяха обяснявани от баба като игрища на самодиви, на тях се въртели магическите им хора. Тази култура на митичното въображение, която баба ми предаваше, вече не беше съвременна и я пропуснах като едро сито. Рационалните обяснения бяха достатъчно ясни и категорични.Това се отнасяше главно до природните, но не и социалните явления. Все пак, от безкрая на явленията рационалното обяснение бе отделило вече една част, като я бе лишило от митологичното и ни я представяше кратко, ясно, с математически символи. Много други явления и днес чакат своето обяснение и все още се възползват от красотата на митологичния разказ. Бързам да кажа, че това са етическите норми, социалното, психологическото. Казано с училищен жаргон митовете са в основата на «разказвателните предмети», докато рационалното е подредило вече природните науки.

 Зодиакалните знаци

            Първият мит, който, мисля си, успях да преборя бе за тайнствената сила на зодиакалния знак. (Е, може би не съм го преборил съвсем). Леките издания се надпреварваха да ме убеждават какъв съм и какъв не съм. В моменти на смазано самочувствие, на обърканост, аз им се доверявах, защото представяха моя зодиакален знак цялостен, с много положителни черти. Когато се намирах в ситуация на сигурност и увереност, обаче, виждах цялата несъстоятелност на вкарването на човек в тясната раковина на зодията. За да надвия тези внушения избирах да се вслушам в съветите на случайна зодия. По- късно установих простата типизация в тези писания и след като анализирах настроенията и желанията си четях тези зодии, които ми подхождаха на момента. Както вече всички са се убедили, това бяха общочовешки черти, които няма как да не съответстват на индивидуалния характер. Митът за зодиакалният знак се разсипа в много черти, които са ми присъщи, а същевременно са подчинени на различни знаци. Когато всичко ме обяснява, нямам нужда от единствено обяснение.

            Източният хороскоп изоставих по друга причина. Някак си възмутително ми беше да съм маймуна, кон, петел или свиня, тъй като се гордеех, че съм човек. Може би в своята наивна классификация на човешкото поведение нашият предтеча е наблюдавал тези маймуни, коне, петли и свине, оценявал е техните добри и лоши черти, съставял си е мнение за поведението им. Впоследствие е описвал другите използвайки това познание или пък е избирал за себе си един предпочитан комплекс от характеристики, като е приемал за свой тотемът на маймуната, коня, петела или свинята. Обричал се е на този положителен образ за цял живот. Аз избрах за себе си да бъда човек. Доколкото мога да бъда хитър като маймуна, достоен като кон, дързък като петел и попиващ всичко като свиня. Нито е лесно, нито е много успешно. Не всеки е като Брус Ли, който според противника си е ту змия, ту петел, ту разярен тигър. Обаче пътят е този, конкретната съвкупност от черти определя по- точно човека, отколкото принадлежността му към един клас, принадлежащ на краен брой сглобени вече образи, изградени от същите черти.

 Библейските и Християнски митове

            Митовете от Библията преживях с интереса на читател, попаднал на добър разказвач. Да не ги приема дълбоко ми помогна случая- не бях впримчен от църква или някой амбициозен мисионер. Особен ме отблъсна натрапеното чувство за вина. Не се чувствах виновен за това, че баба Ева с другаря си напуснали рая, нито за това, че Отецът е дал Сина си на разпятие. Към Първородния грях се отнасям не по- критично отколкото към навлизането си в полова зрялост и първите мокри сънища. Смятам ги за част от живота, при това не най- греховната. Не се почувствах по- длъжен и  от това, да се държа  вежливо с един бог, който в гнева си към хората предпочита да удари невинния си син, вместо тях. Помогна ми и една друга приказка- етнографско изследване за племена, разделени на кланове. Ако настъпи напрегната обстановка между мъже от двата клана, прието е мъжете да хвърлят копие към сестрите си, т.е. в същия клан. Това се обяснява с риска от межкукланова война за мъст, която би погубила племето. Не са един и два случаите в които бащи, притискани от висшестоящи, да реализират премълчаната агресия в къщи. Трябва ли детето на такъв баща да се чувства виновно? А защо да се чувствам тогава виновен, щом Йехова е решил да убие с чужди ръце Сина си, за да избегне по- големи беди, да бъде низвергнат примерно?

            Другите религии не постигнаха повече в ума ми. Възходът на проповядване на източните религии ме запозна повърхностно с Буда Гаутама, а съседството с Мохамед. Опитах се да си представя и обобщен трилик Бог, съчетаващ трите религии, но не стигнах до никъде.

            Оставих и Тримата в миналото- при техните поклонници.

 Българските митове

            Можеше този абзац да остане празен. Не чувствам близки всеобясняващи митове, даващи ни пример и тълкуващи поведението на нас, българите. Историческите личности определено ми допадат. Има за тях разказ и поука. Противопоставяли са се на силни и коварни империи, и ни дават смелост да надживеем бедствията. Обаче тези митологеми някак си изпитват силно противопоставяне днес. Биват вулгаризирани и подлагани на оспорване. Царете по принцип загубиха притегателна сила като модел на поведение. Колко близък може да ми бъде този, който властва над живота и смъртта на хората? Който си мери силата с мощната армия на съседа? Борис Кръстител бил избил семействата на противниците на покръстването. Хубав пример на християнска беззлобност, няма що! Иван Асен бил опрял България на три морета. Ами добре. Аз не мога да се поуча от него, от мен не зависи съдбата на страната, та ако оженя сполучливо дъщеря си да увелича размерите й. Мога да се поуча да увелича собствените си имоти чрез добра женитба на децата, но де ти в 21 в. такива послушни и следващи моя интерес деца. Общо казано, „С малко един самодържец може да бъде пример за един труженик”. Никой шеф не обича независимостта на зависимите, силата им, неподчинението на подчинените- Симеон Велики не е пример за Симеон Неизвестни.

            Светците, по разбираеми причини не бяха от моята митологична среда. Не вярвах в Божиите чудеса, не одобрявах пустинничеството и като великият шоп предпочитах да съм под манастирската лоза с добрия игумен отец Сисой (не бих искал да оскърбя монашеството, свещеничеството и отшелничеството. Просто са встрани от интересите ми).

            Партизаните и героите на социалистическия труд, които бяха в пропагандираната митология на социализма приемах някак дистанцирано. Да, знаех, че са добри хора, някои много читави, но това не бяха моите герои. Те бяха представени като по- изключителни от моята скромна личност. Между мен и тях беше сукнената покривка на президиума.

            Не станаха мои и целулоидно- дигиталните идоли на секс- насилие- поп&рок-а. Те се държаха ексцентрично, търсеха отличието, разграничаването, авангарда… не бяха от моя свят.

            Останах сам. Митовете и кумирите рухнаха.

 Да преподредя своите митове

            Искам сега, сам да избера своите митове. Метафорично казано, пред мен е глината, от която аз, човекът, ще меся богове. Още не съм решил какви. Дали познати, реплики на срутените или нови? Дали мои или неусетна проекция на обществен натиск? Не зная.

[Втори след княза 910]

УСЛОВНОСТИ

 Митовете се зараждат от реални факти и се отнасят за реални неща и лица

            Това условие- за истинност, е въпрос на съгласие, както и следващите. Никой не може да спре фантазията и родените от нея неистини. „Аз съм ва`ща леля” казваше по неволя героят на един мюзикъл и твореше мита за себе си. Колко му е да си измисля Крали Марко с невероятни сили и Шарколия, прескачащ от баир на баир. Това условие май е напълно излишно, но така ми се иска митовете да се формират от факти, а не от измислици.

 

Митовете се определят от средата

            „Ако ще е вода, да е в стомна” казва една българска поговорка. Дали ще открием при това мислене божество на морето в нашата митология? Съвсем различно е при морските и островни народи. На север няма митове за бамбук и палми, на юг- за елени, теглещи шейни. Югът разказва за лъвове и хиени, северът за вълци и мечки. Изтокът за маймуни, западът за чичнили и лами. Кой би разбрал мит извън познатата среда? И кой би го приел като значим за себе си и рода си?

 

Митовете се оформят в дейността по удовлетворяване на потребностите

            Естествено е да откриваме митове за страховете на търговци при търговските народи и за трудностите пред занаятчии при занаятчийските, митове за чудновати риби при народите от крайбрежията, митове за горски духове при тези, които си изкарват прехраната със сеч и въглищарство, митове за полски митологични същества при земеделските народи? При това, за да бъде приета една история, един мит, тя трябва да е за нещо значимо. Какво по- значимо от препитанието и продължаването на рода?

 

Митовете не се отнасят за свръхзначими явления, тези остават недостъпни за оприличаване

            В наше време има митове за Енергията. Има енергийни вампири, има магове, които дават „добра” и отнемат „лошата” енергия. Има места и тотеми- енергийни източници. Масата, материята не са популярни. Да не говорим за скоростта на светлината. Те са умонепостижими и не могат да бъдат оприличени и митологизирани.

 

Митовете се раждат и усвояват в условия на несигурност

            Когато времето е спокойно, обяснимо, човек не се нуждае от друго, митологично обяснение. Достатъчен му е здравият разум за да намери зависимостите между явленията. Казано другояче- представете си кога се разказват приказките? Дали когато е светло, ясно и хората са заети с привичния труд или когато нощта прави нещата непонятни, започват да се чуват и привиждат страховити сенки и шумове, а хората стоят безделни и уплашени?

[Втори след княза 910]

ХАЙДЕ и НЕ МЕ ЗАКАЧАЙ. Енергия и маса в двумерния континуум

            Те били двама. Единият енергичен, другият инертен. Където и да били, винаги единият се противопоставял на другия. Нелепа история.

            Примерно енергичният казвал „Хайде да се движим!”, а инертният се прозявал и викал „Не ме закачай, де”. Първият го ръчкал, бутал и тогава вторият малко по малко се раздвижвал. Започвал да действа, ангажирал се с идеята, така да се каже. Първият, вятър го вее него, току измислял ту друга посока, ту имал идея да се свърши нещо друго и пак „Хайде”, ама за другото. Вторият сърдито отвръщал „Не ме закачай, де” и си продължавал това, с което се бил хванал. Явно се различавали много в обичаите си, в нравите или пък по природата си, но когато били заедно се получавало нещо, вършела се работа. Много необичайна двойка били енергичният с неговото „Хайде” и инертният с „Не ме закачай”.

            Нормално е, че щом останели по сами, работата спирала. Инертният като че замръзвал. Не помръдвал, карал с това, което му дарявало небето. Прашясвал като изоставен скрин. Студувал, но как да се сгрее? Нали знаете, човек се стопля още докато цепи дървата, а не чак като ги запали. Като е неподвижен, на едно място му спират всички искри за живот. Другият пък все хвърчал насам, натам. „По задачи”, казвал той, но нямало нищо видимо. Само когато блъснел някого, ама съвсем случайно и пътьом се разбирало, че нещо е станало, и че съществува.

            Най- неестественото, защото те били толкова различни, че в нищо не си приличали, било това, че когато дълго са сами започвали малко по малко да се държат и като другия. Може да се каже, зараждал се другият в недрата им.

Примерно инертният. Лежал неподвижен, студувал, а в него нещо неусетно отначало, но все по- силно му казвало: „Самоунищожаваш се! ХАЙДЕ свърши нещо. Размърдай се.” И това си било негово „хайде”, зародило се вътре в него. Предполагам, лесно е да се разбере, че ако си натрупал в безделие бая меса, отвътре ще ти дойде да станеш да ги подкрепиш с нещо.

Другият пък, дали от умора или от изчерпване, ставал (малко пресилено е, но нека го кажем) по- улегнал. Започвало да му се иска да не променя нещата, да не го закачат. Наистина тези му решения не ставали съвсем материални, но все пак могат да минат за такива. Аз съм склонен да твъдя, че всеки „търчи- лъжи”, когато е укроти и изстине става практичен. Даже познавам един, който все се разпореждаше, препираше се, сновеше насам- натам, но когато овдовя започна да се застоява в къщи, взе да му харесва пропуснатото спокойствие, а веднъж го видях да си простира и чорапите. Дори разправял на съседи, че завил изгорял бушон и в къщи му светнало.

Тук малко ще се помъча да уточня. Ние си мислим, че да викаш „Хайде” е лесна работа, че това е само да сочиш с пръста си и да не похващаш нищо със същия пръст. Светът се пълни постепенно с такива и дори учените прогнозират, че един ден ще има само вождове и нито един  индианец. Само палци, сочещи във всички възможни посоки, без поне пет събрани, да донесат една кофа с вода. Ентропия. Аз не мога да си представя това. Всеки ентусиазъм изстива. По естествени причини се появява онова бавното, методичното, инертното, което предпочита покоя (до време, естествено) и което расте и расте в своето пренебрежение към хайде- то.

Засега проблемът е друг. Има толкова насъбрала се инерция, че каквото и да опиташ,все срещаш съпротива. Едва си започнал да правиш нещо, а всяко нещо става с хора, и тяхното „Не ме закачай” ти убива всяко движение. То е като да се опиташ да прокараш през графит  или оловна пластина квант светлина. Сигурно можеш да се справиш, ама ако впрегнеш толкова енергия, че да унищожиш и пресътвориш света, но всеки си има ограничения. Една кибритена клечка не може да стопли шепи, та камо ли да разтопи ледените шапки на полюсите. Мисля си, че вариант А е да ровичкаш малко по малко, като тънък лазерен лъч, а вариант Б е да се впрегнат много енергии, та да подпалят задниците на тия, дето все викат „Не ме закачай”. Все пак, няма да твърдя, че и свят само от ентусиасти е нещо добро. Знаете, започват конфликти, сблъскват се интереси, Става нажежено до непоносимост. Това са вълни, потоци, триения, гръмотевици. Може би с такива движения се местят планини и континенти, но кой би казал, че щастието е в това?

[Втори след княза 910]

СТЪПКИ КЪМ СВЕТЛИНАТА

В мрака на Темната дупка над Лакатник, където нямаше Аристотелеви сенки и Фаустовски кучета седях и се вглеждах в прозрачността на Жековото езеро, неподвижната вода на което изобщо не променяше пречупването на охрестите цветове на дъното под лъча на прожектора ми. Гледах сякаш вечното мълчание и  неподвижност.

За мен, предпочитащия шумяща с безброй мелодийки при всеки пад вода, това беше като снимка. Подвизавах се в запечатания свят на нищото. Една метафора на смъртта. Нищо! Не помръдват никакви флуиди, всичко тленно се е разградило и не съществува. Само пръст, влага и спарен въздух. Дойде ми на ум, че предвиждам края, в оня смисъл, че го виждам преди самия него. Настоящето на двадесетгодишният, насред бъдещето на предстоящото нищо. Помежду тези събития имаше някакви тридесет, четиридесет или шестдесет години, които, дано се случи, ми принадлежаха. В този момент имах спокойствието да намисля с какво да ги попълня. Така или иначе, годините трябваше да минат. Може да са еднообразни, може по принуда, но мога пък да си избера нещо, което би ми било полезно или приятно.

Не мислих дълго. По това време, както всеки младеж пишех поезия. Реших, че това е доста извисяващо душевно и е по силите ми. За друго изкуство не чувствах необходимата дарбица или поне чувство, че е занаят и ми е по силите. При това поетите в моето въображение бяха все млади и вдъхновени. Така запълних плановете си за близкото бъдеще, до 25 да речем.

Следваше време, отдадено на семейство и труд. Семейство с деца, разбира се. Който не остави поне деца, какво изобщо е оставил? Трудът пък бе онова задължително действие, което всички живинки повтарят с всяко поколение, та мен, като човек ли да подминава?

Трябваше да постигна и нещо обществено полезно. Всеки човек трябва да допринесе нещо за обществото в което живее. Александър строил градове, Каракала- бани, вярващите- църкви, венецианците- мостове, Сали Яшар правил каруци. Всеки трябва, ако не се смята за изхвърлен от обществото да изпълни някакъв дълг към него. Нещо веществено или да отслужи някаква обществена длъжност в интерес на обществото. Това към 40- 50, хайде нека са 55. J

После може философия. Успешните философи са възрастни. Имаш опит и виждаш ясно и миналото, и това, което е, и това, което те чака.

Премислих тогава и прецених, че планът е достатъчно кратък и така да се каже, в реален времеви мащаб. Мислих си „Изпълним или не, нека го имам, пък после ще видим какво ще се случи”

По някое време, след като поседях още, вгледан в пещерното езеро чух стъпки. Проблясна светлина и дойде друг турист. Той поздрави. Отговорих му. Не го виждах добре, нали знаете, че като ти свети в очите, не виждаш добре какво има зад светлината. Попита ме накъде съм и аз казах, че ще се изкачвам. Той порови с носа на обувката в камъчетата по пода и каза „Аз съм за надолу. Всеки си има път, ти вече знаеш своя. На добър път!” След това лъчът му се премести и той си тръгна. Аз се понадигнах и моето изкачване към дневната светлина започна.

Минаха години. Мина времето за поезия- поети, поетеси, четения, възторзи. Мисля, че добавих към литературната ентропия депозитните екземпляри, които прашясват в Народната библиотека. Създадох семейство. С две деца, такава беше модата. Пак според обичая се разведох поради „несходство в характерите”, което също беше модният израз. Полагах труд за обществото, плащах си отчисленията и данъците, дори станах малък началник. Че и домоуправител бях. Захванах и философията (без правото) и гледам, четат ме хората…

Което е до днес, свършено, несвършенообобщих: Не е важно с какви постижения, срокове и самохвалства минаваш пътя си. Важното е да извървиш стъпките си. Нито ще те похвалят, нито ще те наградят, нито ще те забележат и запомнят. Просто трябва да изминеш пътя си до светлината.

[Втори след княза 910]

ЕВРЕИТЕ

Този обичан от бога си народ е с много спорно мнение сред хората. Сега отношението към него е мерило за цивилизованост и демократичност. Аз също не мога да го пропусна, макар, че имам много недостатъчни контакти за да имам изградено преобладаващо мнение. Всъщност това е именно част от митологията. Ако познаваш достатъчно едно явление, това е наука, ако боравиш с „разправят”, „чувал съм, че”, „в Книгата пише…” това си е митология.

И така, аз ще боравя с  чуто от другиго. Един от оформящите предубеждението ми разкази е следният: По време на Втората световна война, в едно село били евакуирани евреи. Предстоял Великден и бабите се заели да месят козунаци. Напълнили с бухнало тесто съдовете, а то като в приказката преливало и преливало. Тогава се обърнали към евреите, да им услужат със съдове. Онези им предложили нощно гърне. Незлобливото отношение на местните било, че евреите са много нехигиенични. Чистосърдечни, те не си и помислили, че идеята може да бъде да се оскверни свещения хляб. Наистина, това е чуждо- съвременно тълкуване, но не мога да си представя евакуирани, които носят цукало да не разполагат с тава… Пак така не мога да се нарадвам на дружелюбното и гостоприемно отношение на своите.

Друг разказ свързан с евреи е за раздавани през купонната система след същата война одеяла. На ред  пред нашите било мъхесто, наеопоскано от молци одеяло. Взели го те, но една еврейка се примолила и й го дали в знак на приятелство. Следващото било жилаво, трайно и изтепано, но в никакъв случай мъхесто. Това одеяло, с приписаната му история, се пази и до днес, като в него има пак двусмислие. Дали нашите са били изхитрени от еврейката или тя самата в хитруването си е взела нещо нетрайно и само на вид привлекателно?

Моят досег с евреи е беден. Закачал съм една- две еврейки, но те не са ми позволили по- значително сближаване, така че не мога да твърдя нищо. Единствено мога да споделя една, отново двойствена случка, от живота ми, която шеговито пренасям върху този народ. Купих си евтино компютър втора ръка. В него бяха съхранени файлове, филми и документи, отнасящи се за Третия райх. Бяха много интересни. Подразбираше се, че бившият собственик е синдикалист и евреин. За да не бъде на открито, скътах компютъра в тясно място и почти след няколко дни той изгърмя. Диск, дъно, пълен крах. Едното обяснение беше, че съм го бутнал на място с недостатъчна вентилация и е прегрял. Може пък и от него си да е, в стенд- бай режим някои правят пакости. На мен обаче ми дойде на ум и другата идея- „Много са хитри тези евреи, бе. Да се отърве от компютъра само дни преди да се скапе”. Това по себе си е нелепа, за мен смешна идея, която аз запазих и споделям именно като такава.

Та, по отношение на моя персонален мит за евреите, който вече ви разказах, мога да дам и някои пояснения: Фамилните ни предания не съдържат нещо антисемитско. Недостатъчното познаване на този етнос го прави различен от моя, българския. Първата реакция за опознаване- чрез сближаване с младите еврейки е допълнила чувството за дистанция. Социалното мнение за евреите като нехигиенични и като хитреци е възприето и съществено определящо при интерпретиране на събитията от личния живот. В мита ми за евреите не са отразени библейските митове, които, общо взето, добре познавам, но от тях ми се е наложило едно доста негативно мнение, че Лотовите дъщери, най- почтени в Содом, са доста изпуснати, че Давидовото племе доста жестоко се е отнасяло към необрязаните, сред които съм и аз, а Мойсей след като написал „Не убивай” избил доста евреи. Все пак, у мен има достатъчно разум за да преценя, че библейските митове се отнасят към съвременните юдеи толкова, колкото онези за Троянската война към съвременните гърци. Така моята лична митология изразява само различието, но е бедна от към това, кое и доколко е различното. Естествено това не ми пречи да съжителствам безконфликтно с Исаковото коляно в редките моменти, когато това се случва по същия начин както с Измаиловото или което и да било друго.

[Втори след княза 910]

On 3.07.2017 г. at 10:51, Втори след княза said:

ТРУДЪТ

В елинската митология божеството на труда е съвсем мизерно. Не фигурира в трагедии и епоси. Сред дузината Олимпийци има богове на войната, на търговията, на изкуството, на плодовитостта на земята. Наистина, за какво им е божество на труда, щом той се извършва от туземци или роби? Да си го почитат тези, които човъркат земята и пасат свинете. Елините са високо над тези работи. Библията си има един бог, там е ясно. Нямат други, нямат и на труда. Индия има безброй божества, сигурно имат и на труда, скътан между бога на маймуните и този на цветята.

За мен трудът е задължителен за живота и означава онова усилие, което правим за да живеем. Трудим се за да си изкараме прехраната, да си осигурим жилище, да има хигиена, да дишаме и да се движим. Всичко е труд. Всяка дейност. Останалото е безделие и сън. Дори за да срещнеш сътрапезници, все е труд. Да гостуваш, също изисква да се приготвиш, да спазваш нормите за приличие при гостуване, да се отплатиш. Приятен, но труд.

Отношението ми към труда в този смисъл е някак си всеобхватно и повърхностно. Не можеш да си педант в безброй едновременни дейности. Усвояваш и бързо препращаш към навиците. Вниманието е концентрирано към новите дейности, които чакат да бъдат усвоени или към важните в момента. Другото е на самотек.

Митологичните стожери на моето възприятие на труда  са малко встрани от идеята за прилежание. Прочее, в интернет тази дума на български се среща много рядко, едва в няколко религиозни текста. По- познати са термини за работа като „джаста- праста”, „пет за четири”, „надве- натри”, „през просото”. В тая област са и моите митове.

Имало едно време две сестри- Джаста-Праста и Циндил-Миндил. Първата била пъргава, непостоянна, втората прилежна, искала всичко да е доизкусурено. Наближавал Великден. Първата набързо си приготвила нова дреха, втората още я бродирала с изкусни цветя, когато празникът дошъл. Джаста- Праста излязла на хорото и така мятала своите поли, че никой не видял лошите бодове, а Циндил-Миндил гледала през плета и не смеела да се покаже, зер имала големи изисквания към себе си. От тогава са поговорките „Джаста- Праста, на хорото, Циндил- Миндил през плет гледа.” И „ Ако шевът ти не е добър, върви по- бързо да се не види”

Втората приказка е за една хубава вдовичка, която имала двама кандидати. Единият- мъж в разцвета, другият млад левент. За да няма обидени, тя обявила състезание- който пръв обиколи просената й нива, той ще я вземе. Тръгнали претендентите, зрелият мощен, много силно мотивиран, защото знае какво ще получи, здраво напредвал. Вторият обаче имал неоспоримото качество да го харесва вдовичката. Като видяла накъде отива работата, обреклата се викнала: „Карай през просото, момче, през просото!”

Като гледам и други народи я карат през просото. Изразите „китайска работа” и  „циганска работа”  са именно за такова отношение към труда. Обаче китайската икономика върви. Индийската също. Произвеждат се бързо и съответно евтино малотрайни стоки, които скоро трябва да бъдат сменени. Колелото на икономиката се върти на пълни обороти. При това, с днешния кратък срок за поява на качествено нови изделия, дълготрайност на старите не е необходима. Защо да се правят качествени касетофони, които скоро ще бъдат изместени от Си-Ди и още по- скоро от флаш- памет? Това е вече моят съвременен мит. От масовото производство на  грамофони плочи до масовия МР-3 плеър има още съществуващи носители на звук на плоча, лента, аудиокасета, видеокасета, диск. Качествени. И защо?

Мислите ли, че Рабле е пишел (трудил се е) качествено? Пийвал си е и все едно е разказвал на сътрапезници приказките за Пантагрюел. Сервантес разказвал в хана, Чосър сред кервана от поклонници. Цялото прилежание е да довършиш започнатото в срок, който да не е отегчително дълъг за слушателите. Съвсем друг е въпросът за дарбата, но него не обсъждаме. Ами стрина Пена, на село? Колко прилежна може да бъде при правенето на лехи? Уж ги прави едни и същи, а реколтата е различна. Нима може да вярва в качествения труд? Е, има едни начални изисквания, които трябва да се покрият, но те са далеч от идеал и голямо внимание. Защо да се пресилваш? Съдбата е такава шегобийка, че често направо се подиграва с тези, които са решили да направят нещо изключително и подкрепя тези, които правят нещата с лекота- лекота и за излъчвателя и за приемника на информация или там, каквото е. По панаирите е пълно с кичозни дрънкулки. Търговците знаят кое се търси и няма да извадят на сергията Ел Греко или Архимед. Галилей е четен от много по- малко, ама много по- малко отколкото Ностарадамус. Сега, във време за масово производство и определяне цената на продукта от пазара, няма Аристотели- Мефистофели. Цени се достъпното, евтиното, това, което можеш да захванеш и захвърлиш, положил минимален труд, толкова колкото и производителя. Само колекционери се интересуват от вечни картини- потъмнели от времето, вечни къщи- студени и грамадни, вечни дрехи- демодирани и обезцветени. Време е на еднодневките- разбирай и вещи, и автори, и звезди.

Моят личен досег с труда започна от селскостопанския труд. Още от времето, когато жътвата е била най- тежкият и важен труд основното изискване било „Важното е да няма сакатлък”. Това изискване и до днес е важно и за мен при брането на плодове, и при коя да е селскостопанска работа. В индустриалния труд, където се гони количество, най- важно е да си в срок и с по- голяма бройка. Бракът е планиран и качеството се дели на категории, така че отпадъкът е нормална част от труда. Няма идеален по качество производител в машинния труд, има такъв, който изкарва повече бройки– изкарва повече въглища, работи на повече машини, може да изпълнява повече операции. Този, който работи по- качествено го премират за това, че е изработил повече бройки с високото качество, а не за свръхкачество. В интелектуалния труд пък нещата са още по- неясни. Не е ясно кое е качествено, така че на пръв план изпъкват тези с високи покровители- държавни служители или редактори. Така се раждат спорни произведения като църквата в Царевец и паметникът пред НДК. Когато се появи такъв критерий като патронажа, нещата загубват всякакъв критерий. Тъй че изкуството може да научи човек само на това да се вре и да намери по- стабилен патрон. Талантливите са безценни, но не всеки може да се „уреди” и да има стабилни доходи и пазар. Нейсе. Като поука от това всичкото стигнах до извода, че освен да няма сакатлък, трудът изисква да свършваш всичко на време, с максимална продукция, с приемливо качество и да бъдеш в добри отношения с факторите, които оценяват. Мисля, че поуките ми бяха изпитани и надеждни.

Накрая мисля да изфабрикувам генеалогията на Труда в моята представа. Трудът, си мисля, е ипостас, друго лице на Живота и те не могат едно без друго. Негова жена е Необходимостта, той се съобразява с нея и всичко което сътворят е техен съвместен плод. Трудът, при това определение, е достъпен за всички живи същества и не е само човешка проява. Чехълчето, боднато с игла, което избягва от нея, физически извършва работа- премества маса на разстояние. Следователно се труди.

Моята молитва към „божеството Труд” би била : „Моля те, нека те има, чрез теб имам Живот!”

 

[Б. Киров 6256]

On 8/31/2017 at 22:02, Втори след княза said:

Като гледам и други народи я карат през просото. Изразите „китайска работа” и  „циганска работа”  са именно за такова отношение към труда. Обаче китайската икономика върви. Индийската също. Произвеждат се бързо и съответно евтино малотрайни стоки, които скоро трябва да бъдат сменени. Колелото на икономиката се върти на пълни обороти. При това, с днешния кратък срок за поява на качествено нови изделия, дълготрайност на старите не е необходима. Защо да се правят качествени касетофони, които скоро ще бъдат изместени от Си-Ди и още по- скоро от флаш- памет? Това е вече моят съвременен мит. От масовото производство на  грамофони плочи до масовия МР-3 плеър има още съществуващи носители на звук на плоча, лента, аудиокасета, видеокасета, диск. Качествени. И защо?

Пишете много добре и определено бихте имали успех и читатели, ако публикувате тези текстове.

Изваденият от мен цитат мисля че е ваш мит, защото нещата с китайското производство се променят много динамично. Малко цифри:

https://www.ft.com/content/61bc103a-e38a-11e6-8405-9e5580d6e5fb

Китайските купувачи през 2016 са купили 30 процента от всички луксозни стоки в света, за сравнение, американците са купили 23 процента от такива стоки, а европейците 19 процента, останалият свят без Азия само 7 процента, точно толкова, колкото произвеждат самите китайци - качествени и луксозни стоки. Но тенденцията при тях е да увеличават това производство по простата причина, че имат разширяващ се пазар за качествени стоки, ето вижте какво става с китайската средна класа за някакви си 22 години:

http://www.businessinsider.com/chinas-middle-class-is-exploding-2016-8

от 4 процента през 2000, тя ще бъде 76 процента през 2022 - това са повече купувачи с пари в джоба от цялото население на Европа и САЩ взети заедно. Нещата се променят, митовете също.

[Втори след княза 910]

Преди 13 часа, Б. Киров said:

Пишете много добре и определено бихте имали успех и читатели, ако публикувате тези текстове.

Благодаря, че ме четете.

Мисля, че публикацията тук е приличен успех, а читателите са достатъчно.

Зарадвах се на оценката ви и това е хубаво, нали?! 

[Б. Киров 6256]

Преди 47 минути, Втори след княза said:

Благодаря, че ме четете.

Мисля, че публикацията тук е приличен успех, а читателите са достатъчно.

Зарадвах се на оценката ви и това е хубаво, нали?!

Прав сте, тук четат доста хора. Дали е хубаво, мисля че да, щом сте се зарадвал, винаги е хубаво.

Най-добрият в късата проза, според мен, е "великият шоп", както го определяте, Елин Пелин, няма по-даровит от него в тази област на български език - ако езикът беше по-разпространен, щеше да е близо до Чехов, но уви, езикът не е. Друг много добър в тази форма е Дончо Цончев, дарба божия, но не може да се мери с Елин Пелин.

Вашите работи ми приличат на тези от "Под манастирската лоза" и "Черни рози", късният Елин Пелин, освободен от сюжет и конкретика, почти на границата на символа. Е, сега да не ви възгордея, казвам "приличат", същият начин на възприемане и израз, способност да хващате всички нишки в един образ - особено добре ви се е получило в "Стъпки към светлината", то си личи и от трите одобрителни знака. Това си е дар /който аз нямам/, но виждам у други, така че ви го посочвам /ако и сам не сте го установил/, можете да си правите с него каквото пожелаете и каквото ви радва, но това което искам да ви кажа е - ако продължавате да пишете и това ви харесва, там ви е силата, не във фрагментирането, а в събирането в един образ.

Без никакви претенции ви го пиша, нито пък съм професионален литературен критик, така виждам прочетеното, може и да греша.

[Малоум 2 2007]

Да-а-а! И  един шоп наистина се е изказал кратичко:

"Работа ли?.. И у сутиен да ми я турите, пак не я барвам!"

...

Дончо Цончев ми е от любимите автори - "Хубавата Мария" си е направо "философия" на соц.преживявания, въпреки строя. (ОТ него съм видял определителната фраза за тогавашни нужди: "Хляб, телевизор и топло!") - и т. н. др. разкази и новели.

...

[Втори след княза 910]

НЕОБХОДИМОСТТА

Не става мит от математическото „необходимо и достатъчно условие”, нито от философската необходимост, под която всъщност разбираме закономерност. Това са научни термини. Аз ще разгледам онази необходимост, дето е свързана с труда и усилието. Необходимостта, за която казваме „необходимия човек”, „необходимост от храна”, „необходим ремонт”, „не сте извършил необходимото, колега”,необходимо е изкуствено дишане”, „адски ми е необходимо”.

Явно, от самата дума е, че пред нас имаме някакво препятствие, което не можем да обходим. Няма заобиколни пътища за да се справим с него и трябва да го сложим най- напред в дневния си ред. Това е едно пространствено, видимо обяснение на думата и ни дава начална основа за разбирането му именно като нещо от изключително значение, от първа потребност, задължително, неизбежно, съществено, нужно, непременно и неотменно, незабавно и включва дори думи като несесер (Nécessaire фр. необходимо) като нещо, което трябва да ти е постоянно под ръка, съдържащо средства за решаване на ежедневни потреби. Разбирането на тези синоними като гнездо дават облика на синкретичното „необходимо”, нещо което е по важност, време и място непосредствено пред разрешаване. Нещо абстрактно, което изисква да направим друго нещо- реално.

Тъкмо в това, че действията ни са насочени към избор на пътя за преодоляване на необходимостта се проектира свободата на волята. Необходимото се явява в ролята на проблем, мотив, подбуда, но нашата реакция е индивидуална, свободна и резултат на избор. Пак отбелязвам, че не разглеждам философското разбиране за необходимост и това ще илюстрирам с пояснението- Ако режа клона на който седя, аз ще падна и това е философската „необходимост”, но за мен лично това никак не е необходимо и мога да го избегна чрез разумно поведение. Няма повече да коментирам тази необходимост, означаваща „закономерно следвана от… и задължително условие за…”, тя не е мой приоритет.

Митовете, които лично аз имам като разкриващи що е то необходимост и даващи ми предписание какво да правя са следните.

На първо място усвоената от нас българите от училищната скамейка приказка за неволята, в която и познанието, и умението идват с проблема, и с онази невидима неволя, която някои чакат като идване на Годо. Ние обаче знаем, че Годо никога няма да дойде и е най- добре да си плюем на ръцете и да свършим това, което Господ в кошара не вкарва. Това е първото видение за едно земеродно, силно и непредсказуемо божество, което е парадоксално страшно именно със своето отсъствие.

Вторият мит, който ми влияе е почерпан от вица за българинът, служещ на кораб на Великата Британска империя, който превозвал кралицата. При неважни обстоятелства тя паднала зад борда. Капитанът извикал „Голяма награда за този, който спаси Нейно величество”. Никой от екипажа не помръдвал, уплашени от вълните и акулите. В един момент се чул плясък и скоро матрос Ганев доплувал със спасеното величество. „Вие българите сте изключителни герои”, промълвила кралицата. „Така е- отговорил матрос Ганев -обаче м… му на този, дето ме бутна”. Подобно е и преживяването на Исус, който моли да го отмине горчивата чаша, но неговото е по- смирено и предсмъртно, докато нашенското е дейно, активно, надвиващо в условия немислими за другите. Безбожно и богоборческо. Все едно Иисус да би викнал „Да, Аз съм Агнецът, но мамицата ти, о, Господи!”. Звучи много по български, нали? Сигурен съм, че така е изглеждала и неволята, която е подбуждала за победа българските войни в началото на 20 в., пък и в други времена, защото независимо от амбициите на владетелите, простият селянин е бил този, който държи оръжие в ръце и смело сърце сред незащитени гърди. Вероятно след гърма на победите и той си е казвал „Че сме герои, герои сме, но м… му на този, дето ни вкара в тази война”

А сега малко ще генерирам митове за тази Необходимост, Неволя или което и да е от синонимното гнездо. Образът, който ми иде на ум е на моята баба, отгледала пет живи деца. Ще рече била вечно заета и всичко, което е правила е било невъзможно за отлагане или обхождане.

Дошли някакви езически празници. Вълчяци ли, мишяци ли, дни в които не бива да се вкарва гребен в косите за да не настъпят много вредоносни последици. Дъщерята на баба Необходимост се възпротивила на сутрешното сплитане и излязла с този митологичен аргумент , че децата разправят, че така и така, щяло да е много страшно, ако на този ден да се сресва човек, на което суровата майка, която не търпяла несвършена работа, казала: „ Не ги слушай, това е за залудните хора”. От тогава религиозните и езически ритуали в дома ни се извършват само когато сме залудни, когато няма нищо необходимо за вършене и довършване, и само тогава можем да се отдадем на удоволствието от празника. Нашите ангажименти, свързани с реалността, винаги ще са с предимство пред тези, отнасящи се към иреалното.

Баба Необходимост не познаваше спокойното напътствие, когато трябва да се свърши нещо. Единствените изрази тогава бяха „тЪрчи” и „бЪрже”. Не казвам, че всички от рода са ги усвоили в ежедневния си живот, но всички знаят, че щом има да се върши нещо по необходимост, то се върши незабавно, бърже и с търчане.

А иначе баба Необходимост никога не командваше с крясъци. Просто, когато застане пред тебе, ставаш послушен и гледаш с четири очи. От това, което трябва да се свърши не можеш да избягаш.

[Б. Киров 6256]

On 9/16/2017 at 22:43, Втори след княза said:

Вторият мит, който ми влияе е почерпан от вица за българинът, служещ на кораб на Великата Британска империя, който превозвал кралицата. При неважни обстоятелства тя паднала зад борда. Капитанът извикал „Голяма награда за този, който спаси Нейно величество”. Никой от екипажа не помръдвал, уплашени от вълните и акулите. В един момент се чул плясък и скоро матрос Ганев доплувал със спасеното величество. „Вие българите сте изключителни герои”, промълвила кралицата. „Така е- отговорил матрос Ганев -обаче м… му на този, дето ме бутна”. Подобно е и преживяването на Исус, който моли да го отмине горчивата чаша, но неговото е по- смирено и предсмъртно, докато нашенското е дейно, активно, надвиващо в условия немислими за другите. Безбожно и богоборческо. Все едно Иисус да би викнал „Да, Аз съм Агнецът, но мамицата ти, о, Господи!”. Звучи много по български, нали? Сигурен съм, че така е изглеждала и неволята, която е подбуждала за победа българските войни в началото на 20 в., пък и в други времена, защото независимо от амбициите на владетелите, простият селянин е бил този, който държи оръжие в ръце и смело сърце сред незащитени гърди. Вероятно след гърма на победите и той си е казвал „Че сме герои, герои сме, но м… му на този, дето ни вкара в тази война”

А сега малко ще генерирам митове за тази Необходимост, Неволя или което и да е от синонимното гнездо. Образът, който ми иде на ум е на моята баба, отгледала пет живи деца. Ще рече била вечно заета и всичко, което е правила е било невъзможно за отлагане или обхождане.

Дошли някакви езически празници. Вълчяци ли, мишяци ли, дни в които не бива да се вкарва гребен в косите за да не настъпят много вредоносни последици. Дъщерята на баба Необходимост се възпротивила на сутрешното сплитане и излязла с този митологичен аргумент , че децата разправят, че така и така, щяло да е много страшно, ако на този ден да се сресва човек, на което суровата майка, която не търпяла несвършена работа, казала: „ Не ги слушай, това е за залудните хора”. От тогава религиозните и езически ритуали в дома ни се извършват само когато сме залудни, когато няма нищо необходимо за вършене и довършване, и само тогава можем да се отдадем на удоволствието от празника. Нашите ангажименти, свързани с реалността, винаги ще са с предимство пред тези, отнасящи се към иреалното.

Баба Необходимост не познаваше спокойното напътствие, когато трябва да се свърши нещо. Единствените изрази тогава бяха „тЪрчи” и „бЪрже”. Не казвам, че всички от рода са ги усвоили в ежедневния си живот, но всички знаят, че щом има да се върши нещо по необходимост, то се върши незабавно, бърже и с търчане.

А иначе баба Необходимост никога не командваше с крясъци. Просто, когато застане пред тебе, ставаш послушен и гледаш с четири очи. От това, което трябва да се свърши не можеш да избягаш.

Изконно българско, ако отместим фокуса от личното

[Втори след княза 910]

Благодаря. Колективните митове са функция от личните. Публикуваните имат по- висок коефициент/множител, ако са докоснали повече хора. 

Още веднъж, благодаря.

[Втори след княза 910]

On 3.07.2017 г. at 10:51, Втори след княза said:

СЪДБАТА

Естествено, че на съдбата може да се влияе.

На сън, на един човек му се присънил Господ. Човекът го попитал защо едни имат по- успешна съдба от други, а Господ вместо да отговаря му показал Стената на съдбата. От там течали безброй (е, 7- 8  милиарда) чучурчета. Едни по- слабо, други по- силно. Това била благодатта, която се изсипвала персонално на всеки от нас. Нашият се поинтересувал кой е неговият чучур и му го показали. Едва капел. С голямо смущение попитал дали може да го отпуши и Господ свил рамене. Явно му е безразлично. Тогава нашият взел една пръчка да промуши чучура, но пръчката се счупила и го запушила съвсем. На сутринта роднините го намерили изстинал.

Няма съмнение, че всеки си управлява съдбата. Лошото е, че не знаем със сигурност последствията на действията си, което е всъщност управлението. Като прибавим и действията на другите ни съжители на Земята, нищо не може да се прогнозира. Заради тази хаотичност, явно и Бог е свил рамене. Какво значение има, ако някой е направил живота си да му шурти, а друг едва да църцори- като ракията, която му е достатъчна за радостта в ежедневието. Какво значение имат движенията на отделните атоми и молекули, щом енергията, която ги задвижва е в достатъчно количество? Щом от споменатата „благодат” има за всички, какво значение има една седем милиардна?

Литературно- философският диалог между произведенията „Задиг” на Волтер и „Жак Фаталиста и неговият господар” на Дидро ме е очаровал. Задиг е играчка на Съдбата. Жак уж също, но той вече прогнозира какво може да му поднесе тя и реализира волята си, пък каквото ще да става. А кой е господарят на Жак все се питаме? Има ли значение? Може да е и Съдбата, какво от това?

Идеята, че съдбата на човек е онова Брауново движение, което зависи от действията на всичко, което може да влияе в някаква степен ми помогна да отхвърля християнското, пък и богомилското разбиране за противоборство между Бога и Сатаната. Дори за хората, които са ги приели като основополагащи в митологичните и религиозните си системи, тези персонажи нямат по- голямо влияние не само от мащабните геологични, климатични или политически промени, но и от действията на непосредственото обкръжение. Та нали и промените на температурата на флуидите, предизвикващи Брауновото движение се осъществяват чрез непосредствените движения на съседните молекули. Какъв ти Сатана, какъв ти фатум?

Неподчинението на съдбата, свободата на волята се изразяват в активността на човек, целенасочено да броди в океана от хаотични частици, в посока към своята Итака. Това може да стане, но може и да не се случи. Вероятности. Тази безизходица, усещането, че колкото  и да съм се отърсил, Съдбата е наблизо, не е необичайна. Променливи- много, разум- ограничен. Винаги нещо или някой може да ти измени пътя. Тогава на ход е силата на нашата упоритост. „Когато не можеш, опитай се пак”, казва предтечата на българската енциклопедичност- Дядо Петко. Естествено, ако това, да си запушиш чучурчето не е окончателно :).

Наистина, в горните редове ставаше дума за едно хаотично движение на частици, една от които съм аз, при това тези частици са равни. Какво би станало, ако съобразим, че „Бог е геометър”, както казва Платон и въздава всекиму според големината на имота му? Ако сред дребните молекули има едно несъизмеримо спрямо тях кану и с него Робинзон отива на друг остров? Това е и смисълът на по- голямата маса, тя става по- инертна за резките промени на съдбата. Тези, които имат по- голяма собственост могат да срещнат болестите и бедствията по- спокойно. Могат да гледат спокойно игрите на съдбата и да си присаждат колкото искат сърца… до съдния ден. Защото краят несъмнено настъпва. За всички. Съдбата не може да го отмени, нито каквито и да е случайности, късмети, дялове и предсказания.

Ами една друга възможност? Ако можем да регулираме казаната „температурата на флуида в който пребиваваме”? Говори се за„прегряваща” или „изстиваща” икономика и държавите вземат мерки. Това изключително влияе върху индивидуалните съдби. Умелото държавно ръководене може да избегне многобройни лични нещастия. Да бъде охладен света, когато сблъсъците станат прекалено чести или рисково силни, да бъде контролирана средата, така че да не изстива до температура в която се прекратяват взаимните контакти и спира инициативата, това е връх в политическите умения…  А всичко започна от метафората за съдбата като Брауново движение.

МОЛЕКУЛАТА ПЕШО

Молекулата Пешо имаше разум. Атомче разум, но все пак… Неспирно го лашкаха наляво и надясно, нагоре и надолу, напред и назад, сиреч по трите измерения разни полета и сили, удари на съседните молекули, а непонятни влияния и присъствия го разграждаха и наново го синтезираха. То какво ли да ти е понятно с атомче разум?

Когато имаше мигове на покой, молекулата Пешо можеше да помисли какво става и как да се спаси. Тези мигове ги имаха и другите молекули, но никоя не опитваше такова нещо. След дълги разсъждения, до ума на Пешо дойде прословутата и до днес мисъл, че за да се предпази от външни влияния трябва да се огради. Лесно дума се дума, трудно дело се действа. Наистина, някаква ограда би имала смисъл да го предпази от това, да не го блъскат постоянно, да не му избиват електроните и да не му крадат от градината атомите, т.е. да не навлизат в личното му поле, най общо. Най- напред възникна въпросът за материали. Нали всяка ограда се прави от нещо, от материя някаква. Трябваше да взима отвън или да тегли от себе си. Пешо започна да събира отломки от безбройните сблъсъци и що- годе скълъпи една ограда. Каменна. Силикатна. Като да бе чел „Трите прасенца”, той постигна това, да има защита от тези, които са колкото него. Като се почувства някак си защитен, Пешо си каза „Да имаш обвивка е добро” и беше прав. Продължаваше да събира атомче по атомче, скътваше ги зад оградата и скоро наедря. „Да бъдеш голям е добро” каза си той и беше отново прав. Съдбата се съобразяваше със закона за всемирното притегляне и колкото повече растеше, толкова повече отломъци се прилепваха към него. Пешо стана една голяма молекула, защитена с ограда. Когато към него полетя една друга голяма молекула, той устоя на удара, а тя напусна полето му. Някои малки обаче се приютиха наблизо, но те не му създаваха проблеми, освен когато ставаше много напечено и отвсякъде се блъскаха и нервно претендираха за място молекули, самотни атоми и електрончета.

Като стана по- значим, Пешо стана и по- тежък, а и по- неподвижен. Не само той привличаше повече, но и него го привличаха, обвързваха, притискаха.  Пешо изстърга и нощвите на своя ум, но не рече, че съдбата му е такава, а направи сметка кое е по- добро, да бъдеш незначителен и свободен, срещу алтернативата да си значим  и обвързан. Предимствата, реши той са на страната на значимостта. По- големите и значими са и по- издръжливи. Така разсъждавайки и действайки по законите, бавно се спусна към дъното на своя флуид, при тежките молекули, при утайката. Там се струпваха още и още такива като него и горните притискаха долните до смазване, но нямаше къде да се бяга. Жалко. Пешо бе обречен на вечност.

 

[Втори след княза 910]

ЗИМАТА

Представяте ли си каква е била температурата в дома на Кай, когато затоплял монета на печката(!) и я лепвал на заледеното отвътре стъкло за да се разтопи едно кръгче, от което да поглежда към Герда?

Много зими са минали от тогава, не зная дали днес в страната на Андерсен и Снежната кралица има такава мизерия. Хората вече имат средства и начини да преодолеят зимните несгоди, но най- леко все пак се постига това там, където няма зима. Елините са ходели с по един хитон зиме и са полагали усилия да развиват културата си, докато народите от земите на Борей са блъскали бронзови и железни брадви по стволовете, че да преживеят във фъртуните. Дали обаче пигмеите на Кико сред полуделите богове са осъзнали, че могат да инвестират във философия, опазени от заплахата на студа и са се наели да правят култура? Сигурно навсякъде по света и във всички периоди е имало свои проблеми и чумата по Периклово време да е била тъкмо защото в споменатата страна няма здрава зима, която да изчисти бацилите? Ето че сама по себе си зимата е и мъка, и благословия, която можем да приемем и да се подготвим за нея с нужната предвидливост.

Всъщност, аз не искам да пиша за такива тривиални неща като туршии, гориво, топлоизолации. На ума ми е кризата, която настъпва в живота на всички индивиди и организации, а митът за Зимата е само образ, който може да ни подпомогне да решим своите си проблеми. Когато Ботев говори за кризата на Османската империя, той е саркастичен към онзи, на когото е достатъчно парче сланина, няколко глави праз и топла соба. Той знае, че има хора, които така ще преживеят съдбовната и смъртоносна политическа зима. На това войводата противопоставя своя жизнен пример и обреченост да тръгне с гняв срещу „политическия студ, литературната мъгла, революционната виелица, индустриалния сняг, економическото пиянство и белите, черните и сивите цариградски вълци”. Много пътища, много и различни зими.

***

Дядо Христо беше препатил мъж. Беше водил чета в Балкана, беше заточеник в Диарбекир, над него беше висял клупът на бесилката, а отзад в него се беше прицелвала пушка. Въпреки всичко беше оцелял. Имаше си поука от премеждията и както за себе си, щом му поискат съвет, разправяше все за зимата.

Дошъл при него бай Петко. Угрижен, омърлушен, нито му се пее, нито му се смее. Дядо Христо му разправя „Ами ти, бре Петко, какво си се омъглил като Амбарица? Жалиш се, че няма полза от делата ти. Каква полза да има, щом се опитваш на сняг да сееш? Напролет- ся, стана. Сега зима дойде. Чак като се изпразнят хамбарите, ще се съберат работници. През това време наточи сърпове, потегни ралото, купи плуг или други потреби. Подготвяй, подготвяй! Ако ти дарба само сеенето, а зимата се проточи, друг ще засее, ти му остави нужното.”

Чул, че Любчо- даскалчето, се оплаква от учениците, че са непокорни и не залягат първо да изучат важното за живота, ами надигнали глави, викат, че са зрели и искат да поемат сами в живота, ама са неопитни, само мъка на себе си и на своите ща докарат. „Криво ми е за него- рекъл.- Остарял е, та е забравил, че зимната пшеница кълни по- рано. Няма какво да се грижи. И под студовете ще оцелее. Дебел сняг, дебел комат.”

Пейо писарчето се бил угрижил, не му върви и туй- то. „Недей, бре сине- казал му.- Не си туряй мъка на сърце. Тунджа и тя, като стане голям студ- замръзне. После сама си разчупи леда. Знаеш ли каква е тиха зиме? Шарлан, а не вода. Чака да се съберат водите от Балкана. Чака. Тихо, тихо, под леда. Умее да чака тя... Ама да знаеш каква е весела и бъбрива като блесне слънцето!”

Нахвърлил се Стефчо- Тарикатчето, френктерзия да става. Дядо Христо рекъл за него: „Бива, защо да не бива. Когато пролет тръгне, и лале да садиш, и жито, и праз, всичко никне. И гащи да садиш, гащи ще поникнат. Ама като дойде зимата, да му мисли на кого ще ги продава. Нашите селяни аби носят, праз ядат. Да не се сърди после, че за добро го е мислил, пък главата му пукнали.”

Завайкал се попът, че селяните не се черкуват, че ги мързи под кръста да дойдат, а душите си на дявола продават. „Прав е, рекъл,- Не ходят. Ами той с какво ги стопли? Душите им премръзнаха, завалиите. Какво добро видяха, кое слънце спря на техния сокак? Като отидат при него и все- „Грешни сте, Кайте се!”. Абе, тя и баба Иванка знае. СложИ на светличко, на перваз цветето. То само и към зимно слънце ще тръгне. Кажи им за любовта, за надеждата Божия, да им е зАветно и сигурно при тебе, пък тогава сами ще те търсят. Като станат дълги нощите, аз събера внуците наоколо, огнището пука, те се топлят един- друг, аз им разправям чудни приказки за юнаци и току виж заклюмали успокоени. На другата вечер, рано- рано „Дядо, дай приказка”. Идат децата.”

Кметът имал препирня с цинцарчето, че рекло да не стои в село, малък бил алъш- вериша. Дядо Христо отсякъл. „Ще си иде кмете. Да си иде! На щъркелите караш ли се кога си тръгнат? Такава им на търговците породата. Ходят където има дребни риби по локвите. Ти искаш на тебе, да служи, той- на себе си. Лястовицата, под стрехата ти, твоя дом ли зида или своя? Заесени ли, фръква си.”.

Като тръгнаха по едно време през село хайдуци, той си почисти пушката и отиде при кмета.
- Кмете, зиме като озвереят от глад вълците, какво прави добрият овчар?
- Ами, кажи ти, дядо Христо?
- Едно време прадядо ми им носеше далеч някоя овца, да се заситят, да не нападат стадото. Дядо ми направи плет, да не влизат при добитъка. Баща ми ги гонеше с нож и пламтящи главни. Пък аз си купих пушка, събирах другите овчари и правехме потеря, доде ги изтрепем. Ти кое ще правиш?
- Ами, ще помисля, дядо Христо.
- Мисли, мисли, ама по- бързо, че на момчетата отвън да не им досади.
- Защо така, бре хора? Недейте и вие да се овълчвате.
- Дядо ми против вълците кучета пращаше- и те са от вълчата порода, кмете.

По едно време у тях имаше едно представено да слугува момиче, добричко дете. Дядо Христо му рекъл: „Не тъгувай, дъще, за вашите. Ти си ни като кокиченце. Ние не сме за тебе свои, не ти е топло тука, но ти не се оставяй на мъките. Прави нещо което да ти спомня за дома. Пей си твоите песни, ший си твоите везби, направи си хубави за тебе и лъжиците, дето миеш. Светът няма да стане по- добър, ама на тебе ще ти е сред своето хубаво. Виждала ли си кокичето, чедо? Отвсякъде сковано, а то гиздавичко, хубаво. За кого? За себе си.”

Попитал го Сиромах Пере посред зима какво да направи, за да презимува. Дядо Христо го поканил край огъня в къщи и му отговорил: „Да беше тревичка, до сега да си под земята. Да беше жаба, до сега да си се научил да мръзнеш и да се съживяваш. Да беше птичка, да си в по- топли страни. Да беше мечка, да си натрупал, натрупал и в топло да спиш. Да беше куче, да си си намерил господар, да му се въртиш в краката, а той да ти хвърля по нещо. Да беше вълк, да си вече в глутница, хем да се топлите, хем да ловувате. Да беше крава, щях да се погрижа, ама ти мляко не даваш. Богат да беше, да ти е пълен зимника, мен нямаше да питаш. Служба да служеше, царя щеше да питаш. Поп да беше, Бога щеше да питаш. Щастливо женен да беше, никого нямаше да питаш. Пък ти си сиромах, една колиба имаш, дърва не си запасил, стока в трема нямаш, занаят и доходи нямаш. Какво да ти отговоря? Да ти кажа „Направи солиден дом! Запаси се! Имай приятели и роднини! Работи и продавай!” Не става. ПросИ Пере! Ако те наемат- работи, ако не - открадни. Божия твар си Бог ще ти прости и ще те научи по- добре.” После му рекъл да разрине снега до портата, нагостил го, мушнал му и за децата, пък и дребна пара, а после го проводил. „Пере, Господ или жена ти те научи да дойдеш при мене?” „Жената”- рекъл оня. „Сполучил си и с постеля, и със завивка”, му казал дядо Христо на изпроводяк.

Събрали се момчетии, надумват се да бият кмета, революция ще правят, войвода си избрали дори. Пък той- кмет като кмет, нито по- добър, нито по- лош. Какво да искаш от него? Дядо Христо казал: „Не знаете ли, че пред Коледа на младежите нещо им прещраква? Да грабнат по една тояга, пък да хванат през баирите. Русалии му викат на това, Сурвакари пак им викат. Да се понаправят ден- два на страшни, да срещнат друга дружина, да се сборят, да се охладят. Да ударят по една тояга на кмета и съселяните за здраве, а ние да приготвим колаци и нещо друго да се откупим. Редът е такъв. Нищо няма да стане, ама джумбушът трябва да си мине по реда. Като дойде работно време, тия войводи сега, ще са най- отзад. Хайде да видим сеира, пък и да сме там, да не стане някой сакатлък”. Не така говореше, когато нещата бяха сериозни и ставаше дума за общи неправди. „Няма зиме, няма лете, няма ден, няма нощ! Хора, будете се. Черни, бели и сиви вълци са станали изедниците. Сам човек не може да им се опре. Събирайте се, да мислим, да говорим, да правим нещо. Човешкият ред от човеци се реди, от човеци преправя. Пък ако трябва и пушките чистете, ножове точете, че накрая може- с ножа по главата”.

Един фабрикант специално дошел  при него, като при ясновидец. Попитал го как да посрещне кризата. Дядо Христо дълго мълчал, но му отговорил. „Ти си мисли, какво ще продаваш, но дано късметът ти помогне. Притчата за мършавите крави не върви при вас- фабрикантите. Ако някак си предугадиш какво няма да стигне или да откриеш нещо, което ще започне да се търси… но това не ми е по силите. Ще ти разкажа как баба Марта подкрепила един сиромах. Тя го харесала, защото само той й се кланял като дошло християнството. Казала му веднъж „Ти си сиромах, няма от какво да спечелиш, но това лято събирай тръне.” Послушал я той, за присмех станал в селото. Като минал Малкият Сечко и дошла Бабата, засипала света със сняг. Студ сковал всичко. Свършили запасите от сено, от слама, от всичко. Богатите идвали с кесии пари, поне тръни да купят, да не им измре стоката. Сиромахът се замогнал и не преставал да се кланя на закрилницата си. А ако можеш със свой ум само, опитай и дано ти е на късмет.”

Препатил човек беше дядо Христо, вечна му памет.

[Б. Киров 6256]

Преди 22 часа, Втори след княза said:

ЗИМАТА

+++ Според мен най-доброто от публикуваните досега от вас.

[Втори след княза 910]

Много благодаря.

Понякога харесваме един букет, само защото ни е пленило цветче от него.

[Б. Киров 6256]

Преди 10 часа, Втори след княза said:

Понякога харесваме един букет, само защото ни е пленило цветче от него.

В моя случай харесвам целия букет, аранжировката на цветята в него

[Втори след княза 910]

On 3.07.2017 г. at 10:51, Втори след княза said:

СЕМЕЙСТВО

Семейството, както съм усвоил в културата си са мъж, жена и деца. При това положение, ясно е, че смятам, бабите и дядовците да не са от това семейство. Ние отиваме при баба и дядо, те не са с нас, а пък и да са, те живеят отделно. Това не е било така, а в някои общества и сега не е така, което ще рече, че моята представа се е оформила от моя си живот.
Омъжените дъщери и оженените синове по правило, при нашите икономически условия, напускат след кратък престой родителския дом. Този кратък престой е необходим както да се намери подходящо жилище, така и да се усвоят културно предаваните начални семейни  умения.

Това ми разбиране се сблъска с пропагандата на еднополовите бракове, но устоя, защото прозрях, че семейството има смисъл когато възпроизвежда човешкия род. В този смисъл, възпроизвеждащият човеци съюз между двама има предимство пред всяка друга връзка. Онова може да е приятелство, връзка, партньорство, сговор за укриване на такси и данъци, но не е семейство.

Основният мит за мен, който ми разяснява действието на семейството е оприличаването му на структурата на атома. В представите ми жените са по- домоседи, неподвижни, подхождат си с образа на протона, а мъжете са динамични, енергични и приличат на електроните. Децата, а и бабите и дядовците по своята безполовост си приличат с неутроните, които при някакви си там условия могат да се разпаднат на електрон и протон. При тази метафора има такива съчетания (атоми), в които жените и мъжете са повече от един. Първобитният род, или стадата на социалните животни съответстват на такава организация. Има семейства, в които родителите са в полова активност, но имат  и женени, но не придобили свой дом деца, и такива, в полова зрялост, но неженени. Такива семейства се разпадат, когато децата се отлъчат, но могат и да останат във фамилно жилище заедно. Минимума на семейството е да се разпадне до някакъв атом на водорода, при който има един мъж, една жена, но няма, или има едно- две деца. От природата знаем,че това са редки изотопи- с по две, най- много три деца. След водорода няма вече разпадане на ядрото, има само съединения на ниво молекула. Народите с многолюдни семейства са по- мощни, те имат енергия и време да се разпадат на по- прости, но тези с по- малка енергия могат да влизат в други отношения и да създават по- сложни съобщества и цивилизации. Тези, които стигнат до края на цивилизацията нямат нужда вече от деца и загиват, но на опразненото от тях място идват нови народи, такива, които могат да се възпроизвеждат. Животът не търпи празно, благоприятно за живот пространство.

Естествено, метафората, митът се разминава с реалността. Ядрените реакции далеч не са идентични с фамилните отношения, но има някаква символика, която ме удовлетворява.

***

Електронът Гошо още не се беше задомил. Странстваше, гонен от напрежения, от привличания и отблъсквания по света. Присламчваше се към някоя електронна орбита, излъчваше по някой фотон, задържаше се някое време и продължаваше.

Когато попаднеше в по- голям род, обикновено го избутваха на най- заден план, въртеше се на дистанция и нямаше почти никакъв шанс да се събере с някоя половинка. Така се случва с пришълците. Поне докато имаше енергия го държаха. Родовете имаха тенденция на разпадане и рано или късно се разпадаха на различни по големина семейства. Гошо се присъединяваше случайно към някое или изхвърчаше отново сам в безкрая. Ядрените сили са не по- ясни от тези на харесване при хората. Успяваше да се съчетае само в малки атоми. Там нещата бяха по- лесни, можеше да застане по- близо до ядрото и оттам, ех, и животът му можеше да е по- спокоен и уреден.

Най- устойчиво бе в атом на водород. Сам, с една протонка, без допълнителни натоварвания и врещящи неутрони, от които не знаеш какво ще излезе. Връзката беше устойчива, но не можеш да живееш само на една орбита разстояние, скоро влизаш в някакви съединения- съседи, колеги, някакви групи и тогава Гошо се чувстваше като част от по- голямо цяло, без да застрашават позицията му в атома.

От своите странствания, микроскопичният Одисей установи, че колкото по- богати, с повече енергия и по- задоволени бяха семействата, толкова по- често се разделяха, напускаха ги електрони и по- бързо ставаха при тях промените. В беднотията всеки гледаше да остане, кротък и смирен пред настоящето, но поне в някаква форма на сигурност, доколкото съществува. Всяка статусна промяна, всяко дръпване напред носеше риск от такива сили и напрежения, че първо изхвърчаха навън мъжете, а земята се обезлюдяваше. Всъщност, забравих, че говоря за електрона Гошо, а не за йонизация и за плазма. Дали е имало любов или електростатично привличане; дали са получавали достатъчно доходи или са приемали фотони енергия; дали е имало изневери или електрон е избивал електрон и е оставал на орбитата му; дали е имало предпочитания в контактите или това се е определяло от атомните валенции са съвсем друг вид въпроси. Поне не съм искал да говоря за това. J.

 

[Малоум 2 2007]

Хубави  съвпадения (корелации, модерному). Някои считат, че има и случайности, ама ... Де да знам - ако не кукурига петела, дали ще има изгрев... Може пък, да не го чувам кукуригането, ама изгреви има всеки ден - наблюдателно.

Може  да ти хареса (обичам фантастичен хумор): http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=261&WorkID=9541&Level=2

 

Пътешествие в H2O

 

Кокошката изчезна. Преди секунди тя бе стояла доверчиво на подставката на микрофикатора, опитала се бе дори да клъвне пръста на една от лаборантките, а сега я нямаше.

„КОКОШКАТА ИЗЧЕЗНА“. Това заглавие гръмна във всички световни вестници. Населението на земното кълбо след няколкодневно очакване на резултата от този опит най-после си отдъхна. Опитът е успешен. Сега остава да се свърже с практиката, да се направят изводите и да се помисли за приложение на откритието. В историята на микрокосмоса се разтваряше нова, светла страница.

Младшият научен сътрудник Пенчо Дундев отново беше нещастен. Първо, и неговото име се появи във вестниците, а сами можете да си представите как звучи Пенчо Дундев успоредно с великия Хаваралашим Даринданданавари. И кой би повярвал, че именно Дундев, а не Даринданданавари е дал гениалната идея да се увеличи напрежението в микрофикатора със седемнадесет милиона волта? Второ — лаборантката Мария (защо всички лаборантки се казват или Марии, или нещо още по-скучно?) и днес не отговори на въздишката му. Трето, и то беше най-важното, Пенчо завиждаше на микрофицираната кокошка. Какво ли става с нея в момента? Къде ли се намира тя сега? Жива ли е или се е превърнала в абсолютна единица? Решението не дойде внезапно в главата му, а на отделни порции. Но когато всички порции бяха налице, Пенчо Дундев веднага пристъпи към консумирането им

В лабораторията нямаше никого. Овалните плоскости на микрофикатора побляскваха зловещо. Пенчо се покатери трескаво на подставката, огледа се за последен път, каза едно мислено „Сбогом!“ на недостъпната Мария и включи реостата. От напрежение цялото му лице се обля в пот. Дори една капка се плъзна по носа му и увисна там. Именно тази капка за малко щеше да се окаже фатална.

По някакви неизвестни още физически закони това минимално количество човешка пот не попадна под действието на мощните енергетични потоци на апарата и не намали своя обем. Пенчо не почувствува своето намаляване, но видя как на носа му се появи едно кълбо с вода, което растеше все по-бързо и по-бързо. В следващия миг той вече плуваше в неприятно солена течност. Отначало абсолютно прозрачна и чиста, тя внезапно започна да помътнява, за миг заприлича на супа с топчета, след това супата изчезна и останаха само топчетата.

— Молекули — помисли си с присъщото му хладнокръвие Пенчо Дундев. — Ето — това е натриев хлорид, това — обикновена вода, това пък тук ми прилича на някакъв йодид, а това... нима е възможно? Една единствена молекула деутерий! Нима и в потта има тежка вода?

Нямаше повече време за мислене. Молекулите започнаха да стават все по-големи и прозрачни, в тях се чувствуваше някакво бързо движение. Пенчо Дундев успя само да помисли:

— Докога ще намалявам, бе дявол... — и вече попадна в света на атомите.

Около него с бясна скорост летяха електрони. Отначало му беше трудно да ги избягва, но с присъщия си аналитичен ум той скоро успя да открие орбитите им и започна успешно да се движи между тях. Някъде в далечината беше атомното ядро. Той се опита да приближи към него, но температурата наоколо започна твърде много да се повишава. Затова Пенчо избра един електрон, който впрочем вече бе станал голям колкото нормален тролейбус, и се качи на него.

Събитията започнаха да се развиват още по-бързо. Пенчо вече се намираше върху грамадно кълбо, което продължаваше да расте. Атомното ядро изгря, обля го с ярки лъчи и бързо изчезна от другата страна на хоризонта. Между краката му започнаха да се очертават непознати континенти, океани, планински вериги. Той застана на пръсти, за да не причинява големи вреди и загуби. Планините се издигаха все по-бързо към него, океанът изчезна далече зад хоризонта и накрая сред трясък от счупено стъкло той се озова в някаква просторна светла зала сред група хора, които го гледаха учудено. Един от тях, вероятно началникът им, приближи до Пенчо Дундев, постави ръка на гърдите му и попита:

— Вие пък откъде се появихте?

Пенчо успя да разбере въпроса му благодарение на джобния си универсален транзистор, който случайно беше взел със себе си. Той се опита да отговори, но междувременно пак се мръкна и хората легнаха да спят. Другият ден дойде точно след три минути и тогава Пенчо се опита да развие теорията си за микро- и макросветовете. Още при увода обаче отново се мръкна и хората пак отидоха да спят. На следващия ден (след нови три минути) те решиха, че няма да се разберат с него, и го приеха като природно чудо. Обясниха му, че се намира в планетата Е5 от голямата тройна звезда Н2О. Ето — това, което в момента изгрява, е Н, а двете О-та са по-далеч и се забелязват само при космически пътешествия. Попитаха го защо не яде. За тях беше невероятно, че той цели пет денонощия (четвърт час) не е поставил нищо в устата си. След това пак легнаха да спят...

Заживя Пенчо Дундев в новия свят. Хората бяха културни, имаха дори някои технически усъвършенствувания, за които на Земята още само мечтаеха, говореха единен космичен език, който само по произношение се отличаваше от галактичния език, занимаваха се с музика, изкуство и изследване на безмерните разстояния в неговата капка пот. Живееха много интензивно. Едно тяхно денонощие траеше цели три минути, а годините бяха по-къси от земните.

Пенчо започна да обхожда новооткритата планета. Той посети рудници, фабрики, картинни галерии. Запозна се дори с една девойка, която много приличаше на неговата Мария. Тя го гледаше влюбено и той вече започна да се двоуми дали да не я направи своя жена, но забеляза, че от минута на минута тя остарява. На следния земен ден красивата девойка почина на 75 години...

И падна Пенчо пред смъртното й ложе. И горко зарида той. Че винаги беше такава съдбата му. Едната Мария не го забелязваше. Другата го забеляза и умря. А той... той...

А той изведнаж почувствува, че отново започва да расте. Огледа се, видя около себе си някакви джуджета. В следващия миг проби с главата си покрива, а следващия.. в още по-следващия... накрая младшият научен сътрудник се озова яхнал подставката на микрофикатора. Около него стояха колегите му. В ръцете на един от тях пърхаше с криле възстановената кокошка.

— Вие пък откъде се появихте? — попита го шефът с думите на жителите на планетата E5.

Пенчо Дундев скочи от подставката, заекна два пъти, след това видя в очите на Мария сияние, което можеше и много да значи, и извика:

— Аз бях там!

— Хайде, бе! — вдигна вежди професорът.

— Честна дума! Аз микрофицирах... и търсих кокошката... и бях в H2О... и срещнах хора... и после пак се...

Не му повярваха.

 

...

Тъй де, казвал съм го: На съдбата не й е достатъчно да ни унищожи. Тя трябва и да ни се подиграе!

...

[Втори след княза 910]

On 9.07.2017 г. at 16:42, Втори след княза said:

СТРАХЪТ

Бягал заекът уплашено. Спрял го мечокът и го попитал защо бяга, а онзи  му отговорил, че лъвът се разгневил и искал да разкъса де- кого види от рогатите, та поради тази причина бяга за да се спаси по- далеч. Засмял се спокойният мечок, чак се затъркалял от смях. „Та ти нямаш рога, бе зайо!”, а заекът отговорил: „Зная, ама виж ми сянката, ушите на какво ти приличат? При размирици да не мислиш, че вълците и кучетата ще се оглеждат много?” Поклатил глава големият звяр, „Ех, и от сянката си се плашиш”, но заекът не го чул, бил вече далече.

***

Страхлив или предвидлив бил дългоухият?
Най- драматичният епизод в „Чичовци” се отнася до една невинна сатира, която кафене- бунтарите оприличават на революционна прокламация до толкова, че не смеят да я отгърнат и прочетат. Каква ли е била тази атмосфера, която е превърнала готовите да воюват за йотата в плашливи зайци?
След заверите по Загоре и наоколо, кервани с бежанци са тръгвали към Русия за да се спасят от гоненията. Останалите са имали различна съдба, едни са били изклани, други са оцелели. Дали само рогати са били жертвите?
Знаем ли броя на тези, които са смятали при Хитлер и Пиночет, че ушите им не са рога и няма да ги закачат, но са изгорели покрай сухото?

Може би, предпазен от своята сила и големина, мечокът от приказката просто има друга интерпретация за думите, че лъвът е разгневен. Зайо знае, че не винаги приоритет са силните противници. Често първи го отнасят слабите и най- достъпни жертви.

И защото хората приличат на поколението си, децата на уплашените чичовци, няколко години по- късно, тайно и полека ще пораснат за да загинат бранейки Зли дол.

 

[Б. Киров 6256]

Преди 12 часа, Втори след княза said:

И защото хората приличат на поколението си, децата на уплашените чичовци, няколко години по- късно, тайно и полека ще пораснат за да загинат бранейки Зли дол.

Където ги отвежда един "мечтател безумен, образ невъзможен", Бойчо Огнянов. Много българска история, за която чорбаджи Марко казва "Лудите, лудите, те да са живи!"

[Втори след княза 910]

Преди 5 часа, Б. Киров said:

Където ги отвежда един "мечтател безумен, образ невъзможен", Бойчо Огнянов. Много българска история, за която чорбаджи Марко казва "Лудите, лудите, те да са живи!"

"Страхливият" Галилео, в изгнание написва прекрасни научни трудове. Смелият Джордано в огъня на кладата защитава безкрайната вселена. Види се има място и за загиващи, и за спасяващи се, стига делото им да е важно и оценено.
И в Освобождението едни загиват, други строят Нова България. Ценни са и едните, и другите, стига да е за доброто на страната.

[Б. Киров 6256]

Не знам защо, но на мен "Чичовци" винаги ми е звучала по-земно и реалистично от "Под игото" - Вазов въвежда в "Под игото"  романтичния образ на Бойчо Огнянов под влияние на френския сантиментален роман и руските романтични герои-революционери, но по мое мнение му е "убягнал" този романтичен герой, неговите хъшове са много по-истински и от плът и кръв, а пък "чичовците" ги познава отблизо, те са си пак тук, същите:

"Но особно любезно се разговаряше Варлаам. Копринарката с Кона Крилатия, съседа му през барата, който повече приличаше на бъчва, обута в гащи, отколкото на хвъркато пиле. Седнеха например лятна вечер, по месечина, на праговете си, гологлави, по риза и по бели гащи, обути на босо, и захващаха да си бъбрят мирно за това и за онова, за политиката, за кокошките или за преждата, или за луната. И Коно Крилатият (Боже Господи, какъв крилат?) пухнеше дим от цигарето право към небето и речеше:

- Виж, това месечината, Варлааме, ще да е нещо голямо... Дали е живо нещо? Санким, ако му гледаш лицето, прилича на живо... но кой знае пак.

Варлаам метнеше тих поглед към небосвода и речеше:

- Може да е живо, може да е мъртво, всичкото е умишление... Виж тая бара, ако една мравунка се спре при нея, ще каже: море е, ти ще кажеш: бара е, а Фарлам ти казва: море е! Чудесата Господни са чудесни.

А Коно Крилатият се позамисли и пак запита:

- Ами ако би да падне въз нас... тъй както стоим... а? Страшно!

Тогава Варлаам отговаряше:

- Не пада.

- А ти вярваш ли, че тя е звезда? Нашият копелак това го учат в школото, протестантин цял.

- Звезда ли? Звездата си е звезда, но пророци, и учени, и благородни, според списанията, както са писували, така са го и нарекли, и така си е било от века и до века... "Солнце позна запад свой..." Каква ти звезда и какво ти удивление!

Коно Крилатият се пак задълбочаваше в астрономически разсъждения и с вида на една възклицателна влазяше у тях си, като пришушваше: "Много чело, много знай."

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=14&WorkID=2723&Level=2

На Вазов не му липсва чувство за хумор и ирония, най-накрая в "Под игото" единствения "герой" от Бяла черква, осмелил се да напсува Султана е кроткия идиот Мунчо.

 

[Втори след княза 910]

НЕ БЯГСТВО ОТ СВОБОДАТА, А ПРЕСТРУКТУРИРАНЕ НА ВРЪЗКИТЕ

Когато Фром говори за бягство от свободата, има предвид, че освободеният от всичко човек е самотен и търси отново някакви зависимости. Моята представа, породена от мита за взаимоотношенията в кристалните вещества, е че Фром некоректно разглежда един етап, поставяйки самотата като начало. (Този неуместен въпрос за Началото е пораждал доста небивалици в Книгата на евреите, а и в днешната наука). Всъщност това е момент от дълга, предълга верига и бидейки сходен с много други не е волево бягство, а принуда на обстоятелствата. Именно чрез мита за кристализацията стават по- ясни недотам ясните психологически постижения.

Основна причина за връзките между атомите/молекулите/хората е енергията в средата. Колкото по- значима е енергията във веществото, толкова по- слаби са връзките. По- динамични, подвижни, стават атомите, молекулите, хората. Те прекъсват своите досегашни връзки, твърде слаби за да ги задържат при така получената енергия. Това състояние може да продължи различно време в зависимост от условията. Впоследствие, при настъпване на обстоятелства при които енергията спадне, частиците отново се свързват помежду си. Енергията за техните движения е намаляла дотолкова, че силите на привличане отново надделяват и те се свързват с околните. Едно по- сложно обяснение включва и това в каква структура и с кого се свързват, но нека науката разкаже това за минералите, пък митологията ще го пригоди за хората.

***

Молекулата Тошо беше от рода на Натриевия хлорид. Баща му беше обикновена сол, братята му бяха обикновена сол, дори и прадядо му, когото единствено помнеха възрастните беше обикновена сол. Никой не знаеше предисторията на това, как бяха попаднали в това море, но тук живота им течеше съвсем разводнен. Отвсякъде ги блъскаха чуждите водни молекули и ги откъсваха един по един, вливайки ги в своите потоци. Тошо беше семействена молекула, не му се пребиваваше сред чужди, но можеш ли да имаш свой кът и да си сред близки в този ламтеж за повече и повече, сред тази динамика, в този водовъртеж?

Както е известно, моретата са мащабна и инертна среда. Почти навсякъде е едно и също. По границите обаче, в най- дълбокото дъно и по бреговете, на плитчините, нещата бяха по- различни. Понякога се случваше да се откъсне от морската шир малко- една лагуна, една локва. Енергията правеше чудеса с водните молекули и те направо преживяваха метаморфоза- политаха. Направо изчезваха и Тошо усещаше едно спокойствие и мир, светът ставаше по- бавен, имаше досег със своите и радостта му беше безмерна. Тъй като не търпеше кой- знае колко енергия, Тошо се утаяваше в мътната луга и блаженстваше като прасе в тиня. Когато водата съвсем пресъхнеше, можеше да се срещне с други от своите и да са заедно- милиони и милиони. Подредени, блестящи на слънцето като Ахилови войници. Тогава изпитваше радост, а може би аз си интерпретирам така чувствата му, може би в блестящата морска шир се чувстваше по- добре- да обикаля света, да чувства промените с цялото си молекулно тяло. Знае ли някой? Когато обаче водният кръговрат отново изсипеше кофа вода от небето или сърдита вълна пометеше преградата на локвата към морето отново настъпваха другите времена. Отново се мятаха вълни в които бяха смесени вода, газове, соли. Отново Тошо се радваше на движението или съжаляваше за връзките си, а може би обратното. Времето минаваше, морето се променяше, а Тошо с него. Живот.