Абстрактното изкуство е още само декоративно изкуство

[Втори след княза]

Абстрактното в изкуството е в друга посока от абстрактното в науката. Ученият се отвлича (абстрахира) от конкретния предмет, като не обръща внимание на някои негови частни особености. (Събира като числа двете нееднакви ябълки, отвличайки се от тяхната нееднаквост). В реалистичното изкуство също Венера не е толкова конкретният модел, колкото отвлечен от конкретиката образ: към множеството образи на млада, красива, сексапилна, предизвикваща любов жена, авторите подхождат синтезирайки един отвлечен обект. Новият конкретен образ е вече обобщаване от съзнанието на предходни конкретни образи. От сто видени ябълки хомо сапиенс извежда абстракцията ябълка, от сто видени жени в аурата на любовта, артистът извежда една Венера.
Следва раздвояването на пътя в началото на 20 в.. Търсенията на артистите отиват към отказ от конкретното, от обекта. Изкуството загърбва обобщението и в частност индукцията като умствено действие и се насочва към това, резултатът от творческите усилия да няма общо с реалността. Това вече не е абстракция. Това е целенасочена неподражателна творческа дейност. В нея надписът под картината рядко  означава някакви характеристики на предмет от реалността, а случаен отговор от автора на въпроса „И каква стана тя?”. 
В литературата абстрактното изглежда по- различно. От една страна писменото слово разполага със средство, съдържащо голяма степен на обобщение. Понятието за ябълката е вече извлечено от безбройните й образи. Използвайки обаче метафори от осмислената реалност, когато ни предават непознатия свят на въображението си, пишещите приписват някакво друго значение на думите. Те са въвлечени в нови връзки, вече не означават нито това, което е в първоначалният им смисъл, нито придаваното им досега алегорично значение. Те са толкова уникални, колкото света на автора или поне колкото той си мисли, че е уникален. Водовъртежът не е нито природното явление, нито поток, който ни влачи и не можем да се измъкнем, това е дума, която е звучна и хаотична.
Поставяйки си за цел да направят видими дълбините на собствената си душа, абстрактните творци тръгват с големите претенции и очаквания за нещо грандиозно. Новият обект иска и нови средства. Те са също толкова необясними, както новия обект и поради това могат да бъдат случайни, да не са изобщо осмисляни и значещи нещо за някого. Като изключим продавачите на такова изкуство, спекулиращите сноби  и критиците, които вкупом се препитават от продажбите, може би ще ни отговорят крайните купувачи, които определят коя е тази абстрактна стока, заради която дават парите си. Не съм изследвал, изчерпващите характеристики, които привличат потребяващия, използвам самонаблюдение и умозрителни подходи. В тези си подходи, допускам че и авторите мислят в същата посока, очертавана от потребителите: „Харесва ли ми? Впечатлява ли ме?”
На първо и основно място, смятам, че "абстрактното" изпълнява декоративната функция на изкуството. Несвързаната с обект и форма творческа продукция предизвиква по необясним начин задоволство у хората. И авторите, и потребителите интуитивно различават кои произведения са по- въздействащи. Получава се на пръв поглед парадокс, че абстрактното изкуство е интуитивно. Това обаче е парадокс, само доколкото в науката абстракцията е нещо изразимо с термини, но в споменатото по- горе натрупване на образи, довеждащи до индукция за абстрактното, изчистено от конкретика, умствената дейност остава интуитивна. И в изкуството, и в науката постигането на абстракция за единство на обектите е рожба на интуицията.
Естествено, освен споменатата естетическа интуиция, във въздействието на цветовете има и научен подход. Гьоте е създал „Учение за цветовете” (Zur Farbenlehre; 1810)  Вж.  Мистиката в абстрактното изкуство. Автор: Павлина Чакърова В: http://artnovini.com/analizi/639-mistikata-v-abstractnoto-izkustvo.html. Съществува и Цветови тест на Люшер Вж. Уикипедия. Тоест търсенията за цветовото въздействие вървят както в изобразителното изкуство, така и в науката. 
Към въздействието на цветовете, изобразителното изкуство прибавя и търсенето в посока въздействието на изображения, лишени от денотат. Изображения, ненапомнящи за нищо. Отсъствието на правилни геометрични форми в природата дава възможност те да се използват широко в т. нар. „абстрактна живопис”. Сърповидната форма ще ни насочи към месечина, лодка, устни, но очакванията за квадрата са, че никога и към нищо. 
В словесното изкуство, думите имат свой денотат, но съчетанията им ни откъсват от него. Свързването на несъответстващи на реалността конотации дава идея за нови неща, които авторите търсят, често, уви, неуспешно. От значение и от полза, обаче, се постигат открития в музикалния слог на текста. Вж. Зеленият кон на българския модернизъм. Автор Едвин Сугарев В: https://liternet.bg/publish/esugarev/zeleniiat.htm.
Тази декоративна функция на изкуството, да има то художествен ефект върху пространството и изживяванията на ползвателя всъщност е основна за „абстрактното изкуство”. Абстрактната картина, според мен, е свързана цветово с експозиционното пространство, с белите стени на залата, със съседството си с петна в контрастни или близки цветове. Може да се каже, че е свързана и чрез подобието на формите. Разглеждана в изложбени зали или съвременни стаи с прави ъгли, тя им съответства със своите правоъгълници. Непонятността на изображението отразява непонятността в мозъка на човека, сам сред четири стени.
И така, абстрактното изкуство не внася повече абстрактност в изображението. В него няма абстракция. То е само търсене на средства и начини за изобразяване на един друг свят- вътрешния. В изобразителното изкуство този свят няма видим обект. Изображението по- скоро илюстрира или цели да предизвика някакво преживяване, чрез съчетанието на цветове, без форма, със случайни форми или с форми, противоречащи или без подобие с реалността. Съответно възприемащият преценява, че това съчетание предизвиква у него съпреживяване или просто, че съответства на тапетите му. В словесното изкуство, невъзможността за предаване на форми се изразява чрез несъществуващи словесни съчетания, а вместо на цветовото въздействие се набляга на звуковото. В музиката,  отказът от подражание на обекти е трудно забележим, доколкото музиката се основава на свои закономерности и много рядко на подражание на звуковата среда, което прави да бъде смятана за най- абстрактното изкуство. В замяна на това, творците се отказват да творят по досегашния начин- ладотоналност, формоизграждане, мелодизъм. Това не е мечтата на слушателя, но в свят на хаотични шумове, определено новите музикални форми имат свое въздействие, аналогия и почитатели. 
Остава въпросът за критериите по които да бъде определено дали художественият образ съответства на вътрешния свят на автора и възприемащия. Доколкото това са субективни, трудни за обективизиране неща, то основен критерий остава вербалното или рефлекторното изразяване на изживяването. Стремежът към подражаване или възпроизвеждане на произведението (ако друг творец изразява по същия начин същото, той потвърждава, че това е адекватно изображение) е друг критерий, което при модни стилове може да не е осъзнато като потвърждение и не е по- съществен. Отбелязва се, че сред художествения авангард повече се цени изобретяване на нов стил, отколкото приемане на съществуващ като по- адекватно средство. Проч. оценката на изживяването също е социално зависима и също не е особено адекватна. 
Обективна оценка е много трудна. Размитостта на възприемането на нещо като красиво, пък и на която и да е от естетическите категории, прави художествените произведения некритикуеми. Няма с какво да се сравнят за идентифициране. В математиката абстракцията 2+2=4 е проверима както за ябълките, така и за богините. В изкуството тя е несравнима с нищо. Дори със себе си, т.е. не може да се твърди дори, че А=А в очите на художника и неговите зрители. Не могат да се сравняват необективизиран предмет с образа му, нито два образа на една тема от един автор, съвсем пък не могат различни изображения от различни автори.

Прогнозата е, че изображението на вътрешния свят ще добива постепенно предметност чрез метафората, чрез подобието с някои познати явления. Авторите ще отразяват вътрешния свят все по- адекватно и разбираемо, т.е. надявам се да има повтаряемост на средствата и оценките и казано метафорично образът "водовъртеж" ще започне да обозначава едно и също. Надявам се и новите връзки, открити от модернизма, авангардизма и пр. да дадат нови насоки в декоративното изкуство, в представяне на вътрешния свят чрез цветовете, звуците, думите. 

[Б. Киров]

Една адекватна реплика на написаното от Вас от големия, според мен, български изкуствовед проф. Димитър Аврамов /да не се бърка със съименниците си политици и политолог/

https://bg.wikipedia.org/wiki/Димитър_Аврамов_(изкуствовед)

Това е част от една статия-предговор на Аврамов по повод на второто издание на неговия основен труд „Естетика на модерното изкуство“ (1969, 2009), по мое мнение едно от най-добрите изследвания от български автор върху естетиката на модернизма и постмодернизма /не съм чел второто издание, заслужава си от този анонс/:

БЪЛГАРСКОТО ИЗКУСТВО И МОДЕРНИЗМЪТ

Димитър Аврамов

 

І.

Преиздаването на един научен труд, близо 35 години след като е написан, без съмнение носи определени рискове. А когато този труд е посветен на западноевропейското модерно изкуство и е публикуван в България през 1969 г., нещата придобиват особена сложност. Защо? - налага се да обясня.

Преди всичко - след толкова години естествени и напълно обясними биха били евентуалните промени и нюансирания в преценки, гледни точки, анализи, обяснения. Днес художественият авангард на Запад не е такъв, какъвто беше преди три десетилетия. Нещо повече: тъкмо в началото на 60-те години, когато започнах работа над книгата си, постепенно, но неотвратимо той навлезе в един изненадващо разностилен (плуралистичен) период, който измени до такава степен характера му, че цялата тази епоха до днес - епоха на един объркващ по своята сложност, разнопосочност и еклектика постмодернизъм - се оказа в крайна сметка радикално отрицание на принципите, вдъхновявали класическото модерно изкуство, които бяха предмет на моя анализ.

Тогава, в началото на 60-те години, на Запад сред широкия спектър от съперничещи си течения господстваше абстракционизмът в многобройните му варианти: от ирационалното "безформие" на абстрактната експресия до аскетичния геометрически пуризъм на минималистите. Господстваше властно, триумфално, безкомпромисно. Художниците - адепти на тази модна естетическа религия, бяха обхванати едва ли не от месианско самочувствие. Те фанатично вярваха, че не само настоящето, но и бъдещето им принадлежи. Музеите и галериите бяха отворили широко вратите си за творчеството им. Всеки колекционер със самочувствие и пари смяташе за особено престижно да притежава техни произведения. Ако името е нашумяло, ако е обкръжено със силна позитивна аура и е изравнено по значимост с имената на старите (музейни) майстори, престижът да притежаваш означаваше и нещо не по-малко важно - солидни капиталовложения. Върховната и безапелационна естетическа санкция се демонстрираше на световни авангардни изложби в присъдите на международни журита: Документа в Касел, биеналетата във Венеция, Париж и Сан Пауло. Там в края на 50-те и началото на 60-те години абстракционизмът доказваше по категоричен начин своята сила и всемирна хегемония.

За създаването на този климат изключително голяма и важна бе ролята на художествената критика. Тя откриваше новите таланти, тя ги коментираше, утвърждаваше, награждаваше и налагаше на ценителите, съответните институции и публика. Луксозни албуми, монографии, каталози, статии, интервюта, филми, дори модният дизайн (декоративни тъкани, книгооформление, рекламен плакат и пр.) разнасяха славата на абстракционизма, утвърждаваха претенциите му да бъде универсален пластичен език (преодолял национални традиции, страни и континенти), внушавайки идеята, че той е най-чист, най-пълен и завършен израз на модерното изкуство. Едно авторитетно документално свидетелство на тази тенденция бе издадената през 1960 г. голямоформатна монография на прочутото издателство Скира (с великолепни илюстрации - връх на репродукционното изкуство!) - Модерна живопис. Съвременни тенденции. Автор - именитият италиански изкуствовед НЕЛО ПОНЕНТЕ. "Да се говори за следвоенната живопис - пише той, - означава да се говори най-вече за живописта, която е пожелала да се отрече от външния вид на предметите, за да открие едно по-тайно значение на действителността."

"Живописта, която се отрича от външния вид на предметите", е именно абстрактната. Верен на този принцип и подвластен на господстващата ситуация, Нело Поненте фактически свежда "съвременните тенденции" в модерната живопис (с няколко незначителни изключения) до една относително пълна реконструкция на следвоенните форми на абстракционизма. Спектърът е наистина пъстър - представени са нефигуративни художници от различни национални школи: французи, американци, германци, италианци, испанци, англичани, холандци, датчани, португалци, руснаци, унгарци, японци и др. Но въпреки демонстративната стилистична широта (в рамките на абстракцията) и въпреки все по-засилващото се съперничество на нюйоркския абстрактен експресионизъм, трудно бе да не се признае все още водещата роля на Парижката школа. Класическите естетически и пластични добродетели на френската традиция - т.нар. belle peinture (красива живопис): субективизъм, чувствителност, художествена интуиция, сензитивно изящество, иманентна хармония на фигура, тон, съотношения, продължаваха силно да привличат художници и публика. Имената на Жан Базен, Алфред Манесие, Морис Естев, Жорж Матийо, Пиер Сулаж, Роже Бисиер, Серж Поляков, Мария Виейра да Силва, Никола дьо Стал и много други имаха престижа на еталони за "истинска", "чиста" живопис. Европа упорито отказваше да приеме нюйоркските предизвикателства - намираха авангардизма на американците за "груб", "суров", прекалено агресивен, дори когато бе ясно, че следва отдалеч европейски модели.

Контраатакувайки, от своя страна, влиятелният американски критик КЛЕМЪНТ ГРИНБЪРГ квалифицира парижкия абстракционизъм като "приемлив за стандартния вкус". Никой не бе в състояние да предвиди драмата, която щеше да се разиграе няколко години по-късно - поражението на Парижката школа и триумфа на нюйоркските художници; драма, чиито перипетии доведоха до края на класическия модернизъм.

Знаят се тези перипетии:

Първо - шокът от попарта (избухнал едновременно в Ню Йорк и Лондон, а след това - под името нов реализъм - и в Париж). Рухна търпеливо изгражданата цяло столетие преграда между елитарното изкуство - от една страна - и баналните продукти на консумативното общество и масовата култура - от друга; улицата нахлу с цинична безцеремонност в ревниво охраняваната "кула от слонова кост". Поруган бе храмът и идеалът на модерните художници - чисто изкуство.

Рухна и модернистичният мит за "видовата чистота" - изчезнаха границите между живопис, графика, скулптура и архитектура, а заедно с това - и между изкуството и неизкуството. Традиционните, класическите материали, средства и процедури (платно, картон, хартия, стена, камък, дърво, бронз, метална плоча, маслени, акварелни и графични техники, четка и резец, ваене и дялане, рисуване и моделиране, и т.н.) бяха изоставени и заменени с готови или индустриално произведени обекти - подредени или просто безредно разхвърляни в изложбената, музейната или най-често обкръжаващата среда (в т.нар. post-studio - "алтернативни пространства": изоставени училища, хамбари, складове, халета, тихи улици или затънтени, безлюдни площадчета); заменени бяха с движещи се, енигматични форми и светлини: променливи и неподвижни, електрически и неонови; с физически и химически процеси; с фотографски, телевизионни и видеообрази - лазерни, холографски и компютърни; с акустични, хореографски и музикални изпълнения; с промишлени и урбанистични отпадъци; с пряко участие в природата (като естествена "сцена" и "пластичен материал"); с човешкото тяло (на автора или избрани от него модели) и т.н.

Какво от целия този хаос има право да принадлежи на изкуството, какво от него е продукт на сериозни евристични експерименти и какво - на нахална, плиткоумна и бездарна спекулация, не е място тук да обсъждаме. Важното е, че то е неотделимо от анархистичната епоха на постмодернизма и понеже тъй или иначе става обект на изследване, правят се сериозни усилия да бъде подредено, етикирано и описвано. Оттук и дългата редица термини, с които се опитват ако не да обяснят, то поне да обозначат компонентите на ребуса: хепънинг, инвайрънмент, флусус, пърформънс, концептуално изкуство, видеоарт, лендарт, ърт-енд-сайтарт, бодиарт, арте повера, джънкарт и т.н.

От гледище на класическия модернизъм (обект на настоящия труд) цялата тази постмодернистична епоха е истинско стълпотворение, апокалипсис. Всички "зли духове", които той бе изгонил от света на изкуството, сега, сякаш изскочили от кутията на Пандора, се появяват отново - и сред тях един от най-древните, най-неочакваните и "ужасяващите": връща се мимезисът, подражанието, имитацията, измамата на окото (толкова презираното от модерните художници trompe-l’oeil). При това, за разлика от традиционния му вариант, в живописта се връща не пресъздаването на природата (повече или по-малко творческо), както е било някога, а буквалната имитация на цветната (и черно-бялата) фотография - механичният дубликат.

В скулптурата двуизмерната илюзия се превръща в триизмерна: без пиедестал, в естествен ръст, с истински дрехи, стъклени очи, естествени коси, човешката фигура - отливка от изкуствена материя - изглежда абсолютно реална. Като "действащо лице" в една "инсталация" (environment) тя заживява в свойствената си среда - спалня, домашна баня, бар, ателие, офис, болнична стая, скитнически вертеп, чиито измерения и атрибути са истински... Изгоненото от модерното изкуство реалистично (предметно, фигуративно) изображение се връща в илюзорните форми на фото- и хиперреализма. Някъде внушението е на пасивна, студена, безстрастна фотокамера; другаде то е социално-критическо, сатирично и дори страховито по своето въздействие.

Така с реабилитацията и триумфа на реалистичното изображение се връщат победоносно и други презирани и заклеймени от класическия модернизъм стойности: разказвателният елемент (narrative figuration, наративна фигурация), еротичните комплекси във всичките им разновидности, политиката и политическият протест, екологичните страхове, ретромитологията, носталгията към ретроформите (салонни, тривиални, сладникаво-сантиментални) и дори към откровения провинциално-панаирджийски кич... Всичко старо се възражда, всяко неопитано изкушение се реализира - нищо не е забравено и забранено.

Тази радикална "преоценка на ценностите" засяга естествено както историографията на изкуството, така и художествената критика. Променената ситуация променя и оценъчните критерии. Третираните с неприязън врагове на модернизма (салонните художници на ХІХ век) днес отново се радват на почит. Техните произведения - някога безмерно възхвалявани и богато награждавани, след туй охулени и скрити в депата на музеите, днес след близо едно столетие се явяват пак пред публиката, която така и не разбира защо е трябвало да бъдат подлагани на подобен остракизъм. След продължителна девалвация цените им шеметно растат на аукционите; устройват им се изложби; посвещават им се научни изследвания и популярни статии. Епохата на постмодернизма действително се легитимира като плуралистична и еклектична. Модернистичните течения в нея, разбира се, продължават да съществуват, но вече в неоформи: неоекспресионизъм, неофовизъм ("новите диви"), неодадаизъм, неосюрреализъм, неоабстракционизъм и пр.

Следователно, погледнато от днешна перспектива и измерено с чисто исторически мащаби, времето, през което започнах работата си върху Естетика на модерното изкуство (началото на 60-те години), е било наистина много подходящо за подобна задача: ерата на класическия модернизъм изглеждаше завършена. Изчерпан бе "потенциалът" (възможните варианти и решения) на естетическия пуризъм. Относително ясни бяха обхватът и логиката на неговото развитие: началото и краят, стимулиращите го идеи, заложеният в него телеологически монизъм - стремежът към чистота, най-общо казано - неговата естетика. С други думи, опитът да бъде обяснен заслужаваше във всяко отношение усилието.

Пълният текст на сатията е на:

https://liternet.bg/publish8/davramov/modernizmyt.htm

[Б. Киров]

Преди 4 часа, Втори след княза said:

В словесното изкуство, думите имат свой денотат, но съчетанията им ни откъсват от него. Свързването на несъответстващи на реалността конотации дава идея за нови неща, които авторите търсят, често, уви, неуспешно. От значение и от полза, обаче, се постигат открития в музикалния слог на текста. Вж. Зеленият кон на българския модернизъм. Автор Едвин Сугарев

За да има диалог и да не си говорим с цитатничество: зеленият кон на Чавдар Мутафов, за който пише Сугарев е стилистично обвързан с други елементи, индивидуални само за този Автор, това е неговият стил, ето как:

"Зеленият кон" на Чавдар Мутафов. Подхващайки една иронична реплика на проф. Балабанов спрямо модерното изкуство², той отстоява правото на коня да бъде именно зелен, когато бъде пренесен в света на изкуството и включен в една система, която има хармонични и взаимоосмислящи се, но свои закономерности, категорично различни от тези на реалността:

"Той трябва да бъде зелен всеки път, когато пасе червена трева под жълто небе. Така той става елемент от една условност, в която, веднъж включен, е вече длъжен да се подчинява на властта, която го обединява със и през всичко останало: той става необходим - за нас и за изкуството - и под знака на една висша категоричност, той престава да бъде чудо: защото се разбира от само себе си. Тогава, вместо да бъде погрешен резултат от едно зрение³, той постига закономерността на едно възрение. А последното носи едно име: СТИЛ" (Мутафов 1920-1921)."

https://liternet.bg/publish/esugarev/zeleniiat.htm

Несъществуващите реалности са за всички останали, освен за автора на този индивидуален стил, стилът е неговата Кула от слонова кост, в която той пребивава над облаците, над реалния живот: той авторът. Затова "зеленият кон" в неговата новосъздадена вселена е закономерен и не декоративен, но единствено за него. Той е необходим, в противен случай тази Вселена ще рухне.

По този път, според мен, се стига до абсурд, защото подобно Изкуство /то е такова в пълния смисъл на понятието за Твореца му/, се изолира от външния свят до степен на индивидуален авторски йероглиф, не означаващ нищо друго за външния зрител, безкомуникативен знак: така стигаме до белия квадрат на Кандински, поставен в бяла зала.

[Втори след княза]

Преди 5 минути, Б. Киров said:

той отстоява правото на коня да бъде именно зелен, когато бъде пренесен в света на изкуството и включен в една система, която има хармонични и взаимоосмислящи се, но свои закономерности, категорично различни от тези на реалността:

"Той трябва да бъде зелен всеки път, когато пасе червена трева под жълто небе. "

Несъществуващите реалности са за всички останали, освен за автора на този индивидуален стил, стилът е неговата Кула от слонова кост, в която той пребивава над облаците, над реалния живот: той авторът. Затова "зеленият кон" в неговата новосъздадена вселена е закономерен и не декоративен. Той е необходим, в противен случай тази Вселена ще рухне.

По този път, според мен, се стига до абсурд, защото подобно Изкуство /то е такова в пълния смисъл на понятието за Твореца му/, се изолира от външния свят до степен на индивидуален авторски йероглиф, не означаващ нищо друго за външния зрител, безкомуникативен знак: така стигаме до белия квадрат на Кандински, поставен в бяла зала.

Благодаря за коментара и статията на Д. Аврамов.

Ще ми се да има закономерности в модернизма, а текстът за това, че конят трябва да е зелен е прелестен. Пожелателен, неизпълнен. 

После. Дори в кулата от слонова кост авторът не може да създаде стерилните условия при които конят да е винаги зелен. Смятам, че при работещо въображение ще му допада в различни цветове и форми.

Прочее, загледах се в десЕн на блуза на съпругата ми. Това, което представят на ограничено парче плат именити художници, днес правят ежедневно безименни десенатори в километри платно. Сега идва пролет. Загледайте се в десените. Извън басмите на "гюлове" няма обекти, няма смислено изображение, но има цветове и форми, които се харесват и според купувачите са хармонични. Има колажи, геометрични фигури, безформени петна. Същото са постигнали, без главоломните претенции. Декораторите днес са приложните "абстракционисти".

[Б. Киров]

1 hour ago, Втори след княза said:

Има колажи, геометрични фигури, безформени петна. Същото са постигнали, без главоломните претенции. Декораторите днес са приложните "абстракционисти".

+ Така е, всеки ученик от художествената гимназия е в състояние да направи добра цветова абстрактна композиция, това се учи и с малко дарба не е някакво кой знае какво изкуство. Мисля си обаче, че дори ние с Вас можем да нарисуваме бял квадрат върху платно, що-годе, но никой няма да го оцени и то не защото примерно линиите му няма да са идеално прави и успоредни, а защото не се казваме Кандински или Малевич, нито дори Мондриан;

но "квадратите" на Малевич идват след стотици негови други платна, в които светът е оценил величината на неговия талант - важното е как, а не какво, а първото зависи от кой.

[Б. Киров]

Преди 7 часа, Б. Киров said:

+ Така е, всеки ученик от художествената гимназия е в състояние да направи добра цветова абстрактна композиция, това се учи и с малко дарба не е някакво кой знае какво изкуство. Мисля си обаче, че дори ние с Вас можем да нарисуваме бял квадрат върху платно, що-годе, но никой няма да го оцени и то не защото примерно линиите му няма да са идеално прави и успоредни, а защото не се казваме Кандински или Малевич, нито дори Мондриан;

но "квадратите" на Малевич идват след стотици негови други платна, в които светът е оценил величината на неговия талант - важното е как, а не какво, а първото зависи от кой.

п.с. Само като необходимо допълнение: всеки от тези трима абстракционисти - Казимир Малевич, Василий Кандински, Пийт Мондриан, - преди да започнат да рисуват абстрактно е преминал през различни стилове, като при това се великолепни академични художници. Метаморфозата е много впечатляваща при Малевич:

1900, той започва като реалист с влияние на импресионизма

1903, постепенно все повече използва стилистиката на импресионизма

Преминава през геометризацията на фигурите в една плоскост

За да стигне до това, което нарича Suprematism суперматизъм - отричане на всякаква форма, линия и дори цвят - пълна абстракция

След което през 20-те отново се връща към форма и цвят, към обем

Някакъв негов "кубизъм" /напомня ми нашият Майстор/

След което отново се връща върху твърдата почва на формата и обема /откъдето тръгва/, това е рисувал през 1929, но то ми напомня Сезан:

При другите двама, Кандински и Мондриан, също има подобна метаморфоза:

Ранният Мондриан, класик академик, плътна мазка, ясно очертани обеми и форми

Ранният Кандински:

С това искам да кажа, че всеки един от тези трима големи представители на абстракционизма е със силно изявени способности на класически живописец. Салвадор Дали, например, който е основоположник на сюрреализма, според мен, е един от най-великите класически рисувачи, равностоен на старите майстори като Леонардо и Рафаело, неговите академични рисунки са невероятни; същото важи за абсолютно необразованият като художник Ван Гог.

Големите имена в абстракционизма, а и във всяко друго движение и -изъм, са станали такива не заради движението или стила, а защото просто са такива като талант и гений.

 

[Втори след княза]

Фотографията прогони класическата рисунка, а 3D принтера ще прогони и скулптурата. Вече се представят с реална естетическа стойност дори снимки на оцветявания на биологични препарати и физиологични тъкани. Материалното, видимото може в миг да бъде пресъздадено от фотографията. В търсене на нова ниша, изгонени от старата, художниците са длъжни да пресъздадат, екстериоризират, невидимото- преживявания, идеи. Обаче фотографията пак има предимство- много по- лесно е да се направят възстановки на исторически сцени, вдъхващи определени идеи, отколкото да се нарисуват. Професионални артисти могат по- добре да изразят емоции, а бележити съвременни личности и красавици дори не си правят труда да позират пред статив, стига им мигновеното щракване, или сесия с безброй фотоси. 

За художника остава декоративното! Не че отразява света по- невярно от фотографията, напротив, просто го прави по- бавно и по- скъпо.

[Б. Киров]

Преди 43 минути, Втори след княза said:

За художника остава декоративното! Не че отразява света по- невярно от фотографията, напротив, просто го прави по- бавно и по- скъпо.

Тук вече стигаме до философската същност на изкуството: художникът /той може да бъде и фотограф/ не отразява той пресъздава. Това е "възрението" за което пише в горе цитираната статия Мутафов; художникът само използва елементи от външната действителност, с които създава нов свят, понякога толкова отдалечен и нямащ връзка с отразения, че се възприема като абстракция.

И това е в сила за всеки художник и за всички епохи: нереалния свят на Йероним Бош няма нищо общо с никаква външна действителност, както и Мона Лиза няма връзка с конкретна жена, външният образ е само една илюзия за зрителя, това е измислен отново визуален език от художника и той е само негов, индивидуален.

Фотографията без художник зад фотоапарата е просто огледало. Когато обаче фотоапаратът е в ръцете на художник, фотографията става изкуство, защото излъчва, а не отразява, неговият свят.

Същото е и 3Д принтерът и скулптурата, средството е принтер, но той не е нищо по-различно от длетото и камъка за скулптора. Оставени в ръцете на един обикновен човек това длето и камък са длето и камък, нищо повече.

Изкуството няма да умре с навлизането на нови изразни средства, само ще ги погълне в себе си.

[Втори след княза]

Преди 47 минути, Б. Киров said:

Тук вече стигаме до философската същност на изкуството: художникът /той може да бъде и фотограф/ не отразява той пресъздава.

Във вашия коментар има няколко теми, по които с удоволствие последователно бих пофилософствал. Естествено от позицията на своята "лична философия, предразсъдъци и митология". В това е и удобството на диалога. Срещат се две позиции, които в съвремието еклектично съдържат нецялостни и несистематизирани философии. Това си е отделна тема за обсъждане- правото ?! на непълноценните системи да се изявяват и взаимоотнасят с други.

По отношение Бош, смятам, че неговият "Нов свят" е изпълнен с познати елементи, в нови отношения. При Дали е от познати фрагменти от елементи в нови отношения. При Балзак е познати елементи в непознати за читателя, но задълбочено изследвани и съществуващи взаимоотношения. Обобщение- артистът (на слово образ, звук) създава своя версия на света- важните според него елементи и отношения. 

Следва продължение   

 

[Малоум 2]

Абстракционистът вижда несъществуващото и го прави ... съществуващо!

...

(Едно време, в училище, най-ме беше страх от въпроса:"Какво е искал да каже авторът с това ...?" "Не знам!" - не го приемаха за правилен отговор., макар че беше истина. По-късно, с четене на критика, разбрах, че и питащите не знаят - не са знаели отговорът -, но ... предполагали и следвали директиви!?!. А, още по-интересно е, че самите автори ... също, много "се страхували" да отговарят на  този въпрос... Ако "публиката" не чувства ... нещо, при запознаване с творението им, те, самите автори, се чувстват нещастни, но никога това не им е пречело, докато съставят произведението да го преживяват. Реакцията на "зрител" от околността не им е пътеводна звезда. Самото моментно изразяване, докато творят, е ... начинът им на живот!)

...

[Втори след княза]

Преди 6 часа, Б. Киров said:

Тук вече стигаме до философската същност на изкуството: художникът /той може да бъде и фотограф/ не отразява той пресъздава.

Художникът пресъздава. А занаятчията?

Спорът творци- занаятчии е война за статус. В България художниците и резбарите са в еснафа на дюлгерите. В Италия рисуването се е учило като занаят. Още в началното училище изкуството- рисуване, пеене, разказване се преподава като нещо, което ВСЕКИ ученик МОЖЕ и ТРЯБВА да прави. Това означава, че изкуството е общодостъпно и единствено от степента на достиженията има разлика. 

Тук вметвам една приказка: Попитали едного (май знаменит мъдрец... или военачалник....абе, няма значение) кого можем да наречем стрелец с лък. Той отговорил. "Всеки, който може да сложи стрелата, да опъне лъка и да я запрати". Другото са вече степени на добрия, отлични и пр. стрелец. Така и изкуството трябва да се изучи колкото да се започне. После вече са степени.

От горната приказка можем да кажем, че артистът (общо) е ВСЕКИ човек. Във всяка своя дейност той пресътворява околния свят. По- добре или по- зле.

Още една вметка- анекдотът за "Обущарю- не по- високо от обувките" . А обущарят не твори ли? Та нима обувките са в природата? Нима пуска гьона във вълшебна машина и тя ги вади готови? Та той променя размер, фасон, особености, извивки... по- добре или по- лошо.

Апелес не е по- високо от обущаря, той е в ДРУГ занаят. Заради това обущарят не МОЖЕ да го поправя. Сега суетните артисти се мъчат да се дистанцират от занаятчиите, да създадат свои рангове и касти. ... ами, да го правят. Има по- добри стрелци с лък и по- лоши.

Трета вметка. Един художник има за любим обект морето. Постигнал е задълбоченост и лекота в рисуването му, има собствен стил. Хубавото си е хубаво- хората ги харесват и купуват. Завистниците го наричат "занаятчия"- полето или портретите му са незабележими. В случая как да го оценим? Като новатор?- е колко да се различава вълна от вълна? Като художник?- та той не се справя с портретите. Като маринист?-  най- добре. Тогава той ще може да каже на портретиста- "Не по- високо от лицата на моряците ми".

Поради това, предпоставяйки, че ВСЕКИ ЧОВЕК в дейността си- труд, хоби, задължения и свободен избор пресъздава света, то той е творец или по библейски казано с вдъхната от бога душа.

А разликата между творци и занаятчии в една дейност не мога да реша по какви критерии става. В стана на Ахил всички са стрелци. Героите са също стрелци, но притежават и още нещо, нещо още неосмислено.

[Втори след княза]

Преди 1 час, Малоум 2 said:

Абстракционистът вижда несъществуващото и го прави ... съществуващо!

Безусловно съгласен. Дори се вдъхнових да направя някои несъществуващи или непознати за мен   изводи.

Изобретателят  вижда несъществуващото и го прави ... съществуващо!

Попът вижда несъществуващото и го прави ... съществуващо!

Пък мъж и жена направо гасят лампата, не виждат нищо и правят ... съществуващо!

[Б. Киров]

Преди 1 час, Втори след княза said:

Художникът пресъздава. А занаятчията?

 

Преди 1 час, Втори след княза said:

А разликата между творци и занаятчии в една дейност не мога да реша по какви критерии става.

Все едно да прокараш граница в морето. Няма такава освен условна. Един художник задължително е и занаятчия; един занаятчия може да бъде и художник.

Всяко нещо може да бъде изкуство дори и карането на мотоциклет както и практикуването на дзен.

По повод на принадлежността на българските художници към еснафа на дюлгерите, вероятно имате предвид задругата на художествените занаяти

https://samokov365.com/zadrugata-na-zanayatchiite/

но доколкото ми е известно художниците в България са обединени в СБХ

https://www.sbhart.com/

Което, според мен, няма никакво отношение към изкуството  - дали членува човек в някаква организация или не и какъв е неговият статут.

Преди 1 час, Втори след княза said:

Героите са също стрелци, но притежават и още нещо, нещо още неосмислено.

Бихте ли развили тази мисъл. защото ми се струва, че точно в нея е ключът.

[Втори след княза]

Преди 2 часа, Б. Киров said:

По повод на принадлежността на българските художници към еснафа на дюлгерите, вероятно имате предвид задругата на художествените занаяти

Думите ми са буквални. Иконописците и резбарите са били в еснафа на дюлгерите. Така да се каже "вътрешно оформление" на черкви и сгради. Естествено по времето, когато са съществували дюлгерските еснафи, а не НТДружества и Художествени съюзи.  

 

Продължение следва  

[Втори след княза]

Преди 13 часа, Б. Киров said:

Преди 13 часа, Б. Киров said:

Преди 14 часа, Втори след княза said:

Героите са също стрелци, но притежават и още нещо, нещо още неосмислено.

Бихте ли развили тази мисъл. защото ми се струва, че точно в нея е ключът.

МОЛЯ ДА СЕ ОТНЕСЕТЕ КЪМ СЛЕДВАЩОТО С ПОДОБАВАЩО ЧУВСТВО ЗА ХУМОР

1.       Поласкан съм от това, че към мен се отнасяте за толкова труден отговор. Осъзнавам, че претенциозно съм се нарекъл Втори след княза, но все пак, за толкова трудни въпроси е по- напред е княза. Карай да върви, на форума сме само трима и един пита друг. Случайно, това съм аз. Да се нагърбвам.

2.       Стрелецът и героят са от съвсем друг кастов слой. Те взимат това, което искат със сила. Не пресътворяват материалното- такава им е природата. Е, творци са в своя занаят, Александър си е направо велик.

3.       Да определим реалността в която съществуват творците и занаятчиите.

Творците са галени деца на властващите, сиреч героите, полугероите, псевдогероите и антигероите, но силните на деня. В горния кръг те разполагат с изискана среда, изискани жени, изискани забави и изискано удовлетворяване на изисканите си потребности. Занаятчиите се борят за хляба като продават изкуството си на ниските класи, които имат ниски потребности, нисък вкус и стискат здраво парите си.

Люта е битката да преминеш в по- горната категория. В буквалния смисъл се иска и „дупе да дадеш”: вж. Люсиен от „Изгубени илюзии”. (Талантлив бил… не стига-а-а). Поради това получилите привилегията да се продадат на горната класа защитават своите позиции. Те се разграничават от занаятчиите и държат да бъдат наричани творци. Естествено ювелирът, който продава на кралицата трябва да е наричан творец за разлика от оня- който продава евтини камъчета и евтин метал- той несъмнено е занаятчия. Несъмнено? Хм. Творците могат да са своенравни, да се напиват, да не са дисциплинирани. Занаятчията отваря рано дюкяна, изпълнява прищевките на клиентите си и не споменава вдъхновението, което можело да не дойде. Просто и ясно- който слугува в царския двор става придворен артист, а който е на чаршията и обслужва простолюдието е занаятчия.

4.       Творецът е мащабен и нов, занаятчията е на дребно и по чужд шаблон. Това най- лесно се вижда при висшата мода vs. простите шивачки. Едните правят кройките и налагат модата, другите ги копират. Може и така: Едните правят неща, които никой не е виждал, чувал, мислил, а другите вече видяни, казани неща. Просто като разликата между луд и здравомислещ .  Е, в добрия случай много здравомислещи приветстват делата на лудия. Я- да, я- не.

5.       Няма количествена мярка за да различим творците от занаятчиите. Не може да се предвиди тест за нещо непредвидимо. А иначе за оценките във всяка дейност си има конкурси, експерти ги оценяват, професори им пишат бележки и забележки. Наука си има- доцимология се казва. Задачки за творчество има. Но никой не може да предположи с точност кой ще стане артист и кой занаятчия. По- опитните професори оценяват и характера- пробивност, издръжливост, сервилност дори и накрая пак съдбата си играе. Както казваше един преуспял художник: „Той бе по- талантлив, но аз се ожених за дъщерята на професора”. Харесва ми и историята от „Дон Кихот” (моля да ми простите, че съм я пренагласил за да ми подпре идеята) в която един идалго споделя, че синът му отива на поетичен конкурс. Побърканият рицар му пожелава да стане втори. Следва разумното обяснение- Първият отдавна е съгласуван.

6.       Към кои съм избрал да съм? Естествено към Вторите. Не ми се трепери пред капризите на князете. Там шия да имаш за да те хапят хиените. Завист, подлост, интриги. Мнението на княза е по- силно от мнението на Галилей. Там Земята спира да се върти по желание на инквизицията. Сещате ли се недоволството към Моцарт(!!!) "Твърде много ноти"? А кой беше този владетел? Артисти, сър. По- добре втори, но да те уважават Б Киров и Малоум. 2!  

 

Редактирано Март 24, 2018 от Втори след княза

[Б. Киров]

Отнасям се напълно сериозно към написаното от Вас с подобаващо чувство за хумор.

[Б. Киров]

Преди 3 часа, Втори след княза said:

1.       Поласкан съм от това, че към мен се отнасяте за толкова труден отговор. Осъзнавам, че претенциозно съм се нарекъл Втори след княза, но все пак, за толкова трудни въпроси е по- напред е княза. Карай да върви, на форума сме само трима и един пита друг. Случайно, това съм аз. Да се нагърбвам.

2.       Стрелецът и героят са от съвсем друг кастов слой. Те взимат това, което искат със сила. Не пресътворяват материалното- такава им е природата. Е, творци са в своя занаят, Александър си е направо велик.

3.       Да определим реалността в която съществуват творците и занаятчиите.

Творците са галени деца на властващите, сиреч героите, полугероите, псевдогероите и антигероите, но силните на деня. В горния кръг те разполагат с изискана среда, изискани жени, изискани забави и изискано удовлетворяване на изисканите си потребности. Занаятчиите се борят за хляба като продават изкуството си на ниските класи, които имат ниски потребности, нисък вкус и стискат здраво парите си.

Люта е битката да преминеш в по- горната категория. В буквалния смисъл се иска и „дупе да дадеш”: вж. Люсиен от „Изгубени илюзии”. (Талантлив бил… не стига-а-а). Поради това получилите привилегията да се продадат на горната класа защитават своите позиции. Те се разграничават от занаятчиите и държат да бъдат наричани творци. Естествено ювелирът, който продава на кралицата трябва да е наричан творец за разлика от оня- който продава евтини камъчета и евтин метал- той несъмнено е занаятчия. Несъмнено? Хм. Творците могат да са своенравни, да се напиват, да не са дисциплинирани. Занаятчията отваря рано дюкяна, изпълнява прищевките на клиентите си и не споменава вдъхновението, което можело да не дойде. Просто и ясно- който слугува в царския двор става придворен артист, а който е на чаршията и обслужва простолюдието е занаятчия.

4.       Творецът е мащабен и нов, занаятчията е на дребно и по чужд шаблон. Това най- лесно се вижда при висшата мода vs. простите шивачки. Едните правят кройките и налагат модата, другите ги копират. Може и така: Едните правят неща, които никой не е виждал, чувал, мислил, а другите вече видяни, казани неща. Просто като разликата между луд и здравомислещ .  Е, в добрия случай много здравомислещи приветстват делата на лудия. Я- да, я- не.

5.       Няма количествена мярка за да различим творците от занаятчиите. Не може да се предвиди тест за нещо непредвидимо. А иначе за оценките във всяка дейност си има конкурси, експерти ги оценяват, професори им пишат бележки и забележки. Наука си има- доцимология се казва. Задачки за творчество има. Но никой не може да предположи с точност кой ще стане артист и кой занаятчия. По- опитните професори оценяват и характера- пробивност, издръжливост, сервилност дори и накрая пак съдбата си играе. Както казваше един преуспял художник: „Той бе по- талантлив, но аз се ожених за дъщерята на професора”. Харесва ми и историята от „Дон Кихот” (моля да ми простите, че съм я пренагласил за да ми подпре идеята) в която един идалго споделя, че синът му отива на поетичен конкурс. Побърканият рицар му пожелава да стане втори. Следва разумното обяснение- Първият отдавна е съгласуван.

6.       Към кои съм избрал да съм? Естествено към Вторите. Не ми се трепери пред капризите на князете. Там шия да имаш за да те хапят хиените. Завист, подлост, интриги. Мнението на княза е по- силно от мнението на Галилей. Там Земята спира да се върти по желание на инквизицията. Сещате ли се недоволството към Моцарт(!!!) "Твърде много ноти"? А кой беше този владетел? Артисти, сър. По- добре втори, но да те уважават Б Киров и Малоум. 2!

Допълнение: ако трябва да ви отговоря без чувство за хумор, не съм съгласен с това. Според мен изкуството е дълбоко безразлично към властта във всичките й форми, в това число и към парите. Истинският човек на изкуството се различава от занаятчията точно по това, той не е от света на властта и парите и не е в него. Безразлично в коя сфера на живота практикува своето изкуство. Може да бъде самурай като Миямото Мусаши, може да бъде майстор готвач или художник, писател като Йовков или майстор на каруци като неговия герой Сали Яшар /тези двамата са сиамски близнаци/; артистът се интересува само от своето изкуство, това е неговият свят. И това, според мен, отличава стрелците от Ахил, те не могат да общуват с боговете.

[Шпага]

Преди 2 часа, Б. Киров said:

Допълнение: ако трябва да ви отговоря без чувство за хумор, не съм съгласен с това. Според мен изкуството е дълбоко безразлично към властта във всичките й форми, в това число и към парите. Истинският човек на изкуството се различава от занаятчията точно по това, той не е от света на властта и парите и не е в него. Безразлично в коя сфера на живота практикува своето изкуство. Може да бъде самурай като Миямото Мусаши, може да бъде майстор готвач или художник, писател като Йовков или майстор на каруци като неговия герой Сали Яшар /тези двамата са сиамски близнаци/; артистът се интересува само от своето изкуство, това е неговият свят. И това, според мен, отличава стрелците от Ахил, те не могат да общуват с боговете.

Много - много! - красиво и вярно казано

[Втори след княза]

Преди 6 часа, Втори след княза said:

МОЛЯ ДА СЕ ОТНЕСЕТЕ КЪМ СЛЕДВАЩОТО С ПОДОБАВАЩО ЧУВСТВО ЗА ХУМОР

Харесва ми и историята от „Дон Кихот” (моля да ми простите, че съм я пренагласил за да ми подпре идеята)

А сега замествам кривата патерица от моя текст с оригинала. т.2, гл. 18, с. 146

Цитирай

С удоволствие бих чул ваши стихове. Ако те са предназначени за литературно състезание, помъчете се, ваша милост, да вземете втората премия, защото първата се дава винаги на влиятелни и високопоставени лица, втората се присъжда по достойнство, така че третата става втора, а първата - по тази сметка минава на трето място, също както е в университетите с научна степен лиценциат. Но въпреки всичко думите "първа премия" звучат възвишено.

 

[Малоум 2]

1 hour ago, Втори след княза said:

Преди 7 часа, Втори след княза said:

МОЛЯ ДА СЕ ОТНЕСЕТЕ КЪМ СЛЕДВАЩОТО С ПОДОБАВАЩО ЧУВСТВО ЗА ХУМОР

Харесва ми и историята от „Дон Кихот” (моля да ми простите, че съм я пренагласил за да ми подпре идеята)

А сега замествам кривата патерица от моя текст с оригинала. т.2, гл. 18, с. 146

Цитирай

С удоволствие бих чул ваши стихове. Ако те са предназначени за литературно състезание, помъчете се, ваша милост, да вземете втората премия, защото първата се дава винаги на влиятелни и високопоставени лица, втората се присъжда по достойнство, така че третата става втора, а първата - по тази сметка минава на трето място, също както е в университетите с научна степен лиценциат. Но въпреки всичко думите "първа премия" звучат възвишено.

 

Само при "състезания с нелицеприятен краен резултат"  второто място е ... по-велико от първото: (стар виц: Една жена казвала на мъжа си: "Ти си такъв мухльо, че ако има конкурс за мухльовци, ще вземеш, направо, второто място!" "Е, що пък второ?" - попитал мъжът. "Ами защото си такъв мухльо, че някой ще ти вземе първото място!" ...) (- и аз си имам "2" )

...

[Б. Киров]

Преди 2 часа, Шпага said:

Много - много! - красиво и вярно казано

Благодаря, Шпага, но заслугата за този текст, без никаква скромност от моя страна, си беше на колегата Втори след княза, който зададе въпроса си /в него беше и отговора/, аз само написах ненаписаното от него.

Неговата теза, след като махна "кривата патерица" ми стана по-ясна, според мен, също е в сила за реалния живот. И като си говорим за "занаятчии" и "артисти", по мое мнение нещата никога не могат да бъдат ясно различими - веднага се сещам за един български поет, който е надарен и великолепен лирик /артист/, но е писал "на калъп" /занаятчийски/ и много меркантилно сервилна поезия за лична облага, като се сетих за него, дойдоха ми на ум цяла плеяда подобни. Чел съм интервюта на големи български актьори, а и в разговори на художници често се чува, че си изкарват хляба с "халтура", но работят за лично удоволствие и за душата си неща, които нямат нищо общо с хляба и конюнктурата. Нюансите тук са безкрайни - достатъчно е да споменем двата варианта на "Тютюн", само-цензуриран и пренаписан и оригинал, но не само.

[Б. Киров]

Преди 30 минути, Малоум 2 said:

Една жена казвала на мъжа си: "Ти си такъв мухльо, че ако има конкурс за мухльовци, ще вземеш, направо, второто място!" "Е, що пък второ?" - попитал мъжът. "Ами защото си такъв мухльо, че някой ще ти вземе първото място!" ...) (- и аз си имам "2" )

Една жена казва на друга:

- Муцка, моят е бог в леглото!

Другата мисли известно време и отвръща:

- Муцка, като се замисля сега, то и моят не е мъж в леглото!

[Втори след княза]

Преди 4 часа, Шпага said:

Много - много! - красиво и вярно казано

Съгласен съм с Шпага, добавям, че добрите мисли пораждат и други чисти мисли.

Преди 6 часа, Б. Киров said:

Допълнение: ако трябва да ви отговоря без чувство за хумор, не съм съгласен с това. Според мен изкуството е дълбоко безразлично към властта във всичките й форми, в това число и към парите. Истинският човек на изкуството се различава от занаятчията точно по това, той не е от света на властта и парите и не е в него. Безразлично в коя сфера на живота практикува своето изкуство. Може да бъде самурай като Миямото Мусаши, може да бъде майстор готвач или художник, писател като Йовков или майстор на каруци като неговия герой Сали Яшар /тези двамата са сиамски близнаци/; артистът се интересува само от своето изкуство, това е неговият свят. И това, според мен, отличава стрелците от Ахил, те не могат да общуват с боговете.

Надявам се, ще признаете, че въвеждате мистичен критерии: „ те не могат да общуват с боговете.” и че разглеждате митологизирани вече фигури, в см. творци, оценени от хората през времето, очистени от реалното, превърнати в символи.

Ще си позволя да пофилософствам само по критерия за оценка.

Изхождам от примерите за Данте, близък до губещата партия- прокуден; Вазов, смятан за фасулковец, писал прокуден  „Под игото”, а за „Епопеята …” принизяван, че е подражател на Юго; Вапцаров, близък до губещата партия- убит. У тях не е блестяла аура, която да ги направи безспорни гении. (Хм. Дори Исус е бил разпнат („Господи, защо ме изостави”), така че публиката не вижда НИЩО друго, освен това, което й е осветил прожекторът). Отказвам да приема критерий като аура, божия искра, безспорна дарба, щом Кандидатът за Нобел Пенчо не може да оцени другия кандидат- Иван.

По- горе споменавам Князе и имам предвид значимата референтна група. Твърдя, че отношението на публиката към творците се определя по- малко от съдържанието на творчеството, а повече от приетото за значимо отношение, което е усвоила опосредствано чрез приета още преди това за авторитет група. Тези именно насочват прожектора. В един момент  са фарисеите- "Разпни го", а в друг апостолите- "Осанна". Това може да са споменатите преди експерти, комисии, професори, но по- вероятно е мнението на ТОЗИ, КОЙТО ИМА ПАРИТЕ. Преди са били аристократът и духовникът, а в днешни дни- търговецът. Това обаче не е друг, същият е: ТОЗИ, КОЙТО ИМА ПАРИТЕ.

Задачка: Ако синът на освободения роб Хорации не беше влязъл в кръга на богатия Меценат, щяхме ли да знаем за гения(?) в 21 в.? (оставете си миг за размисъл)

 

 

 

Един съвременен, макар и профанен критерий е количеството средства, които публиката дава/би дала за този продукт. Задачка- Ако за Данте през времето са дадени средства за книгите повече, отколкото за галеника на съдбата и двора- Петрарка, това не е ли обективно? Ами за потъвалите в забрава и изплували майстори? Така и Вермеер, претърпял дълго време на забрава,  би могъл да се сравнява с Ван Гог, открит след смъртта му, нали? И Кандински с Микеланджело можем да сравним. И през 2050 година ще могат да ги сравнят. Дори картини на един автор добиват различна стойност през времето. Ще видим през 2050-та калкулацията- кой период на Кандински е по- значим?  . Можем да сравним и Бербо с Носителите на златна обувка Жеков, Славков, Стоичков, а тях с Гунди. (Е, критерият може и да има слабости... види се трябва да се помисли за брой цитирания в Интернет, макар че тогава Момата с "Кен лий" може да изпревари мнозина от участниците във форума ни. С Бинг Данте има 235000, Петрарка 28500 отговора. А?).

 Стои и въпросът за това, как референтната група оценява произведението. Със сигурност присъстват неописани още отношения, които участват. Казано съвременно, представянето на стоката- изкуство зависи от маркетинговите подходи. Ах, да, и от съдържанието, но като си помисля за търговските успехи на Спайс Гърлс, на Тату и качеството…о, май гот. Явно боговете са ТЕЗИ, КОИТО ИМАТ ПАРИТЕ, те могат с печалба от мазач да направят Мазачо. А ако е способен им излиза по- лесно и по- евтино.

 Следва философстване по фактите: фолклор, Паисий, Данте, т.е. творци, оценените като потребни. Абстракционистите вече съм приел, че са потребни, те са творци на декоративно изкуство.

Редактирано Март 24, 2018 от Втори след княза

[Б. Киров]

Преди 10 часа, Втори след княза said:

Надявам се, ще признаете, че въвеждате мистичен критерии: „ те не могат да общуват с боговете.”

Ще ви съобщя благата вест, че не въвеждам мистичен критерий, а говоря за онзи олимп, който е в самия човек, откъдето, след като го изкачи сам, той може да погледне на света по този начин:

О, мой боже, правий боже!

Не ти, що си в небесата,

а ти, що си в мене, боже -

мен в сърцето и в душата...

Всеки има такова запазено място в самия себе си, но стрелците не знаят това, а Ахил е там.

 

[Втори след княза]

On 22.03.2018 г. at 18:42, Втори след княза said:

... абстрактното изкуство не внася повече абстрактност в изображението. В него няма абстракция. То е само търсене на средства и начини за изобразяване  ...

Една случка на поп- фестивала в Монтерей 1967 г. за мен е много запомняща се. Събитието е подробно отразено Тук . Това, което означава тя за мен е следното: Две еднакво силни групи- на Джими Хендрикс и на Дъ Ху са една след друга и първият има предимството да грабне вниманието на публиката. Това е Дъ Ху. Тогава Джимарата отива да намери бензин с който впоследствие култово запалва китарата си. За да направи впечатление, той използва номерА извън това, което прави- извън музиката, музикалното изразяване е стигнало своя предел. Хендрикс изпитва фрустрация, не може да удовлетвори потребността си от високи успехи. Никой не може повече. Тогава той реагира агресивно, тръгва встрани, демонстрира чрез палеж това, което изживява- агресивното. Унищожава последното достижение на цивилизацията - електрическата китара. 

Мисля, че в абстракционистите е горял същият огън- те първо не могат да се изразят по- добре от майсторите (видяхме, че са опитвали) и второ имат амбиции да бъдат забелязани. Тогава те презрително ще унищожат предишния стил. Агресивно ще плискат бои, ще пръскат безразборно, размахвайки четки като сечащи саби. Те НЕ МОГАТ ДА НАДСКОЧАТ ОГРАНИЧЕНИЯТА НА ИЗКУСТВОТО, НО МОГАТ ДА ГО УНИЩОЖАТ. 

Това агресивно презрение към достиженията на изобразителната цивилизация е нещото ново от тях. То е култово за зрителите, както коленичелият пред горящата китара Джими.

Редактирано Март 25, 2018 от Втори след княза