Кратка история на японския национализъм

[Kujiro 142]

Предлагам ви част от магистърската си теза, свързана с развитието на новия японски национализъм. Тази първа част разглежда развитието на стария японски национализъм от 1868 г.

История на японския национализъм

Поява

          Япония започва своето развитие като национална държава през 1868 г.  когато е сложен край на шогуната Токугава и се възстановява императорската власт под формата на конституционна монархия. През последвалия период Мейджи, който продължава до 1912 г. са поставени основите на съвременна Япония и се извършват значими социални и политически промени, които ще  предопределят посоката на развитие на страната до средата на 20 в. Двете основни задачи пред политическия елит в този момент са ефективна модернизация, изграждането на индустрия, и възпитаване у населението на национално чувство. Това се налага от обстоятелството, че редица западни държави все по-настоятелно се опитват да се настанят в японското пространство и да прокарват своите стратегически интереси били те под формата на търговски привилегии или военно присъствие. И докато опитите за модернизация започват малко преди 1868 г. от последния шогун, като цяло в последните години режимът Токугава полага твърде малко усилия за национално обединение, а по-скоро укрепване на своята власт в рамките на силно централизирана, но започнала да ерозира феодална система.

          От друга страна в ранния период Мейджи новосъздадените законови рамки и социални промени са първата стъпка в създаването на японска нация.

Премахва се традиционната феодална система и старите административни единици „хан“ се заменят с префектури управлявани от представители на централното правителство. Старата съсловна система също се премахва което поне на теория предполага равенство на поданиците на империята, които не са част от привилегированите съсловия. Така вече няма съсловно разделение между селяни, търговци, занаятчии и бивши самураи (въпреки че на повечето висши държавни постове са назначени членове на клановете, подпомогнали възстановяването на императорската власт). Всички те получават право да се записват в армията, да гласуват и да се ползват от държавни услуги.

           Въпреки тази социална реорганизация, в ранните години на периода Мейджи не може да се каже, че населението на Япония автоматично приема новата държавна система за по-добра. На няколко места избухват въоръжени въстания. Причините за тях са различни, от недоволство сред бившата самурайска каста, която остава без привилегии и възможност за доходи, до недоверие спрямо новата система за военна повинност и други правителствени инициативи като строежи на железници в земи използвани за селско стопанство. В средата на 1880 г. все още мнозина се съмняват в желанието за обединение на обикновените хора. В новоприетата конституция на страната през 1889 г. е записано, че верността към родината е най-висш граждански дълг, но на практика има твърде малко примери за това. Различни политически фигури от този период като Ои Кентаро (1843-1922 г.) изказват съмненията си относно готовността на японците да се смятат за нация в съвременния смисъл на думата. Според професор Такаши Фуджитани чак в края на 19 и началото на 20 в., почти всички жители на Японския архипелаг приемат че е естествено да притежават национална идентичност и да изпитват чувство за дълг към общността.
Един интересен поглед върху националното самосъзнание може да се открие в думите на журналиста Куримото Джоун (1822-1897 г. ) от 1870 г. –

„В Япония толкова много хора са умирали заради самите себе си, заради рода си, господаря или работодателя си, заради родния край или село. Досега обаче не съм разбрал някой да е загинал за страната си. Дори и да има такива, това е по-скоро заради техния господар, а не заради „държавата“, която все още не съществува в сърцата на нашия народ.“
 

Въпреки тези привидни препятствия за формиране на национално чувство у японците повечето изтоковеди са съгласни, че развитието на японския национализъм е не само подпомогнато от историческите обстоятелства, но и неизбежно. На първо място, Япония е разположена на островна група, което освен че защитава страната чисто стратегически, определено подпомага и ускорява процеси свързани с културното развитие и сближаването между населението. Заради тази си характеристика могат да се очертаят ясни граници на японската култура, които впоследствие ще се превърнат и в национални граници.  Още през 17 в. японецът може да не е имал представа за границите на своята родина, но ясно е разграничавал своите сънародници от съседите си  заради специфични социокултурни качествени отличия като например начина на обличане, бръсненето на темето при мъжете и тн.  Въпреки, че страната е преживявала периоди на политическо разделение и феодални междуособици, продължителният мир през периода Едо (1603-1868 г.) допринася за развитието на литературата и ограмотяване на населението, което е предпоставка за по-лесното развитите на националните идеи. Въпреки различията между основните японски диалекти, като цяло нивото на грамотност е високо. Управляващият елит също така споделя обща култура и това ще продължи и занапред.

Преди периода Мейджи понятието нация или държава не отсъства напълно, но далеч не може да се говори за идеология или схващания сред населението. Хората са свързани с родните си места, феодалните си владетели и най-вече съсловието към което принадлежат. Все пак военното правителство „бакуфу“ по време на шогуната демонстрира някакво чувство за национална принадлежност в отделни моменти. Пример за това е забраната за японци да напускат границите на страната издадена през 1636 г. като част от политиката на изолация „сакоку“.  В него ясно се назовават жителите на архипелага и се разграничават от „южните варвари“. Когато първите холандски моряци пристигат на японска земя им е забранено да осъществяват сексуални контакти с местното население, но не и с т.нар. „буракумин“ (най-нисшата и отхвърлена група в японската социална стълбица по време на феодалния период) които явно не са считани за част от тогавашното разбиране за японска общност при която определящо остава съсловното деление, а не расовото.

Все пак в в японската история има и пример за обратното разделение що се отнася до местните жители на остров Хокайдо. Известни като Айну те населяват части от Манджурия и Курилските острови. През феодалния период тази най-северна територия е само под формален контрол на бакуфу, като властта се упражнява чрез самурайския клан Мацумае, чиято задача е да защитава границите срещу айнусите или манджурците. Самият клан контролира единствено южната част на остров Хокайдо и търгува с местните жители, но те по никакъв начин не са смятани за японци, а са наричани „северни варвари“. Етническото и културно разделение е далеч по-ясно заради самобитната култура на този северен народ, която се отличава коренно от японската.

Друг пример за такова противопоставяне е статутът на кралство Рюккю (днешната провинция Окинава). Островната група която съставлява неговата територия бива подчинена по заповед на шогуната Токугава от южния клан Шимадзу от провинция Сацума около 1590 г., и след това се установяват васални отношения с него. По това време то продължава да съществува автономно до голяма степен, но неговите жители също не биват приети за японци главно заради факта че са носители по-скоро на китайска култура. На жителите на японския архипелаг е забранено да посещават Рюкю без разрешение от бакуфу, а жителите на кралството нямат право да приемат японски имена, да носят японски дрехи или да „японизират“ обичаите си. При посещенията си в Япония, представителите на Рюкю не са имали право дори да говорят на японски или да демонстрират знанията си по този език.

 От дадените примери става ясно, че централизираната феодална власт е имала някакво отношение към японската общност от хора доколкото те ясно разграничават периферните малки народи, които са им съседи от главното население, което е и основен носител на японската култура (език, вярвания, обичаи, социален строй, етнографски особеност и тн.). В по-широк аспект японците са имали и ограничена представа за другите народи и ясно са се разграничавали от жителите на корейския полуостров, китайската империя, кралствата на индокитайския полуостров, жителите на индийския субконтинент и южните острови.

През първите години на периода Мейджи, управляващата класа взема бързи мерки по отношение не само на новото административно деление на страната, но и на ясно затвърждаване на националните граници. Това е видно именно чрез съдбата на айнусите и жителите на Рюкю.

През 1867 г. се създава т.нар. „кайтайкуши“ или „комисия за развитие“, чиято задача е административно преустройство и развитие на Хокайдо с прилежащите му малки острови. Нуждата от бързи действия е продиктувана от активността на Русия по далекоизточното направление отвъд Владивосток включваща заселване, строежи на православни църкви и училища.  За целта не се щадят сили и средства и са привлечени американски експерти които да развиват селското стопанство и минното дело и да помогнат тази най-северна територия да добие японски културен и стопански облик. Положението на местното население се усложнява след като правителството конфискува племенните територии на айнусите и поставя забрана на лова на сьомга и елени. Също така, те получават статут на японски граждани като по този начин са лишени от статуса си на коренно население, а в японските регистри са обозначени като „бивши аборигени“.

След няколко административни преобразования през 1875 г. автономното кралство Рюкю преминава към министерството на вътрешните работи, а четири години по-късно то е превърнато в префектура Окинава. Владетелят му Шо Тай няма избор и абдикира като се премества в Токио и е награден с титлата „ко:шаку“ (еквивалент на „дук“ в европейската аристокрация).

Тези действия са неслучайни като се има предвид че след установяването на императорската власт, японските дипломати са много активни и за кратко време успяват да се запознаят с геополитическите реалности в средата на 19 в. и мястото на Великите сили в Азия и света. Ясно е, че се търси начин да се демонстрира, ако още не може да се постигне национално единство и ясно дефинирани национални граници, които да предотвратят настаняването на чужда държава в райони, които исторически остават периферни на Япония, но от които тя в никакъв случай не желае да се откаже.

         Тук е моментът да се анализира и връзката между младия японски национализъм който възниква в рамките на националната държава и чуждите държави, които осъществяват връзки с азиатската страна. Без съмнение първите контакти с тях играят ролята на катализатор на смяната на старата феодална централизирана система, която е започнала своето разлагане. В късния период Едо представителите на шогуната са неспособни да защитават интересите си се оказват безсилни пред политическите реалности – страната е изостанала и няма средствата да се противопостави по военен път с чуждите сили, които и поставят различни икономически условия и се опитват да установят дипломатически контакти. Недоволството спрямо чужденците води и до недоволство спрямо управляващата военна класа, като неслучайно се създава и течението „Сонно джо:и“ (букв. „почитай императора, изгони варварите), което става и основен лозунг срещу шогуната. Тази политическа философия остава актуална в периода 1850-1860 г. като след възстановяването на императорската власт се оказва, че изгонването на варварите си остава все така непосилна задача. Вместо това се издига нов лозунг „фукоку кьо:хей“ (букв. богата държава, силна армия). Той е свързан с желанието на управляващата класа да сплоти японския народ и в дух на национализъм да изгради една силна Япония, която да има средствата за независимо суверенно съществуване. Заплахата от подчиняване на страната е основната причина заради която е изключително важно населението и да се идентифицира с националната държава и по-точно да е готово на жертви за нея. Неравностойните икономически договори подписани с всички Велики сили са също катализатор, който умело се използва като основа за икономическо развитие. Според нея, величието на страната може да бъде възстановено чрез имитиране и внедряване на чужди механизми в индустрията и военното дело, чрез които да се предоговорят унизителните клаузи от тези договори. В този смисъл усилията за догонващо развитие и създаване на японска нация, както и развитието на национализма в ранните етапи има за цел да се обяви срещу т.нар. бял империализъм или колониализъм, който се е разпространил в Азия. В годините след 1868 г. дори се стига до някои крайности в опитите да се имитира Запада. Примери в това отношение е отричането на някои части на традиционното японско облекло, опити за премахване на будизма или дружеството за латинизация на японския език от 1884 г., чиято цел е да се замени японската писменост с латиница.

         Все пак тези примери остават изолирани и надделява разумната самокритика, според която японското развитие трябва да черпи от западните постижения, но да запази своите традиционни черти. Новата образователна система изиграва важна роля за разпространението на националистическите идеи фокусирани около понятието „кокутай“ (букв. национална структура“) .

Според императорския декрет за образованието издаден на 30 октомври 1890 г. „народът трябва да работи за общото благо и интереси, да уважава конституцията и да спазва  законите, а ако се наложи да даде всичко от себе си за държавата и по този начин да пази и поддържа просперитета на нашия императорски трон, който е съизмерим с небето и земята.“ 

Учениците са задължени да рецитират този документ, който се разпраща до всички училища в страната. Интересно е да се отбележи, че текстът е съставен от  правителствените служители Иноуе Коваши и Мотода Нагазане, които са привърженици на вестернизацията. Поставянето на императора в центъра му е в резултат на компромис между двамата заради опасенията им, че споменаването на традициите може да има обратен ефект и връщане на старата феодална система. Изключително се набляга на традиционните конфуциански ценности в йерархичната основа на човешките взаимоотношения. Накратко казано – държавата стои над отделния човек, а императора над държавата. Известният учен Фукудзава Юкичи в своята книга „Бунмейрон но гайряку“ (букв. обща теория на цивилизацията) през 1875 г. анализира този термин и защитава тезата, че всяка страна може да притежава „кокутай“ в смисъла на национален суверенитет както той го разбира. За него няма нужда императорската фигура да се свързва с непрекъснатата кръвна линия водеща началото си от митологични или божествени фигури.

Церемония по представяне на конституцията пред император Мейджи. Хашимото Чиканобу 1889, гравюра

 

Идеологическа основа

         Освен в рамките на националната държава, японският национализъм черпи до голяма степен от идеи възникнали преди нея, но които са в съзвучие с новите цели поставени пред народа. Една такава философия, която се възражда през периода Мейджи е т.нар. „кокугаку“ (букв. „наука за нацията/държавата“). Първоначално тя се развива като част от философията и в по-голяма степен филологията. Това което се нарича „кокугаку“ през 19 в. започва развитието си като „когаку“ (букв. „наука за миналото“) и „вагаку“ (букв. „японска наука“). Нейните последователи се опитват да изтъкнат японските литературни класики и да се дистанцира японската философия от доминиращите китайски, конфуциански и будистки текстове. Това може да се разглежда и като един израз на зараждащите се протобуржоазни тенденции в японското общество в средата на периода Едо. Мото:ри Норинага (1730-1801 г.) основател и един от най-известните представители на това течение в продължение на 35 г. анализира японските митологични текстове и стига до извода, че духът и наследството на древна Япония (преди феодалния период) е спонтанно и естествено чисто явление, на което се противопоставя внесеното от Китай конфуцианство. Освен че критикува конфуцианските философи той допринася и много за развитието на чисто японска граматическа традиция. Според него японския дух е изначално чист и може да бъде разкрит напълно само като се премахнат остатъците от китайското влияние трупано стотици години. През 19 в. Хирата Ацутане (1776-1843 г.)който е сред четиримата най-известни последователи на тази философия, в своите творби започва да се отклонява от чисто научната сфера и посланията му са насочени повече към обикновения човек. Някои от по-известните му трудове са „Камутама но михашира“ (букв. „Истинската основа на божествения дух“), „Коши Сейбун“ („Трактат по древна история“) и „Кодо: Таии“ („Истинското значение на древния път“). Общото послание в тях е свързано с възраждането на „древния път“ и завръщане към чистото японско начало като фигурата на императора трябва да играе пресечната точка между минало и съвремие. Тези негови идеи разгневяват военно-феодалното правителство на шогуната, който не желае промяна на статуквото и Хирата е осъден на домашен арест.

Впоследствие противниците на шогуната от движението „Сонно джо:и“ възприемат именно тях като идеологическа основа в борбата си за възстановяването на императорската власт. Един от най-значимите му приноси за политическата мисъл е, че не само императорът е потомък на боговете, но и целият японски народ. Той пише –

„нашата величествена земя е мястото откъдето идват боговете, а всеки един от нас е техен потомък. Ето защо, ако се обърнем към родителите си които са ни дали живот и към техните родители и прародители, то ще открием че нашите праотци са били самите богове.“

 

         Противопоставянето и опита за дистанциране на този етап от китайското философско и културно влияние освен по линия търсене на собствена културна идентичност – изграждане на културен национализъм, се проявява и по отношение на състоянието на Поднебесната империя в края на 19 в. Преживяла унизителни поражения в двете опиумни войни (1840-1842 и 1856-1860) срещу западните велики сили, принудена да подпише редица неравноправни договори според които отделни райони попадат под чуждо икономическо влияние, китайската империя далеч не може да служи за пример на Япония, която е решена да извърши изпреварващо развитие. Там където китайците се провалят чрез Движението за самоукрепване, японците успяват чрез усилените си реформи и копиране на западните методи.

         Още през 1867 г. политическият девиз „уакон кансай“ (букв. „японски дух, китайски знания“) губи своята актуалност и е заменен от „уакон йо:сай“ („японски дух, западни знания“). Японската дипломация започва да прилага наученото на практика като се ориентира към корейското кралство Чосон с което през 1876 г. подписва подобен несправедлив договор каквито са и били наложени само десетина години по-рано. Това е и началото на опитите да се настани в традиционно китайското пространство към което принадлежи Корея по това време. На този етап е рано да се говори за някакви експанзионистични апетити най-малкото защото Япония няма военните средства да се конфронтира с Китай, а и това едва ли би било прието добре от другите западни държави, които са се настанили в района. По-скоро е рискован опит да се „изпробват“ новите методи, който се оказва успешен и допринася за развитие на националистическото чувство за превъзходство над останалите азиатски съседи.

         Това ясно се вижда в думите на известният учен от периода Мейджи,  Юкичи Фукудзава написани през 1885 г. в статията „Дацу а Рон“ (букв. „За скъсване с азиатското“) във вестник „Джиджи Шимпо“ –

„... нямаме време да чакаме просвещението съседите си за да работим за развитието на Азия. За нас е по-добре да изоставим редиците на азиатските държави и да заложим на цивилизованите западни страни. Трябва да се отнасяме към тях (азиатските държави) точно както западняците ...“

Все пак се възприема умерен подход без да се стига до крайности във взаимстването. Един пример за самокритика идва от големия писател Нацуме Со:секи който иронизира сънародниците си, че са готови да се разхождат голи, ако разберат, че така се прави на запад.   

         Победоносните войни които Япония води до 1918 г. разпалват допълнително националистическите чувства у народа, който вижда в победите доказателство за успешния път по който е поела страната. На първо място победата над Китай в Първата японо-китайска война (1894-1895) допринася за затвърждаване на мнението за изостаналите азиатски нации, като по това време дори йероглифа с който се изписва думата „Китай“ се превръща в синоним на „изостанал“.  Освен териториалните придобивки (остров Формоза, Пескадорските острови и полуостров Ляодун) се потвърждава и тезата за слабостта на Китай, който традиционно се явява в ролята на „учител“, но в случая е бил сразен от своя далеч по-малък, но упорит ученик.

         Победата в Руско-японската война (1904-1905 г.), дава допълнителен тласък за укрепването на националното чувство на гордост, след като е постигната победа над Велика сила Нещо, което нито една азиатска държава не е правила до този момент. Еуфорията сред населението е изклчително силна, но скоро е заменена от открито недоволство заради условията на мирния договор в който липсват териториални и репарационни клаузи в полза на Япония. Доказателства за това са и безредиците, които избухват в Кобе, Токио и Йокохама, и допринасят за падането от власт на правителството Кацура Таро:. Във всеки случай японските управляващи дават да се разбере, че тази стратегическа победа е само началото на желанията им за по-активна и дори водеща роля в Далечния Изток и като цяло Азия. Западните държави трябва да помогнат на Япония да ги настигне, но това не е същинската цел поставена пред страната.  Лозунга от 1901 г. „ойцуку, ойкосу“ („Да настигнем и надминем“) недвусмислено показва това.

Участието на страната в Първата световна война е продиктувано разбира се от желание за териториални придобивки, но е и в резултат на стремеж за засилване на влиянието и в международните отношения. Япония желае да се включи в семейството на Великите сили и участието и в този глобален конфликт се разглежда като въпрос на чест. Начинът по който това се случва говори красноречиво за нарасналото и самочувствие. На 7 август Великобритания изпраща официална молба чрез своя външен министър Сър Едуард Грей към Япония за помощ при неутрализиране на немските военноморски части в китайски води, но той е отклонен (между двете страни е в сила англо-японски съюзен договор). Ясно е, че японците имат интерес от включване във войната, но държат това да стане по техния начин. Само седем дни по-късно те изпращат ултиматум до германското правителство с искане да се изтеглят германските бойни кораби, както и да бъде предадена немската територия около китайския град Цинтао без каквито и да е компенсации. Не е изненадващо, че отговор от германска страна не последва, което и слага началото на участието на страната в Първата световна война. Иноуе Каору описва влизането във войната като „божествена помощ за развитието на Япония“ Ясно е, че управляващите в Токио изхождат от това, че тя може да спечели международен престиж и укрепване на позициите си в Азия след конфликта, тъй като разстоянието до нейната територия я прави защитена от всякакви сериозни разрушения.   

         Почти в същия период (1911-1918 г.) започва да става все по-явно желанието на японските политически среди да се застане начело на Азия и да бъдат поведени изостаналите съседи. Японският национализъм се превръща и в пример за другите подчинени народи, които виждат в нея надежда за извоюване на независимост или за укрепване на своите държави. Бащата на китайската република Сун Ятсен има два престоя в Япония където е в изгнание и развива своята националистическа идеология. Той е подкрепен от редица представители на пан-азиатското движение, които се стремят да изтласкат западните сили от Азия. Друг политически деец, който се обръща към Япония за помощ е филипинският държавник Мариано Понсе, който представлява Първата филипинска република (1899-1901) и по-късно се присъединява към различни филипински националистически организации борещи се за независимостта на Филипините първо от Испания, а после и от САЩ.

         До 1918 г. една от основните характеристики на японския национализъм е неговото изграждане на културна основа чрез възобновени опити за отхвърляне на китайското влияние и дори опити за неговото зачеркване. Успешното изпреварващо развитие и международни успехи съчетани с породеното чувството за уникалност на японския народ подсилват чувството за национално единство и превъзходство над азиатските му съседи.

 

Битката между старото и новото (паланкин срещу рикша, снимки срещу гравюри, сапун срещу кесийка с луга, пощенска кутия срещу стара пощенска кутия, фенер срещу стара газена лампа, сокол срещу каппа, стара срещу нова архитектура, стари бали срещу нови). Утагава Йошифуджи около 1883 г., гравюра

Ролята на шинтоизма

Другата основна характеристика на японския културен национализъм e сакрализацията на държавната власт. Въпреки че идеята за божествения произход на японския народ се заражда и извън религиозните среди, в случая с Япония религията става неразривна част от национализма. Докато в Европа, национализмът се заражда след края на сакрализацията на властта, в Япония държавата и нейния монарх се превръщат в божествени фигури.

         Най-общо казано шинтоизмът се основава на древните исторически писмени хроники „Коджики“ и „Нихон шоки“ (съкратено и „Нихонги“) от 8-ми век. При тях обаче липсва строга религиозна унификация (основател, доктрина и тн.), а по-скоро това са сборници с митологични предания. Може да се твърди, че „Нихонги  изиграва далеч по-голяма роля от „Коджики“ заради митологичният компонент в нея свързан със сътворението на японския архипелаг, раждането на боговете и хронология на управляващите императори. В това отношение тя се превръща в писмения канон на шинтоизма. Коджики по-скоро легитимира властта на императора в самата Япония, докато в „Нихонги“ е добавен и митът за сътворението на японските острови. Съществуват няколко разновидности на шинтоизма, като най-общо това са т.нар. народен шинтоизъм, дворцов шинтоизъм, храмов шинтоизъм и последния – държавен шинтоизъм. При народния шинтоизъм е застъпена сезонната обредност свързана с пролетта, есенното равноденствие и тн. Включва също така и някои анимистични вярвания и изменения повлияни от конфуцианството (например култ към предците) и будизма. Тук много трудно може да се отдели религиозният от общокултурният елемент, а понякога и практически невъзможно. Вярата в боговете и регионалните разновидности най-често не са в никакви официални рамки, а са въпрос на личен избор и възпитание в семейството.

         Дворцовият шинтоизъм е нарицателно за религиозния церемониал, който се осъществява в храмовете в императорския дворец, до който имат достъп само императорското семейство и дворцови служители. Храмовият шинтоизъм възниква най-рано и е най-разпространеният вид религиозна практика в Япония и до днес.

         Държавният шинтоизъм представлява внедряването на религиозни практики в националната идеология която възниква в ранния период Мейджи. Тази доктрина има за цел да възпитава национално обединение, вярност и жертвоготовност. Също така тя унифицира и нов тип държавен церемониал свързан изключително с култа към императора. До развитието на този тип държавно-религиозна идеология култа към императора не е толкова разпространен, а от всички 124 японски императори, само на 20 има посветени шинтоистки храмове.

         Самият термин „държавен шинтоизъм“ е неологизъм създаден след края на Втората световна война и окупацията на Япония, и до тогава той не е нарицателно за практики или вярвания. Неговата същност е отделяне на шинто от будизма, реорганизиране на храмовия шинтоизъм под контрола на императорския двор и превръщането му в национална религия и до голяма степен в част от националната идеология. За тази цел се насърчават нерелигиозни храмови обреди в подкрепата на споменатата вече концепция за „кокутай“. Това включва обучение на всички храмови свещеници в държавни  учреждения, държавна подкрепа за строежа на нови храмове и като цяло трансформирането на шинтоизма от чисто религиозна традиция към морално-патриотична такава. От началото на периода Мейджи, божествения произход на императора е официална държавна позиция и това се изучава във всички учебни заведения не като мит, а като исторически факт. Шинтоистките свещеници биват назначавани да преподават в обществените училища и често се организират задължителни посещения на храмове като се набляга на идеята, че ритуалния аспект е естествена гражданска традиция, която не е задължително свързана с личната религиозна „вяра“.

         Първата стъпка към превръщането на шинтоизма в държавна религия е издадения през 1868 г. указ за разделянето на шинтоизма от будизма, а година по-късно самият император Мейджи провежда богослужение, като чрез този си акт декларира единството на религията и държавата.  Храмовете се превръщат в правителствени учреждения и са подредени според близостта си до императорското семейство. Все пак японската конституция гарантира свобода на вероизповеданията и за да се заобиколи този факт, шинтоизмът е обявен за култ към националният морал и патриотизма, който по принцип може да се съчетава с всяка религия. Така той запазва привилегирования си статут до края на Втората световна война когато върховният главнокомандващ на окупационните сили, ген. Дъгкъс Макартър издава т.нар. „Директива за шинтоизма“, според която се забранява държавното финансиране на храмовете. Изграждането на храма Ясукуни през 1869  г. изиграва важна роля и за формирането на ранния японски национализъм и за добавяне на религиозен аспект на службата към държавата. Храмът първоначално е замислен като място където да се отдава почит на загиналите във войната Бошин, но впоследствие там се почитат всички загинали за императора и респективно за Япония. Според шинтоизма, техните души се превръщат в „ками“ – духове които са приютени в храма. Император Мейджи лично извършва богослужения там съчетавайки политически и религиозни функции.

         Защо политическия елит в този период избира шинтоизма да бъде един от стълбовете на японския културен национализъм може да се открие в две основни характеристики на тази религия. На първо място там липсва глобален мит за сътворението на света. Японските острови са родени от боговете така както хората. Това обяснява и откъде идва схващането у японците, че техния архипелаг се намира под божествена закрила. Липсата на мит за глобалното сътворение кара много автори да смятат, че за японците външният свят никога не е бил толкова важен, колкото техния роден край. Убеждението за божествена закрила се подсилва и след двете монголски нашествия през 1274 и 1281 г. когато природните стихии помагат за отблъскване на нашествениците. Този исторически момент започва да се появява все по-често в изобразителното изкуство в периода 1868-1918 г., с тази разлика, че е добавен и японският флаг, който вече е символ на преобразената държава (по време на шогуната този флаг не се е изпозлвал на официално равнище). Освен това шинтоизмът е етнонационална религия, с диоцез който съвпада с японските острови. Японците вярват, че боговете са създали не хората, а само тях. Императорът е пряк наследник на върховното божество в шинтоисткия пантеон – богинята на слънцето Аматерасу. Оттук следва, че и той е божество в човешки образ. Като балансира религиозния аспект на шинтоизма държавата успява да включи в ритуалите населението запазвайки на теория свобода на вероизповеданията. Така се сакрализира нейното място в обществото без значение от неговата религиозна принадлежност. Двата органа, които регулират държавният шинтоизъм са „Законодателната комисия за религиозната система„ създадена през 1926 г. и „Комисията за храмовата система“. Чрез тях се защитава чисто нерелигиозния аспект на тази идеология, като се ограничават всякакви практики, които не са в съзвучие с държавната доктрина. Това включва забрана за използване на определени символи (ритуални врати „тори:“) в храмове, които не са под държавна протекция както и забрана на ритуали, които не са свързани с държавните функции.

         Чрез държавния шинтоизъм управляващите среди в периода Мейджи търсят още един начин за сплотяване и изграждане на японската нация, впоследствие обаче практиката политическата идеология да бъде свързана и с религията, основаваща се на традиционните вярвания добива все по-репресивен характер. До 1940 г. се наблюдава известно нежелание у свещениците да смесват държавната идеология с религиозните дела, дори и да служат в държавни храмове, но след създаването на т.нар. „военновременно бюро за шинтоизма“ всякакви опити за заобикаляне на държавните предписания са строго преследвани. Бюрото увеличава държавната намеса до степен свещениците да нямат право да разполагат със средства на храма и да дават точни отчети за проведените ритуали. По този начин държавния шинтоизъм се превръща в основен лост за индоктринизация и мобилизация на японския народ в периода на Втората световна война. Без съмнение може да се твърди, че службата към страната освен чисто патриотичен акт се превръща и в религиозен дълг на всеки поданик. Това вплитане на  политическа идеология и държавна доктрина с религиозни ценности допринася и за развитието на крайния японски национализъм (някои автори го наричат ултра-национализъм), който се проповядва от държавните институции и военните в периода 1931-1945 г. След избухването на войната с Китай през 1937 г. и последвалото влизане на Япония на страната на Тристранния пакт, държавната пропаганда открито говори за „свещена война“ срещу враговете на империята.

 

Императорското семейство в храма Ясукуни. Иноуе Ясуджи 1888 г., гравюра

Фашизоидни тенденции

В периода между двете световни войни започват да се забелязват и наченки на фашизация в страната, които впоследствие ще оформят Япония като напълно фашистка държава през периода Шова (1926-1989 г.) до капитулацията и на 15 август 1945 г. В японската и чуждата историография причините за прерастването на японския национализъм в много по-крайна идеология като ултранационализъм най-често се разделят на външно и вътрешнополитически.

         От външнополитическите на първо място следва да се отбележи края на Първата световна война и мястото на азиатската страна на геополитическата карта в Азия и света. Въпреки, че повечето германски колониални владения в Азия са предадени на Япония, западните велики сили отхвърлят предложението за „расово равенство“ с което показват, че нямат намерение да се отказват от колониализма, който освен мерило за икономическо и политическо надмощие също така показва и превъзходството на бялата раса.  „Расовата клауза“ за тях е неприемлива поради факта, че никоя колониална държава не би допуснала равенство между своя и подчинените народи, а от друга страна, въпреки че Япония се е „вестернизирала“ това все още не е довод да бъде приета като равна на западните Велики сили въпреки многото усилия които азиатската страна е положила за да се доближи до тях. Примери за това са „вестернизацията“, политическите и социални реформи, откровено про-британската линия по отношение на руските амбиции в Далечния изток, приноса в Първата световна война и тн.

 

        Горчивината у японските управляващи среди се усилва и след решенията на Вашингтонската военноморска конференция от 1921 г. на която се договаря по-малък тонаж на японските бойни кораби (10:10:6) спрямо тези на САЩ и Великобритания. На нея също така е решен и т.нар. Шандунски въпрос но в полза на Китай. След тези събития японците започват да се чувстват измамени от западните си съюзници които освен това отказват да разглеждат Япония като равноправен партньор.

         Друг важен момент е свързан с провала на японската интервенция в Сибир, след който започва да се наблюдават и по-сериозни пропуквания между представителите на висшите военни среди и политическия елит на страната.  Въпреки, че Япония  предприема интервенцията като част от съюзническите си ангажименти спрямо Антантата и нейната интервенция в руската гражданска война (1917-1922 г.), азиатската страна е мотивирана от съвсем различни подбуди, които включват отцепване на неопределена част от Руския далечен изток, създаване на марионетна буферна държава която да ограничи присъствието на Съветска Русия в този регион като това стане чрез оказване на помощ на различни белогвардейски водачи и изпращане на войски в Сибир. Резултатите от тази авантюра са над 5000 жертви (повече от загиналите в Първата световна война – 4661), изразходени са между 600 и 900 милиона йени и възникват силни подозрения у съюзниците на Япония и най-вече САЩ, които се настройват негативно заради поведението на японските военни по време на интервенцията.

        Резултатите от тези събития са най-общо казано разрив между военните среди, добили високо самочувствие в предните конфликти и политическото ръководство на страната. От една страна правителството обвинява военните за самоволните им действия и подкрепата на някой белогвардейски водачи, които се определят като нищо повече от „бандити“ и „убийци“ и неуспеха в привличането на местното население, което вижда у японците окупатори. Началник-щаба на армията Ю Мицуе  пък обвинява политическото ръководство за липсата на адекватни планове, които карат командирите да вземат своите решения на място.

         Тези тенденции се усилват и от няколко вътрешнополитически събития, които са безспорни причини за наченките на фашизация в Япония. На първо място е фигурата на император Тайшо, който страда от психическо заболяване, рядко се появява на официални места, а до края на 1918 вече не е в състояние да изпълнява функции като присъствие на военни паради, правителствените заседания и религиозния церемониал с който е свързан. В създалия се вакуум се настаняват влиятелни политически фигури като представители на „генро“, министъра на императорския двор и други, но това до голяма степен засилва и политическите позиции на армията и флота, които въпреки че си съперничат в определена степен се явяват и опозиция на избраното политическо ръководство в страната.

         Военните, които традиционно се смятат за необвързани с политиката често критикуват партийните ръководители заради тяхната подкупност, по-ниския бюджет за отбрана или невъзможността да се справят с определени икономически и социални проблеми. Натиска който оказват първоначално се проявява при гласуването на военните бюджети и се стига до напускане на представителите на армията, които считат че след като защитата на империята (която е свещена) е тяхна задача, не може тези решения да се вземат от цивилното политическо представителство.

Връзките между политическата класа и националния капитал представен от т.нар. „дзайбацу“ също попадат под критиката на армейските елити, за които пазарния капитализъм трябва да бъде заменен от централизирана държавна инициатива при инвестициите, вместо само регулаторна роля от страна на държавата. В това те виждат и опит за борба с влиянието на комунизма в страната. Впоследствие се развива строго йерархична икономическа система с по-голямо държавно участие. Въпросните „дзайбацу“ се създават през периода Мейджи, като чрез монополизиране на някои сектори, се цели бързото индустриално развитие на страната и превръщането и в световна икономическа сила. Някои от тези монополи са контролирани от държавата, други от „дзайбацу“ , но като цяло те представляват ядрото на националната икономика. Тази икономическа система силно наподобява корпоративизма присъщ на европейския фашизъм и национал-социализъм и е разгледана по-подробно в трудовете на японския историк Абе Хиродзуми.

         Появата на организирано ляво движение след основаването на японската комунистическа партия на 15 юли 1922 г. е допълнителен фактор за радикализацията на армията, която обвинява политиците за несправянето със социалните проблеми. Партията е забранена веднага, но нейните идеи пускат корени сред селско-работническата прослойка. В нейната програма се появява и най-ранния пример за осъждане на японския милитаризъм и експанзионизъм от политическа партия (въпроси, които не са повдигани от управляващата дотогава партия „Риккен Сейюкай“, която често е определяна като либерална, но всъщност е по-скоро консервативна).

         Чисто идеологически, крайните националистически и протофашистки възгледи се пропагандират от политически писатели като Икки Кита (1883-1937), който издига идеята за смесване на „държавен социализъм“ и „азиатски национализъм“, който следва да се развие под формата на ултранационализъм и милитаризъм. В своята политическа разработка „Националната политика и чистия социализъм“ от 1908 г. и „Основен план за реорганизацията на Япония“ от 1928 г., Кита предлага чрез държавен преврат да се замени политическата структура на страната с военна диктатура. Военните трябва да отменят конституцията от 1890 г., да забранят политическите партии, да предложат некорумпирано правителство и да национализират икономиката.Кита също така се обявява против частната собственост иска нова поземлена реформа, която да подобри състоянието на селяните. След тези мерки, страната трябва да обяви кръстоносен поход срещу западния империализъм в Азия.

         Друг представител на крайно дясната политическа мисъл, Шу:мей Окава стъпва върху основите на Кита и през 1926 г. публикува „Пътят на японците“ в която също така говори и за неминуемия сблъсък на цивилизациите между Япония и Запада. Окава, който членува в редица крайно десни и националистически групи вплита и консерватизъм в идеологията си, като смята, че Япония трябва да се върне към своите държавни традиции ( отново „кокутай“) за да оцелее.

         Безспорно най-голям отпечатък оставя философията на генерал Садао Араки, който в периода 1920-1930 г. заема висши държавни постове. Консерватизма на Араки който се открива трудовете му призовава японците да се върнат към самурайските си традиции и военно-административната форма на шогуната, по същия начин както италианските фашисти се асоциират с древната Римска империя, а германските национал-социалисти с  Тевтонския орден. Араки прави много за да внедри военните принципи на „бушидо“ (букв. „пътят на война“) в армията докато е военен министър в периода 1931-1934 г. и сред цивилното население в качеството си на образователен министър (1938-1939 г.). Военните среди виждат във фашизацията средство за борба с организираното ляво движение в Япония точно както в Европа.

         Тези идеи се вкореняват трайно в офицерския състав и сред националистическите движения в страната и не случайно в ранния период Шова Япония претърпява два опита за държавен преврат. Първия се случва на 15 май 1932 г., когато радикални елементи на флота с помощта на курсанти от армията и крайнодесни формации извършват покушение срещу министър-председателя Инукай Цуйоши. Причината е недоволството на флота от подписването на 22 април 1930 г. на Лондонския военноморски договор който урегулира използването на подводници и строежа на бойни кораби. Целта на организаторите е да се въведе военно управление на страната и да се забрани политическата система.

Вторият опит за преврат се случва на 26 февруари 1936 г. когато отново млади радикални офицери успяват да убият няколко бивши министър-председатели и окупират правителствени сгради в Токио. Въпреки че преките участници в тези опити за преврати са осъдени включително и на смърт, влиятелните военни фигури зад тях остават незасегнати от правосъдието, което допринася за развитието на милитаризма и ерозията на буржоазно-демократичните тенденции в политическата система на Япония.

         Тези първоначални фашистки идеи имат поддръжници най-вече сред градските среди и висшите ешелони на армията и политически фигури като селското население остава в засегнато в най-малка степен. Членове на императорското семейство също показват симпатии към тях като пример за това е братът на император Хирохито, принц Чичибу, който на няколко пъти се обявява за възстановяване на директно управление на императора, подкрепя заговорниците от инцидента на 26 февруари и според някои историци е било предвидено той да замени император Хирохито, ако последният се дистанцира от заговора. Затова може с основание да се говори за горен фашизъм на елитите, които не приемат фашизацията отдолу въпреки, че радикалните идеи на Кита получават подкрепа сред малко на брой представители на селското съсловие и дори от някои леви активисти.

През военния период фашистките идеи набират все по-голяма популярност сред военните и политическия елит. На 12 октомври 1940 г. се създава т.наречената „Асоциация за подпомагане на императорското управление“ от министър-председателя Фумимаро Коное. Това представлява пара-фашистка организация чрез която се цели да се премахне окончателно политическото и икономическо разделение и да се създаде еднопартийна тоталитарна държава, която да мобилизира ефективно ресурсите си за войната с Китай. Освен това всички партии получават нареждане да се саморазпуснат и да се присъединят към т.нар. „Политическа асоциация за подпомагане на императорското управление“.  Само две години по-рано Коное е издал и „Закон за национална мобилизация“ чрез който правителството поема контрола над всякакви граждански организации и профсъюзи. Национализират се стратегически отрасли от индустрията (които са останали извън „дзайбацу“), въвежда се регулиране на цените, купонна система и всички средства за масова информация преминават под държавно управление.

С развитието на войната в Тихия океан, Япония се превръща в фашистко-милитаристка държава. На първо място пропагандната машина слива национализъм и патриотизъм като вече се говори за дълг на всеки човек в името на победата, без значение дали става дума за военния или вътрешен фронт. Населението бива призовано да участва в различни патриотични дейности. Те варират от набиране на средства за войниците, различни военни проверки, „духовна мобилизация“ до чисто символичните демонстрации на патриотизъм като поставянето на японски флагове пред вратата на всички жилища и участие в организирани семинари на тема патриотизъм.

Всички които не участват в тези дейности или не споделят тези идеи са определени като „предатели“ или врагове на нацията, като за борба с такива елементи е впрегната т.нар. „токко“ или „висши специални полицейски сили“. Тяхна задача е да контролират „опасни идеологии“ които могат да представляват заплаха за държавата. Това включва работническите стачки и като цяло организираното работническо движение, дейности на чужденци в Япония (главно корейци), анархисти, комунисти впоследствие всички които по някакъв начин не са съгласни с водената политика като пацифисти, религиозни движения, студентски организации, либерали и дори крайно десни, които под някаква форма искат промяна на държавата. След прокарването на „Закона за защита на мира“ от 1925 правомощията им са силно разширени. Освен във всеки по-голям град, „токко“ се разпространяват и на всички места където има голямо японско население както и в окупираните територии. Методите им включват арести, заплахи, натиск за изтръгване на самопризнания както и публично порицание на арестуваните, които впоследствие са принудени да пишат заявления че се отказват от изразените си идеи.

         Използвайки патриотизма, крайните националисти, радикалните военни и представителите на крупния капитал в лицето на „дзайбацу“ развиват свои империалистически планове и доктрини, които възраждат идеята за азиатизма или „Азия на азиатците“, но през призмата на експанзионистични идеи зад които се крият чисто икономически интереси.

В териториите които Япония е окупирала като се започне от Корея (анексирана през 1910 г.) представителите на „дзайбацу“ получават предложения да основат свои офиси и да подпомогнат развитието на колониалната индустрия. Въпреки че след анексирането в Корея се извършва първична индустриализация, японските фермери трайно се настаняват като процента земя притежавана от тях през 1910 е около 8%, но до 1932 г. той скача на повече от 50%.

В марионетната държава Манджоу-го, създадена след мукденския инцидент през 1931 г., японците инвестират над 440 милиона йени които служат за развитие на индустрията в тази област богата на въглища, различни метали, дървен материал и благоприятен климат за развитието на земеделието. Колониалния тип икономическа система се осъществява от т.нар. „Компания за индустриално развитие на Манджурия“ (известна и като „манджурска дзайбацу империя“) с бюджет от 758 млн. йени, начело на която стои предприемача Йошисуке Аикава.

         През 1942 г. Нидерландска Индия (днешна Индонезия) е окупирана и японците си осигуряват така важните за воденето на войната ресурси като каучук и нефт. Голям брой индонезийци са включени в строежа на жп-линии и укрепления, като немалка част и насила.

         От политическа гледна точка „Великата източноазиатска сфера на просперитет“ (японската концепция за „обединена и освободена Азия“) се оказва просто параван за японските колониални и имперски амбиции. Въпреки че издига лозунга за освобождение на другите азиатски народи японските милитаристи желаят да се заместят западните държави в тяхната експлоататорска политика.

         Японските власти правят много малко за изграждането на отделни азиатски държави на мястото на старите колонии. Въпреки, че е специален случай, Корея отново може да послужи за пример. След като войната навлиза в своята решителна фаза (атаката над Пърл Харбър) положението на корейския народ се утежнява допълнително от опитите за асимилация. Забраната за публикуване на вестници на корейски език, смяната на корейските имена с японски и принудителното зачисляване в армията са само част от мерките, които са предприети от японската администрация.

         След окупацията на Френски Индокитай (1940 г.), японците не премахват колониализма, а френските власти на режима Виши получават позволение да останат и да управляват, разбира се силно ограничени. Още повече, през 1940 г. те потушават няколко народоосвободителни въстания. под погледа на японските войски.

         Съдбата на индонезийския народ не е много различна, въпреки че мнозина приветстват прогонването на холандците, японските окупационни сили в първите месеци забраняват използването на названието „Индонезия“ и червено-белият флаг. Въпреки че с неохота подкрепят националистическото движение начело със Сукарно, до 1944 г. те не полагат никакви усилия за изграждане на свободна индонезийска държава, а много скоро водачите на националноосвободителното движение ще започнат и борба с тях.

         В заключение може да се каже, че японският национализъм първоначално се заражда на културна основа, в идеологически план той черпи от миналото и  впоследствие се сакрализира. Основните моменти при него са уникалността на японския народ, неговия божествен произход и правото което произтича от това да се разпорежда с азиатските си съседи, а в последствие амбициите му се увеличават. Заради тези си особености съвсем скоро се зараждат фашизоидни тенденции, зад които се крият империалистически и икономически интереси на управляващия елит, военните и представителите на едрия капитал. Японския национализъм мигрира като азиатизъм, но това е само привидно и в крайна сметка  си остава една силно популистка и манипулативна идеология.

Немски офицери от Хитлерюгенд и японски генерали и офицери

Германски офицери от Хитлерюгенд поднасят венци в храма Ясукуни предвождани от шинтоистки свещеник октомври 1938 г.

---

 

---

 

---

 

---

 

 

 

 

 

Редактирано 25, 2018 от КГ125

[КГ125 5548]

Сериозен труд! Но защо да е манипулативен японският национализъм? 

[Kujiro 142]

Преди 25 минути, КГ125 said:

Сериозен труд! Но защо да е манипулативен японският национализъм? 

Според мен главно заради неговите метаморфози и различните задачи които поставя като "национални", но които не зависят нито от волята на въображаемата система наречена нация, нито от волята на японския народ (да не говорим за малцинствата), а от интересите на крупния капитал и реалните или въображаеми цели на военната клика.

[КГ125 5548]

Нацията не е въображаема система ..  А пък интересите на крупните капитали на едно общество не винаги се различават от тези на останалите му членове. Всъщност става дума за чисто противоборство на една нарастваща индустриална сила с други такива в съответния регион.. 

Но това отива встрани - работата ти е чудесна!!!

[dora 1611]

Преди 8 часа, Kujiro said:

Според мен главно заради неговите метаморфози и различните задачи които поставя като "национални", но които не зависят нито от волята на въображаемата система наречена нация, нито от волята на японския народ (да не говорим за малцинствата), а от интересите на крупния капитал и реалните или въображаеми цели на военната клика.

Благодаря за текста, прочетох с удоволствие. Всъщост не само японският, всеки национализъм е манипулативен, защото представлява идеология, от която се ползват съответните елити - за консолидиране/легитимиране на собствената си власт или за промяна на принципа на сформирането й. Започналите като масови/граждански революции всъщност са протести за права, националистическата идея е само тази, която им придава конкретна  поличитеска форма, но тя никога не е мотивирана от масовия слой, а от съответните идеолози. Това важи и за националосвободителните движения.

 

Редактирано 25, 2018 от dora

[Kujiro 142]

За мен нацията е една въображаема система, която всеки си дефинира по различен начин. За всеки нацията може да е различно нещо и затова има толкова различни типове национализъм (етнически, културен, либерален, ляв, крайнодесен, консервативен, паннационализъм и тн.). Проблемът при тях е че теорията им, зависеща от типа и практиката (т.е. действията които се пораждат от нея) силно се различават. Защо е въображаема нацията, защото за всеки тя обхваща и изключва различни моменти. Народът, държавата и нейното устройство за разлика от нацията е са реалносъществуващи (народът подлежи на преброяване, той представлява живи хора, не въображаеми, държавата е установена в нейните реални национални граници, издава закони, има своя история, настояще и бъдеще и концепцията за държава не се променя според желанията или мненията на някаква група хора. За едни - етническите малцинства не са част от нацията, за други - са, за трети са, само ако до голяма степен споделят културата на мнозинството или не се стремят към еманципация. Колкото и малка да е една държава по население, никой гражданин не може да познава всички членове на тази въображаема система наречена нация, т.е. никой не може да знае дали неговите съграждани споделят точно неговите виждания по въпроса с нацията, но въпреки това той ги включва мислено в неговата представа за нация. Националистите много удобно наблягат единствено на прогресивния елемент на национализма и често маргинализират националните малцинства ако има такива (защото в някои случаи те ги изключват от своята представа за нация). В зависимост от типа национализъм, националистите са готови да включват или изключват различни сегменти от обществото, да посочват врагове на нацията, да посочват в различна степен граници на нацията, които не са реални. Националистите приемат абстрактното понятие нация, което може да има различни характеристики и го издигат на политическо ниво.

Относно Япония, разбира се моментът с една изгряваща сила, която се стреми да намери своето място в региона е абсолютно верен, и тя не щади сили и средства за това. Впоследствие обаче японския национализъм, който в ранните си етапи може да се каже че се развива по напълно нормален начин, присъщ за повечето народи, започва да черпи от прекалено много и различни места. До момента в който техния национализъм има главно прогресивни черти, свързани с еманципацията и установяване на общите рамки на националната държава нещата поне изглеждат нормални. Впоследствие с развитието на тезата за превъзходството на японската "нация" освен заради извършените реформи и победоносни войни, но и заради защото японците се смятат за по-добри от другите народи (+ схващането,че са потомци на боговете) съчетано с комплекса им по повод на бялата (западна) раса, националистическата им идеология, която и се превръща в държавна такава силно се изражда. Общо взето когато нещата се развият по начина "ние ви превъзхождаме заради това което постигнахме и с което разполагаме в следствие на усилията си" в "ние ви превъзхождаме заради това което сме, а вие не сте" проличава абстрактността на техния национализъм. Ако той беше подхранван само от постиженията и усилията им, а не от някакви фантастични моменти и субективни схващания (които между другото те отхвърлят що се отнася до европейците, но нямат проблем да ги заместят като господстваща нация/раса), може би японските управляващи и армията главно нямаше да подходят по начина, по който го правят.

[dora 1611]

Преди 2 минути, Kujiro said:

За мен нацията е една въображаема система, която всеки си дефинира по различен начин.

Вижте Бенедикт Андерсън - ако ви трябва reference за тази идея. Аз също съм съгласна с него.

[dora 1611]

Преди 12 минути, Kujiro said:

"ние ви превъзхождаме заради това което постигнахме и с което разполагаме в следствие на усилията си" в "ние ви превъзхождаме заради това което сме, а вие не сте" проличава абстрактността на техния национализъм.

За това мога да ви дам пример и в съвремието. Преди време шефът на японска компания беше изпратил за превод на всички европейски езици, за съответните офиси, поздравително писмо по повод на годишнината на компанията, в което се благодареше на работещите за постиженията, като те се отдаваха на "superior DNA" - тоест, вие като работници на компанията ХХХ сте толкова добри, защото ДНК-то ви е по-добро от това на останалите хора... От съображения за конфиденциалност обаче не мога да ви кажа коя е компанията, но е сверовно известна.

Немалко от тези идеи съществуват и днес.

Редактирано 25, 2018 от dora

[Kujiro 142]

Преди 4 минути, dora said:

Вижте Бенедикт Андерсън - ако ви трябва reference за тази идея. Аз също съм съгласна с него.

Бенедикт Андерсън („Imagined Communities., Reflections on the Origin and Spread of Nationalism“)

Използвах го в първата част за нация и национална държава, която няма да качвам

[КГ125 5548]

Таз теория за въобразените общества дали не е прекалена?  - ОТ, де, да не се отклоняваме повече.

[sirius 992]

Разбира се, че е прекалена. И не само прекалена, но и също толкова измислена, колкото и национализма, и демократизма и комунизма. 
Както навремето учехме история на БКП, така сега се изучават също толкова измислени социални теории в които национализма бил въобръжаем. Пола бил "социално обусловен". А пишката сигурно е въобръжаема, а децата ги правят лицензирани доктори. Майтапа настрана, но прозореца на кой-беше там май гледа точно нататък.

Разбира се, че идеологията е измислена. ВСЯКА идеология. Както всъщност и конституция и закони. Но тези неща отразяват разбирането на съответната група хора. Но ако сме сами на остров всичко това добива безсмислен вид.

Всеки началник идва със собствената си идеология (манталитет, красиво изписан с добри пожелания). Идеологията е същото нещо. И сега се бие по самата същност на понятието нация. А началника се опитва да изкара американците нация. Ами не са. Те са сбор от всякакви хора, със всякаква идентичност, цвят и раса, обединени под един байрак. И под н.в. ДОЛАРА. И искат (всъщност една шепа хора) да омешат така европа, че и границите на нациите да се размият, народите да станат население, да забравят мъже ли са, жени ли са. Да забравят история ... щото половината като са мехмедовци и айшета .... ама какво общо имат те с историята на немците, на германия, франция и пр. Историята става и тя една мазна и измислена. Непременно Русия ще е най-голямото зло. И ако хората изпаднат до там, че всичко това да се случи, ще се случи и още една война срещу русия. С чужди ръце по англосаксонски.

Е те това тече в момента. И затова нациите са измислени, а национализма лош. А трансджендъризма - чуден.

Нациите ги правят в момента измислени, за да се потуши съпротивата, която могат да окажат нациите. Щото освен за експанзия и агресия, националната идеология служи още и за защита. И нацията става опасна когато е притисната в ъгъла и е обединена от национална идеология.

А какво да кажем тогава за "американската национална идеология", която им позволява да имат близо хиляда военни бази пръснати по целия свят? Какво правят американците във филипините, косово, България и пр. Това не е ли опасно? Ама сега времената са такива, такива "трудове" се оценяват. И после цитират по медиите. 

Редактирано 25, 2018 от sirius

[kramer 765]

Четох, добре, ма не разбрах кви са тия "немски офицери от Хитлерюгенд"?

[КГ125 5548]

Съдейки по униформата - вероятно някакви ръководители. Офицери не ще да са, то това не е маднра, касае само армията и полицията...