Развенчаването на ''иранския'' ментор Иван Танев

[RIZAR]

Любимия на всички ни БД беше развенчан от колегата Йончев. БД все пак има някои правдиви тези, които се защитават и от част от пишещите на този форум.Сегашния министър без портфейл, спомена преди време, че в България през много исторически периоди е имало разпокъсаност, но през нито един от тях, не е имало подмяна на името на съответната българска държавност. В по-ново време се наблюдава и този процес. Днес имаме 3 наследници-държави на Дунавската българска народност - България, Македония и Ръмъния. Но ще попитат някои, какво общо има тук БД ???

Иван Танев покрай другите си наблюдения се опита да изгради един етюд на съвременните македонски събития, опитвайки се да направи компаративен исторически анализ с изминалите за България процеси, свързани с периода на официалното покръстване - 864-865г. Всичко това г-н Танев, се опитва да направи през призмата на българския любител историк-патриот. Загрижен за евентуалното бъдеще на Македония, той мисли ,че тя върви по едва ли не кривия път на Отвъддунавска България от IX-X в. Но, правдиви ли са неговите тези ???

МАКЕДОНИЯ ИЗЧЕЗВА ОТ НАШИЯ ПОГЛЕД КАКТО ОТВЪДДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ

НАВРЕМЕТО ИЗЧЕЗНА - ЗАЩО?

Иван Танев Иванов

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

Писането на статия от този род е като да гледаш смъртта в очите. Все пак, аз мога да си го позволя по две причини. Първо, уеб-страницата <a href="http://protobulgarians.com" target="_blank">http://protobulgarians.com</a> вече стана на четири години и би могла да издържи едно такова сурово изпитание и второ, тя вече беше подложена веднаж на един такъв риск със сравнително безкръвен изход. Става дума за статията (Албанците - пришълци от скитските предели (кутригури)?), в която се защищава една вече изказана преди 100 г., но малко известна теза за небалканския произход на съвременните албанци. Новото в тази статия е в това, че тя излага множество и то сериозни аргументи в полза на представата за масивен кутригурски (да не се смесват кутригури и прабългари!) и отчасти аварски суперстрат, насложен през VII - VIII-ми век върху рехавия местен полуелинизиран, полулатинизиран илирски субстрат, в етногенезата на съвременните шкиптари (албанци), настъпила в периода след унищожаването на Първото българско царство. С други думи, съвременната шкиптърска, не много точно наричана албанска ("албан, арбан" е местен топоним и хидроним от илирско време), народност се оформя не като рядко изключение, а по общото правило, характерно и за другите нови балкански народности - българи, сърби, хървати, маджари и власи (т.е "овчари", част от които по-късно през XIX-ти век се самонаричат "румънци", т.е римляни). Всички те са пришълци в чужда земя, оставена временно без контрол. По същия начин шкиптарите ("шкиптар" е самоназвание, нека го уважаваме, щом на циганите ще казваме роми!!) се формират върху българска земя, оставена без контрол след загиването на Първото българско царство.

Фиг. 1. Карта на местонахожденията на паметници, свързани с раннобългарската култура през VIII-X векове. [Българи и румънци по Долния Дунав в Ранното Средневековие (по археологически данни) Димитър Овчаров (История на българите: изкривявания и фалшификации, сборник, ч. 1, София, ”ТанНакРа”, с. 170-200)]

По общите закони на диалектиката и логиката, за настъпването на едно, кое да е, явление или процес трябва да търсим вътрешни и външни причини. Външните причини за оформянето на шкиптарската народност е практическото безвластие в периферните краища на Византия, породено от нахлуването на селджукските тюрки в Източен Анадол. Това е и причината за съсипването от страна на нахлуващите печенеги на старите големи и цветущи български градове в Добруджа и Лудогорието (Плискав, Преслав, Малък Преславец, Холич - Галич - Галац, Дръстър и поне още 50 други), които практически завинаги загубват своето българско население. Старото българско население в района на Онгъла (Южна Бесарабия и долен Днестър) е оставено на произвола и постепенно е унищожено или асимилирано. Днес руските и украински историци изобщо не споменават, че този район (наречен от тях руско Галичко княжество след XII-ти век) е населен и владян от аспаруховите българи от 660 г. до около 980 г.

Историческа истина е, макар и не много популярна по страниците на българските учебници по история, че територията на Първото българско царство винаги е била разположена по двата бряга на Долния, по-късно и Среден Дунав. Откритите прабългарски некрополи, едно- и двуритуални са разположени от двете страни на Долен Дунав, като големите некрополи в Мунтения са повече, отколкото в Добруджа. Макар столиците Плискав и Преслав да са разположени на юг от Дунав, по-голямата част от територията и прабългарското население са разположени отвъд Дунава. Това се вижда от приложените по-долу карти (Фиг. 1-5), а и е отразено, естествено, в Именника на българските владетели. Съдбата на това българско население е добре известна. Бавно и постепенно, в продължение на няколко века неговата територия е превзета от други държави, главно Унгария и Киевска Рус., а после, в течение на 7-8 века то е асимилирано, като оставя хиляди топоними, хидроними и думи в езика на новите народи. За мнозина това може да е неприятно, ненужно или неудобно, но ние трябва да знаем причините за тази асимилация, защото така или иначе тя е част от нашата история.

Фиг. 2. Карта на България в IX-ти век.

От представените карти (Фиг. 1-5) се вижда, че в след създаването си, българската държава се разширява неравномерно, но в точно определени направления. Официалната българска историческа наука твърди, че разширението има за цел да включи все нови и нови територии, населени със славянски племена. В това няма особена логика. Могат обаче да се приведат доказателства, че стратегията за разширение на държавата е била съвсем друга и много по-естествена - да се присъединят онези територии, в които отдавна вече живеят прабългари или родствени на тях племена: южна и югозападна Македония (Котокия) и Трансилвания. В първия район българите се заселват на две вълни, първо по време на Анастасий (491-518 г.) се заселва днешна Южна Албания и Епир (градовете Химара, Бялград), а после в Керамисийското поле и Сярско се заселват българите на Кубер. В това направление най-успешни са действията на Крум (802-814 г.), синът му Омуртаг (814 - 831 г.) и внуците му Маламер (831-836 г.) и Персиян (836-852 г.). В района на Трансилвания заселването е още по-масивно и по-ранно. Още с нашествието на хуните (380-450 г.) и аварите (585 г.), а може би и самостоятелно, в този район се заселват кавказки прабългари, утигури и кутригури. Язигите и роксоланите, ирански племена, родствени на прабългарите, живеят в този район още от III-ти век сл. н.е. По-късно там се настаняват авари (угргури), племена родствени на прабългарите и кутригурите. Най-успешни в това направление са действията на Крум, който заедно с франките разгромява държавата на аварите и присъединява значителна част от нейната територия, населена с авари, прабългари, язиги и роксолани към своята държава. Известно е, че Крум преселва част от аварите и прабългарите на юг от Стара планина, вероятно в района северно от Странджа, където са запазени много прабългарски топоними (град Тутхон, с. Ургури, Кладара, Мургатон, Багатур).

Самата Аспарухова България първоначално е центрирана в района на Северна Добруджа и делтата на Дунав, т.е в т.н. Малка Скития, където още от времето на Одриското царство живеят скитски племена. Днешният център на румънската атомна енергетика, севернодобружанския град Черна водъ (Черна вода на бълг.) носи име, което е буквален превод (калка) на първоначалното скитско име Anxiena ("Черна"). От същата скитска дума е образувано и названието на Черно море, което в изкривен гръцки вариант звучи Понт Евксинос. Самите протославяни (склави, склаби по гръцка терминология), съдържайки значителен ирански суперстрат също са родствени на прабългарите.

Фиг. 3. Промени в границите на България през управлението на Аспарух, Тервел и Крум.

Така че, стратегията на Първото българско царство със сигурност е имала за цел нещо банално естествено - "пълно етническо обединение на прабългарите в рамките на една държава". Общо взето, по времето на Персиян(836-852) обединителната стратегия е завършена успешно и България добива вида, показан на Фиг. 2, 3, 4 и 5. Така създаденото обширно български землище е историческа реалност не толкова, защото за 50, 100 или повече години то очертава границата на една държава, а защото в него живее един многоброен управляващ народ, който оказва силно и трайно влияние върху езика и традициите на всички други народности, населяващи или населявали в последствие тази земя. Това обяснява следните особености и явления, характерни за цялото или по-голямата част от това землище:

1. Промяна във фонетиката, синтаксиса и речника на езика на славяните, живеещи на тази територия и наречени български славяни или славяни от българската група (VIII-IX -ти век). Тук се включва: промяна на праславянските звукосъчетания tj и dj в "шт" и "жд"; изговор на звука h като "я" и широко "е"; самостоятелен изговор на ъ и ь; наличие на носови гласни @ и #; поява на сложна форма за бъдеще време по ирански образец с помощта на глагола искам (хоmhти), ранни случаи на задпоставен определителен член (Йоан Екзарх); поява на думи с безспорен (книга, билка, бъбрек, кумир, курил, багатур, багаин и мн. др.) и спорен (сурик, пърси, ренк, комет, кувент, палаш, сабля, врач и мн.др.) прабългарски произход и др..

2. Създаване на т.н. балкански езиков съюз (вероятно около VIII-IX -ти век). В този съюз влизат основно българския (с неговия македонски диалект, румънския и албанския езици, които притежават общи фонетични, синтактични и лексикални особености, най-добре изявени при българския и особено при неговия македонски диалект, които по всяка вероятност са генератора на тези особености.

3. Поява на хиляди топоними, хидроними и думи с български произход в езика на новите народи от този район. Като пример са представени названия на големи градове: Пещ - днес част от Будапеща, Сибин - дн. Сибиу, Барсил - дн. Брашов, Ръжнов - дн. Ръшнов, Бълград - дн. Алба Юлия, Халич - дн. Галац, Яш и др. Брашов (Барсил) и Яш прозлизат от названия на ирански племена, родствени или близки на прабългарите, берсили и аси, съответно.

3. Етнографски традиции, характерни за този район (големи метални украшения в женската носия - пафти, шлемоподобни шапки; използване на мартеници; чембас);

4. Особености на музикалния фолклор (неравноделни тактове, особени музикални инструменти - кавал, булгария, гъдулка);

5. Особености на народните вярвания и традиции (легендата за дуалистичния произход на света, легендата за вградената сянка)

6. Наличие на думи, характерни само за южните славяни (нива, хотул, стубел)

7. Широко използване на суфикса "-ар" за образуване на полуприлагателни имена, предимно служещи като название на професии (български, сръбски, чешки, словашки).

8. Наличие на голям брой топоними и хидроними, завършващи на суфикса "-ав, ава", който има авестийски-санскритски паралели: Плискав-Плискава, Преслав, Преславец, Търнава, Стригава, Карнава, Верегава, Книшава, Кричава, Морава, Вълтава, Боржава, Свиржава, Бреслава и др.

След големия успех на Обединението, идва моментът на големия прелом и изпитание на държавата при княз Борис I (852-889) - християнизацията на двора и народа. Никой разумен човек няма да отрече, че християнизацията на България е трябвало да стане, че е един положителен процес и че моментът е бил подходящ. В това отношение са написани планини от книги и едва ли нещо ново, значимо и оригинално ще може да се прибави. Целта на статията е да се каже това, което е неудобно, премълчано и може би опасно.

Съгласно каменния надпис от с. Балши, Албания, княз Борис е покръстил българите в годината етх - бехти. Същото се казва и в приписката на черноризец Тодор Доксов, син на Борисовия брат Докс: "В същата година (907) на 2 май в събота вечерта почина божият раб, бащата на този княз ... .Този Борис покръсти българите в годината етх - бехти" , т.е. година етх (куче, 865 г.), месец бехти (вероятно осми месец).

През лятото на 863 г. Византия нахлува в България и превзема областта Загоре. Притиснат от война, продължителна суша и земетресения и воден от осъзната историческа необходимост, през есента на същата година Борис сключва договор с императора за християнизация на българите и 30-годишен мир, а важната за държавата област Загоре е върната. Изпратената през пролетта на 864 г. в Константинопол делегация от първите мъже на държавата (вероятно шесте велики боилади без самия владетел) са християнизирани. След това, вероятно през осмия месец на следващата година (865 г.) е християнизиран и Борис. В 866 година избухва антихристиянски бунт, който е потушен на 28 март същата година. За това говори съобщението на руския славист А. Турилов, който открива в месецослова на сръбско изборно евангелие от XIII-ти век, че денят 28 март 866 г. е бил честван като празник "за победата на българския княз Михаил, когато тълпата се опълчи срещу кръста" [Васил Гюзелев. Покръстване и християнизация на българите. Тангра ТанНакРа. 2006, с.22].

Смяната на религията на един народ е процес труден, насилствен и бавен, понякога гибелен. Примери има в изобилие: християнизацията на Римската империя, ислямизацията на първоначалните арабски племена и Средна Азия. Християнизацията на Киевска Рус е ставала племе по племе с много насилие и войни. Балтийските племена на прусите са практически изтребени от немски християнски орден защото не са приемали христянството.

Фиг. 4. Територия на България по времето

на Борис I според "Кирило-Методиевска енциклопедия", БАН, 1985 г.

Фиг. 5. Промени в границите на Първото българско царство според чужди източници.

В нашата история християнизацията на България се представя едва ли не като песен, изпята за една нощ. В действителност, има много причини и факти, които ни карам да мислим другояче. Причините, които са възпрепятствали християнизацията са много:

- високото ниво на религията на прабългарите, които са носители на хилядолетна култура и традиции.

- новата религия е трябвало да се вземе от страната, представляваща най-големия и постоянен враг на държавата дотогава;

- сложният етнически състав на населението (прабългари, праславяни и заварено население), част от което отдавна е приело християнството и със сигурност ще бъде облагодетелствано от този акт. С други думи, "първите" трябва да приемат да станат "последни", а "последните" да им заемат местата. Например, жреческото съсловие на колобрите, което със сигурност е било много мощно, е трябвало да започне да оре и копае, а онези, срещу които то е проповядвало - да му заемат местата. Например, преди всяко сражение с византийците, колобрите са вопиели: "вървете срещу християните, те са нашите врагове". А след това какво е трябвало да правят, да станат християнски свещеници? Поради това, християнизацията на България е била не просто социален преврат, а преди всичко етнически преврат в управлението на държавата и е изтикал напред някои представители на протославяните.

- попадането на българската църква под административното и верско ръководство на Византия, т.е предаването на значителна част от власта в ръцете на досегашния враг на държавата;

- изключително сложния, противоречив и в много отношения отблъскващ характер на тогавашния византийски император, Михаил II () - кръстника на Борис. Юношеските му години минават под опеката на властната му майка, Теодора, която едновременно с това е изпълнявала ролята на император на Византия. След като достига пълнолетие и заема полагащото му се място на император, Михаил проявява сексуални отклонения и има интимни връзки със своя коняр. В един момент конярът го убива и заема мястото на следващ византийски император. Вярно е, че педерастия е имало и ще има, но също така е неоспоримо, че тя не е одобрявана от значителна част от населението в която и да е страна. По тази причина, нито княз Борис, нито неговите поданици ще да са имали особени причини да се гордеят със своя кръстник и нов брат и съюзник във вярата.

- крайно неумелите дипломатически ходове на Борис при приемане на християнството. Опасявайки се да не попадне в крайна зависимост от Византия, която фактически насила е наложила християнизацията, Борис се обръща ту към Рим, ту към Константинопол за първосвещеници, които да донесат светото причастие. По тази причина фактически владетелския двор, народа и България в едно късо време от няколко години са християнизирани три пъти [Гюзелев, В. Борис I. София]. Първо всички минават през кутела на бригада от византийски свещеници, след това група от римски свещеници провеждат мероприятието по техен образец, понеже те не признават светостта на византийските свещеници. След една година отново друга група византийски свещеници за трети път изкъпват българите защото те пък не признават светостта и пълномощията на римските свещеници. Наистина, огромна трябва да е била силата на тогавашните български владетели и вярата на народа в тях, за да може да се нареди и проведе тази процедура три пъти. Ясно е, че с времето много неща се забравят и променят, но все нещо остава и това обяснява защо днес българите, за разлика от всички свои съседи, не са дълбоко религиозни, не ходят масово на църква, не спазват за нещастие принципите на църквата, които наистина са много ценни.

По всичко изглежда, опитът за преврат и връщане към езичеството, организиран или поне проведен със съгласието на следващия владетел и първороден син на Борис, Валдимер (може би Владимир) (889-893), макар и да е потушен бързо и решително, не ще да е останал без следа в българската история. Тук няма да става дума за истинската или въображаема разправа с 52 прабългарски рода, недоволни или участвали в бунта. Изказани се основателни съмнения, дали наистина е имало избиване на цели родове или това е недоразумение при превода на оригиналния тест на повествованието [Георги Тодоров. Св. Княз Борис и митът за мнимото "избиване на 52 болярски рода". В: Християнската култура в Средновековна България. Материали от Националната научна конференция, Шумен 2-4 май 2007 година, по случай 1100 години от смъртта на св. княз борис-Михаил (ок. 835-907 г.). БАН. В. Търново, 2008. с. 93-103]. Става дума за нещо друго, много по-важно и интересно, а именно - с този бунт съвпада, поне хронологично, почти пълното прекъсване на връзките между двете Българии, тази на юг от Дунава и тази на север от Дунава. След тази година Отвъддунавска България става толкова смътна, далечна, чужда и несъществуваща, колкото и Волжско-Камска България.

И наистина, княз Борис организира две школи за ограмотяване и християнизиране на българското население, едната в Преслав, другата в Девол (Охрид). В отвъддунавска България обаче няма организиран такъв център. Известни са огромен брой материали, данни и сведения за книжовна и учебна дейност, писатели, проповедници, автори и религиозни дейци отнасящи се за двата центъра - Преслав и Охрид, но липсват каквито и да били данни за книжовна и църковна дейност в Отвъддунавските земи на България.

На второ място, централната власт в Преслав не оказва никаква помощ на Отвъддунавска България, нападната от маджарите. През 895-896 год. (според някои документи точно на 21 април 896 година) маджарските племена, водени от Арпад (889-907) преминават Карпатите и се настаняват в най-западната част на Отвъддунавска България. В следващите няколко десетки години маджарите унищожават Моравската държава (906 г.) и Панония (907 г.) започват да атакуват отделни комитати на отвъддунавска България. Най-напред нападат най-далечния комитат с център град Унгвар (т.е, Оногурски град), днешния Ужгород, където комет (областен управител) е самият Салан, чичото на тогавашния български цар Симеон (893-927 г.), т.е един от братята на Борис I. Под ръководството на своя владетел, маджарите нападат областния център Унгвар. След като крепостта Унг пада, българският гарнизон начело с Лоборц тръгва към друга крепост - Земплин. На брега на река Свиржава отрядът е настигнат и разбит, но в битката е ранен маджарския владетел, който след няколко дни умира. Синът му продължава завоевателната война в района. Българските войски начело със Салан са обсадени в крепостта Боржава. Градът е превзет, но Салан се спасява и продължава съпротивата.

Вместо да прати войски в подкрепа на Отвъддунавска България, или даже в подкрепа на своя чичо, цар Симеон (893-927 г.) започва и води многобройни безсмислени войни с Византия. Амбицията му е да стане василевс на Константинопол и повелител на божиите места. Пълен маниак! Изтощена от тези войни, а може би и от липсата на връзка със старите й земи отвъд Дунава, България (южнодунавска) отслабва и запада. Това привлича нови нашественици и усилва апетита на старите й врагове. Под ударите на Киевска Рус и Византия, с много обрати най-накрая (1017 г.) България (южнодунавска) е завоювана напълно от византийските войски.

През този период (865 - 1017 г.) връзките между южнодувската и севернодунавската части на България са напълно прекъснати. От 865 г. насетне под България се разбира само тази част, разположена на юг от Дунава. В нашата историография вече не се говори за отвъддунавска България, все едно, че тя не съществува и не е съществувала. Но картите показани на Фиг. 1-5 показват, че тя е съществувала и преди и след 865 г. Нещо повече, тя не само е съществувала, но се е борила за своето съществуване срещу нападащите войски на маджарите. Въпреки, че територията на тогавашна Отвъддунавска България е огромна, в нея не се оформя обединителен център и тя се разпада на отделни феодални владения. Това позволява на маджарите да продължат завоюването на все нови и нови части от Отвъддунавска България. Последно загива феодалното имение на Ахтум (Охтум, Ohtum), разположено на север от Видин с площ приблизително колкото половината от днешна България [Тодор Балкански, Трансилванските (Семиградските) българи, Знак `94 ; П. Коледаров, Политическа география на Средновековната българска държава. Т. 1, II, С, 1979, 1989]. Това става в периода 1004-1008 г., по някои данни малко по-късно (1028 г.).

С други думи, след 865 г. България като че ли е разделена на две части, които поотделно са нападнати и унищожени от различни врагове. При това няма данни двете части да си помагат с войски и материали, макар че няма данни и да враждуват помежду си. Съществуват данни, че след 1002 г. Ахтум се е подчинявал на Самуил и даже може би му е пратил войски на помощ (появата на т.н. турки в долината на Вардар), но това са предположения, а и вече е твърде късно за такава помощ.

Коя е причината за тази раздяла, за това мълчаливо и ледено отчуждение, за този своеобразен "развод" между двете части на България? Ние нямаме точни данни за тези събития, а и едва ли някога ще се намерят, ето защо сме принудени да съдим за това по хода на историческите събития от това време. Най-вероятно, тази причина е както политическа, така и дълбоко психологическа и може да се обясни с различната религия по това време на двете части на България - християнска на юг и езическа на север от Дунава. По всичко изглежда, княз Борис не е успял да наложи българите на север от Дунава да приемат християнството и те са останали верни на старата си религия до пълното си попадане под чужда власт. Нещо повече, вероятно първенците и болярите на отвъддунавска България са били главните участници в антихристиянския бунт на 28 март 866 г. Може би част от тях са пострадали и са били сред 52-та рода, наказани заради участие в бунта. Макар че са нужни още повече доказателства за тази теза, тя се подкрепя от представените по-долу данни [Съботинов А. България при цар Самуил и неговите наследници (976 - 1018 г.). Том. I. София, 2008 г. с. 679 - 695].

Имената на българските владетели след Борис вече са християнски (гръцки, еврейски и славянски по силата на новата "триезична" догма) - Владимир, Симеон, Роман, Петър, Самуил. Християнски са и повечето от имената на болярите и техните семейства. Съпругата на Борис се казва Мария, а децата им Валдимер (Владимер?) Расате, Гавраил, Яков, Евраксия и Анна. В 867 г. Борис I Михаил праща втора мисия до папата. Съгласно Чивидалското евангелие, членовете на мисията и техните семейства са: "... От България, който пръв дойде в този манастир, името му е Сондоке и жена му Анна, и баща му Йоан, и майка му Мария, и синът му Михаил, и другия му син Велегнев, и дъщеря му Богомила, и другата Каля, и третата Марта, и четвъртата Елена, и петата Мария, и другата му съпруга Собеслава. И другия знатен мъж Петър... и Георги. Петър и жена му София". Ичиргобоилът (или кавханът) Сондоке носи и новото християнско име Петър и има две жени, тъй като до преди няколко години е бил езичник. Каля е най-разпространеното българско женско име до около XII-ти век. На 5 октомври 869 г. в Цариград е открит Осмият вселенски събор. Българската делегация е в състав: "ичиргу-боилът Стазис, канът-багатур Сондоке, канът-таркан Илия, сампсис Персиян и сампсис Алексий Хунол".

За разлика от тях, имената на отвъддунавските българи от 890 г. до 1008 г. , доколкото са известни, са все езически: Салан, Лоборец, Ахтум, Чанадин, Глад, Менуморут, Гелу, Кеан - вожд на българи и склави. Последният независим български болярин на север от Дунава - Ахтум е родственик, вероятно внук на Глад и имал седем жени. Той бил езичник до 1002 г., когато приел християнството във Видин, понеже в целия район на север от Дунава по това време няма нито една епископия и нито един манастир или черква. След като Ахтум се връща вече като християнин в града, където живеел и управлявал - Морисена (от тук той е известен и като Марчианус), той построява манастира "Йоан Кръстител", който е първият манастир в областта и единствен за дълго време след това. Макар и вече християнин, той задържал седемте си жени, както преди това и Сондоке задържал двете си жени. За това бил силно критикуван от някакъв монах (епископ Герхард), който очевидно не е разбирал проблемите на хора като Сондоке и Ахтум. Посоченият Чанадин също е бил езичник и първоначално е бил велможа подчинен на Ахтум. В един момент той се отмята от своя повелител и приема християнството при маджарския крал Стефан. След това начело на маджарска войска Чанадин води няколко сражения с Ахтум и успява да го убие. В негова чест маджарите прекръстват Морисена на Ченад.

Християнизацията на бившите области (воеводства) на Отвъддунавска България, постепенно завзети от маджарите, протича главно около 950-1050 г. Главна роля в този процес играят българската архиепископия в град Срем, както и Солунската архиепископия. Причината за това е, че в огромната област над Дунава по това време няма нито един църковен център, нито една епископия.

Представените данни показват, че населението на Отвъддунавска България е останало езическо в продължение на около 130 г. след като населението на България на юг от Дунава е покръстено. Ясно е, че голямото дело на княз Борис, покръстването на българите, което той с такава ревност и упоритост наложил в късо време на българите на юг от Дунав, изобщо не засегнало българите на север от Дунав. А това е много странно, защото до този момент това са две части на една единна държава. Не може в едната част на държавата да се избиват боляри, защото не искат да се покръстят, а в другата част на държавата колективно да откажат покръстване и никой да не ги засегне. Ясно е, че тук имаме пример за разкол на държавата, за групово отцепване и неподчинение на централната власт в Плиска. Най-вероятно, този разкол е настъпил по време или около бунта на недоволните боляри на 28 март 866 г. Историческите свидетелства показват, че Борис е наложил с меч властта си над територията, разположена на юг от Дунава, но не и над територията на север от Дунава. Действително, неприемането на новата религия и неподчинението на върховния владетел са сериозна причина за разкол на държавата. Борис очевидно не е имал сили и средства за подчиняване на отцепилите се боляри на север от Дунава. Още по-малко това е могъл да направи синът му Симеон, още повече че той бил обсебен от съвсем други и стратегически погрешни идеи - да победи и подчини Византия. От тук може да се заключи, че християнизацията на България, започната от Борис и завършена от Симеон е била само частична, неправилно проведена и е довела до разпадане на държавата на две части. В южната част, където владетелския двор успял да победи и наложи своята власт е запазено държавното единство. В отцепилата се северна част властта на бившата метрополия е отхвърлена изцяло. В такъв смисъл може би е правилно тази територия повече да не се приема за част от държавата България. В този смисъл последвалото покоряване на двете части на Борисовата България се обяснява както с външни фактори, така и с вътрешни причини. Важното е както да знаем външните фактори, така и вътрешните причини, които за разлика от външните фактори винаги са едни и същи - липса на единство.

Така или иначе, съдбата на България след този разкол е незавидна. Историята с Отвъддунавска България повтаря историята със Стара голяма България. Едва в периода на Второ българско царство властта на България се установява частично и временно на север от Дунава, където все още има съхранени големи маси българско население главно в района на бившото Ахтумово воеводство. Обаче след падането на България под османо-турска власт, в продължение на около 500 г. отвъддунавските българи попадат под влиянието и се асимилират от новия етнос, появил се и разрастнал се през късното средновековие - власите.

В заключение трябва да се каже, че е по-полезно българската история да се изучава не само откъм розовата й страна, а изцяло, без да се прикриват нелицеприятните моменти. Едва тогава тя може да служи за поука и ориентир към бъдещето. В противен случай тя става източник на митове. На българското общество му липсва необходимия минимум консерватизъм. То не се учи от миналото и непрекъснато се надява, че в близкото бъдеще ще се случи някакво чудо и най-после ще му потръгне. И в този случай на мнозина сигурно ще се стори, че представените по-горе събития са безкрайно отдалечени и неактуални. Напротив, представените събития сега са парливо актуални, макар че се наричат с други имена. Просто отвъддунавска България сега се нарича Република Македония или ако щете БЮРМ според изискванията на Европейската общност. Имам горчивото предчувствие, че РМакедония върви по пътя на Отвъддунавска България, само че много по-бързо. Например, в момента албанските партии се борят открито за признаване на албанския език като втори официален език над цялата територия на страната. С други думи, ако се приеме, а това рано или късно ще се приеме, всеки гражданин на Македония ще трябва да знае свободно да говори и пише на двата езика. Честито.

Понеже нямам време обстойно да разглеждам, подобно на Йончев, надърдорените глупости от Иван Танев, ще си позволя да дадам правилните насоки свързани с Християнството за Отвъдунавските земи на България.

Основно ще се опитам да отговоря на главните въпроси -

I. Действително ли няма исторически свидетелства за проповед в Отвъддунавска България ??

II. Откъсва ли се "Северна" (Отвъддунавска България) от централната власт в Плиска- Преслав ???

III. Нужно ли е да се сравняват брачата югозападни българи с българите от Банат и Трансилвания ???

I.1. Ако няма свидетелства за християни в Отвъдунавска България, какво търси в село Залавар намерения оловен печат на българския архиепископ Георгий на гръцки език???? Не е ясно как печата е долетял от Б-я , може да е намерен в Б-я ,а пък някой филантроп , като мен да го е подхвърлил в Унгария.

Археологът Бела Соьке ,който далеч не е българоман, потвърждава, че при крепостта в Залавар е намерил характерна за Дунавска Б-я керамика, известна от Плиска и Преслав,и християнски артефакти от IX в. В крайна сметка той мисли ,че не малка част от свитата на избягалия княз Прибина е била съставена и от дунавски българи.След това явно заради промяна на политиката на българския княз Владимир-Расате , Мосабургския владетел е избягал при Ратимар, между р.Сава и Драва. Мосабург е дн.Залавар.

I.2. Въпреки оскъдицата на изворови данни за разглеждания период, имаме един основен документ - много интересния момент ни открива издаването на папската була подробности виж - ЛИБИ II ,1960 с. 316

Много се спори за тази була. Предимно политически се отхвърля нейната автентичност. Ортографски, обаче досега никой не се е осмелил да я пренебрегне.

Папата открива един девически манастир в Чехия и установява (въздига ) Пражката епископия при църквата св. Вит и св. Венцеслав. Ето какво гласи тази була относно устроението им -

:...да бъдат устроени "според устава на св. Бенедикт (това е западен монашески устав) и под ръководството на ... Но не според сектата на българския народ или на руския, нито пък на славянски език, а съобразявайки се с апостолическите наредби и решения .."

Булата е от 972г. . Каква е тая руска църква/секта през 972 г ??? Нали е кръстена Русия 988г. ???И каква е тая българска секта в Чехия ???Айде да не е в Чехия ,а близо до нея - //????

Какво трябва да ни стане ясно от тази "вула"? За слабо познаващите историята на Православната църква ще трябва да направя кратък исторически очерк на Чешката църква. Няма да се впускам в подробности за св. Кирил и Методий.Само ще отметна факти, които са доста слабо познати на българските любители на историята.

Не може с положителност да се каже, колко мащабна е била епархията на архиепископ Моравски Св. Методий. от житието му се знае, че с положителност е покръстен един княз ''който седеше на Висла" . Покръстването му е станало по следния начин - "плениха езическия (който се подигравал на християните и им правел пакости) и го покръстиха". Това му било предсказано от светия Методий, който се обръщал към княза, докато бил езичник с думите -"Синко, добре е да се покръстиш доброволно на твоя земя,за да не бъдеш принуден да се кръстиш като пленник на чужда земя и тогава ще си спомниш за мен. "

Освен княза на висляните с положителност се знае, че от св. Кирил и Методий се приели кръщението и чешкия княз Боривой и неговата съпруга св. Людмила .Боривой е бил васал на Великоморавския княз Святополк. Людмила е била сръпкиня, предполагам по-вероятно от Лужицките, но е невъзможен и друг вариант, като династичен брак на антибългарска основа скрепяващ съюза на сърбите с Великоморавия (това е само хипотеза). Св. Людмила е била християнка и през 927г е била убита от снаха си Драгомира. Следователно чехите са били също християни, подчинени в църковно отношение на Моравския архиепископ и до смъртта на арх. Методий при тях се утвърждава славянската писменост. Към тях се насочват, разбира се и немски мисионери, които се опитват да наложат немско(разбирай латинско) богослужение. След Боривой на чешкия престол стъпва Вратислав (края на IX в. -920г.). А подир него се възкачва княз Вячеслав .Той е обявен от Православната църква за мъченик, защото е убит при успешен преврат организиран срещу него от брат му Болеслав.Това се отнася към 935г. В житието на св. Вячеслав пише, че той бил научен в славянската писменост от свещенника на баба му света Людмила. Въпреки ,че той е научил и латински и гръцки език, нямаме основания да мислим, че князът е забранил Богослужението на славянския език. Напротив именно неговото възпитание от славянофилски свещеник е причина, той да защитава славянското богослужение. Може да се предположи,че преврата е организиран от латинофилската партия, която подкрепила Болеслав за свои цели. Славянското богослужение не било изведнъж изкоренено. То се запазило както ще видим и до XI в. , а и до по-късно. През XI в. славянското Богослужение намерило своя апологет в лицето на св. Прокопий, който бил игумен на известен чешки манастир.

До 972 чехите въобще са нямали епископ !!! През 972г. е назначен папски епископ на Прага. Моравския престол от 886г. е зает от Вихинг, подчинен на папата но допускащ богослужения само на латински . През 906 унгарците унищожават Велеград !

Въпрос с повишена трудност за предаването "Стани Богат" - кой епископ споменават в Богослужението си свещениците, които служат на славянски език от 886г.- до овладяването на манастира на св. Прокопий, където се служи на църковнославянски език ???

1.Папата, който е забранил с була от 885г. Богослужението на църковнославянски ???

2. Велеградския архиепископ, който не съществува от 906-7 г. ?

3.Немския архиепископ ?

4.Българският архиепископ/патриарх служещ на църковнославянски език , по обряда и устава на българска ''секта'' ???

И тук достигаме до следните изводи за булата от 972г.

1. Чехите до около 972 г са били все още са православни християни и са билиподчинени на Българската патриаршия , защото не са имали свой архиепископ. Не е случайна и датата 972г. Това е точно една година след падането на Преслав и преместването на патриарх Дамян от Дръстър в Средец. Само така можем да осмислим думите на папата от неговата була, чехите да не ползват български или руски обряд.

2. Патриарх Фотий не лъже ,като казва ,че и част от руския народ се е покръстил, най-вероятно от гръцки свещеници, които са били заменени по времето на Симеон от блъгарски иереи, които са доставили богослужебни книги на руските християни.Българин е бил и придворния свещеник на княгиня Олга - Григорий.

3.Българите са упражнявали някакво влияние върху тази територия,тъй като свещениците не са били по гръцки,латински ,а по български обряд.Не изключвам възможността за опити на общи действия срещу унгарците.

4.Накрая мисълта на папата, който смята българите за сектанти направо е главозамйваща,ако я свържем с това ,че на папа Формоза ,след като са му извадили трупа от гроба ,са му отрязали ръката с която е благославял "еретиците"' (тези еретици в дадения случай , не са никои други освен българите, чийто любимец е бил Формоза) и нататък става мътна и кървава,трябват ми още данни.

Аз не твърдя ,че българите са владеели Чехия,Моравия или Бохемия,казвам ,че до средата на 10 век./т.е. в периода 865-972/ те са били в църковно общение с българите.

I.3. Българo-славянски мисионери, ученици на св. Кирил и Mетодий сноват между Дунав и Висла.Oт този кръг са и българските седмочисленици.

Ще посоча и имената на някои от тях -

1.Bezrad in Panonia

2.Wiznogin Sarmatia

3.Moznapanin ALpbua Valachicis

4.Oslaw in veteri Quadia nunc Silesia

Просто невероятно е от православна географска точка, да се християнизират всички области на славянските държави, а областта на Трансилвания да бъде пренебрегната. Това може да наблюдава и от картите. Над Трансилвания се намират поселищата на Висляните, на запад са чехите и моравците, а на юг е българската архиепископия Плиска. Както виждаме Панония, включително и българската част е също християнизирана.

I.4 Последният съкрушителен аргумент от църковна гледна точка е наличието дори през XIIIв. на ''схизматични" епархии в Унгарското кралство, което изключва възможността за иницииране на едно евентуално "Православно" покръстване през периода 950-1050 г. когато е пъровначалния период на унгарско християнизиране от страна на латинското духовенство.

Главна роля в този процес играят българската архиепископия в град Срем, както и Солунската архиепископия.

Какво пречи на Срем, а и на Белград, където също има епископ ,а и Моравски митрополит Агатон да играят тази роля и през 870-890 г.???

Споменаваенто на Солун в контекста е пълен нонсенс дори и през периода 950-1050г. не знам какво е искал да каже , Танев ??? - Охридската архиепископия или е използвал авторитета на Солун, като роден град на св. Кирил и Методий??? Няма логика.

II. Би било наистина възможно Трансилвания да бъде пропусната от мисионерска гледна точка, при условие ,че тази област (комитат) се отдели от централната власт и спре да изпълнява нарежданията на българския княз от Плиска-Преслав.

Но какво виждаме, единствения и главен съхранен документ от историята ни казва, че немския крал Арнулф моли българския княз Владимир-Расате да спре да изнася сол от Седмоградските солници (изключвам възможността българите да са доставяли сол на Великоморавия от Анхиало и Пиргос,а доколкото знам от историята им , през IX-X в. в тези градове едва ли е имало още организиран добив на сол. Още повече ,че Анхиало през указания период е разрушен от една изключителна серия от земетресения, която обособява съвременния географски вид на околността). Откъде е доставял сол Расате, ако не от своите предели на Седмоградско, където е била съсредоточена в този период българската солнодобивна промишленост ?!?

През указания период не поставя под внимание и факта, че столицата и архиепископията/патриаршията на България е само на 500м от Отвъдунавска България . При това положение, би било изключително неразумно да се твърди, че цар Петър мести столицата си на границата с евентуалните печенеги през 927. Аз изключвам, въобще възможността печенезите да са владели земите на Влашко , Бесарабия и Молдова до 972-3г.

Най-вероятно те са се настанили в тези земи по покана и молба на българските управители на "Влашко" именно след падането на Преслав към 972-3г.

Препоръчвам на Танев да направи пълен анализ на Средноевропейската Българска политика до 893г. и тогава да помисли, дали, ако "Северните българи" се отцепват княз Прибина щеше да бяга от България към Хърватско???

Аз също ще погледна отново данните и ще се изкажа по-точно, защото не искам сега да играя на сляпо.

Един преглед на П. Коледаров за събитията от X в. и похода на княз Светослав ни дава ясен поглед,че българите едва ли биха разположили столицата си в опасна близост на евентуалните граници на държавата. Допълнително споменатия маршрут на придвижване на руските дружини, ни дава отговор за възможните предели на Дунавска България.

III. Накрая некоректно е да се сравняват религиозни фактори със съвременните политически, социални и в случая демографски фактори. Отвъддунваските българи едва ли биха се отделили от България единствено по религиозни причини.

.

[Хърс Златния]

Какво образование има г-н Танев? Историк ли е?

[T.Jonchev]

O, и аз нямам чак толкова, нито пък имам желание да пиша критики на подобни разработки в близките поне три месеца. А Танев е явно сред мнозината, които ползват историята като пирон, за да окачват на него произведенията си.

[Aspandiat]

Рицарю, това, което си написал под цитирането на Танев, защо просто не го оформиш стегнато и подредено като отделна тема, например "Българското църковно влияние отвъд Дунава и в Средна Европа през ІХ-ХV век"?

Може и да се получи интересна дискусия.

[Aspandiat]

Какво образование има г-н Танев? Историк ли е?

Преподавател е в Тракийския университет в Стара Загора, но по какво не знам.

[RIZAR]

Рицарю, това, което си написал под цитирането на Танев, защо просто не го оформиш стегнато и подредено като отделна тема, например "Българското църковно влияние отвъд Дунава и в Средна Европа през ІХ-ХV век"?

Може и да се получи интересна дискусия.

Големия проблем е ,че нямам време за това.

Инъче това си е тема за цяла докторска работа .

Знам, че по принцип , цитирам по памет ,някога не давам литература, но това което изказвам, изтъкнато, като тези е един дълбоко осмислен процес, който разглеждам от близо над 10 години.

Чел съм какво пише Златарски и сие, знам го. Аз съм ревизионист. Защото работя по индуктивен път. Казал съм го и преди.

[Togarm]

Рицарю, предвид факта, че се знаем от години, сигурно е доста иронично, че съвсем случайно попаднах на твоята публикация, търсейки в мрежата една статия от г-н Иван Танев Иванов. Ще се присъединя към призива на Аспандиат - Моля те, хайде вземи, та го оформи това изследване като отделна тема (а защо не и докторат, както си се пошегувал), та го публикувай! Смятам, че би било от изключително значение за изясняване на църковната и политическа ситуация в източна Европа между средата на IX и началото на XI век. Това, че си с богословско образование ти помага много, понеже в България има немалко добри историци, но детайлите около църковната история не са им от най-силните страни. А би било добре, ако бяха, щото за средновековието история без Църква си е една силно осакатена и неразбрана история.

Искрени поздравления за темата и анализа!

[Last roman]

Пич, прекрасно е, че се знаете с рицаря от години, но ще се радвам да спреш да вдигаш теми от зората на вашето познанство.

[mitaca]

Тази тема я зареши, но си струва да си помисли за по-важната тема за (евентуално) влиянието на България върху християнизацията в Чехия и Словакия. Защото аз съм виждал православни храмове в Теплице (Судетите) и Пилзен, а познавам една униатка словачка от Кежмарок (Татрите близо до Полша). Та откъде са се пръкнали тези православни и униати там?

[КГ125]

Откъде, ако не от досега с България? Дали няма нещо в тамошните, по правило изобилни извори?