По повод спора ни за буквално-небуквално се сетих за един мой разказ, който – ако бъде приет за буквален – ще ме лашне направо към лудницата . Писала съм го по времето, когато се увличах не по научната, а по алегоричната фантастика, примесена изобилно с елементи на ужаса...
СЕНКИ
Той се раздвижва пръв. Протяга ръка, пръстите му потъват в рамото й, след тях изчезва и цялата му китка. И едва тогава усеща, че не е сам.
– Появили сме се. Сега! – обърнат е настрани и има устни. Устни, които произнасят думите беззвучно.
Накланя се към нея дотолкова силно, че успява да я обхване в себе си и така си създава представа за очертанията й – те са прекрасни!
– Ако бях мъж, щях да те обикна – казва й.
И макар че нито той притежава глас, нито тя – слух, двамата се разбират.
Тя също се раздвижва. Отдръпва се малко, само на сантиметри от него и те се превръщат в абсурдни сиамски близнаци, на чиято единствена глава се открояват два съвсем различни профила. Десният – с широко чело и ниски, изпъкнали дъги на веждите, с леко изгърбен, някак хищен нос и поразрошена брада, а левият – по-дребен, с чипо носле, с приятна извивка на челото и дори с мигли, дълги и гъсти. От двете страни на общия им в момента торс се изопват наляво и надясно четири ръце – две заоблени, крехки, женски и две здрави и мускулести.
– Посоките ни май са противоположни – е първата й фраза.
– Не бързай – иска да й се усмихне той. – Рано е да мислиш, че имаме посоки. Та ние току-що се съзнахме.
– Реших да се наричам Ния – не много уместно му отвръща тя. – Просто защото "Ния" ми се струва кратко... или съкратено?
– А аз ще бъда Рей. Долавям го като завършек. И начало на нещо ново. Ново!
– Ако бях жена, може би щях да те харесам, Рей!
И двамата знаят, че точно в този миг биха се засмели щастливо. Остават още малко така, наслаждавайки се на двойната си плътност, на невъзможното си сиамско близначество. После бавно се отделят един от друг – две тъмни фигури с докосващи се рамене, безлици, незрящи, глухи и неми. Но с непогрешимо сетиво за светлина и мрак.
Радват се на своето раждане, а в нечовешките им фибри вече пулсира Гладът.
… … …
Елиния и Андрей стояха един до друг, заслепени от непоносимия блясък на бъдещето.
– Но в него няма нищо – промълви тя. – Нищо, нищо!
– Дори земята я няма, дори и слънцето – Андрей затвори очи. – Дори въздухът, който дишаме, не е бъдещ, а изтласкан дотук заедно с нас.
– Подведохме се! А колко елементарно беше за досещане, че има само минало и настояще. Назад – да! Но напред?... Как сме си въобразявали, че ще се доберем до това, което още не съществува! Как...
– И все пак ние сме тук – с раздразнение я прекъсна той. – Ние вече съществуваме тук, на едно денонощие от нашето време.
– На едно ли? – изненада се тя. – Но нали прехвърлянето ни трябваше да е през цял месец!
– Изглежда денонощието е предел, до който достига резонансът на настоящето. Затова не сме продължили, просто не е имало накъде.
– "Резонанс"! О, Господи, каква нелепост!
Те не можеха дори да намерят думи за онова, което се разпростираше около тях. Беше толкова гладко, равно, сияйно и... твърдо. Приличаха на насекоми, затворени между две плоскости от вледенена светлина.
– А сега? – нервно се обади Елиния. – След като енергийният поток не ни пренесе до хроностанцията? И още по-лошо: след като не ни пренесе до нищо! Как ще се върнем?
– Няма да се връщаме – сви рамене Андрей. – Ще почакаме и нашето време ще дойде при нас. – Той се изсмя грозно: – Ще ни залее като прилив на мръсно, пенесто море, отново ще ни потопи в себе си след двайсет и четири часа изконсумирано бъдеще...
Елиния внезапно изпищя. Сочеше разтреперана надолу, очите й – сини и неестествено ярки, се силеха да изскочат от орбитите си. Стреснат, Андрей наведе глава, не видя нищо друго, освен собствените им сенки, и озадачено промърмори:
– Какво, какво?
– Те. Движеха се. Докато ние стояхме на едно място!
– Кои "те", по дяволите?
– Сенките! Ето, пак!!
Той отново погледна към тях. И по челото му избиха капки пот.
– Не мърдай! – кресна й без нужда, защото тя бе застинала, вцепенена от ужас.
Стаиха дъх, вторачени в тъмните фигури там, долу.
Фигури на мъж и жена, които ту се сливат в някаква обща гротеска – едноглава, двуглава, многоръка, безръка, двуноса, четириуха... ту се откъсват
една от друга и се разтягат, разтягат се неудържимо напред.
… … …
Елиния се олюля и пристъпи напред.
– Тегли ме – устните й бяха пресъхнали като в треска. – Тя ме дърпа, сянката ми!
– Млъкни! – Андрей впи пръсти в рамото й. А мъжката фигура долу сложи ръце на тила си! – Това не може да са сенки! Даже и само заради факта, че тук няма локализиран източник на светлина...
– Не са обикновени сенки. Но са наши, нима не виждаш!
– Да, наши... – Андрей едва се задържаше на мястото си. – И чувствам, че искат да ни отведат някъде.
– Не вярвам! Та наоколо няма нищо!
– Ще има, Елиния. Тук ще се стовари цял един град, с блокове и площади, с релси, стълбове, коли, камиони, тълпи. А тези двамата – той кимна надолу, – те може би бързат, бързат да избягат от всичко това...
Тя отново се олюля, краката й се подкосиха, свлече се – или беше повалена? – на колене. Дланите й опряха в ослепителната твърдина. Веднага направи опит да се изправи. И втори, и трети... Посегна да се хване за Андрей, но той бързо отскочи, наблюдавайки я бдително, с присвити очи. Когато тя най-сетне успя да стъпи на крака, върху белите й панталони, точно при коленете се бяха появили стотици мънички дупчици. През тях кожата й прозираше като през сито.
Андрей приближи, улови предпазливо, само с палеца и показалеца си, ръката й и я обърна с дланта нагоре. По нея личаха някакви повърхностни шупли, сякаш епидермисът бе започнал да се лющи...
– Те не ни теглят напред, Елиния – бавно прошепна той.
– А накъде? – гласът й беше пресипнал. – Накъде?
– Надолу.
Двете сенки са спрели една до друга. Тази вляво, по-дребничката, като че е станала малко, едва доловимо по-светла – при коленете и дланите.
… … …
– Остават по-малко от шестнайсет часа. Трябва да издържим.
– Трябва!
Дрехите им висяха, разнищени и осеяни с безброй дупки, блузката на Елиния бе вече само с един ръкав, ръцете и краката им аленееха, изстъргани до кръв.
– Нужен ни е мрак – Андрей се взираше със сълзящи очи в безбрежното зарево. – Единствено той може да ги убие. Защото те са родени от тази отвратителна бъдеща светлина!
– Да, но тук няма мрак – дълбоко напуканата й долна устна се разцепи по средата и Елиния с гримаса прекара през нея грапавеещия си от сухота език.
"Няма, няма мрак" – едно тяло с четири ръце, чиято кожа все още е микронно тънка и мрежеста; с един ръкав на пъстри цветчета, прихванат малко над сенчестия лакът на жена. Краката – покрити с парченца епидермис и плат, откъсвани оттук-оттам в продължение на няколко часа.
Тялото се разделя, фигурите пак са две. "Няма, няма мрак!" – тресат се долу, засега безкостни и плоски. Женската се присвива в пореден спазъм на глад.
Елиния залитна със стон, но миг преди да падне извърна глава. Бузата й се долепи до бузата на сянката й. Двете запълзяха корем до корем в клопката от ледено сияние. Писъците на Елиния не го пронизваха и не отекваха в него, умножени от ехо. Андрей продължаваше да крачи напред, тромаво, уморено. А мъжката му сянка се удължаваше назад, искаше да остане при другата. И може би наистина щеше да остане, да го освободи от себе си… ако Елиния не успееше да се изправи.
Но тя успя. Е, нищо, той ще потърпи. До следващия път.
… … …
Мина доста време, докато Елиния го настигна – тътреше се с мъка, едва се крепеше на разядените си стъпала. Бузата й я нямаше вече, профилът й беше без ухо, пръстите – без нокти... Страшно, страшно! И гадно! Ала той е по-издръжлив от нея, много по-силен. Само не трябва да пада! Още дванайсет часа и двайсет минути. След които настоящето ще дойде с мрак.
Елиния вървя редом с него почти цял час. Дишаше като заек, често и плитко.
– Ти няма смисъл да бързаш – каза й хладно Андрей.
Долу, върху кошмарната й сянка се издуваше буза от плът... с добре познатата му трапчинка на нея. А отстрани стърчеше едно обезкръвено ухо, чиято капковидна обица от злато тихо прозвънтяваше при всеки допир до гладката, омразно светла повърхност.
– Повтарям ти: не бързай!
– Ние не трябва да се делим, Андрей!
– Защо? – той примижа срещу неузнаваемото й полулице. – Защо не трябва? – и ускори крачките си.
Ускори ги повече, отколкото изискваше предпазливостта. Сянката му го дръпна към себе си, коварно и рязко. Загриза го, заръфа корема му, гърдите. А не беше паднал. Значи...
– Надигат се! – до него Елиния безпомощно размахваше осакатените си ръце.
"Надигаме се!" Силуетът на жена разперва белезникавите си контури на пръсти с истински нокти, лакирани в перлено розово. Мъжкият напира, лази
нагоре, и по-нагоре...
Андрей закри лицето си с шепи, но вече беше късно. Разбра го, когато срещна вторачен в себе си погледа на собственото си око. Тъмносиво, широко отворено. Любопитно.
Набъбнали, сенките отново лягат долу. Гърчат се във възбуда, подвластни на една и съща нова сетивност, присвоена заедно с късовете от човешка плът.
… … …
– Ах ти, подла твар!!
Без дрехи, с тръпнещо разпокъсано тяло, Елиния се вкопчи в безкожите му рамене. Андрей изрева от болка, задърпа се, не можеше да се изтръгне от ръцете й – оголени, само с кости и жили. Двамата се повалиха долу в прегръдка на бясна ненавист.
– Мръснииик! – виеше Елиния, обезумяла от страдания и загуби. – Твоята те яде по-бавно, надяваш се да оцелееш! Но аз, аз ще й помогна...
Остатъците й от пръсти задълбаха слабините му, проникваха все по-навътре, ровеха, напипваха вените. Той се присви и я ритна с това, което преди беше коляното му, тя се претърколи на метър от него. Удебелената й сянка впи в гърдите й собствените й нокти.
С неистово усилие Андрей се освободи и от хватката на озверялото си кожесто подобие, закрепи се – отново прав! Малко встрани Елиния се мяташе и стенеше, скимтеше. Косата й се скубеше на кичури, разпиляваше се край нея. Той я отмина. Клатеше се, залиташе при всяка крачка и гледаше неотклонно надолу, в немигащото си тъмносиво, зорко око. Над него сега имаше вежда, тъмноруса, рунтава.
… … …
Дори не можеха да умрат тук. Дори и смъртта им беше постижима само в тяхното време. А до настъпването му оставаха цели два часа!
– Ние никога не сме се обичали – хленчеше Елиния с уста, която нямаше устни.
– Никога – разстроено потвърди Андрей и за първи път забави крачките си заради нея.
Почти лишени от плът, почти без кости, без жили, без вени и артерии, през които да тече кръв; почти без сетива и нервни възли, те все пак пристъпваха. Невероятни! И удивени от едно ново за тях чувство на близост, изпълнило кой знае как почти нечовешките им фигури.
"Ако бях мъж, щях да те обикна, Ния." "Ако бях жена, може би щях да те харесам, Рей." Но те не се засмиват щастливо. За тях това са вече просто някакви си фрази, измамни и празни. Шарят с почти човешки пръсти по почти човешките си тела, опипват ги със собственическа загриженост, напрягат се
да чуят нещо, да видят нещо, да вкусят, да подушат, да осезаят. Гладът им би трябвало да е почти утолен, но искат още, и още...
Разбират, че ще бъдат ненаситни.
– А на нас ни е нужен мрак, мрак... – мърмореше неубедено Андрей. – Мракът ще ги убие. В мрака ще си възвърнем всичко. Всичко.
Той хвана ръката на Елиния и двамата не изпитаха почти никаква болка.
Ето, нали усещаш, че притъмнява – би нашепвал нечий мъжки глас. – Резонансът на настоящето се усилва, то идва и носи със себе си нашия град, дома ни, столовете с поразкривени крака, нощната лампа, която винаги можем да угасим, дрехите ни, твоята рокля, онази с чудесната кройка, и огърлицата ти от топложълт кехлибар. Носи хиляди наши неща... Ще дойде и тогава ние пак ще се срещнем. Истински, както тук!
Да, ще се срещнем – би отговорил нечий глас на жена. – Истински!
Но не би имало никакъв смисъл. Защото не биха си повярвали.
* * *
Бъдещото сияние вече не е така ослепително и устойчиво. Дрезгавее, огъва се, пружинира под безплътните стъпки на Андрей и Елиния.
– Още, още малко… Не падай!
Отдолу алчно ги наблюдават очите им, там са лицата им, релефни, влачещи след себе си коси – дълги и кестеняви; къси и руси. Отдолу се изопват ръцете им – крехки и заоблени; здрави и мускулести, а те долавят очертанията им с безпогрешното си сетиво за светлина и мрак. Но продължават да вървят. Две плоски, двумерни фигури, една до друга, слепи, глухи и неми, които могат да разговарят беззвучно. И които въпреки това искат да дочакат своето време.
– Трябва да издържим!
Гъвкави пръсти, мъжки и женски, сграбчват сенчестите им глезени, теглят с непреодолима сила. Елиния се привежда. Пада, този път завинаги.
– КОИ, КОИ СТЕ ВИЕ?! – готов е да изкрещи Андрей. – Кои сте вие, нещастни крадци на образи! И на души!
Но знае, че мъжът и жената, които в същия миг се изправят и се споглеждат отчуждено, няма да го чуят. Чува го само Елиния. И той коленичи, ляга до нея в помръкващото зарево, протяга ръка... пръстите му потъват в рамото й. И едва сега, толкова малко преди мракът да ги залее, усеща, че не е сам.
––––––––––
