В ХХI век, в една държава на другия край на света, едни хора са подложени на геноцид. Системно атакувани в своите домове и ферми, пребивани и дори убивани, като сред убитите често има и деца. Заради цвета на кожата си. Не знаехте за подобно нещо?

Разбирам ви, тези ужаси не попадат в новините, но това не значи, че ги няма.

Правителството на тази държава не само, че не защитава своите граждани от произвола, но в началото на месеца обяви план за конфискация на земите им. Мотивите са, че предците на тези фермери някога са придобили земите незаконно и досега коренното население няма достъп до земеделска земя. А това, че когато тези земи са били придобивани, въобще не е имало каквато и да е система за доказване на собственост, а в днешно време държавата може да оземли свои безимотни граждани с далеч по-цивилизовани средства (например, стимулиране на аренда или частично изкупуване при горна граница на владение), са маловажни подробности.

Както може би се досетихте, става въпрос за Южноафриканската република. Държавата, която десетилетия наред бе сочена с пръст от прогресивното човечество заради системата на апартейд, после за кратко бе сочена като пример за успешен преход, а от известно време не е сочена за нищо (неудобно е, някак си).

Да отнемеш земята на някого по расов признак днес може да изглежда странно, но в онази част на света въобще не е прецедент. Настоящите управляващи ЮАР политици от Африканския национален конгрес (чиято идеология е смесица от ляв екстремизъм и черен шовинизъм) усърдно вървят по пътя на своите събратя от Зимбабве. Преди около четири десетилетия, когато в бившата Родезия управлението на бялото малцинство бе сменено с такова на черното мнозинство, едно от първите действия на Робърт Мугабе бе да отнеме земята на белите фермери (и да ги прогони от страната). В резултат твърде бързо Зимбабве започна да изпитва недостиг на хранителни продукти. А цялостната му икономическа политика (свеждаща се основно до национализации, конфискации, прогонване на кадърни хора заради цвета на кожата им и прочее проявления на субсахарския африкански социализъм) превърна страната в рекордьор по хиперинфлация – през 2009г. бе пусната в обращение банкнота с номинал 100 000 000 000 000 зимбабвийски долара (първоначално равняващи се на около 5 щатски долара).

Близко до ума е и какво очаква ЮАР с такава политика.

Но нека да обърнем внимание и на предисторията.

Белите фермери (наричани още „африканери“ и „бури“) са потомци на холандски, френски и германски заселници в Южна Африка от последните няколко века. За разлика от британските колонизатори, които се концентрират предимно в градовете, бурите се занимават традиционно със земеделие и осигуряват селскостопанския тил на южноафриканската икономика. Отношенията им с англичаните винаги са били меко казано деликатни, като на моменти се е стигало и до кървави конфликти (англо-бурските войни от края на XIX и началото на ХХ век), след които десетки хиляди бури са вкарани в концентрационни лагери (да, лагерите за хора не са въведени нито от нацистка Германия, нито от Съветска Русия). И тук стигаме до същността на политическата система, наречена „апартейд“, която властва в ЮАР през втората половина на миналия век.

Широко разпространеното разбиране за апартейда е еднопластово – привилегии за белите и дискриминация за чернокожите. В действителност, тази система се опитва да отчете спецификите между различните народности в ЮАР (както между англичани и африканери, така и между отделните местни народности, цветнокожите, азиатците) и да намери начин за съвместно съществуване („различни, но заедно“). За различните раси са предоставени отделни зони за обитаване, като черните етноси се ползват с автономия в своите зони (бантустани) и расовите рестрикции се проявяват при навлизане в чужда зона. Тази система, въпреки някои очевидни несправедливости, все пак работи и потвърждение за това са чернокожите имигранти от съседните „свободни“ страни, които с охота идват да се заселят в „расистката“ ЮАР.

„Прогресивното човечество“ обаче не спира битката си с апартейда, като след въвеждането на „извънредно положение“ през 1985г. дори Съединените щати се присъединяват към ембаргото спрямо ЮАР и международната подкрепа за страната се ограничава само до Великобритания (правителството на Маргарет Тачър) и Израел. В този период е и емблематичното изказване на южноафриканския президент Питър Бота пред ООН, в което той казва: „Господа, Британия развива демокрация вече 300 години; САЩ развиват демокрация 200 години: вие какво очаквате от мен – да създам на черните демокрация за 20 дни?“

В крайна сметка международният натиск побеждава и през 1990г. новият президент Фредерик де Клерк стартира прехода към мултирасова демокрация. Думите на Бота обаче се оказват пророчески.

Все пак, първият чернокож президент на ЮАР Нелсън Мандела се оказва достатъчно разумен, за да прозре, че ако политическата власт отива изцяло в ръцете на черното мнозинство, то икономическите позиции на белите (и в индустрията, и в земеделието, и в търговията, и в услугите) трябва да бъдат съхранени, за да не се стигне до разпад. Не така обаче мислят неговите наследници. Табо Мбеки стига до президентския пост, след като преди това е работил като сценичен работник по озвучаването, а Джейкъб Зума дори няма завършено средно образование и за ерудицията му може да се съди по факта, че когато е изправен пред съда по обвинение, че е изнасилил ХИВ-позитивната дъщеря на свой висш съпартиец, казва следното: „Аз след това си взех душ, за да не се заразя.“

С такива управници не е трудно да се досетим докъде може да стигне една държава. Тук обаче проблемът е друг.

Онова „прогресивно човечество“, което хвърляше огън и жупел по апартейда, сега оглушително мълчи за издевателствата срещу белите фермери. Да убиеш някого и/или да му конфискуваш земята заради цвета на кожата му, не е ли расизъм? Опс, грешка! На расизъм сме способни само белите. Когато белите са жертва, това не е расизъм – това е справедливо и прогресивно. Нали така ни учат „новите болшевики“ – SJW, Antifa, Black Live Matters и т.н.?

За белите фермери няма съпричастност нито в Бъркли, нито в Холивуд. Те, белите фермери, са расово некоректни, исторически анахронични и политически отхвърлени. „Политическата коректност“ не допуска да се повдига въпроса за тях (още повече, че този въпрос ще повлече и едни други въпроси както за човешките права по принцип, така и за неприкосновеността на частната собственост).

В случая „политическата коректност“ направо еволюира в „расова коректност“…

И като за финал, едно предложение: нека българската държава да предостави политическо убежище на белите фермери. Основания за убежище колкото искаш, а самите бежанци със сигурност биха били добре дошли – трудолюбиви, вярващи християни, склонни да се заселят в обезлюдени територии, където ще вдигнат не само икономиката, но и демографията. А след ужаса, който преживяват, тукашната циг. (пардон, битова) престъпност ще им се стори песен. И ще се справят с нея без затруднения.

https://misal.bg/long-live-political-corectness/