Празнуването в България на 3 март - денят на освобождението

[mnogoznaiko]

Празнуването в България на 3 март - денят на освобождението

(НАУКА - кн. 2/2012, том XXII, Издание на Съюза на учените в България)

Цветана Величкова,
Научен архив на БАН

Празникът на Освобождението на България - 3 март, за пръв път се чества във Велико Търново на 19 февруари (3 март н. с.) 1879 г. В старата ни столица митрополит Антим I, тогава председател на Учредителното (10.11. - 16.IV.1879 г.) и Първото Велико народно събрание (17.IV. - 26. VI. 1879 г.) отслужва панихида в църквата „Св. Богородица" в присъствието на депутати и граждани.
Две години след Освобождението, през 1880 г., 3 март се чества в София като Ден на възшествието на престола на император Александър II. От 1888 г. празникът започва да се празнува като Ден на Освобождението на България от османско господство.
В изпълнената със събития 1885 г. (Съединението на Княжество България с Източна Румелия и Сръбско-българската война) Празникът на Освобождението на България се чества с голяма тържественост, преглед на войските и юнкерите в украсената столица и увеселителна вечеринка в салона на читалище „Славянска беседа".
След Съединението на България, през 1886 г., когато отношенията с Русия се влошават, княз Александър Батенберг абдикира и русофилското течение в българския политически живот е отстранено от власт, Празникът на Освобождението минава „без най-малко вълнение, при обикновена тишина". Разривът с Русия и твърдата воля на правителството на Стефан Стамболов за постигане на държавна самостоятелност силно рефлектират върху празнуването на 3 март в България. След 1896 г., когато Фердинанд получава потвърждение на монархическите си права от Петербург и Цариград, празникът възвръща своята тържественост не само в окичената със знамена и цветя столица, но и в страната.
Въпреки частичното му реабилитиране, Празникът повече от 10 години се намира в един вид немилост пред българските управници. Тази немилост датира от времето, когато след скъсването на отношенията с Русия у нас започва преследване на всичко, което би могло да възкреси спомена за подвига на руските войници. 3 март -денят, който напомня за великото благодеяние, направено от Русия на българския народ чрез освобождението му от турско господство, трябваше да се заличи от паметта на българските граждани. Отначало напълно престава да се празнува, а по-късно, макар да се възстановява пак, неговото честване става с най-голяма скромност, без парад на българската войска, шествия и водосвети. В края на XIX век всички по-важни ежедневници в България отбелязват, че е време пренебрежението на празника да престане.
Това наистина става през 1900 г., когато на празника и молебена в София присъстват руски дипломати, провежда се шествие на живеещите в столицата жители на Македония, все още неосвободена, които преминават по софийските улици със знамена и черни ленти. Шествието завършва с речи пред паметника на Васил Левски. В Пловдив след черковната служба, в присъствие на голямо мнозинство пред хотел „Петербург" реч държи д-р Никола Генадиев, представител на Македонското дружество. Полицията охранява тържеството, за да не се превърне то в политическа акция.
По случай Деня на Освобождението по решение на поборнишко-опълченската организация се създава комитет „Цар Освободител" (1898) под председателството на Стоян Заимов с 500 клона в цялата страна. Този комитет събира доброволни дарения за построяване на паметник. В обявения конкурс за паметника участват 20 архитекти и скулптури. Журито, под председателството на княз Фердинанд, одобрява проекта на флорентинския скулптор Арналдо Цоки. През 1901 г. е положен основният камък, а освещаването на паметника на Александър II става на 30 август 1907 г.

Паметникът на Царя Освободител в София

През 1902 г. Комитетът започва да събира средства за мавзолей в Плевен, хранилище на тленните останки на загиналите войници във войната за освобождението на България. Първи дарения правят Ив. Евстратиев Гешов, Д. Попов, Ил. и Хр. Пулиеви, офицери, окръжни съвети, общини, Народното събрание, Министерският съвет и т.н. През 1903 г. по случай 25 години от Освобождението кметът на столицата Петър Чернев изпраща благодарствена телеграма от името на столичани до княз Фердинанд и граф Игнатиев и организира „всенародно тържество". „Вечно признателна България" слави руския император Александър II като Освободител и Всеросийския император Николай II като Покровител. През същата година в Плевен къщата, в която е живял Александър II, става музей „Александър II", в гр. Бяла се организира къща-музей „Александър III", в с. Пордим - къща-музей „Николай Николаевич" и в с. Горна Студена - „Музей на Освободителната война".
В. „Мир" (орган на Народната партия) от 20 февруари (4 март) 1903 г. споменава за почти незабележимия молебен в църквата „Св. Неделя" и заключава: „Една студенина се вкарва в признателната душа на българина". Причините се крият в политическата обстановка и общественото разочарование, породени от неизпълнените обещания на цанковистите.
През 1903 г. министърът на просвещението проф. Ив. Шишманов нарежда във всички училища в навечерието на празника (2 март) да се изнасят беседи за значението на тази дата за българите. В следващите години - 1904 и 1905, на благодарствените молебени присъстват управляващият руското дипломатическо агентство Лермонтов, сръбският дипломатически представител Новакович, австро-унгарският представител Форгач и др.
По случай 30 години от началото на войната, на 30 август 1907 г. в София пристигат синът на император Александър II - Великият княз Владимир Александрович (участник във войната), ген. Каулбарс, генералите Столетов, Паренсов и други военни. На 1 септември 1907 г. княз Владимир Александрович полага основния камък на руската черква в София.
В началото на знаменателната за България 1908 година (обявяването на независимостта на държавата), по повод 30 години от подписването на Санстефанския договор, празникът придобива масов и народен характер. Организирано е шествие, в което участват деца и ученици от основните училища, 15 студенти и професори от Софийския университет, членове на Книжовното дружество (днес БАН), поборници в униформи с пушки и знамена, офицери, представители на клубовете „Юнак", духовници, членове на еснафските сдружения, македонските дружества, женското образователно дружество, славянското благотворително дружество, дружеството на българските публицисти, инженерно- архитектурното, юридическото и други културни дружества, търговското, земеделското и ловджийското дружество, индустриалния съюз, представители на общините, граждани от всички съсловия, колоездачи, туристи, хорът и военната музика, граждани, носещи 78 броя венци и т.н. Шествието е посрещнато от руския дипломатически агент Сементовски-Курило и други дипломати пред Руското консулство на ул. „Московска".
Работническата партия и нейният печатен орган „Работнически вестник" от 21 февруари (5 март) 1908 г. критикуват тържествата по случай Освобождението, защото считат, че те „се използват за насаждане на монархически и националистически дух, за да държат в подчинение и не съзнание работническата класа".
На 3 март 1910 г. се обявява опълченски празник в Русе, Сливен, Враца и други градове, извършват се молебени в Киев, Петербург, Букурещ.
По време на Балканските войни (1912-1913) Освобождението на България се празнува твърде скромно. През 1914 и 1915 г. гражданите на свободния Дедеагач и Гюмюрджина отбелязват тържествено празника. През 1917 г., една година преди края на Първата световна война, 3 март е наречен в пресата „рожденият ден на България".
По случай 45 години от Освобождението на България (1923) в София пристигат руски ветерани, провежда се VI конгрес на поборниците и опълченците, както и конгрес на Съюза на руските ветерани в България под почетното председателство на ген. В. Лазаров.
На 3 март 1927 и 1928 г. по улиците на София, около театрите и църквите ученически комисии, снабдени с открити листове и квитанции, събират помощи за българските и руските ветерани от войната. Този „възпитателно-патриотичен труд" на децата е поставен под покровителството на полицията и бдителността на гражданите. По случай празника през 1928 г. Търговската камара дарява 100 хил. златни лева, а по-късно Софийската община отпуска 12 хил. лв. помощи (1934) на ветерани от войната. През 1929 г. в тържествата се включва и Свободният университет в София с тържествено събрание, на което слово произнася известният юрист проф. Г. П. Генов.
В предвоенните години празникът се чества тържествено в храма „Св. Александър Невски" (1930) с българо-руска съборна служба; прави се помен по случай 50 год. от смъртта на руския император Александър II (1931); студентите вземат живо участие в манифестациите (1935); военният министър ген. Хр. Луков е инициатор на тържествен парад и преглед на войската (1936- 1938); в честването участват и бежанци от Босилеградско, Трънско и Царибродско (1938).
По време на Втората световна война останалите живи опълченци от връх Шипка и руските ветерани не забравят празника 3 март и поднасят венци пред паметника на Цар Освободител в София, срещат се с ученици в училищата и разказват спомени. Правят се предавания по българското радио по повод Освобождението, а през 1942 г. в Македония и новоосвободените земи 3 март се празнува за пръв път. На първите си страници вестниците публикуват фотографии, една от които показва как министър-председателят Б. Филов поздравява българските бранници (1942). През 1944 г., когато войната все още не е завършила, благодарствени молебени се отслужват в цялата страна. На молебена в църквата „Св. Александър Невски" присъстват регентът Богдан Филов, председателят на Народното събрание Добри Божилов, членове на Министерския съвет, кметът на София Ив. Иванов, ректорът на Софийския университет, студенти и граждани.
Периодичният печат, публикациите и архивните документи по темата за честването на празника на Освобождението 3 март от 1879 г. до днес, на фона на останалите политически и обществени събития, дават пълна представа за проявите на националната ни памет за Руско-турската война и значението, което българите й отдават. Те говорят за една традиция, поддържана десетилетия наред, която през изминалите години се е проявявала различно в зависимост от политическата конюнктура, отношенията ни с Русия или международната обстановка (революции, войни, бедствия и т.н.). Но този „велик всенароден празник на Освобождението" (в. „Дневник" от 19 февруари (3 март) 1908 г.) винаги се е празнувал като израз на всенародната признателност за извоюваната свобода.
Денят на Освобождението на България от османско владичество като официален празник е отбелязан еднократно през 1978 г. по повод 100- годишнината от края на Руско-турската война. Десет години по-късно той става официален празник, а с решение на Великото Народно събрание от 5 март 1990 г. датата е обявена за национален празник на България.