Отиди на
Форум "Наука"

Recommended Posts

  • Потребител

ЛЮБОВ ПО БЪЛГАРСКИ

Един българин отишъл в публичен дом и видял обява за френска любов, шведска любов и пр. Попитал за „българска любов”, но мадам не била запозната и като израз на добри чувства го приела да й покаже българската кама- сутра. Момичетата чакали с нетърпение да научат за новия асортимент. Когато мадам се показала, те я наобиколили с любопитство. „А, обикновено …, само дето не се плаща” казала тя недоволно.

Може това да е еснафски, предбуржоазен морал, в който пари се дават с огромна душевно терзание. От друга страна обаче, упоменатият Бай Ганьо не приема любовта с жена като стоково отношение. Половите отношения за него са половите връзки между животните в стадото му, а не връзката му с продавача на сол.

За мен съпружеските взаимоотношения са отношения на равнопоставеност. Съпругата не е моята изтривалка в любовта, тя моя другарка, половинка, спряга (онази Сивушка, с която сме в един впряг) или другата нишка, с която спрегнати правим конеца и връвта здрави. За илюстрация на тази връзка най- добре ми подхожда отношението ляво- дясно. Всеки десняк, било мъж или жена по- лесно държи брадва в дясната ръка, а пък кърмаче в лявата- за да може дясната да го храни. Има действия, в които на лявата ръка е по- удобно и в други- на дясната. Има моменти, когато едната е по- болна, тогава другата я отменя, натоварва се повече. Има действия, при които не могат една без друга- „едната мие другата, а пък двете- лицето”. С две ръце можеш да опънеш платната и да разменяш стоки, да зидаш дом и да доиш кравата, да воюваш и прегръщаш по- пълноценно. Знаем, че жените и мъжете не се развиват едновременно, и в една възраст момичетата щръкнат над момчетата, а в друга младежите тръгват като върлини. После и с възрастните е така, кризите и стабилните етапи са в различни моменти, което пък дава възможност на семейните да се подкрепят при преодоляването им. Накратко, както човек може да живее с една ръка, но с две е много по- добре, така и бекярът може сам, но семейно се живее много по- пълноценно.

***

Когато влязох в църквата, богомолците се бяха стекли за служба. Мъжете гологлави, жените с покрити глави. Мъжете отдясно, жените отляво. Отгоре благосклонно гледаха двете очи на Отеца с триъгълния нимб, а отпред Исус бе разтворил две ръце на разпятието да прегърне тези свои боголюбиви чада. Самият Той сякаш проповядваше:

-          Вървете по пътя към доброто и не се отклонявайте ни надясно, ни на ляво, защото който тръгне само наляво или само надясно, той в кръг ще се върти, а който в колебание се люшка ту наляво, ту надясно, той прилича на пиян и несвестен.
Да гледат очите ви в една посока, и лявото ви око, и дясното, за да виждате пътя си ясно и да премервате стъпките си точно. Когато стъпвате напред уверено, кой ще каже „Левият следва десния” или „Десният следва левия”? И нека левите не ритат десните, нито обратното. Нали в един ден само прохождащото се научава да не се спъва, а вие, разумните не правете от глупост като прохождащите.
А когато орете, и когато тъчете, нали ралото и совалката водите ту- наляво, ту- надясно, а работата ви, като и животът върви по реда си? Не пренебрегвайте и не презирайте нито тези, които са ви отдясно, нито тези, които са ви отляво.
И още, като ви казвам, земята и наляво и надясно е ваша, аз ви казвам Цялата.
Поради това, съберете се, вие отляво, съберете се и вие отдясно, защото само така е цял човешкият род. Прави се думите „За да полети птица до небесата, да стигне свода и по- горе и двете криле са й нужни. Силни еднакво и здрави еднакво.”, не се пилейте в раздори и сговаряйте се, както едната ръка винаги е готова да помогне на другата.
Ценете и лявото, и дясното, и женското, и мъжкото. Знайте, и аз, когато помазвам, наливам елея в лявата шепа, свита като майчино лоно, а с дясната топвам и помазвам. Но знайте също, че аз не ще бъда нито в дясната, нито в лявата ръка, но в елея, който ще докосне и благослови и двете. Така и вие знайте, че силата ви не е нито отляво, нито отдясно, но в съдружието, което е благословено.

 Свещеникът мрънкаше равномерно, свещиците трепкаха, а на мен ми стана душно, объркано, като да съм се събудил. Излязох навън, наложих си шапката и си помислих за любимата с топло чувство в гърдите.

Вече, когато искам да изразя взаимната помощ, получаваната подкрепа, редуването на натоварването от съпрузите, свивам пръстите на ръката без показалеца и средния, и с тях, сочещи надолу,  имитирам ходене. Това е моят жестов знак или ритуал за магическо олицетворяване на семейната общност, свързаност и взаимоотношения.

П.П. като младоженец исках да съм водещ, динамичен, един сновящ навън като електрон, с характера на кучето, а съпругата ми да си седи в къщи край огнището като котка, като кротък протон в ядрото. После видях в колко ситуации съм по- уязвим, пък и жената спокойно се изява като равностойна на мъжа, така че усещането ми за съпружество се промени. Как ли ще бъде накрая? Колко променливи са определящите поведението ни митове.Z

Link to post
Share on other sites
  • Мнения 100
  • Създадено
  • Последно мнение

ПОТРЕБИТЕЛИ С НАЙ-МНОГО ОТГОВОРИ

ПОТРЕБИТЕЛИ С НАЙ-МНОГО ОТГОВОРИ

Популярни мнения

СТЪПКИ КЪМ СВЕТЛИНАТА В мрака на Темната дупка над Лакатник, където нямаше Аристотелеви сенки и Фаустовски кучета седях и се вглеждах в прозрачността на Жековото езеро, неподвижната вода на което

СМЪРТТА Краят на живота ни интересува най- вече заради надеждата, че нещо остава. Иначе защо натрупваме? Аз не вярвам в наличието на душа или свръхчовешка информационна банка, която неимоверно се

ПЛАНИНИ И ПОЛЕТА. Предмитологични метафори и вярвания „Високи сини планини…” Прекрасни са. И полетата се прекрасни. България е прекрасна. За мен Балканът е земеродният войн, пазител на Отсам

Posted Images

  • Потребител

Някак, като чуя "ляво-дясно", все се сещам за "Парадокса на огледалото" на Любен Дилов. ( има парадокс: плоското огледало сменя ляво и дясно, но не сменя "горе и долу":)) В този смисъл - сам, оглеждащ се в огледалото човек - не е ... толкова сам... допълва се пространствено и ... даже, понякога, може и да се хареса!:)

(За физиката лявото и дясното имат немитологичен смисъл:) - огледалният образ е ли "анти-..."? - например антивещество?! Популярно, често се греши, като се казва на антивеществото  антиматерия. Философски: Всичко е материя има само вещество и антивещество - демек и антивеществото е материя.

С векторите е ... доста по-зле: ако пред огледалото държим бобина, по която тече ток и по правилото за дясната ръка сме насочили вектора на магнитното поле към огледалото, то, "векторът на онзи образ", ще сочи към нас?!. Значи ... от антивещество е! Ужас!.. Казват, да не провим "зкрасти" с него)

Семейно, За весело:http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=261&WorkID=9545&Level=2

Антисемейство

 

Още от стогодишната си възраст младият, но многообещаващ учен Хара Кири мечтаеше да се занимава с антивещества. Но него не го задоволяваха дребните експлозии, които получаваше от време на време при опитите си с антивеществените хиперкондензатори, защото те само доказваха, че пак е направил грешка и петте атома антивещество, което е получил, моментално се е анихилирало. На хората им омръзна да поправят апаратурата и да сменят джамовете на лабораторията му. Те искаха от него дела, а не теории.

И започна Хара Кири да следи космичните, ултракосмичните и свръхкосмичните полети, посрещаше екипажите, черпеше ги с плодова ракия на хапчета и се мъчеше да научи къде може да намери антивещество.

Един ден, това беше преди петдесетина години, щастието му се усмихна. Звездонавтът Кольо Караколев след четвъртото хапче ракия се почеса по небръснатата буза и рече:

— Бе, то... хип!... пардон... там на едно място към Алфа-Центавър се върти едно такова нещо... хип!... пардон, бе... май на антипланета ми мирише...

Примря от щастие Хара Кири и три години не остави на мира другаря Караколев, докато най-сетне го накара да полети към Алфа Центавър по времето, докато ползуваше годишната си отпуска.

Какви премеждия има звездолетът „Полусветкавица“,. колко пати главата на екипажа му, няма да разправяме, защото това е предмет на друга повест, която, уви, вече е написана от гениалния научнофантастичен творец Д-р Дрън Б Цъ. Ще си позволим само да продължим нататък.

С много труд и мъки Кольо Караколев усця да се сдобие е антивещество за експериментите на Хара Кири. И то не парче метеорит, нито бучка камък, а жива материя, по-точно — жив човек, най-точно — истинска жива жена...

След като я снимаха от всички страни, след като дори я рентгенизираха, картотекираха и й издадоха входна виза, тя бе предадена в лабораторията за антивещества и попадна в ръцете на Кири. Тоест съвсем не попадна в ръцете му, защото беше поставена в специален контейнер, сред който плуваше, привличана и отблъсквана от противоположни магнитни заряди. Така де, че нали ако антижената само се допреше до стената, щеше да се анихилира не само тя, но и контейнерът заедно с цялата лаборатория.

Започна да работи Хара Кири над нея, но уви, още в първия ден се влюби така безумно, че напълно забрави всичките си научни работи и бъдещите си титли и дипломи. По цели седмици той стоеше пред контейнера, гледаше през дебелото магнитно стъкло към жената, която му се усмихваше, намигаше и махаше с ръка, като че ли искаше да каже:

— Ела де! Ела, ама ще гръмна!

Не издържа Хара Кири, започна да мисли за самоубийство. А известно е, че когато гениите решат да се самоубиват, стават още по-гениални. Тогава се раждат най-великите им мисли. И така, в мислите за смъртта в мозъка на Хара Кири изплува първо една формула, после едно уравнение, след това една схема и един ден той щастливо влетя заедно с аеромобила си през прозореца в заседателната зала на Върховния съвет на Умниците и с едно старинно ,„Еврика!“ се тръшна направо в гигантската мастилница

— Каква еврика, бре! —• изкрещя Председателят, като си триеше мастилото от синтетичната брада, която носеше само в официални случаи.

— Открих начин за превръщане на веществото в антитакова.

И Хара Кири извади молива робот, пусна го върху хартията, където той започна да танцува и пише формули. Умниците така бързо се надвесиха над масата, че главите им се чукнаха и издадоха съмнителни звуци. А след миг... Та те бяха толкова умни, че им трябваха секунди, за да разберат или се престорят, че разбират... Та след миг, казваме, те вече стискаха двете нормални и двете помощни ръце на гениалния изобретател.

По-нататък... Не се ли сещате? Трябваше да се правят експерименти. И Хара Кири със своя пробен хипер-кондензатор успя да произведе най-първо една буца неопределено антивещество, след това една антипаница за супа и накрая — едно антикученце, което обаче за съжаление моментално отнесе половината лаборатория, защото не знаеше как да се държи в контейнер и въпреки електромагнитните полета се разджафка и се нахвърли да хапе създателя си.

Спасил се по чудо, великият учен реши да пристъпи към най-важния експеримент — да превърне човек в античовек. И както можеше да се очаква, за тази цел той предложи себе си.

Заглъхваха тържествените думи, с които напъхаха учения в хиперкондензатора, престанаха ръкоплясканията, а на него в главата му бучеха само думите:

— Идвам, любима, чакай ме.

И тя го чакаше — къде ще ходи. Е, беше малко поувех-тяла, косата й тук-таме беше проядена като от молци, но при такава любов кой ще обръща внимание.

Включени бяха агрегатите, забучаха реостатите, изобщо разнесе се многозвучната песен на електронапрежението, когато надхвърли три милиарда киловатчаса и двеста и петдесет хиляди. Нещо каза „цък“ в единия пръст на крака на Хара, след това каза „цък“ в другия пръст, след това започна да цъка навсякъде и той разбра — вече е античовек. А след това по много сложен, бихме дори казали, неописуем начин Хара Кири бе прехвърлен в контейнера при антижената.

— Алим! — извика той на своя антиезик. — Ади ирп бет!

И двамата потънаха в дълбока анти-прегръдка, тоест започнаха да си бият шамари. Публиката навън ръкопляскаше.

Оттогава ученият Ирик Арах си живее в антисемейни отношения с любимата Акнеп (така се била казвала). Мъчно му е само, че не може да поизлезе да се почерпи с приятели и че няма как да се скара с жена си.

Ха опитайте да се карате, както сте в един контейнер, де!

...

Link to post
Share on other sites
  • Потребител
Преди 7 часа, Малоум 2 said:
Цитирай

Някак, като чуя "ляво-дясно", все се сещам за "Парадокса на огледалото" на Любен Дилов. ( има парадокс: плоското огледало сменя ляво и дясно, но не сменя "горе и долу":)) В този смисъл - сам, оглеждащ се в огледалото човек - не е ... толкова сам... допълва се пространствено и ... даже, понякога, може и да се хареса!:)

Имам предвид симетрията при живите организми и социалните, в частност семейните отношения. 

 

Link to post
Share on other sites
  • Потребител
Преди 14 часа, Втори след княза said:

Имам предвид симетрията при живите организми и социалните, в частност семейните отношения

Разбирам.:)(Да не си  помислиш, че нещо критикувам - напротив, приятно е, че осмеляваш в лична митология... Само, гледам да допълвам за себе си личната:))

И биологично е така - храним се само с "лява" храна. "Дясната" не се усвоява...

Голяма част от храната в южното полукълбо, не се усвоява - не става за родените и живели в северното. И разни изследователи на юга, хващат болест (треска). Ако са със здрави организми - оцеляват при количествената настройка за "обратни" трептения. Не, че усвояват дясна храна, ами - че "придобиват имунитет" за справяне с множеството "десни" трептения на средата, пълна с "десни" завихряния. (отделно са и болестите, причинени от паразити и ухапвания на насекоми, които "идват в повече" от околността - некомфортност на средата... Обратното - за южняци в севера - също е вярно, но средата е комфортна за множеството и адаптацията е по-лесна:))

...

Редактирано от Малоум 2
Link to post
Share on other sites
  • 2 седмици по-късно...
  • Потребител

СМЪРТТА

Краят на живота ни интересува най- вече заради надеждата, че нещо остава. Иначе защо натрупваме? Аз не вярвам в наличието на душа или свръхчовешка информационна банка, която неимоверно се интересува от съхранените данни в компютъра- мозък, складирайки равноценно записи както от индивидите с умствени проблеми, но и от гениите. Може IT специалистите да вярват във втори- някакъв друг, информационен живот, но за мен смъртта е краят на нещото, на битието, прекъсване на процесите. Зануляване на жизнените и нервни импулси. Нула. Нищо. Край.

Човешките нрави възприемат този момент като трагичен. Това преживяване се отнася най- вече при смъртта на млад или жизнен близък. Когато смъртта е на страдащ, немощен, на безпомощен човек в дълбока старост, обикновено преживяването е по- скромно и дори положително- „Абе, отървал се”.

Различни са преживяванията за собствения край, от преживяването на смърт на близък или непознат. Собствената е лична и значима, тя не е изненадваща, при много премеждия, свои и чужди е премисляна. Усещането за нея е все по- задълбочавано от болести и страдания, чувство за финална отпадналост или непосилна възбуда, от непреодолима мъка или страх.

Смъртта на близък е съпроводена с чувство на объркване пред неизбежната промяна в бита ни. Очевидното продължаване на собствения ни живот, ни прави по- отчуждени. Изглежда обаче, че съпругите на езическите величия са предпочитали да умрат, предвиждайки страшната промяна в бита си, така че трагизмът в смъртта на много близък не е измислица. Животът не винаги само се извива, понякога се счупва.

Приемането на смъртта на чужд е най- изчистена от лични преживявания. Бита ни не се променя, животът ни не се нарушава, единствено съпреживяването, косвената представа, че един като мен го е сполетяла смъртта и близките му, хора също като мен, страдат ни прави по- скръбни.

***

Когато дядо Станоя остаря, когато връстниците му намаляха, а старешката му сприхавост прогони останалите, опакият му характер съвсем се прояви. Странеше от близките, скиташе сам и си говореше под носа. Псуваше децата и снахите, риташе котките и удряше с тояжката си кучетата. Навремето бил гвардеец при Батенберг и това го караше да се чувства важен, а непризнаването от околните на тази му историческа заслуга към род и родина го озлобяваше.  Скиташе сам по ливадите, все ругаеше и пустосваше. Когато му идеше на ум предстоящата смърт, не си мислеше какво да завещава. Земята и животните бяха поделени и сега се бе предоставил на грижите на най- големия син и снахата. Единственото, което му принадлежеше бе тленната му обвивка, поради което той неведнъж и пред всички бе казал: „Като Умра, фЪрлете ме в дола да ме изядат кучетата, поне те да имат полза от мен”. Това додяваше и снахите викаха хем с досада, хем окуражаващо „Ех, пък ти, тате, нема, нема да умреш скоро”. Когато и това се случи, то дойде след дни на тягостно хъркане, след мъчително и безпомощно очакване на края. Както му е редът, подготвиха го за погребение, качиха го на каруцата, а пък снахите седнаха отстрани на ковчега да вият. Пътят за гробищата е дълъг, а върволицата бавна. По някое време оплаквачките се умориха и замлъкнаха. Една от тях каза „Леле, како, какво ще да е, ако тате сега стане от ковчега и рече „Нали ви казАх, на кучетата!”, па започне да ни пердаши с тояжката?” Снахите се захихикаха. Наведоха се в скутовете си да задушат смеха, а после пак завиха на умряло.

***

Времето ни не е религиозно, но нещо езическо имаме в ума си. Природата за нас има душа. Когато имаше да се коли петел, мама много държеше щом го донесем от пазара да го погали, да му поговори с любов. При клането му, някои натъпкват обезглавения петел до края на агонията му в кофа- да не хвърля пръски наоколо, но у нас това бе неотменно право на петела- да умре свободен. Скачаше страшен и неистов, докато затихне в своето последно приключение.

***

Когато по помени сме посещавали гробове, мама винаги отбелязваше с думи кое насекомо първо се е завъртяло край сложената току на гроба трапеза. Подреждаше от всичко донесено, на кърпа върху почвата, навярно за магическо преливане на духа на храната към духа на починалите, а пристигналите животинки интерпретираше така: „Виж, мравчица/пчеличка, работлива като баба ти. Милата…” или „Този пък скакалец/осичка отде дойде? Какво е пъргаво, как не стои на едно място, като еди кого си. Душичка…”.

***

За съжаление ми се налага да обясня, някои неща за горните разкази за смъртта. Все пак става дума за лична митология и вероятно не всичко е разбираемо за другите.

Първо искам да кажа своето разбиране за отношението на шопа към смъртта. Това, че Батенберг е предпочитал шопи за гвардейци и това, че шопските полкове през войните са били най- самоотвержени е неоспоримо. Смятам, че се е дължало на тяхното дистанцирано отношение към смъртта. Как да прогнозира смъртта здравият, жизнен организъм, видял много смърт (скотовъдецът знае края на живота като никой друг. Знае как става и че само нищо има след това). Именно заради това той изпълнява своите задължения съвестно и докрай. Смъртта не се избягва, тя не е бягство, наказание или възмездие, тя е неизбежно събитие и именно заради това живеенето трябва да продължи до последния момент. Дори безпомощният, престарелият, трябва да живее, колкото и да ругае живота, защото такъв е реда.

После искам да кажа, че у нас, може би като наследство от траките, има смях след погребение. Това винаги се е оправдавало с „Той/тя много обичаше да се смее”, но всъщност е онзи катарзис, който се е проявявал и по време на родения в Тракия Аристотел. Да се засмееш на трапезата след полагането в гроба е част от ритуала. Нежелана, нарушаваща каноните, но жизнена проява. Тя казва „Жив остава животът и ние сме в него. Смъртта е нещо естествено. Естествени са и плачът, и смехът. Обичахме покойника, обичаме и животът. Това е толкова естествено”. Може би именно тази реакция на човек- еластично да отскочи от тъга към смях е спасителна за връщането ни към живота?!

И накрая- след като предал всичко на младите и останал единствено собственик на тленната си обвивка, дедо Станоя желаел и нея да принесе в полза. С размътения си старчески ум, той допуснал, че може да се противопостави на традициите и да направи последен дар, поне на кучетата. Като част от кръговрата не е искал да е от полза на червеите, а на нещо по- високо в еволюционната стълбица. Може би, ако тогава се даряваха органи щеше да е доволен да помогне на някой събрат като Андрешко. На бирници и богаташи- дори срещу пари, едва ли. Толкова е можел да остави бедният шоп. Фараоните оставили пирамиди, римляните овонявали катакомби, други правили гробници и пищни паметници, трети се възнасяли чрез дима до бога, а четвърти по доскорошната мода се замразяваха за да се появят като тела в бъдния ден. Дядо Станоя искал да не остане нищо. Едно много разумно, според мен, решение. В него няма нихилизъм, а практичност. Което можеш да оставиш, остави го приживе. Това ще е знакът, означаващ живия човек. След смъртта знаците ще означават нещо съвсем друго- мъртвец.

Link to post
Share on other sites
  • Потребители
Преди 3 часа, Втори след княза said:

Когато дядо Станоя остаря, когато връстниците му намаляха, а старешката му сприхавост прогони останалите, опакият му характер съвсем се прояви. Странеше от близките, скиташе сам и си говореше под носа. Псуваше децата и снахите, риташе котките и удряше с тояжката си кучетата. Навремето бил гвардеец при Батенберг и това го караше да се чувства важен, а непризнаването от околните на тази му историческа заслуга към род и родина го озлобяваше.  Скиташе сам по ливадите, все ругаеше и пустосваше. Когато му идеше на ум предстоящата смърт, не си мислеше какво да завещава. Земята и животните бяха поделени и сега се бе предоставил на грижите на най- големия син и снахата. Единственото, което му принадлежеше бе тленната му обвивка, поради което той неведнъж и пред всички бе казал: „Като Умра, фЪрлете ме в дола да ме изядат кучетата, поне те да имат полза от мен”. Това додяваше и снахите викаха хем с досада, хем окуражаващо „Ех, пък ти, тате, нема, нема да умреш скоро”. Когато и това се случи, то дойде след дни на тягостно хъркане, след мъчително и безпомощно очакване на края. Както му е редът, подготвиха го за погребение, качиха го на каруцата, а пък снахите седнаха отстрани на ковчега да вият. Пътят за гробищата е дълъг, а върволицата бавна. По някое време оплаквачките се умориха и замлъкнаха. Една от тях каза „Леле, како, какво ще да е, ако тате сега стане от ковчега и рече „Нали ви казАх, на кучетата!”, па започне да ни пердаши с тояжката?” Снахите се захихикаха. Наведоха се в скутовете си да задушат смеха, а после пак завиха на умряло.

+++ Отвъд митологията е. Кристално.

При вас рефлексията допълва образите, при повечето хора е обратното.

Link to post
Share on other sites
  • Потребител

ПЛАНИНИ И ПОЛЕТА. Предмитологични метафори и вярвания

„Високи сини планини…” Прекрасни са. И полетата се прекрасни. България е прекрасна.

За мен Балканът е земеродният войн, пазител на Отсамна и Оттатъшна България. Сбръчкан от зими и вихри, загърнат в зелен ямурлук напролет, засипан в сняг, но пак на пост- зиме и с покривало от невероятна мека и наситено цветна плетка наесен. Мълчалив, но строг и решителен. Непоклатим, но смъртоносен за враговете. Той не е цар, нито завоевател. Той е домакинът, който ще ни оварди от разбойници, с очи, бдящи на четири страни. Бранителят, който не е алчен за чуждо, но няма да даде своето заради страх. Балканът, това е гръбнакът на България и на него се опират всичките ни мускули, нерви и тъкани, пътища, антени, комуникации. Той не храни, но дава сигурност и опора. Велик е.

Полето е млада и ведра селянка. Наведена одве над бурен и злак, неуморима и плодородна. Майка, която не спира от заран до залез да работи, да пее и милва дечицата си. Какво да се добави? Това ли, че децата й се радват на топлите й ласки и заспиват сити и на топло в обичта й; това ли, че мъжете натискат лемежите и знаят, че това което ще се роди ще е добро; старците ли, които се олюляват, когато стъпват по меката й плът, но са сигурни в нея, повече отколкото в собствените си деца; това ли, че добитъкът, дето смятаме, че няма душа се радва на полето като на място, в което има живот, бъкащ отвсякъде? Само когато чуете гласа чучулигата, високо в небето или кацнала на буца изпускаща пара пръст ще разберете, че радостта от живота се е зародила от чувствата към полето. Ширнало се, гладко и меко, прекрасно.

Гората е добрата баба- закрилница. При нея не е делникът, а отдихът, утехата. Не е пътят напред, а пътеката встрани. Тя не храни, а черпи. Лекува с бабешки билки и покой. Чуваш простата й песен, на която думите отдавна са забравени, а мелодията се е превърнала в някакво шумолене, в спомен за сърдечни страсти, сгъстени вече в гъстия петмез на спокойствието, защото светът е променлив, бурлив, но гората е отвечна. Тя е грапавата длан, която не гълчи и повелява, а само приласкава, обнадеждава и насърчава. В гората намирам това, което е било в началото на живота, историята за гигантските папрати и влечуги- змейове, предцивилизацията, коренът на живота, външната грубост, скрила в себе си нишката, която е продължила съществуването ни.

Пролетният цъфтеж и лъхащите аромати на овошките са мило момиче. То тича в прашното поле, защото душата му тича. Пълно е с радост и песен. Не осмисля надежди, идеи и перспективи. То е смях, чистота и искреност. Това е миг. Незабравим. Прозрачен и неуловим, като самодивска премяна. Това е усещане за полъх от прелитаща младост.

Реката е невярна жена. Съпруга, парясница, вдовица, но непременно невярна. Може в един момент да ти изпере чергите, а в друг да ти отнесе къщата. Може да полее градината, а може да я порази в една нощ. Може да ти донесе шепа бистра вода, а може за отмъщение да ти донесе вода в която плува раздута котка. Добре, че са измислени мостовете, иначе със страх бих я пребродил и на сто страни бих се озърнал преди да я докосна и стъпя на хлъзгавите й камъни. Който иска да се порадва на веселото й бърборене, нека го стори незабавно щом се случи. Утре може да ръмжи или да трещи. Пази боже! Фактът, че село се строи покрай река, показва, че това зло не може да бъде избегнато и по- добре да се свикне с големия риск от стихията, отколкото да се лишим от предимствата от присъствието й. Късмет!

Дървета. Орехът. Величествен е. По- красив е от елинската маслина и излъчва топлота, близост, крехкост. В полето стои много по- не на място, отколкото в обширен двор, близо до човека. Близо до българите.

Дъб или бук? Дъбът е по- величествен. Царствената му корона си личи. Когато е самотен задържа погледите и предизвиква уважение. Единодържец. Букът е различен. Буковата гора е от стройни, високи колони, от силни братя. Изглеждат еднакви, гладки, хубави. За мен така изглежда равноправието и демокрацията. Не торф от треви върху треви, зид от тухли върху тухли, а равни колоси, един до друг, стигащи и подпиращи небето. Българското. В тежките зими, когато снегът не си отива, а букът се е пробудил, и за кърма на животни става. Ами Гергьовските венци? Букът е много наш.

Цветя. Роза. Красавица, муза. Вдъхновение за поети и украса за тържествени приеми. Израз на любов, царствена щедрост и великодушие. Карамфилът е заместител- ръжено кафе, ползват го тези, със слаби за силните трепети сърца. Герберът е сноб- голям цвят, голяма маргаритка. Теменужката е момиченце, изплезило закачливо петото си венчелистче. Незабравката, тя не е цвете. Тя е цветен знак за вечна любов. Незабележима, само очите на влюбени могат да я видят. Кокичето. Много е мило. Дори само заради това, че цъфти дори под снега, т.е. по себе си, а не за пчели и хорски погледи. Много ми е българско, дори заради простото съзвучие „Момичета, кокичета”, а като прибавим към непретенциозния му вид, възраждането от студовете на зимата, става си съвсем българче. Здравецът! Той е добрият вълшебник. Знаете ли, че предпазва от премеждия пътника? А, че лекува? А, че свързва подземното и надземното? А че вирее и в ширния див Балкан, и в китната сгушена градинка, и на балкона на бетонния блок, и в саксийка, ненатрапчиво запазвайки живота сред студени камъни? А това, че боднат зад ухото или с дръжчица между зъбите, ни обгръща в аромата си, прави ни по- ведри и хубави? Здравецът е моята обич и връзка с живота.

Нивата. Пшеницата е хлябът. Никой не е по-голям от хляба. Царевицата: блондинка- коса има, глава няма, качамак. Ечемикът- Осилко (не бирата е наше питие). Овесът- конски зоб.

Храната. Хлябът! Обреден и делничен. Погача, питка и самун. С чубрица и с мед. На филии и комати. С кромид и с Бьоф- Строганов, с картофи и ориз…(е, с пица и спагети, май не). На попара, с вода, чай, мляко, кисело мляко, вино. За здрав и болен, за министри и просяци, за закуска и среднощна вечеря. Без брАшно- страшно. Една рецепта за „хляб по хайдушки” ;)- взима се единствения в торбата изсъхнал, вкаменен и мухлясал комат. Загрява се малко вода със стрък мащерка в съд, в който на дебел венец са свити клонки, ама да не е дъб. Върху клонките, на пара се слага комата.
Боб,… чак пък любим… По- скоро свинско, че агнешкото не е за ежедневие. Вегетарианството е дял за други. Тараторът, студена супа? Много по- добро от вода с оцет и чесън. И клин става за ядене като има хляб, масло и сирене.

Овошки и плодове. Ябълката е като прилежна млада слугиня- като я има нея, всичко в дома е наред. Ягодката е като засрамена сладурана. Пъпешът е княз, динята е сладка вода. Вишнята е момиче, както го вижда войник, дюлята е зимен цяр. Сливата е от разкваси- уста до Габровски шоколад. Черешата е обички за момички. Круша и праскова, ако не ти потекат по брадата, незрели са. Кайсия- бонбонената обвивка на горчилката. Гроздето… то не е плод, то е капнал от трапезата на Олимпийците нектар.

Очите. Тъмните очи са като земята- инертни, но надеждни. Черни и верни. Сините са като небето- вятър ги вее. Променливи и интересни, да им се ненагледаш. Зелените са като дърветата, опиращи в земята и в небето. Божествени. Рискуваш да попаднеш на добър или злонамерен бог. Пъстрите са ненадеждни. Променят се от това да сторят нещо полезно, до нещо вредно, от красиво до безобразно, от сътворено с обич до интрига, омраза, презрение. Има и едни по- жълти, като пустинята, изпиват те. Неплодородни и себични.

Цифрите. Някой път човек неволно брои. Най- често броя глътките си, като пия вода. Като бяха малки глътките, броях до десет. Сега до осем. Осем е хубаво число и то като четири завършва цикъл. Някои харесват седем. И то, като три е връх преди завършване на цикъла. Девет ми харесва също. То е като новолуние, началото на нов цикъл. Вълнението от него е, че трябва да си подготвен, да имаш силите за да завършиш цикъла. Тринадесет е притеснително като него, но дванадесет е добро, по същите причини както четири и осем. Нумерологични предубеждения.

***

С уважение към читателите ще се извиня, че в резултат на самонаблюдението си, потвърждавам, че поведението ми е непоследователно. Едновременно с отричането на суеверията, разказвам за своите суеверия. Така или иначе, митовете се внушават и приемат, неусетно, преминали през бариерата на разума. Определят поведението ни безкритично. Заради това метафорите и митовете са любими на авторите на рекламни и пропагандни послания, пък и на нас за да си опростяваме живота.

Link to post
Share on other sites
  • Потребители
1 hour ago, Втори след княза said:

Пролетният цъфтеж и лъхащите аромати на овошките са мило момиче. То тича в прашното поле, защото душата му тича. Пълно е с радост и песен. Не осмисля надежди, идеи и перспективи. То е смях, чистота и искреност. Това е миг. Незабравим. Прозрачен и неуловим, като самодивска премяна. Това е усещане за полъх от прелитаща младост.

+++

За всичко друго също :)

Link to post
Share on other sites
  • 2 седмици по-късно...
  • Потребител

КРАТКО ОБЯСНЕНИЕ

Защо във философски форум споделям самонаблюдения относно митовете?

На първо място, философията разглежда общи закономерности на явленията и нещата. Те могат да бъдат опознавани и изявявани както чрез научни термини, така и чрез митове, притчи, разкази. Това важи в особена степен за моралните, социалните, междучовешки отношения.

На второ място, словесното изкуство- литературата е била и е вплетена във философията още от сътворяването й, през художествените диалози на Платон, та до творчеството на литератора Ницше.

Естествено, със задълбочаване на познанието се стига до научен поглед към явленията, но философията често прави първите стъпки по опознаването им и митологичният поглед към обекта е кратък или дълъг, често полезен етап на натрупване на знания.

Link to post
Share on other sites
  • Потребител

ИЗБОРЪТ НА СЪПРУЗИ

„Това е все едно да бръкнеш в торба със змии”, казва популярната поговорка, ужасяваща със своята безалтернативност. По същия модел може да създадем и „Това е като да влезеш сред стадо от магарици. Която и да изведеш, все ще е магарица, но поне може да е по- малко инатлива и да може да носи по- тежко.” или „Като влезеш в гората, все едно на кой пън ще седнеш”, или „ В трънака- от трън, та на глог.” Общественото мнение явно е приело, че бракът води неминуемо до страдание, а големият късмет е в това, да не доведе спешно до смърт. При това не се обсъжда дали този избор ще бъде извършен от младите, от старите, от брачна агенция, от гадател или от компютър. Резултатът е обезпокояващо еднакъв.

За мен има една утеха, състояща се в това, че и сам човек се случва да влезе в конфликт със себе си, така че далеч по- естествено е да има неразбирателство с чуждия. Колко пъти на човек му идва „да се гръмне”, да се напсува или поне да се наругае? Прави го и го приема с търпимост, каквато, уви, не се случва между двама. Когато в своите себеобвинения, себепрезрение, себеомраза човек стигне до крайност, той започва да боледува от някоя психична болест. Семейството също може да се разболее и да последва хирургичното вмешателство- разводът. Това е далеч по- лесно отколкото лечението на противоречията в ума на индивида.

Като е така, то най- добре ще е съпругът да е много подобен на нас самите- тогава различията ще са по малко, а с тях и основанията за конфликти. Да бъде от нашата раса, класа, селище, възраст, ръст, да имаме еднакво възпитание, образование, интереси и нагласи. Това е вярно, но за съжаление безплодно. Оказва се, че различията пораждат стремеж за уеднаквяване, а оттам и обогатяване на двете личности. Породените конфликти извеждат пред съзнанието и  семейството по необходимост е длъжно да ги реши, да ги търпи или да се разпадне. Само първото поведение- намирането на решение е адаптивно, другото е мъчение, пораждащо лошата слава на брака като торба със змии.

Към конфликтните точки трябва да прибавим и тази, че човекът се променя. Дори да сме избрали този, който ни е подобен, почти идентичен, не ще можем да предвидим какво ще бъде утре. Богати се разоряват, умни се поболяват, красиви повяхват, необразовани се образоват, а понякога и получават лично наследство, което изумително рязко ги променя. Същите като нас срещат нови модели за поведение, съперничещи ни характери, интриганти, разтърсващи и съсипващи или въздигащи ситуации или просто напълняват и се отпускат. Бъдещето става непредвидимо като шахматна игра, в която само специалистите могат да предвидят най- много ход- два напред.

Като е така, то най- голямото предимство на съпругът е неговата адаптивност. Умението да се справя с нови ситуации и хора. И за единия съпруг става дума, и за другия. Поради това по- умните и по- образованите, по- красивите и по- богатите, по- издръжливите физически и психически, по- трудолюбивите и по- жизнерадостните, и изобщо по- успешните са за предпочитание. Като прибавим и това, че е добре да са като нас, стигаме до лесния за всеки ум отговор, че ако двама са много успешни поотделно в живота, когато се съберат ще им е по- добре. Практиката опровергава това съждение. Зевс и Хера са имали пререкания, царете на България не са се погаждали много с жените си, а успелите след женитбата си мъже, се разделят с жените, довели ги до успеха, за да предпочетат много по- различни по вкусове и интереси, но по- млади и хубавички.

Явно, търпение му е майката или чувство за зависимост плюс търпежа. Понякога много семейства оцеляват продължително, само защото единият е зависим от другия или и двамата, един от друг. Сещате ли се онзи виц за семейното посещение на милионерът със съпругата му в ресторант, при което дошла една хубавица и го целунала. Съпругата попитала коя е тази, а мъжът й отговорил, че това е любовницата му. Настъпил напрегнат момент, а милионерът й пояснил някои обстоятелства във връзката им: „Нали ти харесва охолният живот? Колата харесва ли ти? Държа ли се с уважение към теб?” и оставил съпругата си в размисъл. В това време, един от техния кръг влязъл в ресторанта с много по- млада жена. На учудването на съпругата, мъжът й пояснил, че това е любовницата на оногова. Тогава съпругата, с изразено задоволство казала „Нашата е по- хубава”. Вечерта им минала прекрасно. А може би и бракът им е бил прекрасен?

Хубаво е съпрузите да са ведри, жизнерадостни, търпеливи и лесно да се приспособяват, но от това често пати развитието на личността и семейството. Търпеливите не са пробивни, а по- скоро пасивни. Жизнерадостните нямат хъс за победа и надмогване, за смачкване на съперника. Тези които предпочитат да променят себе си, не са склонни да променят света. С други думи, който се подчинява на обстоятелствата, рано или късно обстоятелствата ще го завлекат. Тези, горните са приятни хора, но почти никога  най- успешните. Чувал съм за покорни жени, за покорни мъже, а те всички са покорени по някакъв начин. Дали с камшик, заплаха, твърдост или като опърничавата Катерина, все едно, но това са последващи действия. Петручо вече е избрал гореказаната Катерина и я е завел в дома си, а после я укротява. Когато я избира, той има само един мотив „Аз дошъл съм да сключа брак щастлив във този град, а брак щастлив, туй значи брак богат!"(не се съмнявам в коректния превод на В. Петров) Толкоз. Всичко друго подлежи на промяна, стига да го има основното условие. Бонусите се приемат, но само когато е удовлетворен приоритетът. Брак богат!

Наистина, има и други ценности. Не всеки може да грабне златния телец, поради което се радва на вторичните предимства, но Петручо е вече опитен, зрял човек и не може да залитне по тях. Лудите- млади се подвеждат, заради това е добре да имат родителска опека. Можеш ли да обясняваш на млад, пълен с хормони  и пъпки младеж, че момиче, което му дарява плътта си не е най- добрият избор? А на момиче, че онзи, дръзкият, с бицепси и популярност е безотговорен? Това е висшата ценност в ТОЗИ ЕТАП на развитие и родителите всячески се стремят да не допуснат грешка децата им. Прочее, това, младежкото, не е никак лоша ценност. Тя умножава числеността на човешкия род, предоставяйки на еволюцията да се погрижи за качеството. Човекът, преди да стане цивилизован е животно и нищо животинско не му е чуждо.

***

Един млад мъж попитал свой по- възрастен колега каква жена да си избере. Другият му отговорил: „Първо, имай предвид, че не избираш най- добра измежду жените, а жената, с която на теб ще ти е добре. Съвършеното семейството не е съставено от съвършени съпрузи, а от такива, които си подхождат. Второ, имай предвид, че това, което търсиш у една жена се мени. В начало, мъжете търсят коя ще легне с тях, ако е красавица- това е прекрасно. После с кого да струпат дом и отгледат деца- ако е с голям ханш и бюст- най- добре. А после с кого да се търпят- ако е ведра и здрава, това е незаменим бонус. И трето, важното е как се чувстваш с нея в трудности и беди. В благополучие с всяка ще си добре.
За да е  точна преценката ти, изпитай я в живота. Ако сега гониш секса- пробвай, макар, че това ще мине. Ако искаш деца- заведи я при роднина с дечурлига или на детската площадка. Ако искаш дом да ти реди, помоли я да ти помогне в къщи, ако гониш кариера- сподели целите си. Но да знаеш, докато не ти се случи някой сериозен проблем и не го преживеете заедно, все едно, че не я познаваш. Като на колега ти казвам- ако искаш да видиш дали нещо ти пасва, прави го и ще разбереш. Това е универсално правило. Отнася се за семейство, работа, хоби, всичко”

Не зная от разговора какво е научил младежът, но се ожени за русичката от деловодството.

Link to post
Share on other sites
  • Потребители
Преди 1 час, Втори след княза said:

Не зная от разговора какво е научил младежът, но се ожени за русичката от деловодството.

+ "Все счастливые семьи похожи друг на друга, каждая несчастливая семья несчастлива по-своему." - Л.Н.Толстой от "Анна Каренина", част първа, първата фраза, начален акорд.

Проблемът не е в мъжете и в жените, според мен /и според Толстой:)/, а в институцията брак.

Link to post
Share on other sites
  • Потребител
Преди 13 минути, Б. Киров said:

Проблемът не е в мъжете и в жените, според мен /и според Толстой:)/, а в институцията брак.

Дискутабилно!

На мен институцията мъж+жена ми харесва и описах мислите си как да е по- добре. Каква друга "институция" би била по- безпроблемна? Да разнищим темата, поставена още в "Пирът". :animatedwink:

Link to post
Share on other sites
  • Потребители
Just now, Втори след княза said:

Каква друга "институция" би била по- безпроблемна?

Няма такава институция. Според мен. Когато става въпрос за "институция", става въпрос за интереси и принуда. Поне така си мисля сега. така си обяснявам и факта, че много млади двойки предпочитат да не сключват брак, въпреки, че живеят заедно и имат деца. От лични наблюдения имам впечатления, че много от тези двойки са по-щастливи и здрави семейства от сключилите брак.

Link to post
Share on other sites
  • Потребител
Преди 8 минути, Б. Киров said:

Когато става въпрос за "институция", става въпрос за интереси и принуда. 

Ако интерпретираме "брак" по- широко, щом "младите се обичат", вече е форма на брак. Щом са поели доброволно, един пред друг някакви ангажименти за вярност, за съдействие при отглеждане на децата, значи е брак. Промискуитетът не е присъщ дори на говедада :D, там има полигамия, институциализирана. Говедото му с говедо, е приело ангажимент да пази кравите, а те да се водят. Има наистина интереси и принуда, но те се удовлетворяват именно в тази институция.

Link to post
Share on other sites
  • Потребители

Не можем да го интерпретираме широко: бракът е обществена институция и няма широка интерпретация, или е "брак" или не е. В различни общества е структуриран по различен начин, но върху него се градят имуществени и властови структури. Примерът с говедата е живот в стадо. Между другото, доколкото сега си припомних "Пир" там не става въпрос за брак, а за Ерос и любов.

Link to post
Share on other sites
  • Потребител
Преди 12 минути, Б. Киров said:

Не можем да го интерпретираме широко: бракът е обществена институция и няма широка интерпретация, или е "брак" или не е. В различни общества е структуриран по различен начин, но върху него се градят имуществени и властови структури. Примерът с говедата е живот в стадо. Между другото, доколкото сега си припомних "Пир" там не става въпрос за брак, а за Ерос и любов.

Добре, без "широка интерпретация" на брака. Ерос и да речем агапе са две от нещата, които свързват, а не брачното свидетелство. Има и други "неща", вкл. интересът. Кое друго прави връзката трайна? Горе писах за взаимна помощ, сходни интереси, безконфликтност или развитие. Накрая завърших с шегата, че има нещо ирационално, което е тайна за мен.

Редактирано от Втори след княза
Link to post
Share on other sites
  • Потребители

Бракът по сметка е една от най-трайните връзки, според мен, върху него се крепят кралства, империи и държави.:) Но ми е трудно да си представя Ромео и Жулиета в щастлив и дълговечен брак. Кое прави връзката трайна? Може би по-точно кое прави връзката силна. Нека го изразя в най-възможният широк според мен смисъл - Ерос, любовта, усещането за една душа в две тела, не е много научно, но това е  без да прецизирам. Други идеи?

Link to post
Share on other sites
  • Потребител
Преди 2 минути, Б. Киров said:

Бракът по сметка е една от най-трайните връзки, според мен, върху него се крепят кралства, империи и държави.:) Но ми е трудно да си представя Ромео и Жулиета в щастлив и дълговечен брак. Кое прави връзката трайна? Може би по-точно кое прави връзката силна. Нека го изразя в най-възможният широк според мен смисъл - Ерос, любовта, усещането за една душа в две тела, не е много научно, но това е  без да прецизирам. Други идеи?

Мислех, че съм изчерпал темата в разказа си по- горе, но примерите са неизчерпаеми. Във филм на ВВС имаше изследване, че жените се подчиняват да забременеят от алфа мъжкари, но предпочитат да живеят и гледат деца с по- кротки мъже. Стана дума, че мотивът за връзката на системата се променя с развитието на елементите й.

Link to post
Share on other sites
  • Потребител
Преди 8 минути, Б. Киров said:

... усещането за една душа в две тела, не е много научно, но това е  без да прецизирам. Други идеи?

Можем ли да определим това усещане като усещане за безконфликтност и комфорт при съвместния живот с другия? Просто да рационализираме ирационалното.

Link to post
Share on other sites
  • Потребител
Преди 7 часа, Б. Киров said:

Други идеи?

Когато погледна в очите любимия си, нищо друго няма значение. Бих му позволила всичко, но не и да постъпва безразсъдно. Ако вече е сгафил, оценявам ситуацията по скалата на негативите, но (независимо от последствията) съм негов щит.

Редактирано от insighting
Link to post
Share on other sites
  • Потребители
Преди 8 часа, Втори след княза said:

Просто да рационализираме ирационалното.

 

Преди 8 часа, Втори след княза said:

Денят се присмива на това,което мислим през нощта.

Добър въпрос:)

Link to post
Share on other sites
  • Потребители

Отговорът на Сократ за Ерос в "Пирът" на Платон:

Втора част

 

Федър и всички останали го помолиха, разбира се, да говори така, както смята, че трябва да се говори.

 

Предварителни установки на Сократ с агатон

 

В такъв случай, Федре, позволи ми да задам още няколко малко въпроса на Агатон, за да се уточня с него, че тогава вече да говоря.

Разбира се – отговори Федер,- питай го.

Тогава Сократ започна някак си оттук:

Действително, мили Агатоне, мисля, че ти правилно смяташ, че най-напред трябва да се посочват качествата на Ерос, а след това неговите дела. Тази уводна част аз особено много я ценя. Понеже и в по-нататъшното си изложение ти разгледа прекрасно и блестящо качествата на Ерос, кажи ми сега и следното: “Ерос непременно ли е любов към нещо, или не е?” Не те питам в смисъл на любов към майка или баща – смешен би бил въпросът, дали Ерос е любов към майка или баща, – но в смисъл ако те попитах например за “баща”: “Бащата баща ли е на някого, или не е?” – без съмнение ти щеше да ми отговориш, ако искаше отговорът ти да е правилен, че бащата е баща на син или дъщеря. Или не е така?

Разбира се – отвърна Агатон.

Нали същото се отнася и за “майка”?

Агатон се съгласи и с това.

Хайде, още мъничко ми отговори – продължи Сократ,- за да разбереш по-добре какво искам да кажа. Ако те попитах: “А брат по това, което той представлява, брат ли е на някого, или не е?”

Агатон отговори утвърдително.

Нали той е брат на брат или на сестра?

Агатон се съгласи.

Опитай се сега да отговориш и за Ерос: “Ерос любов ли е за нищо или за нещо?”

Разбира се, да.

Това именно внимавай – каза Сократ – и го запомни. Сега ми отговори само, дали Ерос, на което е любов, го желае, или не?

Естествено – отговори Агатон.

Дали като притежава това, което обича и желае, той го обича и желае, или като не го притежава?

По всяка вероятност, като не го притежава – отговори Агатон.

Внимателно прецени – каза Сократ,- вместо до вероятност, дали не се касае до необходимост именно да се желае това, което липсва, и да не се желае, ако не съществува липса. Аз решително смятам, че се касае до необходимост. Ти как смяташ?

И аз така смятам.

Отговорът ти е правилен. Нали, ако някой човек е едър, не би искал да стане едър? Или ако е силен, да стане силен?

Съгласно горните установки това е невъзможно – отвърна Агатон.

Понеже не би бил лишен от тези качества, които ги има.

Това е истина.

Ако някой е силен, би желал да бъде силен – продължи Сократ,- а ако е бърз, да бъде бърз, и ако е здрав, да бъде здрав, и т.н., може би някой би помислил, че такива хора, които притежават такива качества, могат да желаят това, което притежават. Казвам го, за да не стане някакво недоразумение. Ако размислиш за тези случаи, Агатоне, това, което те притежават, необходимо е да го притежават и в момента, независимо дали е по волята им, или не. А кой в действителност би пожелал това? Когато някой каже: “Аз съм здрав, желая и да съм здрав, аз съм богат, желая и да съм богат; желая именно това, което имам”, ние бихме му казали: “Ти, човече, притежаваш богатство и здраве, и сила, но искаш и за в бъдеще да ги притежаваш, понеже в настоящия момент, ти, щеш не щеш ги имаш. Внимавай, следователно, когато казваш: “Желая това, което имам”, дали мислиш нещо друго, а не това: “Желая това, което имам, да го имам и по-нататък.” Той би се съгласил с нас или би отговорил другояче?

Той ще се съгласи – отвърна Агатон.

Нали това означава той да обича нещо, което още не е осъществено и не го притежава, да го запази и притежава за в бъдеще?

Разбира се – отвърна Агатон.

Така че и този човек, и всеки един, който желае, желае нещо, което още не е осъществено, не е в негово притежание и това, което няма или което не е той самият и което му липсва, такива са нещата, към които съществува желание и любов.

Да, така е.

Хайде – каза Сократ, – нека да повторим установките, до които стигнахме. Ерос не е ли, първо, любов към нещо и, второ, любов към това, което в момента липсва?

Да.

Към това си припомни с кои неща ти свърза Ерос в речта си. Ако искаш, аз ще ти припомня. Мисля, че ти се изрази в следния смисъл: недоразуменията между боговете са се уредили поради любов към хубавото, понеже към грозното няма любов. Не говори ли в този смисъл?

Да, в този смисъл – отвърна Агатон.

И твоите думи са съвсем подходящи, друже – каза Сократ. – И ако това е така, то Ерос не би ли бил любов само към красотата, а не към грозотата?

Агатон се съгласи.

А нали установихме, че от което някой се нуждае и не го притежава, към него изпитва любов?

Да.

Следователно Ерос се нуждае от красота и не я притежава.

Това следва по необходимост.

Какво в такъв случай – нуждаещото се от красота и не притежаващо по никакъв начин красота, смяташ ли, че е красиво?

Не, разбира се.

Още ли следователно смяташ, че Ерос е красив, ако горното е вярно?

А Агатон отвърна:

Струва ми се, Сократе, че не разбирам нищо от това, което тогава

казах.

В действителност ти говори хубаво, Агатоне. Само че ми отговори

още на един малък въпрос: добрите неща не смяташ ли, че са и

красиви?

Да.

Ако следователно Ерос се нуждае от красиви неща, а пък добрите

неща са красиви, то той би се нуждаел и от добри неща.

Аз, Сократе – отвърна Агатон, – не бих могъл да ти противореча: нека бъде така, както ти казваш.

На истината, мили ми Агатоне, не можеш, на Сократ никак не е трудно да противоречиш.

 

Сократ предава разказа си с Диотима

 

Теб вече ще те оставя на мира. А сега разказа за Ерос, който някога чух от една жена от Мантинея, Диотима – тя беше сведуща и в тази област, и в много други и накара атиняните да принесат жертвоприношения, с което отложи чумата с десет години; тя именно ми обясни и нещата, свързани с любовта, – та нейния разказ ще се опитам да ви предам, доколкото ми е възможно, със свои думи, като изляза от това, което установихме аз и Агатон. Трябва, разбира се, най-напред да се каже, както ти, Агатоне, обясни, кой е Ерос и какъв е, а след това да се говори за делата му. Струва ми се, че най-лесно ще бъде, ако разкажа нещата така, както тази чужденка ги изложи пред мен, задавайки ми въпрос след въпрос. Понеже и аз й казвах почти едни такива работи, каквито казваше сега Агатон и на мен – че Ерос бил велик бог, че бил любов към красивото. Тя, разбира се, ме опроверга с тези аргументи, с които аз опровергах Агатон, че той нито е красив, както аз смятам, нито е добър.

 

Природата на Ерос

 

Какво говориш, Диотимо? – казах аз. – Значи, Ерос е грозен и лош?

Недей да кощунстваш – ми каза тя. – Или мислиш, че ако нещо не е красиво, непременно трябва да е грозно?

Разбира се, да.

Нима, ако липсва знание, това е незнание? Или не си забелязал, че съществува нещо средно между знание и незнание.

Какво е то?

Правилно да се разсъждава, но без да може да се даде обяснение, не знаеш ли, че това не е нито знание – как би било знание нещо, което не може да даде аргументи, – нито пък е незнание – понеже това, което отговаря на действителността, как би било незнание? Така че нещо такова е правилната представа между логично разсъждаване и незнание.

Вярно е – казах аз.

Така че недей иска непременно, което не е красиво, да бъде грозно, нито, което не е добро, да бъде лошо. Така е и при Ерос: понеже сам си съгласен, че той не е нито добър, нито красив, то пък недей мисли, че трябва да бъде грозен и лош, но нещо между тези две неща.

Все пак – възразих аз – всички са съгласни, че е велик Бог.

Под “всички” ти разбираш незнаещите, или слагаш в тяхното число и знаещи?

Всички заедно разбира се.

Тя се засмя:

Че, Сократе, как биха били съгласни, че той е велик бог, тези, които въобще не го признават за бог?

Кои са те? – попитах.

Единият си ти, другата съм аз.

Какво имаш пред вид, като твърдиш това? – попитах аз.

Много просто – отговори Диотима – кажи ми: не смяташ ли, че всички богове са щастливи и красиви? Или би се осмелил да твърдиш, че някой от тях не е щастливи и красив?

Кълна се в Зевс, ни бих могъл.

А не наричаш ли щастливи именно тези, които притежават добрите и красивите неща?

Разбира се.

Но ти призна, че Ерос поради липса на добри и красиви неща желае именно тях, понеже от тях се нуждае.

Да, признах.

Как следователно би бил бог този, който няма дял от красивото и доброто?

В никакъв случай, както изглежда.

Виждаш следователно, че и ти не смяташ Ерос за бог.

Че какво би бил в такъв случай Ерос? – казах аз. – Смъртен ли?

Ни най-малко.

Но какво е всъщност?

Както е при по-предишните случаи – отговори тя, – между смъртен и безсмъртен.

Но, Диотимо, какво е той следователно?

 

Ерос е демон

 

Велик демон, Сократе. Понеже всяко демонично същество е нещо средно между бог и смъртен.

Каква е тяхната роля? – попитах аз.

Да обясняват и да предават на боговете, това, което идва от хората, а на хората – това, което идва от боговете, именно молбите и жертвоприношенията на хората, и заповедите на боговете и възнагражденията за жертвоприношенията, а понеже се намират между тези два елемента, те запълват празнината помежду им, така че Вселената да осъществи вътрешната си връзка. Чрез тях се осъществява цялата мантика и се увенчава с успех жреческото изкуство при жертвоприношенията, посветителните обреди, заклинанията, всяко предсказание и магия. Боговете нямат пряк контакт с човека – чрез демоните се осъществява всяко общуване и разговор на боговете с хора, и будни, и насън. И сведущият в такива области е “демоничен” човек, а пък този, който е сведущ в нещо друго, било то изкуство или занаят, е занаятчия. Тези демони, разбира се, са многобройни и от всякакъв вид. Един от тях е именно Ерос.

 

Митът за раждането на Ерос

 

А кои са баща му и майка му? – попитах аз.

Доста дълго е за разказване – отговори тя, – но все пак ще ти го разкажа.

Когато се родила Афродита, боговете се събрали на угощение, като между тях бил и синът на Разумността, Способът. Като се нахранили, дошла да проси от това обилно угощение Бедността и застанала при вратите. Способът, който се бил напил с нектар – тогава още нямало вино, – излязъл в градината на Зевс и понеже бил натежал от пиене, заспал. А пък Бедността, поради липсата на собствен способ, замислила да получи дете от самия Способ, легнала при него и заченала Ерос. Затова именно Ерос е спътник и служител на Афродита: създаден е на нейния рожден ден и същевременно по природа обича красотата, понеже Афродита е красива.

Понеже е син на Способа и Бедността, Ерос се намира в такова положение. Първо, той е винаги беден и далеч е от това да бъде нежен и красив, както мнозинството хора мислят. Напротив, той е твърд, сух, бос, бездомен, винаги ляга на гола земя, спи по вратите и пътищата под открито небе и понеже има природата на майка си, нуждата не се разделя от него. От бащина страна обаче крои коварства на красивите и добрите, понеже е мъжествен, с устрем напред и напрегнатост, страшен ловец, винаги плетящ някакви примки, жадуващ за разум и изобретателност, занимаващ се през целия си живот с философия, страшен магьосник, знахар и софист. И по природа не е нито безсмъртен, нито смъртен: в един и същ ден той ту цъфти и живее, ту умира и щом му провърви, поради наследената от баща си природа, отново оживява. Но това, което постига, винаги му се изплъзва, така че Ерос не е нито беден, нито богат.

Освен това той се намира по средата на знанието и незнанието. Нещата стоят така: никой от боговете не стреми към знание, нито желае да придобие знание – понеже той го има, а и всеки друг, който притежава знание, не се стреми към знание; нито пък незнаещите се стремят към знание и не желаят да придобият знание – защото незнанието е самата тъпота: да е достатъчно на един човек да изглежда духовно издигнат и умен, без да е в действителност! Който не смята, че се нуждае от нещо, той не се стреми към това, от което не смята, че се нуждае.

Но кои са тези, които се стремят към знание, Диотимо – попитах аз, – ако това не са нито знаещите, нито незнаещите?

Това е вече съвсем ясно и на едно дете – отговори тя: – тези, които стоят помежду им, и един от тях би бил и Ерос. Понеже знанието е измежду най-красивите неща, а Ерос е любов към красивото, така че по необходимост той се стреми към знание и като така, той е по средата между знаещ и незнаещ. Причина за това е и неговият произход: баща му е знаещ и богат със способи, а майка му е незнаеща и неспособна. Тази е следователно природата на този демо, мили Сократе. А каквато представа ти имаше за Ерос, в това няма нищо чудно. Ти мислеше, доколкото мога да съдя от думите ти, че Ерос е, който е обичан, а не, който обича. Затова Ерос ти се е струвал, мисля, прекрасен. Понеже предметът на любовта е действително красив, нежен, съвършен, достоен за облажаване, а това, което е обичащо, има съвършено друг характер, такъв, какъвто ти го обясних.

 

Благодеянията на Ерос

 

Тогава аз казах:

Е, добре, чужденко, ти говориш чудесно, но като е такъв Ерос, каква полза принася на хората?

Това е именно, Сократе, второто нещо, което ще се опитам да ти обясня. Установи се, че такава е природата на Ерос и че така е бил създаден: установи се също, че той е любов към красотата, както ти казваш. Ако някой ни запита: “Какво означава любов към красивото, Сократе и Дитимо?”, или още по-ясно: “Обичащият красивите неща обича – какво обича?”

Да ги получи – отвърнах аз.

Отговорът ти – рече Диотима – предизвиква един такъв въпрос: “Какво ще стане на оня, който би получил красивите неща?”

Казах й, че съм твърде затруднен да отговоря веднага на този въпрос.

Но както ако биха те запитали, заменяйки думата “хубаво” с “добро”: “Хайде, Сократе, обичащият добрите неща обича – какво обича?”

Да ги получи – отвърнах аз.

И какво ще стане на оня, който би получил добрите неща?

Това мога да ти отговоря по-лесно: ще бъде щастлив.

А с притежаване на добри неща – продължи тя – щастливите са щастливи и повече не е необходимо да се пита: “С каква цел желаещият да бъде щастлив го желае?” Мисля, че твоят отговор изчерпва въпроса.

Така е – казах аз.

А това желание и тази любов дали смяташ, че са присъщи на всички хора и че всички желаят да притежават постоянно добрите неща – какво смяташ по този въпрос?

Така смятам – отговорих аз, присъщо е на всички хора.

Но ако всички обичат същите неща, и то постоянно, защо в такъв случай не казваме, че всички обичат, а твърдим, че едни обичат, а други не?

И аз се учудвам – й отговорих.

Не се учудвай – ми каза тя, – понеже ние просто вземаме една форма на любовта и я наричаме любов, като й даваме названието на цялото, а другите й форми означаваме с други названия.

Например? – попитах аз.

Например следното. Ти знаеш, че творчеството, poiesis, е много широко понятие. Всяка причина едно нещо да премине от несъществуване в съществуване е творчество, така че дейностите при всички тези занаяти са творчество и майсторите им всичките са творци, poietai.

Вярно е.

Но все пак – продължи тя – ти знаеш, че те не се наричат “поети”, но имат други названия. Ние отделяме от цялото това творчество – от цялата тази “поезия” – една част, именно свързаната с музиката и размерите и я наричаме с името на цялото: само тази част се

нарича “поезия”, и само тези, които работят в тази част на творчеството, се наричат “поети”, poietai.

Истина е – потвърдих аз.

Така стоят нещата и с любовта. Основното е: всяко желание за блага и щастие е “за всеки един най-голямата и коварна любов”. Но за тези, които се обръщат към нея в най-различни области било за печалби, било като любов към гимнастика или към знание, не се казва, че обичат, не се наричат влюбени, а другите, които са предадени ревностно само в една нейна форма, са си присвоили названието на цялото – любов, обичам, влюбен.

Възможно ли е да е истина – казах аз.

Някои твърдят, че тези, които търсели своята половина, те обичат. Аз пък твърдя, че любовта не е насочена нито към половината, нито към цялото, освен ако се случи, друже мой, то да бъде нещо добро. Ето, хората допускат да им се отреже ръка или крак, ако сметнат,че тези техни части са лоши, понеже мисля, че ценят не своето – освен ако някой не нарича добро родственото му и собственото му, а лошо чуждото: хората не обичат нищо друго освен доброто. Или си на друго мнение?

Кълна се в Зевс, не аз – отвърнах.

Всъщност толкова просто ли е да се каже, че хората обичат доброто?

Да – отговорих аз.

Нима? Не трябва ли да се добави, че те обичат и да го притежават?

Трябва да се добави.

Но нали – продължи тя – не само да го притежават, но и да го притежават винаги?

И това трябва да се добави.

Накратко казано, любовта е насочена към това, да притежаваме доброто вечно.

Думите ти са самата истина – казах аз.

Щом като любовта се състои винаги в това – каза тя – то при какъв начин на живот и в какъв вид дейност би могло да се нарече любов усърдието и напрягането на тези, които преследват тази цел? В какво се изразява тази дейност? Можеш ли да ми кажеш?

Че в такъв случай аз нямаше да се възхищавам от твоето знание, Диотимо, и да идвам при теб, за да разбера именно тези неща!

Добре, аз ще ти кажа. Тази дейност се изразява в раждане на красота и в телесно, и в духовно отношение.

Гадател е необходим за думите ти – аз не ги разбирам – казах аз.

Добре, ще ти го кажа по-ясно. Всички хора зачеват, Сократе – каза тя, – и телесно, и духовно, и когато достигнат известна възраст, природата ни желае да роди.Тя не може да роди в грозно, а в красиво. Свързването между мъж и жена е раждане, а то е божествено нещо и в смъртното същество безсмъртието е това – зачеването и раждането.Невъзможно е те да станат в неуредена обстановка, а за всяко божествено нещо неуреденото е грозно, докато уреденото е красиво. Така че за раждането Красотата е Мойра и Ейлейтия.Поради това всякога, когато заченалото същество се доближи до нещо красиво, то става кротко и се разтопява от радост и така ражда и създава.Доближи ли се обаче до нещо грозно, то се свива мрачно и скръбно, отдръпва се и се стяга и не ражда, а задържайки плода, се чувства зле. Поради това именно оплоденото и вече набъбнало от своя плод същество го обхваща копнеж към красивото, поради това, че който го има, то го освобождява от силни родилни мъки. Така че,Сократе, целта на любовта не е красивото, както ти мислиш.

Но какво е всъщност?

Създаването и раждането в красота.

Добре – казах аз.

Точно така е – подчерта тя. – А защо именно раждането? Понеже вечното съществуване и безсмъртието за смъртния е раждането. От това, което вече установихме, щом любовта е стремеж завинаги да притежава доброто, то по необходимост следва, че заедно с доброто тя е стремеж и към безсмъртие.

 

Стремежът към безсмъртие

 

Всичко това тя ми обясняваше всякога, когато говореше за любовта, и веднъж ме попита:

Коя мислиш, че е причината, Сократе, на тази любов и този стремеж? Не забелязваш ли в какво необикновено състояние се намират всички животни, когато ги обхване желание да раждат – и сухоземни, и хвъркати, – те боледуват от това любовно състояние: първо, да се свържат взаимно, след това да отхранят потомството си и са готови да се бият за него, дори и най-слабите с най-силните, и да загинат, самите те се измъчват от глад, за да отхранят рожбите си и какво ли друго не правят. При хората би могло да се помисли, че го правят, понеже разсъждават. Но при животните коя е причината за това любовно състояние? Можеш ли да кажеш?

Аз отново казах, че не знам. Тогава тя продължи:

Смяташ ли, че можеш да станеш добър познавач на проблемите за любовта, ако не обмислиш тези неща?

Но затова именно идвам при теб, Диотимо, както току-що ти казах, със съзнанието, че се нуждая от учители. Затова ми обясни причината и на тези неща, и на всичко останало, което се отнася до любовта.

Ако действително си убеден, че любовта по природа е стремеж към онова, което многократно установихме, няма защо да се учудваш. В този случай, също както в предишния, смъртната природа търси да бъде, доколкото й е възможно вечна и безсмъртна. А тя може само по този начин, чрез раждането, понеже винаги оставя едно друго ново същество на мястото на старото, дори когато всяко едно от живите същества се смята, че живее и че е същото; например за човека се казва, че е същият от детството до старост; без да има повече същите неща у себе си, все пак се казва, че е същият; но той винаги става нов, како загубва известни неща в коси, плът, кости, кръв, накратко в цялото си тяло. Но не само в тялото, но и в душата си: привичките, нравите, схващанията, желанията, удоволствията, скърбите, страховете – нищо от тия неща не остава у всеки един същото, но едно се появява, друго се загубва. Но нещо още по-странно от това, че и знанията ни не остават същите – едни се появяват, други се загубват, – ние никога не сме същите и по отношение на знанията си и с всяко едно от знанията ни се случва същото. Това, което се нарича занимание, означава, че знанието ни напуща, понеже забравянето е загубване на знания, а заниманието пък, внедрявайки отново спомена за загубеното, спасява знанието, така че не изглежда, че е същото. По този начин всяко смъртно нещо се запазва, не така че да бъде напълно същото, както е божественото, но така че отиващото си и остаряващото да остави нещо друго ново, подобно на това, което е било то самото. Чрез този способ, Сократе – каза тя, – смъртното се приобщава към безсмъртното и тялото и всичко останало – по друг начин е невъзможно. Така че не се учудвай, че за всяко същество по природа е най-скъпо собственото му потомство; заради безсмъртието е това старание и тази любов у всеки един.

Като чух тази й реч, аз се удивих и казах:

Как, премъдра Диотимо! Нима това действително е така?

А тя ми отговори, както постъпват съвършените мъдреци:

Бъди напълно уверен в това, Сократе. Ако погледнеш, да кажем, към човешкото честолюбие, ти би се учудил от неговата безсмисленост, не вземеш ли под внимание това, за което говорих, и разсъдиш в какво необикновено състояние се намират хората, обхванати от любов да станат прочути и слава во веки безсмъртна да спечелят. И затова те са готови да се изложат на всякакви опасности, дори повече, отколкото за децата си, и богатства да разходват и какви ли не мъки да понасят, та и живота си да дадат. Ти смяташ ли, че Алкестида би умряла вместо Адмет или Ахил би последвал в смъртта Патрокъл, или пък вашия Кодър е загинал, за да запази царската власт за децата си, ако не са мислили, че ще оставят за доблестта си безсмъртен спомен, какъвто ние днес пазим? Далеч са били от тази мисъл, но за безсмъртието на своята доблест, мисля, и за тази огромна слава всички правят всичко, и то толкова повече, колкото са по-добри. Понеже те обичат безсмъртието.

Тези, които носят плодовитостта в тялото си, се обръщат повече към жените и по този начин те осъществяват любовта, като чрез създаване на деца си спечелват во веки веков, както те мислят, безсмъртие, спомен и щастие. А пък тези, които носят плодовитостта в душата си – да, има и такива – каза тя, – които оплождат в душата – и то много повече, отколкото в тялото – това, което й е присъщо и да го зачене, и да го роди. А какво й е присъщо? – Мисъл и останалите добродетели. Между тези хора са без съмнение и всички поети, които са творци, а между занаятчиите тези, които наричат изобретатели. Но най-значителната и най-красивата изява на мисълта е тази, която се отнася до уреждането на държавата и изобщо на живота и чието име е именно благоразумие и справедливост. И всякога, когато между тези хора някой още от млада бъде плодовит в душата си, понеже е божествен, и като му настане възрастта, го обхване желание да създаде и роди, той обикаля и търси красивото, в което би създал нещо, което никога не би направил в грозно. В този момент на проява на плодовитостта той обича повече хубавите, отколкото грозните тела, а попадне ли на красива, благородна и талантлива душа, той се радва извънредно много на това двойно съчетание и при един такъв човек той е пълен с речи за добродетелта, с какво трябва да се занимава, за какво да заляга един достоен мъж и се заема да го обучава. Понеже, свързвайки се, мисля, с този красив човек и общувайки с него, той създава и ражда това, с което отдавна е плодовит, и присъствайки и отсъствайки, той мисли за това и заедно с другия отхранва рожбата. Така че такива хора имат помежду си много по- силно общуване, отколкото е общуването с децата ни, и много по-здраво приятелство, понеже техните общи деца са по-красиви и по-безсмъртни. Всеки би предпочел да има такова, а не човешко поколение, и ако погледне към Омир, Хезиод и останалите добри поети, ще ги облажи какви потомци са оставили след себе си, които им носят безсмъртна слава и спомен, защото и самите те имат тези качества. А ако искаш други примери, виж какви деца е оставил Ликург в Лакедемон – спасители на Лакедемон и, така да се каже, на Елада, а у вас на почит е и Солон заради създадените от него закони; и навсякъде другаде има мъже – и у едните, и у другите народи, – които са показали множество красиви дела и създали всякакви добродетели. На тях са били учредени множество култове заради такива деца, а на никого още заради човешкото му поколение.

 

Посвещаването в любовните тайнства. Степени.

 

Разбира се, в тези тайнства на любовта може би и ти, Сократе, би могъл да бъдеш посветен, но аз не зная дали ти е по силите да проникнеш в тези съвършени и най-съкровени тайнства, заради които съществуват и тези първи указания, ако се върви по правия път. Разбира се, аз ще ти обясня, без да щадя усилия, а ти се опитай, доколкото ти е възможно, да ме следваш.

Който иска да върви по правия път към тази цел, трябва да започне още от млад да ходи при красиви тела, и то най-напред, ако неговият ръководител го насочи правилно, да обича само едно тяло и тук да създаде красиви речи, след това сам да разбере, че красотата в едно тяло е родствена на красотата в друго тяло и ако трябвада преследва красотата във външността на тялото, голяма глупост би било да смята, че красотата във всички тела не е едно е също нещо; като разбере това, той ще почне да обича всички красиви тела и ще отслаби изключителната си любов към едно-единствено тяло, понеже ще го смята за вече дребно и незаслужаващо внимание. След това ще смята вече, че красотата в душата е по-ценна, отколкото красотата в тялото, така че, ако попадне на човек не много цветущ, но с благородна душа, това ще му е достатъчно, за да го обича, да се грижи за него и да се старае да роди такива речи, които да направят младежите по-добри, за да бъде и той от своя страна принуден да обърне погледа си към красотата в заниманията и нравите и да види, че всичко това е сродно помежду си, и да смята телесната красота за нещо незначително. След заниманията неговият наставник ще го доведе до знанията, за да види и в тях също така красота, и обърнал поглед към вече обширната област на красотата, а не към красотата на едно нещо, и да бъде като някакъв слуга в обичта си към красотата на едно момченце или на един човек, или на едно занимание, да бъде жалък и дребнав роб, но да се обърне към обширното море на красотата и съзерцавайки го, да ражда в безбрежния стремеж към знание множество красиви и възвишени речи и мисли, докато достигне до такава степен на сила и възвишеност, че да види, че съществува едно-единствено знание, което е знание на красотата и има следния характер.

 

Краят на посвещаването: разбулване на Красивото

 

Постарай се сега – продължи Диотима – да напрегнеш по възможност целия си ум към това, което ще ти кажа. Когато един човек бъде обучен до тази степен в областта към любовта, наблюдавайки в правилна последователност красивите неща и достигайки вече към края на този път към любовта, внезапно ще види нещо дивно красиво по същност, това именно, Сократе, заради което са били полагани по-предишни усилия: първо, че то съществува вечно и нито възниква, нито загива, нито расте, нито чезне. После, че не е в едно отношение или в един момент красиво, а в друго отношение или в друг момент грозно, нито е красиво спрямо едно, а грозно спрямо друго, нито пък е красиво на едно място, а грозно на друго, че за едни е красиво, а за други грозно. Също така това красиво няма да му се покаже например като някакво лице или че пък има ръце, или нещо друго, което е присъщо на тялото, нито пък във вида на някаква реч или на някакво знание, нито пък като нещо съществуващо в нещо друго, например в някакво живо същество било на земята, било на небето, или пък в каквото и друго нещо, а съвсем само в себе си, винаги едносъщно, а всички други хубави неща принадлежат към него, но по такъв начин, че те възникват и загиват, но от това то не става нито повече, нито по-малко, нито изобщо търпи някаква промяна. Когато някой, започвайки от тези преходни неща, преминавайки през правилната любов към младежите, започне да вижда онова красиво, той почти би се доближил до крайната цел. Това е именно правилният път към областта на любовта, по който човек върви сам или под ръководството на някого, започвайки от отделните красиви неща с оглед към онова красиво, да се издига постоянно като по стъпала от едно красиво тяло към две и от две към всички красиви тела, а от красивите тела към красивите занимания, от заниманията към красивите знания, докато от знанията достигне накрая до онова знание, което не е знание за друго, а за самото онова красиво и научи най-после какво е Красиво само по себе си.

На това място в живота – когато човек съзерцава Красивото само по себе си, драги Сократе – каза чужденката от Мантинея, – си струва трудът той да живее дори ако му е възможно да избере друг момент. Ако някога го видиш, ти ще сметнеш, че то не може да се сравнява нито със злато и облекло, нито с красиви момчета и младежи, които като видиш сега, изпадаш в захлас и сте готови, и ти, и много други, като гледате любимците си и сте постоянно с тях, нито да ядете, нито да пиете, ако някак си това беше възможно, а само да ги гледате и да бъдете заедно. Какво действително можем да мислим – каза тя, – че ще изпита някой, ако му се случи да види Красивото само по себе си, чисто, ясно, без всякакъв примес, не съдържащо човешка плът и всички други тленни дивотии, но би му било възможно да види самото божествено красиво в неговата едносъщност? Мислиш ли, че става жалък животът на човек, който гледа нататък и съзерцава онова, както подобава, и общува с него? Не си ли даваш сметка, че единствено тук, като гледа красивото по начин, по който то трябва да се гледа, ще му бъде възможно да ражда не признаци на добродетелта, понеже самият той не е докоснал призрак, но действителна добродетел, понеже е докоснал действителността? И че като е родил истинска добродетел и я е отгледал, не му ли се полага да стане любим на боговете и че ако изобщо се полага на някой друг от хората да стане безсмъртен, то това не се ли полага преди всичко на него?

Това именно, Федре, и вие, другари, ми каза Диотима и аз бях убеден. И понеже съм убеден, опитвам се да убедя и другите, че за добиването на това благо никой не би намерил лесно по-добър помощник на човешката природа от Ерос. Затова именно лично аз твърдя, че всеки мъж трябва да почита Ерос и сам почитам това, което е в областта на любовта, и се занимавам усилено с него, и подканвам и другите, и прославям, доколкото ми е възможно, и сега, и винаги силата и мъжеството на Ерос. Така че тази реч, Федре, ако искаш, я смятай, че е казана като похвално слово за Ерос; ако пък искаш, дай и такова име, каквото ти е приятно.

https://pvpetrov.wordpress.com/2008/01/23/77/

Link to post
Share on other sites
  • Потребител
On 25.11.2017 г. at 12:57, Б. Киров said:

Отговорът на Сократ за Ерос в "Пирът" на Платон: ...

https://pvpetrov.wordpress.com/2008/01/23/77/

 

Кое у Платон намирам за остаряло?

Това, че смята любовта и красотата за атрибут на мита/образа за Ерос. Това го кара да въвежда разни видове любов- щастлива, нещастна. Смятам, че става дума за ОТНОШЕНИЕ между субекти. Примерно Алкивиад е имал любовно отношение към Сократ, Сократ към Алкивиад- безразлично, а Ксантипа изглежда е изпитвала отношение на антилюбов.

Като пример за проблемите, възникващи от това елинско мислене ще изложа нерешимостта на апориите.

Ако бързината е присъща на Ахил, а бавността е присъща на костенурката, то можем да предположим, че той ще я изпреварва винаги. Винаги? Не, Ахил може да върви много бавно след костенурката и да я наблюдава. Същият Ахил, който е самата бързина. Тогава братята елини решили да квантоват пътя и да изследват всеки квант от него. Ахил изминава своя квант бързина, но костенурката изминава част от него, което си е нейният квант бавност. Тука вече горките елини не могат да сравняват два еталона- за бързина и бавност и увисват в чудене защо Ахил, след като измине пътя на костенурчия квант, тя е направила още една мъничка стъпчица, която го чака за изминаване.

Това, с времето е решила идеята за ОТНОШЕНИЕТО на пътя към времето. Това отношение ни дава възможност да сравняваме скоростта на Ахил и костенурката да кажем точно след колко време и след колко път Ахил ще достигне и изпревари костенурката.

 А сега да приложим горното ОТНОШЕНИЕ при търсенето на съпруг. Идеята е, че трябва да си уточним отношението към другия и това става чрез практиката (множество отношения) и осмислянето на тези отношения, съизмерването им с нашите приоритети (коефициенти пред функцията) при максимум опознати отношения.

 

Това ще рече: нека Л е любовта ми към Марийка. Л= В/М (аргументът В е означен така от Втори… така се получава, че все съм втори :(  .Важното е, поне да съм в числител, отгоре :) )

Л= (А.В1/х+ Б.В2/у+ … Я.Вn/z).Ъ

 коефициентите А,Б…Я са важността, която отдавам на отделни страни на Марийка.

х,у…z са нейните качества, способности, отношения : ведрост, разумност, очи, крака, как прави…, харесва ли философия :)  и пр. Колкото повече, толкова по- добре я познавам и мога да прогнозирам как ще е с нея.

В1,В2 Вn е моята преценка, варираща от пълна неприязън, до изключително харесване.

Ъ е ирационалното, което ни кара да хлътваме, нещо ирационално, стрелата на Ерос.

Link to post
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 15 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

 

За контакти:

×
×
  • Create New...