Отиди на
Форум "Наука"

Шишмановото царство 1393-1689 г.


Recommended Posts

  • Потребители

"Царство България" 1422-1689 г.

Османският султан е й цар на българите с граници на царството – “Шишмановото царство/ ?

Моя проверка на тезата на “Фружин Асен” за дуалистична държава в указания период. Давам малко коментари, повече цитати по темата взети от интернет страници за история, предимно официални, но и едно-две мнения на форумци.

І. Летописите и документите за разглежданата тема:

1433 г. - Задморско пътешествие, дьо ла Брокиер, изд. 1968 г., писана 1432 г./:

стр. 90 - "войската /на султана/, която напоследък беше в Гърция, в по - голямата си част бе християнска. Това означава, че призове ли деспота на Сърбия, той му изпраща един от синовете си с три хиляди наемници-конници, а и много други от Албания и България, които също са християни и които не смеят да откажат". /назовава Албания и България е интересното, а не албанци и българи/

Стр. 95 – при разговор с посланика на Миланския дук Брокиер разбрал мисията на посолството, а тя била "Миланския дук, щото от обич към него султанът да оставел на Сигизмунд, император на Свещената римска империя, Унгарското кралство, Влахия и България до София, а също и Босненското кралство, заедно с онази част от Албания, която държал и която зависела от Склавония"

/правят впечатление термините – "да оставел", "държал" – т.е. непризната султанска власт над тези земи, а също и че тези държавици си функционират и самоуправляват някак си и да ги оставил и предалл на Сигизмунд; Миланския дук излиза нещо като посредник; и тука България до София /та това е Видинското царство!/ е загатната като функционираща държавица, която да оставел и предаде обратно; от П.Павлов и статията му става ясно че първите данни за османски адм. Институт на територията на Видинско е от 1430 г., когато става санджак – не е ли това прошение на Миланския дук отговор от този акт на султана, с който последния показвал че има намерение да остане задълго в тази земя?/

стр. стр. 96 – "… Жан Висконти бил предупреден, че султанът наближава, как преди това той /Висконти/ бил преговарял с българите да се подчини на императора цяла България до София и да се избавят от всички турци, намиращи се там, нещо което императорът не желаел да предприеме"

/посланика на миланския дук Висконти преговарял с българите, които излиза че имат самостоятелен ресурс "да се избавят от турците там" и да се подчини на императора "цяла България до София /т.е. пак Видинското царство по граници/

стр. 103 – "Осведомени хора ми казаха, че деспотът /на Сърбия/ имал град на име Ново Бърдо, на река Морава, на границата между България, Склавония, Албания и Босна".

/пак изреждане на България и то в границите на Видинското царство, в смисъл подобен на зависимите но съществуващи държавици Албания, Босна и Склавония"/.

Сигизмунд има претенции към България в частта й на Видинското царство, очевидно няма претенции и търси договор по силата на който султанът е можел да запази властта си над частта и в границите на “Шишмановото царство”!?

1445 г. – Валериан дьо Ваврен: «Християните, живущи в България, се пробудиха…»

1454 г. – “В тази година Мехмед цар плени Радич, български войвода в София” /от стара хроника/

1508 г.- договор между Баязид ІІ и чешкия крал Владислав І. В него се признавала османската власт по Долния Дунав, върху : “Силистра, Тулча и другите градове на Шишмановото царство”. /”История на Добруджа”, том 3/

31. X. 1565 г - документ излязъл от султанската канцелария : В документа се нарежда войнуците от района на Пловдив и Пазарджик да се подготвят за военен поход. За целта следвало да се явят спешно в столицата заедно с черибашиите си. Същевременно заповеди с аналогично съдържание били разпратени и до кадиите на Враца, Никопол, Оряхово, Търново, Плевен, Ловеч, Ямбол, Шумен, Силистра, Провадия, Разград, Златица, Стара Загора – т.е. границите на “Шишмановото царство”.

28. II. 1568 г. – документ излязъл от султанската канцелария : В документа на кадиите от Филибе и Татар пазаръ се напомня, че е наближило времето за коситба на ливадите. Съгласно стария войнугански закон, зарегистрираните в подведомствените им кази войнуци следвало незабавно да се отправят заедно с черибашиите към определените им за косене места, за да не се пропусне благоприятния сезон. Нареждало се също така войнуците да се придвижват пешком и в никакъв случай да не водят със себе си коне, кобили и жребци. По същото време заповеди с подобно съдържание получили и кадиите на София, Шехиркьой (дн. гр. Пирот), Шумен, Берковица, Никопол, Ямбол, Плевен, Оряхово, Ловеч, Златица, Враца и Стара Загора. По такъв начин цитираните два документа, извън всичко друго, доста подробно очертават и районите със зарегистрираните през XVI в. най-много войнуци и достатъчно точно поясняват в какво се състоели по това време основните им задължения.- т.е. отново “Шишмановото царство”.

1575 г. – Мачей Стрийковски, пътепис: Той явно кантактува с български първенци /князе/:

"Никополци например го завеждат при поддържаните образцово от тях братски могили на избитите тук от султан Баязид кръстоносци (1396). В Одрин му показват окачените на градските стени страховити български боздугани, железни топки, мечове и други оръжия, от които е треперела Византия. На едно място му обясняват, че България е първата славянска държава, приела християнството. На друго му казват, че българите и хърватите са получили земите си с грамота от самия Александър Македонски. На трето му говорят за "българските князе и рицари", погребани в тракийските могили. Стрийковски приема всичко това за чиста монета и го включва в историята си без колебание. По-важното в случая обаче е, че той записва за вечността примери за историческата памет сред българите в края на ХVI в., които не се срещат никъде другаде.» /от статията «Старите полски летописци за България» Георги Асьов/.

/Много важен момент е, че никополци го завеждат на рицарското гробище в Никопол. Да си спомним за първенеца от Никопол Тодор Балина! И го завеждат през 1575 г. на гробището на рицарите избити през 1396! Е кой ще поддържа това гробище, някой овчар, сеяч или неграмотна т.нар. рая? И кой ще м удава информация за историята на българите… И още повече е важен момента тука, какво са смятали за своята история българите от ХVІ век, а значи и предците им от І и ІІ царство. Ами ако не са го излъгали? Амии ако наистина е неточна историята им, ама така е било писано в нашите стари книги и са се обучавали децата в училищата до ХІV-ХVІ век? Много интересни моменти има тук./

Интересно е, че "ерудираният възпитаник на Краковския университет е срещал в България /1575 г./ равностойни събеседници - нещо, което не може да се каже за по-сетнешните времена".

1587 г. – Раймонд Любенау, пътепис : “В тази страна България изобщо няма благородници, както и в цялата турска земя… Мнозина от родовете на старите владетели … се женят за овчарски дъщери.” /тази "страна България", а и указва че съществуват "мнозина от родовете на старите владетели"/

1596 г. - [1] Из Писмо на Павел Джорджич до трансилванския княз Сигизмунд Батори:

“... И понеже господин Джовани Марини ми каза, че Ваша Светлост желаел да бъде осведомен за някои подробности от царство България, за да удовлетворя желанието на Ваша Светлост... веднага седнах да стъкмя едно кратко изложение върху душевното разположение на християните, които се намират под... [османска] власт, а също и за причините на решението, които са взели, и за начина, по който се е действало, за да възприемат това мнение почти всички царства...”

/"Царство България", което е "под османска власт"/ и

[2] Из Изложение на Павел Джорджич до австрийския император Рудолф ІІ:

“Светлейшият княз [Сигизмунд Батори] написа едно писмо до Преосвещения Търновски архиепископ от семейство Рали... същото направи и пресветлият Нунций [папският легат в Трансилвания]... по същия начин се постъпи... с господин Тодор Балина, пръв благородник в Никополския санджак... [Те] се заели да наложат това мнение на четирима владици, сиреч първият преосвещеният Йеремия – Русенски владика, вторият Спиридон – Шуменски владика, третият Ловчанският – наречен Теофан, и четвъртият от Романия [от Тракия], назован Методий, и дванадесет търновски свещеници и осемнадесет миряни от първенците и видните хора на тоя град [Търново], които, всички заедно с архиепископа отишли в черква... положили клетва пред евангелието, че до смърт ще останат съгласни в тая работа...”

/"Тодор Балина, пръв благородник в Никополския санджак", т.е. пръв сред българите в тяхното самоуправление под властта на османците/

1600 г. - “написах аз, йеромонах Рафаил тази книга, наречена миней, при Ловчанския епископ Симеон и при цар султан Мурад…” /"цар султан Мурад"/

1667 г. – Петър Богдан Бащшев: “„Мен ме роди българската земя. И сега, макар и грохнал от старост единствено мисълта за родината ме крепи като разпадащ се кораб след дълги странствувания по морета и океани...”„История на България” – 1667 г.:

3. ОПИСАНИЕ НА ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ

(Посетени от П. Бакшев градове и села):

София Пловдив Аранград Провадия Шумен Приславан Търново Маринополци Горно Лъжани Долно Лъжани Барнофово Пет кладенци Търничевица Брестовец Никопол Беляне Ореш Бахцево и Калугерица Кипровац Копиловац Желязна Клисура

И най-напред ще опиша накратко онова, което сега се разбира (под името) България. Зная добре, че има цели книги за царство България, но на мен ми се струва добре да засегна първо накратко докъде се простира днес България, за да дам на четците да разберат големината на царството и малобройността на католиците, които се намират в него, бидейки цялата страна потънала в схизмата, никой не се учудва на това, че такава вреда е нанесла близостта на гърците и на цариградския патриарх – от която схизма е овладян целият Изток, особено Гърция, България, Сърбия, част от Албания, цяла Херцеговина, част от Босна и от Срем; Влашко, Молдова, Русия, Московия и частите от (Мала) Азия оставям, както и много други земи и царства. И затова не е чудно, че в България католиците са малобройни, а са били по-рано още по-малобройни, но сега са се малко увеличили с покатоличването на еретиците павликяни. Дори е твърде чудно, че и тези сред толкова врагове са запазили католишката вяра и римския обред.

България сега се нарича всичко онова, което по-рано се изричало Горна Мизия и част от Долна Мизия, цяла Тракия, въпреки че сега около Галиполското море се говори гръцки език, и по-голямата част от Македония и цяла Морава до Охрид и до границите на Албания и на Гърция и на Сърбия, а към изток се простира до Черно море; от север пък Дунав я дели от Влашко и Молдова, някога наричани “стара Дакия оттатък Дунава” и прочие.

Това царство България е прекрасно и е украсено с ширни поля, високи планини, хълмове, приятни гори и дъбрави, напоено от различни реки и води. В това царство има обилие от всякакъв вид житни храни, вина, овце, биволи, крави и волове, добри коне, злато, сребро, мед, стомана, желязо и олово, има риба, която се лови от Дунава и от други реки; произвежда различни плодове освен “морските плодове”, треви за добитъка, всякакви цветя; изобщо мога да кажа, че ако това царство би имало един господар, християнин и добър, то не би отстъпило на много царства в Европа. Но всичко това е заето от врагове на християнското и като-лишко име. Затова Бог сега е скрил мините и другите неща, които не се намират, както по-рано; дано ги запази за някой католик владетел”. /описание на "Царство България" гл.3, "ако това царство би имало един господар, християнин и добър, то не би отстъпило на много царства в Европа".,т.е. в момента през 1667 г. това царство има господар, който е нехристиянин и не е добър - констатацията погледната в огледално негатив отражение/

1690 г. – “пиша аз, йерей Петър… при злочестивия цар Мехмед, да го убие Бог и да го порази…”, “Та ги вдигна цар Мехмед… Едва избяга цар Мехмед и Кара кехая…”, “И цар Мехмед му даде да владее пашалъка София”, “…и нападна цар Мехмед в Цариград”, “…а цар Мехмед затвори…”, “Царят направи поход срещу него”. /многобройни изброявания на царя, който е османеца. А, че се прави от нашите летописци разлика между двете титли е разкрито от думите на Рафаил написани през 1600 г. за "цар султан Мурад"/

Заключение от мен: Няма да напомням, че в европейаските политически карти в периода ХV-ХVІІІ век фигурира царство България и то със знака за царския му статут, а не само като територия, а още по-малко да е указвано с по-ниска категория в политиката от типа деспотство, воеводство и др. В този смисъл на политическата арена царство България е работещ термин. Поддържат го и договорите сключвани в този период, в които е указвано царството в контекста му - Шишмановото царство, Видинското до София и т.н. Търново и София са "войводници". Османските представители там са с титлата "войводи". Войнуганския български средновековен институт е непокътнат от османците и съществува до края на ХVІІ век. Може да се каже до въстанията в Чипровци, Търново и Карпошовото, а защо не и до Мариното въстание през 1700 г. Общинските местни български административни структури остават също така непокътнати. В летописите султаните са наричани и царе, особено от българските летописци. И за да не се натрапи извода, че нашите летописци по инерция пишат султана за цар, защото на всички дето са владетели по навик им царе, йеромонах Рафаил през 1600 г. споменава за "цар султан Мурад". Това може би указва за това, че Мурад си е имал две титли - едната цар на българите /като владетел на подчинената му страна/, а другата султан в Цариград. А другите наши летописци си го наричат само цар, защото за съжаление той си е имал тази титла и титулярно се е водил такъв. /Иван Грозни подобно е станал цар на българите, защото е превзел Казанското царство/.

ІІ. Османската тактика и връзката й с темата:

Предговор от мен:

В границите на Шишмановото царство /а и в часта на Срацимировото царство, която според императора на Западната римска империя, е незаконно държана от султана/ остават непокътнати българските държавни институции и военния институт на войнуганството. Слага се само една «шапка» над тях – санджак бейовете /един вид областни управители, които както и сега не могат да се месят в работата на общините, т.е. на българските запазени институции на самоуправление/. Отделно – османските представители на държавна власт в Търново и София са носили титлата «войводи», а административните единици «войводници». Това е българска военна длъжност на управители на гранични области, запазена от османците в пълнотата й. Немаловажно е, че титлата се е ползвала непреведена в българския й еквивалент «войвода», като други запазени титли са княз, примикюр, кмет.

“Хайдутите” са “Войнуците” – местоположение, знамена и символика, устройство и длъжности /войвода, ятаци, байрактар/ с тази разлика, че до края на ХVІІ век са били легални структури по договор със султана. След премахването в голямата си част на тази структура от султаните те стават нелегални /т.е. извън закона/. Това обаче не влияе на бойната им подготовка, опита натрупан в столетията на този институт, стремежа им за отстояване и запазване на българското и т.н.

---------------------------------------------------------------

ВОЙНУГАНИ/ ВОЙНУЦИ

Войнуците (или наричани още и войнигани) е специална категория зависимо население в Османската империя,което срещу службата си в обозните и инженерни части на турската армия е получавало правото да владее наследствени земи-т.нар."войнишки бащини";освобождавано е от някои раетски данъци,и се е ползувало със статут на "свободни поданици" на султана при цялата условност на това понятие за Османската империя.Войниганският институт е унаследен от османците,които го заварват в земите на средновековна България и Византия,и го намират за доста удачен и работещ,запазвайки го до 1839 г.,когато е отменен с Гюлханският хат-и-шериф,но за някои бълг.земи(Знеполско) той остава дори до Освобождението.Всяка войниганска част(оджак) се състояла от 4-ма души,като този който служил в момента трябвало да отбие двегодишен срок на служба,а останалите трима наричани "ямаци"(ятаци)обработвали земите на служещия , осигурявали семейството му ,и плащането на данъците към държавата.Няколко оджака образували "орда",която се командувала от "царибашия"(черибашия)и неговия пръв помощник "байрактар". Знамето на войниците(войниганите) било следното:бяла ръка обърната с дланта насреща,върху зелен кръг,който пък бил разположен върху правоъгълен червен плат-т.е.това може да се разглежда като прототип на българския национален трибагреник.

Войнуци (войнугани) — категория зависимо население, натоварено с изпълнението на определени военнопомощни функции или с по-сменна работа в султанските конюшни. Войнуците били без изключение християни, най-често българи.

“Хайдутите” са “Войнуците” – местоположение, знамена и символика, устройство и длъжности /войвода, ятаци, байрактар/

Местопребиванието на хайдуците е било в Стара планина, Родопите, Средна гора, Сакар планина, Пирин планина, Красна планина, Странджа планина и Шар планина - гдето въобще захващали проходите, клисурите и пътищата. Понякога са се спущали по равнините и полетата, но много рядко и то в извънреден случай. Навсякъде са гледали да убиват такива турци, които са извършили никакво насилие над беззащитната рая. Когато някой бей или спахия, или друг ага, направи никакво насилие над някой българин, хайдуците известени за това от своите "ятаци" са нападали на него, или по пътищата, или в самия му дом всред града, и много пъти всред пладне, и го убивали, като отнемали голяма сума сребро или злато. Християните никога не са били нападани от хайдуците, нито пък пътници търговци, с изключение на български чорбаджии, които са били турски шпиони и български изедници. Всичките хайдуци като традиционен закон са имали това: да се не безчести жена, да се не опиват и да не нападат на християнин или мирен търговец, или селянин, бил той българин или турчин; защото от предание са вярвали, че онзи, който се осмели на подобно нещо, непременно ще падне в ръцете на турците. Простият грабител се наричал "кокошар".

[7] Из “Закон за войнуците” от средата на ХVI в. :

“Харачът, испенчето [на войнука] и десятъкът от това, което е посял и пожънал в бащината си, десятъкът върху пчелните кошери, данъкът върху свинете и ако има овце – данъкът до сто овце – са опростени...

Онези, на които се полага поред ежегодно да служат, да изпълняват службата си в императорския поход. Извън това забранено е санджак бейовете им и местните субашии да заставят споменатите [т.е. войнуците], определени за служба, да им доставят ечемик и да косят ливадите им, и да им служат. Но ако посочените войнуци не се явят в султански поход или се отлъчат от служба в императорската конюшня, след като бъдат наказани, да им се вземат по триста акчета за [личната] султанска каса.”

Войнуците [7] са най-многобройната военизирана група. Тази категория зависимо население възниква в началните десетилетия от установяването на османската власт в нашите земи. Тя се формира изключително от българи. Този военнопомощен корпус е наречен с българското име войнушки, а членовете му – войнуци, от българската дума войник. Службата във войнушкия корпус е наследствена и се предава от баща на син. Като категория население, чиято дейност е свързана с османската военна организация, войнуците имат по-специален юридически статут. Те не са отговорни пред местните съдебни органи и се подчиняват единствено на собствените си командири. Този статут на войнуците създава у тях по-високо самочувствие, което поражда тяхната активна борба в защита на правата им.

Войнушките части били командвани от воеводи (или банове) и знаменосци. Войнушкия воевода първоначално бил избиран от населението, впоследствие подлежал на одобрение от бейлер бея. Накрая титлата била променена на "войнушки бей".Преките командири били легаторите и примикюрите. Воеводите, знаменосците, легаторите и примикюрите били задължително българи християни.

През 1443 по време на дългия поход в софийско унгарците срещат голям отряд тежко въоражени български конници. Те им казали че до този момент са служили на султана, но сега желаят да се бият за християните. Хунияди ги приветства и ги изпраща като авангард пред армията понеже били местни хора и познавали терена.

През 1689 след битката при Ниш в която австрийците разгромяват турците мартолосбашията на източна македония Иве от Щип получава заповед да мобилизира 10 отряда от по 500 българи християни, които да въоражи със собствени сили, а ако не може да се обърне за помощ към управителите на Кюстендил и София. След като формира и въоражи този отряд трябва да замине за София където да влезе в подчинение на местния паша и да участва в отбраната и от австрийците.

Близо 300-350г българите запазват изцяло своята военна структура и сила,естесвено под власта на Султана.Едва когато българските воеводи започват да се измятат от договорките си с турците(редовен техен номер), тогава турската администрация взима всичко в своите ръце и премахва изцяло привилегийте с който са се ползвали до този момент българите.А те са много.Практически по голяма част от тези войнуци и войнугани (от тук идва и съвременната дума Войник) са представлявали цели български села и области освободени от данъци,които единственото им задължение е било да бъдат съпричастни към турската военна политика,така както си е било и под управлението на Българският цар.Сменя се само шапката.Този период съвпада и с края на турската завоевателна политика,и тогава погледа на турската аристокрация се насочва навътре и се започва делбата от заграбеното от дългите войни.Българите стават рая (обикновено население) и т.н. Фактологически турското робство е било няколко поколения,а не както го изкарват 500 г.На по късен етап хайдушките чети и дружини са били ....абе вероятно знаеш поговорката че вълкът кожата си мени,но нрава - не.

Войвода (воевода) — глава на хайдушка дружина; титла, носена от князете на Влашко и Молдова; название на османско длъжностно лице, натоварено с управлението на султански хасове или държавни приходоизточници.

Воевода изначало се наричал воински началник и предводител, но по-после, понеже той умеел и в мирно време да управлява и да владее над съграждането си, то това име означавало въобще началник и велможа. Това звание такожде е било съчувано през всичките периоди на старото българско господарство. След падането на българското царство, това звание и име се съчувало между румъните, а и самото турско правителство го задържало в някои случаи. Търновският управител, до най-ново време носил е официално званието “Търновски воевода”. В Цариград управителят на предградието “Галата” носил е до скоро време званието “Воевода”.

През 19 век Търново е важен административен, църковен и търговско-занаятчийски център в България. Градът взема живо участие, наравно с вилаетския център Русчук, в борбата за българска просвета, българска независима църква и национална свобода.

От средата на 19 век Търново е околийски център към Никополския санджак, а търновският управител, носещ според Танзимата титлата "воевода", вместо "паша", заемал почтено място в административната йерархия на Турция.

1) Ред или компромис. В основата на установения от Шериата и поддържан от Кануна ред в Османската империя лежи т.нар. компромис на Мохамед, който се открива в Корана и който гласи:

“Евреите и идолопоклонниците са най-силни сред всички хора в омразата си към тези, които повярвали са в Аллах. А най-близки сред тях в обичта си към тези, които повярвали са в Аллах, са онези, които казват: “Ние сме християни.” Защото има сред тях монаси и свещеници и никога те не се възгордяват.” (Коран, сура 5, ает 82)

Почти хиляда години след Мохамед – в 1675-1576 г., един англичанин – Джон Ковъл, пресича българските земи. В своя дневник той цитира популярен за времето си мюсюлмански проповедник – Вани ефенди. На въпроса: “Какви хора се допускат да живеят сред турците”, Вани ефенди отговаря, че :

“Всички освен евреи и християни трябвало да бъдат убити. Тази отстъпка се правела, защото евреите са имали и имат верен закон, но не точен. И най-несъвършените християни имат по-верен и съвършен закон. ”

Допускането на компромиси в ислямския управленски модел дава право на султана да издава нов закон всеки път, когато това му е нужно. Неговата законодателна инициатива е неограничена, но той все пак е длъжен да се съобразява с основните положения на Шериата.

… Османците са склонни да приемат от покорените народи юридически разпореждания, които тези народи са изработили в продължение на векове. Това се прави, от една страна, за по-безконфликтното налагане на тяхната власт в завоюваните земи. От друга – за да използват заварените стопански отношения в конкретни производства, които гарантират приходи в османската хазна..

[2] Из Султанска заповед от 1631 г. :

“Установено е от гледна точка на Шериата и Закона, щото кяфирите [неверниците] да личат чрез облеклото и външния си вид въобще, че са презрени и унижени, като не яздят на коне, не се обличат в дрехи, приготвени от разни копринени и атлазени материали, не надяват самурени кожуси и калпаци, а жените им да не се разхождат с облекла, като тия на мюсюлманките и да не надяват фередже, приготвено от персийски плат. !!!Обаче от известно време насам на тоя ред е погледнато с пренебрежение, като с разрешение на кадиите кяфирите и евреите почнали да се разхождат из улиците, яздейки на коне, надянали самурени кожуси и облечени със скъпи и луксозни дрехи. Що се отнася пък до жените им, те не слизали от калдъръма, за да отстъпят място на срещналите ги из пазара мюсюлмански жени. Въобще, както мъжете, така и жените им се носят по-великолепно от мюсюлманите, което показва, че тия хора не се смятат за презрени и унижени. Належащо е тия наредби да се обявят и разгласят наново, за да се постъпи съгласно гореизложеното. !!! Затова заповядах :

Щом като получите фермана, да постъпите в тоя случай съгласно издадената заповед, според която за в бъдеще, по силата на Шериата и Закона, да личи по шалварите и другото им облекло и въобще по тяхната външност и походка, че кяфирите са презрени и унижени. Да се заставят от сега нататък: да не яздят на коне, да не надяват самурени кожуси и калпаци, да не се обличат с копринени и атлазени дрехи; жените им да не носят фереджета от персийски плат, въобще да не се обличат като мюсюлманките. Такива случаи да бъдат запретени и забранени, за което ти [кадио], да не губиш нито минута, а да туриш за изпълнение моята свещена заповед. 21 шабан 1040 [25 март 1631 г.].”

Настаняване на турците в България

Турско преселване на Балканите

http://www.varna-bg.com/chronicle/pod_igo/dal1/2/20.html

За попълване на загубите си от боевете и за увеличаване силите според нуждата, турците постъпвали твърде умно. С разни обещания и договорни права те привличали отделни християнски владетели и войводи към себе си и ги обръщали от врагове в помагачи. Така в първо време тия турски преселници едва можали да колонизират Одрин, Цариград и околностите им. Турците особено обърнали внимание на Тракия, та най-първо гледали нея да колонизират. Южна Тракия по брега на Бяло море (Гюмюрджина, Драма, Сер до Вардара) била колонизирана. След това те почнали да колонизират средна и северна Тракия: Чирпан, Стара Загора (Боруй), Ямбол, Бургас, Карнобат, Пловдив до Белово. По пътя към София турците не могли да наредят турско население, та оставили гарнизони в проходите и старите крепости (Ветрен, Василица (Костенец), Ихтиман, Ванарел, София, Пирот с неговите 5 кули и врата, Ниш с обширното му укрепление. Също така с малко население и гарнизони турците заели Самоков, като главен път зи Кюстендил, Дупница, Босна и Хърватско. Македонските градове (Хелник, Радовиш, Битоля, Щип, Велес, Скопие) били заети само от гарнизони и чиновнически семейства .

Много по-късно от Азия достигнал нов, по-голяи поток турски поселници. Последните заели земите между Сливен и Черно море, минали източния Балкан и постепенно се настанявали в североизточна България по край Черно море, очевидно с намерение чрез Добруджа да се свържат с Кримските татари. Заселването на Черноморския бряг се улеснявало от гагаузите, които говорели сроден на турския език и били много отдавна заселени около Варна, Провадия, Добрич и Балчик .

През Чадъкавашкия и Котленския проходи турците се смъкнали в долината на р. Камчия, в Тузлука и Дели Орман, сир. заселили Шумен, Осиан Пазарско, Ески Джумайско, Поповско, Разградско и по р. Черни Лом слезли на Дунава при днешния град Русе. От Провадийско турските колонисти минали в Герлово(Котловината Герлово, от Преслав нагоре по р. Тича, е населена с особени турци, за които някои наши писатели въз основа нравите, обичаите, езика, типа и т. н. твърдят, че са потурчени българи ( Виж Мидетич – "Старобългарското насаление в Източна България; Източни говори; Д. Р. Гаджанов: " Герлово" – Сборник в чест на д-р Милетич, стр. 104.) и оттам северно от Сакар Балкан или от Осман Пазар прехвърлили в долината на Янтра (притока и Стара река), заели Кипилово и стигнали до Беброво, но по-нататък, към Елена и по Златаришката река те не отишли, навярно по договор с еленското българско население, което имало вакъфски привилегии .

С заселването на турците, постепенно 6ългарскиme имена на селата, градовете, полетата, реките и височините бивали заменявани с турски имена. И до ден днешен тия имена си остават турски, макар след освобождението населението много да се е изменило по народност и вяра.

!!!От Янтра на запад плътно турско население не се е поселило, защото нямало лишно такова. Окръзите Търновски, Плевенски, Вречански и Видински изобщо запазили българския си лик. През течение на турското владичество, наистина, и по тези окръзи били заселени турци, но по-рядко и само в някои села и места. Ето защо имената на селищата, реките и планините в северозападна България си останали български. !!!

Турски бейове и отделни мохамедански групи се заселили предимно в централните градове (Търново, Севлиево, Ловеч, Плевен, Никопол, Враца, Видин). В Софийски и Кюстендилски окръзи турци се поселили само в укрепените градове, но не и в селата. В Сърбия турско население по селата не се заселило. Кратко казано, в Южна и Източна България се заселило плътно турско население, в средна и югозападна България, в Македония и в Сърбия главно по градовете и стратегическите места се заселили семействата на спахиите, военни, административни, съдебни, финансови и духовни турски власти, но не и плътна турска маса .

Изпървен турците били твърде благоразумни. Не искали да възбуждат българите против себе си, затова не ги изгонвали из градовете. Нещо повече, на много места те оставили българските власти с договор, че ще помагат на турската държава. Етрополци се ползували с права да пазят прохода от север, но когато турците се усъмнили в тяхната вярна служба, населили със свои хора града.

В Търново преселените турци се настанили пред входа на Царевец, гдето е сега окръжният дом, заели всичкото южно изложение на града от полицията до моста, що държи пътя за Тузлука. На българите оставили долна (асенова) махала с владишкия мост. Горе (на Каябаш), западно от турците останало българско неселение в махалата, която носи името "болярска" и по-нататък "Варуша".

Търново изгубило значението си на средище. Турският управник в Търново се наричал войвода, а канцеларията му войводница. В Ловеч турците изпъдили българските власти от крепостта, българските махали останали по склоновете на укрепения полуостров, а сами те, зввоевателите, се поселили низко около моста на река Осъм, като заели кръстопътищата: Плевен – Севлиево и Свищов – Троян – Балкана

Такава картина ни представлява положението на покорените народи от турците, ако гледаме през очилата на християнството. Съвсем друго виждаме, ако гледаме от национална гледна точка, и то от славянска.

Както е известно, по-голямата част от Европейска Турция е населена от славянския елемент. На високи длъжности виждаме повечето бошняци и херцеговци, а много рядко българи. В XVI столетие, а особено във времето на Великия везир Мохамед Соколович (херцеговец) половина от съвета на везирите са били мюсюлмански славяни, които такожде са занимавали длъжности: бейлербег, капуданпаша, губернатори и др. по провинциите. При свършването на ХVІ столетие, най-прочути са били везирите, които е дала породицата Кюпрулю: Мехмед; синовете му Ахмед и Мустафа и братовчед му Хюсейн - всичките българи от Велес, от гдето и носят презимето "Кюпрулю". Те са спасявали много пъти турската държава от явна гибел и пропаст.

Славянският език се говорил от всички тия везира и паши: по свидетелството на някои пътешественици, славянски език е говорил и целият еничарски корпус. Това не е за удивление, като вземем предвид това обстоятелство, че еничарите са били славянски деца. И самият Султан Селим II (а това е било в 1566 год., при везируването на Соколович) е знаял славянски език. В султанската канцелария има много актове, които са писани с кирилица на славянски език. Всичко това като се вземе във внимание, можем не без основание да кажем, че Турската империя е била съвършено близо до това състояние да претърпи метаморфоза, каквото е претърпяла някога и латинската империя, т. е. да се преобрази в мюсюлманско-славянска държава; само е трябвало една стъпка напред.

2. Българските "войници" в турската армия

Турските султани, при побеждаването на една страна, умеели да държат такъв такт, който много спомагал и съдействувал за увеличаването на тяхното могъщество.

Знаем само това, че в едно кратко време в България съществували: мюсюлмани - привилегирована класа - и рая - угнетена маса. Между тия две крайности любопитно, и донегде утешително явление, е трета една класа, която се намервала в средата: нито в съвършено унизително състояние, в каквото е била раята, нито пък е имала големи правдини и преимущества, каквито са имали мюсюлманите. Тая трета класа са били привилегированите български общини. Тия български привилегировани общини са се делили на няколко разреди: войници, мартолоси, соколници (дуганджии) и дербенджии.

"Войнишкият" институт е съществувал почти 300 години. Той бил учреден от Мурат I (1362 - 1389) по съвета на бейлербега Тимурташ.

Техните права и длъжности са били изложени в "Кануна войнишки" ("Войник-Кануннаме"), вместен в Румелийския канун.

Пътешественикът Деришвам в 1553 год. срещнал в Ниш едно отделение от тия войници, въоръжени с кратки копия, което отивало в Темишварския лагер.

При всичко, че тия права на войниците в най ново време са били съвършено унищожени, но пак до 1840 год., па и до самото ни освобождение, всякоя година по неколкостотин души, под предводителството на своите чарибашии, са отхождали в Цариград да пасат султанските коне и да косят сено.

---------------------------------------------------

Официално установени български боляри в периода след ХV век и техен условен времеви период: /по мои нахвърлени данни/

Никопол:

Тодор Балина /1596/, Никопол – болярин, “първи благородник на Никополския санджак”

Богдан /1469/, Никопол - жупан, велможа

София

Радивой /1493/ София, Кремиковци - болярин

Тодор /поч. 1492/ , София, Кремиковци – негов син

Драгана /поч. 1492/ София, Кремиковци – негова дъщеря

Радослав Мавър /1476/ София, Драгалевци – болярин или първенец

Вида /негова съпруга/ /1476/ София, Драгалевци

Никола Граматик – техен син /1476/ София, Драгалевци

Стахия - техен син /1476/ София, Драгалевци

Радич /1454/ София – “български воевода в София”

“ктитор” Георги /1469/, София – велможа

Търново

Ростислав Стратемирович /1686/, Търново – “търновски княз”

Шишман ІІІ, /1598/ Търново – “провъзгласен за цар”

Чипровци

Петър Марков /1611/ - кнез

Петър Югович /1617/, Чипровци - „кнез на Чипровец, Железна, Копиловец и околовине”

Перо /1618/ Чипровци - кнез

Иван Ненчин /1620/ - кнез

Франко Лукин /1633/ - кнез

Матей Марканич /1637/ - кнез

Франческо Марканич /1640 -1658/ - кнез

Никола Кнежевич Пеячевич /1680/ - кнез

Лука Андреин /1688/ - кнез

родове :

Соймировичи, Марканови (Марканичи), Пеячеви, Маринови, Кнежеви, Черкичи, Станиславови, Маринови, Парчевичи

Кратово

Димитър Пепик, /1536/, Кратово – Кратовски княз

Княз Димитър /1515/ Кратово-

Сара, негова съпруга /1515/ Кратово –

Георги “Софийски” /1515/, Кратово-

княз Андрея

Княз Никола Бойчик (1584-1624) – “последният кратовски княз”

Венелин /1620/ - брат на Бойчик.

Михаил /1652/ – син на Бойчик, Кратовски митрополит

Златан /1657/ - син на Бойчик, владелец на с. Блатец и околностите.

Коста /1624/ - син на Бойчик, владелец на с. Блатец и околностите.

Факия – войнуганските наследствени родове Бинбелови, Згуревци и Палжековци.

За Бинбелови пише подробно Балчо Нейков в неговото “Факийско предание”. За тях отделна тема може да се направи.

Лично за мен си правя извод, че твърдението на “Фружин Асен” е подкрепено от достатъчно ако не доказателства, то поне улики и индиции. Трябва да се задълбае малко повече тази тема. В наш интерес си е да запълним нарочно или не държаната черна дупка от поне два-три века /ХV-ХVІІІ/ в историята на българската държавност и народ.

Link to comment
Share on other sites

  • Мнения 51
  • Създадено
  • Последно мнение

ПОТРЕБИТЕЛИ С НАЙ-МНОГО ОТГОВОРИ

ПОТРЕБИТЕЛИ С НАЙ-МНОГО ОТГОВОРИ

  • Потребители

Османската империя не е била дуалистична турско-българска държава, макар през 19в. една наша дружина да пратила на султана мемурандум с такова предложение, но както може да се очаква султана въобще не погледнал офертата.

В Осм. империя макар са била силно централизирана, на най-ниско ниво имало силно развито местно самоуправление. Традицията на силното местно самоуправление се запазва до края на Ісв.в., а след това с прехода към диктатура започва ограничаването му още при Стамболийски. След 1989г. се прогагандираше за възраждането му, имаше лека либерализация, но после при неокомунистическото правителство на Иван Костов пак взе да се търси начин за стесняване на местното самоуправление.

Кнезовете са кметове на селата.

Друга малко позната особоност в градовете са първогражданите. По време на борбата на църковна независимост се появява и противоречение между първогражданите -земевладелци и еснафите като структура на зараждащата се промищлена буржуазия.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Държа да подчертая, че не приемам термина дуалистична държава, като в смисъла на Австро-Унгария или вариантите на българо-турска или влахо-българска държавност от ХІХ век.

В разглеждания период до ХVІІ единствената приемлива за мен формула и обвъзрзана с гореупоменатите улики е вариант подобен на този:

Sigismund (14/15 February, 1368 – December 9, 1437) was Holy Roman Emperor, and the last Emperor of the House of Luxemburg, Kings of Hungary, Margrave of Brandenburg, King of the Romans, King of Bohemia.

в този смисъл аналогично би трябвало:

Сюлейман Великолепни — десети султан на Османската държава ... цар на България, крал на Сърбия, Унгария и Романия, бей на Айдън и т.п.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Допълвам важен момент. Това, че османските представители на държавна власт в Търново и София са носили титлата «войвода», а административните единици «войводници», ме навява на мисълта че в държавно-политическо отношение те са имали йерархичния статут на воеводството Валахия.

Отбелязвам, че османците са оставили статута на Валахия такъв, какъвто тя е имала с българските царе - т.е. гранична област в рамките на царството ни, но със вътрешно самоуправление извършено с времето, плащане на ежегоден данък, съгласуване на външната политика с българските царе. Същото е останало и след завладяването на Търновското и Видинско царство. Смятам, това за още една индиция, че султаните не са си позволили да бутат правно-административните отношения и статути на царствата ни в границите им преди падането под османско владичество.

Това за един период поне до края ХVІІ век, когато започва вътрешната централизация в Османската империя и реформата в административните й структури. Апропо много показателно е , че това съвпада и с "шаването" на статута на Валашките воеводи - бавно, лека полека излизат от предишния си статут, останал им в наследство от отношенията с българските царе.

--------------------------------------------

Нека да видим и друго. През 1908 г. Фердинанд І провъзгласява независимостта и става Цар на България. Дотогава е бил княз. Очевидно се издига, като прескача титлата крал, която междинна между княз и цар. Дали не взема титлата на Османския султан, която дотогава му се е полагала по право, макар и непризнавана от международната общност в частта на Видинското царство /бел. горе 1433 г. от Сигизмунд/, но пък е била признавана за Шишмановото царство /бел. горе 1508 г. от Владислав - крал на Чехия/?

До 1908 г. Фердинанд е бил княз на васалното княжество и като такъв е имал над себе си в йерархията една стълбица - "Цар", който по съвместителство е султанът на Осмаската държава.

Дали Берлинския договор не е някакво бледо копие на статута на българските земи до края на ХVІІ век под Османска власт?

Прилики:

Границите от 1879 г. са същите на тези от периода ХV-ХVІІ описани в договорите, султанските декрети за войнуганите и техните области, почти се покриват със земите в които е имало кнезове, първенци и българско самоуправление, София и Търново са войводства което е пак в тези граници. Източна Румелия е по-тясно свързана с Цариград, но е в същата полуавтономия какъвто е имал Рум милет /санджак Румели/ по времето описвано от Брокиер /1433 г./ в "Задморско пътешествие".

Напълно е възможно, както един цар Фердинанд І през 1908 г. е върнал на първенеца на българите полагащата му се заграбената титла на царство България от османския султан, така и през 1598 г. да е направил същото един друг първенец Шишман ІІІ. Разликата е в това, че първото е станало успешно, а второто впоследствие не е могло да бъде защитено.

А и двете събития стават на едно и също място в Царевец. Вярно, Фердинанд е търсил символика, както и Шишман ІІІ е търсил такава. Но за статута на двамата може да се прави паралел, също и за статута на българската държавност през ХV-ХVІІ век.

Link to comment
Share on other sites

  • Модератор Военно дело

Браво Иванко, не само си схванал основната ми мисъл но си я и развил. Лично аз твърдя че въстания от рода на Чипровското, първо, второ Търновско, Карпошово просто няма как да бъдат направени с методите на Априлското (т.е. убеждаване село по село на обикновенните хора, организиране на комитети). Някъде бях чел следното за конспирацията, ако е малка група са неуловими и неизтребими, но и малко щети могат да нанесат, някой и друг терористичен акт, партизански отряд и толкоз. Ако се разрастне, както става с мрежата на Левски която всъщност вдига априлското въстание, няма как да не се стигне до пробив, просто все някой от многото хора ще стане предател, било неволно, било за пари.

Съвсем друго е ако имаш власт, пък била и местна, ти вече си авторитет и думите звучат по друг начин, много по задължаващо и обвързващо хората, вероятността за предателство е по малка. Да не говорим че размахът ще е много по голям, а организационните възможности на несъизмеримо по голямо ниво.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Въстанията до това от 1737г. са някак по-интернационални, т.е. преди всичко се гледа на това дали са единоверци, а не толкова на етн. признак. В организацията често са замесени и църковните структури. След въстанието от 1737г. вече етн. елемент почва да взима връх. Тези от средата на ХІХв. в Северозап. България вече са във връзка основно със Сърбия, като по-високопоставения църк. клир не участва. Но дори и при Априлското е търсена връзка със съседите - то избухва между това в Босна и Херцеговина и преди Сръбско-тур. война. Априлското въстание е най-свързаното с низините, тъй като при него в ръководството и организацията е най-малко участието на първенците и местните църковни и общински структури. В по-раншните са намесени кметове, владици, действителни или мними потомци на влад. родове ...

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор
Допълвам важен момент. Това, че османските представители на държавна власт в Търново и София са носили титлата «войвода», а административните единици «войводници», ме навява на мисълта че в държавно-политическо отношение те са имали йерархичния статут на воеводството Валахия.

Отбелязвам, че османците са оставили статута на Валахия такъв, какъвто тя е имала с българските царе - т.е. гранична област в рамките на царството ни, но със вътрешно самоуправление извършено с времето, плащане на ежегоден данък, съгласуване на външната политика с българските царе. Същото е останало и след завладяването на Търновското и Видинско царство. Смятам, това за още една индиция, че султаните не са си позволили да бутат правно-административните отношения и статути на царствата ни в границите им преди падането под османско владичество.

Това за един период поне до края ХVІІ век, когато започва вътрешната централизация в Османската империя и реформата в административните й структури. Апропо много показателно е , че това съвпада и с "шаването" на статута на Валашките воеводи - бавно, лека полека излизат от предишния си статут, останал им в наследство от отношенията с българските царе.

--------------------------------------------

Точно! Това е! Ако проследим своенравното поведение на влашките войводи спрямо султана и отдадем дължимото на верските противоречия за тази своенравност, т.е. елиминираме я относно българскте царе, картината се попрояснява. Административни единиц на България, но поради отдалечеността им, спецификата на заден двор, насочеността на България общоисторически на юг и частично на запад, отсъствието на особена природна привлекателност, Дунава - държащи известно независимо и своенравно поведение.

Link to comment
Share on other sites

  • Модератор Военно дело

Искам да допълня нещо много важно. В книгата на... ей как ми се изплъзва името Генчев май беше, дето се казва че българите са претърпели демографска катастрофа при идването на турците се споменава че чак в края на 15 век имаме данъчни регистри на турската администрация и то предимно в райони където са заселени турски колонисти. Тезата че османците не могат един век да усвоят административно дадена територия е смешен, по скоро до това време си действат изцяло и напълно българските такива, едва през 16 век явно турците затягат данъчния контрол или по точно почват те да събират държавните данъци.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Ставало е вече дума, че Димитър Маринов дава сведения за това, че в Лом и околностите, а вероятно и в северозападна България местните феодали са си стояли докато турците напускат Унгария. Тогава биват изместени за сметка на турските спахии, за които няма земи.

Link to comment
Share on other sites

  • Модератор Военно дело

Тук ще кажа защо чета внимателно някой платени статии за "османското цивилизационно присъствие".

Ако са писани от малко по умни хора в тях се опитват да мъкнат от девет дерета вода да докажат че насилие е нямало. В повечето случаи говорят глупости, но понякога споменава и факти останали встрани от нашия поглед понеже не се връзват точно с концепцията за турското робство. Примерно Карпош е обявяван за хайдутин, а той въобще не е бил такъв, той си е мартолосбашия, военно лице което е получило професионална подготовка и има власт.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Съгласен съм с това за статиите. Разбира се, че няма никакво "османско присъствие", както не е имало преди това и "византийско присъствие". Това са си владичества, а в литературен аспект може да се използва термина робство. Подчертавам - в литературен.

Освен за Карпош, който е бил мартолос, а не хайдутин, искам да напомня и за провъзгласения за "първи хайдутин" войводата Радич /1454 г./. Само, че аз съм уверен, че той е бил "воевода" на "войводницата София", т.е. имал е същия административно-йерархичен статут /отежнен навярно, но все пак.../ с друг един воевода на войводство по това време - този на Валахия воеводата Владислав ІІ /към 1454 г./.

Апропо в своята на история на българското царство Шарл Дюканж говори за един български благородник Радик Санкон. Яд ме е, че в момента книгата му не е пред мен, но съм сигурен че този първенец е описан от Дю Канж в периода края ХІV-нач. ХV век. Воеводата Радич /или другояче произнесено Radic, Радик, Радин, Радан, Радко/ може да е издърнка на Радик Санкон, син, внук, брат... А този Радик Санкон /Радан/ може да е същия, който "Фружин Асен" на друго място е споменал като "Радан - принцепс на България" /в известие от Сигизмунд или по-точно на Людовик І/.

Така, че не бива да подценяваме благородството и статута на българските ни първенци от първите векове на османското владичество.

И друго искам да подчертая. Считам, че до края на ХVІІ век т.нар. хайдути са войнугани, т.е. те са легални /законни/ от гледна точка на османското право военни структури. От нач. на ХVІІІ век, когато войнуганския институт с малки изключения е изведен от системата на османското право, тези военни български формирования стават нелегални /незаконни от гледна точка на османското право/.

Ето оттук, можем да говорим за хайдути. Войнугани и хайдути са едни и същи, това че на данен етап са били смятани за незаконни от гледна точка на османското право не трябва да ни притеснява. Няма какво да ни пука от османско право, така както не им е пукало и войнуганите /хайдути/.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Георги Раковски. Разговор о болгарскому свещеному въпросу

„После же завладение турков, ако и изгубил [българският народ] царството си, обаче негова свобода не е пропаднала съвсем, но задържала се е еще няколко векове. Турское завладение над българи не е могло навсякъде да се извърши мечом, но по-голяма част Българии се е превзела на условия, кои са се пазили от завладетелев за няколко си векове. От тях же условия по-главни са били следния:

1. Да имат българи вероизповедание си свободно и свещенство си независимо, както са го имали и преди падения си.

2. Да носят свободно оръжие си и да са обвязани да съвоюват с турков против неприятелев им в особни полкове, под особен си знамян и под предводителством своего си войвода.

3. Да се управляват области и окръжния се пак от войводи, а села и градища от кнезове, кметове и старейшини. Областнии войводи управители носили титул на турски език беглер-бей = княз над князи. А между кнезове и кметове имало е отпосле и баш-кнез и баш-кмет = върховний кнез или кмет. То съюзно българско войнство е съставляло в тях времена повеч турская конница.

4. Ония же, кои не са били войници, т. е. не са били обязани да съвоюват с турком, тии са плащали по драм сребра на глава, т. е. мъжеский пол достигший в законна възраст. А после то даждие се определило на 50 аспри. Това даждие се събирало пак от българи изпомежду им, кои са носили име бирници.

5. Съжби и разпри по селам отсъждали и извършали се помежду им от избрани старци в церковния за това определени стаи. А в по-главни градове, кои са се управлявали от войводи, имало войводници, на турски и до днес съхранено войвода-конагъ, де са се отсъждали и извършвали граждански и военни работи.

Тая уредба и правление са траели няколко векове и турци са владели над българи по този начин.

На тия сички ние имаме исторически доказателства и живи еще възпоменания и остатки, не само наши народни български, но и султански разновременни берати, фермани и писмени повеления, кои не са еще познати европейским ученим, защото тии твърде малко са се занимавали на тойзи предмет.”

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

К.Гербов, благодарности, точно в темата и навреме. Раковски май и по тази тема се оказва по-голям историк и благонадежден изследовател, отколкото сме сега. Все повече се убеждавам, че по турско време по свободно е можело да се пише за българска история, отколкото след това по "българско време". Пълен позор.

Тази статия да не е от един блог със стари статии? Там съм чел няколко от Раковски и човека си е толкова точен и с прости думички казва нещата, че се шокирам как плеяда историци са направили кариери и титли да изследват някои въпроси, пък те всъщност са си толкова прости, ама кой да ги види. Освен непредубеден свободен дух като на Раковски и подобните нему няма кой друг.

---------------------------------------------------

Ето какво пише за Радик и в какъв аспект е споменат в "История на империята на Константинопол" на Шарл Дюканж, 1680 г., военно-издателски комплекс "Св.Георги победоносец", изд. Аргес,1992 г., стр. последна текстова 193/194/:

Дюканж говори за Георги Страцимир наречен още и Страцинио Балсикио, син на Страцимир /от клонката на рода Балшичи/. През 1386 г. турците нахлули в земите и извършили безобразия. Георги Страцимир извършил едни дипломатически обиколки или като политически емигрант във :

"Венеция, оттам избягъл защото приказвал остро срещу делата на тогавашното правителство, като отишъл във Франция, а оттам в Рим. После се убедил, че ще има повече полза да се оттегли в двора на Баязид, от когото би могъл да си възвърне част от земите. Така и направил. И за да му даде силна гаранция за верността в службата си приел мохамеданската религия. Той оставил три деца: Гойко и Иванич, които били починали още докато той бил жив, а Балза го наследил. Имал още и една дъщеря, омъжена за РАДИК САНКОН, син на Сенко и внук на Младен, родом от Загора, който притежавал големи владения в графство Хелмо."

Ето тука е Радик Санкон /погърчено произнасяне/, син на Сенко и внук на Младен, родом от Загора и притежавал големи владения. Има отбелязване у Дюканж, че Сенко е споменат от Орбини. Графство Хелмо не ми е известно, или е название на Хемус /около Стара планина/ или е другаде , но не толкова важно за темата. По важно е, че Радик, син на Сенко и внук на Младен е указан за зет на Георги Страцимир и се отнася това за периода след завръщането на Георги Страцимир при Баязид. Може да се каже около 1400-1401 г. се е завърнал. Починал е 1403 г. Омъжил дъщеря си след завръщането си, т.е. в периода 1400-1403 г., вече когато са му върнати земите от Баязид и е "партия" със зестра. Или е омъжена от наследника на Георги Страцимир Балша ІІІ Балшич, но в периода да речем до 1410 г. Значи този Радик е указан при Дюканж в периода около 1400-1410 г. Ако е оженен за дъщерята на Георги Страцимир на средната тогава възраст 15 г., през 1454 г. би бил 55-60 годишен. И на 30 да е оженен, пак става - 70 годишен. А може и по-късно да е женен, защото Балша ІІІ е владетел до 1421 г. и е възможно брака да е и към тази дата. Но при всички случаи възрастта на този Радик към 1454 г. е от 50 до 70 години.

Обзалагам се, че това е същия Радик /Радич/, воеводата на воеводство София, който през 1454 г. е бил заловен от Мехмед ІІ или негов много близък роднина с това име. И няма как да е "първи хайдутин", а е един от първите благородници на България.

Link to comment
Share on other sites

  • Модератор Военно дело

Иванко, ти си върхът, ето че открихме още една историческа личност. Радан принцепс на България-Радик Санкон. Ще добавя че Иван Шишман в края на управлението си вече не е цар а просто херцог или бег. Може би графство Хелмо е именно Шишмановото царство. Ако приемем че Радан-Радик е някакъв много близък роднина на царя (чак е принцепс) е очевидно защо има имоти в Шишмановото царство. Очевидно е и защо не е владетел, това е Александър-Искендер, а след смъртта му навярно Шишмановото царство е дадено другиму. Питам се, а дали именно на Радан-Радик не е дадено Шишмановото царство?

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Има два варианта, като и двата са логично обосновани.

Радик Санкон /Сенкиния и Младенов внука/ е идентичен с Радан-принцепса. И по време на отбелязване, статус и по достатъчните си възможности и произход за да се сроди с Георги Срацимир. Съвпада и по условна възраст по време на отбелязването.

Другия вариант е да е идентичен с Радик - воеводата на войводница София. Радик е споменат в малко-по-късен етап - чак към 1454 г. Това не прави невъзможна идентификацията му с Радик Сенкон, но условната му възраст би била около 60-70 г.

Трети вариант е воеводата Радик /Радич/ да е в някакъв вид родство с принцепса Радан /не по права линия очевидно - баща Сенко, дядо Младен/, което да обяснява статута му в йерархията, като воевода на войводство София.

Радан принцепса към 1377 г. ли е споменат от Людовик І Анжу?

Link to comment
Share on other sites

  • Модератор Военно дело

По рано, при унгарската окупация на Видин, според унгарския крал той командвал 80 000на съюзна турска армия която унгарците разгромили. Пада се някъде 1367-68. Явно обаче е бил доста млад, при положение че имаме двама престолонаследници на различна възраст (единия вече зрял мъж, другия дете), едва ли третия престолонаследник ще е кой знае колко възрастен. Питам се какви ли са роднинските му връзки с царската фамилия за да е чак принцепс-престолонаследник. В бориловия синодик нямаше ли един Сенко?

Редактирано от Frujin Assen
Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Веднага пренасям тука като относимо следното прозрение, което добавя нови точки за наличието на отделен царски статут и самоуправление на българските първенци на север от Стара планина, воеводниците София и Търново. До указания в заглавието период разбира се...

Не знам обособени ли са били такива зони по някакъв признак. Цяла България, имам предвид цялата етническа територия, се е наричала Румели бейлер бейлък, сиреч Румелийско бейлербегство.

Да, този бейлик е "приемник" на ромейските земи при завладяването им в края на ХІV век. Говоря за южно от Стара планина. Затова е останало името Румели бейлик /Ромейски/, както са получили имената си и Добруджа /земята на Добротица/, Кюстендил /земята на Костандин Драгаш/, Сарадж-ели /земята на Срацимир/ и т.н.

След 1879 г. по Берлинския договор е образувано полуавтономна област с име "Източна Румелия". Очевидно е, че щом има "източна", значи е имало и "западна". Не е северна, не южна... Западната Румелия е на запад от Източна Румелия и си е областта Македония, която остава пряко в рамките на империята. За подобен неин статут, какъвто е имала източна румелия, са се борили автономистите от ВМРО. И още как, като сме имали зад гърба си акта от 1885 г. какъв е проблема при автономност на региона, населението да повтори съединението, като символ на една историческа и човешка справедливост.

А добре ми напомняш за Румели, че обхващал всички европейски балкански владения на османците. Доколкото знам /Брокиер и др./ наистина е така. Смятам обаче че това се отнася до Стара планина, защото от нея на север са воеводниците София и Търново, начело с воеводи, които са с йерархическия /поне/ статут на Валахия. В този смисъл още един плюс за темата "Шишмановото царство 1393-1689/", че земите на север са си били отделен субект /Царство България/ в османската система при все че цар по съвместителство е съответния султан на империята. :smokeing:

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
По рано, при унгарската окупация на Видин, според унгарския крал той командвал 80 000на съюзна турска армия която унгарците разгромили. Пада се някъде 1367-68. Явно обаче е бил доста млад, при положение че имаме двама престолонаследници на различна възраст (единия вече зрял мъж, другия дете), едва ли третия престолонаследник ще е кой знае колко възрастен. Питам се какви ли са роднинските му връзки с царската фамилия за да е чак принцепс-престолонаследник. В бориловия синодик нямаше ли един Сенко?

Има още едно споменаване за Радан войвода, то е към края на ХІV век. Явно е било нерядко изцползвано име сред първенците ни. Този Радан е бил от последните защитници на Вратица /дн.Враца/:

Легенда за Враца

Легендата разказва за Радан Войвода, който живял във Вратица. Когато през 1396 година турците се насочили към града, той организирал отбраната му. Градът обаче трябвало да отстъпи пред численото надмощие на завоевателите. В своето озлобление османските орди го сринали из основи. Преданието разказва по-нататък, че Радан Войвода убил дъщеря си Велка, за да не попадне жива в ръцете на поробителите. Победителите - турци, водени от Шериф ага, озлобени от дългата съпротива на местните българи, опустошили всички селища в планината, изгорили Вратица и заставили жителите й да се заселят в полето, северно от прохода, където река Лева напуска планината. От онова време съществуват много запазени развалини.

Ето друга връзка:

http://www.bgfolklor.com/index.php?p=legendi&l=raina

Много вълнуваща легенда: Легенда за "Кървавата скала", за Радан Войвода, за неговата дъщеря Елица и за падането на средновековния град Вратица под Турско робство /владичество.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Важно по темата е и политическата картография в Европа в разглеждания период. Навсякъде България фигурира в този период, но само в частта й на север от Стара планина. В този смисъл в рамките на стеснената и държавност преди завземането на Търново /1393 г./.

Особено е ценна втората карта, където ясно е показана и политическия статут на царство България - васал на Портата /Porta vasil/. Картите са съвременни на периода ХVІІ-нач.ХVІІІ в.

http://www.bulgarlar.com/Karty/Lotter1763/Lotter1763.htm

http://www.bulgarlar.com/Karty/Tomka1750/B...ulgariglav.html - Bulgaria - Porta vasil!

http://www.bulgarlar.com/Karty/Iaillot1681/Dunabulgar.html

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Интересно... дали обаче от карта само можем да направим извод за васалност? Има данни у Димитър Маринов за относителна независимост на боляри в Северна България, но дали това стига за извод в тази посока?

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
Интересно... дали обаче от карта само можем да направим извод за васалност? Има данни у Димитър Маринов за относителна независимост на боляри в Северна България, но дали това стига за извод в тази посока?

Не. За самостоятелен довод картите не са достатъчни, но... във връзка с другите така събрани факти и улики, картите са важно допълнение към картината. Липсата на карти с означение на България от времето би отрекло тезата, но наличието на България в картографията от епохата дава подкрепа на тезата.

Също както дава и картата на сегашната земеделска собственост. От дадените от мен връзки по-горе, се обръща внимание на един важен момент - при връщането на зем. земи в нач. на 90 те г. на ХХ век се появява интересна картина на емлячните регистри на земеделските земи. За разлика от всички други с турски имена - означения на местностите, в частта на България заклрючена между гр. Елена и гр. Видин на север от Стара планина, местностите на земеделските масиви носят български имена, т.е. тук турската инвазия е много слаба, да не кажа че не е проникнала и оставила някакви белези.

Всичко трябва да се гледа във връзка едно с друго и смятам мозайката бавно ще се намества.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Заключение от мен: Няма да напомням, че в европейаските политически карти в периода ХV-ХVІІІ век фигурира царство България и то със знака за царския му статут, а не само като територия, а още по-малко да е указвано с по-ниска категория в политиката от типа деспотство, воеводство и др.

Простете моето невежество, но каква библиография бих могла да цитирам с горепосоченото твърдение? Темата силно ме вълнува и обяснява някои доста "странни" на пръв поглед неща, свързани с културните реалии на средновековието и българската владетелска идеология - специално с Иван Шишман. :book:

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

За кое точно твърдение търсиш библиография? Аз съм дал много връзки и източници в темата. Тя е само компилация на цитати от статии и трудове. Това, което е от мен изказвано съм го подчертавал специално, за да не се смесват нещата.

Ползвал съм и информация от сайтовете на общини. Всяка община /почти/ си има сайт и там в полето история се появяват интересни информации от краеведите на съответната община. Като се стиковат информациите става много интересна картинка историята.

За библиографията пиши по конкретно?

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Добре, ето давам една моя компилация извършена от официалните страници на отделните общини в България. Към тях са допълнени някои други данни за съответното населено място, намерени от мен в спомени, летописи и др.

Ето каква е картината:

Забранени за преминаване и заселване от турци/ Самоуправление:

ЗАГОРИЧАНЕ

Загоричани е старо българско селище. Първите родове, които са турили основата на Загоричени, според преданието, са дошли от север, и когато стигнали до върха на Върбица, отърколили са от там едно решето, което се спряло на онова место, дето сега е разположено селото. Но дали на. същото место са намерили друго по старо селище, това преданието не казва. От топонимията на околните местности се вижда, че на север от сегашното село Загоричани целата местност носи названието „Селища”, Допуска се, че старите жители на тия селища, били принудени да ги напуснат при идването на горните родове. Кога е станало заселване и изселване не може с положителност да се каже. Но тия новодошли родове, на които главното занятие е било ското-въдство и лов, изглежда че се ползували с нъкакво привилегировано положение в държавата. И, наистина, през време на турското владичество жителите на Загоричани не са плащали никакъв данък на спахиите. Имали са право-да се оплакват направо на султана, ако некой спахия или аянин от Костур се опитвал да ги обезпокоява. Докато всички околни селища са били чифлици на турските бейове, Загоричани е живело самостоятелно, почти независимо от местната турска власт. Според преданието, Загоричани е било посветено на джамията „Султан Ахмед” в Цариград, където е плащало ежегодно даждие само неколко оки зейтин. Когато костурските спахии заселили в Загоричани турци-коняри, дошли от Азия, и дори им съградили джамия (мечето), селото се оплакало направо на султана в Цариград чрез специален пратеник куриер, който носел особени знаци. Турците заселници били изгонени от Загоричани и се пръснали по околните села. Преданието още казва, че борбата с бейовете е била упорита и продължителна, но винаги се е свършвала в полза на Загоричани. Най-после е било заповедано със султански ферман: бейовете не само да не обезпокояват жителите на Загоричани, но и да не смеят да минат през него, кС въвеждането на общите закони в Турция (низам) всички привилегии, дадени на некои от христианските жители в империята, са били премахнати, и Загоричени е било подчинено на низама. След това то се е сметало за първо и най-податно село в Костурската кааза.

Като селище, на което жителите се ползували с привилегии, Загоричани е било в слаби връзки с Костурската митрополия. Но след въвеждане на низама костурските гръцки митрополити се възползували да стегнат духовните връзки с християните на това селище. Поради материалните облаги гръцките митрополити са били най-внимателни към жителите на загоричани и винаги обиколките си по епархията започвали от него.

ачени на кон.

ЧИПРОВЦИ

При завладяването на България турците оставят редица области и населени места извън османската администативна система. Обикновено това са стратегически важни области, които от практически съображение са оставени под управлението на старата, наследена от Втората българска държава адмиистрация. Като пример може да се споменат т.нар. войнишки селища, охраняващи планинските проходи, както и важни металодобивни райони, като този около Чипровските мини. Въпреки не съвсем изяснените въпроси около статута на населените след османското нашествие, се смята, че християнската аристокрация запазва до голяма степен властта си в Чипровци. От дубровнишки източници е известно е името на рода Соймирович, чиито представители живеели там. Според тези източници до края на 14 век родът е пълновластен владетел в Чипровско. След османското нашествие родът или поне част от него се преместват в Дубровник, където се вливат в местната аристокрация (и вероятно приемат католицизма), без да забравят старите си родови имения. Известни са също родовете Пеячевич, Парчевич, Черкич, Марканич и Кнежевич. В следващия век Чипровци става хас (постоянно владение) на султанското семейство, а по-късно на валиде ханъм (собственост на султанската майка). Правата на християнското самоуправление, вероятно базирано на родовата аристокрация от времето на Втората българска държава и адаптирани към османската военно-феодална система, се свиват през 16 ти и 17 век

Католицизмът в Чипровско обаче никога не се превръща в трайна институция и не успява да създаде собствена идентичност на изповядващите го. По начин на живот католиците не се отличавали от православните, свещениците се женели, не спазвали католическите обреди и си спечелили доста упреци от папските представители.

През 1396 г. имераторът на свещената римска империя Сигизмунд Люксембургски предприема кръстоносен поход срещу османските турци. Стремежът му е към възстановяване на Българското царство в пълните му граници, в църковно отношение — уния с Рим и евентуално преминаване българските земи към католицизъм. Походът не успява, но северозападната българска аристокрация остава със силни прозападни настороения, за разлика от аристокрацията в почти всички останали български земи, силно повлияна от пропагандата на цариградскта патриаршия и настроена крайно отрицателно към католическия Запад.

Около средата на 17 век сред старата чипровска аристокрация постепенно се оформя идеята католическата вяра да бъде използвана като среда, чрез която българската национална идея да бъде легализирана както на българска територия, така и пред католическия запад и да бъде превърната в национална институция, на която да бъде базирана възстановената българска държава. Така освен на Чипровското въстание, техните идеи представляват и началото българското национално Възраждане.

След завладяването на България от османците то не променило статута си. В турските документи от XVI— XVII в. се говори за Чипровци като център на воеводство, а не например на нахия (полуоколия), кааза (околия) или вилает (област). Това не е единичен случай в нашата история — редица български краища, като Граово, Мраката, Тузлука и др., не са били включени изцяло в турските административно-управленчески единици.

В границите на Чипровската покрайнина със сигурност били включени селищата Чипровци, Копиловци, Железна, Влашко село (дн. Мартиново), Белимел, Равна, Главановци, Митровци, Горна Лука, Горни Лом, Долни Лом. Те най-често се споменават в историческите извори като селища, свързани в една или друга степен с Чипровци, и се намират в подножието и по склоновете на Стара планина или на нейните пред-планини от Чипровския дял, около т. нар. Чипровски балкан, или Чипровската планина (още и Чипровско-Берковска планина).

Чипровската планина е дълга 35 км и е най-високият дял на Западна Стара планина. Билото й, по което днес върви границата ни с Югославия, започва от седловината между височините Дебели рът и Сировичница, югозападно от връх Копрен, и продължава до седловината Свети Никола. На много места то се издига над 2000 м, а и до 2168 м на връх Миджур — най-високия връх в Северозападна България. Други върхове в Чипровската покрайнина — Мартинова чука, Голяма чука, Копрен, Три чуки, Вража глава, са повече заоблени илВече е известно, че в навечерието на османското нашествие последните български феодални владетели на Чипровци, а вероятно и на рудниците около него, са били Соимировичи, чипровски болярски род. След завладяването на Северозападна България Соимировичи, или част от рода им, успели да избягат в Дубровник, където запазили привилегиите си на знатни благородници. Два века по-късно, през 1686 г., властите в Дубровник издали документ, в който се посочва, че фамилията Соимировичи „е от древните и знатни фамилии, че тя е притежавала град Чипровец и крепостта Градище със златните и сребърни мини преди тиранията на турчина да завземе казаните места и някои села...” и купеновидни, с равни места и широки седловини между тях [3].

Местни предания и други исторически извори — релации на католически духовници, турски документи и др., свидетелстват, че Чипровският край, или значителна част от него заедно с град Чипровци и рудниците, със султански ферман вили определени за хас (постоянно владение) на султанското семейство, а по-късно на валиде ханъм (майката на султана). Според някои автори тя вземала всяка година определено количество сребро от рудниците, но в замяна на това пазела българското население от изстъпленията на османците. С всеки нов султан се сменяли и владетелите на Чипровския край и на рудниците. По-късно хасът на валиде ханъм бил вакъфиран. г. е. доходите от него започнали да се използват за религиозни и благотворителни цели. Освен този хас тук имало и други владения, разбира се, много по-малки по размери. Докако хасът бил голямо феодално владение лично на султанското семейство (в някои случаи и служебно-везирско) с годишен доход над 100 000 акчета, тимарът бил владение с годишен доход до 19 999 акчета, давано на отделни лица срещу военните им задължения към султана. Данни за това има в османските регистри на населението.

Чипровчани били задължени да плащат на владетелите на хаса (освен другите данъци) 380 000 акчета годишен откуп или данък, равен на около 7560 жълтици. От тукашното население твърде трудно се събирали толкова много пари, въпреки че се ползвало с известни облекчения от други данъци (даждия, ангария и др.) [20].

Без да разглежда специално въпроса за данъчните задължения на чипровчани, акад. Хр. Христов, като подчертава общинското самоуправление на Чипровци, отбелязва, че то било селище с население — рая — със специални задължения. Използвало се главно за добиването и обработването на руди и метали, крайно необходими за финансите на османската държава и за воденето на почти непрекъснатите й войни с други страни. Още повече, че Чипровци бил един от най-значителните центрове за добиване и преработка на злато, сребро, олово, мед, желязо и през епохата на османското владичество [21].

За по-особения статут на Чипровци, вероятно и на други рударски селища в този район, а и в цялата страна, споменава през 1642 г. Петър Богдан в доклад до Ватикана. „Това място (Чипровци — б. а., П. Ч.) има специални привилегии (к. м., П. Ч.) от турците да извършва свободно и с пълна тържественост всички обряди и да развява публично знамената си, без каквато и да е пречка от страна на турците.” [22]

И още: „Това селище Кипровац плаща на султана около 6 товара пари данък и други неща, които се дават на година.” [23] Съобщението на Петър Богдан подсказва, че сумата, която чипровчани трябвало ежегодно да предават на владетеля на хаса, вече е по-голяма в сравнение с тази през XVI в. — близо 4 товара. Обаче това увеличение и изобщо установеният от османските владетели данъчен режим невинаги се спазвал и в повечето случаи съществувал само на книга, а в действителност бил увеличаван неимоверно от османските бирници и откупвачите на данъците.

Доказано е, че през първите три века на османското владичество на Балканите Чипровци е бил център, главен град на воеводство, принадлежащо в по-голямата си част като хас на валиде ханъм, с 12 селища в същото воеводство. В града имало само един турчин като представител на властта, управител на воеводството, и друг турчин не можел да пренощува тук [24].

Не е известно кои селища били включени във воеводството. Оказва се, че с. Копиловци, което е било свързано с Чипровци преди и по време на въстанието, в средата на XV в. се с причислявало към Видинския санджак и част от него — 6 домакинства с 300 000 акчета приход, е било владение на Юсуф (син на Хазър) от охраната на крепостта Видин, който притежавал берат (диплом) за това от султан Мурад [25]. В същото време, а и по-късно, въпреки близостта си с Видин, Чипровци, неизвестно защо, било включено към Софийския санджак, в Берковската кааза, или в Нишкия санджак (1700 г.).

За това, кой е владеел и ползвал през XVI—XVII в. рудниците около Чипровци и за влошаващото се положение на българите в района, една от причините за Чипровското въстание през 1688 г., свидетелства едно изложение на инспектора по мините Абдул Кадър и на назъра (надзорник инспектор) на мините Хасан Чавуш от 1585 г. [26] От него се вижда, че мините отдавна били давани на откуп (илтизам) на частни лица за определен срок и този откуп по това време годишно възлизал на 150 хиляди дирхема сребро [27]. Откупвачите, за да забогатеят по-бързо, се опитвали да откриват нови рудни жили, разкопавали безразборно в района на мините, с което предизвикали недоволството на местните жители и те изпратили писмена жалба до султанския двор. Населението от Чипровци, Железна и др. се оплаквало, че „няма орна земя и единствено заради рудниците се е установило тук и работи в същите”. Това принудило много от старите чипровчани кореняци да напуснат родното си място, като в този момент (към 1585 г.) повечето от жителите на селището били придошли отвън, т. е. от други селища. Ако до тази година в Чипровци били регистрирани 272 ханета (къщи, домакинства), въз основа на които се извършвало разпределението и събирането на различните държавни тегоби, новият данъчен описвач Ибрахим Чавуш, без да установи точно броя на новооткритите домакинства, записал като такива още 150 в града, каквито в действителност нямало. Този властнически и незаконен произвол много затруднил чипровчани. Те заявили, че ако не се премахне несправедливата и неоснователно наложена нова данъчна тежест, повечето от тях ще избягат на други места, а тези, които останат в селището, не ще имат сили да понесат увеличените данъци. А това ще доведе до западане на мините, ще ги лиши от работна ръка, което не било в интерес на османската държава. Изтъквало се и това, че през същата година в Чипровци нямало и 300 мъже, годни да плащат данъка „харач”, т. е. личен поземлен данък [28].

Изложението на двамата османски чиновници било написано по повод на жалбата след анкета, която потвърдила истинността на изнесеното от чипровчани. Данните в него потвърждават тежкото положение на българското население в Чипровско в края на XVI в. Някои цифри дават известна представа и за броя на жителите на Чипровци тогава — от 1800 до 2500 души, ако приемем, че едно семейство се състои средно от 6 души.

Влошаването на материалното положение на чипровчани било една от причините сред българите да се засили недоволството срещу поробителите, което довело след десетилетия до Чипровското въстание.

В условията на влошаващото се положение на християнското население след непрекъснатите войни на Османската империя трябва да се отбележи едно характерно явление за Чипровци. Всички известни сведения говорят за сравнително широко самоуправление на българите тук и в другите селища на покрайнината по време на робството до въстанието от 1688 г. Тук имало — за цялото воеводство — само един управител турчин, който представлявал държавната власт. Останалите въпроси се решавали от българите.

Трудно е да се определят границите на това самоуправление. Недостатъчно се знае за това, кой е осъществявал съдебните функции, особено що се отнася до чисто вътрешни спорове — семейни, наследствени, свързани с отношенията между работници и работодатели; за задължения, свързани с поддръжката на обществени сгради, улици, мостове и др.; по проблеми на занаятчиите, които не могат да се решат в рамките на съответния еснаф и т. н. И все пак значителна част от тези функции в селищата на покрайнината са били предоставени на общините, особено на Чипровската като централна община, средище на воеводството и на избираните от българското население кнезове (кметове, управители).

За това как са били избирани кнезовете — чрез избори на общоселищни събрания, от предварително определени делегати или чрез споразумение между махалите, еснафите и османската власт — не разполагаме с данни. Очевидно не е било лесно да се изберат личности, които да служат на всички, да се съобразяват с желанията и интересите на хора с различни вероизповедания, професии и влияние в местното общество. Нужно е било тези личности да притежават голям авторитет, религиозна търпимост, безпристрастие, за да могат да решават обществените, частните и селищните проблеми справедливо. Такива хора е имало в Чипровци, имената на някои кнезове се повтарят години наред. Те били подпомагани в своята нелека и отговорна работа от „общинския съвет” в състав от 5 до 7 или повече души.

Според някои проучвания преди да бъде построен на сегашното си място, манастирът е бил по-близо до някогашния град Чипровци. И до днес тези места носят името Манастирище. Разказва се. че манастирът е бил опожаряван при всеки опит за въстание в този край — още след въстанието на Константин и Фружин през 1404—1405 г., първото българско въстание против османските поробители. Една местна легенда разказва, че самият Фружин намерил тук убежище като монах. И понеже другите монаси му носели вода от кладенец недалече от манастира, този кладенец още тогава бил наречен Царев кладенец, познат с това име и сега [87].

И ако тази легенда може да се оспорва, въстанието, ръководено от Фружин, не може да се отрече. В един османски регистър на Видинския вилает от 1454—1455 г. изрично се споменава, че княз Фружин притежавал „свещен знак”, т. е. документ от османската власт, живеел недалече от Чипровци, между Пирот и Свърлиг, и отговарял за опазването на някои балкански проходи, за което имал право да наема чужденци и свободни българи. Той живеел със синовете си Стоян, Стойко и Станислав и е възможно да е посещавал Чипровския манастир (ако не по време на въстанието) към 1440—1450 г., за да се запази завинаги споменът за неговото идване тук [88]. Трудно е да се докаже това, още повече че според проф. П. Ников княз Фружин починал на преклонна възраст около 1460 г. в едно унгарско градче, където му била дарена земя.

Чипровският манастир бил ограбен и опожарен след поггрома на въстаниците през 1688 г. от маджарски наемници на османска служба, водени от граф Текели. Възстановяването му започнало през 1706 г. по инициатива на някой си Живко от Чипровци. Сто години след това във връзка с освободителното въстание на сърбите през 1806 г. и с набезите на българските дружини на хайдут Велко османците пак ограбили и разрушили манастира. През 1821 г. той бил отново възстановен [89].

Основен източник: /Чипровското въстание 1688 г..

Петър Чолов/

Книжовна и просветителска дейност

През 1637 г. Бакшев е в Рим и там работи върху своята първа преводна книга, която излиза следващата година под рецензията на Рафаел Левакович (Левакович е хърватски францисканец, с когото Богдан работи). Интересното в тази книга, преведена на италиански език, е обширното посвещение на кипровския княз Франческо Маркаич (“приятел и господар”), несменяем управител на общината през 30-те и 40-те години на века, установил връзки с Матей Бесараб (за което има документи). В края на книгата той публикува една поетична творба, посветена на любимата г-жа Мария Катичина.

В Рим отпечатва втората си книга ”Благовестие небесно” - разкази за живота и чудесата на Св. Богородица. Интересна е титулната страница на книгата, където наред с изображенията на Света Богородица с две ангелчета, встрани, отдолу е изобразен гений с разперени ръце-дясната ръка сочи герба на българите (лъв с царска корона), а лявата-герба на П.Бакшев. Полето на герба е разделено на три хоризонтални пояса: на първия е нанесен гербът на францисканския орден, на втория отново гербът на България, на третия три разцъфнали ружи. През цялото поле на гербовете минава девизът на Бакшев: ”Vivat animo refloruint”.

През периода 1641-1643 г. П. Богдан полага значителни усилия за развитието на създаденото от Илия Маринов (1625г.) училище в Чипровци. Бакшев не се страхува да пише, на Конгрегацията, че училището е полезно не само за религията, но и за самите българи. Той моли за учители и учебници не само по теология, но за чисто светски науки - граматика, математика, философия, логика. Надарените деца, учили в това училище, след това са изпращани да продължат образованието си в Италия.

Петър Богдан Бакшев оставя богато книжовно наследство.

През 1656 г. той написва „История на Сърбия”, „История на Охрид” и „Призренската епископия”, с които творби убедително защитава западните ни етнически и политически граници. След два века те са потвърдени с фермана на турския султан за създаването на Българската екзархия. Чипровската книжовна школа бележи връх с богословските, филосовските и историческите произведения на Петър Богдан.

В един открит наскоро документ от Й. Списаревска, се съобщава за един българин, брат Петър от Кипровец, който се е учил в манастира ”Св.Франциск” в Анкона между 1620-1623 г. Тъй като не е известен друг кипровчанин Петър (при това монах), който да е учил в Италия по същото време трябва да се съгласим с предположението на Списаревска, че вероятността това да е Бакшев е твърде голяма.

От 1623 до 1630 г. П. Бакшев учи в Климентинския колеж, където освен теология усвоява граматика, философия, логика, църковна история. За неговата начетеност говорят отработеният му почерк и великолепният стил на неговите исторически съчинения. В Италия Бакшев е могъл да се запознае с идеи и с литература, извън преподаваната в колежа, с онова течение наречено ”нова наука”. Отражението на тези идеи, възприети и осмислени, се открива в неговото писмено наследство.

Бакшев получава и чудесна езикова подготовка. Той знае около 10 езика.

Барон Петър Парчевич

Петър Парчевич (1616-1674 г.) е представител на изтъкнат чипровски род. Той е доктор по богословско и каноническо право, учил в Лорето и Рим. Завърнал се в България през 1643 г., Парчевич посвещава усилията си за организиране на антитурска коалиция на католическите държави. С тази цел, с благословията на папата, той предприема редица дипломатически мисии в Австрия, Унгария, Полша, Венеция, Влашко, Молдова и дори пасещава Богдан Хмелницки в Украйна. За приноса му в защита на християнството той е удостоен от Хабсбургите с баронска титла.

Умира на 23 юли 1674 година и е погребан в Рим в базиликата Св. Андреа дела Фрате пред параклиса на пратриарха Франциск.

Дейността на Петър Парчевич не е изключение за гражданите на Чипровци. Подобна е например биографията на чипровските първенци и негови съвременници Петър Богдан и Филип Станиславов. Освен политици и дипломати родовете Парчевичи, Богдановци, Станиславовци, Пеячевичи, Пейкичи, Маринови (част от които принадлежат към старата българска аристокрация) излъчват католически епископи, учени, администратори, военни. Именно под ръководството на тези фамилии България достига до патриотичния порив, увенчан с антитурското въстание от 1688 г. След погрома мнозина членове на тези родове емигрират в различни райони на австрийската империя.

Днес техни потомци живеят в различни страни на света.

Живият спомен от барона са килимите, които са украсявали неговия дом и домовете на другите чипровчани. Тези килими се тъкат и днес.

По-после, за да се отхвърли турския ярем, опитване е направено от католиците в Чипровското воеводство.

Около 1630 година българите католици са се обърнали към Фердинанд II и полския крал Сигизмунд III за помощ; но, по причина на 30-годишната война, това останало без никакво следствие. В 1645 год. се обявила война между Венецианската република и Турция. Това нещо произвело голямо движение на Балканския полуостров... И православните, и католиците помислили, че вече е настъпил часът за тяхното освобождение. Но те са знаели още, че успехът на Венецианците ще бъде по-обезпечен, ако към тях се присъедини още някоя държава. Австрийският император и полският крал са били единствените господари, към които са били обърнати погледите на всички; особено Владислав IV имаше голяма тежест в България, по причина на неговите победи, нанесени над турците. За посланик при Владислав бил избран и изпратен архимандрит Петър Парчевич, родом из Чипровци, потомец на една стара славна българска болярска фамилия и много образован мъж, който носеше титла Доктор на богословието и отличен познавач на езиците гръцки, латински, италиански, романски и арменски! Той бил приет от Владислав много ласкаво и бил изпратен с голяма надежда и големи дарове. Владислав действително почнал да се готви за война, но ненадейната му смърт унищожила надеждите на българския народ. Обаче при всичко това, движението се продължавало непрекъснато. В 1649 год. в България всички мислили, че са приготвени да пристъпят и към самото дело. Но гдето въстанието не избухнало, има да се благодари на архиепископа Деодат, който, като главен съзаклятник, знаял, че още не е време за бунт. Парчевич бил изпратен втори път в Полша, Австрия и Венеция; но резултатът бил такожде нищожен, защото Тридесетгодишната война тъкмо тогава се беше свършила, а нито една от западните държави не била наклонна да воюва.

Едвам в 1688 год., когато Австрия воюваше с Турция, българите се възбунтуваха. Под предводителството на Георги Пеячевич и Богдан в Кутловица се събрала войска, състояща от 15000 ратници; но тя била разбита от турците и Чипровец бил съсипан и изгорен. Жителите му се избавили чрез бягство в Балкана, и после по разни пътеки и с големи трудности стигнали във Влашко и Трансилвания. Между другите побягнали бил и последният архиепископ Кнежевич.

Войната между Турция и Австрия се продължавала с променяем успех; но резултатът бе неудовлетворителен за българския народ. С победата при Кутловица и с разсипването на Чипровец се свършват действията на българите католици. Останалите в живот се преселиха в Австрия, гдето някои живеят и до днес. С това се свършва влиянието на западните католически държави в нашето отечество и дохожда православното славянско руско влияние.

Нашите братя католици са били отлични патриоти и направили са много нещо в ония усилни времена за щастието и преуспяването на целия български народ; но обстоятелствата са се били тъй сложили, щото всичките им трудове и жертви останали осуетени.

ЛОВЕЧ

Според някои автори Ловешката крепост е една от най-късно падналите под турско робство - едва през 1446 г., но и тогава запазва значителни права - да не се заселват турци на територията на града, да не се вземат деца за еничарския корпус, запазва си и правото за вземане на мито върху стоките, преминаващи през града. Към края на XVI век по повод участието на ловчалии в подготовката на Търновското въстание тези привилегии са отнети.

Заради богатството си градът е наречен Алтън (златен) за първи път в документ от 1520 г. и за последен път - в документ от 1830 г.

Турската инвазия не подминава и Ловеч, но крепостта „Хисаря“ е една от последните завладени, чак през 1446 г. Тя дълго време след това запазва някои привилегии, като забрана за заселване на турци в града и взимане на деца от местното население за еничари. Първото име на ловчански епископ грък срещаме в 1558 г. и до 1852 г. в Ловеч има все гръцки владици, макар и да се знае, че от гръцките фанариоти само Дионисий се опитвал да замени черковнославянските книги с гръцки.

За първи път в документ от 1520 г. и за последен път - в документ от 1830 г. градът е наречен заради богатството си Алтън Ловеч (Златен Ловеч). През XVII век търговията процъфтява, градът е търговски център на българските земи, а ловешките търговци излизат далеч извън пределите на страната. През 1768 г., със средства на Хаджи Василий от Ловеч, е украсен параклиса "Йоан Предтеча" в Зографския манастир. От 1780 г. до 1784 г. Ловеч се развива най-бурно. Според някои данни тогава има 20 000 жители. Приблизително такъв брой население (19 575 жители) достига едва през 1959 г.

1784 година е злокобна за историята на Ловеч. Тогава градът е обсаден от турска армия и изгорен. Населението му драстично намалява, от близо 20 000 души до 4600. За дълго време Ловеч престава да бъде търговски център.

Ловеч, последният български град, паднал под турско робство около 1474 г. За превземането му са писали мнозина изследователи. Повечето от тях се обединяват около становището, че след 1393 г. градът си спечелва правото на автономност. Тази теза се защитава в пълнота от Борис Караконовски в ст. "Превземането на гр. Ловеч от турците в 1474 година", поместена в том 2 от поредицата с енциклопедичен характер "Ловеч и Ловчанско": "В 1393 г., когато Търново окончателно било превзето от турците, ограбено и разорено, синът на султан Баязид - Челеби с всичката си сила се насочил към Ловеч, но напусто той обсаждал крепостта; трудовете му да я разбие от страната, където на Аспаруха се отдало да я завладее, отишли напразно, затова той започнал мирни преговори с тогавашния войвода Станко, който носил още прякор Кусам, като му предлагал всевъзможни условия, с които се запазва животът, имотът и вярата на българите. Станко се съгласил и пожелал, щото мирът да се сключи лично от баща му Баязида. Наскоро сам Баязид се явил и тук..., където цар Асен сключил мир с император Исак, на същото място Станко признал сюзеренството на султана и бил снабден с ферман, в който гласяло, че Станко се обвързвал да плаща на султана ежегоден данък, известен доскоро с името харач - от всяко венчило по 1 лев и да дава спомагателна войска на султана в случай на война..."

Че Ловеч е със статут на собствено управление и независимост в момент, когато на юг от Дунав шетат и безчинстват турски военни части, твърди и проф. д-р Анастас Тодоров Иширков: "Ловеч е превземан два пъти - един път чрез капитулация в годината, когато бил превзет град Търново от баязидовия син Челеби, а втори път много по-късно..."

По думите на турския историк и библиограф от първавата половина на 17 в. хаджи Калфа, Ловеч бил превзет от Мухамед Завоевателя в 1462-о лято. Според Караконовски, пък около 1474 г., който се позовава на турската история от Едем Емин Сади. Пак по разказа на българина, тогава в битката за Ловеч загинал върху могила самият предводител на турците Синан паша.

Йонко Стефанов пък оглася от съкратената османска история: "За Баязидови (Баязид II Ел-Софу, 1481-1512) завоевания се броят: Акерман, Адана, Тарсус... останалите непокорени крепости в Мореа и най-после Ловеч - град, най-късно превзет от Болгария." Лука Н. Осленов добре се досеща, че "Ловеч е превзет преди 1503 г., защото след тая дата Баязид не е водил война в Европа, за да завладее изброените по-горе земи. Но не може да бъде и по-рано от 1481 г., защото от тогава започва неговото царуване."

В потвърждение на горната теза, Димитър Маринов в своята "История на град Лом и Ломска околия", изследвайки от края на 19 век миналото на края, изнася данни за присъствие на български боляри /!/ там до около 16-17 век, когато, побягналите от Унгария след окончателното изгонване на турците оттам аги ги изтласкват от имотите им.

И още един интересен и слабоосветлен факт: “В своята книга “Героичната съпротива на българите против османското нашествие” - “Народна просвета” 1960 г., авторката Бистра Цветкова пише, че след падането на Търново храброст проявили много български градове, но най-много се отличил Ловеч. След продължителна обсада османците провели преговори с войводата на крепостта Станко, известен с прозвището Кусам, В резултат на тях Ловеч станал васален град, който плащал данък и давал войници за помощни корпуси по време на война. Градът имал официален ферман в потвърждение на това. Според едно предание, което се потвърждавало от сведенията на Евлия Челеби в началото на 15 в. османците решават окончателно да ликвидират независимостта на Ловеч. Войските, начело със Синаи паша разгромили българите пред крепостта и Станко наредил защитниците да се укрепят вътре. На копие бил набучен ферманът за особения статут на града. Но предателство на местни боляри улеснило османците в откриването на тунела от крепостта до близката река. Лишен от вода градът бил превзет, а Станко (Кусам) и неговите другари се спуснали с въжета от крепостта и станали хайдути, за което има и народна песен:

“Тук ходи Кусам войвода с триста души юнаци, да коли турци, потурнаци.”

И за край още един слабоизвестен факт по темата: по пътя от Пирот към София през 1443 г. Янош Хуниади среща един конен български отряд. Б. Цветкова, подкрепена от доц. Павлов и доц. Тютюнджиев, смята, че не става дума за случайно събрани местни хора, а за хайдути или войнуци. Хуниади смята новопристигналите за сериозна военна сила и им поверява задачата да бъдат авангардна част на похода към София. Наистина интересна организация при положение, че след Нишката битка съвсем спонтанно българските селища въстават или българи неорганизирано избиват османци.

Кога е угаснала последната искра на българаската държавност? Въпросът е все още дискусионен. Всеки от посетителите на форума може да прецени и да изкаже своето становище.

Надявам се, че статията ще улесни и подпомогне гласуващите в нашата анкета.

Българският цар Иван Александър (1331 – 1371 г.) преди да седне на трона бил деспот на Ловеч. Тук е роден и синът му Иван Страцимир, български цар между 1356 – 1396/7 г.

В крепостта на Хисар има разкрити останките на седем черкви, най-ранната и голяма от които е разположена в най-високата част на хълма, издигната в периода V – VI век. Тя е от типа куполни базилики, известни са само още две подобни на Балканите – Кехрие джами в Константинопол и Успение в Никея.

Другите типове са от следващите векове – еднокoрабни, засводени и еднокорабни куполни черкви. От вторият тип е Боянската черква под Витоша. На Хисар има намерени множество предмети от бита на средновековните българи – оръдия на труда, керамика, накити. Има легенда, че преди падането на Търново, през 1388 г., жената на Иван Шишман дошла тук с децата си и свитата, защото това била най-яката твърдина на Балканите. В изградения от дялани камъни геран на входа на крепоста царицата хвърлила всичките си накити и скъпоценности, както и сребърния стан на който тъкала, след което кладенецът бил затиснат с огромен камък и зарит с пръст, като мястото му вече никой не можел да посочи.

Друга история разказва как българският воевода Станко, наречен Кусам, запазил крепоста след падането на Търново, като постигнал споразумение в подножието на крепоста, Вароша да остане българската махала, а на отвъдната страна да се заселят турците и българите мохамедани. Но след време паднала и таз българска твърдина. В една тъмна, непрогледна нощ войводството което се било затворило в крепоста, обкръжено от османските орди, видяло странно шествие задаващо се по Стратешката стръмнина – белобрад старец в бели дрехи подпиращ се на тоягата си водещ стадото си от стотина овни с нобучени запалени свещи на рогата им. Българите взели това за Божие знамение и се предали, други казват, че войводите напуснали тайно към Балкана и станали хайдути.

През XVI – XVII век, поради благоприятното разположение на града, търговията се развила и Ловеч станал важен икономически център. Превърнало се в обичай ловчанлийки да носят нанизи от от жълтици и други златни накити, което дало основание на съвременниците да го нарекат Алтън Ловеч или Златен Ловеч. Така се споменава за първи път в официален документ от 1520 г.

СТРАНДЖА – САКАР/ ФАКИЯ

Създадено още в дълбока древност, село Факия се слави с богатата си история. В селото са строени 4 църкви, но е запазена само най-новата "Св. Димитър", изградена през 1891 г. Село Факия има много специфични носии - тъмносиньо мъжко облекло и гъсто бродирани богато украсени сукмани и престилки в наситени червени и оранжеви тонове. Запазени са много традиции и обичаи. Във Факия са живели няколко поколения на прочутия Бимбелов род, за който се смята че произлиза от Момчил войвода. За Момчил - цар на Родопите, хайдутин и любим народен герой, песните разказват, че бил толкова юначен, че можел да пренесе натоварено с дърва магаре през бурна река, а когато се смеел, изгасял десет свещи с един дъх. Бимбелови били така известни и почитани,че дори султан Селим позволил на един от тях привилегията да стои с шапка в присъствието на държавни владетели. Той вероятно се е възползвал от това си право и при посещението на шведския крал Карл ХІІ, гостувал на фамилията по време на заточението си в Азия, където бил изпратен от Петър Велики след поражението му в битката при Полтава (1709 г.).

Хасекия – привилегирована земя, освободена от данъци. Султанският ферман, даващ привилегии на населението от Хасекията, бива унищожен през 1845 г. при убийството на последния му пазител хаджи Стоян от с. Звездец.

Немалък дял за самочувствието на българите от „Източнотракийското Местище”, както често бива назовавана областта на Странджа-Сакар, имали и т. нар. привилегировани християни. Те охранявали значителни участъци от пътя Цариград, Виза, Ямбол, Айтос, Силистра, снабдявали с храни и други материали военните гарнизони в Малко Търново, М. Самоков, Одрин, та дори и самата османска столица. В замяна на това те получили привилегии (освобождаване от някои данъци например), които, освен че подобрили материалното им състояние, повишили и самочувствието им пред османската власт. Малко били другите краища като източнотракийските, в които можело тъй често да се срещат селяни със специални задължения: маден-джии (рудари) и челтукчии (оризари), дервентджии (пазачи на проходи) и доганджии (соколари), джелепкишани (отглеждащи овце и кози), тузуджи (солничари), ягджии (маслари) и какви ли още не. Този факт насърчавал и укрепвал съпротивителните сили на поробените, карал ги да дирят нови пътища и средства за по-достойно съществуване.

Чак към средата на XV в., след като завършили турските завоевания на полуострова, в българските земи настанал по-продължителен мир. Настъпило спокойствие и населението на Странджа се отдало на мирен труд и производство. Започнало наново спускане към полето. Новите владетели сами започнали да щадят това българско население. Запазили му предишното църковно общинско самоуправление, защото имали нужда от работници, данъкоплатци, войници. Съзнавали, че единственият производителен елемент в новозавладените от тях земи, са българите като земеделци, пастири, скотовъди, рудари, въглищари, занаятчии, търговци, от които имали нужда за собственото си съществуване.

Българското население в Странджа също е запазило малки свободи и привилегии като дербенджийството, каквито села са били Факия, Коджатарла, Канара, Малко Търново, Делиьово, Урумбеглия и др.

Привилегии са ползвали и Хасакийските села, които плащали само „баджа парасъ” (димнина). В Странджа е имало слаба турска колонизация, а селата в Хесакията освен че били чисто български, са запазили и българските си имена. Даже и селата, които са се смятали до Балканската война за турски, с мюсюлманско население като: Ерензово, Караеврен, Дингизово, Карабалиево, Карамлък, до руско-турските войни от 1829 и 1878 г. са били със смесено население. А от правените разкопки личи, че някога са били само български - християнски села. Българското население ги е напуснало след руско-турски войни и те са били заселвани с мюсюлмани, каквито са били до определяне на границата в 1913 г.

КЮСТЕНДИЛСКИ – РАЗЛОЖКИ КРАЙ/ БОБОШЕВО

Синовете на велбъждкия болярин Яков – Йосив, Давид и Теофан през втората половина на ХV век възобновили дейността на Рилския манастир. Той се превърнал в истинска крепост на българщината и заедно с бобошевския манастир “Св.Димитър” изиграл огромна роля за запазване на българското народностно съзнание в цяла Югозападна България.

В началото на ХVІІІ век най-благоприятни условия за културно-просветна дейност на българското население съществуват в с.Бобошево. Това е свързано с факта, че Бобошево от самото начало на робството до 1862 г. запазва известно местно самоуправление и редица данъчни облекчения, което се отразява благоприятно върху икономическото му развитие и етнически състав. Бобошевския манастир “Св.Димитър”, наред с Рилския манастир е един от центровете на книжовна и просветна дейност в цяла Югозападна България.

В края на ХVІІІ век и началото на ХІХ-ти в селищата на Кюстендилския санджак съществува осъзнаваща се национално-българска общественост, която повела борбата за новобългарска просвета и независима българска църква.

№ 3

/л.1б/ Краткий реестр джизье кяфиров зеваид войнугани в [вилайете} Кюстендил, относящийся к 1626-27 году

Каза Кюстендил

Село Грамаждан — 5 домов; село Вернул — 25 домов; село Сухоляне — 4 дома; село Горно-Чешне — 24 дома; село Уши — 3 дома; село Горно-Кобиле — 2 дома; село Злидол — 9 домов; село Тлымино — 14 домов; село Дебела глава — 1 дом; село Долно-Чешне — 8 домов; село...(Поврежденный текст); село Горно-Эремия...(Поврежденный текст); село Эсена...(Поврежденный текст); село Габрешик — 10 домов (На этом месте лист оторван, и вторая половина листа потеряна); /л.2а/ село Голучене — 4 дома; село Метняк — 3 дома; село Йелов-долци — 8 домов; село Тиховци — 4 дома; село Слатяна — 1 дом; село Ваганец — 9 домов; село Горанци — 6 домов; село Брестяца — 7 домов; село Горно-Забырдо, тимар Касыма Бучука, — 4 дома; село Киево — 8 домов; село Белове — 5 домов; село Лева глыва — 5 домов; село Сабец — 23 дома; село Гырняне, относящееся к Неговище, — 3 дома; село Дрен — 4 дома; село Горна-Пастрица — 2 дома; село Тырговище — 9 домов; село Полащица — 19 домов; село Пострен — 3 дома; село Любраско — 4 дома; село...(Поврежденный текст); село Белотино — 3 дома; село Добродол — 3 дома (На этом месте лист оторван, и вторая половина листа потеряна).

[Каза Радомир]

/л. 2б/ село Рудана — 4 дома; село Седларци — 3 дома; село Кошарево — 17 домов; село Прибой — 7 домов; село Мортач — 6 домов; село Кысновец — 3 дома; село Дуловица — 14 домов; село Косача — 2 дома; село Копаница — 3 дома; село Белореч — 1 дом; село Вылчанцы — 7 домов; село Друмохар — 6 домов; село Гатул — 4 дома; село Драгосело — 17 домов; село Боряни — 12 домов; село Мардовци — 3 дома; село Арбанас — 7 домов; село Сирищник — 4 дома; село Одраница — 1 дом; село Батулци — 2 дома; село Лозина — 2 дома; село Райкёвци — 14 домов; село Балутино — 4 дома; село Кондополе — 3 дома; село Горда-Глаговица — 4 дома.

Каза Кратово нахие Кочани

Село...(Поврежденный текст); село Злокучан...(Поврежденный текст), село Громци... (Здесь нижняя половина листа отсутствует)

НБ:КМ, Ор. отд., ф. 162, арх. ед. 19. Оригинал.

КРАТОВО

Най-важните данни, които имаме за княз Никола, науката дължи на Ефрем Каранов, който ги публикува в края на 19 век. Като ктитор на Лесновския манастир, маданджия и производител, той препокрива с оловен покрив манастирската църква. Това се вижда от следния надпис на покрива, който гласи: Препокри княз Кратовски Никола Бойчик, при игумена Спиридон и майстор Дамян и Богое, Петър. Лето от Адама 7089, от Христа 1581". Лично Йордан Иванов е проявил голям интерес да види този надпис, изписан върху оловния покрив през януари 1908 г., но поради сняг на покрива се задоволил с преписа на Е. Каранов. Така че, тези данни, а и някои следващи хвърлят светлина върху житието на княз Никола Бойчик, наречен Кратовски, според надписа от 1581 г. Трудно е да се каже, дали посочените кратовски князе Андрей, Димитър и Никола, а и други имат едно родово потекло, но в края на краищатаизлиза, че княз Никола е последният на тази българска средновековна институция. Писмени и други данни говорят, че голямото му дело е продължено от синовете му Михаил, Златан и Коста.

Из каменните (калдаръмни) дворове на някои от къщите се издигат седем средновековни кули – жилища и крепости на кратовските князе до края на ХVI столетие. Тия замъци придават и архаичност, и тайнственост на града, като поразяват чувствата и будят фантазията да възсъздават картината на миналото.

Градът Кратово е населен с турци и българи, които живееха в отделни квартали и освен на пазара – чаршията, почти не се срещаха едни с други. Разделени по език и вяра, обичаи и нрави, градът бе разделен, тъй да се каже, на две половини.

Между турците имаше няколко бейове (феодали), които притежаваха големи имения, бяха собственици на цели села, чиито жители бяха техни слуги, работници, ратаи. Тези бейове (феодали) по своя живот, държане и обноски бяха като тръне в очите на градското, особено на българското население. Политическата власт на турското правителство не бе нищо пред деспотизма, своеволията и нахалността на бейовете феодали. Ако някой българин в делничен ден е по-добре облечен или изпъкне със своята решителност, пъргавина в най-дребните текущи местни работи, бейовете феодали бяха, които брутално, почти с бой и плесници го "вразумяваха".

При сборове или вечеринки по къщите или "теферичите" (общи сбирки вън от града в някоя от ливадите), когато ставаше дума за турската власт или изобщо за турците, бейовете феодали бяха най-вече предмет на разговори, критика и присмех. Малки и големи им се присмиваха, от тях се страхуваха и ги ненавиждаха. Всъщност обаче бейовете феодали бяха представителите на публичната власт и мохамеданската религия. Верският антагонизъм, поддържан от столетия, още повече засилваше омразата между турци и християни. Бейовете феодали със своите произволи даваха поводи за общи порицания и обща ненавист към всичко турско.

1. ОПИСАНИЕ НА КРАТОВСКАТА КАЗА [*]

*. Публикувано в Псп БКД, Браила, 1876, № 11—12а, 124—129. — Ж. П.

Кратовската каза е разположена в горнята страна между реките Брегалница и Крива, по 42 градуса сев[ерна] ширина, на изток от 40 изт[очна] дълж[ина]. Горите са разхвърлени в безпоредък; повечето са скалисти, от разноцветни лиски (склонове) и понекога покрити с гъстаци и даже многолетни дървета. Каменьето са в такова множество, щото като вървиш по оние страни, неволно си предлагаш въпрос: не от небото ли са валиле тия каменье? Види се, това множество на каменьето е дало възможност на хората да си прават все каменни строения; може да се каже, че всичката страна е покрита с развалини на стари църкви, монастире, калета; в града Кратово и в селата му има и досега много стари кули от 4—5 ката с железни врати и прекрасна работа. Много от селата търгуват с плочи, каменье, воденични каменье; последните особено отиват за в Солун. Всичките гори са продупчени с рупи (рус. шахти), повечето във вертикално положение; при хвърлянето в тие рупи даже на най-малко камънче се чуе чист металически звън; на дното си некои рупи са пълни с вода, която се чуе кога падат каменье, но има рупи и със сухо дно. Устата на рупите се натрупват с гранки и търнье, да не би добичетата да пропаднат. По тая причина на много рупи устията са зараснале с търнье, трева и са по-опасни, като не се познават. Има също много рупи и с хоризонтално направление. Горите са богати с различни минерали; рудните жили токо пресичат реките и горите в различни страни и се лъщят отгоре, на повърхността; водите токо менат вкуса си според горите: биват топли, кисели — червеникави, блудкави, солени и пречисти; бакър, железо, каменни въглища, гипс, вар са главното имущество на страната, но имущество забравено. Историята на града е свържена с това последното богатство на горите му. Мисля, че ще има некой интерес, ако разкажа историята му скратено и според думите на старите хора. В старо време, казват, дотолко много имало работа по рупите, щото и жените отивале да работят, а в града оставале неколко от них, за да чуват децата; в това старо време разработвале рудите някои «кралове», които живеле по градските кули и плащале данък на по-голем «крал». Баязид превзел Кратово, оставил краловето да копат рудите; и досега народът живо разправя как Баязид вечерал в Лесновский градски монастир, как той от горите гледал на града, от коя страна навлезле турците, как едната част на града се нарекла Царина, понеже Баязид се тамо установил и др. Преди 200 години турците изпълниле града със страшна войска, избиле «латинете» (венецианци, види се), що живеле в Злокукьна, градска драгасия (предместие), гдето и досега им се виждат костите, разграбиле прекрасните нихни жени «белогърки» (които на прозрачните си гърла носиле дълги низи) и захванале сами да копат рудите; на една стара книга аз сретнах описванье, как в същото време «нечестиви гръци попленихоу землю българску с воинством паш». . . [*] Мадемите в турски ръце съвсем изпаднале, по тая причина преди неколко десетина години турците накарале христиенете да се подпишат, че ще копат рудата наместо данък: всеки млад и стар требвало или сам да копа, или да си хване човек на две, три недели. [1] По причина на горната промена в града се тогава веселиле с тъпане и зурли и всеки, който влазял в града, требвало да слезе от коня си, ако яха; когато надодоха черкезете, Кратовската каза остана свободна от нихното нашествие. Освен Кратово принудени беха да рaботат нa мaдемете и всичките оние жители нa съседните кaзи, които се беха излъгале с подписa си; кaзвам излъгале, понеже после се явихa много злоупотребления. Но сегa мaдемете са запустеле и жителете с нетърпение очекват, за да се пак открият, понеже много гол свет се прехранваше от тие мадеме.»

*. Много беше желателно г. Каранов да ни забележеше где и какъв е тоя драгоценен паметник («една стара книга»), която той видел и чел. — Б. р. на първото издание.

От върха на гората Плавица се виждат долините: Брегалнишка, Злетовска, Кратовска и Криворечка с множество села. Между горите протичат буйните «суходолия», които лете пресъхват, но кога надодат, цели скали пренасат и всичко, щото им се сретне, погибва. Те се пресичат с водопади, вирища, бентове и щони (глухи, скалисти дълбоки места); зиме замръзват, по-големичките имат прекрасна речна риба. В горите растат орехови дървя, лески, рася, буки, липи, яворе, дивячки, ситници и други големи и средни дървета. Равнищата са покрити с нивя и ливади, прибрежията на реките с градини, а склоновете на горите с лойза. Полетата особено напролет се покриват с цветя като с разноцветни килиме, а въздухът диша с миризма. Цветята, гъстаците и травите, които особено покриват полетата и бреговете речни, са: трендафил, аргован, еглички, любичици, кърпи-кожухи, смил-трава, лопен, щир, дива папрет, щафил, серуша, глушина, палавида, зайчевина, детелина, добро, срамулка, пафит, брекина, глог, кленика, шупинци, подбел, магарешки търн, кучешко гройзе, коприва, бубинки, силина, драка, бъзел, лишавъц (тегавъц), травица, марелка, бръшлян, пелин, ракита, въртика идр. Бреговете на реките са покрити понекъде с тополи, трепетушки, върби, търсти и др. Овошките често дават повторка; лозята различно добро гроздье: църио, бело, дреновница, лисичина, жута пручка, буковина, мускат и др. Ражда се тютюн, памук.

Климатът е твърде здрав. Дъждове бурни. Снег по горите пада септемврий. Град и агънци често падат. Роса по тревата вечер нема, а заран едва понекога.

Народонаселението [се] състои от българе и турци; бълтарете по местожителството си се делят на «грагяне» и «селяне»; а селянете — на чисти «шопье» и «поляци» (поленци), както слушах. Грагянете живеят с изменени обичаи, но селянете «по старовремски», както се сами гордеят.

В селска къща има по триес´, четириес´ души: старец, татко, майка, нихни деца с жените и децата си и т. н. Селска «рода» [2] [се] състои от стопан, стопанка, татко, майка, дедовци, нани, прадедовци, пранани, чичовци, стрини, братанци, вуйковци, вуйни, тетиновци, тетки, братя, сестри (батковци и дади — по-старите), синове, керки, внуковци и правнуковци; деда, баба, кум, кума, кумашин, кумашинка, свекър, свекърва, сват, свакя, снаха, етърва, зълва, зет, шурин, старейко, девери — голем и малък девери. По-малките на по-старите прават голема чест, пък по-старите и не чекат тая чест; по-малий не дава на по-старий да направе нещо сам, без чужда помощ. Младата невеста тича на половин час место да пресретне свекъра си, зета си и друг, да им помогне и ако носат нещо, зема го, тича напред в къщата, ставя «столици» около огнището, тегара, донася вино, вода в каленица, лейка, мие краката на гостите и т. н. Жените, ако се не поберат в една синия, ставят друга. Заран рано най-старата жена понекъде разпорежда кой какво требва да прави през деня. До къщата (кукя), в която сами живеят, има и много други строения: кошери, изби, земници, конюшници, племници и др.

За дрехите на селците трябвало би много да се говоре, но нека кажем неколко думи. Младата невеста носе «перяник» наместо градский «венъц»; перяник е дъщичка, наредена с бели, червени перя; жената понекъде носе «рог», омотан добре, направен от коси или друго нещо, а вдовица — рог неомотан. Коси имат дълги, плетени в отделни «коцели», на тиловете си носат нещо като чешел, нареден с пари; отпред имат низи и нанизи (на гърдите); на главата бела «кърпа» и други шамии; «пафти» понекога посребрени, «кощула», шарена с «кораци» (яки) плетени; прекрасна «сая», а у старите «кюрдия»; «опънци», жълти и цървени, «цревье» (влечалки); алови «пешкириня» (скутале), леки «гунки». Мъжете носат бели клашнени дрехи с черни гайтанье; ако немат дълги пушки, то имат «помагалки» и «востегарки».

Градът Кратово се пресича с много реки, над които има 13 каменни мостове, стари; един от мостовете се нарича «Радин», че го е правил некой юнак Раде — «Голем» се нарича и даже чувал съм да го наричат «Юстиниянов». Тоя мост подпират пет високи кули. Градът е богат с много кули, стари къщи, подземни ходове. Къщи 1000; жители 7000 — половина турци, половина българе [3]; църкви две, мъжко и женско училища; джамии неколко; турците населяват махалата Царина. В Кратово всека неделя бива пазар; по тая причина всека неделя, особено пред празниците, се сбира от околните села много свет.

Всичките села около Кратово имат развалини на стари църкви със стари икони, понекога сложени накуп; пергаменти, що е имало, са разнесени по Сърбия, но пак се срещат. Много от селата са турски чифлици. Селата са тие:

На юг от Кратово: Шлегово, Приковци с две-три турски къщи, Кундино, Гризиловци, Пробищип, Горни-Стубол, Долци-Стубол, Плешенци, Стръмош, Петършино, Марчино, Калнище, Неокази, Ратавица, Драч, Блобица. На източната страна от Кратово: Злетово — тук беше от града пренесен мадемът по причина на маловодието на Кратовската река. Има стара кула, 100 къщи, турци и българе, стари и нови църкви, джамии; Рударе — има две стари кули, много дзидини с много турци; Щалковица, Радковица (без стара църква), Зелени град, Чужбин, Чурилняк, Ямище, Койково, Лулово, Лесново със знаменит монастир на св. Гаврила; Добрево с кула и турци; Древено с малко турци, Близънци. На северната страна от Кратово: Горно Кратово, Малки, Нежилово, Върбица, Кория. На западната страна: Железница, Кукавци, Живалево, Талашманци, Туралево, Филиповци, Вакъф, Сакулица. Тука може да причислим и следните села, които правителствено се отнасят към Кумановската каза [4], а духовно към Кратовската и са известни под име «Средоречки», понеже се намират между реките Пчиня и Крива река: Карпино с монастир «Св. Богородица», Дреняк, Осича, Дейловци, Желювино, Брешка, Халинци, Цвиланци, Байловци, Драгоманци, Канарево, Добрача, Врачевци, Степанци, Жегняне, Цветишенци, Буковляне, Пузайка, Арбанашко, Враготурци, Пелинци, Макриш, Войник, Облавци, Стерзовци, Орах, Страцин, Пендаки, Кулица, Беляновци, Ругинци с конюхски некакви развалини. Всичките тие села са населени изключително с българе.

На изток Кратово има земанье-даванье с тие кочански села: Райчани, Свиланово, Соколарци, Върбица, Улярци, Жегянци, Облешево — има турци, Банье — има турци, Теркане, Горни Подлъг, Долни Подлъг и др.

На север са следните паланечки: Старцин, Ранковци, Радибуш с радибушки собор, Криви Камен, Любинци, Пиновци, Каваклия, Опила, Сача, Дълбочица, Конопница, Градец, Одрино, Търновъц и др.

На югоизток са следните щипски по Брегалница: Струисовци — само едни лоши турци, Пуздерци, Дреняк с турци и българе, Заратинци, Куково, Трохало, Гуйновци, Гайранци, Бучище, Мечкуевци, Ранчинци, Неманци, Макреш, Струимънци, Свети Николе, големо село с голем съботен пазар.

1. Подобни данни дава и Константин Иречек, като се позовава на разкази на местни хора и на някои съчинения па пътешест веници. Вж. Иречек, К. Пътувания по България. С., 1974, с. 629—630. Видният учен Йордан Иванов дава много по-подробпи сведения за рудодобива в Кратово през различни периоди след XIV в., за сечене на монети, прояви на високо народностно съзнание и противопоставяне на поробителите н др. Вж.: Северна Македония С., 1906, 195—199.

2. Това описание е разсеяло съмнението на К. Иречек дали още съществуват семейни задруги, макар че прави уговорки, че те не са масова практика. Вж.: Пътувания по България. . . . с. 632.

3. Нуждата от руда подтикнала турската власт да назначава местните князе за управители на рудниците и да им запазва предишните права. Именно затова през XIV—XVI в. градът станал постоянен притегателен център за българите. Кратово бил един от градовете в Западна България, в които българското население н сравнение е турското било доста по-многочислено — през XV в имало 606 домакинства, докато в Мелник — 560. в Петрич — 476 и др. През следващия век населението му нараснало два пъти — 1209 домакинства. Вж.: Гандев, Хр. Българската народност през XV век. С., 1972, с. 93, 110. Обаче през XVII в. градът намалял на 204 къщи (вероятно с по няколко домакинства) с около 3000—4000 души. Вж. Иванов, Й. Северна Македония, с. 314. Очевидно данните на Ефрем Каранов са преувеличени, защото според поточната статистика на Васил Кънчов през 1894 г. в Кратово имало 4500 души — 1900 българи, 2500 турци и 100 цигани. Вж. Кънчов, В. Избрани произведения. Т. 2. С., 1970, с. 521.

4. Както на други места, така и тук административните изменения в състава на казите и другите единици били постоянно явление. Според Ефрем Каранов през 1873 г. околията била съставена от 42 села, като някои се числели към Кумановска каза. След това обаче 31 села били отнети от нея и върнати към Кратовска каза. През 1894 г. виждаме, че заедно с тях и с още 2 села тази административна единица нараснала па 75 населени пункта. В тях живеели 23 850 души — 19 385 българи, 3845 турци, 340 власи и 320 цигани. Вж. Кънчов, В. Цит. съч., с. 521—523.

ЛЮТИЦА

Гарнизонът на Лютица служи и на султаните

Особено важно място в южната отбранителна линия е заемала крепостта Лютица, вдигната високо над Ивайловград. Лютица има щастлива съдба. Граничната крепост получава след време градски статут и става седалище на епископия. Крепостта оцелява и при османското нашествие. Археолозите установиха, че на самия връх на крепостта в османско време е изградена огромна църква в нарушение на османските закони, повеляващи, че храмовете на християните трябва да бъдат ниски и скрити в гънките на градските квартали. Това може да означава само едно - че отбраната на крепостта е оставена на стария гарнизон. Бойците са получили статут на войнугани, т. е. на християнско население с военни задължения. Чак през 1790 г. крепостта е изоставена, като обитателите й основават днешния Ивайловград.

ВЕТРЕН, Силистренско

Тук през есента на 1425г. се разиграва една от най-грандиозните битки на Балканите. На равното поле източно от Ветрен се появява обединената християнска армия, предвождана от българския цар в изгнание Фружин (син на цар Иван Шишман), Пипо Спано – Флорентинеца и войводата на Влахия - Дан ІІ. Срещу тях се изправя самия султан Мурад с двайсетхилядна армия. Обединената християнска кръстоносна армия, в която влизали българи, власи, унгарци, трансилванци и пр. рицари от границите на Германската империя, разбили турската армия като принудили султан Мурад да се оттегли на юг. След това крепостите Витрини (Ветрен), Гравитини (Гарван) и Еристрия (Силистра) били превзети. Навярно местните българи са акламирали легитимния си владетел Фружин – Шишман. Може би с тази битка трябва да свържем откритите във Ветрен рицарски меч и спахийска бойна брадва и боен чук, съхранявани в Археологически музей – Силистра.

На следващата година, обаче, статуквото било възстановено и турците отново овладяват Воктрен (Ветрен). За това свидетелства едно писмо на влашкия войвода Влад Цепеш (Дракула) до унгарския владетел Матиаш Корвин през 1462г. според, което били избити над 840 жители и с това бил сложен край на живота и на укрепленията на Ветрен на Дунавския бряг. Действително според археологическите разкопки най-късните монети, накити и керамика се датират около средата на ХVв.

След фаталните разрушения през 1462г. българското население напуска укреплението (калето) на дунавския бряг и се изтегля на няколко километра от противоположния дунавски бряг, като създават днешното село Ветрен. То е сред малкото села в Добруджа, което е обитавано от автохтонно местно население “гребенци”, които водят своето начало още от средновековието. Като чисто българско село Ветрен е записано в османските регистри от 1573г. и 1620г. Изглежда през ХVІІв. ветренци получават статут на войнугани, което им дава право да носят оръжие и да охраняват дунавския бряг. Регистрирани са няколко техни бунта и връзките им с хайдушките чети в Крайдунавска Добруджа в началото на ХVІІІв.

ДОБЪРСКО, Разложко, Банско

Село Добърско се споменава за пръв път в исторически документ в Рилската грамота на Цар Иван Шишман от 1378 година. До края на 18 век, преди издигането на Банско, Добърско се явява като икономически водещо селище на Разложката котловина. По хубавите му пасища се отглеждат големи стада добитък, които слизат през зимата на юг в полетата на Серес и Драма, от където пък добърските търговци изнасяли памук за Босна, Сърбия, за Виена и Будапеща.

Нахлуванията на турците и завладяването на Балканите в края на миналия век не засегнали пряко земите на планините Родопи, Пирин и Рила. В Разлога само били слушали за опустошенията в Долната земя - Серско, Солунско, Драма, Кавала - Беломорието7. Тези завоевания не засегнали и Рилския манастир.

Разлог и Рилският манастир запазвали правата и свободите, привилегиите, които им били дадени от българските царе, и в продължение на няколко десетилетия по време на турското владичество се ползвали от тях. Това ползване на права от хората на Разлог и Гнидобратско било възможно, защото те влизали във владенията на Рилския манастир, а неговите права били потвърждавани с фермани от турските султани. Такива били ферманите, дадени от султан Баязид I (1389-1402 г.) и от султан Мохамед I (1413-1421 г.). Но немалко били случаите написаното да остане само на книга или скоро да се забрави. Така станало през втората четвърт на 15. век - манастирът е ограбен и опустошен. Същото сполетяло и Гнидобратско. Прекъсната била и търговията му с Дубровник, с Триест.

През втората половина на века манастирът бил възстановен и книжовната дейност, предимно преписване на църковни книги, съживена. През 1466 г. бил сключен договор с манастира "Св. Панталеймон" за взаимна помощ8. През 1469 г. били пренесени мощите на Иван Рилски от Търново в Рилския манастир. Разлог и Гнидобратско засилили връзките си с манастира "Св. Панталеймон" на Света гора. Мъже от Разлог и Добърско работели и в двата манастира. Известни книжовници от това време в Рилския манастир са били Спиридон Граматик и Граматик Владислав. В подкрепа на Рилския манастир за правото му да владее недвижими имоти в края на века е издаден ферман от султан Баязид II (1498 г.) и в началото на 16. век от султан Селим I (1519 г.).

През 15. век Добърско е поддържало връзки с Крупник - седалището на епископията.

През този век християнството вече има свой облик. Различията между църквата и богомилството са преодолени. Християнството в тези земи приело много от чертите на езичеството. През следващите векове християнството имало за свой враг мюсюлманството.

XVI век

През 16. век крупнишките владици били щедри покровители на църквите и манастирите по Горна Струма и Рила. В тези земи е и Рилският манастир, а следователно и Разлог и Гнидобратско (Добърско). Зората на новия век чертаела по-друга съдба на земите на север от Солун - долината по река Места и Рила планина.

През 1508 г. султан Баязид хан II дарил поменатите земи на своя велик везир Мактул Гаази Мустафа паша. В дарствения ферман9 раята в тези земи по отношение на плащаните данъци била равна с мюсюлманите. В сравнение с раята вън от тези земи, която била задължена с много дънъци, привилегиите на дарението били големи, завидни. "Раята жители, които живеят в тези земи и имоти - се казва във фермана, - ще бъдат освободени наравно с мюсюлманите." Изброени са във ферман осем вида тежки данъци. Тежките, непосилни данъци са една от причините, принудили бедното население от Западните Родопи да приеме исляма. Привилегиите са в основата на известното в историята т.нар. "Самоковско заселение в Разлога".

Рилският манастир събирал за "вакъфа" суми от строго определени данъци. Един от тях бил данъкът за овцете. Това карало местните да избягват тоя род скотовъдство. Големите стада овце по обширните пасища в Рила през тоя период били повечето външни - влашки, каракачански. Предприемчиви мъже от Разлог - Гнидобратско се отдавали на духовна работа в Рилския и Светогорските манастири. Там и в градове като Солун преписвали църковни книги, изучавали живопис, търсели ги за зография на църкви и манастири. Мъже от Гнидобратско се били отдали на търговия с далечни земи. Характерно за тоя период било ходенето до Божи гроб.

През тоя век Турската империя била в разцвета си. Увлечена в разширение и завладяване на нови земи, не отделяла голямо внимание на планинските райони във вътрешността. В такива населени места нямало войски, но имало представители на турската администрация - предимно данъчни служби. И както бе споменато, чести били случаите, когато написаното в султанските фермани се забравяло, оставало само на книга. Неспазването на привилегиите в Разлога, събирането на тежки незаконни данъци, своеволията на турските власти били причина местното българско население кога единично, кога групово да напуска родните си места. През втората половина на века съвсем било забравено за писаните някога привилегии в султанските фермани - събирал се данък джизие, размерът на други данъци бил увеличен.

През 16. век селищата в Разлога са оформени. В списък на джелепкешаните от 1576 г. се споменават почти със сегашните имена селищата: Бабяк, Якоруда, Горна Белица, Долна Белица, Баня, Банско, Годлево, Бачево, Долно Драглище, Горно Драглище, Мехомия и Добърско. (Добърско е записано с име Недобронска.) Не се споменават Добринище и Елешница - били са към Неврокоп. В манастира Зограф на Света гора са записани имената на четирима дарители от с. Недоборско.

XVII век

Военните неуспехи на Турция, които започнали през втората половина на 16.век, довели до засилване на политическия гнет и експлоатацията на покореното християнско население от турската господстваща класа.

В Разлога се засилили произволите на органите на местната държавна власт. Покореното християнско население било заставено да плаща на държавата нови тежки данъци и налози, размерът на които постоянно нараствал. Нищо не се помнело през тоя 17. век за фермана от 1508 г., в който са записани привилегиите на раята от долината на Места и Разлог, за равните права между християни и мюсюлмани.

В такива тежки години в Добърско в началото на 17. век е построен храм. "В това селище с развит стопански организъм, широки търговски връзки и с поглед и кръгозор към далечни земи се изгражда през 1614 г. храмът "Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат". Ктиторите са будни и заможни хора, най-видният и личният от тях - Хасия - е посетил Йерусалим и "други свети места", както пише в посветителния надпис." Така е обрисувала тогавашния образ на селото, хората му, времето, ктиторите Елена Флорева, авторката на книгата "Старата църква в Добърско", София, 1981. Във възстановената старинна църква в празнични дни за черкуване години наред в селото са идвали хора от околните и по-далечни селища в Разлога. Църкви е имало почти във всички селища в Разлог. При зачестилите в края на 16. и през целия 17.век нахлувания и грабежи те били ограбвани, опожарявани, събаряни. От онова време оцеляла и запазена в тия земи е само Старата църква в Добърско.

През целия 17. век в Добърско е продължила книжовната дейност, присъствието в живота на Рилския манастир, посещенията в Света гора и църквите в Солун и други големи градове, ходенето на Божи гроб в Йерусалим (хаджилък) и заниманията с търговия в далечни страни.

След едно ограбване и опожаряване на Добърско през втората половина на 17. век е последвало преселване на мнозина знатни фамилии от селото в Добринище. Това селище в Разлога се ползвало с известни привилегии от турските власти във връзка с поставени задачи по охрана на прохода. (Стеснението по течението на Места в участъка между Неврокопското поле и Разлог на тукашното население е известно с наименованието "Дервене"). За търговците другото предимство на Добринище било, че се е намирало на главния път от Беломорието за Централна Европа.

Между преселниците от Добърско в Добринище в края на 17. век бил и Бано Вълчев от рода на ктиторите на Старата църква в Добърско. Неговото име и имената на членовете на дарителските родове ВЪЛЧЕВИ и БОГДАНОВИ са изписани на стените на църквата. Майката на Бано се казвала Боянка, а бащата Никола.

Преселниците дълго поддържали връзките си с Добърско. Под селото край реката и пътя има местност, която носи името Банков мост.

В Добринище името на Бано от Добърско станало известно, авторитетът му пораснал. Турското произношение на името звучало "Бахано".

В Разлога имало махала, под Пирин, която по-късно станала известна с името Банско. В годините на опасност от помохамеданчване или при други беди побегналото население от околността се укривало в горите над Банско. Много от будните мъже на Банско се занимавали с търговия с далечни земи.

В началните години на 18. век от Добринище в Банско дошъл и Михаил Банов от рода Вълчеви с корени от Добърско. Михаил и съпругата му Катерина са родители на родените в Банско братя Лаврентий, хаджи Вълчо и Паисий Хилендарски (Михайлов, Шалев 1989: 29-32).

XVIII век

Въпреки тежките условия на живот, резултат на своеволията на местните турски власти и на чести разбойнически, бандитски ограбвания, мъже от Разлога продължавали търговските си занимания и книжовни дейности в църкви, метоси и манастири и през 18. век.

В първите години на века (1722 г.) в Банско е роден Паисий Хилендарски, автор на знаменитата "История славянобългарска", която изиграла огромна роля в борбата за национално осъзнаване на българите през 18. век.

От селищата в Разлога замогва Банско. "...и то скоро е почнало да съперничи на Недобърско. Когато съвсем се умирила околността, Банско взело първенствуващо значение. ...В миналото столетие (около 1750-60 г.) е процъфтявало селото Недобърско, ...". Така е обрисувал нещата изследователят Васил Кънчов, посетил Разлога около 1891 г.

През 18. век в Добърско е живял един от последните тукашни търговци, чието име се чете на паметника в местността Гробнините под селото - побит камък край пътя с издълбан надпис: "Да се знае СИМО отива за грот Виена".

За многото занаяти в разложките селища напомнят фамилните имена като: Железарови, Ковачеви, Самарджиеви, Кацареви, Мутафчиеви, Кидикови, Балакчиеви, Праматарови и много други. В Добърско има и Просякови. В края на 18. век това планинско разложко село след залеза на търговските занимания добило определението "просяшкото село". Но мнозина не подозирали, че с просията като форма на препитание се постигали и други толкова необходими възрожденски цели и идеи на епохата - поддържане и повишаване на духа на българския народ.

Основен източник: /СЕЛО ДОБЪРСКО РАЗЛОГ И ДОБЪРСКО ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ Лазар Цинзов/

СОФИЯ и СОФИЙСКО

Данъчните регистри от XVI в. вече показват числено преобладаване на мюсюлманското население на София: 1524-1525 г. 915 мюсюлмански домакинства и 317 християнски; в 1544-1545 г. - 1325, 173 християнски и 88 еврейски; в 1570-1571 - съответно по 892, 386 и 126, както и 49 цигански; в 1573 г. - 1017 мюсюлмански домакинства, 257 християнски, 127 еврейски и 37 цигански.

Многолюдните околни на София села обаче остават с българско население и малката софийска християнска общност постоянно се подсилва от християни, идващи от провинцията. В регистър на резервни (зеваид) войнуци от 1606 г. са записани „от жителите на София" по 1-2 души от Чепинче-и баля, Кумариче, Връпниче, Мирамор, Волуяк, Балша, Костинброд, Платне, Челопеч и пр., или общо 47 души, които имат в съответното село войнушка бащина. Наред с такива представители на категории със специални задължения в София се установяват и занаятчии от околните села. Регистърът от 1585 г. бележи върха на мюсюлманската количествена експанзия и до XIX в. мюсюлманите остават 12% от населението на целия район.

Християните остават да живеят върху част от старите жилищни квартали на Сердика отпреди османското завоевание и да ползват част от енорийските църкви. Църквите са в центъра на града и според описанието на Стефан Герлах са 12, а през целия период действат между 6 и 8 църкви. Като Софийска Света гора се слави пръстенът от манастири около града, тясно свързани с гражданството и с изключителния религиозен климат в София, подхранил Софийската книжовна школа. Част от разрушените през XIV и XV в. черкви и манастири са възстановени. През османския период са изградени църквите „Св. Крал" и „Св. Никола Големи"; повече са данните за изографисани и ремонтирани църкви (напр. църквата „Св. Петка Самарджийска", „Св. Петка стара" в митрополията, две малки църкви по дн. бул. „Мария-Луиза"). Това са скромни на вид, малки, еднокорабни църкви с богата стенописна украса, наложили се на Балканите още преди идването на османците, но много подходящи в условията на малките финансови възможности на православните и ограниченията на шериатските норми.

Според регистрите от XVI в. християнските махали, фигуриращи под рубриката „геберани на гр. София", са Балък/Бал (базар), в някои от регистрите към махалата има регистрирани цигански общности (джемаат); Банишор; Вук: Драган Папуджи с цигански джемаат; Поп Драгомир Истепан; Истоян Калоян(и); Марко Богдан с друго име Саръ къз; Мерджан пънар; Поп Милой/Милош; Новаселе; Пейо папуджи; Поп Радослав с друго име Никола (армени); Рука Парала/Рука Пала; Саръ Дереси; Истоян Радой (Радивой) с друго име Богдан Сиромах (с друго име Истефан Филип); Поп Мано; малки групи християни са регистрирани и в някои мюсюлмански махали, като Куру чешме, Банябаши, Сугурлар. Броят на свещениците е: през 1544-1545 г. - 4 души в 3 махали; 1570-1571 г. - 5 души в 4 махали; 1573 г. - 12 души в 7 махали; в махалите Поп Балчо, Истоян Калоян, Поп Милой и поп Яни има повече от един свещеник, а по един в Поп Балчо, Новаселе, Поп Радослав, Истоян Радивой с друго име Истефан Филип.

Свещеничеството е част от клира на София, чийто естествен център е Софийската митрополия, начело със светителите си митрополити: през втората половина на XIV в. Леонтий; през XV в. Силоаний (ок. 1460 г., пренесъл мощите на сръбския крал Св. Стефан Милутин от гр. Трепче в София, където били положени в църквата „Св. Георгий"), Силвестър (по негово време мощите на Св. Иван Рилски са пренесени от Търново в Рилския манастир), Калевит (края на XV в. - починал 1503 г., ктитор на Кремиковския манастир, поръчал Кремиковското евангелие); през XVI в. - Йеремия (1513-1522 г., светителствал по времето на мъченическата смърт на Св. Георги Нови Софийски в 1515 г.), Панкратий (светителствал по времето на мъченическата смърт на Св. Георги Най-нови Софийски през 1534 г.), Нифон, Яков (светителствал по времето на мъченическата смърт на Св. Никола Нови (Софийски в 1555 г.), Даниил (1650-1670 г., посетил Москва в търсене на финансова помощ от руския цар Алексей Михайлович, снабден с грамота от Цариградския патриарх) и др. В житието на Св. Николай Софийски авторът Матей Граматик представя историята на София като на самостоятелен град, независимо от това, в коя държава се намира, осмислена като следствие от изключителните природни дадености, но най-вече на интензивния духовен живот на нейните жители. На фона на хрониката на църковните събития и на прославените софиянци е представен и оценен и клирът на София, представляващ фактически християнския елит. „Защото тя [София] сияе с преосвещени архиереи и чрез тях пасе своите агнеци на своето пасбище... Тя привлече към себе си и апостолския хор - свещеници и клирици. Притежава благоукрасени, благоговейни и ангеловидни дякони и с тях - непорочни и правоверни четци; ритори, благоизкусни и целомъдрени; певци и доместици - с целия подобаващ свети клир."

НИКОПОЛ

Отбелязвам кратко наличието на Богдан Жупан /описано във времето на пренасяне мощите на Св.Петка, 1469 г. от Владислав Граматик/.

Тодор Балина /1590-те г./ – “пръв благородник в Никополския санджак” /съгласно определението на Сигизмунд Батори – трансилвански войвода.

Мачей Стрийковски /1575 г. преминава през Никопол/ - той отбелязва, че българските първенци го завели на образцово поддържаното гробище на загиналите рицари в битката при Никопол 1396 г., т.е. това е цели два века след битката.

АРБАНАСИ

Всеизвестно и няма да се спирам подробно. Един вид “оазис” сред българските общини. Не само български, но общобалкански център – културен, търговски, духовен, а защо не и политически? При стенописи, особено от ХVІІ век останалите, се забелязват хора с “европейски дрехи” по модата тогава. Например една дама с тип “испанска яка”, модерни за ХVІІ век.

ЕЛЕНА, Търновско

Едно обаче е без съмнение. Населените места в Еленската котловина “продължават през времето на османското владичество една по-стара поселищна традиция, останала от времето на погиналата средновековна българска държава” (Бистра Цветкова- “Обществено-икономическо развитие на Елена и Еленския край през епохата на османското владичество”).

При падането на старопрестолния Търновград под османско господство много българи потърсили спасение от турския ятаган в балканските дебри. Боляринът Кършо войвода се заселил в местността “Мъртвината”, югоизточно от Елена. От своята махала Кършовци той нанасял удари на поробителя, който се осмелявал да достигне до тия места. Загинал безстрашния юнак в кръвопролитно сражение край село Стара река.

Под натиска на турските нашественици в Еленско намерили убежище най-непокорните и будни българи. Те избягали от местата, засегнати от османската колонизация и помохамеданчване, търсейки подслон и закрила в планинските усои и за да се спасят от погиване и потурчване. Без съмнение има нещо вярно в предположенията за настаняването в Еленско на преселници от Пирдопско по време на големите походи на Владислав ІІІ Ягело и Янош Хуняди (1443-1444 г.), както и на бежанците от Берковско след жестокото потушаване на Чипровското въстание от 1688 г.

“Ето защо- отбелязва Бистра Цветкова- не без основание можем да считаме, че всички тия достойни и непреклонни българи са между далечните предци на поселниците на Еленския балкан. Може би от тях идва и тази обществена и народностна будност, с която се утвърждават и отличават през вековете чадата на Елена и Еленския район”.

В турски документ- опис на тимарите в Лива Нигоболи (Никопол) от средата на ХV в., най-вероятно около 1430 г., се намира регистрираната мезра (опустяло, безлюдно, понякога дори разрушено или полуразрушено село с неговото землище) Истръмена Илиана. Тя била предадена във владение на някой си Мехмед, син на Али, за да я работи и направи доходна. За целта той по всяка вероятност е привлякъл местно население, на което осигурил някои данъчни облекчения.

Според едно известие от края на ХV в. “село Елена, което е проход на пътя от Твърдица за Търново, е записано в тимара на Исмаил, гулам-имир (дворцов паж), който не участва в походи, а охранява проходите”. В този тимар Елена е регистрирана с 61 семейства и доход 1 703 акчета. “Тъй като населението охранява прохода, освободено е от всички извънредни данъци”. Както всички други дервентджии в пределите на Османската империя, така и еленските били задължени да пазят с оръжие застрашената от разбойнически нападения местност и минаващите през нея търговски пътници и кервани.

В началото на ХVІ в. Елена е вече обособено село. Това узнаваме от Зографския поменик, в който са изброени имената на поклонници, дали по десет сребърника, за да се поменуват имената им по време на литургия. В него на страницата, определена за областта “Загорие град Трънов блъгарска земя” е записан Василия, поклонник от село Елена, след поклонници от селата Габрово, Трявна и Присой.

По-късно- не е известно кога- село Елена е включено в друг вид феодално владение- султанските хасове. Най-ранни сведения за това получаваме от изложението на никополския кадия Абдулвехаб от Цариград, изпратено на 25 юни 1585 г., в което той донася, че селото Елена, числящо се към султанските хасове на каза Търново и от стари времена дервент, се е разпръснало- жителите му се разбягали от произволите на турските бирници, събирачи на поголовния данък джизие и на данък върху овцете. В документа се казва, че за сигурността на движението са необходими 40- 50 дервентджии. Някои от еленските дервентджии се явили при никополския кадия и заявили, че ще се завърнат само ако се премахнат произволите на бирниците.

Разпръсването на еленските дервентджии разтревожило особено много жителите на Търново. По свой почин търновският кадия Хасан изпратил изложение до Цариград, в което съобщава, че населението на касаба Търново се явило в шериатския съд и настоявало да се удовлетвори искането на еленската дервентджийска рая, понеже “липсата на охрана е предизвикала зачестявания на грабежите и убийствата, и че уреждането на настъпилите смущения ще обезпечи сигурност на живота и имота на мюсюлманите”. Султанът наредил да се призоват събирачът на джизието и еленската рая, като се издаде заповед за прекратяване на произволите.

“От посочените документи е ясно, че през 80-те години на ХVІ в. Елена е вече село с определено предназначение и статут в рамките на стопанската административна и аграрна система на Османската империя. Част от жителите му, а може би и всичките, които продължавали да охраняват проходите, проявяват твърдо отношение и поведение спрямо неправдите на турския феодален режим” (Б. Цветкова).

Непримирими към произволите и посегателствата на турските властници, еленчани изоставят дервентджийските си задължения и напускат родните места. Ясно е, че това е непокорна рая, която с действията си хвърля в тревога османските управници и поставя категорични условия и изисквания, за да се върне към старите си задължения.

Тъкмо този дух на волност и непримиримост към османския феодален ред кара еленските дервентджии да поемат хайдушките пътеки и заедно с хайдушките дружини на Кара Добри, Елена войвода, Младен войвода и други прославени хайдути да кръстосват Балкана и закрилят народа от потисници и изедници. Този бунтовен дух ги приобщава към усилията на никополския борец против османското иго Тодор Балина и дубровничанина Павел Джорджич, които през 1598 г. подготвят въстание в Източна България, останало в историческата наука под името Първо търновско въстание. Те са между жителите на онези села в подножието на Стара планина, “заселени с храбри хора, които имат пушки”, за които Павел Джорджич докладва на австрийския император Рудолф ІІ, че са били готови да заемат проходите “на тая планина, за да не може да избяга нито един турчин”. Същите тези непокорни дервентджии подкрепят опита за въстание на княз Ростислав Стратимирович и Савелий Дубровски след погрома на Второто търновско въстание през 1686 г.

“Така благоприятното местоположение, чисто българският народностен облик и по-специалният статут на Елена в обсега на османската феодална система предопределят ролята на селището в борбите на народа за свобода” (Б. Цветкова).

По времето на султан Мехмед ІV (1648-1687 г.) землищата на Елена, Беброво, Златарица и Къпиново остават вакъф на султанската майка (валиде ханъм), приходите от които са предназначени за издръжката на свещената джамия и училището в Юскюда река

От регистъра на данъка джизие на Търновската каза от около 1700 г. се узнава за обществено-икономическия облик на Елена по това време. В този регистър жителите на селищата са вписани като данъкоплатци и са разделени на три категории- висша, средна и нисша. В него са записани от Елена 579 души, обложени с данък джизие. От тях 35 са от висшата категория, т. е. заможни, 155- от средната, и мнозинството- 389 души, от категорията на бедните. В групата на бедните са записани с нарочно указание 5 души аргати и 4 говедари. Отбелязани са и 21 чифчии (земеделски стопани), всички от групата на заможните.

Данните, посочени в регистъра показват, че село Елена тогава е било многолюдно селище. Събирането на толкова хора в този откъснат и слабо плодороден планински край може да се обясни само с наличието на стопанска дейност, която да придаде на селището градски облик.

с. ВИРОВСКО, ВРАЧАНСКО

В последно време писмени сведения от преведени турски документи свидетелствуват за друго. Според тях покрай обикновеното население във Врачанския край е имало население с по-различен статут - със специални задължения, т. н. войнуци. Както е известно те са били задължени да се явяват поименно и да служат по шест месеца в султанските обори, да пасат султанските коне и да участвуват в помощните корпуси на армията. В замяна получавали свободен от данъци поземлен дял, т. е. бащина (имоти, ниви, лозя, хармани, зеленчукови градини), и били освободени от цяла група държавни данъци, т. нар. "извънредни". Турските регистри от XVI и XVIII век съдържат поименни списъци на войнуците от селата във Врачанския край. Макар и от по-късен период, тези данни подсказват, че институцията е възникнала след османското завладяване на района.3 В тези списъци наред с имената на войнуци от близките села (Цаконица, Кален, Каменно поле, Горна и Долна Бешовица, Баница, Габаре и др.) са записани имена на войнуци и от с. Вировско.

В регистър за войнуди с дата 12-21. I. 1548 г. фигурира името Стано, син на Станимир от с. Вировско.4 В друг регистър, датиран към втората половина на XVI век, са записани войнуци и ямаци: Иван, син на Драган, Денко, син на Станимир, Новачин, син на Иван. В регистъра на войнуците от първата половина на XVIII в. четем следните имена: Стоян, син на Иван, Батулин, син на Радул, Стоян, син на Найде, Стойо, син на Милко, Стойо, син на Сене, Неделко, син на Петко, и други от село Вировска (Вировшка), т. е. село Вировско.

В турските документи Вировско фигурира с днешното си име. Това подсказва, че то е доста старо село и е съществувало непрекъснато по време на робството. Фактът, че Вировско и други села наоколо са войнушки, свидетелствува, че тези села са заварени от завоевателите със старите им български имена отпреди падането на България под османско иго. Началото на Вировско трябва да търсим по времето на Втората българска държава. Следователно селото има непрекъснат живот на едно и също място повече от 600 години.

Името на Вировско произхожда от думата вир. Първите заселници заели равнинната част покрай реката, по която в миналото имало вирове. Още се помнят Кънчов вир, Манчовия вир, Ямбула и други. Дори всред селото, встрани от речното корито, през вървите две десетилетия на нашия век е имало голяма локва, където пастирчетата пладнували биволите си.

Стопански промени в Османската империя. По време на робството Вировско е било малко селце, чиито жители се занимавали със земеделие и скотовъдство. По данни от първото преброяване на населението в Княжество България след Освобождението (31. XII. 1880 г.) проф. Константин Иречек съобщава за българи-мохамедани само в 4 села на Врачанско: Буковец, Джурилово, Тлачене и Комарево. Турци не са се заселвали във Вировско и околните села. Независимо от това животът на хората е бил тежък при робските условия. Вировско, както казахме, е давало войнуци на империята. Но при настъпилите изменения в османската феодална система (XVI-XVIII век) войнуците, подобно на другите специални категории население, започнали да губят някои привилегии и били изравнени по задължения с другото население. Военно-ленната система се разлагала. Появили се местни първенци (аяни) с голяма власт, под чието покровителство най-различни грабители влошили още повече и без това тежкото положение на поробения народ. Според данни от един официален регистрационен документ от 1715 г. османската власт отменила войнушкия статут с произтичащите от него данъчни облекчения на войнуците от редица села във Врачанско и обложила тях и бащините им с данъците на обикновеното население. По време на това преобразувание в регистъра е отбелязано изменението в статута на следния брой бащини: в с. Камено поле - 27, а в с.Горна Бешовица - 60, в с. Долна Бешовица - 24, в с. Калев са вписани около 15 души войнуци, без данни за бащините, в с. Вировско - 24 бащини и др.

с. МОРАВИЦА, МЕЗДРЕНСКО

Документи липсват за живота на първите заселници и създатели на Моравица . Преданието разказва , че нейните жители се сражавали героично в дефилето под командуването на някой си Асен в м . Калето . И днес край Черепишкия манастир личат останки от защитните каменни стени . След нашествието на турците селото било изгорено , много народ изклан . През 1952 година иманяри правиха разкопки край оброга в м . Селището и откриха яма с десетки черепи на хора и коне .

Първият документ , който потвърждава съществуването на Моравица , е от 15 век . Той е на турски език . Същият е преведен от историчката Бистра Цветкова . В него се съобщава , че селото е имало 76 домакинства , 4 вдовици и приход - 6870 акчета .

От онези времена човешката памет е запазила една легенда , минала през вековете до днес . Това е легендата за Драган и Камена .

Робството примирило много хора и те склонили да служат на турската власт . Затова разказва турски документ от 21 януари 1548 година . В него за втори път се среща името на Моравица . Цитат : ” Ямаци : Яно , син на Иван от село Моравица . Ниви – 14 , лозя – 2 ” . Ямаците служили в специален род войска , която изпълнявала по - особени задачи : опазване на проходи и дефилета . Семействата им се ползували с известни привилегий . Друго съсловие българи служели като войнуци .

През 1715 година турската власт отменя войнушкия статут на много селяни от селата но се запазва в Моравица . Много от ямаците и войнуците не се занимавали само с военно служение , но работели за султана по 6 месеца в оборите , затова били освобойдавани от някой държавни данъци . По - късно , когато се отменил войнаганския статут , много от тези , свикнали на свобода младежи ставали хайдути и бунтовници . До 1927 г . в Моравица е живял дядо Иван Цаков . През 1926 г . неговият внук Христо Кънчев записва спомените му . В тях е отбелязано , че днешното село е създадено преди 350 години . Цитат : ” В центъра на селото има развалини от дебели зидове с камъни и печени червени тухли . Говореше се , че тук е живял някакъв голям владетел , който имал войска на Калето . Основите на тази постройка заемат обширно пространство под земята . При идването на турците населението и намиращата се в оградата войска е дала голяма съпротива . В замяна на това всичко било сринато до основи , а населението избито . Малцина се спасили и избягали в планинските села Боженица , Рашково и другаде . . . ”.

Според дядо Иван Цаков около 1570 година някой си Иван от Боженица , който имал шестима синове : Димитър , Вълко , Кольо , Петър , Къно и Петко , решил да се завърнат в Моравица , родното място на свойте деди . Той се заселил над извора Кладенеца .

Така се създала първата фамилия – Боженците ( Божанците ) в новото село . От нея роят фамилиите : Стубльовци , Кандуловци , Цаковци , Широканци . След дядо Иван тук се заселва дядо Петко от село Рашково с тримата си синове – Вълко , Гешо и Пеко и трите си дъщери – Станка , Янка и Ваца . По същото време пристигат нови заселници от село Желява , Софийско , които създават няколко фамилий : Жилковци , Пенковци , Бекирци , Никовци . Сред първите заселници са още фамилийте – Заяците , Московци и Гергушевци . По спомени на дядо Ангел Митов чул от дядо си , че сред първите били и двама турци Местан ага и Спасия ага , и някакъв еврейн . Те построили воденица ( караджейка ) на реката , за да оживят района и да привлекат още български семейства.

С. ВЕТРЕН, ПАЗАРДЖИШКО

На оживен път и много посещавано през XVI в. било и с. Ветрен, Пазарджишки окръг, известно по това време с двете си имена — българското Ветрен и турското Хисарджик. Самото село, по сведения на X. Дерншвам, било чисто българско и имало два попа. „Никакъв турчин не живее сред тях” — отбелязва авторът и някак със задоволство добавя: „Народът е хубав и силен.” [30]

Хубостта и силата личали и под скъсания чул, защото на българите в Пазарджишко и Пловдивско, както и навсякъде другаде, било строго забранено да се гиздят с по-хубави и по-пъстри дрехи. А и те очевидно предпочитали да се придържат към обичайната за страната и района традиционна носия. „Българите нямат право да носят хубави дрехи — споделя наблюденията си пак Дерншвам. — Ходят всички с дрехи от сив или бял груб, вълнен плат, нямат нито обуща, нито ботуши, а само цървули от необработена волска кожа и чорапи до коленете. Шапките им са от бяла плъст или бяло сукно, а също и от прост кафяв шаяк, със заострена форма. Мъжете нямат горни дрехи, ходят само по ризи зиме и лете. Не са дори остригани като турците, а отзад им висят дълги кичури коса, по които се познава, че не са турци. Никой не носи оръжие, само големи тояги.” [31]

В Пловдивско, Пазарджишко и прилежащия им район през XVI в., освен дервентджии, оризари и царски солари и арабаджии, имало и друга една многочислена категория рая със специални задължения към османската държава. Става дума за т. нар. джелепи или джелепкешани, натоварени да доставят ежегодно на държавата десетки и стотици глави овце и друг дребен рогат добитък. Знаем вече за значението, което отдавала централната власт на доставките на овце и овче месо. Това личи добре и от едно разпореждане с дата 14. VII. 1566 г., връчено на пазарджишкия кадия. В него най-напред от името на султана се изказва недоволството, че напоследък с доставките на добитък се занимават слаби физически и във финансово отношение лица, което не им позволява да се справят, както се следва, със задълженията си. Поради това върховният глава на империята заповядва в бъдеще да се полагат повече грижи за този род дейност. Заповядва още в списъците на джелепите да бъдат зачертани имената на разорилите се или починали лица като на мястото им бъдат регистрирани здрави, силни и платежоспособни джелепи, за които предварително да бъде внимателно проучено на място дали ще се справят със задълженията си. За да бъде облекчен контролът над джелепите, в списъците им следвало изрично да се отбелязва откъде са родом, къде точно живеят и колко овце и друг дребен рогат добитък са задължени да доставят ежегодно. [32]

ТЕТЕВЕН

Вълшебният район на Тетевенско е обитаван от дълбока древност. Най-старото писмено сведение за селището е от 1421 г. През Средновековието тук е построен манастирът "Св.Илия", а Тетевен вероятно е възникнал около него през XIII - XIV в. До 1930 г. манастирът е пазил кръст, дар от цар Иван Шишман, който днес е в Лондонския музей.

Под турско робство тетевенци имат правата на "войнуци" - охранители на пътищата в планината с привилегии при плащане на данъци. Наричат го Алтън Тетевен (Златният Тетевен). Успяват да се опазят от помохамеданчване.

КОЙНАРЕ, ПЛЕВЕНСКО

Съществуват поне три версии за произхода на името Койнаре. Първата е свързана с евентуален турско-юрушки произход - от "коюн"(овца) и "ларе"(село), втората - от "коин" (кон),и суфикса "ар" а третата - с името Койно, също със суфикс. Името "Койно" и сега се среща в именната система на местните жители в различни модификации. Фактът, че до средата на ХVІ в. в османските регистри няма записани мюсюлмани, прави първата от трите версии несъстоятелна.

Каквато и да е историческата истина, за пръв път днешното име "Койнар" се среща в османски регистър от 1516-1517 г. на санджак Никболи(Никопол). Наличието на войнугани предполага, че селото е съществувало и през периода на Средновековието, поне по време на Второто българско царство.

ПАЗАРДЖИШКО И ПЛОВДИВСКО

Интересни сведения за развитието на овцевъдството в Пловдивско и прилежащия му район съдържа и един поименен османотурски регистър от 1596 г. относно данъците върху овцете и кошарите в редица кази, в това число и в казата Филибе. Поради това цитираме съответния откъс почти дословно, още повече, че той предлага ценни сведения за състава на населението по етническа и религиозна принадлежност, а отчасти и за статута на съответните села:

С. Михалково (дн. Смолянски окр.) — под формата на отсек данък общо за 580 овце;

С. Лясково (дн. Пловдивски окр.), близо до Водене (дн. с. Горни Воден или с. Долни Воден, Пловдивски окр.) — под формата на отсек данък общо за 1 450 овце;

С. Бойково (дн. Пловдивски окр.):

Добре Стойо — 390 овце

Радослав — 309 овце

Радо, син на Бойо — 390 овце

Герги, син на Момчил — 310 овце.

Всичко данък върху овцете: за 1 399 овце.

С. Сафтище (дн. с. Студенец, Смолянски окр.) — под формата на отсек данък общо за 371 овце;

С. Борово (дн. Смолянски окр.) — под формата на отсек данък общо за 1 210 овце;

С. Тъмраш (изч. 1913 г.):

Йован Никола — 300 овце

Димитре Карагьоз — 150 овце

Герги Алико — 130 овце

Димо Йован — 220 овце

Стойко Михо — 230 овце

Стоян чобан — 110 овце

Данче Стале — 130 овце

Курд Али — 45 овце

Йорга Раше — 45 овце

Всичко данък върху овцете: за 1 360 овце.

С. Чурнака дол (дн. с. Чуруково, Смолянски окр.) — под формата на отсек данък общо за 882 овце;

С. Чъка (дн. м. Чуката, Смолянски окр.) — под формата на отсек данък общо за 220 овце;

С. Павелско (дн. Смолянски окр.) — под формата на отсек данък общо за 3 790 овце;

С. Шейтан (дн. с. Косово, Смолянски окр.) — под формата на отсек данък общо за 390 овце;

С. Забърдо (дн. Смолянски окр.) — под формата на отсек данък общо за 181 овце;

С. Дряново (дн. Смолянски окр.) — под формата на отсек данък общо за 892 овце;

С. Лилково (Пловдивски окр.), с друго име Тимурджи, подведомствено на Капуджи Хюсрев бей — под формата на отсек данък общо за 3 600 овце;

С. Белащица (Пловдивски окр.), близо до Дере кьой (дн. с. Брестовица, Пловдивски окр.) — под формата на отсек данък общо за 1 280 овце;

С. Брезовица (Пловдивски окр., залич. през 1971 г.), подведомствено на черибашията — под формата на отсек данък общо за 890 овце.

С. Лъкавица (дн. Смолянски окр.) — под формата на отсек данък общо за 3 500 овце;

С. Ситово (дн. Пловдивски окр.) — под формата на отсек данък общо за 525 овце;

С. Цалапица (дн. Пловдивски окр.), хас на негово превъзходителство великия везир — под формата на отсек данък общо за 2 000 овце;

Данък върху овцете на войнуците от споменатото село:

Сусал Манол — 150 овце

Петко Сеньо — 100 овце

Владо Неделчо — 26 овце

Войо Неделко — 160 овце

Райчо Димано — 160 овце

Никола Маньо — 117 овце

Стойко Димано — 143 овце

Недьо Слав — 188 овце

Стойко Стамо — 185 овце

Петко Стоян — 65 овце

Таньо Велчо — 145 овце

Петри чобан — 43 овце

Драган чобан — 68 овце

Стасаи Стойо — 188 овце

Куман Стоян — 45 овце

Мильо Никола — 189 овце

Стоян Стоян — 50 овце

Всичко данък върху овцете за 2 022 овце. [34]

И така, в по-малко от 20 села от някогашната каза Филибе към края на XVI столетие се отглеждали близо 23 400 глави овце — една внушителна за времето си цифра. Не случайно именно измежду жителите на тези двадесетина села още през 70-те години на века били набрани най-голям брой джелепкешани. [35]

Това обаче далече не е единственият извод, който може да се направи въз основа на посочения по-горе, документ. Привлича вниманието например обликът на изчезналото впоследствие родопско село Тъмраш, известно през XIX в. като село на българи мохамедани. Техни предци са несъмнено запазилите поне до 1596 г. вярата и името си българи тъмрашлии Йован Николов, Димитре Карагьозов, Герги Аликов, Димо Иванов, Стойко Михов, Данче Сталев, Йорги Рашев.

И още нещо. В посочения регистър срещаме изрични указания за наличието на голям брой българи от друга една категория зависимо население със специални задължения — т. нар. войнугани или войнуци, в едно от най-големите пловдивски села — Цалапица, докато друго едно пловдивско село — Брезовица, се оказва по това време подвластно на войнушкия военачалник — че-рибашията.

Всъщност именно войнуците като че ли през XVI в. Са най-многобройната и чисто българска по състав категория зависимо население с по-специален статут в Пловдивско и Пазарджишко. Има ги, освен в Цалапица, и в самия гр. Пловдив, в Станимака (дн. Асеновград), в Перущица, в пловдивските села Брестник, Маноле, Червен, Радиново, Коматево, Пастуша (дн. сл. гр. Перущица), Златитрап, Костиево, Войсил, Браниполе, Белащица, Тополово, Чурен, Катуница, Калековец, Бенковски, Новаково, Рогош, Строево, Куклен, в пазарджишките села Попинци, Церово, Черногорово, Баня, Бяга, Стрелча... [36] По-подробни сведения за имената и имотното състояние на някои от тях намираме в непубликуван досега „Регистър на неверниците войнуци към държавната конюшня на негово величество падишаха, покровител на света” от 1573/74 г. [37]:

„Стари и нови войнуци на Синан в казата Филибе. В подчинение на сераскера Али.

Село Хахлан (с. Ахланьово, дн. с. Браниполе, Пловдивски окр.) в нахията Конуш (с център дн. с. Конуш, Пловдивски окр.), спадаща към Филибе:

Войнук Стоян, син на Марин от самото Филибе. Бащина в село Хахлан — 5 ниви — 31 дьонюма, зеленчукови градини — 2 дьонюма, харман — 1, двор — 1, земя за засяване на лен — 1 дьонюм. Ямаци: Герги, син на Велчо от гореказаното село. Бащина в споменатото село — 6 ниви — 121 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1, земя за засяване на лен — 1 дьонюм; Петко хаймане, син на Стоян от гореказаното село. Бащина в споменатото село — 6 ниви — 36 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, земя за засяване на лен — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1.

Войнук Йован, син на Петко от гореказаното село, вместо баща си, който е умрял. Бащина в споменатото село — 6 ниви — 44 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1. Ямаци: Стоян, син на Съботин от гореказаното село, вместо баща си, който е умрял. Бащина в с. Хахлан — 3 ниви — 38 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1; Стоян, син на Пейо, вместо Богдан, син на Койо, който е умрял. Бащина в споменатото село — 9 ниви — 51 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1.

Войнук Димитри, син на Стоян от гореказаното село. Бащина в споменатото село — 10 ниви — 30 и 1/2 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, лозя — 1 дьонюм, харман — 1. Ямаци: Злат, син на Пейо от село Радин (с. Радиново, Пловдивски окр.). Бащина в с. Хахлан — 8 ниви — 28 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, земя за засяване на лен — 1 дьонюм, двор — 1; Стойчо, син на Койо от гореказаното село. Бащина в споменатото село — 6 ниви — 18 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1.

Войнук Пейо от споменатото село, нов, пришълец. Вместо Дука, син на Новак, който е умрял. Бащина в село Хахлан — 10 ниви — 54 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1. Ямаци: Бойко, зет на Милко от гореказаното село. Бащина в село Хахлан — 8 ниви — 56 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1; Петри, син на Койо от гореказаното село. Бащина в село Хахлан — 8 ниви — 53 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1.

Войнук Аврам, син на Цветко от гореказаното село. Бащина в село Хахлан — 10 ниви — 62 и 1/2 дьонюма, двор — 1, харман — 1. Ямаци: Марин, син на Цветко от гореказаното село. Бащина в село Хахлан — 8 ниви — 33 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1; Мати, син на Коста от гореказаното село. Бащина в село Хахлан — 9 ниви — 75 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1.

Войнук Петри, син на Никола от гореказаното село. Бащина в село Хахлан — 9 ниви — 48 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1. Ямаци: Рус, син на пришълец, от гореказаното село. Бащина в село Хахлан — 6 ниви — 38 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1; Йо-ван, син на Ставрос от гореказаното село. Бащина в село Хахлан — 4 ниви — 50 дьонюма, зеленчукови градили — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1.

Войнук Димитри, син на Койо от гореказаното село. Бащина в село Хахлан — 10 ниви — 100 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1. Ямаци: Влас, син на Тако от село Куклене (с. Куклен, Пловдивски окр.). Бащина в споменатото село. Границите й със село Белащица (Пловдивски окр.) са разгласени. До бащината на Тодор е парцелът на Радино — 4 ниви — 19 и 1/2 дьонюма. Парцел на Велко — 1 нива — 3 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1. Страти, син на Гюрко, хаймане, от гореказаното село. Бащина в споменатото село — 9 ниви — 36 дьонюма, ливади — 2 дьонюма, зеленчукови градини — 2 дьонюма, харман — 1, двор — 1.

Село Манол (с. Маноле, Пловдивски окр.) в нахията Конуш, спадаща към Филибе.

Войнук Параскеве, син на Тодор от гореказаното село. Бащина в село Манол — 8 ниви — 61 и 1/2 дьонюма, земя за засяване на лен — 1дьонюм. Ямаци: Малкоде, син на Станьо, вместо баща си, който е умрял. Бащина в село Манол — 7 ниви — 49 и 1/2 дьонюма, земя за засяване на лен — 3 дьонюма, зеленчукови градини — 5 дьонюма, харман — 1, двор — 1; Тодор, син на Димо от гореказаното село. Бащина в село Манол — 8 ниви — 70 дьонюма, лозя — 4 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, земя за засяване на лен — 3 дьонюма, двор — 1, градина с плодни дръвчета — 2 ореха.

Войнук Йован, син на Васил от гореказаното село. Бащина в село Манол — 9 ниви — 60 дьонюма, земя за засяване на лен — .1 дьонюм, двор — 1, харман — 1, зеленчукови градини — 1 дьонюм. Ямаци: Аврам, син на Доньо вместо Курд, син на Стройо, който е умрял. Бащина в село Манол — 7 ниви — 40 дьонюма, земя за засяване на лен — 1 дьонюм, 2 лозя — 9 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1; Стоян, пришълец, нов. Вместо Минчо, син на Степан, който е умрял. Бащина в споменатото село. Парцел на Йован, — 2 ниви — 9 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, земя за засяване на лен — 1 дьонюм, двор — 1. Парцел на Станко, син на Добре — 2 ниви — 17 дьонюма. Парцел на Степан — 2 ниви — 5 и 1/2 дьонюма.

Войнук Киряк, син на Тодор от гореказаното село. Бащина в село Манол. Парцел на Старе — 7 ниви — 42 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, земя за засяване на лен — 2 дьонюма, харман — 1, двор — 1. Ямаци: Радослав, син на Стойко вместо Аврам, син на Стройо, който е умрял. Бащина в село Чирпан (дн. гр.) — 8 ниви — 68 и 1/2 дьонюма, земя за засяване на лен — 1 дьонюм, харман — 1, зеленчукови градини — 1 дьонюм; Йован, син на Станьо вместо Йован, син на Степан, който е умрял. Бащина в село Чирпан — 12 ниви — 53 и 1/2 дьонюма, ливади — 4 дьонюма, земя за засяване на лен — 1 дьонюм, харман — 1, двор— 1.

Село Пасарелица (неуст.) [38] в нахията Коюн тепеси (между Средна гора и Родопите, в най-западната част на бившия Пловдивски санджак), спадаща към Филибе.

Войнук Мартин, зет на Кале от гореказаното село. Бащина в село Пасарелица — 3 ниви — 28 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1. Ямаци: Добре, син на Влайо от гореказаното село. Бащина в село Пасарелица — 6 ниви — 45 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1; Добре, син на Черньо от гореказаното село. Бащина в село Пасарелица — 6 ниви — 42 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1.

Войнук Стоян, син на Велчо от гореказаното село, пришълец, нов. Вместо Стойко, син на Пенчо, който е умрял. Бащина в село Пасарелица — 5 ниви — 22 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1. Ямаци: Новак, син на Стойко от гореказаното село, вместо Петко, зет на Марко, който е умрял. Бащина в село Пасарелица — 5 ниви — 26 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1; Петре, син на Захарин от гореказаното село. Бащина в споменатото село — 9 ниви — 111 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1.

Войнук Димко, син на Черньо от гореказаното село. Бащина в село Пасарелица — 5 ниви — 68 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1. Ямаци: Фильо, син на Михо от гореказаното село. Бащина в село Пасарелица — 5 ниви — 26 1/2 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1; Стойо, син на Даго от село Дука (неуст.). Бащина в село Пасарелица — 8 ниви — 72 и 1/2 дьонюма.

Войнук Тодор, син на Стойно от гореказаното село. Бащина в село Пасарелица — 9 ниви — 73 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1. Ямаци: Богдан, син на Кале от гореказаното село. Бащина в село Гаганица (неуст.) — 13 ниви — 71 и 1/2 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1; Костандин, син на Михо от село Гаганица. Границите на селото със село Пасарелица са разгласени. Бащина в село Гаганица — 5 ниви — 37 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1.

Село Гаганица в нахията Коюн тепеси, спадаща към Филибе:

Войнук Милчо, син на Тако от село Пасарелица, вместо Димо, син на Врабе, който е умрял. Бащина — 11 ниви — 55 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор —1. Ямаци: Радослав, син на Стоян от село Пасарелица, нов. Вместо Нестор, син на Райо, който е умрял. Бащина в село Гаганица — 9 ниви — 87 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1; Тодор, син на Крайо от село Пасарелица. Бащина в село Гаганица — 8 ниви — 44 и 1/2 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1.”

Link to comment
Share on other sites