Прабългарите се оказват всъщност салтовци, защото са носители на салтовската керамична традиция и погребален обред

[makebulgar]

В средата на XIX в., когато Романтизмът в Европа изживява последните си десетилетия, в Източна Прусия се ражда един изследовател, чиито убеждения, по силата на „историческата неизбежност“, ще окажат значително влияние върху европейската археология в следващо-то столетие. В няколко щрихи биографите на Густаф Косина ни представят противоречива, със сложен житейски път, личност, към която анализаторите на творчеството му добавят още специфичния, провокативен и полемичен маниер на неговото изразяване (Veit 2000, 40-42). Малцина от съвременниците му остават равнодушни към написаното от него и дори един от най-изявените му идеологически опоненти – сър Гордън Чайлд – е на мнение, че в немската археология не съществува друга толкова запомняща се личност, чиито приноси могат да се сравняват само с тези на Оскар Монтелиус (цит. по Veit 2000, 41).Освен, че е сред основоположниците на културно-историческата школа със своята концеп-ция за „културните провинции“, Косина и неговото творчество най-често се сочат като пример за политическата (зло)употреба с археологията във времето на национал-социализма, а и на други тоталитарни режими. Повече от век след публикуването на една от най-популярните му монографии, Косина се помни от сегашните поколения главно с едно от положенията в своята концепция: „Ясно дефинираните археологически ареали съответстват без съмнение на ареалите на отделни народи или племена“ (Kossina 1911, 3), а те от своя страна – на исторически документираните (етнически) групи. До началото на XXI в. не малко представители на европейската археология полагат  усилия да я освободят от „демона на Косина“ (цит. по Curta 2008, 163), Като използва в доказателство конкретен археологически материал, Себастиан Братер прави опит да раздели археологическото от историческото знание и това го води до заключението, че определянето на „етническата идентичност е отвъд възможностите на археологията“ (Brather 2002, 175). Скоро след смъртта на Косина, неговият демон, ако използваме метафората на Курта, започва да се въплътява в различни „лица“, които в страните от Европейския изток се явяват основопо-ложници на т.нар. археологическа история. Нейните привърженици, предимно в тогавашния Съветски съюз, осмислят археологията като помощна историческа дисциплина, чиято основна задача е „реконструкцията на историческото минало във всички негови аспекти“ (Клейн 1993, 39). Сред отличителните характеристики на археологическата история са слабо разработеният понятиен апарат и методологията, заимствана предимно от други дялове на историческата наука – изворознанието и етнографията (Клейн 1993, 39). Корените на археологическата история обикновено се поставят в дореволюционния период, когато Александър Спицин започва да картира различни типове обеци, произхождащи от ранносредовековни гробове, за да идентифицира споменатите в „Повесть временных лет“ племена. Така той, приблизително по едно и също време с Косина, излага хипотезата, че картираните културни провинции съответстват на обитавалите ги етнически групи (Курта 2009, 33).Основно в периода 50-те – 60-те години на XX в. като дял на археологическата история се развива т.нар. археологическа етногенетика, която достига своя апогей с археологическото проучване на скитите и славяните. С него е свързана и широката употреба (през втората половина на XX в. много извън границите на Съветския съюз) на понятието „етническо значение на културните сходства“ (Клейн 1993, 43). Няколко са основните задачи на „археолозите на етногенеза“: установяването на появата на археологическите култури, тяхната генетическа връзка (която е и генетическа връзка на етносите), техния упадък и трансформа-цията им в нови такива. В този смисъл компонентите на всяка култура се разбират като етнически признаци (Клейн 1993, 44), и се използват за очертаването на различни етнически ареали. Пак в това време, със санкцията на съветската национална политика, започва да се развива още една концепция, която с времето ще придобие почти същите митологични измерения, каквито и легендарния разказ за Аргонавтите и Златното руно. Две са основните „сюжетни линии“, които в ранносредновековната археология формират т.нар. Кавказки мит: едната, че  районът на Северен и Централен Кавказ е обитаван от етнически хомогенна общност, чиито корени могат да се проследят до праисторическите периоди, и другата – че в средата на тази монолитна група от хора следва да се търсят преките предци на редица култури (Gadjiev, et al. 2007, 122-124). Сред тях, както ще стане ясно по-долу, е и тази на Първото българско царство.През 70-те години на ХХ в., когато на изток започва „ерата на размразяването“ и „материалната форма на артефактите започва да губи своето историческо съдържание“ (Клейн 1993, 36), от запад идва вълната на „новите археолози“, която достига до Централна Европа. Пак в това време в България се появява една внушителна монография – „Славяни и прабългари по данни на некрополите VI – XI в.“. Според автора ѝ – Живка Въжарова книгата има една основна цел – да реши „по археологически път“ „проблемата за етногенезиса на българския народ“ (Въжарова 1976, 5). Част от нейните теоретични постановки включва и това, че „дадена археологическа култура може да се е разширила или разпаднала на няколко родствени култури, ..., да се е смесила или дори да е асимилирана от други култури, но във всички случаи тя отразява  живота на етноса, който я представя“ (Въжарова 1976, 5). Така, повтаряйки от една страна Косина, а от друга – съветските „археолози на етногенеза“, Въжарова ни (си) представя този ге-незис като резултат на два много прости процеса – придвижването на население от едно място на друго и запазването на неговата материална култура в новите земи. По този начин прабългарите се оказват всъщност салтовци, защото са носители на салтовската керамична традиция и погребален обред, а славяните, ако следваме постановките на Въжарова и от други нейни трудове (Въжарова 1986, 8-15), са носители на северномолдовската Хлинча-1, защото се пред-полага, че в придвижването си към Долен Дунав, прабългарите преминали и през земите на днешна Молдова, и увлекли по пътя си тамошното славянско население. За трасетата на това придвижване основно се съди от многократно повтаряните исторически сведения, най-често – цитираната в превод „Хронография“ на Теофан Изповедник.Четири десетилетия по-късно на вниманието на българската, а и на чуждата, научна общност е предложена нова внушителна монография, посветена на един безспорно интересен паметник, който, според водещия ѝ автор, се явява „едно от малкото археологически свидетелства, потвърждаващи сведенията на писмените извори (особено тези на Теофан – б.а.) за началото на българската държава“ (Дончева-Петкова и др. 2016, 174).От 1948 г., когато започва археологическото проучване на тези ранносредновековни паметници, „Прабългарският некропол при Балчик“ е едва втората монография, която осветява резултатите от дългогодишни теренни проучвания и в този смисъл за българската  ранносредновековна археология е радостен прецедент. Многото ѝ достойнства включват решаването на важния проблем за началото на българската култура като естествено продължение на културата на населението от Кубано-Черноморската об-ласт (Дончева-Петкова и др. 2016, 169). Включват и решаването на други важни проблеми, какви-то са: произходът на излъсканата керамика в ареала, очертан от Среден Днепър на запад до Средна Волга на изток и Централен Кавказ на юг, както и установяването на пряката приемственост в елементите на погребалния обред от същите земи за период от около 500 години (половин  хилядолетие) – началото на V – IХ в. Дискусията по тези проблеми заема значително място в монографията. Дори би могло да се каже, че общият обем, посветен на некрополите от Кубано-Черноморската група, известна и като Севернокавказка, е приблизително равен с този на всички издадени по същата тема работи (включително и липсващите в библиографията) за последния един век, като към тях се добави и една наскоро защитена дисертация (Успенский 2015).

 

Евгения Коматарова-Балинова  „Прабългарите“ при Балчик и номадите в полето на „прабългарската“ археология

Редактирано 13, 2018 от makebulgar

[bulgaroid]

Добре де, на всички ни е ясно за смесването на българи с алани и увличането на антите при завладяването на Балканите. Ама въпроса е откъде все пак сме дошли. 

[ilianm]

Предположения, хипотези, въз основа на които се издигат нови предположение, после върху тях нови и се получава безкрайна поредица от доказване на на нови съждения на базата на недоказани предишни.......... и пренебрегване на източници и генетика , сал един Теофан свети като маяк в блатото 

Редактирано 15, 2018 от ilianm

[makebulgar]

Преди 7 часа, ilianm said:

Предположения, хипотези, въз основа на които се издигат нови предположение, после върху тях нови и се получава безкрайна поредица от доказване на на нови съждения на базата на недоказани предишни.......... и пренебрегване на източници и генетика , сал един Теофан свети като маяк в блатото 

Еми не е така, салтовската култура не са предположения, а са резултати от археологическите изследвания. От друга страна оповаването само на източници с голите им тълкувания представлява спекулацион (предположения) като този метод е основен за Г.Ценов, А.Чилингиров, П.Серафимов и други подобни.

[Last roman]

лаиците разтягат локуми. Учените съставят хипотези.