Норманите в Италия

[Aspandiat]

Темата беше много оспамена (овасилий обоянена). Преместих мненията за Василий Боян в отделна тема:

http://nauka.bg/foru...20

Тук обсъждайте формулираната в заглавието тема.

[Drake]

Враговете на папата. Чивитате

През 1049 г. бил ръкоположен папа Лъв IX. Много скоро той насочил вниманието си към бедственото състояние на църквата в Южна Италия. Висшите църковни длъжности се продавали и купували, като стока. Свещенниците не се женели, но често имали деца, семейства и наложници. Църковният десятък не се изплащал. Голяма част от църковните имоти били разграбени или във владение на нови господари (нормани). Поклонници, монаси и търговци били постоянно нападани, ограбвани или вземани в плен от нормански разбойници. Норманите постепенно разширили своите завоевания и достигнали границите на папските владения. През 1047 г. жителите на Беневенто не отворили портите на града за император Хайнрих III. Разгневеният монарх наредил на васалите си Дрого и Райнулф II да завземат част от дукството, забравяйки, че то е васално владение на папата. Рейдовете на норманите не закъснели.

През 1050 г. жителите на Беневенто изгонили всички представители на управляващата фамилия и изпратили пратеници до Лъв IX с молба да приеме под свое владението дукството. Папата приел и на следващата 1051 г. поканил на съвет Дрого и Гаймар. Двамата обещали да прекратят нападенията над Беневенто. Не е ясно, до колко силна е бил власта на графа на Апулия, но атаките продължили без прекъсване. Лъв IX изпратил гневно писмо до Дрого д’Отвил с искания да се възстанови реда и парични компенсации за пострадалите. На 10 август 1051 г. Дрого д’Отвил бил убит по време на служба в параклиса на замъка Монте Иларо от някой си Рисус. Същия ден били убити и още няколко нормански барона. В опозицията съществували три фракции – проромейска, подържана и финансирана от катепан Аргир; папистка, желаеща да последва примера на Беневенто и независима, подържаща самостоятелната власт на итало-лангобардската аристокрация. Не е известно коя фракция организирала заговора, но резултатите били плачевни.

Останалите без водач и жадуващи за мъст нормани утроили нападенията си. Папа Лъв IX решил да потърси военно решение и започнал да събира армия. Император Хайнрих III зает във война с Унгария отказал военна помощ. Френският крал, който имал достатъчно собствени проблеми с дукство Нормандия също отказал. Папата получил подкрепа от страна, която изобщо не очаквал, от Константинопол. Катепан Аргир успял да убеди император Константин IX в необходимоста от съюз с латините, въпреки яростната съпротива на патриарх Михаил Керуларий. В края на 1051 г. Аргир и Лъв IX се договорили за съвместни военни действия. По-голямата част от феодалите в Централна и Южна Италия се отзовали на папския призив. Мнозина от тях вече били пострадали от норманските рейдове. Единствен Гаймар IV категорично отказал, като дори заявил, че ще воюва на страната на норманите при евентуално нападение.

На 2 юни 1052 г. Гаймар IV Салернски бил убит от четиримата си шурея, синове на графа на Теано. Най-големият от тях се провъзгласил за принц на Салерно. Роднините на Гаймар били затворени в подземията на цитаделата. Единствен брат му, Ги дук на Сполето успял да избяга и се отправил към Мелфи. Пресрещнал норманска армия, маршируваща към Беневенто. През юли 1052 г. норманите от Мелфи избрали и провъзгласили за свой граф Онфруа д’Отвил. След като договорили подходящо заплащане, те се отправили към Салерно и го обсадили. Братята Теано се затворили в цитаделата. Дук Ги провел преговори и разменил племeника си за семействата на четиримата. След което изненадал неприятно норманите [1], като положил васална клетва на непълнолетния син на Гаймар, провъзгласявайки го за принц Гизулф II. Гизулф и Ги обещали да освободят заговорниците в замяна за освобождаването на останалите им роднини. Норманите не дали подобни обещания, изчакали излизането на братята Теано и ги убили заедно с 36 техни привърженици – по един за всяка рана нанесена на Гаймар. Няколко седмици по-късно, Гизулф заел неутрална позиция, относно конфликта между папата и норманите.

Лъв IX се отправил в Германия с надежда да убеди император Хайнрих III да се намеси в Италия, но постигнал само неохотно признаване на правата си над Беневенто. Папата с помоща на секретаря си Фредерик (по-късно папа Стефан IX), брат на дука Лотарингия, събрал под знамената си 700 опитни швабски наемници и неизвестен брой доброволци. Минавайки през Италия (пролетта на 1053 г.) армията се увеличила с отрядите на дука на Гаета, графовете на Аквино и Теано, архиепископа на Амалфи, отряди от Рим, от Кампания и Апулия, Анкона и Сполето. Лъв IX обменял послания с Аргир и двете армии трябвало да се обединят край Сипонто в северна Апулия. Норманските крепости Троя и Бовине контролирали проходите. Лъв IX повел войската си по заобиколен път на север през долината Биферно и на изток през Монте Гаргано. Норманите изпаднали в тежко положение – противникът им ги превъзхождал по численост, нямали съюзници, а и населението на Апулия ги ненавиждало. От изхода на предстоящата битка зависело бъдещето им на Апенините.

Ришар от Аверса се присъединил към Онфруа с всички мъже, които можал да събере. Робер Гискар пристигнал начело на норманите от Калабрия. Освен оставените малобройни гарнизони, обединената армия включвала почти цялото мъжко население на норманска Италия. Първата задача била да предотвратят обединяването на армиите на противниците им. Без да вземат обоз в бърз марш достигнали Троя, преминали на север и на 17 юни 1053 г. на брега на река Форторе, край градчето Чивитате, се изправили срещу папската армия. Нито една от страните не пожелала да атакува. Папата изчаквал пристигането на ромеите, а норманите не били във възторг от идеята да нападнат божия наместник и желаели да уредят въпроса с преговори. Техните пратеници поискали признаване правата върху земите отстъпени им от императора, признали грешките си и му предложили от името на всички нормани васална служба, ежегоден данък, лоялност и покорност. Но всичките им предложенията били отхвърлени.

"Високите дългокоси тевтони се подигравали с ниския ръст на норманите... Те обкръжили папата и надменно му заявили: "Заповядайте на норманите да напуснат Италия, да оставят тук оръжието си и да се върнат в земята, откъдето са дошли..." Норманите се върнали огорчени, заради отклоненото им предложение за мир и донесли арогантния отговор на алеманите”. [2]

На следващото утро на равнината между река Форторе и град Чивитате започнала битка. Според писмо на папа Лъв, норманите изненадващо атакували още преди приключването на преговорите. Папската армия, наброяваща около 6 000 души, не успяла да се подреди в боен ред и едва формирала два блока: центъра заели 700 швабски пехотинци, на левия фланг се струпали безредни тълпи от италианци и лангобарди, конница и пехота. Лъв IX, който поради своя сан не можел да участва в сражения, се намирал на стените на Чивитате, а армията му предвождали двама немски рицари Рудолф и Вернер. Норманите имали три хиляди конници и около петстотин пехотинци, разделени на три части: графът на Аверса Ришар заел десния фланг, граф Онфруа д’Отвил центъра, а Робер Гискар левия фланг. Между двете армии се намирал невисок хълм. Конниците на Ришар първи яростно атакували неподредените италианци и лангобарди, обърнали ги в бягство и започнали преследване. Швабските мечоносци се подредили на хълма и сериозно затруднили граф Онфруа. Робер Гискар се притекъл на помощ с хората си. Младият д'Отвил проявил чудеса от храброст, трикратно повалян от коня и многократно ранен се хвърлял в най-свирепата сеч. Въпреки численото превъзходство на норманите изхода от сражението оставал неясен, до завръщането на отряда на Ришар. Обградените шваби се сражавали неистово до последния човек.

Жителите на Чивитате, виждайки резултата от сражението, предали папа Лъв IX на победителите. Норманите поискали прошка от папата и се отнесли с него много учтиво. Придружили го до град Беневенто, където въпреки демонстрираното уважение, останал в плен девет месеца, докато подписал договор задоволяващ и двете страни. На 19 април 1054 г. близо месец след като бил освободен, папа Лъв IX починал.

„Битката при Чивитате станала повратен момент в историята на норманите, какъвто тринадесет години по-късно за техните братя и братовчеди станала битката при Хастингс. Никога повече техните права в Южна Италия не се поставили под съмнение, а и никой след това не се опитал да ги изгони от полуострова.” [3]

--------------------------------------------------------------------------------

[1] Норманите очаквали дук Ги да заеме престола на Салерно, като най-възрастен сродник на Гаймар. Собствената им история изобилства с примери, когато малолетни и непълнолетни синове били удобно отстранявани или оставени без наследство от по-възрастните си роднини.

[2] “The Deeds of Robert Guiscard“ William of Apulia

[3] John Julius Norwich

Редактирано Април 20, 2012 от Drake

[Drake]

Възходът на Гискар и Ришар. Шампионите на Светия Престол.

През 1053 г. още тримa от синовете на Танкред д’Отвил напуснали Нормандия - Жофруа, Можер и Гийерм (Willermus/Guillerm) получили радушен прием в Мелфи, и участвали в битката при Чивитате. Гийерм превзел замъка Сан Никандро през 1055 г. и околностите на Еболи, а през 1056 г. получил титлата граф на Принчипате от брат си Онфруа д’Отвил. Граф Гийерм разширил владенията си с непрестанни походи в земите подвластни на Гизулф II принц на Салерно. Можер участвал в завоеванието на „шпората” на Апенините, за което получил владение и титлата граф на Капитаната. Починал през 1060 г. и бил наследен от по-големия си брат Жофруа. В края на 1055 г. градовете Ория, Нардо и Лече се предали под власта на норманите, а Трани бил превзет.

По същото време Робер Гискар преминал с победоносен марш „тока” на Италия, превземайки Минервино, Отранто и Галиполи, повишавайки своя авторитет и влияние до такава степен, че граф Онфруа видял в негово лице сериозен съперник за власта си и бързо го отпратил в Калабрия. Робер събрал много привърженици в замъка Сан Марко Арджентано [1] и през следващата 1056 г. се отправил на поход в южните владения на Гизулф Салернски. За няколко месеца превзел Козенца и още три по-малки съседни градове. Писмо с настоятелно искане за спешна аудиенция в Мелфи прекъснало забавленията на Гискар. Граф Онфруа бил на смъртно легло. Двамата не били никак близки (Гийом от Апулия разказва, че веднъж Робер до толкова вбесил своя по-голям брат, че озовал в тъмницата на Мелфи), но Онфруа разбрал, че няма друга възможност за приемник и назначил Робер Гискар за опекун на малолетния си син Абелар и управител на всичките си земи си до навършване на пълнолетие. През пролета на 1057 г. граф Онфруа починал и бил погребан заедно с братята си Гийом „Желязната ръка” и Дрого в манастира „Света Троица” във Веноза. През август същата година норманските барони, събрани в Мелфи, формално провъзгласили Робер Гискар за приемник на своя брат. Прибавяйки земите на племеника си към своите обширни владения в Калабрия и Апулия, Робер д’Отвил се превърнал в най-големия земевладелец и най-силния владетел в Южна Италия. За това му били нужни единадесет години. Няколко години по-късно Робер Гискар конфискувал земите на племеника си. Абелар и брат му Херман се съюзили с част от норманските барони и участвали в многобройни бунтове срещу чичо си.

Гизулф Салернски влязъл в конфликт с граф Ришар Дренго от Аверса и успял да съхрани трона си само благодарение на съюзниците си от Амалфи. Ришар Дренго на север, а Робер и Гийерм д’Отвил на юг опустошавали граничните му земи и постепенно орязали неговите владения, почти до покрайнините на столицата му. Дните на Салерно били преброени, но друго лангобардскои княжество било превзето преди него. Още през 1052 г. Ришар хвърлил око на Капуа, където управлявал младия принц Пандулф V. Синът на „Вълка от Абруцо”, не наследил почти нищо от качествата, нито имал време да придобие уменията на своя баща. Графът на Аверса разбил войската на капуанците и ги принудил да му заплатят седем хиляди златни безанта в замяна на своята свобода. Веднага след смърта на Пандулф V през 1057 г., Ришар обкръжил Капуа с укрепления и ровове, отрязвайки снабдяването на града с храни. Капуанците се защитавали доблестно: "жените носели камъни за мъжете на стените, бащи учели дъщерите си на изкуството на войната, и така те се сражавали рамо до рамо, помогайки си един на друг"[2]. Но Капуа не била подготвена за дълга обсада и гладът принудил гражданите и да молят за милост. Ришар Дренго този път не се задоволил с откуп, а прогонил упрвлявалата повече от двеста години лангобардска фамилия и се провъзгласил за принц на Капуа.

В съседна Гаета Ришар договорил брака на дъщеря си със сина на дук Атенулф, но младежът починал през есента на 1058 г., малко преди сватбата. Ришар поискал ¼ от земите на наследника, позовавайки се на лангобардския обичай morgengrab[3] въпреки, че бракът не бил консумиран. След получения отказ, нахлул в Гаета и обсадил граничния град Аквино. Обсадата се затегнала и владетелят на Капуа и Аверса се отправил със свитата си на посещение в близкия манастир Монте Касино. Монасите го приели с почести достойни за император: "...църквата била украсена като за Великден, всички светилници горели, а монасите пеели и звънели камбаните в чест на принца... Абатът със собствените си ръце измил нозете му и му възложил грижата за манастира и неговата отбрана...Той се заклел, че никога не ще има мир с тези, които се опитат да лишат църквата от нейното достояние "[4]. Абат Дезидерий (по-късно папа Виктор III) получил и грамота потвърждаваща правата на абатството върху всичките му земи и владения, а също така успял да убеди Ришар да приеме четири хиляди златни безанта от дук Атенулф като обещетение за да вдигне обсадата на Аквино.

През 1057 г. още един потомък на стария Танкред д’Отвил пристигнал в Италия, а именно Роже. Най-младият Отвил заедно с брат си Робер Гискар се отправил в Калабрия за да усвои семейния занаят. Роже се оказал много талантлив ученик и скоро подчинил голяма част от западна Калабрия. Гискар се върнал в Апулия, за да потуши метеж (подобни бунтове през следващите две десетилетия станали обичайно явление). Бунтът се разрастнал и дори Мелфи паднала в ръцете на заговорниците. Робер поискал помощ от брат си Роже и той пристигнал начело на норманите от Калабрия. Метежът бил потушен, но много скоро отношенията между братята се изострили. Според хрониката на Малатера вината за това била на Гискар. Робер, който иначе бил много щедър към рицарите си, изпитвал ревност към по-младия и амбициозен брат, и се държал скъпернически с него. Той присвоил почти цялата плячка взета при кампанията в Калабрия и останал глух към молбите на брат си. Роже останал без всякакви средства и нямало как да издържа воините си. Гийерм д’Отвил графът на Принчипате, който владеел половината територия на Салерно отправил послание на Роже, обещавайки му да дели с него всичко по равно с изключение на жените и децата. Роже приел и получил от Гийерм замъка Скалеа, откъдето било много удобно да се правят набези в земите на Робер Гискар. Младият Отвил преуспял в занятието на барон разбойник, а с придобитата плячка увеличил значително численоста на своя отряд.

През 1058 г. тактиката на изпепелената земя практикувана от норманите в Калабрия довела до чудовищен глад. Следващата реколта била още по-слаба и след няколко месеца отчаяното население (основно гърци) въстанало срещу норманските си господари. Гискар не можел да напусне Апулия без да предизвика нов бунт и разбирайки, че е „захапал повече от колко може да преглътне” , изпратил пратеник с много изгодно предложение в Скалеа. Той поискал от Роже да потуши въстанието, а в замяна предложил половината от обхванатите от бунта земи, както и цялата територия между Скилаче и Реджо, която все още била под власта на ромеите, а също и съвместно владение на всички градове в тези владения. Роже не пропуснал своя шанс, придвижил се на юг и с огън и меч потушил бунта в Калабрия.

За да тушира недоволството и повдигне авторитета си сред лангобардските поданици, и нормански барони, Робер Гискар сключил съюз със Салерно. Той обявил брака си с норманката Обри за недействителен, поради недопустимо близко кръвно родство според църковните канони и се оженил за Сишелгайта, сестрата на Гизулф II. Принцът на Салерно ненавиждал норманите и се съгласил за брак само при условие, че му бъдат върнати земите окупирани от Гийерм д’Отвил. Гискар, който също имал сметки за уреждане, заради аферата с Роже, охотно се съгласил и предприел наказателен поход, орязвайки владенията на брат си. Бракът легитимирал власта на Робер д’Отвил, но му донесъл и нов силен съперник в лицето на Ришар Дренго, който бил в конфликт със Салерно .

По същото време в Рим се водели истински сражения между привържениците на две партии оспорващи си правата за папския престол. През февруари 1059 г. водачът на реформистката партия, кардинал Хилдебранд със съгласието на папа Николай II пристигнал в Капуа с молба за въоръжена подкрепа срещу антипапа Бенедикт X. Ришар изпратил отряд от 300 нормани, които заедно с папските привърженици обсадили и превзели град Галерия. Бенедикт X бил пленен, лишен от духовен сан и заточен в църквата Св. Агнеса в Рим. Тази съвместна операция положила началото на съюз между норманите и папата.

Условията за църковните реформатори били много подходящи – на трона в Германия седял петгодишния Хайнрих IV, а папата имал зад гърба си военната мощ на норманите. Хилдебранд, който упорито работел за реализиране на мечтата си за върховенство на папата, постигнал още един сериозен успех – промяна на процедурата за избор на понтифекс [5]. През април 1059 г. папа Николай II събрал в Латеранския дворец 113 епископа и провъзгласил декрет, който с две по-късни допълнения и до наши дни определя процедурата за избор на папата. Отговорността за избора се възлагала на кардиналите, като последните трябвало да следят за недопускане на симония. Едва след избора на кардиналите кандидатурата на новия понтифекс се утвърждавала от останалото духовенство и народа на Рим. Императорът на Свещената Римска Империя и римско-италианската аристокрация получили дипломатически шамар.

През август 1059 г. Николай II с внушителна свита от кардинали, епископи и клирици пристигнал в Мелфи. Пред портите го очаквала тълпа от нормански барони начело с Робер Гискар и Ришар от Капуа. Папата провъзгласил Ришар за принц на Капуа, а Робер Гискар за дук на Апулия, Калабрия и Сицилия. Двамата нормански лидери дали васална клетва на папата, като се задължили да плащат ежегоден данък и да оказват военна помощ. Един от малкото документи от тази епоха достигнали до наши дни е клетвата на Робер Гискар съхранявана в библиотеката на Ватикана. За Гизулф, итало-лангобардските благороници и римската аристокрация това бил много жесток удар. Норманите считани в цяла Италия за сбирщина разбойници по-лоши от сарацините и едва ли не слуги на княза на тъмнината сега станали съюзници на папата. С признаването правата и на двамата лидери, намиращи се в обтегнати отношения, папата се подсигурил срещу възможно обединение, а с титлата дук на Сицилия задължил по-силния в момента Гискар да отвоюва острова от мюсулманите.

Преди да поеме към Сицилия за Гискар било необходимо да приключи със завоеванието на Калабрия. Робер се отправил към Кариати. Хората му безуспешно обсаждали крепоста повече от месец, но само с появяването си принудил защитниците да се предадат. Преди Гискар да се върне през зимата в Апулия паднали Росано и Джераче, а в ръцете на ромеите останал само град Реджо. В началото на 1060 г. след кратък поход в юго-източна Апулия през, който били превзети Таранто и Бриндизи, Робер Гискар повел армията си към Реджо. Там го очаквал брат му Роже, който използвал зимата за изработване на многобройни обсадни машини. Реджо бил своеобразна столица на тема Калабрия и гарнизона му се отбранявал достойно. След няколко месеца обсадените се предали, а оцелелие воини отплавали за Константинопол. Пътят за Сицилия бил открит. Единственото място останало под власта на ромеите останал град Бари в Апулия. Територията известна от древноста с името Magna Graecia вече била в ръцете норманите.

----------------------------------------------------

[1] Замъкът Сан Марко Арджентано бил построен от Робер Гискар през 1051 г. Към неговия гарнизон се причеслявал и отряд от 60 sclavos с които Гискар подържал много приятелски отношения и извършил една много успешна нощна акция.

[2] Аматус Монтекасински, IV, 28.

[2] Възнаграждение за девственоста на булката, съставляващо ¼ от имотите на съпруга и.

[4] Аматус Монтекасински, IV, 13.

[5] Процедурата за избор на папа се основавала на указ на а Лотар I, издаден през 824 г.

согласно нея изборът се осъществявал от цялото духовенство и римската аристокрация, но ръкополагането на новия понтифекс ставало едва след като положел клетва пред императора на Свещената Римска Империя.

Редактирано Май 11, 2012 от Drake

[monte christo]

Браво, Дрейк, много добре! Ще чакаме продължението, когато имаш свободно време

[Aspandiat]

Отлична работа на Дрейк.

Аз имам обаче един въпрос.

В текстовете по-горе срещам следните имена и следното сведение:

1. Пандулф IV принц на Капуа

2. Атенулф, брат на дука на Беневенто Ландулф VI

3. Гизулф Салернски

4. дук Атенулф

5. Ришар поискал ¼ от земите на наследника, позовавайки се на лангобардския обичай morgengrab[3] въпреки, че бракът не бил консумиран.

Имената от 1-4 са от несъмнен германски произход, дори лангобардски. Носени са от аристократи. Та въпросът ми е дали това са наследствено предавани имена в родове, владеещи лангобардските графства и херцогства още от VІ век, въпреки че през ХІ век лангобардите са били вече асимилирани, или е знак, че и през ХІ век в Южна Италия все още има значително лангобардско население. С оглед на т.5, съгласно която Ришар иска компенсация по лангобардския обичай, ми се струва, че май е актуално второто - през ХІ век в Ю.Ит. все още лангобардите са в значителен брой.

[Aspandiat]

  On 11.04.2012 г. at 18:38, Drake said:

Бунтът на Аргир. Графовете на Апулия

.....................

През май 1041 г. двете армии се срещнали отново при Монтемажоре. Ромеите силно превъзхождали по брой бунтовниците (5000 ромеи срещу 2000 нормани и лангобарди според Майкъл О'Рурк).

...................

И вторият ми въпрос. От горните числа и изобщо от прочетеното дотук може ли да се заключи, че византийска Италия е паднала фактически в резултат от голям брой сражения "от местно значение", в които участват сравнително малобройни войски, без са се стига до генерална битка, като тази от Манцикерт, решила съдбата на византийска Мала Азия?

[Drake]

  On 11.05.2012 г. at 16:15, Aspandiat said:

Отлична работа на Дрейк.

Аз имам обаче един въпрос.

В текстовете по-горе срещам следните имена и следното сведение:

1. Пандулф IV принц на Капуа

2. Атенулф, брат на дука на Беневенто Ландулф VI

3. Гизулф Салернски

4. дук Атенулф

5. Ришар поискал ¼ от земите на наследника, позовавайки се на лангобардския обичай morgengrab[3] въпреки, че бракът не бил консумиран.

Имената от 1-4 са от несъмнен германски произход, дори лангобардски. Носени са от аристократи. Та въпросът ми е дали това са наследствено предавани имена в родове, владеещи лангобардските графства и херцогства още от VІ век, въпреки че през ХІ век лангобардите са били вече асимилирани, или е знак, че и през ХІ век в Южна Италия все още има значително лангобардско население. С оглед на т.5, съгласно която Ришар иска компенсация по лангобардския обичай, ми се струва, че май е актуално второто - през ХІ век в Ю.Ит. все още лангобардите са в значителен брой.

Благодаря на Графа и Аспандиат за добрите оценки! А сега на въпросите:

Владетелите на Салерно, Беневенто, Капуа, Амалфи, Гаета и през ХІ век носят лангобардски имена, както своите предци и се самоопределят като лангобарди. Повечето от тях са роднини, като владетелските фамилии на Беневенто и Салерно претендират да са далечни родственици по женска линия на последният лангобардски крал Дезидериус (756-774 г.). Ето няколко примера за посочените имена: Гизулф I дук на Беневенто (680 -706 г.), Атенулф I принц на Капуа и Беневенто (887 – 910 г.) носещ титлата princeps gentis Langobardorum, наследника му е Ландулф I. Повечето автори считат, че лангобардския език изчезва по времето на Павел Дякон т.е. края на IX век. В норманските хроники за населението на Апулия също се говори за лангобарди и гърци, т.е. една част от населението на Южна Италия се самоопределя, като лангобарди без да говори на лангобардски език. Според Гийом от Апулия лангобардския герой Мелус се облякъл с "женски дрехи, както бил обичаят на гърците" при срещата си норманите, нещо което не се отбелязва за аристократите от лангобардските княжества (с изключение на Ардуин). Дж.Норуич пише за част от лангобардите в Бари и южна Апулия, че владеели гръцки език и посещавали църкви с богослужение на гръцки, а тези от северна Апулия и лангобардските княжества с богослужение на латински. Специално лангобардския обичай morgengrab "утринна отплата" получава разпространение дори между норманите. В един малко по-късен момент от описаните до тук, Роже стига до въръжен конфликт с брат си Робер Лукавия. Последният удобно "забравя"да раздели общите им владения и младоженеца Роже не може да подари своя morgengrab на младата си съпруга.

За втория въпрос: Да точно така е. Завоеванието на ромейска Южна Италия е поредица от многобройни локални сражения и няма генерално сражение. Е за да повиша интереса на колегите ще спомена, че според норманския хронист Малатера в една от битките в Сицилия (при Мерами през 1063 г.) се сражават над 30 000 араби срещу 130 нормански рицари и 600-700 пехотинци, както и за уникалната поява на Св.Георги на бойното поле.

Редактирано Май 11, 2012 от Drake

[T.Jonchev]

Чудесно, Дрейк!

Точки и от мен - за всеки твой постинг в темата.

[Drake]

Някои особеносности на емират Сицилия и норманското завоевание

През 827 г. ромейският управител на Сицилия Евфемий бил сменен, заради скандалните му връзки с монахиня. Той не се подчинил, обявил се за император и поискал помощ от емира на Ифрикия. Арабите охотно се възползвали от предоставената им възможност и до 878 г., когато след дълга обсада паднала Сиракуза, завладели почти целия остров. Последна паднала Ромета през 40-те години на X век. Християните били задължени да плащат ежегоден данък джизие, не можели да заемат обществени длъжности, но били освободени от военна повинност. Сарацините проявили религиозна търпимост, която позволила на църкви и манастири ако не да процъфтяват, то поне да изпълняват в голяма степен функциите си както и преди завоеванието. "През IX-X век ислямският свят бил в подем и арабите донесли много стопански нововъведения в Сицилия. Те предприели грандиозни мероприятия за мелиорацията на острова. Сицилия се покрила с гъста мрежа от водни канали и иригационни съоръжения, което довело до изобилни реколти, чийто обем 8-10 пъти превишавал количеството на посевния материал.

Арабите наложили и нови форми на сеитбообращение, които довели до немислимите за средновековното селско стопаство на Европа, две-три реколти в година. Сицилия станала един от основните износители на зърно, брашно и кожи за Североафриканските пристанища. Сарацините донесли и много нови ценни култури, непознати както на острова така и в останалата част на Европа, като захарна тръстика, памук, бадеми, шам фъстък, пъпеши, черници, къна, индиго, терпентиново дърво, мастиково дърво и цитрусови плодове. Много от тези продукти започнали да се изнасят, а по производство на коприна Сицилия отстъпвала само на Ал Андалуз (Мавританска Испания). Арабите разработили и местните полезни ископаеми, като олово, сребро, сяра, живак и сол."[1] През втората половина на XI век, местните араби създали първата фабрика за хартия в Европа. Островът станал един от най-оживените търговски центрове в Средиземноморието. Арабските архитекти и строители издигнали великолепни дворци, внушителни обществени сгради, красиви джамии и мощни крепости. Това което не могли да постигнат сарацините в Сицилия било политическа стабилност.

На острова често се сменяли различни управляващи династии. Условията за норманско нашествие в Сицилия през 60-те години на XI век били много подходящи. През 1038 г. бил прогонен последният емир от династията на Зиридите от Кейруан и емиратът на Сицилия се разпаднал. Островът бил разделен между три емира, които постоянно враждували помежду си. Ибн ат Тимнах контролирал югоизточната част с градовете Мединат ал Фил (Катания)[2] и Сиракуза, вторият Абдула Ибн Хаукал управлявал северозападната част с Трапани, Мацаре и столицата мегаполис Бал’арм (Палермо)[3], централната област с добре укрепени планински крепости като Кас’р Янна (Кастроджовани / Ена) била владение на Ибн ал Хауас. За върховната власт над острова все още претендирали и северо-африканските емири от берберската династия на Зиридите, които по това време били ангажирани в продължителни и неуспешни войни срещу настъпващите бедуини в Тунис. Християните, основно православни елинофони, представлявали мнозинство в източните части на Сицилия и внушително малцинство в западните райони, което давало надежди на норманите за поддръжка на острова.[4]

Ако Робер Гискар и брат му Роже са имали надежди за бързо и лесно завоевание, то те не се оправдали – за пълното покоряване на Сицилия били необходими цели 31 години. Враговете на Робер Гискар в Апулия не се смирили, неговото внимание и ресурси били постоянно ангажирани с потушаване на бунтове, многократно превземане на градове и замъци. Норманската армия в Сицилия постоянно изпитвала силен недостиг на жива сила и снабдяване. Нещо повече – неколкократно части от Сицилия били извиквани да оказват подкрепа на кампаниите на Гискар в Апулия, Капуа, а по-късно и в Романия. В продължителни периоди от време силите на норманите били ангажирани на два фронта. Поради заетоста на Гискар на континента, фактическото ръководство на сицилийската военна кампания постепенно преминало в ръцете на Роже. Отсъствието на дука на Апулия, както и трудностите на кампанията, дали възможност на Роже да прояви най-добрите си качества, израствайки от обикновен разбойнически предводител до един от най-влиятелните и уважавани владетели в Европа, поставил основите небходими за създаване на кралство, наричано от съвременниците си „най-сияйната корона на Средиземноморието”.

----------------------------------------------------

[1] Р.Захаров "Тройной фолларо Роджера Великого Графа"

[2] Мединат ал Фил - "Градът на слона"

[3] Бал’арм (Палермо) през X-XI век си оспорвал 1-3 място с Кордоба и Константинопол, като най-големи градове в Европа.

[4] Освен мюсулмани и християни на острова имало и еврейско малцинство представено в по-големите градове и най-вече в Палермо.

[КГ125]

Чудно, таман щях да питам де е продължението!

[kramer]

Завладяванета на Сицилия от норманите си е своеобразна "реконквиста" близо 400 г. по-рано.

[Drake]

  On 13.06.2012 г. at 18:12, kramer said:

Завладяванета на Сицилия от норманите си е своеобразна "реконквиста" близо 400 г. по-рано.

Ами не съвсем. Норманите не са от местното население на Сицилия, така че завоеванието им не е точно реконкиста. Ръководителите им са невероятно прагматични. Те доста умело подържат религиозния ентусиазъм на воините си и подчертават при всеки успех божията подкрепа. От друга страна към мюсулманите се отнасят с много голяма толерантност. Не допускат никакви издевателства на верска основа. Роже дори забранява на католическите мисионери да правят каквито и да е опити за покръстване. След превземането на Палермо през 1072 г, сарацините са неотменна и най-лоялна част от армиите на Робер Гискар и Роже.

[Drake]

Dextra Domini fecit virtutem, Dextra Domini exaltavit me

Няколко седмици след превземането на Реджо, нетърпеливият Роже начело на шестдесет отбрани воини се отправил на разузнаване. Той дебаркирал край околностите на Месина и скоро се уверил в боеспособноста на гарнизона и. Започнали приготовления за пълномащабно нахлуване, но тревожни вести от Апулия през октомври 1060 г., принудили Робер Гискар спешно да се завърне там. Император Константин X Дука изпратил армия в Италия в опит да възстанови своите владения. Ромейският корпус не бил многоброен, около 3000 – 4000 воини, но бил съставен от елитни части и ветерани с голям боен опит. Нападението им изненадало норманите и срещнало слаба, и зле организирана съпротива. Пристигането на Гискар заедно с частите на брат си Можер от Капитаната не спряло ромейската офанзива, много градове по крайбрежието паднали и дори Мелфи бил обсаден. През януари 1061 г. положението станало толкова критично, че се наложило Роже с армията от Калабрия да спасява брат си. В средата на февруари 1061 г. емирът на Катания и Сиракуза Ибн ат Тимнах, който бил разгромен в сражение от своя съсед Ибн ал Хауас, пристигнал в Милето и отправил към Роже молба за помощ.

В замяна на която той обещавал да признае Робер Гискар за върховен владетел на Сицилия. Роже събрал отряд от сто и шейсет рицари, двеста и петдесет пехотици, малък флот под командването на Годфруа Ридел и дебаркирал на северо-източния бряг на острова. Планът одобрен от Ибн ат Тимнах бил да се направи преход по северния бряг до Милацо, който трябвало да се превърне в постоянен плацдарм за опустошителни рейдове в земите на Ибн ал Хауас (тактика, подобна на Chevauchée ). Милацо бил превзет, след това се предала Ромета. При опит на норманите да натоварят на корабите си край нос Фаро голямо количество трофейни коне и говеда, били нападнати от превъзхождащ ги по брой отряд от гарнизона на Месина. Роже дал на младия си племеник Серло половината рицари и му наредил да направи обход за да атакува сарацините по фланг. Маньовърът сполучил и противникът бил разгромен. Въодушевен от победата Роже опитал със малобройния си отряд да закрепи успеха като атакувал стените на Месина, но бил отблъснат, а по-късно и преследван от пристигнали подкрепления сарацини до нос Фаро. Поради неблагоприятни ветрове, корабите не могли да отплават и цели три дни норманите отбивали сарацински атаки.

В последвалия морски бой един от норманските кораби бил потопен, а няколко други полупотопени едва се добрали до пристанището на Реджо. През май 1061 г. след успешна пролетна кампания в Апулия,[1] Робер Гискар пристигнал в Калабрия начело на неголяма армия (поради ситуацията в Апулия) и се присъединил към брат си. Емир Ибн ал Хауас, знаейки за приготовленията на норманите, усилил гарнизона на Месина с 800 конници, а флота и с 24 кораба. По-голямата част от гарнизона и целият флот на Месина постоянно патрулирала по крайбрежието и пролива, по суша и море, на север от Месина до нос Фаро. На 18 май 1061 г. в една безлунна нощ, авангард от 260 рицари под предводителството на Роже д’Отвил напуснали пристанището на Санта Мария дел Фаро на тринадесет кораба и след няколко часа дебаркирали на пет мили южно от Месина. Флотът незабавно отплавал за Калабрия за да продължи транспортирането на армията. Авангардът на Роже прихванал и унищожил охраната на сарацински керван със заплати и припаси за гарнизона на Месина. Веднага след пристигането на втората група нормани, рано призори, Роже се насочил с воините си към града.

Щастието му се усмихнало - в ранното утро на стените нямало наблюдатели и той повел своите 500 човека на щурм, без да чака пристигането на брат си с основната армия. Месина паднала в ръцете на норманите. Дукът на Апулия триумфално преминал през разграбения град. Голяма част от мюсулманите напуснали Месина, а на смутените и уплашени гърци Гискар наредил да отслужат в църквите си благодарствен молебен за богоугодното дело. За една седмица норманите извършили много фортификационни дейности превръщайки Месина в своя основна база. Крепостните стени били ремонтирани, част от кулите преустроени, а около стените бил изкопан дълбок ров. След като оставил силен нормански гарнизон Робер Гискар повел армията си към вътрешноста на острова. Съюзникът им Ибн ат Тимнах ги осигурил с водачи, разузнавачи, преводачи, оръжие и храни, а вероятно и с отряд от сарацински стрелци. Губернаторът на Ромета, който бил верен на своя емир Ибн ат Тимнах, пристигнал в норманския лагер край града, преклонил се на колене пред Гискар, заклел му се във вярност над Корана и му поднесъл дарове между които ключовете от вратите на града и цитаделата.

След Ромета, норманската армия продължила през Фацано и Патерно, които се предали без съпротива. Робер повел армията си през долината Дитайно като достигнал главния град на Ибн ал Хауас - Кас’р Янна (Ена). Това била мощна крепост, която арабите превзели преди два века, след много дълга обсада, прониквайки през сточния тръбопровод. Щурмът бил безнадежден и Гискар решил да провокира противника, като изградил лагер в близост до крепостните стени и заповядал да изгорят околните имения и села. На петия ден армията на Ибн ал Хауас излязла от крепостта и започнала битка. Според Малатера сарацинската армия наброявала 15 000 души, а тази на Гискар 700 воини. Според източниците при започването на кампанията в Реджо, норманската армия наброявала общо 2000 души, приблизително по равно конница и пехота, от нея били оставени гарнизони в Месина и Ромета. Възможно е участие на части на Ибн ат Тимнах, но Малатера не споменава за никакви сарацини биещи се на страната на Гискар. Но дори и да е преувеличил силно армията на емир Ибн ал Хауас, със сигурност норманите многократно отстъпвали по численост. Това в което норманите имали предимство били превъзходните им бойни умения, съчетани с тактическа дисциплина, висок боен морал и не на последно място мощен религиозен ентусиазъм.

Първото голямо сражение между нормани и сарацини завършило катастрофално за последните. Пет хиляди воини на Ибн ал Хауас се укрили в крепоста, а останалите лежали мъртви или умиращи на бойното поле (според Малатера). Загубите на норманите били нищожни. Крепостта била добре снабдена с провизии и обсадата и не дала резултат. В началото на август, обсадата била свалена и норманската армия поела обратния път. В ничията земя между владенията на двамата емири, местните гърци помолили Гискар да остави гарнизон. Той оставил земите на няколко от най-бедните рицари и през есента на 1061 г. до развалините на Алунтиум бил построен първия нормански замък в Сицилия – Сан Марко д'Алунцио. Гискар се отправил в Апулия, а Роже останал в Милето Калабрия. През декември Роже начело на 250 конници направил нов рейд в Сицилия като достигнал до Агридженто на южното крайбрежие, след това се отправил на север към Тройна. Тройна била здрава крепост, по-непристъпна и от Кас’р Янна, но населяващите я гърци сами отворили портите и. Тук Роже посрещнал Коледа и научил за пристигането от Нормандия на юношеската си любов - Юдит (чийто баща бил братовчед на дука на Нормандия)[2] заедно с опекуна и, абата на манастира Сен Евро, в Калабрия.

Много скоро двамата се оженили в Милето и това скоро подновило конфликта между Роже и Робер д’Отвил. Общите владения на братята в Калабрия все още не били разделени, въпреки обещанията от 1058 г. на Гискар и младоженецът не можел да подари своя morgengrab на младата си съпруга. Роже изпратил пратеник в Мелфи със списък искания и ултиматум, че ако в 40 дневен срок не се договорят то ще прибегне до сила. Междувременно Ибн ат Тимнах попаднал в засада и бил убит. Новината изплашила норманските гарнизони на Тройна и Петралия, те изоставили крепостите и отстъпили към Месина. Робер Гискар изпаднал в ярост от получения ултиматум, повел армията си в Калабрия и обсадил брат си в Милето. Една нощ Роже напуснал обсадената крепост по таен ходник и препуснал към съседния град Джераче в търсене на помощ. Гискар го последвал с отряд конници но стражите на портите не го пуснали и той проникнал в града предрешен, но на следващия ден бил разпознат и заловен от градските власти. Спътниците на дука на Апулия веднага известили за това по-младия му брат, който междувременно се завърнал в Милето. Роже се отправил отново в Джераче и изискал от старейшините му височайшия пленник.

Последвала сцена достойна за трагикомедия - прегръдки, сълзи и взаимни уверения в братска обич, след което двамата Отвил се сдобрили и разрешили споровете си. В началото на август 1062 г. Роже се върнал в Сицилия и отново заел Тройна. Местните гърци този път го посрещнали доста хладно, но това не го впечатлило. Роже оставил малък гарнизон и съпругата си, а той обсадил Никозия. Норманите от първия гарнизон оставили много лоши впечатления. Местните християни установили, че новите господари са много по-алчни от предишните, а възмутителното отношение към дъщерите и съпругите им преминавало всякави граници. Веднага след заминаването на Роже, гърците въстанали като се опитали да вземат за заложница Юдит и по този начин да принудят норманите да напуснат града. Норманският гарнизон не допуснал пленяването и се сражавал с въстаниците из тесните градски улици цял ден. След като бил известен Роже свалил обсадата и се отправил към Тройна. Там го очаквала неприятна изненада – на помощ на въстаниците се притекли няколко хиляди араби от околните селища. Роже заедно с всичките си воини (300 души) се укрепили в цитаделата.

Обединените араби и гърци на няколко пъти щурмували безуспешно, след което изградили барикади на всички улици водещи към цитаделата. Обсадата продължила четири месеца. Поради липса на провизии норманите се принудили да изядат конете си. Зимата в намиращата се на 1200 метра надморска височина Тройна, била много студена, а обсадените нямали достатъчно дърва, нито топли дрехи или одеала. Арабските стражници на барикадите, нарушавайки забраната на корана, използвали вино за да се сгреят. В една студена януарска нощ на 1063 г. Роже повел изтощените си воини, елиминирали заспалите часови и нападнали спящите в лагера си араби. На сутринта контролът над града бил въстановен, а предводителите на въстаниците публично обесени. Оставяйки армията си под командата на жена си Юдит, Роже с десетина воини се отправил в Калабрия за коне и подкрепления. При завръщането му в Тройна, ситуацията била коренно променена. Емирът на Ифрикия Абу Тахир Тамим ибн ал Муиз, който се считал за сюзерен на острова изпратил две армии предвождани от синовете му Аюби и Али, които дебаркирали съответно в Бал’арм (Палермо) на северното крайбрежие и Агридженто на южното.

Местните владетели се присъединили с отрядите си към тях при прехода им през Сицилия. През пролетта на 1063 г. обединената армия под зеленото знаме на пророка достигнала градчето Черами на 8 мили от Тройна и срещнала норманите на Роже. Според Малатера, Роже и племенника му Серло разполагали само с 136 рицари, а срещу тях били „30 000 сарацини, без да могат да се преброят пехотинците, които били неизброимо множество”. Дж. Норуич оценява общата численост на норманите на 500 – 600 души. Едуард Гибън счита, че всеки нормански рицар бил придружаван от 5-6 men at arms, а според Майкъл О’Рурк норманите били около 1000 воини. Вероятно броят на сарацините е преувеличен, но трудно може да се прецени с колко. Цели три дни противниците стояли един срещу друг, разделени от едноименната река (Черами). На четвъртия ден норманите в присъствието на свещеници се изповядали пред Бога, получили опрощение и влезли в бой. Първи в близост до вратите на Черами, се сблъскали с врага 36 рицари под командването на Серло. След кратка схватка, арабският авангард бил обърнат в бягство. Не след дълго сарацините се прегрупирали и основната им армия, разчитайки на своята маса, се стоварила върху норманския център (от 100 рицари според Малатера) под командването на Роже, без да обръща внимание на останалите на фланга хора на Серло.

Виждайки изплашените погледи на съратниците си Роже ги въодушевил с пламенна реч, припомняйки им подвига на старозаветния Гедеон и неговите 300 воини победили с божията помощ десетки хиляди мадиамци. „И едва била произнесена тази реч, вдъхновяваща за сражение, появил се конник в блестящи доспехи, възседнал бял кон и държащ бяло знаме увенчано със сияен кръст. Този конник, като изкочил от нашите редици, за да увлече мъжете в бой, се врязал с най-мощен удар в плътните редове вражески. Узнали Господа и Свети Георги, нашите се възрадвали ... Мнозина видели на върха на пиката на графа знака на изкуплението – кръст, който нищо друго освен божия воля би могла да задържи там.”[3] Доблестният Серло се притекъл на помощ на чичо си. Битката продължила през целия ден, а полето се покрило с трупове. Привечер духът на сарацините се пречупил и те побягнали. Норманите ги преследвали чак до лагера им и го разграбили. Победата при Черами узаконила норманските завоевания в северо-източна Сицилия. Тя усилила и психологическата им увереност, че са водени в бой от самия Господ Бог. След сражението Роже заповядал да изпишат на щита му Dextra Domini fecit virtutem, Dextra Domini exaltavit me.[4][5]

Той изпратил богати дарове и четири от най-добрите трофейни камили на папа Александър II. Понтифексът явно харесал даровете и изпратил на Роже папско знаме, а също обещал опрощение на греховете на всички, които се присъединят към Робер и Роже в тяхната свещена война за освобождение на християнските земи от власта на езичниците. В края на лятото Роже получил предложение от Пиза да обединят сили и атакуват по суша и море Палермо. Той го отклонил, мотивирайки се, че не е готов и не може да рискува хората си. През есента на 1063 г. Дукът на Апулия въстановил властта си над Бриндизи, Ория и Таранто и можел да обърне внимание на делата в Сицилия. В началото на 1064 г. Робер Гискар пристигнал в Калабрия начело на 500 рицари и 1000 пехотинци. Норманската армия дебаркирала при Месина и по северното крайбрежие достигнала Палермо. Робер Гискар избрал за лагер на един от хълмовете край града. Оказало се, че мястото гъмжи от тарантули. Мнозина пострадали от ухапванията им и лагерът бил преместен. Планинският хребет Конка д’Оро обграждащ града, давал възможност на защитниците да виждат всяка маневра на атакуващата армия и да се прегрупират, а Гискар нямал достатъчно хора за да щурмува целия перметър защитен със стени и кули.

Норманите започнали обсада, но скоро станало ясно, че без наличието на флот, който да блокира пристанището е невъзможно да превземат града. В Апулия избухнал поредния метеж и Гискар бил принуден да свали обсадата. Начело на бунта застанали трима от племенниците му, Годфруа от Конверсано, Робер от Монтескалозо и Абелар (син на Онфруа д’Отвил), а също Жослин от Молфета. Те били щедро снабдявани с пари и оръжие от ромейския дук на Дирахий (Дурацо), а през 1066 г. дори получили и отряд варяги. През януари 1068 г. бил коронован император Роман Диоген. Той насочил изцяло вниманието си към селджукските турци и изоставил италианските дела. Няколко месеца след това Гискар успял да потушил бунта и се отнесъл милостиво с водачите му, като само поорязал владенията им и приел отново техния hommage.[6] През този период, оставен без подкрепа, Роже извършвал постоянни опустошителни рейдове в земите на сарацините, ремонтирал крепости и издигал нови замъци. Противниците му го улеснили, като воювали помежду си. През 1067 г. войската на Зиридския принц Аюби влязла в бой с армията на емир Ибн ал Хауас и я разгромила. Старият емир бил убит, а Аюби станал единствен владетел на емират Сицилия.

Новият емир решил да предизвика норманите в открито сражение, нещо което арабите упорито избягвали след Черами. През пролетта на 1068 г. при град Мисилмери армията на Аюби се изправила срещу норманите на Роже. Отново арабите имали значително превъзходство в жива сила, но това не им помогнало. Сражението завършило с пълен разгром на сарацините. Между трофеите плячкосани в арабския лагер имало кафези с пощенски гълъби. Роже заповядал да завържат за краката на всяка птица ивици плат напоени в кръв и след това да ги пуснат за да отнесат посланието му в градовете владяни от араби. Резултатът надминал очакванията му: "Въздухът се огласял от стенания на жени и плач на деца, и печал се възцарила сред тях, докато норманите се радвали на своята победа".[7] Аюби със свитата си избягал при роднините си в Северна Африка и повече не се завърнал, а емирството на острова се разпаднало. В арабските владения царял пълен хаос, а мюсулманите били деморализирани.

---------------------------------------------------------------------

[1] Обсадата на Мелфи била снета, превзети били отново Бриндизи и Ория. Под властта на ромеите останали Бари където отстъпила основната част на ромейската армия и още три по-малки града по крайбрежието на Апулия.

[2] Опекунът на Юдит, абат на манастира Сен Евро, изпаднал в немилост от дук Гийом (Вилхелм "Завоевател") и избягал от Нормандия заедно с повереницата си и десет монаси първо в Рим, а след това при Робер Гискар в Мелфи. Дукът на Апулия и Калабрия с цел да ограничи влиянието на православните манастири в Калабрия му поверил там едно абатство.

[3] Geoffrey Malaterra. The Deeds of Count Roger of Calabria and Sicily and of Duke Robert Guiscard, his brother, trans. Graham Loud (unpub). Books Two

[4] Според The Norman Conquest of Sicily, CLIO – Journal of Ancient and Medieval History at Dickson College

[5] Десницата Божия ми даде мъжество, Десницата Божия ме въздигна

[6] Васална клетва

[7] Geoffrey Malaterra. The Deeds of Count Roger of Calabria and Sicily and of Duke Robert Guiscard, his brother, trans. Graham Loud (unpub). Books Two

Редактирано Юни 15, 2012 от Drake

[monte christo]

Good, good ...

Прави впечатление как норманите разгромяват арабите, които ги превъзхождат няколкократно. Просто воюват по-добре. Разбира се, използвана е и хипербола за числото на арабските армии, сражаващи се с норманите в Сицилия.

[КГ125]

Кой знае, кой знае, дали има хипербола ..

[monte christo]

  On 16.06.2012 г. at 13:05, КГ125 said:

Кой знае, кой знае, дали има хипербола ..

Е, хайде сега 30 хилядарки са невъзможно голям брой люде. Нека цитирам Дрейк: "Според Малатера, Роже и племенника му Серло разполагали само с 136 рицари, а срещу тях били „30 000 сарацини, без да могат да се преброят пехотинците, които били неизброимо множество”. Дж. Норуич оценява общата численост на норманите на 500 – 600 души. Едуард Гибън счита, че всеки нормански рицар бил придружаван от 5-6 men at arms, а според Майкъл О’Рурк норманите били около 1000 воини."

И тук работата понамирисва, както историята с Пловдив 1208 г., където Валансиен представяше нещата 33 000 българи vs. 2 000 франки.

[Drake]

Бари и Палермо

След като потушил поредния бунт в Апулия, Робер Гискар решил да ликвидира последното ромейско владение в Южна Италия, най-богатия и укрепен град , а също и столица на катепанат - Бари. Градът бил разположен на тесен нос в Адриатическо море и защитен с мощни крепостни стени. Гискар събрал кораби от Апулия и Калабрия, заповядал да ги свържат с желязна верига и обградил с тях целия нос. Крайните кораби били швартовани към дървени кейове и чрез тях воините можели да преминават от един кораб на друг и да отблъснат евентуална атака. Норманската армия заела позиции покрай крепостните стени и на 5 август 1068 г. започнала обсадата на Бари.

Управителят на града успял да премине през блокадата и се отправил в Константинопол с молба за помощ. В началото на 1069 г. в Адриатика пристигнала ромейска флотилия. Норманите потопили 12 товарни кораба при Монополи, но няколко други водени от новия катепан Стефан Патеран се промъкнали и доставили оръжие, и продоволствие на обсадените. Обсадните кули на норманите били неколкократно изгаряни, а атаките им отблъсквани. Въпреки неуспехите дукът на Апулия продължил обсадата през цялата 1069 и следващата 1070 година. В града започнали брожения и Стефан Патеран изпратил наемен убиец за да ликвидира Робер дьо Отвил. Според Гийом от Апулия, дукът вечерял сам в заслон от сплетени клони. Убиецът се опитал да го промуши с копие намазано с отрова, през една пролука и само внезапен пристъп на кашлица спасил Гискар.

Зимата на 1070-1071 г. била тежка и за двете страни. Стефан Патеран преодолял норманския кордон и се отправил отново към Константинопол. Робер Гискар с цел да повиши морала и боеспособноста на армията повикал брат си от Сицилия. Роже пристигнал с кораби и почти всички свои воини, оставяйки в крепостите малобройни гарнизони.Император Роман Диоген откликнал на молбата своя катепан и възложил на новия дук на Коринт, а също и бивш васал на Гискар, Жослин от Молфета да събере воини и продоволствие в Дирахий, за да помогне на обсадените. Катепан Патеран се върнал в Бари и съобщил радостната вест, като заповядал всяка нощ да се палят сигнални огньове за да насочат ромейските кораби към пристанището. Измъчените граждани започнали празненства още същатавечер. Градът се огласял от песни и радостни викове, а крепостните стени изглеждали обхванати от пламъци от многобройните факли на най-нетърпеливите жители. Обсаждащите разбрали какво става и Роже удвоил броя на воините наблюдаващи морето.

През една от следващите нощи часовите известили за светлини от фенери сияещи по върховете на мачтите. Роже дьо Отвил заповядал на хората си да се качват на корабите и ги повел в бой. Норманите нямали опит в морски сражения и един от корабите им се преобърнал, и потънал заедно с абордажна група от 150 тежковъоръжени воини, струпали се на единия борд. Роже атакувал флагмана на ромеите, разпознал го по двата фенера на мачтата и в последвалата битка пленил облечения в „разкошни гръцки одежди” Жослин. Победата на норманите била пълна, те потопили 9 ромейски кораба от общо 20 и не позволили на нито един да премине блокадата. След няколко седмици отчаяните жители на Бари се предали. В утрото на 16 април 1071 г., ромейските знамена били свалени от кулите, а Робер Гискар и брат му Роже триумфално преминали през града. С жителите се отнесли милостиво - градът не бил разграбен, а Гискар дори им върнал част от околните земи завладени по-рано.

За норманската армия участвала в бойни действия почти три години не се очертавал отдих. Дук Робер започнал подготовка за мащабна кампания в Сицилия,изпратил брат си на острова и се отправил на юг в Отранто, където събрал 58 кораба. Корабите, чиито екипажи били гърци от Калабрия и Апулия, отплавали към Реджо. Гискар повел армията си по суша през Калабрия, по пътя потушил бунт в замъка Скилаче и след седмица също достигнал Реджо. В началото на август братята Отвил обединили силите си в Месина (Сицилия). Роже предложил хитър и не особено почтен план за превземането на Катания, който бил приет с удоволствие от Гискар. Градът разположен по средата на източното крайбрежие бил резиденция на бившия им съюзник Ибн ал Тимнах и жителите му все още били в добри отношения с норманите. Роже с малък отряд пристигнал в Катания и помолил за разрешение да вкара няколко кораба в пристанището от флота, който според него имал за своя цел Малта. След като влезли в града норманите го превзели и оставили силен гарнизон.

Роже начело на основната армия се отправил по суша към Палермо, а Гискар с флотилията по море. Племенникът им Серло бил оставен в Черами със задача, чрез постоянни рейдове да блокира евентуална намеса на сарацините от Кас’р Янна и другите крепости от вътрешноста на острова. Бал’арм (Палермо) бил един от най-големите търговски и културни центрове в мюсулманския свят. По сведение на Ибн Хаукал, посетил града в края на X век, в града имало над 300 джамии, а само гилдията на месарите му наброявала 7000 души. Според някои съвременни изчисления, а също и сведенията на абат Деярк жителите му през втората половина на XI век наброявали между 250 000 и 300 000 души. Гражданите му се подготвяли за обсада като укрепили градските стени и зазидали повечето порти на града, оставяйки действащи само три.

Без да срещне сериозна съпротива, в средата на август, армията на Роже достигнала устието на река Орето и завзела малкия castrum прикриващ подстъпите към Палермо. Само на няколко лиги от града, покрай река Орето се намирали паркове с фонтани, портокалови градини с многобройни ручеи и дворци на най-богатите жители. Според Аматус Монтекасински норманите, които останали там на лагер, се чувствали като в рая. Пристигането на флотът на Гискар и заповедта за незабавно настъпление сложили край на идилията. Норманската армия от около 10 000 души [1] образувала голяма дъга. Водени от Роже на левия фланг, центъра от Арисгот от Поцуоли и Гискар на десния фланг, бавно настъпвайки достигнали укрепленията на града. Защитниците на Палермо ги „приветствали” с порой от стрели и камъни. Малко повече от четири месеца след падането на Бари, започнала обсадата на Палермо. Значително по-смели от ромеите, сарацините[2] многократно извършвали вилазки или подигравателно оставяли отворена порта, за да предизвикат норманите в битка.

Робер оставил флота си в бойна готовност до устието на Орето, като поставил задача на капитаните да блокират по море доставката на подкрепления и провизии за обсадените. Планинският масив Конка д’Оро обграждащ града подпомогнал норманите да затворят със сравнително малко хора всички подстъпи към Палермо. В късната есен на 1071 г. сицилийско-африканска ескадра напуснала пристанището. Робер Гискар заповядал на всички под неговото командване – нормани, гърци, лангобарди и пленени ромеи да приемат Светото Причастие и да срещнат врага. Сражението започнало зле за норманите и изглеждало, че сарацините ще постигнат своята първа победа. С много упорство и жертви,флотилията на Гискар взела превез и в края на деня оцелелите кораби на сарацините отстъпили към Палермо. Норманите ги преследвали, преодолели желязната верига закриваща входа на пристанището и изгорили всички вражески кораби. В огромния за средновековните мащаби град храната била на привършване и било само въпрос на време, гладът да принуди защитниците му да капитулират.

Но за Робер Гискар подобна възможност не съществувала. В края на декември пратеници донесли вест, че неговите васали, използвайки продължителното му отсъствие, са въстанали отново. Бунтът бил воден от племенниците му Абелар и Херман, от графа на Трани, Пиер II и от барона на Джовинацо. Бунтовниците получили подкрепа от зет му, принц Ришар Капуански[3] , както и от шурея му принц Гизулф II Салернски. Освен Апулия, въстанието обхванало и части от Калабрия. Изправен пред избора да изостави почти сигурното завоевание на голям и богат град или да изгуби значителна част от дукството си ако изчака капитулацията му, Робер дьо Отвил решил да не губи време и подготвил план за щурм. На 5 януари 1072 г., с обсадни машини и стълби, пехотата на Роже атакувала стените на най-силно укрепения квартал Ал Кас’р. На свой ред значителна част от защитниците излезли през портата и с неистова ярост се нахвърлили срещу норманите. Благодарение на изненадата сарацините обърнали в бягство пехотинците на Роже.

Атаката на норманската кавалерия водена лично от Робер Гискар, спасила обсаждащите от разгром. На свой ред сарацините, пометени при сблъсъка с галопиращата конница, побягнали преследвани от норманите. Стражите на портите уплашени да не допуснат неверниците в града ги затворили, оставяйки голяма част от най-храбрите защитници пред стените. В развихрилата се битка, сарацините били избити, сражавайки се доблестно пред портите на собствения си град, до последния човек. Отново обсадните стълби били изправени на стените, но пехотинците опознали сарацинската стомана дълго време не се решавали кой да поеме пръв и се наложило Гискар да приложи прословутото си красноречие. Само трима нормански рицари успели да се качат на стените, щитовете им били разбити и те отстъпили обратно. Давайки заповед на брат си да не прекратява атаките, дукът на Апулия тайно повел 300 елитни воини на северо-изток през градините към квартала Ал Халес.

Той се намирал между Ал Кас’р и пристанището, там бил двореца на емира, градския съвет, арсенала, и други административни сгради. Укрепленията му били нови, но по-слаби от тези на другите квартали, а почти всички защитници били отишли на помощ в Ал Кас’р. Избранниците на Гискар преодолели стените със стълби и разбили портата. Останалите нормански части навлезли през нея във Външния град. Сарацините вбесени, че се оставили да ги измамят, контраатакували и по тесните улици се развихрили многобройни малки сражения. Късно привечер норманите надделели и оцелелите защитници се оттеглили във Вътрешния град, както Малатера нарича цитаделата на Ал Кас’р. В ранното утро на следващия ден, делегация от най-знатните жители на Палермо се явила пред дука на Апулия за да обсъдят условията за капитулация на града. Робер Гискар проявил рядко срещани в Средновековна Европа великодушие и прагматизъм. Той обещал да не допусне погроми и разграбване, запазвайки живота и имуществото на гражданите, като изискал от тях лоялност и плащане на ежегоден данък. Освен това им гарантирал ненамеса в религиозните дела на мюсулманите, както и запазването за тях на действащите ислямски закони. Това било прието с облегчение от сарацините, които очаквали много жестоки условия.

На 10-ти януари 1072 г. норманските благородници и най-отличилите се воини участвали в тържествена церемония по встъпване в Палермо на дука на Апулия, съпроводен от съпругата си Сишелгайта и брат си Роже. В наново осветената базилика „Успение Богородично”, която 240 години била използвана като джамия, гръцкият архиепископ Никодим отслужил благодарствен молебен по православния обряд и „самите ангели небесни присъединили гласовете си към гласовете на паството”[4]. Робер Гискар, който получил титлата дук на Сицилия още през 1059 г. се провъзгласил за върховен владетел на целия остров, запазвайки в свое владение Палермо, половината Месина и половината долина Вал Демоне, т.е. само земи в чието завоевание участвал лично. Половината от всички останали земи - завзети и тези под контрола на арабите преминала във владение на брат му Роже, както и титлата Велик граф на Сицилия, а другата част се поделяла между военачалниците му Серло дьо Отвил и Арисгот от Поцуоли. Падането на Палермо предизвикало капитулацията на много градове и области. Но една трета от острова оставала непокорена, емирите на Сиракуза, Трапани, Кас’р Янна и др. продължили съпротивата си.

В средата на лятото на 1072 г. Серло дьо Отвил, племенник и най-доверен човек на граф Роже, бил убит. Според хрониката на Малатера, сарацините от Кас’р Янна изпратили 700 конници и 3000 пехотинци за да го заловят. Той бил на лов с малка група рицари и слуги, когато получил вест, че седем сарацински конници крадат добитък от земите му. Серло ги преследвал до местност в близост до сливането на реките Салсо и Черами, където попаднал в засада. Разбирайки, че са обречени, Серло и хората му се добрали до висока скала, където се сражавали до край. Двама от слугите се престорили на мъртви и успели да се спасят. Сарацините извадили сърцето на младия Отвил и го изяли, надявайки се, че храброста и силата му ще преминат в тях. Главата му била изпратена в дар на „африканския крал” в Тунис и разнасяна триумфално из улиците на Махдия.

Изглежда, че лоялните барони на Гискар успели да ограничат разпространението на бунта, защото той останал в Палермо до есента, изграждайки донжон защитаващ входа на пристанището в Ал Халес и формирайки норманска администрация в допълнение на съществуващата. В града бил оставен нормански гарнизон, а един от приближените му провъзгласен за емир на Палермо. На среща с най-знатните палермци дукът им заявил, че обсадата му струвала много скъпо. Сарацините схванали намека и му поднесли в дар злато, скъпоценности и коне, а някои в знак на вярност дори му поверили и синовете си, за да му служат. Робер Гискар напуснал Сицилия в края на 1072 г. и никога повече не се завърнал, а брат си оставил за свой наместник.

-----------------------------------------------------------------

[1] – John Julius Norwich, “The Normans in the south,1016–1130”,

[2]– Преобладаващата част от мюсулманите на северното крайбрежие и в Палермо били бербери от племето Кутама, същото от което произхождали Зиридските емири на Кейруан и Махдия (Тунис). В западната част на острова протекъл интензивен процес на ислямизация, като значителен процент от мюсулманите били потомци на християни приели исляма преди 2-3 поколения.

[3] – Осем месеца по-рано, Ришар Дренго поискал и получил военна помощ от Гискар, за да потуши бунт в земите си, като в замяна обещал подкрепа за кампанията в Сицилия. След като разгромил метежниците той се „отблагодарил” като изпратил 150 нормански рицари в помощ на бунтовниците от Апулия.

[4]–William of Apulia, “The Deeds of Robert Guiscard“, trans. Graham A. Loud,

Редактирано Ноември 28, 2012 от КГ125

[Drake]

Великият граф на Сицилия

Роже дьо Отвил останал отново с по-малко от 1000 воини, с които трябвало да извърши невъзможното – да продължи завоеванието на острова и да утвърди норманската власт във вече завладените земи. Той приложил тактика на непрестанни опустошителни рейдове в съседните арабски владения с които ги изтощавал икономически и примамвал с обещания за запазване власта тези сарацински владетели, които му се подчинят. Големи кампании били провеждани рядко и само, когато успеха им бил гарантиран. Въпреки, че още от първите години на завоеванието, Роже се опитвал да привлече на острова лангобардско-италиански заселници и латински духовници, огромно мнозинство от поданниците му били мюсулмани и православни гърци. Наложило се да прояви в пълна степен талантите си на дипломат и държавник.

Той установил политика на толерантност към другите вероизповедания, спазвана до последния от наследниците му. Графът на Сицилия наложил на поданниците си ежегодна военна повинност, с което усилил армията си. Създал подразделения съставени изцяло от мюсулмани, които участвали с ентусиазъм при кампании в Италия и Романия. Управлението на хазната, събирането на данъци и мита били предоставяни изключително на араби. В трите монетни двора – Палермо, Месина и Милето работели основно араби, като надписите на монетите от Сицилия били на арабски и гръцки. Мнозина от местните емири и каиди запазили своите постове срещу клетва за вярност, а вероятните смутители получавали владения в други части на острова, където нямали привърженици. Законите на шариата се спазвали за ислямските общини. Само тези джамии, построени първоначално като църкви били отново освещавани, а останалите били оставени свободни за мюсулманите.

Роже забранил на католическите мисионери да проповядват сред сарацините за да не предизвикват религиозни конфликти. Арабският език заедно с гръцкия, латинския и норманския диалект на френския били признати за официални езици в норманска Сицилия. Само за 6-7 години, Роже завоювал уважението и доверието на сарацините дотолкова, че голяма част от тези, които избягали по-рано в Африка или Испания се завърнали в Сицилия. Графът не забравил ужасната зима в Тройна от преди десетилетие и се погрижил за своите православни поданици. Ако папската була за налагане на латински обряд и премахване на православния се спазвала в Апулия и собствените му земи в Калабрия, то в Сицилия Роже наложил друга политика. Той заставил православното духовенство да се откаже от върховната власт на Константинополския патриарх и ромейския император, като се подчини административно на институциите на латинската църква.

За да тушира недоволството им граф Роже със свои средства издигнал или възстановил 21 православни манастира и много църкви. Само за сравнение с негови средства били издигнати общо 11 католически манастира [1]. Подпомагал ги с ежегодни дарения, а някои манастири и църкви получили от него привилегии подобни на тези от Атонската Света гора. Роже улеснил преселването на православни монаси и духовници от Калабрия, където били подтискани от латинското духовенство, в Сицилия. През следващите години, религиозната му принадлежност предизвикала съмнения у някои папи, а част от гръцките клирици сериозно обсъждали възможноста да го привлекат към православната вяра. В редица селища, градското управление било възглавявано от гърци, а в Палермо въпреки мюсулманското мнозинство за управител на града бил издиган грък, носещ титлата „емир на емирите”. Голяма част от новопостроените църкви били издигнати от арабски архитекти и строители в ендемичния нормано-арабски стил, а край иконите на светците поставяни арабски куфически надписи.

Всички нормански барони, които притежавали земи в Сицилия ги получили лично от Роже, а той не допуснал създаването на големи владения с което свел до минимум възможностите им за бунтове и сепаратизъм. През 1075 г. туниски пирати дебаркирали в Мацара и осем дни обсаждали цитаделата и. Роже със свой отряд проникнал през таен ходник в крепоста и на сутринта повел гарнизона и отряда си на вилазка. Пиратите били разгромени и малцина се добрали до Тунис. През 1076 г. Роже бил извикан от брат си в Апулия. Въпреки категоричната забрана на графа, извънбрачният му син Жордан и зет му Юг дьо Жерси предприели поход към Сиракуза, който завършил с поражение. През май 1077 г. Роже предприел поход по море към Трапани. Обсадата се затегнала, но една нощна акция на Жордан ускорила събитията. Той дебаркирал начело на стотина рицари на полуостров зад града, където местните държали стадата си. Жордан избил охраната им и жителите останали без храна се предали.

През 1078 г. по заповед на Роже били изградени 22 малки крепости блокиращи комуникациите на Таормина, а флотът му не допуснал туниска флотилия с провизии в пристанището и. След което емирът на Таормина се предал на Роже заедно цялата област около Етна. Най-сериозния противник на норманите бил емирът на Сиракуза и Ното, чието име според Малатера било Бенарвет (вероятно Ибн ал Уарди). През 1081 г. използвайки заминаването на Роже в Апулия, емирът с помоща на изменник завзел Катания. Без да чакат завръщането на графа, синът му Жордан и военачалниците Робер дьо Сурдевил и Елиас Картоменсис (покръстен сарацин) разбили армията на емира при Катания и възвърнали града. През 1083 г. при поход на Гискар и графа на Сицилия срещу принца на Капуа, избухнал метеж в Сицилия воден от извънбрачният син на Роже. Жордан и съратниците му завладели Мистрета, замъка Сан Марко д’Алунцио и се отправили към Тройна, където се намирала хазната.

Роже се завърнал с армията си веднага и с това принудил метежниците да се предадат, очаквайки той да им прости. Графът на Сицилия арестувал сина си и го оковал, а дванадесет от главните му сподвижници ослепил. Жордан усвоил добре урока и след като Роже го освободил, му останал верен до смърта си (1092 г.). През 1085 г. Емирът на Сиракуза разграбил град Никотера в Калабрия при което две църкви били поругани, близкият женски манастир изпепелен, а монахините отведени в плен. За да избегне взрив на религиозна вражда, Роже подготвил поход по суша и море към Сиракуза. Жордан начело на армията обсадил града, а графът с флота си влязъл в морско сражение с корабите на Бенарвет. Стрелбата на норманските арбалетчици имала сериозен ефект и емирът на Сиракуза опитал да обърне развитието на битката, като вземе флагмана на Роже на абордаж. Ранен с норманско метателно копие, емирът паднал във водата при опит да скочи на борда на графския кораб и се удавил [2].

Останали без предводител, сарацините били разгромени. Обсадата на града продължила от май до септември 1085 г., когато жителите му се предали. Графът сключил много изгоден договор с емира на Махдия (Тунис) и сицилийското жито завладяло пазарите на Северна Африка. На 25 юли 1086 г. Роже превзел Агридженто, а между пленниците били старшата съпруга и децата на емира на Кас’р Янна. Графът заповядал да се отнасят с тях достойно и в началото на 1087 г. се срещнал с емир Ибн Хамуд. Емирът бил готов да се предаде и дори да се покръсти, но се страхувал от реакцията на сънародниците си. Роже измислил постановка за да спаси достойнството му. Ибн Хамуд заедно със своите командири повел отряд през една котловина, където го очаквала в засада армията на графа. Обкръжен от превъзхождащ го противник емирът се предал. Узнавайки за пленяването му гарнизонът на Кас’р Янна (Кастроджовани) капитулирал. Ибн Хамуд и семейството му се покръстили и получили фиеф в Калабрия.

През 1088 г. Роже превзел Бутера, а през февруари 1090 г. последният сарацински град Ното приeл доброволно властта на графа на Сицилия. За да обезопаси владенията си от пиратски атаки, през 1091 г. той повел флотата си и превзел островите Малта и Гозо. Няколко стотици пленници християни били освободени и транспортирани в Калабрия [3] [4], откъдето се завърнали по родните си страни, прославяйки графа на Сицилия като единствен и безспорен шампион на християнска Европа. След смъртта на брат си, граф Роже положил васална клетва на своя племенник Роже Борса, срещу пълната собственост над всички крепости в Калабрия, които до тогава владеел съвместно с Робер Гискар. В следващите години младият дук постоянно се нуждаел от военната и финансова подкрепа на чичо си. Роже се отзовавал, но в замяна всеки път увеличавал владенията си за сметка на племенника си - половината Палермо, Месина, Козенца и още земи в Калабрия.

Графът се превърнал в най-силния владетел в Южна Италия и върховен арбитър при всички конфликти в норманските владения. Това не останало скрито от папа Урбан II. След няколко срещи и кратък конфликт по повод назначаването на папски легат за Сицилия, папата му предоставил наследствени пълномощия на папски вицелегат, правото сам да избира колко и кои епископи от Сицилия да вземат участие в при свикване на събор, както и се задължил да не назначава легат за острова без съгласието на графа и наследниците му. Въпреки не особено високата си титла Роже спечелил уважението и завистта на мнозина от монарсите в Европа. Две от многобройните му дъщери станали съпруги на крале – Конрад Немски и Калман Унгарски, а трета била сгодена с френския крал Филип I. Графът починал на седемдесет годишна възраст в любимия си замък в Милето на 22 юни 1101 г., оставяйки Сицилия, както и двамата си сина Симон (на 11 г.) и Роже II (на 6 г.) под опеката на третата си съпруга Аделаида Савонска.

------------------------------------------------------------------

[1] – Р. Захаров, “Тройной фолларо Роджера Великого Графа”

[2] – Версията на Малатера е малко по-различна: Емирът успял да се качи на норманския кораб. След яростна битка бил ранен с метателно копие. В последвалия двубой с граф Роже, уплашеният Бенарвет опитал да се върне на един от своите кораби, но паднал във водата и повлечен от доспехите си се удавил.

[3] – Преди това, Роже им предложил земя за заселване в Сицилия, както и освобождаване от данъци на бъдещото селище Villa Franca, но пленниците предпочели да се завърнат по родните си места.

[4] – Роже дьо Отвил получил от брат си Робер Гискар титлата граф на Калабрия, малко след превземането на Реджо през 1060 г.

Редактирано Ноември 29, 2012 от КГ125

[Drake]

Салерно, отлъчване и hommage

Робер Гискар се завърнал в Апулия и в началото на 1073 г. повел армията си към Адриатическото крайбрежие. Град Трани паднал на 2 февруари, а за по-малко от месец дукът на Апулия превзел Корато, Джовинацо, Бишея и Андрия. Двама от ръководителите на бунта, племенникът му Херман и граф Пиер II от Трани били пленени. Херман бил затворен в тъмницата на Мелфи, а за графа на Трани, Робер Гискар намерил много оригинално занимание: Обсадата на градчето Чистернино се затегнала и дукът заповядал да сковат голям дървен щит, върху който да вържат граф Пиер и под неговото прикритие да атакуват главната порта. Защитниците не посмели да стрелят по своя сеньор и се предали. След около месец била превзета и последната крепост на метежниците. Гискар отново простил великодушно на неверните си васали, но решил да подготви наказателен поход срещу зет си, принц Ришар.

По време на подготовката Робер дьо Отвил се разболял и отправил в Бари. Състоянието му ставало все по-отчайващо и съпругата му Сишелгайта свикала спешно бароните, и рицарите на съвет. Тя наследила от германските си прадеди внушителен ръст и свиреп нрав. Като истинска валкирия следвала съпруга си във всички походи, а язденето по мъжки, носенето на хауберк и меч били за нея нещо обичайно. Сишелгайта заставила бароните да признаят за наследник най-големия и син, тринадесетгодишния Роже по прякор Борса[1], изтъквайки довода, че той е на половина лангобард и населението на Апулия ще го приеме по-охотно от всеки друг. Васалите се простили с изпадналия в безсъзнание дук и очаквайки смутни времена се разотишли.

По същото време починал папа Александър II и за негов приемник бил избран кардинал Хилдебранд, под името Григорий VII. През целия си живот той бил обсебен от идеята да подчини всички християни от императорите до просяците на католическата църква. Григорий бил фанатичен апологет на тезата за непогрешимоста на папата, който можел да отговаря само пред Бога. Само седмица след избора на понтифекс, в Рим и цяла Италия гръмнала вестта: коварният и страховит дук на норманите Робер дьо Отвил бил мъртъв. Папа Григорий написал дълго и лицемерно писмо до вдовицата описвайки собствената си и на целия конклав мъка от смърта на "най-възлюбения син на светата църква" (Гискар) и обещание за потвърждение на правата на сина и.

След десетина дни папата изненадващо получил отговор от самия Гискар, който бил щастлив да извести светия отец, че слуховете за неговата смърт са силно преувеличени и най-искреното си желание да му служи вярно. Това едва ли зарадвало Григорий VII, тъй като норманският дук бил своенравен и неконтролируем васал, а собствените му брат и племеник (Жофруа и Робер) извършвали рейдове в църковните земи на Абруцо. С посредничеството на абат Дезидерий била насрочена среща между двамата в Беневенто. Страхувайки се от покушение Гискар оказал да влезе в града и предложил срещата да се проведе пред портите, но Григорий VII отхвърлил поканата като уронваща достойнството му. Преговорите с посредник довели отношенията им до пълен разрив. На връщане папата потвърдил правата над Капуа на принц Ришар Дренго и спечелил съюзник срещу дука на Апулия.

През 1073 г. дукът на Амалфи починал и поданиците му застрашени от съседа си Гизулф II Салернски, приели доброволно власта на Робер Гискар. В началото на 1074 г. папата изпратил писма до графиня Матилда в Тоскана, дук Гийом в Бургундия, дук Годфруа в Лотарингия, граф Раймон в Тулуза, Амедей в Савоя и др., с искане да му изпратят отряди за поход в Апулия. Армията трябвало да се събере през юни във Витербо. През март 1074 г. светият отец отлъчил от църквата Робер Гискар с надеждата, че ще разбуни отново неукротимите му васали. Между съюзниците на Григорий VII бил и принцът на Салерно, Гизулф II, чийто флот от години се занимавал с откровено пиратство. Пристигналите с отряда на графиня Матилда пизанци категорично отказали да се сражават заедно с омразния им принц Гизулф. В папската армия се образували два противоборставащи лагера и скоро се разпаднала.

През 1075 г. Григорий VII влязал в конфликт с император Хайнрих IV, като формален повод бил назначаването на архиепископ на Милано. През януари 1076 г. Хайнрих събрал германските епископи във Вормс и официално го низложил от папския трон. Григорий VII отвърнал през февруари като го отлъчил от църквата и това едва не коствало трона на Хайнрих IV. Конфликтът между папа и император дал възможност на Гискар, да потърси териториално разширение. Той сключил съюз с принц Ришар Капуански и планирал съвместни действия срещу Салерно и Неапол. Принц Гизулф II отдавна се държал агресивно, надменно отхвърлил молбите на сестра си Сишелгайта да оправи отношенията си с Гискар[2] и без да се съобрази с реалното съотношение на силите дори поискал последния да му стане васал.[3] Нещо повече той подкрепял метежниците в Апулия, открито дал убежище на Абелар и се включил в злополучния поход на папата.

През юни 1076 г. норманският флот блокирал пристанището на Салерно, а войската на Гискар обсадила града. Освен нормани, армията включвала значителнa част гърци от Калабрия, както и няколко хиляди сарацини от Сицилия. Принцът на Салерно успял да настрои срещу себе си всички свои съседи, а освен папата нямал нито един съюзник. Той очаквал нападение и заповядал на гражданите да се запасят с продоволствие за две години. Седмица след началото на обсадата реквизирал 1/3 от припасите на поданиците си, а месец по-късно конфискувал и всичко останало. Нещастните жители на Салерно изяли всички коне, магарета, кучета и котки в града. Гизулф II отворил складовете си, но продавал житото, което отнел на цени 14.6 пъти по-високи от тези преди обсадата. Малцината, които посмели да се жалват, били ослепени или осакатени.[4] Измъчени от глад жителите сами отворили портите на града на 13 декември 1076 г., а гарнизонът се предал без съпротива.

Принц Гизулф заедно с братята и свитата си се укрил в цитаделата, където издържал до май 1077 г. Робер Гискар направил Салерно своя столица, конфискувал земите на Гизулф и братята му, а след това ги посъветвал да напуснат владенията му.[5] По същото време папата, който гостувал на графиня Матилда в Каноса, унижил с тридневно чакане за аудиенция каящия се грешник Хайнрих IV. Норманите на Ришар обсадили Неапол, а флотът на Гискар блокирал пристанището му. Робер от Лоритело (племенник и васал на Гискар) и Жордан, синът на Ришар, започнали съвместен поход в Абруцо. Папата изпаднал в ярост, когато научил, че на 19 декември 1077 г. дукът на Апулия обсадил Беневенто.[6] На 3 март 1078 г. светият отец отлъчил от църквата и двамата нормански князе. За Робер Гискар това било второ поредно отлъчване без опрощение и никак не го впечетлило. Но Ришар се разболял и след месец починал, като получил опрощение едва на изповедта си.

Синът му Жордан прекратил похода в Абруцо и снел обсадата на Неапол. След което положил васална клетва на Григорий VII в замяна на признаване на бащините си владения и титла. През есента на 1078 г. в Апулия и Калабрия избухнал бунт, вина за който имал Гискар, принуждавайки васалите си да платят разноските по сватбата на една от дъщерите му с наследника на дука на Есте. Водачи били обичайните заподозрени, а бунтът обхванал голяма част от земите на дук Робер. За потушаването му били необходими девет месеца до лятото на 1079 г. Най-любопитен момент бил едновременната обсада на град Трани, ръководена лично от Сишелгайта и на Таранто, водена от Гискар.

Надеждите на папата не се оправдали по отношение на Хайнрих IV, когото също отново отлъчил от църквата. Повторното отлъчване нямало ефект и Хайнрих, след като укрепил власта си в Германия, се готвил за поход в Италия с цел да отстрани папата, и получи най-после имперска корона. Под заплахата да изгуби катедрата си Григорий VII се принудил да търси споразумение с Гискар. На 29 юни 1080 г. двамата се срещнали в Чепрано и Робер дьо Отвил положил васална клетва за земите получени от папа Николай II през 1059 г. Въпросът за Салерно и Амалфи не бил обсъждан и по този начин папата не оспорил последните завоевания на Гискар. По същото време Хайнрих свикал германските и ломбардски епископи на съвет, на който Григорий бил свален и за нов папа бил обявен архиепископът на Равена, под името Климент III.

-------------------------------------------------------------------

[1] - Borsa(итал.) – кесия за монети. Според Дж. Дж. Норуич синът на Гискар се сдобил с това прозвище поради навика постоянно да брои и преброява монетите в кесията си.

[2], [4] - Geoffrey Malaterra. The Deeds of Count Roger of Calabria and Sicily and of Duke Robert Guiscard, his brother, trans. Graham Loud.

[3], [5] - William of Apulia, trans. Graham A. Loud, The Deeds of Robert Guiscard, (GESTA ROBERTI WISCARDI)

[6] - Град Беневенто бил папско владение от времето на Карл Велики.

Редактирано Ноември 29, 2012 от КГ125

[Drake]

Срещу Романия

През есента на 1080 г. Гискар се заел с подготовка на кампания на Балканите. Бунтовните му васали често били подпомагани от ромеите, а голяма група недоволни нормани и лангобарди, между които и племенникът му постъпили на служба при василевса. Значителна част от владенията на дук Робер били отвоювани от „женоподобните гърци”, а след битката при Манцикерт и последвалата гражданска война, загубата на почти цяла Анатолия, както и непрестанните бунтове на провинциални управители, Романия била отслабена, както никога по-рано. Потомъкът на основателя на „Горно село”[1] си поставил цел да завоюва града на Константин и имперската корона.

Гискар се сдобил с два нелоши повода за нападение. През 1078 г. Никифор Вотаниат свалил император Михаил VII и го изпратил в манастир, а дъщерята на Гискар, която трябвало да се омъжи за престолонаследника Константин Дука, била задържана като заложница. В Салерно пристигнал монах самозванец представящ се за сваления Михаил VII и Робер Гискар обявил намерението си да го върне на трона, както и да освободи дъщеря си. Цялата кампания е описана от Ана Комнина в нейната „Алексиада” много подробно, пристрастно и с частично погрешна хронология. Хрониките от XI-XII в., на Малатера, Ромоалд и Ордерик Виталис дават норманската версия за събитията в доста по-лаконична форма.

Според „Алексиада” Гискар надминал по безумие цар Ирод, мобилизирал цялото мъжко население на Апулия, включително невръстни момчета и треперещи старци. Последните падали от тежеста на доспехите при опитите да маршируват и изглеждали жалки с усилията си да опънат лъковете. Всъщност нито една средновековна армия не е била изцяло „облечена в желязо” още по-малко опълчение, от каквото норманите не се нуждаели. Обучението за стрелба с лък е изисквало години за подготовка и Гискар използвал батальони от изкусни сарацински стрелци и нормански арбалетчици. Според Малатера значителна част от норманските барони и рицари били силно обезпокоени, че тръгват срещу една мощна империя с малобройна армия.

Папа Григорий VII, който първоначално благословил начинанието, се изплашил да не остане сам срещу воините на Хайнрих, поискал от Гискар да остави част от войската в Апулия, а след известно време настоял изцяло да отложи нашествието. Робер дьо Отвил нямал намерение да чака пристигането на германските полкове и изпратил първородния си син Марк, по-известен с прякора Боемунд [2], начело на авангард от 15 кораба през Адриатика. Боемунд превзел Валона и опитал късмета си с Корфу, но местния гарнизон го превъзхождал значително и отстъпил в Бутринт, където изчакал пристигането на баща си. Основната част на норманския флот напуснала Отранто през втората половина на май 1081 г.

На корабите освен екипажите, се качили 1300 нормански рицари, голямо подразделение сарацини и още няколко хиляди гърци, лангобарди и италианци. Във Валона към тях се присъединили 4-5 кораба от Рагуза (Дубровник), жителите на която, както повечето балканци не питаели топли чувства към ромеите.Общата численост на воините на Гискар достигнала 15000 души според Кратката норманска хроника [3]. Норманите превзели крепостта Касополи, а гарнизонът на Корфу се предал без бой, само при вида на нашествениците. Гискар се сдобил с база за подкрепления от Италия, след което се насочил към Дирахий (Дуръс).

През пролетта на 1081 г. най-добрият ромейски пълководец Алексий Комнин, организирал успешен бунт и свалил от трона Никифор III Вотаниат. Тридесет и три годишният Алексий I бил изключително умел и находчив дипломат и един от най-енергичните владетели на Романия за цялата и история. Научавайки за десанта на норманите, той изпратил писма, придружени от щедри дарове и още по-щедри обещания до император Хайнрих IV, дожа на Венеция Доменико Селво, жупана на Зета,папата и до епископа на Капуа в опит да организира коалиция.[4] Сред норманите служещи на василевса били племенник на Гискар, наречен Умбертопул от Ана Комнина, както и наемник служил на четири императора и изменил на трима от тях - Русел дьо Бейльол.

От тях Алексий получил сведения за Гискар и разбрал, че са необходими екстремни мерки за оцеляването империята. Императорът сменил дука на Дирахий, който бил уличен в тайни преговори с Робер дьо Отвил, със своя сродник Георги Палеолог. Алексий I побързал да сключи мир със селджукските турци, признавайки всичките им завоевания в Анатолия в замяна на военна помощ срещу норманите. Императорът и великият доместик Григорий Бакуриани започнали да събират армия. Флотът на Гискар бил застигнат от внезапна буря край нос Глоса и няколко кораба потънали, а мнозина воини и моряци се удавили. Една седмица норманите прекарали в Главиница, след което корабите им достигнали рейда на Дирахий.

Градът бил разположен на тесен полуостров и обграден от север със солени блата. Норманите изградили лагер на полуострова и след няколко неуспешни атаки започнали обсада. Венеция, която формално все още била владение на василевса и поддържала тесни връзки с империята, в защита на своите търговски интереси изпратила бойния си флот на помощ. В последвалото морско сражение норманите се сражавали яростно, но опитът и уменията на венецианците надделели. Те използвали гръцки огън и изгорили няколко кораба, а също издигнали на мачтите лодки пълни със стрелци, откъдето разстрелвали абордажните групи на норманите.[5] Гискар изгубил много кораби и воини, а венецианската ескадра влязла в пристанището на Дирахий.

Георги Палеолог изпълнил с чест възложената му задача да задържи норманите, докато императора събере войска. Обсадата продължила през лятото и есента, като защитниците често извършвали вилазки и изгорили обсадната кула. На 15 октомври 1081 г. Алексей I пристигнал начело на голяма и разнородна армия при Дирахий. Бил свикан съвет на който участвал и Георги Палеолог. Въпреки, че повечето съветници предлагали обсада на норманския лагер, василевсът предпочел да срещне нашествениците в битка. Бойният план включвал едновременно настъпление срещу норманската армия, както и атака на лагера им.

Гискар виждайки сериозното числено превъзходство на ромеите, решил да остави на воините си само две възможности - да победят или да загинат, като заповядал да потопят всички нормански кораби и през ноща на 17 октомври напуснали лагера си. На 18 октомври норманите заели позиции на североизток от града и с тил към Дирахий. Центърът съставен основно от нормани бил под командването на Робер Гискар, а до него в пълно бойно снаряжение яздела Сишелгайта. Лявото крило, където преобладавали сарацините от Сицилия, било под командването на Боемунд. Десният фланг, съставен основно от лангобарди и италианци, както и група новопристигнали рицари от Нейстрия, бил под командването на граф Амико (Amicus) от Джовинацо.

Общият брой нормани, лангобарди, гърци и сарацини не надвишавал 10 000 бойци според Ордерик Виталис или пък бил „неизброимо множество” според Ана Комнина. Армията на Алексий I включвала 60 000 воини, от които 10 000 турски конни стрелци според аналите на Ромоалд или не повече от 20000 души според авторитет като Джон Халдон.[6] Най-елитната и боеспособна част от тях била варяжката гвардия, съставена предимно от англосаксонци напуснали родината си след норманското завоевание. Мнозина от тях загубили близки в битката на хълма Сенлак, а някои лично участвали в нея, като хускарли на Харолд Нещастни и изгаряли от желание за мъст.

В ромейските части от Тракия и Македония преобладавали хора с малък или никакъв боен опит. По-голямата част от армията била съставена от отряди на чужди наемници, съюзници и васали, хора със съмнителна мотивация и ниски морално-волеви качества. Лявото крило на ромеите било предвождано от великия доместик Бакуриани, дясното крило от кесаря Никифор Мелисин, а центърът бил под командването на Алексий I. Варангите били поставени в авангарда, а зад тяхните редици следвали подразделения от елитни стрелци. Селджукските съюзници извършили обход и нападнали норманския лагер. Гискар изпратил конни отряди да атакуват ромейския авангард и увлекат с престорено бягство, но те били отблъснати с дъжд от стрели.

Последвала атака на дясното норманско крило, при която варангите сериозно затруднили норманите. Апулийските рицари се стъписали, срещнали за пръв път отлично обучени пехотинци отстояващи на кавалерийска атака. Дългите англосаксонски секири поваляли коне и ездачи. Десният фланг изпаднал в паника и много воини препуснали към морето за да се спасят от гибел. Тогава, според Ана Комнина, положението спасила Сишелгайта: „Тук Гаита, жената на Робер, която яздела рамо до рамо с него и била втора Палада, ако не Атина, видяла, че тяхните воини бягат. Тя изпаднала в ярост и се обърнала към тях, призовавайки ги с гръмовен глас на своя език, с думи достойни за Омир:

„Надалеч ли ще избягате? Спрете и се успокойте, както подобава на мъже!” Виждайки, че воините продължават да отстъпват, тя грабнала дълго копие и препускайки в галоп, преследвала бегълците, след което те се опомнили и върнали на бойното поле”.[7] Боемунд с отряд стрелци и копиеносци дошъл на помощ от левия фланг. Варангите се откъснали значително от ромейските позиции, преследвайки бягащите и скоро се изтощили. Те били засипани с порой от стрели, а норманската конница ги атакувала отново. Последните оцелели англосакси опитали да се спасят, укривайки се в близката църква „Св. Архангел Михаил”, но били изгорени живи от освирепелите нормани.

В центъра на ромеите Алексий I се сражавал като втори Дигенис Акритас, но турските му съюзници скоро го изоставили и напуснали бойното поле, а сърбите на Бодин изобщо не влезли в бой. Не помогнала и вилазката на гарнизона на Дирахий водена от храбрия Георги Палеолог. Ромейската войска отстъпила под напора на норманската кавалерия и побягнала, а раненият император едва се спасил в Охрид. Шест хиляди души от армията на Алексий останали на „полето на честта”, а загубите на норманите включвали 30 нормански рицари и неизвестен, но значителен брой лангобарди, италианци и сарацини.

Дук Робер отново обсадил Дирахий, чиито защитници останали без своя предводител се отбранявали до 21 февруари 1082 г. , когато с помоща на предател венецианец, норманите преодолели стените. Без да срещне сериозна съпротива, през април армията на Гискар стигнала Кастория (Костур), чийто гарнизон съставен от 300 варанги се предал без бой. При липса на противостояща ромейска армияпо Via Egnatia, Константинопол изглеждал уязвим, а целта на Гискар реално осъществима.

---------------------------------------------------------------

[1] – Според Малатера, родоначалник на фамилията бил викингът Хиалт (Hiallt) основал селото Hialtus Villa / фр. Hauteville / итал. Altavilla / Отвил.

[2] – Марк / Боемунд бил син на Робер Гискар от първата му съпруга, норманката Обри /Алберада/ от Буоналберго. Бракът с която бил анулиран под предлог за недопустимо близко кръвно родство. Марк получил прозвището Боемунд в детството си по името на легендарен великан (Buamundus Gigas) от своя баща, поради високия си ръст.

[3] - Carey, William, ed., Breve Chronicon Northmannicum (The Latin Library Website, 2003),http://www.medievals...rces/-418021125 ;

СРЕДНЕВЕКОВЫЕ ИСТОРИЧЕСКИЕ ИСТОЧНИКИ ВОСТОКА И ЗАПАДА; КРАТКАЯ НОРМАННСКАЯ ХРОНИКА, CHRONICON BREVE NORTHMANNICUM AB ANNO 1041 USQUE AD ANNUM 1085, http://www.vostlit.i...n/frametext.htm;

Превод на български от М.Глишев в http://mglishev.blog...nth=6-10&day=15

[4] - Хайнрих IV получил 144000 номизми в монети на Роман III и 100 влатии, както и обещание за още 216000 номизми (романати, а не монети с три пъти по-малко златно съдържание на Алексий) ако даде клетва за поход в Апулия, както и 20 титли, носещи ежегодно възнаграждение. Дожът на Венеция получил обещание за търговски привилегии ако атакува норманската флотилия, независимо от изхода на битката.

[5] – Този прийом бил използван за пръв път от Велизарий в битка край бреговете на Сицилия през 534 г.

[6] – John Haldon, The Byzantine Wars: Battles and Campaigns of the Byzantine Era (Stroud, 2000), pp. 133–37;

[7] – Така изглежда класическото описание на началото сражението основаващо се на „Алексиада” и хрониките на Гийом от Апулия и Малатера. Група съвременни автори като Bernard Bachrach, Georgios Theotokis, Charles Oman и др. считат, че при Хастингс, Месина, Бек Обин и Дирахий, норманската конница използва тактическо (престорено) отстъпление, подобно на степните номади, с цел да разруши бойния ред на противниковата пехотна формация и последваща контраатака.

Редактирано Декември 1, 2012 от Drake

[Drake]

И една карта на сражението от друг сайт

[kramer]

Като гледам схемата Гискар си е избрал перфектно мястото на лагера, споко мое да си го пази с малки сили. От другата страна може свободно да си маневрира по фронта , със защитени флангове.

Редактирано Декември 1, 2012 от kramer

[КГ125]

Чисто военната преценка на съответно място, битка или ситуация, погледнато от гл.т. на военната наука и практика може да бъде безценна помощ за историците!

[Drake]

Рим и Корфу. Краят на Гискар

Алексий I загубил на бойното поле, но постигнал много сериозен успех с активна дипломация. Седмица след капитулацията на Кастория пристигнали пратеници от Италия с тревожни вести. „Апенините били наводнени от емисари на василевса”[1] раздаващи „скромни подаръци ...и обещания за богати дарове и титли”[2] на всички васали, които се противопоставят на дук Робер. Апулия, Калабрия и Кампания въстанали. Синът на Гискар, Роже Борса неуспял да потуши бунта дори с помоща на чичо си граф Роже. Хайнрих IV бил пред портите на Рим и папа Григорий VII отчаяно призовавал най-възлюбения син да спаси „своята майка светата римска църква”.

Гискар оставил командването на сина си Боемунд и с малка свита спешно се отправил към Отранто. Хайнрих IV пристигнал в Италия още през 1081 г., само седмица след отплаването норманите за Валона, но армията му била малобройна, а римляните твърдо решени да бранят Григорий VII и се върнал в Ломбардия. През 1082 г. императорът пристигнал с по-голяма армия от германци и ломбардци и обсадил Рим. Принцът на Капуа, Жордан I изоставил папата и станал васал на Хайнрих IV, а владенията на Гискар били обхванати от бунт. Робер Гискар пристигнал в Отранто, където го очаквал Роже Борса с малкото останали верни васали и воини, и в бърз марш се отправил към Рим.

Научавайки за приближаването на Гискар, Хайнрих IV снел обсадата и отстъпил в Тоскана, опустошавайки земите на графиня Матилда. Дукът на Апулия счел, че изпълнил дълга си към папата и се върнал във владенията си, където в течение на 1082 -1083 г. сломил упоритата съпротива на бунтовниците с помоща на брат си Роже и сарацинските му батальони. През 1083 г. двамата братя предприели поход срещу принца на Капуа, но дошлите от Сицилия вести за бунт на извънбрачния му син, принудили Роже да се завърне на острова с по-голямата част от армията. Възползвайки се от ситуацията, Хайнрих IV обсадил отново Рим. На 2 юни 1083 г. отряди от баварци и миланци превзели две кули, и след битка около и в базиликата „Свети Петър” завзели Ватикана.

Императорът въдворил своето протеже антипапа Климент III, но по-голямата част от града, на левия бряг на Тибър, била в ръцете на привържениците на Григорий VII, който се укрил в замъка Сан Анджело. С цел да сломи съпротивата на Григорий, в началото на 1084 г. Хайнрих изненадващо повел армията си към Апулия, оставяйки малък гарнизон във Ватикана. След два дни достигнали вести, че гражданите на Рим уморени от стълкновенията са готови да му се подчинят, изоставяйки папата. Императорът повел полковете обратно към Рим и на 21 март влязъл в града. Три дни по-късно на Връбница бил интронизиран Климент III, а на Великден Хайнрих IV бил коронован като император на Свещената Римска Империя и крал на римляните.

Привържениците на Григорий държели все още хълмовете Капитолий, Палатин, Целий и замъка Сан Анджело. За осем месеца Гискар събрал внушителна армия от нормани, лангобарди и сарацини, която според Гийом от Апулия включвала 6000 конници и 30000 пехотинци. Узнавайки за предателството на римляните, той повел воините си към Рим, изпращайки напред настоятеля на манастира Монте Касино да окуражи Григорий VII. Абат Дезидерий явно обичал да залага на повече от един кон, защото се отправил първо при императора. Като узнал за мощната армия на Гискар, Хайнрих IV събрал знатните жители на Рим и ги известил, че се налага спешно да замине за Ломбардия, а те трябва мъжествено да отбраняват града срещу всички врагове на империята.

Германските полкове, императорът и Климент III напуснали с най-голяма бързина града и оставили жителите му сами срещу най-многочислената норманска армия виждана някога в Италия. На 24 май 1084 г. хората на Робер Гискар разпънали лагера си срещу портата на Via Tusculana, а на 27 май при зазоряване щурмували стените и разбили по-слабо охраняваната порта „Сан Лоренцо” (Фламиниевите врата). Бойният рев „Гискар” разбудил жителите на квартал „Марсово поле”, а норманите въпреки отчаяната съпротива завладели града и освободили папа Григорий.[3] Понеже римляните предали светия отец, победителите счeли града за законна плячка.

Три дни не спирали грабежи и изтезания, които накарали гражданите да въстанат. Гискар едва се спасил от засада и заповядал на хората си да подпалят града. Пожарът бил един от най-големите в цялата история на Рим. Мнозина изгорели в домовете си, други при опит да се спасят загинали от нормански меч, а трети продадени в робство. Напълно изгорели Капитолийският и Палатински хълм, а между Колизея и Латеранския дворец не останала и една сграда. Оцелелите първенци паднали в краката на Гискар молейки за милост. В началото на юли 1084 г. Робер дьо Отвил се върнал обратно в Апулия. С него бил и омразният вече за римляните Григорий VII, който завършил дните си в Салерно на 25 май 1085 г.

Рим останал под власта на антипапа Климент III. Норманската кампания в Романия била пред пълен провал. В началото Боемунд спечелил победи при Янина и Арта и под негов контрол били големи части от Тесалия и България, но по-късно загубил при Лариса. Изобретателният Алексий I взел инициативата с поредица от малки сражения и принудил норманите да отстъпят в Епир. Оставената без възнаграждение, подкрепления и припаси армия била деморализирана, a командирите и постоянно изкушавани от василевса с щедри предложения да дезертират. През 1084 г. венецианците превзели Дирахий и Корфу, а под контрола на норманите останали няколко острова и малък анклав на брега.

Боемунд се отправил в Апулия за да търси помощ, а веднага след това повечето нормански барони дезертирали. Робер Гискар екипирал нов флот и през есента на 1084 г. на 150 корабанатоварени с воини, оръжие, продоволствие и заплати се отправил за Романия. Силни ветрове го задържали в Бутринт до ноември, след което се отправил към Корфу. Преди да дебаркират пътят им бил преграден от обединения флот на Венеция и Романия. В продължение на три дни норманите на два пъти претърпели тежки поражения. При второто, загубите им били толкова големи, че венецианците изпратили пратеници да известят за победата.

Робер Гискар събрал оцелелите си кораби, повечето от които едва се държали на вода и атакувал за трети път. Изненаданите венецианци не били готови за бой. Галерите им освободени от баласт и припаси изплавали високо, и били неустойчиви. По време на битката трудно маневрирали и няколко от тях се преобърнали. Победата на Гискар била пълна. Според Ана Комнина венецианците загубили 13000 души, а още 2500 пленници получили различни членовредителски наказания от разгневения дук на Апулия. Корфу бил превзет и норманите останали там да презимуват.

Уязвени от съкрушителната загуба, гражданите на Венеция принудили дожа си да се замонаши, а император Алексий I изпратил пратеници при селджукските турци да преговарят за нова военна помощ. В началото на 1085 г. в норманския лагер пламнала епидемия. До пролетта починали 500 рицари и десет хиляди воини, а значителна част от останалите били небоеспособни. Болният Боемунд бил изпратен да се лекува в Бари, а Роже Борса начело на норманския авангард се отправил да завоюва Кефалония. След няколко седмици Робер Гискар с останалия флот също отплавал за Кефалония, но по пътя се разболял и на 17 юли 1085 г. край нос Атер починал. Тялото му било погребано във Веноза редом с по-големите му братя Гийом Желязната ръка, Дрого и Онфруа.

За 28 години Робер Гискар обединил Южна Италия, завзел по-голямата част от Силилия и част от Централна Италия. Отличен воин и харизматичен пълководец за него най-важно било завоеванието, а не управлението на вече завладените територии. Създал от нула военен флот, издигнал замъци и крепости, както и катедралния събор „Св.Матей” в Салерно, правил ежегодни щедри дарения на манастири и църкви, Гискар не можал да установи силна власт в земите си. Апулия била феодално раздробена и без единно законодателство. Създадените още при братята му големи владения на нормански барони били постоянен източник на конфликти, бунтове и сепаратизъм, които пречели на завоевателните кампании и след смъртта му довели дукството до значителен упадък.

---------------------------------------------------------

[1] – John Julius Norwich, “The Normans in the south,1016–1130”,

[2] – Анна Комнина, “Алексиада”, Книга 4, пер. Я. Н. Любарский, Издательство „НАУКА“ , Москва, 1965

[3] - Geoffrey Malaterra. The Deeds of Count Roger of Calabria and Sicily and of Duke Robert Guiscard, his brother, trans. Graham Loud.

[ISTORIK]

Темата става все по-интересна. Чета я с нарастващо удоволствие.