Планът на Сталин за покоряването на Европа

[Zara Thustra]

Планът на Сталин за покоряването на Европа

Ревю от Daniel W. Michaels

Daniel W. Michaels (1928–2015) е специалист по руска и европейска история. Той е възпитаник на Колумбийския университет (Фи Бета Капа, 1954 г.) и обменен студент по програмата „Фулбрайт“ на Тюбингенския университет в Германия (1954 г.). Години наред той живее с жена си във Вашингтон, окръг Колумбия. Свободно владеещ руски и немски, той служи към Агенцията за национална сигурност, Библиотеката на Конгреса (старши изследователски анализатор) и Военноморския разузнавателен център.

 

Вече в продължение на няколко години един бивш съветски военен офицер-разузнавач на име Владимир Резун предизвиква разпалени дебати в Русия заради своето стряскащо виждане, че Хитлер напада Съветска Русия през юни 1941 г. точно когато Сталин се е подготвял да превземе Германия и Западна Европа като част от неговата добре планирана операция да „освободи“ цяла Европа, като я подчини под комунистическа власт. Пишейки под псевдонима Виктор Суворов, Резун развива тази теза в три книги, като „Ледоразбивачът“ (1988 г.) и продължението й „Денят М“ (1994 г.) са сред неговите най-известни трудове.

Суворов представя цяла купчина доказателства, за да покаже, че когато Хитлер задейства нападението по Операция „Барбароса“ над Съветска Русия на 22 юни 1941 г., немските сили са били способни да нанесат огромни поражения върху руснаците именно защото Червената армия е била много по-добре подготвена за война—но за агресивна война, насрочена за началото на юли, а не за отбранителната война, наложена им от превантивното нападение на Хитлер.

В „Ледоразбивачът“ Суворов описва разположението на съветските сили през юни 1941 г., описвайки как Сталин е струпвал огромни количества войници и боеприпаси край европейската граница не за да защитава съветската родина, а като подготовка за нападение на запад и ключови сражения на вражеска територия. И така, когато немските сили извършват удара, голяма част от червените сухопътни и военновъздушни сили вече са били концентрирани край западните съветски граници с лице към близкостоящите европейски страни, най-вече към Третия райх и Румъния, в своята последна подготовка за нападение над Европа.

Във втората си книга за произхода на войната, „Денят М“ (ден на Мобилизиране), Суворов описва как в последните месеци на 1939 г. и лятото на 1941 г. Сталин методично и систематично е изграждал най-добре въоръжената и мощна военна сила в света—в действителност първата свръхсила в света—за неговото планирано превземане на Европа. Суворов обяснява как драстичното привеждане на Сталин на държавната икономика във военен режим всъщност е направило войната неизбежна.

 

Глобален съветски съюз

В „Последната република“ Суворов си служи с допълнителни доказателства в подкрепа на твърдението му, че Сталин се е подготвял за агресивна война, този път подчертавайки идеологическата мотивация зад действията на съветския лидер. Заглавието е препратка към злочестата държава, която е щяла да бъде основана като „окончателната република“ в лицето на глобален „Съюз на съветските социалистическите републики“, по този начин финализирайки световната пролетарска революция.

Както самият Суворов обяснява, този план е бил напълно съвместим с марксистко-ленинската доктрина, както и с политиките на Ленин през ранните години на съветския режим. Руският историк убедително представя твърдението си, че не Лев Троцки (Бронщайн), а именно Сталин—неговият по-семпъл съперник—е бил истински верният ученик на Ленин в насърчаването на световна комунистическа революция. Троцки е настоявал за имплементиране на доктрината му на „постоянна революция“, посредством която младата съветска държава да е способна да разпалва вътрешни работнически бунтове и революции в капиталистическите страни.

Вместо това Сталин е искал съветският режим да се възползва от спорадични „примирия“ в световната борба, по време на които той да натрупва военна мощ в изчакване на правилния момент, когато по-големи и по-добри съветски въоръжени сили да нападнат Централна и Западна Европа, по този начин образувайки се допълнително съветски републики, докато тази доминираща сила преминава през целия континент. След успешното консолидиране и съветизиране на цяла Европа, разширеният СССР е щял да бъде готов да наложи съветска власт по целия свят.

Както показва Суворов, Сталин напълно е осъзнавал, че ако им се даде правото на избор, хората от напредналите западни страни никога не биха избрали комунизма. Следователно той е трябвало да бъде наложен със сила. Сталин е смятал, че дръзкият му план е можел да се осъществи само посредством световна война.

Важен доказателствен откъс за това е неговата реч от 19 август 1939 г., наскоро намерена в Съветските архиви (частично цитирана в изданието от ноември-декември 1997 г., стр. 32-33). По време на нея наследникът на Ленин обявява:

„Опитът от последните 20 години показва, че в мирни времена Комунистическото движение никога не е достатъчно силно, за да завземе властта. Диктатурата на такава партия може да се осъществи само в резултат на голяма война…“

„По-нататък страните, които са били под закрилата на възродена Германия също ще станат наши съюзници. Ще разполагаме с обширен терен за развиване на световната революция.“

 

Освен това, както и съветските теоретици винаги са настоявали, в дългосрочен план комунизмът никога не може да съществува в мир с други социополитически системи. Затова и комунистическата власт неименуемо трябва да бъде наложена по целия свят. Тази цел на „световна революция“ е била толкова жизненоважна за естеството и развитието на „първата работническа държава“, че е била кардинална черта на съветската адженда още преди Хитлер и неговото националсоциалистическо движение да дойдат на власт в Германия през 1933 г.

Сталин решава кога и къде да извърши удара. Затова и съветското развиване на най-напредналите офанзивни оръжейни системи, основно танкове, самолети и военновъздушни сили започва още в началото на 30-те. За да си осигури успешното изпълнение на това дръзко начинание, към края на 1939 г. Сталин нарежда изграждането на мощна военна машина, която щяла да превъзхожда всички противникови сили по отношение на количество и качество. Първата му секретна заповед за пълното военно-индустриално мобилизиране на страната е издадена през август 1939 г. Втора пълна мобилизационна заповед, този път за военна мобилизация, е щяла да бъде издадена в деня, в който войната щяла да започне.

 

Разочарованието

Немското нападение „Барбароса“ разбива на парчета добре обмисления план на Сталин за „освобождението“ на цяла Европа. Суворов твърди, че това е моментът, в който Сталин „губи“ Втората световна война. Съветският глава остава разочарован дори и след победата над Германия и завладяването на Източна и Централна Европа.

Според Суворов, Сталин изразява разочарованието си от изхода на войната по няколко начина. Първо, той решава маршал Георгий Жуков, а не самият той—върховният главнокомандващ—да поведе Победния парад през 1945 г. Второ, Победният парад на 9 май е официално установен едва след смъртта на Сталин. Трето, Сталин никога не е носил медалите си, с които е бил награден след края на Втората световна война. Четвърто, веднъж, докато е бил в унило настроение, той споделя на хората от близкото му обкръжение желанието си да се оттегли, след като войната вече била приключила. Пето—и може би най-красноречивият момент—Сталин изоставя работата по дългопланирания Дворец на Съветите.

 

Незавършеният монумент

Внушителният Дворец на Съветите, одобрен от съветското правителство в началото на 30-те, е щял да бъде висок 380 м., като върху него е щяла да бъде издигната 300-метрова статуя на Ленин—по висок дори и от нюйоркския „Емпайър Стейт Билдинг“. Той е щял да бъде построен на мястото на бившата катедрала „Христос Спасител“. По заповед на Сталин*, този великолепен символ на старата Русия е взривен на 1931 г.—действие, чрез което комунистическите владетели на страната символично заличават душата на стара Русия, за да направят място за монумента на световния СССР.

Всички „социалистически републики“ по света, включително и „последната република“, са щели да бъдат представлявани в Двореца. Главната зала на този светски храм е щяла да бъде надписана с клетвата, която Сталин изрича с квазирелигиозни интонации на погребението на Ленин. Тя включва думите: „Когато Другарят Ленин ни напусна, той ни завеща отговорността да подсилим и разширим Съюза на социалистическите републики. Сега ние се заклеваме пред теб, Другарю Ленин, че ще изпълним това твое искане с чест, този твоя сакрална заповед.“

Въпреки това обаче, само куполовидната основа на този грандиозен монумент е била завършена, като през 90-те, след разпада на СССР, катедралата „Христос Спасител“ е старателно построена отново.

*бел. прев. Според други източници Лазар Каганович, а не Сталин, издава заповедта за разрушаването й.

 

Официалната гледна точка

В продължение на десетилетия официалната версия на немско-съветския конфликт от 1941–1945 г., поддържана от естаблишмънт историците както в Русия, така и на Запад, се води така:

„Хитлер задейства изненадваща ‘блицкриг’ атака срещу окаяно неподготвения Съветски съюз, залъгвайки лидера му—неподозиращият и доверчив Сталин. Немският Фюрер е воден от страстта си за ‘обитаеми места’ и природни ресурси в примитивния Изток, както и от своята дългокипяща решителност да смаже ‘еврейския комунизъм’ веднъж завинаги. В тази предателска атака, която е била важна част от обезумялата целеустременост на Хитлер за ‘световно завоевание’, ‘нацистките’ или ‘фашистките’ агресори първоначално доминират всякаква съпротива с техните преобладаващи модерни танкове и самолети.“

 

Тази гледна точка, по която съюзническите съдии на следвоенните Нюрнбергски процеси се водят, все още се поддържа както в Русия, така и в САЩ. Днес голяма част от обществеността в Русия (и не само хората, които милеят за стария съветски режим) приема тази „политкоректна“ версия. Една от причините за това е, че тя „обяснява“ огромните човешки и материални загуби на Съветския съюз по време на Втората световна война.

 

Обречен от самото начало

Противно на официалните виждания, че през юни 1941 г. Съветският съюз не е бил подготвен за война, Суворов подчертава, че именно немците са били неподготвените. Набързо изготвеният план на Германия Операция „Барбароса“, чиято цел е била постигането на „блицкриг“ победа в рамките на четири или пет месеца от значително малобройни сили, настъпващи в три широкообхватни военни наплива, е бил обречен от самото начало. В допълнение на това Суворов изтъква, че Германия е изпитвала недостиг на суровини (включително и на петрол), които са били от жизненоважно значение за поддържането на проточена война от такива мащаби.

Друга причина за липсата на подготовка от страна на Германия, твърди Суворов, е, че военните й лидери сериозно подценяват представянето на съветските сили в Зимната война срещу Финландия от 1939–1940 г. Трябва да се подчертае фактът, че те воюват в изключително екстремни зимни условия—температури от минус 40 градуса по Целзий и дълбочина на снежната покривка от няколко метра—срещу добре проектираните заздравени бетонни укрепления и подземни съоръжения на финландската линия „Манерхайм“. Въпреки това обаче, често се забравя, че Червената армия все пак успява да накара финландците да сключат унизително примирие.

Суворов подчертава, че е винаги грешно да се подценява врагът. И все пак Хитлер прави тази критична грешка. През 1943 г., след като ходът на войната се обръща срещу Германия, той признава своята погрешна преценка отпреди две години спрямо съветските сили.

 

Сравнение на танковите несъответствия

За да докаже, че именно Сталин, а не Хитлер, е бил този, който наистина се е подготвял за война, Суворов сравнява немското и руското въоръжение от средата на 1941 г., особено по отношение на изключително важните офанзивни оръжейни системи—танкове и военновъздушни сили. Всеобщо приемана аксиома във военната наука е, че атакуващите сили трябва да имат числено превъзходство от три към едно спрямо отбраняващата се страна. И все пак, както обяснява Суворов, когато немците извършват нападението на сутринта на 22 юни 1941 г., те атакуват с общо 3,350 танка, докато съветската отбраняваща се страна е разполагала с общо 24,000 танка—тоест, Сталин е имал седем пъти повече танкове от Хитлер, или 21 пъти повече танкове от необходимото за задоволителна отбрана. Освен това, подчертава Суворов, съветските танкове са били превъзхождащи във всяко едно техническо отношение, включително и огнева мощ, обхват и броня.

В този ред на мисли, съветското тежкотанково производство започва да се развива още в началото на 30-те. Например, още през 1933 г. руснаците започват серийно производство—и разпределение във войските—на модела Т-35, 45-тонен танк с три оръдия, шест картечници и 30-милиметрова броня. За разлика от тях, немците започват да развиват и произвеждат сходен 45-тонен тежък танк едва след началото на войната в средата на 1941 г.

До 1939 г. руснаците вече имат добавени три тежкотанкови модела в инвентара си. Освен това, руснаците проектират танковете си с по-широки гъсенични движители и с дизелови двигатели (които са били по-малко запалими, отколкото тези, използващи конвенционалните карбуратори със смесени горива).

Суворов показва, че когато конфликтът избухва през юни 1941 г., Германия не е разполагала с никакви тежки танкове, а само с 309 средни и 2,668 леки, посредствени танкове. От своя страна в началото на войната руснаците са разполагали с танкове, които не само че са били по-тежки, но и от по-добро качество.

В тази връзка Суворов цитира спомените на немския генерал от танковите войски Хайнц Гудериан, който пише следното в своя мемоар „Танкови водач“ (1952/1996 г., стр. 143):

„През пролетта на 1941 г. Хитлер издаде изричната заповед да бъде разведена из танковите ни училища и заводи руска военна комисия; в нея той настояваше да не скриваме нищо от тях. Въпросните руски офицери категорично отказваха да повярват, че тогава Panzer IV беше най-тежкият ни танк. Те многократно повтаряха, че сигурно сме криели новите си модели от тях и се оплакваха, че не изпълнявахме заповедта на Хитлер да им покажем всичко. Военната комисия беше толкова настоятелна по този въпрос, че накрая нашите производители и длъжностни лица от Офиса за боеприпаси заключиха: ‘Изглежда, че руснаците вече притежават по-добри и тежки танкове от нашите.’ Загадката на новия руски модел бе разрешена едва в края на юли 1941 г., когато танкът Т34 се появи на фронта.“

От Алманаха на Втората световна война на Робърт Горалски (1982, стр. 164) Суворов цитира още един разкриващ факт. На 24 юни 1941 г.—само два дни след началото на Германско-съветската война:

„Руснаците представиха своите гигантски ‘Клим Ворошилов’ танкове в действие в близост до Raseiniai (Литва). Модели, тежащи 43 и 52 тона изненадаха немците, за които КВ бяха неудържими. Единият от тези руски танкове бе поел 70 директни удара, но нито един не проби бронята му.“

Накратко, Германия се изправя срещу съветския колос с танкове, които са били твърде леки, твърде малобройни и отстъпващи по отношение на производителност и огнева мощ. Това несъответствие продължава с напредъка на войната. Само през 1942 г. съветските заводи произвеждат 2,553 тежки танкове, докато немците произвеждат само 89. Дори и към края на войната най-висококачественият танк в действие остава съветският ЙС (Йосиф Сталин) модел.

Суворов саркастично подканва военните естаблишмънт историци да прочетат книгата на Игор П. Шмелев за съветските танкове, публикувана през 1993 г. от не кого да е, а от московската издателска компания “Hobby Book”. Трудът на един честен аматьорски военен анализатор като Шмелев—анализатор, който обича хобито си и е истински заинтересован в истината—казва Суворов, често превъзхожда този на един платен държавен служител.

 

Сравнение на военновъздушните несъответствия

Още по-контрастиращо е съветското военновъздушно превъзходство. Преди войната съветските ДБ-3ф и СБ бомбардировачи, както и бомбардировачите ТБ-1 и ТБ-3 (от които Сталин е имал около хиляда) са били модифицирани и направени способни да носят въздушни отряди, както и бомбени снаряди. До средата на 1941 г. съветската армия вече е имала стотици хиляди тренирани парашутисти (Суворов казва почти милион) за планираната атака срещу Германия и Запада. Тези въздушни отряди е трябвало да бъдат позиционирани и спуснати зад вражески линии на няколко вълни, всяка една от тях съставлявайки пет въздушни нападателни корпуса (VDK), а всеки един корпус съставляващ 10,419 мъже, персонал и служебен персонал, артилерийска дивизия и отделен танков батальон (50 танка). Суворов посочва командващите офицери и базите на първите две вълни, или десет корпуса. Вторите и третите корпусни вълни са включвали отряди, които са говорили френски и испански.

Тъй като немската атака предотвратява използването на тези добре тренирани отряди по предназначение, Сталин ги трансформира в „охраняващи дивизии“, които той използва като резерви и „пожарникари“ в случай на извънредни ситуации, подобно на Хитлер и неговите Вафен-СС.

 

Карти и разговорници

В подкрепа на основната му теза Суворов цитира допълнително данни, които не са споменати в предишните му две книги по темата. Първо, в навечерието на избухването на войната през 1941 г. на съветските сили са раздадени топографски карти само на фронтови и европейски райони; те не получават карти за защита на съветските територии или градове, защото войната не е следвало да се води на територията на родината. Началникът на Военната топографска служба по това време и следователно отговорният за военното разпределение на карти, генерал-майор М. К. Кудрявцев, не е бил наказан или дори освободен заради провала му да раздаде карти на родината, а вместо това се радва на дълголетна и успешна военна кариера. Подобно на него началникът на Генералния щаб, генерал Жуков, никога не е бил държан под отговорност за провала през първите месеци на войната. Суворов посочва, че няма как висшестоящите военни командири да са били държани под отговорност, тъй като всички те са изпълнявали заповедите на Сталин до последната буква.

Второ, в началото на юни 1941 г. съветските въоръжени сили започват да получават хиляди копия на руско-немски разговорници, със секции, разглеждащи както офанзивни военни операции като превземане на железопътни гари, ориентиране на парашутисти и т.н., така и полезни изрази като „Спри да предаваш или ще стрелям“. Този разговорник е бил печатан в огромни количества от военните печатници в Ленинград и Москва. Въпреки това обаче, те никога не достигат войниците на фронтовите линии, като се твърди, че са били унищожени в началната фаза на войната.

 

Помощ от „неутралните“ Съединени щати

Както отбелязва Суворов, още от края на 30-те Съединените щати са снабдявали Съветска Русия с военна техника. Той цитира проучването на Anthony C. Sutton “National Suicide” (Arlington House, 1973 г.), което докладва как през 1938 г. президентът Рузвелт влиза в тайно съглашение със СССР за обмяна на военна информация. За пред американската общност обаче Рузвелт обявява въвеждането на „морално ембарго“ върху Съветска Русия.

В месеците преди формалното влизане на Америка във войната (декември 1941 г.), атлантически военноморски плавателни съдове на привидно неутралните Съединени щати вече са били във война с немските военноморски сили. (вж. „Mr. Roosevelt’s Navy: The Private War of the U.S. Atlantic Fleet“, 1939-1942 г. на Patrick Abbazia [Annapolis: Naval Institute Press, 1975]). Два дни след нападението „Барбароса“ Рузвелт обявява американската помощ за Съветска Русия във войната й за оцеляване срещу Тристранния пакт. И така, след началото на нападението „Барбароса“ Хитлер пише следното в писмо до Мусолини:

„Към този момент вече няма значение дали Америка официално ще влезе във войната, или не, тя вече подкрепя нашите врагове във всяко едно отношение с техните поголовни доставки на военни материали.“

 

По подобен начин Уинстън Чърчил прави всичко по силите си по време на месеците, предшестващи юни 1941 г.—когато британските сили изтърпяват една военна загуба след друга—да вкара както Съединените щати, така и Съветския съюз във войната на страната на Великобритания. Истината обаче е, че антихитлеристката коалиция на „Големите три“ (Сталин, Рузвелт, Чърчил) на практика вече е била в действие още преди Германия да нападне Русия и е основната причина Хитлер да сметне за нужно да удари Съветска Русия и да обяви война на Съединените щати пет месеца по-късно. (вж. речта на Хитлер от 11 декември 1941 г., публикувана в зимното издание от 1988-89, стр. 394-396, 402-412)

Трудно е да се посочат причините за подкрепата, която Сталин получава от Франклин Рузвелт. Самият президент Рузвелт веднъж обяснява на Уилям Булит, неговият първи посланик в Съветска Русия: „Мисля, че ако му [Сталин] предоставя всичко възможно и не изискам от него нищо в замяна, както и гласи благородното поведение, той няма да се опита да анексира нищо и двамата ще работим за световен мир и демокрация.“ (цитирано от „Roosevelt and Stalin: The Failed Courtship“, 1989 г. на Robert Nisbet, стр. 6). Може би най-точното (и щадящо) обяснение за поведението на Рузвелт е неизмеримо невежество, самозалъгване или наивност. Според мнението на Джордж Кенан, историк и бивш високопоставен американски дипломат, откъм външната политика Рузвелт е бил „един много повърхностен човек, невежа, дилетант, със значително ограничен интелектуален хоризонт“.

 

Отчаян риск

Суворов признава, че се възхищава на Сталин, като го нарича „животно, едно диво, кръвожадно чудовище, но в същото време и най-големият гений на всички времена“. Той е начело на най-великата военна сила на Втората световна война—силата, която най-много от всички разгромява Германия. Особено през последните години на конфликта той доминира Съюзническия военен съюз, като вероятно е смятал с презрение Рузвелт и Чърчил за полезни идиоти.

В началото на 1941 г. всички са предполагали, че понеже Германия все още е била военно ангажирана срещу Великобритания в северна Африка, Средиземноморието и Атлантическия океан, Хитлер никога не би си позволил да се замеси във втори фронт на изток. (Имайки едно наум от катастрофалния опит от Първата световна война, той предупреждава в „Моята борба“ за смъртоносната опасност от двуфронтова война.) Именно защото той е смятал, че Сталин никога не би предположил, че Хитлер ще отвори втори фронт, твърди Суворов, немският лидер задейства Операция „Барбароса“. Суворов настоява, че тази атака е била един огромен и отчаян риск. Но тъй като е бил заплашен от превъзхождащите съветски сили, които са били в готовност да превземат Германия и Европа, Хитлер не е имал особено голям избор освен да задейства тази превантивна атака.

Но вече е било твърде късно и недостатъчно. Въпреки предимството на първо нападение, в крайна сметка руснаците превъзмогват немците. През пролетта на 1945 г. Червената армия успешно развява червения флаг над сградата на Райхстага в Берлин. Единствено и само заради жертвите, които Германия и други сили от Тристранния пакт дават, съветските войски не успяват по подобен начин да развеят червения флаг над Париж, Амстердам, Копенхаген, Рим, Стокхолм и може би Лондон.

 

Изостряне на дебата

 Въпреки съпротивата на „естаблишмънт“ историците (които в Русия са често бивши комунисти), тезата за „превантивната атака“ на Суворов започва да получава все по-голяма подкрепа както в Русия, така и в Западна Европа. Сред хората, които симпатизират на възгледите на Суворов са по-млади руски историци като Юри Л. Дяков, Татяна С. Бушуйева и И. В. Павлова. (вж. изданието от ноември-декември 1997, стр. 32-34.)

По отношение на историята на 20-ти век, американските историци не са толкова свободомислещи, колкото техните европейски или руски колеги. Но дори и в Съединените щати тезата за „превантивната атака“ намира известна подкрепа—което само по себе си е факт, струващ си да се спомене, имайки се в предвид, че книгите на Суворов за Втората световна война, с изключение на „Ледоразбивача“, не са преведени на английски. (Сред хората, подкрепящи тезата, е Ръсел Столфи, професор по Съвременна европейска история във Военноморския следдипломен институт в Монтерей, Калифорния. Вж. ревюто на книгата му “Hitler’s Panzer East” в изданието от ноември-декември, 1995.) Не всички отзиви обаче, които книгата на Суворов получава, са положителни. Тя предизвиква и критики и обновени затвърждавания на десетилетната традиционна гледна точка. Сред най-отявлените нови защитници на традиционния „възглед“ са историците Габриел Городетский от Университета в Тел Авив и Джон Ериксон от Единбургския университет.

Отричайки всякакви аргументи, които биха оправдали немското нападение, Городецки порицава и осмива трудовете на Суворов, най-вече в една своя книга, озаглавена „Митът на ледоразбивача“. Като цяло Городецки (и Ериксон) приписват съветските военни загуби на предполагаемата неподготвеност на Червената армия за война. „Абсурдно е“, пише Городецки, „да се твърди, че Сталин някога си е помислял да атакува Германия, както някои немски историци днес предполагат, за да може чрез изненадваща атака да обърка планирания превантивен удар на Германия.“

Очаквано, кремълските власти и руски военни лидери възхваляват Городецки. „Естаблишмънта“ на Германия също подкрепя израелския историк. Финансиран с парите на немските данъкоплатци, той работи и преподава в полуофициалното Бюро по военноисторически изследвания (MGFA), което през април 1991 г. публикува книгата на Городецки „Zwei Wege nach Moskau“ („Два пътя към Москва“).

В „Последната република“ Суворов отвръща на Городецки и други критици на първите му две книги за Втората световна война. Той е особено нещадящ в критиките си спрямо трудовете на Городецки, особено „Митът на ледоразбивача“.

 

Някои критики

Суворов пише разяждащо, саркастично и с голяма доза настървеност. И все пак ако накрая излезе, че е прав, както и смята настоящият автор на ревюто, той—както и ние—имаме пълното право да сме настървени заради всички тези десетилетия, през които сме били подвеждани и дезинформирани.

Макар и Суворов да заслужава нашата благодарност за жизненоважната му дисекция на една историческа легенда, трудът му не е като да няма дефекти. Първо на първо, възхвалата му на постиженията на съветския военно-индустриален комплекс, както и качеството на съветските оръжия и военна техника, е преувеличена, дори и хвалебствена. Той не споменава западния произход на голяма част от съветското въоръжение и апаратура. Съветските инженери развиват способността си успешно да модифицират, опростяват и често да подобряват западни модели и проекти. Например, здравият дизелов двигател, който съветските танкове използват, е базиран на дизеловия двигател на немски “BMW” самолет.

Друга критика, за която честно казано обаче не може да се търси сметка на Суворов, е липсата на патриотизъм. Бивайки наясно с факта, че първите жертви на комунизма са били руснаците, той правилно разграничава руския народ от комунистическия режим, който го управлява. Той пише не само с умението на способен историк, но и с почит към милионите руснаци, чиито животи са били погубени в безумните планове на Ленин и Сталин за „световна революция“.

 

Източник:

http://www.ihr.org/jhr/v17/v17n4p30_Michaels.html

[resavsky]

По този план на Сталин има поне пет теми на форума със съответните дискусии. 

[Zara Thustra]

Двугодишният „мобилизационен“ план на Сталин за европейска инвазия

Автор на ревюто: Daniel W. Michaels

 

Когато на 22 юни 1941 г. Хитлер задейства Операция „Барбароса“ срещу Съветския съюз, германските лидери оправдават атаката като превантивен удар, който да предотврати предстояща съветска инвазия в Германия и в останалата част на Европа. След войната най-изтъкнатите оцелели военни и политически лидери на Германия получават смъртни присъди на Нюрнбергските процеси за планиране и обявяване на „агресивна война“ на Съветския съюз. Нюрнбергският трибунал изцяло отхвърля пледиранията на ответниците, че „Барбароса“ е била превантивна атака.

В последвалите десетилетия историци, правителствени длъжностни лица и стандартни референтни материали както от САЩ, така и от Европа и СССР продължават да поддържат тезата, че Хитлер забива нож в гърба на доверчивите съветски лидери, за да задейства предателската си изненадваща атака, мотивиран от алчност за руски и украински ресурси и „място за живеене“, както и като част от обезумялата му устременост да „завладее света“.

В това добре подбрано и аргументирано изследване един руски специалист представя огромно количество доказателства, които подкрепят германската позиция. Базиран основно на всеобхватен анализ на военната и политическата литература по темата, както и на мемоарите на изтъкнати членове на съветския военен и партиен елит, военният анализатор Суворов изготвя важен ревизионистичен труд, който налага едно радикално преразглеждане на дълго поддържаното становище за историята на Втората световна война.

Авторът, чието истинско име е Владимир Богданович Резун, е трениран като съветски военен офицер в Калинин и Киев. По-късно, след като изкарва служба като разузнавателен инструктор и завършва образованието си във Военно-дипломатическата академия през 1974 г., той служи като съветски военен разузнавателен (ГРУ) офицер, работейки в Женева в продължение на четири години под дипломатическо прикритие. През 1978 г. той дезертира и получава дипломатическо убежище във Великобритания.

Първият му труд по темата, „Ледоразбивачът“, е издаден на руски за първи път (във Франция) през 1988 г. и е последван от издания на други езици, включително и на английски. Книгата предизвиква истинска сензация във военните и разузнавателните общности, особено в Европа, тъй като тя внимателно документира офанзивния характер на масивното съветско военно струпване по немската граница през 1941 г. В „Денят М“ Суворов включва значителни допълнения към вече изложените в „Ледоразбивачът“ доказателства и аргументи.

При изграждането на тезата си тук Суворов набляга върху жизненоважната роля и планирането на военния стратег на Сталин Борис Шапошников, маршал и началник на Генералния щаб. В продължение на десетилетия неговият най-важен труд „Мозг армии“ („Мозъкът на армията“) е било задължително четиво за всеки един съветски офицер. Сталин не само че е изпитвал огромно уважение към военната му находчивост, но и, противно на собствения му характер, лично го е харесвал. Той е бил единственият човек, към когото Сталин публично и редовно се е обръщал по име и презиме (Борис Михайлович), което в Русия се смята за по-неформална форма на уважително обръщение. Към всички останали Сталин се е обръщал по фамилия, предхождана от „другарю“ (например „другарю Жданов“). Фактът, че Сталин винаги е имал на бюрото си по едно копие на „Мозъкът на армията“ на Шапошников е също показателен за възхищението му към него.

Мобилизационният план на Шапошников, на драго сърце имплементиран от Сталин, излага една ясна двугодишна програма (август 1939 г. – лято 1941 г.), която е следвало неумолимо и умишлено да кулминира във война. Според Суворов Сталин обявява решението си да имплементира този план на едно заседание на Политбюро, провело се на 19 август 1939 г.—четири дни преди подписването на Съветско-германския пакт за ненападение. (На това заседание, състояло се малко след като Сталин приключва своите драконовски чистки на военни и политически „ненадеждни“ субекти, съветският лидер също така нарежда на ген. Георги Жуков да атакува—и сломи—с класически блицкриг Шестата японска армия при Халхин-Гол, Монголия).

Тринадесет дни след речта на Сталин германските войски нападат Полша, а два дни по-късно—на 3 септември 1939 г.—Великобритания и Франция обявяват война на Германия.

Когато Сталин стартира този процес на мобилизация режимът започва радикално да преобразява националната икономика, привеждайки огромните физически и човешки ресурси на Съветския съюз във военен режим. Сам по себе си този широкомащабен процес е следвало да доведе до логическото си заключение—а именно, война. Или, казано просто, решението на Сталин за мобилизация през 1939 г. е значело неизбежна война.

 

Масова подготовка

Около 1,513,400 мъже служат в Червената армия през 1938 г. Това е било около един процент от съветското население, което по принцип се е смятало за най-оптималното нормално и икономически устойчиво съотношение между въоръжени армейци и общия брой на населението. Като част от техния двугодишен мобилизационен план, Сталин-Шапошников утрояват броя на въоръжените сили—до над пет милиона.

През този период—от август 1939 г. до юни 1941 г.—Сталин формира 125 нови пехотни дивизии, 30 моторизирани дивизии и 61 танкови и 79 въздушни дивизии—общо 295 дивизии, организирани в 16 войски. Планът на Сталин-Шапошников също така налага и мобилизирането на допълнителни шест милиона мъже през лятото на 1941 г., които да бъдат прехвърлени в още повече пехотни, танкови, моторизирани и въздушни дивизии.

Между юли 1939 г. и юни 1941 г. Сталин увеличава броя на съветските танкови дивизии от нула до 61, подготвяйки още десетки други. Към юни 1941 г. „неутралният“ Съветски съюз успява да събере повече танкови дивизии от всички останали държави по света взети заедно—една могъща сила, която е можела да бъде използвана ефективно само в офанзивни операции.

През юни 1941 г. Хитлер пуска десет механизирани корпуса в битка, всеки един от които е бил съставен от средно 340 леки и средни танка. В сравнение с него, Сталин е разполагал с 29 механизирани корпуса, всеки един от които е включвал 1,031 леки, средни и тежки танка. Макар и да е вярно, че не всички съветски корпуси достигат своя боен потенциал, във военно отношение един съветски механизиран корпус е превъзхождал два германски корпуса, взети заедно.

Когато Хитлер напада Полша през септември 1939 г., Германия разполага с общо шест танкови дивизии. Ако тази лека танкова сила може да се смята за окончателно доказателство за намеренията на Хитлер да започне война за световно (или поне европейско) завоевание, какви заключения тогава—пита Суворов—следва да си направим от 61-на танкови дивизии, които Сталин натрупва между края на 1939 г. и средата на 1941 г. и още десетки други в режим на подготовка?

Към средата на 1941 г. Червената армия е единствената военна сила в света с танкове амфибии. Тогава Сталин е разполагал с 4,000 такива средства за офанзивна война, докато Германия—с нула. Към юни 1941 г. руснаците увеличават броя на парашутистките си корпуси от нула до пет, а броя на полевите им артилерийски полкове от 144 до 341—и в двата случая повече от всички армии на света взети заедно.

При избухването на войната през септември 1939 г. Германия е разполагала с флота от 57 подводници, факт, който понякога е използван като доказателство за агресивните намерения на Хитлер. В същото време обаче, изтъква Суворов, Съветският съюз вече е имал над 165 подводници. Тези подводници, подчертава той, не са били някакви второстепенни плавателни съдове, а съдове от стандартно качество. Към юни 1941 г. Съветските военноморски сили са оперирали над 218 подводници, а 91 други все още са били в процес на строене. Сталин е командвал най-голямата подводна флота в света, сила, създадена за воденето на агресивна война.

 

Сталин с неговия най-доверен военен съветник Борис Шапошников.

Заедно те изготвят двугодишен мобилизационен план, който е следвал да кулминира в атака срещу Германия и сломяване на Европа

 

„Световна“ война?

Като изтъква Суворов, никой в Германия или Западна Европа не е смятал нападението на Хитлер над Полша през 1939 г. за началото на една „световна война“. Дори и обявената война на Великобритания и Франция срещу Германия два дни по-късно—на 3 септември 1939 г.—не превръща това във „световна война“. Ако се върнем назад, германската кампания в Полша започва да се посочва за началото на Втората световна война едва много по-късно. Единствено в Москва, пише Суворов, от самото начало се е знаело, че световната война вече е започнала.

Отразявайки откритията на историци като А. Д. П. Тейлър и Дейвид Хоган, Суворов посочва, че Хитлер нито е искал, нито е планирал да започне европейски конфликт през 1939 г. Именно британските и френските обявявания на война на Германия превръщат един локален конфликт между Германия и Полша в европейски такъв.

В допълнение на това Хитлер никога не нарежда националната икономика на страната му да бъде приведена в бойна готовност. Съветският началник на ГРУ Иван Проскуров достоверно информира Сталин, че германската индустрия не е била подготвена за пълномащабна война. Всъщност, Германия започва да привежда икономиката си във военен режим едва в началото на 1942 г.—две години след Съветския съюз. За разлика от съветското военно и оръжейно производство, което достига пика си през лятото на 1941 г., това на Германия достига пика си едва през 1944 г.—три години по-късно.

 

Владимир Резун, бивш съветски военен офицер-разузнавач,

написва „Ледоразбивачът“ и няколко други книги под псевдонима Виктор Суворов

 

План за нападение

Суворов представя трудно оборими доказателства, за да покаже, че Сталин се е подготвял за масирана изненадваща атака срещу Германия, която е трябвало да се състои през лятото на 1941 г. (Суворов смята, че атаката е била насрочена за 6 юли 1941 г.). При подготовката за това нападение руснаците разполагат огромно количество военна сила точно на немската граница, включително и парашутисти, аеропристанища, огромни складове с боеприпаси, муниции, гориво и други ресурси.

През април 1941 г. Червената армия нарежда да бъдат разположени производствени учреждения за муниции на границата, както и артилерийска техника, а складовете им да бъдат позиционирани на повърхността и на открито. Само тази заповед, пише Суворов, доказва намерението на Сталин да атакува, тъй като тези боеприпаси и муниции е трябвало да бъдат използвани преди есента, когато е започвал сезонът на ежегодните дъждове. Съхранението на муниции на открито през 1941 г. означавало, че атаката е трябвало да се осъществи още същата година. „Всякакво друго тълкувание на този факт е немислимо“, пише той.

Суворов обобщава:

„Проучвайки архивните документи и разсекретените файлове, стигнах до заключението, че транспортирането [през 1941 г.] на милиони обувки, муниции и резервни части, както и разположението на милиони войници и хиляди танкове и самолети, няма как да е било грешка, нито пък грешка в изчисленията, а по-скоро е било резултат на една умишлено водена политика…

Този процес е имал за цел да подготви индустрията, транспортната система, земеделието, държавната територия, съветското население и Червената армия за започването на „освободителна“ война в Централна и Западна Европа.

Накратко, този процес се нарича мобилизация. Това е била една тайна мобилизация. Съветското ръководство е подготвяло Червената армия и цялата страна за инвазия в Германия и Западна Европа. Превземането на Западна Европа е основната причина Съветският съюз да отприщи Втората световна война.

Окончателното решение за започването на войната е взето от Сталин на 19 август 1939 г.“

 

Съветският план за нападение, обяснява Суворов, е представлявал удар на два основни фронта: първият, на запад и северозапад, а именно Германия, а вторият, също толкова важен, югозападно при Румъния с цел бързото превземане на нефтените находища.

Инвазията е следвало да се осъществи от три главни стратегически ешелона. Първият ешелон е съставлявал 16 инвазивни армии и няколко десетки спомагателни корпуса и дивизии за последващи атаки, съставени от професионални армейци на Червената армия, тренирани да пробият германските фронтови линии. Вторият стратегически ешелон, съставен от седем армии от второстепенни армейци (сред тях и немалък брой затворници от „Гулаг“) е следвало да подсигури и разшири пробивите на първия ешелон. Третият ешелон, съставен от три армии основно от редиците на НКВД, е следвало да осигури съветската окупация. Той е щял да възпира всякаква потенциална съпротива, като е залавял и избивал социалния, политическия и военния елит на Германия—същото, което вече е било направено в балтийските държави и в Източна Полша (като например Катинското клане).

За свой боен офанзивен самолет Сталин избира „Иванов“ (един от псевдонимите на Сталин), по-късно ставайки известен и като Су-2—високоефективен офанзивен бомбардировач, който е произвеждан и разполаган в огромни количества. Сталин нарежда да бъдат произведени над 100,000 Су-2 бройки, както и да бъдат тренирани 150,000 пилота. Тежащ четири тона, Су-2 развива максимална скорост от 486 км./ч. и разполага с обхват от 1,200 км. и товарен бомбен капацитет от 400-600 кг. Подобен на, но превъзхождащ, германския пикиращ бомбардировач Ю-87 „Щука“, той е почти напълно сходен с японския Накаджима Б-5Н2, основният боен самолет, използван при атаката над Пърл Харбър.

 

Огромен брой съветски войници са пленени през първите месеци на германската офанзива „Барбароса“.

Струпването на съветските сили по границата в подготовка за инвазия в Европа значително допринася за пленяването на толкова много затворници

 

Погрешната преценка на Хитлер

В продължение на десетилетия естаблишмънт историците поддържат тезата, че Сталин наивно се е доверявал на Хитлер. Образите на доверчивия Сталин и на предателския Хитлер са широко и официално приемани в Съединените щати и в голяма част от Европа. Суворов осмива това гледище и противно на него заявява, че именно Хитлер прави фатална грешка в преценката си относно лукавостта на Сталин, поне в продължение на 15 месеца, като дотогава вече е било твърде късно.

Въпреки че Хитлер успява да предотврати големия план на Сталин, германският лидер така или иначе фатално подценява мащаба и агресивността на съветската заплаха. Суворов пише: „Хитлер е съзнавал, че Сталин е подготвял инвазия, но пък за сметка на това не успява да зърне цялата картина на приготовленията на Сталин… Хитлер просто не е бил наясно колко голяма и колко близо е била опасността“.

Историците, подчертава Суворов, не могат да дадат пълен отговор на въпроса защо Хитлер решава да нападне Съветския съюз точно когато Великобритания все още не била напълно подчинена, по този начин въвличайки Германия в опасна двуфронтова война. Повечето пъти те често обясняват това решение с желанието на Хитлер за Лебенсраум, или „място за живеене“. Всъщност, пише руският автор, „Сталин не оставя на Хитлер никакви алтернативи. Тайната [съветска] мобилизация е била от такъв неизмерим мащаб, че човек трудно би я игнорирал“. „Тайната мобилизация на Сталин достига такива размери, че тя вече трудно би могла да бъде укривана. Така Хитлер остава само с една-единствена възможност, а именно да извърши превантивен удар. Хитлер изпреварва Сталин с две седмици“. Накратко, имайки се в предвид ситуацията, единственият възможен ход за германското лидерство е да задейства превантивна атака.

Сталин не се е нуждаел от някой като Чърчил, Рузвелт или съветския таен агент Ричард Сорж да го предупреди за възможна немска атака. Той вече е знаел как да се справи с Германия. Сталин обаче не прави нищо за отбраната на страната си, докато е подготвял въоръжените си сили за офанзивна война.

Германците, пише Суворов, се възползват от временното предимство на изненада, защото те са могли да позиционират и задействат офанзивните си сили точно две седмици преди Червената армия да започне атаката си, сварвайки я напълно неподготвена. Изненадата наистина идва като изневиделица, тъй като Сталин не е вярвал, че германците ще посмеят да отворят втори фронт на изток, докато все още воюват с британците. Смелостта и професионализмът на германския войник също допринасят за невероятните първоначални успехи на Германия.

Както пише Суворов:

„[Съветската] загуба в началото на войната [юни-септември 1941 г.] се е дължала на факта, че германският Вермахт започва изненадващата си атака точно когато съветската артилерия е била премествана на границата, а заедно с нея и съответните доставки на муниции. Артилерията не е била подготвена да води отбранителна война, а на 22 юни пък не е могла да премине в офанзивен режим.“

 

Тъй като Германия не е разполагала с нужните природни ресурси за водене на продължителна война, единственият начин Хитлер да надмогне Русия е само ако я срази в рамките на четири месеца—тоест, преди началото на зимата. В това той се проваля. През лятото и есента на 1941 г. Хитлер разтърсва, но не унищожава съветската военна машина (присвояването на съветските запаси през тези първи няколко месеца позволява на германците да постигнат първоначалните си серии от успехи).

В Операция „Барбароса“ Хитлер пуска 17 танкови дивизии срещу руснаците. След три месеца сражение само около четвърт от танковете оцеляват, докато заводите на Сталин не само че са изкарвали повече танкове, но и от по-високо качество.

През първите четири месеца на нападението „Барбароса“ силите на Оста унищожават може би 75 процента от бойната способност на Сталин, по този начин елиминирайки непосредствената военна заплаха за Европа. Между юли и ноември 1941 г. германските сили изземват или превземат 303 завода за барут, муниции и гранати, които на година са произвеждали 85 процента от всичките муниции за съветската държава.

Но, както изтъква Суворов, това не е било достатъчно: „Атаката на Хитлер обаче не е могла да спаси Германия. Сталин не само че е имал повече танкове, артилерийски установки и самолети, повече войници и офицери, но и индустрия, приведена във военно-икономически режим, която е могла да произвежда колкото си оръжия е искал“. На 29 ноември 1941 г. райхският министър на въоръжението и боеприпасите Фриц Тот информира Хитлер, че от гледна точка на въоръжението и военната икономика Германия вече е загубила войната.

В края на краищата Сталин ликува, тъй като останалите 25 процента от гигантската съветска военна икономика, включително и 15-те процента от производството на муниции—основно от заводи на изток от Волга, в Урал и Сибир—остават непокътнати. Именно по този начин, разполагайки само с една част от първоначалния си военен капацитет, Сталин все пак успява да спечели решителните битки при Сталинград, Курск и Берлин и да сломи великите сили на Германия (както и нейните съюзници от Оста). Включването на САЩ във войната и значителната помощ на американците също допринася значително за съветската победа, както и, разбира се, легендарната стоическа издръжливост на руския войник.

Въпреки че Хитлер нанася първия удар, в края на войната Сталин установява контрол над Полша, Унгария, Румъния, България, Чехословакия и Източна Германия.

Подчертавайки, че Хитлер многократно е отлагал задействането на Операция „Барбароса“, Суворов казва:

„Нека предположим, че Хитлер бе отложил още един път атаката над Сталин и вместо това Сталин бе нанесъл първия удар на 6 юли 1941 г.… Нека се опитаме да си представим какво щеше да се случи, ако Хитлер беше забавил атаката си и по този начин бе станал жертва на разрушителното нападение, подготвено от Сталин. В този случай Сталин щеше да разполага не с 15 процента от производствения капацитет на Индустриалния комисариат по муниции, а със 100. Как тогава щеше да завърши Втората световна война?“

 

При такава ситуация е напълно основателно да смятаме, че към ноември-декември 1941 г. съветските сили вече са щели да достигнат Атлантическия океан, развявайки червения флаг над Берлин, Париж, Амстердам, Рим и Стокхолм.

 

Откритата писмена реч

След издаването на „Денят М“ руските академици започват да се натъкват на допълнително доказателства в бившите съветски архиви, които потвърждават тезата на Суворов и налагат едно радикално пренаписване на историята за Втората световна война.

Макар и да е вероятно много документи да са били премахнати или унищожени, някои разкриващи записи все пак излизат наяве. Един от най-важните от тези дълго прикривани документи е пълният текст на тайната реч на Сталин от 19 август 1939 г. В продължение на десетилетия водещи съветски фигури отричат Сталин някога да е изнасял такава реч, дори настоявайки, че на тази дата не се е свиквало никакво събрание на Политбюро. Други пък напълно отхвърлят тази реч като фалшификат.

След като руският историк Т. С. Бушуйева се натъква на версия на текста сред засекретените файлове на Специалните архиви на СССР, тя го публикува, заедно с коментар към него, в известното руско списание „Нов свят“ (No. 12, 1994). Германският автор Волфганг Щраус докладва за това, както и за други наскорошни открития, направени от руски историци, в априлското издание от 1996 г. на немския ежемесечник „Нация и Европа“. Доколкото е известно на автора на това ревю, все още никой американски историк не се е заел да направи публичен коментар за тази писмена реч.

Трябва да се има в предвид, че това обръщение е било направено точно когато съветски длъжностни лица са преговаряли с британски и френски представители за евентуален военен съюз с Великобритания и Франция и когато германски и съветски длъжностни лица са обсъждали евентуален пакт за ненападение между страните си. Четири дни след тази реч германският министър на външните работи фон Рибентроп се среща със Сталин в Кремъл, за да подпише Съветско-германския пакт за ненападение.

В тази реч Сталин заявява:

„За нас въпросът за война или мир вече навлезе в критическата си фаза. Ако сключим взаимоспомагателен пакт с Франция и Великобритания, Германия ще се оттегли от Полша и ще потърси мирно споразумение със Западните сили. По този начин войната ще бъде избегната, но в дългосрочен план ситуацията би станала опасна за СССР. Ако приемем предложението на Германия и сключим пакт за ненападение с нея, тя, разбира се, ще превземе Полша и намесата на Франция и Англия в тази война вече ще бъде неизбежна. Западна Европа ще бъде подложена на сериозни трусове и размирици. При тези обстоятелства обаче ние ще разполагаме с огромното преимущество да стоим настрана от този конфликт и така бихме могли да планираме точния момент, в който да влезем във войната.

Опитът от последните 20 години показва, че в мирни времена Комунистическото движение никога не е достатъчно силно, за да завземе властта. Диктатурата на такава партия може да се осъществи само в резултат на голяма война.

Изборът ни е ясен. Трябва да приемем немското предложение и учтиво да изпратим англо-френската делегация у дома. По този начин ние веднага ще спечелим преднина, като превземем Полша до портите на Варшава, както и украинска Галичия…“

 

Като обобщение, Волфганг Щраус посочва, че Сталин се е стремял към една всеобхватна европейска война, към една изтощителна война, която да срине европейската система и държави. Още повече, че Сталин е планирал да настъпи във войната през отломките на „капиталистическа“ Европа, след което да започне да я съветизира чрез военна сила (той многократно използва ключовата дума „съветизация“ в речта си).

Макар и да отбелязва, че тази реч допълнително потвърждава агресивните намерения на Сталин, предпазливата Бушуйева си служи с цитат на Клаузевиц, за да покаже, че като цяло войните следват свои си зададени курсове и мащаби, независимо от плановете или думите на едната или другата страна.

 

 

Съветският офанзивен бомбардировач „Иванов“ Су-2, произведен в големи количества, е проектиран за извършването на изненадващи атаки.

Той наподобява японския „Накаджима“ Б-5Н2 (долу), използван при нападението над Пърл Харбър

 

 

Болезнена история

В своята статия в сп. „Нов свят“ Бушуйева пише за болката, която руснаците сега трябва да изтърпяват, когато осъзнават, че голяма част от това, в което са вярвали в продължение на десетилетия за „Великата Отечествена война“ е било лъжа. Тя подчертава, че от младежите, родени в годините между 1922 г. и 1925 г. и които Сталин праща на фронта, само трима на всеки сто оцеляват конфликта. Бушуйева пише: „Мащабът на трагедията, която сполетява нашата петмилионна армия през юни 1941 г. трябва да бъде преосмислен изцяло. Злото, което владетелите на Съветския съюз са планирали за другите изведнъж, по стечение на необозримата съдба, връхлита нашата страна.“

Би било лесно, пише Бушуйева, да проклинаме хората, които „пренаписват“ историята и да продължаваме да вярваме в добре познатите измислени митове и символи, които подхранват националната ни гордост—които подхранват патриотизма на руския народ. „Да, можехме да продължим със старите мантри“, пише тя, „ако не беше едно интересно обстоятелство. А именно, че човекът е устроен по такъв начин, че истината, независимо колко болезнена е тя, винаги да е по-важна в окончателния анализ от фалшивото блаженство да се живее в лъжи и невежество.“

По подобен начин Суворов също признава, че много от руснаците го презират заради разкритията му. Той пише:

„Дръзнах да предизвикам единственото свято нещо, на което руският народ все още се уповава—а именно споменът за ‘Великата Отечествена война’. Пожертвах всичко скъпо за мен, за да напиша тези книги. Би било непростимо да си отида от този свят, без да съм казал на хората за откритията си. Проклинайте книгите! Проклинайте и мен самия! Но докато ме проклинате, поне се опитайте да разберете.“

 

Допълнително потвърждение

След публикацията на речта на Сталин в сп. „Нов свят“, историци от Новосибирския университет започват да се заемат с голямо ревизионистично преразглеждане на обстановката малко преди войната. Резултатите от този научен семинар са публикувани през април 1995 г. Руският историк И. В. Палова директно заявява в приноса си за семинара, че в продължение на десетилетия историци на Комунистическата партия работят усърдно, за да заровят обстоятелствата, произхода и развитието на Втората световна война, както и речта на Сталин от август 1939 г., под една цяла планина от документи.

Друг от участващите учени, В. Л. Дорошенко, казва, че новите доказателства показват как „Сталин провокира и отприщва Втората световна война“. Споделяйки мнението, че Сталин и режимът му са трябвали да бъдат съдени в Нюрнберг, Дорошенко дава следното обяснение:

„…Не само защото Сталин помага на Хитлер, а защото е било в личните интереси на Сталин да се започне такава война. Първо, заради основната му цел да завземе властта в Европа и, второ, заради непосредственото преимущество да унищожи Полша и да превземе Галичия. Най-важният мотив на Сталин обаче си остава самата война… Сриването на европейския ред е щяло да му позволи да установи диктатурата си [навсякъде в Европа].

В тази връзка, Сталин временно е искал да стои настрана от войната, но с намерението да влезе в нея в най-подходящия момент. С други думи, пактът за ненападение развързва ръцете на Хитлер и окуражава Германия да отприщи война [в Полша]. Когато Сталин подписва пакта, той вече е бил твърдо решен да го наруши. От самото начало той не е възнамерявал да стои настрана от конфликта, а обратното—директно да влезе във войната в най-удобния момент.“

 

Ревизионистични пробиви

Човек няма как да не се възхищава на куража на такива руски историци в устремеността им да се изправят лице в лице срещу тази емоционална глава от историята. Те показват много по-голяма добросъвестност и широкоскроеност в конфронтирането на историческите табута на 20-ти век, за разлика от колегите им от Западна Европа и Съединените щати.

Има обаче и някои изключения. През последните години няколко западни историци също приемат тази драстично ревизионистична гледна точка относно историята на Втората световна война. Сред тях са немският историк Макс Клювер в своята книга от 1986 г. „Präventivschlag 1941“ („Превантивен удар 1941“) и австрийският учен Ернст Топитшч в „Stalins Krieg“, издадена на английски през 1987 г. от “St. Martin’s Press” като „Войната на Сталин“. Американският историк Р. Х. С. Столфи пък отразява възгледите на Суворов в своята книга от 1991 г. „Hitler's Panzers East: World War II Reinterpreted“ („Източните танкове на Хитлер: Ново тълкуване на Втората световна война“), а немският историк д-р Йоахим Хофман представя значителни допълнения по темата със своя впечатляващо добре изследван труд от 1995 г. „Stalins Vernichtungskrieg 1941-1945“ („Изтребителната война на Сталин, 1941-1945“).

С оглед на Волфганг Щраус, новите разкрития около дълго прикриваната реч на Сталин и подходът на по-младите руски историци към този проблем представляват победа за европейския ревизионизъм, както и едно драстично преориентиране в историческите изследвания. Междувременно пък Суворов и други историци продължават да проследяват историческите доказателства. Освен ровенето му из архивите, Суворов съобщава как в отговор на „Ледоразбивачът“ и „Денят М“ съветски и немски ветерани от Втората световна война постоянно желаят да се свържат с него, за да предложат още доказателства в подкрепа на тезата му. Той затвърждава аргументите си в трета книга, „Последната република“, наскоро издадена на руски, и в още един, все още непубликуван, том по темата.

 

Източник:

https://www.ihr.org/jhr/v16/v16n6p28_Michaels.html

[Петър_Пейчев]

On 4.06.2022 г. at 13:33, Zara Thustra said:

Суворов представя цяла купчина доказателства

Суворов не представя нито едно доказателство, а размишления.

[новорегистриран3]

Преди 45 минути, Втори след княза said:

Този план има ли го или го няма, или се "обяснява" с броя на обувките? За "Барбароса" знаем, а за този знаем ли?

Планът за световната революция е на Ленин, не на Сталин. Грузинецът се самоопределя като продължител на делото на швейцарския емигрант.

[Петър_Пейчев]

Преди 1 минута, Втори след княза said:

И аз така предполагах, защото ако го имаше, Хрушчов щеше да го разсекрети. Поне в някоя картотека щеше да е останал. Поне един от авторите му щеше да спомене в мемоари или някоя деловодителка да каже, че са дошли от НКВД и са го иззели, барабар страницата от инвентарната книга. 

Аз служих известно време в бойна част, след което ме разкулачиха заради някаква партийна конференция и ме натириха трудовак във Велинград. Защото имах добро образование не ме пратиха на обекта, а станах писар на началник щаба, който беше и командир на местната военна единица, защото нямаше бойни поделения. Та работехме и със секретни документи, които бяха в каса с много пликове, прошнуровани и запечатани с пет печата червен восък. Имаше един голям плик А4, два пръста дебел, на който пишеше: "Отваря се при война". Имаше много други, които касаеха войната - списъци със складове, такива с цивилни, които трябваше да останат такива и при отстъпление да участват във снабдяване на партизански отряди и какво ли не.

Пиша горното за да се разбере, че войната не е нещо, което знаят един или двама, за нея има хиляди документи, от които не е намерен нито един. Всяка армия има доктрина включваща война със съседите й, но такива за първо нападение не се намериха нито за преди ПСВ, нито за студената. Всички разигравани от Варшавския договор варианти са били за нападения от НАТО, спирането му и минаване в контраатака.

[Capitainofmarine]

Руснаците имат една посрловица "что бы дите тешилось"!

Глупости на търкалета, просто писателски трикове и фантасмагории за да продават писанията си.

Ако някой си е направил труда да прочете Сталин или поне "История на ВКП/б/ то би понаучил много неща...

В случая важното е отказа от световната революция, отказа от "износа на революция" последният опит е 1919-21г мисля, това Съветскоо-Полската война.

Всичко това е осмислено и като теория излиза в сталиновата теория която е контра ленинска  и това е  "победата на социалистическата революция в отделно взета страна" и впоследствие " възможноста за мирното съвместно съществуване и сътрудничество между социалистическата и капиталистическата държава"...

За писателите разбирам! Не разбирам защо някой който е прочел някаква книга и толково много му харесва, защото допада на душевната му нагласа и започва да я налага като основополагаща теория. Впрочем теория а не практика...

Практиката на сталинският СССР и неосталинският брежневски СССР напълно демонстрират неагресивната политика на СССР. Виж конфикта КВЖД, Виж конфликта Хасан, виж конфликта Халхин гол. Виж смисъла на зимната война и полската кампания виж и резултата от разделянето на Европа след ВСВ. Тука ще подскочат някои неонационалсоциалисти които се пишат либертариани ама то си е така видно от тяхното перископче и амбразурка. Сталин просто си взима това от Европа което му дават безпорно...

Относно неагресивноста на Сталин и нежеланието му да прави световна революция може да се съди че никак не реагира когата американски летци се увличат и бомрадират Владивосток по време на корейската война...  И прочие и прочие ... Просто е нужно човек да чете много и много да расжъдава...

[Zara Thustra]

Разглеждане на плана на Сталин от 1941 г. за нападение срещу Германия

Ревю на книгата „Unternehmen Barbarossa und der russische Historikerstreit“ („Операция Барбароса и спорът между руските историци“) (1998 г.) на Волфганг Щраус

Автор на ревюто: Daniel W. Michaels

Година: 2001

--------------------------------------------------

Daniel W. Michaels (1928–2015) е специалист по руска и европейска история. Той е възпитаник на Колумбийския университет (Фи Бета Капа, 1954 г.) и обменен студент по програмата „Фулбрайт“ в Тюбингенския университет в Германия (1954 г.). Години наред той живее с жена си във Вашингтон, окръг Колумбия. Свободно владеещ руски и немски, той служи към Агенцията за национална сигурност, Библиотеката на Конгреса (старши изследователски анализатор) и Военноморския разузнавателен център.

--------------------------------------------------

Няма друг народ, който да е изстрадал толкова много през Втората световна война, колкото руския и германския. В касапницата на този голям глобален конфликт няма нещо, което да се равнява на масовото унищожение на животи и собственост на Източния фронт от страна на руските и немските сили, фанатично подтиквани от две безкомпромисни идеологии.

Днес, повече от 50 години след края на „сблъсъка на титаните“, свободни руски и немски историци си сътрудничат, за да преоценят историческите решения и действия, довели до най-кървавия конфликт в цялата история. Волфганг Щраус, уважаван немски славист и политически анализатор, обяснява този разкриващ исторически процес в най-новия си труд „Операция Барбароса и спорът между руските историци“^[1]. Тук той разглежда изследванията на ревизионистични учени от Русия и Германия относно ролята на Сталин в подпалването на Германско-руския конфликт, както и усилията му да разшири съветската империя в рамките на Европа. Може би сред най-важните аспекти от това начинание на Щраус е, че то показва как едно споделено виждане за войната може да допринесе за взаимното помиряване между тези два велики европейски народа.

Щраус споделя мнението на немския историк Ернст Нолте, че антикомунистическата войнственост на Хитлер е била разбираема реакция, предизвикана от надвисналата над Европа и човечеството съветска заплаха. Казано по друг начин, войнствеността на „фашистките“ движения, възникнали в Германия, Испания, Италия и други европейски страни през 1920-те и 1930-те сама по себе си е представлявала отговор на неприкритата болшевишка цел за господство над Европа^[2]. Това гледище, смята Щраус, е вече възприето от повечето руски ревизионисти, както и от френския историк Франсис Фурет^[3]. Като цяло на този етап няма значение дали човек смята избухналата през юни 1941 г. война между Германия и Съветска Русия за агресивна война, за превантивна война или за контранападение. За всяка една от страните, смята Нолте наред с други, това е била битка на живот и смърт, която е следвала да реши кой светоглед и начин на живот да надделее в Европа—атеистичния, интернационалистично-комунистическия или буржоазно-западнохристиянския.

 

Черната книга

Щраус по никакъв начин не отрича или смекчава бруталните ексцесии на Хитлер. В допълнение на това той дори твърди, че расистката концепция на Хитлер относно низшия статус на славянските народи и опитът му да колонизира земите им не само че са били погрешни, но и са обрекли както военната му кампания, така и самия Трети райх на провал. В същото време обаче Щраус набляга и върху монументалната бруталност на съветския и интернационалния комунизъм. В тази връзка той цитира „Черната книга на комунизма: престъпления, терор и репресии“, един наскоро излязъл труд от 860 страници на френския академик Стефан Куртоа и други^[4].

Както подчертава Куртоа, мнозина американски и европейски учени продължават да възприемат историята по един морално съмнителен начин, страстно осъждащ Националсоциалистическа Германия, но в същото време и поддържащ една лъжлива неукорителна „обективност“ спрямо Съветска Русия. Такова нещо като йерархия на смъртта и страданието обаче няма. Както пише Куртоа: „Смъртта на едно украинско дете от селото, умишлено подложено на глад от сталинския режим, е също толкова от значение, колкото изгладняването на едно дете от Варшавското гето“.

Както изтъква Щраус, Куртоа открива, че 1) около 100 милиона човешки същества губят живота си в резултат на комунистическите политики в Съветския съюз, Червен Китай и други комунистически държави; 2) комунистите превръщат масовата престъпност в неразделна част от държавния им апарат; 3) от самото начало терорът е бил част от съветския режим, започвайки се с Ленин; 4) класовият и етническият геноцид, започнат от Ленин и систематизиран от Сталин, предхожда диктатурата на Хитлер с години; 5) безсъмнено Сталин е бил много по-голям престъпник от Хитлер; и 6) споделената, ако не и главната, отговорност на Сталин за избухването на Руско-германската война е безспорна^[5].

Често се забравя, че руският народ става първата жертва на комунизма. Служейки си с доказателства от британски, руски и други източници, Щраус показва, че хората, които налагат комунистическия деспотизъм над руснаците основно са били от чужд неруски и нехристиянски произход—най-вече евреи^[6]. Тяхната цел е била нищо друго освен заличаването на християнството и европейската цивилизация, независимо от човешката цена за това. Много руснаци прехвърлят главната отговорност за престъпленията на комунизма, по-конкретно за тези през първите десет години на съветска власт, върху неруските елементи на Болшевишката партия. Щраус например отбелязва, че руската преса определя екзекуцията на цар Николай II и цялото му семейство като „еврейско ритуално убийство“^[7]. В подобен ред на мисли Щраус си служи с дадените от Солженицин имена на безмилостните началници на съветската тайна полиция (НКВД)—всички от тях евреи—които обричат десетки хиляди робски работници на смърт в потресаващо нечовешки условия по време на строежа на Беломорския канал^[8].

И все пак човек не бива да остава с впечатлението, че само славяни са били жертва на сталинския терор, или че всички убийци са били от неруски произход^[9]. По време на Голямата чистка от 1937–1939 г., изтъква Щраус, Сталин екзекутира мнозина евреи, които са имали значима роля в ранния съветски режим. През 1940 г. Сталин успява да елиминира своя най-голям противник, Лев Троцки (Бронщайн), който по едно време е втората най-влиятелна фигура в съветската държава. Когато накрая Сталин поставя руснака Николай Ежов за началник на НКВД на мястото на евреина Генрих Ягода, хиляди привърженици на Ягода и техните семейства, основно евреи, са убити или извършват самоубийство.

 

Руски пионери на ревизионизма

Един от първите руски ревизионисти на историята на Втората световна война е Пьотър Григоренко, генерал-майор от Съветската армия и награждаван с отличия ветеран от войната, преподаващ във Военната академия „Фрунзе“. Още в началото на 1960-те, по времето на Хрушчов, той става „дисидент“, публично подкрепяйки гражданските права на потиснатите етнически малцинства (властите накрая го затварят в лудницата). През 1967 г., разказва Щраус, той става първата водеща съветска фигура, която да повдигне станалите добре известни през 1980-те и 1990-те ревизионистични доводи относно подготовката на Сталин за агресивна война срещу Германия. В една статия, изпратена до голямо съветско списание (но отхвърлена и по-късно публикувана в чужбина), Григоренко изтъква, че през 1941 г. числеността на съветските военни сили значително е превъзхождала тази на германските. Точно преди германската атака от 22 юни 1941 г., над половината от съветските сили са се намирали в зона в близост до и западно от Бялисток, тоест, в зона навътре в окупираната полска територия. „Разположението е можело да се обясни само и единствено“, пише Григоренко, „ако тези войски са се позиционирали за изненадваща офанзива. В случай на вражеска атака тези войски са щели скоро да бъдат обкръжени“^[10].

Най-добре познатият руски историк, който повдига ревизионистичните доводи относно подготовката на Сталин за нанасяне на първия удар срещу Германия, е Виктор Суворов (псевдонимът на Владимир Резун). Щраус обобщава основните му аргументи (които са разгледани подробно в настоящото списание)^[11].

Щраус разглежда три значителни речи на Сталин (за които също пише и Суворов, както и автори на това списание)^[12]: 1. В обръщението си от 19 август 1939 г., непосредствено преди избухването на войната, Сталин обяснява защо един временен съюз с Германия е по-изгоден за съветските интереси, отколкото съюз с Великобритания и Франция; 2. В речта си от 5 май 1941 г. Сталин обяснява на новозавършили военни школи офицери, че съветските сили е следвало да водят предстоящата война офанзивно, както и че тя така или иначе е щяла да бъде справедлива война, тъй като е щяла да подпомогне разрастването на световния социализъм; 3. В речта от 6 ноември 1941 г., около четири месеца след началото на кампанията „Барбароса“, Сталин подчертава важността от убиването на германци (апропо, тази реч също така „вдъхновява“ и съветския писател от еврейски произход Иля Еренбург да даде небезизвестния си принос към военните усилия под формата на безжалостна антинемска пропаганда).

 

Виктор Суворов (Владимир Резун)

 

 

Актуална руска ревизионистична историография

Според Щраус радикално ревизиране на историята на Втората световна война става възможно едва след разпадането на мултинационалния Съветски съюз (1991 г.), когато около 14 милиона—до този момент засекретени—документи, засягащи всички аспекти на съветската власт, са най-накрая направени обществено достъпни за свободен преглед. Може би най-големият принос на настоящата книга спрямо неруската аудитория е акцентирането на изследванията на руски ревизионисти. Щраус е добре запознат с тези важни трудове, които обаче остават напълно игнорирани в Съединените щати. Сред най-важните публикации, с които Щраус си служи в тази връзка, са две руски антологии, и двете издадени през 1995 г.: „Готвил ли е Сталин настъпателна война срещу Хитлер?“ и „1 септември 1939–9 май 1945: 50-ата годишнина от разгрома на фашистка Германия“^[13]. Първият труд съдържа статии както на ревизионистични историци, така и на критици на ревизионизма („спорът между руските историци“, споменат в подзаглавието на книгата на Щраус, навява за „спорът между германските историци“ от 1980-те, в който Ернст Нолте изиграва важна роля).

Както посочва Щраус, сред най-изтъкнатите критици на ревизионистичното становище на Суворов и други е израелският историк Габриел Городецки, който преподава в Телавивския университет (Щраус смята, че той е дългогодишен сталински апологет). Городецки е автор на рускоезичната антисуворовска книга от 1995 г. „Митът на ‘Ледоразбивачът’“, както и на подробния труд от 1999 г. „Голямата илюзия: Сталин и германската инвазия в Русия“.

В разискването си на „Готвил ли е Сталин настъпателна война срещу Хитлер?“, Щраус пише (стр. 42-44):

„Въпреки че както ревизионисти, така и критици на ревизионизма имат своята дума в тази книга, крайният резултат е един и същ. Антифашистките опити за оправдаване и легитимиране на военната политика на Сталин от 1939 г. не са резонни. Гледището, че Втората световна война е била ‘престъпление, за което само и единствено Националсоциалистическа Германия е отговорна’ вече не може да се поддържа. Начинът, по който руските ревизионисти виждат историческата истина, е документиран в тази колекция от статии, публикувана от Бордюгов и Невежин, както и от реномирания военен историк Михаил Мелитюков, академичен сътрудник към Всеруския изследователски институт за документация и архиви.

Най-отскорошният компендиум от руски ревизионистични писания задълбочава нашето разбиране относно подготовката на Сталин за първи военен удар срещу Германия през лятото на 1941 г. Стратегическият разположителен план, одобрен от Сталин по време на конференция, състояла се на 15 май 1941 г., заедно с началника на Генералния щаб Герогий Жуков и комисаря на отбраната Семьон Тимошенко, нарежда за блицкриг:

Танкови дивизии и механизирани корпуси е следвало да задействат атаката си от линията Брест и Лвов [Лемберг], придружени от унищожителни въздушни удари. Целта е била завземането на Източна Прусия, Полша, Силезия и [Чешкия] Протекторат, по този начин отрязвайки Германия от Балканите и румънските нефтени залежи. Любляна, Варшава, Катовице, Краков, Вроцлав и Прага също са били цели за нападение.

Следвало е да бъде задействан и втори офанзивен удар в Румъния с цел превземането на Букурещ. Успешното постигане на непосредствените цели, а именно унищожението на голяма част от Германската армия на изток от реките Висла, Нарев и Одер е било важна част от постигането на главната цел, която е била разгромяването на Германия в една бърза кампания. Основните контингенти на Германските въоръжени сили е следвало да бъдат обкръжени и унищожени от танкови армии в дръзки и бързи настъпления.

Три повтарящи се аспекта от мобилизационния план от 15 май потвърждават агресивния характер на плана на Сталин: ‘внезапен удар’, ‘разгръщане’ и ‘настъпателна война’. От 303-те съветски дивизии, събрани на западния фронт, 172 са били предназначени за нанасянето на първия удар. Тоталното разгръщане е следвало да трае един месец—в периода от 15 юни до 15 юли. Михаил Мелитюков казва: ‘На тази основа изглежда, че войната срещу Германия е трябвало да започне юли месец’.

Тази антология отделя значително внимание и на анализирането на речта на Сталин от 5 май 1941 г., отправена до дипломанти на съветски военни школи. В тази си реч Сталин оправдава промяната във външната си политика във връзка с вече решената атака срещу Германия. От комунистическа гледна точка дори и една съветска агресивна война е ‘справедлива война’, тъй като тя служи за разширяване на ‘територията на социалистическия свят’, както и за ‘унищожението на капиталистическия свят’. Най-важната част от тази реч от 5 май обаче са опитите на Сталин да разбие ‘мита за непобедимия Вермахт’. Очевидно Червената армия е била достатъчно силна, за да премаже всеки враг, дори и ‘привидно непобедимия Вермахт’.“

 

 

Началната страница на съветския меморандум от май 1941 г., показана тук като факсимиле (минимизирано) и излагаща стратегията за първи военен удар срещу Германия и съюзниците й. Служейки си с термини като „внезапен удар“ и „офанзивна война“, тя приканва към светкавична атака срещу германската Източна Прусия, Полша, Силезия и чешките територии, по този начин прекъсвайки досега на Германия с Балканите и румънските нефтени залежи, както и към втори военен удар в посока Румъния. Съдейки се по този документ, казва руският историк Мелитюков, съветската атака срещу Германия и съюзниците й е трябвало да се състои през юли 1941 г. Написана на ръка с черно мастило, този документ от 15 страници е подготвен от съветския генерал Василевски и подписан от съветския началник на Генералния щаб Жуков и съветския комисар на отбраната Тимошенко. Изпратен е на Сталин на 15 май 1941 г. Правоъгълните и овалните архивни печати показват, че през 1948 г. този документ е бил прехвърлен към Оперативното бюро на съветския Генерален щаб

 

 

Щраус изброява (стр. 102-105) основните открития и заключения на руски ревизионисти, извлечени основно от двата главни труда, споменати по-горе:

– Сталин е искал пълномащабна изтощителна европейска война, в която СССР да се намеси във възможно най-удобния политически и военен момент. Основното намерение на Сталин е разкрито в неговата реч от 19 август 1939 г. до Политбюро;

– за да даде ход на това, Сталин използва Съветско-германския пакт за ненападение [от август 1939 г.], който: а) провокира нападението на Хитлер срещу Полша и б) кара Великобритания и Франция да обявят война [на Германия];

– в случай че бъде постигната бърза победа над Германия [от Великобритания и Франция], Сталин е планирал да „съветизира“ Германия и да установи „комунистическо правителство“ там, но при този вариант е имало опасност победните капиталистически сили никога да не позволят на една комунистическа Германия да съществува;

– в случай че бъде постигната бърза победа над Франция [от Германия], Сталин е планирал да „съветизира“ Франция. „Една комунистическа революция би изглеждала неизбежна и затова бихме могли да се възползваме от това в наша полза, като веднага притичаме на помощ на Франция и я направим наш съюзник. В резултат на това всички нации под ‘закрилата’ на победна Германия ще станат наши съюзници“;

– от самото начало Сталин е обмислял война с Германия и съответно [съветското] й превземане. За тази цел Сталин съсредоточава оперативни офанзивни сили на западната граница на СССР, които са превъзхождали Вермахта пет до шест пъти по отношение на танкове, самолети и артилерия;

– що се отнася до воденето на агресивна война, на 15 май 1941 г. Главното политическо управление на РККА инструктира войсковите командири, че независимо в каква война участва СССР, дали отбранителна или офанзивна, тя винаги ще е „справедлива война“;

– войскови контингенти е следвало да бъдат приведени в пълна бойна готовност във всички западни военни окръзи; аеродруми и снабдителни бази в подкрепа на настъпателната стратегия е следвало да бъдат изградени непосредствено преди границата; офанзивна сила от 60 дивизии е следвало да бъде сформирана в Украйна, а планински дивизии и парашутни корпуси установени за нападателни операции;

– 16-ти, 19-ти, 21-ви, 22-ри и 25-ти съветски армии са прехвърлени от вътрешността на страната до западната граница и позиционирани на отправни точки за планираната офанзива;

– в речта си от 5 май 1941 г., отправена до новозавършилите офицери, Сталин казва, че войната с Германия е неизбежна, определяйки я като война не само от отбранителен характер, но по-скоро и като такава от офанзивен характер;

– Сталин е възнамерявал да задейства нападението през юли 1941 г., макар и сред руските историци да няма единодушно мнение по отношение на точната дата. Суворов посочва 6 юли, [Валери] Данилов [пенсиониран съветски полковник] 2 юли, докато Мелитюков пише следното: „Червената армия просто не е могла да извърши нападението преди 15 юли“.

 

Точно преди нападението „Барбароса“, започнало сутринта на 22 юни 1941 г., две колосални военни сили са позиционирани и от двете страни на съветската граница. Три милиона германци, заедно с 600,000 превозни средства, 750,000 коне, 3,580 танка и 1,830 самолета са разпределени в три големи „Армейски групи“, заедно с 600,000 румънски и финландски войници. От другата страна пък 4,5 милиона червеноармейци са позиционирани срещу Германия и Европа

Източник: Paul Carell, "Hitler Moves East 1941-1943" (1991), стр. 18

 

Прокламацията на Хитлер

В апендикса с документи Щраус е включил и части от директивата на хитлеровата Операция „Барбароса“ с дата 18 декември 1940 г. На същото място, под формата на факсимиле, може да се открие и обнародването на германската преса с дата 22 юни 1941 г., излагащо причините, поради които Хитлер предприема нападението срещу Съветския съюз:

„Тази сутрин Фюрерът, посредством райхсминистъра д-р Гьобелс, отправи прокламация към германския народ, в която обяснява как след неколкомесечно мълчание той най-накрая може да говори открито пред германския народ за опасните кроежи на юдео-болшевишките господари на Съветска Русия. След Германско-съветския спогодбен договор от есента на 1939 г. той се надяваше на смекчаване на напрежението с Русия. Въпреки това обаче, тази надежда накрая се изпари заради изнудващите искания на Съветска Русия както спрямо Финландия, така и спрямо балтийските държави и Румъния.

След победата в Полша Западните сили бяха отхвърлили предложението на Фюрера за разбирателство, тъй като те се надяваха, че Съветска Русия ще нападне Германия. Още от пролетта на 1940 г. насам съветски войски не спираха да се струпват поголовно по немската граница, което накрая доведе и до нуждата през август 1940 г. боеспособни германски сили да бъдат закотвени на изток, което неминуемо бе направило всякаква главна германска инициатива на запад невъзможна.

По време на визитата му [през ноември 1940 г.] в Берлин, [съветският министър на външните работи] Молотов бе повдигнал въпроси, свързани с Румъния, Финландия, България и Дарданелите, които ясно бяха разкрили намерението на Съветска Русия да създаде проблеми в Източна Европа. Болшевишкият преврат срещу [румънското] правителство на Антонеску се беше провалил, но пък за сметка на това, с помощта на англо-саксонските сили [Великобритания и Съединените щати], техният пуч в Югославия се оказа успешен. Сръбски военновъздушни офицери отлетяха за Русия и бяха незабавно инкорпорирани в армията там.

С тези си кроежи Москва не само че наруши т.нар. Германско-руски спогодбен договор, но също така и го предаде. В своята прокламация Фюрерът подчерта, че всякакво по-нататъшно негово мълчание би било престъпление не само срещу Германия, но и срещу цяла Европа. Понастоящем на границата се намират 160 руски дивизии^[14], които в допълнение на това многократно я нарушаваха. На 17-18 юни съветски патрули бяха принудени да отстъпят обратно зад граница след продължителна обмяна на огън. Междувременно, с цел защитата на Европа и предпазването от по-нататъшни руски провокации, най-голямото формирование на сили, правено някога, бе събрано срещу Съветска Русия. Германските войски стоят в готовност от Арктическия океан до Черно море, със съюзници на север в лицето на финландците и край бесарабската граница в лицето на румънците.

Фюрерът завърши прокламацията си със следните изречения: ‘Затова реших отново да оставя съдбата и бъдещето на Германския Райх и на народа ни в ръцете на нашите войници. Нека Господ Бог ни помага особено в тази борба!’“.

 

 

Ген. Алфред Йодъл (в средата) изказва мнението си относно военната обстановка по време на брифинг с Хитлер и ген. Вилхелм Кайтел

 

Примиряване с миналото

Въпреки че все повече и повече независими руски, германски и други европейски историци подкрепят ревизионистичните доводи на Суворов (и други), изглежда, че все още е невъзможно, особено в Германия, историческата отговорност на Хитлер да бъде прехвърлена на Сталин. В тази връзка Щраус напомня (стр. 45-46) за едно събеседване, състояло се през май 1993 г. във Военно-историческия офис за изследвания във Фрайбург и включващо немския историк д-р Йоахим Хофман, многодесетилетен сътрудник към Изследователския офис, и руския историк Виктор Суворов. Хофман разказва за разговорите относно проблема с „превантивната война“, които той е провеждал с изтъкнати германци, включително и президента Рихард фон Вайцзекер, влиятелния журналист Марион Графин Дьонхоф, както и политическите фигури Егон Бар и Хайнрих Граф фон Айнзидел. Всички те му казват, че дори Суворов да е прав и нападението на Хитлер наистина да е изпреварило това на Сталин със седмици, това не бива да се признава публично, защото по този начин се оневинява Хитлер. Това е нещо типично, казва Хофман, за преобладаващото неморално отношение в Германия. Заслепени от своя егоизъм, добавя той, тези германци не осъзнават, че по този начин те практически искат от руснаците да приемат пропагандните лъжи на сталинската ера.

Щраус съпоставя крайно различното отношение на германците и руснаците спрямо историята на 20-ти век и ролята на историческия ревизионизъм. Докато на германците постоянно им се насажда мазохистичен комплекс за вина на национално ниво заради колективното им „зло“ минало, започнал да им се внушава по време на следвоенния окупационен период като част от съюзническата „превъзпитателна“ кампания и от този момент нататък постоянно натрапван от „техните“ медии и политически лидери, руснаците са много по-свободни и отворени за тяхното комунистическо минало, най-вече защото те не са били окупирани от чужди завоеватели и защото техните медии и образователна система не са под контрола на външни сили^[15]. Макар и заклети комунисти да се опитват да поддържат историографията на съветската ера жива, повечето руснаци искат да знаят истината за миналото си. Все пак, посочва Щраус, едно на всеки две руски семейства са страдали под сталинската тирания. Така или иначе обаче понастоящем няма табута в Русия, включително и ролята на евреите в комунистическото движение (в сравнение с това на германците им е забранено със закон да накърняват по какъвто и да е начин политическите дейности на евреите от първата половина на 20-ти век).

Думата „геноцид“ често се използва във връзка с отношението към европейските евреите през Втората световна война. Без по никакъв начин да омаловажаваме страданията на невинни евреи, попаднали в тази буря, човек все пак не бива да забравя, че съветският режим на Сталин нанася много по-безжалостен и пълномащабен геноцид срещу руския и украинския народ. Изчислено е, че около 20 милиона души, болшинството от тях славяни, губят живота си в Съветския съюз в резултат на съветските политики под формата на екзекуции, пращане в лагери Гулаг, където по-късно погиват, или направо налагане на глад и т.н. Милиони германци също стават жертва на геноцид. Изчислено е, че около четири милиона германци са убити или загиват през периода 1944–1948 г. като жертви на съюзнически „етнически прочиствания“, изгладняване, робски труд в СССР или престой в нечовешки военнопленнически лагери, ръководени от победните Съюзници^[16].

Насърчаването на по-добро разбиране на катастрофалния германско-руски сблъсък от 1941–1945 г. от страна на немски и руски ревизионистични историци допринася за помиряването между тези два народа. Щраус дори споменава наскорошни събития, потвърждаващи този процес. Във Волгоград победители и победени обединяват сили, за да издигнат монумент, посветен на всички жертви на Битката при Сталинград. Надписът му, написан на руски и немски, се чете по следния начин: „Този паметник е издигнат в чест на страданията на загиналите тук войници и цивилни. Молим се онези, които са загинали тук и в плен, да почиват във вечен мир на руска почва“. Наскоро в покрайнините на Санкт Петербург пък бе посветено гробище и мемориал на германските войници. В днешна Русия не е нещо необичайно за рускините да поддържат гробовете на германски войници (тъй като съветското правителство почти не направи нищо в подпомагането за идентифицирането на падналите в бой и организирането на скромни погребения за тях, малцина рускини имат някаква представа къде собствените им синове, братя и съпрузи са загинали).

 

С цветя в ръка, 86-годишен германец от баварската община Айблинг търси мемориални плочи с имената на другари, дали живота си във Втората световна война преди повече от половин век. Каменните мемориални плочи се намират в наскоро посветеното на войници Сологубовско гробище в близост до Санкт Петербург

 

В епилога на тази книга Щраус описва пламенното възмущение и гняв на руснаците спрямо престъпния капитализъм, обгърнал страната им. Днес неравенствата между новоизлюпените богаташи и преобладаващата руска работна класа са по-големи дори от времето на съветска власт. Много руски ревизионисти виждат едно вродено сходство и афинитет между капитализма и комунизма. Имайки се в предвид как много бивши съветски длъжностни лица все още заемат позиции или, казано по друг начин, все още разполагат с власт в „новата Русия“, всеки вижда колко лесно може да бъде за членове на стария съветски елит—или още Номенклатурата—отново да изскочат на хоризонта в хищния капитализъм на Русия като рекетьори, гангстери, финансови спекуланти, банкерски измамници, изнудвачи и мафиоти. Върху останките на съветската система, пише Щраус, се заражда една нова диктатура на безмилостност, корупция, престъпност, социално разделение, беднотия и отчаяние. Затова и ненавистта към „реформистките“ политики, насърчавани от Съединените щати, е широко разпространена.

В това отношение Щраус обръща внимание на възгледите на испанския писател Хуан Гойтисоло, който смята, че ако тази социална патология продължава да надделява в Русия, то тогава анализът на Карл Маркс би се оказал верен, поне отчасти. Макар Маркс да не е прав относно обещаните добродетели на комунизма, пише Гойтисоло, събитията изглежда потвърждават критиката му на капитализма, особено на необуздания монетаризъм, който познава само една ценност, а именно максималните печалби независимо от човешката цена^[17].

 

 

От 1960 г. до 1995 г. д-р Йоахим Хофман работи като историк с полуофициалния Военно-исторически изследователски офис във Фрайбург. Подробният му ревизионистичен труд „Stalin's Vernichtungskrieg, 1941-1945“ („Изтребителната война на Сталин“) е издаван в пет издания. В момента за публикация се подготвя и издание на английски [от „Theses & Dissertations Press; ed“]

 

„Силна и свободна“

Дали се самоопределят като „реформатори“ (западно настроени), комунисти или националисти („евразийци“), днешните руснаци, пише Щраус, твърдо отхвърлят всякакви форми на интернационализъм, било той комунистически или капиталистически. Те искат една Русия, която да е силна и свободна.

За осъществяването на тази цел обаче мнозина се обръщат към геополитиката, възприемайки един светоглед, базиран на евразийската „централна“ теория, разработена от британския географ от 20-ти век Халфорд Макиндер и насърчавана в германския Трети райх от Карл Хаусхофер (според тази теория Русия има потенциала за огромна власт и просперитет, тъй като тя е сърцето на огромната и богата на ресурси евразийска площ). Водещият застъпник на това гледище в днешна Русия е Александър Дугин, чиято книга „Основи на геополитиката: геополитическото бъдеще на Русия“ се доказва като влиятелно четиво както сред старите комунисти, така и сред новите националисти под целокупния чадър, понякога определян като „националболшевишки съюз“ и чиито привърженици са познати като „евразийци“. Дугин е близък сътрудник на Генадий Зюганов, ръководител на най-голямата политическа партия в страната, Руската комунистическа партия (която, въпреки името й, е много по-националистически, отколкото марксистко, настроена). Самият Зюганов е и авторът на една отскорошна книга, „География на победата: основи на руската геополитика“.

В това отношение руският парламент—Държавната дума—бе установил Комитет на геополитическите работи, оглавяван от Алексей Митрофанов, член на Либерално-демократическата партия на Владимир Жириновски (сред предложенията на Жириновски е формирането на ос между Берлин, Москва и Токио, като в тази връзка той е цитиран да казва: „Днес Съединените американски щати са нашият враг номер едно. Оттук нататък всички наши действия и взаимоотношения с Америка трябва да се предприемат с това наум“).

 

 

Бележки:

1. Като ученик (Oberschuler) Щраус, който е роден през 1931 г., е бил арестуван за антикомунистически дейности в Източна Германия (ГДР) и впоследствие лишен от свобода в периода между 1950 г. и 1956 г. Автор е на няколко други значими книги за Русия, включително и Russland wird leben: vom roten Stern zur Zarenfahne (1992), Drei Tage, die die Welt erschutterten (1992), Burgerrechtler in der UdSSR (1979) и Von der Wiedergeburt slawophiler Ideen in Russland (1977). В допълнение на това той допринася редовно и за научни списания. Понастоящем живее в Бавария, където работи като специалист по славянските въпроси.

2. Вж. Ernst Nolte, Der Europäische Bürgerkrieg 1917-1945: Nationalsozialismus und Bolschewismus (Munich: 1997 [5th ed.]). Нолте неведнъж е подчертавал, че военновременното отношение на Хитлер към евреите може разбираемо да се разглежда като отбранителна мярка от страна на Хитлер спрямо заплахата от масови болшевишки убийства на германци. В една лекция от 1980 г. той казва: „Трудно може да се отрече, че Хитлер е имал добра причина да бъде убеден в решимостта на враговете му да извършват масови убийства дълго преди първите вести за събитията в ‘Аушвиц’ да станат обществено достояние“. Вж. също интервюто с Нолте в изданието от януари-февруари 1994 г. (бр. 14, номер 1), стр. 15-22, както и Changing Perspectives on History in Germany: A Prestigious Award for Nolte: Portent of Greater Historical Objectivity?, изданието от юли-август 2000 г. стр. 29-32.

3. François Furet and Ernst Nolte, Feindliche Nähe: Kommunismus und Faschismus im 20. Jahrhundert: Ein Briefwechsel (Munich: 1998).

4. The Black Book of Communism: Crimes, Terror, Repression, by Stéphane Courtois and others (Cambridge: Harvard University Press, 1999). Оригинално издание: Le livre noir du communisme: Crimes, terreur, répression (Paris: 1997). Сред по-старите творби на Куртоа са: Histoire du parti communiste français (1995), L'etat du monde en 1945 (1994), Rigueur et passion (1994), 50 ans d'une passion français (1991) и Qui savait quoi? (1987).

5. Куртоа също така пише: „Боря се за преоценката на Сталин. Със сигурност той е най-големият престъпник на века. Но в същото време той е бил и най-великият политик—най-компетентният, най-професионалният. Той е този, който най-перфектно е съзнавал как да използва ресурсите си в полза на целите си“.

6. Руските националисти, както и антиболшевишките „белогвардейци“ по онова време, напълно осъзнават факта, че лидерите на марксисткото движение в Русия—меншевиките и болшевиките—преобладаващо са били от неруски произход. Като доказателство за чуждия характер на Болшевишката революция и на ранния съветски режим, руските националисти (както и мнозина други) често си служат с „Последните дни на Романовите“, творба на британския писател Робърт Уилтън (вече преведена и на руски). В апендикса към изданието на тази книга от 1993 г. на Института за историческо преразглеждане (стр. 184-190) Уилтън също така отбелязва следното: „Според информацията, предоставена от съветската преса, важните функционери на болшевишката държава… през 1918–1919 г. са включвали: 17 руснаци, двама украинци, единадесет арменци, 35 латвийци, 15 германци, един унгарец, десет грузинци, трима поляци, трима финландци, един чех, един караит и 457 евреи“. Вж. също M. Weber, The Jewish Role in the Bolshevik Revolution and the Early Soviet Regime, изданието от януари-февруари 1994 г., стр. 4-14.

7. В едно специално издание от 1996 г. на московския в. „Русский вестник“ е изложен списък с имената на палачите: Яков Юровски, Анселм Фишър, Ицван Колман, А. Чорват, Изидор Еделщайн, Имре Маги[?], Виктор Гринфелд, Андреас Вергаси и С. Фаркаш. Статията заключава със следното: „Всичко това допълнително потвърждава неруския произход на убийците“.

8. Според Александър Солженицин шестимата ръководители по това време са били Семьон Фирин, Матвей Берман, Нафтали Френкел, Лазар Коган, Яков Рапопорт и Сергей Жук. Началникът на Военната стража е бил Бродски, каналният куратор към Централния изпълнителен комитет е бил Солц, началниците на ГПУ и НКВД са били Ягода, Паукър, Щпигълглас, Казнелсон, Саковский, Сьоренсен, Месинг и Аршакуни. Както сочат имената, тези хора са били неруснаци. Повечето от тези убийци са наградени от Сталин с почетната титла „Герой на труда“. Вж. Aleksandr Solzhenitsyn, The Gulag Archipelago, III-IV, Book Two (New York: Harper & Row, 1975), pp. 79, 81, 82, 84, 94, etc.

9. Тази генерализация е валидна за първите 20 години на съветска власт. Въпреки това обаче, след Голямата чистка (1937–1939 г.) и с изключение на първите няколко години от края на Втората световна война в Източна Европа, където Сталин използва еврейски комунисти, които да установят марионетни правителства, до самата си смърт диктаторът активно се противопоставя на елементи, които той самият определя като космополити, паразити и т.н.

10. Григоренко първоначално изпраща своята статия до съветското сп. „Въпроси относно историята на КПСС“, което, естествено, я отхвърля. Публикувана е през 1969 г. от „Посев“, белогвардейска издателска къща, базирана във Франкфурт на Майн.

11. За първите три книги на Суворов за Втората световна война има написани ревюта в Списанието за историческо преразглеждане. Първите две, „Ледоразбивачът“ и „Денят М“, получават своите ревюта в изданието от ноември-декември 1997 г. (бр. 16, ном. 6), стр. 22-34. Третата му книга, „Последната република“, получава ревюто си в изданието от юли-август 1998 г. (бр. 17, ном. 4), стр. 30-37.

12. Вж. ревюто на книгата на Адолф фон Таден „Stalins Falle“ („Капанът на Сталин“) в изданието от май-юни 1999 г., стр. 40-45.

13. „Готовил ли Сталин наступательную войну против Гитлера?“ („Готвил ли е Сталин настъпателна война срещу Хитлер?“) на Григорий Бордюгов и Владимир Невежин (Москва: AIRO XX, 1995) и „1 сентября 1939–9 мая 1945: Пятидесятилетие разгрома фашисткой Германии в контексте начала Второй мировой войны“ („1 септември 1939–9 май 1945: 50-ата годишнина от разгрома на фашистка Германия в контекста на началото на Втората световна война“), с редакция на И. В. Павлова и В. Л. Дорошенко (Новосибирск мемориал, 1995). Вторият труд е споменат в изданието от ноември-декември 1997 г., стр. 32-34.

14. Главното командване на Вермахта значително подценява броя на съветските дивизии, както и качеството и количеството на съветските танкове. Хитлер и Вермахта накрая се сблъскват не със 160 дивизии на прага им, а с над 300. Вж. David Irving, Hitler's War (New York: Viking, 1977), pp. 205-206, 297. За съотношението между двете сили през юни 1941 г. вж. също Joachim Hoffmann, Stalins Vernichtungskrieg 1941-1945 (Munich, 1995), Chapter 1, and esp. pp. 31, 66.

15. Странно е обаче, че руските „олигарси“, повечето от които са евреи, упражняват значителен контрол върху руските медии. Вж. Daniel W. Michaels, Capitalism in the New Russia, May-June 1997 Journal, pp. 21-27 и A Jewish Appeal to Russia's Elite в изданието от ноември-декември 1998 г. стр. 13-18.

16. Вж. Alfred-Maurice de Zayas, The German Expellees: Victims in War and Peace (New York: St. Martin's Press, 1993), Alfred-M. de Zayas, Nemesis at Potsdam: The Expulsion of the Germans From the East (Lincoln: Univ. of Nebraska, 1989 [3rd rev. ed.]), James Bacque, Other Losses (Prima, 1991), J. Bacque, Crimes and Mercies (Little, Brown, 1997), Ralph Keeling, Gruesome Harvest: The Allies' Postwar War Against the German People (IHR, 1992).

17. Juan Goytisolo, La Saga de los Marx (Barcelona: Mondadori, 1993). Макар Гойтисоло безсъмнено да е един от най-изтъкнатите испански новелисти на 20-ти век, и политическите му виждания, и личният му живот са меко казано спорни. Прокуден от Испания от Франко, той прекарва по-голямата част от живота си във Франция.

 

Източник:

http://www.ihr.org/jhr/v19/v19n6p40_Michaels.html

Редактирано Декември 26, 2022 от Zara Thustra