Отиди на
Форум "Наука"

Истинската история на Македония


Recommended Posts

  • Потребител
Преди 6 минути, nik1 said:

Винаги, ако не по дефиния, то по подразбиарне има малцинства в тези нации, и малцинствяата са подтинати по един или друг начин (дори заради чустввото реално или преувеличено от опасността да бъдат асилимилирани към дониниращия етност

Съгласна съм, това също го написах. Че националното строителство (nation-building) минава през някаква степен на репресия на малцинствата. Дори да е фина - караме ги да научат офиалния език, като успехът им изобщо - икономически, политически, всякакъв, минава през това условие. След две-три поколения те не говорят собствения си, асимилирали са се.

Създаваме национални празници, в които ги караме да участват, пропагандирайки ги с всички налични ни средства. След две-три поколения, освен ако не се капсулират и не държат да следват собствените си традиции, те са ги забравили или просто не ги практикуват.

Не знам защо, при условие, че това е своеобразна универсална логика, ние отказваме да я приложим към Македония.

България загуби Македония преди век.

Колко поколения са това?

Ескейпизъм е нашето, не желаем да отчетем реалностите и това си е.

Link to comment
Share on other sites

  • Мнения 1,2k
  • Създадено
  • Последно мнение

ПОТРЕБИТЕЛИ С НАЙ-МНОГО ОТГОВОРИ

ПОТРЕБИТЕЛИ С НАЙ-МНОГО ОТГОВОРИ

Posted Images

  • Потребител
Преди 1 минута, dora said:

Не знам защо, при условие, че това е своеобразна универсална логика, ние отказваме да я приложим към Македония.

България загуби Македония преди век.

Колко поколения са това?

Ескейпизъм е нашето, не желаем да отчетем реалностите и това си е.

Защо не се приеме това което пишем с Атом, с Киров и това за което пише надълко и нашироко (но за мен ясно и точно) Канзуров? Толкова ли е трудно това да се разбере и почувства от човек, свързал живота си живеещ в една гражднка нация:

Конфликт на идентичности, и страх от етнонацинални (иредентистки) претенции

Нормални (атавистични) страхове за  членовета на всяка  етническа нация , т.е всичко ни е реципрочно.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 9 минути, nik1 said:

Защо не се приеме това което пишем с Атом, с Киров и това за което пише надълко и нашироко (но за мен ясно и точно) Канзуров? Толкова ли е трудно това да се разбере и почувства от човек, свързал живота си живеещ в една гражднка нация:

Конфликт на идентичности, и страх от етнонацинални (иредентистки) претенции

Нормални (атавистични) страхове за  членовета на всяка  етническа нация , т.е всичко ни е реципрочно.

От които, ако обществото има необходимата зрялост,  няма никаква полза.

Какво ми пука на моето чувство за идентичност това, че някои си се бил идентифицирал еди как си? Изобщо, защото моята идентичност ми е ясна и не зависи от другите. Същото е и с хомофобията, между другото :)

Асимилацията в Македония е факт. Имаме избор да я приемем (рационалното, прагматично решение) или да продължим по същия самоубийствен път.

Да ги обвиняваме за това, че са асимилирани, няма никаква логика. Да си скапваме отношенията по този повод съвсем.

Особено ако пък усещаме някакво родство с тях.

Това е като да виниш брат си, че се е развил по определен начин заради обстоятелствата си, вместо да продължиш да го обичаш и да те е грижа да му е добре.

Тъп балкански инат.

Редактирано от dora
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 6 минути, dora said:

Какво ми пука на моето чувство за идентичност това, че някои си се бил идентифицирал еди как си?

Тогава защо наскоро забраниха забрадките в Германия или Франция беше,в отговор на което Ердоган протестира и ги обвини в лицемерие? Те забраниха не само забрадките,а и всеки религиозен символ! В Турция впрочем,може свободно да си носите християнско кръстче на врата.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 37 минути, dora said:

Същото е и с хомофобията, между другото

 

Ха-ха-ха, добре

 

:) Е аз съм либерал, дори "либераст" (както ме са наричали във форума), това ми излиза и оттестовете

Обаче нали виждате как ги пердаша македонистите,. ха-ха-ха

Идентификацията ми дава "нацията" - принадлежността към някаква по голяма общност, сътветно , обичта към другите (непознатите българи), патриотизма, смисъла..

Другото е биология

Абе като станем  дядковци, и нямаме желание или възможности за секс, нали ставаме "джендъри", ха-ха-ха-ха :) .Какво правим тогава?

Редактирано от nik1
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 1 час, dora said:

Тъп балкански инат.

Друго е

Преди 1 час, nik1 said:

Идентификацията ми дава "нацията" - принадлежността към някаква по голяма общност, сътветно , обичта към другите (непознатите българи), патриотизма, смисъла..

За да го обясня по добре: ако бях роден 150 години по-рано,вероятно  щях да имам пушка, да членувам в чета, и да влизам в схватки с гърци и сърби в Македония.

Не е нито бабаитлък, нито балкански инатлък- такъв е пътя на българската интелигенция: учители, офицери, писатели..

 

 

Редактирано от nik1
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 2 минути, Кухулин said:

Е, да. На мен нещо не ми се спори, но това е "А-Б" в етнологията. Учи се още на първите лекции в университетския курс.

В отговора си към теб (той и е и към Дора), аз споделям  виждането че моделът на двете нации (германска и българска) е "етнически".

Т.е. аз не споря, а  дискутирам с теб

Ако приемаш това за спор, или виждаш нянакъв друг спор - добре

 

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 2 минути, nik1 said:

В отговора си към теб (той и е и към Дора), аз споделям  виждането че моделът на двете нации (германска и българска) е "етнически".

Т.е. аз не споря, а  дискутирам с теб

Ако приемаш това за спор, или виждаш нянакъв друг спор - добре

 

Не споря с теб. Напротив, съгласен съм. Имах предвид мнението на уважаемата dora, която ми опонира, че българската нация е от френски тиип.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 13 минути, Кухулин said:

Не споря с теб. Напротив, съгласен съм. Имах предвид мнението на уважаемата dora, която ми опонира, че българската нация е от френски тиип.

ОК.

Тя е много труден опонент :)

Редактирано от nik1
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 1 час, nik1 said:

ОК.

Тя е много труден опонент :)

 Хех, характер :)

Но добронамерен, надявам се, че го усещате :)

У мен добрите чувства винаги остават, макар да спорим понякога. Това насреща си да имам еквивалентен спаринг партньор на мен например ми е страшно приятно :)

Ако имам време после (че ми пуши главата сега), ще напиша още за суверенитета като основа на международната система.

Редактирано от dora
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 10 минути, dora said:

Ако имам време после (че ми пуши главата сега), ще напиша още за суверенитета като основа на международната система.

Според един немски учен суверенна държава е тази,която може да убива човек безнаказано. От тази гледна точка суверенни държави са само Свръхсилите. Другите са независими държави.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 3 часа, deaf said:

Тогава защо наскоро забраниха забрадките в Германия или Франция беше,в отговор на което Ердоган протестира и ги обвини в лицемерие? Те забраниха не само забрадките,а и всеки религиозен символ! В Турция впрочем,може свободно да си носите християнско кръстче на врата.

По вътрешнополитически причини. Искат асимилация, не интеграция, но тя няма да се случи.

Това да се заиграваш със символи, за да прилагаш социално инженерство, като претендираш, че го правиш заради светския характер на държавата (напр. като накараш и християните да не носят символи, за да наложиш на мюсюлманите да не се идентифицират с религията си), е като да кажеш на евреите: "Виж каква звезда, много ти отива".

Йезуитски, но прозрачен номер.

Няма да стане.

Ако си заложил, напр. в конституцията си свобода на вероизповеданията и защита от дискриминация, реално сам си нарушаваш собствените принципи, а това не помага за легитимността ти.

Редактирано от dora
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 9 минути, deaf said:

Според един немски учен суверенна държава е тази,която може да убива човек безнаказано. От тази гледна точка суверенни държави са само Свръхсилите. Другите са независими държави.

Всички държави, които имат смъртно наказание, убиват легитимно. Не цитирате принципа правилно :)

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Имах предвид че могат да убиват безнаказано чужди граждани/поданици. САЩ например стовариха десант в Пакистан без да искат разрешение от неговото правителство и убиха Осама бен Ладен. След което изхвърлиха трупа му в океана.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

"Национализъм и агресия"

 http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/prospects/science/2205-2013-10-24-13-57-08

 

Понятието „национализъм“ в неговия неутрален, общ смисъл, касае онзи набор от идеи и чувства, които оформят концептуалната рамка на националната идентичност. Националната идентичност е само една сред много – понякога едновременно съществуващи и припокриващи се – идентичности: професионални, религиозни, племенни, езикови, териториални, класови, полови и други. Но в модерния свят националната идентичност съставлява онова, което може да бъде наречено „фундаменталната идентичност“; тоест идентичността, за която се смята, че дефинира самата същност на индивида. Останалите му идентичности може би също я модифицират, но само леко, а в резултат на това тези други идентичности се считат за вторични. Днешната световна общност е общност от „нации“; модерните общества са „нации“ по определение, а онези общества, които не виждат себе си като нации, се считат за (все още) не модерни. В много случаи лоялността към „нацията“ лежи в основата на социалната солидарност и представлява най-силния мотив, стоящ зад политическата мобилизация. Всички съвременни „нации“ са произлезли от общности, които преди това са притежавали съвсем други идентичности. Първата нация е била Англия, и тя е станала такава през шестнадесети век. Съединените американски щати, Франция и Русия определят себе си като такива през осемнадесети век. Повечето останали ги последват през деветнадесети и двадесети век.[1]

Особеностите на национализма – това което го различава от другите видове идентичност – произлизат от факта, че източникът на идентичността в този случай е локализиран в един „народ“, който се разглежда като носител на суверенността, централен обект на лоялност и основа на колективната солидарност. „Народът“ е масата от едно население, чиито граници и естество са определени по различни начини, но който обикновено се разглежда като по-голям от конкретната общност и винаги като фундаментално хомогенен и само повърхностно разделен по линиите на статус, класа, местоположение или (в редки случаи) етничност. Спецификата е концептуална. Единственото основание на национализма в най-общ смисъл, единственият фактор, тоест, без който не е възможен никакъв национализъм, е присъствието на определена идея. Идеята, лежаща в основата на национализма и онази за „нацията“

 

По времето, в което думата „нация“ придобива модерното си значение и се превръща в синоним за „народ“, тя е означавала „елит“ и по-точно „елит на представителите на политическата и културна власт“.[2] Именно в този смисъл тя се прилага в ранния шестнадесети век към народа на Англия.[3] Приравняването на двете понятия – „народ“ и „нация“ – обозначава една концептуална еволюция. И това е така защото общото значение на думата „народ“ преди нейната национализация (така да се каже) е населението на определен регион. По-специално това значение се прилага към по-долните класи и най-често е използвано в смисъл на „простолюдие“ или „паплач“. Предефинирането на „народ“ като „нация“, следователно символично издига населението до позицията на елит. Това символично издигане едновременно и отразява, и подсилва, една огромна промяна в отношението, защото чрез неязо чрез нея членовете на обществото започват да се идентифицират доброволно с една група, от която в по-ранно време немалко от тях биха желали единствено да се разграничат.

 

Семантичните революции не се случват в ефирния свят на идеите, нито пък изцяло и само в мисълта. Те се случват в обществото и често са предшествани от промени в структурните условия. Понятието за „нация“ като „елит“ е резултат от дълга поредица трансформации, в които се комбинират структурни и семантически елементи. При всяка фаза от този процес, понятието (значението на думата), което идва с определен семантически багаж, произлиза от използване, ограничено от няколко структурни ограничения. Доминантното значение на думата по всяко конкретно време касае при новите обстоятелства само определен аспект от онова, на което е отговаряло.

Понятието „нация“, в смисъл на „елит“, се развива в средата на средновековните църковни съвети, чиито отделни крила, наричани „нации“, са представлявали политическата и културна власт – все повече и повече интерпретирана като суверенитет – на различните църковни и светски управленчески единици. Такова понятие би могло да се приложи към народа на Англия само ако би отговаряло на някакво определено качество на този народ. Това означава, че народът на Англия е трябвало по някакъв начин да се подвизава като елит, преди към него да се приложи понятието „нация“, и вече не би могъл да бъде разглеждан просто като „тълпа“. Тази промяна на статуса предполага дълбока промяна в структурните условия на английското общество. По-точно, както ще обясня след малко, тази промяна се изразява в това, че немалък брой индивиди, издигнали се от „народа“ и произлизащи от него, се оказват в състояние да упражняват върховна власт. Идеята за „нацията“ признава и рационализира този опит. Индивидите от „народа“ могат да упражняват власт, защото „народът“ е суверенен. Един суверенен народ не е тълпа, а елит, „нация“. А „нацията“, на свой ред, започва да означава „суверенен народ“.

Тази семантична трансформация, която се случва в Англия поради структурната трансформация, която предизвиква предефинирането на „народа“ като елит, указва появата на първата нация в света, в смисъла, в който думата се разбира днес, и поставя началото на ерата на национализма. Но процесът не спира до тук.

Постепенно, докато думата „нация“ (в нейното по онова време доминантно значение като елит), е прилагана към населението на Англия, тя започва да бъде познавателно обвързвана със съществуващите обозначения на населението на дадена страна (политически, териториални и етнически). Когато по-късно думата започва да се прилага към други населения и страни, тя се прилага в смисъла „суверенен народ“, който е придобила в Англия, а не само защото (или може би дори не защото) тези населения са се държали като елити, а защото всички те са имали някакви политически, териториални или етнически качества, разграничаващи ги от останалите. В резултат на това думата „нация“ променя значението си отново, като вече започва да означава „неповторим (специфичен) суверенен народ“. Новото разбиране за нация в повечето случаи затъмнява онова, което го е предшествало непосредствено, но, което е много важно, това не се случва навсякъде. Поради устойчивостта и, на определени места, развитието и разширението на структурните условия, причинили еволюцията на първоначалната идея за нация, двете понятия сега започват да съществуват редом.

Понятието „нация“, приложено и към двете, прикрива важни различия. Появата на по-скорошното понятие обозначава дълбока трансформация в естеството на национализма, като двете разбирания под едно и също име отразяват две радикално различни форми на явлението (което означава както две радикално различни форми на национална идентичност, така и два радикално различни вида национални общности – нации). Двете разклонения на национализма са очевидно свързани едно с друго по важен начин, но се основават на различни ценности и се развиват по различни причини. Освен това те дават ход на различни видове социално поведение, култура и политически институции, често концептуализирани като изражения на несходни „национални характери“.

Оригиналната – английска – идея за нацията е индивидуалистична: суверенитетът на народа е следствие от реалния суверенитет на индивидите. Именно поради това, че действително упражняват суверенитет, тези индивиди (от народа) съставляват „нация“. Суверенитетът на народа в случаите при по-късните форми на национализъм, напротив, е следствие от уникалността на народа, от самия факт, че той се различава от всички останали, понеже това е значението на нацията, а нацията, по дефиниция, вече е суверенна. Националният принцип в тези случаи е колективистки, той отразява колективното съществуване. Колективистките идеологии са имплицитно авторитарни, понеже, когато на общността се гледа от гледна точка на неделимостта, тя клони към приемане характера на колективен индивид с единна воля, а все някой трябва да бъде негов тълкувател. Материализацията на общността въвежда (или запазва) фундаменталното неравенство между онези нейни малцина членове, които са компетентни да интерпретират колективната воля, от една страна, и мнозината, които не притежават такива квалификации; избраните малцина диктуват на масите кой трябва да се подчинява.

На базата на тези разграничения е възможно да се класифицират основните видове национализъм като индивидуалистично-либертариански и колективистки-авторитарни такива. Освен това национализмът може да бъде разграничаван и според критерия на членството в националната общност, който може да бъде или „граждански“ (тоест, идентичен с гражданството), или „етнически“. В първия случай националността е поне по принцип нещо отворено и избираемо, тя може, а понякога и трябва да бъде постигната; във втория случай тя се счита за нещо вътрешно присъщо: човек не може нито да я постигне, ако не я притежава, нито пък да я промени, ако вече я има. В този случай тя няма нищо общо с индивидуалната воля, а представлява един вид генетическа характеристика. Тук трябва да се подчертае, че етническата хомогенност на дадено население (независимо дали езикова, расова или друга), дори и когато е разглеждана като характеристика на нацията, не води непременно до етнически национализъм. Например Франция, която се възприема като етнически хомогенна, е гражданска нация. Видът национализъм, като национализъм изобщо, е резултат от определена културна конструкция; той отразява изборите, направени от неговите архитекти, а не някаква „обективна реалност“ от какъвто и да било вид. Исторически, първият новопоявил се национализъм, английският, принадлежи към индивидуалистическия и граждански вид. Вторият – един смесен вид, появил се във Франция – е граждански и колективистки. Третият вид, който се появява, вече се състои от колективистки и етнически национализми. Те са представлявани първо от Русия, а после от Германия. На този вид национализъм ще бъде писано да се превърне в най-често имитирания през късния деветнадесети и двадесети век.

Трябва да се има пред вид, разбира се, че това са категории, които служат единствено за изчистването на някои характерни тенденции вътре в различните, специфични национализми. Те трябва да се разглеждат като модели, които могат да служат като приближения, но никога не могат да бъдат реализирани напълно. Самите композиции на съществуващите комбинации варират достатъчно силно, за да оправдават класификацията им в съответствие с тези аналитически полезни линии.

За да се разбере как всеки даден национализъм е придобил специфичната си форма и защо той принадлежи към един или друг тип, трябва да се анализира неговото появяване. Процесите на формация на двата основни вида национализми, споменати по-горе, гражданско-индивидуалисткия и етно-колективисткия, са различни, поради различната важност и въздействие на различни фактори в тях, макар че самите фактори могат да бъдат разграничени вътре в появата на всеки национализъм.[4] Тези фактори се разделят, по принцип, на три категории: структурни, културни и психологически, но специфичното естество на всеки от тях варира.

Приемането на националната идентичност във всеки отделен случай (независимо дали в резултат от създаване, както е в Англия, или привнасяне, както в останалите страни) е реакция на една фундаментално сходна структурна ситуация. Тя се появява, защото една влиятелна група (или групи) е недоволна от традиционната си идентичност, поради дълбоко несъответствие между дефиницията на социалния ред, такава каквато тя е изразявана, и опита на самите участници. Това несъответствие може да бъде резултат от възходяща или низходяща мобилност на цели обществени слоеве, от смесването и объркването (conflation) на социални роли (които може да включват противоположни очаквания от едни и същи лица), или от появата на нови роли, които не се вписват в съществуващите категории. Каквато и да е причината за кризата на идентичността, нейното структурно проявление е едно и също при всички случаи: „аномия“[5]. Това може да обхваща (макар и не задължително) и ситуацията в обществото като цяло; тя обаче засяга, при това директно, съответните действащи лица. Понеже тези действащи лица са различни в различните случаи, аномията се изразява и преживява по различни начини. Много често тя придобива формата на неустойчивост на социалния статус, която, в зависимост от естеството си, може да бъде съпровождана от дълбоко чувство за несигурност и страх.

Особеността на промяната и нейните въздействия върху действащите лица при всеки от случаите влияят дълбоко върху характера на съответния национализъм. Идеите, лежащи в основата на националността, са оформяни и модифицирани в съответствие със ситуационните ограничения върху действащите лица, както и аспирациите, фрустрациите и интересите, които тези ограничения пораждат.

Всичко това често включва нова интерпретация на тези идеи от гледната точка на вече съществуващи традиции, които са съществували редом с доминантната система от идеи, в която сега вече отхвърляната традиционна идентичност е потопена (imbedded), както и елементи от тази система от идеи, които не биват отхвърляни. Една такава подновена интерпретация предполага включване на пред-национални начини на мислене вътре в пораждащото се национално съзнание, които след това биват продължени и подсилени.

Ефектите от тези структурни и културни въздействия често се комбинират с онези на един определен психологически фактор, който едновременно налага подновена интерпретация на привнесени отвън идеи, а заедно с това определя и направлението на интерпретацията: става дума за така наречения ресантиман. Това е понятие, въведено от Ницше[6], а по-късно дефинирано и развито от Макс Шелер,[7]ресантиманът обозначава психологическото състояние, получаващо се в резултат на потиснати чувства на завист и омраза (екзистенциална завист) и невъзможността те да бъдат реално изживени (act out), което в много случаи води до „преоценка на ценностите“. Социологическата основа на ресантимана – или структурните условия, които са необходими за достигането до това психологическо състояние – са две. Първото (структурната основа на самата завист) е фундаменталната сравнимост между субекта и обекта на завистта, или по-скоро увереността от страна на субекта във фундаменталното равенство между тях, което ги прави принципно взаимно заменими. Второто условие е реално неравенство (възприемано като не-фундаментално) с такива измерения, че то на практика изключва практическото постигане на теоретично съществуващото равенство. Присъствието на тези условия прави дадена ситуация предразположена към ресантиман, независимо от темпераментите и психологическите склонности на индивидите, съставящи съответното население. Ресантиманът може да бъде вдъхнат от ситуации вътре в общността, която трябва да бъде дефинирана като нация или от позицията на тази общност в сравнение с други общности. Най-често двете неща се припокриват. Незадоволителната вътрешна ситуация се интерпретира като резултат от чуждо влияние, а външната, друга общност, се превръща в главен обект на ресантиман. Ресантиманът, изпитван от групи, привнасящи идеята за нацията и артикулиращи националното съзнание на съответните си общества, обикновено води до избор, измежду собствените си местни традиции, на елементи, враждебни към оригиналния национален принцип, както и към съзнателното им подхранване. В определени случаи, особено в Русия, където местните културни ресурси са очевидно недостатъчни, ресантиманът е единственият най-важен фактор при определянето на специфичните условия, при които се определя националната идентичност.[8] Навсякъде, където е налице, той насърчава партикуларистка гордост и ксенофобия, като предоставя емоционална храна за пораждащите се национални чувства и ги поддържа, когато те започнат да отслабват.

Разглеждани аналитично, трите класа променливи (структурни, културни и психологически) могат да бъдат разбирани също и като фази от формирането на национализмите, като структурните са основната фаза, към която по-късно се прибавят културните и психологическите. Характерът на първия вид национализъм (индивидуалистичен и граждански), както и на първия национализъм в историята (английския) е по същество определян от структурни фактори, докато културните такива (елементите на местните традиции) му влияят сравнително малко, а психологическите (ресантиманът) нямат буквално никакво въздействие. Вторият исторически вид (френският – колективистки и граждански – който тук не се разглежда) носи отпечатъка на структурни и културни променливи в приблизително еднаква степен. Едва при исторически третия  вид национализъм (колективистки и етнически), психологическият фактор, ресантиманът, започва да играе решаваща формираща роля.

Различната предразположеност на национализмите към агресивно поведение

Във всички случаи, в които човек се опитва да прави обобщения относно отношението между национализма и други феномени, трябва да се вземат пред вид фундаменталните различия между видовете национализми, понеже характерът на отношенията варира в съответствие с тези различия. Сред различията, прикривани от безразборното използване на понятията „нация“ и „национализъм“ са и различните склонности на отделните нации да бъдат въвличани в агресивни военни действия, както и различната вероятност за бруталност при третирането на противниковите населения (особено техните мирни части), при участието във война.

Горният анализ на естеството на двата фундаментални вида национализми (индивидуалистки и граждански срещу колективистки и етнически), както и процесът на тяхната поява, би трябвало да накарат наблюдателя да очаква от тях различно поведение и в двете отношения. Тези очаквания могат да бъдат обобщени в два набора от твърдения:

1) Колективистките национализми би трябвало да бъдат по-склонни към участие в агресивни военни действия, отколкото са индивидуалистките, по няколко причини. Индивидуалистките национализми по принцип не са партикуларистки[9], защото се основават на универсалисткия принцип за моралното върховенство на индивидуалното. Това се отнася до всеки индивид, независимо от това дали той или тя принадлежи или не, към националната общност, и в резултат от това разделителната линия между „нас“ и „тях“ често е размита. Собствената нация не се възприема като някакво одушевено същество, което може да подхранва недоволства, нито пък другите нации се разглеждат като индивиди, хранещи злостни намерения и способни да причиняват обиди. Виновниците и жертвите във всеки конфликт са определяни конкретно, а симпатиите и антипатиите се променят в зависимост от конкретния проблем и гледна точка. Нещо повече, индивидуалистките национализми са по дефиниция плурализми, което означава, че във всеки момент във времето съществува множество от мнения по отношение на това какво точно е добро за нацията. По тази причина при индивидуалистките нации е сравнително трудно да се постигне консенсуса, необходим за мобилизация на населението с цел война; това е особено трудно в случая с агресивна война, когато националното население не изпитва никаква конкретна заплаха от страна на евентуалния враг.

Колективистките национализми, напротив, са форми на партикуларизъм, независимо дали възприемани от гледна точка на геополитически, културни (в смисъл на придобита култура) или предполагаемо вътрешно присъщи „етнически“ понятия. Разделителната линия между „нас“ и „тях“ е сравнително ясна, а нацията е по същество едно сравнително единомислещо, а не толкова разномислещо, плуралистично общество. И двете тези качества улесняват мобилизацията, и двете имат отношение към една от характеристиките на процеса на поява на колективистките национализми.

За разлика от индивидуалистките национализми, които са определяни от възходящи, успешни и уверени в себе си групи, както това се случва в Англия (а по-късно и в Съединените щати), често с широка социална база, колективистките национализми са определяни от малки елитни групи. Тези елити се опитват да защищават застрашения си статус (както се случва с дребното дворянство в Румъния през деветнадесети век, или по-късно със сунитските араби в Ирак от 1920-те години), или са разочаровани в опитите си да го подобрят (както е при малката, образована средна класа в Германия от осемнадесети век). Такива страхуващи се за статуса си елити определят общността си – сферата на своето потенциално влияние и членство/водачество, която може да бъде политическа, езикова, религиозна, расова или каква ли не – като „нация“, и са склонни да представят собствените си недоволства като недоволства на нацията, а самите себе си – като представящи нацията. За да получат солидарността на останалата, по-голяма част от населението, съставена от различни групи, те са склонни (макар и не винаги) да обясняват неуспехите си не чрез действащи вътре в нацията лица (която в резултат на това биха отчуждили от себе си), а чрез външни такива. Ако пък обвиняват вътрешни действащи лица, те ги определят като агенти, действащи в полза на или заедно с нечии враждебни чужди сили. По такъв начин, от тяхна перспектива, нацията се оказва, още от самото начало, обединена от обща омраза.

2) Колективисткият национализъм, който е също и етнически, е по-проводим за неща като бруталност по отношение на враждебни населения по време на война, отколкото е гражданският национализъм. Това е така, защото гражданският национализъм, дори и когато е партикуларистки, все още гледа на човечеството като на една цяла, по същество хомогенна единица. Чужденците не са съ-народници, но те все още са съ-хора и, с малко усилие от тяхна страна – така се допуска – биха могли да се превърнат и в сънародници. При етническите национализми, напротив, разделителната линия между „нас“ и „тях“ е по принцип непроницаема. Националността се определя като наследствена черта, а нациите се разглеждат, по същество, като отделни видове. Чужденците вече не са съ-хора в същия смисъл и не съществува морален императив, повеляващ те да бъдат третирани по същия начин, по който са третирани и собствените съ-народници (по същия начин, по който не съществува императив, повеляващ да се третират като съ-хора нашите съ-млекопитаещи или съ-човекоподбни-маймуни). Самите дефиниции на етническите нации предпоставят един двоен стандарт за това що е морално (или хуманно, почтено и пр.) поведение. Тенденцията да се „демонизира“ вражеското население, разглеждана като необходимо условие за „престъпления срещу човечеството“, се основава на етнически национализъм, защото вражеските населения, засягани от тях, не са определяни като човечество, на първо място.

Тази тенденция към „демонизация“ има пряко отношение към ресантимана при формирането на етническите национализми; той често вдъхновява и винаги подсилва една такава „демонизация“. Обектът на ресантиман, възприеман първоначално като превъзхождащ (във всички такива случаи, тъй като инак не би имало смисъл да се настоява за равенство с него), а следователно като модел, започва да се дефинира като анти-модел, щом само се осъзнае степента на действително неравенство между него и дадената етническа нация. Този обект тогава се превръща (в умовете на водачите и архитектите на съответната нация), във въплъщение на злото, неподлежащо на корекция, тъй като то също е дефинирано от гледна точка на разбирането за наследствени черти, а следователно като вечен враг. Според характерната психо-логика на етническите национализми, злият друг (който и да е той) винаги храни злостни намерения, винаги е готов да нападне невинната нация в подходящ момент.  По тази причина, основаващите се на ресантиман нации са склонни да се чувстват заплашени и да бъдат агресивни – както за да предотвратят въображаеми заплахи срещу себе си, така и защото злостното естество на противника просто оправдава агресията, дори и ако няма някакви непосредствени заплахи, като заедно с това оправдава и бруталността по отношение на вражеското население.

Тези твърдения, трябва да се подчертае, изразяват само определени вероятности. Дали нациите, за които е вероятно да станат агресивни или брутални действително ще станат такива, зависи от различни международни обстоятелства и възможности. Макар че в ретроспектива е лесно да се види, че корените на сръбския национализъм са агресивни и брутални, необходимо беше да се стигне до колапса на комунизма през 1989, последван от разпадането на Югославия и пасивността на останала Европа, за да се активира този потенциал.[10]

Продължава

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Ранните случаи

Макар че горната теория и типология на национализма беше първоначално разработена в рамките на едно изследване на появата на национализма в първите пет общества, определили себе си като нации – Англия, Франция, Русия, Германия и Съединените американски щати, ние твърдим че този модел е приложим и към други случаи. Тук започваме с разглеждане на Англия, Русия и Германия, след което се обръщаме към определен брой по-нови нации, за да дискутираме отношението между национализма и агресивните склонности сред тях.

Англия

Появата и установяването на национализма в Англия се дължи на масовото преструктуриране, на което английското общество е подложено през шестнадесети век в резултат от няколко независими, но взаимодействащи си фактори.[11] Войните на розите намаляват броя на феодалната, традиционна аристокрация, което създава вакуум по върха на социалната йерархия и подава импулс към възходяща мобилност. Новата аристокрация на Тюдорите е предимно официален елит. Появата й през 1530-те години съвпада с елиминирането на духовенството от ключовите позиции в администрацията, което прави короната зависима от услугите на светски лица с университетско образование. Членовете на новата аристокрация са хора със забележителни качества и образование, но те са набирани от дребното дворянство и дори по-низши прослойки. Елитният статус, поне временно, става зависим от заслуги, а не толкова придобиван по рождение.[12] Тази фундаментална трансформация изисква оправдание, и то е постигнато от национализма. Идеята за нацията – за народа като елит – е привлекателна за новата аристокрация; националността, както се оказва, прави от всеки англичанин благородник, а синята кръв вече не е предпоставка за високи постове в обществото.[13]

Увеличаването на благородничеството по брой и богатство, благодарение на преразпределението на църковните собствености и реорганизацията на селските области, е допълвано от паралелни развития сред занаятчиите и търговците, поради увеличаващата се търговия и благосъстояние. Това води до създаването на широка, хетерогенна и ориентирана към постижения средна класа, която възприема привлекателната идея за нацията също толкова пълно, колкото и новата аристокрация. Това оправдава и нейното де факто равенство с последната в определени области, както и аспирациите й към възходяща мобилност, които насърчават участието в политическия процес и изискванията за повече власт. Представителите на тази класа седят в Палатата на Общините и докато нарастващото национално самосъзнание ги води до изисквания за повече власт за парламента, то пък самата увеличаваща се важност на парламента, на свой ред, подсилва чувството им за националност.[14]

Важността на парламента се увеличава, между другото, и поради непрестанната зависимост на първите Тюдори от добрата воля на техните поданици. Авторитетът на Хенри VII, който печели короната на бойното поле, не се опира на почти нищо друго освен готовността на хората да го приемат като свой крал. Освен това той зависи от парламента и финансово, а следователно не може да си позволи да се отнася към него без респект. Позицията на Хенри VIII също изисква едно постоянно уважително отношение към народа и неговите представители в парламента. Той прави от парламента страна в „големия въпрос“ за скъсването на отношенията с Рим и, по свои собствени причини, поддържа повишаването на националното съзнание.[15]

Голямата важност на скъсването на отношенията с Рим, предприето от Хенри е в това, че то отваря вратите за протестантизма, което е може би най-важният фактор, който насърчава развитието на английския национализъм. Макар че национализмът предшества Реформацията и най-вероятно допринася за нейната привлекателност в Англия, вече нарастващото национално съзнание е подсилено многократно, когато двете неща започват да се припокриват.[16] За голям брой обикновени англичани, английската Библия и безпрецедентното насърчаване на грамотността са неща, функционално еквивалентни на ефектите, които социалното издигане има за новата аристокрация. Масата читатели също се чувства издигната и придобива напълно нов, изпълнен с достойнство статус, усещането за който е подсилено от националната идентичност и ги кара да я възприемат още по-силно. Контрареформационните политики на Мери Тюдор (кървавата Мери) се възприемат като антинационални и успяват да предизвикат враждебността както на обикновените хора, така и на елитната група, която има солиден интерес от разпространението и на протестантизма, и на национализма.[17] Краят на нейното управление, който идва толкова скоро, превръща тази последна група в управляваща за страната в продължение на много години и води до отъждествяването на протестантските и национални каузи.[18] Това отъждествяване предоставя на нарастващото национално съзнание едно божествено санкциониране във време, в което единствено религиозните чувства се подразбират като законни сами по себе си, и му предоставя протекцията на собствения му най-голям конкурент. По такъв начин на английския национализъм се дава времето, което му е необходимо, за да съзрее, той успява да проникне във всички сфери на политическия и културен живот и се разпространява във всички сектори на обществото освен най-ниските.

Тази еволюция на английския национализъм се дължи на структурни, а не на културни фактори. Дори и въздействието на протестантизма е структурно. Сравнителната маловажност на културните фактори в този случай се дължи на липсата на изразено усещане за английскост (някаква уникална английска идентичност) преди национализма, макар че, разбира се, някакво неартикулирано, неясно усещане трябва да е било налице. Липсата на артикулирана английска идентичност се обяснява най-вече чрез не-специфичния характер на английския католицизъм и чрез френските връзки на короната и благородничеството.

И все пак протестантизмът, и по-специално неговото настояване върху правото на свещенодействие (priesthood) за всички вярващи, подсилва индивидуалистичните и анти-авторитарни характеристики на английската идея за нацията – народът като елит – които признават и рационализират вече съществуващите нови социални условия. Също като идеята за нацията, протестантската идея помага да се разбере факта на масивната социална мобилност и особено възможността за възходяща мобилност от страна на по-ниските прослойки към аристокрацията. Достойнството на всеки вярващ, предпоставяно от правото на свещенодействие на всички, отговаря на достойнството и равенството на всеки англичанин, предпоставяно от участието в нацията. Това съществено равенство е, разбира се, по-скоро равенство по принцип, отколкото такова в реалността. През шестнадесети и седемнадесети век Англия не е модерна демокрация. Тя е несъвършен защитник на гражданските права, особено на онези на бедните и сектантски настроените; това е общество, управлявано от малък поземлен елит; то е грубо и според модерните стандарти несправедливо. Но принципът се оказва зареден с мощно влияние. За своето време, в Европа, или според стандартите на която и да било от не-европейските аграрни империи от тази или други епохи, Англия е изключително егалитарна и либерална. Именно поради това, в процеса на развитието си, тя се оказва по-способна от която и да било друга европейска сила, да абсорбира индустриализацията, нарастващото самосъзнание на низшите класи и социалното обновление, както и да се придвижи към модерните стандарти на демокрация по сравнително хуманен, постепенен начин.

Английският национализъм е творение на възходящо-мобилни, уверени в себе си групи и той създава уверен в себе си, сравнително открит и толерантен елит. Това не превръща Англия от осемнадесети и деветнадесети век в някаква мирна версия на Швеция и Швейцария от двадесети век. Но, като се има пред вид изключителната и все по-нарастваща сила на Англия, този вид национализъм произвежда едно особено чувство за сдържаност, необичайно за доминантна световна сила. Английските войни от осемнадесети до двадесети век имат до голяма степен ограничени цели – запазване на европейския баланс на силите, поддържане отвореността на търговските й пътища и поддържане на достъп до стоките, от които се нуждае икономиката й. Англия има само малко от месианския, насочен към изграждането на империя порив на революционна Франция, на Германия от времето на нейното обединение до 1945, Русия при нейните велики царе и при комунистическата партия, или имперска Япония. Нито пък тя е била някога толкова амбициозна, та да заплашва живота и собствеността на собствения си народ в същата степен, както са го правили други велики сили или множество други по-малки имперски ав

нтюристи от модерно време. Тази сдържаност се изразява също и в поведението й по време на война, както и начина, по който са третирани вражеските населения. Още през шестнадесети век Сър Уолтър Рали обръща внимание на изключителната хуманност (по стандартите на онова време) на английското поведение към военнопленниците, в сравнение с онова на испанците.[19] Тази хуманност се превръща във високо ценена национална черта, замествайки кървавите добродетели, с които са се гордеели феодалните господари. Поведението на Кромуел в Ирландия се очертава като нехарактерно за английското поведение от седемнадесети и следващите векове, макар и доста типично, ако бъде сравнявано с онова на другите европейски страни от този период.

Русия

За разлика от Англия, най-важният фактор при развитието на руския национализъм е ресантиманът, и в противоположност както на Англия, така и на Германия, влиянието на местните традиции в този случай е минимално. Историята на руския национализъм започва с Петър Велики (1689-1725), който се заема с превръщането на Русия в европейска сила и успешно разрушава нейните местни традиции като първа стъпка в този опит за озападняване. Мерките на Петър са много последователни: едва ли има някакъв аспект на руския живот, който да е убягнал от неговите нововъведения. Той реформира църквата и я подчинява на светската власт на царете, променя начина на облекло, опитва се да приеме холандския като официален език и, когато това не му се удава, предприема оформянето на модерния руски език. Той въвежда западни понятия, западни форми на организация (в администрацията и армията), и дори западна кухня.[20]

Една такава последователно проведена революция отгоре е възможна в Русия, тъй като властта на нейните управници, поне от шестнадесети век нататък, е наистина по-абсолютна от онази на Запад. Горният слой на обществото, което Петър наследява – дворянството – е обслужващо съсловие без независими източници на власт и без териториална база. Останалата част от обществото се състои почти изцяло от селяни, които са законно закрепостени през 1649. Дворяните са притежатели на земя с право на безплатна работа от страна на крепостните селяни, но именията им принадлежат само при условие, че продължават да служат на върховния владетел.[21]

Статусът на дворянството е несигурен дори и преди идването на Петър на власт, но неговите реформи правят самото съществуване на тази прослойка психологически несъстоятелно. При Петър личният статус е обвързан с определен чин, който се постига чрез служба. Дори и благородниците от най-високо рождение трябва да започнат от самото дъно на служебната йерархия. Но понеже облагородяването става автоматично с личното придвижване през различните степени на йерархията, сам по себе си благородническият статус става безсмислен. И макар че благородното потекло разбира се носи със себе си определени високи очаквания и отличава младите аристократи от останалата част от обществото, то не е в състояние да изпълни тези очаквания.[22]

Недоволно от идентичността си, руското дворянство е готово да възприеме нова такава, която да отговаря на собственото му разбиране за достойнство. Рамката за тази нова идентичност е предоставена от самия Петър, чрез западните понятия за държава, нация и общо благо, които той въвежда. В постановленията си той интерпретира личната си власт като власт на Руската държава, настоява, че службата се дължи не лично на него, а на родината, представя Русия като горда нация, а не толкова като негово отечество, и говори за интересите на руския народ.[23] Необходими са няколко поколения, за да могат тези понятия (които изискват усвояването на един напълно нов речник) да навлязат в общия образован (и по същество аристократичен) обществен разговор. Това се случва по време на царуването на Екатерина Велика (1762-1796). Екатерина, също като Петър, е очарована от западните идеи и подхранва сред благородните си поданици един „философски“ дух. При нейното управление дворянството приключва прехода, който е започнало при Петър, и се превръща в националистическо.[24]

След като е разменило идентичността си на благородничество с национална такава и се е превърнало в руска нация, дворянството е изправено пред нов проблем. На теория, националността прави всички хора, подлежащи на членство в нацията, равни. Тя защищава дори и най-низшите сред тях от абсолютна загуба на статус и гарантира на всекиго един минимум на достойнство. Психологическото възнаграждение, извличано от националната идентичност и участието в нация, за която се предпоставя, че е уникална, зависи от нейния статус в сравнение с други нации. Но в действителност в Русия има само малко неща, с които човек може да се гордее. За всеки по-внимателен наблюдател тя си остава ужасно изостанала в почти всяко отношение, когато бъде сравнена със Запада. Освен това, такова едно сравнение е неизбежно, понеже Западът е избран от Петър – и поддържан от неговите наследници – като модел за следване. Руските националисти настояват, че тяхната държава е европейска.[25] Нейните маси са неграмотни, технологиите й никога не успяват да догонят западните стандарти, управляващите й институции никога не са истински западни, защото нито дворянството, нито градовете разполагат с каквато и да било политическа власт и, което е най-важно, голямото мнозинство от собственото й, национално население, са крепостни селяни – буквално роби, които могат да бъдат купувани и продавани като неодушевени предмети.

Забележителният военен успех на Петър Велики, който води до появата на Русия като велика сила в европейската политика, както и впечатляващите му постижения у дома, като създаването на град Петербург, кара ранните националисти да вярват, че пропуснатото може да се навакса бързо и да гледат на това като на особено предизвикателство. Но след като, две поколения по-късно, надеждите им не успяват да се материализират, възхищението пред Запада се превръща в ресантиман, а самият Запад от модел, в анти-модел.[26]

Поради това, че, що се касае до класите, участващи в този процес, местните традиции са унищожени, руското национално съзнание е дефинирано почти изцяло на базата на пренасянето и преоценката (transvaluation) на западни идеали. Оста на това пренасяне е отхвърлянето на индивида – всъщност централната западна ценност. Общността заема мястото на индивида, мистичната славянска душа е заменена с разума, а свободата е предефинирана като вътрешна свобода. Бездушният рационален индивид се разглежда като продукт на корумпираната западна цивилизация. Ннай-добре е да се стои възможно най-далеч от нея. Простите хора, селяните, са най-отдалечени от нейното влияние, и именно те започват да се разглеждат като носители на уникалните руски добродетели, като идеал, чисти руснаци. Селяните са определяни от кръвта и връзките им със земята, така че кръвта и земята се превръщат в централни критерии за руската националност.[27]

С откриването на „народа“ конструирането на руската национална идентичност е завършено. Една нация, ръководена от неограничен владетел и малък елит, може да дефинира себе си единствено колективистично (а следователно, по неизбежност, като авторитарна), защото в противен случай няма начин да се легитимира вида политически режим, който съществува реално. Но Русия дефинира себе си и като етническа, генетично конституирана, общност. Тъй като елитът и селските маси споделят толкова малко неща в начините си на живот, да се определи нацията граждански би означавало да се признае, че огромното мнозинство хора в нея не подхожда дори отдалечено като част от желаната нация. Тази колективистично-етническа нация е по дефиниция по-добра от всяка друга на Запад. Нищо, което Западът може да предложи, не може да се сравнява с нейните вродени качества. И все пак Западът си остава онзи значителен Друг и единствен обект на сравнение за Русия. Руската национална гордост зависи от признанието на Запада. Колкото и презрително и възмутено да се отнасят към останалите европейци, руснаците си остават силно желаещи да ги впечатлят. И в усилията си да го направят, те непрестанно се реят между едно очевидно себе-възхищение (получило названието славянофилство) и опитите да се подражава на Запада с цел той да бъде надминат (западничество).[28]

Надеждите на руските патриоти за западно признание са пробуждани – само за да бъдат отново осуетени – много пъти. Великите управници на Русия, Петър, Екатерина и Александър Първи (1801-1825) са изключително успешни в областта на външната политика. Всеки от тях побеждава европейските сили, които ги предизвикват – Швеция, Прусия и накрая наполеонова Франция. Те изтласкват Османската империя обратно на Балканите, отварят Черно море за Русия, елиминират веднъж завинаги номадите по границите си и правят от Русия велика сила – единствената велика сила, която Англия идентифицира като потенциална заплаха за глобалната си хегемония след 1815. Но обратната страна на монетата е, че те правят крепостничеството дори още по-тежко, смазват селските протести и унижават най-просветените членове на аристокрацията, които имат реформаторски идеи. Те създават модерно военно чудовище, облягащо се на изостаналите маси от буквални роби и ръководено от един горд, патриотично настроен, дълбоко срамуващ се и неуверен елит. (Ако всичко това звучи като описание на комунистическата бюрокрация при Сталин, то това не е просто съвпадение. Всъщност Сталин възпроизвежда същия модел, само че с по-голям успех и с още повече противоречия.)[29]

Руската интелигенция, която в края на краищата събаря Романовците, представлява огромно разнообразие от разбирания и мнения. Изключителната културна мощ на тази класа, отразяваща се в невероятната й производителност в областите на литературата, музиката, живописта и науката през втората половина на деветнадесети и началото на двадесети век, е съпровождана от съответен обхват на социални и политически позиции. Налице са анархисти, популисти, нихилисти и евентуално марксисти от най-различни видове. Може би именно трудностите при съгласуването на различните аспекти на руското национално съзнание допринасят за това експлозивно разрастване на онова, което в края на краищата е било един много малък интелектуален елит. През 1860 руската интелигенция наброява не повече от 20,000 души, сред население от около шестдесет милиона.[30]

Но това привидно разнообразие само увековечава двете архетипни гледища, „славянофилството“ и „западничеството“, които са в пълно съгласие по два ключови въпроса. Единият е, че Русия трябва да бъде реформирана, защото при съществуващите условия тя е неспособна, по една или друга причина, да изрази уникалния си национален потенциал. Второ, всички тези позиции споделят усещането, че капиталистическият, буржоазен Запад е корумпиран и че Русия го превъзхожда – или защото е чиста, или защото е някак по-млада. Независимо дали дясна или лява, интелигенцията споделя една и съща неприязън към капитализма и индивидуализма, вярвайки твърдо, че и двете неща са чужди на руския национален характер. Сред руските интелектуалци никога не е имало особено много умерени либерали; Тургенев си остава едно много самотно изключение. Затънала в конфликтни емоции на любов и отвращение към собственото си общество, интелигенцията тежнее към силно романтизирани визии за нацията и не пести усилия, за да я накара да се подчини на една или друга от тях. В края на краищата, една от тези нереалистични визии е наложена от победоносните болшевики-западници (също както Петър и Екатерина са наложили своите), но на гигантска цена и, както се оказва, неуспешно.

Колективисткият и етнически романтичен национализъм, който идеализира общността и презира либералната умереност, скептицизма и индивидуализма, не обръща внимание на цената, на която нацията може да бъде направена велика. Руският национализъм поощрява славата и патриотизма, в съчетание с месианско усещане за уникалната мисия на Русия и дълбока обида към Запада, като използва тази смесица от идеи, за да игнорира практическите интереси на населението, което не притежава политическо представителство. Една нация (или, за да бъдем по-точни, един национален елит), мотивирана от такива чувства и притежаваща огромни човешки и физически ресурси, ако е достатъчно напреднала в науката и технологиите, за да бъде в състояние да поддържа мощна модерна армия, е осъдена да се превърне в агресивна, параноична, опасна сила. Спечелените войни само потвърждават нейното чувство за мисия и превъзходство, а изгубените (като например Кримската, Руско-японската или Първата световна), предизвикват революционно кипене и дълбоко вътрешно търсене, което само подсилва увереността й, че е заобиколена от врагове. Този модел на поведение не е променен от комунизма. Успехът на „Великата отечествена война“ консолидира сталинисткия режим и създава чувство на ентусиазъм, което успява да поддържа една фундаментално корумпирана и потисническа система в продължение на още четиридесет и пет години, като една от двете оставащи световни суперсили. Провалът в Афганистан от 1980-те, незначителен от военна и стратегическа гледна точка, постави началото на нейното бързо разпадане.

В множество, ако не и във всички от случаите, руската агресия от миналите два века е насочена срещу групи вътре в границите на онова, което е, или ще стане, Руската империя. Увековечаването на тази империя в рамките на Съветския съюз прави по-трудно различима, но не променя, имперската й природа. Ограниченията на руската държава – властовата сфера на руските управници – никога не е била идентична с ограниченията на руската нация. Тази държава винаги е управлявала повече от една нации. Дори и двете други Русии (Малката Русия, или Украйна, и Бяла Русия, или Беларус) никога не са били включвани в руската нация, като всяка от тях е определяна от своя страна като нация. Същото се отнася и до Грузия, Литва и останалите.

Всичко това има директна връзка с естеството на руския национализъм и, от своя страна, обяснява „етническите“ проблеми, които разрушиха Съветския съюз и го превърнаха във врящ казан на припокриващи и конкуриращи се националистически и етнически претенции.

Руската, а по-късно съветска агресия срещу неруските нации привлича много по-малко внимание, отколкото би бил случая, ако териториите и хората, подложени на тях, биха били независими.[31] Но това в никакъв случай не омаловажава факта, че в третирането на подчинените населения, различните правителства на Русия демонстрират същата липса на загриженост за човешкия живот и индивидуални права, както го правят и по отношение на собствено руското си население. Руският народ, неговите интелектуалци и маси, като цяло, поддържат потисническата външна и имперска политика на своите правителства и им сътрудничат ентусиазирано. В светлината на идеята, че нациите са индивиди, притежаващи единна воля и предразположение, твърденията, че цели народи са заговорничели – или биха могли да заговорничат – против Русия, имат голям смисъл, и, естествено, да се направи всичко, което е по собствените сили, за да се попречи на подобни народи да осъществят злокобните си планове – включително и цялостното им изселване, преднамереното оставяне на гладна смърт или директното убиване на милиони хора – не е нищо друго освен благороден патриотизъм.

Такива политики винаги са били представяни като самозащита, и действително историята, в която вярват руснаците, е че те са били вечни жертви, никога агресори. Отделни индивиди без съмнение са се наслаждавали на онова, което са вършили, но за руското национално съзнание като цяло, войната и насилието винаги са представлявали единствено необходимо зло. Войната не е идеал, към който човек би могъл да се стреми; насилието не е добродетел, която трябва да се насажда. Руснаците гледат на себе си като хора, които обичат мира и се гордеят със своята доброта. Те се гордеят със способността си да страдат, но не разбират, че най-тежките им страдания са причинени от самите тях. Към международния речник те са добавили такива думи като „кнут“ и „погорм“, но твърдят, че милосърдието и благотворителността са техни централни национални характеристики. Това са само някои от многото противоречия, които са съдържание на тайнствената славянска душа – това най-изобретателно творение на първите руски националисти и основа на руската национална идентичност. Тези противоречия, повече от всеки друг фактор, оформят руските политики по отношение на други нации и тяхното поведение по време на война. Няма почти никакви основания да се смята, че комунизмът е променил нещо във всичко това.[32]

 

[1] Теоретичната дискусия, която следва по-нататък, и по-конкретно частите, посветени на Англия, Русия и Германия се основават на аргументи, разработени в книгата на Лиа Грийнфелд Национализъм: Пет различни пътища към модерността (Cambridge: Harvard University Press, 1992). Втората част от статията, включваща анализите на останалите случаи, се основава на аргументи, развити по-подробно от Даниел Широ в книгата Modern Tyrants: The Power and Prevalence of Evil in Our Age (New York: The Free Press, 1993).

[2] Guido Zematto, „Nation: The history of a world,” Review of Politics 6 (1944): 351-366.

[3] Greenfeld, „God’s firstborn: England,” in Nationalism, 27-87; and „The Emer­gence of nationalism in England and France,” Research in Political Sociology 5 (1991): 333-370.

[4] По липса на място тук не се разглежда случая с колективистко-гражданския национализъм, модел на който е Франция. Това е смесен вид, който е от по-малка теоретична важност в сравнение с другите два. За подробно разглеждане на френския случай, виж ‘The three identities of France,” Greenfeld, Nationalism, 89-188.

[5] Аномия: липса на вътрешна организация или на закони и правила в група от хора. Бел. пр.

[6] Friedrich Nietzsche, Genealogy of Morals, 1887, in The Philosophy of Nietzsche (New York: The Modern Library, 1927), 617-809.

[7] Max Scheler, Ressentiment (Glencoe: The Free Press, 1961 (1912)).

[8] Greenfeld, „The Scythian Rome: Russia,” Nationalism, 189-274; „The formation of the Russian national identity: The role of status insecurity and ressentiment,” Comparative Studies in Society and History 32/3 (July 1990): 549-591.

[9] Партикуларистки: такива, които се придържат към избирателно отношение към дадена класа, религия, етнос и пр. С други думи такива, които изключват различните от себе си от разглеждането. Бел. пр.

[10] Виж Misha Glenny, The Fall of Yugoslavia: The Third Balkan War (New York: Penguin, 1992).

[11] Тази дискусия се основава на Greenfeld, Nationalism. Няколкото други съществуващи студии на наглийския национализъм локализират появата на английското национално съзнание в седемнадесети или дори осемнадесети век. Виж Hans Kohn, „The genesis and character of English nationalism,” Journal of the History of Ideas I (January 1940): 69-94; Gerald Newman, The Rise of English Nationalism: A Cultural History, 1740-1830 (London: Weidenfeld, 1987).

[12] W. K. Jourdan, Philanthropy in England, 1480-1660: A Study of the Changing Pat­tern of English Social Conditions (London: Allen and Unwin, 1959); Lawrence Stone, „The educational revolution in England, 1540-1640,” Past and Present 28 (July 1964): 41-80.

[13] Lawrence Stone, The Causes of the English Revolution 1529-1642 (New York: Harper and Row, 1972); and The Crisis of the Aristocracy 1558-1641 (Oxford: Oxford University Press, 1965); W. T. MacCaffrey, „England: The Crown and the new aristocracy, 1540-1600,” Past and Present 30 (April 1965): 52-64.

[14] Joel Hurstfield, Elizabeth and the Unity of England (New York: Harper and Row, 1960), 212, 214. For a contemporary view, see Thomas Smith, De Republica Anglorum (London edition: 1635), 48-49.

[15]Statutes of the Realm, Printed by command of His Majesty King George III in pur­suance of an address of the House of Commons of Great Britain (London, 1810­1821 – reprinted in 1963 by Dawsons of Pall-Mall, London); Lewis Einstein, Tudor Ideak (New York: Harcourt, Brace and Co., 1921); Geoffrey Elton, Eng­land Under the Tudors (London: Methuen, 1955); G. L. Harriss, „A revolution in Tudor history?” Past and Present 31 (July 1965).

[16] William Haller, Foxe’s Book of Martyrs and the Elect Nation (London: Jonathan Cape, 1963).

[17]Anthony Fletcher, Tudor Rebellions (Harlow: Longman, 1983), 69-81; John Poynet, A Shorte Treatise of politike pouuer, and of the true Obedience which sub­jects owe hinges and other ciuile Gouernours, with an Exhortation to all true natural Englishe men, 1556, reprinted in W. S. Hudson, John Ponet: Advocate of Limited Monarchy (Chicago: The University of Chicago Press, 1942), page 61 of the origi­nal text.

[18] Най-добрият пример за това отъждествяване е John Foxe’s Book of Martyrs, vol. I, in Haller, Foxe’s Book.

[19] Walter Raleigh, „The last fight of the revenge,” in E. Arber, editor, The Last Fight of the REVENGE at Sea (London: Southgate, 1871).

[20] N. I. Pavlenko, „Idei absolutisma v zakonodatelstve XVIII veka,” in N. M. Druzhinin, editor, Absolutism v Rossii (Moscow: Nauka, 1964); Brenda Meehan-Waters, Autocracy and Aristocracy: The Russian Service Elite ofl 730 (New Brunswick: Rut­gers University Press, 1982).

[21] Jerome Blum, „Russia,” in D. Spring, editor, European Nobility in the 19th Century (Baltimore: John Hopkins University Press, 1977); M. Beloff, „Russia,” in A. Goodwin, editor, The European Nobility in the 18th Century (London: Adams & Charles Black, 1953); „Dvorianstvo,” Enziclopedicheskiy Slovar', vol. 10 (St. Petersburg: Brokhaus and Evfron, n.d.), 203-218.

[22] Meehan-Waters, Autocracy, Marc Raeff, Origins of the Russian Intelligentsia: The 18th Century Nobility (New York: Harcourt, Brace and World, 1966); Greenfeld, „Formation of Russian national identity”; A. V. Romanovich-Slovatinski, Dvorian­stvo v Rossii ot nachala XVIII veka do otmeny krepostnogo prava (St. Petersburg: Ministry of Internal Affairs, 1870), 212.

[23] See Polnoie sobranie zakonov Rossiiskoi Imperii s 1649 goda (St. Petersburg: 1980) for edicts of the Petrine period. L. V. Cherepnin, „Uslovia formirovania russkoy narodnosti do konza XV veka,” in Voprosy formirovania russkoy narodnosti i nazii (Moscow: Academy of sciences, 1958), 102.

[24] По отношение произхода на понятието “отечество“, виж Cherepnin, „Uslovia”; L. V. Krestova. „Otrazhenie formirovania russkoi nazii v russkoi literature i publiziatike pervoi poloviny XVIII veka,” in Voprosy formirovania russkoy narodnosti i nazii', N. V. Riasanovsky, A Parting of the Ways: Government and the Educated Public in Russia, 1801-1855 (Oxford: The Clarendon Press, 1976); Paul Dukes, Catherine the Great and the Russian Nobility: A Study based on the Materials of the Legislative Commission of 1767 (Cambridge: Cambridge University Press, 1967); W. F. Red- daway, editor, Documents of Catherine the Great: The Correspondence with Voltaire and the Instruction ofl 767 in the English Text ofl 768 (Cambridge: Cambridge Uni­versity Press, 1931); Catherine II, Zapiski Imperatrizy Ekateriny Vtoroy (St. Peters­burg: 1907). For a dramatic example of this transformation, see Denis Fonvisin, „Questions,” in Pervoe Polnoe Sobranie Sochinenii D.I. Fon-Visina, 1761-1792 (Moscow: K. Shamov, 1888), 812-814.

[25] За начините, по които се изразява усещането за руската изостаналост и разбирането за Запада като модел, виж Nikolai Karamzin, „Letters of the Russian traveler,” in Polnoe Sobranie Sochinenii (St. Petersburg: 1803), vol. Ill, 60-61; vol. IV, 280-288; and A. P. Sumarokov, Polnoe Sobranie Vseh Sochinenii (Moscow: Novikov, 1781), vol. VIII, 359-361.

[26] Liah Greenfeld, „Formation of Russian national identity.”

[27] Hans Rogger, National Consciousness in 18th Century Russia (Cambridge: Harvard University Press, 1960).

[28] За по-подробна дискусия на славянофилство и западничеството виж Leonard Schapiro, Rationalism and Nationalism in Russian 19th Century Political Thought (New Haven: Yale University Press, 1967).

[29]Adam B. Ulam, The Unfinished Revolution: An Essay on the Sources of Influence of Marxism and Communism (New York: Vintage Books, 1960); James H. Billington, Mikhailovsky and Russian Populism (New York: Oxford University Press, 1958); Franko Venturi, Roots of Revolution: A History of the Populist and Socialist Move­ments in 19th Century Russia (Chicago: The University of Chicago Press, 1960).

[30] Виж статиите на Malva, Schapiro, Elkin, and Pipes, in Richard Pipes, editor, The Russian Intelligentsia (New York: Columbia University Press, 1961).

[31] Това без съмнение допринася в голяма степен за липсата на загриженост за милионите смърти в Украйна и Казахстан, преднамерено причинени от руската колективизационна кампания на Сталин през 1930-те години. Виж Robert Conquest, Harvest of Sorrow: Soviet Col­lectivization and the Harvest of Sorrow (New York: Oxford University Press, 1986).

[32] За допълнителна информация по този въпрос виж Liah Greenfeld, „Kitchen debate: Russia’s nation­alist intelligentsia,” The New Republic, 21 September 1992.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

ЧАСТ 2

http://www.librev.com/index.php/prospects-science-publisher/2215-nationalism-and-aggression-2

Германия

http://www.librev.com/images/stories/articles/2013/2013_11_nat_agression.jpg 

 

Никое изложение на отношението между национализма и войната не може да бъде пълно без разглеждане на германския национализъм. За разлика от Русия, в германското национално съзнание, поне през последните 150 години от съществуването му (до 1945), войната, насилието и смъртта са важни положителни ценности. Освен това е налице и определено безразличие към индивидуалните права и животи, вътрешно присъщо на колективистката природа на германския национализъм, както и едно предразположение към разглеждането на други населения като принадлежащи към друг (животински) вид, поради етническата дефиниция на германската нация. И още, подчертаната важност на ресантимана при нейното формиране увеличава агресивните тенденции на Германия. След всичко това, едва ли е за учудване, че германското поведение по време на война все повече санкционира бруталността и безскрупулността при третирането на чуждите населения. Как се стига до всичко това трябва обаче да бъде обяснено.

 

За разлика от английския или руски национализми (или пък френската версия), германският национализъм дължи създаването си на интелектуалци от средната класа, а не толкова на аристокрацията. Самата аристокрация често е задоволена от положението си в много от германските княжества през осемнадесети век и именно интелектуалците от средната класа са ония, които изпитват аномия, която ги води до изискване на ново определяне на социалния им статус, както и нова идентичност.[1]

 

Интелектуалците от средната класа, т. нар. Bildungsbürger, са творение на германските университети. Мнозина от тях са набрани от по-ниските класи, но като цяло групата притежава по-висок статус от оня на необразованата буржоазия.[2] Обществото обаче е статично и то не признава социалната мобилност. Това прави Bildungsbürger-ите маргинални: те живеят с усещането, че образованието им дава право на мобилност, но вместо това то ги оставя извън всички приети социални категории. Ситуацията се влошава в течение на късния осемнадесети век.[3] Просвещението, което е доминиращата философия в много от по-важните германски държави (особено в Прусия), поставя интелекта високо в ценностната йерархия, повишава самочувствието на интелектуалците и насърчава аспирациите им за по-видно място в обществото. Това води до свръхпроизводство на интелектуалци и съответстващо намаляване на шансовете. Впримчени в състояние на невъзможност за намиране на работа, при добро образование, много често бедни и винаги недоволни, някои от Bildungsbürger-ите се обръщат не толкова срещу неприемливите социални договорености, колкото срещу самото Просвещение, което ги е „подмамило“. Резултатът от тази промяна на умонагласите е романтизмът.[4]

 

Романтизмът комбинира определени елементи от философията на Просвещението, като например твърдя вяра в естественото превъзходство на образованите хора и презрение към религиозната догма, заедно с елементи на едно от мощните религиозни движения от този период, също противопоставящо се на догмата, Пиетизмът. Мнозина от първоначалните създатели на Романтизма идват от пиетистки домове, учат в пиетистки училища или са изложени на идеите на пиетизма по други начини. Обръщането към него, следователно, е в определен смисъл и завръщане. Пиетизмът е форма на мистицизма. Негова централна характеристика е емоционализмът, той е „религия на сърцето“. За неподвижните социални слоеве, непознаващи успеха, затова пък добре познаващи нещастието, той предоставя начин за осмисляне доктрината за предопределеността. За хората от тези слоеве няма смисъл да се търсят признаците на спасението в светски успех, както го правят възходящо мобилните, а следователно уверени в себе си, английски пуритани. И така те ги търсят в емоционално единство със Спасителя.[5] Акцентът, поставен по такъв начин върху емоционалните преживявания, води до култ към страданието на кръста, което улеснява емпатията – а с това е емоционалното единство – с Исус човека. Конкретните особености на страданието – кръв, рани, физическа болка и смърт – са неразделна част от светостта на разпнатия бог и скоро стават свещени от своя страна. Култът към страданието (Пасиона) води до култа към кръвта.[6]

Романтизмът секуларизира пиетистката традиция и е в състояние да я ускори в една среда, която е все по-малко открита към религията. Култът на кръвта изгубва религиозните си конотации, но си остава култ. Болката и насилието, които го причиняват, се възхваляват като изражения на моралното същество; смъртта – както собствената, така и тази на другите, се превръща във върховно чувствено и етическо преживяване.[7]

За общностите войната е еквивалент на личното насилие и смъртта. Романтичното отхвърляне на Просвещението, веднъж завинаги, е и отхвърляне на индивида като носител на разума. Подчертаването на разума и индивидуалната автономия, според романтиците, осакатява хората, отделя ги от истинската им социална природа и ги прави маргинални, несвързани с другите, нещастни. Един независим индивид, по неизбежност отчужден от самия себе си, на практика е лишен от индивидуалност. Единствените реални индивиди са общностите и само чрез разтварянето на себе си в тях хората са в състояние да възстановят отчужденото си Аз. И понеже сферата на дейността им е дефинирана в основата си от езика, романтиците настояват, че общностите на езика са истинските морални индивидуалности и фундаменталните единици на човечеството. Но езикът, смятат те, притежава материална база и се определя от расата. Именно тази комбинация от език и раса е онова, което създава народите, които към края на осемнадесети век романтиците често ще започнат да наричат „нации“. Чрез войната, към която всяка здрава нация притежава естествено предразположение, те изразяват своята индивидуалност.[8]

В продължение на дълго време романтиците фокусират вниманието си върху частната сфера, оставяйки неартикулирани политическите следствия от своята философия. И макар че би било в техен интерес да се предефинират германските държави (или която и да било от тях) като нации – защото това би ги направило равни на най-висшата аристокрация и би осигурило достойнството, което инак им е отречено във висшето общество – те не изискват такова предефиниране. Това би било напразно: национализмът се намира в пълно времево несъответствие с настроенията на управляващите елити и такива влиятелни групи като благородничеството и бюрокрациите, така че романтическите интелектуалци не са националисти. Едва френското нахлуване – и по-специално поражението на Прусия – променят отношението им.[9]

Първоначалният ефект от новината за революцията във Франция е да подсили космополитните настроения в Германия. В началото, повечето от германските интелектуалци-романтици приветстват французите и се радват на обещанието на революцията да свали социалните йерархии навсякъде. Опитите на французите да изпълнят обещанията си обаче не носят на Bildungsbürger-ите желаните предимства и, в някои важни случаи, като например при Фихте, представляват заплаха за личните им интереси. В същото време френската инвазия предоставя на интелектуалците извънредната възможност да се идентифицират с управляващия елит и по този начин да повишат статуса си поне символично. Тя също прави елитите симпатизиращи на подобни опити за побратимяване, понеже те са онези, които са атакувани от французите. Романтиците представят каузата на управляващия елит като „германска кауза“ и буквално начаса се превръщат в германски националисти. Случаят с Фихте може би е прототип на бързо преобръщане от принципен космополитизъм и симпатия за революцията, към интензивен германски национализъм.[10] Управниците, особено в Прусия, приветстват усилията на местните интелектуалци, които преди това не са благоволявали да забележат и използват национализма като средство, с което да отблъснат френската заплаха.[11] А тъй като Просвещението и неговите основни представители в Германия, които са основните конкуренти на романтиците за вниманието на немскоговорящата публика, са дискредитирани от връзката си с Френската революция (тя е дете на Просвещението) то романтиците са онези, които оттук нататък получават задачата да оформят германското национално съзнание и са в състояние да го определят в понятийността на романтическата философия.

Дълбокият ресантиман на романтиците към просвещението в неговата „национализирана“ форма отначало се фокусира върху Франция, по-късно върху Англия, а накрая и върху Запада като цяло.[12] Още от самото начало обаче евреите, чиято еманципация е опитана от французите, а следователно на тях се гледа като на печеливши от германското унижение, започват да олицетворяват западния либерализъм, индивидуализъм и капитализъм. Злата им природа, според принципите на романтическата философия, се разглежда като отражение на тяхната раса, а не религия – и по този начин не може да съществува надежда, че в някакъв момент от бъдещето те биха могли да се променят към нещо по-добро. Изобретена е нова германска дума, с която да се обозначи омразата срещу еврейската раса: „антисемитизъм“.[13] И тъй като, в окончателния анализ, националните предразположения са расово, тоест биологично, предопределени, то Германия е завинаги заобиколена от врагове, има врагове вътре в себе си и е заплашена завинаги. Това усещане за заплаха, подсилвано от опита на френската инвазия, но и вътрешно присъщо на колективисткото и расово определение за нацията, в комбинация с романтическото преклонение пред смъртта и насилието, създава много опасен набор от мотивации, лежащи в ядрото на германската национална идентичност. Германският национализъм ще трябва да извърви още дълъг път през деветнадесетия и двадесети век, за да достигне 1930-те, но почти няма съмнение, че произходът от късния осемнадесети и ранния деветнадесети век му придава черти, които по-късно ще доведат до такава катастрофа.[14]

Германският национализъм винаги си остава донякъде свързан с Просвещението, с научния прогрес и образованието, както и с високите артистични постижения. През деветнадесети век, дори и преди обединението, германските държави са много по-последователни поддръжници на университетските изследвания и висшето образование от много други части на Европа. Това е източник на голяма гордост и едно от основните обяснения за удивителния успех на Германия от втората част на деветнадесети век. От друга страна, мрачната, мистична, романтична страна от ядрото на германския национализъм също си остава и се разраства. И докато аристокрацията, най-вече в Прусия, а след това и в цяла обединена Германия, започва да предефинира мисията си в милитаристично-националистически тон, а увеличаващата се буржоазия е образована в съгласие с идеалите на ранните германски националистически интелектуалци, тази анти-просветителска страна започва да се усилва.

Налице е директна последователност от Фихте до Вагнер и Шпенглер. Това, разбира се, не е цялата история, но все пак важна част от нея. Както триумфите, така и пораженията на Германия усилват духа, в който тя е родена. Триумфалният германски национализъм е войнолюбив. Това, че Германия е обединена чрез поредица от успешни, агресивни войни, направлявани от високо милитаризираната пруска държава, и че през двадесети век тя излиза начело като водеща индустриална сила, като заедно с това обаче запазва първоначалното си чувство на отмъстителна фрустрация срещу французи и англичани, има много общо с готовността, с която германците отиват на война през 1914. Но поражението, което Германия преживява през 1918 също подсилва всичко, което е опасно в германския национализъм. Нацизмът не е нито неизбежен, нито пък приет от всички германци, но не е трудно да се види, че духовните му предшественици са добре утвърдени в германската култура. Германският национализъм е, в един много реален смисъл, роден агресивен и гневен – и склонността му да се впуска във войни не би трябвало да ни изненадва. Дали унищожителните поражения, на които Германия е подложена през първата половина от двадесети век най-после са отслабили този особен, ключов елемент от германския национализъм, остава тепърва да се види. През 1989 може и да е изглеждало лесно да се отговори, че всичко се е променило. През 1994 това вече не е чак толкова очевидно.

Разпространението на национализма и силата на ресантимана

Успехът на няколко европейски страни през осемнадесети и деветнадесети век прави сигурно, че тяхната форма на самоопределение става доминираща. Национализмът не е основната причина за европейския успех, разбира се. Древните центрове на аграрна цивилизация с техните добре развити бюрократични структури, комплексни икономики и силни религии, просто не успяват да постигнат научния, технологически и икономически динамизъм на Запада. Но фактът, че най-мощните европейски страни дефинират себе си като национални държави, отдава този модел на останалата част от света, и особено на онези страни от неевропейския свят, които желаят да достигнат Запада. Освен това, към началото на двадесети век вече е очевидно, че комбинацията от модерни технологии и национализъм е позволила на западните сили да мобилизират огромни ресурси в преследването на националните си цели.

Това обаче не означава, че незападните общества просто са възприели западните ценности. Напротив, повечето от тези древни култури, дори и когато политическите и икономическите им структури се срутват, и докато предефинират самите си идентичности според новоизобретените западни ориентири, продължават да се съпротивяват срещу някои от ключовите аспекти на озападняването. По-конкретно ценностите (но не и постиженията) на европейското Просвещение, за което на практика няма съответствие никъде другаде по света, си остават до голяма степен изключени в повечето от неевропейските общества. Отначало това означава съпротива срещу вярата в силата на рационалната наука да освобождава хората от техните проблеми. Постепенно тази съпротива отслабва, поне сред някои, но не сред всички, образовани елити. Но още по-упорита е съпротивата срещу философския индивидуализъм, която си остава широко разпространена и в наши дни сред по-голямата част от света и обяснява до голяма степен враждебността срещу озападняването.

Разпространяването на национализма по света е необходимост – по същия начин, по който едва ли може да се избегне разпространението на модерните технологии. Не е имало друг начин дадена страна да бъде взета на сериозно от европейските сили, освен чрез приемане на официалните атрибути на модерния национализъм. Това, като минимум, кара елитите в такива различни места като Балканите, Египет, Тайланд и Япония да възприемат формалния национализъм като своя национална идеология. Същото важи и за Африка през втората половина от двадесети век, дори и в бившите колонии със слабо културно, географско или историческо сцепление, които не са обединени от нищо друго освен чистата случайност, че са били поставени в рамките на една и съща колония от някоя европейска сила. В някои случаи, като например Япония, която е културно и политически обединена още векове преди това, трансформацията е лесна и много успешна. В други, като повечето от османските владения от Балканите до Месопотамия, или в Африка, тя е много по-трудна и си остава непълна и до наши дни.

Обстоятелствата, при които национализмът се разпространява отвъд Запада правят така, че тук се повтарят по-скоро руските или германски модели, отколкото англо-американския. От френския модел, който често е използван като пример през деветнадесети век и си остава влиятелен и до днес, националистите обикновено вземат само определени елементи: русоисткото подчертаване на колектива над индивидите, както и наполеоновия (основаващ се на референдуми) стил на централизирано управление.

Причините за това са очевидни. В почти всички случаи оригиналните поддръжници на западния национализъм са били поне отчасти подготвени в западни институции. Но образованието им ги учи също и че те – техните народи и култури – са малоценни. Европейските училища подчертават икономическата и политическа слабост на незападните общества. Неизбежно е, че „туземците“, образовани в такива училища, ще желаят да имитират Запада, като в същото време ненавиждат малоценността, на която те и техните култури изглежда са обречени. Когато тези елити вземат властта – или чрез анти-колониални бунтове, или, както е в Турция и Китай, чрез модернизиращи национални революции – те създават образователни системи, които незабавно започват да разпространяват същата смесица от завист и фрустрация. В повечето случаи комбинацията се оказва експлозивна и възпроизвежда агресивните, насилствени, анти-индивидуалистки, анти-капиталистически и ксенофобски национализми, които преобладават в Германия и Русия.

Тези национализми са родени от ресантиман; те са създадени от елити, които трябва да открият или изобретят в собствените си културни традиции елементи, които могат да бъдат адаптирани към европейските стандарти за национализъм; те обаче са вкоренени в дълбоко колективистични общества. В повечето от тези общества самата идея за постигнато, в противоположност на предписано, членство в общността, е изключително чужда, тъй като индивидът като такъв не притежава независимост.

За известно време, чак докъм средата на двадесети век, това не е напълно очевидно за Запада, защото англичаните, французите, холандците и американците са силно поласкани от появяващите се елити (дори когато те водят колониални войни против тях), които говорят техните езици отлично и чието повърхностно поведение е толкова добре познато. Всъщност това е повторение, в много по-голям мащаб, на преклонението, което мнозина френски философи от Просвещението са изпитвали към Екатерина Велика от Русия. На повърхността, новите национални проекти онагледяват най-доброто от западната традиция; при по-внимателно разглеждане те обаче се оказват радикално по-различни. Левичарските интелектуалци на Запад от втората половина на двадесети век повтарят отново и отново една и съща грешка, като виждат в такива различни лидери като Кваме Нкрума и Хо Ши Мин поддръжници на англо-американския либерализъм и защитата на „правата на човека“, идеща от Френската революция. Но такива лидери приличат много повече на Петър Велики (и неговия наследник от по-късното минало, Сталин), отколкото на Томас Джеферсън.

Ето защо не е случайно, че през късните 1920 и 1930 години италианският, а по-късно германският и японски фашизми привличат така силно незападните интелектуалци, въпреки агресивната политика на Мусолини в Етиопия, ясно изразеното презрение на Хитлер към не-арийците и историята на необузданата японска агресивност в Китай. Въпреки множеството си различия, италианският, германският и японски фашизми споделят едно преклонение пред комуналните, антилиберални ценности и романтичния, дълбоко негодуващ, агресивен национализъм. След Втората световна война фашисткият модел е дискредитиран, а руският национализъм, маскиран като съветски марксизъм, се превръща в широко адмириран модел. Но именно в късните 1930 години и особено по време на Втората световна война сталинизмът се превръща в открит и агресивен защитник на руския национализъм и шовинизъм в неговата най-традиционна, предреволюционна форма.[15]

Разликата между фашизма и комунизма не е толкова голяма, колкото всеки от тях твърди. И двете идеологии ненавиждат ударението на капитализма върху индивидуализма, и двете възхваляват общностни ценности. Едната се основава на идеализацията на чистата „народна“ общност, другата копнее по завръщане към една епоха на общностна солидарност, без класи или пари. И докато фашизмът е открито националистически още от самото начало, то комунизмът в неговите руски, а по-късно китайски, виетнамски, корейски, румънски, албански и кубински форми също става такъв. Фашизмът и комунизмът са толкова подобни едни на други не защото и двете идеологии се превръщат в подобни форми на тоталитаризъм, а защото идеологическата им база е толкова сходна.[16]

Революционната марксистка традиция и германската фашистка традиция, и двете идещи от германския романтизъм, споделят едно и също презрение към демократичните и толерантни аспекти на Френската революция, както и към евреите, парламентаризма и капитализма, като всички тези неща са някак смесени едни с други, Маркс можеше да пише:

Богът на евреите е бил секуларизиран и се е превърнал в бога на света. Обмяната е истинският бог на евреина. Гледището за природата, израснало при режима на частната собственост и парите, всъщност е реално презрение към, и практическа деградация, на природата.[17]

„Природата“ и нейното насилване от страна на модерността и евреите са централни също и за мисленето на Хитлер.[18]

Комунизмът е в състояние да изтъкне сериозна претенция за легитимност в практиката едва след като е бил тясно обвързан с един интензивен, отмъстителен национализъм, макар че, за разлика от фашизма, интелектуалните му корени са привидно интернационалистически. Ето защо, независимо от това дали става дума за сталинизъм, маоизъм, ким-ир-сонгизъм, енвер-ходжаизъм, чаушескоизъм или кастроизъм, централните му идеи са не просто такива на антикапитализъм, а на ултра-национализъм. Комунистическите режими обещават не само да настигнат омразния, но и предизвикващ възхищение капитализъм. Вършейки това, те обещават и да постигнат отмъщение за това, че тяхната националност е била унижавана в продължение на толкова дълго време. Там където комунистическите режими никога не успяват да се идентифицират с национализма, независимо дали поради липса на желание или защото режимите им са останали прекалено тясно обвързани със съветските си покровители, както е в Полша, Чехословакия или Унгария, те не само не притежават способността да се задържат на власт без съветска помощ, но и се оказват значително по-малко зловредни и агресивни, отколкото в случаите, в които комунизмът се обвързва с по-стари националистически традиции, основаващи се на ресантиман.

За да предложим някакви фактически свидетелства в подкрепа на тази позиция, ние сравняваме корените на два случая на комунистически национализъм от втората половина на двадесети век – онези на Румъния и Камбоджа.[19]

[…]

Румъния

Онази част от света, която започва да следва западна Европа и Русия най-скоро, или в някои случаи почти едновременно, в изграждането на национализмите, е източна Европа. За хабсбургските владения най-видимият и имитиран пример е унгарският национализъм. До ранния деветнадесети век не съществува етническа унгарска идентичност като такава. Понятието natio Hungaricus се отнася до свободните мъже в кралството – един елит, макар и голям, който не зависи от етническия произход.[20]

Национализмът се развива сред средното и дребно благородничество, дворянството, което е неспособно да поддържа стандартите си на живот във време на увеличаващ се внос на чужди стоки. Освен това то е реакция срещу опитите, направени от Хабсбургите да германизират бюрокрацията си, с цел да централизират империята. Дребното благородничество се обръща към висшето образование, за да получи бюрократични постове в увеличаващата се държавна машина и правната професия, но от 1820-те нататък има много повече кандидати, отколкото постове. Нарастващото опознаване на външния свят, комбинирано с намаляващите състояния и фрустрацията, поради неспособността да се трансформира полученото образование в сигурни работни места, предоставя идеална матрица за разрастването на национализма.

Именно разпространението на унгарския национализъм в Трансилвания, която е управлявана от унгарци, но има предимно селско, говорещо румънски език население, създава румънския национализъм. От Трансилвания румънският национализъм се разпространява във Влашко и Молдавия, другите две основни съставни части на днешна Румъния, които по онова време се намират под османски контрол, но са по същество самоуправляващи се.[21] В Унгария придобиват своя национализъм и сърбите, в отговор на увеличаващата се конкуренция с агресивния унгарски национализъм. Емигриращите сръбски интелектуалци, които са призовани обратно, за да окомплектоват персонала на държавната машинария и училищата в отскоро независимата, съседна Сърбия, въвеждат и тук идеята за национализма.[22]

По-късните балкански историографии ще се опитват да обосноват твърдението, че са съществували дремещи национални движения през всички векове на османското управление и че бунтовете, избухнали в ранния деветнадесети век, са просто техен израз. Няма обаче свидетелства в подкрепа на това;[23] напротив, мултиетническата Османска империя, както и нейният хабсбургски враг от преди времето на деветнадесети век, са доста толерантни според модерните стандарти и множеството религиозни и езикови общности вътре в техните граници съ-съществуват много по-добре, отколкото са го правили по което и да е време след появата на национализма. Едва когато се развива и самият турски национализъм, в късния деветнадесети и ранния двадесети век, турците започват да провеждат масови, етнически мотивирани, кланета на не-турци.

Балканските национализми са творение на малки, неудовлетворени елити, чиито големи надежди и амбиции след това са осуетени. Всички балкански страни са икономически периферни, политически слаби и все по-незадоволени от неспособността си да реализират ранните обещания на национализма. Всички тези страни харчат прекалено много, за да си изградят армии и разполагащи с прекалено голям персонал бюрократични машини, но никоя от тях не е в състояние да проведе ефективно икономическо развитие или да намери решения за проблемите с прекалено голямото селско население и продължаващата доминация на чужденци в техните търговски практики.[24]

Това се наблюдава особено отчетливо в Румъния, където национализмът също е създаден от една дребно-дворянска класа, доведена до икономическа незначителност от разрастването на големите имения, от една страна, и до голяма степен не-румънската търговска класа, от друга. Евреите играят все по-голяма роля в търговията от деветнадесети век. Но както и по други места на Балканите, образованието в държавни училища подготвя интелектуалците единствено за държавна служба и ги изпълва с недоверие към капитализма. Националистите възприемат кодекс на поведение, който е аристократичен и антибуржоазен и при който честта и дипломите, а не богатството или предприемчивостта, са принципните източници на личния статус.[25]

Всичко това е лоша подготовка за управлението на една малка, бедна, слаба страна, и то проправя пътя за растежа на несъразмерни национални амбиции, които могат да доведат единствено до разрушителни местни войни, преследване на етнически и религиозни малцинства, както и все по-увеличаващо се отчуждение от разглежданите с възхищение западноевропейци, чието одобрение е търсено, но които се подиграват и унижават балканските страни всеки път, когато това отговаря на финансовите им или дипломатически нужди.

В Румъния фрустрацията на интелектуалците, както и на други сегменти от румънското общество, се засилва след Първата световна война. Румъния е един от големите печеливши от войната. Размерът й се удвоява, но румънските елити се оказват конфронтирани с много повече не-румънски търговци, образовани професионалисти и индустриалци в новите части от страната. Всичко това се комбинира с неспособността на Румъния да развие икономиката си бързо, за да отговори на възпламенените мечти на своите националисти. Нито пък държавните постове се увеличават достатъчно бързо, за да се намери работа за множеството нови випускници на университетите. Това води до появата на една все по-фашизирана млада интелигенция. Тези млади хора се обръщат към Желязната гвардия – едно от най-антисемитските и зловредни десни движения в Европа. Освен тази интелектуална поддръжка, движението привлича значителна подкрепа и от страна на някои работници, особено онези с не-румънски началници, по-богатите селяни, както и някои от младите православни свещеници.[26]

Желязната гвардия въплъщава мистичния, религиозен ресантиман, който е отличителна черта на централноевропейските и балкански национализми.[27] През 1930-те Румъния вече не може да се впуска във войни със съседите си, както преди Първата световна война, но може да преследва евреите си – и по-късно става германски съюзник, който играе важна роля при нахлуването в Русия през 1941.

След 1945 комунистите идват на власт поради съветската окупация, но ксенофобската ревност срещу по-развитите страни в Европа, в комбинация със силно желание за догонване и показване на света, че Румъния е способна на величие, придобива ключово значение когато Румънската комунистическа партия поема по свой собствен, антисъветски път. Много от ексцесиите при управлението на Николае Чаушеску от 1965 до 1989 са директен продукт на силния предвоенен национализъм, доведен до крайност. Почти до самия край неговото преследване на малцинствата, особено на унгарците в Трансилвания, фанатичната му решителност да индустриализира, както и отхвърлянето на чуждите начини за решаване на проблемите, са аплодирани от интелигенцията. Именно примитивните националистически митове, създадени от пред-комунистическата дясна интелигенция, са онези, които се преподават на децата в румънските училища през двете последни десетилетия от комунистическото управление.[28]

Комунизмът в Румъния завършва със свалянето на Чаушеску през декември 1989. Почти незабавно се появява и старата форма на краен национализъм в нейната оригинална, крайно дясна форма. Всъщност ултрашовинисткият, нетолерантен национализъм, насочен против унгарци, евреи (макар че от тях в Румъния са останали само няколко хиляди) и роми, е изразяван най-вече от онези интелектуалци, които са били най-сервилни и най-активно поддържащи бившия комунистически режим. Освен това те изпитват усещане за наранена гордост, идеща от това, че Западът не разпознава уникалните добродетели и страдания на румънския народ, поради което отказва да отдаде на румънците привилегирован статус на Балканите. И макар че националистическите екстремисти не успяват да дойдат на власт, те разполагат с широка поддръжка и имат потенциала да го направят във времена на бъдеща несигурност. Въпросът е не в това, че те представляват единствената съществуваща в Румъния идеология, а че сега, както и при Чаушеску, и между двете световни войни, те представляват голяма част от нейната националистическа традиция, и че тази традиция има много общо с най-мрачните страни на германския и руски национализъм.[29]

[…]

Заключение

Анализирането на някои важни случаи на колективистки и етнически национализъм, както и обясняването на ролята на интелектуалните елити, чийто ресантиман бива трансформиран в мощни, често кошмарни реалности, не доказва, че национализмът неизбежно се проявява във форми като тези. Дори и колективистките и етнически национализми не са толкова еднозначно жестоки и агресивни, толкова брутални и смъртоносни, колкото са сталинистка Русия или Камбоджа по времето на червените кхмери. Не всички те са водели до такива нива на международна параноя, както са го правили Северна Корея на Ким Ил Сунг или Албания на Енвер Ходжа. Те не трябва да водят задължително до условия на почти постоянна война, както го направи режимът на Саддам Хюсеин в Ирак. Нито пък всички лидери, които са вярвали, че е техен дълг да докажат присъщото на собствената им нация превъзходство, са причинявали толкова много вреда на собствените си страни, колкото го направи Николае Чаушеску.

Човек може да се огледа из останалите части от света и да намери примери за по-голяма толерантност дори и сред най-тежките ексцесии. Всяко националистическо движение има в себе си различни течения, поради което едва ли може да се стигне до предварителното заключение, че всеки интелектуален елит, който създава националистическа култура на базата на колективистки и етнически критерии, ще доведе до появата на насилствена нация. От друга страна, дори и в Англия и Съединените щати са съществували много по-сурови националистически идеологии от ония, които винаги досега са доминирали.

Въпреки това примерите, които ние дискутираме тук показват, че връзката между определени видове национализъм и агресивното, брутално поведение, не е нито случайна, нито необяснима. Национализмът си остава най-мощната, широко разпространена и първична основа на културната и политическа идентичност. Обхватът му все още се разширява, а не намалява, по цял свят. И по повечето места той не придобива индивидуалистка или гражданска форма. Националистическите елити в повечето страни от Латинска Америка, Африка, Азия, източна Европа и в цялата гигантска, бивша Съветска империя, се опитват да наподобяват успешните, напреднали западни нации, но рядко имат вяра в индивидуализма или интелектуалната толерантност, които са се развили толкова мъчително и в течение на толкова дълго време на Запад. Те са гневни, защото Западът не им помага повече, и се страхуват от съседите си, у които подозират планове за отнемане на техни територии. Национализмите, породени най-вече от ресантиман, ще си останат такива. Това означава, че подлежащите причини за огромната жестокост, проявена през двадесети век, ще продължат да живеят и в двадесет и първия.

Във всичко това има важна поука. Ние не можем да предскажем кога структурните условия ще доведат до хаос и ще дадат на революционните групи шанса да завоюват властта, както го направиха в Русия през 1917, в Германия през 1933 или в Камбоджа през 1975. Но можем да познаваме съдържанието на водещите националистически митологии сред интелектуалците в различни общества и по този начин да бъдем подготвени да обясняваме идеологиите на различните елити щом само те дойдат на власт, или дори преди това. Ние знаем, че дори най-крайните революционери не създават идеологическите си традиции без оглед на по-широкото развитие на идеите в техните общества и света около тях. Можем да проследим историята на идеите във всяко дадено общество и да видим кои от тях излизат на преден план при различните му политически движения. Никоя от големите политически катастрофи, случили се през двадесети век, не би трябвало да бъде пълна изненада за ония, които вземат на сериозно интелектуалната история и мощта на идеите. В края на краищата, онова, което продължава да ни удивява, докато наблюдаваме цял един набор от нови катастрофи е, че не вземаме на сериозно идеите на отговорните за тях, сякаш идеите, които ни се струват неразумни, нямат значение. Но те го имат.

 

[1] A. Goodwin, „Prussians,” in Goodwin, editor, The European Nobility in the Eight­eenth Century (London: Adams and Charles Black, 1953); W. H. Bruford, Ger­many in the Eighteenth Century: The Social Background of the Literary Revival (Cambridge: Cambridge University Press, 1935); Robert M. Berdahl, „The Stände and the origins of conservatism in Prussia,” Eighteenth Century Studies 6/3 (Spring 1973).

[2] Charles E. McClelland, State, Society, and the University in Germany, 1700-1914 (Cambridge: Cambridge University Press, 1980); Friedrich Paulsen, The German Universities and University Study, trans. F. Thilly and W. Elwang (New York: Charles Scribner and Sons, 1906).

[3] For an idea of the depth of the sense of marginality that plagued aspiring German intellectuals, see Karl Phillip Moritz, Anton Reiser: A Psychological Novel, trans. P. E. Matheson (Westport: Hyperion Press, 1978 (1926).

[4] Henri Brunschwig, Enlightenment and Romanticism in Eighteenth-Century Prussia (Chicago: the University of Chicago Press, 1974).

[5] Max Weber, The Protestant Ethic and the Spirit of Capitalism, trans. Talcott Par­sons (New York: Charles Scribner and Sons, 1958), 42.

[6] Gerhard Kaiser, „L’éveil du sentiment national: role du piétisme dans la naissance du patriotisme,” Archives de Sociologie des Religions, 22 (July-December 1966); Koppel S. Pinson, Pietism as a Factor in the Rise of German Nationalism (New York: Columbia University Press, 1934).

[7] See Roy Pascal, The German Sturm und Drang (Manchester: Manchester Univer­sity Press, 1967) for a general discussion of this transformation among the authors of Sturm und Drang. See also Arlie J. Hoover, The Gospel of Nationalism: German Patriotic Preaching from Napoleon to Versailles (Stuttgart: Franz Steiner Verlag Wiesbaden GmbH, 1986).

[8] Leonard Krieger, The German Idea of Freedom: History of a Political Tradition (Chicago: The University of Chicago Press, 1957); Adam Muller, „Elements of politics,” 2nd lecture, in H. S. Reiss, editor, The Political Thought of the German Romantics (Oxford: Basil Blackwell, 1955), 155. For a general discussion see: Johann Wolfgang Goethe, „Sorrows of Werther,” in The Complete Works, vol. III (New York: P. F. Collier & Son, n.d.), 29; Johann Gottfried Herder, Auch eine Philosophie der Geschichte zur Bildung der Menschheit, 1774, Sämtliche Werke (Hildesheim: Georg Olms Verlagsbuchhandlung, 1967), vol. V, 509; Novalis (Friedrich von Hardenberg), „Aphorisms,” in German Classics (Masterpieces of German Literature translated into English in twenty volumes) (New York: The Ger­man Publication Society, 1913), vol. IV, 187; Friedrich Schlegel, Athenaeum: Eine Zeitschrift von August Wilhelm Schlegel und Friedrich Schlegel (Hamburg: Rowohlt, n.d.), and Lucinde and the Fragments (Minneapolis: University of Minnesota Press, 1971); Oskar Walzel, German Romanticism (New York: Frederick Ungar Pub­lishing Co., 1932), 50.

[9] G. P. Gooch, Germany and the French Revolution (New York: Russell & Russell, 1966).

[10] Hans Kohn, „Romanticism and German nationalism,” Review of Politics 12 (1950), and „The paradox of Fichte’s nationalism,” Journal of the History of Ideas 10/3 (June 1949).

[11] Walter M. Simon, „Variations in nationalism during the Great Reform Period in Prussia,” American Historical Review 59 (1953/54); Friedrich Meinecke, The Age of German Liberation 1795-1815 (Berkeley: University of California Press, 1977).

[12] Hans Kohn, „Arndt and the character of German nationalism,” American Histori­cal Review 54/4 (July 1949), and „Father Jahn’s nationalism,” The Review of Poli­tics 11/4 (October 1949); Louis L. Snyder, „Pedagogy: Turnvater Jahn and the genesis of German nationalism,” in Snyder, German Nationalism: The Tragedy of a People, Extremism Contra Liberalism in Modern Germany History (Harrisburg: The Stackpole Company, 1952), 21-43.

[13] Marvin Lowenthal, The Jews of Germany: A Story of Sixteen Centuries (Philadel­phia: The Jewish Publication Society of America, 1936); Peter Pulzer, The Rise of Political Anti-Semitism in Germany and Austria (London: Peter Halban, 1988); Louis L. Snyder, „Music and art: Richard Wagner and ‘The German Spirit,’” in Snyder, German Nationalism.

[14]George Mosse, The Crisis of German Ideology: Intellectual Origins of the Third Reich (New York: The Universal Library, 1964).

[15] За сталинизма като израз на ултра-шовинистичния руски национализъм, виж Robert C. Tucker, Stalin in Power (New York: W. W. Norton, 1990), 40-44. Глобалното влияние на фашистка Италия през 1920-те и 1930-те е често забравяно, а влиянието на германската мисъл от късния деветнадесети век върху Мусолини обикновено се игнорира от онези, които настояват да го разглеждат като някакъв некомпетентен палячо. За интересен пример за влиянието на италианския фашизъм чак до Китай, виж Jonathan Spence, The Search for Modern China (New York: W. W. Norton, 1990), 416-417. On the connection between Mussolini and the general currents of European, par­ticularly German thought, see Ernst Nolte’s Three Faces of Fascism: Action Française, Italian Facsism, National Socialism (London: Weidenfeld and Nicolson, 1965). It would take us too far afield to discuss the contradictory strands of Italian nationalism, and why Mussolini was in many ways much less representative of it than Hitler was of its German version.

[16] Тези сходства са обект на разглеждане в Liah Greenfeld’s „Nationalism and class struggle: Two forces or one?” Survey 29/3 (Autumn 1985).

[17] Karl Marx, „On the Jewish question,” in Early Writings, introduced by Lucio Col- letti (Harmondsworth: Penguin, 1975), 239.

[18] J. P. Stern, Hitler: The Führer and the People (Berkeley and Los Angeles: Univer­sity of California Press, 1988), 49-55.

[19] Последната част от изследването е оставена извън обхвата на този превод. Бел. пр.

[20] Andrew Janos, The Politics of Backwardness in Hungary 1825-1945 (Princeton: Princeton University Press, 1982), 11.

[21]Keith Hitchins, The Romanian National Movement in Transylvania, 1780-1849 (Cambridge: Harvard University Press, 1969) and Hitchins, Orthodoxy and Nation­ality: Andreiu Saguna and the Rumanians of Transylvania, 1846-1873 (Cambridge: Harvard University Press, 1972).

[22] Gale Stokes, Politics as Development: The Emergence of Political Parties in Nine­teenth Century Serbia (Durham: Duke University Press, 1990), and more specifi­cally, his article, „The absence of nationalism in Serbian politics before 1840,” Canadian Review of Studies in Nationalism 4/1 (1975): 77-90.

[23] Daniel Chirot and Karen Barkey, „States in search of legitimacy: Was there nation­alism in the Balkans of the early nineteenth century?” International Journal of Comparative Sociology 24/1-2 (1983): 30-46.

[24] Gale Stokes, „The social origins of East European politics,” in Daniel Chirot, editor, The Origins of Backwardness in Eastern Europe (Berkeley and Los Angeles: University of California Press, 1989), 234-245.

[25] Eugen Weber, „Romania,” in Hans Rogger and Eugen Weber, editors, The Euro­pean Right (Berkeley and Los Angeles: University of California Press, 1966), 502­515.

[26] Weber, „Romania,” 516-573.

[27] See the excellent evaluation of one of Romanian fascism’s most eloquent propagan­dists, Mircea Eliade, later a distinguished professor of Divinity and on the Com­mittee on Social Thought at the University of Chicago, in Norman Manea, „Happy guilt: Mircea Eliade, fascism, and the unhappy fate of Romania,” The New Republic (5 August, 1991): 27-36.

[28] Daniel Chirot, „The corporatist model and socialism: Notes on Romanian develop­ment,” Theory and Society 9 (1980): 363-381; Katherine Verdery, National Ideology Under Socialism: Identity and Cultural Politics in Ceausescu’s Romania (Berkeley and Los Angeles: University of California Press, 1991).

[29] Добър преглед на последните идеологически тенденции в Румъния може да се намери във Vladimir Tismaneanu, „The quasi-revolution and its discontents: Emerging political pluralism in post-Ceausescu Romania,” East European Politics and Societies 7/2 (Spring 1993). 

Save
 
Лиа Грийнфелд (род. 1954 във Владивосток, СССР) е изтъкната американска изследователка на проблемите на национализма. Понастоящем работи като професор по социология, политология и антропология в Бостонския университет. Най-известната й книга е „Национализмът: пет различни пътища към модерността“ (Nationalism: Five Roads to Modernity. Cambridge, Mass: Harvard University Press. 1992.)
Редактирано от nik1
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 20 минути, nik1 said:

Ние не можем да предскажем кога структурните условия ще доведат до хаос и ще дадат на революционните групи шанса да завоюват властта, както го направиха в Русия през 1917, в Германия през 1933

За първи път чета че Хитлер бил революционер! 🙂  Което ме кара да се съмнявам в способностите или намеренията на тази изследователка...

 

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 2 часа, nik1 said:

За да го обясня по добре: ако бях роден 150 години по-рано,вероятно  щях да имам пушка, да членувам в чета, и да влизам в схватки с гърци и сърби в Македония.

Не е нито бабаитлък, нито балкански инатлък- такъв е пътя на българската интелигенция: учители, офицери, писатели..

Такъв е пътят на българската интелигенция тогава, обаче. Всяка революционна идея за устройството на света, която цели преначертаване на настоящите структури обикновено идва от средната класа - интелектуалният елит.

Национализмът е такава идея, около нея се създава идеология. Марксизмът е такава идея, около която се създава идеология. Либерализмът и т.н. Във всяка от тези идеи има и логика, и смисъл, съотнесен към времето им на възникване и до реализиране на обществената трансформация (за добро или зло), за която са предвидени.

Национализмът се реализира в консолидиране на съвременната система от международни отношения, съставена от суверенни държави, и в разпадането на империите, тоест създаването на няколко нови държави там, където поддържането на народите в това положение е било, съотнесено във времето, в което това става възможно, явна форма на репресия. Разпадането на Съветския съюз и Югославия например нямаше да се случи, ако (по икономически причини) не бе рухнал комунизмът. Въпросът е в точния момент. След това международната система замръзва такава, каквато е, до следващото голямо сътресение, което не е ясно кога ще е.

След което обаче - като е създал нови държави - национализмът си е изпълнил функцията и започва да става зловреден, започва да трови.

Къде самите общества, с потискане на части от населението им за сметка на други, ерозия на принципите на правовата държава, къде с други неща.

Всяка идеология от някъде нататък става токсична.

Нашият национализъм си го реализирахме със създаването на българската държава след освобождението, при това изключително успешно.

Не върви някак днес все още сме индоктринирани в нещо, чиито основи са в 19 век, и което, с оглед на това, че си е изпълнило предназначението, вече е токсично.

Следващата идеология, която е на мушка (защото вече тук-таме започва да показва, че е токсична, защото руши средната класа), е либералният капитализъм.

Обявявам форумна надпревара за догадки с какво ще я заменим :)

Редактирано от dora
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 5 минути, dora said:

Всяка революционна идея

Освобождението,Балканските войни и така нататък,не са революционни. Революция в България е само една - тази извършена от комунистите на 09.09.1944г.

Всяка идеология отнема нещо от Реалността и я прави по-бедна и по-лоша. Национализмът не е идеология,той е нормално човешко чувство подобно на да речем семейството или приятелството.

Преди 9 минути, dora said:

Разпадането на Съветския съюз и Югославия например нямаше да се случи, ако (по икономически причини) не бе рухнал комунизмът.

Те се разпаднаха и отидоха в небитието защото комунистическият режим е анти-човешки...

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 14 минути, deaf said:

Национализмът не е идеология,

E идеология.

Нормалното човешко чувство е привързаност към семейството и родното място.

От нея не следват никакви политически последствия или претенции към устройството на света.

От национализма следват, и то още как.

Това е малко като с марксизма.

Нормалното човешко чувство е усещането за справедливост и несправедливост.

Марксизмът обаче експлоатира това чувство с претенции за промяна на устройството на системата.

Редактирано от dora
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 16 минути, deaf said:

анти-човешки.

Защото беше икономически несъстоятелен :)

Иначе можеше да продължава да си е античовешки още доста дълго... (плюе в пазва)

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 13 минути, dora said:

E идеология.

Нормалното човешко чувство е привързаност към семейството и родното място.

От това не следват никакви политически последствия или претенции към устройството на света.

Когато някой народ или нация иска да завладее друг народ/нация това негово искане се движи от праисторическата и дълбоко вкоренена у човека воля за власт. Тя не е идеология.

Идеология е пар екселанс комунизмът,който иска да унищожи всички обществени договори,(например брачният договор между мъжа и жената),с което убива човека и води до икономически крах,между другото.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 31 минути, dora said:

 

След което обаче - като е създал нови държави - национализмът си е изпълнил функцията и започва да става зловреден, започва да трови.

Къде самите общества, с потискане на части от населението им за сметка на други, ерозия на принципите на правовата държава, къде с други неща.

Всяка идеология от някъде нататък става токсична.

Нашият национализъм си го реализирахме със създаването на българската държава след освобождението, при това изключително успешно.

Не върви някак днес все още сме индоктринирани в нещо, чиито основи са в 19 век, и което, с оглед на това, че си е изпълнило предназначението, вече е токсично.

Следващата идеология, която е на мушка (защото вече тук-таме започва да показва, че е токсична, защото руши средната класа), е либералният капитализъм.

Обявявам форумна надпревара за догадки с какво ще я заменим :)

Или пък, по скоро трябва да се лекува и отстранява токсичната част, вместо да  се изхвърля "цялото" като отрова.

Защото, с какво да заместим нацията, например

С меганация? С общински анархизъм?

Дали и те ще избегнат да станат токсични?

При меганацията най-вероятно ще имаме властващ олигархичен капитализъм ( с елементи на феодализъм както смятат някои) , по-неприемлив от днешния либерален капитализъм..

 

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 15 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

 

За контакти:

×
×
  • Create New...