Патриаршията в Аквилея (568-1751)

[glishev]

Малко предистория

Който се е интересувал от византийска история и от отношенията между Рим и Константинопол, знае термина „пентархия": това е запазената още от времената на Теодосий Велики (379-395) „петглава"организация на християнската Църква в Римската империя с петима патриарси, архиепископи или митрополити начело. В късната Античност тези три титли все още са взаимозаменяеми. Двамата патриарси на Рим и Александрия са най-влиятелни; и двамата са наричани „папа" от преданите си последователи. Патриархът на Антиохия е почитан като религиозен водач на повечето християни в префектурата на римския Ориент, тоест горе-долу в днес многострадалната Сирия, Ливан, част от Мала Азия и Западен Ирак. Епископите на Йерусалим и Константинопол също влизат в пентархията и са смятани за патриарси, но с не толкова голямо влияние и престиж: Йерусалим наистина е свещеният град на евангелските събития, но не е особено важен административен център, а пък Константинопол все още не се е утвърдил като „царица на градовете". Дотук – нищо непознато.

Нарушеният модел

Не толкова популярно обаче е съществуването на шеста „патриаршия" в ранносредновековното християнство. При това не говоря за църковните организации в България, Грузия, Армения или далечна Етиопия, а за самата Италия и то от много ранен период. От тази шеста патриаршия, нарушаваща модела на пентархията произлиза употребата на титлата „патриарх" като почетно звание за предстоятелите на няколко исторически значими църковни катедри в римокатолическата Църква. Знаете ли, че например архиепископите на Венеция и Лисабон днес формално са „патриарси"? Ето един любопитен факт. Добре, но откъде произлиза това звание? Всеки що-годе начетен човек веднага би предположил, че в епохата на Кръстоносните походи, когато латински духовници временно заемат катедрите в Йерусалим, Антиохия и Константинопол, патриаршеското достойнство е било „заето" и се е появило в западна употреба. Особено вероятно през Венеция, която налага своя прелат Томазо Морозини за патриарх на Константинопол в драматичната 1204 година. Още повече – щом и днес тъкмо венецианският архиепископ е „патриарх". Впрочем, не много популярен факт е, че и римският папа по традиция носи патриаршеска титла – едва настоящият понтифик Бенедикт XVI (Йозеф Ратцингер) се отказа от остарялата титла „патриарх на Запада", която датира поне от V в. Все пак – нито Кръстоносните походи, нито полузабравеният елемент от папската тиулатура са в основата на тук-там появяващата се из католическия свят патриаршеска титла. Началото е доста неочаквано.

Градът

Аквилея е градче с около три хиляди жители в най-североизточния край на днешна Италия, недалеч от границата със Словения. Районът се нарича Гориция или Фриули. Селището е основано във втората половина на II век сл. Хр., вероятно като военна база по време на войните на Марк Аврелий и Луций Вер срещу германите. Първоначално има статута на колония. В III-V в. е център на региона Истрия и Венетия (диоцез след реформите на Диоклециан). По време на последните римски гонения срещу християните в Аквилея се формира християнска община с епископ начело, както в стотици градове из цялата империя. Възможно е първите мисионери, покръстили Аквилея да идват от Александрия – в действителност повечето християнски мисии от периода на гоненията пътуват от Изтока към Запада, а и такава връзка с най-авторитетната източна Църква би обяснила донякъде култа към александрийския апостол и евнгелист св. Марк в североизточна Италия (този култ се проявява особено силно във Венеция). При края на Западната империя, Аквилея с цялата си околност се оказва част от кралството на Теодорих Велики, който запазва римската административна структура. Краткотрайното господство на Византия в северна Италия при готската война не променя нищо в статута на града.

Християнството

Като християнски религиозен център, Аквилея придобива известно значение още вIV в. Св. Амброзий (архиепископ на Медиолан или Милано, опонент на римския примат в управлението на Църквата, създател на миланския литургичен обряд, учител на св. Августин и може би първият човек, способен да чете на ум в историята на западната цивилизация) свиква там поместен събор (381 г.), който осъжда арианската ерес в лицето на епископите Паладий от Рациария (Арчар) и Секундиниан от Сингидун (Белград). Както изглежда, дори четири десетилетия след Сердикийския събор (343 г.) основните ариански водачи продължават да идват от Балканите.

Както и да е, владиците на Аквилея подражават на св. Амброзий, оформят т. нар. аквилейски обряд в литургията и се радват на постепенно разширяване на диоцеза си – няколко околни епархии влизат в състава на новата архиепископия в Аквилея. Валериан е архиепископът, който председателства събора заедно със св. Амброзий Медиолански; по негово време към архидиоцеза на Аквилея се присъединяват епархиите Конкордия, Трентум и Юлиум Карникум. Непосредствено след събора, по времето на архиепископ св. Хроматий (388-408), в Аквилея живеят прочутият преводач на Библията на латински св. Йероним (неговата Вулгата и до днес е основният латински текст на Светото Писание) и Тираний Руфин – преводач на Ориген и други гръцки църковни авторитети за Запада. В това отношение Аквилея има не по-малко значение от Рим за формирането на латинското християнство. В V иVI в. все повече епархии от североизточна Италия, Ретия и дори Панония се присъединяват към архидиоцеза на Аквилея. Архиепископът ръкополага или одобрява ръкополагането на епископи в двадесетина обикновени диоцези. Към XIIIв. списъкът с епархии, подчинени на патриаршията ще е окончателно оформен и ще се запази до 1751 г.

Христологичните спорове

В 554 г. миланският и аквилейският архиепископи се противопоставят на Рим и на решенията на Петия Вселенски (или Втори Константинополски) събор. На практика Вселенските събори са предизвикани от необходимостта да бъде формулирано ортодоксално мнение срещу новопоявила се ерес или пък за да бъде направено разграничение между ортодоксалната догма и някоя от по-старите, вече веднъж отхвърлени ереси. Петият Вселенски събор (наречен и Триглав) има за цел да опровергае монофизитските обвинения, според които предишният, Четвърти Вселенски (451 г.) съдържа несториански постановки. Това е доста суха материя и се налагат няколко разяснения. Най-общо казано, всяко крайно твърдение в християнската религия рано или късно бива обявено за ерес; в някакъв смисъл основната догматична политика на Църквата е да поддържа трудния „среден курс" между взаимоизключващи се твърдения. Така монофизитите поддържат, че Христос е само Бог, арианите – че Христос изобщо не е Бог, а несторианите – че Христос е едновременно две същества – самостоятелно Бог и самостоятелно човек. Ортодоксалната догматика отрича правотата и на трите учения, поддържайки компромисната формула, че Христос е едно същество, в което по уникален начин е съчетана и божествена, и човешка природа. Така или иначе, несторианите подозират позицията на Вселенските събори в монофизитизъм, а монофизитите – обратно, в несторианство. Това е трудността на средния път, така да се каже. Такъв е и доста сложният духовен климат в епохата на христологичните спорове. Именно тук се корени началото на патриаршията в Аквилея.

Схизмата

Петият Вселенски (или Втори Константинополски - мерси, Алва!) събор, в стремежа си да отхвърли всяко възможно монофизитско обвинение, приема някои формули за Христовата природа, които изглеждат с донякъде несториански уклон (макар че всеки грамотен свещеник би се наел да разяснява подробно тънките разлики между ортоксалното схващане за Богочовека и несторианското - за Бога-и-човека Христос. Неслучайно Томас Карлайл се е отчаял от четенето на византийско богословие). Именно от несториански уклон са се бояли в Аквилея и това води до отхвърлянето на константинополските решения. За Милано пък това е още един удобен повод да се изрази несъгласие с Рим – шести век все още е епоха, в която римската хегемония над западните Църкви далеч не е пълна. Това е началото на трикапитолинската или триглавата схизма, в която Аквилея и Милано заедно се опълчват срещу цялата Вселенска пентархия в името на една все по-неуловима ортодоксалност на христиняската вяра.

В 557 година умира архиепископ Македоний. Неговият приемник Павлин обявява при избора си, че прекъсва общение с Рим и Константинопол, които директно обявява за обзети от несторианската ерес.

Нашествието на лангобардите

и създаването на новата патриаршия

Това обаче е смутният период на византийския опит за реконкиста в Италия. Десет години по-късно, в 567-68 започва нашествието на лангобардите в Италия, повикани непредпазливо от пълководеца Нарзес на помощ срещу отчаяно съпротивляващите се остготи. За да е пълен не само политическият, но и религиозният хаос, остготите и арианите са новопокръстени ариански еретици, но въпреки близостта във вярата си се сражават ожесточено помежду си. Но докато остготите се отнасят търпимо към ортокосалните италийци и ромеи с техните постоянни христологични спорове, то лангобардите внасят и варварска жестокост в омразата си срещу папско-имперската форма на религията. Архиепископ Павлин може и да не признава константинополските решения за благочестиви, но е принуден да приеме закрилата на укрепеното византийско островче Градо, недалеч от Аквилея, в най-североизточния ъгъл на венецианската лагуна. Това обаче не му пречи да се обяви за автокефален патриарх в същото укрепено градче (568). На фона на драматичните събития в Италия първоначално никой не обръща внимание на този жест. Той обаче е факт: папското върховенство над Италия и Запада е пропукано. Трикапитолинската схизма е първата от западните схизми.

... и още една патриаршия!

По-голямата част от латинските епископи в североизточна Италия се придържат заедно с паството си в градовете към новата „аквилейска" патриаршия в Градо. Авторитетната катедра в Милано обаче не държи да признае над себе си ново върховенство и предпочита да се върне към пълно общение с Рим и Константинопол. Това кара част от ортодоксалните латински епархии в архидиоцеза на Аквилея-Градо също да потърсят помирение с катедрата на св. Петър. В 606 г. патриархът се завръща в собствения си град, но губи и епархията на Градо: в 607 тамошният местен епископ на свой ред се обявява за патриарх, но е в пълно общение с Рим и Константинопол, признавайки Петия Вселенски събор за легитимен. Така малката патриаршия в Северна Италия се оказва разделена: част от италийското население в териториите й всъщност няма нищо против Рим и Константинопол, но все пак продължава да има собствен патриарх, а друга, по-малка част, упорито се придържа към антисъборните си убеждения и лоялността си към изолирания първосвещеник в Аквилея. В това вероятно можем да разпознаем и намесата на лангобардската политика: Аквилея се намира в териториите на лангобардското херцогство Фриули докато Градо все още е във византийски ръце: логично е патриархът, отхвърлящ решенията на един византийски събор да бъде относително добре приет в лангобардските владения. Ромеите пък на първо време не пречат на местния епископат да поддържа собствен „патриарх", колкото да не изгубят подкрепата на адриатическите градчета в този все по-проблематичен район. Човек може да реши, че Аквилея се превръща в патриаршия на самите лангобарди; това всъщност не е така, защото лангобардите най-често припознават съвсем самостоятелните ариански епископи от остготски произход. Аквилея по-скоро е патриаршията на изолираните италийски католици в сърцето на лангобардското кралство. Както ще видим, те постепенно се връщат към общение с Рим и Константинопол..Във всеки случай на новата патриаршия в Градо й предстои блестящо бъдеще.

В 699 г. съборът в Павия се възползва от временно примирие между лангобардите и Византия и успява да постанови, че Аквилея също ще приеме Петия Вселенски събор. Схизмата приключва със стискане на ръцете, но Рим е принуден да признае и двете местни патриаршии в Градо и Аквилея. Италия се оказва разделена между Византия и лангобардите в политически смисъл, а в религиозен – между арианските варвари от една страна и трите катедри на ортодоксалните християни от друга. Междувременно в голямата лагуна на югозапад от Градо и Аквилея е започнало формирането и на венецианската държавица, която постепенно ще се превърне в Сияйната венецианска република... Лангобардското нашествие и трикапитолинската схизма заедно съдействат за постепенното възцаряване на абсолютния хаос, така типичен за средновековна Италия.

В 731 г. е установено трайното разпределение на североизточните италиански епархии между двете патриаршии: латинските християни от континентално Фриули остават под върховенството на Аквилея, а тези от крайбрежните селища на Венетия – на Градо. Патриархът на Градо, разбира се, е в далеч по-изгодното положение на независимост от лангобардите. Междувременно самото островче, където се намират резиденцията и главният храм на патриарха, влиза в състава на новата венецианска република, която постепенно става все по-самостоятелна, докато византийският екзархат се свива под ударите на лангобардите и окончателно е унищожен в 751. На практика патриаршията в Градо постепенно ще се превърне в патриаршия на Венеция (което й позволява да се запази и до днес).

Изгодни отношения със западните императори;

св. Константин-Кирил и патриаршиите в Аквилея и Градо

След падането на лангобардското кралство под властта на Карл Велики (774), бъдещият патриарх Павлин II от Аквилея става магистър на граматиците в Аахен (776), присъства на събори в Регенсбург (792) и Франкфурт (794), пише поредица полемични трактати срещу испанската ерес на адопционизма (късна версия на арианството), поддържа приятелство и кореспонденция с прочутия Алкуин от Йорк и дори изпраща мисионери сред аварите в Панония – вероятно не без съдействието и насърчението на франкския крал. Всъщност след падането на Аварския хаганат патриаршията на Аквилея е натоварена с окончателното покръстване на новите поданици от Източната и Хунската марка. Архидиоцезът на Аквилея е разширен чак до Дунав. Очевидно Карл превръща патриаршията в инструмент на църковната си политика, особено на изток.

Синът на Карл, Лудвиг Благочестиви, се опитва да обедини Аквилея и Градо в 827 г., но венецианците отхвърлят искането на императора да се откажат от автокефалността на Градо. След като в 809 г. Венеция е надвила франкските нашественици на младия крал Пипин, господството на Каролингите в Ломбардия по никакъв начин не успява да засегне републиката във венецианската лагуна.

В IX и X в. старото Фриулско херцогство и Каринтия временно попадат във владенията на баварските херцози; тъкмо това е районът, от който произлиза триезичната ерес, срещу която се изправя св. Константин-Кирил на събора във Венеция през 867. Отново не е случайно, че съборът, на който триезичното учение е обявено за еретично, се състои именно във Венеция: по това време градът в лагуната все още е под византийска зависимост, а старите спорове за епархии между патриарсите на Градо и Аквилея все още не са изгладени – така че патриаршията на Градо има всички основания да подкрепи мисията на св. Кирил.

В началото на XI в. конфликтът между патриаршиите на Градо и Аквилея се изостря. Причините вече не са толкова догматични или дори чисто административни; започнала е борбата за инвеститурата и Аквилея стои твърдо на страната на император Конрад II (1024-1039), докато Градо защитава върховенството на Рим. Или по-скоро големият конфликт между Империята и Папството е използван като знаме от местните авторитети, които решават споровете си с оръжие в ръка. Докато патриаршията в Градо се превръща едва ли не в градска магистратура на венецианската република, патриаршията в Аквилея става истинско църковно княжество от чисто феодален тип: части от старите херцогства Фриули и Каринтия се намират под прякото управление на патриарха (награда за лоялността към императорската кауза). Патриарх Попон от Аквилея (1019-1042), роднина на императора, се опитва да прогони венецианците от всичките им континентални владения и дори съоръжава експедиция, която плячкосва резиденцията на конкурента от Градо в покрайнините на самата Венеция в 1031. Разбира се, с папска помощ – и на събор, и на бойното поле – венецианците го принуждават да отстъпи всичките си завоевания. Същият Попон издига нови стени около Аквилея и Чивидале ди Фриули, както и нова катедрала в главния си град („Света Богородица" или Santa Maria Assunta,една от многото нови романски катедрали, появили се след края на Големия страх от 1000 г., както свидетелства Раул Глабер – още едно свидетелство за бързия подем на Западна Европа в XI в.).

Патриаршеската държава: светейшият принц и неговият парламент

В 1077 г. патриарх Зигхард фон Байлщайн (1068-1077) получава окончателно потвърждение на светските си владения от унизения при Каноса император ХайнрихIV. По време на бунт императорът се оказва блокиран в Италия, защото повечето германски владетели блокират пред него алпийските проходи. Само патриархът на Аквилея (родственик на няколко графски семейства от Бавария) пропуска суверена на север. Това води до провъзгласяването на патриарха за херцог на Фриули, маркиз на Истрия и принц на Империята. Светските владения на Аквилея се наричат „Отечество на фриулците" (на латински, фриулски и италиански се получава игрословица между думите за „отечество" и „патриаршия"). Факт е, че фриулският диалект се обособява като самостоятелен език със своя литература и особености – процес, улеснен значително в Италия, разпокъсана дори в сравнение с положението на останалите средновековни страни. Все пак е любопитно, че в териториите на патриаршията почти няма анклави на чужди владения – рядък случай на териториална цялост, ако не броим няколко замъка под пряка зависимост от самия император. В териториите на патриаршията за първи път след края на Античността е извършено строителство на пътища (практически ремонт на римската пътна система). Патриаршията обхваща по-голямата част от истрийския полуостров и областта Фриули – тоест приблизително 15 000 кв. км., радва се на фактическа независимост от императорите (по-голяма от тази на църковните владения в самата Германия или във Франция) и всъщност представлява алтернатива на папските държави.

От 1231 съществува редовен парламент на Фриули, един от най-старите парламенти в Европа (наред с исландския Алтинг и английската Комисия на двадесет и петимата барони). Парламентът представлява периодична среща на патриарха с благородниците и общинските първенци от всичките му владения. Самият патриарх обикновено е избиран от капитула на епископите във Фриули на своеобразен конклав и обичайно утвърждаван от папата, особено след 1250.

В средата на XIII в., когато императорската институция е в най-ниската точка на авторитета си, патриаршията се оказва под заплахата да бъде завладяна от амбициозния Ецелино да Романо (1194-1259), тиран на Верона и Бреша и поддръжник на вечно отсъстващия император и крал на Сицилия Фридрих II фон Хоенщауфен (1194-1250). Това принуждава патриарх Бертолдо I (1218-1251) да промени съюзната политика на патриаршията – оттогава Аквилея се свързва с Папството и Венеция срещу Сицилия и Германия. Във всеки случай патриаршията остава стабилна и компетентно управлявана: съседството на Венеция се превръща в положителен фактор за развитието на градския живот след спирането на враждите между Градо и Аквилея. Венеция и прицовете-патриарси установяват взаимоизгодни отношения, които намаляват принудата за Сияйната република да поддържа силни гарнизони в самата метрополия. Междувременно богатствата, идващи от изток (и особено от придобитите в 1204-1212 бивши византийски владения) се оказват полезни не само Венеция, но и за съюзниците й. Впрочем, още от 1105 г. патриаршията на Републиката се е преместила по-близо до закрилата на дожите, в Риво Алто или Риалто, а от 1204 нататък към екзотичните църковни титли в този край на Италия се прибавя и привилегията латинският патриарх на Константинопол винаги да е венецианец.

Периодът приблизително от 1275 докъм 1350 е кризисен за патриаршията. Съюзът с Венеция невинаги е траен, графът на Гориция (Словения) оспорва териториалната цялост на църковната държава, а някои общини като Верона и Мантуа временно се откъсват от зависимостта си и се опитват да установят свои синьории или републики. Неколцина патриарси стават жертва на убийство (не кой знае колко изненадващо за политическите нрави на средновековна и ренесансова Италия).

След 1350 започва нов кратък период на относителна стабилност за Аквилея и Фриули. В 1366 патриарх Марквард фон Рандек (1365-1381) издава сборник на фриулското обичайно право: Constitutiones Patriae Forii Iulii, който остава в сила като писан кодекс на областта в продължение на четири столетия.

Краят на фриулската независимост

В 1411-12 г. конфликтите между фриулските градове Чивидале и Удине стават причина за външна намеса в работите на патриаршеската държава. Империята и Унгария застават зад Чивидале, а Удине се ползва с венецианска подкрепа. Когато имперските войски превземат Удине, патриаршеският трон е зает от Лудвиг фон Тек (1412-1439), който отново връща Аквилея към имперската кауза в Италия. Венеция обаче се намесва в защита на Удине, превзема и този град, и Чивидале, както и още десетинафриулски общини: това е един от етапите на разширяване на венецианскатаTerra firma, Dogado или Stato da Tera – всички понятия обозначават континенталните владения на Републиката в самата Италия. Към 1420 е сключен изгоден за венецианците мир: патриархът запазва титлите и резиденцията си, но Свещената империя и Венеция си поделят по-голямата част от фриулските територии. Още една подялба ще се състои в 1509. Австрия ще задържи Тирол и част от Фриули чак до 1918 г. – с прекъсване през Наполеоновите войни. Венеция запазва своите разширени владения на континента и ги разширява частично дори в Ломбардия до 1797, когато Републиката е анексирана от Наполеон.

На практика след 1420 г. патриаршеската държава на Аквилея прекъсва съществуването си. Самата патриаршия се запазва в рамките на венецианската република, но вече не взима особено участие не само в политическия, а и в религиозния живот: нямаме данни за участие на аквилейски легати в Констанц (1418), Флоренция-Ферара (1439) или Базел (1439).

В 1451 г. патриархът на Градо официално сменя титлата си и става патриарх на Венеция: едно отдавна вече фактическо положение. На практика актът е демонстрация на венецианската мощ: Аквилея е подчинена, Константинопол (все още) е под закрилата на Републиката, а „бракът с морето" на дожовете осигурява на венецианския първосвещеник престиж, какъвто може би има само Рим.

Закриването на патриаршията

В 1579, шестнайсет години след края на Тридентския събор (проведен на границата между венецианска и австрийска територия, в бившите владения на Аквилея), е отменен старинният аквилейски или патриаршески обряд в католическата меса. В 1751 самата патриаршия е закрита като епархиите й са разделени между архиепископите на Удине и Гориция, под върховенството на венецианския патриарх.

Не може без изводи

Патриаршията започва съществуването си като типично религиозна институция от времето на христологичните спорове под византийско влияние. Превръща се в една от многото италиански държави, но има своеобразно устройство, практически непознато от други примери: едновременно монархия, теокрация и република, светско и духовно владение, феодално и конфедеративно. Преживява Средновековието като един вид анклав на църковно самоуправление в рамките на католическата общност и залязва с края на епохата, която го е създала. Религиозен и политически куриоз, патриаршията в Аквилея е истинска зона на контакт между градската култура на Италия, религиозния авторитет на християнството, рицарството, империята и анархията на Германия и княжествата на западнобалканските славяни. За разлика от повечето италиански държави, Аквилея-Фриули няма морски амбиции. Няма и как да ги има, предвид съседството на морската свръхсила Венеция. Може би най-ценното от историята на Аквилея остават катедралата и пътното строителство, парламентът и капитулът като институции и, разбира се, трудовете на учените монаси, епископи и патриарси. Титлата на венецианския патриарх също произлиза пряко от аквилейската традиция.

Текстът е съставен по:

- Auguste Bailly, La Sérénissime Rébublique de Venise, Paris, Fayard, 1946;

- Gregorio Caravita, Federico II imperatore: nell'ottavo centenario della nascità, 1194-1994: i rapporti con Ravenna, Rimini, Luisè, 1994.

Който не иска да го чете тук, може да си го изтегли: Патриаршията в Аквилея.doc

Редактирано Август 13, 2012 от glishev

[КГ125]

Там, където православието и католицизмът се сливат, като речната и морската вода в делтите... Браво, Глишев, готова статия! :good:

[glishev]

Ами те тия са били едновременно православни и католици до 1054, после си продължават най-нормално като част от западния свят, без да обърнат особено внимание на схизмата (като повечето западняци на първо време). Към 1204 вече им е било ясно, че са католици, но са си имали местни традиции. Всъщност адски много западни райони на запад са си имали свои версии на литургичния ред.

Истинските полуправославни в Италия са едно бая сериозно малцинство гръкоговорящи от Юга, които си имат гръцка литургия поне до XV в. Докато тия от Аквилея са просто някакъв вид алтернативни католици. Но да, все пак контактна зона.

[КГ125]

Контактна зона, именно! Видно е и по артефактите, и по историческото поведение, а ето и, че тези безкрайно интересни факти го показват!

[alvassareiro]

Петият Вселенски (или Халкедонски) събор, в стремежа си да отхвърли всяко възможно монофизитско обвинение,

Халкидонският събор не е Пети, а Четвърти.

[Galahad]

Православните в Италия са били на подчинение на самостоятелната Охридска архиепископия. Началото на битката за тези епархии е една от причините за Великата схизма - папата се опитал да подчини епархиите с помощта на норманите, архиепискотъп атакувал папата не със армия, каквато нямал, а догматично, бил подкрепен от царигр. патриарх и схизмата готова. Но докато папата, който както се вижда е имал конкуренти дори на територията на самия Апенински п-в, в крайна сметка се оказал печеливш, то охр. архиепископ, който в най-силните години на тази църква държал териториите на Аспарухова, Куберова и Алцекова България в крайна сметка се оказал губещ - папата сложил ръка на италийската епархия, а царигр. патриарх на Балканските епархии.

[glishev]

Халкидонският събор не е Пети, а Четвърти.

Четвърти Вселенски събор в Халкедон, 451 г.

Пети Вселенски събор в Константинопол (втори Константинополски или "Триглав"), 553 г.

---------

Галахад, не знам за православните в Италия, напълно е възможно да си прав. Така или иначе, гръкоговорящите от Южна Италия не са православни и си имат свои католически епископи от източен обряд. А тези от Аквилея са си най-нормални католици, просто им е останала "патриаршията" от времето на "триглавата" схизма, когато временно не са приемали решенията на Триглавия или Пети Вселенски събор.

[Galahad]

Ами за Италийската епархия на Охридската архиепископия е якно къде може да се погледне - при Снегаров.

Охридската архиепископия е успѣла да подчини още и православнитѣ общини въ Италия (Апулия, Калабрия и Сицилия), Венеция и Далмация, които съставлявали т. н. италийска епархия. [2] Паството на тази епархия се състояло отъ гърци и албанци, които се увеличили следъ завладѣването на Цариградъ и Албания отъ турцитѣ. [3] Тамъ имало и православни славяни [4]. Частно въ Далмация православното население съставлявали: гърци на венецианска военна служба въ градоветѣ Зара и Шибеникъ; власи (по венец. Murlachi отъ Μαυλοβλάχοι) въ сѫщитѣ градове, като отъ Шибеникъ въ 1522/1523 г. били преселени въ окрѫга Дърнисъ, [1] и сърби, чието количество значително е нарастнало следъ падането на Босна (1463 г.) и Херцеговина (1482 г.) подъ турцитѣ и съ разширението на турската държава въ самата Далмация (отъ 1499—1587). [2] Папата се стремилъ да подчини православнитѣ общини въ Италия и отъ време на време си служелъ съ насилия противъ тѣхъ. Тъй, въ 1556 г. билъ изпѫденъ отъ Месина православниятъ епископъ Памфилъ. [3] При все това презъ това време властьта на охридския архиепископъ надъ италянскитѣ православни общини още била твърда.

1. D-r Alois Hudal твърди, че въ 1527 г. ипекскиятъ „патриархъ” е поискалъ отъ В. Порта да му подчини католицитѣ въ Босна (Die serbisch-orthodoxe Nationalkirche, Graz und Leipzig, 1822, S. 57). За съжаление, той не съобщава извора. Ако това съобщение е вѣрно, то подобна постѫпка е направилъ не ипекскиятъ „патриархъ”, какъвто въ 1527 год. още не е сѫществувалъ, а охридскиятъ архиепископъ, подъ чието ведомство тогава се намирала Босна.

2. Споредъ документитѣ, намѣрени отъ М. Дриновъ и В. Макушевъ въ 1859 г. въ италянскитѣ архиви, тѣзи общини сѫ били подчинени отъ архиепископа Прохорь (Съчинения, II, стр. 235), а, споредъ писмото на полския кралъ Стефанъ Баторий отъ 1586 г. до папа Сикстъ V, италийската епархия се намирала подъ властьта на охридския архиепископъ още отъ времето, когато паднала византийската империя подъ турцитѣ. (Theiner, Vetera monumenta Poloniae et Lithuaniae, t. III, р. 1; Hurmuzaki, Documente privitore la istoria Românilor, III, 1880 г., № LXXVIII).

3. Споредъ И. Γ. Ханъ, преселенитѣ презъ 1467 г. в ъИталия албанци начело съ сина на Георгий Кастриоти сѫ получили отъ неаполитанския краль Фердинандъ I земи и привилегии. Албанци се преселили въ Италия и въ 1534 г. и по-сетне (Albanesische Studien, Iena, 1854, S. 13).

4. И. C. Πaльмοвъ, Славянское обозрѣнie, годъ II, С. Петербургъ, 1894, стр. 218. Вижъ Макушевъ, Историческія розысканія въ Албаніи въ средніе вѣка, Варшава, 1871 г., Monumenta historica Slavorum Meridionalium, t. I, vol. I, стр. 74—84, 213—215 и Славянскій Сборникъ III, 1876, стр. 2—3. Μ. Дриновъ казва, че къмъ 1870 г. въ южна Италия и Сицилия имало до 50,000 албанци и до 4,000 славяни, които живѣли въ две села въ Молиската область. (Нови паметници за историята на българитѣ и тѣхнитѣ съседи въ Съчинения т. I, стр. 84 и 86, забел. I.) За славяни въ Италия не се споменава въ охридскитѣ актове, защото като малцинство тѣ се губѣли между гърцитѣ и албанцитѣ. За бѣжанци отъ Босна и Херцеговина въ Италия и Венеция вж. у К. Јиречек, Историја Срба, II, стр. 179 и 225. Срв. Н. И. Милевъ, Охридскиятъ патриархъ Атанасий и скитанията му въ чужбина (1597—1615) въ Известия на истор. дружество въ София, V, стр. 117.

1. Dr. Alois Hudal, Die serbisch-orthodoxe Nationalkirche, S. 49—50.

2. K. Јиречек, Историја Срба, I, стр. 112; II, стр. 193 и 212; III стр. 41; д-ръ Рад. Μ. Грујић, Православна српска црква, Београд, 1921, стр. 160.

3. Славянское обозрѣніе, II, стр. 219.

По-голямо внимание на бел. 4 - за "славяните" от Молизе. От там са и находките за алцековите бълтари.

Въобще положението на папите е било сложно дори в самата Италия и преди Великия разкол и Реформацията. Въпреки че са били епископите на стария Рим им е било доста трудно да наложат своя авторитет до положението, което имат днес.

[alvassareiro]

Четвърти Вселенски събор в Халкедон, 451 г.

Пети Вселенски събор в Константинопол (втори Константинополски или "Триглав"), 553 г.

---------

Галахад, не знам за православните в Италия, напълно е възможно да си прав. Така или иначе, гръкоговорящите от Южна Италия не са православни и си имат свои католически епископи от източен обряд. А тези от Аквилея са си най-нормални католици, просто им е останала "патриаршията" от времето на "триглавата" схизма, когато временно не са приемали решенията на Триглавия или Пети Вселенски събор.

хубаво де, аз какво казах.

коригирай си грешката в статията.

[glishev]

хубаво де, аз какво казах.

коригирай си грешката в статията.

Вярно, да, сега чак я видях. Механична глупост. Мерси, поправена е.

[RIZAR]

На прима виста смятам , че това е много сериозна статия !

Обещавам да я прочета обстойно и да й дам оценка след Богородичния празник.

Проблематиката на Аквилейската църква в българската наука е тотално пренебрегвана, а тя е много важна именно в контекста на автокефалноста на БПЦ и разбиването на митовете за "политическото Православие".

Ако изключим някои бележки на П. Петров, В. Гюзелев и И. Дуйчев до днес на български имаше само една статия от Т. Смядовски, която да разглежда отчасти историята на Аквилейската църква.

Напоследък с тази проблематика се занимава и чудесната изследователка Веселина Вачкова, която написа цяла глава за Аквилейския патриархат в последната своя книга "Белите полета в Българската културна памет".

Тепърва акцента на историята през периода на Аквилейската църква ще се усилва. Това е несъмнено нужно, защото досега някои процеси и явления в историята на Църквата не можаха да се разяснят чрез наложените митове и несъобразности.

[glishev]

Това горе просто е фактологическа справка.

Аквилея е автокефална църква в същинския смисъл на думата горе-долу около епохата на лангобардското нашествие, защото тогава има реален спор с Рим и Константинопол.

След събора в Павия се превръща просто в западна архиепископия с по-висока титла на архиепископа. Радва се главно на политическа автономия, тоест се превръща в епископско княжество - това нямаше да е толкова интересно, ако не се случваше не например в Германия, където епископи-князе има под път и над път, а в самата Италия, под носа на Папството. За сравнение - много по-престижната архиепископия в Милано също си има автономията, но не се превръща в ядка на феодална държава, а не си прикачва и нови титли на архиепископа. Няма как - все пак св. апостол и евангелист Марк е по-тежък авторитет дори от св. Амброзий Но е интересно, че култът към св. Марк се разпространява главно във Венеция, а не толкова в Аквилея.

Не знам какво е писала г-жа Вачкова за Аквилея, но напоследък съм предубеден към нейните работи. Т. Смядовски всъщност май е Стефан Смядовски. Или? Той е сериозен славист, не знаех, че има интерес към Аквилея.

За мен най-интересна е евентуалната роля на Аквилея в спора с триезичниците и събора във Венеция. Всъщност предполагам, че именно Аквилея е един от центровете на триезичното учение - в IX в. повечето баварски епископи и латинските мисионери в Моравия и Панония, които именно проповядват триезичието, са под върховенството на Аквилея. Това пък се дължи на благоприятната към Аквилея политика на Карл Велики (но не твърдя, че самият Карл е триезичник, разбира се). И именно това е вероятната причина съборът, където св. Кирил изобличава триезичието, да е във Венеция - по това време все още един вид византийска територия, с "патриарх", конкурентен на аквилейския (макар и с титла, произхождаща от същата местна традиция). Самата победа на св. Кириловото мнение вероятно се дължи на венецианските участници, които просто са против Аквилея, тоест и против евентуалното й триезичие.

Отделно от това в Рим по това време все още държат да са в добри отношения с Константинопол, а са и донякъде подозрителни към авторитета на Аквилея в Остмарката и Хунската марка, така че папа Адриан вероятно с радост посреща св. Кирил, който се появява в Рим не просто с куп преводи, а направо със спечелена съборна подкрепа от Венеция.

Любопитно е, че патриарх Фотий и папа Николай премълчават пред княз Борис за съществуването на "патриаршиите" в Аквилея и Градо (Венеция).

[RIZAR]

Това горе просто е фактологическа справка.

Аквилея е автокефална църква в същинския смисъл на думата горе-долу около епохата на лангобардското нашествие, защото тогава има реален спор с Рим и Константинопол.

След събора в Павия се превръща просто в западна архиепископия с по-висока титла на архиепископа. Радва се главно на политическа автономия, тоест се превръща в епископско княжество - това нямаше да е толкова интересно, ако не се случваше не например в Германия, където епископи-князе има под път и над път, а в самата Италия, под носа на Папството. За сравнение - много по-престижната архиепископия в Милано също си има автономията, но не се превръща в ядка на феодална държава, а не си прикачва и нови титли на архиепископа. Няма как - все пак св. апостол и евангелист Марк е по-тежък авторитет дори от св. Амброзий Но е интересно, че култът към св. Марк се разпространява главно във Венеция, а не толкова в Аквилея.

Не знам какво е писала г-жа Вачкова за Аквилея, но напоследък съм предубеден към нейните работи. Т. Смядовски всъщност май е Стефан Смядовски. Или? Той е сериозен славист, не знаех, че има интерес към Аквилея.

За мен най-интересна е евентуалната роля на Аквилея в спора с триезичниците и събора във Венеция. Всъщност предполагам, че именно Аквилея е един от центровете на триезичното учение - в IX в. повечето баварски епископи и латинските мисионери в Моравия и Панония, които именно проповядват триезичието, са под върховенството на Аквилея. Това пък се дължи на благоприятната към Аквилея политика на Карл Велики (но не твърдя, че самият Карл е триезичник, разбира се). И именно това е вероятната причина съборът, където св. Кирил изобличава триезичието, да е във Венеция - по това време все още един вид византийска територия, с "патриарх", конкурентен на аквилейския (макар и с титла, произхождаща от същата местна традиция). Самата победа на св. Кириловото мнение вероятно се дължи на венецианските участници, които просто са против Аквилея, тоест и против евентуалното й триезичие.

Отделно от това в Рим по това време все още държат да са в добри отношения с Константинопол, а са и донякъде подозрителни към авторитета на Аквилея в Остмарката и Хунската марка, така че папа Адриан вероятно с радост посреща св. Кирил, който се появява в Рим не просто с куп преводи, а направо със спечелена съборна подкрепа от Венеция.

Любопитно е, че патриарх Фотий и папа Николай премълчават пред княз Борис за съществуването на "патриаршиите" в Аквилея и Градо (Венеция).

Да, по времето на папа Николай "патриархата" е смазан и това само 50 години след почти най-големия разцвет на църквата в Аквилея.

Стефан Смядовски е племеник на Теодосий Смядовски, който е бил виден български археолог от католически произход починал в нач. на 80-те.

За съжаление комуникацията със Стефан Смядовски е много трудна, доскоро той не можеше да говори.

[КГ125]

Любопитно е, че патриарх Фотий и папа Николай премълчават пред княз Борис за съществуването на "патриаршиите" в Аквилея и Градо (Венеция).

Не им изнася и на двамата )

[glishev]

Е, чак пък "смазан". Това при Вачкова ли го пише?

[RIZAR]

Е, чак пък "смазан". Това при Вачкова ли го пише?

Не, не разбира се, още навремето Н. Милаш пише за някои франкски и "италиански" архиепископи, които се противопоставили с богословски аргументи срещу прекомерните претенции на папата, но техния глас е останал в пустинята. Папските привърженици са се разправяли доста енергично със своите противници през всички времена на съществуването на Римския престол, да вземем най-емблематичния случай с Кирило-методиевите ученици, та затова си позволих да употребя малко по-силна дума.

Ако немските крале не са се стремели толкова неистово към императорската корона на Карл , то може би и Аквилея би останала за по-дълго време независима. Всъщност папите с големи манипулации от рода на Исидоровите декреталии в достоверността на които са се усъмнявали доста ограничен на брой разумни духовници са успели да наложат своя примат над Западната църква.

[glishev]

Претенциите на Рим за западен примат са си съвсем естествени и всъщност източните патриарси и Съборите нямат проблем с това Рим да управлява всички западни епархии.

Аквилея и Милано се противопоставят на Рим от богословска гледна точка, но тези различия бързо са изгладени. Самата патриаршия в Аквилея (и тази в Градо) е просто нещо като куриоз. Чисто йерархически тя бързо се превръща в анахронизъм, а от богословска перспектива няма основания за съществуване. Аквилейците са си ортодоксални до 1054 и обикновени католици - сред това. Всъщност тази 1054 е малко надценена като разделяща днес, тогава не са й обръщали вного внимание. Във всеки случай византийците изобщо не са се интересували от "патриаршиите" в Североизточна Италия и са си общували по верски въпроси само с Рим. Пък и между 669-1054 Аквилея си е в пълно догматическо единство и с Рим, и с Цариград.

Тоест Аквилея като "патриаршия" наистина е някаква бяла врана - съперничеството с Рим е по-скоро политическо, отколкото богословско.

Възможно е Аквилея да осигурява йерархически гръб, поддръжка на триезичниците от Бавария. Рим и Константинопол са на едни и същи позиции срещу триезичната ерес и не е учудващо, че и византийският мисионер св. Константин-Кирил, и римският папа Адриан, и конкурентната "патриаршия" в Градо действат заедно в 867 - едновременно срещу триезичната ерес, срещу баварците във Великоморавия и вероятно срещу "патриаршията" в Аквилея.

Всъщност с Кирило-Методиевите ученици в Моравия се разправят именно баварските свещеници, които са на подчинение към Аквилея, а не пряко към Рим.

Има много примери за съпротива срещу римския примат в самия Запад - и в Британия, и в Испания, и в Галия, и в Германия, разбира се. Ние тук тези неща почти не ги изучаваме, а те са факт през цялото Средновековие. В Британия т. нар. Келтска Църква се противи на Рим от седми докъм дванайсети век. В Испания напарво имат други пасхални таблици и друга дата на отброяване на календарната година - т. нар. "ера на Юлий Цезар". Част от тези звижения с ариански и пелагиански уклон, но не изцяло.

В Галия има много силен местен галиканизъм - движение на френските епископи, особено от кралския домен, да поставят Църквата в Галия на подчинение на краля, а не на папата. Впрочем, това движение на практика успява, пък и си е чисто католическо по дух.

За германските борби с Папството все пак имаме доста информация. Между другото, в XI в., когато западните императори са най-слаби, Аквилея много лоялно подкрепя имперската кауза. Интересно, че това не води до фактически разкол - императорите от време на време издигат "антипапи" в Италия, но никога не се възползват от Аквилея, за да я направят своя, имперска патриаршеска Църква. Залогът в спора просто е много по-голям от самата Германия: императорите искат и Италия, и примата за себе си. Което е учудващо универсалистка амбиция за феодални разбойници, каквито са повечето швабски херцози, издигнати до императорския престол и може би се дължи на византийски влияния.

Така че нито Аквилея е патриаршия в нашия, източен, еманципиран смисъл на думата, нито съпротивата срещу Рим е чисто богословска, нито пък приматът на Рим е безпроблемен в западното Средновековие.

Специално галиканският модел на налагане на френския крал над Църквата (който минава през невероятна митология около кралете) си заслужава отделна тема.

[glishev]

Когато съм писал текста за патриаршията в Аквилея, съм пропуснал един любопитен факт, свързан с българската история, а и изобщо с Балканите. В Прага, Чехия и в Чивидале дел Фриули, Италия днес се съхраняват запазените листове на т. нар. Чивидалско Евангелие - латински пергаментов ръкопис на Евангелието от св. Марк, създаден в VІІ или VІІІ в. Градчето Чивидале е попадало в територията на аквилейската патриаршия и е било спирка по пътя на християнски поклонници от Западните Балкани, Австрия, Тирол, Унгария, Бохемия и Моравия към Рим. Евангелието, съставено и дълго съхранявано в чивидалския манастир "Сан Джовани ди Дуино" (подчинен на недалечната патриаршия), е любопитно за нас, защото през ІХ и Х в. анонимни ръце са добавили в полетата на ръкописа имената на близо 1500 (хиляда и петстотин!) имена на поклонници и дарители на Църквата на латински език. Много от тези имена са от Балканите - става дума най-вече за сръбски и хърватски велможи. А най-любопитното е, че сред тези имена попада и българският владетел Борис-Михаил заедно със семейството си: 

„Тук са имената от България. На първо място техният крал Михаил и брат му Докс, и другият му брат Гавриил, и съпругата му Мария, и синът му Расате, и другият Гавриил, и третият син Симеон, и четвъртият син Яков, и дъщеря му, рабинята божия Пракси, и другата му дъщеря Анна.“ 

Тази приписка би трябвало да е от 867 г. Възможно е в имената да има и някаква неточност, но остава фактът, че тук са включени имена на членовете на българското владетелско семейство, непознати от друг източник, което превръща Чивидалското Евангелие във важен извор за нашата история. Най-вероятно те са попаднали в списъка с поклонниците и дарителите, за да бъдат споменавани в молитвите на монасите по време на служба. 

[КГ125]

Щом има много имена от Балканите, значи църквата е популярна там по някаква причина! Каква ли може да е?

 

[Last roman]

космополитизмът в Римската империя.

[glishev]

Много манастири в Италия са сборни пунктове на поклонници от даден край на Европа към Рим. Във Верчели има такъв манастир за англосаксонци и ирландци - изобщо за посетители от Британските острови. Има такива места, свързани с хора от Иберийския полуостров, Галия и Германия. Възможно е манастирът в Чивидале да е имал същата функция за хърватите (и изобщо далматинците, панонците и т. н.). Сърбите и българите, които в 60-те години на ІХ в. вече знаят, че ще са християни, но още не знаят дали ще се кланят към Рим или към Константинопол, явно поне известно време са минавали по същия път като своите съседи, хърватите.  

 

Отделно е интересно, че евангелиарият с имената на знатните дарители и поклонници е точно с текста на Евангелието от св. Марк, покровителя и на Венеция, и на Аквилея (патриаршиите на Венеция-Градо и на Аквилея са смятани за катедри на този евангелист, затова и знамето на Венеция е с крилатия лъв, символизиращ тъкмо Марк). Един вид манастирът се е погрижил имената на важните личности да бъдат вписвани под името на най-важния местен светец. Това вероятно е знак на внимание към по-важните дарители и посетители. 

[Atom]

Има ли някакви сведения под чия юрисдикция се намира християнството в Далмация по време на византийското управление, т.е. между никифоровия мир от 812г. и 925г.?  След 925г. със сигурност е Рим. До тогава обаче не мога да намеря сигурни сведения. На места съм срещал, че далматинските епископи са причислени към Патриаршията в Константинопол, на други, че ръкополагането им  през този период става от Патриарха в Аквилея, а трети пишат, че и преди 925 г. Далмация си е към Рим.

За Рим ме съмнява, тъй кота още преди това Карл Велики очертава, че всичко на юг от река Сава е към Аквилея. Т.е. юрисдикцията на Аквилея би трябвало да е заварено положение. От друга страна славянската писменост в Хърватия се затвърждава точно благодарение на византийска власт в Далмация, а това би било в противоречие с предполагаемата твърда  позиция на Аквилея по триезичието.

[Пандора]

On 6/19/2017 at 6:15, КГ125 said:

Щом има много имена от Балканите, значи църквата е популярна там по някаква причина! Каква ли може да е?

 

После 700 года Аквилея и Градо представляли собой раздельные церковные кафедры и патриархаты. Резиденция патриарха Аквилейского в 627 году была перенесена вКормонс, а в 730 г— в Чивидале. После завоевания Северной Италии франками аквилейские патриархи перешли под покровительство Карла Великого, и последний выдал патриарху Павлину II грамоту, подтверждающую права аквилейского клира на самостоятельное избрание патриарха.

При патриархе Урсе аквилейские миссионеры проповедовали в хорватской Далмации, а также, возможно, в Паннонии и Моравии. Есть основания предполагать, что Кирилл и Мефодий переводили на славянский и латинские тексты аквилейского обряда.

[glishev]

Това за аквилейския обред на кирило-методиевите преводи звучи готино, но понеже е известно, че братята са превеждали литургията от гръцки, а не от латински, по-скоро не е вероятно. А и те нямат кой знае какво специално отношение към Аквилея.

 

Епископите в Далмация по-скоро се колебаят между Рим и Константинопол и постепенно преминават към Рим. Районът, в който патриарсите на Аквилея ръкополагат епископи, обхваща малка част от Северна Италия и може би някаква част от Тирол, Остмарката (Австрия) и Хунската марка (Панония). Същевременно няма данни за конфликти между баварското духовенство и Аквилея при ръкополагането на епископи в Хунската марка, нито за подобен конфликт с участието на Аквилея в Далмация. Да не забравяме и че Венеция (а това значи и венецианската патриаршия) полага усилия да наследи византийското влияние в Далмация. Така че диоцезът на Аквилея не е особено впечатляващ. Общо взето, Аквилея е по-интересна като държава на патриарха, отколкото като църковно явление.

[Пандора]

On 6/20/2017 at 8:25, glishev said:

Това за аквилейския обред на кирило-методиевите преводи звучи готино, но понеже е известно, че братята са превеждали литургията от гръцки, а не от латински, по-скоро не е вероятно. А и те нямат кой знае какво специално отношение към Аквилея.

 

Да, любопитно обаче защо въобще е написано. Въпросът е, че все пак духовниците на Аквилея са имали дейност в същите райони и колебаещи се между Рим и Константинопол, това колебание може да се пренесе както върху обредите, така и върху населението.

 

Редактирано Юни 21, 2017 от Пандора