Отиди на
Форум "Наука"

Къде се е намирала Велика България?


Recommended Posts

  • Потребители

Историческите извори за българите, обитаващи през VII в. земите, разположени между Азовско море, Дон, Волга и Кубан, не са много. Основни са византийските хроники на Теофан Изповедник и патриарх Никифор, съставени в края на VIII – началото на IX в., както и арменската география на Анания Ширакаци от VII в. Към тях може да се добавят „История на готите” на Йорданес от VI в. и сирийският извор също от VI в., компилация по едно произведение на митиленския епископ Захария Ритор. Внимателният прочит на споменатите текстове дава сравнително точна и задоволителна представа по въпроса, за съжаление тълкуван и решаван вече дълги години в погрешна мегаломанска посока.

Кубрат и България според Никифор и Теофан

Относно Кубрат двамата гръцки историци Никифор и Теофан в основни линии привеждат почти едни и същи сведения. Предполага се, че те са използвали общ по-ранен извор.

Разказът на Никифор за основаването на българската държава в Долна Мизия, даден в неговото съчинение „Бревиарий” („Кратка история”), започва с програмно заявление: „Трябва вече да се каже за произхода на така наречените хуни и българи и за тяхното устройство.” Това „обещание” на практика не е изпълнено, поне видимо, тъй като по-нататък не става дума нито за произхода на въпросните хуни и българи, нито за обществената им организация, а за битието на котрагите, които се обявяват за техни съплеменници.

„Около Меотидското езеро, по реката Куфис – се казва в разказа на Никифор, - се намира старата така наречена Велика България и така наречените котраги, които са също техни [на хуните и българите] едноплеменници. Във времето на Константин, който умрял на Запад, някой си, на име Кубрат, господар на тези племена, когато умрял, оставил петима сина, на които завещал да не изоставят съвместното живеене, за да могат да запазят чрез взаимната си привързаност това, което е под тяхна власт.”1

Към текста могат да се направят следните пояснения: Меотидско езеро е Азовско море, река Куфис е Кубан, под „велика” по-скоро се разбира „голяма”, Константин е византийският император Констант II (641- 668), Кубрат в оригиналния гръцки текст е Коbratos.

При предаване на същата история, в своята „Хронография” Теофан започва подобно на Никифор: „Необходимо е да се каже и за миналото на уногундурите-българи и котраги.” А това, че трябвало да се каже нещо по този въпрос, било предизвикано от предстоящото по-нататък описание на събитията, станали според Теофан през 679-680 г. „През същата тази година народът на българите нападнал Тракия”, изпреварва събитията хронистът съвсем в началото на своя разказ.

Тук имаме малка разлика спрямо сведението на Никифор. Докато последният говори за хуни и българи, Теофан споменава уногундури-българи, като някои считат, че вместо тире, трябва да има запетая. Но подобно на Никифор, по-нататък не отбелязва нищо за миналото на племената, а описва само битието на котрагите: „От същото [Меотидско] езеро до реката, наречена Куфис... се намира старата велика България и т. нар. котраги, които са също техни едноплеменници. През годините на Константин, който управлявал на Запад, Кробат (в оригиналния гръцки текст е Кrobatou), господарят на казаната България и на котрагите, завършил живота си. Той оставил петима сина и им завещал по никакъв начин да не се отделят един от друг и да живеят заедно, за да владеят те навсякъде и да не робуват на друг народ.”2

В последния пасаж не е съвсем ясно на кого котрагите са едноплеменници, но в латинския му вариант, включен от Анастасий Библиотекар в неговата „Хроника трипертита”, четем: „От същото това [Меотидско] езеро до реката, наречена Куфис... се простирала великата някога България и живеели така наречените котраги, които са от същото племе, както и самите българи. Във времето на Константин, който царувал на Запад, Кроват (в латинския текст Crobatus), владетелят на вече споменатата България и на котрагите, се поминал и оставил петима сина, като им завещал по никакъв начин да не се отделят един от други, защото само така ще бъдат господари навсякъде и сами няма да робуват на никой друг народ.”3 „Котрагите са от племето на българите”, уверява Анастасий. Което ни дава основание да предположим, че вероятно в преписа на хрониката на Теофан, от който е направен българският превод, това уточнение е пропуснато.

Разказът на ватиканския библиотекар също съдържа подвеждащото указание в началото, че ще се говори и за минали събития. „В тази година [единадесетата от царуването на Константин IV (668-685)] неочаквано навлязло в Тракия племето българи. Междувременно необходимо е да споменем и за миналото на оногундурските и котрагските българи” – е написал Анастасий. Така се е получила тавтологията: котрагите били съплеменни на котрагските българи. Оногондурските българи пък, по-нататък не се споменават и не става ясно нито какви са били те, нито какво се е случило с тях. Изглежда латинският учен се е опитал да вникне в неясния разказ на Теофан, използван като източник и да го направи по-разбираем, но това не се е получило.

От споменатото в съчиненията на Никифор, Теофан и Анастасий се вижда, че по въпроса за Кубрат тримата са единодушни: той е господар на племето котраги, което населява земята в съседство с Меотидското езеро, т. е. Азовско море и реката Куфис - Кубан. Очертанията на страната не са преминавали от другата страна на река Танаис - Дон. Това се вижда пак в споменатите извори, където по-нататък в тях се отбелязва, че отвъд тази река се установил синът на Кубрат – Котраг. Но това станало едва след смъртта на бащата.

Колкото до Велика България, Теофан и Анастасий отбелязват, че Кубрат бил неин господар. Това не е заявено категорично от Никифор.

Трябва да се отчете, че Теофан е направил по-многословно от Никифор описание на земята, превеждана от гръцки и латински език като „старата велика България”. Което описание е доста объркано. От него излиза, че в Азовско море се вливала Волга, Дон извирала от Кавказ и се съединявала с Волга, като над Азовско море се отделяла от нея, Кубан водела началото си от там, където се съединявали Дон и Волга и се вливала в Черно море. „Колкото и да е забъркан тоя географски преглед и е неверен в определението [на] системите на реките – обобщава Васил Златарски подробното географско описание на Теофан, – все пак по него може да се разбере, че „стара велика България” се намирала в областта на Черно и Азовско море и в басейните на реките Дон и Кубан.”4

Изобразяваната в някои съвременни атласи Велика България, обаче, надхвърля далече пределите на очертаната в историческите извори област, наречена днес Прикубанска низина, и се разпростира в широките граници от Днепър до Кавказ.

post-2642-0-43262200-1360741204_thumb.jp

Карта на „Стара велика България”от „Българите – атлас”, С., 2001 г.

В „История на България”, пък, макар „Кубратовата стара велика България” да има относително по-скромни размери, нейните очертания удивляват с факта, че в тях не са включени така наречените „Български планини”, за които ще стане дума по-нататък.

post-2642-0-02949600-1360741212_thumb.jp
Карта на кубратовата „Стара велика България” и разселване на прабългарите (детайл), „История на България”, том 2, 1981 г.

Изнесеното в гръцките извори не дава основание да се приема безрезервно съществуващото твърдение, че така наречената „Велика България”, намираща се в Приазовието, е била обединение на племена или народи. По-скоро става дума за наименование на определена територия, населена от българи. Затова по-правилно е гръцката дума megaly и латинската magna да се превеждат не като „велика”, а като „голяма”. С добавянето на „стара”, очевидно Никифор и Теофан са искали да разграничат „старата голяма България”, край Азовско море, от новата малка България, край Долния Дунав. 5

Другият извод е, че Кубрат е бил владетел само на така наречените „котраги”. Такова етническо наименование не е отбелязано в нито един друг исторически източник. В желанието да легитимират тези котраги, Никифор и Теофан необосновано твърдят, че те били родствени на по-познатите през Средновековието племена хуни и българи. А от това сравнение се създава впечатлението, че хуните и българите също са били родствени!

Известно е, че историята на Никифор и Теофан за създаването на българската държава в Мизия продължава с разказа за петимата сина на Кубрат, които не послушали неговия съвет да не се отделят един от друг. След смъртта на бащата синовете се разделили и четирима напуснали родината си. В земите на прадедите си останал Баян, непосредствено отвъд Дон се настанил Котраг, четвъртият и петият син стигнали до Централна Европа.

Третият син, наречен Аспарух, се отправил също на запад, преминал Днепър и Днестър, завзел местността Оглос до Дунав и се заселил там. Византийският император Константин IV като разбрал, че „мръсен и нечист народ” се настанил отвъд Дунав и нападал византийските земи отсам реката, решил да се справи с пришълците и настъпил към тях с голяма сухопътна войска и флот. Българите първоначално се изплашили, отчаяли се и се изпокрили. Поради недоразумение в командването на византийската войска, настъпила суматоха, която била използвана от „новопоявилото се племе”, което успяло да отблъсне византийците, да премине Дунав и се установи в техните земи.

Интересна в цялото повествование на Теофан е метаморфозата, през която минава името на племето, нападнало Тракия през 679 г. Неговите членове, докато са били в пределите на старата голяма България са наречени котраги. Тези на Аспарух, които се настаняват до Дунав, при Оглоса, са определени като„мръсен и нечестив народ”. Когато корабите на византийския император Константин IV пускат котва пред укрепленията на този народ, хронистът обяснява: „Българите, като видели гъстите многобройни редици, се отчаяли за спасението си...”6 Парадоксът, че котрагите, когато се появили на Дунав, са наречени българи, фигурира и в разказа на Никифор, който е идентичен с този на Теофан, като в него са спестени обидните етнически квалификации.7

Противоречивите моменти в етническата идентификация на преселниците, водени от Аспарух, са видени по-късно от Константин Багренородни и той в съчинението „За темите” обяснява, че когато „богомразеният български народ” преминал река Дунав, тогава станало известно името на българите, понеже преди това ги наричали „оногундури”.8 Интересно защо византийският император си е избрал да свърже българите с уногундурите, а не с котрагите, както е в повествованието на Теофан? И как си е представял „научаването” на името на новодошлите: да не би това да е станало при подписването на мирния договор, когато едните са казали - „ние сме ромеи”, а другите – „ние сме българи”?

Учудващо е, защо след като в изворите конкретно е посочено, че заселилите се в Мизия през 679-680 г. са българи, в съвременните исторически съчинения продължава да се пише, че преди това те били уногундури? Или пристигналите са излъгали, че са българи, или ако са били действително такива и преди, значи твърдението, че са били уногундури или котраги не е вярно.

Доста са примерите, свидетелстващи, че европейските историци, не винаги са знаели самоназоваванията на народите, които са се подвизавали далеч от родината на съответния хронист или не са съществували вече по негово време. Един такъв пример е определението, дадено от Теофилакт Симоката и повторено от Теофан, че аварите били хуни. 9 В „Продължителят на Теофан” авторите, затруднени от неяснотата и противоречието на изворите, в разказа за подписването на мирния договор между Омуртаг и Лъв Арменец, обясняват, че последният „свързал чрез клетва тридесетгодишния договор с тези хуни, назовани българи”.10 Блазиус Клайнер пък твърди убедено, че „хуните, по онова време са били наричани на своя език „болгар”, сиреч съгражданин и съплеменник”.11 Едва ли „болгар” е хунска дума, но ватиканският историк, както гръцките, е бил убеден, че хуни и българи са едно и също.

В хрониката на Теофан има любопитен момент. Резюмирайки резултатите от сблъсъка на византийската войска и българите при устието на Дунав, хронистът заключава: „чудно бе за далечни и близки да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички – на изток и на запад, на север и на юг, да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ.”12 Ако не става дума за неточно употребена или преведена дума, то очевидно, че новите заселници не са били май нито хуни, нито т. нар. панонски българи, тъй като последните са били добре познати в Европа. За Теофан установилите се при северната византийска граница били „новопоявили” се. Константин Багренородни пък разбрал как се наричат, едва като преминали Дунав.

И досега не е обяснена каква е връзката между „вулгарите”, които са остатъци от империята на Атила (панонски българи), населението на Дунавска България - което в един момент след пристигането на Аспарух започва да се нарича българи, въпреки че преобладаващият етнос в него е бил славянският и населението на Волжка България - което също се нарича българи.

„Бъркотията” в изворите, свързани конкретно с историята на Приазовска и Дунавска България, са още по-големи. Там, където Никифор е написал хуни, при Теофан стои уногундури. И при двамата, котрагите като преминали Дунав станали българи. Константин Багренородни твърди пък, че уногундурите, преминавайки Дунав, станали българи. Никифор счита, че уногундури е имало на Балканите още в 635 г., като преди това те са били под аварска зависимост.13 Накрая идва и мистериозното сведение на дякон Агатон, отнесено към 713 г., че „поради нарушението на сключения договор било извършено нападение от съседния [на Византия] народ на унугурите българи, които пленили и избили твърде голям брой от намиращите се в Тракия християни”.14

Съдържанието на хрониките, отразяващи събитията в Европа през IV - VII в., водят до констатацията, че в първите няколко реда на историята за Кубрат всъщност се визират конспективно събития, свързани с Азовско море, реките Дон и Кубан и племената, живеещи там. Обаче, на основа на детайлния анализ на изворите, в които се споменават хуни и котраги, респективно уногури (оногури, утигури), уногундури (оногундури, хунугондури), котрагири (котригури, кутригури) се установява, че директна връзка между тях и българите в тези извори не е посочена.

Няма и доказателства, че в средата на VII в. в Прикубанската низина са живеели котраги. Вероятно с това име са били назовани българите на Котраг след преселването им отвъд Дон или пък става дума за видоизменена форма на името на племето котрагири, живяло там век по-рано.15 Което, обаче, вече не е присъствало на историческата сцена, а и не е имало нищо общо с българите.

Тези констатации дават основание да бъде подложена на съмнение достоверността на заявеното от Теофан и Никифор, че българите, които са основали държава в Долна Мизия, са били котраги. През VII в. край Азовско, Черно и Каспийско море няма и уногундури. Следователно и Константин Багренородни не е прав, когато твърди, че появилите се в Долна Мизия българи преди това са били уногундури.

Изглежда, че са прави тези, които твърдят, че общият първоначален източник на Теофан и Никифор е било лице, непосредствено запознато със стълкновенията на армията на Константин IV Погонат с новопоявилото се племе, което се настанило в Оглоса и нападало византийските земи на юг от Дунав. Затова тези събития вероятно са предадени достоверно. Предисторията на племето вече ще да е била съчинена с използване на информация от старите хроники и географии за народите, обитаващи земите северно от Кавказ. Историята пък за петимата сина на Кубрат, които не послушали съвета на баща си да не се разделят, за да бъдат по-силни, от доста историци се приема за легендарна. Някои считат, че синовете са били само трима.

Кубрат и българите според арменската география „Ашхарацуйц”

Тъй като началото на гръцката версия за основаването на Дунавска България е доста объркано и противоречиво, на нея явно може да се вярва едва от момента, когато Аспарух с хората си се появява при Дунав в Оглоса. Казаното преди това стои неубедително и в някои моменти звучи легендарно. Затова ще бъде разгледана и другата версия, която също дава отговор на въпроса: от къде е дошъл Аспарух и къде са живели той и баща му Кубрат?

В арменската география, наречена „Ашхарацуйц (Показалец на страните)”, която дълго време е считана за произведение на Мовсес Хоренаци (Моисей Хоренски), а днес за неин автор се приема мислителят от VII в. Анания Ширакаци, се дава описание на земите около Азовско море, Черно море, Кавказ, Каспийско море, Волга и Дон, наречени в древността Азиатска Сарматия. Информацията на арменския автор е по-обстоятелствена и с повече подробности от тази на Никифор и Теофан. Тя е по-близо освен по място, но и по време до събитията, които ни интересуват. Едновременно с това Ширакаци взема за основа съчинението „География” на Птолемей, което е илюстрирано с много карти, правени в различни времена. Използването на такава карта дава възможност описаното в „Ашхарацуйц” да се възприема и визуално.

post-2642-0-88726800-1360741217_thumb.jp
Карта от 1540 г. на Себастиан Мюнстер, илюстрираща раздела Азиатска Сарматия (Sarmatia Asiatica) от „География” на Птолемей: Pontus Euxinus - Евксински понт; Meotis palus - Меотийско море; Ripfеi montes – планина Рипия; Kaukasus mons - планина Кавказ; Соrax mos - планина Кoракс; Hippici motes - Хипийска планина; Ceraunij motes - Кераунска планина; Tanais fl. - река Танаис; Rha fl. - река Ра ; Vardanus fl. - река Валданис; Psychrus - река Псевхрос; Bosforus - пролив Босфор; Hyperborei montes - Северна планина (отвъд борея, северния вятър)

Показаната карта на Азиатска Сарматия от Себастиян Мюнстер доста добре илюстрира къде са се намирали съответните географски обекти, споменати от Птолемей. По нея може да се уточни и къде са били местата и народите, неописани от него и добавени от Ширакаци. За това ще помогне по-нататък една съвременна карта на тези земи. Така ще се добие визуална представа за етногеографската ситуация в областта към втората половина на VII в., към което време се отнасят сведенията в „Ашхарацуйц”.

Съществуват два ръкописа на арменската география: кратък, отпечатан за първи път през 1683 г., наричан „стар ръкопис”; и по-пространен, открит и отпечатан през 1881 г., наричан „нов ръкопис”. За Азиатска Сарматия в новия ръкопис е отбелязано:

„Осемнадесетата страна на Азия, азиатската половина на Сарматия, граничи с източните покрайнини на планината Рипия, реката Танаис, Меотийско море, пролива, съединяващ го с Евксинския понт; по-нататък на изток с бреговете на същото море (понта) до вливането в него на реката Коракс, т. е. Врана; по-нататък с Кавказката планина, прилежаща покрай Грузия и Албания до Каспийско море и до вливането в него на реката Соанас...

В Сарматия се намират планините Кераунска и Хипийска, от която извират пет реки, вливащи се в Меотийско море. И от Кавказ извират две реки: Валданис (Vardanes, т. е. Кубан), течаща покрай планината Кракс (Согах), която започва от Кавказ и се простира на северозапад между Меотис и Понт. Другата река Псевхрос (Psychrus) отделя Босфор от местата, където се намира градчето Никопс.

На север от тях (нея) живеят народите турки и българи, които (българи) са наречени по имената на реките Купи булгар, Дучи булкар, Огхондор (Woghkhondor) блкар - преселници (?), Чдар болкар. Тези наименования не се споменават от Птолемей. От Хипийската планина избягал синът на Худбадр (разбирай Хубраат). Между българите и Понтийско море живеят народите гарши, кути и свани до град Питинунта (Pityus) на морския бряг в страната на абазгите (Abasgi), където живеят апшилите и абхазите, чак до техния приморски град Севастополис (Dioscurias), и по-нататък до река Дракон, извираща от Агван и отделяща Абхазия от страната Егер.

Има 46 области с племена. На север в съседство с Непознатата земя живеят царствените сармати и хипофагите. На запад, около устието на Танаис живеят нахчаматияните и още един народ - кларджите; по-нататък са суракийците, следва областта на мидосдесените. По-нататък, на изток от Кераунската планина, живеят амазонките, воинствените жени, до реката Ра, която идва от север от Непознатата страна посредством два извора, които после се сливат. При достигането до Хипийската планина, от нея се отделя ръкав към река Танаис, която се влива в Меотийско море (?). Останалата част (на Ра) завива на изток при Кераунската планина. След това в нея се вливат две реки, извиращи от североизточната планина Римика (Rhimnici moutes) и тя (Ра) става река със седемдесет ръкава, която турките наричат Атл. В средата на тази река се намира остров, на който народът на берсилите се крие от силните народи на хазарите и бушхите, когато те пристигат на зимна паша и се разполагат източно и западно от реката. Наричат го Черния остров, защото той изглежда черен, когато многото берсили го населят заедно със своите стада. Птолемей го нарича остров Грав. Ръкавите на река Атл след острова отново се съединяват и се вливат в Каспийско море, разделяйки Сарматия от Скития. На запад от реката, казва Птолемей, живеят (живеели са по времето на Птолемей) народите адон (Udon), алаидон (Olondae), сондас (Isondae) и геруа (Gerrus), които са съименни на съответните реки Udon, Alonta, Gerrus, течащи от Кавказ до границата на Албания.

Народите в [южна] Сарматия се разпределят по следния начин, като се започне от запад и се върви на изток. Най-напред народа на алуаните и аштигорите. С тях заедно живеят хебури, кутети, аргвели, мардуили и такуири. След дигорите в областа Ардоз на Кавказската планина живеят алани, от там тече река Армна, която насочвайки се на север и преминавайки през безкрайните степи се съединява с Атл. В същата планина след ардозците живеят дачани, дуали, цехойки, пурки, цанарки, в чиято страна се намира Аланската врата и също другата врата Кцекен, наречена по името на народа там. След нея са дуци и хужи, кисти-людоеди, цхавати, гудамакари, дурци, дидои, леки, тапатарани, агутакани, хеноки, шигпи, чигби, пуики.

Кавказ се разделя на два хребета. Единият върви в дясна посока, където са ширваните и хсраваните, чак до Хорсвема. Другият хребет, от който извира река Арм (наричана още Армна), която тече направо на север и се влива в Атл, върви на североизток. На него живеят таваспарите, хечматаките, ижмахите, пасхите, пусхите, пюконаките, батаните, където започва дългата стена Абзуд-Кават до блатото Алминон (?) и до морето. На север от този хребет живее народът на маскутите, в полето Варданиан (Ватния) до Каспийско море. На това място хребетът се приближава към морето, където се намира стената на Дербенд (т. н. Каспийски врати) - град при прохода Чор, голяма крепост, построена до морето.

На север [от Дербенд] близо до морето се намира царството на хуните, на запад към Кавказ – града на хуните, Вараджан, а също и градовете Чунгарс и Мсндр (Семендер). На изток живеят савирите - до река Талт (Атл), разделяща азиатска Сарматия от Скития, където са апахтарите, т. е. туркестанците (хазарите). Техния цар се казва хаган, а царицата, жената на хагана – хатун...

... В Тракия [има] две планини и реки, едната от които, Дануб (Дунав), се разделя на шест ръкава, образува езеро и остров, наречен Пюки (Peuce). На този остров живее Аспар-Хрук, син на Хубраат, избягал от хазарите от Българската планина и прогонил аварите на запад. Той се заселил на това място...”16

post-2642-0-08725500-1360741225_thumb.pn
Съвременна карта на земите, наричани в миналото Азиатска Сарматия: 1. Черно море (Pontus Euxinus); 2. Азовско море (Meotis palus); 3. Керченски проток (Bosforus); 4. Кавказ (Kaukasus mons); 5. Западен Кавказ (Соrax mos), 6. Ставрополски възвишения (Ceraunij motes); 7. Възвишение Ергени (Hippici motes); 8а. Възвишение Донецки кряж (Ripfеi montes); 8б. Приволжко възвишение (Ripfеi montes?); 9. Урал; 10а. Долно течение на река Волга (Rha fl, Атл, Ател); 10б. Средно течение на река Волга (Rha fl.); 11. Река Дон (Tanais fl); 12. Река Кубан (Vardanus fl.); 13. Абхазия; 14. Берсилия; 15. Град Болгар

Горната съвременна карта ще бъде използвана за добиване на представа, къде реално са живели българите през VII в.

Всеобщо е мнението, че историческата Хипийска планина е днешното възвишение или плато Ергени (това се вижда и от втората карта в началото на статията). Другите географски еквиваленти би следвало да бъдат: Кераунска планина – Ставрополски възвишения и планина Коракс – Западен Кавказ.

Под планината Рипия явно се подразбират днешните възвишения Донецки кряж. На картата на Мюнстер се вижда, че Хипийската планина е представена много дълга, като цялото протежение на продължението разделя Дон от Волга. В това продължение на масива изглежда се визира днешното Приволжско възвишение, което е ситуирано по начина, показан на съвременната карта.

Отбелязаното в географията на Ширакаци за българите, съвпада с казаното от Никифор и Теофан в тази част на техния разказ, която беше окачествена като автентична, написана от човек, знаещ за причините, накарали Константин IV да потегли с войска към делтата на Дунав и Оглоса. Там бил пристигнал синът на Худбадр (или Хубраат), Аспар-Хрук, т. е. Аспарух, и се настанил на остров, намиращ се в делтата на река Дунав, наречен Пюки (Певки). Арменският историк, обаче, прави една корекция. Докато според Никифор и Теофан, Кубрат и неговите „котраги”, а следователно и Аспарух, живеят край Меотидското езеро и Кубан, то Ширакаци споменава, че Аспарух бил дошъл от Хипийската планина, наричана също така и „българска”.

Значи българите са живеели на тази планина, респ. възвишение, но и зад него, защото пак в арменския извор се казва, че българите живеят на север от Кавказ, Керуанската и Хипийската планина. Другото любопитно в „Ашхарацуйц” е твърдението, че името „българи” идвало от имената на реките Купи булгар, Дучи булкар, Огхондор блкар и Чдар болкар. Тези имена и ориентацията, че те трябва да се намират на север от Хипийската планина, ни насочва към извода, че реките (вероятно малки такива) изглежда са били притоци на Волга или Булга, както се твърди, че се е казвала още тази река. Или пък са били в съседство с нея. Оттам и „булгар”, „болкар” и т. н., които вероятно са умалителни наименования.

post-2642-0-72438200-1360741233_thumb.jp
България на Кубрат (1) и България на Аспарух (2)

Тук е мястото да си припомним историята, разказана от Никифор Григора, на която не се обръща сериозно внимание, но тя май излиза вярна. Ето какво отбелязва той, обяснявайки защо градът Юстиниана Прима бил наречен столица на България: „Сега пристъпвам да обясня как мястото е получило името си България. Има една страна, която е на север отвъд Истър [Дунав] и през която тече голяма река. Местните жители я наричат Булга [Волга]. От името на тая река те получили името си българи, макар че по начало били скити. След време, когато иконоборческата зараза се разпространила сред благочестивите, те тръгнали оттам като преселници заедно с децата и жените си и в твърде голямо множество преминали река Истър.”17

Че българите не са живеели досами Меотидското езеро, се вижда от следния пасаж от описанието на земите в „Ашхарацуйц”: „На запад, около устието на Танаис живеят нахчаматияните и още един народ - кларджите; по-нататък са суракийците, следва областта на мидосдесените. По-нататък, на изток от Кераунската планина, живеят амазонките…”

Български племена не се споменава да живеят и по брега на Евксински понт. Сведението е: „Между българите и Понтийско море живеят народите гарши, кути и свани до град Питинунта (Pityus) на морския бряг в страната на абазгите (Abasgi), където живеят апшилите и абхазите, чак до техния приморски град Севастополис (Dioscurias)”.

Арменският географ е предпочел да ситуира поселенията на българите не отнесено към Азовско море, а спрямо Черно море. Питинунта е днешният град в Абхазия (Грузия) Пицунда. Севастополис или Диоскуриас е пак там и това е древна крепост, която лежи под морето в залива на град Сухуми. Като тръгнем от Абхазия към Хипийската планина - Ергени и я преминем, се озоваваме точно на Волга. А от Танаис до Керуанската планина - пространство, в което е и реката Куфис - няма описани нито котраги, нито уногундури, нито българи.

Да се върнем на израза „на север живеят народите на българите и турките”. Под турки в новия, по-пространен ръкопис на „Ашхарацуйц”, се разбират туркестанците-хазари. За тях Ширакаци отбелязва, че те все още се намирали на изток от Волга, която всъщност е била граница между Сарматия и Скития. В стария, по-кратък ръкопис на географията, за Скития се обяснява, че това е страната на тюрките: започва от река Етил (Атл) и стига до планината Емеон (Imaus).18 В краткия ръкопис за Азиатска Сарматия, пък има уточнение: „Царят на севера се нарича хаган. Той е владетел на хазарите. Царицата, жената на хагана, произхожда от народа на берсилите.”19

От арменския източник е видно, че хазарите, живеещи отвъд Етил или Атл, т. е. Волга, нападали берсилите и те се криели на остров, намиращ се в устието на реката. За тези първоначални нападения, с които хазарите преминавали от Скития в Сарматия, споменават също Никифор и Теофан в разказа за синовете на Кубрат. След като народа на котрагите се разделил на пет части, казват двамата гръцки историци, племето на хазарите, понеже живеело близо до сарматите, започнало да ги напада безпрепятствено „от вътрешността на Берзилия”. 20

Тъй като Ширакаци определя, че при устието на Волга живеели берсилите, на запад от тях били савирите (в географията те са посочени на изток от Кавказ, към реката Атл), а между Керуанската планина и Атл – амазонките (това е по-скоро легенда), можем да направим извода, че българите освен по Хипийската планина (т. е. днешното плато Ергени), са населявали и земите около големия завой на Волга, там, където Дон се доближава много близо до нея, вероятно и малко по надолу по течението на Волга. Докъде нагоре по течението на двете реки са живеели българите, няма сведения. Може би наименованието Голяма България, означава, че тя се е разпростирала доста на север.

post-2642-0-03647000-1360741264_thumb.jp
Голяма (Велика) България през VII в.(областта, очертана с червено)

При всички случаи споменатите реки са се намирали около „българската” Хипийска планина и на север от нея. Не почива на никакви реални основания приемането, че „велика” България е достигала до река Днепър (както е на двете карти, представени в началото на статията). Тази река според новия ръкопис на арменската география се е разполагала изцяло в Европейска Сарматия, която на изток е достигала до „източните покрайнини на планината Рипа (Рипия), откъдето извира река Танаис, която се насочва на юг и се влива в малкото море Меотис”.21

За съжаление опитът на Теофан да представи по-прецизно местонахождението на старата България не се е получил. Но се вижда, че той споменава за Волга, а също и за „съединяването на Волга с Дон”, откъдето тръгвала Кубан. Такова съединение реално няма - просто реките се доближават много близо една до друга и после отново се отдалечават. Но това приближаване става в началото на „българската” планина.

Вероятно не само на недостатъчните географски познания на Теофан се дължи неправилното определяне на местонахождението на старата България. Защото в един от първите преводи на „Хронографията” на руски език, направен от В. И. Оболенски и Ф. А. Терновски, определението гласи: „Отвъд това езеро [Меотийско] над реката Куфис… се намира старата велика България и живеят едноплемените с българите котраги.”22

„Над реката Куфис” според описанието на Теофан означава - там където се „сливат” Дон и Волга. На практика Хипийската планина действително се е намирала „отвъд Меотийското езеро и над реката Куфис”, но не непосредствено до тях, а на известно разстояние. Езерото (морето) и реката са използвани за ориентация на читателя, тъй като те са били по-известни като географски понятия и се срещат споменати и в други съчинения на византийските историци.

Любопитно е, че в арменската география също е записано, че „при достигането [на Ра] до Хипийската планина, от нея се отделя ръкав към река Танаис, която се влива в Меотийско море”. Дали пък в мястото на приближаването не са се намирали въпросните реки Купи, Дучи и пр. и да са създавали впечатлението, че са свързвали двете големи реки?

Други извори за българите на изток

Потвърждение, че българите не са живели непосредствено до Азовско и Черно море, намираме и в някои други исторически съчинения.

post-2642-0-62820000-1360741271_thumb.pn
Карта, представяща земите и народите на изток от река Вистула (Висла) през Х в. С червени позиции са обозначени местонахожденията на народите в началото на V в. според Йорданес: 1. Река Вистула; 2. Славини; 3. Анти; 4. Видивари; 5. Ести; 6. Акацири; 7. Българи; 8. Алциагири; 9. Хунугури (оногури); 10. Савири и берсили (вдясно извън картата).

В „История на готите” Йорданес представя народите, населяващи земите в Източна Европа след разпадането на империята на Атила. От началото на река Вистула (Висла) на изток живеел върху огромно пространство многобройният народ венеди. Основно те били славини и анти. Славините обитавали местата от Новиодунум (?) и така нареченото Мурсианско езеро (?) до Данастър (Днестър) и на север до Вистула. Антите живеели от Данастър до Данапър (Днепър), където се извивало Понтийското море (Черно море).

До брега на „океана” (Балтийско море), при устието на Вистула обитавали видиварите – сбор от различни народности. Зад тях били естите (естонците), те също заемали брега на „океана”. На юг от тях се намирал народът на акацирите, който не познавал земеделието, а живеел от скотовъдство и лов. Отвъд тях (т. е. на изток от акацирите), над Понтийско море се простирали местата, обитавани от българите.

„Оттук вече следват хуните”, продължава описанието си Йорданес, без да поясни за каква посока става дума: за изток или юг. Едни от тях, хуните, се наричали алциагири и живеели близо до Херсон. През лятото те бродели по полята и се пръскали нашироко, за да търсят паша за добитъка си, а зиме се завръщали при Понтийско море. Савирите живеели отделно от тях. Веднага след савирите, Йорданес споменава хунугурите, но не уточнява нито за тях, нито за савирите, кои земи са обитавали те.

Посочените имена на народите се срещат изписани по различен начин в преписите на „Историята на готите”. Това, което ще е от значение за по-нататъшното изложение е, че българите са още „булгар”, „вулгар”, „бургар”, а „хунугурите” - „унигури” и „хуну”.23

Сведението на Йорданес се отнася за времето, когато основните сили на ордата на хуните вече са били заминали от Приазовието към Европа и преди за там да потегли нова вълна варвари. Приск отбелязва, че в средата на V в. настъпващите от изток авари изгонили савирите (сабирите) от техните местообитания. Последните започнали война със съседите си сарагури, уроги (угри) и оногури, които били принудени да напуснат местата си край Каспийско море и да потърсят земя при хуните акацири. Завързали сражения с това племе и го победили. След което поискали да установят добри отношения с източните ромеи.24

Теофилакт Симоката, макар и с известно различие, също отбелязва, че настъпвайки към Кавказ, аварите първо покорили огорите, които живеели край реката Тил (Волга). Берсилите, савирите и унугурите пък били обхванати от страх, когато видели, че аварите се отправят към тях.25

post-2642-0-77005500-1360741279_thumb.pn
Местообитания на хуните и аварите в Източна Европа и Средна Азия в V в. според М. И. Артамонов, с червено са добавени българите.

Между племената, които са описани от Приск взаимосвързано едно след друго в земите от Каспийско до Азовско море, не са споменати българите. Това създава впечатлението, че те не живеят там по това време. Може би за това в картата на племената, обитаващи през V земите между Черно и Каспийско море, М. И. Артамонов не е отбелязал българите. Няма ги и берсилите – вероятно съставителят на картата е пропуснал сведението на Симоката.

Отчитайки липсата на известия за българите след 548 г., Васил Златарски приема, че появилите се в средата на VI в. племенни съюзи „утигури” и „кутригури” са били съставени от български племена. Новите съюзи заели местообитанията на упоменатите от Йорданес българи. 26 Това също не е вярно: българите са живеели отделно на север от хуните утигури и кутригури. Както се уточни: около „българската” Хипийска планина (Ергени) и над нея.

По пътя си към Европа аварите покорили утигурите и кутригурите, твърди Менандър.27 Българите отново не се споменават, защото не са били на пътя на аварите. Евагрий уточнява, че последните, като дошли от изток са се насочили към Кимерийския Босфор, днешния Керченски проток.28 Значи по пътя си към Европа аварите не са прекосили Дон, а след Волга са заобиколили възвишението Ергени и през Кумо-Маничката падина са се озовали на Таманския полуостров. Откъдето са се прехвърлили на западния бряг през Босфора.

post-2642-0-63480900-1360741290_thumb.pn
Местообитания на хуните, аварите и тюрките в Източна Европа и Средна Азия в VI в. според М. И. Артамонов, с червено са добавени българите.

Гръцките хронисти след Йорданес до Никифор и Теофан не споменават за българите в Азиатска Сарматия. Но че те са си все там, като отделен етнос, а не като участници в „хуно-български племенни съюзи”, се вижда от сирийската компилация от 555 г. на църковната история на митиленския епископ Захарий Ритор. В нея се описват народите, които живеят „отвъд Портите при Каспийско море” (отвъд кавказкия проход Дербент). Т. е. става дума за народите, обитаващи земите на север от Кавказ, чак до Урал, че и по-нататък.

В компилацията се отбелязва, че бургар (Burgârê) бил народ със свой език, езически и варварски, имал градове. Аланите също имали пет града, а хората от народа Даду живеели в планината и имали крепости. Изброяват се и тринадесет народа, които „живеят в юрти и се препитават с месо на животни и риби, с диви зверове и чрез оръжието”. Тези народи според транскрипцията на Marquart-Streifzüge са: унугур, угур, савир, бургар, куртургур, абар, казир, дирмар, сарургур, багарзик (или барзелк), холас, абдел, ефталит.

Васил Златарски се присъединява към това разчитане. Също и Михаил Артамонов счита, че въпреки езиковите изкривявания, в оригиналния списък се визирали познатите от гръцките извори етноними: оногур, огор (угри), савир, болгар, кутригур, авар, хазар, сарагур и ефталит.29

Обобщението, което може да се направи, е, че в списъка става дума за унугури (оногури), угури (огори, угри), савири, българи, кутригури, авари, хазари, сарагури. Към тях може да се добавят и берсили (в оригиналния текст е багарзик или барзелк). „Холас” вероятно са холиатите, които се споменават от Менандър като тюркско племе.30 Включването на холиатите, евталитите, кутригурите, абделите показва, че арменският географ е обхванал живеещите не само непосредствено северно от Кавказ, но и в много широк периметър, даже отвъд Дон и Волга.

От сирийския източник ясно се вижда, че българите не са нито оногури, нито кутригури, както се твърди. Повторението на българите в списъка от тринадесет номадски народа е някаква грешка. Васил Златарски изказва мнение, че вероятно на мястото на българите е трябвало да бъдат записани утигурите (утургар). F. J. Hamilton и E. W. Brooks в лондонското издание от 1899 г. на „Сирийската хроника” също предполагат, че става дума за грешка: неправилно било написано името на племето „буругунди”, споменато от Агатий (в ГИБИ са „вуругунди”).31

Както е видно, българите са имали градове, затова са изведени най-напред в съобщението. Те стоят отделно и от номадските народи, вероятно защото са имали „свой” език, различен от техния.

Васил Гюзелев в „История на България”, том 2, твърди, че през 60-те години на VI в. българите били покорени от Тюркския хаганат.32 Преки сведения за това няма. Менандър споменава за утигурите, аланите и угурите, че попаднали под властта на тюркския хаган Силзивул. Както се вижда после от действията на сина му Турксант, интересът на тюркските хагани е бил най-вече към Керченския Босфор и в един момент те са успели да го завладеят. 33 Т. е. тюрките са искали да имат излаз на Черно море. И както бе споменато, пътя от Волга за там е минавал встрани от българите, затова те вероятно не са нападани, покорявани и присъединявани към Тюркския хаганат.

В изброяването на народите, населяващи земите на север от Кавказ, в сирийския списък не се споменава народност „хуни”. Всъщност представката„хуно” (на гръцки език „уно”) в името на племето в различните му варианти - хунугури, уногури, уногондури, идва от наименованието на този народ. В арменската география от VII в. уногурите не присъстват, но те не са изчезнали – появило се е „царство на хуните”. То е съставено от много родове, вероятно членове на бившия племенен съюз на хуните уногури или както ги наричат Теофан и Никифор - уногундури. В раздела „Велика България” на „История на хазарите” Артамонов стига до извода, че „по всяка вероятност уногондурите са същото племе, което по-рано е било известно под името оногури”.

Според „Ащхарацуйц” през VII в. по-съществено изменение в разположението на племената на север от Кавказ е станало около Азовско море. Берсилите са си пак около устието на Волга, съседи по брега на Каспийско море са им савирите. За българите конкретно е уточнено, че са живеели по и около Хипийската „българска” планина. Новото е, че на мястото на разпадналите се съюзи на утигурите и кутригурите са се появили множество малки племена.

post-2642-0-65505900-1360741299_thumb.jp

Кавказ през VII - VIII в. според М. И. Артамонов

М. И. Артамонов е направил карта и за този период, като се е ограничил само за района на Кавказ. На нея се виждат Абхазия, Егреси (в арменската география е Егер), река Угру, която вероятно е Армна, Аланската врата и племената около нея, както и Царството на хуните с разнообразието от съставните си родове.

Сведенията за българите в гръцките хроники са били малко и объркани. Вероятно българите на изток не са представлявали и интерес, тъй като те са живеели по-навътре от бреговете на Азовско и Черно море, където е имало византийски колонии. По липсата на достатъчни данни Никифор, Теофан и Константин не са могли да се ориентират и така се е получил куриоза, едва след преминаването на Дунав да се разбере, че новодошлите на неговия бряг са българи. А те са били българи и в прародината си и при внимателен прочит на историческите сведения, колкото и малко да са те, се вижда, че не са си променяли името.

post-2642-0-00890200-1360741311_thumb.jp
В тези земи преди четиринадесет века се е родил Аспарух, основателят на Дунавска България.

Бележки:

1. ГИБИ 3, с. 295.
2. ГИБИ 3, с. 261-262.
3. ЛИБИ 2, с. 247-248.
4. Васил Златарски. История на българската държава през средните векове, том I, част I. С., 1970, с. 150.
5. В. Бешевлиев. Първобългари. С., 1984, с. 7; Р. Рашев. Прабългарите през V-VII век. С., 2005, с. 55.
6. ГИБИ 3, с. 261-263.
7. ГИБИ 3, с. 295 -296.
8. ГИБИ 5, с. 193.
9. ГИБИ 2, с. 292; ГИБИ 3, с. 259.
10. ГИБИ 5, с. 113.
11. Блазиус Клайнер. История на България. С., 1977, с. 27.
12. ГИБИ 3, с. 264.
13. ГИБИ 3, с. 294.
14. ГИБИ 3, с. 183.
15. ГИБИ 2, Менандър, с. 220 и 225.
16. К. Патканов. Из нового списка географии, приписываемой Моисею Хоренскому. В: Журнал Министерства народного просвещения, част CCXXVI, СПб, 1883, с. 28-31, Новый список Армянской Географии ; Ашхарацуйц, в превод на Петър Голийски, с. 6-7 http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/P_Golijski_Asharacuic.pdf;
17. Никифор Грегора, ГИБИ XI, с. 126.
18. К. Патканов, с. 31.
19. пак там, с. 28
20. ГИБИ 3, с. 262 и 295.
21. К. Патканов, с. 27.
22. Феофан. Летопись. М., 1884, с. 262.
23. ЛИБИ 1, с. 336-337.
24. ГИБИ 1, с. 125.
25. ГИБИ 2, с. 339.
26. В. Златарски, пак там, с. 70.
27. ГИБИ 2, с. 225.
28. ГИБИ 2, с. 268.
29. Описание мира из хроники Псевдо-Захарии; М. И. Артамонов. История хазар. Л., 1962, 4. Утигуры и кутригуры. http://kronk.narod.ru/library/artamonov-mi-1962-04.htm; Васил Златарски. История на българската държава през средните векове, том I, част 1. С., 1970, с. 71-72; F. J. Hamilton, E. W. Brooks. The Syriac Chronicle known as that of Zachariah of Mitylene. L., 1899. С. 328.
30. ГИБИ 2, с. 241-242.
31. F. J. Hamilton, E. W. Brooks, пак там, бел. 4; ГИБИ 2, с. 186.
32. История на България, том 2, С., 1981, с. 69.
33. ГИБИ 2, с. 229, 230 и 242.

  • Upvote 17
Link to comment
Share on other sites

  • Мнения 283
  • Създадено
  • Последно мнение

ПОТРЕБИТЕЛИ С НАЙ-МНОГО ОТГОВОРИ

ПОТРЕБИТЕЛИ С НАЙ-МНОГО ОТГОВОРИ

Posted Images

  • Глобален Модератор

Плюс от мене, материала е доста интересно поднесен, въпреки, че темата е адски претъркана и дори ми е станала отегчителна вече.

А случайно някой да знае дали има цялостен превод на Ашхарацуйц на някакъв нормален език? Щото и аз съм чел само частта за българите.

Link to comment
Share on other sites

  • Модератор История

Въпросът на кого е бил първоначално васал Кубрат /авари или тюрки/ още не е решен категорично.Въпреки че се има изрично сведение за аварите и досега се срещат твърдения че става въпрос за Тюркския хаганат.Причината е ясна :щом българите са тюрки не може да не са били под властта на Тюркския хаганат.И оттук се правят генерални изводи че цялата държавна структура на ПБЦ е копие на Тюркския хаганат.Всъщност след разпадането на Тюркския хаганат наистина на север от Кавказ се появвява ново държава.Но това не е Старата велика България а Хазарския хаганат.





Всъщност има един много сигурен жокер къде се е намирала Старата Велика България.Това е територията на днешна Балкария при Кавказ която всъщност означава чисто и просто българия.

Редактирано от resavsky
  • Upvote 1
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Гербов, поздравления за чудесната тема и събирането на всички изворови данни. За съжаление, както се вижда, те са противоречиви и съдържат твърде малко конкретика, за да може да се направи що-годе точна локализация, дори има доста спорни постановки като отъждествяването на р. Куфис с р. Кубан - досега не съм попадал на някаква сериозна аргументация по този въпрос.

Ако към мъгливите географски сведения добавим локациите на Малое Перешчепино и Вознесенка, получаваме някаква идея за територията на СВБ (Стара Велика България) и тази територия е между реките Днепър и Дон, а Хипийската (Българската) планина вероятно се състои от Приазовското и Донецкото възвишения, образуващи нещо като планина с височина 367 м. - тази моя хипотеза съм я представил със затъмнен участък на прикачената карта.

Редактирано от Зитко
  • Upvote 2
Link to comment
Share on other sites

  • Модератор История

Донецкото възвишение никога не е било наричано планина.Българските планини трябва да се търсят доста по на изток.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Донецкото възвишение никога не е било наричано планина.Българските планини трябва да се търсят доста по на изток.

На фона на степта тези възвишения са си направо планина, така че не виждам пречка Хипийската планина да я локализираме именно там.

Редактирано от Зитко
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Бъркотията” в изворите, свързани конкретно с историята на Приазовска и

Дунавска България, са още по-големи. Там, където Никифор е написал хуни,

при Теофан стои уногундури. И при двамата, котрагите като преминали

Дунав станали българи. Константин Багренородни твърди пък, че

уногундурите, преминавайки Дунав, станали българи. Никифор счита, че

уногундури е имало на Балканите още в 635 г., като преди това те са били

под аварска зависимост.13 Накрая идва и мистериозното

сведение на дякон Агатон, отнесено към 713 г., че „поради нарушението на

сключения договор било извършено нападение от съседния [на Византия]

народ на унугурите българи, които пленили и избили твърде голям брой от

намиращите се в Тракия християни”.

Бъркотията може би се състои в наличието на различни родови и подродови подразделения в рамките на един народ .Нещата се усложняват още повече при преселенията на народите,които освен всичко продължават дълго и постоянно изместват племенни групи на запад при което вероятно се създават и роднински връзки.Например при башкирите названието на едно родово подразделение наример "туркмен-кудей" ни говори,че към някакъв род кудей са се заселили и присъединили туркмени или обратното.При чеченските тейпове също има етнически названия - еврейски тейп,кабардински тейп и т.н. При идването си част от хуните най-вероятно отсядат и се смесват с местното население.Едно предположение напримере че родовото подразделение на гуените при кумиките са наследници на такива уседнали хуни.В този смисъл кутригурите могат да бъдат хуни , а сред българите да се среща такова родово подразделение.Като се разгледат шежеретата на казахите и другите тюркски народи се вижда ,че има дублиране на родови наименования.

[Втората] река се нарича Псеукрос, която отделя Поспорон от същинската

граница, при която е градчето Никопс. На север от него са народите на

турките и булгхарите, наречени по имената на реките: Купи-булгхар,

Дучи-булкар, Олхонтор-блкар, пришълци, Чдар-болкар. Сега са чужди на

Птломеос тези имена. От планината Дзиакан избягал синът на Худбадр.

За тази река Псеукрос и града Никопс срещнах едно изследване,но трябва да го намеря пак.

Редактирано от Пандора
  • Upvote 2
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Чудесна компилация и анализ на данните! Имам само една дребна забележка - дядо Теофан говори за "оногундурите-българи и котраги"! И той, и Патриарха, и Атанасий Библиотекар определят Кубрат като "господар на Велика България и на котрагите" или "господар на тези племена (българи и котраги - бел.м.)"!!! Българите и котрагите са "единоплеменници"... Това го добавям, за да сме коректни!

  • Upvote 2
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Много хубаво, само дето "Конската" планина не ще да са Ставрополските възвишения, а Тсуган (означава точно конска) в днешна Кабардино-Балкария.

DZIAKAN_SUGAN.gif

  • Upvote 2
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Отлична работа. Рядко за прабългарите има толкова добре систематизирана и поднесена информация.

Редактирано от Atom
  • Upvote 2
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Много хубаво, само дето "Конската" планина не ще да са Ставрополските възвишения, а Тсуган (означава точно конска) в днешна Кабардино-Балкария.

Прабългарите не са планинци като шотландските хайлендъри, а са степен народ, така че трябва да ги търсим в Причерноморските степи - неслучайно столицата на Дунавска България е в Мизия, а не някъде по върховете на Стара планина или Карпатите.

Редактирано от Зитко
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Степен народ - май това също е един от митовете.

Давай направо да обявим, че изобщо прабългарите са мит, така най-после ще отървем историята от това непосилно бреме да изяснява произхода им :).

Редактирано от Зитко
  • Upvote 1
Link to comment
Share on other sites

  • Модератор История

Прав си че трябва да изясним произхода.Във всеки случай доста по добре отколкото да пишем клишета.

  • Upvote 1
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

На мен също ми хареса компилацията.

И аз съм на мнение, че достатъчно добре си е описано оногундурите българи и котраги и е ясно, че са писали точно за тях от Теофан.

А останалите са преписвали именно от Теофан. Та е нормално да има промяна в нещо.

В този пасаж, ми направи впечатление това:

До брега на „океана” (Балтийско море), при устието на Вистула обитавали
видиварите – сбор от различни народности. Зад тях били естите
(естонците), те също заемали брега на „океана”. На юг от тях се намирал
народът на акацирите, който не познавал земеделието, а живеел от
скотовъдство и лов. Отвъд тях (т. е. на изток от акацирите), над
Понтийско море се простирали местата, обитавани от българите.
„Оттук вече следват хуните”, продължава описанието си Йорданес, без да
поясни за каква посока става дума: за изток или юг. Едни от тях, хуните,
се наричали алциагири и живеели близо до Херсон. През лятото те бродели
по полята и се пръскали нашироко, за да търсят паша за добитъка си, а
зиме се завръщали при Понтийско море. Савирите живеели отделно от тях.
Веднага след савирите, Йорданес споменава хунугурите, но не уточнява
нито за тях, нито за савирите, кои земи са обитавали те.

Защо е написано в скоби на изток от акацирите?

Изложението е на юг се намират акацирите, отвъд тях, означава още на юг и продължаваме на юг според написаното. Докато стигнем Херсонес. Това мисля се разбира.

Или нещо такова: 1, 4, 5, 8, 9, 10 вероятно са си там, но останалите са на други места.

2. От началото на Вистла на Изток (не на Юг, където са показани) са венетите т.е. 2 т.е. племена славини и анти. Едното до Днестър, а другото от Днестър до Днепър в посока Изток.

Та Българите според Йордан са или където съм сложиш 7 цата или чак при 8 цата (голямата) Сложил съм я нагоре да не закривам другата. Т.е. над Черно Море, както си е написано.

Всъщност май около Пенковската.

post-6570-0-91897500-1360760631_thumb.jp

пп. Добавям указанието за по-удобно

Карта, представяща земите и народите на изток от река Вистула
(Висла) през Х в. С червени позиции са обозначени местонахожденията на
народите в началото на V в. според Йорданес: 1. Река Вистула; 2.
Славини; 3. Анти; 4. Видивари; 5. Ести; 6. Акацири; 7. Българи; 8.
Алциагири; 9. Хунугури (оногури); 10. Савири и берсили (вдясно извън
картата).

Редактирано от miroki
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Прабългарите не са планинци като шотландските хайлендъри, а са степен народ, така че трябва да ги търсим в Причерноморските степи - неслучайно столицата на Дунавска България е в Мизия, а не някъде по върховете на Стара планина или Карпатите.

Били, не били, факт е, че въпросната планина и до днес носи името Конска. Факт е, че точно там, а не някъде в степите, се е запазило името Балкария, което е симптоматично. За капак, точно там се споменава някакво сарматско племе туласи/дуали. Аланите, като са населявали чукарите на Прикавказието, хайлендъри ли са?

Редактирано от Авитохол_165
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Много хубаво, само дето "Конската" планина не ще да са Ставрополските възвишения, а Тсуган (означава точно конска) в днешна Кабардино-Балкария.

DZIAKAN_SUGAN.gif

Да не би да е това:

  1. Суган-Баши – горная вершина в Северной Осетии;

    расположена в системе Дигорского хребта между вершинами Суган-тау и

    Доппах-тау. Высота -4467 метров. Переводится, как «луковая

    гора», где суган – «лук»

    (осет.); баши – «голова» (тюрк.).

  2. Суган-Баши – горная вершина на границе

    Кабардино-Балкарии и Северной Осетии; расположена в Дигорском хребте, в

    междуречье Псыгансу и Черека Балкарского. Высота – 4467

    метров. Ороним переводится с балкарского, как «луковая

    гора», где суган (сохан) – «лук

    (дикий)»; баши – «гора».

    Перевод оронима объясняется обилием дикого лука на южных склонах

    Дигорского хребта.

  3. Суган-Тау – горная вершина в Северной Осетии;

    расположена в системе Дигорского хребта, восточнее горы Рцывашки.

    Высота – 4490 метров. Ороним переводится, как

    «луковая гора», где суган –

    «лук» (осет.); тау –

    «гора» (балк.). В перемычке между Главным

    Кавказским и Дигорским хребтами находится гора Суган Малый; высота

    – 3900 метров. Такое же название имеют: - ледник Суган Южный,

    стекающий с юго-западных склонов вершины Сугаг-Тау и Суган Малый; -

    речка, вытекающая из этого ледника и впадающая в реку Ак-су (приток

    Черека Балкарского); - ледник Суган Северный, стекающий с северных

    склонов вершины Суган-Тау; - речка, вытекающая из этого ледника и

    впадающая в реку Псыган-су; - весь Дигорский хребет часто называется

    Суганским.

http://kubangori.narod.ru/Slovartopo.html

Прабългарите не са планинци като шотландските хайлендъри, а са степен народ, така че трябва да ги търсим в Причерноморските степи - неслучайно столицата на Дунавска България е в Мизия, а не някъде по върховете на Стара планина или Карпатите.

Те може да са степен народ,но не пречи и те да бъдат заселвани или сами да се заселват по проходите на планините за специална служба.В началото обаче наистина са в степите.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Ако към мъгливите географски сведения добавим локациите на Малое Перешчепино и Вознесенка, получаваме някаква идея за територията на СВБ (Стара Велика България) и тази територия е между реките Днепър и Дон, а Хипийската (Българската) планина вероятно се състои от Приазовското и Донецкото възвишения, образуващи нещо като планина с височина 367 м. - тази моя хипотеза съм я представил със затъмнен участък на прикачената карта.

Ами аз специално съм обърнал внимание в статията, ама кой да чете!

В „Ашхарацуйц” българите са ситуирани в областта Азиатска Сарматия, за която се казва: „18-я страна Азии, азиатская половина Сарматии, граничит восточными оконечностями гор Рипия, рекой Танаисом, морем Меотис, проливом, соединяющим его с Понтом Евксинским; далее на восток берегами того же моря (Понта) до впадения в него реки Коракса, то-есть, вороны (Ингур?); далее Кавказскими горами, прилегающими к Грузии и Албании до Каспийского моря и до впадения в него реки Соанас (Сунджи?).… В Сарматии лежат горы Кераунские и Иппийские, которые выпускают из себя пять рек, впадающих в Меотийское море.”

Азиатска Сарматия е разположена на изток от Дон и Азовско море, а Днепър е на запад и е в Европейска Сарматия: „Девятую страну Европы составляет (Европейская) половина Сарматии, к востоку от Германии, начиная от реки Хистулы (читай: Вистулы) и гор, носящих то же название (то-есть, Сарматских). Она простирается по берегу Северного океана до Неизвестной страны и до восточных оконечностей горы Рипа, откуда истекает река Танаис, которая, направляясь на юг, разделяет Сарматию на две части: на восточную в Азии и на западную в Европе, до впадения своего в море Меотис… В Сарматии семь круглых гор, из которых втекают в Понт много рек. Некоторые из последних, соединившись вместе, образуют одну реку, называемую Кочо (?).”

Кучо вероятно е Днепър.

  • Upvote 1
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Всъщност не. Преди малко проверявах.

Според описанието на Ашхарацуйц, българи и турки живеят северно от реките Vardanes - Кубан и Pfichrus - Псевхрос. Да две реки са споменати, въпреки, че колегата е коригирал, като една.

Като е уточнено, че между българите и Черно Море има други народи (южно от Кубан) но не и турки. Т.е. турките не са южно от българите.

Така, че съвсвем точно можем да определим къде са били българите, както и Аспарух тъй-като от североизток се ограничава точно от Хипийската планина. След която вероятно са хазарите до Волга.

Или някъде тук,

post-6570-0-83764700-1360835368_thumb.jp

където сравнително близо и Теофан казва ( източно от Фанагория до Кубан). Не където посочва Йорданес.

Редактирано от miroki
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

За съжаление няма археологически данни за присъствие на прабългари в зоната между Кавказ, Дон и Волга ( показана на картинката), така че засега няма как да правим категорични заключения само на на база противоречиви изворови данни.

Редактирано от Зитко
  • Upvote 1
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Къде тогава има археологически данни?

Където е посочил Йорданес ли?

Не става въпрос за археологически материали от Волжска България нали?

Редактирано от miroki
Link to comment
Share on other sites

Guest
Тази тема е заключена!

За нас

Вече 15 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

 

За контакти:

×
×
  • Create New...