Отиди на
Форум "Наука"

Планът на Сталин за покоряването на Европа


Recommended Posts

  • Потребител

Планът на Сталин за покоряването на Европа

Ревю от Daniel W. Michaels

Daniel W. Michaels (1928–2015) е специалист по руска и европейска история. Той е възпитаник на Колумбийския университет (Фи Бета Капа, 1954 г.) и обменен студент по програмата „Фулбрайт“ на Тюбингенския университет в Германия (1954 г.). Години наред той живее с жена си във Вашингтон, окръг Колумбия. Свободно владеещ руски и немски, той служи към Агенцията за национална сигурност, Библиотеката на Конгреса (старши изследователски анализатор) и Военноморския разузнавателен център.

 

Вече в продължение на няколко години един бивш съветски военен офицер-разузнавач на име Владимир Резун предизвиква разпалени дебати в Русия заради своето стряскащо виждане, че Хитлер напада Съветска Русия през юни 1941 г. точно когато Сталин се е подготвял да превземе Германия и Западна Европа като част от неговата добре планирана операция да „освободи“ цяла Европа, като я подчини под комунистическа власт. Пишейки под псевдонима Виктор Суворов, Резун развива тази теза в три книги, като „Ледоразбивачът“ (1988 г.) и продължението й „Денят М“ (1994 г.) са сред неговите най-известни трудове.

Суворов представя цяла купчина доказателства, за да покаже, че когато Хитлер задейства нападението по Операция „Барбароса“ над Съветска Русия на 22 юни 1941 г., немските сили са били способни да нанесат огромни поражения върху руснаците именно защото Червената армия е била много по-добре подготвена за война—но за агресивна война, насрочена за началото на юли, а не за отбранителната война, наложена им от превантивното нападение на Хитлер.

В „Ледоразбивачът“ Суворов описва разположението на съветските сили през юни 1941 г., описвайки как Сталин е струпвал огромни количества войници и боеприпаси край европейската граница не за да защитава съветската родина, а като подготовка за нападение на запад и ключови сражения на вражеска територия. И така, когато немските сили извършват удара, голяма част от червените сухопътни и военновъздушни сили вече са били концентрирани край западните съветски граници с лице към близкостоящите европейски страни, най-вече към Третия райх и Румъния, в своята последна подготовка за нападение над Европа.

Във втората си книга за произхода на войната, „Денят М“ (ден на Мобилизиране), Суворов описва как в последните месеци на 1939 г. и лятото на 1941 г. Сталин методично и систематично е изграждал най-добре въоръжената и мощна военна сила в света—в действителност първата свръхсила в света—за неговото планирано превземане на Европа. Суворов обяснява как драстичното привеждане на Сталин на държавната икономика във военен режим всъщност е направило войната неизбежна.

 

Глобален съветски съюз

В „Последната република“ Суворов си служи с допълнителни доказателства в подкрепа на твърдението му, че Сталин се е подготвял за агресивна война, този път подчертавайки идеологическата мотивация зад действията на съветския лидер. Заглавието е препратка към злочестата държава, която е щяла да бъде основана като „окончателната република“ в лицето на глобален „Съюз на съветските социалистическите републики“, по този начин финализирайки световната пролетарска революция.

Както самият Суворов обяснява, този план е бил напълно съвместим с марксистко-ленинската доктрина, както и с политиките на Ленин през ранните години на съветския режим. Руският историк убедително представя твърдението си, че не Лев Троцки (Бронщайн), а именно Сталин—неговият по-семпъл съперник—е бил истински верният ученик на Ленин в насърчаването на световна комунистическа революция. Троцки е настоявал за имплементиране на доктрината му на „постоянна революция“, посредством която младата съветска държава да е способна да разпалва вътрешни работнически бунтове и революции в капиталистическите страни.

Вместо това Сталин е искал съветският режим да се възползва от спорадични „примирия“ в световната борба, по време на които той да натрупва военна мощ в изчакване на правилния момент, когато по-големи и по-добри съветски въоръжени сили да нападнат Централна и Западна Европа, по този начин образувайки се допълнително съветски републики, докато тази доминираща сила преминава през целия континент. След успешното консолидиране и съветизиране на цяла Европа, разширеният СССР е щял да бъде готов да наложи съветска власт по целия свят.

Както показва Суворов, Сталин напълно е осъзнавал, че ако им се даде правото на избор, хората от напредналите западни страни никога не биха избрали комунизма. Следователно той е трябвало да бъде наложен със сила. Сталин е смятал, че дръзкият му план е можел да се осъществи само посредством световна война.

Важен доказателствен откъс за това е неговата реч от 19 август 1939 г., наскоро намерена в Съветските архиви (частично цитирана в изданието от ноември-декември 1997 г., стр. 32-33). По време на нея наследникът на Ленин обявява:

„Опитът от последните 20 години показва, че в мирни времена Комунистическото движение никога не е достатъчно силно, за да завземе властта. Диктатурата на такава партия може да се осъществи само в резултат на голяма война…“

„По-нататък страните, които са били под закрилата на възродена Германия също ще станат наши съюзници. Ще разполагаме с обширен терен за развиване на световната революция.“

 

Освен това, както и съветските теоретици винаги са настоявали, в дългосрочен план комунизмът никога не може да съществува в мир с други социополитически системи. Затова и комунистическата власт неименуемо трябва да бъде наложена по целия свят. Тази цел на „световна революция“ е била толкова жизненоважна за естеството и развитието на „първата работническа държава“, че е била кардинална черта на съветската адженда още преди Хитлер и неговото националсоциалистическо движение да дойдат на власт в Германия през 1933 г.

Сталин решава кога и къде да извърши удара. Затова и съветското развиване на най-напредналите офанзивни оръжейни системи, основно танкове, самолети и военновъздушни сили започва още в началото на 30-те. За да си осигури успешното изпълнение на това дръзко начинание, към края на 1939 г. Сталин нарежда изграждането на мощна военна машина, която щяла да превъзхожда всички противникови сили по отношение на количество и качество. Първата му секретна заповед за пълното военно-индустриално мобилизиране на страната е издадена през август 1939 г. Втора пълна мобилизационна заповед, този път за военна мобилизация, е щяла да бъде издадена в деня, в който войната щяла да започне.

 

Разочарованието

Немското нападение „Барбароса“ разбива на парчета добре обмисления план на Сталин за „освобождението“ на цяла Европа. Суворов твърди, че това е моментът, в който Сталин „губи“ Втората световна война. Съветският глава остава разочарован дори и след победата над Германия и завладяването на Източна и Централна Европа.

Според Суворов, Сталин изразява разочарованието си от изхода на войната по няколко начина. Първо, той решава маршал Георгий Жуков, а не самият той—върховният главнокомандващ—да поведе Победния парад през 1945 г. Второ, Победният парад на 9 май е официално установен едва след смъртта на Сталин. Трето, Сталин никога не е носил медалите си, с които е бил награден след края на Втората световна война. Четвърто, веднъж, докато е бил в унило настроение, той споделя на хората от близкото му обкръжение желанието си да се оттегли, след като войната вече била приключила. Пето—и може би най-красноречивият момент—Сталин изоставя работата по дългопланирания Дворец на Съветите.

 

Незавършеният монумент

Внушителният Дворец на Съветите, одобрен от съветското правителство в началото на 30-те, е щял да бъде висок 380 м., като върху него е щяла да бъде издигната 300-метрова статуя на Ленин—по висок дори и от нюйоркския „Емпайър Стейт Билдинг“. Той е щял да бъде построен на мястото на бившата катедрала „Христос Спасител“. По заповед на Сталин*, този великолепен символ на старата Русия е взривен на 1931 г.—действие, чрез което комунистическите владетели на страната символично заличават душата на стара Русия, за да направят място за монумента на световния СССР.

Всички „социалистически републики“ по света, включително и „последната република“, са щели да бъдат представлявани в Двореца. Главната зала на този светски храм е щяла да бъде надписана с клетвата, която Сталин изрича с квазирелигиозни интонации на погребението на Ленин. Тя включва думите: „Когато Другарят Ленин ни напусна, той ни завеща отговорността да подсилим и разширим Съюза на социалистическите републики. Сега ние се заклеваме пред теб, Другарю Ленин, че ще изпълним това твое искане с чест, този твоя сакрална заповед.“

Въпреки това обаче, само куполовидната основа на този грандиозен монумент е била завършена, като през 90-те, след разпада на СССР, катедралата „Христос Спасител“ е старателно построена отново.

*бел. прев. Според други източници Лазар Каганович, а не Сталин, издава заповедта за разрушаването й.

 

Официалната гледна точка

В продължение на десетилетия официалната версия на немско-съветския конфликт от 1941–1945 г., поддържана от естаблишмънт историците както в Русия, така и на Запад, се води така:

„Хитлер задейства изненадваща блицкриг атака срещу окаяно неподготвения Съветски съюз, залъгвайки лидера му—неподозиращият и доверчив Сталин. Немският Фюрер е воден от страстта си за обитаеми места и природни ресурси в примитивния Изток, както и от своята дългокипяща решителност да смаже еврейския комунизъм веднъж завинаги. В тази предателска атака, която е била важна част от обезумялата целеустременост на Хитлер за световно завоевание, нацистките или фашистките агресори първоначално доминират всякаква съпротива с техните преобладаващи модерни танкове и самолети.“

 

Тази гледна точка, по която съюзническите съдии на следвоенните Нюрнбергски процеси се водят, все още се поддържа както в Русия, така и в САЩ. Днес голяма част от обществеността в Русия (и не само хората, които милеят за стария съветски режим) приема тази „политкоректна“ версия. Една от причините за това е, че тя „обяснява“ огромните човешки и материални загуби на Съветския съюз по време на Втората световна война.

 

Обречен от самото начало

Противно на официалните виждания, че през юни 1941 г. Съветският съюз не е бил подготвен за война, Суворов подчертава, че именно немците са били неподготвените. Набързо изготвеният план на Германия Операция „Барбароса“, чиято цел е била постигането на „блицкриг“ победа в рамките на четири или пет месеца от значително малобройни сили, настъпващи в три широкообхватни военни наплива, е бил обречен от самото начало. В допълнение на това Суворов изтъква, че Германия е изпитвала недостиг на суровини (включително и на петрол), които са били от жизненоважно значение за поддържането на проточена война от такива мащаби.

Друга причина за липсата на подготовка от страна на Германия, твърди Суворов, е, че военните й лидери сериозно подценяват представянето на съветските сили в Зимната война срещу Финландия от 1939–1940 г. Трябва да се подчертае фактът, че те воюват в изключително екстремни зимни условия—температури от минус 40 градуса по Целзий и дълбочина на снежната покривка от няколко метра—срещу добре проектираните заздравени бетонни укрепления и подземни съоръжения на финландската линия „Манерхайм“. Въпреки това обаче, често се забравя, че Червената армия все пак успява да накара финландците да сключат унизително примирие.

Суворов подчертава, че е винаги грешно да се подценява врагът. И все пак Хитлер прави тази критична грешка. През 1943 г., след като ходът на войната се обръща срещу Германия, той признава своята погрешна преценка отпреди две години спрямо съветските сили.

 

Сравнение на танковите несъответствия

За да докаже, че именно Сталин, а не Хитлер, е бил този, който наистина се е подготвял за война, Суворов сравнява немското и руското въоръжение от средата на 1941 г., особено по отношение на изключително важните офанзивни оръжейни системи—танкове и военновъздушни сили. Всеобщо приемана аксиома във военната наука е, че атакуващите сили трябва да имат числено превъзходство от три към едно спрямо отбраняващата се страна. И все пак, както обяснява Суворов, когато немците извършват нападението на сутринта на 22 юни 1941 г., те атакуват с общо 3,350 танка, докато съветската отбраняваща се страна е разполагала с общо 24,000 танка—тоест, Сталин е имал седем пъти повече танкове от Хитлер, или 21 пъти повече танкове от необходимото за задоволителна отбрана. Освен това, подчертава Суворов, съветските танкове са били превъзхождащи във всяко едно техническо отношение, включително и огнева мощ, обхват и броня.

В този ред на мисли, съветското тежкотанково производство започва да се развива още в началото на 30-те. Например, още през 1933 г. руснаците започват серийно производство—и разпределение във войските—на модела Т-35, 45-тонен танк с три оръдия, шест картечници и 30-милиметрова броня. За разлика от тях, немците започват да развиват и произвеждат сходен 45-тонен тежък танк едва след началото на войната в средата на 1941 г.

До 1939 г. руснаците вече имат добавени три тежкотанкови модела в инвентара си. Освен това, руснаците проектират танковете си с по-широки гъсенични движители и с дизелови двигатели (които са били по-малко запалими, отколкото тези, използващи конвенционалните карбуратори със смесени горива).

Суворов показва, че когато конфликтът избухва през юни 1941 г., Германия не е разполагала с никакви тежки танкове, а само с 309 средни и 2,668 леки, посредствени танкове. От своя страна в началото на войната руснаците са разполагали с танкове, които не само че са били по-тежки, но и от по-добро качество.

В тази връзка Суворов цитира спомените на немския генерал от танковите войски Хайнц Гудериан, който пише следното в своя мемоар „Танкови водач“ (1952/1996 г., стр. 143):

„През пролетта на 1941 г. Хитлер издаде изричната заповед да бъде разведена из танковите ни училища и заводи руска военна комисия; в нея той настояваше да не скриваме нищо от тях. Въпросните руски офицери категорично отказваха да повярват, че тогава Panzer IV беше най-тежкият ни танк. Те многократно повтаряха, че сигурно сме криели новите си модели от тях и се оплакваха, че не изпълнявахме заповедта на Хитлер да им покажем всичко. Военната комисия беше толкова настоятелна по този въпрос, че накрая нашите производители и длъжностни лица от Офиса за боеприпаси заключиха: Изглежда, че руснаците вече притежават по-добри и тежки танкове от нашите. Загадката на новия руски модел бе разрешена едва в края на юли 1941 г., когато танкът Т34 се появи на фронта.“

От Алманаха на Втората световна война на Робърт Горалски (1982, стр. 164) Суворов цитира още един разкриващ факт. На 24 юни 1941 г.—само два дни след началото на Германско-съветската война:

„Руснаците представиха своите гигантски Клим Ворошилов танкове в действие в близост до Raseiniai (Литва). Модели, тежащи 43 и 52 тона изненадаха немците, за които КВ бяха неудържими. Единият от тези руски танкове бе поел 70 директни удара, но нито един не проби бронята му.“

Накратко, Германия се изправя срещу съветския колос с танкове, които са били твърде леки, твърде малобройни и отстъпващи по отношение на производителност и огнева мощ. Това несъответствие продължава с напредъка на войната. Само през 1942 г. съветските заводи произвеждат 2,553 тежки танкове, докато немците произвеждат само 89. Дори и към края на войната най-висококачественият танк в действие остава съветският ЙС (Йосиф Сталин) модел.

Суворов саркастично подканва военните естаблишмънт историци да прочетат книгата на Игор П. Шмелев за съветските танкове, публикувана през 1993 г. от не кого да е, а от московската издателска компания “Hobby Book”. Трудът на един честен аматьорски военен анализатор като Шмелев—анализатор, който обича хобито си и е истински заинтересован в истината—казва Суворов, често превъзхожда този на един платен държавен служител.

 

Сравнение на военновъздушните несъответствия

Още по-контрастиращо е съветското военновъздушно превъзходство. Преди войната съветските ДБ-3ф и СБ бомбардировачи, както и бомбардировачите ТБ-1 и ТБ-3 (от които Сталин е имал около хиляда) са били модифицирани и направени способни да носят въздушни отряди, както и бомбени снаряди. До средата на 1941 г. съветската армия вече е имала стотици хиляди тренирани парашутисти (Суворов казва почти милион) за планираната атака срещу Германия и Запада. Тези въздушни отряди е трябвало да бъдат позиционирани и спуснати зад вражески линии на няколко вълни, всяка една от тях съставлявайки пет въздушни нападателни корпуса (VDK), а всеки един корпус съставляващ 10,419 мъже, персонал и служебен персонал, артилерийска дивизия и отделен танков батальон (50 танка). Суворов посочва командващите офицери и базите на първите две вълни, или десет корпуса. Вторите и третите корпусни вълни са включвали отряди, които са говорили френски и испански.

Тъй като немската атака предотвратява използването на тези добре тренирани отряди по предназначение, Сталин ги трансформира в „охраняващи дивизии“, които той използва като резерви и „пожарникари“ в случай на извънредни ситуации, подобно на Хитлер и неговите Вафен-СС.

 

Карти и разговорници

В подкрепа на основната му теза Суворов цитира допълнително данни, които не са споменати в предишните му две книги по темата. Първо, в навечерието на избухването на войната през 1941 г. на съветските сили са раздадени топографски карти само на фронтови и европейски райони; те не получават карти за защита на съветските територии или градове, защото войната не е следвало да се води на територията на родината. Началникът на Военната топографска служба по това време и следователно отговорният за военното разпределение на карти, генерал-майор М. К. Кудрявцев, не е бил наказан или дори освободен заради провала му да раздаде карти на родината, а вместо това се радва на дълголетна и успешна военна кариера. Подобно на него началникът на Генералния щаб, генерал Жуков, никога не е бил държан под отговорност за провала през първите месеци на войната. Суворов посочва, че няма как висшестоящите военни командири да са били държани под отговорност, тъй като всички те са изпълнявали заповедите на Сталин до последната буква.

Второ, в началото на юни 1941 г. съветските въоръжени сили започват да получават хиляди копия на руско-немски разговорници, със секции, разглеждащи както офанзивни военни операции като превземане на железопътни гари, ориентиране на парашутисти и т.н., така и полезни изрази като „Спри да предаваш или ще стрелям“. Този разговорник е бил печатан в огромни количества от военните печатници в Ленинград и Москва. Въпреки това обаче, те никога не достигат войниците на фронтовите линии, като се твърди, че са били унищожени в началната фаза на войната.

 

Помощ от „неутралните“ Съединени щати

Както отбелязва Суворов, още от края на 30-те Съединените щати са снабдявали Съветска Русия с военна техника. Той цитира проучването на Anthony C. Sutton “National Suicide” (Arlington House, 1973 г.), което докладва как през 1938 г. президентът Рузвелт влиза в тайно съглашение със СССР за обмяна на военна информация. За пред американската общност обаче Рузвелт обявява въвеждането на „морално ембарго“ върху Съветска Русия.

В месеците преди формалното влизане на Америка във войната (декември 1941 г.), атлантически военноморски плавателни съдове на привидно неутралните Съединени щати вече са били във война с немските военноморски сили. (вж. „Mr. Roosevelt’s Navy: The Private War of the U.S. Atlantic Fleet, 1939-1942 г. на Patrick Abbazia [Annapolis: Naval Institute Press, 1975]). Два дни след нападението „Барбароса“ Рузвелт обявява американската помощ за Съветска Русия във войната й за оцеляване срещу Тристранния пакт. И така, след началото на нападението „Барбароса“ Хитлер пише следното в писмо до Мусолини:

„Към този момент вече няма значение дали Америка официално ще влезе във войната, или не, тя вече подкрепя нашите врагове във всяко едно отношение с техните поголовни доставки на военни материали.“

 

По подобен начин Уинстън Чърчил прави всичко по силите си по време на месеците, предшестващи юни 1941 г.—когато британските сили изтърпяват една военна загуба след друга—да вкара както Съединените щати, така и Съветския съюз във войната на страната на Великобритания. Истината обаче е, че антихитлеристката коалиция на „Големите три“ (Сталин, Рузвелт, Чърчил) на практика вече е била в действие още преди Германия да нападне Русия и е основната причина Хитлер да сметне за нужно да удари Съветска Русия и да обяви война на Съединените щати пет месеца по-късно. (вж. речта на Хитлер от 11 декември 1941 г., публикувана в зимното издание от 1988-89, стр. 394-396, 402-412)

Трудно е да се посочат причините за подкрепата, която Сталин получава от Франклин Рузвелт. Самият президент Рузвелт веднъж обяснява на Уилям Булит, неговият първи посланик в Съветска Русия: „Мисля, че ако му [Сталин] предоставя всичко възможно и не изискам от него нищо в замяна, както и гласи благородното поведение, той няма да се опита да анексира нищо и двамата ще работим за световен мир и демокрация.“ (цитирано от „Roosevelt and Stalin: The Failed Courtship“, 1989 г. на Robert Nisbet, стр. 6). Може би най-точното (и щадящо) обяснение за поведението на Рузвелт е неизмеримо невежество, самозалъгване или наивност. Според мнението на Джордж Кенан, историк и бивш високопоставен американски дипломат, откъм външната политика Рузвелт е бил „един много повърхностен човек, невежа, дилетант, със значително ограничен интелектуален хоризонт“.

 

Отчаян риск

Суворов признава, че се възхищава на Сталин, като го нарича „животно, едно диво, кръвожадно чудовище, но в същото време и най-големият гений на всички времена“. Той е начело на най-великата военна сила на Втората световна война—силата, която най-много от всички разгромява Германия. Особено през последните години на конфликта той доминира Съюзническия военен съюз, като вероятно е смятал с презрение Рузвелт и Чърчил за полезни идиоти.

В началото на 1941 г. всички са предполагали, че понеже Германия все още е била военно ангажирана срещу Великобритания в северна Африка, Средиземноморието и Атлантическия океан, Хитлер никога не би си позволил да се замеси във втори фронт на изток. (Имайки едно наум от катастрофалния опит от Първата световна война, той предупреждава в „Моята борба“ за смъртоносната опасност от двуфронтова война.) Именно защото той е смятал, че Сталин никога не би предположил, че Хитлер ще отвори втори фронт, твърди Суворов, немският лидер задейства Операция „Барбароса“. Суворов настоява, че тази атака е била един огромен и отчаян риск. Но тъй като е бил заплашен от превъзхождащите съветски сили, които са били в готовност да превземат Германия и Европа, Хитлер не е имал особено голям избор освен да задейства тази превантивна атака.

Но вече е било твърде късно и недостатъчно. Въпреки предимството на първо нападение, в крайна сметка руснаците превъзмогват немците. През пролетта на 1945 г. Червената армия успешно развява червения флаг над сградата на Райхстага в Берлин. Единствено и само заради жертвите, които Германия и други сили от Тристранния пакт дават, съветските войски не успяват по подобен начин да развеят червения флаг над Париж, Амстердам, Копенхаген, Рим, Стокхолм и може би Лондон.

 

Изостряне на дебата

 Въпреки съпротивата на „естаблишмънт“ историците (които в Русия са често бивши комунисти), тезата за „превантивната атака“ на Суворов започва да получава все по-голяма подкрепа както в Русия, така и в Западна Европа. Сред хората, които симпатизират на възгледите на Суворов са по-млади руски историци като Юри Л. Дяков, Татяна С. Бушуйева и И. В. Павлова. (вж. изданието от ноември-декември 1997, стр. 32-34.)

По отношение на историята на 20-ти век, американските историци не са толкова свободомислещи, колкото техните европейски или руски колеги. Но дори и в Съединените щати тезата за „превантивната атака“ намира известна подкрепа—което само по себе си е факт, струващ си да се спомене, имайки се в предвид, че книгите на Суворов за Втората световна война, с изключение на „Ледоразбивача“, не са преведени на английски. (Сред хората, подкрепящи тезата, е Ръсел Столфи, професор по Съвременна европейска история във Военноморския следдипломен институт в Монтерей, Калифорния. Вж. ревюто на книгата му “Hitler’s Panzer East” в изданието от ноември-декември, 1995.) Не всички отзиви обаче, които книгата на Суворов получава, са положителни. Тя предизвиква и критики и обновени затвърждавания на десетилетната традиционна гледна точка. Сред най-отявлените нови защитници на традиционния „възглед“ са историците Габриел Городетский от Университета в Тел Авив и Джон Ериксон от Единбургския университет.

Отричайки всякакви аргументи, които биха оправдали немското нападение, Городецки порицава и осмива трудовете на Суворов, най-вече в една своя книга, озаглавена „Митът на ледоразбивача“. Като цяло Городецки (и Ериксон) приписват съветските военни загуби на предполагаемата неподготвеност на Червената армия за война. „Абсурдно е“, пише Городецки, „да се твърди, че Сталин някога си е помислял да атакува Германия, както някои немски историци днес предполагат, за да може чрез изненадваща атака да обърка планирания превантивен удар на Германия.“

Очаквано, кремълските власти и руски военни лидери възхваляват Городецки. „Естаблишмънта“ на Германия също подкрепя израелския историк. Финансиран с парите на немските данъкоплатци, той работи и преподава в полуофициалното Бюро по военноисторически изследвания (MGFA), което през април 1991 г. публикува книгата на Городецки „Zwei Wege nach Moskau („Два пътя към Москва“).

В „Последната република“ Суворов отвръща на Городецки и други критици на първите му две книги за Втората световна война. Той е особено нещадящ в критиките си спрямо трудовете на Городецки, особено „Митът на ледоразбивача“.

 

Някои критики

Суворов пише разяждащо, саркастично и с голяма доза настървеност. И все пак ако накрая излезе, че е прав, както и смята настоящият автор на ревюто, той—както и ние—имаме пълното право да сме настървени заради всички тези десетилетия, през които сме били подвеждани и дезинформирани.

Макар и Суворов да заслужава нашата благодарност за жизненоважната му дисекция на една историческа легенда, трудът му не е като да няма дефекти. Първо на първо, възхвалата му на постиженията на съветския военно-индустриален комплекс, както и качеството на съветските оръжия и военна техника, е преувеличена, дори и хвалебствена. Той не споменава западния произход на голяма част от съветското въоръжение и апаратура. Съветските инженери развиват способността си успешно да модифицират, опростяват и често да подобряват западни модели и проекти. Например, здравият дизелов двигател, който съветските танкове използват, е базиран на дизеловия двигател на немски “BMW” самолет.

Друга критика, за която честно казано обаче не може да се търси сметка на Суворов, е липсата на патриотизъм. Бивайки наясно с факта, че първите жертви на комунизма са били руснаците, той правилно разграничава руския народ от комунистическия режим, който го управлява. Той пише не само с умението на способен историк, но и с почит към милионите руснаци, чиито животи са били погубени в безумните планове на Ленин и Сталин за „световна революция“.

 

Източник:

http://www.ihr.org/jhr/v17/v17n4p30_Michaels.html

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 17 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...