Отиди на
Форум "Наука"

Предложенията за мир на Хитлер


Zara Thustra

Recommended Posts

  • Потребител

Какво отказа светът: предложенията за мир на Хитлер 1933–1939

 

д-р Friedrich Stieve, 1940 г.

Friedrich Stieve (1884–1966) е немски писател, историк и дипломат. През 1904 г. завършва мюнхенската гимназия „Вилхелм“, след което започва да изучава история в Мюнхен, Лайпциг и Хайделберг. През 1908 г. получава своята докторска степен и заживява в Мюнхен от 1909 г. до 1915 г. като частен преподавател и писател.

По време на Първата световна война служи като пресаташе към Немската легация в Стокхолм, а през 1915 г. превежда „Schwedische Stimmen zum Weltkrieg“ („Шведските гласове на световната война“). От 1922 г. оглавява Отдела за военна вина към министерството на външните работи в Берлин, а от 1928 г. до 1932 г. служи като немски посланик в Рига. На 9 декември 1932 г. е назначен като лектор в Легационния съвет, а от 1932 г. до 1939 г. е първият ръководител на Отдела на културна политика към министерството на външните работи. От 1933 г. до 1936 г. оглавява Политическите архиви на Федералното външно министерство. След 1933 г. заема позицията на министерски директор и глава на немската група в Немско-италианския културен комитет към Министерството. Stieve е също така член на Пруската академия на науките в Берлин.

 

Предложенията за мир на Хитлер 1933–1939

Авторът д-р Friedrich Stieve е бил широко издаван немски автор дълго преди зараждането на националсоциализма в Германия. Преди Първата световна война написва книга за поезията (1908 г.) и биография на средновековния италиански принц Ецелино да Романо (1909 г.); започва да пише за историята през 1916 г. с неговата книга „Die Politischen Probleme Des Weltkrieges“ („Политическите проблеми на световната война“); през 1920 г. е публикувана „Gedanken über Deutschland“ („Размисли за Германия“), книга, отразяваща злощастната позиция на Германия по това време. Оттам насетне Stieve продължава да пише за причините за Първата световна война, особено за ролята на Русия. По време на националсоциалистическия период Stieve написва няколко книги за немската история, включително и „Die außenpolitische Lage Deutschlands von Bismarck bis Hitler“ („Външнополитическата ситуация в Германия от Бисмарк до Хитлер“).

Сред интересните заключения, които той прави тук, е, че Хитлер предлага на Франция сключването на пакт за ненападение три години преди той да го предложи на Съветския съюз. Имало е само два начина, чрез които Германия е можела да се предпази от военно обграждане и от опасността от двуфронтова война: сключването на пакт или с Франция, или със СССР. Френската непреклонност кара Хитлер да предприеме втората опция.

 

д-р Friedrich Stieve

Днес враговете на Германия поддържат мнението, че Адолф Хитлер е най-големият смутител на мира, който историята някога е познавала, че заплашва всяка една нация с внезапна атака и потисничество, че е създал ужасна военна машина с цел да всява проблеми и разруха навсякъде около него. В същото време обаче те нарочно прикриват един жизненоважен факт: че самите те предизвикаха Лидера на немския народ най-накрая да извади сабята. Самите те го подтикнаха най-накрая да получи със сила онова, което още от самото начало той се стремеше да постигне чрез убеждаване: а именно, сигурността на неговата страна. Те постигнаха това не само като му обявиха война на 3 септември 1939 г., но и като в продължение на седем години постепенно препречваха пътя към всякакви разговори за мир.

Многобройните опити на Адолф Хитлер да склони правителствата на други държави да си сътрудничат с него в реконструирането на Европа представляват една често срещана тенденциозна черта в ръководенето му още от началото на усилията му за Германския райх. Но всеки път тези опити бяха смазвани поради факта, че никъде не се срещаше желанието те да бъдат обмислени, тъй като злият дух на Великата война1 все още витаеше навсякъде и тъй като в Лондон и Париж и столиците на васалните страни на Западните сили преобладаваше само едно затвърдило се намерение: а именно, безкрайното удължаване на силата на Версайския договор.

Един бърз поглед върху най-важните събития ще изведат неоспоримо доказателство за това твърдение.

Когато Адолф Хитлер се показа на хоризонта, Германия беше колкото безпомощна и давеща се, колкото победителите от 1918 г. искаха тя да бъде. Напълно разоръжена, с армия от само 100,000 души и предназначена само и единствено за изпълнението на полицейски задължения в рамките на страната, тя се озова тясно обградена от нейните обединени и въоръжени до зъби съседки. Към старите й врагове на запад Великобритания, Белгия и Франция бяха изкуствено създадени и добавени такива на изток и юг: най-вече Полша и Чехословакия. Четвърт от населението на Германия бе насилствено откъснато от родината си и предадено на чуждестранни сили. Райхът, осакатен от всички страни и ограбен от всякакви възможности за отбрана, можеше във всеки един момент да се превърне в безпомощната жертва на някой кръвожаден съсед.

Именно тогава Адолф Хитлер за първи път отправи своя апел към другите държави за проява на здрав разум. На 17 май 1933 г., няколко месеца след назначението му като райхсканцлер, той изнесе реч в немския Райхстаг, от която извличаме следните абзаци:

„Германия ще бъде напълно готова да разпусне целия си военен комплекс и унищожи и малкото налично въоръжение, ако съседните й страни направят същото с равносилна пълнота.

Германия е напълно готова да се откаже от всякакъв вид агресивни оръжия, ако въоръжените страни от своя страна унищожат своите агресивни оръжия в рамките на определен период от време, както и ако използването им се забрани от международна конвенция.

Германия е готова повече от всякога да се откаже от агресивните оръжия, ако и останалият свят направи същото. Германия е готова да се съгласи на всякакъв официален пакт за ненападение, тъй като тя не смята да напада никому, а само да гради сигурност.“

 

Без отговор

Без да му обръщат никакво внимание, останалите страни продължиха да пълнят арсеналите си с оръжия, да трупат запаси от експлозиви и да разширяват войските си. Едновременно с това Обществото на народите—инструментът на страните-победителки—бе обявило, че Германия трябва първо да изкара период на „пробация“, преди да е възможно да се обсъждат с нея каквито и да било въпроси относно разоръжаването на други държави. На 14 октомври 1933 г. Хитлер напусна това Общество на народите, с което беше невъзможно да се постигне съгласие. Скоро след това обаче, на 18 декември 1933 г., той отправи ново предложение за подобряването на международните взаимоотношения. Предложението включваше следните шест точки:

1.       Германия става изцяло равноправна страна

2.       Напълно въоръжените Държави си поставят за взаимна цел да не увеличават своето въоръжение над настоящите граници

3.       Германия се придържа към това споразумение, свободно, но умерено възползвайки се от дадените й равни права, така че да не представлява заплаха за сигурността на която и да е друга европейска сила

4.       Всички Държави следват определени задължения по отношение на воденето на хуманна война, или по отношение на премахването на определени оръжия, използвани срещу цивилното население

5.       Всички Държави приемат еднозначен всеобщ контрол, който да следи и гарантира за спазването на тези задължения

6.       Европейските нации взаимно си гарантират безусловното поддържане на мира посредством сключването на пактове за ненападение, които да бъдат възобновявани на всеки десет години

 

Бе отправено и още едно предложение, този път за увеличаване на немската армия до 300,000 души в съответствие с капацитета, който Германия тогава изискваше „с оглед на дължината на границите й, както и размера на армиите на съседките й“ с цел защита на територията й в случай на заплаха от нападение. По този начин защитникът на принципа на мирната спогодба се опитваше да се адаптира към нежеланието на другите да се разоръжат, като изяви собственото си желание за ограничено увеличаване на въоръжението на собствената си страна. Размяната на бележки, която бе започнала от този момент и бе продължила няколко години, накрая приключи внезапно с недвусмисленото „не“ от Франция. На всичкото отгоре, това „не“ бе последвано и от страхотно увеличение на въоръжените сили на Франция, Великобритания и Русия.

Така Германия попадна в една още по-лоша ситуация. Заплахата спрямо Райха бе толкова голяма, че Хитлер бе принуден най-накрая да предприеме нещо. На 16 март 1935 г. той върна обратно наборната служба. Но в пряка връзка с тази мярка той отправи поредното предложение, този път от по-всеобхватно естество, целта на което бе гарантирането, че всяка една бъдеща война ще се води на хуманен принцип, което в действителност да направи една такава война практически невъзможна посредством елиминирането на унищожителни оръжия. В своята реч от 21 май 1935 г. той обяви:

„Немското правителство е готово да предприеме активна роля в усилията, които биха могли да доведат до практическото ограничение на оръжия. То смята връщането на идеята на Женевската конвенция на Червения кръст за единствения възможен начин това да се постигне. То вярва, че на първо място ще е възможно само постепенното премахване и забраняване със закон на оръжия и методи на воюване, които сами по себе си са в нарушение спрямо Женевската конвенция на Червения кръст, която все още е валидна.

Точно както навремето куршумите с тъп връх бяха забранени и тяхното използване своевременно предотвратено, така и използването на определени оръжия трябва да се забрани и предотврати. Това, което немското правителство има в предвид тук, са всички онези оръжия, които сеят смърт и разруха не толкова спрямо сражаващите се войски, колкото цивилните жени и деца.

Немското правителство смята за погрешна и неефективна идеята да се забраняват самолети, а в същото време въпросът с бомбардирането да остава нерешен. То обаче смята, че е възможно да се забрани използването на определени оръжия, които да бъдат в разрез с международните закони, и да се отлъчат от човешката общност онези държави, които продължават да ги използват—заедно с нейните права и закони.

То също така смята, че постепенният напредък е най-добрият път към успеха. Например, може да се въведат забрани за пускането на газови, възпламенителни и експлозивни бомби извън пределите на бойните полета. По-късно това ограничение може да се разрасне в пълна международна забрана на всякакъв вид бомбардирания. Но докато самите бомбардировки са позволени, всякакво ограничение върху броя на бомбардировачите е несигурно с оглед на възможността от тяхното бързо сменяне.

В момента, в който бомбардиранията се определят като варварство, които да са в разрез с международните закони, не след дълго производството на бомбардировачи ще бъде изоставено като излишно и ненужно. Щом посредством Женевската конвенция на Червения кръст накрая излезе, че е възможно да се предотврати убийството на един беззащитен ранен човек или затворник, то следва забраната—съответно и прекратяването—на бомбардиране на едно не по-малко беззащитно цивилно население, издадена от подобна конвенция, също да е възможно.

Именно в лицето на такъв фундаментален начин за справяне с проблема Германия вижда по-голяма гаранция и сигурност за нациите, отколкото в лицето на каквито и да било спомагателни пактове и военни конвенции.

Немското правителство е готово да се съгласи на всякакви ограничения, които биха могли да доведат до премахването на най-тежките въоръжения, особено такива, пригодени за агресия. Такива могат да бъдат, първо, най-тежките артилерии и, второ, най-тежките танкове. С оглед на огромните укрепления по френската граница подобно международно премахване на най-тежките нападателни въоръжения де факто биха дали на Франция 100-процентова сигурност.

Германия обявява, че е готова на всякакви ограничения на артилерийската мощност, бойните кораби, крайцерите и торпедните лодки. По същия начин немското правителство е готово да приеме всякакво международно ограничение на размера на бойните кораби. И последно, то е готово да приеме ограничаване на тонажа на подводниците или направо тяхното пълно премахване в случай на постигнато международно съгласие.

То също така гарантира, че ще се съгласи на всякакви постоянни международни ограничения или забрани на оръжия.“

 

И този път декларациите на Хитлер не получиха никакъв отговор

Противно на това Франция дори сключи съюз с Русия, за да може още повече да засили преобладаващото си влияние на Континента, както и значително да увеличи натиска върху Германия от изток.

С оглед на очевидните унищожителни намерения на съперниците му, Адолф Хитлер бе принуден да вземе нови мерки, за да осигури безопасността на Германския райх. На 3 март 1936 г. той окупира Райнландска област, която бе останала без военна закрила още от времето на Версайския договор, и така затвори широката порта, през която западният съсед да може да нахлуе. Още един път той бе принуден да предприеме дефанзивната крачка с либерален апел към всеобщо примирие и към решаването на всякакви разногласия. На 31 март 1936 г. той формулира следния помирителен план:

1.       С цел придаването на ненарушим характер на всякакви бъдещи споразумения, осигуряващи мир в Европа, онези нации, които участват в преговорите, го правят само и единствено като напълно равнопоставени и взаимно уважаващи се членове. Единствената причина за подписването на тези договори лежи само и единствено в общоприетата и очевидна практичност на тези съглашения да постигнат мир в Европа и следователно гражданско щастие и икономически просперитет на нациите.

2.       С цел съкращаване периода на несигурност и в полза на икономическите интереси на европейските нации, немското правителство предлага прозорец от четири месеца за първия период до подписването на пактовете за ненападение, гарантиращи европейския мир.

3.       Немското правителство уверява, че няма да подсилва войските си в Райнландска област през този период само ако белгийското и френското правителство се стремят към същото.

4.       Немското правителство уверява, че през този период няма да премества войсковите си части, понастоящем разположени в Райнланд, в близост до белгийските и френски граници.

5.       Немското правителство предлага формирането на комисия, съставена от двете гарантиращи сили Великобритания и Италия, както и от една незаинтересована трета неутрална сила, които да гарантират за обещанията на двете страни.

6.       Германия, Белгия и Франция имат правото да изпратят свой представител в тази Комисия. Ако поради някаква причина Германия, Франция или Белгия искат да съобщят за някаква промяна във военната ситуация през този четиримесечен период, те имат правото да оповестят наблюденията си на Гарантиращата комисия.

7.       В такъв случай Германия, Белгия и Франция обявяват готовността си да разрешат на тази Комисия да предприеме нужното разследване посредством британските и италианските военни аташета, които след това да предоставят доклад на участващите сили.

8.       Германия, Белгия и Франция уверяват, че ще отделят пълно внимание на всякакви възникнали възражения от горепосочените аташета.

9.       Немското правителство е също така готово да се съгласи на всякакви военни ограничения по западната немска граница на база пълна реципрочност между двете западни съседки на Германия.

10.   Германия, Белгия и Франция, заедно с двете гарантиращи сили, се съгласяват веднага или най-късно след френските избори да започнат преговори под ръководството на британското правителство за сключването на 25-годишен пакт за сигурност или ненападение между Франция и Белгия, от една страна, и Германия от друга.

11.   Германия се съгласява Великобритания и Италия да подпишат този пакт за сигурност отново като гарантиращи сили.

12.   В случай на възникване на специални сблъсъци, налагащи военно подпомагане в резултат на горепосочените споразумения за сигурност, Германия обявява готовността си да влезе в такива сблъсъци.

13.   Във връзка с това немското правителство отново отправя предложението си за сключване на военновъздушен пакт, който да обогати и консолидира тези споразумения за сигурност.

14.   Немското правителство отново обявява готовността си да включи Нидерландия в това западноевропейско споразумение за сигурност при нейно желание.

15.   С цел затвърждаването на този мирен пакт, доброволно сключен между Германия и Франция, като помирително заключение на един многовековен диспут, Германия и Франция се заклеват да предприемат стъпки в избягването на всичко в образованието на младежта, както и в пресата и издателските къщи на двете държави, което може да се сметне за разваляне на отношенията между двата народа, било то някакво накърняващо или презрително поведение или непристойна намеса във вътрешните работи на другата страна. Те се съгласяват да назначат сътрудническа комисия към централата на Обществото на народите в Женева, чиято функция ще представлява излагането на всички получени оплаквания пред двете правителства за информация и разследване.

16.   В намерението си да придадат на това споразумение сакрален характер, Германия и Франция се заемат да го ратифицират посредством плебисцит2 в двете нации.

17.   Германия изразява желанието си да установи връзка с държавите, с които тя граничи на югоизток и североизток, за да може директно да ги покани да сключат вече предложените пактове за ненападение.

18.   Германия изразява желанието си или на момента, или след сключването на тези споразумения отново да се присъедини към Обществото на народите.

 

Заедно с това немското правителство отново изразява очакванията си, че въпросът с колониалната равнопоставеност и отделянето на Пактът на Обществото на народите от основите й във Версайския договор ще бъде решен в рамките на разумен срок, както и чрез приятелски преговори.

 

19.   Германия предлага формирането на Международен арбитражен съд, който да бъде отговорен за съблюдаването на различните споразумения и чиито решения да обвързват всички страни.

 

След осъществяването на този обстоен план за осигуряване на европейски мир, немското правителство смята за спешна мярка практическото слагане на край на неограничената надпревара на въоръжаване. Според него това би осигурило не само подобрение на финансовото и икономическо състояние на нациите, но най-вече и смекчаване на психологическото напрежение.

Немското правителство обаче няма вяра в постигането на универсални спогодби, тъй като такива неща са обречени на провал още от самото начало и тъй като се предлагат само от страни, които нямат интерес в постигането на практически резултати. От друга страна то е на мнение, че провеждането на преговори и постигането на резултати относно ограничаването на военноморските въоръжения би следвало да има инструктивен и стимулиращ ефект.

Следователно немското правителство предлага всички бъдещи конференции да следват една ясно предначертана цел.

То смята, че най-важната задача в момента е въздушното сражаване да се приведе в хуманен и морален режим на опазване на цивилните или ранените, предоставен им от Женевската конвенция. Точно както убийството на беззащитни ранени или затворници или използването на куршуми с тъп връх, или започването на подводна война без предупреждение, бе забранено или подложено на регулации от международни конвенции, така и цивилизованото човечество трябва да предотврати необузданата злоупотреба с всякакъв нов тип оръжия, без това да повлиява на самото естество на воюване.

 

Следователно немското правителство предлага незабавните практически задачи на тази конференция да бъдат:

1.       Забрана на пускане на газови, отровни или възпламенителни бомби.

2.       Забрана на пускане на всякакви видове бомби над открити градове и села извън обхвата на среднотежката артилерия на бойните фронтове.

3.       Забрана на обстрелване с далекобойни оръжия на градове на разстояние над 20 км. от бойното поле.

4.       Премахване и забрана на конструирането на танкове от най-тежък тип.

5.       Премахване и забрана на артилерията от най-тежък калибър.

 

Веднага след като от подобни преговори и споразумения изникнат възможности за по-нататъшно ограничение на въоръжението, те трябва да се реализират.

Немското правителство обявява, че е готово да се присъедини към всякакви такива съглашения, стига те да са валидни на международно ниво.

Немското правителство вярва, че дори и ако се направи само една крачка по пътя на обезоръжаването, това би било от огромно значение за взаимоотношенията между нациите, както и за възстановяването на увереността, търговията и просперитета.

Съгласно взаимното желание за възстановяване на благоприятните икономически условия, немското правителство е готово веднага след сключването на политическите договори да се включи в обмяна на мнения с другите държави относно икономическите проблеми, водейки се по отправените предложения, както и да стори всичко по силите си да подобри икономическата ситуация в Европа и тази на света, която е тясно обвързана с нея.

Немското правителство смята, че с предложения си по-горе мирен план то е допринесло за реконструирането на една нова Европа на базата на реципрочно уважение и увереност между суверенните държави. Много такива възможности за европейско умиротворяване, за които през последните години Германия неколкократно беше отправяла предложения, бяха игнорирани. Нека този опит за постигането на европейско разбирателство най-сетне успее!

Немското правителство вярва, че с изпращането на горепосочения план то вече е проправило пътя в тази посока.“

 

Днес всеки, който прочете този изчерпателен план, ще осъзнае по какъв път развитието на Европа, според желанията на Адолф Хитлер, е трябвало да поеме. Това бе възможност за една истински конструктивна работа, която можеше да се окаже повратна точка за добруването на всички нации. За пореден път обаче единственият стремящ се към мир не беше чут. Единствено Великобритания откликна на това, и то по-скоро с презрителен въпросник, който избягваше всякакво сериозно отношение към най-есенциалните точки.

Освен това тя разкри истинските си намерения в момента, в който се застъпи зад Франция като нейния защитник и в който установи и даде началото на редовни кореспонденции между военния персонал на двете страни, точно както в периода преди Великата война.

Вече нямаше никакво съмнение, че Западните сили следваха стария път на въоръжен конфликт и че постепенно подготвяха нов удар срещу Германия, въпреки че всички мисли и начинания на Адолф Хитлер бяха насочени към доказване на желанието му да поддържа възможно най-добри отношения с тях. През годините той предприе множество стъпки в тази посока, още няколко от които ще бъдат споменати тук. На 18 юни 1935 г. той сключи Военноморското споразумение с Великобритания, според което немският военноморски флот трябва да съставлява 35% от този на Великобритания. Чрез това споразумение той искаше да покаже, че Райхът, по негови собствени думи, нито „има намерението, нито възможностите, нито пък че е нужно“ да влиза в каквото и да било военноморско съперничество, което непосредствено преди Великата война бе оказало съдбоносно влияние върху отношенията с Великобритания.

При всяка една възможност той уверяваше Франция за желанието му да живее в мир с нея. Той многократно отричаше и всякакви предявявания за Елзас-Лотарингия. Когато Райхът си върна Саарланд в резултат на плебисцита, той обяви следното на 1 март 1935 г.:

„Надяваме се, че чрез това действие на справедлива компенсация, което ние възприемаме като завръщане към здравия разум, отношенията между Германия и Франция ще се подобрят за постоянно. Желаейки следователно мир, надяваме се, че големият ни съсед е готов и има намерението да сключи мир с нас. Двата велики народа трябва да имат възможността да се обединят и да си сътрудничат в противопоставянето на трудностите, които заплашват да отслабят Европа.“

Той дори се стремеше да постигне по-добро разбирателство с Полша, източният съюзник на Западните сили, въпреки че през 1919 г. тази страна бе незаконно присвоила милиони немци и ги бе подчинила на най-голямото подтисничество, познато оттогава. На 26 януари 1934 г. той сключи пакт за ненападение с нея, чрез който двете правителства се съгласиха „директно да разрешават всякакви въпроси от каквото и да е естество, засягащи взаимоотношенията им“.

Така със своята устременост да запази мира той се противопоставяше отвсякъде на вражеските планове и по този начин се стремеше да защити Германия. Когато видя обаче, че Лондон и Париж се готвеха за нападение, той отново бе принуден да предприеме нови отбранителни мерки. Както видяхме по-горе, вражеският лагер се бе значително разширил посредством съюзничеството между Франция и Русия. В допълнение на това двете сили си бяха подсигурили комуникационна линия южно от Райха чрез Чехословакия и нейното сключване на договор с Русия, което от своя страна я превърна в мост между изтока и запада. Чехословакия пък владееше горноразположената Бохемия и Моравия, която навремето Бисмарк бе нарекъл Цитаделата на Европа и която се разпростираше навътре в Германия. Така заплахата за Германия придоби наистина внушителни размери.

Геният на Адолф Хитлер обаче намери начин да се справи с тази заплаха. Обстановката в Германска Австрия, която под терора на правителството на Шушниг клонеше към гражданска война, отвори възможността за него да се намеси и спаси ситуацията, както и да приобщи обратно към Райха югоизточната й посестрима страна, на която страните-победителки бяха отредили съдбата на безнадеждно разлагаща се „свободна държава“. След установяването му в близост до гореспоменатата комуникационна линия между Франция и Русия, по този начин започвайки се процес на отсяване в смесената чехословашка държава, която бе изкуствено съставена от възможно най-разнородните национални елементи, продължил до момента на освобождението на Судетска област и откъсването на Словакия, самите чехи молеха за закрилата на Германския райх. Така вражеският мост попадна в ръцете на Адолф Хитлер; в същото време се отвори възможността за пряка връзка с Италия, чието приятелство вече бе осигурено известно време преди това.

Докато постигаше този стратегически успех за сигурността на страната си, Адолф Хитлер отново се опитваше с голямо желание да постигне мирно съглашение със Западните сили. Веднага след освобождението на судетските немци, което бе одобрено от Великобритания, Франция и Италия, той сключи споразумение в Мюнхен с британския министър-председател Невил Чембърлейн, чийто текст представлява следното:

„Днес проведохме още една среща, на която се съгласихме, че въпросът с англо-германските взаимоотношения е от най-голямо значение както за двете страни, така и за Европа.

За нас подписаното снощи споразумение, както и Англо-германското военноморско споразумение символизират желанието на двата ни народа никога повече да не воюват помежду си.

Решени сме, че методът на консултиране ще бъде прилаганият метод за справяне с всякакви други въпроси, засягащи двете ни държави, както и че ще продължим с нашите усилия в премахването на всякакви възможни източници на разногласие и така по този начин да допринесем за осигуряването на мир в Европа.

30 септември 1938 г.

Адолф Хитлер, Невил Чембърлейн“

 

Два месеца по-късно, по заповед на Хитлер, немският министър на външните работи фон Рибентроп постигна следното споразумение с Франция:

„На среща в Париж, провела се на 6 декември 1938 г. Хер Йоахим фон Рибентроп, райхсминистър на външните работи, и М. Жорж Боне, френският министър на външните работи, действайки от името и по заповед на своите правителства, се споразумяха следното:

1.       Немското правителство и френското правителство напълно споделят убеждението, че мирните и добросъседски отношения между Германия и Франция съставляват едни от най-важните елементи за консолидирането на ситуацията в Европа и поддържането на всеобщ мир. Двете правителства следователно ще насочат всичките си усилия в подобряването на отношенията между двете страни в тази посока.

2.       Двете правителства приемат, че между двете страни няма териториален въпрос за решаване и официално признават за окончателни настоящите граници между двете държави.

3.       Двете правителства са решени да поддържат връзка по отношение на всякакви въпроси, касаещи двете страни, без да засягат отношенията си с други сили, както и взаимно да се консултират в случай на възникнали международни трудности в резултат на тези спогодби.

 

В символ на това представителите на двете правителства се подписват на настоящата Декларация, която незабавно влиза в действие.

Изпълнено в два оригинални екземпляра, респективно на френски и немски език, на 6 декември 1938 г. в Париж.

 

Йоахим фон Рибентроп,

райхсминистър на външните работи

 

Жорж Боне,

министър на външните работи“

 

 

По всички белези можеше да се предположи, че пътят на сътрудническа реконструкция, в която всички водещи сили щяха да участват, беше положен, както и че опитите на Фюрера за осигуряване на мир най-накрая се увенчаха с успех. Точно обратното обаче се случи. Веднага след като Чембърлейн се завърна у дома си той настоя за мащабно превъоръжаване и изложи планове за ново и всеобхватно обграждане на Германия. По този начин Великобритания измести Франция в ролята й на водеща ограда около Райха, което да компенсира за загубената Чехословакия и то в неколкократно по-голяма стойност. Тя започна да преговаря с Русия, даде на Полша гаранции, както и на Румъния, Гърция и Турция. Всички тези неща бяха повод за спешна тревога.

Точно тогава Адолф Хитлер беше зает със задачата най-накрая да премахне източниците на конфликт в Полша. За тази цел той отправи рядко срещаното щедро предложение, според което изцяло немският Свободен град Данциг да се присъедини обратно към Райха, както и тесен проход през Полския коридор, който от 1919 г. разделяше североизточната част на Германия по непоносим начин, да предостави комуникация с отделената територия. Това предложение, което освен това бе представило на Полша и възможността за 25-годишен пакт за ненападение, както и други предимства, все пак беше отхвърлено от Варшава, тъй като се било смятало—местните власти бивайки наясно с ролята си на основни фронтови членове, поставени от Лондон срещу Германия—че всякакво отстъпване, колкото и незначително да е то, подлежи на отказ. Но това не е всичко! Със същата тази нагласа Полша започна да става агресивна, заплашвайки Данциг и започвайки да се подготвя за война с Германия.

И така моментът Райхът да бъде нападнат от страните, събрани именно за тази цел, беше близо. Адолф Хитлер, полагайки последни крайни усилия в името на мира, спаси каквото можа. На 23 август Рибентроп успя да постигне споразумение в Москва за пакт за ненападение с Русия. Два дни по-късно самият Фюрер отправи едно последно и наистина забележително предложение на Великобритания, обявявайки, че е готов „да постигне споразумение с Великобритания“, „което… не само, от страна на Германия, да брани съществуването на Британската империя, но и ако е нужно дори да гарантира немска подкрепа за Британската империя, независимо къде ще бъде нужна тя“. В същото време той беше готов и „да приеме разумни ограничения по отношение на въоръжението, в съответствие с новата политическа ситуация и икономически изисквания“. Накрая той още един път увери, че няма интерес в проблемите на запад, както и че „корекцията на западните граници не представлява никакъв казус за разглеждане за него“.

Отговорът на това беше пакт за помощ, подписан в същия ден между Великобритания и Полша, което направи избухването на войната неизбежно. След това във Варшава бе взето решение за незабавна мобилизация срещу Германия, като поляците започнаха агресивни нападения не само над немците в Полша, които от известно време бяха жертви на ужасяващи кланета, но и над немци на немска територия.

Но дори и след като Великобритания и Франция вече бяха обявили война, каквито и бяха техните намерения, и след като Германия вече беше преодоляла полската заплаха на изток в знаменита си безпаралелна кампания, дори тогава Адолф Хитлер още един път надигна гласа си в името на мира. Той го направи, въпреки че вече можеше най-свободно да действа срещу врага на запад. Той го направи, въпреки че борбата лично срещу него беше обявена с неизмерима омраза в Лондон и Париж като кръстоносен поход. Точно в този момент той притежаваше изключителния самоконтрол да обяви на обществеността по света нов план за умиротворяването на Европа в речта си от 6 октомври 1939 г. Планът беше следният:

„Към този момент най-важната задача според мен е да се създаде не само вяра в, но и чувство за европейска сигурност.

1

За това ще е нужно външнополитическите цели на всяка европейска държава да бъдат напълно изяснени. Относно Германия, Райхското правителство е готово да представи всеобхватно и изчерпателно изложение на външнополитическите й цели. Като за начало то обявява Версайския договор за вече неактуален—с други думи, правителството на Райха и заедно с него целият немски народ вече не виждат никаква причина за по-нататъшното преразглеждане на Договора, с изключение на искането за адекватна колониална собственост, справедливо полагаща се на Райха, което на първо място да включва връщане на немските колонии.

Това искане се основава не само на историческото право на Германия върху колониите й, но най-вече и на изконното й право да се възползва от световните суровини. Това искане не представлява ултиматум, нито пък е искане, отправено със сила, а искане, основаващо се на политическа справедливост и разумни икономически принципи.

2

Искането за истинско възобновяване на международния икономически живот, комбинирано с разширяване на търговията, предполага реорганизиране на международната икономическа система—с други думи, на производството в отделните държави. За да се улесни обмяната на произведените стоки обаче ще трябва да се създаде нова пазарна система и да се постигне окончателно валутно споразумение, така че пречките по пътя на неограничената търговия да бъдат постепенно премахвани.

3

Най-важното условие обаче за едно истинско възобновяване на икономическия живот в и извън Европа е установяването на безусловно гарантиран мир и на чувство за сигурност от страна на отделните нации. Тази сигурност може да бъде постигната не само чрез окончателното одобрение на европейския статус, но най-вече и чрез ограничаване на въоръженията до едно разумно и икономическо поносимо ниво. Жизненоважна част от това наложително чувство за сигурност обаче е ясна дефиниция на легитимното използване и приложение на определени модерни оръжия, които по всяко време могат да нанесат удар право в сърцето на всяка една нация и по този начин да създадат постоянно чувство на несигурност. В предишните ми речи в Райхстага вече бях отправил предложения с подобни цели. Тогава те бяха отхвърлени—предполагам поради простата причина, че бяха отправени от мен.

Въпреки това обаче аз все пак смятам, че в Европа няма да има чувство на национална сигурност, докато ясни и обвързващи международни споразумения не предоставят изчерпателна дефиниция относно до каква степен използването на определени оръжия е позволено или забранено.

Веднъж Женевската конвенция бе успешно забранила, поне в цивилизованите държави, убийството на ранени, малтретирането на затворници, воюването срещу цивилни и т.н., и както беше възможно постепенно да се постигне универсалното спазване на този статут, така би трябвало да се намери начин и за регулирането на въздушното воюване, използването на отровен газ, на подводници и т.н., както и за дефинирането на контрабанда, така че ужасната черта на воюване срещу жени и деца и срещу цивилни като цяло да бъде заличена от войната. Растящият ужас от определени методи на модерното воюване сам по себе си ще доведе до премахването на тези неща, по този начин превръщайки ги в ненужни.

По време на войната с Полша аз ограничих въздушното воюване в рамките на цели от военно значение или, в определени случаи, при справяне с бойна съпротива. Но със сигурност би следвало да е възможно да се изготвят някакви универсално валидни международни регулации на принципа на Червения кръст. Само когато това се постигне ще може да има мир, конкретно мир на нашия гъстонаселен континент, който, незасегнат от подозрения и страх, да осигури единственото възможно условие за един истински икономически просперитет. Не вярвам да има и един отговорен държавник в Европа, който дълбоко да не желае просперитет за народа си. Но такова желание може да се реализира само ако всички нации на континента решат да работят заедно. Участието в осигуряването на това сътрудничество трябва да бъде целта на всеки един човек, който искрено се бори за бъдещето на собствения си народ.

За да се изпълни тази значителна цел, един ден водещите нации на този континент ще трябва да се съберат, за да изготвят, приемат и гарантират изчерпателен статут, който да им осигури чувство на сигурност, на спокойствие—накратко, на мир.

Такава конференция обаче не може да се състои без една всеобхватна подготовка, т.е. без точното изясняване на всеки един проблем. Напълно възможно е такава конференция, която ще определи съдбата на този континент за много години напред, да се влачи на едно място в разясненията си, докато в същото време гърмят оръдия или мобилизирани армии всяват още по-голямо напрежение.

Но понеже тези проблеми трябва рано или късно да се решат, със сигурност ще бъде по-разумно да се измисли някакво решение преди милиони мъже да бъдат безсмислено пратени на смърт и преди да бъдат унищожени имущества на стойност милиарди долари.

Проточването на настоящото положение на Запада е немислимо. Скоро всеки изминал ден ще изисква все по-големи саможертви. Може би ще настъпи денят, в който Франция ще започне да бомбардира и разрушава Саарбрюкен. В отговор на това пък немската артилерия ще срине Мюлуз до основи. Франция ще отвърне на това, като бомбардира Карлсруе, а Германия от своя страна ще обстреля Страсбург. После пък френската артилерия ще открие огън по Фрайбург, а немците по Колмар или Селестат. Ще бъде разположена далекобойна артилерия, като от двете страни разрухата ще удря все по-надълбоко и по-надълбоко, а това, което далекобойната артилерия не може да достигне, ще бъде унищожено от въздуха. Това ще бъде от голям интерес за определени международни журналисти и доста печелившо за производителите на самолети, оръжия и муниции, но ужасяващо за жертвите. Тази разрушителна битка обаче няма да се проведе само в рамките на континента. Не, тя ще достигне и отвъдморските територии. Днес вече няма такова нещо като острови.

Накрая националните богатства на Европа ще бъдат разпръснати под формата на патрони, а енергичността на всяка нация ще бъде изразходена на бойните полета. Един ден отново ще има граница между Германия и Франция, но вместо процъфтяващи градове ще има развалини и безчет гробове.“

Съдбата на този план се оказа същата като на всички други предишни апели на Адолф Хитлер в името на здравия разум, в името на един истински ренесанс в Европа. Враговете му така и не му обърнаха внимание. Никакъв отговор не дойде от тях. Те стриктно следваха поведението, което бяха предприели още от самото начало.

В лицето на тази поредица от исторически факти има ли нужда от още разяснения относно причините за това? Те създадоха Версайския договор, и когато той беше пред разпад именно тогава те пожелаха войната, за да може след нея да последва един още по-лош Версайски договор.

Упреците, които днес те отправят спрямо Адолф Хитлер и Германия до един рефлектират и характеризират техните собствени действия.

 

Те са смутителите на мира, те са онези, които умуват как насилствено да потискат другите народи и които се стремят да потопят Европа в разруха и гибел. Ако не беше така, те щяха отдавна да приемат подадената им ръка или поне да дадат някакъв знак за искреното им желание да си сътрудничат за един нов ред и по този начин да спестят на нациите излишни „кръв, пот и сълзи“.

Световната история е световният съд; и в този случай, както и във всички други, когато постигне окончателното си решение, тя ще произнесе справедливата си присъда.

 

 

Бележки:

1. бел. прев. Първата световна война

2. бел. прев. Референдум

 

 

Източници:

https://archive.org/details/WhatTheWorldRejectedHitlersPeaceOffers1933-1939

https://archive.org/details/Stieve-Friedrich-Was-die-Welt-nicht-wollte-Hitlers-Friedensangebote (оригинално издание на немски език)

https://de.wikipedia.org/wiki/Friedrich_Stieve

Редактирано от Zara Thustra
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Немците, а и в частност Хитлер, като загубили ПСВ, са имали да си връщат, и затова и почват войната. Избиване на комплекси. Загубилия винаги е така и ако му се удаде възможност отвръща. Германия преспокойно можеше да мине и без войната и да си се развива, по същия начин, по който примерно след ВСВ Западна Германия и Япония не изостанаха, а се развиха без да имат армия и без да воюват. Ако Германия нямаше оръжия и не беше превзела Австрия и Чехия, и не беше нападнала Полша, война нямаше да има. Тъй че военния агресор е Германия и всички подобни писания оправдаващи Германия са глупости. Същите като днешните на македонците. Те си живеят и се залъгват с тяхната гледна точка, която е написана много добре от професори и за тях е оправдана, но реално в основите й има противоречия, изопачаване на фактите и лъжи. 

Чудно е само от какъв зор подобни псевдонаучни пасквили се четат и разпространяват все още. Може би политически или идеологически!? 

Хубаво е хората днес да са запознати и с гледната точка на германците, която ги е накарала да започнат войната, но това не означава, че гледната им точка и действията им са правилни и оправдани. 

Редактирано от makebulgar
Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 17 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...