Отиди на
Форум "Наука"

Японската интервенция в Сибир – амбиции и реалности


Recommended Posts

  • Потребител
Преди 59 минути, Kujiro said:

а САЩ няма вариянт да оставят японците да сложът ръка върху Нидерландските Източни Индии ей така

Напротив, САЩ (гражданите и съоветни двете партии, както и президента и вицето)  нямат никакво, ама  никакво  намерение да участват (да бъдат въвлечени) в нова война..Това е декларирано многократно, и се декларира еднозначно , щом стане въпрос.. . Нито в Европа, нито за британските и холандски колонии в Пасифика и  Атлантика..

(абе давате ли сметка как 200 хилядна армия въоръжена ...с коне и  малокалибрени топчета, ще участва в световна война??, Да флот имат , само че имат и много морска  граница, както и  колонни/владения на море)

Обраното  мислене е пожелателно - приема  се  напълно  невероятна "вероятност" за факт и даденост (за постигане на "сигурност"). По-точно:  това е изкривеното мислене  на   представителите т.н. "тревожни  култури", култури с "висока степен на избягване несигурността" (Япония и Германия спадат  към тях, също и България).
Изкривеното мислене на японските шапкари и калинки (и на Хитлер и неговите калинки)

Редактирано от nik1
Link to comment
Share on other sites

  • Мнения 55
  • Създадено
  • Последно мнение

ПОТРЕБИТЕЛИ С НАЙ-МНОГО ОТГОВОРИ

  • Потребител
Преди 54 минути, nik1 said:

САЩ (гражданите и съоветни двете партии, както и президента и вицето)  нямат никакво, ама  никакво  намерение да участват (да бъдат въвлечени) в нова война..Т

През септември на 1940г. американският посланик в Москва по поръчение на своя президент,предлага на Сталин заедно да нападнат Германия.

 

Сред американските историци циркулира мнението,че Рузвелт нарочно е дислоцирал част от флота в Пърл Харбър,за да послужи като стръв за Япония. И тя я захапва...

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Цитирай

Сред американските историци циркулира мнението,че Рузвелт нарочно е дислоцирал част от флота в Пърл Харбър,за да послужи като стръв за Япония. И тя я захапва...

Америка е "меката" на конспиративизма :)

 от  речи на Рузвелт като Президент:

" I repeat again that I stand on the platform of our party: ‘We will not participate in foreign wars, and we will not send our Army, naval or air forces to fight in foreign lands outside of the Americas, except in case of attack."

Повтарям отново, че заставам на платформата на нашата партия: „Няма да участваме в чужди войни и няма да изпращаме армията си, военноморските или въздушните си сили да се бият в чужди земи извън Америка, освен в случай на нападение.

 

"And while I am talking to you mothers and fathers, I give you one more assurance. I have said this before, but I shall say it again and again. Your boys are not going to be sent into any foreign wars."

"И докато говоря с вас, майки и бащи, ви давам още едно уверение. Казвал съм това и преди, но ще го казвам отново и отново. Момчетата ви няма да бъдат изпращани в чужди войни."

 

 

"There is nothing secret about our foreign policy…The first purpose of our foreign policy is to keep our country out of war. At the same time we seek to keep foreign conceptions of government out of the United States. That is why we make ourselves strong; that is why we muster all the reserves of our national strength. The second purpose of this policy is to keep war as far away as possible from the shores of the entire Western Hemisphere."

---------------------------------

 

"През септември на 1940г. американският посланик в Москва по поръчение на своя президент,предлага на Сталин заедно да нападнат Германия."

:) Не, американсаката политическа машина не работи по начина, по който работи  в завладяни  държави и държавици  /България и Русия например/ - да се казва едно  а са се прави друго..

Има свободни медии, има и истинска политическа конкуренция , и ако Президента говори едно, а прави друго (още  повече за един от най важните въпроси за американската политика по  това време), ще го изядат с парцалите, а партията му ще обере негативите..

"Повтарям отново, че заставам на платформата на нашата партия: „Няма да участваме в чужди войни и няма да изпращаме армията си, военноморските или въздушните си сили да се бият в чужди земи извън Америка, освен в случай на нападение."

 

Редактирано от nik1
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 1 час, deaf said:

Сред американските историци циркулира мнението,че Рузвелт нарочно е дислоцирал част от флота в Пърл Харбър

 

 

"Nobody can foretell tonight just when the acts of the dictators will ripen into attack on this hemisphere and us. But we know enough by now to realize that it would be suicide to wait until they are in our front yard."

 

Просто казано, ако има война/нападение срещу САЩ, то не трябва да е в "предния двор" на САЩ, а някъде по-далеч 

 

"И тя я захапва"

Никой не им е виновен за япинските шапкари . Те са приели за факт, фантазийното  си и грешно  допускане м че САЩ ще ги нападне, и/или  ще защитава британските и холандски колонии..

 

Редактирано от nik1
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Незнам има ли смисъл да се втренчваме в подробности....Във връзка с намеренията на братушките. Хитлер ги е изненадал когато с още непълноценна и подготвена армия ги напада и ги шиба здравата. Тогава Сталин се на..ра.

Но. За американосите. Те още по-рано бяха обявили, че америка/и двата континента/ са на САЩ. В предвечието на ВСВ вече го подразбираха за целият свят. Икономически поне вече бяха близо до това...

Англо-Францезата пропуснаха след ПСВ да вкарат в ред светът а се върнаха към старият колониализъм. Сега пък либералният интернационализъм реши да завземе светът/икономически баха го доста овладяли/р срещу който първо възникна комунистическият а после фашисткият интернационализъм....И двата са в кошчето вече и виждаме, че и до дн днешен ежедневно си търси нови врагове либералният /разбирай американският/ интернационализъм. Сега е ислама, терористи и други подобни креатури за да оправдае постояянното военно наличие в регионите и локалните конфликти в цял свят. СМСМ

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 1 минута, nik1 said:

Просто казано, ако има война (напдение) тя не трябва да е в задния двор на САЩ, а някъде по-далеч 

Как и с какво Япония ще нападне САЩ на нейна територия,която е от другата страна на света?! Япония не може дори една дивизия (десет хиляди войници),да стовари на американският бряг.

Въпросът е защо флотът в пристанищата на Пърл Харбър е оставен без ПВО? Това си е жива покана към японците - "Нападайте,ние сме беззащитни"!

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
On 24.10.2018 г. at 12:33, resavsky said:

Към 1941 година никакъв нефт в Източен Сибир няма.Ако искат нефт самураите трябва да завладеят Омск и териториите на запад от него.Фантазии. 

Не са фантазии. Нефт има в Сахалин, и то предимно в северната му част, държана от Русия, и това японците го знаят много добре.

"През 1910 г. на находището в Оха е пробит кладенец и първият търговски нефт е получен от дълбочина 91,5 м. В началото на 20-ти век холандски, британски и японски компании започват да проявяват интерес към петрола от Сахалин. През 1928 г. е създаден държавният тръст „Сахалинефт“, който започва мащабното развитие на недрата на острова. 1940 г. Сахалинефт: годишно се произвеждат 505 089 тона нефт"

http://okha-sakh.narod.ru/hronika.htm

Какво означават 505 хил.тона нефт за Япония по онова време - около 10 процента от цялото необходимо й количество.

И това е нефт добиван само в руските кладенци, японците си пазят концесията и добиват и в своите.

"In 1938, Japan imported 106 MBD* but only produced 7% of their domestic and military oil requirements (i.e. 7 MBD with 80% of the balance imported from the USA and 10% from the Dutch East Indies)."

https://defense.info/re-thinking-strategy/2018/10/oil-and-war/

106 хил.барела на ден са приблизително 14.5 метрични тона на ден, следователно само със сахалинския нефт в руската част, Япония би изкарала 35 дни. После японците предполагаемо са могли да развият много по-интензивно това находище за 20 години и да имат двоен добив от него, находището е огромно.

On 18.05.2021 г. at 15:48, Amazonski said:

От гледна точка на Япония, Сибир е основно пермафрост с ограничено селско стопанство. Дори няма незамръзващо пристанище. Нито едно. Извън риболов, дърводобив и малко жито, територията е безполезна.

Въобще не е така. В Източен Сибир има и са били известни още по онова време, освен гореспоменатия нефт в Сахалин, поне 4 големи находища на въглища. Както е известно японците са се опитвали да дестилират авиационен бензин от каменни въглища, също като германците, но не са успели. Находищата са:

1. Анадир е находище на кафяви въглища в Далечния изток, в рамките на Чукотския автономен район на Русия. Намира се на брега на устието на Анадир, в село Ugolnye Kopi. През 1912-1913 г. геологът П. И. Полев (Геологически комитет) прави първата оценка на находището. Промишленото развитие е организирано през 1923 г. с построяването на първата наклонена мина - Адит на Аликов. Година по-късно наблизо е пуснат Адит № 2. През 1925 г. е положен първият рудник - „Мина № 1“, който работи до 1946 г. През следващите години са пуснати в експлоатация още няколко мини, чието производство възлиза на около . 370 хиляди тона въглища годишно.

4.jpg.5818109b9a8f7e42d07da551f19d5169.jpg

2 Khasynskoye е находище на въглища в региона Магадан в Русия. Намира се в средното течение на река Хасин. През 1939 г. върху него започва добив на въглища.

2.jpg.a2f03ad0bcbb6891403a7b3410e46d82.jpg

3.Eldenyrskoe е находище на кафяви въглища в Далечния изток, в района на Анадир в Чукотския автономен окръг.

3.jpg.2a3f65a86676b8b7822db7f0d569f649.jpg

4. Находището Бухта Угольная е находище на въглища в Чукотка. През 1912 г. геологът П. И. Полевой определя възрастта на находището по аналогия с геологията на Анадирското находище на кафяви въглища. Първите опити за организиране на подробни геоложки проучвания на излизанията на пластове са направени през 1921-1922 от Руско-японската минна корпорация, обаче, работата не получи по-нататъшно развитие.

1.jpg.a1c8fa0a9599d0e61926861e702c7b79.jpg

Сам авторът на цитираната в първия пост статия пише:

"Японските политици винаги са отчитали природните богатства на руския Далечен изток и от началото на 1920 г. решават да започнат да се възползват от дървения материал, минералните и въглищни находища в Приморския край. „Мицубиши“, „Мицуи“ и други „дзайбацу“ отварят представителства във Владивосток, Хабаровск, Николаевск на Амур и Чита. С тях идват и около 50 000 заселници и работници Освен това японците започват да изкупуват земи, заводи, както и да получават различни концесии от местните търговци и граждани. Също така всички риболовни участъци на тихоокеанското крайбрежие биват предадени в ръцете на японски риболовни предприятия."

Хайде сега да видим с какво са се занимавали цитираните "Мицубиши" и "Мицуи" в онзи период:

Мицубиши Моторс е създадена през 1917 г. като компания за производство на кораби – „Mitsubishi Shipbuilding Co. Ltd“. Първият автомобил, който произвеждат, е Мицубиши-Модел „А“, първият серийно произведен японски автомобил. По-късно започват ръчна изработка на седемместен автомобил, базиран на модела на Фиат „Типо-3“, чиято цена обаче не била конкурентна на американските и европейските модели и производството спира през 1922 г., като са произведени само 22 автомобила. Междувременно компанията създава дъщерната „Мицубиши двигатели с вътрешно горене Ко. АД“ (Mitsubishi Internal Combustion Engine Co. Ltd), през 1920 г. и започва да произвежда двигатели за самолети. Компанията е преименувана в „Мицубиши еъркрафт Ко“ през 1928, точно преди да се обединят в „Мицубиши тежка индустрия“ през 1934 г.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Мицубиши_Моторс

Нефт, това търси "Мицубиши" в Източен Сибир, Сахалин, техни са концесиите, те правят сондажите там.

Въглищната мина Mitsui Miike е била най-голямата въглищна мина в Япония, разположена в района на Ōmuta, Fukuoka и Arao, Кумамото, Япония. Мината е национализирана през 1872 г.от правителството на Мейджи. Mitsui zaibatsu пое контрола през 1899 г.

https://en.wikipedia.org/wiki/Miike_coal_mine

"Мицуи" са кралете на въгледобива в Япония, те не идват в Сибир за дървен материал и риба, а за въглища.

Шапкарите може и да са били неадекватни, японските компании в никакъв случай.

 

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
Преди 1 час, nik1 said:

освен в случай на нападение."

Суворов обръща следствието в причина. Рузвелт вече е знаел за плановете на Япония да нападне Пърл Харбър, вследствие на което се спекулира, без убедителни доказателства досега, че е разположил там флота без необходимите мерки за сигурност. Но плановете са били факт преди това разполагане, американците са четяли шифрограмите на японците.

Просто Рузвелт не ги е разубедил да направят грешката си.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 27 минути, Б. Киров said:

американците са четяли шифрограмите на японците.

Съмнявам се. Никой истински военен няма да съобщи със шифрограма плановете си за предстоящо нападение над чужда държава. Нещо повече,обикновено само върховният главнокомандващ знае дали и кога точно (дата и час) ще бъде атакувана дадена държава. Иначе разузнаването може да засече шифрограми и въобще информация за планова за започване на война на чужда държава,но на тази информация никога не може да са вярва на 100%.

Ако японците са планирали да превземат Пърл Харбър,защо не са го направили след бомбардировката?! Ако пък са планирали само да бомбардират Пърл Харбър преди Рузвелт да разположи там част от флота,какъв смисъл би имало?! Да избият туземците и разрушат колибите им?! 🙂

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
Преди 1 час, deaf said:

Ако пък са планирали само да бомбардират Пърл Харбър преди Рузвелт да разположи там част от флота,какъв смисъл би имало?! Да избият туземците и разрушат колибите им?!

САЩ разполагат Тихоокеанския си флот в Пърл Харбър през лятото на 1941, където по начало са имали голяма военноморска база. Японският генерален щаб планира нападение над Пърл Харбър още от април:

Preliminary planning for an attack on Pearl Harbor to protect the move into the "Southern Resource Area" (the Japanese term for the Dutch East Indies and Southeast Asia generally) had begun very early in 1941 under the auspices of Admiral Isoroku Yamamoto, then commanding Japan's Combined Fleet. He won assent to formal planning and training for an attack from the Imperial Japanese Navy General Staff only after much contention with Naval Headquarters, including a threat to resign his command. Full-scale planning was underway by early spring 1941, primarily by Rear Admiral Ryūnosuke Kusaka, with assistance from Captain Minoru Genda and Yamamoto's Deputy Chief of Staff, Captain Kameto Kuroshima. The planners studied the 1940 British air attack on the Italian fleet at Taranto intensively.Over the next several months, pilots were trained, equipment was adapted, and intelligence was collected. Despite these preparations, Emperor Hirohito did not approve the attack plan until November 5, after the third of four Imperial Conferences called to consider the matter.

https://en.wikipedia.org/wiki/Attack_on_Pearl_Harbor

Хирохито одобрява плана на 5 ноември 1941. Едва на 26 ноември японците:

On November 26, 1941, a Japanese task force (the Striking Force) of six aircraft carriers—Akagi, Kaga, Sōryū, Hiryū, Shōkaku, and Zuikaku—departed Hittokapu Bay on Kasatka (now Iterup) Island in the Kurile Islands, en route to a position northwest of Hawaii, intending to launch its 408 aircraft to attack Pearl Harbor: 360 for the two attack waves and 48 on defensive combat air patrol (CAP), including nine fighters from the first wave.

си съсредоточават ударната групировка. Преди това има разменени две дипломатически ноти:

На 5 ноември 1941 г. император Хирохито одобрява на Императорската конференция плана за нападението над Пърл Харбър. В същото време правителството му направи последни усилия да постигне дипломатическо решение на техните разногласия със Съединените щати. Посланик Кичисабуро Номура представи две предложения на американското правителство. Първото, предложение А, е представено от него на 6 ноември 1941 г. В него се предлага окончателно уреждане на китайско-японската война с частично изтегляне на японските войски. Военното разузнаване на Съединените щати беше дешифрирало някои от дипломатическите шифри на Япония, за да знаят, че има второ предложение, в случай че то се провали. Правителството на Съединените щати спря и след това го отхвърли на 14 ноември 1941 г. На 20 ноември 1941 г. Номура представя предложение Б, което предлага изтегляне на японските сили от южната част на Индокитай, ако Съединените щати се съгласят да прекратят помощта за националистическите китайци, замразят военните разполагания в Югоизточна Азия (с изключение на японското укрепване на северния Индокитай) Япония с „необходимо количество петрол“ и подпомага Япония при набавянето на материали от холандската Източна Индия.  Съединените щати щяха да направят контрапредложение по този план, който включваше месечно снабдяване с гориво за граждански цели. Президентът Франклин Д. Рузвелт обаче получи изтичане на военния план на Япония и новини, че японски военни кораби са на път за Индокитай. Тогава той реши, че японците не са искрени в преговорите си и инструктира секретар Хъл да откаже контрапредложението.  Към 26 ноември висшите американски служители от Белия дом, щатските, военноморските и военните отдели знаеха, че Япония премества инвазивни сили към Тайланд. Те също така знаеха, че японското външно министерство е поставило абсолютен краен срок на преговорите от 29 ноември, защото „след това нещата автоматично ще се случат“. Американците бяха убедени, че войната ще започне след броени дни, вероятно с изненадваща японска атака.

https://en.wikipedia.org/wiki/Attack_on_Pearl_Harbor

Нещо повече, докато се движи към Пърл Харбър, японския флот, това не е игла, е засечен и от канадците и те уведомяват за това САЩ. Целият Тихоокеански флот на САЩ е дислоциран в Пърл Харбър още от лятото на 1941. Атаката става на 7 декември 1941.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

По повод наличието на нефт в руския далечен изток, аз продължавам да твърдя че на този етап (именно интервенцията в руската гражданска война) японците нямат амбициите да придобиват нефтени кладенци и тн. Тогава те проблеми с ресурсите и вноса им нямат. Също така нефтопродуктите не са основен ресурс от който имат такава нужда защото и за флота и за железниците се използват въглища. Риболовните права в Охотско море, концесиите за дърводобив и половината от манджурската руска железница, която придобиват са това, което вземат след Руско-Японската война и с което разполагат. Останалия участък който е бил на руската империя и е наследен от СССР е придобит през 1935 г.

В подкрепа към по-горе казаното бих добавил и опитът да се ревизира "северната доктрина" и да се нападне СССР през 1941 г. след немската атака. Но дори и тогава, пак никъде не се говори нито за нефт, нито за овладяване на други ресурси, а отново и отново да се премахне съветската заплаха над Манджурия и да се подпомогне Германия в разгрома на СССР. Докато не видя исторически източници различни от авторски съчинения кой с какво се е занимавал и спекулации за мен това ще си остане търсене на под вола теле.

По повод дали американският народ е имал намерение да воюва с Япония мога да кажа, че дали е имал намерение и дали е имал желание са две различни неща.

Народът и партиите дават едни сигнали, американските военни и президентът дават съвсем различни заповеди. През 30-те години стратегията на САЩ е да сдържа Япония в Тихия океан. За това са укрепени Филипините и са изпратени бомбардировачи с дълъг обсег, които са нападателни оръжия по своя смисъл, затова и е изпратен тихоокеанският флот в Пърл Харбър. Ние може до утре да се надлъгваме дали едното е следствие на другото или второто на първото.

От японска гледна точка, това което имам като архивни данни и дневници (които само прилагам като пример за личното отношение на някои действащи лица, а не като императиви) е че японците гледат на ембаргото като на агресия спрямо себе си. Това е нееднозначно казано и показано.

Относно разбиването на японските кодове, това е постепенен процес, флота използва няколко различни вида код, който сменя, но американците 1942 успяват да  разбият най-важния код. Преди и по време на Пърл Харбър това още не е възможно.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 5 часа, Skubi said:

В предвечието на ВСВ вече го подразбираха за целият свят.

Обратно е - в началото на войната САЩ се освобождава от всякакви  амбиции извън Америките.. 

 

Какво по ярко доказателство: за вице на Рузвелт в 1941 е издигнат и избран анти-колониалиста Хенри Уолъс,

https://en.wikipedia.org/wiki/Henry_A._Wallace

(когото на посещението му в Сантяго  го привестват  1 200 000 човека:

In early 1943, Wallace was dispatched on a goodwill tour of Latin America; he made 24 stops across Central America and South America. Partly due to his ability to deliver speeches in Spanish, Wallace received a warm reception; one State Department official noted that "never in Chilean history has any foreigner ever been received with such extravagance and evidently sincere enthusiasm". During his trip, several Latin American countries declared war against Germany.[73

 

https://www.americanrhetoric.com/speeches/henrywallacefreeworldassoc.htm

Векът на обикновения човек (откъс)
"Някои са говорили за" Американския век. "Казвам, че векът, в който навлизаме - векът, който ще възникне след тази война - може да бъде и трябва да бъде векът на обикновения човек. Може би ще бъде американският - с възможността да подкрепи свободата (ите) и задълженията, с които обикновеният човек трябва да живее. Навсякъде обикновеният човек трябва да се научи да изгражда собствени индустрии със собствените си ръце по практически начин. Навсякъде обикновеният човек трябва да се научи да увеличава своите продуктивност, така че той и децата му в крайна сметка да могат да платят на световната общност всичко, което са получили. Нито една нация няма да даде правото на Бог да експлоатира други нации. По-старите нации ще имат привилегията да помогнат на по-младите нации да започнат пътя си към индустриализация, но не трябва да има нито военен, нито икономически империализъм. "[69]

 

 

Апропо: на Филипините е гарантирана независимост за 4 юли 1946,  в 1933 г, с тази закон на Конгреса:

https://en.wikipedia.org/wiki/Hare–Hawes–Cutting_Act

И, после с този (подписан от Рузвелт) е това е потвърдено:

https://ru.wikipedia.org/wiki/Закон_Тайдингса_—_Макдаффи

 

 

 

За следвоенен  САЩ, определението е "Хегемон по неволя"

 

Редактирано от nik1
Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
Преди 3 часа, Kujiro said:

Докато не видя исторически източници различни от авторски съчинения кой с какво се е занимавал и спекулации за мен това ще си остане търсене на под вола теле.

"Сахалин, Япония и въглеводороди, кръг 1

Естествено, наличието на значителни запаси от нефт в контролирания от Русия Сахалин представляваше голям интерес за японското правителство, особено за имперския японски флот. През 1919 г. анти-болшевишкото бяло руско правителство в Сибир предоставя права за разработване на петролните находища в северната част на Сахалин на търговски консорциум, подкрепен от японското правителство, наречен Хокушинкай, воден от Мицубиши.

Ефектите от руската революция най-накрая достигнаха Северен Сахалин със създаване за кратко време на Далекоизточна съветска администрация през януари 1920 г. Японското правителство, което по това време вече беше ангажирано със сибирската си експедиция от 100 000 души, реагира, като нахлу в Северен Сахалин от Карафуто, създавайки марионетна бяла руска „автономна държава“ и пое пряк контрол над петролните полета. Шест месеца по-късно кабинетът предостави на флота специални средства от 1 400 000 йени за сондажи в Сахалин. Всяка година между 1920 и 1925 г. консорциумът Хокушинкай изпращаше по 100 000 тона суров нефт обратно в Япония.

Този нов източник на петрол от Сахалин в непосредствена близост под контрола на марионетно правителство беше удобно планиран, тъй като вътрешното японско производство бързо намаляваше и потреблението беше достигнато до 840 000 тона до 1925 г. Контролът на руското население се поддържаше чрез ожесточена принуда - малкото болшевишки лидери на острова бяха разстреляни или за по-просто изхвърлени зад борда в морето. Както бяха в продължение на два века под руски контрол, местното население айну и нивих, заедно с останалите местни руснаци, бяха изтласкани настрана и земята, горите, рибата и петрола просто им бяха отнети.

Но в крайна сметка един вид мир се върна в Сахалин през 1925 г. с подписването на Пекинския договор между съветското руско и японското правителство. Съгласно споразумението японските сили се изтеглиха към Карафуто, но наследникът на Хокушинкай, Северносахалинската петролна компания (Кита Карафуто Секию Кайша), оглавявана от пенсиониран адмирал, запази правата върху половината петролни полета в северната част на Сахалин. Между 1926 и 1944 г. от Сахалин за Япония са изнесени над един милион тона петрол."

https://nautilus.org/network/associates/richard-tanter/sakhalin-gas-dream-or-nightmare-part-1/

Преди 3 часа, Kujiro said:

Ние може до утре да се надлъгваме дали едното е следствие на другото или второто на първото.

Не се надлъгваме - плановете на Япония за завладяване на Филипините и атака срещу Пърл Харбър са направени преди американците да изпратят в Пърл Харбър флота. Филипините по това време са протекторат на САЩ, така че това е план за война.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Явно под исторически източници разбирате отново съчинения-разсъждения. Исторически източник са архивни първични и вторични източници.

Също така нито времевия период, нито териториалния обхват на това съчинение съвпадат. Което отново ме кара да ви повторя търсенето на телето под вола. 

Компанията за петрол е основана 1926 г., японската интервенция е в периода 1918-1922 г. Нормално Япония да добива все повече петрол и да има нужда от повече след ПСВ. Кое точно не разбирате и каква връзка има това с прояпоснкото "правителство", създадено след японската интервенция ?

В Северен Сахалин Япония получава изгодни права за добив на ресурси и концесии след войната с Русия. Те са резултат от победата им .Отново, кое тук ви смущава ? Че японците добиват петрол според договора от територия, върху която имат концесия няколко години след края на интервенцията ли ?

Да не говорим че те окупират Северен Сахалин до 1925 г. Във вашия преден пост бяхте посочили находища, доста, доста по-на север от Северен Сахалин, така че отново виждам "доказателства" нямащи връзка с основната идея. Нито през интервенцията японците се простират чак до там, и отново сам пишете, че работата и развитието на тези находища на въглища става след края на интервенцията. Това че нещо го има, не значи че то е било основната причина за едно или друго събитие.

Разбира се марионетното управление на окупираните от японската армия райони + Сахалин дава и раздава на японците каквото може.

Това не означава, че японската интервенция през 1918 е водена от икономически интереси основно или пък с мисъл за въпросните находища. Първо, никой не го пише, второ както и сам сте посочили добив на нефт започва по-късно, трето, нито находищата, нито добивът е достатъчно голям че да се вземе под внимание. Четвърто- по време и след интервенцията, Япония няма проблеми с вноса на петролни продукти.

За 5 години от "нефтените полета" са добити 100 000 тона ако вярваме на този източник, към който аз не виждам истински източници. За справка 1941 г. само в Суматра се произвеждат годишно 5 милиона тона нефт. През 1938 г. в Нидерландските източни индии се добиват 6 милиона тона нефт. Изчисленията че японската военна машина има нужда от 7.9 милиона тона през 1942 г. (самолетоносачите и по-новите кораби са на петрол + военновъздушните сили, които за разлика от 1919 са далеч по-големи и имат нужда от петрол също.) са взети от Loe de Jong, Het Koninkrijk der Nederlanden in de Tweede Wereldoorlog (Кралство Нидерландия във ВСВ) и се базрат на прогнози ако флота и ВВС не бяха претърпели загубите, които претърпяват.

Ако искате през 1925 грубо да кажем, че днешна Индонезия е добивала и половината от тези 5 милиона тона нефт, пак е значително повече от 100 000 тона които са произведени и изнесени за Япония за пет години освен ако например някак си не са добивани милиони тонове нефт, но не са отивали в Япония, което е абсурдно.

Относно втория цитат - той е в отговор на това, кой кого заблудил и кой кого подмамил да нападне пръв, а в същото време кой е жертва на глупостта си и тн.

В тази връзка един анекдот - бившия ми научен ръководител в лекция за ВСВ говори как Хитлер изиграл Сталин като му предложил подялба на Полша и така се създала немско-съветска граница, от която после германия навлязла в СССР и Полша вече я нямало като буфер. Той тези тези ги чете от руски сайт, където се твърди, че Сталин изиграл Хитлер като приел подялба на Полша, защото Хитлер искал да очерни СССР и да го представи като експанзионистична сила, но после с победата и липсата на Полша като буфер, Сталин доказал че е изиграл Хитлер. 

Смешното е, че същия този ръководител в лекция пред млади студенти от някакъв левичарски клуб твърди, че Запада (Великобритания и Франция) изиграли Хитлер и Сталин като Франция започнала да строи линията Мажино и това едва ли не подтикнало немската военна машина да нападне СССР и че подялбата на Полша била резултат от френското подтикване чрез строежа на Мажино.

Изводът - на всеки му се иска да е прав в интерпретациите си, но интерпретацията с повечето факти и източници за тях е общоприетата. И все пак аз твърдя, че търсите под вола теле с икономическите амбиции на Япония, тъй като те не са водещи, което не го казвам аз, а самите японци тогава и не само те.

 

 

 

 

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
Преди 37 минути, Kujiro said:

Исторически източник са архивни първични и вторични източници.

Това вече си е Ваша работа да ги откриете, ако Ви интересува, явно не. Авторът е посочил името на двете японски компании, май пропускате че се две. И не са добили за пет години 100 000 тона, а по 100 000 тона, схващате ли разликата. По време, когато Япония е консумирала 850 000 тона, 1925, значи по близо 13 процента от необходимото на страната. После са изнесли от 1925 до 1944 1 млн. тона, но през 1940 руснаците са добивали годишно по 500 000 тона, просто са изтласкали японците от шахтите. Бях Ви дал и руски линк, ама за Вас щом е руски, явно не трябва да му се вярва, а там има извадки от протоколи на руското дружество за добив, които също обясняват каква точно е японската концесия.

Явно не ни се получава диалог, допускам един от двамата е нарцисист, поемам ролята върху себе си. Със здраве.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
Преди 48 минути, Б. Киров said:

Това вече си е Ваша работа да ги откриете, ако Ви интересува, явно не. Авторът е посочил името да двете японски компании, май пропускате че се две. И не са добили за пет години 100 000 тона, а по 100 000 тона, схващате ли разликата. По време, когато Япония е консумирала 850 000 тона, 1925, значи по близо 13 процента от необходимото на страната. После са изнесли от 1925 до 1944 1 млн. тона, но през 1940 руснаците са добивали годишно по 500 000 тона, просто са изтласкали японците от шахтите. Бях Ви дал и руски линк, ама за вас щом е руски, явно не трябва да му се вярва, а там има извадки от протоколи на руското дружество за добив, които също обясняват каква точно е японската концесия.

Явно не ни се получава диалог, допускам един от двамата е нарцисист, поемам ролята върху себе си. Със здраве.

Не, не е моя работа да си създавам източници за да подкрепям нечия теза. Тях или ги има, или не.

И няма какво да пропускам че са две. Едната е Хокушинкай, другата е Кита Карафуто Секию, Хокушинкай е консорциум от пет малки компании за въгледобив и нефтодобив. Но отново, тези действия са постфактум и това което нас ни интересува е преди самата интервенция. И пак повтарям, Кита Карафуто сам казвате е наследява Хокушинкай и работи от 1926 г. нататък. 

И отново - за пореден път си нагласяте и се опитвате да изкарате висок за времето си добив и висок процент в момент, когато консумацията на петрол не е така голяма и източници на петрол има и на всичкото отгоре и с царска Русия са осъществени преговори и след това и със СССР. И тези преговори за концесии са договорени, а не са извършени пред нечии щик.

Относно 100 000 тона приемам критиката - не съм прочел правилно и съм заключил грешно, което обаче отново не променя очеизвадните факти, които обаче са очеизвадни за този, който иска да ги види. Част от тези факти са числата в годините - явно те са проблем.

1925-1944 вярвам ще се съгласите са след интервенцията. Какво общо има количеството тогава ? 1940 година ситуацията е различна, имам историята на добива в Северен Сахалин, но явно вие отказвате да приемете, че давате информация за количества и ситуация от различен времеви период с който донагаждате идеята си.

И за пореден път - По време на японската интервенция в руската гражданска война в Сибир, японците са водени от стратегически и политически причини, а не от икономически. И това е обобщен факт, въз основа на количества, реалности и архиви. Колкото и да ми цитирате количества от периоди след интервенцията и находища, разработени доста след нея, преди нея аз оставям последните факти с които приключвам този безсмислен спор, който има за цел да се надговаряте с някого за разнообразие.

И пак ще повторя, дори и през 1941 г., когато се повдига въпросът за атака срещу СССР за да се помогне на Германия, пак не се изтъкват икономически причини.

Планира се офанзива на огромен фронт с фантастични несъществуващи моторни превозни средства през степи, пустини и планини, но и един ред няма за потенциални икономически позитиви като например да се замени източника на нефт от днешна Индонезия със Сибирските находища, които както разбрах от вас до този момент са значително разширени и модернизирани.

Кратка хронология на събитията от релевантния времеви период:

1905 г. в края на Руско-японската война, флотът се интересува от въглища, но не и от нефт в Сахалин - Университет в Киото изследване от 2014.

1912 г. няколко търговски агенти се опитват да повдигнат въпроса за добив от Сахалин но японските компании нямат интерес.

1916 г. същите агенти искат грант от японския флот заради предишния интерес към района. Искат само 10 000 йени, но флотът отказва.

1917 г. японците искат да се договорят за общ руско-японски добив и започване на проучване ако има ресурси с царското правителство, но заради Революцията това начинание се проваля.

1922 г. (чак тогава) Хокушинкай започва да изследва за нефт. Годината, в която интервенцията приключва. И отново, това става според двустранното споразумение за обща компания и добив.

1923 г. за първи път е добит нефт в Оха.

1924 г. за първи път са доставени около 5000 тона от него в Япония.

 

 

 

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 6 часа, nik1 said:

Обратно е - в началото на войната САЩ се освобождава от всякакви  амбиции извън Америките.. 

 

Какво по ярко доказателство: за вице на Рузвелт в 1941 е издигнат и избран анти-колониалиста Хенри Уолъс,

https://en.wikipedia.org/wiki/Henry_A._Wallace

(когото на посещението му в Сантяго  го привестват  1 200 000 човека:

In early 1943, Wallace was dispatched on a goodwill tour of Latin America; he made 24 stops across Central America and South America. Partly due to his ability to deliver speeches in Spanish, Wallace received a warm reception; one State Department official noted that "never in Chilean history has any foreigner ever been received with such extravagance and evidently sincere enthusiasm". During his trip, several Latin American countries declared war against Germany.[73

 

https://www.americanrhetoric.com/speeches/henrywallacefreeworldassoc.htm

Векът на обикновения човек (откъс)
"Някои са говорили за" Американския век. "Казвам, че векът, в който навлизаме - векът, който ще възникне след тази война - може да бъде и трябва да бъде векът на обикновения човек. Може би ще бъде американският - с възможността да подкрепи свободата (ите) и задълженията, с които обикновеният човек трябва да живее. Навсякъде обикновеният човек трябва да се научи да изгражда собствени индустрии със собствените си ръце по практически начин. Навсякъде обикновеният човек трябва да се научи да увеличава своите продуктивност, така че той и децата му в крайна сметка да могат да платят на световната общност всичко, което са получили. Нито една нация няма да даде правото на Бог да експлоатира други нации. По-старите нации ще имат привилегията да помогнат на по-младите нации да започнат пътя си към индустриализация, но не трябва да има нито военен, нито икономически империализъм. "[69]

 

 

Апропо: на Филипините е гарантирана независимост за 4 юли 1946,  в 1933 г, с тази закон на Конгреса:

https://en.wikipedia.org/wiki/Hare–Hawes–Cutting_Act

И, после с този (подписан от Рузвелт) е това е потвърдено:

https://ru.wikipedia.org/wiki/Закон_Тайдингса_—_Макдаффи

 

 

 

За следвоенен  САЩ, определението е "Хегемон по неволя"

 

Къде бягаш бе човек в 43 година....Аз говоря за ролята на САЩ след ПСВ. Финансово целият свят от техните краткосрочни заеми зависят...Фактически Те са №1 в икономията на света. Само дето политиците не съзнават това. Даже и ФЕД не е на ясно с това когато изведнъж издига в 1928 лихвите от 3.2%  на 5%. Това води до дефлация в светът и после другото го знаем вече..../A háború után a világgazdaság vezetését az USA vette át, de nem volt tisztában a megváltozott gazdasági szerepével. A kialakult új gazdasági rendszerben az egész világ az USA rövidlejáratú kölcsöneitől függött, de ő továbbra is csak a belső piacaira koncentrált és folyamatosan változtatta a hitelpolitikáját. Végül 1928 januárjában a Federal Reserve (FRS vagy Fed, az USA jegybankrendszere) úgy értékelte, hogy a részvénypiaci árak túlságosan magasak és túlzottak a spekulációk is, így 3,2%-ról 5%-ra emelte az alapkamatot. Ennek hatására az USA-ba áramlott a tőke, erre válaszul a többi országban is felemelték az alapkamatot, ami deflációhoz vezetett./ https://hu.wikipedia.org/wiki/Nagy_gazdasági_világválság

 

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 37 минути, Skubi said:

Къде бягаш бе човек в 43 година....Аз говоря за ролята на САЩ след ПСВ. 

 

 

 

Това кой го написа:

"В предвечието на ВСВ вече го подразбираха за целият свят" 

Не  1943 година, а 1934 - 1940 . Хенри Уолъс се кандидатира за Вице в 1940 година, преди това е  министър

 

Цитирай

Фактически Те са №1 в икономията на света. 

Да и  нямат амбиции да са световен хегемон. За какво им е? Само проблеми..

За колонии и световни господство ламтят лузърите като Япония,Германия и СССР.. 

Редактирано от nik1
Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

По самата тема само да вметна, че руснаците са очаквали евентуално японско нападение и са били добре подготвени за такова още от 1938 г., когато и отблъсват нахлуването им при езерото Хасан. Към юни 1941 г. около манджурската граница и тихоокеанското крайбрежие са били разположени силите на 3 руски армии и 2 армейски корпуса, с общо към 20 дивизии, окопани зад солидни фортификации и разполагащи с достатъчно артилерия, танкове и самолети.
Японците разбира се прекрасно са знаели това, а и прекрасно са си спомняли епичния пердах, който са отнесли само преди 2 години при Халхин гол, при последния им опит за нахлуване. Така че просто са преценили, че ще е по-лесно да вземат с флота далекоизточните колонии на Великобритания, Франция и Холандия, от които - първата води война в Европа, а другите две са разгромени от немците. Там е имало доста повече вече открити и разработени ресурси, както и инфраструктура за добива и експорта им, отколкото в Сибир, освен това и не е -40°С през половината година, а и те са с далеч по-стратегическо значение за установяването на хегемония в Източна Азия и Пасифика.

Всичкото това малко ли ви е? ;)

Редактирано от Warlord
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
On 30.05.2021 г. at 11:54, Warlord said:

 

Всичкото това малко ли ви е? ;)

като популярно четиво  ...бива :)

Така че просто са преценили, че ще е по-лесно да вземат с флота далекоизточните колонии на Великобритания, Франция и Холандия, от които - първата води война в Европа, а другите две са разгромени от немците. Там е имало доста повече вече открити и разработени ресурси, както и инфраструктура за добива и експорта им, отколкото в Сибир, освен това и не е -40°С през половината година, а и те са с далеч по-стратегическо значение за установяването на хегемония в Източна Азия и Пасифика."

Щото , нали е  по-лесно да се разгромят  единовременно флотовете и колониалните сухопътни  сили на Великобритания (++),  САЩ, Австралия рталия и Голадия..на територия от 30-40 милиона кв километра (Пасификът и Индийкия  океан  нямат граници), а без индийския са 25

 

И освен това САЩ ще трябва до там да се парализира, че да не може да развива флот (как става тая работа? С "шинто" -ритуали и  призоваване  на Ками?) .И не говоря само за самолетоносачи, battleships и разрушители ("есминци" по руски)  а за това  се казва "подводници" 

"Подводниците задушават Япония като потапят търговски кораби, пресрещат много войскови транспорт и отрязват почти всички доставки на петрол, които са жизнено важни за производството на оръжия и военните действия. Към началото на 1945 г. японските петролни доставки са толкова ограничени, че императорският флот е почти безпомощен."

Подводниците на САЩ са отговорни за 56% от потопените японски търговски кораби, а морски мини и самолети разрушават повечето от останалите.[59] Американските подводници потопяват и 28% от бойните кораби на Япония.[60]

-----

 На мен лично ми прилича че тази война  (в този завърващ вид) е наложена   от по-автритетни  и амциозни ВМС шефове, и е приета с радост от също толкова  амбициозните министри.. Идеятата или желанието им  Япония да стане/да бъде морска колониална сила,  явно е била неустоима..

Редактирано от nik1
Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Ами удава им се далеч повече да пердашат колониалните сухопътни сили на британците по островите отколкото, бронята на съветските танкове и бетона на фортификациите им по манджурската периферия при който и да било от пограничните конфликти в края на 30-те. При Сингапур направо ги разпиляват, заедно с всичките им автралийски и индийски подкрепления. Британците преминават в контраофанзива чак през 1944 и то благодарение на съюзниците си (вкл. СССР) и подобряването на общата стратегическа обстановка.

Счепкването със САЩ вече е било грешка, но то най-вероятно щеше да стане дори и да не бяха нападнали Пърл Харбър, янките пак щяха да си намерят повод да  се включат във войната в Пасифика. Та от тази гледна точка в японското командване са си представяли, че има шанс с един удар да им унищожат тихоокеанския флот, имало е планове за подводен самолетоносач, чрез който да разрушат и Панамския канал, с което съвсем да прогонят и блокират американските ВМС от Пасифика. Но не са предполагали (или поне не са били достатъчно убедени), че американците очакват нападението и ще скрият двата самолетоносача и подводниците, както и че впоследствие ще им разбият кода и през цялото време ще им надничат в тетрадката...

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
On 31.05.2021 г. at 12:27, nik1 said:

И освен това САЩ ще трябва до там да се парализира, че да не може да развива флот (как става тая работа? С "шинто" -ритуали и  призоваване  на Ками?) .И не говоря само за самолетоносачи, battleships и разрушители ("есминци" по руски)  а за това  се казва "подводници" 

Разрушителите много се подценяват през ВСВ от любителите на военна история. Те и чак до 45-та са по-скоро малки фрегати, като водоизместване и като бойна стойност. Та е лесно да се подценяват тези корабчета с около 1800 тона водоизместване. Обаче 41-ва САЩ и Великобритания имат всеки по 350 от тези корабчета (за сравнение Германия има 17). Япония за цялата война има 300. Просто един от многото “малки” детайли, които изграждат цялостната картинка на войната в Пасифика и  Атлантика.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 11 часа, Warlord said:

Счепкването със САЩ вече е било грешка, но то най-вероятно щеше да стане дори и да не бяха нападнали Пърл Харбър, янките пак щяха да си намерят повод да  се включат във войната в Пасифика.

Американците, практически до Пърл Харбър, всячески се опитват да избегнат войната. Стига се до наивизъм във външната им политика. Дори при нападението над Френски Индокитай, кокто уж е “червената линия” не е спрян всичкият петрол към Япония. Цялата им дипломация е компромиси спрямо Япония.

Аз не знам защо това е толкова антиинтуитивно, дори за непредубедени наблюдатели. САЩ нямат никакъв интерес от война в Пасифика, или от война изобщо. Имат нужда от спокойствие и пазари. През 41-ва за САЩ, дори Западна и Северна Европа са нещо като 3-тия свят. Някакви гета без хладилници, автомобили, летни кина, медицинска апаратура и истинска средна класа. Защо да ходят да умират за войните на зулусите? 

Редактирано от Amazonski
Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...
  • Дарение

  • Подобни теми

    • От Kujiro
      Тъй като пребивавам в страната на изгряващото слънце и се ровя в историята им, бих искал да споделя някои снимки, които може би ще са интересни за 1-2 души. Преди време бях говорил за камикадзетата и там споменахме някои подводници и други устройства за камикадзе атаки. Успях да ги снимам.
      Мини подводници "Кайтен". Най-малкият вариант камикадзе подводно оръжие - управляемо торпедо. Можете да си видите спецификациите от музея Ямато в Куре.
      https://ibb.co/pZ3BZcT
      https://ibb.co/wJkRZz7
      https://ibb.co/1X1Xg5c
      https://ibb.co/2tTTxy1
      По големият събрат на "Кайтен" - подводница "Кайрю"
      https://ibb.co/n7C1hvQ
      https://ibb.co/YZ2r09Y
      https://ibb.co/X2H1WNt
      https://ibb.co/93Z206F
      Една от котвите, предно оръдие, винт и реплика на котелното на най-големият боен кораб от ВСВ - Ямато.
      https://ibb.co/nRrCYXf
      https://ibb.co/BBbWbrB
      https://ibb.co/s5ytRzk
      https://ibb.co/vw580B6
      https://ibb.co/Kby01QM
    • От Warlord
      Става въпрос за бюрмският гражданин от турски произход Хюсеин Хюсеин от с. Башибос, община Валандово. Който напоследък споделя в две от българските историческите групи във фейсбук поредица от снимки на обекти свързани с българската история от ПСВ.
      Освен, че издирва точните места запечатани на снимки отпреди 100 г. и ги заснема как изглеждат те днес (от същия ъгъл), той открива, почиства, грижи се и заснема редица български паметници в района на Южна ФИРОМакедония, като плочи, чешми, бункери и укрития. Също и открива доста артефакти оттогава. Там е имало съсредоточаване на крупни войнишки маси, оръжия и припаси за период от 3 г. и явно не са обект нито на археологически интерес от страна на Скопие (нито да ги открива или пък затрива, все още), нито на иманярски интерес.

      Въпроса е как да помогнем на този човек да продължи да прави това и как да го възнаградим. Мисля, че заслужава моментално да му бъде дадено българско гражданство и някакъв медал за заслуги, субсидия от министерствотго на културата или нещо подобно.
      Трябва да се постараем да го популяризираме у нас. Да пишем за него, да го свържем с подходящи журналисти и медии за целта. Виж родните журналисти могат да направят топ медийна звезда от ямболския разбойник Динко например, но в същото време - пълна тишина за този човек.

      Давайте идеи и предложения.










    • От Kujiro
      Предлагам ви част от магистърската си теза, свързана с развитието на новия японски национализъм. Тази първа част разглежда развитието на стария японски национализъм от 1868 г.
      История на японския национализъм
      Поява
                Япония започва своето развитие като национална държава през 1868 г.  когато е сложен край на шогуната Токугава и се възстановява императорската власт под формата на конституционна монархия. През последвалия период Мейджи, който продължава до 1912 г. са поставени основите на съвременна Япония и се извършват значими социални и политически промени, които ще  предопределят посоката на развитие на страната до средата на 20 в. Двете основни задачи пред политическия елит в този момент са ефективна модернизация, изграждането на индустрия, и възпитаване у населението на национално чувство. Това се налага от обстоятелството, че редица западни държави все по-настоятелно се опитват да се настанят в японското пространство и да прокарват своите стратегически интереси били те под формата на търговски привилегии или военно присъствие. И докато опитите за модернизация започват малко преди 1868 г. от последния шогун, като цяло в последните години режимът Токугава полага твърде малко усилия за национално обединение, а по-скоро укрепване на своята власт в рамките на силно централизирана, но започнала да ерозира феодална система.
                От друга страна в ранния период Мейджи новосъздадените законови рамки и социални промени са първата стъпка в създаването на японска нация.
      Премахва се традиционната феодална система и старите административни единици „хан“ се заменят с префектури управлявани от представители на централното правителство. Старата съсловна система също се премахва което поне на теория предполага равенство на поданиците на империята, които не са част от привилегированите съсловия. Така вече няма съсловно разделение между селяни, търговци, занаятчии и бивши самураи (въпреки че на повечето висши държавни постове са назначени членове на клановете, подпомогнали възстановяването на императорската власт). Всички те получават право да се записват в армията, да гласуват и да се ползват от държавни услуги.
                 Въпреки тази социална реорганизация, в ранните години на периода Мейджи не може да се каже, че населението на Япония автоматично приема новата държавна система за по-добра. На няколко места избухват въоръжени въстания. Причините за тях са различни, от недоволство сред бившата самурайска каста, която остава без привилегии и възможност за доходи, до недоверие спрямо новата система за военна повинност и други правителствени инициативи като строежи на железници в земи използвани за селско стопанство. В средата на 1880 г. все още мнозина се съмняват в желанието за обединение на обикновените хора. В новоприетата конституция на страната през 1889 г. е записано, че верността към родината е най-висш граждански дълг, но на практика има твърде малко примери за това. Различни политически фигури от този период като Ои Кентаро (1843-1922 г.) изказват съмненията си относно готовността на японците да се смятат за нация в съвременния смисъл на думата. Според професор Такаши Фуджитани чак в края на 19 и началото на 20 в., почти всички жители на Японския архипелаг приемат че е естествено да притежават национална идентичност и да изпитват чувство за дълг към общността.
      Един интересен поглед върху националното самосъзнание може да се открие в думите на журналиста Куримото Джоун (1822-1897 г. ) от 1870 г. –
      „В Япония толкова много хора са умирали заради самите себе си, заради рода си, господаря или работодателя си, заради родния край или село. Досега обаче не съм разбрал някой да е загинал за страната си. Дори и да има такива, това е по-скоро заради техния господар, а не заради „държавата“, която все още не съществува в сърцата на нашия народ.“
       
      Въпреки тези привидни препятствия за формиране на национално чувство у японците повечето изтоковеди са съгласни, че развитието на японския национализъм е не само подпомогнато от историческите обстоятелства, но и неизбежно. На първо място, Япония е разположена на островна група, което освен че защитава страната чисто стратегически, определено подпомага и ускорява процеси свързани с културното развитие и сближаването между населението. Заради тази си характеристика могат да се очертаят ясни граници на японската култура, които впоследствие ще се превърнат и в национални граници.  Още през 17 в. японецът може да не е имал представа за границите на своята родина, но ясно е разграничавал своите сънародници от съседите си  заради специфични социокултурни качествени отличия като например начина на обличане, бръсненето на темето при мъжете и тн.  Въпреки, че страната е преживявала периоди на политическо разделение и феодални междуособици, продължителният мир през периода Едо (1603-1868 г.) допринася за развитието на литературата и ограмотяване на населението, което е предпоставка за по-лесното развитите на националните идеи. Въпреки различията между основните японски диалекти, като цяло нивото на грамотност е високо. Управляващият елит също така споделя обща култура и това ще продължи и занапред.
      Преди периода Мейджи понятието нация или държава не отсъства напълно, но далеч не може да се говори за идеология или схващания сред населението. Хората са свързани с родните си места, феодалните си владетели и най-вече съсловието към което принадлежат. Все пак военното правителство „бакуфу“ по време на шогуната демонстрира някакво чувство за национална принадлежност в отделни моменти. Пример за това е забраната за японци да напускат границите на страната издадена през 1636 г. като част от политиката на изолация „сакоку“.  В него ясно се назовават жителите на архипелага и се разграничават от „южните варвари“. Когато първите холандски моряци пристигат на японска земя им е забранено да осъществяват сексуални контакти с местното население, но не и с т.нар. „буракумин“ (най-нисшата и отхвърлена група в японската социална стълбица по време на феодалния период) които явно не са считани за част от тогавашното разбиране за японска общност при която определящо остава съсловното деление, а не расовото.
      Все пак в в японската история има и пример за обратното разделение що се отнася до местните жители на остров Хокайдо. Известни като Айну те населяват части от Манджурия и Курилските острови. През феодалния период тази най-северна територия е само под формален контрол на бакуфу, като властта се упражнява чрез самурайския клан Мацумае, чиято задача е да защитава границите срещу айнусите или манджурците. Самият клан контролира единствено южната част на остров Хокайдо и търгува с местните жители, но те по никакъв начин не са смятани за японци, а са наричани „северни варвари“. Етническото и културно разделение е далеч по-ясно заради самобитната култура на този северен народ, която се отличава коренно от японската.
      Друг пример за такова противопоставяне е статутът на кралство Рюккю (днешната провинция Окинава). Островната група която съставлява неговата територия бива подчинена по заповед на шогуната Токугава от южния клан Шимадзу от провинция Сацума около 1590 г., и след това се установяват васални отношения с него. По това време то продължава да съществува автономно до голяма степен, но неговите жители също не биват приети за японци главно заради факта че са носители по-скоро на китайска култура. На жителите на японския архипелаг е забранено да посещават Рюкю без разрешение от бакуфу, а жителите на кралството нямат право да приемат японски имена, да носят японски дрехи или да „японизират“ обичаите си. При посещенията си в Япония, представителите на Рюкю не са имали право дори да говорят на японски или да демонстрират знанията си по този език.
       От дадените примери става ясно, че централизираната феодална власт е имала някакво отношение към японската общност от хора доколкото те ясно разграничават периферните малки народи, които са им съседи от главното население, което е и основен носител на японската култура (език, вярвания, обичаи, социален строй, етнографски особеност и тн.). В по-широк аспект японците са имали и ограничена представа за другите народи и ясно са се разграничавали от жителите на корейския полуостров, китайската империя, кралствата на индокитайския полуостров, жителите на индийския субконтинент и южните острови.
      През първите години на периода Мейджи, управляващата класа взема бързи мерки по отношение не само на новото административно деление на страната, но и на ясно затвърждаване на националните граници. Това е видно именно чрез съдбата на айнусите и жителите на Рюкю.
      През 1867 г. се създава т.нар. „кайтайкуши“ или „комисия за развитие“, чиято задача е административно преустройство и развитие на Хокайдо с прилежащите му малки острови. Нуждата от бързи действия е продиктувана от активността на Русия по далекоизточното направление отвъд Владивосток включваща заселване, строежи на православни църкви и училища.  За целта не се щадят сили и средства и са привлечени американски експерти които да развиват селското стопанство и минното дело и да помогнат тази най-северна територия да добие японски културен и стопански облик. Положението на местното население се усложнява след като правителството конфискува племенните територии на айнусите и поставя забрана на лова на сьомга и елени. Също така, те получават статут на японски граждани като по този начин са лишени от статуса си на коренно население, а в японските регистри са обозначени като „бивши аборигени“.
      След няколко административни преобразования през 1875 г. автономното кралство Рюкю преминава към министерството на вътрешните работи, а четири години по-късно то е превърнато в префектура Окинава. Владетелят му Шо Тай няма избор и абдикира като се премества в Токио и е награден с титлата „ко:шаку“ (еквивалент на „дук“ в европейската аристокрация).
      Тези действия са неслучайни като се има предвид че след установяването на императорската власт, японските дипломати са много активни и за кратко време успяват да се запознаят с геополитическите реалности в средата на 19 в. и мястото на Великите сили в Азия и света. Ясно е, че се търси начин да се демонстрира, ако още не може да се постигне национално единство и ясно дефинирани национални граници, които да предотвратят настаняването на чужда държава в райони, които исторически остават периферни на Япония, но от които тя в никакъв случай не желае да се откаже.
               Тук е моментът да се анализира и връзката между младия японски национализъм който възниква в рамките на националната държава и чуждите държави, които осъществяват връзки с азиатската страна. Без съмнение първите контакти с тях играят ролята на катализатор на смяната на старата феодална централизирана система, която е започнала своето разлагане. В късния период Едо представителите на шогуната са неспособни да защитават интересите си се оказват безсилни пред политическите реалности – страната е изостанала и няма средствата да се противопостави по военен път с чуждите сили, които и поставят различни икономически условия и се опитват да установят дипломатически контакти. Недоволството спрямо чужденците води и до недоволство спрямо управляващата военна класа, като неслучайно се създава и течението „Сонно джо:и“ (букв. „почитай императора, изгони варварите), което става и основен лозунг срещу шогуната. Тази политическа философия остава актуална в периода 1850-1860 г. като след възстановяването на императорската власт се оказва, че изгонването на варварите си остава все така непосилна задача. Вместо това се издига нов лозунг „фукоку кьо:хей“ (букв. богата държава, силна армия). Той е свързан с желанието на управляващата класа да сплоти японския народ и в дух на национализъм да изгради една силна Япония, която да има средствата за независимо суверенно съществуване. Заплахата от подчиняване на страната е основната причина заради която е изключително важно населението и да се идентифицира с националната държава и по-точно да е готово на жертви за нея. Неравностойните икономически договори подписани с всички Велики сили са също катализатор, който умело се използва като основа за икономическо развитие. Според нея, величието на страната може да бъде възстановено чрез имитиране и внедряване на чужди механизми в индустрията и военното дело, чрез които да се предоговорят унизителните клаузи от тези договори. В този смисъл усилията за догонващо развитие и създаване на японска нация, както и развитието на национализма в ранните етапи има за цел да се обяви срещу т.нар. бял империализъм или колониализъм, който се е разпространил в Азия. В годините след 1868 г. дори се стига до някои крайности в опитите да се имитира Запада. Примери в това отношение е отричането на някои части на традиционното японско облекло, опити за премахване на будизма или дружеството за латинизация на японския език от 1884 г., чиято цел е да се замени японската писменост с латиница.
               Все пак тези примери остават изолирани и надделява разумната самокритика, според която японското развитие трябва да черпи от западните постижения, но да запази своите традиционни черти. Новата образователна система изиграва важна роля за разпространението на националистическите идеи фокусирани около понятието „кокутай“ (букв. национална структура“) .
      Според императорския декрет за образованието издаден на 30 октомври 1890 г. „народът трябва да работи за общото благо и интереси, да уважава конституцията и да спазва  законите, а ако се наложи да даде всичко от себе си за държавата и по този начин да пази и поддържа просперитета на нашия императорски трон, който е съизмерим с небето и земята.“ 
      Учениците са задължени да рецитират този документ, който се разпраща до всички училища в страната. Интересно е да се отбележи, че текстът е съставен от  правителствените служители Иноуе Коваши и Мотода Нагазане, които са привърженици на вестернизацията. Поставянето на императора в центъра му е в резултат на компромис между двамата заради опасенията им, че споменаването на традициите може да има обратен ефект и връщане на старата феодална система. Изключително се набляга на традиционните конфуциански ценности в йерархичната основа на човешките взаимоотношения. Накратко казано – държавата стои над отделния човек, а императора над държавата. Известният учен Фукудзава Юкичи в своята книга „Бунмейрон но гайряку“ (букв. обща теория на цивилизацията) през 1875 г. анализира този термин и защитава тезата, че всяка страна може да притежава „кокутай“ в смисъла на национален суверенитет както той го разбира. За него няма нужда императорската фигура да се свързва с непрекъснатата кръвна линия водеща началото си от митологични или божествени фигури.

      Церемония по представяне на конституцията пред император Мейджи. Хашимото Чиканобу 1889, гравюра
       
      Идеологическа основа
               Освен в рамките на националната държава, японският национализъм черпи до голяма степен от идеи възникнали преди нея, но които са в съзвучие с новите цели поставени пред народа. Една такава философия, която се възражда през периода Мейджи е т.нар. „кокугаку“ (букв. „наука за нацията/държавата“). Първоначално тя се развива като част от философията и в по-голяма степен филологията. Това което се нарича „кокугаку“ през 19 в. започва развитието си като „когаку“ (букв. „наука за миналото“) и „вагаку“ (букв. „японска наука“). Нейните последователи се опитват да изтъкнат японските литературни класики и да се дистанцира японската философия от доминиращите китайски, конфуциански и будистки текстове. Това може да се разглежда и като един израз на зараждащите се протобуржоазни тенденции в японското общество в средата на периода Едо. Мото:ри Норинага (1730-1801 г.) основател и един от най-известните представители на това течение в продължение на 35 г. анализира японските митологични текстове и стига до извода, че духът и наследството на древна Япония (преди феодалния период) е спонтанно и естествено чисто явление, на което се противопоставя внесеното от Китай конфуцианство. Освен че критикува конфуцианските философи той допринася и много за развитието на чисто японска граматическа традиция. Според него японския дух е изначално чист и може да бъде разкрит напълно само като се премахнат остатъците от китайското влияние трупано стотици години. През 19 в. Хирата Ацутане (1776-1843 г.)който е сред четиримата най-известни последователи на тази философия, в своите творби започва да се отклонява от чисто научната сфера и посланията му са насочени повече към обикновения човек. Някои от по-известните му трудове са „Камутама но михашира“ (букв. „Истинската основа на божествения дух“), „Коши Сейбун“ („Трактат по древна история“) и „Кодо: Таии“ („Истинското значение на древния път“). Общото послание в тях е свързано с възраждането на „древния път“ и завръщане към чистото японско начало като фигурата на императора трябва да играе пресечната точка между минало и съвремие. Тези негови идеи разгневяват военно-феодалното правителство на шогуната, който не желае промяна на статуквото и Хирата е осъден на домашен арест.
      Впоследствие противниците на шогуната от движението „Сонно джо:и“ възприемат именно тях като идеологическа основа в борбата си за възстановяването на императорската власт. Един от най-значимите му приноси за политическата мисъл е, че не само императорът е потомък на боговете, но и целият японски народ. Той пише –
      „нашата величествена земя е мястото откъдето идват боговете, а всеки един от нас е техен потомък. Ето защо, ако се обърнем към родителите си които са ни дали живот и към техните родители и прародители, то ще открием че нашите праотци са били самите богове.“
       
               Противопоставянето и опита за дистанциране на този етап от китайското философско и културно влияние освен по линия търсене на собствена културна идентичност – изграждане на културен национализъм, се проявява и по отношение на състоянието на Поднебесната империя в края на 19 в. Преживяла унизителни поражения в двете опиумни войни (1840-1842 и 1856-1860) срещу западните велики сили, принудена да подпише редица неравноправни договори според които отделни райони попадат под чуждо икономическо влияние, китайската империя далеч не може да служи за пример на Япония, която е решена да извърши изпреварващо развитие. Там където китайците се провалят чрез Движението за самоукрепване, японците успяват чрез усилените си реформи и копиране на западните методи.
               Още през 1867 г. политическият девиз „уакон кансай“ (букв. „японски дух, китайски знания“) губи своята актуалност и е заменен от „уакон йо:сай“ („японски дух, западни знания“). Японската дипломация започва да прилага наученото на практика като се ориентира към корейското кралство Чосон с което през 1876 г. подписва подобен несправедлив договор каквито са и били наложени само десетина години по-рано. Това е и началото на опитите да се настани в традиционно китайското пространство към което принадлежи Корея по това време. На този етап е рано да се говори за някакви експанзионистични апетити най-малкото защото Япония няма военните средства да се конфронтира с Китай, а и това едва ли би било прието добре от другите западни държави, които са се настанили в района. По-скоро е рискован опит да се „изпробват“ новите методи, който се оказва успешен и допринася за развитие на националистическото чувство за превъзходство над останалите азиатски съседи.
               Това ясно се вижда в думите на известният учен от периода Мейджи,  Юкичи Фукудзава написани през 1885 г. в статията „Дацу а Рон“ (букв. „За скъсване с азиатското“) във вестник „Джиджи Шимпо“ –
      „... нямаме време да чакаме просвещението съседите си за да работим за развитието на Азия. За нас е по-добре да изоставим редиците на азиатските държави и да заложим на цивилизованите западни страни. Трябва да се отнасяме към тях (азиатските държави) точно както западняците ...“
      Все пак се възприема умерен подход без да се стига до крайности във взаимстването. Един пример за самокритика идва от големия писател Нацуме Со:секи който иронизира сънародниците си, че са готови да се разхождат голи, ако разберат, че така се прави на запад.   
               Победоносните войни които Япония води до 1918 г. разпалват допълнително националистическите чувства у народа, който вижда в победите доказателство за успешния път по който е поела страната. На първо място победата над Китай в Първата японо-китайска война (1894-1895) допринася за затвърждаване на мнението за изостаналите азиатски нации, като по това време дори йероглифа с който се изписва думата „Китай“ се превръща в синоним на „изостанал“.  Освен териториалните придобивки (остров Формоза, Пескадорските острови и полуостров Ляодун) се потвърждава и тезата за слабостта на Китай, който традиционно се явява в ролята на „учител“, но в случая е бил сразен от своя далеч по-малък, но упорит ученик.
               Победата в Руско-японската война (1904-1905 г.), дава допълнителен тласък за укрепването на националното чувство на гордост, след като е постигната победа над Велика сила Нещо, което нито една азиатска държава не е правила до този момент. Еуфорията сред населението е изклчително силна, но скоро е заменена от открито недоволство заради условията на мирния договор в който липсват териториални и репарационни клаузи в полза на Япония. Доказателства за това са и безредиците, които избухват в Кобе, Токио и Йокохама, и допринасят за падането от власт на правителството Кацура Таро:. Във всеки случай японските управляващи дават да се разбере, че тази стратегическа победа е само началото на желанията им за по-активна и дори водеща роля в Далечния Изток и като цяло Азия. Западните държави трябва да помогнат на Япония да ги настигне, но това не е същинската цел поставена пред страната.  Лозунга от 1901 г. „ойцуку, ойкосу“ („Да настигнем и надминем“) недвусмислено показва това.
      Участието на страната в Първата световна война е продиктувано разбира се от желание за териториални придобивки, но е и в резултат на стремеж за засилване на влиянието и в международните отношения. Япония желае да се включи в семейството на Великите сили и участието и в този глобален конфликт се разглежда като въпрос на чест. Начинът по който това се случва говори красноречиво за нарасналото и самочувствие. На 7 август Великобритания изпраща официална молба чрез своя външен министър Сър Едуард Грей към Япония за помощ при неутрализиране на немските военноморски части в китайски води, но той е отклонен (между двете страни е в сила англо-японски съюзен договор). Ясно е, че японците имат интерес от включване във войната, но държат това да стане по техния начин. Само седем дни по-късно те изпращат ултиматум до германското правителство с искане да се изтеглят германските бойни кораби, както и да бъде предадена немската територия около китайския град Цинтао без каквито и да е компенсации. Не е изненадващо, че отговор от германска страна не последва, което и слага началото на участието на страната в Първата световна война. Иноуе Каору описва влизането във войната като „божествена помощ за развитието на Япония“ Ясно е, че управляващите в Токио изхождат от това, че тя може да спечели международен престиж и укрепване на позициите си в Азия след конфликта, тъй като разстоянието до нейната територия я прави защитена от всякакви сериозни разрушения.   
               Почти в същия период (1911-1918 г.) започва да става все по-явно желанието на японските политически среди да се застане начело на Азия и да бъдат поведени изостаналите съседи. Японският национализъм се превръща и в пример за другите подчинени народи, които виждат в нея надежда за извоюване на независимост или за укрепване на своите държави. Бащата на китайската република Сун Ятсен има два престоя в Япония където е в изгнание и развива своята националистическа идеология. Той е подкрепен от редица представители на пан-азиатското движение, които се стремят да изтласкат западните сили от Азия. Друг политически деец, който се обръща към Япония за помощ е филипинският държавник Мариано Понсе, който представлява Първата филипинска република (1899-1901) и по-късно се присъединява към различни филипински националистически организации борещи се за независимостта на Филипините първо от Испания, а после и от САЩ.
               До 1918 г. една от основните характеристики на японския национализъм е неговото изграждане на културна основа чрез възобновени опити за отхвърляне на китайското влияние и дори опити за неговото зачеркване. Успешното изпреварващо развитие и международни успехи съчетани с породеното чувството за уникалност на японския народ подсилват чувството за национално единство и превъзходство над азиатските му съседи.
       

      Битката между старото и новото (паланкин срещу рикша, снимки срещу гравюри, сапун срещу кесийка с луга, пощенска кутия срещу стара пощенска кутия, фенер срещу стара газена лампа, сокол срещу каппа, стара срещу нова архитектура, стари бали срещу нови). Утагава Йошифуджи около 1883 г., гравюра
      Ролята на шинтоизма
      Другата основна характеристика на японския културен национализъм e сакрализацията на държавната власт. Въпреки че идеята за божествения произход на японския народ се заражда и извън религиозните среди, в случая с Япония религията става неразривна част от национализма. Докато в Европа, национализмът се заражда след края на сакрализацията на властта, в Япония държавата и нейния монарх се превръщат в божествени фигури.
               Най-общо казано шинтоизмът се основава на древните исторически писмени хроники „Коджики“ и „Нихон шоки“ (съкратено и „Нихонги“) от 8-ми век. При тях обаче липсва строга религиозна унификация (основател, доктрина и тн.), а по-скоро това са сборници с митологични предания. Може да се твърди, че „Нихонги  изиграва далеч по-голяма роля от „Коджики“ заради митологичният компонент в нея свързан със сътворението на японския архипелаг, раждането на боговете и хронология на управляващите императори. В това отношение тя се превръща в писмения канон на шинтоизма. Коджики по-скоро легитимира властта на императора в самата Япония, докато в „Нихонги“ е добавен и митът за сътворението на японските острови. Съществуват няколко разновидности на шинтоизма, като най-общо това са т.нар. народен шинтоизъм, дворцов шинтоизъм, храмов шинтоизъм и последния – държавен шинтоизъм. При народния шинтоизъм е застъпена сезонната обредност свързана с пролетта, есенното равноденствие и тн. Включва също така и някои анимистични вярвания и изменения повлияни от конфуцианството (например култ към предците) и будизма. Тук много трудно може да се отдели религиозният от общокултурният елемент, а понякога и практически невъзможно. Вярата в боговете и регионалните разновидности най-често не са в никакви официални рамки, а са въпрос на личен избор и възпитание в семейството.
               Дворцовият шинтоизъм е нарицателно за религиозния церемониал, който се осъществява в храмовете в императорския дворец, до който имат достъп само императорското семейство и дворцови служители. Храмовият шинтоизъм възниква най-рано и е най-разпространеният вид религиозна практика в Япония и до днес.
               Държавният шинтоизъм представлява внедряването на религиозни практики в националната идеология която възниква в ранния период Мейджи. Тази доктрина има за цел да възпитава национално обединение, вярност и жертвоготовност. Също така тя унифицира и нов тип държавен церемониал свързан изключително с култа към императора. До развитието на този тип държавно-религиозна идеология култа към императора не е толкова разпространен, а от всички 124 японски императори, само на 20 има посветени шинтоистки храмове.
               Самият термин „държавен шинтоизъм“ е неологизъм създаден след края на Втората световна война и окупацията на Япония, и до тогава той не е нарицателно за практики или вярвания. Неговата същност е отделяне на шинто от будизма, реорганизиране на храмовия шинтоизъм под контрола на императорския двор и превръщането му в национална религия и до голяма степен в част от националната идеология. За тази цел се насърчават нерелигиозни храмови обреди в подкрепата на споменатата вече концепция за „кокутай“. Това включва обучение на всички храмови свещеници в държавни  учреждения, държавна подкрепа за строежа на нови храмове и като цяло трансформирането на шинтоизма от чисто религиозна традиция към морално-патриотична такава. От началото на периода Мейджи, божествения произход на императора е официална държавна позиция и това се изучава във всички учебни заведения не като мит, а като исторически факт. Шинтоистките свещеници биват назначавани да преподават в обществените училища и често се организират задължителни посещения на храмове като се набляга на идеята, че ритуалния аспект е естествена гражданска традиция, която не е задължително свързана с личната религиозна „вяра“.
               Първата стъпка към превръщането на шинтоизма в държавна религия е издадения през 1868 г. указ за разделянето на шинтоизма от будизма, а година по-късно самият император Мейджи провежда богослужение, като чрез този си акт декларира единството на религията и държавата.  Храмовете се превръщат в правителствени учреждения и са подредени според близостта си до императорското семейство. Все пак японската конституция гарантира свобода на вероизповеданията и за да се заобиколи този факт, шинтоизмът е обявен за култ към националният морал и патриотизма, който по принцип може да се съчетава с всяка религия. Така той запазва привилегирования си статут до края на Втората световна война когато върховният главнокомандващ на окупационните сили, ген. Дъгкъс Макартър издава т.нар. „Директива за шинтоизма“, според която се забранява държавното финансиране на храмовете. Изграждането на храма Ясукуни през 1869  г. изиграва важна роля и за формирането на ранния японски национализъм и за добавяне на религиозен аспект на службата към държавата. Храмът първоначално е замислен като място където да се отдава почит на загиналите във войната Бошин, но впоследствие там се почитат всички загинали за императора и респективно за Япония. Според шинтоизма, техните души се превръщат в „ками“ – духове които са приютени в храма. Император Мейджи лично извършва богослужения там съчетавайки политически и религиозни функции.
               Защо политическия елит в този период избира шинтоизма да бъде един от стълбовете на японския културен национализъм може да се открие в две основни характеристики на тази религия. На първо място там липсва глобален мит за сътворението на света. Японските острови са родени от боговете така както хората. Това обяснява и откъде идва схващането у японците, че техния архипелаг се намира под божествена закрила. Липсата на мит за глобалното сътворение кара много автори да смятат, че за японците външният свят никога не е бил толкова важен, колкото техния роден край. Убеждението за божествена закрила се подсилва и след двете монголски нашествия през 1274 и 1281 г. когато природните стихии помагат за отблъскване на нашествениците. Този исторически момент започва да се появява все по-често в изобразителното изкуство в периода 1868-1918 г., с тази разлика, че е добавен и японският флаг, който вече е символ на преобразената държава (по време на шогуната този флаг не се е изпозлвал на официално равнище). Освен това шинтоизмът е етнонационална религия, с диоцез който съвпада с японските острови. Японците вярват, че боговете са създали не хората, а само тях. Императорът е пряк наследник на върховното божество в шинтоисткия пантеон – богинята на слънцето Аматерасу. Оттук следва, че и той е божество в човешки образ. Като балансира религиозния аспект на шинтоизма държавата успява да включи в ритуалите населението запазвайки на теория свобода на вероизповеданията. Така се сакрализира нейното място в обществото без значение от неговата религиозна принадлежност. Двата органа, които регулират държавният шинтоизъм са „Законодателната комисия за религиозната система„ създадена през 1926 г. и „Комисията за храмовата система“. Чрез тях се защитава чисто нерелигиозния аспект на тази идеология, като се ограничават всякакви практики, които не са в съзвучие с държавната доктрина. Това включва забрана за използване на определени символи (ритуални врати „тори:“) в храмове, които не са под държавна протекция както и забрана на ритуали, които не са свързани с държавните функции.
               Чрез държавния шинтоизъм управляващите среди в периода Мейджи търсят още един начин за сплотяване и изграждане на японската нация, впоследствие обаче практиката политическата идеология да бъде свързана и с религията, основаваща се на традиционните вярвания добива все по-репресивен характер. До 1940 г. се наблюдава известно нежелание у свещениците да смесват държавната идеология с религиозните дела, дори и да служат в държавни храмове, но след създаването на т.нар. „военновременно бюро за шинтоизма“ всякакви опити за заобикаляне на държавните предписания са строго преследвани. Бюрото увеличава държавната намеса до степен свещениците да нямат право да разполагат със средства на храма и да дават точни отчети за проведените ритуали. По този начин държавния шинтоизъм се превръща в основен лост за индоктринизация и мобилизация на японския народ в периода на Втората световна война. Без съмнение може да се твърди, че службата към страната освен чисто патриотичен акт се превръща и в религиозен дълг на всеки поданик. Това вплитане на  политическа идеология и държавна доктрина с религиозни ценности допринася и за развитието на крайния японски национализъм (някои автори го наричат ултра-национализъм), който се проповядва от държавните институции и военните в периода 1931-1945 г. След избухването на войната с Китай през 1937 г. и последвалото влизане на Япония на страната на Тристранния пакт, държавната пропаганда открито говори за „свещена война“ срещу враговете на империята.

       
      Императорското семейство в храма Ясукуни. Иноуе Ясуджи 1888 г., гравюра
      Фашизоидни тенденции
      В периода между двете световни войни започват да се забелязват и наченки на фашизация в страната, които впоследствие ще оформят Япония като напълно фашистка държава през периода Шова (1926-1989 г.) до капитулацията и на 15 август 1945 г. В японската и чуждата историография причините за прерастването на японския национализъм в много по-крайна идеология като ултранационализъм най-често се разделят на външно и вътрешнополитически.
               От външнополитическите на първо място следва да се отбележи края на Първата световна война и мястото на азиатската страна на геополитическата карта в Азия и света. Въпреки, че повечето германски колониални владения в Азия са предадени на Япония, западните велики сили отхвърлят предложението за „расово равенство“ с което показват, че нямат намерение да се отказват от колониализма, който освен мерило за икономическо и политическо надмощие също така показва и превъзходството на бялата раса.  „Расовата клауза“ за тях е неприемлива поради факта, че никоя колониална държава не би допуснала равенство между своя и подчинените народи, а от друга страна, въпреки че Япония се е „вестернизирала“ това все още не е довод да бъде приета като равна на западните Велики сили въпреки многото усилия които азиатската страна е положила за да се доближи до тях. Примери за това са „вестернизацията“, политическите и социални реформи, откровено про-британската линия по отношение на руските амбиции в Далечния изток, приноса в Първата световна война и тн.
       
              Горчивината у японските управляващи среди се усилва и след решенията на Вашингтонската военноморска конференция от 1921 г. на която се договаря по-малък тонаж на японските бойни кораби (10:10:6) спрямо тези на САЩ и Великобритания. На нея също така е решен и т.нар. Шандунски въпрос но в полза на Китай. След тези събития японците започват да се чувстват измамени от западните си съюзници които освен това отказват да разглеждат Япония като равноправен партньор.
               Друг важен момент е свързан с провала на японската интервенция в Сибир, след който започва да се наблюдават и по-сериозни пропуквания между представителите на висшите военни среди и политическия елит на страната.  Въпреки, че Япония  предприема интервенцията като част от съюзническите си ангажименти спрямо Антантата и нейната интервенция в руската гражданска война (1917-1922 г.), азиатската страна е мотивирана от съвсем различни подбуди, които включват отцепване на неопределена част от Руския далечен изток, създаване на марионетна буферна държава която да ограничи присъствието на Съветска Русия в този регион като това стане чрез оказване на помощ на различни белогвардейски водачи и изпращане на войски в Сибир. Резултатите от тази авантюра са над 5000 жертви (повече от загиналите в Първата световна война – 4661), изразходени са между 600 и 900 милиона йени и възникват силни подозрения у съюзниците на Япония и най-вече САЩ, които се настройват негативно заради поведението на японските военни по време на интервенцията.
              Резултатите от тези събития са най-общо казано разрив между военните среди, добили високо самочувствие в предните конфликти и политическото ръководство на страната. От една страна правителството обвинява военните за самоволните им действия и подкрепата на някой белогвардейски водачи, които се определят като нищо повече от „бандити“ и „убийци“ и неуспеха в привличането на местното население, което вижда у японците окупатори. Началник-щаба на армията Ю Мицуе  пък обвинява политическото ръководство за липсата на адекватни планове, които карат командирите да вземат своите решения на място.
               Тези тенденции се усилват и от няколко вътрешнополитически събития, които са безспорни причини за наченките на фашизация в Япония. На първо място е фигурата на император Тайшо, който страда от психическо заболяване, рядко се появява на официални места, а до края на 1918 вече не е в състояние да изпълнява функции като присъствие на военни паради, правителствените заседания и религиозния церемониал с който е свързан. В създалия се вакуум се настаняват влиятелни политически фигури като представители на „генро“, министъра на императорския двор и други, но това до голяма степен засилва и политическите позиции на армията и флота, които въпреки че си съперничат в определена степен се явяват и опозиция на избраното политическо ръководство в страната.
               Военните, които традиционно се смятат за необвързани с политиката често критикуват партийните ръководители заради тяхната подкупност, по-ниския бюджет за отбрана или невъзможността да се справят с определени икономически и социални проблеми. Натиска който оказват първоначално се проявява при гласуването на военните бюджети и се стига до напускане на представителите на армията, които считат че след като защитата на империята (която е свещена) е тяхна задача, не може тези решения да се вземат от цивилното политическо представителство.
      Връзките между политическата класа и националния капитал представен от т.нар. „дзайбацу“ също попадат под критиката на армейските елити, за които пазарния капитализъм трябва да бъде заменен от централизирана държавна инициатива при инвестициите, вместо само регулаторна роля от страна на държавата. В това те виждат и опит за борба с влиянието на комунизма в страната. Впоследствие се развива строго йерархична икономическа система с по-голямо държавно участие. Въпросните „дзайбацу“ се създават през периода Мейджи, като чрез монополизиране на някои сектори, се цели бързото индустриално развитие на страната и превръщането и в световна икономическа сила. Някои от тези монополи са контролирани от държавата, други от „дзайбацу“ , но като цяло те представляват ядрото на националната икономика. Тази икономическа система силно наподобява корпоративизма присъщ на европейския фашизъм и национал-социализъм и е разгледана по-подробно в трудовете на японския историк Абе Хиродзуми.
               Появата на организирано ляво движение след основаването на японската комунистическа партия на 15 юли 1922 г. е допълнителен фактор за радикализацията на армията, която обвинява политиците за несправянето със социалните проблеми. Партията е забранена веднага, но нейните идеи пускат корени сред селско-работническата прослойка. В нейната програма се появява и най-ранния пример за осъждане на японския милитаризъм и експанзионизъм от политическа партия (въпроси, които не са повдигани от управляващата дотогава партия „Риккен Сейюкай“, която често е определяна като либерална, но всъщност е по-скоро консервативна).
               Чисто идеологически, крайните националистически и протофашистки възгледи се пропагандират от политически писатели като Икки Кита (1883-1937), който издига идеята за смесване на „държавен социализъм“ и „азиатски национализъм“, който следва да се развие под формата на ултранационализъм и милитаризъм. В своята политическа разработка „Националната политика и чистия социализъм“ от 1908 г. и „Основен план за реорганизацията на Япония“ от 1928 г., Кита предлага чрез държавен преврат да се замени политическата структура на страната с военна диктатура. Военните трябва да отменят конституцията от 1890 г., да забранят политическите партии, да предложат некорумпирано правителство и да национализират икономиката.Кита също така се обявява против частната собственост иска нова поземлена реформа, която да подобри състоянието на селяните. След тези мерки, страната трябва да обяви кръстоносен поход срещу западния империализъм в Азия.
               Друг представител на крайно дясната политическа мисъл, Шу:мей Окава стъпва върху основите на Кита и през 1926 г. публикува „Пътят на японците“ в която също така говори и за неминуемия сблъсък на цивилизациите между Япония и Запада. Окава, който членува в редица крайно десни и националистически групи вплита и консерватизъм в идеологията си, като смята, че Япония трябва да се върне към своите държавни традиции ( отново „кокутай“) за да оцелее.
               Безспорно най-голям отпечатък оставя философията на генерал Садао Араки, който в периода 1920-1930 г. заема висши държавни постове. Консерватизма на Араки който се открива трудовете му призовава японците да се върнат към самурайските си традиции и военно-административната форма на шогуната, по същия начин както италианските фашисти се асоциират с древната Римска империя, а германските национал-социалисти с  Тевтонския орден. Араки прави много за да внедри военните принципи на „бушидо“ (букв. „пътят на война“) в армията докато е военен министър в периода 1931-1934 г. и сред цивилното население в качеството си на образователен министър (1938-1939 г.). Военните среди виждат във фашизацията средство за борба с организираното ляво движение в Япония точно както в Европа.
               Тези идеи се вкореняват трайно в офицерския състав и сред националистическите движения в страната и не случайно в ранния период Шова Япония претърпява два опита за държавен преврат. Първия се случва на 15 май 1932 г., когато радикални елементи на флота с помощта на курсанти от армията и крайнодесни формации извършват покушение срещу министър-председателя Инукай Цуйоши. Причината е недоволството на флота от подписването на 22 април 1930 г. на Лондонския военноморски договор който урегулира използването на подводници и строежа на бойни кораби. Целта на организаторите е да се въведе военно управление на страната и да се забрани политическата система.
      Вторият опит за преврат се случва на 26 февруари 1936 г. когато отново млади радикални офицери успяват да убият няколко бивши министър-председатели и окупират правителствени сгради в Токио. Въпреки че преките участници в тези опити за преврати са осъдени включително и на смърт, влиятелните военни фигури зад тях остават незасегнати от правосъдието, което допринася за развитието на милитаризма и ерозията на буржоазно-демократичните тенденции в политическата система на Япония.
               Тези първоначални фашистки идеи имат поддръжници най-вече сред градските среди и висшите ешелони на армията и политически фигури като селското население остава в засегнато в най-малка степен. Членове на императорското семейство също показват симпатии към тях като пример за това е братът на император Хирохито, принц Чичибу, който на няколко пъти се обявява за възстановяване на директно управление на императора, подкрепя заговорниците от инцидента на 26 февруари и според някои историци е било предвидено той да замени император Хирохито, ако последният се дистанцира от заговора. Затова може с основание да се говори за горен фашизъм на елитите, които не приемат фашизацията отдолу въпреки, че радикалните идеи на Кита получават подкрепа сред малко на брой представители на селското съсловие и дори от някои леви активисти.
      През военния период фашистките идеи набират все по-голяма популярност сред военните и политическия елит. На 12 октомври 1940 г. се създава т.наречената „Асоциация за подпомагане на императорското управление“ от министър-председателя Фумимаро Коное. Това представлява пара-фашистка организация чрез която се цели да се премахне окончателно политическото и икономическо разделение и да се създаде еднопартийна тоталитарна държава, която да мобилизира ефективно ресурсите си за войната с Китай. Освен това всички партии получават нареждане да се саморазпуснат и да се присъединят към т.нар. „Политическа асоциация за подпомагане на императорското управление“.  Само две години по-рано Коное е издал и „Закон за национална мобилизация“ чрез който правителството поема контрола над всякакви граждански организации и профсъюзи. Национализират се стратегически отрасли от индустрията (които са останали извън „дзайбацу“), въвежда се регулиране на цените, купонна система и всички средства за масова информация преминават под държавно управление.
      С развитието на войната в Тихия океан, Япония се превръща в фашистко-милитаристка държава. На първо място пропагандната машина слива национализъм и патриотизъм като вече се говори за дълг на всеки човек в името на победата, без значение дали става дума за военния или вътрешен фронт. Населението бива призовано да участва в различни патриотични дейности. Те варират от набиране на средства за войниците, различни военни проверки, „духовна мобилизация“ до чисто символичните демонстрации на патриотизъм като поставянето на японски флагове пред вратата на всички жилища и участие в организирани семинари на тема патриотизъм.
      Всички които не участват в тези дейности или не споделят тези идеи са определени като „предатели“ или врагове на нацията, като за борба с такива елементи е впрегната т.нар. „токко“ или „висши специални полицейски сили“. Тяхна задача е да контролират „опасни идеологии“ които могат да представляват заплаха за държавата. Това включва работническите стачки и като цяло организираното работническо движение, дейности на чужденци в Япония (главно корейци), анархисти, комунисти впоследствие всички които по някакъв начин не са съгласни с водената политика като пацифисти, религиозни движения, студентски организации, либерали и дори крайно десни, които под някаква форма искат промяна на държавата. След прокарването на „Закона за защита на мира“ от 1925 правомощията им са силно разширени. Освен във всеки по-голям град, „токко“ се разпространяват и на всички места където има голямо японско население както и в окупираните територии. Методите им включват арести, заплахи, натиск за изтръгване на самопризнания както и публично порицание на арестуваните, които впоследствие са принудени да пишат заявления че се отказват от изразените си идеи.
               Използвайки патриотизма, крайните националисти, радикалните военни и представителите на крупния капитал в лицето на „дзайбацу“ развиват свои империалистически планове и доктрини, които възраждат идеята за азиатизма или „Азия на азиатците“, но през призмата на експанзионистични идеи зад които се крият чисто икономически интереси.
      В териториите които Япония е окупирала като се започне от Корея (анексирана през 1910 г.) представителите на „дзайбацу“ получават предложения да основат свои офиси и да подпомогнат развитието на колониалната индустрия. Въпреки че след анексирането в Корея се извършва първична индустриализация, японските фермери трайно се настаняват като процента земя притежавана от тях през 1910 е около 8%, но до 1932 г. той скача на повече от 50%.
      В марионетната държава Манджоу-го, създадена след мукденския инцидент през 1931 г., японците инвестират над 440 милиона йени които служат за развитие на индустрията в тази област богата на въглища, различни метали, дървен материал и благоприятен климат за развитието на земеделието. Колониалния тип икономическа система се осъществява от т.нар. „Компания за индустриално развитие на Манджурия“ (известна и като „манджурска дзайбацу империя“) с бюджет от 758 млн. йени, начело на която стои предприемача Йошисуке Аикава.
               През 1942 г. Нидерландска Индия (днешна Индонезия) е окупирана и японците си осигуряват така важните за воденето на войната ресурси като каучук и нефт. Голям брой индонезийци са включени в строежа на жп-линии и укрепления, като немалка част и насила.
               От политическа гледна точка „Великата източноазиатска сфера на просперитет“ (японската концепция за „обединена и освободена Азия“) се оказва просто параван за японските колониални и имперски амбиции. Въпреки че издига лозунга за освобождение на другите азиатски народи японските милитаристи желаят да се заместят западните държави в тяхната експлоататорска политика.
               Японските власти правят много малко за изграждането на отделни азиатски държави на мястото на старите колонии. Въпреки, че е специален случай, Корея отново може да послужи за пример. След като войната навлиза в своята решителна фаза (атаката над Пърл Харбър) положението на корейския народ се утежнява допълнително от опитите за асимилация. Забраната за публикуване на вестници на корейски език, смяната на корейските имена с японски и принудителното зачисляване в армията са само част от мерките, които са предприети от японската администрация.
               След окупацията на Френски Индокитай (1940 г.), японците не премахват колониализма, а френските власти на режима Виши получават позволение да останат и да управляват, разбира се силно ограничени. Още повече, през 1940 г. те потушават няколко народоосвободителни въстания. под погледа на японските войски.
               Съдбата на индонезийския народ не е много различна, въпреки че мнозина приветстват прогонването на холандците, японските окупационни сили в първите месеци забраняват използването на названието „Индонезия“ и червено-белият флаг. Въпреки че с неохота подкрепят националистическото движение начело със Сукарно, до 1944 г. те не полагат никакви усилия за изграждане на свободна индонезийска държава, а много скоро водачите на националноосвободителното движение ще започнат и борба с тях.
               В заключение може да се каже, че японският национализъм първоначално се заражда на културна основа, в идеологически план той черпи от миналото и  впоследствие се сакрализира. Основните моменти при него са уникалността на японския народ, неговия божествен произход и правото което произтича от това да се разпорежда с азиатските си съседи, а в последствие амбициите му се увеличават. Заради тези си особености съвсем скоро се зараждат фашизоидни тенденции, зад които се крият империалистически и икономически интереси на управляващия елит, военните и представителите на едрия капитал. Японския национализъм мигрира като азиатизъм, но това е само привидно и в крайна сметка  си остава една силно популистка и манипулативна идеология.

      Немски офицери от Хитлерюгенд и японски генерали и офицери

      Германски офицери от Хитлерюгенд поднасят венци в храма Ясукуни предвождани от шинтоистки свещеник октомври 1938 г.
       
       
       
       
       
       
       
       
    • От Kujiro
      Снимки на Токугава Йошинобу и семейството му, които успях да изровя. В традиционно облекло в качеството си на шогун, на млади години, в западни дрехи, военна (френска) униформа, традиционно облекло за стрелба с лък, на лов и на пикник. По-късно в съвременно облекло докато е представител в парламента.


       
       
    • От Б. Киров
      Утагава Хирошиге е японски художник - живописец и гравьор, популярен със своите пейзажи. Смятан е за последният майстор на стила укийо-е, означаващо картини на плаващия свят. Това са рисунки върху дърво, характерни с изтънченост, елегантност и впечатляваща цветова композиция.  Творчеството на Хирошиге е разделено на 3 етапа. В началото попада под влиянието на Хокусай, а по-късният му стил се приближава до този, развит в школата Оока, който е много по-близо до китайското изкуство.  Първият етап преминава като ученик, когато е силно повлиян от стила на учителите си. Ранните му творби се състоят главно илюстрации на книги, а по-късно преминава на гравюри на момичета, актьори, самураи и войни, всички в стила на школата „Утагава“. През втория етап създава пейзажи, както и гравюри на птици и цветя. В началото на 1830 година се отдава главно на рисунки на пейзажи, като променя подписа си. Първият му пейзажен цикъл е създаден през 1829 или 1830 година и е озаглавен „8 известни изгледа от Оми“. Последван е от серия от 10 гравюри със заглавието „Известни места в Източната столица“, при които ясно личи влиянието на Хокусай. Художникът е силно повлиян от западните стилове Импресионизъм и Постимпресионизъм. През живота си Хирошиге създава повече от 5000 гравюри и над 10 000 техни копия.
      https://bg.wikipedia.org/wiki/Андо_Хирошиге
       

      Fifty-Three Stations of the Tokaido Hoeido Edition “Yui (Satta Pass)”, 1833, Woodblock print; Ink and colors on paper

      Fifty-Three Stations of the Tokaido Hoeido Edition “Fuchu (Abe River)”, 1833, Woodblock print; Ink and colors on paper

      Fifty-Three Stations of the Tokaido Hoeido Edition “Yoshiwara (Mt. Fuji on the Left)”, 1833, Woodblock print; Ink and colors on paper

      Fifty-Three Stations of the Tokaido Hoeido Edition “Ejiri (Distant View of Miho)”, 1833, Woodblock print; Ink and colors on paper

      Fifty-Three Stations of the Tokaido Hoeido Edition “Okabe (Utsu Mountain)”, 1833, Woodblock print; Ink and colors on paper

       
      Fifty-Three Stations of the Tokaido Hoeido Edition “Seki (Early Departure of a Daimyo)” , Woodblock print; Ink and colors on paper

      Fifty-Three Stations of the Tôkaidô Highway;Chiryu,A Horse Fair in April, Woodblock print; Ink and colors on paper

      Local Specialty Teahouse, Mariko, from the series the Fifty-three Stations of the Tokaido (Hoeido edition) , Woodblock print; Ink and colors on paper

      Wintry Scene, Hamamatsu, from the series the Fifty-three Stations of the Tokaido (Hoeido edition) , Woodblock print; Ink and colors on paper
       
  • Теми

  • Последно разглеждащи   0 Потребители

    No registered users viewing this page.

За нас

Вече 15 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

 

За контакти:

×
×
  • Create New...