Отиди на
Форум "Наука"
Доктора

Българскато име в "Библията"

Recommended Posts

Избрани глави от книгата на д-р Светлозар Попов

“Българското име в библейски времена”

Предговор

Уважаеми читатели,

Това е третата книга на д-р Светлозар Попов, която издателството предлага на вашето внимание. Лекар по професия, той почти две десетилетия се занимава със задълбочени проучвания на българското минало и се нарежда сред плеядата непрофесионални историци, които дават своя принос за запълване на белите петна в българската история. Интересът към “Авитохол и Ирник. Начало на българската държавност”, която излезе в края на 1999 г., беше много голям и предстои нейното ново, допълнено издание. Втората му книга, “Българската идея и демосферата” от 2001 г., повдига въпроса за българската национална доктрина и представлява доста успешен опит за нейното формулиране и аргументация в обществено-исторически план.

Настоящето изследване е плод на дългогодишните проучвания на автора по темата за присъствието на българското име и българите в световната история. Като цяло то надхвърля тази тема и дава една мащабна картина на исторически събития в библейската древност, проследява миграциите на племена и народи и търси корените на българския род. В своите търсения Светлозар Попов тръгва от “Библията” и българското име в нея, а после включва източници от различни области на науката – историография, археология, палеонтология, митология, фолклор и етнография, езикознание, океанография, философия. Той събира отделните факти и аргументи като скъпоценни камъчета, с които подрежда мозайката на своите хипотези и се опитва да даде отговор на някои от многобройните въпроси, стоящи пред българската история. Понякога тези хипотези звучат твърде смело и дискусионно, в разрез с уж утвърдени представи, но винаги са логически издържани и коректно аргументирани. Авторът сам преценява, че тепърва предстои тяхното развитие и подкрепа или отхвърляне.

Книгата съдържа хиляди имена на библейски, митологични и исторически герои, названия на географски обекти, племена и народи. разглеждат се събития от хилядолетия преди новата ера до времето на Св. Кирил и Методий и тяхното дело. Въпреки огромната информация, която включва и коментира, “Българското име в библейски времена” е предназначена за широк кръг читатели, които авторът повежда в едно смело и увлекателно пътуване в територията на българознанието. Пътеводна звезда в това пътуване е българското име и мястото ни в световната история. На добър час!

От издателя

Глава 1

БИБЛИЯ - ВУЛГАТА - ВУЛГАРИС - ВУЛГАРЕС

Затова му е дадено името Вавилон, понеже

там Господ смеси езика на цялата земя и

оттам ги пръсна Господ по цялата земя.

Битие, 11:9

... името на единия беше Фалек, защото в негови

дни земята беше разделена...

Битие, 10:25

Посягайки към една книга, първото нещо, на което човек обръща внимание, е заглавието. Естествено, това се отнася и до Светото писание, достигнало до нас с названието “Библия”. По-любознателните читатели обаче знаят за превода й, правен през IV в. от Св. Йероним и известен като “Вулгата“.

За нас, българите, това второ наименование на “Книга на книгите“ е особено интересно, най-вече поради очевидното съвпадение на корена му с корена на българското етническо име. Напоследък се появиха интерпретации на името Вулгата, разчетено като “Българска книга“. Можем само да съжаляваме, че авторите им не представиха никакви допълнителни аргументи за твърдението си, освен фонетичното сходство.

В световната книжнина названието “Вулгата” се извежда от латинското “вулгарис“ в значението му на “разпространен”, “обикновен”, “общонароден”. Трябва да признаем, че това обяснение звучи далеч по-убедително. Отделен въпрос повдига произходът на самото латинско прилагателно - как и откъде се е появило в латинския език и не отразява ли то в действителност българското име? Този въпрос е коментиран и в други наши публикации – както по отношение на думата вулгарис, така и за латинското хонорис, свързано с хуните - вечните спътници на българите през хилядолетията. Както е известно, историците говорят за хунобългари, за вхндур-булгар или за огхондор-блкар като за един народ. Въпросът за езикови успоредици между латинския и стария език (езици) на хуни и българи съвсем не се изчерпва с посочените два примера и предполага бъдещо развитие. Колкото и да е интересна подобна тема, ние нямаме еднозначен отговор на въпроса за случайния или неслучайния характер на сходството между названието “Вулгата” и прилагателното “вулгарис”. Ето защо, нека се вгледаме в най-популярното заглавие на Светото писание – “Библия”.

По мнението на мнозина изследователи, “Библия” произлиза от гръцки и означава “книги”. Можем да изведем корена на това гръцко библион (библия) от името на финикийския гр. Бибъл, заел важно място в разпространението на финикийското азбучно писмо на гръцка територия. По-интересното за нас е, че същия корен има и названието на известния месопотамски град Бабилон (Вавилон). Според съвременните разбирания, името Вавилон води началото си от еврейското “валал” - “смесвам”. Същият глагол у тюрките звучи като “булга” или “булгамак”, което ни отвежда директно към най-популярната хипотеза за произхода на българския етноним, хипотезата на Томашек-Вамбери-Немет. И така, тръгвайки от името “Библия” и от името на топонима Бабилон (Вавилон) - градът на смесилото се разноезичие, ние стигаме до представата за “смесване” и “разбъркване”, която се оказва твърде близка у семити и тюрки, като тюркската дума фиксира българския етноним.

Трябва да признаем, че днес мнозина български изследователи проявяват остра нетърпимост към хипотезата на Томашек поради негативното й звучене и накърнените им чувства на национална чест и родолюбие. В същото време по-задълбочените дирения в тази насока посочват доста примери, подкрепящи връзката между корена на българското етническо име и представата за смесване и размесване. Оказва се, че тези примери съвсем не се ограничават единствено в речниците от тюркската езикова група, както обикновено се приема, а излизат далеч извън нея и се откриват в съвременни западноевропейски езици, в латинския, в някои ирански езици, а както вече посочихме и в еврейския, принадлежащ към семитското езиково семейство. Така наред с известното тюркско булгамак намираме и думи като латинското муле (хибрид, т.е. смес между кон и магаре), испанското мулат (човек със смесен произход), арабско-турското мелез със същото значение, както и френското меланж. В тези думи началното М може да се разглежда като транскрипция на Б.

Косвено потвърждение на идеята, че названието “Библия” кореспондира с българското име, ни предлага и хипотезата на С. Младенов. Той извежда произхода на думата от името на древен Вавилон - Бабел - Балбел. Тук няма да коментираме достоверността на тази екстравагантна хипотеза. По-важното е, че тя се вписва успешно в контекста на обсъжданата тема. Неочаквана подкрепа на това мнение ни предоставя записът на името Вавилон в Тибетско-шаншунския речник от 1842 г. Там то е представено като Gya-log’-o-ma (Гялог-Ома). Не е трудно да съзрем в първата част на този запис корена на българското име след известната ни трансформация на началното Г в Б, откъдето получаваме Балог или Балг.

И така, освен “Вулгата”, названието “Библия” също води към българския етноним и това е вече втори аргумент в подкрепа на евентуалната връзка на Светото писание с нашето име, а може би и минало. Налице е и трета връзка. Това е латинското “популус”, което е изградено върху същия корен на името Бабилон/Вавилон. По своето значение на “популярен”, “разпространен”, “народен” то почти не се различава от това на вече обсъжданото “вулгарис”.

Можем да заключим, че споменаването на “Вулгата” като “Българската книга”, колкото и да звучи преднамерено и невероятно, заслужава внимание. Защото и двете й названия - “Библия” и “Вулгата”, по три самостоятелни и независими пътя ни водят към българското етническо име. Това налага сериозно отношение към въпроса за присъствието на българското име в Светото писание. А може би не само на името, но и на древния ни народ?

Преди да пристъпим към изследването на повдигнатия въпрос, налага се да дадем някои първоначални разяснения, като по този начин се надяваме да бъдем по-правилно разбрани от читателя. На първо място е предупреждението, че предлаганата книга не е забавно и развлекателно четиво и запознаването с нея ще изисква известни усилия. Имаме предвид обилната и разнообразна информация, с която му предстои да се сблъска още от първите й страници. Десетки, стотици имена на герои от десетки историографски проучвания и митологии на народи от три континента. Стотици имена на селища, реки, езера, планини и географски области – съвременни и древни, някои от които отдавна изчезнали от историята и лицето на Земята и останали единствено в легендите и преданията, достигнали до нас. Добре съзнаваме естественото затруднение, пред което изправят читателя тези многобройни названия и понятия, значителна част от които не са популярни. За да го облекчим, сме се стремили към максимална яснота и еднозначност в съжденията си, както и към достъпен и непретенциозен стил.

От друга страна, искаме да обърнем вниманието на читателя, че формулираната в заглавието тема съвсем неслучайно поставя акцента върху присъствието на българското име в най-древната история на човечеството. Това все още не означава задължително присъствието на един народ. Такава позиция намираме за напълно достоверна, а освен това бихме се чувствали по-спокойни срещу злонамерени нападки и критики.

Формулировката на темата на изследването предлага изключително широка база за научни търсения и тъкмо разкриването им пред широката аудитория намираме за най-голямото предимство на работата си. Както читателят сам ще се увери, корените на българското име под една или друга форма се появяват в изключително широк периметър, на територията на три континента, още в най-ранните периоди на писаната история. Тръгвайки по дирите му, изследването ни се стреми да достигне и предостави максимално обстойна и задълбочена информация за всеки от случаите, когато то се открива в библейската древност, макар и не само по страниците на самата Библия. С помощта и възможностите на историята, археологията, етнографията, лингвистиката и антропологията се опитваме да анализираме и систематизираме известното ни за всеки отделен пример и по този начин да разширим познанията си, създавайки логически непротиворечива познавателна структура.

Не се притесняваме да използваме и данните от митологията. За мнозина историци това е не само непозната, но и непозволена територия. За нас, напротив, нейният неравен и хлъзгав терен предоставя онази толкова необходима пластичност, без чиято помощ не бихме могли да сглобим многобройните фрагменти, разхвърляни в безредие около едва подалата се на повърхността дума, изградена върху основата на българския етноним. Разбира се, че оценяваме риска от подвеждане, подхлъзване и изкривяване на истината. Допускаме, че някъде може да сме сгрешили и да не сме прави. Използвайки данните от митологията обикновено като допълнителни аргументи към историческите факти, в повечето случаи оставаме изумени от установените съответствия между тях. Така, разширявайки според възможностите си зоната на информация около създадените логически конструкции, изградени на базата на българското име, нашият стремеж е да ги сближаваме постепенно една към друга, до достигането на общи допирни и пресечни точки между тях и по този начин да ги обединяваме във все по-големи и мащабни структури. Добре съзнаваме, че сме далеч от крайната си цел и че това неминуемо ще се отрази върху ефекта от работата ни в очите на читателя.

Така предлаганата картина няма претенциите да представлява нито затворена, нито завършена система. Напротив, тя е широко отворена за допълване с нови факти и аргументи, с разширяване на обсъжданите конструкции и прибавянето на нови. Разбираме, че не бива да бъдем максималисти при едно първо такова изследване. Затова гледаме спокойно на бъдещите отзиви и с благодарност очакваме градивната критика, която приемаме като едно естествено продължение на нашия труд.

Необходимо е да направим още някои уточнения.

Обсъждайки широкото присъствие на библейските евреи в изследването си, ние сме сериозно затруднени при избора на подходящия етноним, поради липсата на достатъчна яснота в литературата. От една страна, терминът евреи не е типичен за самата Библия и появата му има далеч по-късен произход. Още по-оплетени стават представите ни, обвързвайки това име със северночерноморските юдеи, което измества акцента в съвсем друга посока и прави ползването на термина некоректно. Смятаме за най-подходящо да ползваме етнонима, изграден на основата на прозвището Израил, както е наричан родоначалникът на дванайсетте колена – Иаков. Още повече, това название има и нужната популярност и библейски корени, отдавна се е утвърдило в широката практика и в литературата. Ето защо, говорейки за народа на праотците Авраам и Иаков, ще използваме в качеството на синоними названията израилтяни, израилеви синове, израилеви племена. Колкото до името юдеи, то има основание за съществуване и ние ще го използваме, както е прието в книжнината, за обозначаване коляното на Юда и в по-широк аспект – населението на библейска Юдея след разрива между израилевите племена, разпадането на единното царство и формирането на две самостоятелни държави: споменатата Юдея и Израил – държавата на северните племена.

Длъжен съм да кажа, че написването на тази книга стана възможно въз основа на натрупаната значителна по обем информация по разглежданите въпроси. Тя е плод от труда на множество изследователи, посветили се на търсенето на истината за българското минало. Връщайки се в годините назад към предисторията на настоящата работа, искам да отдам заслужена почит и благодарност на хората, от които съм се учил и които са ми помагали и пряко, и косвено. На първо място това е Пламен Цонев и неговата знаменита книга “Хомокосмикус”, издадена още в далечната 1980 г., когато всяко занимание с историята на рода ни бе под забрана. Няма да крия, че именно тук открих за първи път хипотезата за балканския произход на българите, за да намери тя развитие в това изследване. Не мога да не спомена горещия ентусиаст Йордан Вълчев, не само с оригиналните му работи върху древния български циклов календар, но и с опитите му да разобличи нелепиците на византийските хронисти, писали за “мръсния”, “варварски” народ. Особено голям е приносът на Петър Добрев, който със своите изследвания има най-голяма заслуга за издигането на българската тема в центъра на оживена обществена дискусия и за широкото й популяризиране през последните години. Кръстю Мутафчиев ще си остане за мен човекът-загадка. В много случаи неговите думи, колкото и странно да звучат, са се оказвали пророчески и най-неочаквано съм се убеждавал в тяхната правдивост.

Специално място в този своеобразен калейдоскоп заслужават Димитър Съселов, Николай Станишев и Фани Попова-Мутафова, чиито задълбочени проучвания все още не са намерили подобаващото им се обществено признание. Следват ги цяла кохорта от съвременни рицари на българската идея като Тачо Танев, Димитър Табаков, Димитър Чиликов и Константин Каменов, Георги Кръстев, Татяна Яруллина, Димитър Ил. Димитров, Дориян Александров, Петър Голийски, Лиляна Райчева, Боньо Шкодров и много други. Това са все непрофесионални историци, които със своите смели идеи и гражданска позиция запълниха много бели петна в българознанието.

В своята работа съм се опрял на проучванията на големите български историци Генчо Ценов и Васил Златарски, Петър Мутафчиев, Веселин Бешевлиев, Иван Венедиков, както и на Алфред Халиков и Фархад Нурутдинов. До тях, с изследванията си върху библейския потоп и Черно море, се нареждат океанолозите У. Райън, У. Питман и Петко Димитров. И разбира се, стълбът на българската антропология, Петър Боев. С голяма благодарност ще спомена изследванията на талантливите български археолози, като особено ценни за настоящата работа бяха трудовете на Хенриета Тодорова и на Иван Иванов.

Изключително полезни се оказаха двата тома “Мифы народов мира”, поредицата “Световни митологии” на полски автори, както хунобългарският епос “Сказание за дъщерята на хана” и сборникът летописи на волжките българи “Джагфар тарихы”.

Накрая, редно е да изкажа дълбоката си почит и признателност към човека и народния будител Димитър Боянов, създател на издателство “Народен будител” и на вестник със същото име във Варна. Съдбата преплете пътищата ни точно след падането на желязната завеса и режима на многобройните табута за българската история. Имах щастието да бъда едно от неговите “открития” за делото на българознанието, на което той е посветил живота си. В-к “Народен будител” и ежегодните национални конференции по българознание, организирани от г-н Боянов, са стимул за творчески търсения в дълбините на българското минало. Те се превърнаха в притегателен център за мнозина родолюбиви изследователи на българската история, в рупор на възраждащата се за нов живот българска идея.

Глава 3

БЪЛГАРСКОТО РОДОНАЧАЛИЕ

Ето родословието на Ноевите синове: Сима,Хама и Иафета. След потопа родиха им се деца. Иафетови синове: Гомер, Магог, Мадай, Иаван (Елиса), Тувал, Мешех и Тирас. Гомерови синове: Аскеназ, Рифат и Тогарма.

Битие, 10: 1, 2, 3

А всичките дни Матусалови бяха деветстотин и шестдесет и девет години; и той умря.

Битие, 5: 27

Темата за библейското родоначалие на българите се оказва твърде любопитна за проследяване. Излишно е да казваме, че преки свидетелства в самата Библия не се откриват. Но тъй като старите източни автори налагат на вниманието ни данни за библейския произход на българите, редно е да се вгледаме по-задълбочено в различните свидетелства по този въпрос.

Най-разпространеното мнение във византийската историография определя българите като народ варварски, дошъл на Балканите от земите на Скития, лишавайки ни по този начин от библейската генеалогия и принадлежността ни към древните народи. Тази позиция не бива да ни учудва, предвид враждебното отношение на придворните византийски хронисти към натрапилите им се силни и опасни съседи. Да не забравяме в каква светлина е отразена победата на кан Аспарух над византийските армии край Дунав и позорното бягство на император Константин IV Погонат, представяно като следствие от пристъп на подагра. Или приказките за “мръсния” новодошъл народ.

Колкото и да е жалко, трябва да признаем, че у нас най-разпространена е тази нихилистична представа за варварския ни произход. Тя е безкритично възприета от българските историци, някои от които и до днес продължават да ни описват като “диви конници”, “мръсен народ”, “прости варвари”. Ето защо, истинска изненада за нас е широката дискусия сред френските автори, писали през XVII и XVIII в. за Кралската библиотека в Париж, ползвайки за работата си по-стари източни хроники. Преди да се запознаем с тези повече от любопитни свидетелства, редно е да потърсим как е представен разглежданият въпрос в собствената ни книжнина.

След изчезването на Царската и Патриаршеската библиотека във Велико Търново броени години преди Освобождението, днес никой не може да каже, бил ли е третиран въпросът за библейския произход на българите в средновековната българска литература. И все пак, заграбените от Светослав Киевски български ръкописи от Велики Преслав, чиито преписи бяха открити в Русия, като че ли дават утвърдителен отговор. Става дума за т.нар. “Именник на българските канове” и известния “Симеонов сборник“, където са дадени съответно родословията на българските владетели и на народите, с които са се родеели старите ни хронисти през IX в. Споменатите източници само повдигат въпроса, без да го решават. Защото “Именникът” фиксира Авитохол единствено като основоположник на писаната българска история и държавност, а в списъка на народите, произлезли от Сим в т.н. “Симеонов сборник” не откриваме никъде българското име и само можем да гадаем за намеренията на съставителите му. Наистина, приложеният списък съвсем не е нещо случайно, доколкото той се оказва съставен по известния ни “Анонимен латински хронограф” от 354 г., в който българското име е фиксирано и това подсказва причината за включването на списъка Симови потомци в старата българска книжнина.

За българските възрожденски летописци темата не е чужда и това е лесно разбираемо, изхождайки от задачите на самото възраждане и стремежа към народностно самоопознаване и самоутвърждаване. Интересното е, че мненията им са разделени на две, като според Паисий Хилендарски (1762 г.) и Спиридон йеросхимонах (1792 г.) българите произлизат от Масох или Мосох - най-малкия син на Яфет, докато в “Зографска история“ (1785 г.) те водят началото си от Яфетовия първенец – Гомер.

Коментирайки написаното в българската книжнина, не бива да пропускаме това, което са знаели за произхода си волжките ни братя. Според сборника древни български летописи “Джагфар тарихы“, българите имали за прамайка Камир-аби. Според “Сказание за дъщерята на хана“ хуните водят началото си от Иджик и алп-бий Самар. Иджик е най-малкият син на алпа певец Боян Имен, известен още и като Аудан. Ще отбележим паралела между имената Камир и Самар, което хвърля мост в произхода на българи и хуни - една интересна и дискутирана тема. Тук е достатъчно да отбележим, че волжките българи наистина са разполагали със знания за своя произход, което пък следва да ни направи по-уверени в допускането, че и дунавските българи са били наясно с това.

Неочаквана подкрепа на казаното откриваме в гръцката митология, където Дионис е известен още и с името Бакх. Виждаме го начело на поход от най-западните части на Мала Азия до средноазиатска Бактрия, страната описвана като прародина на българите. И друг път сме отбелязвали сходството между името Бакх и това на Бактрия - гръцкото название на древна Балхара. Сходство откриваме и в имената на родоначалничките Самар и Семела - майката на Дионис, но не само това. В гръцката митология Семела е дъщеря на Кадъм, заченала от гръмовержеца Зевс, докато в хунобългарската - Самар е съпруга на сина на алпа-звезда Аудан. Тук поне външните паралели Кадъм - Аудан, Зевс - Звезда, Семела - Самар и Бакх - Балх са очевидни.

Както споменахме, по-определени сведения по въпроса ни предоставят френските автори от Просвещението. Най-ранното произведение, където откриваме конкретни данни, е “Ориенталска библиотека“ на Ербело дьо Моленвил (1697 г.), писана въз основа на по-ранни данни на персийския хронист Мир-Каванд (XV в.) и на арабските географи Ал-Бергенди и Бен-Алварди. Според този източник, българите водят произхода си от двама от синовете на Яфет – от познатия ни Гомер или Гомари и от неизвестния за Библията Газ. Срещата на техните потомци станала около р. Волга, където първите обитавали от древни времена, а вторите попаднали тук, прогонени от Средна Азия. Излишно е да казваме, че името на този Газ ни напомня за Газан от историята на волжките българи, идентифициран от нас като Авитохол. Сходно е мнението и на втори френски автор – Жозеф дьо Гин, ползвал за съставянето на “Историята на хуните” (1756 г.) стари китайски и арабски извори.

Яфетическия корен в българското родословие защитава и друг френски автор – дьо ла Кроа, издал през 1768 г. “Кратка история на Османската империя“. Позовавайки се на древна легенда за произхода на тюрките, достигнала до нас от узбекския летописец Абулгази (XVII в.), той сочи за прародител на българите Камари, т.е. познатия ни вече Гомер . Ползвайки чешки и полски източници, Шарл-Клод Пейсонел посочва за родоначалник на българите в “Исторически и географски бележки за варварите по поречието на Дунава и Черно море“ (1765 г.) Алан – също непознат за Библията син на Яфет. Проследявайки арабско-мюсюлманската традиция по въпроса, не бива да подминаваме и “Книга на страните“ на багдадския летописец Якуби, писана векове преди всички посочени дотук източници, някъде около 891 г., където за родоначалник на българите отново е посочен най-малкия Ноев син – Яфет. Същото твърдение откриваме и при друг арабски летописец от онова време – Ибн-Батрик, патриарх на Александрия под името Евтихий, починал през 939/940 г.

Подкрепа на същата версия получаваме от широко известното писмо на хазарския каган Йосиф (X в.), където Хазар и Булгар са посочени като двама от десетте сина на Тогарма – син на Гомер и внук на Яфет. Накрая, към всичките тези мнения, определящи Яфетинската линия в произхода ни, се присъединява и старият еврейски енциклопедичен справочник “Сефер Юзефон“, съставен вероятно в края на X в. Той напълно подкрепя тезата на хазарския каган, сочейки произхода на българите и хазарите по линията Тогарма - Гомер - Яфет. Според една популярна легенда на волжките българи, те произлизат от Булгар - единият от двамата сина на Кемар (или Кимар), т.е. на библейския Гомер.

Дотук мненията на старите арабски хронисти, повторени по-късно от заимствалите ги френски автори, а също на еврейски и юдео-хазарски източници, както и на нашите възрожденски летописци, сочат единодушно Яфет като родоначалник на българите.

Съвсем друго е становището на руската историческа традиция. В т.нар. “Руска история“ (1768 г.) на В.Татищев се твърди, че българите водят началото си от Лотовите дъщери, свързвайки го по този начин със Сим - Ноевият първенец. Сходно, но и още по-конкретно е становището на първия руски летописец - Нестор (XII в.), според когото българите водят началото си от Лотовия син Амон (Бен Ами) - син на Аран, брата на Авраам. Това мнение е дълбоко залегнало в руската историческа мисъл, поне що се отнася до волжките българи.

Колкото и странно да ни се струва, това второ направление в диренето на библейския произход на древните българи почива на значително по-дълбоки корени от свидетелствата, свързващи ни с Яфет. Става дума за това, че далеч по-ранният “Анонимен латински хронограф” (354 г.) във втория си вариант извежда произхода ни от Зиези, представян също за потомък на Сим. Този извор заслужава особено внимание, имайки предвид, че негов актуализиран препис откриваме в цитирания “Симеонов сборник“, намерен в Русия.

И така, оформят се две направления в твърденията за библейското родоначалие на българския народ. Според едното ние сме потомци на Яфет, а според другото - на Сим. Това са две противоречащи си и взаимно изключващи се твърдения. Преди да пристъпим към анализ на посочените данни, не бива да пропускаме и най-любопитното и изолирано свидетелство по въпроса – това на багдадския историк от X в. Ал-Масуди. Според него българите водят началото си отпреди Ной и имат за родоначалник дядо му Матусала. Едно твърдение, което колкото и да изглежда несъстоятелно, едва ли е било направено от незнание или наивност.

След като разгледахме известните ни източници и твърдения, свързани с библейските корени на българите, нека се опитаме да ги анализираме. Можем да започнем оттам, че макар Библията да не третира пряко произхода на българите, този въпрос не е бил чужд на старите хронисти, като се започне още от средата на IV в. насам. Напротив, установяват се не само многобройни, но и разнопосочни мнения. За нас е важно да се опитаме да въведем определен ред сред тях, за да стигнем до някакви обобщения и по-значими изводи.

Цитираните източници могат да бъдат обособени в няколко самостоятелни групи: източни или мюсюлмански източници (IX–XVII в.); френски (XVII–XVIII в.) - заимствали от първите, но също и от китайски, чешки и полски летописи; руски и два самостоятелни – хазарски и еврейски.

Преди да сме продължили по-нататък, ще обърнем малко по-голямо внимание на последния източник, доколкото историците знаят твърде малко за произхода му, освен че е еврейски. Опит да внесе известна светлина днес прави П. Добрев. Като изхожда от изброените в списъка народи и обръща особено внимание на отреденото второ място на печенегите, той изказва становището, че съставянето на списъка и съответно на сборника, трябва да е станало в края на X в., когато те са били в своя апогей. Ако това е вярно, следва че появата на сборника е станала само три - четири десетилетия след разпадането на Хазарския каганат. Ето защо, вписването на първо място в списъка на изчезналите хазари едва ли е дело на истинските евреи. Напротив, много по-вероятно е то да е дело на самите хазаро-юдеи. Към подобен размисъл ни насочва и коментираната библейска родова линия в двата източника - и в писмото на кагана Йосиф, и в “Сефер Юзефон“: Яфет - Гомер - Тогарма, след което се изброяват десетте сина на последния. В двата източника, с изключение на хазари и българи, останалите изброени народи са напълно различаващи се, но това не е толкова сложно за обяснение. И двата списъка включват все съседни на хазарите народи от Югоизточна Европа и това допълнително насочва към хазарския произход на “Сефер Юзефон“. Впечатляващо е и единството в имената - Йосиф и Юзеф. Колкото до установените различия, те лесно намират логическото си обяснение с различните епохи и присъщия им етнически състав. Присъствието на печенеги и варяги датира етническата карта на района през X в. И каганът Йосиф е живял по същото време. В писмото си до кордовския евреин-сановник той сочи, че данните в него са взети от стари хазарски записки. “Аз намерих в родословните книги на моите предци ...“ - отбелязва той добросъвестно. Затова не бива да се учудваме, когато сред изброените от него народи срещаме имената на стари народи като оногури, т.е. хуни, барсили, савири, които в края на X в. са загубили значението си и имената им са били само едно минало. Но при нашествието на хазарите в Стара Велика България те са били основополагащи народи.

Спираме се на всичко това поради простата причина, че сме склонни да приемем не само сходството, но и сродството между двата източника. Ако към тях прибавим и век по-ранната творба на Якуби, става ясно единството в арабската и хазарската позиции по въпроса. А защо не и на старите чешки и полски източници, имайки предвид миграцията на юдео-хазарското население в Източна Европа и възкръсването му по-късно под името “източни” или “славянски евреи“. Като знаем, че основни източници на френската просвещенска книжнина са най-вече хрониките от Ориента, то едната основна линия за библейския произход на българите - тази от родоначалника Яфет - вече става разбираема. Тя се основава изключително на арабски, хазарски и френски проучвания.

Макар по-ограничена откъм източници, внимание заслужава и втората основна посока. Тази, която ни отпраща към Сим - другия от синовете на Ной. Става дума, както вече отбелязахме, за известния на историографите “Анонимен латински хронограф“ (354 г.), във втория вариант от преписа на който най-накрая в списъка четем: “Зиези от когото са българите“. Днес все повече автори започват да търсят отговор на въпроса, кой е Зиези. Колкото и да е любопитен този въпрос, тук ние няма да се спираме подробно на него, а ще го дискутираме малко по-късно. Препоръчваме на читателите да се запознаят с поредицата статии “По пътя на българите“, публикувани в списание “Авитохол“. Според автора Д. Димитров, родоначалникът на българите Зиези е познатият шумерски владетел Загизи, създал първата в света истинска империя с център гр. Урук (Унуг) и властвал между 2750 и 2726 г. пр. Хр. Като единствен представител на т.нар. трета династия на Урук, той заел престола от Урукагина и по-късно е изместен от Саргон I Велики. Хипотезите, свързващи Зиези с предпотопни шумерски владетели или със самия Ной (шумерския Зиусудра), с идентифицирането на Зиези като Лугал Загизи губят актуалността си в контекста на хронологията. След като Зиези е син на Сим, то не би могъл да бъде негов баща или персонаж от преди Потопа.

Друго нещо е по-важно за нас в предлагания списък. Както можем да се убедим и сами, вглеждайки се в имената на изброените народи, независимо от внушението на неизвестния автор, не всички от тях се смятат днес за семитски. Такива са например арменците, за които се предполага индоевропейски корен и родство с народите урарту, с асите-армени и бригите-фриги. Такива са гамерите, в чието име не е трудно да се открие името на библейския Гомер – синът на Яфет. А колкото до хискитите или азиатските скити, техният праотец Ашкуз твърде силно напомня името на библейския Ашкеназ - другият син на Гомер и брат на Тогарма, т.е. също Яфетов потомък. Хети, индийци, арменци и гимнософисти , т.е. брахманите също не са Симови потомци.

Всичко това твърде ярко илюстрира, че изброените в хронографа народи не са единствено и изключително семитски, а по-вероятно общото начало, около което са обединени, е била географската им близост на територията на Предна Азия. Във всеки случай, наличието дори на един несемитски народ в списъка поставя под въпрос семитския произход на всеки от останалите, както и на списъка като цяло. След като в него откриваме присъствието на гамерите-кимерийци и на скитите, неоспорими потомци на Яфет, присъствието и на българите в хронографа също не може да се приема като сериозно свидетелство за семитски произход. Да не забравяме, че точно тези племена са естествена среда, в която вписват дедите ни: кимерийците - според Прокопий Кесарийски и скитите - според Константин Багрянородни.

Прави впечатление важното значение, което средновековните български хронисти са придавали на хронографа: неговото преработено издание откриваме в един от “Симеоновите сборници“. А най-любопитно е обстоятелството, че в самия му край, на мястото на българското име от Латинския хронограф откриваме това на кушаните, сред които мнозина съвременни изследователи съзират и българското присъствие, което явно се е знаело в далечното минало. Според историческата наука тохарите са основополагащ народ в Кушанската империя. Така отново попадаме на следите на Тогарма, който ни отвежда към Гомер и Яфет. Сега вече можем да смятаме, че и “Анонимният латински хронограф“, макар да говори за народи - потомци на Сим, в действителност потвърждава Яфетовия произход на българите.

Не бива да пропускаме позицията и на руската историческа традиция по въпроса. Както можахме да се убедим, сред българските възрожденски летописци е било залегнало мнението, че българите наред с останалите славяни и най-вече с московците, водят потеклото си от Яфетовия син Масох. Редно е да потърсим източниците, въз основа на които те са стигнали до твърденията си. Тогава ще си изясним, че и Паисий, и отец Спиридон са станали жертва на великоруските спекулации, наложени в историографията ни с “Летописите“ на св. Димитрий Ростовски (1651-1709 г.) и с популярния в Русия “Синопсис печорски“ (1680 г.), по мнението на В.Златарски и по признанието на Сталиновия академик Н.Державин.

Облягайки се на авторитета на руската културна и историческа традиция, нашите първопросветители са отворили широко вратата за руското имперско влияние върху българското народностно съзнание, а по-сетне и върху българската държава. Истинското двуличие на руската имперска идеология и политика проличава, ако към казаното допълним и писаното за произхода на волжките българи, свързвайки ги с Лотовия син Амон (Бен Ами) и произлезлия от него народ на амонитите. Така истинските братя са разделени, а московците са представени за най-близки родственици на дунавските българи. Не случайно! Покорените волжани вече не представляват интерес за окупаторите си. Дунавците обаче предстои да бъдат погълнати от руския мечок, устремил се към топлите и заветни проливи. Затова имперските “учени“ и политици трябва да привлекат и спечелят доверието на това население. В един определен момент лъжата се оказва желана и изгодна и за двете страни. Изграждането на образа на дядо Иван от емисарите на цар Петър Велики само подменя спомена за по-големия брат от север – волжките българи от Стара Велика България. Така руското влияние пуска дълбоки корени в народностното съзнание още с първия лъч светлина на възраждането ни.

Връщайки се към казаното за Зиези като родоначалник на българите и предпочитанието ни да виждаме в него образа на първия шумерски император (2750-2726 г.), не бива да изключваме напълно и хипотезата на М.Сидоров, който го идентифицира със Зиусудра – шумерския прототип на библейския Ной. В исторически план времето от Потопа, датиран днес през далечното VI хилядолетие пр. Хр., до шумерската цивилизация възлиза на близо две хилядолетия и в библейски план не е изключена възможността Зиези от хронографа да съответства на Ной (Зиусудра), колкото и нищожна според нас да е вероятността за това.

Хипотезата за българското родословие на Ал-Масуди ни отпраща към библейския Матусала. Ако допуснем това за вярно, следва да приемем, че наред с Ной са останали живи след потопа и други потомци на Матусала. Това изглежда правдоподобно в контекста на локалния потоп в Двуречието на границата между V и IV хил.пр.Хр. Опирайки се на библейския текст и по-специално на представената тук хронология, най-неочаквано се изправяме и пред второ решение на възникналия проблем. За какво става дума?

От Битие на петокнижието знаем, че Матусала е живял общо 969 години (5:27). Наред с това можем да пресметнем и продължителността на времето от раждането на Матусала до момента на Потопа. И то е сбор от възрастта на Матусала при раждането на сина му Ламех – 187 г. (5:25), към която прибавяме възрастта на Ламех, когато е роден Ной – 182 г. (5:28), плюс възрастта на Ной, когато е роден Сим – 500 г. (5:32), плюс още сто години до раждането на Арфаксад – 2 г. след потопа (11:10). Общо това време е 967 г., т.е. две години по-малко от продължителността на живот на Матусала. Следователно, оказва се, че Матусала е надживял потопа с цели 4 години, т.е. бил е жив свидетел на потопа, наред с Ной е доживял неговия край и е живял четири години след това. Случайно ли е посочена точно тази продължителност на живота на Матусала? И защо същото не може да се каже за сина му Ламех, който умира преди Потопа? Наистина, след устния запис “сто осемдесет и две“ във възрастта на Ламех, когато се ражда Ной, стои в скоби цифровата корекция (188), но кой и защо я е положил след текста? Омаловажава ли това наблюдението ни? Летописите поясняват, че потопът бил отсрочен със седем дни поради седмичния траур за Матусала.

Досега не ни е известно някой да е изследвал сериозно въпроса за родоначалие извън Ноевото и още по-малко за българското такова. Излишно е да казваме, че липсват каквито и да са податки, които биха могли да хвърлят известна светлина за решаването му. Това обаче не ни пречи да се вгледаме по-задълбочено в самото библейско родословие и на първо място – на праотеца Матусала. Като начало бихме могли да допуснем, че се касае за сложно име, съставено от две части: МАТУ и САЛА. Познавайки добре взаимозаменяемостта на буквите М и Б, първата част от името би могла да е била БАТУ или познатото БАТ, което представлява българска титла. Например Бат Боян, първородният син и наследник на кан Кубрат. Тук началното Бат е титлата, дадена му като старши съвладетел. Често я срещаме записвана слято със самото име като Крумбат или Шамбат. Този паралел между българската стара история и библейската древност намира подкрепа в египетската титла БАТА РЕКС, която стига до нас чрез гръцкия запис “фараон”. Тук е видно сходството между БАТА и БАТ (БАТУ). Втората част от египетската титла също има паралел с българската титулна система – окончанията РИКС, РИГ, РУХ в имената Аспарух, Телериг, и Боарикс. Известна е титлата РЕКС (РИХ) у българи, готи и римляни. В латинския език намираме потвърждение за допускането на идентичността на началното МАТУ в името на Матусала и титлата БАТА (БАТ). Защото maturesco означава “узрявам”, а maturutas – “зрелост”. От тук и паралела с българската титла БАТ, давана на старшия (т.е. съзрелия) съвладетел.

Колкото до Сала, нека се върнем и си припомним колената на Симовите синове от “Анонимния латински хронограф” и по-специално това на Сала. От него водят началото си бактрийците, които днес идентифицираме като наши стари родственици. А може би точно това е имал предвид Масуди с твърдението си, че българите произлизат от Матусала. Кое е вярното? Казаното от арабския книжовник или пък, че бактрийците, т.е. българите водят началото си от Симовия потомък Сала, както е записано в хронографа? За идентифицирането на българите с бактрийците не е необходимо да ходим по-далеч, достатъчно е да съпоставим двата преписа на хронографа, достигнали до нас. Тогава ще установим, че първият завършва с името на гимнософистите, т.е. на брахманите, след което неизвестният автор е отбелязал: “Които всички са бактрийци“. Обобщавайки записаното в двата преписа, стигаме до заключението, че българи и гимнософисти, т.е. брахманите, и едните, и другите са бактрийци. Че латинският хронограф е по-ранно произведение от работата на Ал Масуди, няма никакво съмнение. Това обаче не може да бъде свидетелство за правдоподобността на първия. Да не говорим, че нито брахманите, нито бактрийците са семити. Ето защо намираме, че съществуващата информация не е достатъчна за решаването на въпроса и той остава открит.

Да се вгледаме в името на бащата на Матусала. Това, както се знае добре, е прочутият с възнесението си на небето и завръщането си отново на земята Енох. Единственият библейски персонаж, извършил подобно уникално пътуване и донесъл на хората божественото познание. Той го предал на сина си Матусала, превръщайки го в носител на познанието и мъдростта, в истински посредник между света на небесните богове, ангели и архангели и земните хора. Енох е още и Унуг. Унуг пък е шумерското название на най-прочутия шумерски град-държава Урук и означава още на шумерски език централната, вътрешната част на града-държава, като познатия ни онгъл. Същевременно името Унуг ни отвежда към народа на Кубрат и Аспарух – унугурите, известни още като хунугури или хуни. И така, оказва се, че името на библейския Енох ни отвежда към българите-унугури и хуните. Нека не забравяме, че същият Енох е живял точно 365 години, число с явно календарно значение, асоцииращо се с броя на дните в слънчевата година. Същевременно Енох е представян като основател на писмеността и астрологията, праобраз на мистичното общуване с Бога и аскетическото единение с него, превърнал се в религиозен наставник на човечеството. Все типични за хуни и българи особености от най-ранни времена. С тях е свързан най-съвършеният календар, те са носители на писмеността, астролози, звездобройци, имащи изключителни астрономически знания. А склонността към смирение и единение с Бога ще открием в образа на вечно скитащия проповедник колобър-калушар, с преметнатата през врата кожена торба, на отшелници от типа на св. Иван Рилски и накрая в богомилското движение, поставило основите на реформацията, възраждането и хуманизма.

Впечатляващо е обстоятелството, че и в самата Библия, във времето преди Потопа, за пореден път откриваме близкото присъствие на хуни и българи, по-точно на техните имена едно до друго. Тук няма да се връщаме към казаното по въпроса в книгата ни “Авитохол и Ирник. Начало на българската държавност“. Достатъчно е да припомним за Билга-мес - владетелят на Унуг (Урук). И че “билга” и “унуг” откриваме сред думите от шумерския речник. Първата – със значенията на родоначалник, прародител, а втората, както вече отбелязахме – на център.

Обобщавайки казаното до тук по въпроса за българското родоначалие, трябва да отбележим, че макар то да не е обект на специално внимание от страна на Библията, опитите за неговото изясняване в световната литература са много. Независимо от всичките неясноти и противоречия в различните източници, те ни подсказват истинската дълбочина на българските исторически корени, които ни отпращат в библейска древност.

Глава 5

БЪЛГАРИ И ИЗРАИЛТЯНИ - КУЛТУРНИ ПАРАЛЕЛИ

И заповядаха на синовете Вениаминови, като

казаха: идете и се скрийте в лозята, и гледайте, кога излязат силомските моми да играят на хоро, излезте от лозята и си грабнете всеки жена от силомските моми, па си вървте в земята Вениаминова.

Съдии Израилеви, 21:20, 21

Наличието на генеалогични податки относно библейските корени на дедите ни и удивителната близост между българския битов календар и календара от “Книга на Енох” поставят въпроса за вероятните културни връзки между българи и израилтяни в миналото. Подобен въпрос може да звучи до известна степен екстравагантно, но такова проучване е необходимо, за да подкрепим казаното дотук и да продължим напред.

Ще започнем от “Книга на Енох“, доколкото тя е открита сред кумрански свитъци, приписвани на загадъчните есеи. Те пък от своя страна познават и ползват слънчев календар, подобен на този на старите българи и непознат за останалото население от Палестина.

Есеите привличат вниманието ни с още нещо. Направените археологически разкопки на селището им Кумран разкриват погребалните обичаи на това слабо известно на науката общество, считано за религиозна секта. Оказа се, че те са полагали мъртъвците си в гробове, ориентирани с главите на север, а краката – на юг. Тази практика е чужда за останалото население в Палестина, но е използвана от други народи, включително и от дедите ни в миналото.

Заслужава внимание опитът на К. Каменов да свърже есеите с българския народ ЕСЕГЕЛ, широко коментиран от средновековните арабски летописци. Авторът открива свидетелства, че народът ЕСЕГЕЛ се е заселил край Волга, идвайки тук от земите на ЕСЕИТЕ. Колкото до името ЕСЕГЕЛ, той находчиво го извежда от името на есеите и арабската наставка ГЕЛ, съответстваща на българското ГИ, равнозначно на предлога ОТ. Така името ЕСЕГИ би следвало да се превежда “от есе” или “от есей”, където есе и есей е формата за ед.ч. на думата есеи. В подкрепа на тезата си авторът акцентира върху близкото сходство в ученията на есеите, браманизма, будизма и орфизма.

Допълнителен повод за размисъл върху етническия състав на Палестина ни предоставят сведенията за питомни стада свине и свинари по самия бряг на свещената река Йордан по Христово време, които откриваме в евангелие на Лука. Както е известно, консумацията на свинско месо е била забранена на израилевите синове още с Мойсеевите закони. По-късно го забранява и Коранът, така че е основателно да се запитаме за етническата принадлежност на описаните свинари.

Още един любопитен паралел ни предлагат културните традиции у есеи и българи. Става дума за хорото като народен танц, типично за българския фолклор. Съвременните проучвания го установяват и в религиозните ритуали на есеите, ползвал го е като практика и самият Исус. В същото време хорото, известно в античността като “танцът на Аполон”, има далеч по-дълбоки корени за района на Палестина и вероятно е било познато и използвано от редица местни народи тук.

Интересно свидетелство ни предоставя Библията с описаното в трета книга на “Царства” хоро, играно от силомските жени и моми на техния местен празник. След разрива в отношенията между потомците на Вениамин и останалите Израилеви колена, за да не бъде това коляно напълно заличено, старейшините посъветвали единствените останали живи 600 вениаминови бойци-младежи: “И заповядаха на синовете Вениаминови, като казаха: идете и се скрийте в лозята, и гледайте, кога излязат силомските моми да играят на хоро, излезте от лозята и си грабнете всеки жена от силомските моми, па си вървете в земята Вениаминова“.

Ще поясним, че Силом е град на ефреемци, заемали съседните на вениаминовото коляно земи, който по това време е играл ролята на светски и религиозен център за израилевите племена. Ето защо буди недоумение съветът на старейшините, останалите без жени вениаминови младежи, над които тегне забраната да се женят повече за израилеви моми, да вземат тъкмо девойки от Силом. Явно, силомското население не е било етнически компактно и наред с ефреемци е имало и от старото местно население. Оказва се, че хорото, което сме привикнали да приемаме за типичен български народен танц, е присъствало и във фолклора на силомското население. Можем само да се питаме, доколко то е било донесено в Ханаан от ефреемовите синове или пък е по-древен местен танц?

Основание за това предположение ни предоставя отново Стария завет. Както научаваме, тук хората са играли хоро още по Мойсеево време. “И пророчицата Мириам, Ааронова сестра, взе тимпан в ръката си и подире й излязоха всички жени с тимпани и хора“. Следователно, хоро са играли жените, водени от пророчицата Мириам. Тя е представена за Ааронова сестра. Библията определя самия Аарон като брат на Мойсей. Някои съвременни библеисти обаче опровергават последното твърдение и виждат в афишираното братство опит за сближаване на двете религиозни доктрини и свещеническите съсловия на северните и южните израилеви племена. Те виждат в Аарон водача на култа към бика, присъщ за северняците, докато Мойсей се приема за водач на ортодоксалните левити от юга. От това следва, че и Мириам, и предвожданите от нея жени са принадлежали към някое от северните племена. Днес са налице свидетелства, че зад отделните израилеви колена се крият различни народи. Особено фрапиращи са различията между северните и южните племена, както ще се убедим по-късно. Може би известна ориентация по въпроса ще ни предложи самото име Мириам, доколкото неговата втора част от пълния запис – Мери-Амон като че ли се съгласува с данните за култа към бика, на базата на общите им корени със слабо познатата хиксоска култура. Нали и еврейският историк Йосиф Флавий смяташе хиксосите за свои предци. Тази хипотеза ще изложим по-надолу, когато се спрем по-подробно на историята на загадъчните хиксоси. Във всеки случай, хорото съвсем не е било чуждо за населението от Палестина и Месопотамия и дори днес то може да се наблюдава при народните чествания и празненства на иракчаните.

Посочените дотук данни са твърде оскъдни, за да бъдат база за сериозни обобщения и изводи. Същевременно те са достатъчно красноречиви, без да ги абсолютизираме, но и без да ги пренебрегваме.

Търсейки културните паралели, можем да се насочим първоначално към сферата на етнографията. Общите обичаи у народите са ценно свидетелство за техните културни контакти и имат далеч по-голяма доказателствена стойност, отколкото религиозните сходства или пък паралелите в символиката, които могат да бъдат отдалечени във времето и пространството на значително разстояние от прототипа си. Пример за подобно сходство ни предлага “Битие“, където в гл. 24 откриваме притчата за избора на жена за Исаак. Изпратеният от Авраам слуга отива в Месопотамия, в града на брат му Нахор, за да избере тамошна девойка за снаха на господаря си. Стигнал Нахоровия град, слугата спрял с кервана си при кладенеца край града, където жените и момите отивали да наливат вода. “И аз дойдох сега при извора и рекох: Господи, Боже на господаря ми Авраама. Ако си насочил към сполука пътя, по който отивам, то ето, аз съм при извора (и дъщерите на градските жители излизат да наливат вода), и момата, която излезе да налива, и на която река: дай ми да пия малко от твоята стомна, и която ми каже, и ти пий, и за камилите ти ще извадя – тя да бъде жената, която Господ е отредил за сина на господаря ми”.

Удивително е, как този древен разказ от първата половина на II хил. пр.Хр. за Близкия Изток напомня старовремския български обичай момците-ергени да напиват вода от стомната на своята избраница, като жест, разкриващ симпатиите и намеренията на момъка към момата, а подадената стомна вода се приема като знак на съгласие от нейна страна. Едва ли тази библейската притча може да бъде разглеждана като основа на нашенския обичай. Тогава? Какъв механизъм може да посочи причините за появата на описания народен обичай у дедите ни?

Отново “Битие” ни предоставят и друг пример за близки обичаи между древните израилтяни и българите. Става дума за описанието на раздялата между бягащия със семейството си Иаков и тъст му Лаван, настигнал бегълците при планината Галаад: “Сега нека аз и ти сключим съюз, и това да бъде свидетелство между мен и теб. И взе Иаков един камък и го постави за паметник. И рече Иаков на сродниците си: сберете камъни. Та сбраха камъни и направиха грамада и ядоха (и пиха) там, на грамадата. (И рече му Лаван: тая грамада е днес свидетел между мене и тебе). И нарече я Лаван Иегар-Сахадута; Иаков пък я нарече Галаад... И рече Лаван на Иакова: ето грамадата, ето паметникът, който поставих между мене и тебе; тая грамада е свидетел и тоя паметник е свидетел, че за зло нито аз ще премина към тебе зад тая грамада, нито ти ще преминеш към мене зад тая грамада и зад този паметник”.

Издигането на каменна грамада е ритуал, познат и за българския бит. Не за добро обаче, а като проклятие тя влиза в литературата ни чрез “Грамада” на Иван Вазов. Идеята все пак е близка. Най-вероятно и при българи, и при евреи натрупаният на грамада камък е давал израз на положителните и отрицателните чувства. Затова освен като израз на свещен обет, израилтяните са ползвали камъка и като средство за обществено порицание, и за изпълнението на смъртна присъда.

Любопитен паралел откриваме в традиционното носене на червени пояси от мъжете на двата народа. За неговите древни корени у библейските израилтяни намираме данни в Книга на Исая, където четем: “Да бъдат греховете ви като багрено – като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур – като вълна ще избеля”. За пояса, носен от българските воини в миналото, свидетелство откриваме в египетски папирус от VII век. Виждаме го и на илюстрациите на български воини по страниците на Манасиевата хроника. Същия червен пояс откриваме по-късно в носиите на катарите-богомили във френския Прованс , а доскоро той беше атрибут от ежедневната българска носия. Мъжкият пояс е заменен при жените с колан. На главите си носят забрадки. Налице са паралели и в храненето на двата народа. Например, консумацията на месо само от ритуално заклани и обезкръвени животни, употребата предимно на олио като мазнина за пържене. Месарските сатъри имат характерната полукръгла форма, която откриваме в българската буква Ф – “фрът” – “секира”.

Специално внимание заслужават някои сходства в календарните системи на двата народа. Като оставим настрана казаното за календара, описан в “ Книга на Енох “, този на есеите и българския битов календар, интересно е да разгледаме подредбата на дните в седмицата. Оказва се, че седмицата и при българи и при израилтяни започва с неделя и завършва със събота, т.е. има еднаква подредба. Основната разлика е в избора на почивния ден, който за българите е неделята, за което говори самото й название, докато за израилтяните е събота. В този смисъл и двата народа са имали свой почивен седмичен ден. Трудно ни е да определим, от кога датира той у старите българи. Имайки предвид празничната система, тъй както ни я представя Й.Вълчев (поредността на почивния празничен ден да съответства на поредността на месеца), тя в действителност е месечна, а не седмична, въпреки че всички празници се падат отново в неделни дни. Това обстоятелство маркира връзката с акадската празнична система, която е също месечна. Следователно календарната система у дедите ни и изградената в съответствие с нея празнична система е далеч по-сложна и съвършена от чисто верската календарна система у израилтяните. Еднакво е названието на последния ден в седмицата и в двата календара: свещеният ШАБАТ на израилтяните при българите е СЪБОТА. То отново напомня акадската древност – СЕБЕТУ е митологизиран образ на Седморката, каквото в календарен план представлява седмицата.

Друга особеност, този път от именните системи на двата народа бие на очи, веднага щом човек се запознае малко по-подробно с имената на част от библейските герои. Става дума за типичното българско окончание ОВ, ЕВ в бащините и фамилните имена, наблюдавани и в една значителна част от имената у евреите в Светото писание. Освен имената на известните братя Иаков и Исав, това са също Ахав, Йоав, Йовав, Ярив, Шовав, Ахитув, Аминадав, Авинадав, Надав, Халев, Хелув, Харев, Цовев, Анув и пр. Налице са известни различия: първо, че тези окончания при израилтяните се наблюдават в собствените имена и второ, по-големият брой варианти, като наред с окончанията ОВ и ЕВ се срещат и имена на УВ, АВ и ИВ. Още по-многобройни стават примерите, решим ли да заменим крайното В с потъмненото му Ф. Сега към изброените примери можем да допълним имената на Цуф, Шааф, Евиасаф, Решеф и дори на Йосиф. Любопитно е да се проследи и начинът за съставяне на женски имена с помощта на окончанията АВА, като Шева или Азува. Ще се въздържим от излишни коментари, като не крием надеждите си темата да провокира вниманието на учените-езиковеди, за да намери подобаващото й се развитие.

Говорейки за собствени имена, ще посочим и наблюдаваната успоредица на древното библейско име Самуил (Шамаел) със старобългарското Шамбат. По същество това са съставни имена и Самуил е побългарената версия на еврейското Шама-Ел. Българското Шамбат пък е сбор от Шам и титлата Бат. Както се вижда, началните части и на двете имена – Шам (Шама) са еднакви. Сходство има и във вторите им части, доколкото ЕЛ и БАТ са близки по значението си - “господар”, “владетел” - и в двата езика. Следователно и смисловото съдържание на двете имена е едно и също – “Господарят на Шам“ или “Владетелят на Шам“. И в двата случая имената са свързани с названията на географски области, обитавани от двата народа в древността. Шам е старото название на Дамаск, но и на Северна Месопотамия, където са се придвижвали праотците Авраам, Нахор и баща им Тара. Шамо пък е старото име на пустинята Гоби, покрайнините на която са обитавани от хуно-българи. Затова не бива да се учудваме, че по-малкият Кубратов брат носи името Шамбат. Както и на създадената от него, но кратко просъществувала мистериозна държава Само.

Определен интерес представляват и някои непроучени досега паралели в религиозните вярвания на българи и израилтяни. За последните е известно, че Авраам стига до идеята си за единния Бог Творец още по времето, прекарано в Харан. Нещо повече, точно този единен Бог става причина за разрива в отношенията на Авраам не само с обикновените жители на Харан, но и със самите му роднини, горещи поклонници на култа към лунния Бог Син. Ето защо намираме за безкрайно интересно обстоятелството, че името му Йехова или Яхве става известно на поклонниците му израилтяни едва след бягството от Египет, когато Бог се явил на Мойсей в подножието на планината Ор. Дотогава богът на синовете израилеви е бил наричан Бог Всемогъщи (Елохим).

Както може и да се очаква, думи и понятия с подобно звучене и религиозно значение се откриват и сред други древни народи от Предна Азия и дори на п-ов Индустан: шумери, еламити, египтяни, дравиди. В персийския и таджишкия език ЯФА или ЕФЕ, ЕХЬЕ означава “възкресение”. В кабардинския, арменския и древносирийския се срещат думите УАФЕ, АФЕ или ЙУВ със значението “небе”, “святост”, “свещена почит”, АВЕ - “бог” АВА – “небе” на келтски. Подобен род думи предлага също гръцкият език, където срещаме ЕФИР – “небе”, ЕФИМЕРИЙ – “свещеник”, ЗЕФИР – “южен вятър” и дори в турския ЕФЕНДИ означава “господин”. В египетския пантеон откриваме божество с името ЯХ, когото египтяните са отъждествявали с бога ХОНСУ. ИХЕТ е името на египетската богиня на небето – небесната крава, родила слънцето, а ИХИ е богът на музиката в египетския пантеон. В западносемитската митология особено място заема бог ЙЕВО, широко почитан във Финикия, а в Угарит е известен под името ЙАММУ. Сред израилтяните в Ханаан той приема названието ЙЕХОВА и твърде рано се слива с образа на бог Ел (Илу). Първоначално култът му е приет от Юдиното коляно и едва по-късно става общоеврейски бог.

За многобройните топоними (гр. ЕФЕС, гр. ЯФА, държавата ЯМХАД и пр.), както и за примерите на етноними АХЕЙЦИ, АХИЯВА и пр. тук няма да говорим, въпреки че отчитането им става наложително, ако си поставим за цел едно по-пълно представяне и изследване на проблема. В случая е важно да покажем, че подобни думи не са били чужди и за езика на дедите ни. Така например, в каменен надпис от Мурфатлар срещаме думата ЕФЕ. На свой ред арабският хронист Ел Балхи ни е оставил едно странно твърдение: “Аз чух също българите да наричат Бога Създател с името ЕДФУ”. Някои съвременни автори са склонни да свържат ЕФЕ и ЕДФУ от двете съобщения и така проправят пътя към обсъжданите свещени понятия, в това число и към Йехова. В същата посока ни отпраща и сирийското ЙУВ, явно свързано с популярното българско ЙУВИ, ИВИ или ЙУЙ, срещано записано повече от 150 пъти само на територията на т.нар. Първо българско царство. Поставеният от бога владетел на българите носи титлата ЮВИГИ, а в земите, обитавани някога от българи в Кавказ ЙУХ означава “ден”, ЙУЙ – “утро”, “изгрев”. В Памир – някогашна родина на българите, ЙУ-КАЛ означава “муска”, “амулет”, “клетва пред Бога”, ЙУ-РАП или ЙО-РАП – “молитва”, “призоваване на Бога”, а ЙУ е “Бог”. Може би това дава ключа към загадъчното име на държавата на Авитохол в Седморечието – ЮЕ-ПАН, но и на Япония. И най-странното в това име е, че и двете му части ни отпращат към древен Шумер, защото ЙУ (Ю, У) шумерите наричат слънцето, а ПАН или БАН е името на града на българския Зиези. Същият, чийто народ шумерите са записали като “народа на Бан” или “Лъконосците”, а неизвестният латински хронист – “ВУЛГАРЕС”.

Продължавайки наблюденията си върху религиозно-верските паралели между българи и израилтяни, не бива да пропускаме тези, към които насочва вниманието ни Д. Димитров. Първият паралел е свързан с отношението на особената почит към кучето (вълка), характерно за древните ни деди, но и за племето на Вениамин. Вероятно не е случайно, че самото наименование на вълка има еднакъв корен с българския етноним. Излишно е да говорим за това, какво значение се е отдавало в древните общества на култовото животно. Тъкмо поради тази причина считаме посочения паралел за твърде важен.

Вторият паралел се отнася за косата на библейския Самсон, вързана на плитки, която Д.Димитров оприличава на известната ни от историята прическа на старите българи – бръснатата глава с оставения небръснат кичур. Според нас известна прилика наистина има, но в случая със Самсон става дума за “седем плетеници на главата”. Във всички случаи за нас казаното в Светото писание е интересно, доколкото подобна прическа съвсем не е типична за израилевия народ и никъде другаде в текста не се споменава. Както е известно, прическата в миналото е представлявала племенен белег и в този смисъл би могла да се разглежда като ценен ориентир. Затова намираме за интересно да отбележим племенната принадлежност на Самсон към Дановото коляно. Както и обстоятелството, че тя или някакво нейно подобие е била използвана от старите българи, хуни и други източни народи, но и от абантите на о. Евбея и в Египет, свидетелство за което откриваме в образа на младия бог Хонсу.

Обобщавайки казаното за набелязаните паралели в сферата на религиозните представи на древните българи и израилтяни, можем без да се притесняваме да изкажем хипотезата за наличието на определена връзка между тях. Нещо повече, тази връзка ни отвежда независимо и по различни пътища към една и съща изходна точка. Това е древен Шумер – мястото, откъдето “народа на Бан”, т.е. народа на Лугал Загизи, т.е. българите на Зиези (според Д. Димитров) поема своя сложен и многовековен път през света като цивилизатор и откъдето тръгва семейството на Тара и Авраам, в търсене на Обетованата земя. Ако хипотезата ни е достоверна, би трябвало да очакваме сходства и в символиката, носена и почитана от двата народа. Затова ще продължим изследването си в тази посока.

Съзнателно ще избегнем непродуктивните опити за съпоставки между древните вярвания на българи и израилтяни и ще насочим вниманието си към техните религиозни пантеони. По повод централните персонажи в двата пантеона ЙУЙ (ИВИ, ЙУВИ) при българите и ЙЕХОВА (ЯХВЕ) при израилтяните вече отбелязахме някои паралели между имената, което е само външната страна на сходството. Най-важното е, че и в двата случая става дума за монотеистични религии, както и обстоятелството, че името Йехова отговаря на описаната закономерност да носи окончание на ОВА.

Можем да потърсим паралели между двата народа в сферата на тяхната символика. Като начало ще се спрем на свещената седмолъчна менора, която днес е герб на израелската държава. Интересното е, че тя съвсем не е била чужда и на старите българи. Нейни автентични прототипи, но не като предмети, а единствено като рисунки, се откриват на много места из старите български земи: върху каменна плоча от Челарево, в близост до Нови сад (Сърбия); върху надгробна плоча от Естергом (Унгария); в каменно калъпче, предназначено за леене на метални предмети със сакрална символика от Плиска. Особено впечатляващо в последния експонат е откриването на кръстовидната дамга на рода Дуло, което изключва възможността за спекулации относно българската й принадлежност.

По същия начин стои положението и с т.нар. “звезда на Давид“ – хексаедър, станал символ на еврейската народност по света. Подобно на седмолъчната менора, тя също маркира свещеното за българи, израилтяни, но и за шумерите число седем. Освен шестте края на всеки от лъчите й, звездата на Давид притежава и седма специална точка и това е нейният център. Тук е мястото да отбележим, че точно същата шестолъчка е била използвана и от далечните ни деди, живи примери за което намираме сред волжките българи. Наскоро бяха представени автентични снимки от Съдебната палата (Къзъ йорта) във Велики Болгар, в състава на вътрешната орнаментика на която шестолъчката заема почетно място. На територията на Аспарухова България досега не ни е известно да са били открити подобни шестолъчки. Тук обаче е широко представен нейният прототип – т.нар. “звездовиден знак“ - *, използван от дедите ни за отбелязване на числото седем, за маркиране на известните ни седем небесни светила, но още използван и като “царски знак“. Затова не бива да се учудваме, когато го намираме да съпътства изображението на кан Тервел. По-късно го срещаме като седма буква от кирилицата, със съответното звуково съдържание и стилизираното му изписване като Ж. Далеч преди това откриваме същия знак в т.нар. прабългарска, руническа азбука. Колкото до сакралното значение на древния знак, достатъчно е да отбележим, че неговото название фиксира думата ЖИВОТ.

Известно сходство откриваме и при “Аз-а на българите”, използван като първа буква в глаголицата и прабългарската руническа азбука, който служи и като числов носител на единицата. Близък по форма знак се употребява в иврит за запис също на числото 1, ротиран под известен ъгъл и без да има звуково-буквена стойност.

Общ за българи и израилтяни е култът към числото 40. Потопът продължава 40 дни. Скитането на Мойсей с избягалия от Египет израелски народ е в течение на 40 години. На родилката еврейка се разрешава да се изкъпе едва на 40-тия ден след раждането. Същият народен обичай доскоро е практикуван и у нас. Панихидите се правят на 40-тия ден от погребението, да си припомним и светите Четиридесет мъченици на българската православна църква.

Вече споменахме за вълка и кучето като тотемни животни, характерни за израилтяни и за българи. Друго животно, помогнало на човека в тежък момент и в двете митологии е враната. В “Сказание за дъщерята на хана“ алпът гарга – Карга е натоварен лично от Тангра да отиде и разруши издигнатата от злия Албастий стена, която закривала слънцето и земята била скована от студ и мраз, а хората започнали да гинат. Благородна роля играе гарванът и в еврейската митология, записана в Библията. Според “Битие“, за да пробва дали вече се е появила суша след потопа, първият път Ной пуснал от ковчега една врана. А в “Царства” пророк Илия заповядва на враните да хранят Ахав. “И враните му донасяха хляб и месо сутрин, хляб и месо вечер; а пиеше от потока”.

Известна близост може да се допусне и в култа към сърната (еленчето) у българите (Авитохол, Газан и др.) и култа към Йехова, почитан от северните израилтянски племена под формата на поклон на бика. Имаме пред вид и че названието на бика и на сърната имат еднакъв корен – ТАВ, а следователно един и същ символ – слънчевият знак на кръста и една и съща буква – “тау“ (Т). Тази дълбока зависимост намира своето потвърждение в начина на изписване на букво-знака тав (тау). В азбуката на финикийците той има вида на слънчевия символ кръста (), докато в архаичната гръцка азбука горната част на кръста отпада и добива известната ни форма Т.

Обобщавайки казаното дотук, ние се изправяме пред многобройна поредица от най-разнообразни паралели в обичаите, традициите, духовните и религиозните представи, в символиката, включително и в именните системи на библейските израилтяни и древните българи. На този етап изследването ни е само начално. Бъдещото му задълбочаване би могло да разкрие и други общи допирни точки между двата народа. Засега имаме достатъчно основания да предположим, че някога, в дълбока древност, между българи и израилтяни е съществувала връзка. При това многостранна и устойчива. Може би изключително в сферата на културата, резултат на неизвестни за историята контакти. А може би става дума за неподозирани кръвно-родствени връзки? Поне на такава идея навеждат данните от изследванията на интелектуалните качества на съвременните българи и евреи. Както и високата им резистентност към някои фармакологични средства – напр. аналгина и към алкохола. Защото тези примери говорят за близост в генните системи. Това обаче е изключително сложен въпрос, който не търпи прости отговори. Засега ще се задоволим със свидетелствата на културните паралели.

Глава 6

АВРААМ И БЪЛГАРИТЕ - СРЕЩАТА В ХАРАН

Тара взе сина си Аврама, внука си Лота,

син Аронов и снаха си Сара, жена на сина

му Аврама и излезе с тях от Ур Халдейски,

за да отидат в Ханаанската земя;

но, като дойдоха до Харан, останаха там.

Битие, 11:31

И тръгна Аврам, както му каза Господ, а

с него заедно тръгна и Лот. Аврам беше на

седемдесет и пет години, когато излезе от

Харан ... и излязоха, за да идат в

Ханаанската земя;и стигнаха в Ханаанската земя.

Битие, 12: 4,5

Коментираните свидетелства за контакти между българи и израилтяни са изключително в духовната сфера и само подсказват за едно по-пряко общуване, без да представляват доказателства за такова. Прекият контакт би означавал реална среща - по едно и също време, на едно и също място - между двата народа. Поради това е необходимо да потърсим друг подход, като се обърнем към историята и проверим, доколко данните, с които тя разполага, могат да подкрепят набелязаната хипотеза или напротив – да я отхвърлят.

Първото нещо, което трябва да съобразим, е къде би могло да бъде мястото на една такава среща. Намираме за напълно естествено като отправна точка да ползваме познанията върху историята на израилевите синове, тъй като тя е добре известна. За съжаление, нещата с древната българска история съвсем не стоят по същия начин и нашите познания са ограничени. Все пак, през последните години науката извървя значителен път в тази посока и можем да се обърнем към тези сравнително по-нови данни.

Придържайки се строго към известното за праотеца Авраам и дванайсетте патриарси – синовете на Израил, ние със сигурност можем да кажем, че за времето между XVIII и XIII в.пр.Хр. родоначалниците и техните племена са претърпели една миграция, преминавайки за около столетие т.нар. “Плодороден полумесец“ от Ур Халдейски през Харан, усядайки за цели четири века в Египет. А това означава, че след като разполагаме със сигурни свидетелства за мястото на пребиваването на Израилевите синове за този период, някакви преки контакти с дедите ни по това време би трябвало да търсим на територията на посочения район: Месопотамия (Ур Халдейски и Харан), Близкия Изток или Египет. Българската историография не предлага нищо по въпроса за българско присъствие тук. Но са известни чужди източници, които дават основание за неговото обсъждане.

На първо място, става въпрос за “Именника на българските канове“. Добре известно е, че той е открит като вметка в “Елински и римски летописец“, точно в частта за Асирия. И ако тази вметка би могла да бъде плод на случайност или грешка, то текстът след изброяването на владетелите в Именника, в който те са наречени изрично “асирийски царе, управлявали след Навуходоносор” изключва всякакво съмнение. Така неизвестният автор на “Елински и римски летописец“ представя българските канове за късни владетели на Асирия и с твърдението си поставя загадка, останала и до днес извън вниманието на историците.

Ние също не бихме обърнали внимание на това, ако не бяхме попаднали на втори източник, повдигащ същия въпрос. Имаме предвид хрониката на Констанцкия събор (1414-1418 г.), писана от О. Рихентал десетина години по-късно. Надписът на единия от двата представени български герба гласи: “Рекс халдеорум”, т.е. българският герб е определен като герб на халдейския цар. Под щитовете на латински език е записано: “Българският цар, който трябва да има за пълномощие и един представител на Ордата и владее също царството на халдеите“. А самата България е указана като: “... земя, намираща се някъде в Азия, източно от Дамаск, но западно от Индия“.

За вероятно българско присъствие в Предна Азия говори и Дмитрий Хометиан - византийски автор от XII в., във вметката си към едно от кратките гръцки жития на св. Климент Охридски. Според него при похода си на Изток Александър Велики разселил българите, живеещи в областта на Бурса към Северния океан и към Мъртво море.

Доколко в случая става дума за Мъртво море в Палестина, не можем да сме сигурни. В някои стари хроники със същото име са наричали езерото Урмия. Но дори Д. Хометиан да говори за него, то също се намира в района на Предна Азия, т.е. “между Дамаск на запад и Индия на изток“.

Така се оказва, че в чуждестранната книжнина съществуват поне три източника – руски, немски и византийски, указващи присъствието на българи в Двуречието и Предна Азия. Те само загатват темата и в този смисъл сведенията, които ни предоставят, са крайно оскъдни и недостатъчни за по-сериозни заключения. Нещо повече, те са от значително по-късен период, отдалечен на хиляди години от описаните в Библията събития, за да приемем твърденията им безрезервно. И въпреки всичко, след като не сме в състояние аргументирано да ги отхвърлим, бихме могли поне да ги имаме предвид като отправна точка в една хипотеза.

Посочените податки намират подкрепа и развитие в съдържанието на самото българско име. Става въпрос за най-популярната хипотеза за произхода му, тази на Томашек-Вамбери-Немет, извеждаща го от тюркския глагол БУЛГА, БУЛГАМАК, със значенията му “смесвам“, “размесвам“, “разбърквам”. Спестявайки си възникналата дискусия около хипотезата във връзка с негативното значение, придавано на посочените понятия, струва си да припомним, че представата за смесване, размесване и разбъркване намира израз в немалко на брой думи от различни езици, в чийто корен откриваме основата БЪЛ или някоя от многобройните й разновидности, получени в резултат на характерните трансформации на началното Б в П, В или М и на гласната Ъ в друга гласна. Посочихме, че думи като муле (лат.), мулат (исп.), мелез (ар.-тур.) и меланж (фр.) дават израз на същата представа като тюркското булга или булгамак. За нас е интересно, че и еврейското валал носи същото значение – “смесвам”. А това вече ни дава основание да гледаме на понятието и свързаната с него хипотеза значително по-сериозно, абстрахирайки се от негативните нюанси, натрупали се през вековете. Интересни размисли буди и обстоятелството, че коренът БЪЛ откриваме и в по-древните езици - латински и иврит. А това показва, че обсъжданото понятие съвсем няма тюркски произход. Оказва се, че корените му са далеч по-дълбоко и че не е чуждо и за семитските езици.

Не по-малко интересна е още една страна на повдигнатия въпрос. По мнението на лингвистите, еврейското валал стои в основата и на самото име Вавилон. Според преданието, то достига до нас най-вече благодарение на прочутата кула и размесването на езиците, на които разговарят хората. Но тогава “българи” и “вавилонци” би означавало едно и също нещо - “смесените”, “размесените”. Да си припомним хипотезата на С. Младенов, който извежда българското име директно от името на древния Вавилон. Може би тъкмо поради това силуетът на непостроената кула се появи в текста за Навуходоносор и наследилите го български царе от Именника, хвърляйки мост помежду им.

Единственият начин, по който е възможно да продължим изследването си, е като проследим пътя на Авраамовите преселници по посока към Обетованата земя. Да видим как Библията представя събитията. Авраам произхождал от знатно и заможно семейство, живяло в Ур Халдейски. Баща му Тара разполагал с многобройни стада и бил известен търговец. Притежавали прекрасна къща, в която стаите стигали дори за прислугата и робите. Въпреки благосъстоянието си, Тара и семейството му напуснали родния град и се заселили в далечен Харан – град, разположен на един от притоците на Горен Ефрат. По това време Харан представлявал международно пазарище, защото се намирал на единствения търговски път, свързващ Месопотамия и Египет. Тук семейството намерило добър прием и се устроило добре. Точно тук Авраам стигнал до идеята за единния Бог Творец, а религиозната нетърпимост го принудила след смъртта на баща си да напусне Харан. Той се разделил с брат си Нахор и останалите от рода и заедно с жена си Сара и племенника си Лот, начело на керван от прислуга, роби и стада се отправили да търсят Обетованата земя. След дълги скитания през Палестина и Египет те уседнали за вечни времена в благословения Ханаан.

Какви са историческите проекции на тези събития.. Днес все повече изследователи допускат, че Тара, Авраам и семейството му са напуснали родния Ур по времето на управлението на могъщия вавилонски цар Хамурапи, независимо от споровете около датирането му – 1955-1913 г., 1792-1714 или 1728-1686 г.пр.Хр. Хамурапи бил най-изтъкнатият от всички владетели на Старовавилонското царство, разпростряло се върху териториите на Шумер и Акад. Той присъединил към Вавилон много нови земи, включително цяла Асирия и града-държава Мари, без да достигне и наложи властта си върху принадлежащия й дотогава Харан. Освен завоевател, Хамурапи бил изявен държавник, законодател и религиозен реформатор. За нуждите на империята той наложил като единствено легитимен култа към бог Мардук и с жестоки преследвания забранил всички останали многобройни култове на местните племена и народи. Точно по това време в Ур основен бил култът към бога на Луната, а Тара и семейството му били негови поклонници. За това говори и самото име Тара, което на всички семитски езици означава “луна” (на шумерски “звезда”). Именно тази религиозна реформа, религиозният фанатизъм и нетърпимост според някои автори е вероятната причина за бягството на Тара и рода му от Ур.

Като проследява тази първа стъпка по пътя на Авраам и семейството му към Обетованата земя, К.Мутафчиев концентрира изцяло вниманието си върху Харан и обитаващите го хуритски племена. Известно е, че градът е разположен на притока на Горен Ефрат, познат с името Нар БАЛИХ (БАЛИХ, БЕЛИХ). Откривайки в “Иклил” на Ал Хамидани народ с името БАЛХАРИС, обитавал същия район през II хил.пр.Хр., който народ идентифицира като българи, той изказва предположението, че именно в Харан е станала първата среща между бъдещите израилтяни и древните българи. В подкрепа на казаното А. Стаматов привежда като допълнителен аргумент сравнително често срещаното име Болхос в списъците на Първи и Втори римски легиони в Долна Панония, комплектувани с войници от източните провинции – по горните течения на реките Тигър и Ефрат. Ще допълним, че лични имена, изградени върху българския етноним, в тези региони се откриват и по-късно, като арабските книжовници ел-Балхи, Абу Балихли, Ал Балхис и Абулгази.

Безспорно, хипотезата на К.Мутафчиев е смела, интригуваща и заслужава внимание. Във вида в който ни се предлага, позовавайки се на названията на една река и един непознат народ, съзвучни с етническото ни име, тя не е защитима и представлява повече едно прозрение-догадка, отколкото аргументирано предположение. Ние почти нищо не знаем за това племе балхарис, за да го обвързваме с местните хурити и още повече с българите. Да не говорим, че в друго свое произведение авторът говори за същия народ, откривайки го около век по-късно в състава на митанийската държава, от което следва, че не е известно доколко по времето на краткия престой на Авраам в Харан народът балхарис е обитавал по тези места. По подобен начин стоят нещата и с названието на р.Балих, тъй като е невъзможно точното му датиране. Да не забравяме, че най-ранните текстове от Библията са написани близо хилядолетие след описаните събития. За да бъде разглеждана хипотезата на К.Мутафчиев, тя трябва да бъде изчистена от вътрешните противоречия и прецизирана.

От библейския текст научихме за бягството на много жители на гр. Ур, в това число и на рода на Тара и Аврам в Харан, в резултат от религиозната реформа на Хамурапи и забраната на култа към бога на Луната. Тук бегълците и вярата им намират радушен прием и в скоро време Харан се издига като втори център на култа към лунния Бог Син.

Приблизително по същото време, когато родът на Тара усяда в Харан, тук, а по-сетне и на територията на Сирия и Палестина, се появяват загадъчните хиксоси. Колкото и да са ограничени познанията ни за този наистина малко известен народ, фактът, че те покоряват и могъщия Египет е повече от красноречив за военната сила, която представляват. А тази военна сила хиксосите дължат на обстоятелството, че са били конен народ. Те вероятно са първият конен народ в Близкия Изток и точно това е причината за военните им успехи. Именно благодарение на тях египтяните за пръв път се запознават с коня, конската кола и бронираната бойна колесница, с ползването на коня за военни и стопански нужди.

За нас най-същественото е това, че днес немалко съвременни изследователи свързват миграцията на Аврам и потомците му към Ханаан и Египет точно с придвижването на хиксосите от Северна Месопотамия на югозапад по посока на Сирия, Палестина и Египет. Ето защо, струва си да се запознаем малко по-отблизо с този слабо известен народ.

Естествено е, колкото по-ограничени са познанията за хиксосите, толкова повече предположения и хипотези да се изказват за тях. Официалната историография ги представя за семитско племе и ги свързва с нашествениците аморити. Според други мнения те са смесица от аморити и хурити. Обикновено придвижването им на юг се представя като резултат от нахлуването в Месопотамия на несемитски, северни народи.

Така ли стоят в действителност нещата? Като аргумент за семитския или смесения им произход се сочат имената на известните им владетели. Срещу него може да се противопостави далеч по-силен контрааргумент: и аморитите, и хуритите по това време все още не познават коня. Докато хиксосите, както вече отбелязахме, са били конен народ. Следователно хиксосите не е възможно да са семити или хурити.

Но доколко са семитски известните имена на хиксоските владетели Анатер, Хиан и Якобер? Защото името на първия ни отпраща към шумерските богове Ану и Анту, дали родоначалието на т.нар. Анунаки и името на древна Анатолия. Следователно в никакъв случай не би могло да се твърди, че е семитско име. Друг въпрос е, че името на шумерския Ану е било заимствано от придошлите по-късно тук семити и широко е навлязло в именната система на семитските народи. Второто име ни напомня хунорската титла “хан“ или “кхан“. Силно дискусионен е и въпросът за произхода на името Якобер. Действително, съдейки по имената на библейския Иаков-Израил и на самия бог Иехова (Яхве), съвременните библеисти приемат, че и Якобер е семитско име. Но ако Аврам е бил съвременник на хиксоското нашествие в Египет, а самото хиксоско управление тук е продължило само около век, то Яков е живял приблизително 250 г. след дядо си Авраам. А колкото до името на Иехова, то се появява още по-късно - едва по Мойсеево време, т.е. след още четири века. В този смисъл хиксоският фараон Якобер би трябвало да е живял далеч преди времето на Иаков и преди появата на Иахве. Ако проследим хронологичната връзка между трите имена, тя има посоката от хиксоския фараон към патриарха Иаков и бог Иахве, от което следва, че името Якобер не е еврейско, а хиксоско.

Оказва се, че две от най-тачените имена сред еврейската народност - това на бащата на патриарсите и на самия еврейски бог имат за прототип името на хиксоски владетел, а не обратното, както обикновено се мисли. Това би следвало да говори за отношението към самите хиксоси. Нека да си припомним твърдението на еврейския хронист Йосиф Флавий, който говори за хиксосите като за свои прадеди. Явно той е имал предвид еврейския народ като цяло.

Да се вгледаме по-внимателно и в названието на селището, станало място на срещата между нашествениците хиксоси и рода на Тара и Аврам. Защото Харан се оказва съвременното наименование на стария град Кари (Караи, грц.). Последното ни напомня за древните кари по средиземноморието и югоизточната част на Мала Азия. Същите кари, които по свидетелството на Херодот имат странния обичай да нарязват лицата си с нож, срещан единствено и при хуните. Досега никой не е търсил връзка между кари и хуни. Както и никой не е говорил за кари в Северна Месопотамия и по-специално в Харан. Въпросите обаче не са за подминаване, защото набелязаната връзка не се изчерпва само с общия за кари и хуни обичай. Митологията предлага и втора, генеалогична връзка: Кар – родоначалникът на карите е внук на бог Инах. Името на последния ни отвежда към това на Енох, чийто шумерски вариант е Унуг. Унуг от своя страна кореспондира с името на българите-унугури, записвани още и като хунугури или по-точно като хуни. Така наред с етнографските, генеалогичните данни също повдигат хипотезата за връзки между хуни и кари. Точно в района на Кари-Харан откриваме и народа балхарис. А самият град е разположен на реката Балих.

Какви са тогава хиксосите? Излишно е да казваме, че еднозначен отговор на този въпрос историографията не предлага. Затова нека се вгледаме в известното за хиксосите, колкото и оскъдно да е то. Първото нещо, което привлича вниманието, освен коневъдството е, че те въвеждат в Египет летоброенето по годините управление на съответния фараон - датиране, използвано и от дедите ни, както се вижда от “Именника на българските канове“. Списъкът на египетските фараони от това време, подобно на Именника, включва освен името на владетеля, също годините му на царуване и годината, от която започва то. Пак поради същата причина в Списъка след нашествието на хиксосите се появяват имената на фараони, които напомнят именната система у дедите ни и използваните от тях календарни прозвища. Сред тях Й.Вълчев посочва името на царица Нефрусебек, на четирима Себекхотеп и двама Себекмсаф, общото между които – “себек”, т.е. Шебек е календарно прозвище на годината Маймуна. Следват имената на Аменхотеп IV Ехнатон, където видоизмененото Етх е прозвището на годината Куче; на Рамзес II Меямун, т.е. Маймуна; на четиримата Шешонк (Шъши-Мишка); на двамата Такелот ( Таг, Так – Кон); на Шабака и Шабатака – отново Шебек; на Тахарка и Тахос, от Тах, Тох - Петел, но възможно и Таг - Кон; на Птоломей III Евергет и Птоломей VIII Евергет Фиксон (Вер-Змей).

Установената от Й.Вълчев зависимост е впечатляваща и най-вече служи за мост, който свързва държавните традиции на българи и египтяни в тия отдалечени епохи. Заслужава внимание фактът, че появата на първата азбучна писменост в Египет е дело отново на хиксосите. Излиза, че хиксосите дължат завоевателните си успехи не единствено на военното предимство, което им предоставя коня. Те са не само войнствен, но и високо културен народ, разполагащ със собствена писменост, при това по-съвършена от египетската. Народ, за който държавната уредба и традиция не са чужди. Затова хиксосите не само са завладели империята на фараоните, но властват над нея повече от столетие, а следите от традициите и културата им са надживели цели хилядолетия. Явно, неслучайно името им е било превеждано от египетски като “царе на народите“ или “царе на пастирите“. На тях човечеството дължи най-ранния прототип на азбучната писменост, приемана по погрешка като “финикийско писмо”. Свидетелство за това откриваме в записаната от географа Брусе легенда за азбуката на митичния народ ЙАКШАС (ЙАКСАС), възникнала в Египет с посредничеството на новопоявил се тук народ. Подробности за този народ не са отбелязани, но името му е толкова близко до това на известните ни хиксоси, че търсенето на връзката между тях се налага само. Не само названията хикси и якси са близки. Известно е, че и едните, и другите не са местно египетско население, а са заселници от далечни земи. Близки са и названията, които им дават други народи: хиксосите са “ека’асит”, т.е. “царе на народите”, а якшите – “царе на пастирите”. И двата народа са свързвани с появата на най-ранната азбучна писменост в света. При това на едно и също място – Египет, родината на йероглифното писмо. Всички тези паралели според нас са достатъчно значими, за да повдигнем въз основа на тях хипотезата, че якшите от легендата, записана от Брусе, са идентични с исторически засвидетелстваните хиксоси. Тази хипотеза намираме за продуктивна, тъй като ни позволява да разширим оскъдните си познания за този почти непознат за историята народ. Става дума за това, че легендата представя якшите като потомци на праотеца Кубера. Тази подробност ни насочва към индийската митология: към бог Кубера и неговото обкръжение от полубоговете-якши.

Тази следа е особено ценна, тъй като определя мястото, откъдето якшите, т.е. хиксосите са дошли в Египет. Можем да приемем, че хиксосите, известни в Северна Месопотамия, Закавказието и Египет са дошли от далечна Индия. Доколко обаче те са били местно за полуострова население? Ако са индуси, защо митологията ги описва не като народ, а като клас полубогове? Това обстоятелство подсказва, че и тук, подобно на Египет, те не са местни, а преселници. Нека си припомним, че хиксосите са един от най-древните конни народи, внесли коня в Северна Месопотамия, Палестина и Египет, че тяхното идване в Египет се появява календарна система и календарни прозвища, напомнящи тия у хунобългарите.

На този етап по-важното е да обърнем внимание на близкото преплитане на имената на българи и якши в Тарим и на територията на п-ов Индостан, и в Северна Месопотамия. Интересно е едно аналогично наблюдение, макар в съвсем друга епоха и друг географски район. Става дума за това, че сред българското население в областта на Булгардаг в Мала Азия е било разпространено собственото име Якша. Например вождът на българите тук през първата половина на ХIII в. е Якша кан. Друг местен владетел, Якша II, срещаме тук столетие по-късно. Трети Якша откриваме сред васалите на султан Мурадовата армия при боевете за Търново.

Една по-пълна справка върху географския атлас показва, че подобен род топоними се срещат групирани само на няколко места по света и че най-много такива откриваме около ез. Балхаш, по-общо казано в Средна Азия. Град Аксу е разположен на едноименната река, която се влива в ез. Балхаш. В същия район тече още една река Аксу. На територията на Казахстан се открива истинско разнообразие от топоними върху този корен: гр. Аксай, Аксу, Аксу-Аюлъ, Аксуат и Аксуек. В съседна Киргизия има курорт Аксу, планински масив Акшийрак в Киргизки Тян Шан. В Северна Бактрия тече р. Яксарт. Както може да се очаква, в съседна Индия не липсват подобни имена. Тук Акша е син на Раван, а Акшобхя е един от будите. Якшанга е названието на древно музикално-танцово представление. Град със същото име откриваме в Средното Поволжие, в земите на някогашна Волжка България. В Татарската република има гр. Аксубаево, а на север, на р. Печора се намира гр. Якша. Друга територия с изобилието на подобни топоними се намира в съвременна Турция - областта Коня. Тя е известна с българско етническо присъствие в края на средновековието. Тук откриваме градовете Акшерих, Аксеки, Аксарай. Тези паралели повдигат въпроса за връзките между нашите деди и легендарните якши, в чието лице разпознаваме хиксосите от античната история, както и за българското участие в разигралите се събития в Предна Азия, Близкия Изток и Египет преди близо 4 000 години.

Ако към всичко това допълним, че столицата на хиксосите, изградена в делтата на Нил, носи името Аварис, нещата като че ли придобиват по-познат и определен вид. Защото Аварис ни отпраща към нещо познато - хуните-авари и към хуно-българите изобщо. Тогава и конят, и календарът, и именната система, и азбуката, и градският живот, и държавната уредба стават разбираеми. Доколко обаче идентифицирането на хиксосите като хунори е защитима хипотеза, макар да е изказвана от някои съвременни български историци?

Историографията отново се оказва неподготвена за подобна версия, въпреки че и този път тя предоставя някои сведения по въпроса. Става дума за хрониката на Константин Манаси (XII в.), в която откриваме твърдението, че египетският фараон Сенусерт III (XIX в.пр.Хр.), известен още като Сесострис – големият завоевател и реформатор на Египет “...събрал войска, като наел помощници от хунския народ”. А по-надолу казва: “На хуните прочее дари земята асирийска, а парти назова хуните, това ще рече скити.”

Досега този текст остава извън вниманието на историците, третиран като случаен анахронизъм. Вярно е и нещо друго: косвени аргументи, осветяващи темата съществуват, стига да си направим труда да ги потърсим. Такова свидетелство виждаме в лицето на град с името Хун по Долен Ефрат от тия ранни времена. Струва си да се замислим и върху названията на други древни топоними, като Хана или Ханигалбат (Митани), Ханаан (Палестина) или египетския град КаХУН (ЛаХУН, ИлаХУН).

Особено плодотворна се оказва митологията. В стара унгарска легенда за произхода на маджари и хуни се казва, че Менрот – бащата на Хунор и Маджар, след смесването на езиците се преселил от Вавилон в Евилатската земя (Персия). След “Манасиевата хроника” тази легенда е вторият източник, свързващ хунското име с Месопотамия.

В Египет откриваме лунния бог-юноша с името Хонсу. Любопитно се оказва не само името му, но и външният образ на бога, представян с бръсната глава и къдрица, спускаща се отстрани на главата – прическа, наподобяваща бръснатите глави на дедите ни до заселването им отсам Дунава. Съзнателно ще си спестим връзката на Хонсу и египетските Тот, Себек и Ях. Все пак да не забравяме, че Тот е създателят на интелектуалния живот в Египет – бог на мъдростта, писмеността, смятането, господарят на времето, на чуждите земи и бедуините (!?). Себек е бог на водата и плодородието, а странното име на бог Ях ни отпраща към това на бъдещия бог Яхве (Иехова). Ще споменем връзката Хонсу – Тот – Хермес – Велханс – Вулкан, последните две имена от която ни напомнят по звученето си за древния културен Балх и българското име. Както и това, че същият Хермес има за майка плеядата Майя. Народът ни нарича съзвездието Плеяди с името Власци, насочващо ни по веригата ВЛАСЦИ-ВЛАСИ-ВЛАХИ-БАЛХИ отново към българското име. При славяните Плеядите са свързани с техния Велес или Волос, отпращащ ни към индийското “вала“ (коса) и легендата за мъдрите благородни валакхили. От друга страна, Майя има празник на 1 май, когато келтите празнуват деня Баулхини (Белтайн), който за сетен път отпраща към етническото ни име. А сред същите келти откриваме и народ с името Болг (фир Болг), заселил се на островите, идвайки от Бактрия, т.е. от познатия ни Балх. Празничният ритуал изисква паленето на клади, чиито огнени езици хората прескачат. Звучащото на английски име Белтайн (Балтин) подсеща за сирийско-палестинската богиня Балтин, известна с отмъщението си, подпалвайки Харан (Кари) и превръщайки го в огромна огнена клада.

Обърнали се веднъж към бога-младенец Хонсу, не бива да подминаваме без внимание и баща му – богът на въздушната стихия Амон. Връзката между двата божествени персонажа не се изчерпва единствено с приказките за тяхното родство. Те и двамата са представители на религиозния пантеон в Тива, т.е. на основния административен и културен център в Египет. И както може и да се очаква, появата им и още повече популяризацията им са дело на един по-напреднал етап от развитието на египетската цивилизация, някъде от времето на края на Средното царство и може би имат отношение към възникването на т.нар. Втори преходен период. Пак от това време насетне името на Амон навлиза в именната система на египтяните, но не само на тях, а и на съседните народи от Палестина и Арабския п-ов. Само в споменатата XII династия са царували четири фараона с името Аменемхет, а по-късно, в XVIII династия откриваме и четири фараона с името Аменхотеп. За отбелязване е, че тъкмо в същата XII династия царуват и три фараона с името Сесострис (Сенусерт), името на единия от които бе свързано с хуните в Манасиевата хроника. Името Сесострис (Сесос - Зиус/Зеос; три - дра) бихме могли да разглеждаме като форма на шумерското Зиусудра, а оттам, свързано и с българския Зиези. Да не забравяме, че светилищата на Амон и Хонсу са издигнати в комплекса Карнак в Тива. Освен в Египет, името Амон откриваме и сред израилевите потомци и сродници, като наред с юдейския цар Амон намираме и далеч по-популярния от Библията Амон - син на Лот и родоначалник на амонитяните. През XIV – XIII в.пр.Хр. те са създали свое царство, чиято столица Рабат - Амон е съхранила името си през хилядолетията и понастоящем, леко променена в Аман е столица на Йордания. Наред с амонитяните, историята познава и амонийците, представяни от Херодот за смесица от египетски и етиопски колонисти. На север, по границата между Турция и Сирия, откриваме планинския хребет Аманус, а на юг, в най-южните части на Арабския п-ов се намират държавите Йемен и Оман.

Амон и Имаон наричат планината, от която са тръгнали българите на Булгариос в съобщенията на средновековните сирийски летописци Григорий Бар Хебраеус и Михаил Сирийски. Този пример е показателен с това, че Амон и Имаон са две форми при записването на едно и също име. Както вече сме подчертавали, названия с АМАН или АМЕН изобилстват и в японската митология. Имаон ни отпраща към Имеон, към родоначалника на хуно-българите Боян Имен и към древните ИМЕНКИ - народът, от който водят началото си самите хуно-българи. Ще припомним за връзката на това име с понятието ИМЕ (НАМЕ) в индоевропейските езици, както и с представата за магарето (ИМ, ИМЕРУ) и коня в древността (ИМЕН, ИМЕШИГОР и пр.)

Изправени сме пред наистина странна картина: два отдалечени на хиляди километри един от друг района на света – Централна Азия и Далечния Изток от една страна, и Египет и Близкия Изток от друга, предлагат богат избор на имена, изградени върху корена АМЕН/ИМЕН. И на двете места това име е свързано с името на отхвърляните днес хуни. Случайно ли е това? Защото приемем ли, че многообразието на тези връзки е показател за тяхната обективност, то следва да очакваме, че определено значение те би следвало да имат и за българската история. Тъй както се оказва, че имат отношение към миналото на народа Израилев. В контекста на настоящата разработка е важно да съобразим, че навлизането на култовете на божествените родственици Амон и Хонсу в египетската митология става в една епоха, съизмерима с хиксоското нашествие. А също с житието на Аврам, бягството му от Ур Халдейски в Харан (Кари), а оттам към Обетованата земя Ханаан. И накрая, с появата на народа БАЛХАРИС по Среден Ефрат и на българското име в Библията.

Няма да навлизаме надълбоко в дебрите на митологията. Надяваме се, че не грешим, като обръщаме внимание и на тази страна на проблема. Целта ни беше да посочим, че тръгвайки от Харан и преминавайки през митологиите на египтяни, гърци, римляни и келти, се завръщаме отново в града, дал само временен прием на Аврам и станал повратна точка в живота му. Тя се оказва решаваща за възникването на израилевия народ. Навред в митологиите на тези толкова различни помежду си народи се появява хунското или българското име.

С казаното дотук се изчерпват познанията ни относно загадъчния народ, известен с името хиксоси. За да отговорим на въпроса, на каква култура са били носители хиксосите, ще трябва да се обърнем отново към историята, като се стремим да обхванем в по-широк план събитията, разиграли се в Северна Месопотамия, в това число и в района на Харан. Тук, в земите на хуритите, през XVIII в.пр.Хр. откриваме държавата Ямхад, с център Алепо. Трудно е да се твърди нещо по-определено за тази слабо позната за науката държава, но все пак времето и мястото, където възниква, позволява тя да бъде свързана с хиксоското нашествие. Не са без значение нейното и на столицата й наименования, защото Ямхад ни отпраща към корена ЯФА (ЕФЕ) и еврейския Яхве, а Алепо – към хунското АЛП. През XVI в.пр.Хр. на нейно място се появява могъщата държава Митани. Населението й се състои предимно от хурити и семити, а официалните езици са хуритски и акадски. В същото време се оказва, че в езика на митанийците се открива значителен слой индийски езикови заемки. Царете на Митани носят индоирански имена и се предполага, че династията им води произхода си от иранските планини. Впечатляващо е и друго: в религиозния пантеон на митанийците се откриват индийски божества като Индра, Варуна и Насатя. Названието на Харан – бившият Кари – се оказва едно от имената на вездесъщия индийски бог Шива, което отново ни отпраща на изток към Индия. А в египетската митология – споменатия вече Кубера, но и Кардама – две имена, познати в Северна Индия, също и у нас.

В тази посока трябва да се разглежда и самото название Митани на могъщата някога империя, повдигнала доста въпросителни пред историческата наука. Името й напомня за известния от индийската митология Матинара, чието друго име е Барата. Според “Махабхарата” Барата е син на Хаихия. Подобно на народа ТУГХРА, ТАХХАС или ТАККАС, също представян за син на Хаихия. Пак от там научаваме, че ТУГХРА са наричани и с името БАГЛИКАС – “хората от БАЛКХ”. За нас най-важното е това, че зад посочените ТУГХРА се крият известните на историята ТОХАРИ, а прозвището БАГЛИКАС определя мястото, от където идват (страната Балхика или Бахлика). Така в обкръжението на ведическия народ хаихия откриваме познатите ни тохари, при това с писмено свидетелство за връзката им с легендарната страна Балхика, вероятно на територията на Тарим. В същата среда откриваме и името на Матинара. Затова не бива да ни учудва появата на народа БАЛХАРИС в Митанийската империя наскоро след хиксоското нашествие.

Любопитно е и другото име на империята Митани – Хана или Ханигал-бат, което ни напомня за хунската титла хан (кан) и дискутираното хунско присъствие. Същото се отнася и за названието Ханаан на Обетованата земя Палестина. Да не пропускаме, че в съседното на Митани Хетско царство, възникнало приблизително по същото време и също прославено с коневъдството си, откриваме божества като Хунзишали и Ханахана, а в Египет, редом до Хонсу се нареждат Хентихети и Хентиаменти.

Тъй или иначе, най-важно си остава свидетелството, предоставено ни в “Иклил” от Ал-Хамидани. Според този документ, в състава на митанийската държава е влизал народ с името БАЛХАРИС, заселил пространството между двата притока на Горен Ефрат – Белих и Хабур. Митанийците обаче, в това число и народът балхарис, не са местно за Месопотамия население. Както сочат техните имена, богове и език, те идват на конете си от североизток, от района на Северна Индия, обитаван през III-II хил.пр.Хр. от народа БАЛХИКА или БОЛХИКА. И не само оттам, защото в съседство се намира културният БАЛХ с многобройните БАЛХИ или БУЛХИ. А това означава, че народът БАЛХАРИС не е нито непознат, нито случайно озовал се в Месопотамия и в летописа на Ал-Хамидани. Това са известните ни БАЛХИКИ и БАЛХИ от района на Тарим, Кашмир, Пенджаб, Памир и Хиндукуш. Вероятно същият народ, който по поречието на Инд носи името БАЛУХИ или БЕЛУДЖИ, а заселената от него област и до днес носи името БЕЛУДЖИСТАН (БАЛУХИСТАН). Той влиза по страниците на “Махабхарата“ с името БОЛХИКИ и далеч по-късно като БУЛИНГИ воюва с индийския Ашока. Части от него достига бреговете на Атлантика и като БОЛГИ са уседнали на Британските острови, а на всеки 1 май честват своя БАУЛХИНИ. А други, още по-късно, под водачеството на БУЛГАРИС, наречени БОЛГАРИ, се заселват с разрешението на император Маврикий (582-602 г.) в Мизия и Дакия.

Сега вече става разбираемо, кой е народът балхарис и откъде идва той в Месопотамия. Става ясен и произходът на името на р. Балих, както и този на хуритската дума ХАБАЛГИ, означаваща желязо, стомана. Виждаме, че българското име съвсем не е непознато за тази част на света. Затова названието БАЛКИАРИ, т.е. българи, по мнението на П.Цонев, би следвало да означава “прославно-железни воини”.

Народът балхарис е заселил Горен Ефрат – междуречието на реките Балих и Хабур. Балих (Белих) е същата библейска река Нар Балих, на която е бил разположен град Харан. Най-вероятно името си тя дължи на уседналия в околностите й народ балхарис, което не бива да ни учудва, познавайки традициите на древните българи да свързват името си с реките, около които обитават. Познавайки тази традиция, да се вгледаме в названието и на другата река, до чиито брегове достигат българските обиталища.

Погледнем ли на името Хабур от този ъгъл, лесно е да се подсетим за скитниците ХАБИРИ – племената, идентифицирани днес като еврейски. От това следва, че ХАБИРИ и БАЛХАРИС са или един и същ народ, или два съседни народа, като първите са обитавали около р. Хабур, а вторите – около Балих. Да се запознаем малко по-подробно с известното ни за хабирите, както и да потърсим някакви възможни допирни точки между тях и дедите ни.

Многобройните глинени плочки, изпъстрени с името “хабиру” не дават богата информация за самия народ. Все пак можем да кажем, че в Палестина те са засвидетелствани през XV в.пр.Хр. Водели са скитнически, войнствен живот. Смята се, че са обитавали части от Сирийските степи до Ефрат и Месопотамската равнина, откъдето са заселили Ливанските планини. Т.е. първоначално са се намирали по териториите, през които са минали хиксосите по пътя си на юг, където откриваме държавата Ямхад, а по-късно и Митани.

Тази информация е много обща, за да ни върши работа, но е известно още нещо, което може да ни послужи като ориентир. Става дума за прозвището “главорези“, както са ги наричали съседните им народи. В това прозвище не е трудно да се съзре култа към отрязаната глава у келти и хуно-българи. Срещаме го в лицето на жестокия и страшен келтски бог Кром Круах (Кървавата глава), в действията на Кримхилда (Гудрун) – коварната детеубийца от германо-скандинавските саги, в историческите свидетелства за българския кан Крум и печенезкия княз Круй, вдигнали победната наздравица с чаши от черепите на победените си противници. Можем само да гадаем, доколко сходството в имената Кром, Крум, Круй, Кримхилда са въпрос на случайност. Важното е, че и чашата от черепа на Никифор, и конникът със закачената на седлото му отрязана глава, изобразен върху стомна от съкровището в Наги сен Миклош, и дастана “Отсечената глава“ (“Кисекбаш китаби“) на волжките българи говорят, че някога дедите ни също са били “главорези”, подобно на народа хабиру. Накрая, името хабири и това на р. Хабур напомнят за водача на хиксосите Кубера, за бог Кубера от индийската митология, със свитата му от полубоговете якши. Напомнят ни и за българските владетели от VII в. Кубрат и Кубер. Но това е значително по-късно след митичния Кубера. Преди това неговото име срещаме в топонимията на циркумпонтийското пространство, където един до друг съжителстват великите кабири от о. Самотраки и съседните острови, кавказките ибери, Ибър – Хеброс (старото име на р. Марица) и фригийската Кибела..

По своя бит, култура и традиции хиксосите се доближават до конните хунорски народи. В същото време нашествениците са носители на индийска култура и езикови заемки, които могат да бъдат проследени навред по пътя им от п-ов Индостан до поречието на р. Нил – легендарната р. Кали на индийците. Наред с това по пътя на хиксосите се откриват хунското и българското имена. Името на самите хиксоси срещаме в египетската и в индийската митологии, записани като якси (яксас) или якши (якшас). Откриваме го в името на древния етиопски град Аксум, в лицето на съвременния народ ХАУСА. Части от този народ населяват територии в Судан и на запад през Чад, в Централно-Азиатската република и Нигер, Нигерия и Камерун, на Гвинейския залив. Навсякъде този народ е бил носител на държавност, като е създал царството Аксум, империята Гао (Сонгай) и средновековната държава Канем-Борну.

За нас най-важно е да проследим откъде са тръгнали якшите (хиксосите) на запад. Казахме, че идват от Индия, но дали тя не е само една от териториите, през които са преминали? Следи от якшите отриваме и във виетнамската, и в корейската митологии, но тези култури са далеч по-късни и нямат значими допирни точки с хунорите от епохата, за която говорим. Хиксоското нашествие в Предна Азия е хронологически свързано със събитията от арийското нашествие на п-в Индостан, довели до мащабни социални, икономически и политически сътресения в целия регион. Ето защо можем да приемем идването на хиксосите в Предна Азия и Египет като следствие от настъплението на ариите на полуострова. А те от своя страна, както става ясно напоследък, са започнали своя път от долината Тарим, затворена между Тян Шан от север и Кунлун от юг. Точно тук, където днес е припозната страната на древните тохари и където някога се е намирала още по-древната Балхика (Бахлика) – страната на балхиките или болхиките от индийските и китайските хроники, както посочва П. Голийски. И досега там един от главните за района градове носи името Аксу, напомнящо за якшите-хиксоси и за етиопския Аксум.

В заключение ще изложим накратко хипотезата си.

Реформата на Хамурапи прогонва рода на Аврам от Ур и той се заселва в Харан. По същото време тук нахлуват източните конни народи от Средна и Централна Азия. Това са хуните, известни по тия земи още от III хил.пр.Хр. и вечните им съседи и спътници, а може би и родственици - балхите (българите). Достигайки Харан, те подчиняват хуритите и семитите от областта. Местното население приема властта им, а мнозина ги последват в техния път на юг. Навред със себе си завоевателите носят своята култура - опитомения кон, календара, азбучната писменост, металургичните си познания и вярата си в единия бог ЕДФУ-ЕФЕ-ИВИ-ЙУВИ-ЙУЙ. Затова и през следващите години по пътя, откъдето минават нашествениците, се появяват хора, божества, селища и държави с названия близки до българското етническо име - Билган, р. Балих, ез. Балах, Балкис (Савската царица); с името на хуните - Хонсу, Хунзишали и Аварис; с наименованието на Бог Едфу – гр. Едфу в Египет, Ефес, Яфа, Ямхад, Ях. Името на народа балхарис остава свързано с територията по Горен Ефрат. Там, където възниква държавата Митани, а в Ханаан вероятно същият народ става известен под името хабири.

Аврам последва вълната нашественици по пътя на юг. Народът му приема вярата в единия Бог, наречен Яхве (Йехова). Затова и народът, нарекъл се “израилски” води произхода си от коляното на Яков. А сред потомците му в продължение на векове личат имена като Билган и Билхан, Билшан, Билха, Пилха, Вилга и Вилгай.

Глава 8

МОЙСЕЙ – ПРОРОКЪТ НА ЙЕХОВА

Ето имената на синовете Левиеви според родовете им:

Гирсон, Каат и Мерари…

Синовете Каатови: Амрам и Ицхар, Хеврон и Узиил…

Амрам взе леля си Иохаведа за жена

и тя му роди Аарон и Мойсея

(и сестра им Мариам).

Изход, 6: 16, 18, 20

И говори Бог на Мойсея и му рече:

Аз съм Господ. Аз се явявах на Авраама, Исаака и Иакова с името “Бог Всемогъщий” (Ел Шадай), а с името Си “Господ” (Иехова) не съм им се открил”.

Изход, 6: 2, 3

Установихме, че първата предполагаема среща на древните българи с рода на Тара и Авраам се е състояла в района на Северна Месопотамия с център Харан, през ХVIII-ХVII в.пр.Хр. Тогава се сливат двата миграционни потока на забягналите от Ур Халдейски Аврамови родственици и нахлулите от Изток нашественици - конните арии, начело с хиксосите-йаксас. Тази среща е изиграла историческа роля в генезата на бъдещия израелски народ и в съдбата на много други народи от Предна Азия, Близкия Изток и долината на Нил. За нас най-важното си остава легализирането на българското присъствие в тази част на света. Стигнали дотук, ще направим и следващата стъпка, като потърсим по-точно мястото, откъдето са тръгнали древните ни предшественици по пътя си на запад към Северна Месопотамия и Египет. Така се изправяме пред въпроса за древната азиатска родина на българите и дискусията около точното й локализиране. Сведения по темата откриваме в Светото писание - този път в житието на Мойсей, водачът на побягналите от Египет израилтянски племена.

Историята добре познава множество примери за индийско културно влияние в древната Митани – страна, съществувала в периода ХVI-ХIII в.пр.Хр. Тя се е издигнала в мощен политически и културен център на кръстопътя на Двуречието с Хетското царство в Мала Азия и земите на Близкия Изток и Египет. По-горе посочихме появата на имената на индийските Индра, Варуна и Насатя в техния божествен пантеон. Името на възловия в повествованието ни град Харан съвпада с едно от многобройните прозвища на бог Шива. Изказахме предположението, че тази поява на индийски културни заемки на запад е свързана пряко с хиксоското нашествие. Самите хиксоси (йакшас, якшас) откриваме отново в индийска среда, представени в индийската митология като клас полубогове. Историята сочи, че хиксосите не са спрели пътя си в Северна Месопотамия, а са продължили, стигнали са до Египет и дори са го завладели и властвали над него близо век. Ето защо откриваме следи от индийска култура и тук. Свидетелство за това ни предоставят индийските пурани, където се говори за Махадева Кардама’Свара, известен още като Гупте’Свара, заминал за далечната река Кали (Нил), където се скрил в крайречната кал край град Копто (Гупто). Този град се е намирал близо до град Тебес (Тива) и в района му е била известна местност с името Кардамст’хали.

За читателя няма да е трудно да открие в този текст натрупващите се паралели в названията на индийските гупти и египетските копти; между индийското Тебес, отпращащо ни към съседен Тибет и египетското Тива; между Кардама и Кардамоновите планини в Индия и местността Кардамст’хали в района на Коптос и Тива, край Нил.

Още по-очебийни стават тези паралели, имайки пред вид значението на името Кардама – “сътворен от кал”, египетската легенда за произхода на човека от калта на реката Нил и фонетичната близост на Кардама с библейския родоначалник Адам, също произлязъл по Божията воля от кал (глина), както и с неговия индийски аналог Адама. Вече споменахме за помощниците на индийския бог на богатството Кубера – йакшите, появили се в египетските легенди с името йакшас (йаксас), идентифицирани от нас като хиксоси. Ще прибавим, че те имат широка популярност на доброжелателни, силни и външно прекрасни млади хора, потомци на самия Брахма или на неговия син Пуластя, наричани “другите хора” или “чистите хора”. Те пазят градината на Кубера на връх Кайласа в Хималаите, но славата и името им са достигнали далеч по чуждите земи и освен в индийската митология, те присъстват в египетската, също във виетнамската и в корейската митологии.

Към всичко това добавихме наличието на подобни паралели, свидетелстващи за появата по долината на р. Нил на името на азиатските хунори. По-нататък в изложението ще се постараем да посочим и други сходства. Тук ще се спрем на поредица културни паралели между земите на Индия, от една страна, и на Палестина - от друга.

В Библията прави впечатление наличието на повече от 300 на брой еднакви или твърде близки названия на топоними, етноними и имена – родови, семейни, собствени, открити от Х. Керстен във Вехтия завет и в района на Кашмир, един от индийските щати днес. Това са названията Амал и Амал, Асир и Асирия, Атай и Атай, Ваал и Вал, Веера и Вера, Гева и Габба, Гадиил и Гади, Гуни и Гани, Гомер и Гомер, Агур и Агури, Амон и Амону, Амария и Амария, Харан и Харван, Бирша и Биршу, Ароер и Арор, Ветфегор и Бехатпур. “Жителите на Кашмир, - пише авторът, - се различават във всяко отношение от другите племена в Индия. Начинът им на живот, поведението им, моралът, характерът, облеклото, езикът, както и обичаите, традициите и привичките са типично еврейски.”

Общо за евреи и кашмирци е консумацията само на ритуално заклани и обезкръвени животни – древна традиция и за българския бит. И кашмирците, подобно на евреите, не използват при готвене други мазнини, освен олио – обичай, срещан и до днес у българите. Месарските сатъри в Кашмир имали същата полукръгла форма, както у евреите. Същата форма имат и брадвите в съседните райони на Памир и Хиндукуш, откъдето иде и формата на българската буква “Ф” – фрът (брадва). Жените в Кашмир и еврейките носят забрадки, какъвто е обичаят и на българските жени. Общ е обичаят родилките да се къпят едва след 40-тия ден от раждането, което се е спазвало доскоро и у нас. Изобщо числото 40 има особено присъствие в Библията, което се наблюдава и при старите българи. Потопът е продължил 40 дни, Мойсей е водил бегълците от Египет 40 години, преди да уседнат в Обетованата земя. На 40-тия ден българите правят помен на починалия роднина. “Свети четиридесет мъченици” е почитан от българската православна църква празник. Смята се, че еврейските думи за маймуна “коф” и за паун “туки” имат индийски произход.

Както се вижда, аргументите за връзки между израилтяни и кашмирци съвсем не са за пренебрегване. Още по-убедителни стават те, ако ги допълним с известното ни от местните кашмирски предания и топонимията на района, свързани с библейския цар Соломон. Според местните легенди, Кашмир някога е бил посещаван от мъдрия владетел. Известно е, че кашмирците-мюсюлмани наричат Кашмир с името Багх-и-Сулейман - “Градината на Соломон”. Тахт-и-Сулейман - “Тронът на Соломон” е малък храм в района около Сринагар.

За присъствието в Кашмир на Мойсей Обединителя, водач на еврейските племена и пръв пророк на Йехова, говорят названията на няколко местности, известни като муким-и-муса – “мястото на Мойсей”. Една такава местност има в планината Нево (Ваал Неву, Нилтуп). Друга местност със същото име се намира край Аут Вату, окръг Хандвара. В Биждбихара, южно от Сринагар, на брега на реката се намира местност, наречена “Мойсееви бани”, където се открива магическия камък Ка-ка-ваал или Санг-и-Муса – “камъкът на Мойсей”. Втори подобен “камък на Мойсей” – Кохна-и-Муса е името на скалата, където се сливат реките Ихелум и Синдх, северно от Сринагар. Според преданието, тук Мойсей си почивал.

Интересни размисли по темата за присъствието на Мойсей в Кашмир ни предлага Х. Керстен, в търсене на неговия гроб. От Библията е известно, че “дори до днес никой не знае къде е погребан”. По мнението на автора, това обстоятелство е много странно, предвид подробното описание на мястото, където остарелият Мойсей е прекарал последните мигове от живота си. Няма никакво обяснение, нито оправдание, поради каква причина народът на Израел не е устроил подобаващото се достойно погребение на своя водач и го е оставил без гроб. Керстен е особено озадачен от обстоятелството, че в Палестина не се откриват никакви следи от мястото, където Мойсей е починал, а такива има в Кашмир. Според Второзаконие (34:1-7), предчувствайки смъртта си, Мойсей се възкачил на планината Нево, за да хвърли от там последен поглед върху обещаната от Бога и бленувана Обетована земя - там, където “текат реки от мляко и мед”. В текста изрично се посочват пет названия на географски обекти, които биха могли да бъдат достатъчно надежден ориентир при определяне мястото на гроба му. Тези обекти са Моавската равнина, планината Нево, връх Фасга и селищата Ветфегор и Галаат. Разгръщайки картата на Кашмир, авторът намира равнина с името Мову само на пет километра от планината Нево. Връх Фасга днес се нарича Пишнаг. Градчето Ветфегор също е променило името си, първоначално на Бехатпур, накрая на Бандипур. Библейският Галаад е придобил името Хасба или Хасбал. Така според Х. Керстен, Обетованата земя се оказва Кашмир и гробът на Мойсей е тук.

Сега вече наистина не може да се мисли за нещо случайно, когато се говори за културни успоредици между библейските дадености и присъствието на еврейско население в Кашмир. Според Карстен тези паралели свидетелстват, че тъкмо тук трябва да се търсят отведените в робство десет израилеви колена след завладяването на царство Израил от Саргон II (столицата Самария е превзета в 722 г.пр.Хр.). За тяхната съдба историята не знае почти нищо, освен че са били отведени в Асирия. Това според автора е достатъчно основание за хипотезата му.

Особено внимание заслужава мнението на Х. Керстен, че образът на библейския Мойсей е заимстван от този на индийския Рама – легендарен цар от Слънчевата династия в индийската митология. Според индийския епос “Рамаяна”, Рама също е изтъкнат водач на народа си, който е повел и заселил в “обетованата земя” – о-в Цейлон, след като го е завладял със сила. Рама също е велик законодател и ненадминат магьосник-чудотворец, достигнал до бленувания остров по сухоземен мост, след като водата се отдръпнала по време на океанския отлив. А самото завладяване на Цейлон той постига с помощта на огнен дъжд, който изсипал върху местния цар и войските му. Затова е рисуван, подобно на Мойсей, с излизащи от главата му светлинни лъчи. Накрая и двамата герои са обявени от народите си за богоравни, но в същото време си остават смъртни.

Тези съвпадения между образите на Рама и Мойсей дават основание на автора да търси връзка помежду им, като посоката на влияние е от индийския герой към еврейския, изхождайки от времето, когато са живели. Делят ги близо две хилядолетия. Х. Керстен сочи някои явни сходства и в техните учения. Идеята за “световен, невидим, единствен Бог, Творец на всичко, Отец на любовта и добротата, на милостивостта, човечността и верността е съществувала далеч преди това във ведите и нордическите еди”. В този смисъл монотеизмът, приписван като достижение на евреите, съвсем не е тяхно дело, а идея, заимствана от индусите арийци. Същото може да се каже и за основните принципни норми и закони за обществен живот, станали известни в библейската терминология като “Десетте Божи заповеди”. Техният прототип се открива в законодателството на народите от Двуречието, а преди това – в индийските “Ригведа”.

Случайно или не, известен намек за коментираната връзка долавяме в родословието на Мойсей, който по бащина линия води произхода си от коляното на Леви, а майка му - също от левиевото коляно, носи показателното име Иохаведа. Името на прадядо му Леви е твърде близко до това на индийския Лава – единият от синовете на Рама. Името на майка му ни отвежда към две от най-типичните начала в индийското културно-историческо наследство – учението йога и свещените веди.

Кой е Мойсей и какво представлява той за историята на израелския народ е добре известно и ние няма да се спираме подробно на посоченото в Библията. Достатъчно е да цитираме това, което казва Керстен, колкото и лаконично да е то: “Известната ни еврейска история започва оттам, когато еврейските племена под ръководството на Мойсей бягат от Египет, за да се заселят в друга страна, като нов, самостоятелен народ”. Мойсей става пръв пророк на Йахве и основател на неговата религия и в същото време е законодател, религиозен наставник и политически вожд на еврейските племена, фактор при консолидирането им в единен народ, техен водач при бягството им от Египет в търсенето на Обетованата земя.

Докоснали се веднъж до образа на Мойсей, необходимо е да надникнем и в йеховизма като учение, присъщо на библейските израилтяни, наложено от него самия. Защото Бог – Ел-Шадай, богът на Авраам и Йаков, за пръв път открива името си Йехова именно на Мойсей. До тогава никой друг от известните ни израилеви водачи и родоначалници не е налагал на народа си така упорито, цялостно и ревностно волята божия, както това прави Мойсей. Ако искаме да бъдем точни, трябва да кажем, че Мойсей и йеховизмът се появяват тъкмо в края на четиривековното пребиваване на израилтяните в Египет и през четиридесетгодишния период на скитничество в търсене на Обетованата земя. Самото това обстоятелство подсказва къде следва да се търсят корените на йеховизма – най-вече в Египет, но също и сред местните ханаански племена, като родствените мадиамци и кенитите-амаликитци, без да забравяме родната култура от Двуречието, а също и източното влияние на нашествениците хиксоси.

Идеята за безимения Бог, “този, за който не трябва да се говори”, “Нук пу Нук” се среща в Египет далеч преди появата на Мойсей. Пак от тук е заимстван обичаят с обрязването, както и култа към змията, откъдето се предполага, че идва и самото име на жреческото коляно на Леви. То е близко до думата “змия” на иврит, но и до арабското “лаха” – “змия” и напомня за библейското чудовище Левиатан. За отбелязване е, че този чужд за някогашен Ханаан култ е бил наложен тук от заселилите се израилтяни. Да припомним и религиозната реформа на фараона Ехнатон, с която той налага монотеистичния култ към бога на слънцето Атон, от който те биха могли да заимстват идеята за монотеизма. Явно, неслучайно облеклото за богослужение на левитите представлява копие на това, което носят жреците в Хелиополис и Тива, включително и изобразените върху него херувими. Същото може да се каже и относно воала, с който Мойсей закрива лицето си, както и появата на рога върху главата му, в знак на святост. Самото име Мойсей, според мнозина изследователи има египетски, а не израелски произход и днес дори се приема, че той е етнически египтянин.

От друга страна, не бива да забравяме месопотамския произход на израилтянското родословие. От тук е вероятно епизодът със спасеното в кошница новородено, извадено от реката, както гласи легендата за Мойсей, подобно на тази за Саргон I Велики. По наше мнение, за месопотамския произход говори и самото му име. Повечето изследователи извеждат значението на Мойсей от еврейското masah (измъквам, изтеглям) или от коптското mose (дете), свързвайки го с неговото му спасение. Ние сме склонни да видим нещата по различен начин, като свържем името му със староеврейския корен mssh, дал основата на думата мешиах – помазан. Тя води към древната традиция на Драконите, разпространена широко сред най-ранните цивилизации, включително и в Египет, но произлизаща от Месопотамия. Според тази традиция, при възшествието си царете трябвало да бъдат помазвани със свещената благовонна мас на големия тропически гущер Мус-хус (Mus-hus) или Месех (Messeh).

Всичко това убедително разкрива наличието на значително влияние от Египет и Месопотамия при изграждане образа на Мойсей и на разкрилия му се бог Йехова. Обективността налага да признаем, че този образ включва и заемки от местните ханаански племена. Определено място сред тях има племето на мадиамците – потомците на библейския Мадиам, един от синовете на родоначалника Авраам и втората му жена Хетура.

Според Светото писание, още при първоначалното си бягство от Египет Мойсей намира прием тъкмо сред тях и дори се жени за дъщерята на мадиамски свещеник. По-късно, след т.н. изход на израилевия народ от Египет, той води съплеменниците си из мадиамските земи цели 40 години. Пак тук, на планината Ор, Господ му се открива с името Йехова. Не е чудно, че значителна част от божиите черти носят примитивния характер на скитащия бедуински вожд. Той върви пред народа си, ръководи войската му, обитава шатра, а понякога е толкова невъздържан в гнева си, че безмилостно избива стотици свои поданици. Държи на всяко първородено – дете или животинче, грижи се за чистотата на бита и нравите. Поради всичко това някои съвременни изследователи приемат, че първоначално Йехова е бил мадиамски бог на войната и едва по-късно Мойсей го налага като единствен бог на последвалите го израилтяни. За целта той е използвал подкрепата на едноплеменниците си от Левиевото коляно, към което самият той принадлежи, поради което изборът му на жреческо съсловие пада върху тях.

Израилтянският бог Йехова представлява събирателен, компилативен образ, изграден под влиянието на египетски, месопотамски, ханаански и източни духовни представи. Обстоятелството, че името Йехова или Йахве става известно едва по Мойсеево време дава основание да се мисли, че изграждането му като цялостен образ няма да е предхождало неговата епоха. Загадка остава самото му название. Не знаем със сигурност дали то е семитско и въобще израилтянско. Доводите, че като име на израилтянски бог то трябва да е еврейско или свързването му с името на родоначалника Яков намираме за неубедителни. Действително имената Йехова-Йахве и Яков са близки, но това все още не е доказателство за семитския произход на божието име. Познати са и други близки по звучене имена, които не са израилтянски. Например името на фараона-хиксос Якобер, както и споменатите надписи “Яков-хер” върху скарабеите в Египет от хиксоско време. Тези примери недвусмислено ни насочват към хиксоското присъствие и хиксоския културен кръг, включително и към хиксоската именна система. Съпоставяйки политическия статус на двата народа и времето им на поява в историята трябва да признаем, че приоритет имат хиксосите. Налага се изводът, че както хиксосите предхождат израилтяните, така и имената на Йаков и Йехова са заимствани от хиксоската именна система.

Към същия извод ни насочва и самото название на хиксосите. В записа му йаксас, якшас или якши ясно личи коренът ЯК – същият, върху който са изградени имената Яков, Йахве (Йехова), Якобел и Якобер. Така в името на Мойсеевия господ Йехова (Йахве) съзираме това на древния културен и обожествен източен народ. Тази на пръв поглед странна хипотеза звучи логично в контекста на казаното за индийското културно влияние в Предна Азия, Близкия Изток и Египет, като резултат от хиксоското нашествие тук.

В образа на библейския Мойсей, в учението му и в името на наложения от него бог Йехова (Йахве) – обединител на синовете израилеви, както и в името на родоначалника Йаков сме склонни да виждаме влиянието на Изтока и по-точно на индийските веди. Главен носител на това влияние откриваме в лицето на хиксосите-йакши-якса.

Както казахме, в общата вълна на нашествениците попадаме на племе с името балхарис. То кореспондира с името на балхите от Средна Азия, с тамошните Балх и Балхара, с които днес все повече изследователи свързват българското присъствие в древността. Но хронологичната връзка налага извеждането на преден план на болхиките-бахлики от Тарим и Кашмир, известни на историята още от III-II хил.пр.Хр., а не болхите-балхари от БАЛХ.

Във вълната на хиксоското нашествие откриваме следи и от хунското име и присъствие, като появата на хунобългарския календар и календарна система, именната система и календарни прозвища сред властващите фараони от няколко династии. Затова ще потърсим и други аргументи, с помощта на които да придобием по-пълна представа за събитията, разиграли се тук през ХVIII-ХVII в.пр.Хр. и евентуалното българско участие в тях. При ограничените исторически свидетелства, съществува единствено косвен път, като проследим дали маршрутът на нашествието минава през земи, за които се предполага, че някога са били обитавани от дедите ни. Надяваме се такова проучване да бъде полезно не само за нашето изследване.

Няма да се спираме подробно на основните тези за етническия произход на българите. Значителна част от тях сочат азиатските корени в българското родоначалие. Най-популярна понастоящем е тезата на П. Добрев относно принадлежността на българите към източноирански, припамирски етнокултурен кръг. Трябва да признаем заслугите на автора в тази посока и разкритията му, изградени върху сериозни исторически, етнографски и езикови аргументи. Можем само да съжаляваме, че като абсолютизира тезата си, той я противопоставя остро на възгледите на Д. Съсълов и неговите съмишленици, за които прародината на българите е отвъд Памир – в Таримската котловина. По-точно, става дума за цялото полузатворено пространство между Тян-Шан и Кунлун, Тибет и Хималаите, както и за присъствието на българите в хунската държава на Мотун и Атила, особено за връзките им с хуните. В този контекст е особено любопитно, докъде ще ни доведе собственото ни проучване, изградено върху маршрута на хиксосите-нашественици.

По-горе посочихме примери, които ни отвеждат към българския етноним в най-крайната, западната част от хиксоската вълна. Тръгвайки от Северна Месопотамия през Близкия Изток към Египет, изредихме названията на племето балхарис и река Балих (Белих), на селището Билха в Палестина и на езерото Балах в Синай. Наред с тях ще припомним имената на библейските герои Билган и Билхан, Вилга и Вилгай, на Пилха и Савската царица Балкис. Интересно, докъде би ни отвела веригата от подобни имена, само че в обратната на хиксоското придвижване посока. Преди да сме потърсили отговора на този въпрос, ще разгледаме накратко аргументите на двамата изтъкнати изследователи.

В книгата си “История на българската държавност” Петър Добрев започва да гради тезата си, обръщайки се към “Анонимния латински хронограф” (354 г.). В единия от двата известни на науката преписа списъкът на Симовите потомци-родоначалници завършва с паметната за нас отметка “Ziezi ex quo vulgares” (Зиези, от който са българите). Безспорно, това е една от най-ранните срещи с българския етноним в европейската история. Като подлага списъка на анализ, авторът установява определена зависимост в последователността на изброените семитски народи и тяхното географско местоположение, подредени в посока от запад на изток. Имайки предвид последното място на българите в списъка, той ги локализира източно от бактрийците, в Средна Азия – в района на Припамирието.

На второ място г-н Добрев се позовава на историята на Агатий Миринейски, който представя българските племена кутригури, утигури, ултизури и вуругунди като преселили се в Източна Европа от района на планината Имай в Азия, идентифицирана от него с Памир и Хиндукуш. Пак тук, при Имеон, помества българите и арменската география “Ашхарацуйц” (VII в.), наричайки ги с името БУЛХИ. От хрониката на Теофилакт Симоката научаваме за Бакат – града на оногурите в Сугдайна, т.е. в Согдиана, в близост до съвременна Бухара.

Изследвайки старите арабски хроники, П. Добрев стига до извода, че някога в Средна Азия са съществували две области, където се открива българското име. Първата област се е намирала по течението на р. Зеравшан в днешен Таджикистан и е представена от Ибн-ал Асир (1024 г.) с името БУЛГАР, а от Ибн-Хадкал (Х в.) като БУРГАР. Тук са открити монети от III-IV в. с надписа “БЛГАР”, освен това и до днес средното течение на р. Зеравшан носи името ПАЛГАР или ФАЛГАР – видоизменен вариант на българския етноним. Втората област представлява планински терен на запад от Таджех (Таджикистан) и областта Булгар и била наречена БАЛХАРА. Тя съвпадала със столичната област на древна Бактрия – величествения Балх.

В подкрепа на тезата си П.Добрев привежда и съобщението на Ал-Бируни (Х в.), според когото най-почетното звание на индийските царе била титлата Балхара, поради произхода на някои индийски династии от областта Балхара (Балх). Подобна е ситуацията и с последната иранска династия – на Пахлавите. Интересна подкрепа на тезата си сочи авторът в индийските пурани, в които има твърдение, че династията на индийските Кардамити води произхода си от древен Балх. Многобройни са свидетелствата в “Махабхарата” за народа с името БАЛХИКА или БОЛХИКА, в чието име той допуска българското присъствие. Отново с Балх-Балхара идентифицира П. Добрев и страната БОЛО от китайските летописи, а присъствието ни в индийската история открива в името на БУЛИНГИТЕ, срещу които обединителят Ашока води най-кръвопролитните си боеве.

Особено ценно свидетелство г-н Добрев вижда в съобщението на Михаил Сирийски за тримата братя от Вътрешна Скития, които превели народа си от клисурите на Имеон до р. Дон за 65 дни. Тук братята се разделили и единият от тях, с името Болгорос (Булгариос), се заселил на запад, по Долен Дунав. По неговото име и народът му бил наречен БОЛГАРИ или БЪЛГАРИ. Останалите двама братя поели на изток и заселили Долна Волга, а техните народи носели името ПУГУРИ.

Не по-малко стойностен е един друг аргумент, посочен от П. Добрев, този път от келтската история. Става дума за народа БОЛГ, появил се на Британските острови около III в.пр.Хр. Келтските легенди разказват, че той дошъл от изток, от земите на древна Парфия или Бактрия. В лицето на този народ БОЛГ, както и на БЕЛГИТЕ отсам Ла Манша, П. Добрев вижда клон от многобройния, разпръснал се по света български род.

Обобщавайки всички тези свидетелства, П. Добрев стига до важното за историята ни заключение, че най-ранната родина на българите е областта на Памир и Хиндукуш, наречена Балхара, по името на главния град Балх. Тя е съществувала още през далечния V в.пр.Хр. Според г-н Добрев, с това въпросът за българската прародина е решен веднъж за винаги. Дали обаче е така?

Излишно е да казваме, колко ценни са всичките събрани от него свидетелства за историята ни, пръснати в латински, византийски, индийски, арабски, арменски, сирийски, келтски летописи. Можем само да съжаляваме, че П. Добрев остава чужд за китайските извори, въпреки работите на такива китаеведи като Де Гроот и Н. Бичурин и най-вече на Д. Съсълов, още от първата половина на ХХ в. Обясняваме си това с категоричното му отхвърляне на всякакви възможни връзки между българи и хуни в древността. Това е насила наложена у нас теза от панславистката доктрина след 1944 г., която цели заличаване на истинските корени на българския произход и култура, фалшифициране на българската история. Трудно е да преценим мотивите за позицията на г-н Добрев, изразена в книгата му “Сказание за Атиловите хуни”.

Да се запознаем сега с тезата на Д. Съсълов по въпроса за прародината на българите в неговия капитален труд “Пътят на България”. Позовавайки се на изследванията на холандския изследовател на китайската история Де Гроот, авторът пространно ни запознава с хунското присъствие в Централна Азия, с хунската история, култура, политически живот, бит. Акцентът пада върху възхода на хунската държава при Мотун и последвалите събития през следващите няколко века. След това той пристъпва към издирване на следите от българско участие в състава на империята и ги открива във водещото западната орда племе ПО-ЛЕ (ПО-ЛИ). За пръв път това племе се появява в китайските летописи по повод китайското нападение срещу западното крило на хунската държава през 127 г.пр.Хр.

За втори път българското име става обект на коментари във връзка със събитията около разпадането на хунската империя на източна и на западна част и неуспешния опит на Цит-Ки да създаде нова хунска държава, който завършва с гибелта на вожда около 40 г.пр.Хр. Мястото, където се е разиграла кървавата фатална схватка и до днес носи отпечатъка на българското участие – нарича се Болганди (Болгарди) курган, т.е. Българското гробище.

Освен в споменатите събития, Д. Съсълов прави опити да разчете българския етноним и в названията на редица географски обекти от района на Централна Азия. Повод за това той намира в особеностите на китайското йероглифно писмо и по-точно в многозначното разчитане на един йероглиф. Така например, възможно е името по-ле да бъде записвано и като Бу-джун. Същото Бу като в Бу-джун откриваме и в записа Бу-луй, разчетено от Де Гроот още като Булур, Болор, стигайки до формата Бол-хор. По-ле би могло до се запише и като Бор – твърди Д. Съсълов, откъдето ез. По-ле от летописите може да се отъждестви с известното ни ез. Баркул (Боркул). Той привлича вниманието и върху названието на вливащата се в езерото река – По-ли-хо(у). Южно от ез. Боркул авторът открива голяма планинска верига Боркул даг с най-висок връх Боркул и проход Боркул дабан.

Ето и някои други топоними, свързани с названието Пе-ле от този район. Западно от Бор-кул е ез. Баграш-кул. Следват планинската верига Борокхатан даг и селището Бугур, а още по на запад, към Аксу, се намира споменатият Болганди курган. Северно от Боркул тече р. Булгун – приток на р. Урунгу, пресичаща почти през средата Алтай. Северно от р. Или и гр. Куча се простира планинската верига Борохоро, а самата р. Или се влива в ез. Балхаш. На северозапад р. Боротола се влива в ез. Еби-нор, записвано още като Бу-ър-ха-ци, т.е. Българско езеро. Същото име - “Българско езеро” е носело и езерото Лобнор. То се свързва с Баграшкул посредством река, носеща днес познатото за българската реч название – Кончедаря, т.е. Конска река. Приложената справка на топоними, свързани с българското име бихме могли да допълним с някои примери от съвременната карта на района. Североизточно и северозападно от ез. Баграшкул се издигат съответно хребетите Борто-Ула и Боро-хотан. На север от Борто-Ула, в източната част на Тян-Шан започват най-западните покрайнини на “Пясъчното море” - Гоби, наричани днес Бортен-Гоби. А монголското име на р. Урунгу и днес е Булган-гол.

Не по-маловажно според Д. Съсълов е появата на българското име на запад, в европейските хроники от това време. В достигналото до нас съобщение на Мар Абаса, благодарение историята на Мойсей Хоренски, се говори за “смут в земята на българите” в Кавказ и за изселването на част от тези българи, наречени с името “вх’ндур-булгар” на арменска територия. Тази земя в Кавказката планина, наречена в съобщението “българска”, е била заселена от българско население според Д. Съсълов още през III-II в.пр.Хр. А това е било възможно единствено по времето на Мотун.

Това е, в най-общи линии, мнението на Д. Съсълов относно българското присъствие в Централна Азия. Българите са обитавали района още преди времето на хунското могъщество, но името им се среща за пръв път в китайските хроники през II в.пр.Хр. като ПО-ЛЕ или в други езикови варианти. Те са били едно от водещите племена в империята и са оглавявали нейното западно крило (орда). От тук и дълбоките следи, което името им е оставило върху географската карта на района. Ако хвърлим един общ поглед върху изброените топоними, ще установим, че те са разположени в едно сравнително добре маркирано пространство. То обхваща източната половина на Тян-Шан и съседните прилежащи територии, северните части на Тарим и югоизточна Джунгария. За по-ранни периоди Д. Съсълов не пише, още по-малко за библейска древност.

Да се опитаме сега накратко да съпоставим тези две най-популярни хипотези относно българската прародина в Азия. Първото нещо, което прави впечатление, е различието в локализацията й. Памир и Тян-Шан с Тарим са безспорно отделни области. От друга страна, двете хипотези се различават и по обхвата на историческите периоди, които разглеждат. П. Добрев припознава българското присъствие в района още от II хил.пр.Хр. – епохата, намерила отражение в “Махабхарата” и индийските пурани.

Що се отнася до Д. Съсълов, той обсъжда един период след III в.пр.Хр. Достатъчни ли са тези различия, за да твърдим, че двете хипотези са несъвместими и взаимно отричащи се? Според нас отговорът е отрицателен. Вгледаме ли се върху географската карта, без затруднение ще установим, че Тарим и Памир са разделени само от един планински хребет – най-западната част на величествения Кунлун. По данни на П. Добрев, на изток от Памир през ХIХ в. е отбелязан проход с името БУЛГАР. Пак тук, по същото време е записан хребет, наричан БУЛАР. Не подсказват ли тези топоними връзката между двата района, определяни за прародина на българите? Можем да се запитаме, коя е планината Имеон (Имай) от изворите, сочена за крепост на българите в древността? Дали тя отговаря на твърденията на г-н Добрев, че става въпрос за Памир или Памир с Хиндукуш? А може би Имеон е целият планински масив, включващ и Тян-Шан, и западните части на Хималаите, както твърди Д. Димитров. Въобще, можем ли да смятаме, че тази легендарна планина е еднозначно определена, след като и нашите Балкани някога са носили името Аймон, т.е. Имеон.

Повдигнатите тук въпроси показват, че планината Имеон едва ли е най-надеждният ориентир за точното определяне на азиатската ни прародина. Това съвсем не означава, че трябва да се отказваме от него. Просто не бива да гледаме догматично на нещата. Според нас, предложената от Д. Димитров интерпретация за Имеон е по-правдоподобна и приемлива от тази на П. Добрев. Когато става дума за Имеон, би трябвало да имаме предвид по-широкото тълкуване на топонима.

Проблемът с българската прародина се задълбочава, като включим редом с пространствения показател и хронологичния. Придържайки се към версията на П. Добрев, би следвало да очакваме, че през всичките хилядолетия българите не са напускали своята Балхара. Ако проследим движението на името им по света, то обяснението е в техните частични миграции от района. Действително ли обаче балхиките от индийските пурани са идентични с древните жители на Бактрия и Балх-Балхара? За коя Балхара пишат Ал-Бируни и Ал-Масуди през Х в. и идентична ли е тя с Балхара-Балх на Димашки и още повече с Боло от китайските хроники? Може ли да се постави знак на равенство между индийските балхики и арменските булхи? Ако Балхара се е намирала в Памир, как да си представим древните “бойци на колесници” балхите, препускащи в разгърнат строй по теснините на величествената планина срещу настъпващите войски на завоевателя Ашока. Не внася ли смут в представите ни арабският географ Якут ал-Руми (ХIII в.), включвайки в една географска зона топоними като Болор, Бурджан и Балих, всичките свързани с българското име?

Сериозен принос в изясняването на тези въпроси представлява изследването на П. Голийски. Проучвайки стари географски карти, той стига до заключението, че до II в.пр.Хр. българското име не се е срещало на територията на Средна Азия, а се е появило в периода II в.пр.Хр. – II в.сл.Хр. Затова по-късните арабски летописци го познават добре. То обаче се оказва по едно и също време на няколко места в района на Средна Азия и в близост до нея. Така например, страната Болор (Булур) в географския трактат “Мужам ал Булдан” е разположена около 500 км източно от Балх-Балхара, в областта на Хиндукуш и Каракорум, заградена на запад от Тибет, на юг от Кашмир и на север от Памир. Между Болор и Балх е поставена страната Бурджан, чието наименование води произхода си от арабското “бурджан” – българин. И така, само в един труд от ХIII в. се откриват три топонима, които изследователите свързват с българския етноним. За четвърти топоним Булгар (Бургар) говорят Ибн-Хаукал и Ибн ал-Асир - източно от Балх. Тези данни не са достатъчни, за да посочим кой от тези топоними отговаря на народа БАЛХИКА или БОЛХИКА от индийските пурани.

Развивайки изследването си, П. Голийски се спира на индийския епос “Махабхарата”, като разглежда родословието на индийските царе, започвайки от първия известен цар на индо-арийците – Пуру-рава Аила, по времето на който арийците нахлуват в Индия. За отбелязване е изходната точка на тази миграция - легендарната страна Бахли. По мнението на П. Добрев, тази страна е идентична с познатата ни вече Балх-Балхара в Средна Азия. Други съвременни изследователи отхвърлят това твърдение. Интерес предизвиква името на дванайстия владетел от царския списък – БАЛХИКА Пратипийа, който се оказва от “расата” на Кауравите, т.е. от народа на цар Куру. Петнайстият владетел от същия списък е цар Парикшит, живял преди описаната в “Махабхарата” Велика война и това ни позволява да придобием известна представа за епохата, когато се разиграват тези събития - около 1400 г.пр.Хр.

Десетина от народите, сред които Балхика, Куру, Мадра и Гандхара са представени като живеещи северно от Хималаите и това дава основание на П. Голийски да твърди, че всички те са обитавали Тарим. Самата Балхика обаче е съществувала като страна още преди появата на арийците на историческата сцена. Основно тя се е разполагала на територията на Таримската котловина, но наред с тази Балхика тук в продължение на хилядолетия е съществувала и страната Болор-Балхика в Кашмир, като “преден пост на обитаващия Таримския басейн по-голям народ, носещ същото име”. Именно за тази страна Балхика и нейния народ става дума в “Махабхарата”, като се смята, че тя е съществувала още през първата половина на II хил.пр.Хр. Ето как П. Голийски обрисува цялата картина: “Най-вероятно там, където днес се простират пясъците на пустинята Такламакан в Таримския басейн, са били изконните български земи – отвъд Хималайската страна Балхика, засвидетелствана във ведическите традиции и тя е имала разклонения чак до Хиндукуш и Каракорум (страната Болор-Балхика). С образуването на пустинята Такламакан тамошното население е започнало да се изтегля на север към по-късните Уч-Турфан, Аксу, Куча, Бугур и на юг към Полур в близост до Хотан, създаден през III в.пр.Хр. от китайски заселници и индийски колонисти, изпратени от цар Ашока, които е трябвало да воюват с народ БОЛХИ и БОЛИНГИ. Засушаването предизвикало разкъсването на древния монолитен етнос и довело до образуването на множество държавици – Бугур, Балука (Бхарука, Балуцзя), Бо (Куча), Полур и Болор, което в немалка степен предопределило развоя на събитията, случили се след началото на II в.пр.Хр.” Вероятно в рамките на този миграционен процес, предизвикан от настъпващото природно бедствие и обезлюдяването на Тарим, са възникнали и по-късните разселвания на запад, към Памир и Хиндукуш. За тях говорят арабските летописци, които цитира П. Добрев. Като причина за тези процеси не можем да изключим и събитията около обединителния поход на Ашока (269-232 г.пр.Хр.).

Отдавайки дължимото на П.Голийски, трябва да отбележим, че сведения за друга, по-древна източна Балхара на територията на Индия намираме и в работите на К.Каменов. Съществуването на тази “Втора БО-ЛО” от китайските летописи се потвърждава и от индийските и арабските хроники. Тук тя е наречена съответно Балхария или Балхара, чиято столица Ал-Масуди нарича Манкир. Според К.Каменов тя е свързана с преселението на Ила - синът на цар Кардама Прайпати в Северна Индия, станало около III в.пр.Хр. От тук индийската царска династия приела името Кардамити и почетната титла Балхара. Може би пак за същата държава говори и Хотанския летопис, наричайки я с името Балхака или Балака, като я локализира на територията на Северна Индия, източно от Бактрия-Балхара.

Няма да сме изчерпали темата с българското присъствие на п-ов Индостан, ако не допълним и казаното от Д.Димитров. Той отъждествява съвременния индийски народ БХИЛ, наречен още “Лъконосците”, с българите на Зиези - “народа на Бан” (Лъконосците), дошъл тук от Северна Месопотамия заедно с хухунорите и народа хайхия. Днес този народ БХИЛ обитава земите, затворени между 20-тия и 25-тия паралел с.ш. и 73-тия и 76-тия меридиан и.д. Тук откриваме топоними, напомнящи българското име: Тар Палкар (Балгар), Багхилкан, Балалат, Бахалпур, Бхилвара, Булсар и пр. “Някога тези земи са влизали в древната империя Магадха (първоначално Балгадха), управлявана от династията БАЛГХАРА”.

Древните индийски и китайски текстове ни помагат да открием азиатската прародина на българите в Тарим, но и в Северна Индия в една отдалечена епоха, на границата между III и II хил.пр.Хр. Значително по-късно, точно на същото място в Тарим ги описва и Д. Съсълов, ползвайки разчетените от Де Гроот китайски летописи. Още по-късно, след близо две хилядолетия, при настъплението на монголците към Болор и Бадахшан (ХVII в.) българското име отново се появява тук в названието на племето БУЛГАЧИ. Пак тук е посочена и страната БЕЛГИАНА, описана от А.Лизлов през ХVII в. Нейното име личи на географски карти на света с автори Маркатор и Хондиус и на П. Кери, издадени през ХVІІ в. в Амстердам. Това свидетелства, че в района на Тарим българското име е просъществувало близо четири хилядолетия.

Освен в Тарим, българското име намираме в района на Кашмир - страната Болор-Балхика на цар Балхика Пратипийа. Арабските хронисти пишат за Балхара в Пенджаб. Появява се значително по-късно и в Средна Азия – Балхара (Балх). Според нас не е изключено това да е станало още с появата на Бактрия, записвана така от гръцкия историк Ктесий през VI в.пр.Хр., а може би още по времето на хиксоското нашествие. Не това е най-важното в случая. За далеч по-ценно в работата на П. Голийски намираме определянето на Тарим като прародина на българите в Азия и цялостното изясняване на въпроса за присъствието им в тази част на света. Както се убедихме, тук те не са обитавали само един район. Можем да ги открием и в Тарим, и в Кашмир, и в Пенджаб, и в Памир, а вероятно и в Джунгария. Следи от присъствието им на тези места се намират в летописите на съседните им народи - съответно китайци, индийци и араби.

В този смисъл с работата си г-н Голийски примирява, съвместява и обобщава изследванията на Д. Съсълов и П. Добрев, което намираме за особено важно за българската историография.

Като имаме предвид многобройните свидетелства за българско присъствие в района около Тибет, логично е да потърсим следи от него и в самия Тибет. Неговата история започва със заселването тук на тибетците – кяни (цяни) през VI-V в.пр.Хр. Те идват от района на Кукунор и се смесват с местното автохтонно население, заемайки територия от горен Хуан-хъ в Тибет на запад до Памир, в подножието на Кунлун. В средата на VII в. е създадена Тибетската империя, която след около два века се разпада на многобройни феодални княжества. С разпространението на будизма започва създаването на множество будистки секти, някои от които успяват да създадат теократични държави. В края на ХIV в. възниква сектата Гелуг-ба. Нейният глава носи титлата “далай-лама”, а вторият по старшинство в йерархията – “панчен-лама”. През ХVII в. Гелуг-ба налагат влиянието и властта си над цял Тибет, до окупацията му от комунистически Китай. В тази кратка справка вниманието ни е привлечено от названието на сектата, което свързваме с българския етноним, предвид възможната трансформация на началния звук Г в Б. Тя се наблюдава в тибетските речници, където името на древния Вавилон (Бабилон) е записвано като Гялаг-Ома и сходството между Гялаг и Гелуг е видимо. Този пример показва, че в тибетския език индоевропейското Б и семитското В преминава в Г. Така Гелуг-ба е възможно да идва от Белуг-ба, което свързваме с името на белуджите и Белуджистан по долината на р. Инд.

В езика на волжките българи наставката “ба” срещаме в названието Дуло-ба, което се превежда като “конните Дуло”. Ако се доверим на това тълкуване, можем да преведем Гелуг-ба като “конните Гелуг” или “конните българи” и в названието на сектата да посочим търсената следа от българско присъствие в Тибет. Гумилев определя кяните като “конните тибетци”.

Внимание заслужава и титлата “далай-лама”, където лама означава будистки жрец, свещеник. Определението “далай” се превежда като “великия” и напомня по звучене на българската династия Дуло, чието име срещаме в Централна Азия под най-различни форми – р. Дулосу (днешната р. Тола), р. Талас, ез. Далай-нор и др. Към същото име ни насочва и названието на звяра-людоед от тибетската митология ТУЛОУ.

Приключваме темата с коментар на името Кукунор - една област, която обхваща планински хребет, равнина и езеро в периферията на Тибет, откъдето са дошли кяните. Това име напомня за хухунорите от Двуречието, идентифицирани от Л. Уейдъл като хуни и станали достояние на българската историография чрез работите на Д. Димитров. Как да си обясним явното противоречие, че толкова много чужди народи говорят за българско присъствие в Средна Азия, а самите българи днес нищо не знаем за това. Възможно ли е нищо да не е останало в устната и писмената памет на народа ни, създал една от най-ранните държави в Европа, тъй че да ни се налага да преоткриваме собствената си история. Вярно е, че цялата книжнина от царската и патриаршеската библиотеки в Търновград е била унищожена и разпиляна малко преди Освобождението. Една част е била изгорена от гръцкия владика Иларион Критски, значителна част е разпродадена. Днес е известна една единствена книга от това безценно богатство – Синодикът на цар Борил. Но следи от знанието в тази книжнина са се запазили в работите на възрожденските ни самоуки летописци като отец Паисий Хилендарски, Спиридон йеросхимонах, поп Йовчо от Трявна и др. Ще се опитаме, обобщавайки казаното от тях, да потърсим аргументи по обсъждания въпрос.

Да започнем с казаното за Фир Болг и княз Балгер. Проучванията на Л. Лойд показват, че известното от келтската митология за народа (фир) Болг не е нещо случайно. През VI-III в.пр.Хр. в състава на мигриралите на Британските острови келтски народи е имало и такъв с името БОЛГ. Според една от легендите, тези болги идвали от Парфия, а според други – от гръцките земи в Средна Азия, т.е. от т.н. Гръко-Бактрийско царство, известната ни Балх-Балхара. Заедно с името на болгите в състава на т.н. “бретонска миграция” на келтите откриваме и това на кимврите-кимбри.

По данни на проф. Фрицлер, Авентин от манастира Мелк (Бавария) в хрониките си свидетелства, че управляващият баварски род Балгер идва от изток и в земите северно от Индия бил известен още от времето на мидийския цар Астиаг и персийския Кир Велики (VI в.пр.Хр.). През II в.пр.Хр. те се придвижили на запад и първоначално уседнали в източна Армения, а след това достигнали Бавария. Тук се установили и участвали при формирането на баварската народност, като имали първостепенна роля на катализатор и организатор на този процес.

И така, според келтските легенди и баварските църковни хроники, още преди новата ера народът Болг, а след него и народът на княз Балгер заселват Британските острови и Бавария, идвайки от земите на Парфия, Бактрия и (или) Северна Индия. Да се обърнем сега към възрожденските източници и да проверим, съществуват ли там данни относно преселението на народа БОЛГ от Средна Азия. Оказва се, че според историята на отец Спиридон, излязла из под перото му само 30 години след тази на Паисий Хилендарски (1792 г.), българите водят произхода си по името на техния цар Болг – син на цар Колад и брат на Брем. Толкова горделив и честолюбив бил този цар Колад, че щом се родил Болг, вдигнал тържества из цялата страна, като накарал хората да пеят в чест на рожденика специална песен: ”Болг се роди, Коладе, тази вечер, Коладе”. Това ни отпраща към популярната българска коледарска песен, където имената на Болг и Колад са заменени с Бог и Дядо Коледа. Тази връзка между легендарните български царе и древния езически празник ни отпраща към страната на Дядо Коледа – Каледония, днешна Шотландия и към келтската история и митология. Там, където открихме следите на ирландските болги и на празника Баулхин. Където срещаме имената на Колад и Болг отново свързани, този път в названието КОЛАДБОЛГ на вълшебния меч на ирландския герой Фергус. Всички тези данни за нас са особено ценни, защото те разкриват неизвестни досега връзки между българите и ирландските болги. Това ни дава основание да мислим, че писаното от отец Спиридон представлява отглас от посоченото по-горе за Фир Болг.

Дълги години историята на Спиридон йеросхимонах е била игнорирана от официалната българска историография, особено в годините на тоталитаризма. Днес, особено в контекста на публикациите върху келтската история, свидетелствата на отец Спиридон придобиват истинското си значение. При това неговата история не е единственият български източник, в който откриваме имената на българския родоначалник Болг и неговия брат Брем. Болг като патроним на българите намираме и в “Зографска история”, станала достояние на науката ни благодарение издирваческите усилия на Г.С.Раковски.

Имената на Колад, записан като Коледа и Болг, отново едно до друго откриваме в списъка “Имена на славянските князе” в “Летопис и родословие” на Йовчо Попниколов. Това е трети възрожденски източник, където се коментира легендарния родоначалник на българите. Следователно, нашите възрожденски летописци са разполагали с някакви неизвестни днес източници на информация, че българите носят името си от легендарния цар Болг, синът на Колад (Коледа). Това обстоятелство съвсем не е единственото в подкрепа на тезата ни, че изчезналата българска книжнина е разполагала със знания за азиатската прародина на дедите ни. Че тази прародина се е намирала в района на Северна Индия или съседна Бактрия, писмени свидетелства ни предоставят и неуморният Раковски и хаджи Йордан Джинот от Велес (ХIХ в.). Ето какво казва по въпроса Фани Попова-Мутафова в статията си “Булгардаг”, посветена на българската княгиня Катерина – владетелката на оная част от Антитавърската планина над Мерсианския залив, носила доскоро името Булгардаг: “И както Раковски смята, че българите са дошли от Индия, а Джинот твърди, че кимерийците или келтоскитите дошли от някакъв далечен град “що бил у Персия и разсипан кой знае кога”, а това било Болг, столицата на Бактрия и дали името му на народа, който водели…” Следва само да допълним, че по мнението на хаджи Йордан Джинот, българите водят произхода си от същите тези кимерийци-келтоскити и заселили Тракия и Македония по времето на Птоломей, в 280 г.пр.Хр., основавайки в Розовата долина селищата Туле (Тулево) и Крън.

След като до Фир Болг и Балгер от келтската история поставихме името на българския Болг, установяваме, че всички те тръгват по пътя си на запад към Европа все от едно и също място – от района на Персия, Бактрия и Северна Индия. Ще добавим и настанилия се дълбоко в съзнанието на волжките българи мит, според който българите водят началото си от Александър Велики, наричан от тях Аламир, а в арабско-мюсюлманската традиция – Искандер. Връщайки се отново към “Историята” на Спиридон йеросхимонах, научаваме за битката между войските на българския цар Перун и Александър Македонски, довела до завладяването на България, записана тук като Илирик. “Зографска история” също пише за победата на Александър над българите. Тук те са идентифицирани не с илирите, а с кимерите и са разположени извън Балканите, по Северното Черноморие, чак до р. Волга. За среща на българите с войските на великия завоевател научаваме и от Краткото житие на Св. Климент Охридски, във вметка на Димитри Хометиан. Там става дума за изселените българи от района на Бурса – Фригия в Мала Азия, на изток към Северния океан и Мъртво море, идентифицирани от Д. Табаков с ез. Урмия и Каспийско море.

При опита си да обобщим казаното до тук, ние се изправяме пред една твърде разпокъсана и противоречива картина. Българите са свързвани в трите източника ту с илири, ту с кимери или фриги. Те са поместени веднъж на Балканите, втори път – северно от Черно море, на изток до Волга, а трети път – в Мала Азия. Преповтаря се единствено мотивът, че са били победени и завладени от войските на Александър Велики. Присъствието му в митологията на волжките ни братя носи характера на популярна легенда, която въпреки привидната си правдоподобност ни изправя пред редица противоречия. Именно те бяха един от основните аргументи за неоправданото отхвърляне на автентичността на епоса “Сказание за дъщерята на хана”, където е разказана тази легенда. Интересно защо не се гледа по същия начин и на “Искендер наме” на големия Низами Гянджеви, след като същата легенда намираме и там.

За нас особен интерес представлява причината за дълбочината на корените и устойчивостта на тази легенда в народната памет, въпреки нейната неправдоподобност. По наше мнение, това се дължи на дълбоките следи, които Александър Македонски е оставил на територията на древна Бактрия и големият поврат, извършен в самия него и цялата му политика. Повече от две години остава той в Бактрия. И не само се жени за бактрийска принцеса, но оженва цялата си армия за местни момичета. Тук той за първи път заменя аргументите на силата с тези на разума, търси помощта на дипломацията в завоевателната си политика. Той избира Бактрия за своя втора родина, може би заради легендата, че тук е бил отседнал неговият митичен баща – Бакх-Дионис.

Така или иначе, Бактрия е тясно свързана с живота и делото на великия завоевател, както и името на Балх и българите-балхари. Това вероятно е условието, което свързва в едно името на Александър с това на местните балхи. Така можем да си обясним причината за възникването на легендата и нейната устойчивост, въпреки съпътстващите я неясноти и противоречия. Името на Александър Велики може би още приживе се е превърнало в синоним на самата Бактрия и нейното население, влязло е в митологията му, разпространило се е по време на миграциите и така е стигнало до нас. В това разпространение ние виждаме сериозен аргумент в подкрепа на тезата за българската прародина в Азия.

Накрая, същата връзка между Александър Македонски, Бактрия и старите българи долавяме в името на земята, откъдето те идват в Европа, която Паисий е записал като Скандавия, а в Зографската история се говори за Скандинавия. Загадката “Скандавия” изчезва, когато я свържем с Бактрия, станала втора родина на Александър и практиката да се именуват с неговото име десетки завоювани градове и новоизградени военизирани селища. Съществува мнение, че в необятната му империя е имало повече от 70 Александрии. Защо тогава Бактрия да не е носила неговото име? На арабски език Александър е Искандер, а на индийски – Сканда. В индийската митология той е представен като предводител на армията на боговете с името Сканда. Вече писахме, че според нас Скандавия (Скандинавия) е другото име на Бактрия и появата му в Паисиевата и в Зографската истории като прародина на българите не е нещо измислено.

Обобщавайки сведенията за произхода на българите и страната, от която те са тръгнали към Европа, можем да кажем, че това е районът на Бактрия и (или) Северна Индия. От там те разнасят името си Фир БОЛГ, БАЛГЕР, БОЛГ из различните части на европейския континент. Липсва яснота по въпроса, кога е станало това.събитие. Хаджи Йордан Джинот сочи времето на Птоломей (280 г.пр.Хр.) и тази датировка съответства на съвременните данни от историята за бретонската миграция на келтите през Ла Манша и за нашествието им на Балканите. За отбелязване е, че по данни от келтската митология, тази миграция се свързва с деня на празника БАУЛХИНИ, т.е. БЪЛГИНИ. По неведома логика българската възрожденска литература свързва миграцията с името на Александър Велики. Не знаем доколко нашествието на неговите войски в Предна Азия и Бактрия до долината на р. Инд има нещо общо с последвалата миграция на келтоскитите, включително и на българите на запад, към Европа. Тези събития са разделени във времето от няколко десетилетия, но това не изключва връзката между тях. Във всеки случай, Средна Азия и Индия по това време са представлявали “врящ котел”, защото след завоевателния поход на Александър Велики и наскоро след изселническата вълна на келтоскитите от региона идва времето на Ашока (268-232 г.пр.Хр.) и кървавото обединение на цяла Индия.

Като заключение ще трябва да признаем, че самоуките ни възрожденски летописци са познавали българската история и са знаели за далечната ни прародина в Азия, вероятно ползвайки стари манастирски хроники и други извори от изчезналата българска книжнина. И не само това. Погледнете монашеското име на Паисий. Това не е черковно име и не се среща често сред манастирското братство. То обаче напомня названието на една от най-ранните индийски азбучни писмености – ПАИСАЧИ, произлязла от хиксоското писмо. Напомня и за демоните ПИШАЧИ от индийската митология. Случайно ли е това съвпадение? Едва ли. Както и названието на Хилендарския манастир, което ни отпраща към кавказките ХАЙЛАНДУРИ – арменското наименование на българите-оногури.

Жалкото е, че ние днес нищо не знаем, въпреки това, което те са ни оставили. След всичко казано до тук, намираме споровете по въпроса, дали Тарим или Бактрия е прародината на българите, за безсмислени и недостойни. Както и всякакво противопоставяне между тях. Още Фани Попова-Мутафова е писала, че българи е имало и на едното, и на другото място.

За нашето изследване особено ценно е идентифицирането на българската държава Болор-Балхика-Балхара в Кашмир – страната, която има силно присъствие в индийските легенди, митове и епос. Защото на същата територия се откриват и многобройни следи от еврейското присъствие тук. Включително и на библейския Мойсей. Оказва се, че освен в Харан, далече на изток в подножието на величествените Хималаи, на територията на размирния днес Кашмир, следите на българи и израилтяни отново се откриват заедно.

Какво е обяснението на тази констатация? Можем ли да мислим за неизвестна среща между двата народа, подобна на тази при Харан? Или да приемем версията на М. Керстен за заселилите се в Средна Азия и Кашмир десет израилеви племена. Посочените паралели са твърде многобройни, за да ги отминем с мълчание. Първата хипотеза би означавала, че наблюдаваните паралели са резултат от проникнало източно влияние. Допълнителен аргумент намираме в явното сходство между имената на много по-късните бели хуни – ефталитите и потомците на Нефталимовото коляно. В същото време това не обяснява появата на имената на Мойсей и Соломон в Северна Индия, макар че прототипи на имената им намираме в богатата индийска митология. Колкото и близки да са обаче образите на Мойсей и Рама, което вече отбелязахме, същото не може да се каже за техните имена. В цялата индийска митология няма такъв герой, чието име да напомня Мойсей. Следователно, появата на името му в Кашмир е нещо по-късно, вторично, което опровергава самата хипотеза.

Втората версия изглежда по-правдоподобна, но тя пък не може да обясни сходствата между Мойсей и Рама. И двете хипотези не са достатъчно надеждни, за да им се доверим. Все пак, обяснение има и ни го подсказват легендите на местните евреи за произхода им от библейския Тогарма – синът на Гомер.

Защото това твърдение категорично определя яфетическия, несемитски произход на средноазиатските евреи и намира обяснението си в известното от историята писмо на хазарския каган Йосиф. Според нас, далеч по-вероятно е кашмирското население, подобно на българо-хазарите от Хазарския каганат, да представляват юдеизирано яфетическо население, което няма нищо общо с десетте библейски израилтянски колена. Да не забравяме, че и до днес един от народите в съседния на Кашмир Афганистан носи името хазарейци. Няма нищо по-естествено, това население наред с юдейската религия да е приело и еврейската култура, история, митология и писмена система, както това са сторили и българо-хазарите. Много вероятно е тъкмо по такъв начин да са възникнали и представените по-горе паралели.

И все пак остава въпросът, защо тъкмо тук населението приема юдаизма и случайно ли е това. Паралелът с Хазарските юдеи от териториите на Стара Велика България е очевиден. Нали тук, в Кашмир, до Х в. е съществувала държавата Болор-Балхика-Балхара.

Глава 10

ПО СЛЕДИТЕ НА ИЗГУБЕНОТО КОЛЯНО

И когато береше душа понеже умираше,нарече името му: Бенони. Но баща му го нарече: Вениамин.

Битие, 35:18

Любопитно е да отбележим тълкуванията, давани на двете имена на най-малкия и любим син на праотеца Иаков и красивата му избраница Рахил. Бенони се приема, че означава “син на страданието“, докато второто - Вениамин - “син на десница“. Какво влагат тълкувателите в първото име не е трудно да се отгатне, имайки предвид тежкото раждане и настъпилата след него смърт на майка му, както се отбелязва в Светото писание. Значението на второто име е трудно разбираемо и за нас би останало такова, докато не отговорим на въпроса, какво е символизирала десницата в представите на древните израилтяни. За да сторим това, ще бъде необходимо да се запознаем малко по-подробно с живота на този най-малък израилев син и с историята на народа, произлязъл от неговото коляно. Както ще може читателят сам да се убеди, дори беглото запознаване с темата ни изправя пред трудно преодолима стена от неизвестности и въпроси. Нека се опитаме да ги представим.

Можем да започнем с акта на раждането, оказал се фатален за живота на Рахил. Да не забравяме, че Бенони/Вениамин е единственият от дванайсетте сина на Иаков, роден не в Харан, а в благословения от Бога Ханаан, по пътя между Ветил и по-сетнешния Витлеем. Можем само да гадаем, случайно ли са указани имената точно на споменатите две селища, след като векове по-късно именно те се оказват в северните и южните покрайнини на територията, заета от Вениаминовото коляно. Названията на тези две селища не само звучат твърде близко, но те ни напомнят името на Ватуил - синът на Нахор. А както ни убеждава беглата справка, селищата с подобни названия в Ханаан съвсем не са изключение. В Библията откриваме още имената на Ветарон, Вет-Немра, Вет-Харан, Бет-Холга, както и селището Вет-Палет, записвано също и като Бет-Палет. Последният пример показва, че Вет и Бет са двата различни записа на едно и също име. Първият е семитизиран, евреизиран, а вторият е автентичен, местен и по-древен.

Точно поради това в името Ватуил е възможно да разпознаваме и Батуил. Представката Бат, предхождаща и самостоятелна или вградена в името, е често срещана в Близкия Изток, както в названията на топоними, така и в собствени имена, вероятно с качеството на титла. Такъв е примерът с Бат Билга - предполагаемият баща на Дева Мария, майката на Иисус. Бат е още и стара българска титла, давана на старшия съвладетел на българския престол. Във втората част на имената Бат Билга или Бет Холга не е трудно да разпознаем варианти на българското етническо име. На този етап подобно твърдение може да изглежда твърде пристрастно. Но не можем да го отхвърлим с лека ръка, предвид известното ни за думата БИЛГА в речника на древните шумери, към които водят корените и на Ватуил, и на Нахор, и на брат му Авраам. Преди това споменахме за титлата БАТАРЕКС, която са носили египетските владетели.

За да не сме голословни, нека припомним, че в Библията откриваме близо седемдесет названия с корена на българското етническо име. Единия от двамата герои с името Билхан, записвано още и като Билган, намираме именно сред потомците от Вениаминовото коляно. Нещо повече, точно там имената, изградени върху корена на българското име, се оказват най-многобройни. Тук откриваме още и имената на Мелхисуа и Мелхола - сина и дъщерята на цар Саул, на Мелех и Мелхисуа - двама от неговите внуци, на Малхама и Мелатия, Фелет и Фалтий.

Връщайки се към особеностите, характеризиращи уникалната самобитност на най-малкия израилев син, нека си припомним, че пак той единствен от братята си не участва в заговора им срещу Йосиф и става причината за радушния им прием по-късно в Египет.

Известно е, че паметта на Вениамин се чества на 23 декември и това съвсем не е случайно, имайки предвид, че единствен неговият народ остава докрай почитател на бог Ваал и не приема Йехова. Вероятно това е истинската причина за дълбокия конфликт между коляното на Вениамин и останалите единайсет колена, довел до неговото отхвърляне, разгром и до бягството му, наложило в литературата израза “изгубеното коляно“. В Библията тези събития са представени като наказателна война на израилтяните срещу недостойните, но горди вениаминци. Кървавата вендета довежда до изтребването на почти цялото вениаминово коляно, освен един малък отряд от 600 храбреци, чийто живот бил опростен.

И ето ни пред голямата загадка. Поради каква причина първият цар на единната израилтянска държава е избран именно от вениаминовото коляно, а Гива - първата столица на Израил е на територията на вениаминовото племе? Защо цар Давид избира за столица на държавата си не някой известен юдейски град, от чието коляно самият той произлиза, а тъкмо Ерусалим - разположен в землището на вениаминовите потомци. Така се изправяме пред парадоксалната на пръв поглед ситуация, при която прокуденото коляно на Вениамин, след като почти е изтребено и прогонено и остават едва няколкостотин самотни мъже, дава на обединен Израил и първия му цар, и столицата на държавата. Отбелязвайки този факт и обръщайки се към значението, дадено на името Вениамин като “син на десница”, можем да си обясним смисъла му чрез символизираната от десницата държавна власт.

Всички тези въпроси биха останали извън вниманието ни, както векове и хилядолетия не са били забелязвани от света или в най-добрия случай им е бил придаван чисто теософски смисъл. Археологически успех е откриването на руините на древния град-държава Мари, разположен в района на Среден Ефрат и просъществувал от началото на ІІІ хил.пр.Хр. до унищожаването му от Хамурапи през 1758 г.пр.Хр. Разчитането на част от 33600-те глинени плочки с клинописно писмо, открити там, налагат преосмисляне на старите библейски текстове. То става неотложно, след като асиролозите откриват името на библейските вениаминити върху няколко от плочките. Един подобен текст гласи дословно: “Послание до моя господар. Това е от Банум, твоя служител. Вчера тръгнах от Мари и прекарах нощта в Зурубан. Всички вениаминити палеха огнени сигнали. От Саманум до Илум-Мулук, от Илум-Мулук до Мислан, всички селища на вениаминитите в областта Терка отговаряха на огнените сигнали.”

Че вениамините от глинените плочки са идентични с потомците на библейския патриарх Вениамин, се потвърждава от наличието в текстовете от Мари на градове като Нахур, Турахи, Саруги, Пелига, Харан и Аран. Те напомнят за Авраамовите родственици Нахор, Тара, Серуга, Пелег/Фалек, както и за племената Абамрам и Якоб-ел, отпращащи ни към Авраам и Иаков. Внимание заслужава и името на родственото на вениаминитите племе рабаити, напомнящо за Ребека - жената на Исаак. Така археологията не само оживи старозаветните текстове, но и показа, че зад имената на праотците стоят исторически засвидетелствани имена на селища, племена и народи, обитавали някога средното течение на р. Ефрат. Ще се опитаме да локализираме колкото е възможно по-точно района, където са разположени тези селища.

От изброените в рапорта на Банум названия се разбира, че излизайки от центъра Мари, той е нощувал в Зурубан, който е явно само на ден път. Не знаем с какво се е придвижвал държавният чиновник и какво разстояние е изминал през първия ден от пътуването си. Разбираме обаче, че изброените селища са в областта на Терка - град, разположен на около 80 км северозападно от Мари, нагоре по течението на Ефрат, наблизо до мястото, където в Ефрат се влива р. Хабур. Самите разкопки са разпръснати из Падан-Арам - “низината на Арам“ (сравни “падан” с нашенското “падина”), наричана още Балих или Белих по името на едноименната река. В средата на низината се е намирал някога библейският Харан, кацнал на самия бряг на р. Балих. Малко по-нагоре в низината са открити останките на Нахур - градът на Авраамовия брат Нахор.

Разбираме, че селищата на вениамините се появяват още в първия ден от пътуването на Банум. Освен това се знае, че те са притеснявали живота на Мари като неспокойни съседи. Известен е и текст от хронологическите таблици, в който се говори за “пустинята на вениамините“, което подсказва, че те са живели в близка пустинна област или в съседство с такава. Тези ориентири позволяват да локализираме племето на вениаминитите в западните на Мари пустинни области от Сирийската пустиня, южно от р. Ефрат. Естествено, данните за пустинята на вениаминитите съвсем не означават, че са представлявали пустинно племе. Напротив, сигнализирането с огньове между техните селища говори, че са водили уседнал живот, а не са били номади. Това е свидетелство, че са разполагали с добра организация на вътрешен живот и надеждна обща охрана. Накрая, силното желание на властта в Мари да включи вениамините в преброяването на населението също потвърждава тяхното съседство с Мари и уседналия им начин на живот. Същевременно, широките дискусии сред управниците на Мари по този въпрос подсказват тяхното желание и апетити да включат вениамините в данъчните и наборните списъци на царството, но и опасенията от евентуалната съпротива на това население. “И местните управници, хората, които непосредствено и най-добре познаваха вениаминитите, разтревожени съветваха централната власт да се откаже от намеренията си.” Каква ли е била причината за тези опасения, накарала централната власт да не пристъпи към изпълнение на своето намерение? За това говорят сигналните огньове и свидетелствата за безпокойствата, които вениаминитите причинявали на заможните си съседи. Явно, това е бил силен, организиран, войнствен и свободолюбив народ. Народ, който Светото писание е представило символично като “син на десница”. С други думи, народ на държавността и властта.

Любопитно е да потърсим присъствието му в живота на Двуречието и извън библейските текстове, във времето на Авраам и появата на рода му в долината на р. Балих. Пътя за подобно дирене ни показва отново Библията.

Обръщайки се към краткия текст за раждането на любимия Иаков син, да си припомним, че първоначално майка му го кръстила с името Бенони и едва по-късно овдовелият му баща го преименува на Вениамин. Да допуснем, че ако по времето, когато са били писани плочките на Мари (вероятно ХІХ-ХVІІІ в.пр.Хр.), върху тях е било записано името на вениаминитите, то преди тази епоха те са били известни с друго име. Нещо от рода на бенонити или банонити. А това означава, че ако търсим допълнителни данни за най-ранната история на този народ, трябва да преориентираме диренията си по посока на това име.

Подмяната на името и по-точно на началното Б с В подсказва неговата вторична семитизация. Това от своя страна свидетелства, че най-вероятно се отнася за несемитски по произхода си народ, претърпял вторична семитизация, подобно на много други народи от Двуречието, начело със самите шумери. Ето защо, ние основателно можем да се съмняваме в семитския произход на вениаминитите, без това да изключва тяхната по-късна семитизация. Тези разсъждения могат някому да се струват излишна подробност, но както ще видим по-късно, това съвсем не е така. Засега нека продължим по темата, разглеждайки я от малко по-друг ъгъл.

През последните години българската историография направи нов прочит на отхвърления като анахронизъм “Анонимен латински хронограф” - едно от най-ранните писмени свидетелства, фиксирало българското име в европейската книжнина още в средата на IV в. Става въпрос за втория препис на хронографа, изброяващ родоначалниците и народите, водещи началото си от коляното на Сим, който завършва със знаменателното: “Зиези, от когото са българите“! Тук ще си спестим по-обстоен преглед на писаното за българския родоначалник през последните години, което по същество е и любопитно, и ценно. Не можем да подминем обаче опита на Д. Димитров за идентифициране на Зиези. Защото той се оказва реално съществуваща личност, исторически широко засвидетелствана и коментирана в древните хроники, записани върху глинени плочки.

Първото нещо, което Д. Димитров сочи, е името ЛУГАЛ ЗАГИЗИ сред владетелите от “Шумерските династически листове“. Тук ЛУГАЛ има значението на титлата “цар”, а ЗАГИЗИ представлява оригиналният шумерски запис на името Зиези, според Д. Димитров. Той е основател и единствен владетел на третата династия на град Урук (Унуг, Ереч, Енох), царувал във времето 2750-2726 г.пр.Хр. Това става, след като свалил от трона последния владетел от династията на Киш - Урукагина и преместил столицата на Шумер в Урук.

Завоюването на Шумер започнал още бащата на Зиези и предвожданите от него войски на т.нар. “северен агресор“, наложили властта си над Източна Месопотамия около 2755 г.пр.Хр. Като предводител на източното крило на армията, Зиези превзел град Урук, а баща му бил провъзгласен от властта в Киш за патеси (бат-иси) на централния шумерски град Ума. Няколко години по-късно, през 2750-2749 г.пр.Хр., Зиези - вече наследник на баща си на владетелския престол, предприел фаталния за град Киш поход, разбил войските му, превзел града, заел властта и изпратил Урукагина в изгнание. С това той поставил основите на своето 25-годишно управление и на своята държава, прераснала в световна империя. Както свидетелстват древните клинописни надписи, границите на империята му на изток достигали долината на Инд, на север - Черно море, Кавказ и северните склонове на Иранското плато, а на запад включвали Египет и о. Крит. За своя столица той издигнал град Урук. След четвъртвековно триумфално царуване властта му била отнета от Саргон Велики - синът на Урукагина. Център на държавата станал град Агуду. С това били поставени основите на Акадската държава. Историята на Шумер навлязла в своя залез.

За нас е особено интересно да проследим логиката на Д. Димитров, тръгнал да издирва корените на народа на Зиези из страниците на световната история и намерил свързващото звено в летописите на индийската цивилизация. Така той открива, че предвожданият от Зиези народ, наричан тук Хайхия, носи в Индия името БХИЛ, “Хората на лъка“ или още “Лъконосците“ и представлява част от могъщия сборен народ на ведическите арийци ХАИХИЯ. Същите ХАИХИЯ Л. Уейдъл идентифицира като ХУХУНОРИ и това е първото свидетелство за хунорите по страниците на историята, влезли в нейния фокус именно благодарение на Зиези. Тази ранна среща с хунорите става в Месопотамия. Най-интересно е това, че авторът открива следите на индийския народ БХИЛ и в условията на древен Шумер. Проследявайки житието на Зиези, той и тук попада отново на народ, наричан “Народа на лъка” или “Лъконосците”. И това е именно народът, от който произлиза самият Зиези, известен още и като “Народа на Бан“, където Бан е името на родния град на Зиези, останал досега неразкрит и достигнал до нас само чрез писмените свидетелства. Това е народът, наричан в надписите от Киш “Ордите от Бан “ и “Северните агресори“.

Изказаната от Д. Димитров хипотеза хвърля неочакван мост между най-старата история на Двуречието и легендарната предистория на Индийския субконтинент. Тя свързва Лъконосците от Бан и Лъконосците БХИЛ, слабо известните на науката хухунори и хуните, както хаихия, Хаихия и Зиези, за да достигне до българското име VULGARES от хронографа. Можем да добавим, че коренът ХАИ в името на ведическите хаихия не е нещо чуждо и за района на Месопотамия. Акадското наименование на Енки - божественият родоначалник на хората, звучи като Хайа. Този корен не е чужд и за шумерите, в чийто божествен пантеон откриваме малко известния бог с името Хайа. От тук поема пътя си и легендарният родоначалник на арменците Хайк - бащата на Арменак, за да се установи в кавказките твърдини. Далеч по-късно, в абхазката митология върховното божество носи името Хайт, откъдето иде и името на легендарното морско царство Хайт.

Посочените примери свидетелстват, че езиковият корен, върху който е изградено името на народа хаихия, се среща и в Двуречието. Това съвсем не е достатъчно, за да твърдим, че зад езиковите сходства стоят и обективни връзки. Необходими са и други опорни точки. В този смисъл смятаме за необходимо да посочим общата роля на родоначалник, която изпълняват акадският Хайа, арменският Хайк, ведическият Хаихия и българският Зиези.

Интересна е легендата за Парашурама, според която хаихаите били приютени от самата Притхиви (обожествената Земя), което подсказва, че те не са местно население, а идват от далечни земи. Не е възможно да определим, кога точно е станало това, но името на народа хаихия ни подсказва, че това е свързано с епохата на акадското могъщество, когато бог Енки е бил наричан с името Хайа. За датирането на събитията ни помага и братската връзка между Хаихия и Кришна - друг от популярните синове на Яду. Историята определя епохата на Кришна между ХХ и ХV в.пр.Хр. Ако началото на акадското могъщество поставя Саргон I Велики през втората половина на ХХIV столетие пр.Хр., а епохата на Кришна започва през ХХ в., то събитията с участието на Хаихия би следвало да отнесем към последните столетия на III и началото на II хил.пр.Хр. Тези съображения са в съответствие с хронологията, посочена от г-н Димитров.

Специално внимание заслужават родствените връзки на Хаихия с Нахуша (негов правнук), с Кришна (като синове на Яду) и със синовете му ТУГХРА (ТАХХАС, ТАККАС, ТРИГАРТАС) и БАРАТА (МАТИНАРА), в лицето на които откриваме познатите ни тохари и митанийци. Внимание заслужава и появата на името на хухунорите в Месопотамия. В близост до Индостан, в съседен Тибет тяхното име се е запазило и до днес в един район, видоизменено като Кукунор. Върху географската карта с това име са обозначени един планински хребет, едно езеро и обширна равнина.

И все пак, къде се е намирал “важният град Бан“? Засега предпочитанията го отъждествяват с библейския Харан. В цяла Месопотамия единствено древен Харан е притежавал формата на лък или полумесец. А нали точно тук е бил един от основните центрове на култа към лунния бог Син? И нещо друго. Харан се е намирал в Северна Месопотамия, а както видяхме, завоевателите на Шумер са били също северен народ. Връщайки се към собствените си разсъждения за местоположението на вениаминитите, ще припомним, че най-вероятно те са обитавали район, съседен на Мари, но малко по на северозапад, от южната страна на Ефрат и притоците му Хабур и Балих. Това наистина не съвпада с района на Харан, но се оказва съседен и на него, и на Мари. Тоест библейските вениаминити са заемали район, в който не е изключено да се е намирал и древният Бан. Вгледаме ли се сега в Плодородния Полумесец, с любопитство ще установим, че не само Харан, но и земите на библейските вениаминити, тъй както ги локализираме, попадат точно в неговата най-изпъкнала средна част, т.е. в центъра на лъка или на полумесеца.

Сега нека си припомним първоначалния патроним Бенони - на народа, станал известен по-късно като вениаминити, потомците на Вениамин. Бан и Бенони - имената са близки. Географският район - един и същ. Хронологията на събитията съответства на последователността в промяната на името на народа, който на границата между III и II хил.пр.Хр., като съсед на Мари е бил известен с името вениаминити. Векове преди това, по времето на древен Шумер, същият народ е носил за патроним името на Бенони и ние предполагаме, че това е “Народа на Бан” от древните клинописни плочки - народът на българския Зиези. И още нещо: Вениамин се превежда от някои автори на български език като Боян. Като името на алпа-музикант Боян Имен - бащата на легендарния Иджик, родоначалникът на хунобългарите. Кръгът се затваря напълно!

И така, Библията за пореден път ни изненадва с правдивите си свидетелства за живота и историята на Предна Азия и най-вече на Северна Месопотамия и Близкия Изток. И този път пестеливият текст, посветен на най-малкия Иаков син Вениамин, крие поредната загадка. А образното обяснение за неговите две имена съвсем не представлява излишна подробност. То иде да подскаже, как древният народ на град Бан, известен още от шумерската епоха, със семитизацията на Двуречието придобива семитското си име “вениаминити”. Един крупен демографски и исторически процес, протекъл в рамките на столетия, е представен само в две кратки изречения.

Най-интригуващото за нас като българи е това, че съвременните разкрития от историята на величавия Шумер подсказват връзката на “Народа на Бан” - беноните-вениаминити, потомците на любимия Иаков син - с нашите деди. Разбираме причината, защо тъкмо във Вениаминовото коляно се откриват най-много имена на потомци, носещи корена на българското име. Тъкмо сред неговите внуци намираме такъв с името Билхан. Вече разбираме, защо вениаминитите остават единствени от израилевите колена, верни на бог Ваал. И причината да дадат на единната израилева държава първия цар обединител. Защо столиците Гива и Ерусалим се намират в земите на вениаминовото коляно. Защо не другаде, а тъкмо в непосредствено съседство със земите им тече река с показателното име БАЛИХ или БЕЛИХ. Пак тук по-късно откриваме народ с името БАЛХАРИС. Случайно ли бащата на Билгамеш носи името Лугалбанда, т.е. “царят на Банда” или може би на Бан? Или съпругата на Тувалкаин – Нинбанда (Владетелката Банда). Проумяваме причината, поради която името Вениамин се превежда “син на десница”. Защото десницата служи да се държи здраво властта в държавата, да се управлява мъдро и умело. Не е ли изумително, че тъкмо в българския език понятието “държава” идва от глагола държа, символът на който е десницата? Отговора на всички тия въпроси съзираме в появата и участието на древния държавотворен народ на хухунорите в изброените събития. Този народ представлява обединение на различни етноси, сред които е народа на Бан – потомците на Бенони-Вениамин-Боян.

Всичките тези разпокъсани и разхвърляни във времето сведения намират своето логично обяснение. Открива се общото, което позволява да бъдат свързани в единна картина. Това общо начало се оказва българското име, а много вероятно – и присъствие!

Глава 11

ЗЕМЯТА СЕНААРСКА И БЪЛГАРИТЕ

Като се дигнаха от Изток,те намериха равнище в Сенаарската земя и се заселиха там.

Битие, 11:2

Началото на библейското повествование започва в земята, наречена Сенаарска, която библеистите отъждествяват с древен Шумер. Това като че ли е напълно логично, имайки предвид родното място на Авраам и неговия род – неподражаемият по своето богатство и великолепие Ур Халдейски. За нашето изследване това е от особена важност, както вече посочихме, поради близката фонетична връзка между българското етническо име и шумерската дума билга със значение на “родоначалник“, “праотец“. Говорихме и за името на легендарния, но реално съществувал Билга-меш - пети цар от първата династия на град Урук, достигнал до нас в образа на първия епичен герой от древността - популярния и незабравим Гилгамеш, според неговата семитска трансформация. Същото се отнася и за названието на родния му град Унуг, в неговата семитска версия - Урук. Унуг на шумерски език означава “център“, “среда“, а отнесено към град би следвало да се схваща като “столица“. В същото време шумерското унуг ни отпраща и към името на българите-унугури.

Нееднократно сме посочвали имената на БАЛИХ (ПАЛИХ) - син на легендарния Етана - дванайсти цар на Киш (XXI в.пр.Хр), роден след като баща му донесъл от небето тревата на раждането и майка му пила от нея, за да зачене. Бихме посочили и божествената БАЛТИН - жената на Думузи, също и богиня БИЛУЛУ, погубена от могъщата Инана, превърнала я в кожен мях за вода. Има редица думи и понятия от шумерския език, съдържащи в основата си корена на българското име като ПАЛКУ - “царствен”, “мъдър” или “светлина”, МОЛО - “слънце”, БАЛАГ - “брадва”, ПАЛА - “покривало”.

Обръщайки се към Светото писание и родоначалието на човешкия род, тъй както е предадено то по линия на Сит, необходимо е да отделим особено внимание на имената на Енох и сина му Матусала, съответно шесто и седмо по реда си колена от Адам. Енох е оня единствен библейски персонаж, който приживе е възкачен на небето, за да бъде запознат с тайните на земния живот, а Матусала е човекът, с когото завърналият се на земята Енох споделил тези тайни. В случая интересно е обстоятелството, че Енох е един от възможните варианти на името Унуг (т.е. на Хун), а както вече посочихме, някои средновековни арабски автори сочат Матусала за родоначалник на българите. В името му виждаме съставните Мату и сала, където по законите на лексиката Мату или Мат би могло да бъде Бат, т.е. известната българска владетелска титла. Сала ни отпраща към името на родоначалника на т.нар. бактрийци, т.е. на българите, тъй както е записано това в “Анонимния латински хронограф” от 354 г.

За значимостта на имената Енох и Матусала можем да съдим по това, че ги откриваме освен в коляното на Сит, така и сред потомците на братоубиеца Каин. Тук Енох е син на Каин, а Матусала е негов потомък от четвърто коляно (както се твърди в Библията) - баща на Ламех, чиято жестокост и несправедливост са принудили Адам и Ева да потърсят подобрение на човешкия род и да създадат третия си син - Сит.

Обръщайки се към текстовете на Светото писание и шумерската история, митология и език, придобиваме впечатление за присъствието на хунското и българското етническо име на територията на Двуречието още в най-дълбока древност и по-точно, в самата шумерска цивилизация. Естествено е да потърсим съществуват ли някакви исторически податки за българското и за хунското присъствие тук. Преди да се обърнем към старите хроники, да разгледаме въпроса за наличието на културни паралели между древните шумери и българи.

Безспорно, най-систематизирани и задълбочени проучвания в това отношение предлага изявеният изследовател на българското минало Петър Добрев. Проучвайки внимателно основите на българската държавна уредба, религиозните представи на старите българи, техните астрономически познания, системата им за отчитане на времето и дори именната система у дедите ни, той посочва редица удивителни паралели.

Един от тях е свързан с титулната система у българи и шумери. При дедите ни тя включва внушителния брой от над 40 държавни и военни титли и длъжности, свидетелство за нейното изключително развитие, плод на дългогодишен процес на натрупване. П.Добрев находчиво я съпоставя с титулните системи у славяни и тюрки, при които има само по два вида титли. Нещо повече, българската титулна система с нищо не е била повлияна от съответните системи на тюрки, римляни или византийци, а корените й неизменно водят към древните и културни кавказки и предноазиатски народи, достигайки назад във времето да самата люлка на човешката цивилизация - шумеро-акадската държавна уредба.

Така например, върховната титла в българската държава КАН намира прототипа си в шумерското ГАН. Пълният й запис КАНАС ЮВИГИ, със значение “пратеник на Юви”, т.е. “владетел, от Бога поставен”, води към българското ЙУВИ или ЙУЙ и към Слънцебога у шумерите ЙУ (У). Шумерски корени откриваме и сред обкръжаващите кана първенци: БОИЛА от шумерското БАЛА, БАГАИН - от БАГЕ, КАВХАН - от КАВУ, МИР - от МИХР, ЖУПАН - от ЗУПАН. Вътрешната област в шумерската държава е наричана УНУКУ и съответства на българското ЪНГЪЛ. Защитените от изкопи и насипи градове старите българи наричат КАН, докато защитените територии шумерите бележат с КАНАМ. Дворците и солидните постройки у българите са известни като ХОН, а при шумерите УНУ означава постройка или къща. Българската дума КЪЩА води началото си от шумерското КЕШД – съединявам, заграждам. Названието на царския монограм у шумерите – КУНУККУ стои в основата на съвременната българска дума КНИГА и длъжността КЪНИГАЧИИ у дедите ни. Отново шумерски корени откриваме и в длъжностите ШАРЪЧИИ (от ШАР – боя, рисувам, пиша), БИРЧИИ или БИРНИЦИ – от БИР (данък), ЗИДЧИИ (зидар) - от ЗИТ, СОКАЧИИ (трапезник) - от СУКУ (храна). Звездовидният царски знак (), открит върху печата на кан Тервел и при надписи от Мурфатлар със звуково съдържание Ж и символизиращ числото 7, откриваме и при шумерите, като единствената разлика е в звуковата стойност, която у шумерите води началото си от понятия като ШУН (звезда), ШЕН (светъл), ШУБ (свещен) - звукът Ш.

Любопитни паралели се откриват и в религиозните системи у шумери и българи. Върховен бог-гръмовержец е Дингир и съответно Тангра. Понятията АН и ЕН и при едните, и при другите са свързани с представата за небето и съответния му божествен носител. По подобен начин стои положението и с върховенството на Слънцето (ЙУ) в теологичните представи на шумерите и най-често срещаното понятие в религиозния пантеон на дедите ни – ЙУЙ, ЙУВИ или ИВИ, изобразявано като IYI. Ето защо не бива да ни учудва и близостта при обозначаването на жреците и духовните пастири в двата езика: КАЛУ (храмов жрец) и КАЛУ-ШАР (главен жрец) при шумерите и КОЛОБЪР при дедите ни, откъдето и съвременното КАЛУГЕР.

Логично е близостта в религиозните представи между двата народа да има за основа сходствата в техните астрономически познания, а оттам и в системите им за отчитане на времето. На самия връх на мирозданието е поставено Слънцето. Затова и понятия като светило (ЦУ) у шумерите и светило, но и Бог (ЦУ) у българите са напълно идентични. Оттук в съвременния ни език думи като СВЕТИЛО, СВЕТЛИНА, ЗВЕЗДА, в корена на които откриваме древното българско и шумерско ЦУ. Както и шумерското ПАЛ – “горя”, “светлина”, “ден” – послужило за основа на българските думи ПАЛЯ, ПЛАМЪК и др. Обща за шумери и българи е почитта към Юпитер като към водещо светило - “пастир на звездите”, както и към седемте известни небесни светила, откъдето е култът към числото седем. Обща е представата за отчитането на времето в единици, наречени от шумерите КАСАУ, откъдето идва нашето ЧАС.

Особено внимание заслужават и установените сходства в календарните представи, базирали се върху познанията им за движенията на едни и същи небесни светила, по една и съща небесна траектория с очертанията на окръжност, получена от мисленото свързване в небесното пространство на едни и същи дванайсет съзвездия. Всяко едно от тези съзвездия в основата на зодиака е служило за маркирането на изминатия от Слънцето път от съзвездие до съзвездие в рамките на един месец и от Юпитер – за приблизително една година. От тук и 12-месечния годишен цикъл, както и 12-годишния календарен цикъл за двата народа. И ако днес първият от двата цикъла е приет навсякъде и се е наложил като международен, а вторият е излязъл от употреба и вече забравен, то това в никакъв случай не е аргумент срещу съществената близост на българския календар спрямо шумерския, значително по-голяма в сравнение с всички останали подобни календари.

Свидетелство за значителните сходства са една немалка част от названията на животните – покровители на дванайсетте съзвездия у българи и шумери. Така например, на календарното прозвище ШУРУХУ (бик) у шумерите съответства българското ШЕГОР, със същото значение. На ЗИБАНУ (заек) - ДВАН, на ТЕХ (кон) - ТЕКОУ, на ИМ (кон) - ИМЕН, на ИМНИСАРА (кон) - ИМЕНШЕГОР, на УР-ГУЛА (Голям змей, дракон) - ВЕР (дракон, змей) и дори ГУЛА означава ГОЛЯМ. Известно сходство може да се търси и в понятието за календарна година ЛИМУ, което на български звучи като ЛЕТЪ. Любопитно и твърде показателно свидетелство представлява и откритият в Симеоновия сборник зодиак с начало, започващо от съзвездието Стрелец, което не само съвпада с това на шумерския календар, но е истинско изключение в сравнение с всички останали зодиакални календари.

Както се вижда от казаното дотук, в езика на дедите ни се открива значителна част шумерски езикови податки в сферата на държавната уредба, теологията и познанието. Но за да бъдем достатъчно убедителни, ще допълним и сходствата в именните системи помежду им. Става дума за няколко десетки български собствени имена, при които откриваме шумерски прототипи, като: Ганчо, Беро, Геро, Кано, Калю, Храно, Кардам, Лило, Кубер, Мануш, Милю, Панчо, Радо, Стамен, Тачо, Балю, Сабин, Дако, Нено и пр.

Накрая да посочим и опитите, които П. Добрев предложи за преводи на старобългарски текстове, открити по земите ни, с помощта на шумерски думи. Така например, той открива корена на българската дума КЮПЕ (ризница) в шумерските думи КУБА (метал) и КЮПТУ (предмет, отлят от метал); на ХОУМСХИ – в ХУМЗЮ (отливка), на ТОУЛСХИ – в ТУЛЗЮ (шлем) и ТУЛ (покривам).

Нека сега надникнем и в шумерската митология и да потърсим такива сюжети и персонажи, които хвърлят мост към старата българска митология, доколкото я познаваме от “Сказание за дъщерята на хана“ – най-древният известен ни български епос, записан в далечната 882 г. от Микаил Бащу Ибн Шамс Тебир.

Както в почти всички митологии, според представите на древните шумери и българи хората са създадени от боговете. Шумерите обясняват мотива за това с желанието на боговете някой да ги отмени от тежкия изтощителен труд по осигуряване на насъщния. Сходни представи за създаването на човека изповядват и дедите ни. По волята на Тангра първите хора са родени от алпите Барис и Яребица. Но злият алп Шурале решил да се възползва от хората и да ги превърне в роби, които да му се подчиняват и работят, а той да властва безконтролно над тях. Първите хора, според шумерите, били направени от глина, замесена с кръвта на богове. При българите се твърди, че първите хора били родени, но тъй като били недъгави, Шурале се заел да ги оправи, ползвайки смес от земя с мед. И в двете митологии първите хора са недъгави, затова се наложила божията намеса. При шумерите боговете ги дарили с “диханието на живота”, а според “Сказанието” Тангра накарал огнения ковач алпа Хурса да вдъхне у хората “светлината на Огъня”.

Явно е сходството в имената между споменатия алп Хурса и богинята-майка у шумерите Нинхурсаг. Известно е, че представката “Нин” в шумерския език придава значението “владетел” на съответния герой и е често срещана в шумерската митология. Следователно името Хурса (Хурсаг) се оказва познато в митологиите на българи и шумери, макар че става въпрос за напълно различни по функциите си божества.

Друг мотив, сходен за двете митологии, е относителното равноправие на жената в шумерското и в българското общество. За разлика от световната практика на жената да се гледа като на зависим придатък към мъжа-господар, то при българи и при шумери тя има правото на избор в личния си живот, а не рядко разполага със сила и власт, по-големи от мнозина мъже. Нека си припомним усилията на слънце-бога УТУ в стремежа му да убеди всемогъщата Инана да се омъжи за бога-пастир Думузи, като пренебрегне избраника си – земеделеца Енкимду. Както и злата участ, отредила Инана за съпруга си, за да се откупи с него, като я замести в подземното царство на мъртвите. Да си припомним и лютата борба между Иджик и алп-бий Самар, станала облог за тяхната женитба. Известен е широко разпространеният обичай на сватбените игри-състезания у хунобългарите, наблюдаван и у много от подвластните им народи, оставил дълбоки следи във фолклора им.

Особено отношение на уважение към враната откриваме в двете митологии – според “Сказанието” тя е спасител на хората, а при шумерите е вестител за края на потопа.

Познато звучат шумерското име на бог Гибил и акадското название на всепречистващия огън – Гиру. Те напомнят българските думи ГИБЕЛ и ГОРЯ.

До тук установихме някои твърде многозначителни паралели в езика, държавната уредба, бита, познанията и митологиите на изчезналите шумери и старите българи. Всички те обаче все още не доказват наличието на пряка връзка помежду им. Тъкмо поради това ще потърсим дали съществуват и някакви исторически податки за възможната среща на хуни, българи и шумери. След като знаем, че шумерите са обитавали единствено Двуречието в един далечен и не много продължителен период от време, в рамките между IV и III хил.пр.Хр., то следва да си отговорим на въпроса, били ли са някога българите и хуните в тази част на света?

Повдигайки този нетрадиционен за нашата история въпрос, трябва веднага да кажем за наличието на данни в това отношение. Разглеждани досега като анахронизми и небивалици, без науката да им обърне внимание, дошло е вече времето, когато на тях трябва да се погледне рационално. Става въпрос, примерно, за текстовете, отбелязани около единия от двата български герба в “Хрониката” от Констанцкия събор (1414-1418 г.), записани няколко години по-късно от секретаря на събора - Ото Рихентал. Отгоре над герба откриваме объркващия надпис: “Рекс халдеорум“, т.е. “Цар на халдейците“. Започваме веднага да се питаме, за какви халдейци може да става дума при отбелязването на българския герб? Та нали халдейците обитават Месопотамия и ги отъждествяват с вавилонците? За каква българска държава може да се говори тук? Отдолу под герба четем: “...България, която се намира на изток от Дамаск и на запад от Индия“! Кратко и ясно. Представянето на българския владетел като “цар на халдеите“ се потвърждава.. Авторът точно фиксира географското месторазположение на българската държава на територията на Двуречието, Иранските планини и Средна Азия, чак до поречието на Инд. Територия, където и до днес имената на провинции като Белуджистан, Бахлика и Балх сочат имената на народите, обитавали ги в древността. Пак тук историците локализират страната Мелуха - търговски партньор на самия Шумер. Не знаем какво точно е имал предвид О. Рихентал, говорейки за страната България в Предна Азия, в една съвсем друга епоха. Най-важното в случая е повдигането на подобен въпрос и търсенето на отговора му.

Доколко една единствена податка е възможно да засвидетелства българското присъствие по Двуречието? Оказва се, че разполагаме и с втора подобна податка - авторитетният и всепризнат като извор “Именник на българските канове”. Известно е, че той е открит в “Елински и римски летописец”, като вметка в текста за древна Асирия. Тук авторът изрично подчертава: “Преди споменатите асирийски царе (разбирай български), царува както беше казано, цар Навуходоносор”. Доколко това твърдение е чисто авторово или пък е дело на старите български летописци от зората на българската държава тук, на Балканите, не знаем. Тъй или иначе, не виждаме логика това да е само голословна забележка. Още повече, че подобно на Хрониката, то също е открито в чуждестранната книжнина и изключва евентуални спекулации от заинтересовани среди в самата България.

И така, в старата книжнина съществуват две податки, отпращащи към неизвестно досега българско присъствие в Месопотамия. В действителност има е и трети източник, който предоставя подобни данни и на който сме се спирали по-рано. Това е “Житие на Климент Охридски“, писано от Димитри Хометиан (XIII в.), в което между другото се казва: “...Те (българите) били изселени в старо време от военната сила на Александър (Македонски) от разположения край Бруса Олимп към Северния океан и Мъртвото море...” Този текст става значим в светлината на уточненията, които ни предоставя друг изследвач на българската древност - Д. Табаков. Бруса е град, разположен в подножието на планината Олимп в Мала Азия, на територията на бивша Витиния. Северният океан е Каспийско море, смятано някога за залив на Северния океан. Колкото до Мъртво море, то е идентифицирано с ез. Урмия, наречено така поради високата му соленост и липсата на живот в него. Следователно, според съобщението на византийския хронист, българите са били разселени в район между ез. Урмия и Каспийско море, в съседство със Северна Месопотамия. А това е вече трети източник, указващ българското присъствие във или около Двуречието.

От особена важност е времето, когато са писани тези свидетелства - това е след XIII в., което ги прави дискусионни. В “Хрониката” на О. Рихентал не е коментирано за кога се отнася информацията и човек остава с убеждението, че отразява неговото съвремие (XV в.). Авторът на “Елински и римски летописец“ твърди, че изброените в списъка български канове са царували след Навуходоносор (VI в.пр.Хр.). Данните от “Житието” явно се отнасят за Александър Велики - IV в.пр.Хр. Общото за трите податки е, че те третират епохи далеч по-късни от времето на шумерите и в този смисъл не бихме могли да ги използваме, за да докажем възможността за пряка връзка между българи и шумери.

Назад във времето, в епохата на митанийската държава (XVI - XIII в.пр.Хр.) ни връща съобщението на Ал-Хамидани, който говори в “Иклил” за народа БАЛХАРИС, обитавал някога земите на днешна Северна Сирия, в състава на някогашната Митани. Вече писахме по този въпрос и изказахме предположението, че този народ представлява преселници от индийските БАХЛИКИ или средноазиатските БАЛХИ, заселили се тук по време на хиксоското нашествие през XVIII в.пр.Хр. Все пак, това е само една хипотеза и коректността изисква да отбележим, че колкото и правдоподобна да ни се струва, тя не е доказана и не би могла да бъде използвана при обсъжданата теза. Освен това Митани също е съществувала значително по-късно от Шумер и директна връзка във времето помежду им няма.

Към коментираните току-що податки за българско присъствие в Месопотамия можем да допълним и пети средновековен източник, също чуждестранен, който поставя тук не българите, а вечните им спътници – хуните. Става дума за откъс от “Хроника” на Константин Манаси, в българския й препис от Иван-Александровото време. Разглеждайки древната история на Египет, авторът е записал: “А пък тогавашния цар Сесострий на Египет... не бе доволен само над Египет да владее... борци и храбреци мъже, помощници приел (от хунския народ и дар на всеки род дарил), обходи цялата земя, най-вече Азия... на хуни прочее дари земята асирийска, а парти назова хуните, това ще рече скити “.

И така, според византийския хронист излиза, че още при управлението на фараона Сесострий (Сенусерт) III, т.е. през далечния XIX в.пр.Хр., на територията на бъдещата асирийска държава са обитавали хуни. Следователно, освен податките за българско присъствие в Двуречието, налице е и такава, отнасяща се до вечните им спътници – хуните, между които някои поставят знака на равенството, а други предпочитат да говорят за хунобългари, за вх’ндур-булгар или огхондор-блкар. Разбира се, всички посочени източници са твърде по-нови и отдалечени с хилядолетия от шумерската епоха, но след като веднъж сме открили присъствието на българското име в имената на исторически и митични герои, както и в различни думи и понятия от шумерския език, струва си да продължим и задълбочим изследването си.

Да си припомним унгарската легенда за раждането на братята Хунор и Мадяр в Персия (Евилатската земя), наскоро след смесването на езиците във Вавилон, от което следва, че хуните произлизат от Вавилон.

На това място ще се върнем към казаното в главата за българското родоначалие, което големият брой изследователи и летописци извеждат от коляното на Гомер (Камари) - първородният син на Яфет. Това звучи още по-актуално предвид свидетелствата, които ни предоставя сборникът средновековни волжко-български летописи “Джагфар тарихы”. В първия летопис, “Гази Барадж тарихы“, е представена следната картина: “Камирците са клон от индоевропейците, ... наречени така по името на своята прамайка Камир-Аби“. По-нататък се описва съдбата им, след като от родния Идел заселили Индия. В Индия те се разделили и една част от тях се завърнала в Идел, на р.Самар, в планината Самар. Тази област била наречена Туран, откъдето завърналите се станали известни с името туранци.

След време туранците също се разделили, като една част се заселила на ново място, давайки му старото име Самар. По името на мястото в района на планината Каф (Кавказ) тези туранци приели името самарци, наричани още аси или армани, а останалите станали известни като масгути. Преселниците от Идел, достигнали най на запад, били наречени българи. На новото място българите нарекли огромна планина в чест на Тара с името на страната си Самар. Някои от тези самарци се отклонили от напътствията на Тара и замърсили водата с нечистотии и тъй като тя била смятана за свещена, защото отразявала Тара, обиденият бог се разгневил и решил да ги накаже, като потопи под водата цялата страна Самар. Все пак проявил милост, като предупредил със страшен глас за своето решение. От гласа му се разтресла цялата земя, та чак листата на дърветата попадали по земята. Мнозина от изплашените самарци побягнали на запад, като достигнали Египет. Те станали известни с името агачири, т.е. “хората от дърветата”, във връзка с преданието за попадалите листа от дърветата и страшния глас, довели до бягството им в Египет.

Сред останалите в Самар хора се намирал един род, който строго се придържал към божиите напътствия и традициите си и не бил осквернил водата. Тара (Тангра) пожалил праведниците и им изпратил спасителен кораб, след което наводнил цял Самар. След като всички хора загинали, по волята на Тангра водата се оттекла и корабът останал на върха на планината Самар, а спасилият се род, нарекъл се Нау (Нов), се спуснал надолу от планината. С времето хората се намножили и някои от потомците на Нау смъкнали заседналия на планината кораб в подножието й. Срещу тях възроптали останалите самарци и ги осъдили на изгнание. Изгнаниците се качили на кораба, преплували Сакланско (Черно) море и достигнали Джалда (Крим). Тези преселници били наречени “кимерци”, от видоизмененото название на “камирците”.

Доколкото е възможно, да си изясним картината, представена в летописа от XIII в. Първоначално родина на българите била страната Идел (“Седем племена”), като те били водещото племе на това обединение. Идел, според твърденията в летописа на Джагфар, заемала поречието на Волга от мястото, където в нея се влива р. Кама, до устието й при Каспийско море. Още преди потопа иделците се изселили в Индия. По-късно част от преселниците се завърнали в родните земи (Идел или Стар Туран) и се нарекли туранци. Последвало ново разделяне и тези, които останали тук, били наречени масагети, а оттеглилите се на запад – аси или армани. По пътя някои останали в подножието на Източен Кавказ, на територията на днешен Азърбайджан, били подчинени от масагетите и наречени коли. Най на запад от преселниците аси-туранци достигнали българите. В Закавказието, и по-точно около планината Арарат те създали страната си Самар. Тук те били сполетени от потопа, но някои успели да се спасят, като предварително забягнали в Египет. Това били агачирите, които по-късно се заселили по Долна Волга, давайки й името Ра (от това на египетския бог Ра). Още по-късно били представени като хуните-акацири, а накрая, изтласкани от Северното Черноморие на север от сарагурите, станали известни с името си “древляне”, производно от “хора от дърветата”, представяни днес от панславистите за славяни.

Името на тези бегълци агачири откриваме в това на Мескиагашер – сина на бог Уту и пръв цар от първата династия на град Урук, което ще рече, че освен към Египет, те са забягнали вероятно и към Шумер. От това пък следва важният извод, че не Шумер е бил център на потопа, тъй както се приема сега, след като тук откриваме името на забягналите от Самар агачири. Сред засегнатите от потопа оцелял единствено родът на Нау (Ной). Част от потомците му самарци преминали Черно море и уседнали в Крим, където получили името “кимерци”.

Колкото изкуствен и неправдоподобен да ни се струва този разказ, той ни сочи следните няколко твърдения. Първо, че камирци (или кимери) и самарци (или шумери) са преки родственици. Второ, че българите са един от основополагащите ги народи. Трето, че първоначалната им родина е Долното Поволжие и земите между Прикаспието и Северното Черноморие, включително и Източните Балкани, откъдето част от тях са се спуснали на юг, достигайки Месопотамия. Проследявайки описания по-горе маршрут обаче се прокрадва и друга версия за прародината Идел на индоевропейците. Става дума за един по-източен планински район, по-близък до Индия и Иран и съответстващ донякъде на съвременен Туран, по на север. Четвъртата група данни са свързани с времето на описаните събития, случили се преди потопа. Това ще рече, че иделци, туранци, самарци, масагети, аси и българи са родствени народи, но и са обособени като самостоятелни още във времето преди потопа. След него се появяват забягналите в земите на северното Причерноморие кимери, известните на историята кимерийци. Тези твърдения в качеството на хипотези повдигнахме в книгата си “Авитохол и Ирник. Начало на българската държавност“, а сега откриваме в летописите на волжките българи.

Тук има още редица интересни данни, за които съвременната наука не знае нищо. Доколко те са достоверни? Наивната форма на представянето им, вътрешната им противоречивост и непоследователност ги правят твърде уязвими, за да им се доверим безкритично. От друга страна, би следвало да правим разлика между случаите, когато едни данни са единствени и когато допълват и подкрепят други натрупали се свидетелства. Кога наред с интересуващите ни въпроси хвърлят светлина и върху такива извън темата ни. А тази светлина позволява да разберем и научим неща, останали досега загадка за науката, като например присъствието на думата БИЛГА в шумерския език и значението “родоначалник”, “праотец”, което тя носи. В този смисъл казаното в летописа на Гази Барадж не е за пренебрегване.

Истинско предизвикателство в това отношение представлява подземният култов кладенец край с. Гърло, Брезнишко. Приема се, че това е пантеон, посветен на човеколюбивия шумерски бог Енки – господарят на водата и на божествената сила МЕ, управлявал земните дела и хората, заедно с брат си Енлил. Този археологически обект е датиран от значително по-късна епоха (късен бронз – ХIV-ХIII в.пр.Хр.), но категорични изводи е прибързано да се правят. Открит е кладенец-близнак на този, близо до Херсон на Кримския п-ов, с идентична архитектура и размери. Вторият кладенец е датиран през V-IV в.пр.Хр., т.е. цяло хилядолетие по-късно от прототипа си при с.Гърло. Тази устойчивост на един външен и чужд култ за региона на Балканите и Северното Черноморие е показателна. А наименованието “Асклепион” на втория обект го отнася към културната традиция на местното тракийско население.

За подобна културна връзка между двата древни центъра на култура (Месопотамия и Северното Черноморие, включително и Балканите) вече говорихме, но тук искаме да посочим още един паралел. Става дума за сходството между акадското “шабату” (сибиту) и тракийското “зибитидес”, което не е само фонетично. При евреи и българи това е календарно понятие – шабат и събота, свързано с култа към числото седем и календарното понятие “седмица”. Тракийската дума се използва със значение на царска титла - “сияйния”. Сходството има по-дълбоки корени, тъй като всички тези понятия имат култов характер и са свързани с определени чествания. Подобни паралели повдигат въпроса за преминалите миграционни вълни и посоката им на придвижване. Според археоложката Д. Митова-Джонова, движението е било в посока от Близкия изток, през Егейския регион към Балканите. Не е изключена, според нас, и обратната посока на придвижване – от Балканите към Предна Азия, било през Босфора, през Егейските острови или Кавказ. Както е известно, подобни миграционни вълни и в двете посоки е имало многократно.

Вече сме разглеждали хипотезата, че кимерите (известни още и като цимбри) и шумерите са северният и южният клон на един и същ народ. До тази идея ни водят имената на двата народа и по-точно общата наставка “мер” и корените “ким” и “шум”, разглеждани като алтернативна двойка понятия, свързани с противоположните представи за зима, студ и север и съответно за лято, слънце и юг. Примери в това отношение сме представили достатъчно и тук няма да се връщаме на тях. Ще ни се все пак да припомним, че съществуват езици, където нещата са представени в тяхната пълнота и потвърждават предположението ни, като предоставят примери и в двете посоки, при това свързани в единна система.

Например, в келтския език зима и лято звучат съответно като гимхред и самхрад. Боговете на Северното и Южното морета в китайската митология носят имената Ху и Шу. Подобно е положението и с понятията самар и кумир, първото ползвано от старите индоевропейци, а второто - заимствано от акадски. Те изразяват нещо, което човек почита и пред което изразява почитта си към боговете. Самар обаче е високата и красива планина, из-зад която се появява слънцето, т.е. отново коренът “сам”, “шам” е свързан по някакъв начин със слънцето. За разлика от това, кумирът е изкуствен идол за преклонение и молитва.

Същата връзка откриваме и по отношение родоначалието на българите. Както отбелязахме, те водят произхода си от оня индоевропейски клон, наречен камирци, по името на тяхната прамайка Камир-Аби. Това е според “Гази Барадж тарихы”, докато според “Сказание за дъщерята на хана”, хуни и българи имат за майка алп-бий Самар.

Подкрепа за връзката между шумери и кимери виждаме в името Ламги Мари Цимри Лим, т.е. на великия цар на Мари - градът-държава, разположен в Северна Месопотамия. Това е точно земята между териториите, обитавани някога от шумери и кимери, в което Цимри силно напомня названието на цимбрите – кимери. Подкрепа виждаме и в името на легендарния град Зимбир – един от петте най-ранни градове в Шумер, съществувал още преди потопа, основан от божествения Енлил и управляван от самия слънцебог Уту. Тук ще припомним стария волжко-български град със същото име Симбир, разположен на високия бряг на р. Волга, известен като планината на алпа Карга. Образът на добрия помощник и спасител – враната-гарга е поредният свързващ щрих между митологиите на Месопотамия и на хуно-българите.

Ключа към загадката хуно-българи в Шумер ни предлага археологията. Изследванията на Л. Уейдъл върху шумерски клинописни текстове установиха името на племето или народа хунори, често записвано с допълнителна представка ХУ (могъщ) – ХУХУНОРИ. С това присъствието на хунорите в Шумер е като че ли веднъж и завинаги доказано и споровете стават излишни. Нещо повече, появата на хунорите тук е свързана неразделно с основателя на третата династия на град Урук (Унуг) – прославеният ЛУГАЛ ЗАГИЗИ. Вече се спряхме на неговото дело и тук искаме само да подчертаем ролята на Зиези за свързването на българи и хуни още в най-дълбока древност. Да припомним казаното от Л.Уейдъл относно идентичността между хухунорите и ведическия народ ХАИХИЯ/ХЕИХЕЯ с продължението, предоставено ни от Д. Димитров.

Става дума за езиковото доказателство за идентичността на името на ЗИЕЗИ и названието на народа ХЕИХЕЯ, според правилата на индийската лингвистика. Както сочи авторът, звукът Х позволява поредица от трансформации в индийския език, както следва: Х-ХС-КХС-С-З. Подлагайки на тази поредица трансформации названието на народа ХАИХИЯ получаваме: ХСАИХСИЯ - КХСАКХСИЯ- САИСИЯ и накрая - ЗАИЗИЯ, което ни води директно към името на българския Зиези. С това Д. Димитров не само подкрепя тезата на Л. Уейдъл за идентичността на шумерите ХУХУНОРИ и ведийците ХАИХИЯ, но дава нов тласък при издирването на българските етнически корени на територията на древен Шумер и Индия. Развивайки изследването си върху “Народа на Бан“, известен още с името “Лъконосците“ или “Народа на Лъка”, на индийска територия той открива народ със същото име. Другото име на този народ е БХИЛ (санскрит БИЛЛА - ЛЪК). Ето какво пише по този повод Д. Димитров: “Народът БХИЛ населява и днес части от Централна и Северозападна Индия, приблизително между 20-тия и 25-тия паралел и между 73-тия и 76-тия меридиан, т.е. между днешните области Тар Палкар и Малани на изток, Бачхилкхан, Балагат и областта около Мудра (древна Мадара/Матхура) на изток и между Бахалпур и Раджастан на север до Поона на юг. Имената, които посочваме, са само част от десетките имена по тези територии на Индия, които са твърде близки до добре познатите български имена. Древното произношение Палкар е било Балгар, а на Малани е било Балани. Някога тези земи са влизали в древната империя Магадха (първоначално Балгадха), управлявана от династията БАЛГХАРА.”

Ще допълним аргументите си, връщайки се към изследването на П. Голийски върху българското присъствие във ведическата литература. Както ни убеждава авторът, появата на БАЛХИТЕ, т.е. на българите в Бактрия е станало сравнително късно, едва през първите столетия след раждането на Христа. Ведическият народ БАЛХИКА (БАХЛИКА), познат ни от “Махабхарата“ и “Атхарваведа“, е обитавал по-източни територии – Северна Индия (областта на Кашмир) цели две хилядолетия по-рано, още в епохата на Кришна (1950-1400 г.пр.Хр.). Както изглежда, тези БАЛХИКА (БАХЛИКА) са идентични с народа БХИЛ – ЛЪКОНОСЦИТЕ, за които пише Д. Димитров, според времето и мястото им на поява в Индия.

Името на хуните се оказва познато за самите шумери и изплува от хилядолетията в клинописните паметници на най-ранната човешка цивилизация! Подобно на имената БИЛГА-МЕШ и митичният БАЛИХ. В същото време се изясни, че народът, известен в Шумер с названието ХУХУНОРИ или “ЛЪКОНОСЦИТЕ“, в древна Индия носи българското име и е познат като БХИЛ.

Но и това не изчерпва известното ни за българското присъствие в Месопотамия. Ако се върнем към казаното в главата за изгубеното коляно, ще си припомним, че в Северна Месопотамия, в района на днешна Северна Сирия откриваме следите на вениамините, които идентифицирахме като потомци на “Народа на Бан”. По мнението на Д. Димитров, техният предводител Загизи съответства на българския Зиези от “Анонимния латински хронограф”. Ако това е така, следва че “Народа на Бан“ и вениамините са етнически родствени с българите.

Изключително интересно в това отношение е изследването на Л. Райчева, която открива корените на българите-барсили отново тук, в Двуречието. Като се позовава на направеното разчитане на 23 от плочките с шумерски клинопис от открития архив на древния град-държава Ебла (Ибла), тя намира града-държава Барсилла или А Барсал, съществувал от средата на III хил.пр.Хр. до средата на II хил.пр.Хр. в Северен Шумер. Същите текстове маркират и името на град Дулу, за който се предполага, че се е намирал на устието на р. Балих, известна от библейския Харан – първото пристанище на Аврам в пътя му към обетования Ханаан. Не по-малък интерес представлява и едно друго изследване на Л. Райчева върху писмените свидетелства от III-II хил.пр.Хр. за кутийските племена от Северна Месопотамия. От една страна, авторката свързва кутиите с гамерите-кимерийци. От друга, което е по-важно за нас, е връзката на кутиите с техните далеч по-късни потомци – българите кутригури.

Появата на думата БИЛГА и името Билга-меш в шумерския език и история явно не е случайно, при наличието на многобройните паралели между нашите деди и отдавна изчезналите шумери. Затова ще се вгледаме по-внимателно в имената и на други владетели от първата династия на Урук (Уруг). Особено интересно е това на Лабашер, което напомня за българския цар Лабас, както Паисий е записал името на Симеон Велики в своята “История”. Свързваме го и с името на шумерския град Лагаш, чийто герб е открит върху каменна икона в с.Пещера, Пернишко през 1853 г. (преди древният град да стане известен на науката).

Внимание заслужава и последният представител на династията - Лугалкидул. Пояснихме, че началното ЛУГАЛ означава на шумерски език “цар”, “върховен владетел”. По-интересна е втората част от името - КИДУЛ, в която се долавя сходство с названието на известните хуни-кидарити на Приск, записвани в арменските хроники като Чдар-Булгар. Д. Табаков пише: “Името Кидар/Чдар/Чадар е име на династия и при етимологирането му показва пълно съответствие с името на династията Тци/Доло/Дуоло, споменато в китайските източници със значението “син на Доло/Дуоло”. Така той прокарва мост между хуните-кидарити и българската канска династия Дуло. Присъствието на рода Дуло в шумерска среда не бива да ни изненадва, след като д-р Л. Райчева откри град с името Дулу от това време, в близост до устието на библейската р. Белих.

Ще завършим с антропологическите проучвания, които са също обнадеждаващи. Беше установено, че и шумерите, подобно на кимерите (кимерийците) и на нас, българите, са принадлежали към т.нар. брахикефали, характерна особеност за балкано-кавказкия и памиро-ферганския расов тип. Излишно е да казваме, че подобни разкрития силно подкрепят хипотезата ни за родство между българи, кимери и шумери. При това, забележете: отнася се не само за населението от Югоизточна Европа, но и това от Средна Азия, т.е. все в земите, обитавани от дедите ни в продължение на хилядолетия. Този последен аргумент е особено ценен за нас, поради високата си доказателствена стойност и перспективите, които предоставя пред изследването ни.

Сега идеята, че не само българското име, но и самите ни деди са обитавали някога земята Сенаар, не звучи голословно. Можем сериозно да се запитаме, била ли е някога родината на Авраам и Тара и българска земя? Редно е именно българските изследователи да потърсят отговора на този въпрос.

Глава 12

НОЕВИЯТ ПОТОП. БЪЛГАРСКОТО ИМЕ

НА ПРЕДЕЛА МЕЖДУ ДВЕ ЕПОХИ

И рече (Господ) Бог на Ноя: краят на всяка

плът дойде пред лицето Ми, защото земята

се напълни със злодейства от тях; и ето,

Аз ще ги изтребя от земята.

И ето, Аз ще направя на земята потоп от вода

за да изтребя под небесата всяка плът, в която има жива душа; всичко що е на земята, ще се лиши от живот.

Но с теб Аз ще сключа Моя завет, и в ковчега

ще влезеш ти и с теб – твоите синове, жена ти и жените на твоите синове

Битие, 6:13,17,18

Анализирайки корена на българския етноним в Библията, ние го извлякохме от историята на Аврамовия род и културата на Двуречието. Връщайки се назад през хилядолетията, изследването ни достига до самата люлка на човешката цивилизация в Месопотамия. В древен Шумер открихме не само неговото присъствие, но и многобройните паралели между шумерската култура и известната ни далеч по-късно българска културна традиция. Мнозина изследователи спират работата си дотук, без да смеят да направят следващата стъпка. Други пък се опасяват от обществената реакция у нас и навън и разумно избират пътя на мълчанието и забравата, за да избегнат рисковете за скандал около името си. Това обаче не може да подмени истината, че най-древният епос на земята, носещ името на своя герой Гилгамеш, т.е. Билга-меш, в действителност носи българското име. За нас този факт е отправна позиция за бъдещи търсения.

По-горе вече се спряхме на образа на безстрашния и героичен цар на Урук (Унуг), чийто живот е влязъл като легенда в шумерската митология. Няма да се спираме подробно и на самия епос, станал обект на многобройни изследвания и анализи. Достатъчно е да отбележим, че тъкмо епосът на Гилгамеш е оня най-ранен прототип на легендата за всемирния потоп и Ноевия ковчег, който значително по-късно намира място в Светото писание. Събитие, поставено като водораздел между познаваемата и непознаваемата човешка история. Но тъй като Потопът се легитимира чрез епоса за героя, чието име съдържа българския етноним, можем да допуснем в качеството на работна хипотеза, че българското име, а може би и присъствие, достигат също времето на природната катастрофа. Което пък означава, че решим ли да търсим началото на българската история, редно е да започнем от потопа. От времето и мястото, когато и където той се е състоял. Определяйки неговите хронологични и топографски параметри – епохата и географията му, ще търсим там българското име.

За прагматично мислещия съвременен човек библейската притча за потопа не е нищо повече от една легенда. Не по този начин гледа на нея средновековното общество, приемало безкритично текстовете на Светото писание като проява на божието откровение. Затова пък епохата на Просвещението, налагайки своите нови и рационални принципи, дава думата на учените и изследователите, те да се произнесат и по отношение на легендата, и по отношение на Библията. Освободени от налаганите вековни догми, те поемат по запустелите друмища на миналото, търсейки истината, такава, каквато им я представя Светото писание, уверени в неговата правдивост. И резултатите не закъсняват.

В последното десетилетие на XVIII в. Уйлям Джоунс публикува изследванията си върху стари хиндуистки текстове, писани на санскрит, в които е открил легендата за потопа и за спасителния кораб на бог Ману.

В началото на 30-те години на XIX в. Чарлз Лайъл – бащата на геологията, изказва екстравагантната хипотеза, че разпръснатите скални блокове в нестратифицирана глина са били освободени от дрейфуващи, топящи се айсберги по времето на потопа. Хипотезата, макар и недостоверна, затвърждава легендата за потопа в качеството й на далечен спомен от реалното минало на земята.

През 1872 г., разчитайки плочките от царската библиотека на цар Ашурбанипал (668-627) в Ниневия, писани на акадски език, Джордж Смит попада на текст за Големия потоп, оценен от него като независима версия на библейския потоп. По-късно се установи, че става дума за три изключително близки версии, както и обстоятелството, че легендата за потопа е само част от епоса. Целият текст, известен днес като “Епос за Гилгамеш”, се състои от 12 плочки и на потопа е отредена само една от тях. Същественото различие от библейската версия е, че вместо за ковчег, в текста от Ниневия се говори за кораб, управляван от моряци, с което легендата придобива реални измерения.

През 1922 г. Чарлз Леонард Уули започва дванайсетгодишните си разкопки и разкриването на останките от митичния дотогава Ур Халдейски. Отворените царски гробници съдържат оръдия на труда и накити, недвусмислено свидетелстващи за високо развита култура. Откритата архитектура, включително с решения като арки, сводове и куполи няма друг аналог и отново е била преоткрита по-късно от римляните. Логично е тази култура да е съзрявала достатъчно продължително време, затова Уули продължава разкопките си в дълбочината на гробниците, търсейки нейните корени. Той достига до триметров слой от наноси, без следа от човешка дейност. Продължавайки упорито разкопките, експедицията на Уули попада на културни слоеве, разположени под наносния. Оказва се, че под наносите се намират цели затрупани постройки. Явно става въпрос за мащабно заливане. Следващите проучвания опровергават първоначалните изводи, че Уули е попаднал на следи от библейския потоп. Разкопките в близките на Ур северни могили не дават очаквания резултат и подобни наносни слоеве под тях не са открити. Получените резултати говорят за ограничен, местен разлив на реката и категорично отхвърлят идеята, че център на потопа е била Месопотамия.

Въпреки това, откритията на Д. Смит и авторитетът му на учен не са позволили вярата на хората в легендата за потопа да бъде разколебана. Надживяла хилядолетия, истината за световния катаклизъм и този път се изплъзва и не е установена Може само да се съжалява, че инерцията на мисълта продължава да владее умовете на хората и изследвачите все така свързват потопа с мястото, където разказите за него са намерили своето потвърждение. За това спомагат и някои косвени обстоятелства, като например това, че в т.нар. “Списък на царете“ времето на царуването им е разделено на две – преди и след потопа. Това делене подсъзнателно налага идеята, че царуването е било на едно и също място, т.е. в едно царство. Подвеждаща роля играе и “човекът от Шурупак” – оня предпотопен цар, който получил известието за божия гняв и заръката да си построи кораб, за да може да оцелее. След като градът му е локализиран “на бреговете на Ефрат“, място за съмнение не остава. Човечеството като цяло, в това число и ученият му елит, продължава все така да бъде в плен на догмата за месопотамския характер на потопа.

Намериха се изследователи, освободени от предразсъдъци, които потърсиха решението на загадката от позициите на съвременната наука, оставяйки настрана всичките заблуди на миналото. Едни от тях, обръщайки се към световната митология, достигат до извода, че “Големият брой на аналогиите, както и повсеместността на съобщенията за потопа (в общопланетарен план) дават основание да се предположи, че в основата им лежи някакво реално събитие, което действително е оставило спомен у човечеството”.

Други изследователи, изхождайки от тези позиции, потърсиха възможните механизми, довели до грандиозния катаклизъм. Намираме за необходимо да запознаем читателя с най-общите принципни съображения, изказани по въпроса от специалистите. Ето как коментира проблема българската изследователка М.Йорданова. Повдигайки въпроса, откъде би могло да се вземе такова огромно количество вода, г-жа Йорданова разглежда следните няколко хипотези. На първо място, тя обръща внимание, че запасите вода в атмосферата в никакъв случай не са достатъчни, за да предизвикат наводнение с подобни мащаби, намерило отглас навред по света. Достатъчно вода има в ледниците на планетата и при разтапянето на всички тях, нивото на Световния океан би се покачило с около 66 м. Топенето им обаче е бавен и продължителен процес и в този смисъл не би могъл да предизвика потоп с характера на природен катаклизъм.

От друга страна, катастрофа с прилив на огромни маси вода би могла да бъде предизвикана от сблъсък на Земята с достатъчно масивно космическо тяло. За да се стигне до унищожаването на цял континент, подобно тяло би следвало да има радиус най-малко около 8-10 км. Такова явление е изключително рядко и би могло да се случи веднъж на приблизително половин до един милиард години, което показва недостоверността на подобна хипотеза.

На трето място, евентуални причини за потоп, като пропадане на земната кора при силни земетресения, изригването на вулкани, наводненията от поройни валежи, разрушаването на езерни чаши, отприщването на големи реки, щормови вълни, гигантски вълни цунами и пр., биха имали ограничено действие, което изключва повсеместния характер на потопа.

Единствената възможност за предизвикването на всемирен потоп, по оценките на българската изследователка, би могло да бъде “...топенето на ледовете от последния етап на кватернерното заледяване – вюрмския, започнало преди 16-18000 години и предизвикало покачване на нивото на Световния океан най-малко със 100 метра...” От учените е установено, че процесът на топене не е бил равномерен и плавен, а се е засилвал или е прекъсвал, поради временно захлаждане на климата, когато по брега са се формирали тераси. По датировката на подводните тераси и шелфовата зона на континентите и по намерените следи от торф, кости на сухоземни животни, каменни сечива и др., се съди за времето на настъпване на всемирния потоп, довел до унищожаването на древните цивилизации. Допуска се, че върхът на ледниковия потоп е преминал именно във времето на зараждането на най-древните цивилизации на планетата в делтата на р.Нил и долината на Тигър и Ефрат – преди 5000-6000 години, когато нивото на световния океан е било дори с няколко метра (не повече от 6 м.) по-високо от съвременното”.

Колкото и правдоподобни да изглеждат тези разсъждения, все пак да не забравяме, че те са най-общи и принципни постановки. Съвсем по друг начин звучат думите на тесните специалисти, зад всяка от които стои дългогодишен труд. Така стигаме до Уйлям Райън и Уолтър Питман. Тези двама американски учени-океанолози подхождат към мита за потопа от съвсем друга гледна точка. Обобщавайки последните данни от съвременните геоложки, археоложки и най-вече океаноложки изследвания, те формулират редица въпроси, оказали се изключително продуктивни за отговора на загадката за Големия потоп: “Какво би станало, ако се приеме, че човешката история е разделена на “преди“ и “след”, главно защото наводнението е било постоянно, а не временно?” (Според Библията, събитието е продължило само седмица). “Би ли могъл потоп, чиито води не се оттеглят, да прогони един народ от бившата му родина и да го принуди да потърси ново място за заселване?” “Какво би станало, ако човек, решен да провери тази хипотеза, не се ограничи в изследванията си само в Месопотамия, а погледне и отвъд нейните граници?“

Отговорите на тези въпроси откриваме в авторската книга на двамата изследователи. “Ноевият потоп” не само дава удовлетворителни отговори на поставените въпроси и на цялата загадка около потопа. “Ноевият потоп“ придава нов облик на древната човешка история. И тъкмо в това се състои най-голямото достойнство в хипотезата на двамата океанолози. Ето защо, тръгнали по следите на българското име и отправили поглед към епоса за Гилгамеш и легендата за потопа, не бихме могли да продължим напред в собствените си изследвания, ако не отдадем дължимото внимание на “Ноевия потоп” на У. Райън и У. Питман.

Океаноложката експедиция в Босфорския проток на кораба “Чейн“ през 1961 г. доказва наличието на канал, запълнен с наноси, на дъното на протока, вероятно пукнатина в земната кора, който продължава след Босфора до ръба на континенталния шелф. Тя потвърждава данните за две противоположни по посоката си водни движения в протока, разположени едно над друго. Два пъти по-сладководната и с по-ниско относително тегло вода в Черно море се оттича на юг към Средиземно море, вследствие на препълването му от вливащите се в него пълноводни реки. В обратната посока на това повърхностно течение, към Черно море се движи придънно течение, формирало се от топлите, солени води на Средиземно море. Това позволява да се допусне, че някога това течение е нахлуло към Черно море като порой с такава сила, че само си е пробило пътя през протока. Естествено, то е било благоприятствано от дълбоката пукнатина в земната кора на дъното на протока.

Нова океаноложка експедиция с участието на У. Райън през 1970 г. на борда на кораба “Гломар чалънджър” прави сензационното откритие, че някога, преди 5-7 милиона години, Средиземно море е било пресъхнало, превръщайки се в безводна пустиня. Най-впечатляващо е това, че по-късно тази пустиня е била набързо залята с вода. Целият този процес на постепенно пресъхване поради изпаряване на водата му може да се проследи върху лицето на скалните образувания в Сицилия: как морето се е превърнало в приливно-отливна долина, след това - в плитка лагуна, тя на свой ред – в езеро и накрая в торфено блато. По-късно то отново се е трансформирало в дълбоководно море, като целият този процес трае приблизително около половин милион години. Това е станало възможно благодарение на преградната стена, съществувала някога при Гибралтар, образувала се в резултат от дрейфа и сблъсъка между континенталните платформи на Африка и Европа. Щателните проучвания доказват, че тази стена, отделяща Средиземно море от Атлантика, вероятно се е срутила отведнъж и това е довело до наводняването му с води от океана.

Откритието за Средиземно море, пресъхнало и след това отново наводнило се в море показва, че подобно събитие е възможно не само теоретически, но и на практика. Разбира се, това се е случило много отдавна, когато човекът все още не е съществувал, за да може да го опише в митовете за потопа, достигнали и до нас. Епосът за Гилгамеш и Библията ясно свидетелстват, че описаният от тях потоп е станал не по-рано от появата на първите развити хора, запознати със земеделието. Историческата справка е убедила У.Райън, У. Питман и Джон Дюи, че това не би могло да стане преди последния ледников период, т.е. преди около 12 хиляди години, когато в Месопотамия започва отглеждането на зърнени храни. Разсъждавайки върху необходимите условия за възникването на потоп и върху свидетелствата за такъв, изследователите посочват наред с безводната обстановка и образуването на пустиня, още и наличието на дълбоко врязани реки, промяната във фауната и флората и най-вече хора-бегълци от потопа, мигрирали надалеч, за да оцелеят.

В същата 1970 г. сп. “Сайънс” публикува проучванията на Дейвид Рос и Егон Дегенс, извършени на кораба “Атлантис II” през 1969 г. в Черно море. Те са установили, че по време на последния ледников период морето е било сладководно езеро, след това отново се е превърнало в море и естествено, това е било съпътствано със смяна на обитателите му: риба, планктон, ракообразни, молюски и крайбрежна растителност. Соленоводните видове са заменени от сладководни, а пък те - отново от соленоводни. Така двамата изследователи са установили в Черно море условието за промяната във флората и фауната, формулирани от У.Райън. Езерото е било свързано със Средиземно море, където се е оттичало през тесен и недостатъчно дълбок излаз, който не позволявал навлизането на морска вода отвън. На свой ред, учени от Московския държавен университет и Института по океанология при БАН във Варна са установили навътре от брега, на разстояние между 10 и 100 мили, тинест слой с дебелина едва десетина сантиметра, лежащ върху бивш земен ландшафт, включващ речни корита, степни ливади и пустинен пясък. Открити са брегови утайки покрай външния ръб на континенталния шелф на 100 м. под сегашното морско равнище, което свидетелства, че бреговата ивица на езерото е била далеч по-навътре в морето от сегашната.

През 1837 г. Луи Агаси докладва своята знаменита теория, според която по времето на последния ледников период повече от 2/7 от планетата е била покрита от масивна ледена шапка, включително и големи части от Централна и Северна Европа и Северна Азия. В следващите години Чарлз Макларън посочва, че водата, замръзнала в ледниковата шапка, вероятно е дошла под формата на снеговалежи, следствие на изпарения от океана, довели до снижение на нивото му с близо около 100 м. През 60-те години на отминалото столетие Иржи Кукла, ползвайки за отчитане на времето геомагнитните промени, успява да датира климатичните условия през ледниковата епоха за период от 1,5 милиона години. Оказва се, че климатът по времето на ледниковата епоха е бил изключително сух, а южно, в съседство на ледената шапка, територията на Евразия е била обхваната от обширни пустини и степни райони. Тази ситуация силно напомня за превърналото се в пустиня Средиземно море. Такива пустинни условия водят до значителни изпарения и загуба на вода във водоразделните зони на Дунав, Днепър, Днестър и Дон и като резултат - до спадането на равнището на Черно море под нивото на излаза му. Така У.Райън и У.Питман намират и необходимото условие за своята теория - скорошната датировка на засухата. Те не са пропуснали и явното съвпадение между времето на нахлуването на средиземноморските води в Черно море, датирано от Рос и Дегенс преди девет хиляди години и времето на засуха в Западна Чехословакия, определено от И. Кукла на осем хиляди години.

През 1993 г. международната океаноложка експедиция по руско-украинското черноморско крайбрежие на борда на кораба “Акванавт” доказа, че разширяването на Черно море е свързано с бързо нахлуване на морска вода и отхвърли тезата, че то е резултат на обилен речен вток, последица от топящата се ледникова шапка. Наред с това, изследвайки подводен каньон, бил някога устие на река, на 140 м. под морското равнище Райън и Питман откриват и пряко доказателство за свилото се в миналото сладководно черноморско езеро. В утайките от дъното на каньона са намерени кореноноги от речна вода и корени от растения - директни свидетелства за езерното минало на Черно море. Изследваните от Глен Джоунс от лабораторията “Маклийн” в Уудсхолския институт проби - имигранти (флора и фауна), взети от експедицията с помощта на най-съвършения “часовник” – мас-спектров ускорител, са обобщени в следните важни изводи. Първата поява на морски видове в черноморското езеро съвпада с началото на задушаването на Черно море от отровния сероводород. Това означава, че бързо излялата се солена вода просто е задушила езерото. Календарната възраст във всичките проби сочи все едно и също число - 7500 г. Това означава първо, че всичките имигранти-мекотели са проникнали тук наведнъж, за кратко време, а не в продължение на векове и хилядолетия при едно бавно втичане. И второ, че потопът в Черно море се е състоял в средата на шестото хилядолетие преди Христа, по времето, когато Балканите и Мала Азия са вече обитавани от достатъчно развито население, познаващо земеделието, скотовъдството и уседналия начин на живот. Тъкмо затова природната катастрофа, довела до прогонване от родината, оставя толкова трайни следи в паметта на хората и намира отражение в митологията. За да осигури бъдещето си при бягството, това население е трябвало да вземе със себе си не само познанията си, но и семената от културните растения и опитомените животни. И в това отношение древните текстове не са ни подвели, а отразяват отминала реалност.

През 1988 г. Рик Феърбанкс и Едуард Бард потвърждават тезата на Чарлз Макларън, че разрастването на ледената покривка е довела до спад на морското равнище с повече от 100-130 м. Те доказват, че разтапянето на ледената шапка, сковала земята през последния ледников период преди 25 хиляди години е станало на два тласъка: около 12500 и за втори път през 9400 г.пр.Хр. Първият тласък от топенето на ледената покривка на Северна Европа и Азия е довел до изпълването на реките и техния разлив в “големи езера”, в каквито са се превърнали Горен Днепър, Горна Волга и други пълноводни реки, както и до разрастването на Аралско и Каспийско морета. Вторият тласък в топенето не е довел до вливането на водите в Черно море. “Големите езера“ в южните съседни на ледената шапка райони са възникнали в областите, където ледената кора е била хлътнала под натиска на леда и периферната изпъкналост на същите области е насочила теченията на реки като Днепър, Днестър, Дон и Волга в западна и северна посока. Точно това е сложило началото на последното пресъхване на черноморското езеро. Около 10 хил. г.пр.Хр. равнището му вече е спаднало под нивото на излаза му в Средиземно море и под това на световния океан. Около 5600 г.пр.Хр., когато бреговата му линия е на 100 м. под нивото на босфорската преграда, е започнал приливът на солена вода през нея. Изследванията доказват, че коритото на протока се удълбочава по посока на Черно море, т.е. той е изровен в чист пясъчник и шисти. Изчисленията показват още, че нивото на водата в езерото се е покачвало с 15 см дневно, а хората, търсещи спасение в бягството, е трябвало да изминават приблизително около четвърт миля на денонощие.

Безспорно, сладководното черноморско езеро е играло ролята на оазис сред пустиня и като такова е привличало към бреговете си хора, животни и растения. Според “оазисната теория за произхода на земеделието” на Рафаел Пъмпели, условията около езерото би следвало да са съдействали за уседналия начин на живот на населението тук и за подмяната на събирателството с най-ранните форми на земеделието. Това обстоятелство маркира следващата стъпка в работната схема на У.Райън – търсенето на хората, обитавали Черноморското крайбрежие преди потопа. Кои са били тези хора? Датировките показват, че културата Винча и народът от Лепенския вир край Железни врата на Дунав са съвременници на потопа в Черно море. Учените от Запада използват данни от археологическите разкопки край Железни врата, без да имат достатъчно информация за археологическите проучвания по самото черноморско крайбрежие в съседна България.

През 1996 г. излиза от печат книгата на Дейвид Харис “Произход и разпространение на земеделието и скотовъдството в Евразия”, в която авторът защитава тезата, че земеделието е начевало като независимо само в два случая от историята на човечеството – в Близкия Изток и след това в Китай. Първоначално то е възникнало в т.нар. “оазиси на рифтовите долини” в западната част на Плодородния полумесец, в края на Х хил.пр.Хр. Уседналият начин на живот се е наложил около 12500 г.пр.Хр. и е бил пряко следствие от първия тласък от топенето на ледовете. Този период на затопляне е бил последван от краткотрайно завръщане на ледниковите условия, известно с името “По-младия сребърник”. Той е заел времето между 10500 - 9400 г.пр.Хр. и е довел до ново засушаване и захлаждане.

На свой ред Андрю Муър, изследвайки могилата Абу Хурейра на брега на Ефрат в Сирия говори за две последователно съществували селища. Първото е било обитавано от първобитни ловци и събирачи на храна, наричани от съвременната наука с името “натуфианци” и е представлявало сезонен лагер. По времето на “По-младия сребърник” то е било напуснато от своите обитатели, подобно на редица други натуфиански селища по това време. Заселниците на второто, “по-новото” селище са били вече земеделци. Откъде са дошли тези неолитни земеделци, не става ясно. Харис изключва възможността тези заселници да са дошли от района на черноморието, както и това, Черно море като оазис да е било люлка на земеделието. Данните обаче сочат, че по времето на засухата при “По-малкия сребърник” възникналите при първия тласък на топенето езера в Анадола са станали толкова солени, че водата им не би могла да бъде използвана от хора и животни. Единствени сладководни басейни са останали Черно и Каспийско морета. По-късните археологически проучвания на могилите Кармел, Ашикли, Чатал Хююк и пр. показват паралел в културата и бита на хората от Лепенския вир и анадолските земеделци. Датировката показва една и съща възраст на двете култури. Оказва се, че първите земеделци в света са обитатели на райони, близки до бреговете на Черно море.

По-късните изследвания посочват наличието на втора мини ледникова епоха в допълнение на “По-младия сребърник”, обхващала земята между 6200 - 5800 г.пр.Хр. и довела до нова миграция, този път на земеделско население от Анадола и Палестина. Това застудяване не се е отразило на климата в близост на Черно море, поради компенсирането му от разликите в нивата между Черно море и Анадолското плато.

Обобщавайки всичките тези изследвания и наблюдения, У. Райън и У. Питман стигат до заключението, че именно Черно море притежава всичките необходими условия, за да бъде определено за център на библейския потоп. Климатичните промени на планетата са го превърнали на първо време от море в затворено сладководно езеро, а след това са довели до положение, когато водите му са останали под нивото на световния океан и с това са предопределили настъпилия световен катаклизъм. По времето, когато Плодородният полумесец и Анадолското плато са били охладени и негостоприемно са прогонили хората, черноморието е запазило топлия си климат. Като сладководно езеро, богато водоснабдявано от многобройни и пълноводни, включително и големи реки, в рамките на хилядолетия то е било притегателен център за хората около него и е създавало условия за уседнал начин на живот, докато останалите езера са се превръщали в блата и солената им вода е станала негодна за консумация. Ето защо, плодородните почви по неговото крайбрежие са се превърнали в люлка на първата земеделска култура в света. Окончателно потвърждение на казаното дават учените-генетици, разкривайки, че най-ранната културна пшеница се открива в Анадола.

Следва да се установи съдбата на това земеделско население. Дали то е загинало при потопа? Или части от него са оцелели и са разпръснали неговата култура на други места по света? Познава ли науката подходящи кандидати за ролята на древните бегълци-земеделци?

Според У.Райън и У. Питман, културата Винча е възможен представител на това древно и културно население, предвид епохата и внезапната му поява тук, както и на липсата на каквато и да е приемственост с предхождащата местна култура. Друг кандидат за същата роля е населението, носител на културата, наречена “линейна лентова керамика” (LBK), появило се пак по същото време и заело една значителна част от Европа, между р. Днестър и р. Сена. Това население, освен че е познавало земеделието, навсякъде е наложило еднаква керамика, каменни сечива, тип на селищна планировка и постройки, погребални церемонии, търговия и икономика. То се е появило много набързо, като или е претопило завареното местно население, или го е ликвидирало, но тъй или иначе, следи от съвместното им съжителстване липсват.

Трета култура от средата на VI хил.пр.Хр., също земеделска, са данило-хварите от плодородните долини на Далмация и сродните им бутмирски племена около Сараево. По българското черноморско крайбрежие се появяват т.нар. хамангиански племена. Всички тези ненадейно появили се племена и народи, заселили Европа, са били носители на нова, по-висока култура и са станали причината за бързия й културен възход. Неслучайно средата на VI-то хил.пр.Хр. някои археолози наричат “златен век”. В Анадола и Плодородния полумесец втората мини ледникова епоха (6200-5800 г.) е привършила две столетия преди потопа и те отново са се превърнали в Обетована земя. Заселването на редица стари, изоставени селища и появата на нови, издигането на първите предпазни крепостни стени, свидетелство за набези и отбрана, настъпилите промени в рисуваната керамика – всичко това са свидетелства за появата на ново население, вероятно бегълци от потопа. Тъкмо по това време по границите на Северна Месопотамия се появява народът, наречен халаф. Времето на потопа съвпада с бурното икономическо и културно развитие на Египет. В Кавказ, пак тогава, се появява развито земеделие в готов вид. Наскоро след потопа в Южна Месопотамия се появяват т.нар. убаиди - първите земеделци тук. Дотогава територията на Двуречието е била незаселена, поради изключително оскъдните валежи и едва с появата на население, владеещо поливното земеделие, тя става обитаема. По-късно върху основите на убаидската култура разцъфтява първата цивилизация на земята – шумерската.

Такава е картината на миграцията вследствие потопа, която ни рисуват У.Райън и У. Питман. Черноморският басейн в продължение на хилядолетия е привличал с животворните си води населението от един обширен и запустял поради влошените климатични условия географски ареал. Струпаното по плодородните му и обилно напоявани брегове население вероятно е преминало критичното натрупване, за да достигне до усвояването на културното земеделие и уседналия начин на живот. И тъкмо това уседнало население, вкусило първите плодове на цивилизования живот, е трябвало да бяга. Естествено е при бягството да е взело със себе си достиженията на своето битие. Многобройното население вероятно формира мащабни преселнически вълни в различни посоки. И точно това като че ли е предопределило едноактното разпръскване на земеделието, появило се по едно и също време в Европа, Азия и дори Африка. Най-бързо то е разцъфтяло там, където условията са се оказали най-благоприятни. Но и самите бегълци са носили със себе си умения, с които са правили природата по-сговорчива към тях. Затова са съумели да заселят пустеещата и безлюдна дотогава Южна Месопотамия.

Търсейки пътища в подкрепа на хипотезата си, У.Райън и У. Питман излизат далеч извън тесните предели на океанологията. Освен към археологията, те се обръщат и към други науки, като лингвистиката и генетиката, но и към митологията, извличайки съответните аргументи от тях. Анализирайки многобройните теории за праезика и мястото на неговото възникване - Кавказ, Украйна, Армения или Анадола, те находчиво обръщат внимание на близостта на всички тях до Черно море. Изследванията на лингвисти и генетици свидетелстват за близки по вида си езиково и генетично родословни дървета с единен център – циркумпонтийското пространство, възникнали като резултат от някакво мащабно събитие с разпръскващ ефект. По мнението на двамата автори, семитите и убаидите са побягнали на юг, към Леванта, Месопотамия и Египет, картвелите са заселили недостъпния за водите Кавказ, представителите на LBK-културата заели огромна част от Европа, от Прикавказието чак до Атлантика, а тези, които поели на изток – тохарите, уседнали в Таримската долина.

До подобни изводи достигат Райън и Питман, обръщайки се и към митологията. Анализирайки известните версии за потопа и спасението на единствения праведен род, те стигат до заключението, че описаният потоп не би могъл да бъде речен. По правило, речните разливи настъпват изневиделица и не се предхождат от сигнали, които да подсказват наближаването им. В случая с легендата за потопа нещата са тъкмо обратно. Във всички варианти е налице предупреждение за приближаващото бедствие, което е достатъчно своевременно, за да може Ной, Зиусудра, Утнапищим или Атрахазис да се подготвят, да си построят кораб или ковчег и да го натоварят с всичко най-необходимо, което да им позволи не само да надживеят катастрофата, но и да си осигурят нормален живот след нея. Освен това, речните разливи са краткотрайни. Те наистина са в състояние да прогонят хората, но това е ставало в близката околност и наскоро след наводнението водите са се оттичали и хората са се завръщали по домовете си, независимо от нанесените щети. При положение че потопът е бил в Черно море, то тогава той действително е бил предхождан от видими сигнали за наближаващото бедствие, като покачване равнището на водата оттатък Босфора. Самият разлив, колкото и драматичен да е изглеждал като грохот и земни вибрации, все пак е предоставил необходимото време за бягство.

Налице са детайли в легендата за потопа, които досега не са намерили обяснението си и се оказват разбираеми и логични единствено в светлината на изказаната хипотеза. Така например, достигнал до “смъртоносното море”, Гилгамеш (Билга-меш) наема лодкар, който да го преведе на отсрещния бряг. Героят е истински изненадан от вида на средствата, с които лодката щяла да се придвижва. Напълно чужди на представите му, те се оказали “каменни неща”, предизвикали негодуванието му и ядосан той ги строшил. “Ти строши каменните неща, ти издърпа задържащите ги въжета“ – възкликнал уплашеният лодкар. “Тези каменни неща, о, Гилгамеш, са които ме отнасят отсреща, за да не докосвам водите на смъртта“ – пояснил той.

Че Черно море е море на смъртта, днес е добре известно, предвид огромната концентрация на сероводород в дълбините му, достигаща на моменти ниво по-малко от 100 м. от повърхността му. Дали това са имали предвид в легендата, никой не може да каже със сигурност. Сигурно е обаче, че “морето е мъртво” тъкмо в резултат на потопа и следователно точно от неговото време, което не изключва, че древните хора са знаели тази му особеност. Черно море и то водите около Босфора са могли да си заслужат прозвището “водите на смъртта” и поради втора причина. Самият потоп, т.е. вливането на водите от Босфорските височини, не ще и дума, е представлявало внушително зрелище. И спомените за него не са били заличени поколения наред от народната памет. Така страшният катаклизъм е влязъл в митологията на първата цивилизация - епоса за “Билга-меш”, а оттам и в Библията.

Още по-голям интерес представлява въпросът за “каменните неща” в епоса на Гилгамеш. Липсата на каквато и да е яснота досега не е позволила на изследователите да определят за какво по-точно става дума, но в контекста на казаното за черноморския потоп посочената загадка намира обяснението си. Да си припомним за дълбоководното, движещо се в обратна посока течение в Босфорския проток – от Средиземно към Черно море. Добре известно е, че от самото начало на гръцката колонизация на Черно море - от VIII в.пр.Хр. насам, до времето на първите параходи, за да се придвижват в Босфора по посока към Черно море, старите моряци са спускали дълбоко във водата кошници пълни с камъни, възползвайки се именно от това придънно течение.

Освен легендата за потопа, странни сцени, отпращащи ни към него, предлагат и други древни текстове. Известен е текст на иврит, където е представена следната картина: “ревящите води на дълбините се надигнаха и Техом, тяхната царица, заплашваше да залее Божието творение”. Господ обаче я покорил и я заточил да живее сред пясъчните дюни, “като й въздаде божествено предопределение, което Техом не можеше да наруши, колкото и яростни да бяха солените й вълни, защото тя бе затворена зад портите, а резето бе спуснато”.

Няма що, интересна сцена с морски вълни, затворени зад порти и заплашващи да залеят “Божието творение”. Какво е имал предвид анонимният древен автор, едва ли някога ще научим. Алюзията със сценария на черноморския потоп, по начина, по който е представен от У.Райън и У.Питман, е внушаваща и поради това не може да бъде подмината.

Особено внимание обръщат двамата автори и на приказката за потопа от остров Самотраки, достигнала до нас благодарение на Диодор Сицилийски. Според него, някога Черно море било езеро, което пълноводните реки препълнили и водите му бурно започнали да се изливат през естествената стена на Босфора и Дарданелите. Този потоп залял значителни части от Мала Азия и от територията на самия остров, превръщайки ги в море. Затова, завършва хронистът, случвало се рибари да улавят в мрежите си капители от колони на постройки от потъналите градове.

Знаменателно, нали? Равнищата на водата в черноморското езеро и Средиземно море се оказват различни и под собственото си налягане водата си пробива път, като свързва двете морета и предизвиква обилен излив - потоп с наводняването на обитаваното крайбрежие и превръщането му в море. Точно това описва хипотезата на Райън и Питман! Само че в обратната посока. Не Черно, а Средиземно море се е препълнило и преляло в Черно. Това е подробност, която хилядолетия след голямата катастрофа хората е възможно да забравят и смесвайки различни събития, да я формулират съгласно известните им реалности, като например, повърхностното течение през Босфора по посока от Черно към Средиземно море. А колкото до заливането на обширни територии от Мала Азия, може би това съобщение отразява самото формиране на съвременния басейн на Мраморно море.

С прегледа на податките от митологията У.Райън и У.Питман завършват изложението на хипотезата си за черноморския характер на библейския потоп. Както се вижда, постарахме се да я представим достатъчно пълно, за да убедим читателя в нейната аргументираност и правдоподобност. Това е необходимо като важна отправна точка към собствената ни работа. Работата по издирване на българския етноним борави с материя, която не подлежи на пряка практическа проверка и прецизното датиране на конкретни проби, както е в океанологията. Смятаме, че тъкмо миграцията на забягналото от наводнените брегове на черноморското езеро население съвпада със собствените ни търсения.

Повдигайки въпроса за миграцията на население от превърналото се в море черноморско езеро и навлизайки в дебрите на митологията, ще ни се да допълним и разширим аргументите, изказани от Райън и Питман, доколкото това е по възможностите ни. За разлика от мнозина, ние гледаме напълно сериозно на сведенията от митологията, а и най-големите скептици трябва да признаят, че в редица случаи именно тези данни са единственият извор на знания.

Обобщавайки един значителен по мащабите си материал, А.Горбовски достига в проучванията си до два основни извода относно съобщенията за потопа. Първият извод се отнася за повсеместността на митовете за всемирния Потоп. Легендата се среща не само в Библията и клинописните текстове от Месопотамия - асирийски, вавилонски, акадски и шумерски. Тя се открива буквално по всички кътчета на земята: в Индия и Китай, сред европейските народи, в Северна, Централна и Южна Америка и дори в Аляска, в Австралия и Нова Зеландия, Полинезия и Микронезия.

На това място коректността изисква да отбележим, че ако за А.Горбовски повсеместността на митовете за Потопа е свидетелство за неговата реалност, то други изследователи виждат в нея тъкмо обратното. Така например, А.Кондратов търси обяснението за тази особеност в светогледа, и по-специално в натурфилософията на древния човек, намирайки в универсалността на сведенията отпечатъка на някакъв общ механизъм за създаването на митове, изградени върху природните стихии и по-специално – на водната стихия. Поради тази причина, този вид легенди, по негово мнение, не могат да служат като доказателство за достоверността на митовете за световния потоп.

А.Горбовски говори и за втора особеност, съпътстваща легендите за потопа. Това е големият брой аналогии между митовете у различните народи, включително и такива, отдалечени на хиляди километри един от друг. Ето как ни ги представя самият автор.

На първо място, впечатление прави наличието на предвестници на катастрофата, срещани почти във всички легенди. И във вавилонския епос, и при ацтеките, и в Библията, при индийците и при народите в Тихия океан и Бирма, човеколюбивият бог предупреждава някой избран от него човек за предстоящото бедствие, като го поучава какво да прави, за да спаси себе си и човешкия род от гибел.

Като втори паралел А Горбовски сочи наличието на двама спасили се - винаги мъж и жена - брачна двойка, станала продължител на човешкия род и родоначалник на хората от епохата след Потопа: Девкалион и Пира у гърците, Дюейвен и Дюейвич в Уелс, Бит и Бирен при ирландците, Ной и жена му (Ноема, според някои) в Библията, но същото е положението и при баски, ацтеки, бразилските и североамериканските индианци.

Третото съвпадение авторът намира в идеята, предупредените да вземат със себе си различни животни, при това също по двойки. Така постъпват и библейският Ной, и индийският Ману, и мексиканският Ната и шумерският Ксисутрос, а също и Троу в Борнео и Етси при канадските индианци.

Спасилите се винаги слизат на върха на някаква планина, след като водите на Потопа започват да се оттеглят. А краят на Потопа се ознаменува от появата на небесна дъга на небосклона. Тази небесна дъга се открива освен в Библията, също и при шумери, полинезийци и американци.

За още по-любопитни и значими намираме някои дребни на пръв поглед и второстепенни аналогии, като например това, спасилите се да пускат периодично птици, на три пъти, като последният път птицата се прибира на спасителния кораб с маслинено (зелено) клонче в човката. Това е преценявано като сигнал за края на бедствието. Любопитно е и предпочитанието специално към враната и гълъба, проявявано и в “Епоса за Гилга-меш”, и в Библията, и от американските индианци.

Не по-малко впечатляващ като съвпадение ни се струва и епизодът с печенето на жертвено животно в чест на боговете, непосредствено след Потопа, по миризмата на което господарите на небето узнават, че на земята са останали живи хора.

Към тези аналогии бихме могли да допълним още. За спасението си предупреденият човек е използвал по заръка на Господ ковчег или кораб. Този човек обикновено не е случаен, а праведник – човек несъгрешил пред Господа, а самият Потоп е изпратен като наказание от боговете заради хорските прегрешения.

Накрая ще обърнем внимание и на звучащите близко помежду си имена на спасилия се праведник. Това е Ной в Библията, Нау (Нов) според “Джагфар тарихы”, Нюй-Ва в китайската митология, Нух у мюсюлманите, Нуу в Полинезия, Ната на мексиканските ацтеки. Факт, който намираме за показателен. Наред с изброените по-горе паралели, той се превръща в свидетелство за това, че става дума за един общ модел на мита, независимо от неговото географско разпространение.

Как да си обясним създалата се ситуация? Унитарният модел и още повече аналогиите в неговите детайли, включително и в името на спасения праведник, веднага отхвърля версията, че митът е възникнал на базата на най-общи мотиви, като преклонение на древния човек пред водната стихия, както допуска А.Кондратов. Напротив, този модел дава предимство на тезата за реалния характер на мита. Нещо повече, унитарният модел представлява доказателство за единния произход на мита, обстоятелство, което може да бъде обяснено по един-единствен начин. Потопът е станал не по цялата земя, а на едно определено място и мълвата за него е намерила разпространение навред по света. Това обяснение става вероятно, само ако природният катаклизъм е бил наистина огромен по мащаб и драматичен по характер. И наред с това, да е довел до прогонването на една значителна част от местното население, което е било принудено да търси убежище за нов живот в различни посоки и на значителни разстояния от епицентъра на събитието. Само наличието на тези обстоятелства позволява правдоподобно обяснение на положението, открито в митологията. Същите обстоятелства изказват в хипотезата си за черноморския потоп и двамата океанолози. Те също виждат в Потопа мощен миграционен фактор, довел до разпръскването на културно причерноморско-балканско население, а с него и на високата му култура по света. В този смисъл, данните от митологията и по-специално наличието на многобройни паралели в легендите за Потопа у различните народи се превръщат в поредния сериозен аргумент в подкрепа на тяхната хипотеза.

На това място ще отбележим нещо твърде любопитно, свързано с датировката на събитието. Райън и Питман съобщават, че данните от датирането на пробите планктон, изследвани по мас-спектроскопския метод са както следва: 7500, 7580, 7510, 7470 години. Отнесено към 1950 г., това определя възрастта на пробите съответно от 5550, 5630, 5660 и 5520 г.пр.Хр. Спираме се подробно на тези датировки, тъй като те удивително съвпадат с началото на значителна част от приетите календари (ери), в които “сътворението на света” се сочи около 5500 г.пр.Хр. Можем да се замислим за съвпадението между датирането на Потопа и данните за “сътворението”, макар че според Библията това са различни събития, случили се по различно време.

Обръщайки се към хипотезата на Райън и Питман, смятаме да я използваме в качеството й на начална позиция, която ни дава изходното време, мястото на действие, както и механизма, отключил последващите събития, които влизат в нашата тема на проучване. От своя страна, бихме се радвали, ако работата ни се окаже естествено продължение на смелата хипотеза. Доколко очакванията ни ще се оправдаят, това ще прецени читателят. Тъй или иначе, ние ги разглеждаме в дълбоко единство и се надяваме двете хипотези да се допълват и подкрепят една друга.

Ще цитираме думите на двамата американски океанолози в самия край на книгата им: “Докато не бъдат открити останките на неолитно селище под тинята на сегашния черноморски шелф, не може да има археологическо потвърждение, че сега залетите от морето земи, някога са били обитавани.“ Така те на свой ред изразяват убеждението си във взаимната изгода от допълващите се изследвания на океанолози и археолози. Тези техни думи са стимул към точно такива проучвания в следващите години. Своеобразен връх на тези усилия представляват организираните през последните години експедиции на проф. Бълард по черноморското крайбрежие на Турция, България и Румъния.

С интерес ще следим тяхната работа, още повече, че екипът от българска страна ще бъде ръководен от нашия съгражданин – проф. Петко Димитров. Той е най-горещият привърженик у нас на хипотезата за черноморския произход на библейския потоп, стигайки до нея самостоятелно и независимо от американските си колеги, по-рано от тях. Ще си позволим да допълним към казаното от У.Райън и У.Питман и мнението на българския океанолог.

Според П. Димитров, едно от основните доказателства за потопа и пряко негово следствие е формирането на геокатастрофически органогенни утайки в дълбоководната черноморска котловина и възникването на сероводородното заразяване – специфично, уникално за Черно море явление. Колкото до рязкото (катастрофално) повишаване на равнището му, важно свидетелство представляват запазените реликтови утайки от старите брегови линии. В условията на постепенно повишаване на морското ниво, подводният брегови склон се разрушава под въздействие на ерозията на водата и на вълните и това води до унищожаване на реликтовите утайки.

Тези аргументи на П. Димитров съвсем не са единствени, но ние се спираме на тях поради две основни причини. Първо, защото ги намираме за оригинални и допълващи казаното от американските му колеги. И второ, защото те са публикувани в послеслова му към българското издание на книгата им “Ноевият потоп”. Колкото до желанието ни да засвидетелстваме неизчерпаемия ентусиазъм на проф. П.Димитров по темата, представяме снимка на т.нар. от него “Чиния на Ной” от личната му колекция. Експонатът е изваден от дъното на морето на дълбочина повече от 100 м., с помощта на спускаемия подводен апарат “Аргус” през 1985 г.

Трябва да отбележим, че придвижването на малоазиатско население по време на мини-ледниковата епоха през VIII-VII хил.пр.Хр. към Балканите и заселването му тук е добре известно на съвременната наука. Известният изтоковед И. Дяконов изказва мнението, че жестокото засушаване през VIII хил.пр.Хр. е прогонило населението от пред-цивилизацията на Чатал-Хююк и една значителна част от него се е заселила на Балканите. Точно това население е станало причина за бързото развитие на земеделието и скотовъдството тук. Резултатът е мощно нарастване на прираста на населението - главният фактор, довел до процеса на многоетапно разселване на индоевропейците.

Още по-категорична по въпроса е нашата изтъкната палеоархеоложка Х. Тодорова: “Липсва предисторията на неолитните явления, което е логично, тъй като неолитът у нас е възприет сравнително късно и в завършен вид от неговите най-ранни азиатски центрове. От своя страна, с усвояването на произвеждащата икономика... на Балканския полуостров се оформя един нов, могъщ неолитен център.”

В края на настоящата глава ни се ще да вземем отношение по още един въпрос, повдигнат във втория послеслов към “Ноевия потоп” – “Библейският потоп, Черно море и археологията“. Негов автор е историкът Иван Иванов, бивш директор на Историческия музей във Варна и за жалост, вече покойник.

Изказвайки съображенията си по отношение на потопа в Черно море, И.Иванов обръща внимание на обстоятелството, че в паметта на старите българи не се откриват следи от спомен за потоп, което се обяснява с това, че Балканите стават обетована земя за българите повече от шест хилядолетия след грандиозния катаклизъм. Тази забележка на пръв поглед е напълно справедлива и достоверна. Наистина, в известните ни народни приказки, предания и песни подобен мотив не се среща или поне на нас не ни е известен. Но трябва да отбележим, че понастоящем не разполагаме с достатъчно задълбочени изследвания за българската митология.

През 1997 г. у нас бе публикуван за пръв път най-старият известен български епос – “Сказание за дъщерята на хана”, съставен във Волжка България през далечната 882 г. по далеч по-древен устен вариант. Заехме се да потърсим, дали съществуват следи от легенди за потоп или друго подобно природно бедствие по страниците на епоса. Още в първата глава, в осма песен - “Как Гали наказа алп Куян” се разказва за това, как алпът на крадците и разбойниците Куян, с цел да забогатее, продава кораба на някакъв праведник, с който кораб той спасил целия си род от страшния потоп. Корабът с бегълците достигнал един остров, където хората намерили спасението си. След като потопът свършил и водата се оттеглила, оказало се, че островът е в действителност връх на планината Субаш. След това всичко се успокоило, природата възкръснала за нов живот, праведникът и родът му слезли в равнината, а корабът останал като страж на върха. Именно този свещен кораб алчният Куян решил да продаде. Той наел цял керван хора да го смъкнат от върха и да го докарат до морския бряг. А това бил брегът на Сакланско, т.е. Черно море.

И така: спасен по волята Божия “прочут и велик” праведник (името не се съобщава) - свещен кораб – потоп (но и огън) - спасителен планински връх - спасен, оцелял род, поел пътя на нов живот! Както можем да се убедим, схемата на събитията в “Сказанието” почти напълно преповтаря библейската версия, с тази разлика, че подобно на голямата част месопотамски варианти на легендата и тук се говори за кораб, а не за ковчег. И забележете! Корабът бил спуснат не другаде, а във водите на Черно море!

Подобна и като че ли малко по-пълна е версията за потопа в другия излязъл от забравата писмен източник на волжките българи - “Джагфар тарихы”. Говорейки за “каф-българите”, т.е. българите в Кавказ, следа от които е оставило името на р. Булгар-чай в днешен Азербайджан, авторът Гази Барадж пояснява: “Най-голям разцвет държавата на каф-булгарите достигнала при управлението на цар Камир - Батир. След неговата смърт някои от самарците (каф-българите в Самар) замърсили водата, забравяйки, че тя е свещена, тъй като отразява бог Тара (Тангра). Разгневеното божество решило да потопи във вода земята Самар, но предупредило хората със страшен глас, от който изпопадали листата на дърветата. Част от изплашените самарци забягнали още по на запад и се нарекли в чест на знамението “агачири” – хората от дърветата, поради изпокършените клони и изпопадалите листа на дърветата. Те достигнали до Мисра (Египет), където останали да живеят немалко време. Сред останалите имало един род самарци, неоскърбили водата. Всевишният го пожалил и му дарил кораб, с който да се спаси. След това наводнил цял Самар. Когато водата се оттеглила по волята на Тангра, корабът останал на върха на планината Самар, а спасилият се народ се нарекъл “Нау”, т.е. “Нов”.

Както може да се види, този сравнително кратък откъс ни предоставя следните интересни твърдения: 1. Българите били част от самарците, които пък били част от камирците, а те били индоевропейци. 2. Преди потопа българите обитавали Кавказ и то най-западната му част. 3. С неверието си те (българите) обидили Тангра и той решил да ги накаже, като ги унищожи с наводнение. 4. Преди това обаче той ги предупредил, при това с толкова силен глас, че чак листата на дърветата изпопадали. 5. Хората, които приели предупреждението насериозно и побягнали към Египет, били наречени с името “агачири” или “хора от дърветата”. 6. След бягството им Тангра наводнил цял Самар и всички хора се удавили, с изключение на един праведен род. 7. За да ги спаси, Тангра им подарил кораб, специално направен за тази цел. 8. Корабът с праведния род намерил спасение на върха на планината Самар. 9. Спасените приели името Нау, което означава “нов” и напомня името на Ной. 10. Планината Самар се намирала в непосредствена близост до Черно море.

Информацията в летописа на Гази Барадж се оказва значително по-пълна от тази в “Сказанието” и ни предоставя податки, свидетелстващи за нейната автентичност, тъй като можем да ги свържем с известни днес факти. Например, индоевропейската природа на българи, кимери и шумери. Мястото - западен Кавказ, в близост до Черно море, където българите-самарци са дочакали гигантската катастрофа. Напълно непознатата за науката история на агачирите. Твърдението на Райън и Питман, че хората са разполагали със сигнали, предвестници на потопа и с възможността да избягат своевременно и това, че някои са се възползвали от тези сигнали.

На голяма част от тези въпроси ще се върнем отново по-нататък. Тук обаче искаме да заострим вниманието върху две неща. Подкрепата, която летописът на Гази Барадж оказва на откъса за потопа в “Сказанието” и участието на самарците-българи в него. Другото е името на праведния род. Защото Нау не само означава и звучи като Нов, но и като името на библейския Ной, та дори и на китайския му вариант Ню-Гуа. Значението на това име кореспондира напълно с латинското НОВУС и с английското НЮ – нов. Той принадлежи към каф-българите, следователно според летописа на Гази-Барадж Ной е българин. Тук ще припомним твърдението на Ал-Масуди, че българите произлизат от Матусала, т.е. от дядото на Ной. Според летописа на Гази-Барадж българите са народ, съществувал преди потопа.

Не ни е известно фолклорът на дунавските българи да отразява мотива за Потопа. Но за него не е чуждо името на Ной. Познати са народни приказки от Брезнишко, Асеновградско, Петричко и Прилепско, в които се говори, че змията спасила от потапяне гемията на Дядо Ной, като запушила дупката в корпуса й, направена от мишка. Разказва се как Ной предложил за награда на тримата майстори на гемията да се оженят за единствената му дъщеря и т.н. Интересното е, че в тези приказки не става дума за ковчег, а за гемия, както е в летописите на волжките българи. И тук мишката е злият образ, а змията е благодетелка, което напомня за култа на дедите ни към нея. Вниманието ни привлича фактът, че има варианти на една от приказките, където Ной се отъждествява със св.Никола и това може да се окаже интересна следа, която сега няма да обсъждаме.

Вгледаме ли се малко по-внимателно в собствените имена на героите от “Сказанието” и летописа на Джагфар, от една страна, и в Библията от друга, ще установим, че този паралел не е единствен. Името на алпа-разбойник Куян ни напомня за братоубиеца Каин. А името на първия владетел на именките - Боян Имен, наричан още Аудан - за името на първия човек Адам.

Самите именки ни напомнят за легендарната планина Имеон, сочена за родина на хунобългарите. Имеон е обект на оживени дискусии, но най-неочакваното решение ни предлага Е.Живков, идентифицирайки я с нашата Стара планина, позовавайки се на старото й тракийско наименование Аймон. Далечен отглас на това Аймон долавяме в името на нос Емона (днес Емине) - най-източната част на планината.

Можем на това място да потърсим и други следи, останали по античната балканска земя от библейските родоначалници, което би представлявало сериозно свидетелство в хипотезата за черноморския Потоп. Логично е да се обърнем към т.нар. “гръцка” митология, не само като основна, известна ни митология на балканските народи, но най-вече поради нейния сборен и компилативен характер, заимствала широко и присвоила митологията на още по-древните траки. Същите, чието родословие мнозина автори извеждат от праисторическите пеласги - потомците на митичния Пеласг.

По-подробно на Пеласг и пеласгите ще се спрем малко по-късно в работата си. Затова тук само ще споменем, че те са засега най-древното известно с името си балканско население, преди траки, елини и ахейци, а може би и родоначалници на всички тях. Те са живели още по времето на каменно-медната епоха (халколит, енеолит), т.е. още през V хил.пр.Хр. и са едни от първите металурзи, опознали медта и среброто. Те са създателите на най-първите градове в Пелопонес: Лариса, Аргос, Месена и др. Тяхното име, особено във варианта ПЕЛАРГИ, напомня българския етноним. За целите на обсъжданата тема, налага се да видим съвсем накратко тяхното най-близко родословие, тъй както ни го предлага митологията. Преди това нека се върнем за момент на споменатите чисто фонетични връзки между библейския Адам и хунобългарския Аудан.

Нека си припомним, че Адам има първороден син Каин, а Аудан (Боян Имен) - Тюрк. Искаме да обърнем внимание върху наличието на връзка и между току-що споменатите синове. Става дума за присъщия у индоевропейските народи култ към вълка (кучето), доловим в образите на двамата герои. Защото КАНИС на латински означава куче. А да не забравяме и легендата за вълчицата, отгледала братята Рем и Ромул от римската митология. Както и отгледания от вълчица Тюрк, от която по-късно, в качеството й на негова съпруга, той имал десет сина. Т.е. оказва се, че определен вид връзки съществуват както между бащите (Адам и Аудан), така и между техните синове (Каин и Тюрк).

Сега отново да се обърнем към образа на интересуващия ни Пеласг и да си припомним, че той води началото си от най-древните слоеве на митологията, представян ту за син на самата Гея, ту за потомък на бог Инах – едни от най-древните митични персонажи. Да си припомним и мита за Потопа, предизвикан от Зевс, заради канибализма на Ликаон – синът на Пеласг, превърнат от разгневения гръмовержец в скитащ вълк. Явно, неслучайно вълк на гръцки е ЛИКОС. По-любопитното в случая е нещо друго. Това, че в името на Ликаон откриваме отзвук и от името на библейския Каин. А за това, коя е родината на прогонения подобно на Каин Ликаон, няма нужда да ходим по-надалече от земята на баща му Пеласг – Пелопонес. В подкрепа на това бихме посочили названията на намиращата се тук Вълча планина – Ликеон. И на известната ни Лакония – родината на по-късните спартанци. Пак в Пелопонес откриваме и друг митичен персонаж с име, близко до това на Ликаон и библейския Каин – Поликаон. А и той, като син на Лелег, е също етнически пеласг.

Така стигаме до важния извод, че сме попаднали на непознати и неподозирани досега паралели между посочените родоначалници на човешкия род, според Библията, хунобългарската и гръцката митологии. Но достигаме и до следното още по-ценно заключение: данните от митологията сочат, че родината на Каин, а следователно и на неговите родители – Адам и Ева, се е намирала на Балканите, и по-специално, говорейки за Каин, това е била територията на днешен Пелопонес. Което означава, че най-древната земя, посочена в Светото писание фиксира именно Балканите – позиция, която ние вече защитихме, намирайки тук и следите на райската градина, наричана Едем. По този начин допълнихме с още един аргумент свидетелствата в подкрепа на Райън и Питман и тяхната хипотеза за черноморския Потоп.

Тези паралели намираме за удивителни и те би следвало да провокират бъдещи по-задълбочени изследвания върху епоса и сборника от летописи на волжките българи, надменно пренебрегвани от някои съвременни историци. Най-удивителното, което ни предлага “Сказанието”, става разбираемо едва в контекста на съвременната геология и климатология, от чиито позиции е изградена хипотезата на Райън и Питман. Защото далеч преди описанието на Гигантския потоп, “Сказанието” ни предлага и друга една картина от най-древната предистория на човечеството – картината на живота на земята в края на ледниковата епоха. Това са куплети 47 и 48, в които се говори, как злите алпи, за да унищожат хората, издигнали висока стена, с цел да преградят и спрат пътя на слънчевите лъчи към земята. Тя била цялата скована от студ и лед, и хората, за да оцелеят, се принудили да живеят в пещери. Ето и самият текст:

47. Соорудили дивы на острове Чулман Стена на острова Чулман

Высокую стену из камней, тез алпи вдигнаха – зандан.

Закрывшую от людей Не могат слънчеви лъчи

Живителные лучи Солнца. Да зърнат хорските очи.

48. Наступил везде мрак и холод. Скова земята студ и лед.

Земля покрылась льдом и перестала родит И живи трупове безчет

А люды стали копать пещеры - копаят пещери-зандан,

Но смерть настигла их и там. Но стига ги смъртта и там.

Какво е имала предвид легендата за скованата в студ и лед земя, едва ли някой е в състояние да отговори. Истина е обаче, че тази картина напълно съответства с данните за “По-младия сребърник” (10500-9400) или тези за втората мини-ледникова епоха (6200-5800), предхождали самия потоп. Библията нищо не споменава за събитията от тази епоха. Оказва се, че “Сказанието” ни предлага името на спасителя на човечеството – добрият и самоотвержен алп Карга, т.е. Гарга, разрушил издигнатата стена и жертвайки живота си, спечелил навеки благодарността на хората. Сега вече разбираме, защо в месопотамските версии за потопа именно враната играе ролята на добрия вестител за края на потопа и близката земя. И дори в Библията, защо първият вестител е отново презряната днес гарга. Така е и в преданията за потопа на американските индианци.

Колкото и да е изненадващо, свидетелства в подкрепа на хипотезата на Райън и Питман ни предоставя и самата Библия. Както може да се проследи още в глава втора на Битие, непосредствено след създаването на човека, Господ насажда райска градина в Едем, след което там поставя и човека. Нека проследим сега до какви изводи ни отвежда казаното в Светото писание.

Тази земя Едем, както сами се досещате, няма нищо общо със Сенаарската земя, т.е. с Шумер, където потомците на Ной намират убежище. За да бъде райска градина, тя явно е била достатъчно плодородна и благодатна за обитателите си и тъкмо с това се е различавала от останалата земя. Можем да се запитаме, не е ли това плодородният черноморски оазис от хипотезата на Райън и Питман? Нещо повече, тази земя като че ли е единствената, обитавана от хората при появата им. Не ни ли изправя пред същата ситуация и мини-ледниковата епоха от края на VII хил.пр.Хр., прогонила хората от Анадола и Плодородния полумесец и предоставила им за живот едно единствено място - сладководното черноморско езеро?

Научаваме от Библията, че земята Едем се е напоявала от река, която се е разклонявала на четири големи реки. Но това явно не се съвместява с месопотамската действителност. Тук реките са две. Четири са обаче големите реки по северното черноморие: Дунав, Днепър, Днестър и Дон, събирали водите от ледниците и осигурявали просъществуването на сладководното езеро по времето на големите геологични и климатични катаклизми на планетата. Дали някога преди потопа, когато коритата им са продължавали със стотици километри до вливането им в езерото, те са се сливали в едно устие, можем само да предполагаме. Това океанологията би могла да открие. Превърналото се в обетована земя за хора и животни крайбрежие на черноморското езеро - това ли е библейският Едем? Райската картина, описана в Библията, ни припомня думите на Райън и Питман. Според нас тя дава утвърдителен отговор на въпроса. Но кои точно брегове съответстват на Едем? Изхождайки от описанието, че това е плодна градина, напоявана от четири реки, склонни сме да допуснем, че става въпрос за северните и западните брегове на черноморския басейн. Ако към това допълним обстоятелството, че след прогонването на Адам и Ева от рая повече за Едем никъде в Библията не се говори, можем да предположим, че тази земя е изчезнала. Така отново стигаме до потъналата в Черно море ниска северна и западна крайбрежна ивица, където се вливат четирите големи реки.

Говорейки за Големия потоп и неговото повсеместно отражение в митологиите на древните народи, по-подробно се спряхме на четири варианта: библейски, шумерски, гръцки и хунобългарски. Както се видя, с изключение на библейския, в останалите варианти Всемирният потоп се свързва по един или друг начин с българското име. Шумерската легенда за потопа е неразривно свързана с образа на БИЛГА-МЕШ. Гръцката легенда води към Ликаон и името на ПЕЛАСГИТЕ-ПЕЛАРГИ. За хунобългарското предание главни действащи лица са САМАРЦИТЕ-БОЛГАРИ. Ще припомним, че “Сказанието” е единственият известен източник, в който е описана епохата, предхождаща потопа и по-специално, една от двете “опашки” на последната ледникова епоха - “По-младият сребърник”. Това придава допълнителна тежест и достоверност на хунобългарския епос. И така, виждаме българското име вплетено в събитията около Потопа – този грандиозен природен катаклизъм, станал водораздел в развитието на човешката цивилизация.

Глава 19

ГОГ ОТ ЗЕМЯТА МАГОГ

И биде към мене слово Господне: Сине човешки! Обърни лицето си към Гога в земята Магог, към княза на Рош, Мешех и Тувал, изречи против него пророчество и кажи: Тъй говори Господ Бог: ето, Аз съм против тебе Гоге, княже на Рош, Мешех и Тувал! Ще туря халка на твоите челюсти ...

Книга на пророк Йезекииля, 38: 1-3

Учените шумеролози установиха, че притчата за големия Потоп, описан в Библията, представлява една по-късна редакция на шумерския епос за Гилгамеш (Билга-меш). Нещо повече, отдавна изследователите етнографи посочиха, че подобни легенди съществуват на много места по света. Те отбелязват близките паралели, които се наблюдават дори във второстепенни детайли на легендата у народи, живеещи днес на хиляди километри отдалечени един от друг. Посочихме близостта в имената на главното действащо лице: Ной, Нюй, Нау, Нуу, Нух. Океанолозите У. Райън, У. Питман и П. Димитров, обобщавайки данните от натрупалите се изследвания, изказват хипотезата, че това събитие е свързано с природния катаклизъм, превърнал басейна на сладководното някога Черноморско езеро в море. Оказва се, че записаното в Светото писание под формата на притча отразява изключителен по значението си факт от историята на човечеството. Става дума за събитие, запечатано толкова дълбоко в съзнанието на съвременниците, че следите му са достигнали през хилядолетията и до наши дни.

Този извод на свой ред повдига редица парещи въпроси. Безспорно, един от тях е въпросът за родоначалието. Защото, пак според притчата, човечеството след Потопа е възстановено от единствените оцелели - Ной, синовете му Сим, Хам и Иафет и техните безименни съпруги. А това означава, че всички по-сетнешни народи, включително и днес съществуващите, са техни потомци и имат общо родоначалие. Дори в по-късни текстове, с цел да се избегне противоречието, в което би изпаднало Светото писание с признанието за гибелта на Каиновото коляно при Потопа се твърди, че съпруга на Ной била Ноема - сестрата на Тувалкаин, потомци шесто поколение по линия на прокудения Каин. Вече разгледахме имената на някои от тези най-ранни библейски герои (Гомер, Тамуза, Тогарма, Нимрод) и установихме, че като по правило те са представени за родоначалници на известни народи и са свързани с изключителни по значението си събития от историята на човечеството. Около тях неизменно се появява и българското име. Тъкмо това прави темата толкова привлекателна за нас.

Ще продължим с изследването и на някои други от тези библейски образи, надявайки се по този начин да придобием по-пълна представа за неизвестното ни минало. Да разгледаме по-внимателно образа на Гог от земята Магог - друг от синовете Иафетови и да потърсим народа, който води началото си от него, историческа му съдба, както и връзките му с българското име или етническо присъствие.

Според енциклопедията на братя Данчови, Магог е библейското название на народите, обитаващи североизточната част на Мала Азия, смятани от евреите за врагове на Бога. По-подробно имената на Гог и Магог са коментирани в енциклопедичния двутомник “Мифы народов мира”. Според автора на статията, това са войнствени антагонисти на “божия народ” в юдейската, христианската и ислямската традиция, които са дошли от север или от други покрайнини на света. Гог обикновено е името на предводителя и на народа, а Магог е неговата страна. В Библията Магог е син на Иафет, родоначалник-епоним на един северен по отношение на Ханаанската земя народ, свързван често с мидяните и кимерите. В “Книга на пророк Йезекил” Гог е княз на Рош, Мешех и Тувал в земята Магог, който предвожда войска от северни конници, заедно с други народи “в последните дни”, т.е. когато народът Израилев се завръща от пленничеството си във Вавилон. Тогава сам Йехова ще пристъпи срещу Гог, като предизвиква земетресение, поразило войската му и едновременно с това опожарява земята Магог. В по-късната юдейска традиция нашествието на Гог и Магог се свързва с пришествието на Месия и Страшния съд. В “Новия завет” за Гог и Магог се казва, че идат от “четирите краища на земята”, в неизброимо множество, обкръжават “стана на светите и града на възлюбените”, но ще бъдат унищожени от небесния огън.

Коректността изисква да допълним с ислямските варианти на имената Гог и Магог, наричани тук Йаджудж и Маджудж. Обикновено те са представени като народи, обитаващи Далечния Изток, които разпространяват по земята нечестието. Според Корана, Зул-Карнайн, достигайки до мястото, където живеят тези народи, построил между две планини бент от желязо и така те били удържани, не могли да преодолеят препятствието и да продължат напред. Накрая, малко преди Страшния съд, те все пак успели да преминат бента и се втурнали от планините. Според преданията, това били огромни, високи и пълни хора. Преодолявайки бента, те щели да покорят цялата земя, да изпият всичката вода от Тигър, Ефрат и Тивериадското езеро и да избият всичките хора. Накрая щели да започнат да стрелят с лъковете си по небето и Аллах щял да ги погуби, изпращайки им червеи, които да задръстят ушите, носовете и гърлата им.

Обобщавайки казаното, можем да заключим, че става въпрос за народ или народи, живеещи на север от Палестина и представяни за значителна военна сила и бъдещи агресори в земята израилтянска. Обсъждат се имената на кимери, миди, скити и парти, като в по-късни времена към тях се допълват и тези на руси и дори на татаро-монголи. Допуска се възможността името на Магог да е заимствано от акадското название на “страната Гугу” - мат Гугу. Херодот свързва Гог с царя на Лидия - Гугу. А защо да не е Гугаляна, едно от многобройните имена на шумерския Нергал - бога на подземното царство? Както се вижда, името е подходящо, както и названието Кута - градът, където той е царувал. Той също е персонаж от шумеро-акадската митология. Наличните сведения не водят до еднозначен отговор и едва ли това е правилният подход. Тогава? Нека се вгледаме в народите, свързвани според преданията с Гог и Магог.

Първото нещо, което веднага можем да съобразим, е да изключим от обсъжданите народи името на кимерите, като евентуални потомци на Магог. Те се водят потомци на Гомер - по-големият брат на Магог, както казахме в предишна глава от книгата. По същата логика можем да изключим и мидите. Както е известно, за родоначалник на мидите старите автори сочат Мадай - друг от Иафетовите синове. Да видим какво е положението при скитите.

Пръв привърженик на скитската теория е еврейският историк от I в. Йосиф Флавий: “Тези, които сега се казват от гърците галати, едно време се казвали гомари, основани от Гомара. От Магога си води името колонията на магогарите, а от тях онези, които се казват скити”. Защитник на същата теза се оказва и Доротей. Не попадаме ли обаче в противоречие, след като знаем, че старите асиро-вавилонци наричат скитите АШГУЗАИ - име, близко до библейския Аскеназ, най-големият син на Гомера и брат на Тогарма. Най-първите исторически податки за царството на скитите Ишкуза откриваме в асирийските клинописи от 70-те години на VII в.пр.Хр. Като че ли Библията дава по-правдива интерпретация, отколкото Йосиф Флавий и последователите му, доколкото скитите по северното крайбрежие на Черно и Азовско морета представляват метисна форма между нахлулите през VIII в.пр.Хр. тук ираноезични саки и древните местни кимери. Тъкмо затова Гомер е сочен за баща на Аскеназ. Тогава, съществува ли някакво разумно обяснение за връзката на скитите с Гог и Магог?

До такова правдоподобно обяснение може да се стигне, когато вложим в съдържанието на понятието “скити” това, което са разбирали античните гърци. А тяхната представа е за група варварски народи (т.е. такива, които не говорят гръцки език), водещи скитнически начин на живот на територията на Северното Черноморие. Гръцките, а по-късно и византийските хронисти са определяли за скити всички тукашни племена и народи наред с гетите, споменаваните на няколко пъти агатирси, по-късните готи и накрая дори и българите. Затова в историята си Спиридон (1793), позовавайки се на Георги Кедрин, нарежда сред потомците на Магог масагети, готи и скити. Това твърдение ни дава ключа към повдигнатия въпрос, като потърсим общото между изброените народи.

За скитите вече посочихме един от основните им отличителни белези -обитават района на Северното Черноморие. Същото можем да кажем и за готите. В историята те за пръв път се появяват тъкмо тук, макар понастоящем да се твърди, че родината им е остров Гота и Южна Швеция, откъдето през III в. заселват Черноморието.

Как стои въпросът с масагетите? Защото те не са причерноморски народ, а Херодот и Страбон ги локализират в района на Закаспието и Приаралието. Не допуска ли противоречие Г.Кедрин в твърдението си за общото родоначалие на готи, масагети и скити?

От позициите на съвременното историческо знание, въпросът не изглежда безнадеждно сложен и неразрешим. Днес историците обикновено отричат самостоятелното и независимо съществуване на масагетите и ги обвързват със съседните саки, с големите юечжи от китайските хроники или направо с известните ни от нашите земи и Северното Черноморие гети, приемани днес за вид траки. Самото наименование масагети, както личи, има съставен характер и някои изследователи виждат в него превода на “великите гети”. За гетите знаем, че са се намирали в Североизточните Балкани и северночерноморските степи.

Разглеждайки изказаната хипотеза, попадаме на следните няколко аргумента, в които тя намира известна поддръжка. На първо място това е обстоятелството, че сред гетските племена се откриват и други, като миргетите и тирагетите, или пък набедените за сармати яцигети, появили се по долен Дунав в средата на I в., чиито имена носят същия съставен характер, подобно на масагетите. Още по-отчетлива е тази тенденция при названието Сармизегетуза на столицата на Дакия, тъй като даките са близки родственици на гетите. И забележете! Имената на гети и даки откриваме заедно не само тук, по долен Дунав, но и в Прикаспието. Непосредствено до масагетите, там обитава и народът дахя.

Сега вече твърдението на Г. Кедрин не звучи така произволно. В името на масагетите той вероятно е влагал по-широкото значение на гети, отнасящо се за тази част от тях, които са отишли на изток и заселили Прикаспието. Подобно на готите, те също обитават земите на северното Причерноморие и също са наричани с името скити. Оттук и заблудата за общия им произход, както пише и Йосиф Флавий, че от библейския Магог водят началото си скитите, имайки пред вид не скитите като цяло и не ашгузаите-аскенази, а само някои от северно-черноморските народи, каквито са готите и гетите.

Не бива да ни учудва и мнението на св.Августин (IV в.), извел от родоначалието на Гог и Магог произхода на гети и масагети, свързвайки в единство тези два народа. Подобни сведения дава и св.Йероним (IVв.), съставителят на църковната история. Той също маркира връзката между гети и готи, подобно на Г.Кедрин.

На свой ред не закъсняват твърденията и за връзката на Гог с готите. Така например, св. Амброзий лаконично отбелязва: ”Гог е Гот”, който израз откриваме и в книга IX Comentarior in Erehiel, S.Doktor. На същата позиция е летописецът Йордан (VI в.), който сам отбелязва готския си произход.

Обобщавайки казаното за Магог, установяваме, че с неговото име се свързва произходът на някои от народите в Северното Черноморие. Най-вече това се отнася за гетите и готите, но не са рядко и случаите, когато се говори общо за скити, влагайки в името им съдържанието на народ от Северното Черноморие. Но това е народ, който не води към Гомер, а към брат му Магог.

Това е само първият извод, до който ни доведе изследването за родоначалието на Магог. Той на свой ред повдига и втори въпрос. Случайна ли е сочената между готи и гети връзка или става дума за наистина родствени народи, особено предвид очевидната близост на двата етнонима. Отговорът, твърде категоричен, откриваме пак у старите автори. А те единодушно свидетелстват: ”Готите … са гети “.

Така например, Павел Орозий (V в.) отбелязва: “Онези гети, които сега се казват готи.” Прокопий Кесарийски, говорейки за варварските нападения над Византия, пояснява: “Най-големите и най-прочутите бяха готите, вандалите, визиготите и гепидите. По-преди те биваха наричани сармати и меланхлени, а някои ги наричаха гети”. Готският хронист Йордан не само че на няколко места в съчинението си отбелязва равенството между гети и готи, но и дава твърде показателно заглавие на съчинението си: ”За произхода и делата на гетите” (De origine actibucque Getorum). Касиодор, готски държавник и хронист, говорейки за готския крал Витигес отбелязва, че той нарича готския народ “geticus populus”, т.е. гетски. Филосторгий - гръцки писател от IV в., коментирайки преминаването на Дунава от готите, пише: “Те дойдоха от средата на Скития на север от Дунава. По-преди се наричаха ГЕТИ, обаче сега са известни повече под името ГОТИ”. Клаудий Клаудиян (IV в.) твърди, че готският крал Аларих е нахлул в Италия с гети и за готи не споменава нищо. Нещо повече, тези гети той поставя редом до сармати, даки, масагети, алани и гелони - все стари народи от района на Северното Черноморие, което косвено свидетелства, че говорейки за гетите, той действително е имал предвид именно тях и че не може да става дума за някаква грешка. Анализирайки работите на Тацит, Страбон и Птоломей, Ганчо Ценов достига до заключението, че и за тях готите не са германци. Това е, както се разбира, единодушното мнение на старите автори.

Противното становище е изказано за пръв път от Павел Дякон едва през VIII в., т.е. значително по-късно, когато готите вече са напуснали историческата сцена и германските племена развиват самоосъзнаването си като народ. За това говори развихрилата се дискусия по темата в следващите няколко века, достигнала своя връх през XIX в. В края на краищата, лъжата надделява. Както често става в историята! По целесъобразност. Гласовете на Якоб Грим (1868 г.), Сен-Мартин (1825 г.) и Вилхелм Крафт (1854 г.) остават нечути. Немските и шведските учени-фалшификатори провъзгласяват триумфално поредната историческа неистина: готи и гети не са един, а два народа! Готите са германски народ, а гетите - тракийски. Новият XX в. осъмва с подменената истина. Германия е поела пътя на националното си единение и всички средства са позволени.

С това направихме втората стъпка в изследването си по темата на тази глава. След като посочихме библейския Магог за родоначалник на една част от северно-черноморските скити и по-точно на готи и гети, установихме, че става дума за един и същ народ. Недоумение буди вниманието, отделено им от Библията, при тяхната късна поява на историческата сцена. За гетите това става през VI в.пр.Хр., докато за готите - едва през III в., когато името им за пръв път е писмено засвидетелствано. Дори да приемем твърдението, че най-рано това става в Готландия (Южна Швеция) през I в.пр.Хр., то е отново след появата на гетите. Всичко това ни изправя пред неудобния въпрос, защо след като скитите-ашгузаи, нахлули в земите на кимерите през VIII в.пр.Хр. са представяни за потомци на Иафетовия внук Аскеназ, то по-късните готи и гети се извеждат от Магог - сина на Иафет? Явно, библейският текст иде да ни покаже, че в случая става дума за някакъв по-древен народ. Той би трябвало да е известен на историята. Така стигаме до следващия, трети по реда си въпрос в разсъжденията, посветени на Магог.

Възникналият проблем няма да е лек за решаване, след като древните хронисти този път не ни предлагат никакви свидетелства. Необходимо е да прегледаме всичко известно досега за готи и гети, за да успеем да попаднем поне на една следа, по която да се придвижим напред. Такава подходяща следа ни предоставя отново готският историк Йордан, категорично поставил равенството между готи и гети. Става дума за това, че търсейки прародината на дунавско-черноморските гети/готи, той я сочи в Скандинавия, откъдето те са се придвижили и са заселили земите на долен Дунав.

Както е известно, именно споменаването на Скандинавия става първоначалната причина за дискусиите около родината на готите и гетите и набеждаването на първите за германско племе. Всички знаят добре, къде се намира на географската карта Скандинавия и това предполага само едно решение на въпроса. Така ли стоят нещата в действителност? Загадката Скандинавия вече познаваме от българската история. Знаем верния отговор, колкото и неочакван на първо време да ни се струваше той.

Проблемът Скандинавия възниква за всеки внимателен и непредубеден читател на Паисиевата или на Зографската истории, още на първите страници от текстовете им. Скандавия или Скандинавия е името на страната, представяна като родина на българите преди преселването им в земите на северното Черноморие. Мимолетно споменато, това име никъде не е пояснено и оставя у изследователите неприятния привкус на нещо нагласено. Изследвайки историческите податки от възрожденските ни летописци и някои по-стари средновековни свидетелства, както и широко разпространената и наложила се сред волжките българи легенда за Александър Велики като създател на българската държава и на столицата Велики Булгар, вниманието ни бе привлечено от темата за неясните, но забележими връзки между великия завоевател и българите. Проследявайки възможното място на срещата, като такова приехме крайната спирка от похода на Александър – т.нар. Бактрия. Отчитайки практиката да бъдат наричани с името му почти всички новосъздадени от завоевателя градове-крепости (около 70 на брой), напълно естествено е Бактрия - страната, носеща името на символичния му баща Бакх (Дионис) и станала втора родина на Александър, също да бъде преименувана. Местното население обаче не би го изговаряло подобно на балканските македонци и гърци. В персийско-арабско-тюркските езици то е звучало като Искандер. Индусите са го произнасяли като Сканда. Затова при тях откриваме легендарния военачалник на армията на боговете с името Сканда, появило се наскоро след похода на Александър до Индия. Оттогава Сканда навлиза в индийската именна система: в пантеона на митологичните герои, в индийския царски двор, в топонимията на Средна и Централна Азия и на полуостров Индостан. И не само в речника на древните индуси. В гръцкия и латинския език се появяват думи като скандал и скандирам. А това само иде да покаже истинските мащаби на влиянието, което е имал знаменитият военачалник в тогавашния културен свят, който той покорява и обединява. В Индия Александър е митологизиран и провъзгласен за предводител на божествената армия, в Египет е обявен за син на Амон. Половин хилядолетие по-късно, в Рим Северите честват неговия култ, а след още толкова време ислямът го тачи като мюсюлмански пророк. Защо тогава Бактрия да не е била наричана с неговото име, при неговата действително огромна популярност? Бактрия или пък някаква по-голяма част от азиатските завоевания на Александър?

Така стигнахме до убеждението, че Скандавия или Скандинавия - родината на старите българи според историята на Паисий и т.нар. Зографска история, не е някаква грешка и съвсем не фиксира едноименния европейски полуостров, а древна Бактрия. Това е единственото смислено решение на загадката “Скандинавия”, оставена от българските възрожденски летописци. За историята ни това означава твърде много.

В аналогична ситуация ни поставя и записаното от Йордан за родината на готите-гети. Той я нарича Скандзия, но дали има предвид днешна Скандинавия? Знаел ли е готският историк, за коя страна става дума или подобно на нашите летописци е взел данните наготово и добросъвестно ги е препредал? Какво би станало, ако се възползваме от посоченото по-горе решение и го приложим към историята на гетите/готите? Ако предположението ни е достоверно, това би ни придвижило напред и ще хвърли нова светлина върху историята им.

Докато още сме на темата за Скандинавия и мислите за грешките и фалшификациите в германската история, нека направим малко отклонение. Да потърсим причината, довела до налагане името Скандинавия на най-северозападните части на европейския континент.

Както е добре известно, това название включва трите скандинавски държави, от които само Дания е разположена на континента, а Швеция и Норвегия заемат Скандинавския полуостров. Самата Дания заема по-голямата част от п-ов Ютландия, именуван така по името на старите си жители . местните юти. За ютите се твърди, че са германско племе, взело участие заедно с англите, саксите и фризите в завоюването на Британия през V-VI в. Мястото на нашествениците било заето от нахлулите тук датчани (дани). Логично е да очакваме името Скандинавия да се е наложило, прониквайки именно от Дания, доколкото останалите две страни в културно отношение са значително по-изостанали и излизат на историческата сцена едва в края на VIII в. Следователно, това име е донесено тук с някое от племената-пришълци. Както вече споменахме, преди появата на датчаните, обитатели тук са били юти, англи, но и херули, хауди и още някои по-малко известни племена. Техните имена се появяват в началото на първото хилядолетие. Преди това обитатели на Ютландия са кимврите и тевтоните и тогава полуостровът е носел името на първите- Кимерийски херсонес.

Вглеждайки се в имената на изброените племена, това на ютите веднага привлича вниманието по близкото си звучене с готите. Някогашните гети са станали готи. Оказва се, че във фонетичен план разстоянието готи-юти не е по-голямо от това между готи и гети.

Да видим накратко, какво е казано за ютите. Те са представяни за германско племе, подобно на готите, заселило след II в.пр.Хр. полуострова, на който дават името си - Ютландия. Името им, безспорно, звучи близко до това на готите. За готите установихме, че според всички стари и автентични свидетелства са гети, а не са никакви германци и следователно принадлежат към голямата трако-скитска етническа група. За самите гети/готи се твърди, че са заселили Северното Черноморие, идвайки от страната Скандинавия (Скандзия). Накрая, там където са се установили ютите, се появява същото име като на родината на гетите/готите - Скандинавия. Не означава ли всичко това, че и ютите, подобно на готите, са родственици на гетите и водят началото си от тях? Ние сме склонни да приемем тази възможност. А с това и възможността, всички те да идват от Скандинавия. По-точно казано, от Скандзия-Скандавия, както са записали Хилендарският монах и Йордан. Тази Скандавия идентифицираме със средноазиатска Бактрия или със завоюваната от Александър Велики Предна Азия.

Обобщавайки изминатия досега път, стигаме до поредния въпрос: кой или кои народи, обитавали някога Скандавия, съставят ядрото на изселниците по Северното Черноморие?

Както вече стана ясно, два са народите, за които съществуват писмени свидетелства, че са заселили Източна Европа, идвайки от страната Скандавия (Скандинавия). Това са българите и гетите/готите, по твърденията съответно на Паисий Хилендарски и на Йордан. Миграцията би трябвало да се е случила след похода на Александър Велики, щом Бактрия е вече известна с неговото име. Биха ли могли тези преселници да бъдат известните ни гети/готи? Едва ли. Защото те обитават земите на Долен Дунав и Северното Черноморие поне два-три века преди времето на Александър. Кой тогава е народът, дошъл от Скандавия след средата на IV в.пр.Хр., в чието лице Йордан е припознал гетите/готите? И то такъв, който да се е намирал в известен контакт и със самите българи.

Възможно е това да са коментираните масагети. Вече споменахме основните хипотези, които свързват масагетите със саки, юечжи или пък с гетите. Не е изключено тези хипотези да имат в основата си единно начало. И масагетите, като близки родственици на саките, да бъдат идентични с китайските юечжи и в същото време да представляват източен клон на мизийските гети.По въпроса за връзката между масагети и гети Г.Вернадски отбелязва: ”Възможно ли е някои клонове на масагетите да се смятат за източен клон на траките, примесени с ирански елемент? Самото име “масагети” изглежда важно от тази гледна точка, тъй като едно от племената на Балканите е известно като гети”. Подобна възможност съвсем не бива да се изключва, доколкото разстоянието между гети и масагети в чисто географски план не представлява особено препятствие, още повече за един конен народ като тях.

Още по-убедителна става тази връзка между гети и масагети, обръщайки се към китайските летописи. Както стана ясно, съвременните историци смятат китайските юечжи за масагетска народност. И едните, и другите са се появили по едно и също време (VI-V в.пр.Хр.), на едни и същи места. Най-впечатляващо е китайското название на юечжите, записвани като ГЕТ-ТИ или ГОАТ-СИ. Точно поради това сме склонни да приемем и твърдението на “Джагфар тарихы”, че срещата на отправилите се на запад хунобългари с масагетите (масгути) е станала още по на изток – в Седморечието. Тук, според легендата, спасеният от елена Газан намира не само своя нов живот, но и своята нова родина. Тук той се жени за принцесата на масагетите и заема престола на благородния й баща. От тогава и прозвището “баджанаци”, с което хунобългарите нарекли масагетите, достигнало до нас в неговата гръцка транскрипция като печенеги. Струва си да обърнем внимание на етнонима МАСГУТИ, както българите са записвали името на масагетите, защото окончанието ГУТИ отразява дословно самоназванието на готите - “гути”.

На тези събития ще се върнем отново малко по-късно в повествованието, когато коментираме завръщането на българската диаспора към Европа и Балканите. Тук ни се ще да отбележим малко известните връзки между масагети и хунобългари, отбелязани в работите на редица средновековни автори, като Евагрий Схоластик (VI в.), Прокопий Кесарийски (VI в.), Зонара (XII в.), а преди тях от Темистий и Клаудиан (IV в.). Можем само да съжаляваме, че никой от изброените хронисти не е счел за необходимо да поясни основанията за твърденията си.

Не по-малко любопитна за нас е връзката между българи (хунобългари) и гети. Макар и не категорично, тя се загатва в работата на Авзоний (IV в.). Далеч по-интересно е написаното от П.Добрев относно етнонима БУЛЕНЗИИ върху картата на югоизточна Европа от географията на Птоломей (II в.). В това БУЛЕНЗИИ изследователят вижда разновидност на българското име и според него картата представлява най-ранното свидетелство за присъствието на българите по Северното Черноморие. Като допълнение към това К.Каменов отбелязва, че името БУЛЕНЗИИ силно се доближава и напомня името Булейзин или Белейзис, Гебелейзис, т.е. на Залмоксис - най-популярното божество в пантеона на гетите. Чие присъствие засвидетелства картата тогава? На българите или на гетите? Липсата на убедителни аргументи в подкрепа на първата дава предимство на втората хипотеза. Все пак надяваме се, че такива ще се намерят. Да не забравяме, че името БУЛЕНЗИИ се схожда с това на БУЛИНГИТЕ - едно от названията, в което съвременните изследователи разчитат българския етноним в Индия. Това, от своя страна, би актуализирало въпроса за връзката между гети и българи. Засега той остава открит.

След като веднъж сме приели, че българите идват от Скандавия, а след това, че българи и масагети са родствени народи, то логично е, масагетите също да идват от Скандавия. Изказаните твърдения не представляват доказателство за идентичността между двата народа. Подобни случаи историята добре познава при автори, писали за събития, на които не са били съвременници, особено когато между определени народи са съществували по-тесни връзки в рамките на известен период. Как тогава да открием народа, дошъл от Скандавия или Скандинавия и записан от Йордан с името гети?

Вече се ориентирахме към масагетите. Те и тяхната земя обаче не са влезли в завоеванията на Александър. В същото време отделни племена и народи от най-южните покрайнини на тяхната общност не са останали безучастни към разигралите се събития. Един от тези народи са известните още от времето на Херодот УТИИ, взели участие в похода на Ксеркс срещу Елада (480 г.пр.Хр.), заедно със съседните им пакти, мюките и париканите, както и т.нар. каспии. Два века по-късно пак тук ги описва и Ератостен (ок. 285 г.пр.Хр.), като този път към съседите им са се присъединили и алани. Плиний Стари свързва УТИТЕ с аланската група АОРСИ, считана от историка Пулибенк за част от ЮЕЧЖИТЕ-МАСАГЕТИ. През II в.пр.Хр. те са изтласкани от местоживелищата си от нахлулите в земите им хуни и през I в. Плиний Стари (23-79 г.) поставя утии, алани и каспии западно от Каспийско море. Утиите са дали наименованието на провинция Ути в Кавказка Албания (дн. Азербайджан) на територията, оградена от реките Тертер, Кочан и Кура. По това време Кавказка Албания е представлявала конфедерация, включваща 26 племена, едно от които са утите. Те са били известни на старите автори и са описани от Страбон (УТИ), Плиний Млади (ОТЕНЕ), гръцки хронисти (УИТИОН), Баладхури (УДХ), а днес руснаците ги записват като УДИ или УДИНИ.

По мнението на Д.Табаков, през VI в. утите дават “управляващата орда на Хуно-Българската държава на УТИГУРИТЕ (УТИ-ГУР). Утигур (Ути-гур) като име на българска държава се появява по време на царуването на византийския император Юстиниан I (527-565 г.), а преди него УТИ е познато като топоним в Закавказието”. Тази връзка между азиатските, а по-късно и кавказки утии и българите-утигури днес се подкрепя и от други български изследователи. След като отбелязва очевидното сходство между двата етнонима, П.Добрев обръща внимание и на някои общи или близки думи, специфични за езиците на българите и кавказките утии. Става въпрос за думи като КАВХАН, БОИЛА и БАГАИН. В Кавказ последните се произнасят като кавхан боъла, боълу и бахоин, багин и носят значенията на човек с високо обществено признание и положение, и съответно на борец или защитник. Т.е. става въпрос за думи, свързани с йерархията в държавата и обществото. Тъкмо това прави посочените примери толкова подходящи свидетелства за дълбоките и древни връзки между българи и ути, които явно са имали твърде близко държавно устройство.

Така стигаме до най-неочакваното си заключение. Тръгнали по дирите на античните готи (гути) и гети (масагети) и на неразгаданата Скандинавия, попадаме на следите на азиатските утии. Те пък ни отвеждат към кавказките утии и българите утигури. Така в изследването, посветено на Гог и Магог се появява българското име и присъствие. То постепенно заема центъра на проучването ни. Би трябвало да се чувстваме удовлетворени, ако един друг парлив въпрос не продължава да ни притеснява. Как един библейски родоначалник може да бъде свързан с народи като изброените, съществували не по-рано от I хил.пр.Хр.? Логиката изключва възможността за директна връзка. Тогава единствената възможност е някакъв непряк път. Трябва да очакваме наличието на народ с далеч по-дълбоки корени, който от една страна да е свързан с всичките народи, които са обект на проучването до тук, а от друга страна - да достига в древността до Магог.

Отличителна особеност на българознанието от последното десетилетие е неговото бурно развитие и вниманието, което то буди сред широката българска общественост. На бял свят излязоха премълчавани и обвити в забравата извори на българската история, а многобройните “анахронизми” проговориха и придобиха истинската си стойност на безценни свидетелства. Появиха се много нови идеи, зародиха се смели хипотези. Оформи се мнението за дълбоки и разнопосочни корени в българската етногенеза, достигащи до самата зора на цивилизацията. Заговори се за древни връзки не само с хуни, но също и с културите на древна Индия, Средна Азия и Месопотамия. Ние многократно се спирахме на разнообразни допирни точки с цивилизованите шумери. Говорейки за Билга-меш и центъра УНУГ (Урук), обърнахме внимание на името му, напомнящо за това на българите-УНУГУРИ. Обърнахме внимание и на съседните на Шумер племена КУТИИ и ГУТИИ, чиито названия ни отпращат към съпътстващите централната българска орда на уногундурите българи - кутригури и утигури. Не закъсняха и по-задълбочените изследвания по темата. И сега, когато търсим общите корени на готи, гути, гети, юти и утии, би било проява на късогледство, ако не забележим и не включим в работата си споменатите гутии и кутии. Още повече, след като разполагаме с едно изключително изследване на д-р Лили Райчева по въпроса: “Писмени сведения за движението на племената кутии и техните наследници кутригурите”.

Най-рано името на кутиите (гутии) се появява по шумерско време, в средата на III хил.пр.Хр. във връзка със завоевателните походи на шумери, а след това и на акади в посока към Северна Месопотамия. Първоначално кутийските племена са заемали териториите на областите Арапхе и Уруатри, но в следващите векове ги виждаме да разширяват ареала си на заселване по посока на земите южно, източно и западно от ез.Урмия и към ез.Ван. Смята се, че имат някаква родствена връзка с каспиите и полускитските племена мардви и сагарити. През III хил.пр.Хр. кутиите са представяни за етническа група племена, обитаващи север-северозапад от лулибеите (лулимеи). Хилядолетие по-късно в името “кутии” са включени различни племена на север и североизток от Вавилония, различаващи се от населението в Урарту, Манна, от шубарейците (хурити) и лулибеите. Името им продължава да се среща и през I хил.пр.Хр., като става сборно и включва населението на Урарту и Манна, като от тях през IX в.пр.Хр. се отделят ираноезичните мидяни.

На историческата сцена кутиите излизат в пълен ръст в края на XXIII в.пр.Хр., когато разбиват акадската войска на цар Нарам-Суен (Нарамсин) - внукът на Саргон Велики и налагат властта си над Акадската държава и цялото Двуречие в продължение на 91 г. (2202-2109 г.пр.Хр.)

В езиково отношение кутийският език показва родство с хуритския и близост с еламската група езици, говорени от еламити, касити, лулибеи. Невъзможността за пояснения върху имената на кутийските царе с помощта на хуритския, шумерския, семитските, индоевропейските, еламския или на авестийския езици свидетелства, че става дума за един самобитен език.

Завладяването на Акад от кутиите е прието от населението като освобождение от гнета на робовладелската върхушка, но скоро то е разочаровано от въвеждането на двойни налози. Кутийските завоеватели не налагат свое управление на страната, а назначават наместници в лицето на местната акадска аристокрация, които да администрират, да събират данъци и да ръководят целия стопански, обществен и духовен живот. Земята остава във властта на местните едри земевладелци и жреческото съсловие. Постепенно местните династии в покореното Двуречие възвръщат позициите си. С времето, първенството сред градовете в Двуречието се поема от Лагаш и управлението на енси Гудеа (кутийски наместник) се превръща в истински “златен век” за града. Кутийската племенна върхушка не променя управлението, само поема върховната власт над Двуречието, упражнявайки я от своя център в Арапхе (днешен Киркук) и на практика възприема начина на живот на предшестващите шумерски и акадски царе.

Особен интерес за историята представлява т.нар. ”Шумерски списък на кутийските царе” – официален документ за кутийската власт над Месопотамия, съставен вероятно наскоро след края на господството им. По същество той е част от “Списък на царете на Шумер”, като по този начин лансира идеята за непрекъснатостта на царската власт в Двуречието. Не намираме за необходимо да поместваме самия списък, но ще отбележим някои от посочените от Л. Райчева особености в него.

В своята цялост списъкът включва имената на 20 царе, като след всяко име е записано времето на царуването му. В самото начало е отбелязано: “Племената на кутиите нямат царе.” Този текст в едни от преписите се чете: “у племената Кутии царят няма име” или “царят нямаше име”, но са известни и ръкописи с други текстове. Прави впечатление кратковременното управление на кутийските царе: 1,2,3,6 или 7 години, както и регулярност в тяхното управление, особено подчертана в първата половина на списъка, където то обикновено продължава 6 години. “Ако се приеме, че кутийските царе се избират от военно-племенните вождове за определен срок от време, то всичко в списъка намира своето обяснение. Тогава и приписката от началото на списъка “Племето на кутиите няма царе” намира също своето обяснение. Защото владетелите на кутиите са избирани за определен срок от време, т.е. те са племенни вождове, станали за определен срок царе.” В списъка на кутийските царе не е отбелязана родова връзка между отделните владетели, за разлика от шумерските и акадските царе, където са посочени цели династии да властват по наследство. При кутиите вождовете на племената стават царе, без да предават по наследство властта си. Царският шумерски списък на кутийските царе, както и другите шумерски царски списъци са моделът, по който е построен и българският владетелски списък - “Именника на българските канове”, находчиво отбелязва авторката.

Това е най-важният извод, който анализът на списъка на кутийските владетели, съставен през последните столетия на далечното III хил.пр.Хр. позволява. Може би именно тази връзка между Списъка и Именника е целял да подчертае неизвестният съставител на последния, отпращайки ни към името на известния вавилонски цар Навухудоносор, макар той да е живял хилядолетия по-късно от кутийските си предшественици.

Правят впечатление някои от имената в Списъка, като например това на Курум, отпращащо ни към Крум, срещано сред имената на българските владетели. Названието Хабилкин напомня кавказкото Хабалки (място, богато на желязо), българското Балкан, но и името на библейския Тобалкаин. Внимание заслужават и някои имена, в които не е трудно да се доловят титли от древното българско минало. Такива са Ибате (Бат И), където се разчита титлата БАТ и Тирикан, напомнящо титлите КАН и ТАРХ(К)АН.

И така, опитът ни да потърсим общите корени на гети, готи (гути), ути и утигури ни отведе към гутиите-кутии и историята на Двуречието от III хил.пр.Хр. Най-удивителното е това, че както утигурите ни отпращат към древната българска история, така и гутиите ни насочват към нея, само че в една напълно непозната за нас древност.

Каква е връзката между изброените народи и древните гутии, историята ревниво пази в тайна. Нека проследим, как ни я представя д-р Л. Райчева. Разгромени от войските на въстаналия наместник на Урук - Утехегал, мразени от народите на възстановеното Царство на Шумер и Акад, през следващите векове кутиите са жестоко преследвани, избивани и пленявани в робство. Единственият им изход за оцеляване остава бягството: “Най-напред около бреговете на езерото Урмия и езерото Ван, при сродни тям племена в Арменското плато и по-далеч на север между източните брегове на Каспийско море, планината Урал и Хималаите в областта ГУР, някои от кутийските племена ще се срещнат много по-късно с огурските племена, като влизат най-напред във военно-племенни обединения с тях. Ще се свързват все по-трайно в обединение, което в началото на новото хилядолетие след Христа ще стане известно като КУТИГУРИ (КУТРИГУРИ). Но дотогава има още много време”.

На това място бихме допълнили следното. Оказва се, че прогонените кутийски племена забягват в северна и североизточна посока и заселват точно мястото, където по-късно откриваме известните ни вече масагети и споменатите утии. Вероятно това е отговорът на загадката относно библейската връзка между изследваните от нас народи. В подкрепа на извода ни са и данните от антропологическите проучвания. И гетите, и тохарите-масагети, и готите са светлолики индоевропейци. Подобни са и “светлокожите” (НАМРУ) гутии. Открит остава само един последен въпрос. Известно е, че и готите, и гетите, и масагетите са били многолюдни народи. Бихме ли могли да кажем същото и за гутиите? И как се е стигнало до появата на това многобройно потомство? Ако едните са живели през III хил., а другите през I хил.пр.Хр., историята би следвало да познава техни родственици, живели през II хил. Това не само е логично, но и в известен смисъл необходимо условие, за да бъде хипотезата достоверна. Нека проверим как стоят нещата.

На първо място ще отбележим известните от шумерските източници скитнически племена хапиру или хабири, обитавали Ливанските планини наскоро след хиксоското нашествие. И най-любопитното, че вавилонците са ги наричали “суту” и са описани в района от Сирийските степи до Месопотамия. Тези суту обаче биха могли да бъдат и куту, т.е. кути, имайки пред вид замяната на палаталния звук “К” със “С” в някои езици. За връзката между хабирите и народа балхарис като народи, обитавали Междуречието на съседните реки Балих и Хабур, писахме по-горе.

Изключително ценни в това отношение са работите на руските изследователи Н. Мар и Н. Державин. Изследвайки готската тема от позициите на езикознанието, Н. Мар развенчава митовете за северния произход на готите и за връзката им с германската племенна общност. Той доказва, че племенното име на готите е тотемистично свързано с готите не на германска, а на предгерманска основа. С името си готите са свързани с архаичните жители на Кавказ, но и с по-младите народности, включително и с грузинците. Племенното име на готите има за свой двойник името ГОГ (ГУГ), запазено в Кавказ с окончанието АР за множествено число: арменското ГУГ-АРК, гръцкото ГОГ-АРЕН. Това са библейските ГОГИ и МАГОГИ на предасирийските текстове. Това са ГУГАРИ, ГОГАРИ, т.е. ГУГИ или ГОГИ - етническа среда в етногенезата на грузинците - най-ранният етап от зараждането на картите (картвелите) и техния първи национален герой - Горг или Гург, известен в персийската му разновидност Горгазан.

Според Р.Мар и Н.Державин, готите имат местен северно-черноморско-прикавказки произход и са свързани етнически с автохтонното кавказко население. Тук обаче на преден план изпъква местната разновидност на името им ГУГ (ГОГ), откъдето водят названието си по-късните грузинци.

Независимо от критиката, на която са били подложени тези възгледи, ние ги намираме правдоподобни в тяхната първа част и особено след като по-горе разкрихме цялата спекулативност на германската “готска теория”. Същевременно, възгледите на академиците Мар и Державин намираме и за перспективни. Ето защо, полезно е да се вгледаме малко по-задълбочено в състава на многобройните народности, влезли в състава на съвременните грузинци, както и на по-ранното автохтонно кавказко-причерноморско население, за да потърсим и открием такива народности, които биха могли да хвърлят мост през хилядолетията и да свържат ГЕТИТЕ-ГОТИ-ГУТИ и УТИИТЕ-УТИГУРИ с древните ГУТИИ-КУТИИ. Нека хвърлим поглед върху географската карта на съвременна Грузия.

Няма да ни се наложи да търсим дълго, за да видим името на народа КАХЕТИ и едноименната историческа област в най-източната част на грузинската държава, до самите граници със съседните Азърбайджан и Дагестан. Любопитното в това име е, че коренът ХЕТИ ни напомня името на причерноморските ГЕТИ, поради възможността за взаимна заменяемост между съгласните Г и Х в редица диалекти и езици. Още по-внимателно трябва да подходим към находката си, съобразим ли географската близост между областта Кахети и кавказките УТИИ-УДИНИ, заселили двете страни на азербайджанско дагестанската граница.

Може би някому този подход ще се стори рискован и научно неиздържан. Попадението ни обаче като че ли повдига завесата пред загадката с езика на древните хати, оказал се родствен на абхазко-адигското езиково семейство, въпреки разликата във времето от три хиляди години помежду им. Да не забравяме, че към същото езиково семейство принадлежи и грузинският език, основни диалекти в който са картли и кахетинския езици.

С това нещата като че ли придобиват единна логическа линия. Кавказките КАХЕТИ имат име, близко до това на ГЕТИТЕ и в същото време езикът им има явно родство с този на отдавна изчезналите ХАТИ. Последните са известни на историята като най-ранното население в Централна Мала Азия, станало основа в етногенезата на високо културните ХЕТИ. За произхода на хетите се обсъждат три хипотези - малоазйска, балканска и кавказка, но както се вижда, и трите маркират района около черноморския басейн. Те са възникнали като народност в края на III хил.пр.Хр. и спадат към кавказкия антропологичен тип, което хвърля допълнителна светлина върху хипотезата ни, наред с кавказкия език на протохетите-хати. Хатите са най-старото население на Кападокия, известна още и като Кумания. Така стигаме до името на куманите (също руси като гети и готи) и до онази “една трета част от куманите (кападокийските), наречени българи”.

В допълнение можем да се обърнем и към митологията, да си припомним мита за Язон и Златното руно в царството на колхидския цар Еет. Колхида означава Кавказ. И днес в Кавказка Сванетия се чества обичая Мелия-Телепия: жертвоприношението на бик или овца, чиято кожа се окачва на свещения дъб. Оказва се, че корените на култа към овчето руно в качеството му на божество покровител има хатски произход и е известен в Северна Анатолия още преди епохата на хетското царство. А това означава, че култът към руното е общ за района на Кавказ и Северна Анатолия - там, където откриваме авхати и хати, кахети и хети, но и ути, и утигури - потомци на гутиите-кутии. В самото начало на II хил.пр.Хр. хетите са започнали да създават свои политически обединения и това е положило началото на прочутото Хетско царство, просъществувало между XVIII и XII в.пр.Хр. Името на хетите се появява и далеч на изток. В ранните пурани на “Атхарваведа” хетите се споменават сред известните народи в Северна Индия и това намираме за знаменателен факт в контекста на казаното за връзката им с автохтонното кавказко население и с причерноморските гети. Защото и тук, в Северна Индия, те се появяват като съседи, този път на масагетите.

Сполучлив заключителен акорд в изследването ни поставя една легенда за произхода на скитите, достигнала до нас благодарение на Херодот. Пръв в пустата скитска земя се родил някой си Таргитай - син на Зевс и дъщерята на Бористена. Този Таргитай имал трима сина - родоначалниците на различните части от скитския народ. Най-големият му син се наричал Липоксай. От него произлизали скитите АУХАТИ (АВХАТИ). Така за пореден път, сега с помощта на митологията, вниманието ни е привлечено от етноним, изграден върху разновидност от познатия ни корен - ХАТИ. И тези АУХАТИ са скитски народ, обитавал земите на Северното Черноморие.

Интересен за нас е въпросът за връзките гети-готи- българи. Именно на тях посвещава голяма част от проучванията си видният наш историк Г. Ценов. Тук няма да разглеждаме подробно тезите на мюнхенския професор, с които любознателният читател може да се запознае, благодарение на фототипното издание на тази ценна книга през 2002 г. Ще допълним казаното там с данните за легендарния готски владетел Булг от друго негово изследване. Начело на изтласканите от Балканите вестготи, той преселва народа си от Адриатическото крайбрежие на Дурацо (Драч, Дурахион) на запад, в Южна Франция, Пиринеите и Североизточна Испания. По тяхно име областта се нарича Готия, но става по-известна с името си Септимания (от “септимани” - “седмобожници”).

За княжество Септимания се твърди, че през VIII-IХ в. след редица превратности се превърнало в еврейско княжество, управлявано от еврейски царе. Отбелязва се, че първият от тях носел името Еймери, но е записван и като Теодорих или Тиери. Това са типично готски имена. Неговият син и наследник е прочутият Вилхелм Гелонски, чието първо име е форма на българския етноним (ВИЛХ-БИЛГ-БЪЛГ) и напомня за легендарния Булг. С него свързваме и името на съвременния град Балагер на испанска територия.

Подобно съобщение за връзки между българи и готи не е единствено. В арменската география от VII в. “Ашхарацуйц” има два пасажа, в които се говори за “германските българи” в Загурия, на запад от Сарматия и за “готи” в земите на славяните в Тракия, като с това име са назовани Аспаруховите българи. Тук ще припомним казаното от Й.Вълчев за “българско влияние” върху готите, като има предвид календарните прозвища, използвани от готските крале. Към това ще прибавим и сходството в окончанията РИК, РИХ, РУХ в имената на редица български и готски владетели: Телерик, Боарикс, Аспарух и Херманарих, Атанарик, Аларих, Ардарик, Теодорих и пр.

Вижда се, че северно, източно и южно на черноморския басейн откриваме в различни исторически епохи различни народи, носили твърде близки по звученето си имена: ГЕТИ, ГОТИ (ГУТИ), ГАТИ, ХАТИ, АУХАТИ, ХЕТИ, КАХЕТИ, МАСАГЕТИ. В близка орбита около тях са УТИИ, УТИ, УДИ, ЮТИ, но всички те водят към древните ГУТИИ и КУТИИ - завоевателите на Шумер и Акад. Между тези народи се установяват различен род връзки: езикови, исторически, географски, етнически, антропологични. Голямата част от тях водят по видими и невидими пътища към името на библейския родоначалник Магог. Допуснахме, че всички тези народи водят началото си от неговото коляно. Сред тях откриваме присъствието и на българите УТИГУРИ и КУТРИГУРИ. Така за пореден път библейските текстове ни отвеждат към дълбините на българското минало. Гомер, Нимрод, Тамуза, Тогарма, а сега и Магог. Всички те маркират по някакъв начин българското присъствие по широките друмища на историята.

Глава 20

НА ИЗТОК КЪМ ЗЕМЯТА НОД

И рече Каин Господу (Богу): наказанието ми е по-голямо, отколкото може да се понесе: ето, Ти сега ме про- пъждаш от лицето на земята, и аз ще се скрия от лицето Ти и ще бъда изгнаник и скитник по земята... И отдалечи се Каин от лицето Господне и се засели в земята Нод, на изток от Едем.

Битие, 4:13,14,16

Дотук говорихме за няколко преселения, като повечето от тях бяха в посока на изток, подобно на прокудения от бащината земя Каин. По-подробно се спряхме на миграциите на Дионис и Херакъл, на Народа на Бан и хухунорите на Лугал Загизи. Споменахме за именки, кушити и ебису, за тохари и бриги. Всички те, по знайни и незнайни пътища отвеждат към българското име, което срещахме под един твърде широк езиков спектър: БАЛУХИ, МЕЛУХИ, БАЛУХЯ, БЕЛУДЖИ, БАХЛИКИ или БАЛХИКИ, като БХИЛ и БАЛХИ. Техните корени достигат до балканските ПЕЛАСГО-ПЕЛАРГИ и ни отвеждат назад във времето до библейския Потоп.

Може би за мнозина миграциите на такива огромни разстояния от порядъка на хиляди километри, при това без транспортни средства в ония отдалечени времена, изглеждат практически невъзможни. Разглеждайки въпроса за масовите преселения в древността, И. Дяконов отбелязва две основни причини, които са били в състояние да ги предизвикат: катастрофалните суши от една страна и на второ място - подемът в производителността на труда с последващ демографски бум. И в двата случая е настъпвало разселване. “Не миграция, а точно разселване, разпръскване от центъра към периферията“ - пояснява той.

Няма да влизаме в терминологичен спор с големия изтоковед. Ще ни се обаче да отбележим, че дори и да говорим за разселване, не бива да забравяме, че в редица от случаите разстоянието между изходния пункт и крайната му точка е стотици и хиляди километри. Това е очевидно например с появата на първите конни индоевропейци в Централна и Източна Азия, наскоро след опитомяването на коня в степите на Северното Черноморие. По-надолу в изложението си ще се спрем и на други подобни примери.

Още по-сложна става описаната картина, отчитайки, че заселването най-често е ставало в земите, обитавани от друго племе или народ. Част от него е приемала съжителството с натрапилите се пришълци-завоеватели, а други поради настъпилото пренаселване е трябвало да напуснат бащината родина, формирайки вторичен процес на миграция. Така често пъти се е стигало до верижна реакция, в която са вземали участие по няколко най-различни народа. Такъв е случаят с т.нар. “семитска” миграция в Месопотамия през втората половина на III хил.пр.Хр. Това е миграция на бягащите от Потопа яфетинци, уседнали в Източна Африка, заедно с местни хамитски племена, увлекли със себе си и някои семитски народи. Такъв е случаят със савирското нашествие в Източна Европа, когато савирите са изтласкани от района на Турфан от аварите (жуан-жуаните). Те на свой ред са напуснали родината си, прогонени от народите от крайбрежието на Океана, а последните – от митичните грифони. Вижда се, че разселването на един народ може да доведе до миграцията на друг или пък до поредица от една след друга миграции на няколко народа. Така общата картина на събитията се усложнява и реконструкцията й от съвременната история е не само затруднена, но често пъти остава непълна, частична и неточна, както в цитирания случай с т.нар. семитска експанзия в Двуречието.

Според нас, наред с малките и изолирани преселения, съществуват някои по-мащабни и многокомпонентни, с елементи и на разселването, и на миграцията. Например Великото преселение на народите през IV в., забъркало истински етнически коктейл от размесени помежду си народи и довело в края на краищата до рухването на хилядолетната Римска империя. То съвсем не е нещо краткотрайно и едноактно, а продължава близо век. В него наред с хуните участват още десетки народи, имената на някои от които се появяват в историята за първи път тъкмо тогава. Само придвижването на хуните на запад представлява сложен исторически процес, с много междинни спирки до крайния им адрес в центъра на Европа: разделянето им на две части, изтласкването на северните хуни първоначално в Джунгария, след това в Седморечието, по Долното Поволжие, в Прикавказието, докато стигнат до Панония. Няма да се спираме на значението, което е изиграло хунското нашествие за готи, алани, за германските племена като цяло и появата на славяните на историческата сцена. Това има важно значение за собствената ни история, доколкото появата на Стара Велика България на кан Ирник е пряко следствие от рухването на хунската империя. Това е един пример на позната от историята преселническа вълна, отличаваща се с изключителна мащабност. Струва ни се, че по подобен начин са стояли нещата и в представените от нас случаи от библейската епоха.

Първата преселническа вълна, породена от потопа в Черно море, е поела от Балканите, покрай Северното Черноморие и през Кавказ, по посока към Месопотамия и долината на Нил. В нея участват балкански и причерноморски народи, от които по-късно водят началото си ПЕЛАСГИ, ХУНИ, КИМЕРИ и КАВКАЗЦИ, а може би също АРГОСЦИ, КАРИ, ИМЕНКИ и други индоевропейски народи. Тази преселническа вълна най-вероятно се е състояла в епохата на Балканския неолит, когато единственото одомашнено животно, годно да изпълнява транспортни функции, е говедото. И тъкмо това като че ли иска да ни подскаже легендата за бягащата Йо, превърната от ревнивата Хера в рогато говедо.

Втората вълна тръгва от страната Куш (Етиопия) и е предвождана от големия ловец Нимрод (син на Хуш, т.е. Куш), първенецът на Хам. Тя е инициирана от метисизирано хамитско население с примес от преселилите се тук около Потопа европеиди-яфетинци. Както неколкократно посочихме, пътят на тая преселническа вълна е белязан от народи, принадлежащи към тъмнокожите европеиди, като етиопци (абисинци), колхи, либийци, феаки, митанийци, мекх/л-балухи-белуджи, ведоиди, памиро-ферганци, кефеи, етиопо-кушити. Наред с Нимрод - предводител на преселническата вълна в първата половина от пътя й, основно действащо лице във втората част на вълната се оказва и шумерският Думузи/Зиези, сочен за родоначалник на хуни и българи. Основна двигателна сила е опитоменото в Куш (Етиопия) магаре. Част от БАЛУХИТЕ са заселили иранското крайбрежие и долината на Инд (БАЛУХИ-МЕЛУХИ-БЕЛУДЖИ), други части са достигнали до Имеон (БАХЛИКИ-БАЛХИКИ в Кашмир, БХИЛ в Индия, БАКТРИ и БАЛХИ в Памир и Хиндукуш) и са проникнали в Таримската котловина. Вероятно тука след тях са се заселили тохари, а по-късно земята им (страната БАХЛИКА) е станала изходен пункт в похода на конните арийци на юг.

Третата преселническа вълна, поела пътя си от централно-европейските и северно-черноморските степи е прекосила Южен Сибир и достигнала Алтай, Саяните и Тян-Шан, прониквайки в Тарим. Неин южен клон е минал през Балканите на изток, предвождан от героя Херакъл и достига до Индия. Този път основна транспортна сила е опитоменият кон, затова по пътя на вълната откриваме митичните народи от човеко-коне: кентаври и аримаспри. Това са първите конни индоевропейци. Достигнали Тарим, те срещат тук уседналите болхики (бахлики). По-късно нахлуват в Индия и като хиксоси достигат до Египет и Етиопия. Друга част от тях в Тарим продължават на изток, до ез. Байкал и Жълтата река (Хуан-хъ), внасяйки коня в тая част на света още през III хил.пр.Хр.

Описаната картина съвсем няма претенциите да е пълна и изчерпателна. Тя е все още в рамките на хипотезата, като се стреми да сложи някакъв ред в многобройните, разпокъсани и непълни данни от историята на човечеството. През далечното III хил.пр.Хр. то е представлявало твърде пъстра антропо-етнографска картина. Затова и съвременният й вид крие немалко изненади. Така например, наред с африканците, негроидно население се открива и в Азия, т.нар. ведоиди и австралоиди в Индия, Пакистан, Шри Ланка, Индокитай, Индонезия, Австралия, Южен Китай и Япония. Негроиди се срещат и в Европа: в Англия, Северна Италия, Швейцария, Украйна и около Волга. Монголоиди, освен в Азия, се откриват и в най-северните части на Европа – лапландците в Швеция и Финландия, а също и в Южна Африка: бушмени и хотентоти. Етиопската раса включва население с черна кожа и европеидно лице.

Още по-любопитна е била тази картина в древността, когато червенокоси и зеленооки европеиди, потомци на причерноморските кимери, през IV или III хил.пр.Хр. са се появили далече на изток в Централна Азия (народите ДИ, ЖУНИ, УСУНИ) и дори още по на изток (народа И, АСИ). Днес те отдавна са асимилирани, но същият тип се е запазил и се открива в Шотландия, сред потомците на древните келти. В същото време русокоси и синеоки индоевропейци, освен прародината си Централна и Северна Европа, някога са обитавали и земи, далеч на изток. Такива са ариите и тохарите, но най-странни са т.нар. ДИН-ЛИНИ, озовали се още през III хил.пр.Хр. в близост до Саяновите планини и Алтай. Днес те се приемат за родоначалници на енисейските киргизи и на кипчаките-кумани, представяни тенденциозно и неправдоподобно като дива и кръвожадна монголоидна орда. По-важното е, че същите динлини днес от мнозина се приемат като един от основополагащите в етногенезата на тюрките народи.

Според “Джагфар тарихы”, русокоси и синеоки са били и легендарните именки, които след заселването си на Балканите и в Мала Азия, още преди Потопа са мигрирали на изток, към Централна Азия, Далечния Изток, та дори и на японските острови. Както вече отбелязахме, русокосо население откриваме и в състава на балканските траки, а и гръцката митология изобилства от подобни герои и дори богове. Откриваме ги и в Близкия Изток. Русокос е и библейският Давид.

Обобщавайки казаното, можем с увереност да приемем, че откъслечните сведения от различни древни летописи, включително и от Библията, за ранни преселения на народи на изток, намират потвърждение и върху антроположката и етнографската карта на света. До III хил.пр.Хр. азиатският континент, включително и неговите най-отдалечени територии са били посещавани от светлолики индоевропеиди и тъмнокожи негроиди. Руси, червенокоси и тъмнокоси, брахикефали и долохокефали, част от това население е било асимилирано, но следите от присъствието му са просъществували до наши дни. И тъкмо те представляват необоримите аргументи за някогашните миграции в източна посока. Ето защо, след като сме открили българското име на Балканите и в Предна Азия и след като сме го свързали с миграционните вълни в източна посока, заедно с други известни ни древни народи, естествено е да го потърсим по пътя на тези вълни. И не само в Средна Азия и на индийския субконтинент, за което вече споменахме, но и в Централна Азия и Далечния Изток. А наред с това, да потърсим имената и на съпътстващите го в далечното минало народи, като хуни, кимери и пр. Такава е логиката, която ни подсказва старозаветната притча за прогонения на изток Каин и за източната страна Нод. Ако й се доверим, би следвало да допуснем, че тази некоментирана до сега миграционна вълна е предхождала преселението на конните арии, а вероятно и на бягащото от Потопа население, както Каин предхожда Ной.

Като начало да тръгнем по дирите на прокудения братоубиец и да потърсим неговата нова родина - загадъчната земя Нод. Така ще се запознаем с може би най-ранната човешка миграция на света, за която хората са запазили спомен, макар и само загатната в Библията. Ще се опитаме да проследим съдбата на Каин и неговите потомци – онези източни народи, чийто родоначалник е той. Не знаем нищо по-определено за библейската страна Нод, където той се е заселил, освен че тя се е намирала на изток от земята на Адама, идентифицирана от нас по крайбрежието на съвременното българско черноморие. Затова не сме в състояние да я локализираме точно върху географската карта на света. По-назад в повествованието си я потърсихме в Месопотамия, подобно на някои други изследователи. Струва ни се, обаче, че това не е правилното решение. Не само защото посоката не отговаря на търсената, а най-вече поради обстоятелството, че Двуречието в Библията е точно определено и наречено “Сенаарска земя”. Ето защо, въпросът със загадъчната страна Нод и понастоящем остава открит.

Според нас, търсенията трябва да продължат в указаната посока на изток. Там, където в митологиите на източните народи се появяват първите каганати и хаганати, първите канове и ханове – титли, чието звучене напомня за името на Адамовия първенец. Тяхната поява става много по-късно, в съвсем друга историческа епоха, докато Каин е прогонен и напуска бащината земя още във времето преди Потопа.

Позовавайки се на казаното в Библията, в летописа на Джагфар и легендата за Прометей и бягащата Йо от гръцката митология, изказахме хипотезата, че е много вероятно такава миграция да е исторически факт. И то тъкмо от земите на балканското черноморие, в посока на изток. Проследявайки пътя на гонената от стършела Йо, изказахме мнението, че този миграционен поток е минал през земите на Северното Черноморие, пресякъл е Кавказ, в Закавказието се е разделил на два клона, продължили самостоятелно пътя си към Двуречието и към долината на Нил. Много е вероятно в този поток да е участвал и оня клон от самарците, забягнали в Египет още преди Потопа, част от който по-късно, по твърденията на “Джагфар тарихы” се е завърнал в Прикавказието и Северното Черноморие под името агачири (хората от дърветата) и са дали първото име (Ра) на река Волга. За именките е отбелязан и друг маршрут. Те също са напуснали своя Самар (Балканите) заедно с индоевропейците, но първо се заселват в Мала Азия и едва по-късно се озовават в Централна Азия и Далечния Изток. По-горе отбелязахме, че корена на името им откриваме в названията на кимери и шумери, както и на една значителна част от източните народи, в етногенезата на които европеидните именки са взели участие и са положили основите на историческото им съществуване, претопявайки се в тях, но оставайки името си чак до наши дни. Склонни сме да допуснем, че именно тези именки, поели на изток, имат отношение към народа на библейския Каин. Следите им откриваме и в най-източните, и в най-южните области на Китай, дори в Индокитай. След като знаем това, дали не е възможно да открием някакви следи и от самия Каин?

Какво знаем още за Каин, предвид оскъдната информация, която ни предлага Стария завет? Знаем на първо място, че е първородният син на Адам и Ева и независимо, че потомството му не е обект на задълбочени коментари, то във всички случаи е просъществувало, подобно на потомството на Сит, а не е изчезнало. Следователно, Каин трябва да се приема като родоначалник-демиург. Второ, известно е, че е убил брат си и е бил прогонен от Господ. Трето, Каин е представян като земеделец и следователно и той, и народът му са водили уседнал начин на живот. Затова още със заселването си в земята Нод Каин съградил град, нарекъл го на името на сина си Енох. В други версии е представян за ковач. В семитските езици името му е свързано с ковашкия занаят, по-точно с първите ковачи на мед. На арабски qain, на арамейски qainaua означава “ковач”. От тук и името “кенейци” на Мадиамовите потомци в значението му “принадлежащ към ковачите на мед”. Четвърто, твърди се, че Бог обещава да го пази и затова му сложил знак, за да се отличава и никой да не посяга срещу него. И пето, Сит заклел потомците си да не се сродяват с Каиновото семе.

Особено интересно ни се струва обстоятелството, че било пряко, било посредством потомъка си Тувалкаин, той е свързван освен със земеделието, но и с първите ковачи. Интересът ни е продиктуван от по-горе защитаваната теза, че металургията възниква за пръв път на Балканите по време на енеолитната епоха. Ето защо, в това твърдение съзираме следа, свързваща Каин с балканския регион, който приемаме за земята на Адама.

От друга страна, проклятието на Сит, с което той забранява на потомците си да се смесват с Каиновите си братовчеди, би могло да ни подсказва невъзможността за преки контакти между двете колена. Това от една страна се съгласува с твърдението, че Каин е бил прогонен, от друга би следвало да означава, че е прогонен толкова надалеч, та контактите с родината му са били напълно прекъснати. Обстоятелството, че съгражда град на името на сина си в земята Нод тълкуваме, че и синът, и цялото му потомство са го последвали по пътя на изток или просто са били родени тук. Факт е, че и в двете колена (на Каин и на Сит) се повтарят едни и същи имена (Енох, Ирад, Малелеил, Матусала, Ламех). Това говори, че вероятно двамата Адамови синове са представени като родоначалници на едни и същи народи. Само че тези народи са разделени и са съществували на две съвсем различни места. Едните са останали в Европа, по долината на Нил и Предна Азия, докато другите са се заселили далече на изток. Всичко това е станало преди Потопа.

Особено любопитство буди твърдението, че Господ, наказвайки Каин, същевременно обещал да запази живота му, като за целта го белязал със знак, за да бъде отличаван от другите. Това иде да ни увери, че Каин и потомците му не са изчезнали от историческата сцена, описвана в Библията. Същевременно се повдига и въпросът за знака. Светото писание е твърде лаконично по темата и не казва нищо определено. И все пак, мащабните археологически проучвания като че ли ни предлагат някаква идея.

Става дума за оная керамична фигурка на детска главичка, намерена сред многобройните експонати от разкопките на енеолитната селищна могила край с.Голямо Делчево, Варненско, която илюстрира обичая “деформация на черепа”. Той е известен днес в литературата като “хунски обичай”, но е практикуван и от други източни народи, включително и от древните българи. От кога и поради какви причини се е появил този обичай, науката досега не е отговорила. Знае се, че е много древен, от III-II хил.пр.Хр., когато хуните са се появили в Централна Азия. Находката е датирана от IV хил.пр.Хр. и следователно е по-ранна от най-ранните следи от този обичай на древния Изток. Тя не е нещо изолирано, а само илюстрира нагледно една характерна още за балканския неолит практика на местното население. Не е ли това един сериозен аргумент за балканските корени на този странен обичай, след като за пръв път той се среща именно тук? Науката и досега е безсилна да даде смислен отговор за неговата същност, предназначение и генеза.

За маркирането на човека и то отново на главата, т.е. на място открито и лесно видимо за предназначението, представено в Библията, историята разполага с още един пример. Говорим за описания от Херодот обичай на карите в Египет да нарязват лицата си с нож, за да се отличават от останалите народи. Вече се спряхме на тази практика. Отбелязахме и нейните балкански корени, тъй като легендарният Кар е внук на Инах - бог на едноименната аргоска река, в чието име разпознаваме форма на хунското име (Инах - Енох - Унуг - Хун). Същият обичай е описан от средновековните хронисти отново като хунски.

Оказва се, че разполагаме с два странни обичая, бележещи трайни следи върху главата на човека. За втория обичай се твърди, че е изпълняван тъкмо в качеството на отличителен белег. Корените и на двата идват от Балканите и можем да предположим, че достигат назад във времето епохата на Потопа. Същите обичаи след хилядолетия се свързват с хуните в Централна Азия. Дали това е плод на случайност? Особено след като веднъж сме допуснали, че тяхната най-ранна родина е тъкмо на Балканите, както и родината на Адам и Ева според нас.

Връщайки се към Библията, можем да се запитаме, дали не са свързани тези обичаи с божия знак, поставен на Каин да го пази при опасност. Логически предположението е издържано.

Следи от мита за Каин откриваме и в древната акадска митология, в образа на чудовището Кингу. Богинята-майка Тиамат създала чудовищата и драконите, за да отмъсти на новите по-млади божества за убийството на съпруга си Апсу. След като загубила съпруга си, тя взела за мъж чудовището Кингу и дори му поверила свещените МЕ - таблиците на съдбата. Но бог Мардук погубил Кингу и от размесената с кръвта му глина създал първите хора на земята..

Както се вижда, освен сходството в имената, тук срещаме и мотива с убийството, което е датирано също преди Потопа. Първите хора според акадците били създадени от кръвта на Кингу. В този смисъл той също е родоначалник, подобно на Каин. Тук ще се противопоставим на наложилото се мнение, че акадите са първите семитски заселници в Месопотамия. Според откривателя на т.нар. акадски език и клинописно писмо Х. Ролинсън те са скитски, имайки предвид древното балкано-причерноморско население, свързано с т.нар. “балканска неолитна култура”. Следователно митът от акадската митология най-вероятно има балкански, а не месопотамски произход. Ако това е вярно, то откриването му в древен Акад с нищо не противоречи на хипотезата ни.

Ще продължим изследването си, като се обърнем към местната балканска митология и най-вече към митологията на древните траки, елини и пеласги, нищо че понастоящем тя е представяна като гръцка. И тук ще потърсим подходяща генеалогична линия, в която да открием образа на Каин. Отново използваме за ориентири името, епохата (преди Потопа) и мотива за родоубийството.

Най-ранните сведения, които ни дава гръцката митология, са свързани с легендарния Пеласг. За него знаем, че е представян за син на самата Гея – най-древното божество, появила се непосредствено след първородния Хаос. Като епоним той явно фиксира хора, а не божества, и в този смисъл подобно на Адам се явява представител на първата генерация хора. Ако се вгледаме в неговата генеалогична линия, ще видим, че един от синовете му е безсърдечният Ликаон, нагостил Зевс със собствения си внук Аркад (епоним, дал името на древна Аркадия). В резултат на това гръмовержецът го превърнал в див вълк, откъдето и името Ликаон - “ликос” на гр. ез. означава вълк. Като наказание Зевс изпратил Потопа.

Както се вижда, този “гръцки” мит се отнася за времето преди Потопа, което за нас е от особено значение. Ако се вгледаме в името на Ликаон, в неговата втора част ще открием сходство с името на Каин. Налице е и родоубийството. Ето ги трите опорни точки, които търсим. Наред с това в него откриваме нов елемент - култа към вълка.В подкрепа на тези свидетелства можем да посочим примери с други имена от митологията и топонимията на древните Балкани, които ни отпращат към вълка. Освен Ликаон и сина му Ликий, тук има и други имена, свързани с представата за вълка: двама герои с името Лик, още двама Ликург, Ликомед, Ликимий - все царе на тракийски селища и народи.

Интерес представляват Вълчата планина (Ликеон)??? в Аркадия и древна Лакония - една от гръцките малки държави в Пелопонес. Изхождайки от обстоятелството, че най-древните обитатели на Пелопонес са били именно пеласгите, струва си да се вгледаме в названията и на останалите държавици там: Аркадия, Арголида, Месения, Елида, Ахая. За Аркадия вече споменахме, че носи името на Аркад, погубен от дядо си Ликаон. Арголида е страната на Аргос, представян най-често за брат на Пеласг. Месения носи името на съпругата на пеласга Поликаон. Елида и Ахая фиксират имената на древните елини и ахейци.

Почти всички от изброените примери са на територията на Пелопонес - древна Пеласгоида. Страната на пеласгите изобилства с имена на митични персонажи и топоними, които ни отпращат към името на Каин и към култа към вълка.

Обобщавайки всичко казано за Пеласг и неговото родословие, за вълчия култ и събитията в древната пелопонеска земя, ние приемаме тезата, че именно тук е била страната на библейския Каин. Същата, която историята познава като родина на пеласгите - един от най-древните неолитни народи цивилизатори.

Отглас от тези събития откриваме и в римската митология. Да си припомним мита за основателите на Рим - братята Рем и Ромул. И в тази легенда Ремул погубва брат си Рем, подобно на библейския братоубиец. Те също са отгледани от вълчица. Този паралел е интересен, защото на латинския език “куче” е КАНИС, което свързваме с името Каин.

Култът към вълка или кучето, типичен за индоевропейските народи, отбелязва допълнителни паралели. Ако тюрките днес се възприемат като азиатски народ, то предците им, както се твърди в “Джагфар тарихы”, носят в себе си европейски - яфетически дух. И не само дух, след като са потомци на Боян Имен и имат антропологичните особености на европеиди. Относно култа към вълка (кучето), да си припомним, че той се среща също у древните ни деди, както и при други народи, за които допускаме общи етнически корени или по-далечни кръвно-родствени връзки с българите. Това са “народът БХИЛ”, “народът на БХРИГУ”, БРАХМАНИТЕ, БРИГИТЕ и по-общо траките, “Народа на БАН” и “коляното на Вениамин”, както и известните от китайската история народи ДИ и ЖУНИ. По този въпрос проф. И.Маразов пише: “Трябва да кажем, че у индоевропейците вълкът е един от хипостасите на дракона”. Т.е. култът към вълка е тъждествен с култа към дракона у редица азиатски народи.

Съпоставяйки родословията според Библията и “Джагфар тарихы”, установяваме редица връзки по отделните части на веригата. По отношение на Каин, това е култът към вълка (кучето), който наблюдаваме при Тюрк, но свързваме и с Каин, изхождайки от името и нрава му. Връзката на библейския герой с този култ по косвен път подсказва европейския му произход, който не се коментира в Библията и по инерция се приема за близко източен. Връзката на Каин с култа към кучето е важно свидетелство за нашата хипотеза, тъй като това е един от най-древните култове. Освен това то е най-рано одомашненото животно. В района на Балканите това е станало през епохата на мезолита (9000-7000 г.пр.Хр.).

И така, следите на библейския Каин откриваме в няколко митологии, свързани с Балканите. Светото писание го посочва в райската градина Едем - място, локализирано от нас по северните и западните зони на Черноморското езеро. След като говорим за балканския произход на предците на хуни и българи, няма нищо по-логично да срещнем образа на Каин и в техните митологии. Да си припомним за алпа Куян от хунобългарската митология, познат най-вече от епоса “Сказание за дъщерята на хана”. Сходствата не се отнасят единствено до имената на двамата герои. В “Сказанието” алп Куян е описан като хитър и безцеремонен крадец и измамник, макар че не е братоубиец като Каин или убиец като Ликаон. Събитията, за които става дума са свързани с времето около Потопа

Да се върнем към библейското родословие, към Адам и тримата му сина Каин, Авел и Сит, като към тях прибавим и Енох, първородният син на Каин. Можем да съпоставим тези персонажи с преданията за разселването на хунобългарите – Боян Имен и синовете му Лаиш, Жи Учек, Тюрк и малкия Иджик. Вече обърнахме внимание на сходството в имената на Адам и Аудан, както наричат още Боян Имен. Името на библейския Енох ни отпраща към шумерския Унуг, а от там - към унугурите-хунугури, т.е. към хуните, откъдето връзката с Иджик, родоначалника на хуните.

Имената на останалите герои се различават. И все пак, аналогичен е техният брой и роднинските взаимовръзки. Има сходство и в техните съдби. Първият и третият син от двете генеалогични линии стават родоначалници, докато средните - Авел и Жи Учек не оставят следа. Различията между Енох и Иджик са несъществени. Любопитен паралел откриваме между Каин и Тюрк. Според легендата, съдбата на Тюрк е силно преплетена с култа към вълка. Като невръстно дете той е спасен и отгледан от вълчица. По-късно, вече като негова съпруга, от нея той има десет сина. Затова за тюрките вълкът е тотемно животно и те стриктно се придържат към древния вълчи култ. А и името на легендарния им родоначалник Ашина означава вълк.

Следи от мита за Каин се откриват и на друго място в Азия. За това говорят преданията за свещената планина Канченджанга, намираща се в хималайското княжество Сикким. От нейните ледове, според легендата, бог Ташетинг създал първия мъж и първата жена в света. Те имали много деца, но най-красив бил най-малкият от синовете им. Това озлобило по-големите му братя и един ден те го погубили. Тогава нещастните родители прогонили децата си от Канченджанга и така се стигнало до разселването на народите в Хималаите. Легендата свързва в едно името на Каин, мотивът с братоубийството и последвалото го прогонване.

Тук има и друга легенда за разселването, според която първите хора тук решили да построят кула до небесата, като за строителството й използвали грахови зърна. Когато кулата била почти готова, някой си, ядосан на нещо, ударил силно по основите й и кулата рухнала. Оцелелите след сгромолясването й хора се разбягали на всички посоки и така се разпръснали навред из Хималаите.

В тези две хималайски легенди откриваме следните интересни за нас твърдения. На първо място, това е името на митичната планина, представяна за мястото, където са били създадени първите хора и откъдето започнало разселването на народите. Защото името Канченджанга кореспондира с това на библейския Каин. От друга страна, тези две легенди напомнят за две от основните библейски притчи - за прокудения братоубиец и за Вавилонската кула. А това ни кара да мислим, че сме попаднали на пореден случай, където се долавят елементи от притчата за Каин.

За разглеждания въпрос представлява интерес известното ни от китайската митология. Там срещаме образа на КАНХУЙ, по-популярен като ГУН-ГУН. Той е описан като участник в един от най-яростните двубои в китайската митология и главен виновник за световния катаклизъм, предизвикан от “разбиването на небесната опора и накланянето на небосклона”. За него се твърди, че е бил прогонен. Представен е като чудовище с човешко лице и пурпурно червени коси. Тази подробност ни отвежда към червенокосите европеиди, обитатели на Изтока. И в китайската митология откриваме герой, който по име, по време и по делата си е аналог на библейския Каин. Подобно по звучене е името на неговия син - Кан-Хуей, чието популярно име е Хоу-Ту.

Намираме следи от Каин и в митологията на полинезийските народи - в мита за Потопа. В хавайска легенда се твърди, че някога на мястото на Полинезия е имало голяма земя, наречена “Слънчевият сплит на Кане” (Кане е велик полинезийски бог, известен на другите острови като Тане). Той е един от върховните богове тук, заедно с Тангароа, Ронго и Ту. Обикновено Кане (Тане) е представян като антипод на Тангароа и е бог на горите, на диворастящите житни растения и горските животни. Смятан е за въплъщение на слънцето и светлината, с него се свързват легендите за “жива вода”. Представян е за бог-творец – създател на земята, слънцето, луната и звездите, както и на живите същества и на първите хора. А причина за отделянето на небето от земята била борбата между боговете Кане и Атеа.

Естествено, на първо място прави впечатление самото име Кане. Веднага трябва да уточним, че става въпрос за епохата преди Потопа. Както и това, че подобно на Каин, Кане е творец и създател на хората. Тук има и още нещо интересно - той е плътно свързан с бог Тангароа, в чието име не е трудно да разпознаем името на българския Тангра. А борбата между Кане и Атеа ни напомня за свадата между Каин и Авел. Вниманието ни привлича съответствието в имената Каин и Кане, Ной и Нуу в легендата, на Тангра и Тангароа.

Откриването на следите на библейската притча в далечна Полинезия свидетелства за истинските мащаби на популярността на Каин и потомците му. По-пълна представа за тези мащаби ни дава цялостната следа, която е оставило след себе си името Каин. За нея съдим от разпространението на думи и понятия в езиците на множество народи по целия свят, съставени върху корена КАН на неговото име и свързани с представите за персонализирана власт и насилствена смърт. Към първата група думи и понятия можем да отнесем титлата КАН, КХАН, ХАН (монг.) или ШАН (кит.), КАНАС и производното му КНЯЗ, КАНЦЛЕР (нем.), КИНГ (англ.), нашенското прилагателно КАНСКИ (вик до Бога), латинското КАНДИДАТ (който иска да бъде избран или назначен на длъжност). Като по-отдалечени и периферни на първоначалния смисъл, но които биха могли да бъдат поставени в същата група, са думи като гръцкото КАНОН (правило, закон), френското КАНОНАДА (продължителна артилерийска стрелба), персийското КАНАРА (стръмна и непоклатима скала, зъбер), а може би и арабското КАНТАР (уред за мерене, т.е. за оценка и преценка). Изследвайки корена КАН(А), В. Иванова отбелязва, че като съществително то има значенията: 1) твърда основа, трон; 2) господар, владетел, основател. Например старейшините в Египет са били наричани КАНО. Господарят на персийския град Нишапур е носил титлата КАНА ВАР - “Велик Син”. Като глагол думата КАНА изразява представата за: 1) основавам, създавам и 2) спечелвам, извоювам. В българския език такива думи са глъголът КАНЯ и старият обичай КАНИСКА (почитане и угощение на кръстниците). Тук спадат и думи, които са свързани с представата за основа: КАНАВА, КАНАВАЦА; КАНАТА като ритуален съд и, разбира се, върховната титла КАН. Тази титла по мнението на авторката произлиза от КА-АН със значение “Двойник на АН (Небето)”, т.е. “Двойник на Небесния император”.

Към втората група понятия можем да причислим египетската дума КАНОПА, както са били наричани четирите ритуални съда за полагане вътрешностите на балсамираните покойници в древен Египет. Същата дума КАНОПА по-късно в Етрурия е използвана за обозначаването на урната с пепелта на мъртвеца. Американците си имат своя КАНИБАЛ (човекоядец) - понятие с испански произход. Да допълним и зареденото с отрицателен смисъл италианско КАНАЛИЯ (негодник). Тук би следвало да добавим и гръцкото КАНДИЛО (съд с масло и фитил за палене на ритуален огън на гроб, в черква или пред икона), от което водят произхода си латинските КАНДЕЛА (свещ), КАНДЕЛАБЪР (свещник с няколко рамена). Не можем да изключим от същата група и думата КАНЦЕР - злокачествен тумор.

След като разгледахме митовете и легендите, свързани с Каин, можем да направим някои обобщения за събитията, които те отразяват. Балканският вариант с людоеда Ликаон подсказва за края на канибализма и дивачеството. Обща е идеята за ново начало: разделяне на Адамовия род и неговото разселване, заселването на ново място, строеж на нов град, появата на първите хора, първи прояви на регулиране на обществените отношения - налагане на норми на поведение и обществен ред. Наложеното наказание от бога свързваме с появата на царската власт. Към всичко това можем да допълним представата за Каин като първи земеделец, първи металург и градостроител.

Особено интересна е идеята за равенството на библейския герой с гръцкия Ликаон. От него произтича тъждеството между техните родители. А това означава да приемем идентичността между първия човек от Библията - Адам и митологичния Пеласг - патронимът, зад който откриваме древните балкански пеласги (пеларги). Както вече писахме, в тяхното име виждаме най-ранната поява на българския етноним. Този извод се подкрепя от името Аудан на българския родоначалник Боян Имен, което ни отвежда към библейския Адам.

След като се запознахме с образа на Каин в древността, да потърсим новата му родина - далечната източна земя Нод. Къде би могла да се намира тя, след като знаем балканския произход на библейската притча и появата на образа му в полинезийската митология. Нека използваме това като отправна позиция за локализиране на новата му родина. Тогава митичната страна Нод би следвало да се намира някъде по мислената права, свързваща двата района на разпространение на мита за Каин. Затова, да потърсим следи от Каиновото име в топонимията и етнонимията около тази мислена линия и да проследим тяхното количествено разпределение.

Да видим как стоят нещата върху географската карта, като проследим имената на народи и географски понятия, изградени върху сродните основи КАН, ГАН, ШАН, ЧАН. Установяваме, че разпределението на етноними и топоними, изградени върху корена КАН се концентрират в един сравнително широк географски ареал на територията на Азия, в чийто център попадат п-ов Индостан, Хималаите и Тибет, с прилежащата им околност. Отдалечавайки се от този център, честотата на обектите намалява, обхващайки териториите на Китай, Сибир и Средна Азия и достигайки Корея, Япония и Индокитай.

От Хималаите извират величествената р. Ганг и р. Гандак. Тук се откриват планинският масив Канченджанга и гр. Гангток - столицата на княжество Сикким, както и град с името Чандигарх. Северната част на Тибет наричат Чангтан, а успоредно на Хималайската планинска верига се простира планинската система Гандисишан. Китайските хронисти записват тибетците с името КЯНИ (ЦЯНИ), а днес в Тибет живее народът КАНАУРИ. В непосредствена близост, между планински склонове и пустини, се намира загадъчният Кансу (Гансу), заграден от възвишенията на НанШан, БейШан и МинШан. Северната граница на най-високото в света плато е Кунлун, дал името на най-популярната в китайската митология планина. Северно от Кунлун, под мъртвите днес пясъци на Такламакан са открити руини от каменните градове на древните им обитатели-европеиди, а още по на север се издига величественият Кан Тенгри на Небесната планина - Тян-Шан. В Индия се откриват градовете Канпур, Канчипурам и народите КАНДХИ, известни още и с показателното име КХОНДИ, а на юг т.нар. КАННАРА - и едните и другите говорещи дравидски езици. Пак тук откриваме народа КАНИЯН, а най-южният град на полуострова носи името Канниякумари. Можем да прибавим и имена от териториите на бивша колониална Индия - днешните Бангладеш, Шри Ланка и Пакистан: градовете Чандпур, Канди, областта Гандхара, по името на древния народ ГАНДХАРИ и още по-древното Чандху-Даро - паметник на Харапската цивилизация.

В Китай наред с Кансу се откриват градовете Кандан, Кантон, Чанде, Чанчжи, Чанчжоу, Чанчун, Чанша, Чанъан (старото име на Сиан - столицата на провинция Шенси), Шанхай, Шантоу и Шанхайгуан, провинция Шанси, полуостров Шандун, река Ганцзян, а старото име на прословутата Янцзи е Чанцзян. Не са изключение подобни топоними и в Корея и Япония, съответно: гр. Канге, залив Канхваман и планината Чанбайшан в Корея, и префектурата Канагава, р. Канадзава и токийската равнина Канто на о.Хонсю. Южен Сибир ни предлага имената на р. Кан (Красноярска област), Кантегирския хребет в Саяните и селището Кангаласи в Якутия. Не са малко и примерите в Средна Азия: Кандахар в Афганистан, Канибадам и Кансай в Таджикистан, Канимех в Узбекистан, езерото Чани в Новосибирска област. Не е необходимо да сочим още примери, но такива се откриват и в Бирма, и по островите. Да не забравяме древния Кангюй, съществувал между III в. пр.Хр. и IV в. сл.Хр. по поречието на река Канга (днешна Сърдаря), както и по-късните КЕНДЕР-КАНГЛИ от XI-XII в. в Приаралието и преселници в Източна Европа.

Споменахме древните египетски ритуални съдове КАНОПА, ще прибавим и едноименния град в устието на свещения Нил. Оказва се, че на територията на Африка съществуват още два известни центъра на разпространение на етноними и топоними с корена КАН. Единият от тях е в съседния на Египет Судан, където в централната му част през Средновековието е съществувала държавата Канем-Борну (IX-XX в.). Вторият център е северна Нигерия, където до XIX в. съществува градът държава Кано, а и до днес в североизточната част на държавата, както и в райони на съседните Нигер и Чад живеят народи, носещи названията КАНУРИ и КАНЕМБУ и говорещи езика КАНУРИ-ТУБУ. Най-удивително в случая е това, че тези три центъра в Египет, Судан и Нигерия са свързани с една обща връзка - народът хауса, потомците на познатите ни от древността хиксоси, увлекли в похода си от Тарим към Египет и родоначалника Авраам.

Посочените примери убедително илюстрират, къде по света се срещат най-често етноними и топоними, изградени върху основата, произлязла от името на братоубиеца Каин. Както вече отбелязахме, те са най-разпространени в един обширен район на Азия, с център Тибет, Хималаите и Индостан. В останалата част на света подобни примери не липсват, но те не са така компактни и многобройни. Описаната локализация съответства на ония някогашни земи, управлявани от канове, ханове и шанове – титли, добре познати и за българското минало.

Изобилие от имена и понятия, изградени върху групата езикови корени КАН, ГАН, ЧАН, ШАН ни предлага и митологията на споменатите географски райони: Индостан и съседните му области, Китай и Японските острови, Полинезия и някои части на Африка, където го открихме в множество топоними и етноними. На п-ов Индостан е известна богиня с името Каннахи у дравидите; легендарна планина Канпрапхук у ахомите от Северна Индия; Канва е името на един от певците-брахмани в “Ригведа”. Канса е царят злодей на гр. Матхура, дал заповед за избиването на всички новородени момчета в областта поради предсказанието, че властта ще му бъде отнета от току-що родилия се Кришна.

Подобни имена откриваме и в съседен Иран: вълшебната крепост Кангха (Кангдиз) и възникналият на нейно място град Кангавар. Канбар е митологичен персонаж от Средна Азия. Ще споменем и корейската митология, където злият дракон, носещ засуха, носи името Канчхори.

Имената Канакамуни и Канон (Кандезон-босацу) намираме в митологията на японските будисти. На японските острови в митологията на айните (ебису) наричат Канна мосири легендарния горен свят, обитаван от хората. Техният върховен бог Пасе камуй има прозвището “кандо кара камуй” – “божествен създател на света и владетел на небето”.

Особено интересна ни се вижда възможността полинезийския Тангароа да бъде записван и като Каналоа. Тази трансформация на началното Т в К и обратното може да хвърли мост между посочената двойка персонажи, а също да подскаже връзката между имената на българския Тангра и библейския Каин. Видима е такава връзка и между названията “кахуна” и “тохунга” на жреците в Полинезия, които напомнят хунското име и по този начин сочат първите носители на култа към Тангароа (Каналоа) в тази отдалечена част на света. Това е може би причината, поради която у японските айни се откриват толкова културни паралели с полинезийците. Да припомним, че митичните аватари на японската богиня Канон се наричат “хондзи”, което ни отпраща към хунското присъствие тук. Връзката между името на библейския Каин и това на реално обитавалите сибирските простори хуни е посочена в самата Библия. Защото Каин има син Енох, т.е Унуг или Хун.

Накрая ще посочим примери и от митологията на Африка. Тук откриваме бог на име Канзи и антилопата кана. Особено показателен е героят Кано - синът на Баво, родоначалника на народа хауса, който народ мнозина изследователи днес приемат за потомък на хиксосите. Да не пропускаме и птичето наименование КАНЯ на египетската Изида.

В търсене на древната земя Нод, вниманието ни е привлечено от названието на най-южния индийски щат - Тамилнаду, което в превод означава “земята на тамилите”. Втората част от това название - НАДУ - означава “земя” или “щат”, близко по звучене до Нод.

Стигнали веднъж до Южна Индия, да си припомним, че това е родината на древните дравиди - народът, положил основите на величествената Харапска цивилизация. Сред съвременните народи, говорещи дравидски език, са кандхите, каннарите и канияните, чиито имена напомнят библейския Каин. Най-южният пристанищен град на п-ов Индостан носи името Канниякумари, което наред с името на Каин може би фиксира и това на камири и кимери, записано като кумари. Последното название ни връща още по-назад във времето, преди харапската цивилизация, в епохата на легендарния континент Кумаринаду, наричан още Лемурия или Гондвана. Върху този континент, потъвал постепенно в периода 30000 - 2700 г.пр.Хр., се е намирала митичната планина Меру, останки от която е съвременният о-в Цейлон. От свещената планина е извирала реката Кумари.

Можем да обобщим, че разказът за греха на Каин в Библията отразява най-ранната миграционна вълна, за която се пояснява единствено, че е била на изток, в земята Нод. Вероятно се отнася за времето преди Потопа. Предполагаме, че тази земя Нод е заемала п-ов Индостан и територията на изчезналия континент Кумаринаду. Според хипотезата ни тук някъде се е заселил прокуденият Каин. Сборникът “Джагфар тарихы” също говори за най-ранната миграция преди Потопа до Индия. Тя е свързана с камирците, за което косвено свидетелство виждаме в названието Кумаринаду.

На територията на потъналия континент Кумаринаду, според известното от “Махабхарата” и “Рамаяна”, се е намирало царството на Пандавите. Един от синовете на цар Панду носи името Арджуна – в превод от индийски “бял”, “светъл”. Това ни отпраща към имената на редица народи с подобно звучене и етимология, включително към АРДЖАНИТЕ – т.нар. СРЕБЪРНИ БЪЛГАРИ, т.е. волжките ни братя. Името на Арджуна по различни пътища ни отвежда към българското име и присъствие. Както посочва Д. Димитров, в списъка на царете-герои, превърнати в небесни звезди - Накшатри, срещу името на Арджуна е написано БХАЛГУНИ.

Обсъждайки въпроса за библейската земя Нод и следите от българско присъствие тук, ще се спрем и на Кардамовите планини – най-южните възвишения на п-ов Индостан. Те носят името на цар Кардама и династията на Кардамитите. Освен титла на Маха Дева, същото име носи и царят на Балхара – Прайпати Кардама. Неговият син Ила, преселвайки се в земите на Северна Индия, слага началото династията на индийските царе, която носи името Кардамити и титлата Балхара. Ще припомним, че Кардам е името на един от владетелите на Първото Българско царство – от 777 до 802 г.

Известно е, че Тамилнаду е родината на мъдреците сидхи. Единият от тях Боганатар, родом тамил, носи още името БОЛГАР и става известен в Китай с името БО-ЯН. Това напомня за родоначалника на хунобългарите Боян Имен, за народа на библейския Вениамин, за народа на Бан и неговия владетел Лугал Загизи - българския Зиези.

Глава 23

БИБЛИЯТА – БЪЛГАРСКАТА КНИГА

И БЪЛГАРСКАТА АЗБУКА

В началото беше Словото, и Словото

беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в началото у Бога.

Всичко чрез него стана, и без него не стана нито

едно от онова, което е станало.

В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците.

От Йоан Свето Евангелие, 1: 1,2,3,4

Драги читателю, намираме се пред финала на това изследване. Трябва да признаем, че извървеният от нас път бе колкото дълъг и криволичещ, толкова и неочакван понякога. Тръгвайки от названията на Светото писание – “Библия” и “Вулгата” и търсейки наред с фонетичната, също и в съдържателната им страна връзка с българското име, изминахме десетки хиляди километри в рамките на хилядолетия. Освен в заглавието, българското име открихме и по страниците на Библията. Тогава решихме да потърсим причините за неговото присъствие тук.

Така пропътувахме разстоянията между трите древни континента и се завърнахме назад във времето до епохата на Ноевия Потоп – онзи грандиозен природен катаклизъм, който като водораздел разсича човешката история на две. От него начева историята на човешката цивилизация, стигнала до наши дни. По целия този път ние откривахме дирите, които българското име е оставило след себе си. Навред то се оказваше надеждна пътеводна звезда. Тръгнало от Балканите още в оная далечна епоха и обиколило древния свят, то отново се завръща тук по времето на българския Авитохол.

До тук изследването ни привършва. Кръгът се затваря.

Вече можем да гледаме с повече яснота върху повдигнатия въпрос и да сме сигурни, че българският етноним не е нещо случайно нито на страниците на Библията, нито в нейното заглавие. И все пак остава нещо неясно. Как е влязло то именно като заглавие на сборника книги, свързани най-вече с историята на древния израелски народ? Загатнатите връзки и обсъжданите общи корени не са в състояние да дадат задоволителен отговор. Затова нека да се върнем към краткия си увод и по-точно към посочената в него връзка между името на величествения Вавилон и българския етноним.

Веднъж проследихме тази връзка с помощта на еврейския глагол ВАЛАЛ – “смесвам”, “разбърквам”, подобно на тюркското БУЛГАМАК, залегнало в най-популярната хипотеза за произхода на българския етноним. Втори път я установихме посредством латинското ПОПУЛУС – “народен”, “разпространен” – понятие, равнозначно на известното ни ВУЛГАРИС, с помощта на което отново достигаме до корена на българското име. Тогава посочихме, че самото заглавие “БИБЛИЯ” води началото си от гръцката дума “библия” - “книги”, т.е. сборник от книги, какъвто по същество представлява тя. Така стигаме до въпроса, как така българското име и гръцката дума “книги” имат един и същ корен?

Трябва да уточним, че говорейки за книги, става дума за писаното слово. Във връзка с това е необходимо да имаме представа за системата на писане, направила възможно записването на текста във форма, дала живот на понятието “книга”. Защото шумерското “кунукку” означава царски монограм, изработван върху глинена плочка и стои твърде далеч от представата за книга. Тя намира реализацията си в изобретения в Египет в началото на ІІІ хил.пр.Хр. папирус, превърнал се в основно средство за записване на текстове в най-дълбока древност.

Най-любопитното за нас е самата дума ПАПИРУС, доколкото коренът й се оказва еднакъв с латинското ПОПУЛУС, както и с наименованието на могъщия Вавилон (Бабилон), които ни отвеждат към българския етноним. Но те имат по-късен произход. Каква би могла да бъде тази връзка?

По отношение на латинското популус (разпространен, народен), връзката е очевидна. Папирусите служат за разпространение сред народа на волята на фараоните, мъдростта на боговете и техните земни наместници – жреците! Защо тогава египетското папирус да не е намерило прием в други езици, като латинския, именно в понятието за народ? По същия начин, както името на многолюдните българи – ВУЛГАРЕС е послужило за основа на прилагателното ВУЛГАРИС, което има същото значение като ПОПУЛУС.

По-голяма трудност намираме при изясняване връзката с името на Вавилон. По-правилно е да не коментираме названието на града, станал център и дал името си на една от най-могъщите някога империи, а да погледнем на проблема малко по-широко, обръщайки се и към други близки топоними от миналото в Близкия Изток. Например финикийският Библ (Бибъл) и карийският Библос.

Съгласно гръцката митология, тези два града носят наименованията си от Библида, забягнала на континента от родния Крит. Пак от митологията знаем, че баща й Милет бил прогонен оттук от деспотичния Минос и също забягнал в Мала Азия, основавайки едноименния град Милет. Дали Милет и децата му са критяни не знаем, но е добре известно, че градовете Милет и Библос са заемали крайбрежието на антична Кария, както и че Милет има за съпруга карийската принцеса Ейдотея.

Според Херодот карите са дошли на континента от островите, което ще рече и от Крит, където били подвластни на Минос. В далечното минало “те били най-значителният сред останалите народи”, но по-късно били изместени от дорийците и йонийците. В Крит били известни под името лелеги. Кар, Лидос и Мизос били трима братя – синове на Лелег. Затова карите са наричани още с името лелеги, което ще рече пеласги. Пак от Херодот знаем, че някога част от карите са обитавали и Египет, където са известни с обичая да си “кълцат лицата с ножове” - обичай, познат по-късно като хунски. Още по-интересно е това, че Кар е представян по друга версия като син на Фороней и внук на цар Инах – бог на едноименната аргоска река, в чието име ние разпознахме може би най-ранната поява на хунското име. Дъщеря на Фороней е Ниоба – майката на Аргос и Пеласг, което потвърждава още веднъж роднинството между Кар и Пеласг, а негова сестра е легендарната Йо. Връщаме се повторно на всичко това единствено поради препратката, която името на Библида ни позволява към името на Пеласг. Защото Пеласг или Пеларг ни отпраща директно към българското име.

Още по-интересни препратки ни предлага и вторият град, кръстен по името на Библида – финикийският Бибъл. Той е на финикийското крайбрежие и е много древен, възникнал още през далечното трето хил.пр.Хр. Известен е най-вече като крупен морски търговско-занаятчийски център, търгувал с Египет, внасяйки от там платове и папируси. Т.е. Бибъл е бил прочут в древността преди всичко като средище за разпространението на ценния материал за писане извън пределите на Египет. Следователно, в този конкретен случай имаме основание да допуснем пряката връзка между името на Бибъл и названието на папируса, с който градът основно търгува.

Бихме могли да се запитаме, как така името на Библида носят едновременно карийски и финикийски градове? Случайно ли е това или е възможно някаква причина да обединява селищата с еднакви имена? Още повече, митологията също говори за общи моменти в тяхната генеза. Но решим ли да й се доверим, това означава да търсим допирни точки между кари и финикийци.

За жалост, историята не познава такава връзка. Карите, както отбелязахме, са едни от най-древните жители на островите, включително и на Крит. Те са обитавали и част от средиземноморското крайбрежие на Мала Азия, където по-късно създават своя едноименна държава. Били са известни като много добри мореплаватели. В древността кари обитавали и Египет. Според митологията, произходът им е балкански и по-точно корените им са сред коренното население на Пелопонес, носил в далечното минало името Апия, по това на Апис – братът на Кар. Пелопонес е наричан и Пеласгоида, по името на най-ранните жители тук – пеласгите (пеларги). Тук, в Лакония, някога се е намирал град с името Кария. Неслучайно Инах – дядото на Кар е представян за първия легендарен цар на пелопонеския Аргос, а баща му Фороней – за първия човек, заселил се на полуострова. Колкото до леля му Йо, тя е започнала своето странстване до Египет също от Пелопонес.

Финикийците, от своя страна, също са известни като добри мореплаватели, заселили финикийското крайбрежие още през V-IV хил. пр.Хр. Според легендите, те са дошли тук от Еритрейско море, идентифицирано от съвременните изследователи с Индийския океан. След всичко казано за Етиопия, включително и за етиопска Еритрея, по-вероятно става дума за еритрейското крайбрежие на Червено море - където се намира и съвременна Еритрея. И днес там откриваме названия на географски обекти, звучащи познато: градове Тертер, Дебре-Табор, Бурджи, Ими, Дила, Доло и пр. и планински върхове Тулу Волел и Муса-Ала. Ето защо, обобщавайки казаното, би могло да се мисли за финикийците като за народ с източноафрикански и по-точно с етиопски корени.

От друга страна, името “финикийци” е дадено на населението по Бибълското крайбрежие от египтяните, наричащи ги с прозвището “фенеху”, което означава “тъмен”, явно акцентирайки върху тъмния цвят на кожата им. И в това няма нищо чудно, след като по подобен начин “тенеху” те наричали и западните мургави и тъмнокоси либийци. Спираме се на това твърдение, защото то красноречиво подсказва африканския, негроиден произход на финикийците и се съгласува с изказаното предположение за етиопската им родина.

На трето място би следвало да си припомним легендата за прикования Прометей и рогатата бегълка Йо., за богатото й потомство, населило долината на Нил, сред което личат имената на братята Египт, Данай, Кефей и Финей. Първият е родоначалник на египтяните, Кефей – на кефените, т.е. на персите, Данай – на легендарните данаиди, известни още като данаи, данайци или дануни. Тези данаи, танаи или джанаи водят името си от това на гр. Танис (египетски Джанет), преименованата столица на някогашните хиксоси – гр. Аварис, разположен в делтата на Нил. Също като финикийците-фенеху, те са мургави и тъмнокоси. И пак като тях са отлични мореплаватели, защото подгонени от войските на фараона, те предприели рисковано пътешествие, забягвайки през морето в Елада и по-точно при пеласгите в Пелопонес. Според “Молещите за защита” на Есхил, данаидите твърдели, че имат древен балкански произход, че дедите им са се озовали в Египет, тръгвайки от Балканите и че са потомци на познатата ни вече Йо, както е в легендата за Прометей. Любопитно е да допълним, че по-нататък следите им се откриват освен в гостолюбивия Пелопонес, също и в югозападна Мала Азия – там, където срещаме имената на кари и финикийци и на едноименните Библос и Бибъл.

Да се върнем към имената на четиримата братя – Египт, Данай, Кефей и Финей. Ако се вгледаме в една географска карта, ще установим, че народът на първия - египтяните - заемат долното течение на Нил. Съвременните потомци на етиопския цар Кефей, останали в родната Етиопия, вероятно обитават съвременната провинция Кефа в Западна Етиопия. Колкото за потомците на Данай, би следвало да очакваме те да заемат някакво междинно местоположение. Действително, северно от провинция Кефа откриваме езерото Тана, а на изток от него, в близост до самото етиопско крайбрежие – планинския хребет Данакли, обитаван от едноименния народ ДАНАКЛИ, известни още и с името АФАР. За потомци на Финей няма следи.

И така, Тана и танаиди, дануни, данайци, данаиди и Данакли, данакли (афари), тенеху, фенеху и финикийци, но и Финей. Названията са очевидно близки. Общото за изброените народи е, че всички те са тъмнокожи. Наред с това – отлични мореплаватели. И финикийците-фенеху, дошли от крайбрежието на Данакли и уседнали по източното средиземноморие, и танаидите-данайци, забягнали от делтата на Нил в Пелопонес и намерили подслон и защита от местните пеласги. Общо е балканското им родословие като потомци на Йо. От своя страна, тя също е свързана с пеласгите – други известни мореплаватели на древността. Толкова известни, че името им е влязло в гръцкия език за обозначаване на понятието “море” (пелагос). След като танаидите-данайци твърдят, че са роднини на пеласгите-пеларги, то същото би следвало да очакваме и за финикийците. Всички те са по-близки или по-далечни потомци на заселилите се по долината на Нил балкански пеласги, които по-късно на няколко самостоятелни вълни са се завръщали отново на Балканите - вече метисизирани, с тъмна кожа. Тяхната историческа съдба е почти идентична с тази на родствените им кари, с които делят и произход, и родина, и съдбата на емигранти по поречието на Нил, и славата на морски народи, а след това и възвращенци на Балканите. Много по-късно финикийците са станали господари на средиземноморието и създатели на редица морски колонии, начело с величествения и трагичен Картаген. Милет Карийски има същата славна съдба на главен център за колонизацията на черноморското крайбрежие. Може би тъкмо затова името на финикийския Картаген ни напомня за карите. Сега вече разбираме защо Библида е дала името си на градове и в Кария, и във Финикия, откъде води произхода си египетската дума папирус.

Говорим ли за папирус, трябва да имаме предвид още нещо. В думите Вавилон (Бабилон), Библ (Бибъл), библион (библия) или популус прави впечатление, че като представка на корена БИЛ-ВИЛ-БЪЛ-ПУЛ, идентичен с този на българския етноним, откриваме частицата БА-ВА-БИ-ПО. Тя маскира корена, а с това и връзката на подобен род думи с името ни. Ето защо, намираме за необходимо да хвърлим допълнителна светлина върху коментираната езикова особеност, като разгледаме някои други подобни примери.

Същата особеност откриваме в северокавказката дума ХАБАЛКИ със значение “място, прочуто с желязо”, производна на БАЛКИЛ/Н – “желязо”, “стомана”, с древен хуритски произход. Откриваме я и в още по-древното шумерско ХУХУНОРИ – “могъщите хунори”. В по-късни времена срещаме ламаисткото понятие ХУБИЛГАН, с което се означава новото превъплъщение на известен светец или учител на човечеството, наред със специална практика за неговото разпознаване (тук “ху” положително значи “висок”, “висш”, “високоиздигнат”) – според тълкуването на Р.Панайотов. Същата зависимост откриваме и в названието Мачин – “Великите Чин” или “Великите Цин”, използвано от индуси и перси за китайците. Наблюдаваме я при титлите КАН и ХАКАН у българи и хазари. Може би по подобен начин стои положението с турското БАБАИТ, което може да се разглежда като производно на известното почтително обръщение БАЙ и представката БА.

Както се вижда в тези примери, представката ХА (ХУ) има значението на “прочут”, “висш”, “могъщ” и представлява определение, изразяващо превъзходна степен на основното понятие. Знаейки тази езикова особеност и коментираните примери като папирус, библион и пр., склонни сме да допуснем, че и в нашия случай нещата стоят по подобен начин. Тогава папирус би следвало да означава “място, прочуто (или богато) на Cyperus papyrus”, фиксирайки растението, от чиито стъбла се получава материалът, ползван за писане от египтяните. Нека обозначим условно този тип думи, изградени върху корена на българското име, към който е поставена и представка, като думи от втори тип, за разлика от примерите, където той е самостоятелен и без представка.

Сега разбираме механизма на появата на представката ПА-ПО-БА-БИ-ХА-Ху в обсъжданите думи от втори тип. Ясно е, че техният корен е идентичен с корена на българския етноним. Затова при думи като ХАБАЛКИ, ХУБИЛГАН, ПАПИРУС и БАБИЛОН сме склонни да виждаме думи, които ни отвеждан към него.

Ще ни се да посочим и друг пример, освен тези с египетското папирус и гръцкото библион (библия), където представата за писменост или материал, ползван при писането, носи корен близък до българското име. Във връзка с това ще споменем известния ПЕРГАМЕНТ, носещ названието си по едноименния град Пергама в малоазийска Мизия. Смята се, че град Пергама възниква през XII в.пр.Хр., т.е. наскоро след Троянската война и според легендата е основан от Пергам – син на Неоптолем и внук на Ахил. Като материал пергаментът се изготвя от овчи кожи и се е наложил в писмената традиция значително по-късно от папируса, около III – II в.пр.Хр.

Кое е любопитното в случая за нас? На първо място това, че коренът ПЕРГ (БЕРГ) на името Пергама (Бергама) съответства на този на българския етноним. От друга страна, Пергама е град в малоазйска Мизия и следователно населението му има балкански произход, идентифицирано от съвременните автори като мизи, траки или гети. Трето, от митологията е известно, че произхода си Пергам води от богоравния Ахил. Спираме се мимоходом на тази подробност, поради свидетелствата на различни средновековни хронисти (Йоан Малала – VI в., Йоан Цецас – XII в., Константин Хармониак – XIV в.), според които героят от Троянската война предвождал войска от “българи-мирмидонци”.

Доколко можем да се доверим на тези твърдения, ще оставим читателите сами да направят своя избор. Досега те рядко са ставали обект на коментари и още по-рядко на сериозно отношение или някакви анализи. Ето защо, следва да обърнем подобаващо се внимание на мнението, изказано от Д.Табаков, свързвайки Ахил и неговите мирмидонци с причерноморските гети, на които отделихме самостоятелна глава. Заключението си г-н Табаков гради най-вече върху легендите, които отпращат Ахил северно от делтата на Дунав, на територията на по-сетнешна Бесарабия и о. Певки – отколешни гетски земи. Колкото до нас, бихме могли да допълним, че самият герой е описан като русокос, подобно на гетите. Синът му Неоптолем при раждането си и в младежка възраст е носил името ПИР, което ще рече “червенокос”, напомняйки външния облик на причерноморските кимери (кимерийци) – същите, които Прокопий (VI в.) представя като утигури и кутригури, т.е. като българи.

Вече се спряхме на тази тема и тук няма да я обсъждаме повече. Достатъчно е, че сме открили и трети пример, при който писмената традиция ни отпраща към българското име. И ако названието на папируса само хвърля известна светлина върху генезата на гръцката дума библион (книга), откъдето и названието Библия, както и топоними като Бибъл, Библос и Вавилон и загатва за някаква връзка между представата за писменост и името БЪЛГАРИ, то съответствието, което откриваме в случая с пергамента ни убеждава, че темата заслужава целенасочени търсения.

Коренът на българското име се чете в названието на първия по рода си сборник гръцки митове “ФУЛГЕНЦИЯ”, съставен на границата на V-VI в. Коренът ФУЛГ почти напълно покрива нашето БЪЛГ. Този пример, независимо от слабата си популярност, като че ли ни вдъхва най-висока степен на увереност, че сме попаднали на вярна следа. Защото Фулгенция, подобно на Библия, е гръцка дума. Във ФУЛГЕНЦИЯ коренът ФУЛГ отпраща директно към “Вулгата” и към вулгарес - българското име. “Библия” принадлежи към втория тип думи, където коренът се предхожда от представка. В двата случая значението е едно и също – “книги”. Щом двете думи имат еднакви значения, то това би могло да се обясни единствено с общия им корен, докато представката не изменя значението. В подкрепа на казаното ще посочим аналогичния пример от латинския език с думите ПОПУЛУС и ВУЛГАРИС. Те напълно отговарят на наблюдаваната зависимост и също имат еднакво значение – “разпространен”, “народен”, “обикновен”.

Така вече разполагаме с цял набор от думи (папирус, библион, пергамент, фулгенция) от различни древни езици (египетски, гръцки, латински), изградени върху корена на българското име и свързани по някакъв начин с представата за писменост и книги. Т.е. изправени сме пред една неизвестна досега за нас закономерност, при която коренът на българския етноним формира самостоятелна езикова група, свързана този път с писмеността. В книгата “Българската идея и демосферата” посочваме близо двайсет семантични групи, изградени на неговата основа, но тази е останала скрита. Сега работата върху Библията помогна да бъде диференцирана и тази поредна група. Как да си обясним нейната поява? Да се обърнем към българската писменост към поредицата въпросителни, пред които тя ни изправя.

Защо Константин приема точно името Кирил и то само 50 дни преди да почине в Рим? Как така става, че едновременно се появява глаголица и кирилица? Поради каква причина един и същ човек (Кирил) съставя за един и същ народ, само в рамките на няколко години, две сериозно различаващи се азбуки? Не е ли истинска загадка обстоятелството, че Кирил – човек представян за духовник и дясна ръка на Константинополския патриарх Фотий, приема иночество броени дни преди смъртта си и то в католическия Рим? И уж са византийски пратеници, а цял враждебен Рим се вдига да посрещне братята просветители с най-високи почести. Уж са гърци, а създават славянска азбука. Азбуката уж е славянска, а е приета единствено в България. Глаголицата и кирилицата са единствените азбуки, които съдържат букви, специфични за българския език, като например неподражаемия за гърци, славяни и европейци звук Ъ. Непозната за гърците е буквата Б (те нямат такъв звук), с която начева българското име. Специфична за азбуката ни е буквата Ж – символ на дадената от Господ царска власт и на свещеното число 7. Със своите шест свободни краища, насочени в различните посоки на света и общата пресечна точка в средата, този знак ни отпраща към древния символ на бог Митра, към трилистника – кралският символ на Бурбоните и към по-късната Давидова звезда у евреите. Възможно ли е азбуката да е била завършена през втората половина на 862 г. и след това, само за няколко месеца, цялата църковна книжнина да бъде преведена и записана на нея? Въпроси повдигат и посланическите мисии на братята.

Да тръгнем от житията на солунските просветители. И двамата братя получават високо образование. Константин-Кирил (826-869 г.) учи в Цариград, в Магнаурската школа. Двайсетгодишен, той придобива титлата “философ” и става библиотекар в църквата “Св.София”, а на 24 години му е гласувано доверието за опонент в диспута с иконобореца патриарх Анис. Пет години по-късно, през 855 г., Константин е изпратен на първата си мисия в чужбина - в Арабския халифат. Той има за учител императорския секретар и по-късен патриарх (858 г.) Фотий, който му става покровител и благодетел. Методий (815-885 г.) първоначално се отдава на военното поприще, а по-късно е назначен за управител на едно “славянско княжество”, за да “изучи” и “обикне” славяните като народ. След десетгодишна служба той напуска светския живот и се покалугерява в манастира Полихрон, в планината Олимп край Мраморно море.

Българската историография казва твърде малко за първата задгранична мисия на Св.Константин при сарацините. Нови данни по въпроса дава Д.Табаков с работата си “Хуно-българската църковна писменост” (втора глава от книгата му “Хоризонтът на познанията”). Авторът обръща специално внимание на обстоятелството, че по време на мисията на Фотий и Константин столица на Арабския халифат не е Багдад, както обикновено се мисли, а град Самара, в Северна Месопотамия, на левия бряг на р. Тигър. Градът е издигнат за център на халифата от халиф Мутасим (833-842) в 836 г. и остава такъв до 892 г. За свой дворец халифът избрал сградата и земите на сирийски християнски манастир. Съдбата на богатата манастирска библиотека остава неизвестна. Известна е обаче сумата, заплатена на монасите за имота и това е достатъчно да ни подскаже, че заемането му от халифа не е било насилствено и следователно книгите от библиотеката не са били унищожени, а са били запазени.

Дали младият Константин е имал възможност да се запознае със свещените книги, докато е бил в Самара, изворите мълчат. Наскоро след завръщането си от мисията той е съставил глаголицата, на което ще се спрем по-късно. Д. Табаков пояснява за каква среща със “самаранин” става дума в пространното житие на Св.Кирил, при пребиваването му в Херсон, пет години по-късно. И какви “книги самаранские” са изучавали двамата братя, имайки предвид споменатите Евангелие и Псалтир. Тази среща с неизвестния самаранин и самаранските християнски книги в Херсон е станала 24-25 години след изнасянето на християнската библиотека от манастира в Самара, обръща находчиво вниманието ни Д.Табаков. Така свидетелствата за по-късните дела на братята просветители хвърлят светлина върху посланическата мисия на Константин при сарацините. Съставянето на глаголицата в този ранен от житието му период не бива да ни учудва. Напротив, логиката на събитията налага заключението, че мисията в Самара е пряко свързана със създаването на глаголицата.

Периодът след тази мисия е най-слабо известният от житието на Св.Св.Кирил и Методий. Точно тогава Константин се уединява в манастира Полихрон при брат си Методий, а после изпълнява мисията на покръстител и просветител по долината на р.Брегалница – територия, наскоро преди това влязла в състава на българската държава. Според Й.Вълчев, тази земя е била управлявана от младия Борис в качеството му на съвладетел, преди още той да стане владетел на царския престол в Преслав.

За кой народ е била предназначена азбуката на братята просветители, разказва Солунската легенда, в която сам Кирил говори за себе си: “Когато българите научиха за мене, всички български князе дойдоха пред Солун и водиха три години война, като казваха: Дайте ни тогова, когото Бог ни е изпратил, поради което те ме дадоха. Българите ме посрещнаха с голяма радост и ме заведоха в града Ровно, на река Брагалница. Аз им написах 35 букви.”

В “Български апокрифен летопис” е отбелязано: “И цар Борис кръсти цялата българска земя и създаде църкви по река Брегалница и там прие царство.” Явно става дума за съобщение, което ни връща към твърдението от Солунската легенда, че българите завели Св.Константин Философ в град Ровно, на река Брегалница, където той сътворил за тях азбука. Все за същото говори и Теофилакт Охридски, като казва: “Борис основа българска епископия на Брегалница и там постави клир, който да извършва богослужението на български език.” Тези сведения се потвърждават от Изследванията на И. Снегаров, според които именно в гр. Ровно Борис І е изградил един от седемте си православни църкви.

И така, три стари източника, единият от които византийски твърдят, че цар Борис I е владетелят, който има заслугата за привличането на Константин-Кирил в най-югозападните български покрайнини. Там той е създал азбука от 35 букви, а поставеният от царя клир извършвал богослужението на български език. Ако към казаното допълним и мнението, че мисията му на Брегалница е предхождала тази в Хазария, това означава, че азбуката е била съставена преди 860 г. С други думи, тя е била готова сравнително скоро след посещението му в Арабския халифат през 855 г. и далеч преди Моравия. Следователно, първата просветителска мисия на Св. Кирил е в България. Според някои автори, бягствата на Константин от “тоя живот” и по-специално оттеглянето му от столицата след преврата през 855 г. на “едно място”, а по-късно и в планината Олимп при Св. Методий, съвпадат хронологично с датирани сведения за времето, когато е съставена азбуката.

Оказва се, че тези малко коментирани и останали извън вниманието на историографите данни внасят твърде различна представа за делото на двамата братя. Първо, защото става ясно, че преди Моравската и дори преди Хазарската мисия те са имали дейност в пределите на България. Второ, защото тази мисия е била първата, свързана с разпространението на писмеността, съставена от Св.Кирил. Трето, защото близо десетилетие преди официалното покръстване на българската държава, Борис като съвладетел е покръстил подвластните му покрайнини. Естествено е населението на тези наскоро присъединени от Византия земи да е било вече християнизирано. Това съвсем не омаловажава стореното от Борис, а внася нови щрихи в цялостната картина от покръстването на България. Свидетелства за кръстителската дейност на Константин на българска територия ни предоставят и Теофилакт Охридски, и Български апокрифен летопис, но и Проложното Кирилово житие, в което четем: “След това отиде при българите, проповядвайки христовото учение”. И четвърто, изключено е Константин да е обикалял по долината на р.Брегалница и да не се е срещнал с владетеля на тези земи Борис, след като е бил поканен от българите.

Разсъждавайки логично и имайки предвид високата жизненост на кирилицата във времето, следва че тя се е появила втора и е изместила глаголицата, защото в противен случай просто не би възникнала нуждата от друга, при това по-слабо оперативна азбука. Голямата част от изследователите приемат като по-ранна азбука именно глаголицата. Налице са цяла поредица аргументи в подкрепа на тази теза. Така например, известно е, че най-старите “старославянски” писмени паметници са писани на глаголица. Наред с това езикът на тези писмени паметници, писани на глаголица, е по-архаичен. Върху тях нерядко се откриват допълнителни записи, с букви от кирилицата. Сериозен аргумент представляват онези палимпсести, под кирилските текстове на които се откриват следи от текстове на глаголица, докато палимпсести с обратната последователност на текстовете не са известни. Познати са текстове, писани на кирилица, в които се откриват отделни букви или цели думи и изрази със знаците на глаголицата. Косвен аргумент представлява и обстоятелството, че в глаголицата цифрите следват реда на буквите, докато в кирилицата само приетите от гръцки букви имат цифрова стойност. Интересна подробност се оказва и това, че буквите в кирилицата, които не са заимствани от гръцката азбука (втората част на азбуката) са заимствани от глаголицата. И накрая, палеографският анализ на буквите на кирилицата свидетелства, че те са възникнали въз основа на унциален шрифт от X в.

И така, можем да бъдем сигурни, че глаголицата е предшествала кирилицата, от което следва, че тъкмо тя е азбуката, коментирана в изворите. За нас обаче е от значение въпросът за времето, когато тя е била съставена.

Позовавайки се на данните от житията, човек остава с впечатлението, че съставянето на българо-славянската азбука става по поръчка на моравския княз Ростислав, който отправил молба до византийския император Михаил III, да му изпрати хора-учени, които да въведат новоприетото християнско богослужение на разбираем за народа му славянски език. Писмото на княз Ростислав датира от 862 или дори 863 г., а Константин и Методий се отправят на път същата 863 г. Възможно ли е само за период от една година те да са съставили азбука, при това за чужд език и да са превели на този език с помощта на новата азбука значителен обем християнска литература? Трудно е да се допусне подобна мисъл. Съвременните автори почти единодушно приемат, че съставянето на глаголицата трябва да е станало преди тази 862 г. По подобен начин стоят нещата и в предходните 2-3 години, когато Константин и Методий са на своята хазарска мисия. Известно е, че в Херсон те престояват повече от година, отдават се на изучаването на чужди езици и се запознават със загадъчната “рушка писменост” и не по-малко загадъчните “книги самаранские”.

Кога Константин е разполагал с достатъчно време за делото си? Такъв подходящ период е времето между 855 и 860 г., когато той се завръща от своята първа дипломатическа мисия в Арабския халифат и се оттегля далеч от бурния живот в столицата Константинопол, за да търси уединение в тихите манастирски покои. Да си припомним, че точно тогава в манастира Полихрон в Олимп той се среща със замонашилия се Методий. От този момент пътищата на двамата братя се преплитат така, че до края на дните си те остават неразделни, посветили се изцяло на едно общо дело. Отчитайки всичко това, мнозина автори приемат, че азбуката е съставена тъкмо по това време.

Според изявения български книжовник Черноризец Храбър, азбуката е създадена през 6363 г. от сътворението на света. По това време в България е използвана византийската система на летоброене. Всички известни датировки в българската история (повече от стотина) са направени по нея. Така посочената от Черноризец Храбър година отговаря на 855 г., т.е. времето на арабската мисия на младия Константин. Следователно можем да приемем, че азбуката си Константин Философ създава през 855 г. А това означава, че трябва да потърсим данни за връзка между това събитие и мисията в Арабския халифат

Свидетелства за датирането на глаголицата по същото време ни предоставят податките около мисията в Брегалница, които посочихме по-горе. Това е първата просветителска мисия на Константин, когато той е разпространявал новата писменост. А тази мисия се е състояла тъкмо в промеждутъка 855-860 г., т.е. след завръщането му от арабското посолство и това преди Хазария. Какво е станало по време на сарацинската мисия, та наскоро след нея Константин е разполагал вече със своята азбука?

Оказва се, че тези малко коментирани и останали извън вниманието на историографите данни внасят твърде различна представа за делото на двамата братя. Първо, защото става ясно, че преди Моравската и дори преди Хазарската мисия те са имали дейност в пределите на България. Второ, защото тази мисия е била първата, свързана с разпространението на писмеността, съставена от Св.Кирил. Трето, защото близо десетилетие преди официалното покръстване на българската държава, Борис като съвладетел е покръстил подвластните му покрайнини. Естествено е населението на тези наскоро присъединени от Византия земи да е било вече християнизирано. Това съвсем не омаловажава стореното от Борис, а внася нови щрихи в цялостната картина от покръстването на България. Свидетелства за кръстителската дейност на Константин на българска територия ни предоставят и Теофилакт Охридски, и Български апокрифен летопис, но и Проложното Кирилово житие, в което четем: “След това отиде при българите, проповядвайки христовото учение”. И четвърто, изключено е Константин да е обикалял по долината на р.Брегалница и да не се е срещнал с владетеля на тези земи, Борис.

Излишно е да казваме, че всичко това представя по значително нов начин мястото на България в дейността на светите братя. Опровергаваме наложеното мнение, че тя никога не е била цел на тяхната мисия, а само земя, съседна на страните, които те са посещавали, през която само са минавали. Друг въпрос е, че изворите не дават гласност на тази им дейност и премълчавайки я, сякаш я отричат. Това явно не отговаря на истината и сведения за директна връзка между Методий и княз Борис откриваме в житието на Климент Охридски: “...великият Методий тогава непрекъснато дарявал с благодеянията на словото си и българския княз Борис Първи...”

За разлика от мълчанието по отношение на дейността им в България, мисията в Хазария (860-861) е една от най-широко коментираните, макар че нейните цели и резултати са обвити в неяснота и си остават загадка за официалната историография. За нас тя представлява интерес в няколко посоки и ще се постараем да ги осветлим, доколкото това е възможно.

Трябва да имаме предвид, че тази мисия е организирана от византийския патриарх Фотий, за който е известно, че е етнически хазарин. Начетен и властен, първоначално той дълго време е бил секретар на император Михаил III, а през 858 г. е избран за патриарх. Оставя след себе си във византийската история ярка следа на държавник и духовник. Известен е като учител и благодетел на Кирил, който останал близък негов сътрудник и довереник до свалянето му от император Василий I, след убийството на Михаил III в 867 г.

Намираме за важни тези подробности, за да бъдем наясно с възможностите, с които Фотий и респективно Константин са разполагали. Като знаем, че те са били заедно на мисията си при сарацините, явно оказала влияние за съставянето на глаголицата, то не бива да се учудваме на продължителния престой на Константин и Методий в Херсон и на заниманията им там с изучаването на чужди езици и посветени на самаранската книжнина. Тези занимания бихме могли да разглеждаме като нов етап в работата на Константин върху съставянето на азбуката.

Говорейки за Хазария, редно е да посочим, че това е средновековна държава, основана върху територията на Стара Велика България на кан Кубрат, в която българите като народност съвсем не са загубили своето значение. Напротив, те са съумели да запазят своята автономност и начин на живот, като са разполагали със значителни управленски възможности. За това говори титлата “болгиций”, носена от някои от местните владетели. Смята се, че истинската изпълнителна власт е била съсредоточена в ръцете на българските феодали, докато каганът-хазарин имал представителни функции. Поради същите причини държавното устройство почти не се различава от това на Кубратова България и има формата на каганат. Самите хазари с нищо не се отличават от заварените българи по своя бит, култура, духовност, език, вярвания, обичаи, включително и антропологични особености. Затова досега не са установени съществени разлики между двата народа.. Известно е само, че българите били подвластни на владетелския род Дуло, а хазарите – на Ашина. Всичко това, както и самото име на хазарите, ни дава основание да предположим близки родствени и културни връзки между българи и хазари.

Спираме се на всичко това поради хазарския произход на патриарх Фотий. Защото именно като такъв той би следвало да знае достатъчно за културата на българи и хазари. А като истински учен и книжовник, едва ли би пропуснал съществуването на стара писменост на територията на Хазарския каганат. Има ли тогава нещо чудно, че след съвместната заедно с Константин мисия при сарацините, когато възниква идеята за глаголическата писменост, той го изпраща в родната Хазария? Тръгнали на дипломатическа мисия, двамата братя престояват повече от година в Херсон. Тук те се занимават изключително с книжовна дейност. Ако за книжовника Фотий наличието на древна писменост по българските земи представлява някакъв интерес, още по-голям интерес представлява тя за държавника Фотий. Богослужението на собствения за определен народ език е широко разпространен похват на византийската дипломация и константинополската църква в стремежа й да налага влиянието си извън империята. И ако за западната римо-католическа църква той е напълно чужд и литургиите навред са били изнасяни на латински език, то в случая с източното православие нещата стоят по съвсем друг начин. Примерите в това отношение не са редки, но на този въпрос ще се върнем малко по-късно.

Както вече споменахме, Пространното Св.Кирилово житие ни предоставя сведения относно самаранските книги – Евангелие и Псалтир, “рушкым писменем писано...”, т.е. написана с “рушки” или “рошки” букви. Излишно е да казваме, че в центъра на дискусиите попада именно определението “рушки”.

Както находчиво отбелязва Д.Табаков, терминът “писмо”, употребен в “Житието”, се отнася за буквите, а не за езика, на който са били написани Евангелието и Псалтира. Независимо от това, изследователите обикновено свързват определението “рушки” с названието на определена народност: руска, сурска, сирийска, готска или согдийска. Това обстоятелство разгаря остротата на споровете, но досега не е довело до решаването на проблема. Ето защо можем да се усъмним в самата продуктивност на посоката на изследване. Основание за това намираме в друг древен български текст, приблизително от същото време. Става дума за известната творба “О писменах” на Черноризец Храбър, където между другото е казано: “С черти и резки четяха и гадаеха същите преди покръстването.”

С черти и резки! Не ви ли напомня това “резки” за “рушките” букви от “Житието”? Защото по своята фонетика двете думи са твърде близки. А защо да не са сходни и по своята етимология? Защото българската дума резка произлиза от глагола режа, който пък служи за основа на немалко производни от него думи в славянските езици. Като например руското резать - режа, коля. Подобни думи с близко значение откриваме и в английския, където raze означава изстъргвам, а razor - бръснач; и в румънския raz е бръснене, raza -обръснат, гладък; в немския – resieren - бръсна, а zerriessen е разкъсвам. В латинския resto означава остатък, reseco е режа, отрязвам, а resectio - изрязване. И така, оказва се, че и в новобългарския, и в старобългарския, и в редица други езици, като руския, румънския, немския, английския и дори в латинския, коренът раз-рез, служи за образуването на широк спектър понятия, изразяващи действието режа, изрязвам (бръсна), правя на части, късам, руша или правя резки върху нещо. А сега, обръщайки се към темата за писмеността, да си припомним, че не са малко онези писмености, при които буквените знаци се изрязват или изсичат върху твърд материал – камък или дърво. И тези знаци наричат руни или рунски знаци. Почти същото като рушки. Като потвърждение, руският предлага думата ручка (писалка, перодръжка) - средство за писане.

Става ясно, че определението “рушки”, отнесено към буквите в Пространното житие на Св.Кирил, съвсем не фиксира наименованието на определен народ, както се мисли понастоящем, а начина на тяхното изписване. Днес това може да се стори някому безсмислено, но някога съвсем не е било така. Изписването на буквите в някои писмености е ставало по два независими помежду си начина. Първият начин се е свеждал до изрисуването им с четка или изписването им с перо и тогава се говорело за букви. При втория начин изписването ставало чрез надраскването или гравирането на знаците, които отговарят на съвременната представа за руни. Те имали заострени, ъгловати форми и служели за изписването на кратки текстове върху дърво или камък. Така например елфите, по данни на Д.Толкин, имали две азбуки, които носeли названията Тенгвор или Тиу (букви) и Кертар – съкратено Кирт (руни).

С това като че ли отпада неразрешимата загадка с рушките букви от “Житието”. Разбираема става и логиката, довела до появата на две различни азбуки (глаголица и кирилица), предназначени за писмеността на един и същ народ. Както и обстоятелството, че най-вероятно и двете са дело на един и същ човек. Разбираеми стават и различията между двете азбуки, доколкото глаголицата има закръглени знаци, явно рисувани или изписвани. Тази особеност е наложила възникването на по-късната рационализирана “ъгловата” глаголица у хърватите като развитие на българска “заоблена” глаголица. При кирилицата знаците имат остри, ъгловати форми, наподобяващи древната хунобългарска руническа писменост, открита навред по земите, обитавани от дедите ни: и в България на Аспарух, и във Волжка България, и в Стара Велика България, по поречията на Дунав, Волга и Кубан, но и по земите на древната Балхара – в Памир и Хиндукуш.

Тези рунски (рушки) знаци са били изписвани освен върху скали и каменни блокове, но също и в книги, щом ги откриваме по страниците на споменатите Евангелие и Псалтир. Това би означавало, че все някъде следва да съществуват данни за тази ранна хунобългарска книжнина. Известно е, че досега такива книги не са открити и би било наивно да очакваме някога това да се случи при наличните данни за погроми над българската книжнина през следващите векове по земите, обитавани някога от българи. Нека видим как стоят нещата в чуждестранните извори, като се възползваме от задълбоченото проучване по въпроса, направено от Д.Табаков.

През VIII в. в така наречената Готска епархия в Крим съществува Оногурска, т.е. Българска епископия, основана тук от арменския просветител Кардос и неговите ученици. Според църковна история на Захарий Ритор, Кардос престоял в земите на хуните (навсякъде Д.Табаков използва израза хуно-българи) от 515 до 529 г., след което се прибрал в Арран (Кавказка Албания), а мястото му заел Макар (Маку). Тук те “въвели църковната писменост за хуните, т.е. разпространили църковната литература на хунски език”. За Кардос – “епископът на България”, “почетен от император Юстиниан” (527-565), се говори още в коментара върху втория канон на Втория Вселенски събор в Константинопол (381 г.) на Теодор Балсамон. Но най-любопитно тук си остава появата на името България, при това като име на държава: “Ако обаче намериш и други автокефални църкви като тази на България, на Кипър и на Иберия, да не се учудваш”.

Не по-малко интересни са и сведенията относно “провинция България”, на юг от устието на Дунав, на територията на Малка Скития, които научаваме от Йоан Никиуски във връзка с бунта на Виталиан (513-518 г.). Както и за Буршан – седалището на Бурджаните пак по тия земи, разрушено от армиите на готския Теодорих по време на военните действия от 481-482 г. Кога са се заселили тези българи южно от р.Дунав, научаваме от Клаудиан от Александрия, от Йоан Антиохийски и от Созомен. Това е станало на три последователни вълни, първите две от които при управлението на император Теодосий I (379-395), а последната и най-мащабна – през 408 г. Пак от Созомен научаваме, че през първите десетилетия на V в. град Томи (днешна Кюстенджа) е бил център на епархия с хуно-българско население. И тъкмо за местния епископ Теотимий, Д.Табаков предполага, че е водил проповедите си на хуно-български език, като е ползвал за целта хуно-българска азбука, заимствана по-късно от Кардос и Макар.

Казаното за Теотимий също не изчерпва въпроса за хуно-българската азбука, разпространена на територията на Стара Велика България на кан Ирник и в бившите предели на Хунската империя. По данни на историка М. Дасхуранци, докато епископ Теотимий бил в Томи, Св. Мащоц-Мезроб съставил писменост за езика на хуно-българите в Кавказ. Неговите ученици и последователи се заели да я разпространяват – едни в Кавказ, а други “преминавайки през много земи” вероятно са установили връзка и с Теотимий. По-нататък, в следваща част на “История на кавказките албанци”, М.Дасхуранци уточнява: “Той (Мащоц-Мезроб и учениците му) сътвори азбука за гърлестия, разчленен, варварски и груб език на Гаргарчик” (т.е. на хуно-българската група, населяваща областта Гаргарк в провинция УТИ).

Така, облягайки се на изворите, днес можем да твърдим, че хуно-българите в Кавказ са притежавали азбука още по времето на император Теодосий II (408-450) и на персийския цар Йездигерд I (399-420), т.е. между 408 и 420 г. Тази писменост се е разпространила не само на територията на Прикавказието, но е достигнала от другата страна на Понта, в Малка Скития – бъдещата провинция България.

На друго място в “Историята” си Дасхуранци отбелязва, че Св.Мащоц-Мезроб, след като изобретил букви за арменците, кавказките албанци (азербайджанци) и иберите (грузинци) и ходил до Йерусалим на поклонение, при завръщането си разпространил евангелското учение в още много земи, включително и в земите на утиачик (утите, българите-утигури), за които вече споменахме, но “и на другите чужди племена, които Александър Македонски бил покорил и заселил около голямата Кавказка планина, а именно ГАРГАРК и КАМИЧИК ХЕПТАЛК. Той ги върна отново към христовата вяра...Той ги научи да пишат на техните собствени езици.”

Научаваме, че освен даването на азбука на варварския и груб език на племето гаргарк, светият апостол е просветил и племената от областта Камичик Хепталк от същата провинция Утиачик. С името Хепталк арменците са наричали Хефталитите, т.е. Белите хуни. Колкото до името Камичик на територията на североизточната част на Кавказ, това име Д.Табаков извежда от китайската транскрипция Куо-муо-гией на названието на кипчако-куманската група Кумиджи, съответстваща на царската орда на унугундурите-оногундури на кан Кубрат и кан Аспарух. Връщайки се към казаното за етническата природа на населението гаргарк и на утите-утигури, трябва да отбележим, че всичките тези народи гаргарк, кумиджи и хепталк, подобно на утигурите, дали името на цялата провинция Ути, са принадлежали към хуно-българската етническа група. За цялото това население Св. Мащоц-Мезроб е изнамерил азбука, с помощта на която въвел богослужението на собствения език на това население. Както разбираме от текста в “История на кавказките албанци”, на него не му се е наложило да го покръства, а само да го върне отново към христовата вяра. Така се изправяме пред въпросите, дали хуно-българите в Кавказката провинция Ути са били покръстени преди V в., кога е станало това и съществуват ли някакви писмени свидетелства за това.

Отговорите на тези въпроси ни дава отново Дасхуранци, споменавайки, че завърналият се от Йерусалим Мащоц-Мезроб отседнал в провинция Ути, в съседство с местността Гиз. Според сирийската, арменската и албано-кавказката религиозна традиция, някога тук е съществувала църква, изградена от Елисей – последовател на Христовия сподвижник апостол Тадей. След смъртта на Св.Тадей, Елисей се заселил в селището Гиз в едноименната местност и тук издигнал своята църква, проповядвайки Христовото учение. Когато говори за народите по тези земи, Страбон (64 г.пр.Хр. - 21 г.сл.Хр) изброява имената на скити, ути, каспии и албанци (кавказки). Приблизително два века по-късно Дионисий Периегет споменава същите народи с една само разлика – вместо ути той записва името на хуните. Всичко това допълнително потвърждава хуно-българския произход на населението в провинция Ути. “Така установяваме – обобщава Д.Табаков, - че споменатото “преди много време”, когато “чуждите племена” гаргарк и камичик хепталк са приели християнството, е било през епохата на Св.Тадей, Св.Елисей (Елише) и техните последователи, т.е. в началото на I в.сл.Хр”

В заключение на всичко казано дотук, г-н Табаков достига до тезата, че Константин-Кирил и Методий не са били истинските създатели, а само съставители на българската азбука и че те са намерили образеца й в Херсон, в лицето на “рушката” писменост от Евангелието и Псалтира, дело на Кардос и Макар през VI в. Те на свой ред също са ползвали вече готовия модел на хуно-българското писмо, съставено от Мащоц-Мезроб и учениците му в началото на V в. за хуно-българските племена гаргарк и камичик хепталк. Но и последните също са само съставители, използвайки за основа “писмото, което тези български групи вече са употребявали”.

“Какво е било това писмо?” – се пита Д. Табаков и сам сочи отговора. “Това са надписи по каменни плочи (скали, често придружени с примитивно стилизирани рисунки на животни или ловни сцени)”. Такива, каквито са ни познати навред по земите, обитавани от старите българи – от Плиска и Преслав, от Мурфатлар (Бесарабия), Саркел и Велики Булгар, от Средна и Централна Азия. Само в развалините на манастира край гара Равна през последните години са открити близо 300 каменни надписа и над 3200 рисунки. Тепърва предстои изследването на това безценно национално богатство. Първите стъпки в тази посока са многообещаващи. Защото по данни на К.Попконстантинов, надписите се делят на шест групи: на гръцки език, писани на латиница, старобългарски – с кирилско и глаголическо писмо, двуезични – на гръцки и старобългарски, но има и РУНИЧЕСКО ПИСМО, и СМЕСЕНО ПИСМО – на КИРИЛИЦА и РУНИ! Това е най-впечатляващо! Защото показва връзката между старата руническа и новата кирилска азбука. Да си припомним казаното за сходството във външния вид на знаците в кирилицата и на кирта (руните). Твърденията на Д.Толкин, макар отнесени към приказния свят на елфите, намират потвърждението си в българските старини. Налага се изводът: българската кирилица представлява усъвършенствано и подобрено развитие на старобългарската руническа писменост. Тя не възниква от нищото, а е стъпила на здравите, многовековни основи на нещо реално съществуващо и оказало се достатъчно жизнено, за да устои на превратностите на времето. Тя го е развила и пригодила към съвременните условия, смъквайки свещените знаци на знанието от камъка върху страниците на книгите.

Всички тези разкрития около българската кирилица са свързани с Хазарската мисия на братята Константин и Методий. Тук, при престоя си в Херсон, те са имали възможността да се запознаят с онези книги самаранские – Евангелие и Псалтир, писани с “рушко писмо”. Само пет години след съставянето на глаголицата и упоритата работа по първите преводи на църковна литература, двамата братя просветители попадат на следите на писменост, съставена преди повече от три века за нуждите на христовото богослужение на езика на кавказките хуно-българи. Те са оценили по достойнство предимствата на тази заимствана от руническата писменост азбука. Каква точно азбука те са открили и дали и доколко впоследствие са я подобрили, за да достигне тя до нас в известния ни вид, не знаем. И едва ли някога ще научим. Знаем обаче, че те са я съхранили и тъкмо благодарение на тях тя е достигнала до нас. Само година след завръщането им византийският император Михаил III получава писмото на великоморавския княз Ростислав. Това предопределя следващата им мисия, този път в Моравия.

Моравската мисия, като всичко свързано с деянията на братята Константин и Методий, крие неясноти и двусмислие. Някои изследователи говорят за първи и втори етап на мисията, други – за две мисии. Каква е истината?

Смята се, че Моравската мисия е продължила три години (863-866 г.) и че е свързана с първоначалното разпространение на българо-славянската азбука. Вече посочихме, че в действителност най-напред това е станало в годините преди Хазарската мисия (860 г.), когато изворите описват просветителската дейност на Константин Философ по р.Брегалница, т.е. на българска територия. Съвременните изследователи допускат, че азбуката, носена от братята при Моравската им мисия е глаголицата, доколкото се приема, че именно тя е била готова още през 855 г. Последващият петгодишен период е бил единственото време, в което те биха могли да се занимават с подготовката на преводна християнска литература. Смята се, че през тези три години те са посетили Великоморавското княжество на княз Ростислав, защото именно неговата покана става повод за мисията.

Тази теза е остро критикувана напоследък от автори като П. Юхас, които настояват, че става въпрос за Южна Морава, т.е.отново за българска територия. Прилагат се сериозни аргументи, но засега те не решават спора. И то не само поради поканата на княз Ростислав. Известният диспут на Константин с триезичниците във Венеция, когато той защитава правото Божествената литургия да бъде четена, освен на гръцки, латински и еврейски, но и на четвърти език, има отношение към възникналия въпрос. Диспутът се е състоял във Венеция, на път за Константинопол. Това не би могло да се случи по време на мисията в Рим, защото е известно, че тук светият апостол починал след тежко боледуване. Кога друг път той би могъл да попадне във Венеция и да се завърне оттам? Отговорът е един – при завръщането му от мисията в Морава. От коя Морава, обаче. Това би могло да стане от Великоморавия, през Панония до Венеция и от там, както е известно, с кораб до Константинопол. Пред вид широкото разпространение на глаголицата в Хърватско и по адриатическото балканско крайбрежие, по-вероятно според нас е, че става въпрос за Южна Моравия. Това се подкрепя и от свидетелства в житията на Св.Наум, който е съпровождал двамата братя по време на тяхната Моравска мисия.

В най-ранното житие на Св. Наум се говори за забягналите при българите моравци. Това обстоятелство свидетелства за съседството между двата народа и отхвърля възможността да става въпрос за Великоморавското княжество. Още по-категорични данни откриваме във Второто българско житие на Св.Наум, в което четем: “...и се прилепи (Наум) към равноапостолите Константин Философ и брат му Методий. Като обхождаха и поучаваха мизийския и далматинския народ, навсякъде той вървеше след тях, дори до самия Рим”. От казаното следва да приемем, че Наум е обхождал мизийската и далматинската земя, т.е. българските, моравските и хърватските земи заедно с двамата братя, преди кончината на Кирил. А това би могло да стане единствено при първата Моравска мисия на братята от 863-866 г. И накрая, случайно ли времето на тази мисия съвпада с покръстването на самия български княз и целия му двор? Сега вече тезата на П. Юхас става по-разбираема и правдоподобна.

Мисията в Рим (868-869) представлява върхът в живота и делото на двамата просветители. Този път тя е по покана на римския папа Николай I и се оказва особено тържествена и плодотворна. Папа Адриан II разрешава богослужението на българо-славянски език в новопокръстените територии. От своя страна, двамата братя връщат в Рим мощите на папа Климент I, открити от тях в Хазария. Мисията приключва със смъртта на Константин-Кирил (869 г.) и назначаването на Методий за епископ в Сирмиум (Срем), където той прекарва следващите няколко години заедно със своите ученици.

Дотук с известното. Защото и този път неизвестното около мисията в Рим не липсва. Фани Попова-Мутафова повдига въпроса за това, кой изпраща братята в Рим. Наложилото се мнение, че това е византийският император Михаил III, не може да отговаря на историческата истина. Тъкмо управлението на Михаил III води до най-големия срив в отношенията между Константинополската и Римската църкви, венец на която е Голямата източна схизма от 863 г. Освен това Михаил III е убит от Василий I година преди самата мисия, а това убийство води до отстраняването от патриаршеския пост и заточването на Фотий – основният благодетел на двамата братя. Те явно не биха могли да бъдат доверени пратеници на новите властници-узурпатори Василий I и патриарх Игнатий. Тогава кой е благоверният император Михаил, проводил в Рим като свои пратеници двамата братя? Защото тъкмо това име е посочил в писмото си до Ростислав и Коцел папа Адриан II. “Ясно е, че никой друг, освен българският император Михаил (Борис I) не е изпратил двамата братя в Рим. Затова и папата посреща Кирил и Методий с нечувани почести извън града, заобиколен от целия си клир и много народ”, заключава Фани Попова-Мутафова.

А ето и по-пълната картина на техния триумф, обрисувана от нея: “Българското Евангелие било осветено и положено в храма “Света Мария в яслите”. В храма на Свети Петър била отслужена литургия на български, а след това в олтара на същия храм било пренесено българското Евангелие. По заповед на папата, епископ Формоза, който бил любимият духовник на българския цар, ръкоположил в свещенически сан доведените от Кирил и Методий техни ученици славяни. Двамата братя останали в Рим през цялото време, докато траят добрите отношения и преговори между папата и България. Все по това време ще са правили посещения в съседните на Панония църкви и манастири българските гости. В манастира Чивидале е намерено Евангелие, в което са написани имената на мнозина българи, които са посещавали обителта. Първият, който дошъл от България, се наричал Сондоке. После следват имената на българския цар, на братята му Докс, Гавраил и др. В църквата “Санта Мария ин Органо” във Верона и досега се намира образът на Борис I, облечен в мантия на католически монах... В църквата “Свети Климент” в Рим, където са погребани донесените от светите братя мощи на римския папа и където е погребан Св. Кирил, има един стенопис, където Кирил е представен облечен в одежда на католически духовник, свещеник, с тонзура на главата.”

Цялата церемония по посрещането на Кирил и Методий и техните ученици откриваме описана в “Житие и деяние на блажения наш учител Константин Философ, първия наставник на славянското племе” Папа Адриан II (867-872 г.), който не държал ревностно на триезичието и гледал по-свободно на славянското богослужение, в специално послание разрешил на Кирил и Методий да водят църковната служба на “славянски” език и да разпространяват книгите си, преписани на “славянски” език. Това е славната истина за пребиваването на двамата български просветители при папата в Рим.

Накрая Фани Попова-Мутафова сочи и още един, последен аргумент в подкрепа на тезата си, че Кирил и Методий са пратеници на българския цар: “Ако той (Константин Философ) бе пратеник на Цариградската църква, никога не би приел иночество в Рим. Но като пратеник на клонящия към католичество цар Михаил-Борис, естествено той е могъл да стори това.” Можем да приемем, че светите братя Кирил и Методий се оказват пратеници в Рим на българския цар.

Вече отбелязахме, че след посещението при папата, наскоро след смъртта на Кирил, Методий е изпратен за епископ на Моравия със седалище гр.Сирмиум, който по това време е влизал в границите на българската държава. Престоят му тук продължава от 869 до 871 г. и изиграва решаваща роля за разпространението на глаголицата сред хърватите. Затова тук като единствена азбука тя е просъществувала най-дълго - до преди едно-две столетия. От изворите знаем, че впоследствие на Методий му се налага още два пъти да ходи до Рим, което обикновено се представя като последица от сплетните на немското духовенство. Малко трудно ще се съгласим с подобно обяснение, поне за второто му посещение при папата (871 г.), доколкото Сирмиум е твърде отдалечен от Залцбург – седалището на архиепископа, създал най-много неприятности на Методий. По-вероятно е, това второ посещение при папата е било свързано с поканата на Панонския княз Коцел, с когото Методий вече се е познавал от първата Моравска мисия. “Коцел прие Методий с големи почести и пак го изпрати при папата, заедно с двадесет души почитани люде, да го ръкоположат за епископ на Панония – на престола на Св. Андроник, апостол от седемдесетте, което и стана”. Къде точно е бил центърът на новата му епископия не знаем, но при всяко положение се е намирала на място, значително по на север-северозапад от седалището му в Сирмиум. И нищо чудно тогава да е попаднал в сферата на влияние на съседните немски архиепископи. Като имаме предвид, че посещението при папата се е състояло през 871 г., а във Великоморавия е престоял цели 12 години, до самия край на живота си през 885 г. Оказва се, че престоят му в Панония е продължил до 873 г.

След това трето посещение в Рим, подкрепен от папата, Методий израства до архиепископ на Великоморавия в столицата Велеград. Почти нищо не знаем за този 12-годишен период от живота му. Завърналите се в България негови ученици започват да разпространяват новата българска азбука - кирилицата. Според съвременната историография, създател на тази азбука е Климент Охридски. Както вече казахме, според нас нейни създатели са Кирил и Методий. Допускаме, че именно по време на този Великоморавски период е била приключена работата по кирилицата и трудоемката дейност по превода и преписването на църковната литература. Това е капиталът, с който учениците на светите братя се завръщат в България, за да увековечат едно велико дело, да поставят основите на българската книжовна школа, а с нея и основите на цялата славянска култура.

Това е истината за българската писменост, както ни я представят житията на двамата първоучители. За да достигнем до корените на тази истина, необходимо е да излезем извън рамките на житията и да я потърсим в системата на азбучната писменост по света.

Без да се впускаме в излишни подробности, ще оспорим битуващата в науката догма, че финикийското писмо е първото и стои в основата на останалите, като се визира приемствеността в развитието на буквено-сричковото писмо. Тя съвсем не е в състояние да определи първоосновата, от която то е възникнало. Има противоположни становища, които извеждат финикийската и арамейската азбуки от писмеността брахми.

Основен аргумент за първородството на финикийската азбука са откритите ранни текстове, датирани към втората половина на II хил.пр.Хр. Дори да приемем това за безспорен факт, редно е да се знае, че финикийската азбука е възникнала върху прото-бибълското силабическо писмо и съвсем не е единствената азбука от времето около средата на хилядолетието. Тя се появява редом със синайската и палестинската писмености и представлява само една от древноханаанейските азбуки. Всички те имат един общ прототип. Това е буквената писменост на хиксосите – завоевателите на Египет, за които вече говорихме. “Варварите”, както ги описват гордите и надменни египтяни, явно не са били просто разбойници. Напротив, носили са със себе си висока култура, която наред с непознатия за египтяните кон и бойната колесница е включвала и уседналия, градски начин на живот, включително и азбучната писменост – непозната до този момент на древните цивилизации от Месопотамия и Египет. Тогава има ли нещо чудно във факта, че навред по пътя на завоевателите се откриват следи от подобно на тяхното по вид писмо? Един от центровете, където то е намерено, е древният и славен Бибъл. Спомняте ли си казаното за името на този морско-търговски град, в чийто корен видяхме сходство, наред с гръцкото понятие за книга, но и с българския етноним, и с названието на папируса? Или пък казаното малко по-горе за листа папирус, наричан от латините “чарта” и за кирта - българската предкирилска писменост?

Косвено потвърждение за нефиникийския произход на архаичната гръцка азбука ни предоставя митологията - легендата за Кадъм и Европа. Както тя твърди, гърците получили своята азбука от Кадъм – братът на Финикс, а не от самия него. От тук следва, че гръцката азбука не би трябвало да бъде определяна за финикийска.

Според хипотезата ни, хиксосите са част от арийската миграция, поела от древния Тарим и страната Бахлика на юг. Прекосявайки планинската верига на Хималаите и Кунлун, тя достига долината на величествения Инд и се спуска по поречието му до териториите на Северна Индия, където се разделя на два клона – на юг и на запад. Единият клон прониква надолу по Инд, поставяйки края на Харапската цивилизация. Вторият прекосява иранското плато, откъдето през Северна Месопотамия продължава на юг към Палестина и Египет. Това са хиксосите – хунорско обединение на множество народи, сред които има и носители на индийска култура, включително и племе, наречено БАЛХАРИС.

Хиксосите не са само диви варвари завоеватели, а и носители на висока култура. И тъкмо те са донесли първата азбучна писменост по долината на Нил около XVIII-XVII столетие пр.Хр. Това е значително преди появата на финикийската писменост, включително и преди появата на прото-бибълското писмо.

Има ли тогава място за спор, коя азбука е по-древна? Финикийската, бибълската, синайската, протоханаанската или хиксоската? Отговорът е повече от ясен. Ясна е и връзката между всичките тези писмености, появили се по пътя на хиксоските завоеватели. Логично е да очакваме да попаднем на следите на такава в земите, откъдето са дошли хиксосите. В Таримската котловина или по-общо под пясъците на Такламакан, сред руините на затрупаните днес древни селища, обитавани някога от европеидно население. Това са били тохарите, идентифицирани от някои учени с ефталитите, т.е. с белите хуни. Възможни са, разбира се, и други отговори, отвеждащи ни към българското присъствие, като например отъждествяването на ефталитите с българите – както приема Д. Табаков, позовавайки се на средновековните арменски автори или на тохарите и българите – според П. Голийски.

По темата за азбучната писменост намираме за особено важни данните, че една от азбуките, обсъждани като първооснова на азбучната писменост, е индийската брахми. Индия е територия, през която хиксосите са минали и откъдето са успели да увлекат със себе си население с култура и традиции. Следи от тази култура и език, от техния религиозен пантеон откриваме по хода на миграционната вълна в държавата Митани в Египет и Етиопия. Защо тогава това население да не е носител на т.нар. хиксоската писменост?

Тук трябва да отдадем заслуженото на К. Каменов, който преоткри за нас писаното от Ал-Масуди (X в.) за древната Балхара и езика (писмеността) КИРИАЛИ, който ползва населението в столицата й Манкир. “Кралят на Канудж - Бакура, е съперник на Балхара, господаря на Индия”. “В Канудж северната армия се бори срещу държавата Мултан, а южната – срещу Балхара”. “Жителите на Манкир – столицата на Балхара говорят език, наречен кириали”.

А ето и изводите, до които стига К. Каменов в изследването си: “Първият арийски език е т.нар. КИРИАЛИ, който днешните езиковеди наричат руническа писменост. Той се появява още при хуните, когато пресичат Гоби (а може би и по-рано) и преводът му (както писа нашият учен Г. Кръстев) означава ПЪРВОСВЕЩЕН. Руският езиковед Турчанинов е убеден, че точно от тази хунобългарска руническа писменост произлизат финикийската, арамейската, откъдето и всички западни азбуки, включително гръцката и латинската. “Ведите” пък са написани първоначално на т.нар. език БРАХМИ, чието название идва от името на Върховния Бог Брахма. Оттук стигаме до извода, че преводът на БРАХМИ означава също ПЪРВОСВЕЩЕН или ПЪРВОБОЖЕСТВЕН. Може да се предполага, че КИРИАЛИ и БРАХМИ са различни названия с идентична семантика на една и съща писменост”.

На друго място, говорейки за писмеността на хуните, авторът отбелязва: “В “История на Трите царства”, около 250 г.пр.Хр. се разказва за обмен на посолства между Китай и Фунам (древно царство на територията на днешна Камбоджа). Върналият се китайски участник в този обмен, Кан Тай, съобщава сведения за царството на Фунам и заявява: “Те имат книги и ги съхраняват в архив. Писмеността им напомня писмеността на хуните”. За сравнение, ще отбележим, че фунамците използват свещения шрифт, известен като “брахми”. Това показва, че хунската писменост не е била непозната за древния азиатски свят”. И по-надолу издига хипотезите, че или дедите ни са използвали едновременно две писмености, или че са имали една, която е носила две названия: “кириали” и “брахми”.

Коментирайки характера и формата на писмеността кириали, К. Каменов отбелязва: “...експедиция открива на хълма Сурхкотал (древният град Бълг) огромна каменна плоча с многобуквен надпис... с гръцки букви... Оказало се, че думите са неразгадаеми. Текстът бил кушански, но предаден с (погрешно наричани) гръцки букви...този текст показва на света как живелият в БЪЛГАРИЯ-БАКТРИЯ (впоследствие в КУШАНСКАТА ИМПЕРИЯ) народ не е говорил гръцки, а някаква форма на стар индоирански език. След като намерихме сведенията, че този език е наричан “КИРИАЛИ” (ПЪРВОСВЕЩЕН) или “БРАХМИ” (ПЪРВОСВЕЩЕН) и че най-вероятно стои в основата на финикийския, от който е създадена старогръцката писменост, няма защо да се чудим, че знаците от плочата са наподобявали на археолозите на елинско писмо”.

И така, от проучването на К. Каменов научаваме някои твърде интересни и важни за нас неща. На първо място, че в древната страна Балхара, представена като страна на българите, населението говори (пише) на език (писмо) с показателното название КИРИАЛИ. Можем само да съжаляваме, че не разполагаме с по-точното местонахождение и датирането на страната БАЛХАРА. Дали става дума за известния ни Балх (Бактрия) в Средна Азия, както я идентифицират П.Добрев и К.Каменов или за ведическата Балхика (Бахлика), заемала обширната територия на Таримската равнина. Позовавайки се на свидетелството на Ал-Масуди от Х в. и посочените съседи на държавата Балхара, стигаме до извода, че тя се е намирала на територията на днешен Пенджаб.

Потвърждение на връзката между българската кирилица и писмеността кириали в средноведновековна Балхара и от друга страна на руническото писмо кирт от келтските легенди ни предлага индийската история. Панагиристът на цар Пулакешин ІІ се наричал Равикирти. В контекста на казаното за руническите писмености това име е особено интересно. Разгледано като съставно, то придобива смисъл: рави - цар, владетел и кирти - писар. Тогава Равикирти би означавало царски писар, какъвто той бил в действителност.

Споменатите дотук аргументи за произхода на първата азбука са твърде общи. Те са по-скоро някакъв вид ориентири и нямат силата на доказателства за хипотезата ни. Защото, нито руническият характер на кирилицата и кириали, нито явното сходство в названията им или връзката им с български етнически групи позволяват да бъдат обвързани с нашествениците хиксоси. Дори да приемем хунорския произход на последните за установен, което не е доказано. Тези аргументи придобиват особена сила, разгледани в светлината на индийските пурани. Защото тук става дума за разселването на народите на юг от Снежните Планини (планинска верига, съставена от Хималаите, Кавказ, включително и Балканите) и движението им на запад и на юг, до бреговете на свещената река Кали (Нил) до страната Мерое (Берое) и нейната столица Мандера.

Решаващото свидетелство намираме в записаната от географа Брусе легенда за заселилите се в Египет хора и техния неизвестен водач, построил двореца на “Царете на пастирите” в столицата им Мандера. От легендата научаваме, че в момент на божествено прозрение той получил в дар от боговете азбуката на митичния народ Йакшас (Йаксас) – помощници на праотеца Кубера. Тази легенда ни дава сведението за появата на азбучната писменост и за нейните носители – народът Йаксас. В името им разпознаваме известните от историята хиксоси, завоевателите на Египет. Те са негови реформатори, които носят със себе си най-ранната известна азбучна писменост. Техният език е богат на индийски езикови заемки, те носят със себе си познат от Индия божествен пантеон. След като веднъж сме открили името на Индра, Насатя и Варуна, откриваме и това на Кубера, който ни отвежда в българската история и ни напомня за Кубер и Кубрат.

Легендата, достигнала до нас от записките на Брусе потвърждава предположението ни, че хиксосите са тези, които са донесли в Египет азбучното писмо. Потвърждава и мнението за принадлежността на този народ към хунорската племенна общност. Оставил ли е някакви следи в източната си родина този неизвестен народ? Кои са неговите потомци?

Не се наемаме да дадем аргументиран отговор на тези въпроси. Науката също мълчи. Изхождайки от името им, се изкушаваме да посочим фонетичната връзка с древния културен център Аксу (Аксу и Йаксас) и със съвременните ишкашъмци. Аксу се намира в северен Тарим и някога е бил център на държавата БХАРУКА (БАЛУКА), сочена като една от българските държави в Централна Азия, възникнала с напредването на пясъците на пустинята Такламакан и изтласкването на населението към периферията на Таримската равнина, на границата на летоброенето преди и след Христа. Ишкашъмците са онзи най-източен припамирски народ, който по мнението на някои изследователи стои най-близо по бит и култура до дедите ни. Името на ишкашъмците откриваме и в това на великия Канишка (Кан-ишка) – онзи най-значим владетел на Кушанската империя, в чието лице Д. Табаков припознава образа на българския Авитохол. Аксу, освен в Тарим, откриваме и в далечна Етиопия (Аксум) и това можем да свържем с известното ни за народа хауса (потомци на хиксосите), обитаващи днес Западен Судан.

Голяма част от елементите в пъзела, пред който ни изправя възникването на азбучната писменост, вече са заели своите места и това позволява да придобием една до голяма степен цялостна представа за нейното възникване, развитие и движещи сили. Можем да бъдем сигурни, когато говорим, че нейни носители са завоевателите на Египет – хиксосите-йаксаси, донесли я край бреговете на р.Кали (Нил) от далечната си азиатска родина. Те са хунорски народ, обитавал някога района на величествения Имай (Памир, Тян-Шан и западните Хималаи, както и някои по-малки съседни планински възвишения).

Тази най-ранна азбучна писменост, носена от хиксосите-йаксас има линейно-геометричен характер и се състои от черти и резки, от рушки, т.е. от рунски знаци. Затова се нарича кириали или кертар, т.е. писана с черти-кертек и върху чарта (папирусови листа), от чието наименование водят представите за материали, свързани с писането. Така можем да отговорим на въпроса, откъде води произхода си името на българската кирилица. Тук можем да видим и причината, поради която Константин Философ преди смъртта си е приел името Кирил. КИРТ (КЕРТАР) - КИРИАЛИ - КИРИЛИЦА - КИРИЛ - връзката е очевидна и логична. Освен че става ясна логиката на тази връзка, разбираме и водещото място на хунобългарския кирт в системата на азбучните писмености по света. Разбираме и причината, поради която откриваме присъствието на корена на българския етноним в думи, свързани с писмеността в езиците на редица древни народи. Това са египетската папирус и гръцко-анатолийското пергамент – основните материали, върху които някога се е пишело след ерата на каменните надписи и глинените плочки и преди появата на съвременната хартия. Също гръцките библион (библия) и фулгенция, латинските чарта и вулгата. Многобройните въпросителни постепенно отпадат. Незнанието отстъпва пред познанието. Ключа към решението на проблема с най-ранната писменост откриваме в корена на българското име. А това ще рече и на българското присъствие по света.

Ще направим още една, последна стъпка, улеснени от забележителното изследване на Б. Шкодров.

Първото важно наблюдение, което той прави, е върху характера на най-ранните писмености. Те се оказват неизменно еднотипни - с линейно-геометрични знаци и при културите от Месопотамия (шумери, акади, еламци), и в додинастичен Египет, и при протоиндийската цивилизация по долината на р.Инд (културата Харапа и Мохенджо-Даро). Появата на клинописите, абстрактните пиктограми и йероглифните знаци представлява един вече по-късен и развит етап на съответната писменост.

Авторът стига до заключението, че и “старите българи са ползвали система от писмени знаци, които имат линейно-геометричен характер”. “Голяма част от знаците, използвани от старите българи, участват в писмените системи на древните народи” - е другият извод, до който стига авторът, като го онагледява с табличното проследяване на паралелите на сходните знаци, задавани в абсолютни стойности. Като четвърти извод авторът изказва мнението, че кирилицата представлява реформа на по-старата писмена система, достигала над 780 рунически знака.

Всичко това налага извода за единната генеза на писмеността в света. И следва веднага да отбележим, че тя не е толкова чужда на съвременната наука. Връщайки се към казаното за Балканската неолитна и енеолитна култура и за Цивилизация Варна, следва да отбележим, че тъкмо Балканите се оформят като онзи район на планетата, където за пръв път се е зародила идеята за графично кодирано предаване на информация. Показателен е не само линейно-геометричният характер на една значителна част от знаците на енеолитното балканско население, но и очевидното сходство на тези знаци с такива от Шумер, Елам и Египет. Така Б. Шкодров формулира последните си два извода: “Големият брой съвпадения на линейно-геометрични знаци в различните древни писмености предполага вероятността да са възникнали в общ културен център – “цивилизация Х” (в терминологията на И.Гелб)”. И вторият извод: “Има основание да се предполага, че линейно-геометричната система от писмени знаци е възникнала в дълбока древност и има връзка с периода преди катастрофата в Черно море (5600 г.пр.Хр.), известна от старите източници като Потоп.”

Така изглеждат нещата с възникването и разпространението на най-ранната писменост в света през погледа на един съвременен изследовател. Макар и косвени, свидетелства по този въпрос ни предоставят и древните ръкописи. В т.нар. “Царски папирус”, съставен около 1500 г.пр.Хр., е отбелязано, че появата на писмеността по поречието на Нил е дело на дошлите през V хил.пр.Хр. от север потомци на бог Хор. Посочената епоха съвпада с времето на златния балкански неолит и енеолит. Да си припомним, че митологията предлага многобройни свидетелства за миграцията на културно балканско население към Египет и Етиопия. В случая намираме връзка с легендата за странстващия Аполон - Слънцебога, на който съответства египетският Хор, също така и със забягналата в Египет Йо.

Б. Шкодров илюстрира нагледно връзката между старата българска писменост (хуно-българската руническа писменост) и най-ранните писмености, известни на науката. Включително и със знаците на онази най-първа писменост в света, която учените още не са опознали докрай, не са определили характера на нейните създатели и носители. Само е установен балканският им произход. Това посочват изследванията на Н. Жиров, Н. Дейвис, Л. Гарднър или Х. Харман. За нас това разкритие се оказва особено важно, доколкото за пореден път, само че в сферата на писмеността, то маркира все една и съща позната вече картина в културно-историческото развитие на света. И този път корените на цивилизацията откриваме тук, на Балканите. И този път българското име и присъствие е дълбоко вплетено в процесите на нейното възникване и развитие, като следите му могат да бъдат открити и проследени на много места по стария свят.

Може би ще прозвучи пресилено, но ние не се притесняваме да кажем, че историята на писмеността се покрива в значителна степен с историята на българското име и присъствие. Защото писмеността не е прецедент. Не представлява изолиран случай, единично наблюдение. Напротив, коренът на българския етноним откриваме в близо двайсет семантични групи от дузина разнообразни езици, към които сега допълваме и тази, свързана с писмеността. Откриваме го в едни от най-ранните и значими културни достижения в древността, свързани с уседналия начин на живот в селище (БОРУ, БУРГ, ПУР, ПОЛИС) и защитата на селищата (БУРГ, ПОЛИЦИЯ). Българският етноним е в корена на множество думи, означаващи оръдия на труда и оръжия. Откриваме го в представите за величие, сила, мощ, дух, светлина и блясък, на силен, мъдър и горд човек (БЪЛГ, БЪЛГО, БАЛАГРА, БАЛАХАРА (БАЛАГАРА), БЪЛГАРИКЕУ, БЛОКАР, БИЛГЕ, БЪЛК, БЛЪГЕР, БЪЛГАЙР, ПАЛКУ, БЛКА, БАЛГЕН). Оттам и в имената на цяла плеяда божества и митични герои на шумерските Билга-меш, Балих, на акадско-семитската поредица Бел-Бол-Балу, на семитските Молох, Мелкарт и Милком, на Мелхола и Мелек, на Мелхиор и Мелхиседек, на Билга и Билкис, на прозвищата на Зевс и Атина – Полиух и Полиухос, на етруско-римските Велханс и Вулкан, на келтските КоладБОЛГ и БАУЛХИНИ, индийските Пулаха, Бхригу, Брахма и Пхалгуна, Болгар и Балхара, на манджурското Булхури-омо и корейското Пулгоне, на тюркския Билге-каган, на немските ВАЛКИРИИ и двореца Валхала, на балтийските Валгина и Волченче-юмо, на героите от славянската митология Волга, Волга-волх и Волх-Всеславич, както и на десетки други... То е в представата за огненото Слънце Бел, Бол, Баалшамем, Хелиос, Беленос, МОЛО, МАЛХ, МАЛК и пр. В качеството на етноним, българското име откриваме в Европа, Азия и Африка. В Европа знаем БЪЛГАРИ, БУЛГАРИ, БОЛГИ, БЕЛГИ, ВОЛКИ, ВАЛОНИ, ВАЛИЙЦИ (УЕЛСЦИ), ВАЛАКИ, ВЛАХИ, ВОЛХИ, МОЛДИ, МЕЛДИ, ПРИКИ, БРИГИ, ФРИГИ и пр. В Азия също бе разпространено като МЕЛУХИ, БАЛУХИ, БЕЛУДЖИ, БАХЛИКИ, БАЛХИКИ, БОЛХИКИ, БУЛИНГИ, БАЛХИ, БХИЛ, БАЛХАРИС, БУРДЖАНИ, народа на БХРИГУ и БРАХМАНИ. Въпреки и по-ограничено, но името ни се среща и в черна Африка като БАЛУХЯ и ФЕЛАШИ. Откриваме го в месианското престолонаследие на царете дракони в Шумер – БИЛГА-МЕШ и ПАЛИХ, на британските Пендрагони по линията на народа БОЛГ, до Влахия на Влад-Дракула. Началото на всичко това обаче намираме на Балканите. И не само защото в названието им откриваме корените на българското име, наложило се в топонимията на региона вероятно значително по-късно, а най-вече поради присъствието тук на онова енеолитно, а може би и по-древно местно население, известно с името ПЕЛАСГИ-ПЕЛАРГИ (БЕЛАРГИ). Защото в тяхно лице сме склонни да съзрем най-ранните предци на хилядолетния български род. Независимо от наложилото се мнение, че като население са били известни едва от III хил.пр.Хр., то обстоятелството, че са живели още преди бронзовата ера и са едни от първите, използвали медта и среброто като метали, достатъчно категорично свидетелства, че са един от най-ранните балкански етноси, влезли в историята и с делата си, но и с името си. ПЕЛАСГИ или БЕЛАРГИ – БЪЛГАРИ.

Глава 24

КРЪВНОТО РОДСТВО В БИБЛИЯТА И

ГЕНЕАЛОГИЧНИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ НА

ЛОРЪНС ГАРДНЪР

И сътвори Бог човека по Свой образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори. И благослови ги Бог като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте.....

Битие, 1: 27-28

Анализирайки присъствието на българското име в Библията и проследявайки възможните пътища за проникването му тук, стигнахме до най-ранните известни цивилизации, където водят неговите корени. Често пъти изводите и заключенията, до които достигахме, бяха толкова неочаквани, че можеха да прозвучат тенденциозно. Често пъти логическата нишка на мисълта изтъняваше до степен, сякаш всеки момент ще се скъса и трупаните с толкова старание факти и аргументи ще се пръснат в безпорядъка, откъдето ги бяхме подбирали. За щастие, това не се случи и ние успяхме да доведем работата си докрай. Тепърва ще се подлага на критика тезата ни за присъствието на българското име в Библията и за българското присъствие по страниците на зараждащата се човешка история въобще.

Подобно на всяка хипотеза, и тази представлява отворена конструкция, която може да бъде допълвана и дооформяна. Самата тя ще повдига нови въпроси, ще се докосва до неизследвани и непознати територии и ще търси отговорите им по пътя на собственото си утвърждаване. Ще бъде разглеждана от различни гледни точки и в различни аспекти. Това ще определи бъдещето й – да бъде утвърдена или опровергана и отхвърлена. В този контекст за нас се оказа особено важно, че привършвайки работата си, попаднахме на книгата на английския учен-генеалог Л. Гарднър “Царството на Властелините на Пръстена”, която ни разкри един напълно нов и неизследван досега от нас аспект. Няма да крием нито смайването си, нито задоволството, което изпитахме, запознавайки се с това изследване. То не само е нов поглед към интересуващата ни тема, а най-вече предоставя сериозен аргумент в подкрепа на нашата хипотеза. Сметнахме за целесъобразно да проследим, как би изглеждала тя от позициите на генеалогията, тъй както това ни предлага споменатата книга.

Тръгвайки по следите на тайнствения Свещен Граал, Л.Гарднър едва ли е имал представа за трудностите и продължителността на пътя, който му предстои. Едва ли е допускал, че чашата с Христовата кръв, известна от християнската литература под названието Сангреал, ще го отведе не само далеч извън християнската митология, но до самите основи на цивилизацията – до келти, кимери (наричани от автора “скити”), до митанийци, хиксоси и касити, до египтяни и шумери.

Преди да достигне до общите династични линии на всичките тези и редица други древни народи, той започва с изследването на загадъчната символика, пряко свързана с Граала. За да осъзнае наскоро, че това съвсем не му е достатъчно, а е необходимо да осмисли един много по-широк кръг от символи.

Така, поемайки след Граала, Л.Гарднър неочаквано навлиза в Царството на Властелините на Пръстена. Защото символът на Свещения Граал – Розата-кръст е изобразявана с кръст, вписан в пръстен. Тук кръстът се олицетворява от Жезъла, наричан във Вавилон с думата “Власт”, а пръстенът символизира божествената правда, отмервана с помощта на Жезъла. Властелини са тези, които държат властта. Най-много размисли предизвиква обстоятелството, че и Пръстенът, и Розата-кръст като символи се оказват известни още у скити и шумери, през далечните IV-III хил.пр.Хр. За тях пръстенът изобразява змията, свита на кълбо и захапала опашката си – символ на пълнотата, единството и вечността. За божествената правда вече казахме. Точно пръстенът е символ на бог Ану и боговете Анунаки, а Розата-кръст – на богиня Анту от шумерската митология.

Проговорилите древни символи ни отвеждат от света на умозрителните конструкции към реалния свят. И както може да се предполага – към формата на общественото устройство и организацията му, станали водещия, отличителен белег за развитото общество на първите държавни образувания, надскочили тесните рамки на първобитно-общинния строй. Тъкмо затова пръстенът е символ на боговете Анунаки. Пак поради същата причина Властелините на Пръстена в келтската митология са владетелите Пендрагони, което ще рече – Върховни дракони. Дракони са наричани още най-първите владетели на Шумер и Египет, поради ритуалното им помазване със свещената мас на големия тропически гущер Мус-хус (или Месех), откъдето води началото си и еврейското Мешиах – Помазаните.

Днес дракон се приема за латинска дума, но образът на дракона води към неговия месопотамски прототип на гигантския гущер и затова е представян като огромен, силен и страшен змей. Дракон на гръцки означава змия и оттук се приема, че драконът има остро като змията зрение, вижда в тъмнината и невидимото и олицетворява мъдростта. Неслучайно едракон представлява минало време на глагола виждам ясно (деркестай). Дракони са не само самите царе на Месопотамия и Египет, но и цялото месианско престолонаследие. А те са мъдри и виждат ясно поради древния ритуал, свеждан до консумацията на менструален екстракт от Кралиците-дракони на богините Анунаки, известен под названието Звезден огън. Представян като “нектар с несравними качества” и сравняван с амброзията у античните гърци, по същество той представлява смес от менструална кръв и олющена маточна лигавица, богата на хормони и митохондриална ДНК, чието приемане водело до разширяване на възприятията и съзнанието. В този смисъл Звезден огън е може би едно от първите психостимулиращи и психозомиметични средства. Без да води до нежелани странични действия при предозирането му, то се е използвало ритуално от владетелите на първите ни известни държави, за по-добра концентрация на вниманието и мисловния процес, за да “виждат по-ясно” и преценяват по-далновидно, подобно на змия, змей (дракон) или бухал. Оттук Розата-кръст е наричана “Чашата с роса” или още “Чашата на водите” и в хералдиката символизира кръвта по майчина линия в месианското престолонаследие, пазена в потира (вазата-утроба) на Кралицата на Граала. Самият Граал олицетворява вечната кръв на престолонаследието. Месианското престолонаследие става известно като “династията на Граала”, а девиците на Граала са наричани де Лак (драконова кръв) или дел Ак (от водите).

За нас е интересно да отбележим, че катарите, наричани още БУГРИ, т.е. българи, които са последователите на нашите богомили в Западна Европа, са познавали културата на Властелините на Пръстена. Катарите смятат, че са наследници на месианската династия и са принадлежали към расата на елфите, наричайки ги почтително “Сияйните”. Оказва се, че и това название има далеч по-дълбоки корени и достига до шумерската цивилизация, където EL, отнесено към човек-благородник или към божество, също означава “сияен”. Същият епитет - “Сияйния” може да се проследи в много още древни култури по света. Във Вавилон е ELLU; в Акад – LLU, в Уелс – ELLYL, в Ирландия – АILLIL, в Саксония – AELf, в Англия – ELf. В Прованс женският елф е наричан алби (ELBE, YLBE), откъдето местните катари носят името си албигойци, като поддръжници на алби-гените.

Значението на женското начало за кралската месианска традиция може да се проследи от строго спазваното правило, царят да е задължително женен, за да бъде помазан от жена си при неговото възшествие, която пък обезателно трябва да е от месианското престолонаследие, т.е. от династията на Граала и да изпълнява функциите на Кралица-дракон.

Редно е да допълним и казаното за думата валан в книгата на Л.Гарднър, превеждана днес от филолозите като чужденец. Авторът отново ни насочва към древната митология на Месопотамия. Според него тази дума маркира легендарните Повелители на Гората (WALLAN), най-ранните от които са били наричани Юлану и са носители на култа към зимното слънцестоене.

Вглеждайки се в хералдиката, а от там проследявайки древните легенди и предания, приказките и песните от фолклора на много народи, етнографските обичаи и традиции и достигайки самите дълбини на митологиите им, Л.Гарднър ни разкрива един вълшебен, приказен свят на феи и елфи благородници, на кръвожадни вампири и върколаци, на юначни принцове и красиви спящи принцеси – онеправдани, прогонени, омагьосани, безкрайно мили и чаровни, но сатанизирани от църквата някогашни величия и божества. Някога този ефимерен свят е бил реален и изпълнен с живот. И не само това. Той представлява основата, върху която се е развивало човешкото общество при неговото възникване като организирана социална система, в продължение на две, три или четири хилядолетия, до налагането на папската власт над властта на светските царе, крале и императори.

Изправяме се пред една изключително богата и пъстра картина на герои и героини, свързани помежду си със сложни връзки и отношения, отразяващи съществуването на цяла една култура. Колкото и да изглежда днес изкуствена и фантастична, някога тя е възникнала по силата на целесъобразността. Защото и Властелините на Пръстена и Свещеният Граал са традиции, които са имали задачата да предпазят и съхранят знанието и властта (държавността) в ръцете на посветените, наричани Месианско престолонаследие, династия на Граала, страната Елфеймия, Царството на Властелините на Пръстена и др. Вглеждайки се в династичните родове на владетелите в цяла поредица страни и културни народи, авторът открива в тях носителите на културата на Граала и Пръстена. И нещо повече – успява да проследи техните хронологични връзки, да очертае династичните линии в много страни и като ги проследява далеч назад във времето, да достигне до самото им начало. А то, подобно на символите на Пръстена и на Граала, ни отвежда отново до божествените Анунаки и шумерската цивилизация. И дори още по-надалеч.

Основание да прекрачи отвъд шумерската епоха, Л.Гарднър намира в обстоятелството, че открива седалището на бог Ану не в Шумер, а значително по на север, в района на Каспийско море. Особено внимание отделя и на откритата от британския асиролог сър Хенри Ролинсън “скитска” писменост, при изследванията му върху старовавилонски и асирийски текстове. Част от тези текстове се оказват неизвестен, несемитски език, значително по-древен от известните дотогава писмености. По характера си това писмо представлява клинопис и неговата поява в предшумерските култури Урук и Джамдат Наср става неочаквано, което говори за проникването му тук в готов вид. Дотогава в Месопотамия е ползвано примитивното пиктографско (картинно, рисувателно) писмо и липсата на преход между двата типа писменост свидетелства, че по-усъвършенстваното клинописно писмо е било внесено от друго място. Неговата родина, макар и век по-късно, все пак беше открита - на Балканите. Става въпрос за разкритата археологическа култура под развалините на селището Търтария в Трансилвания. От една страна, тя е неочаквано древна - по-ранна и от шумерската, от друга - неочаквано висока по степента си на развитие за времето, когато е датирана. Тя наподобява шумерската по своите селища и архитектура, и бронзовата епоха - според откритите тук медни брадви и сечива, нещо напълно изключвано до неотдавна от историците. Изглежда, че Хезиод е бил прав, когато е твърдял, че бронзът е открит тъкмо от скитите. Не само ранната мед, но и ранното балканско злато подсказва, че именно Балканите са прародината на онова население, което е положило основите на археологическите култури Урук и Джемдат Наср, като предвестници на шумерите. Неслучайно балканското злато се смята за най-древното злато в света – датирано през V хил.пр.Хр., докато първото злато в Шумер е значително по-късно – около 3500 г.пр.Хр.

Споменатата писменост от Търтария е не само сходна по характера си с тази от Урук и Джемдат Наср. Налице са очевидни сходства и между редица клинописни символи. Така например, знаците кръгчета и полукръгчета, смятани за толкова типични за шумерския клинопис, се откриват и в Трансилвания. Знакът, с който се изписва името на шумерския бог Енки (дълга, права линия, пресечена от няколко по-къси успоредни помежду си черти) също е открит тук. Общ и за двете места е характерният знак “свещник”. Общо е и правилото, знаците да бъдат разделяни по групи от вертикални и хоризонтални линии.

Развивайки тезата си за древната миграция на население от Балканите, Трансилвания, Северното Черноморие и Прикавказието на юг към Месопотамия, Л.Гарднър отбелязва и още някои любопитни аргументи. Например, че името на свещения шумерски град Ур - градът на бог Ану, произлиза от скитската дума УР - господар. На шумерски тя означава дракон. А това ни подсеща за първите шумерски владетели, наричани с прозвището “дракон”. Или пък странното название “Шумайре”, с което скитите са наричали военните си вождове, кореспондиращо директно с наименованието Шумер.

Обобщавайки изтъкнатите аргументи, авторът достига до изводите, че балканското население от Търтария в много отношения е предшественик на зараждащата се шумерска култура, че скитската писменост пристига в древен Шумер едновременно с културата на златото несъмнено от Трансилвания.

Стигнал веднъж до тези заключения, авторът продължава изследването си, опитвайки се да хвърли допълнителна светлина върху историята на скитите. Родината им е заемала земите на днешна Унгария, Румъния и Украйна. Точно тук, през IV или III хил.пр.Хр. е станало първото опитомяване на коня. Затова и скитите са били пионерите, възползвали се от възможностите на това ново транспортно средство. Именно то предопределя разселването им по света през следващите векове и хилядолетия, като достигат на изток Сибир, Монголия, Тибет и Китай и на юг – Мала Азия, Сирия и Месопотамия.

Особено показателни в това отношение са погребалните могили (кургани), открити в Алтай, със скелети на индоевропейско население, идентифицирано като скитско. Труповете са до голяма степен запазени. Телата на мъжете са покрити с татуировки, изобразяващи животни. Най-любопитни са изображенията на лемури, доколкото днес те са ендемични за о. Мадагаскар и Коморските острови. Това са били едри хора – мъжете са надминавали два метра, а жените – около метър и осемдесет. Имали са светла кожа, кестенява коса и светли очи. Носели са облекла от кожа и вълна, а на главите си - шапки от т.нар. фригийски тип. Тези татуирани с лемури гиганти, светлолики, подобни на истински божества, за разлика от местното население на Балканите и Предна Азия, са представлявали населението на митичната Лемурия, заемала територията на Източна Европа, Сибир и Далечния Изток, чак до Северна Америка, според Л.Гарднър. Именно това население е проникнало в земите на скитите, източно от Унгария и по Северното Черноморие, преди миграцията на фригийския клон в Тракия и Мала Азия. Затова върху паметника на най-известния цар на Фригия – Мидас, при извора на р. Сангарий, близо до днешна Анкара, са били изобразени девет големи символа Роза-кръст, заключава ученият.

След като се запознахме накратко с т.нар. от автора култура на Граала или на Властелините на Пръстена и посочихме нейните корени на Балканите, редно е да проследим казаното от Л.Гарднър относно основните династични линии, да потърсим техния ход и връзки, както и да се спрем на някои от основните фигури – исторически и митични персонажи, естествено започвайки от известните шумерски богове Анунаки.

Династията на Анунаките води началото си от Богинята-майка Тиамат, почитана като Кралица-дракон и известна още с името Майка Хубур. Нейни внуци са Великият баща на Небето и Земята – бог Ану, известен като първият Властелин на Пръстените, и двете му сестри и Кралици-дракони – Анту (на Небето) и Ки (на Земята). Син на Ану и Анту е бог Енки – Господарят на Земята и Водите, а Ки ражда на Ану бог Енлил (Елил или Ел Елион) - Господар на Въздуха и Земята. Библейският Адам е син на Енки и богиня Нинхурсаг (негова полусестра) и е първият Жрец-крал на шумерския град Киш около 3800 г.пр.Хр. Друг син на Нинхурсаг, този път от другия брат – Енлил, е Нинурта, отъждествяван от някои изследователи с библейския Нимврод. Бог Ишкур (Адад, Баал-Хадад) е син на Енлил и баща на бог Думузи от майка Нинсуна (Шала). Ева е също дъщеря на Ану и Нинхурсаг и сестра на Адам.

Според Л.Гарднър, след Адам, цар на Киш става библейският Каин, представен като син на Ева и бог Енки. Колкото до двойката Адам и Ева, те са родители на убития Авел и на Сит (Сет). Около три столетия след царуването на Адам, цар на Киш става Етана (ок. 3500 г.пр.Хр.), следван от сина си Балих, чийто правнук, също цар на Киш, носи интересното име Барсал-нуна, а след него линията на Етана прекъсва. Асуана - съпругата на Етана, от която е и Балих, е същевременно съпруга и на Енох – синът на Каин. Шесто коляно по тази линия на Енох е Тубал-каин (Тобалкаин Вулканът) - крал на Ур, около 3200 г.пр.Хр. От него нататък династията на Граала продължава в Египет. По линията на Сет, както е добре известно, пето поколение е популярният Енох, а негов правнук е библейският Ной. След Ной линията на Сет продължава единствено със сина му Сем (Сим). Представяните като негови братя според Библията Хам и Яфет не са синове на Ной и жена му Емзара, а са синове на споменатия Тубал-каин и жена му Нинбанда, която е Кралица-дракон.

По линията на Хам следват Куш (Хуш), Нимврод и Боетос, който поставя началото на втората династия на Египет. Яфет пък е родоначалник на Гомер – шумерски господар на Магог, Ри-Баат (Рибхтах) и дъщеря му Бития, която се омъжва за Боетос и от този брак следват не само втората, но и всички следващи до осемнайсетата египетски династии, при които е налице матрилинеарно престолонаследие в империята. Синът им Ранеб е фараон за периода 2852-2813 г.пр.Хр. Третата династия е придобила световна известност с уникалната пирамида на фараона Джосер (2668-2649) и в нея откриваме фараон с показателното име Хуни (2637-2613). Четвъртата династия на Египет става нарицателна за величествените и неподражаеми пирамиди на фараоните Кхуфу (Хеопс) - Голямата пирамида в Гиза, на Хефрен и Менхотеп – създали съответно Втората и Третата пирамиди в Гиза.

Фараоните от Петата династия стават същевременно и господари на Едом от управлението на Сахур (2491-2477). В края на Старото царство, по времето на т.нар. Първи междинен период, месианското родоначалие се предава от принц Анкхф-Хонсу (ок. 2170 г.пр.Хр.), наречен Основател на Двора на Дракона, а по-късно, по времето на Дванайсетата династия, в епохата вече на Средното царство, месианската линия преминава в рода на известния ни от Библията Тара. Аврам и неговата полусестра и жена Сара (Принцеса Дракон) са деца от двете му жени, едната от които е с фараоново потекло. Исав - първородният внук на Авраам и Сара, има от Васемата (една от многобройните му жени, с месианско родословие) двама сина (или внука) - Нахат и Шама, и двамата станали царе на Едом. Месианската линия на първия продължава в Скития, а на втория - в Асирия, крайморските земи на Вавилония, в династията Касити на Велика Месопотамия и хиксоските царе на Египет. Малко по-късно хиксоската линия основава новото царство Митани, около средата на XVI в.пр.Хр., а близо век по-късно тя се слива с линията на скитските царе. Дълго време преди да даде своите скитски царе, линията на Нахат, още от средата на XVIII в.пр.Хр. дава владетелите на Тепе Гуара в Северна Месопотамия. Около 1361г.пр.Хр. двете линии се сливат, в резултат на сватбата между принц Ниул и принцеса Скота (Меритатен) - внучка на фараон Аменхотеп IV и митанийската му съпруга Нефертити. Техният син Гадхеал Глас става родоначалник на скотските гали около началото на XIIIв.пр.Хр. Около 1250 г.пр.Хр. при неговия внук месианската линия се разцепва на две линии, начело с братята Ебер Скот (Партолон I), от когото започва линията на Мил Испански и Тайт. Няколко поколения по-сетне тази линия също се разделя на две нови линии (около 1100 г.), като дава началото на племето на кралете-феи Туаде д’Ану и на народа на първосвещениците Фир Болг.

Първоначално тези три народа обитават Скития, но през следващите векове един по един мигрират на Британските острови и заселват Ирландия – народът Туаде д’Ану в началото на VIII в.пр.Хр., а Фир Болг - столетие по-късно. Още по-късно от народа Туаде д’Ану се отделя линията на пиктите, които се разселват в Каледония и Пиктавия (Анжу, Франция), а след това в Уелс и Корнуел. Техни съседи в Каледония стават родствениците им от династията на Мил Испански. Тук на островите са известни още не една и две династии, принадлежали към месианското родоначалие. Например, династията на Пендрагоните, просъществувала от 10 г. до 664 г. Към нея принадлежи и популярният от митологията крал Артур – син на осемнайсетия Пендрагон на Британия (Утер Пендрагон), чието собствено име е Аедан мак Габран и чийто престол той унаследил в 574 г. Любопитна е и една друга линия от династията на Граала, която тръгва от египетските фараони, включва юдейския цар Давид, минава през Исус и Мария Магдалена и завършва в Европа с династията на френските Меровинги (448-751).

Естествено, проследявайки матрилинеарния принцип на унаследяване, за нашите цели не е необходимо задълбочено разглеждане на въпроса и представянето на пълния набор династични линии. Затова ще обобщим казаното дотук, подчертавайки само основните части в състава на месианското престолонаследие. То започва с династията на боговете Анунаки в Месопотамия и заема период от над 1500 години – от 3500 до 1960 г. пр.Хр. Следва египетската линия (2800-1335 г.пр.Хр.) и тази на скитските царе в Северното Черноморие, с начало от около 1360 г.пр.Хр., която накрая преминава в келтската линия на брити, ирландци и шотландци. В Централна Европа линията продължава с т.нар. Упири - термин, изграден върху скитската дума упер - надзорник, пазител и от която християнската църква е създала злокобните вампири на Средновековието. Цялата тази верига от свързани помежду си династии, носители на традицията на Властелините на Пръстена, завършва с Обществото на Дракона, създадено през 1408 г. от унгарския крал Зигмунд фон Люксембург, което е далечно продължение на Двора на Дракона на жреца-принц Анкх-Хонсу от 2170 г.пр.Хр. и превърнат във фараонова институция от царица Собекнефру (1785-1782). Най-голяма популярност сред членовете на това Общество безспорно има неговият влашки княжески двор в лицето на княз Влад II (1390-1447), носил прозвището “Дракул” и на неговия син и наследник – Влад III (род. около 1431 г. и загинал 1476 г.), “Дракула” – един герой тачен като строг, безкомпромисен, но справедлив владетел и спасител на народа от турския гнет. Това обаче не пречи на църковната пропаганда да създаде от доблестния и героичен княз фалшивата легенда за дракула-кръвопиец.

С тази последна влашка линия наследниците на Властелините на Пръстена не изчезват. На много места по света месианското престолонаследие продължава и до днес. Сред най-популярните фигури от съвремието ни бе покойната принцеса Даяна – съпругата на британския престолонаследник принц Чарлз. Допълним ли към всичко това и мястото на самото зараждане на културата на Властелините на Пръстена – Долен Дунав и Северното Черноморие, станало около 3800 г.пр.Хр., ние се изправяме отново пред символа на тази хилядолетна традиция – Пръстена. Възникнала в земите на скитите и обиколила териториите на Месопотамия и Египет, тя се завръща в Скития. И отново поела на път, само че сега на запад, тя се завръща в люлката на своето зараждане - Влахия.

Когато говорим за културата на Властелините на Пръстена, както ни я представя Л.Гарднър, внимание заслужава устойчивостта и дълголетието на тази култура. Досега тя е просъществувала близо шест хилядолетия и е достигнала до нас, независимо от налагането на републиканската форма на управление на обществото през последните столетия. Най-силно впечатление прави обстоятелството, че именно тази култура се явява носител на ценности, наложили се като неизменни за обществото и задължителни за неговото развитие и просъществуване. Става дума за появата на властта и държавната организация като необходими и непреходни характеристики на развиващото се и вече диференцирано общество, зародили се и белязали не само възникването, но и целия му исторически път. Препредавана от едно на друго място по света, тази традиция се е превърнала в модел и двигател за развитието на обществото, издигайки се в център на зараждащата се държавност като форма на обществена организация. Именно това е предопределило дълготрайността на културата на Властелините на Пръстена и на неотмиращата традиция.

Л.Гарднър си поставя за цел да разкрие целия този механизъм и неговите прояви в историческата реалност, в жизнения път на човечеството. Той се е справил с това напълно успешно. Ако има място за някакви критики, те са свързани с ограничените рамки, в които обсъжда тази историческа реалност. Тук не става въпрос за формална критика. За нас това е изключително интересно именно в контекста на темата, която разработваме. Има ли място в схемата на Властелините на Пръстена българското име, наред с това на шумери, египтяни, скити, келти и още много други народи? Ако има, да установим къде е то. И доколко е възможно да се съгласуват двете хипотези - тази на Л.Гарднър и повдигнатата от нас. Затова нека потърсим допирните точки помежду им и да посочим взаимната подкрепа на всяка една от тях с другата. Че това е възможно, подсказва появата на българското име в “Царството на Властелините на Пръстена”.

Както става ясно и от текста, и от приложените в книгата генеалогични схеми, една от линиите на месианското престолонаследие се заема от народа Фир Болг. Първоначално той се появява в Скития около 1100 г. пр.Хр., след разцепването на коляното на принц Тайт от династията на скитските гали на Гадхеал Глас. Това става след царуването на Нимхедх, когато скитите се разделят на две части, едната от които е Фир Болг, а другата е народът на Туаде д’Ану - названия, дошли от самата зора на човешката цивилизация. Да си припомним, че БИЛГА на шумерски език означава родоначалник или прародител и това недвусмислено говори за истинското значение на името Фир Болг. На езика на галите Фир означава народ. Тогава Фир Болг би означавало Народ на родоначалника (прародителя) или Народ на родоначалниците (прародителите). В същото време, според Л.Гарднър, името Туаде д’Ану означава народа на Ану, т.е. на шумерските Анунаки. Но ако това е така и едното от названията на разделилите се скити има шумерски корени, защо тогава и другото коляно да не е носило име със същите корени?

Колкото до тълкуването, което Л.Гарднър дава на думата Болг, извеждайки я от понятието торба, струва ни се, че макар да не е за пренебрегване, то вложеният в него смисъл е твърде повърхностен. Наистина, Кожената торба, носена с ремък през рамото, старите гали са наричали ВУЛГИЯ или БЕЛИХ – думи, които по звученето си са твърде близки до думата БОЛГ. Тъкмо поради носенето на подобни торби богомилите в Босна, а по-късно и самите босненци са били наричани “торбеши”, подобно превода на Л.Гарднър на названието на Фир Болг. Причината за това съвсем не се е свеждала до мита за носената в торбата пръст родна земя, а фактът, че торбата е представлявала единственото имущество на бродещите проповедници на богомилите, обикновено живеещи и като отшелници. Подкрепа на казаното намираме и в твърдението на автора за народа на Фир Болг като племе на първосвещеници, т.е. именно на духовни жреци и проповедници от рода на друидите. А приказките за безцелното им бродене и събирането на торф придобиват смисъл и стойност единствено чрез древната източна традиция на скитащите проповедници. В същото време бихме задали въпроса, кое е било водещото начало и кое следствието в интересуващата ни двойка понятия? Народът ли е получил названието си от това на торбата или обратното. Отговорът става логичен и разбираем, разкривайки корените му в шумерския език. След като БИЛГА означава прародител и родоначалник и преведохме името на народа Фир Болг като народа на родоначалниците, то естествено е акцентът да пада върху представата за народа, а названието на торбата е производно. Елементарната логика води до заключението, че първично е шумерското понятие за родоначалник - билга, станало основа за възникването на името Фир Болг, на народа, появил се след отделянето му от този на скитите. Това е бил народ на жреци и в техия бит торбата е заемала особено място и е представлявала специфичен белег. Затова векове по-късно, вече в условията на Британските острови, тя е била наречена с името на народа, който я е носил. Така в келтския език се появяват думите вулгия и белих. Тези наименования на торбата отново ни отвеждат към шумерската митология, където Билулу е богинята, превърната от могъщата Инана в кожена торба. Очевидно е сходството между названията.

Основание за становището, че първично е името на народа намираме в това, че корените на народа Фир Болг откриваме не в Ирландия - там където е най-вече известен, а в Скития, откъдето е мигрирал на запад. През VII в.пр.Хр. болгите заселват Ирландия с името, носено от тях още в прародината им. И не само я заселват, но успяват да се наложат като водещ народ – въвели царската власт и предприели първото административно деление на острова на пет провинции. Тези факти свидетелстват само за едно: за времето си народът Фир Болг е носител на висока култура и тъкмо поради тази причина е успял да надделее над местните племена, като оставя дълбоки следи в ирландската митология.

В действителност названието Болг е нещо много повече от народ на първосвещеници и бродещи проповедници-калушари. То надскача и обективната представа за родоначалието и родоначалниците. В езика на древните бриги думата БАЛГЕН означава “сияен” и се е използвала като “определение за властващия, илюстриращо неговата власт и сила в държавата.” В случая е важно и тълкуването, което ни предлага Д. Димитров: “Връзката се дължи на основната за индоевропейската религиозна система асоциация на властта и силата на земния владетел с блясъка и светлината на Слънцето, висше божество в индоевропейския пантеон”.

В езиците на много народи коренът на българския етноним личи в представата за физически блясък и светлина, като многобройните примери позволяват да бъде обособена самостоятелна група от подобни думи в различните езици. В значителна част от тези и други подобни примери те са носители и на една друга представа, свързана с личностните качества на властника. Но най-близко до темата за Сияйните, Свещения Граал и традицията на Властелините на Пръстена стои бригийското Балген. Това е особено важно за нас, като имаме пред вид мястото, което Л. Гарднър отрежда на фригите-бриги - в самото начало на тази традиция. Следователно, най-древната и автентична дума за отбелязване на царствената титла “Сияен” е “Балген”, кореспондираща по един категоричен начин с българския етноним.

И така, болгите са не само народ от първосвещеници и на родоначалници. Те може би са най-древният народ, носител на традицията на Сияйните – това са вероятно първите елфи. А може би това е народ, господствал над света дълго преди появата и на елфите, и на албите, и на целия пантеон на семитските народи, където изобилства от богове като Ел, Илу, Елу, Елил, Ел Шадай и Елохим – народ, белязал с името си расата на Сияйните.

Срещнахме българския етноним сред скитите и произлезлите от тях гали, известни още и като келти. Преди да продължим издирването му в книгата, нужно е да въведем едно уточнение за това, кой народ Л.Гарднър нарича с името скити. Добре известно е, че скитите са родствени племена, принадлежащи към североиранската езикова група на индоевропейското семейство. Етнически са родствени на саките, масагетите и сарматите (савроматите) и за историята стават известни покрай нашествието си в земите на кимерите по Северното Черноморие през VII в.пр.Хр. - т.е. точно по времето, когато народът Фир Болг заселва Ирландия. Според античните гръцки хронисти, най-древното население тук са тъкмо кимерите. Точно поради тази причина, навсякъде, където авторът говори за Скития и скити, в действителност става дума за кимери. И това засяга целия близо трихилядолетен период, за който той говори – от 3800 г. до VII в.пр.Хр.

Сега да продължим с българския етноним в келтската история и митология и на първо място, с издирванията си в “Царството на Властелините на Пръстена”. В представените генеалогични схеми в линията на Ебер Скот (Партолон I) и Мил Испански, около средата на III в.пр.Хр. намираме крал с името Муйрадах Болграх. Тук ясно личи коренът Болг, който свързваме с имената на болги, белги и българи. Наставката “рах” напомня окончанието рух в името на българския кан Аспарух и за латинското рекс, но ни отпраща и далеч назад във времето на първите египетски фараони, носили титлата “бата рекс”. Можем да прибавим името на Телерик, на савирската царица Боарикс – вдовицата на княз Балак, готските Теодорих и Аларих. Тези примери свързват в едно държавните традиции у българи, готи или гети, римляни и египтяни. Около столетие по-късно откриваме крал с интересното име Гартнайт Болг (165-169) - този път крал на Каледония, от династията на пиксите, клон на Туаде д’Ану. Тези два примера засвидетелстват присъствието на българския етноним и извън линията на Фир Болг, при това в две различни линии: на Ебер Скот и на Туаде д’Ану. Отчитайки този факт, можем да заключим, че българското име не е чуждо и за трите линии от месианското престолонаследие на Британските острови. Следователно, името Болг е общо за британските гали и не е задължително да е свързано с коляното на Фир Болг и с торбите на скитащите проповедници.

Рижите гали, дошли от Северното Черноморие, са етнически кимерийци (кимери). Неслучайно първата поява на народа Фир Болг става именно тук. Редно е да си припомним писаното от Прокопий Кесарийски за хуните в Приазовието и Северното Черноморие, наричани в стари времена кимерийци. И за двамата братя Утигур и Кутригур, поделили властта си над хуните, които нарекли с имената си – утигури и кутригури. Днес в историческата наука те са известни като български племена. Твърдението на Прокопий означава: първо, че българите утигури и кутригури принадлежат към хуните, т.е. че влизат в състава на огромната Хунска империя; второ, че някога, много отдавна, те са били кимери. Следователно, някога българите също са били кимери. Това твърдение доскоро се приемаше за анахронизъм и не му се отдаваше значение. В контекста на “Царството на Властелините на Пръстена” то придобива смисъла на сериозно съобщение и би следвало да се взема под внимание, предвид многобройните свидетелства за яфетическия произход на българите по линия на първородния Гомер. Летописите на волжките българи свидетелстват за същото, извеждайки родоначалието на хунобългарите от европеидните именки. Връщайки се към казаното за родството между кимери и шумери, можем да кажем, че някога, преди раздялата си, те са били наричани с общото име именки.

Продължавайки търсенето на имена на владетели и топоними, изградени върху корена на българския етноним, можем да допълним с тези на Мелгуин от Гвинед – местен крал, провъзгласен за Пендрагон на бритите през втората половина на I в.и на няколко крале на скотите, с името Малкъм. Не по-малък интерес представляват и топоними като Фалкирк или Белах Габрайн – селища в Шотландия. Можем да допълним с названия, за които вече говорихме, но тук е добре отново да ги споменем. Имената на празниците Баулхини (Белтайн) и Имболк или това на вълшебния меч Каладболг или Каледвулх допълват картината. Може да се гледа на българското име като нещо закономерно присъстващо и неотделимо от историята и митологията на галите. Многократната му поява тук е сериозен аргумент, че не става дума за нещо случайно. За да бъдем още по-убедителни, да се вгледаме по-внимателно в келтската именна система и да потърсим още някои допълнителни паралели с познати български имена.

Интерес в това отношение буди името на крал Аедан (около 559 г.), отпращащо ни към имената на хунобългарския Аудан (Атила) от “Сказание за дъщерята на хана” и същевременно име на родоначалника Боян. То кореспондира с имената на германо-скандинавския Один (Вотан), на японския Оджин и на библейския Адам.

Да не забравяме и последния крал на скотите Алпин (839-841). На първо място, името му ни отпраща към безсмъртните духове – алпите от хунобългарската митология. На второ – към името на страшния кан Алип-би, прогонил готите и завладял Балканите, който при Одрин разбил византийските войски, убил предвождащия ги император Валент и с това спечелил прозвището си “кан Дере”. Оттук и българското име Алипи. Отпраща ни и към най-високата планинска верига в Европа – Алпите и към династията на алби-гените, за която пише Л.Гарднър.

Струва си да отдадем дължимото внимание на въпроса за взаимната връзка между имената Балдуин и Бодуен и оттам представянето на един и същ владетел за Балдуин (у нас) и за Бодуен ( в Западна Европа). Дали това почива на някаква езикова зависимост? Защото първият вариант на името е изключително близък до старото българско балтавар. От друга страна се оказва особено популярно за Фландрия, където то е носено от поредица графове, от двама императори на Латинската империя и един крал на Ерусалим, включително и от доскоро живелия крал на Белгия. Л.Гарднър ни показва, че българската форма на името Балдуин съвсем не е нещо произволно, а е засвидетелствана сред най-ранните представители на линията в Булон. Така през 1033 г. граф на Булон става Baldwin, докато в Ланс и Брабан, само след две поколения то става на Baudonin и Бодуен. Отделен интерес представлява името на град Булон, записвано и до днес като Boulogne. Същата езикова зависимост откриваме при записа на Булонския лес край Париж, както и на италианския град Болоня.

Посоченият пример представя пътя на трансформация от името Булон към българския етноним. Булон обаче е от същия корен като ВАЛАН на Л.Гарднър, който според него е отличителен белег на Повелителите на Гората и отвежда към месопотамското ЮЛАНУ. Според лингвистите, старофренското Wallon води началото си от латинското Wallo (чужденец) и има същото значение – чужденец или уелсец. С него е свързано и староанглийското Wealh със същото значение. Всичките тези думи отпращат към германското Walkhar и водят до племенното име на древните волки (Volcae). За волките нееднократно сме отбелязвали, че са родствени на болгите и белгите, на валонците и на валийците-уелсци, а според представите ни - на българите.

Не по-малко интересно е обстоятелството, че тръгвайки от корена вало или валон, достигаме до етнонима волки. Това ни напомня за ситуацията с името Булон, където след звука L стои записан звукът g, без да се произнася. Примерите са вече два, а това предполага и други подобни случаи при срещата със същия корен. Например, името на италианския град Болоня, създаден от келтското племе бои. Другото име е на племето поляни, които са известни с високата си култура и местопребиваване по старите земи на кимерите – Северното Черноморие.

След като ВАЛАН или ЮЛАНУ ни върнаха в месопотамската културна традиция, редно е да хвърлим бегъл поглед и в генеалогичните схеми на Л.Гарднър от това време. За владетеля на шумерския град Киш – Балих, синът на Етана (ок.3500 г.пр.Хр.) вече писахме. Ще допълним, че неговата майка Асуана (Аван) е Кралица-дракон от месианското престолонаследие, а последният цар на Киш от тази линия носи показателното име Барсал-нунна. Имената им напомнят названията на асите и българите барсили.

Интересна подробност е, че другият съпруг на Асуана е Енох – първородният син на братоубиеца Каин. Тук последният е представен като син на Ева и бог Енки, без да е син на Адам. От него, както е известно, тръгва самостоятелна династична линия, която не прекъсва, а продължава с Ябел – патриархът на асирийските царе Корсабад. Вече отбелязахме странния и будещ размисли факт за сходството в имената на потомците по линиите на Каин и Сет (и в двете линии има Енох, Матусала, Ламех и Малелеил, Ирад е заменен от Яред, а Каин – от Каинан). Това сходство, белязало родоначалията в Светото писание, иде сякаш да ни подскаже трудностите, пред които ще ни поставят и династичните листи на шумерските царе.

Изправяме се пред любопитния въпрос за идентичността на Енох – единственият библейски персонаж, за който се твърди, че е бил издигнат от Господ на небето и след като там бил запознат с устройството на света и природните закони, отново бил върнат на земята. За кой по-специално Енох става дума? За сина на Каин или за потомъка на Сет? Герои с името Енох се откриват и по двете линии. Библията като че ли се е произнесла по въпроса, насочвайки ни към втория. Предвид цялата неразбория, възникнала около отрицанието на Каин и неговото потомство и мълчаливото табу, наложено върху тях от християнската църква, както и на цензурирането на самата Библия, въпросът не е излишен. Защото, ако за Библията Енох е единственият посетил небето и завърнал се оттам, то сходен мотив предлага и шумерската митология. И тук той е свързан със споменатия Етана – царя на Киш.

Според писанията, достигнали до нас, той също се е възкачил на небето и след като се завърнал, “устроил цялата си страна”. Безспорно, мотивите са близки. В случая с Енох е налице и втора връзка между него и Етана. Както отбелязахме, това е Асуана – жена и на двамата герои. Което пък освен другото говори, че събитията са станали по едно и също време. И така, един и същ мотив, по едно и също време, отнесен към двама различни, но свързани помежду си герои чрез съпругата. Възниква въпросът, не става ли дума за едно и също събитие? А ако допускането ни е вярно, толкова по-правдоподобно става самото събитие, при цялата му на пръв поглед нереалност

В представените генеалогични схеми не откриваме познатите ни шумерски владетели от “Списъка на царете”, сред които и многократно споменавания Билга-меш. Затова пък попадаме на други любопитни имена. Като например, майката на Ной, именувана тук Биланос – име съвсем близко до нашенското Биляна. Египетската династична линия ни предлага показателните имена на фараона Хуни (2637-2613) и на принц Ангх-Хонсу – основателят на Двора на дракона (ок.2170 г.пр.Хр.) Те сочат името на хуните в една неочаквана за нас историческа среда. В линията на хиксоските царе откриваме Шеши, Якушер (Якобер) и Кхаян (Хиан), първият от които свързваме с нашенското шъши или съсел (мишка), намерило изява в българското календарно прозвище Шишман, Сурсувул, Сомор и пр. Второто име ни отпраща към света на митичните якши, патриарха Яков и името на бог Яхве. Третото – към българската владетелска титла кхан, кан или хан, но и към библейския Каин.

Както вече стана дума, говорейки за скитите край Северното Черноморие и Приазовието, Л.Гарднър извежда от техните среди легендарния народ Туада де Данан в Ирландия с твърдението, че неговото архаично име Туаде д’Ану означава “народът на Ану” или с други думи – на Анунаките. Също така той твърди, че родината на бог Ану съвсем не се е намирала в Месопотамия, а стотици километри на север. Колкото до родината на кимерите и произлезлите от тях шумери, това е отново Северното Черноморие и Приазовието. Затова не бива да се учудваме, когато точно тук откриваме цяла дузина реки като Дон, Днепър, Днестър, Десна, Дунав и пр., чиито имена имат за корен ДОН, производни на Данан. А много по-късно и народ с името АНТИ, по това на бог Ану и земя Анатолия – точно на срещуположния черноморски бряг.

Връщайки се към древния свят на шумерите, да си припомним, че тяхната митология и космогония започва с богиня Тиамат, наричана още майка Хубур. Река със същото име – Хубур, шумерите поставят на границата между света на живите и света на мъртвите. Река Хабур пък тече в Северна Месопотамия и е приток на Ефрат, успореден на р.Балих. Точно между поречията на тези две реки някога е живял народ с името БАЛХАРИС, за който предположихме, че е попаднал тук с вълната на нашествениците хиксоси, идвайки от древна Балхара (Средна Азия) или по-вероятно от страната Бахлика в Тарим или Болор-Балхика в Кашмир.

Съвременните историографи наричат ХАБИРИ племената, от които се предполага, че са произлезли израилтяните. Защо тогава, след като имената на народа балхарис и на река Балих са явно свързани, то и имената на р.Хабур и племената хабири също да не са свързани? Хабири – р.Хабур – р.Хубур – майка Хубур (Тиамат) - не сме ли изправени пред поредната главоблъсканица, предложена ни от митологията и историята на древна Месопотамия, пред най-дълбоките й корени и самото й начало? Връзката етноним (епоним) – хидроним е типична за старите българи.

И още нещо любопитно. Ставаше дума, че народите балхарис и хабири обитавали земи в непосредствена близост един до друг. От друга страна, вавилонците наричат хабирите с името суту, което ни отпраща към имената на кутии, утии и утигурите. Последните представляват единия от известните български клонове. Бива ли да се учудваме тогава на близостта между балхарис и хабирите и в Северна Сирия? Не случайно единият от надписите под българския герб в Хрониката на Констанцкия събор определя България като държава между Дамаск и Индия.

Народът балхарис идва от изток, от страната Бахлика (Балхика) в Тарим или Болор-Балхика в Кашмир и тук те носят името БАЛХИ, БАЛХИКИ, БОЛХИ или БОЛХИКИ. В съседна Индия пък и до днес живеят потомци на народа БХИЛ – ЛЪКОНОСЦИТЕ, за които се допуска, че са потомци на ЛЪКОНОСЦИТЕ от Двуречието, известни и под името “народа на Бан”. Техният владетел, завладял и превърнал Шумер в първата световна империя – Лугал Загизи, днес някои изследователи идентифицират като българския Зиези – родоначалникът на народа ВУЛГАРЕС, обитавал според “Анонимния латински хронограф” на изток Бактрия-Балхара или кашмирската Болор-Балхика. На юг, по поречието на Инд живеят съвременните БЕЛУДЖИ, които в миналото са носили имената БАЛУХИ и МЕЛУХИ. Всички тези народи са свързани по някакъв начин и имената им често се преплитат в античната и предантичната история на света. Най-древен от всички тях е народът на Бан, който ни отвежда към библейския Бенони (Вениамин) и към вениаминитите от клинописните таблички от Мари на цар Зимрилин. Отвежда ни и към името на шумерския цар Лугалбанда – бащата на БИЛГА-МЕШ и към жена му Нинсуна. Наричат я още Шала, което ни отпраща към Сала, родоначалникът на бактрите-балхари. Нинсуна свързваме и с Нинбанда – съпругата на Тувалкаин (цар на Ур), които имат за деца библейските Хам и Яфет. Самата Нинбанда е Кралица-дракон и в този смисъл – носителка на месианското престолонаследие на боговете Анунаки.

Твърде интересни имена предлага шумерската митология. Сред тях безспорно е това на споменатия Тувалкаин или Тобалкаин (царувал около 3200 г.пр.Хр.) В него долавяме и корена БАЛК, и нашенското Балкан, и кан, и Каин. Представят го за прочут ковач, но още и като Вулканът. Връзката с нашенския Балкан става разбираема, също връзката с етруския Велханс и късния римски бог на ковачите Вулкан, и с хуритската дума “хабалки” – място, прочуто с желязото (метала) и с ковачите си.

Интерес предизвиква и името на Ри-Бат (Рибхтах), библейският Рифат, не само като син на Гомер и внук на Яфет, но и с втората си част, в която откриваме българската владетелска титла “бат”.

Сега нека се върнем към казаното от Л.Гарднър за Сияйните от страната Елфеймия. “Сияйни” е прозвището на княжеската раса на Граала, прототипа на чиито представители – елфите, откриваме още в цивилизацията на Двуречието. Ел и Елохим, Елу, Лу, Елил и пр. са названията им в езиците на различни народи. В Прованс женските елфи са наричани алби. Тази келтска дума влиза в латинския речник, където албус означава бял, а албулус - белезникав. Това понятие става основа за възникването на редица топоними, етноними и владетелски имена, навред, където са мигрирали предшествениците на старите келти. Такива са например Кавказка Албания и античните албанци. А защо не и Балканска Албания? Такъв е най-старият град на Лациум – Алба Лонга, основан около 1152 г.пр.Хр. от Асканий – син на троянския герой Еней. Такива са още испанският Албасете и френският Алби, дал името си на бугрите в Прованс – “албигойци”, Албион на келтите брити. Ще прибавим р. Албис (Елба) и най-високата планина в Европа – Алпите. Тяхното име ни отпраща към безсмъртните духове от хунобългарската митология – множеството добри и лоши АЛПИ. Както и към имената на последния крал на скотите – Алпин (839-841), на хунобългарския кан Алип-би, приемник на известния Баламбер, Баламер или Булюмар, на кавказкия Шан Албан Рищав – цар на “хунското” царство Банджа или Барджил, идентифицирано с исторически съществувалата държава на кавказките българи Беленджер.

Връщайки се към елфите и техния архитип Ел със значението им Сияйни в келтския език, редно е да допълним, че пак тук бел означава огън или слънчев лъч. Този пример, както и случаят с латинските албус и албулус показват, че коментираната група понятия излиза извън конкретното значение на прилагателното сияйни и покрива значително по-широк кръг сродни понятия. Това съвсем не е без значение за нас, особено след като установихме, че по подобен начин стоят нещата и с българското име.

Тук ще припомним изследването върху българския етноним в книгата “Българската идея и демосферата”. В него се опитахме да обобщим познанията си върху думи, изградени на основата на българския етноним в най-различни езици, според географския им регион, времето и културата на появата им. И действително показахме, че една от приблизително двайсетте семантични групи, свързани с името ни, включва понятия, отразяващи представата за светлина, блясък, горене, светило и пр.

Така например, БАЛ на санскрит изразява силна светлина и блясък; БЛО на тибетски е също блясък; ПАЛ на шумерски – светлина. Думата БЪЛГ в памирските езици означава блясък; БЪЛК на талишки – блясък; БАЙЛУ на алтайски е звезда; БЛЪГЕР на убъхски – светъл; БЛОГАР и БЪЛГАЙР на келтски, съответно е светещ и светъл, ярък; БАЛГЕН в езика на бригите означава блестящ, сияещ, докато отново достигаме шумерския език, където ПАЛКУ е светъл. Изследвайки повече от сто думи в речника на тюркските езици с корените БАЛК, ПАЛТ, БАЛТ и БАЛКЪ, БУЛА и БУЛГА, Т.Танев ги разделя в четири групи, първата от които включва думи, свързани с представата за светлина и пламък, а четвъртата – за блясък и светкавица. БЛИЦ на немски е светкавично, ФУЛГУРАНТЕ на испански – светкавичен.

Разглеждайки варианта, когато началното Б е заменено с М, каквато трансформация в езикознанието е позната, попадаме в същата ситуация. На езика на народа нахчо (чеченците) МАЛХ означава слънце. МАЛК на дагестански има същото значение. Протоиндийското МОЛ означава светило, а МОЛО на шумерски е звезда, съзвездие, слънце.

При варианта, в който съгласната Л в корена на българското име е заменена с Р, нещата отново не се променят. БАРХ на кавказки е слънце; памирското БЪРК означава блясък, еврейското БАРАК – светкавица, картагенското БАРКА – също светкавица.

Не е за подценяване и фактът, че в митологиите и религиите на една значителна част от древните народи, божествата, свързани с природните феномени гръмотевицата и светкавицата носят имена, също изградени върху корена на българския етноним. Така например, божества на слънцето са семитските Бел (Бол), Баалшамем и Малакбел, древноарабският Малка (Малик), галският Беленус, уелският Бели, осетинският Билбале и сродният му Барг у кавказките аварци, лакци, лезгини и даргинци, а също и бог Молтек на мон-кхмерските народи. Свързани със слънцето са и мъдрите ВАЛАКХИЛИ от индийската митология и божественият Бхригу, предал божия огън на хората, подобно на Прометей, огненият Балсаг на осетинците. Божества на гърма и мълнията са общосемитският Балу, каситският Бурияш, келтският герой Мелт, чукотско-камчатският Билюкай, финоугорският Волгенче-юмо, раждащите се от мълниите ВЛЪХВИ у източните славяни, както и славянският Перун, балтийският Перкунас и хетският Пирва. Може би и самото най-ранно наименование на Тракия – Перке има подобна генеза, имайки предвид гръцкото ПИР – огън и искрящият при удар пирит.

Очевидно, коренът БЪЛГ с възможните му модификации служи за основа на думи, изразяващи представата за огън и горене, за белота и светлина, за слънце и звезди, за блясък и сияние в широк кръг езици. Катарите от Прованса са наричани “Чистите”. Но също и “Бугри”, т.е. българи – подробност, отбягнала от вниманието на Л.Гарднър. В езика на келтите БЛОГАР означава светеща или бръсната глава. Именно дедите ни се славят с обичая да бръснат главите си, а БЛОГАР също е дума, изградена върху корена на българския етноним. Отново при келтите БЕЛ означава огън или слънчев лъч.

Най-типичното за Белтановите празници са запалените огнени клади и ритуалите, свързани с тях. А в келтския език английското Белтайн звучи като Баулхини. Двойката начални гласни АУ подсказва, че тук става дума за трудно определим гласен звук, какъвто е безспорно нашенската гласна Ъ, която не съществува в западноевропейските езици, нито в латинския, нито в гръцкия. И пак тук зимният празник Инболк – празникът на светлината на факлите се свързва с огнената богиня Бригита.

Така стигаме до основния си извод.

Епитетът ЕЛ (Сияен) и многобройните му разновидности в различните езици е носител на качества, които могат да се сведат до представата за огън, светлина и блясък. В исторически и династичен план същият се използва за отбелязване принадлежността към месианското престолонаследие, известно и под името “Властелините на Пръстена”.

Българското име може да се представи като производно от това на ЕЛ. Освен сходно звучене, то има и същото значение. Ако към това допълним и обстоятелството, че се среща в езиците на келти, скити (кимери), сред семитските народи от Палестина и Месопотамия, както и при шумерите (съзнателно ще се въздържим от коментари за присъствието му по света в широкия смисъл на думата), то тогава разбираме, че името БЪЛГАРИ означава СИЯЙНИТЕ АРИИ. За разлика от останалите видове арийски народи, като ТОХАРИТЕ, чието име превеждаме като Конните арии. Следователно, тъкмо българите са онзи миропомазан, древен народ сред морето на многобройните арийски племена, който е бил носителят на владетелската династия, на гена и кръвта на месианското родоначалие.

В рамките на няколко века от европейското средновековие те създават поредица от държави с името България: Стара Велика България, Дунавска или Балканска България, Волжка България, Керамисийска България (или Битолска), Италианска България, а накрая и Черна България. Затова името им и държавността им не изчезват дори след векове и хилядолетия на упадък и забрава. Подобно на възкръсващата от пепелищата птица Феникс, независимо от усилията да бъдат заличени. Дунавска България възкръсва след петвековното османско иго. Не успява и опитът на Сталин и коминтерновци за дебългаризация на българите в Пиринска и Вардарска Македония. Подобно е заличаването на българите от бившата Волжка България, т.нар. булгарлък и преименуването им в татари само с един Сталинов декрет, след масовите депортации на кавказките балкарци и кримската българска общност и умишления геноцид чрез съзнателно предизвикания глад сред българското население в Поволжието. Да си припомним, че валоните в Белгия създават своята първа държава повече от две хилядолетия след като са заселили земите, обитавани днес от тях. Както и обстоятелството, че шотландците едва преди няколко години успяха да отвоюват своята автономия в рамките на Британското кралство.

В генеалогичните схеми на Л.Гарднър нееднократно намираме присъствието на българския етноним, в който съзираме Сияйните от Царството на Властелините на Пръстена. Ако всичко това не е резултат на случайност, би следвало да намерим и други следи, подсказващи за българско присъствие в културата на Граала.

В качеството на следа бихме могли да посочим трицвета: бяло – зелено – червено. Това са основните цветове от българския национален флаг, но също и на уелското национално знаме – червен дракон на зелен и бял фон. Същият крилат змей при хунобългарите носи името Елбеген. Забележете, и българи, и уелсци са го заимствали по техни собствени твърдения от едно и също място – от ираноезичните масагети (сармати), което допълнително свързва двата етноса. А ето как същият трицвет се появява в стих на Уилям Алингам:

“Ние сме добрите хора, сбираме се за разтуха;

Зелен жакет, червена шапка, бяло перо от бухал.”

Както вече бе отбелязано, катарите, т.е. “Чистите” от Лангедок са познавали добре културата, наречена от Л. Гарднър “култура на Властелините на Пръстена”. Същите са наричани още и “бугри” – название, конкретно фиксиращо българското етническо име и отпращащо ни към богомилството. Това също следва да се има предвид, когато търсим допирните точки и връзките между двата етноса. Както и обстоятелството, че точно тук, в Прованс, през III-II в.пр.Хр. са уседнали т. нар. волки - народ, родствен на уелсците, болгите, белгите, но и с нас – българите.

Най-характерното за тази култура е култът към пръстена. Една от проявите му е танцът в кръг, т.е. в пръстен. Приписван на бог Аполон и музите, но с корени в древноегипетската общност на изцелителите, още преди времето на Мойсей, хорото днес се приема като типичен за определени народи танц, сред които безспорно сме и ние, българите. Познавали са го и са го играли есеите, сектата на назореите, а оттам и самият Исус с неговите апостоли. Подобни танци при келтите в Британия са били играни около майското дърво като ритуал, типичен за огнения празник Белтайн, наричан от местното население и Баулхини, т.е. Бългини. В Библията хоро е описано при прехода на израилтяните от Червено море към пустинята Сур, при изхода им от Египет: ”И пророчицата Мариам, Аароновата сестра взе тимпан в ръката си и подире й излязоха всички жени с тимпани и хора“. Описано е и в книга “Съдии Израилеви” (21:21), малко по-късно, по времето на Финеес – внукът на споменатия Аарон, когато израилевите колена избиват всичките вениаминци с изключение на 600 укрепили се бойци. След като израилтянските старейшини решават да съхранят коляното на непокорните вениаминци, те ги подучват да си откраднат жени от хорото на силомските моми.

Следователно танцът в кръг или хорото има древни корени и е ритуал, носител на културата на Властелините на Пръстена. Като такъв той е проникнал дълбоко във фолклора на значителен брой народи, сред които са келтите. При старите българи обаче той достига своя апогей на развитие, имайки предвид въвеждането на неравномерните музикални ритми и хороподобни стъпки, останали чужди за мнозинството практикуващи го народи. У нас той се е съхранил непокътнат, независимо от приемането на христианската религия преди столетия. Най-показателно е това, че неравномерни тактове и стъпки се откриват днес сред шотландци, уелсци и бретонци, както и сред южните френски провинции Лангедок и Оверн. Все територии, обитавани от келтите – на Британските острови и във Франция, където някога са живели старите болги, валийци, валонци и волки. Там и днес се долавят българските неравноделни народни ритми. А някога е процъфтявала българската ерес на бугри, албигойци и катари.

Споменавайки името на волките, не бихме могли да подминем с мълчание и явната фонетична прилика на етнонима с представата за вълка в много европейски езици, срещано като волф, уолф, волк, вълк, фаркаш. В царството на Властелините на Пръстена вълкът също има своето определено място. Тук той служи за тотемно животно на висшата друидска каста, известна под имената Вере или Повелителите на Гората и отвежда към по-старите представи за Валан и месопотамското Юлану. Колкото до присъствието на вълка като тотемно животно у дедите ни, то се подсказва от фонетичното сходство с тяхното име, но и от връзката между волки, болги, белги и българи, в качеството им на народи, свързани с общ произход – потомци на древните кимери, разпръснали се по света от земите на Северното Черноморие. Неслучайно тъкмо тук се появява за пръв път около 1100 г.пр.Хр. и известният ни по-късно в Ирландия народ Фир Болг.

Изреждайки народите, където вълкът (кучето) е тотемно животно, трябва да отбележим, че старите българи са имали култ към свещеното куче и с това те са се нареждали до народа БХИЛ в Индия, до БРИГИТЕ (ФРИГИ), до народа на израилевия Вениамин, отъждествяван от нас с “Народа на Бан” и накрая до ПЕЛАСГИТЕ, при които според легендата синът на Пелазг – Ликаон бил превърнат от разгневения Зевс във вълк, след което божественият гръмовержец изпратил за наказание на хората от земята убийствения потоп. Още по-интересни перспективи предлага свързването на епохата на събитието (преди Потопа) с мита за канибализма на Ликаон и превръщането му във вълк, както и самото му име, изградено върху основата КАОН.

И така, свещеното куче или вълкът се оказва тотемното животно, свързващо в едно дедите ни с келти, кимери, перси, индийските бхил, бригите, народа на Бан и пеласгите – все народи, за чиито връзки с българите в далечното минало вече писахме. Този култ същевременно се оказва поредната свързваща брънка между културата на древните българи и тази на Властелините на Пръстена, тъй както ни я представя и Л.Гарднър.

Поредния нов паралел ни предлага името на 18-ия Пендрагон на Британия – кралят на скотите Аедан мак Габран. Както споменахме по-горе, собственото име на крал Аедан от Белах Габрайн напомня името на Аудан, идентифициран с Бича Божи Атила от “Летописа на Гази Барадж” и “Сказание за дъщерята на хана”. В хунобългарската митология името Аудан, освен като собствено име на Атила, се среща и като второ име на прародителя Боян. В скандинавската митология то е влязло под формата Один, а в японската – като Оджин. Най-архаичен е образът на библейския Адам – синът на бог Енки и богиня Нинхурсаг, представян в Библията като първия човек на земята, създаден от самия Господ Бог. Това име за пореден път свързва в едно миналото на хунобългарите с това на скотите-келти и културата на Властелините на Пръстена, като ги отпраща към библейската древност и шумерската култура. В случая с Аедан интерес представлява и името на неговото родно селище – Белах Габрайн, където в първата му част Белах не е трудно да се съзре корена на българския етноним, а във втората Габрайн – названието на българския топоним Габрово.

Интересно е обстоятелството, че крал Аедан е баща на известния от легендите крал Артур в келтската митология, роден според историческата справка в 559 г. и възкачил се на трона на британските крале през 574 г. Твърдението, че той иде от северните части на Британския остров не би следвало да ни учудва, след като баща му е бил крал на скотите в Шотландия. Истинска загадка обаче представлява вълшебният му меч, с помощта на който той налага властта си над Британия. Защото ако днес най-популярното му име е Ескалибур, сред уелсците същият е именован Каледвулх и напомня за вълшебния меч на героя Фергус от ирландската митология – Каладболг. Тук показателно е, че първите части от наименованията на двата вълшебни меча у уелсци и ирландци, съответно – Калед и Калад, напомнят за името на страната, откъдето е дошъл крал Артур – Каледония, старото име на съвременна Шотландия. Вторите части – болг и вулх ни отпращат към името на народа Фир Болг и към това на валахите-влахи, т.е. към названия, смятани от нас за разновидности на българското име. Така келтската митология ни предлага свързани в едно имената на Коледа и Болг. И ако второто ни напомня българския етноним, то първото ни подсеща за популярния от приказките и легендите Дядо Коледа.

Още по-интересно става, потърсим ли отговора на въпроса за връзката между имената на Коледа и Болг в българската възрожденска летопис. Според историята на Спиридон йеросхимонах (1792 г.), Колад и Болг са баща и син – легендарни български крале. Първият е управлявал от 763 г.пр.Хр., а вторият до 588 г.пр.Хр., като между двамата е царувал крал с името Брен. И пак според монаха-летописец, познатият текст на популярната коледарска песен, в която се пее “Бог се роди, Коледо! Тази вечер, Коледо” в оригинал е била: “Болг се роди, Коладе, тази вечер, Коладе” и отразява народното веселие по случай раждането на престолонаследника Болг – синът на крал Колад. Пак според същата легенда, българите дължат името си тъкмо на този син Болг.

“Зографската история” пише за двамата братя Брем и Болг. Без да познава бащата от историята на Спиридон, неизвестният автор споменава Болг и неговия по-голям брат Брем. Имената на Коледа и Болг са познати и на поп Йовчо от Трявна и затова ги намираме сред именника на “славянски князе” в неговата “Летопис”. В приложения списък липсват коментари по въпроса, но и тук двамата са подредени един след друг, като отново Коледа предхожда името на Болг.

Вижда се, че в българската възрожденска летопис имената на Коледа (Колад) и на Болг са добре познати и са представени като баща и син, т.е. свързани в пряка родствена връзка. Свързани ги откриваме и в легендата за крал Артур. Как обаче е станало така, че и в келтската митология, и в българската възрожденска летопис тези имена са директно свързани, засега си остава загадка. Макар и неразгадана, тя също свидетелства за някогашните връзки на българи и келти, като носители на елементи от културата и традициите на Властелините на Пръстена.

За нас е повече от любопитно да потърсим, как Дядо Коледа (Татко Зима или Дядо Мраз) свързва дедите ни тъкмо с отдалечените на хиляди километри британци. Защото освен с близостта на времето, когато се чества култа и обвързването му със зимното слънцестоене, общи са и други от най-специфичните елементи на ритуала. Общ и за българите, и за британските келти е запаленият в домашното огнище дъбов Бъдник. И на двете места култът е свързан с култа към Вика – вещерството. Дедите ни са вярвали, че в нощта срещу Коледа навън обикалят вампири, таласъми, караконджоли и пр. свръхестествени същества. Затова при келтите той е прототип на Свещения крал – единият от двамата богове-магьосници, централни божества в традицията на Вика, който на 21 декември предава властта си на Краля на Дъба за следващите шест месеца. От Бъдника на Бъдни вечер дните започват да нарастват и празникът вещае бъдещето на разбуждащата се за нов живот природа. Не е за подценяване, че в символиката към култа определено място заема фигурата на кръга и поради това на Коледа у нас се играят хора, пекат се краваи, гевречета и погачи, плетат се сламени венчета и се чертаят магически кръгове за захранването на кокошките. Това напомня за древната традиция на Властелините на Пръстена.

Всичко казано не е достатъчно, за да постулираме връзката между българи и брити, защото днес култът към добродушния и щедър старец е разпространен из целия свят. Присвоен от христианската църква, култовият празник е провъзгласен за рождена дата на Исус Христос, а аспирации към него проявява и панславизмът, изхождайки от по-голямото му разпространение сред православните народи от Източна Европа. Ще се опитаме да отхвърлим наложилите се заблуди, че родина на Дядо Коледа е скованата от студ Лапландия или че това е рождената дата на Исус.

Оказва се, че християнството възприема Дядо Коледа твърде късно, едва през XVII в. В езическа Англия той е известен от времето на Хенрих II (1133-1189 г.). Това е приблизително по времето, когато култът, свързан с традицията на Свещения крал, е забранен в Англия от О.Кромуел. Още повече смут внася раздвояването на култа, тъй като той хем е свързан с раждането на младенеца Исус, хем води към св. Николай Чудотворец – ревностен християнски епископ на гр. Мира, живял през IV в. Да не говорим, че двата патрона се честват и в различно време.

Историческата справка сочи, че датата 25 декември влиза в християнската митология благодарение на император Константин Велики, когато той насрочва провеждането на тържествена литургия в чест на Исус Христос, без тя да има нещо общо с датата на раждането му. Напротив, изборът на датата е такъв, че да съвпадне с езическия празник на слънцето Сол Инвиктус, чийто поклонник бил императорът. По този начин св. Константин пръв свързва християнското Рождество Христово с езическия празник Юлану и със Свещения крал – Дядо Коледа. Именно това дава основание на учените да виждат в Коледа древен езически култ, свързан с латинските Календи, посветени също на зимното слънцестоене и раждането на новото слънце.

До този извод стига в изследването си Л. Гарднър и продължава нататък. Корените на култа той открива сред германските заселници в Пенсилвания, където среща следния обичай: дивият и космат, покрит целия с кожи таласъм, наричан Белзникол или Пелцникол, се явява веднъж в годината пред хората, като им погажда различни номера. По-късно холандците от щата допълнили към ритуала древния обичай, всяка година в навечерието на 6 декември св. Николай да носи подаръци на послушните деца. Свързването на празника със зимния езически Юлетид става едва през 1927 г. Самото наименование “Дядо Коледа” се среща за пръв път в Англия през 1610 г.

В действителност, освен езически и предхристиянски, Коледа се оказва празник с още по-дълбоки корени от времето на император Константин. Колкото и да звучи невероятно, гръцката митология и по-точно легендата за Калидонския лов, ни изправя пред подобна картина. Тук разгневената богиня Артемида изпраща в Калидон страшен, див глиган, който да пакости на хората. Главният герой се нарича Мелеагър, а определено място в легендата играят майка му Алфея и горящата в огнището главня. Сега нека проследим какви паралели ни предлага тази легенда с легендата за крал Артур у бритите.

На първо място, имената и на богиня Артемида, и на крал Артур, имат не само обща езикова основа АРТ, но и водят началото си от една и съща представа - за мечката, съответно на гръцки и келтски език. Земята, откъдето идва британският крал е Каледония, а градът – център на събитията, в гръцката легенда носи името Калидон, т.е. двата топонима са с твърде близки, да не казваме идентични названия. Името на Мелеагър, според законите на лингвистиката, е сходно с българския етноним и на келтското Болг. Названията Калдболг и Каледвулх ни подсказват за връзката между легендарните български царе Колад и Болг, но в случая подкрепят и връзката между имената на родния Калидон и Мелеагър. (Пред същите размисли ни изправя и името на германския Белзникол или Пелцникол.) Страшният глиган, разорил околностите на Калидон от легендата, напомня глигана – символ на народа Фир Болг. Името на Алфея наподобява това на митичните елфи и подсказва произхода на Мелеагър от династията на Властелините на Пръстена. И накрая, горящата в огнището главня, белязала живота, т.е. бъдещето на героя Мелеагър, не напомня ли тя на келтския и българския Бъдник в коледното огнище?

Оказва се, че гръцка легенда от епоха, предшестваща тази на Троянската война, по неведоми пътища повтаря отделни елементи от британската легенда за крал Артур, откъдето ни отвежда и към представата за Дядо Коледа. Това заключение със сигурност изключва възможността последният да води началото си от християнската културна традиция или от късно засвидетелстваните в историята славяни от Източна Европа, макар те също да са възприели култа и да са негови носители в по-късно време.

В същото време легендата за Калидонския лов показва мястото, където би могъл да възникне митът за Дядо Коледа и още повече, връзката му с българското име. Това място са Балканите, заедно с близко лежащите Източно и Северно Черноморие. Точно тук за пръв път са се появили преселилите се в Западна Европа и на Британските острови народи Фир Болг и Туаде д’Ану. Сега връзката между Колад-болг у келтите, от една страна; на Калидон и Мелеагър в гръцката митология - от втора; и на Колад и Болг в българската възрожденска летопис - от трета, става логична и разбираема, колкото и неочаквана и несъстоятелна да изглежда на пръв поглед. Това все още не изчерпва въпроса за произхода на Дядо Коледа и Л.Гарднър продължава изследването си, търсейки корените му в още по-древна епоха.

В лицето на митичния Белзникол авторът съзира реминисценция на месопотамския Енкиду от популярния епос на Гилгамеш. Склонни сме да приемем това мнение и дори да го защитим с още допълнителни, макар и косвени аргументи. На първо място сред тях е, разбира се, връзката с героя Гилгамеш, чието име на шумерски Билга-меш ни отпраща към българския етноним. В същото време героят ни отпраща и към древния Кулаб, откъдето е майка му – божествената Нинсун. И така, Билга-меш от Кулаб!? Не ни ли напомня това за връзката между Колад и Болг от келтската митология, за Мелеагър от Калидон от гръцката митология, за Белзникол у германците и за българските Колад и Болг? Излишно е да казваме, че подобна връзка останалите славянски народи и християните въобще не познават. Докато ние, българите, и народът Фир Болг (или по-точно неговите потомци – ирландци и шотландци) я знаем, тачим и честваме всяка нова година, поколение след поколение. Народната памет я съхранява през хилядолетията, независимо от различните ни исторически съдби. Обстоятелството, че следи от нея откриваме и в древна Гърция, само показва, че тя е възникнала далеч преди преселването на келтите на Британските острови, когато са били един от народите, носещи общото име кимври или кимерийци. Това е народът, от който в нашите представи са произлезли и келтите, и шумерите, а най-вече и самите ние. Тъкмо нашата теза сочи общите корени на изброените народи, разкривайки причината те да бъдат носители на близка култура. А това в терминологията на Л.Гарднър е културата на Властелините на Пръстена.

Бихме могли дотук да приключим с търсенията си на общи допирни точки и паралели между развиваните от нас тези и намереното по страниците на “Царството на Властелините на Пръстена”. Имаме достатъчно основания да твърдим, че тези на пръв поглед напълно различаващи се четива разкриват една и съща историческа реалност. Те не само че не си противоречат, но се допълват помежду си подобно двете страни на монетата. И в този смисъл се подкрепят взаимно. Налице е още нещо общо между тях, на което особено много държим - пътят на разпространение на т.нар. култура на Властелините на Пръстена във времето и пространството.

Става дума за това, че Л.Гарднър успява да проследи движението на уникалната култура през хилядолетията, от самото зараждане на цивилизацията до края на европейското средновековие, като отделни линии от генеалогичните му схеми продължават до епохата на буржоазните революции. Изключително достойнство на изследването е това, че авторът не го затваря в рамките на определена цивилизация, колкото велика и продължителна да е била тя. Напротив, той обръща най-голямо внимание именно на преминаването на културата от едно към друго общество, проследявайки и локалните й прояви и прехода от един регион към друг. Така се създава една цялостна и завършена картина на света, подвластен на културата на Властелините на Пръстена.

По-горе се спряхме на това движение и не намираме за уместно да се връщаме отново на него. Ще ни се обаче да съпоставим преходите, описани от Л. Гарднър, с придвижването и разпространението на българското име и присъствие по света, тъй както сме го представили по страниците на настоящата книга.

И така, културата на Властелините на Пръстена се заражда около 3500 г.пр.Хр. на Балканите и по-точно, според автора, в трансилванско-карпатския регион. В нашето изследване също извеждаме най-ранното българско присъствие именно от Балканите, но в широкия ареал на целия неолитен и енеолитен балкански комплекс, останал непознат за Л. Гарднър.

Основно място за възникването на тази култура ученият отрежда на северно-черноморските скити. Ние коментирахме кимерите като най-древният известен етнос, живял някога по тези места. По-горе вече поправихме автора, че говорейки за скити, той в действителност има предвид тъкмо нашите кимери, доколкото скитите са етнос, появил се на историческата сцена хилядолетия по-късно.

Според Л. Гарднър, първата държава, създадена от скитите и подвластна на културата на Властелините на Пръстена в лицето на династията на Анунаките, е древен Шумер. Това твърдение ние също издигаме като хипотеза, с уточнението че става въпрос за именките, от които произлизат кимери и шумери Нещо повече, ние посочихме в шумерския език думи и имена, които са изградени върху българския и хунския етноним. Няколко столетия по-късно авторът открива културата на Властелините на Пръстена в първата египетска държава, а ние посочваме там появата на хунското име и древната българска култура. Елементи от културата на Властелините на Пръстена той намира и в индийските Веди, за разлика от нашата позиция за присъствие на българското име не само в Индия, но и в Средна и Централна Азия. Сходство във възгледите си откриваме и относно хиксосите, и относно митанийците като по-късни носители на хиксоската и хунорската култура, а още по-късно и относно келтите. Всички те са носители на месианското престолонаследие. В същото време, заровим ли се в многобройните, но разпръснати следи, оставени от тях, винаги попадаме и на българския етноним, срещан под една или друга форма.

Коментирайки съответствието между възгледите на двете изследвания, ние няма по какъв друг начин да го определим, освен като удивително. Не само защото те взаимно се допълват и подкрепят, но и поради обстоятелството, че те разчупват поредица от догми в световната историография и предлагат нов поглед върху еволюцията на човешката цивилизация и мястото на българското име в този процес. Особено достойнство виждаме в начина, по който нашето етническо име е представено в изследването на Л.Гарднър – коректно и ненатрапчиво, без целенасочени търсения на автора относно ролята и значението на българския етноним, което изключва всякаква тенденциозност.

Разбира се, налице са и редица разминавания, без те да обезсмислят и омаловажават предлаганите изводи и заключения. Напротив, в изказаната хипотеза на Л. Гарднър може би за пръв път откриваме механизма на разпространението и опазването на българското име през хилядолетията. Защото то не само съществува като форма и съдържание в знаменитото му изследване, но най-вече, защото дава логично и правдоподобно обяснение за придвижването му по света и появата му в най-различни и дори неочаквани от нас географски области, отдалечени понякога на хиляди километри разстояние. Изяснява се появата и тържеството му в различни човешки общества и цивилизации, но винаги носител на една определена култура. Тъкмо това явление на разпространение на българското име и култура по света и способността на тази култура да приобщава към себе си местните племена и народи, дарявайки им по-развитите си форми на обществено производство (поливно земеделие, развито животновъдство и занаяти), начин на живот (уседнала градска култура и държавна власт), норми на поведение (нравствени и правни), език, писменост и научни познания и накрая – религиозна система с култове, обредни практики, обичаи и традиции, ние дефинирахме с понятието “демосфера на българската народност”.

Именно тази култура е дала матрицата, алгоритъма в еволюцията на човечеството, такова, каквото то е понастоящем, доколкото българската демосфера е заела огромни пространства не само в Европа, но и в Азия, а следи от нейни огнища и днес могат да се открият в Африка и Океания. Някои изследователи са склонни да ги виждат и на американския континент. Най-важната подкрепа, която намираме в изследването на Л. Гарднър си остава това, че механизмът на динстичното предаване на месианската култура не изисква като задължително условие директна етническа връзка в резултат на мащабни миграции на един народ от едно място на друго, за да пренесе и предаде той културата си. Механизмът на династичното предаване, описан от Л. Гарднър, допуска пренасянето на културата да се реализира и единствено чрез династичния брак с една единствена представителка на т.нар. “раса на Сияйните”. Това е принцесата-Дракон, в чиито възможности, правомощия и задължения е било да приобщи съпруга си към династията на Граала, след като го помаже при неговата коронация. Разбира се, определена роля на носители на месианската култура са играли и придружаващите от свитата на принцесата. С акта на помазването принцът става не само владетел, но и пълноправен член на расата на Сияйните и като такъв – носител на тяхното име. Една от разновидностите на това име, оце