Отиди на
Форум "Наука"
alvassareiro

Причини за културните различия - синтез на общата теория за междукултурните различия

Recommended Posts

Тази тема ще е интересна за всички, които се интересуват от първопричините защо хората са различни. Макар че е строго ориентирана към културната антропология, би представлявала интерес и за хора, които се интересуват от историята, тъй като много от причините за културните различия са свързани именно с нея. Темата е разработена строго научно, структурирано и логично, затова очаквам сериозни коменатари. Отне ми много време и усилия да анализирам редица източници. Основата част от съдържанието се базира на разработките на доц. М. Минков от четирите му книги, както и на теорията за културните измерения на проф. Хофстеде. Има и мой размишления и идеи.

Причини за междукултурните различия

Бих искал да предложа една тема, която смятам, ще бъде доста интересна. Ще се опитам да синтезирам общата теория на междукултурните различия, като основният акцент ще е поставен върху първопричините за тези различия (origins of intercultural differences).

Докато все пак има известно признание, че все пак хората по света са различни, имат различни поведения, ценностни системи, възгледи и ценности, то почти винаги причините за тези различия въобще не се разбират. Тук говорим преди всичко за първопричините, т.е онези неща, или фактори, които първи и най-напред са довели до различия в културите. Например, ако един французин прави нещата по начин, различен от българина, то навярно това е така, защото там има различно законодателство, възпитание, образователна система. Това е безспорно. Но ако търсим първопричините на културните различия, трябва да се запитаме – а защо законодателствата, образователните системи и възпитанието по света са различни? Не може ли да се правят по един и същи начин?

Нека кажем първо на какво не се дължат културните различия. Често те се приписват на различия в религията, политическата система и управление, различни образователни системи и домашно възпитание.

1. Политически строи. Такива обяснения създават грешното впечатление, че ако един диктатор е свален от власт, или се смени режимът, ценностите, нагласите и поведението на хората ще се променят драматично за кратък период от време. Това би означавало, че държава, управлявана през цялата си история от авторитарни режими и деспоти, на драго сърце би приела западните ценности, като демокрацията и законността, буквално за една нощ, след като диктаторът си отиде.” (Минков, What makes us different). Почти всички явления в съвременните нагласи на българите се обясняват със социалистическото минало. Нека сме честни – на всички е ясно, че най-генералните, и дълбоки културни особености се формират за столетия, а някои – и то най-важните – дори за хилядолетия. Социализмът е временно явление и няма как да измени коренно една култура, формирана преди повече от 1 000 – 2 000 години, затова да не го намесваме. Достатъчно сериозен анализ би посочил, че различията между българите и средноевропейците датират и са се формирали, и са съществували, много преди да социализмът изобщо да го има. Той не е успял да измени коренно нито германското, нито полското или чешкото общество, защото те са запазили почти непокътнати, макар и подтискани, културните си ценности през ерата на социализма, и след неговото падане просто са се върнали към тях. Всъщност, ние винаги сме имали култура, различна от тяхната, която, в най-широк смисъл, е останала неповлияна от социализма. Нека дам пример – според редица изследвания българите са на едно от първите места в света по несработване с колеги в службата и по омраза към колективната работа. Успял ли е социализмът да ни направи по-комуникативни, задружни и сработващи се? Очевидно не. Тогава за какво влияние говорим. Всъщност, идеята за една обща световна социалистическа култура е чисто теоретична, тя не успя да се наложи. Различните култури, върху които бе наложен социализма, го изменяха, и дори по време на Студената война съществуваха големи различия между социалистическите страни. Сега искам да кажа нещо важно – социализмът има една важна рола: той може само да подсили някои културни особености, които са съществували и преди това, или да блокира появата и развитието на на други, но не е в състояние да създаде някаква своя култура, напълно различно от онази на несоциалстическите общества (Минков,2007). Как точно е станало това и кои са те, ще опиша в отделна тема.

2. Религия. На нея също се приписва способността да създава някакви свои собствени, свои си културни особености. Всъщност тя само поддържа и запазва, налага, култура, съществуваща преди появата на религията и породила самата религия. Иначе кой е измислил религиите? Ако приемем, че първо идва религията, а после тя създава своя собствена култура, значи да приемем, че просто на първобитните се е явил един Бог, и им е казал – Вие тук сте християни, онези там ще са мюсюлмани, другите – атеисти, и ще правите това и това. Да обясняваме култура с религия е да сложим каруцата пред коня. Пример – защо на арабите им е забранено да гледат куче за домашен любимец? Ами така казва исляма, ще кажат някои, и с право. Наистина така повелява ислямът. А сега по-важният въпрос - А защо така повелява ислямът? Тази забрана съществува в исляма, защото тя изразява някаква необходимост, която е съществувала преди да се появи ислямът, и само е намерила израз в него. Иначе ни остава да приемам, че просто Аллах се е явил и казал – Щото така ми харесва, ей тъй! Всъщност, хора, които са живеели заедно в едно общество много дълго време често имат сходни ценности, нагласи и поведение, разбирания, дори да принадлежат към различни религии. Пример са българите християни и българите мюсюлмани. Обратното обаче също важи – хора, принадлежащи към една религия, но живеещи на различни места, често се различават съществено в оценките, мненията, разбиранията и ценностите. Така е и с католиците от Испания и тези в Бразилия. Пример – християните от южна и северна Европа, мюсюлманите от Близкия изток и тези от Бангладеш, да не говорим за мюсюлманите-туарег, дори православните българи и грузинци се различават значително по някои генерални културни особености. Да не говорим, че все още има хора от Третия свят, които изповядват средновековни ценности, които нямат нищо общо с религията. В най-широк смисъл културата създава религиозните различия, както в рамките на една и съща религия, така и между религите.

3. Образователна система и домашно възпитание. Смята се, и то безспорно, че човешките популации се различават в ценностите и поведението си, защото са били изложени на различни образователни системи и са възпитавани по различен начин вкъщи. За повечето хора това обяснение е достатъчно. Ами не е. Всъщност, домашното и училищното възпитание са само проводник на културните ценности, начин, по който те се предават от едно поколение на друго. Нито училището, нито домът и семейството, не създават някакви свои, типични ценности. Те просто закрепват, налагат, предават, показват ценности, които вече съществуват в дадената култура. Осен това, нека сме честни – ако хората са различни, защото са минали през различни образователни системи и методи на възпитание вкъщи, защо образователните системи и домашното възпитание е различно по света? Не може ли да става всичко по един и същи начин по целия свят?

Сега към въпроса. Какви са в действителност първопричините, дълбоките генератори на културните различия? Отговорът не е нито прост, нито еднозначен. Все пак ще се опитам да го дам. Първо, когато говорим за културни различия, трябва да приемем един научен, строго структуриран и научно обоснован метод. Такъв е методът на културните измерения, открит и приложен за първи път от проф. Хеерт Хофстеде в средата на 70-те години на миналия век. Действително, когато говорим за междукултурни различия, е неизбежно да не опрем до него – дори критиците му го правят. Само така ще сме сигурни, че говорим за културни различия – първо, че става въпрос за действително съществуващи различия, подкрепени от статистиката, и второ – че се дължат на културата, а не на нещо друго. Иначе бихме си говорили само празни приказки. Например, ако приемем, че в културно различие е това, че във Франция се пие повече вино отколкото във Швеция. Това е така, но първо, това не е културно различие, и второ – не се дължи на култура, а на природа например. Въпреки, че често виното се свързва с култура, всъщност всички култури правят вино, стига да имат подходящите условия за това, и да употребяват алкохол. Но културно различие е, колкото и парадоксално да звучи, фактът, че в Испания се яде по-малко сладолед отколкото във Швеция. Различие е, защото статистиката е бетонна в това отношение. Културно е, защото сравнителната културология е дала задоволителен отговор за това. Ако следваме научен подход, трябва да открием кое е различното между Испания, Италия, Гърция и Португалия, от една страна – където се яде по-мало сладолед, и Швеция, Дания, Холандия, Англия и САЩ от друга, където се яде повече, сравнено с предишните. Т.е кое е това, което едните имат, а другите, и то всички от тях, не. Ако го открием, значи най-вероятно то е причината за това различие, и можем да го наречем културно измерение. Основните полемики се разразяват не дали нещо го има или не, защото статистиката е бетонна, а как да го обясним. За измеренията на Хофстеде, методики и методологиите съм писал много. Нека сега споменем накратко кои са основните културни измерения в теорията му. После ще преминем към първопричините за всяко едно. Петте културни измерения на проф. Хофстеде са:

1.Individualism-collectivism. Възможен превод на български – родовост-безродовост (Минков). Среща се още и наименованието exclusionism-universalism.

2.Power distance. Възможен превод на български: равновластие-неравновластие (Минков).

3.Masculinity-femininity . Възможен превод: мъжестевност-женственост, напористост, твърдост-мекост (Минков)

4.Uncertainty avoidance. Възможен превод: Избягване на несигурността, тревожност-спокойствие (Минков).

5.Long term/Short term orientation (Bond, 1985). Възможен превод: дългосрочна-краткосрочна ориентация, конфуцианска философия, жертвоготовност (Минков, 2002)

През 2007 г. доц. Минков добави още две културни измерение, които Хофстеде прие и добави към теорията и модела си:

6. Себеизтъкване-себезаличаване (преди Хофстеде ги разглеждаше като част от мъжественост-женственост).

7.Стабилност-гъвкавост (monumentalism-flexumility).

Отделно може да се разгледат и измеренията:

8.Себеподтискане-себеудовлетворяване (част от дългосрочна-краткосрочна ориентация на Хофстеде)

9.Външна-вътрешна причиност (в първата си книга Минков ги разглежда като част от индивидуализъм-колективизъм. Във второто издание от 2007 ги поставя в измерението себеизтъкване-себезаличаване)

Последните две измерения, макар че корелират силно със споменатите измерения, се разглеждат отделно в тяхната причинност за по-голяма нагледност – тъй като с тях се обясняват важни културни различия, като икономическо развитие, корупция, бедност, престъпност, сексуални практики и т.н.

Нека сега започнем с първопричините на споменатите културни измерения, които са (и обясняват) най-съществените различия между културите в света:

1.1 Колективизъм-индивидуализъм. За това, какво е това, каква е логиката и особеностите на това измерение, както и какви феномени се обясняват, т.е корелират с него, какви са методиките и т.н, може да се намери подробна информация в четирите книги на доц.Минков – “Защо сме различни”, Класика и стил,2002, “Защо сме различни”, Класика и стил, 2007 второ издание, “What makes us different and similar”,2007, “България върху културната карта на света”, Кл.и стил,2007. Както и в последната книга на Хофстеде – Software of mind.

Няколко думи за това измерение. Всъщност то се явява основната културна разлика между Запада и остатъка от света. Колективизъм-индивидуализъм се свързва с различното отношение, което хората в едно общество имат към другите – дали ги третират като индивиди, или ги приемат като част от колетив. Според Хофстеде, то се свързва с тенденцията в едно общество да се формират сплотени колективи от хора, свързани чрез роднински връзки или приятелство. Често се среща и терминът exclusionism-universalism (Минков). Това е различният критерий, по който се раздават привилегии или блага в една култура – в универсалистките култури се счита, че абсолютно всички хора заслужават уважение, внимание, работно място, помощ. В ексклусионистките тези блага се полагат само на членовете на колектива, а непознатите се изключват от разпределението им.

Колективизмът корелира силно с вяра в традиционните ценности на семейството и морала, липса на емпатия и загриженост към непознати, липса на загриженост за благоденствието на обществото като цяло, липса на загриженост към околната среда (r=0.58**), липса на толерантност и уважение към непознати (r=-0.76**), расизъм и предрасъдъщи, подчиненост на жената, загриженост за личните отношение с членове от колектива пред бизнесотношенията, корупция и връзкарство, лошо качество на стоки и услуги (r=0.75**), закъсняване за срещи, приписан обществен статус, липса на екстроверсия и хобита, ниска консумация на дрога и опияти, непряка комуникация във висок контекст (Hall) и др.

Най-индивидуалистичните или универсалистки култури са: Холадия (1), Швеция (7), Финландия (102), Дания (107), Великобритания (114), Исландия (135), Люксембург (142), Германия (151), Белгия (152), САЩ (172), Австрия (191), Франция (196). Изнесени са по индекс на ексклусионизъм по Минков (2007). По средата на класацията са Латвия, Естония,Словения, Унгария, Чехия, Япония, Испания, португалия, Италия. Следват Русия, Полша, Сърбия. България е с коефициент 339. На дъното на класацията са Нигерия 495,Уганда 388, Египет 482, Бангладеш 412, Филипини 387 и др.

Сега по същество. 1.2.Причини за появата на колективизъм-индивидуализъм.

Тъй като това е културна дихотомия, би следвало причините за двата полюса да са едни и същи и измерението да се разглежда в неговата цялост. Случаят обаче е по-различен, защото ще говорим за причините за появата на индивидуализма. Причините за появата на колективизма не са ясни. Счита се, че това е изначална, първична проточовешка характеристика, зародила се още в зората на човечеството, нещо като даденост. Освен това колективизмът е бил типичен за всички човешки общества, и все още е главна характеристика на 80% от населението на планетата. Можем да твърдим, че в зората на човечеството, колективизмът е бил универсален. За теорията за формирането на протоколективи от фратернии и конвиксии говори Лев Гумильов – комплимерността и пасионарният тласък. Това обаче е тема на друг разговор. В съвременните общества е важно да се изясни кое е довело до разпадането на колектива и появата на индивидуализма в развития Запад. Т.е посоката на зараждане на феномена е от колективизъм към индивидуализъм. Индивидуализмът се заражда в Западна Европа в края на 18 век, макар че наченките му могат да се видят още в Средновековието (11век) в Северна Европа и търговските народи на континента (16-17 век), т.е това е западен феномен. Освен това споменатият ареал на протоиндивидуализъм е по-богат и материално осигурен, много автори търсят причините за появата му корелацията мужду двете – Хофстеде 2001. Корелацията между ексклусионизъм и БВП е – 0.74** по Спирмън за 2006 г. Същият коефициент за 1970 г. е -0.82**. Това означава, че в последните 30 години някои колективистични държави са развили силни икономики и са забогатяли – Япония, Китай, Виетнам, Хонг-Конг, Тайван и др. Това е обясено добре от Хаджиниколов, които още в 30-те години на миналия век отбелязва, че икономическото развитие изпреварва културната промяна. Така може да се случи държавата да забогатее, а хората да са поставени в ситуации, за които културата им още не е подготвена. Ако обаче в една държава липсва политичска свобода и свободна пазарна икономика и капитализъм, то общественото развитие само подсилва и дори създава нови ефекти на колективизъма в културата. Типичен пример е социалистическа България – въпреки усилените процеси на индустриализация и урбанизация, те само подсилват колективистичната ни култура. Примери за нови ефекти на колективизъм, развити в обществото, са несъобразяване със съседите – например силна музика, шум, замърсяване на общественото пространство, скандалите в градския транспорт, корупцията и др.

Хофстеде (2001) много разсъждава за връзката между забогатяване и индивидуализъм. Дали държавите първо са забогатяли, и после са станали индивидуалистични, или обратното.

В книгата си “What makes us different”,2007, Минков разделя причините на такива в богатите страни, и причини в бедните. Според него, “тъй като в богатите страни има много повече възможности за израстване, личностно развитие, материлани и социални придобивки. Затова индивидите нямат нужда от привилигированата подкрепа на членове от техния колектив – роднини или приятели. Дори традиционните семейни ядра се разпадат, защото просто не се считат за абсолютно необходими за оцеляването”. В бедните общества възможностите за развитие на индивидуални умения, личностно израстване и развитие, придобивки, са ограничени. Затова хората са принудени да разчитат на размяната на услуги, или преференциално отношение от страна на овластени членове на техния колектив – роднини или приятели. Ако това зависи от непознати, обикновено те влизат в колектива ни, или ние в техния, чрез даване на подкуп или някоя услуга в замяна. Опитайте да намерите охраняем закрит паркинг в малък български град. Начините са два – или ако познавате точния човек, или давате подкуп на пазача да поразчисти малко. Как се получаваше хляб през виденовата зима. Ами нашата съседка работеше в хлебарницата и заделяше хляб за семейството си, и за нас – стига да сме в добри отношения, разбира се.

Това обяснение посочва богаството като основен фактор за индивидуализацията на едно общество. То обаче не е достатъчно, защото има много богати общества, сега или в миналото, които са колективистични, без никакви наченки на индивидуализъм, и този колективизъм не се обяснява със закъсняващите промени на културата пред забогатяването. Такива са арабските държави като Кувейт, ОАЕ, Бахрейн. Има нещо друго. И това е земеделието.

Макар че земеделието не е причина за появата на колективизма (колективистични са и са били и обществата на ловчи и събирачи, и на хортикултуристи), то със сигурност е негов крепител. Ако се върнем назад във времето, преди капиталистическата икономика, хората са се препитавали от лов, събирачество, земеделие, риболов или животновъдство. Живеят в сравнително капсулирани колективи с малки контакти с външни членове. В тези условия хората осъзнават, че благоденствието и успеха на всеки един член на колектива зависи и се дължи на благоденствието и усилията на целия колектив. Така успехът и благоденствието се възприемат като колективно постижение и усилие. Затова индивидите са заинтересувани да поддържат колектива сплотен. В същото време хората няма нужда да се грижат или интересуват за благоденствието или интересите на други колективи, племена, кланове или селища. Тъй като техническите средства са ограничени, единственият начин за увеличаване на реколтата или някое друго благо, е чрез повече колективни усилия, респ. повече членове на колектива.

Причини за разпадането на колектива и появата на индивидуализма. В късното Средновековие и Ренесанса, Северна Европа и Северна Италия имат сравнително либерални общества, които позволяват и насърчават свободната търговия и индустриална инициатива. Развива се задморска търговия, банкерство, акционерство, лихварство, занаятчийство. При тези дейности хората вярват, че успехъти им се дължи на тяхната собствена преценка като индивиди, на уменията, предприемачеството, усета, нюха, пресметливостта. Затова не възприемат успеха си като колективно постижение или усилие. Ценят се личната независимост, качества и индивидуални усилия. По-късно, индустриалната революция и последвалото икономическо развитие благоприятстват избуяването на индивидуалистичните ценности. Широкомащабната индустрия, търговия, и последвалите процеси на урбанизация поставят хората в постоянен и активен контакт с непознати, за нуждите на бизнеса и развитието. Успехът в начинанието зависи от професионалните взаимоотношения, далновидност, формалност, точност и коректност, които хората развиват спряпо търговските си партьори. Тези качества доминират над личните взаимоотношения, които хората имат с роднини и приятели. Нуждата от работна ръка във индистрията и фабриките карат много хора да напуснат родните си места и села, където живеят в разширени семейства с целия род, и да заживеят в големите градове, сред класическо семейство от мъж, жена и дете/деца. След доста продължителен период от време те прекъсват връзките си с далечните роднини и изграждат обкръжението си сред непосредственото семейство, приятелския кръг, и в по-дълга перспектива – сред напълно непознати. Разпадането на рода кара хората да си търсят подсъзнателно нови роднини сред непознаните. Така развиват емпатия, интерес към “чуждите”, внимание и отношение, подобно на това, което са имали към роднините си. Друг резултат от разпадането на рода е стремежът човек да запълни времето, което преди е посвещавал на членовете на колектива си, а сега е свободно, с нови занимания – хоби, туризъм, пътуване, домашни любимци. В тези богати западни общества колективът и родът са сериозно дезинтегрирни, и съществува голяма емоционална и физическа дистанция между родители и деца. Индивидуалистическите ценности залягат дълбоко и окончателно в Западна Европа и САщ след Втората световна война, като резултат от постоянното забогатяване и глобализация. Можем да заключим, че разпадането на рода и колективизма се свързва с изоставяне на земеделското производство и заместването му с търговия, индустрия и последвалите процеси на индустриализация, урбанизация, забогатяване и глобализация в Западна Европа и САЩ, процес, започнал през Следновековието и окончателно наложен във втората половина на 20 век. Все пак енеобходимо да мине известно време, след като обществото се е индустриализирало, за да промени културата си.

Сега искам да поговоря за въздействието, което има разпадането на земеделския строй, върху два корелантни феномена на колективистичната култура – моралът и развитието на вътрешна причинност.

Земеделие и морал. Появата на земеделието преди около 7-8 000 години води до радикална промяна в допреди съществуващия морал. Днес този морал се приписва на християнството или исляма. Всъщност, християнството е плод на културата, оформена след разделението на труда и появата на земеделието. То не е някаква вечна истина или морал, даден на хората. То закрепва вече съществуващия морал, резултат от социално-икономическите процеси. Но този морал съществува от 1 век до днес – т.е 2 000 г. През останалите 50 000 години от човешката история моралът е бил друг.

В книгата си “България върху културанта карта на света” Минков разсъждава на тази тема. Преди около 12 000 години земеделието не е съществувало – хората са били ловци и събирачи, риболовци. Такива общества се запазват и до 20 век. Те се отличават с относително икономическо равнопрование между мъжа и жената. Причината затова е, че жената участва нарадвно с мъжа в усигуряване на прехраната – тя най-често е събирачът. Така е и в обществата с примитивно земеделие, където земята се обработва не с рало, а смотика – тези на хортикултуристите в средна Африка, Амазония, Папуа Нова Гвинея. Жената се справя сравнително добре със събирачеството, и с мотика, и затова е икономически независима от мъжа, а оттам и секскуално.Тъй като жената е била равна на мъжа и е можела сама да оцелее, тя не е задължена да му бъде вярна. Жените са имали няколко мъже, мъжете – няколко жени. Жената е можела да напусне мъжа си, защото все още може да оцелее сама. Може дори да изхранва сама децата си. Често една жена има паралелни сексуални контакти с няколко партньори. В някои примитивни общества дори има практика цялото племе да се грижи за децата, така че изхранването им не е грижа на жената. Такава е била културата. Според теорията на Gimbutas, индоевропейските общества, преди навлизането на интензивно земеделие като единствен източник на прехрана, са били предимно матрифокални и матрицентрични.

Жените от племето удабе, част от народа туарег, обитаващо северен Сахел могат да сменя съпруга си, ако не са доволни от него. Това става на церемония, която се отбелязва всяка година в продължение на 7 дни и нощи. Стотици мъже демонстрират красота и способности пред жените, дошли да си изберат съпруг или да сменят стария. На тези церемонии идват дори жени, на които им предстои брак и вече имат избран партньор. Преди датата на сватбата обаче жената е напълно свободна да парви каквото си иска – да спи с други мъже, да избира нови любовници и да спи с тях дори и със знанието на годеника си. Подобни обичаи поподмяна на съпрузите се наблюдават и сред други племена от народа туарег, населяващи областта Сахел, както и някои племена от Екваториална и Субекваториална Африка, при които не е развито интензивно земеделие.

При появата на интензивното земеделие в Близкия изток към 7-8 000 г. пр.н.е , жената става подчинена на мъжа. За да се оре с рало и да се копаят дълбоки напоителни съоръжения е нужна мъжка сила. В такива условия жената сама не би оцеляла. Жената се превръща в придатък на мъжа, тя само му помага в земеделската работа, но сама не би оцеляла. Затова в тези части на света, жената губи икономическата си свобода. Оттам губи и сексуалната. Задължава се и да му бъде вярна – тъй като мъжът вече сам е изхранвал семейството, не е изгодно да изхранва и децата от други мъже. Затова е сложено табу на сексуалните контакти. Жените не могат да напуснат мъжете си, защото не могат да се изхранват сами. Ако това все пак се наложи, единственият начин е жената да се върне към събирачеството – приказките и легендите на земеделските общества изобилстват от описания на лоши, покварени жени, които бягат в гората и събират плодове, кори и треви. Моралът на ралото замества морала на мотиката, както казва Fisher. Така сексуалният морал се дължи на икономическите отношения и културата, която се оформя след появата на земеделието. Появяват се и нови културни ценности за морал, нови филосифии и религии, които закрепват верността, учат, че жената трябва да е подчинена на мъжа, да е целомъдрена, покорна, децата да уважават своя баща, а жената – своя господар. А не, както твърдят теолозите – че това е вечен и неизменен морал, даден от някакви висши сили и наложен от християнството. Като резултат от земеделието, се появява и идеята за брака. Става въпрос за един сексуално-икономически договор, наложен от начина, по който се осигурява прехраната. Така, в следствие от появата на интензивното земеделие обществото от равноправно, или като твърди Гимбутас, матрифокално, става патриархално. Този морал съществува само от 2 000 години – това е моралът на селскостопанските общества, които никога не е важал за цялото човечество, не важи и днес – такъв морал няма нито в черна Африка, нито в Амазония, нито на папуа Нова гвинея – защото там няма интензивно земеделие. В повечето традиционни общества бракът, ако въобще има такова нещо, не включва подобни договорености. Мъжът не е изцяло отговорен за жена си и децата си, нито пък очаква вярност и целомъдрие. Дори да се появат деца от друг баща, бедата не е голяма, защото мъжът така или иначе не онгажиран с доставянето на храна – изхранването е проблем и работа на майките.

Сега да видим какво се случва с разпадането на земеделските общества и появата на индустрия, индустриализация и урбанизация и измененията, които предизвикват тези процеси върху морала. Ако учените са съгласни, че първата културна революция се случва след появата на земеделието в Близкия изток, то сега преживяваме втори културен шок – земеделието отстъпва на индустриата в индустриализиращите се страни, докато индустриализираните вече развиват активно сектора на услугите. Със забогатяването на Запада моралът се връща там, където е бил преди 8 000 години, преди появата на интензивно земеделие. Жените вече могат да участват почти наравно с мъжете в редица индустриални поризводства. А обществата, където доминират услугите, са заплашени от пълна феминизация. Тъй като жената възвръща икономическата си свобода с разпадането на земеделското производство, и може сама да оцелее, може и да отгледа поне едно дете без съпруга си. Също като в Амазония, обществото също се включва в този процес със създаването на институции и домове за тази цел.В резултат на това, както и наличието на противозачатъчни, жената възвръща сексуланат си свобода. Децата също се приучават на независимост, за да се справят със живота без родителска подкрепа. Така, поради новото икономическо развитие бракът и семейството започват да губят смисъла, който имат в аграрните общества, а образованието придобива нови цели. В общества, които почти никога не са имали земеделие, като Швеция, Норвегия дори бракът почти е отшумял, а сексуалните отношения са традиционно либерални. Тези общества, поради това че развиват свободно предприемачество и търговия, са пионери в призанаве на правата на сексуалните малцинства – гейове, лезбийки, трансесксуални – Холандия, Дания, Швеция. Това, както и разпадането на семейстовот и родът са преки ефекти от икономическите отношения – тъй като земеделието не играе роля, няма я и нуждата от семейство, което да продължи рода, за да има работна ръка на полето. Развитието на индивидуалистични ценности пък учи хората сами да развиват живота си и да регулират личните си отношения. И всичко това е резултат от отмирането на земеделието. Пример за светкавичен резултат от развитието на усилена индустриализация и ефектите върху морала е социалистическа България – веднага след индустриализацията се разрешава раводът. Нещо немислимо в земеделско общество.

Културна карта на света: Inglehart/Welzel

Така можем да посочим генералната причина за различията в морала по света. Ако използваме двете културни измерения на Inglehart и WVS:traditional/secular ratial и survival/self expression values – което разделя обществата на религиозни/традиционни срещу нерелигиозни и ориентирани към оцеляването спрямо такива към личната изява и развитие, измерение, което противопоставя Запада на остатъка от света, можем смело да посочим, че основната причина за тези разлики е земеделието. Според културната карта на света по Inglehart/Wlezel богатите западни общества, при които земеделието не е основен поминък, не са религиозни, не са патриархални, не са и традиционни. При тях доминират светските ценности и стремежът към себеразвитие и изтъкване. Бедните земеделски общества, а и богатите такива, са религиозни, консервативни, традиционни, патриархални. Основните ценности са свързани с оцеляването и продължаването на рода. За богати земеделски райони можем да посочим средните и южни аграрните щати на САЩ, които са консервативни, патриархални и религиозни, има смъртно наказание, противопоставено на индустриалния север, където религията не е толкова важна, законодателството е либерално, а гей-браковете са позволени. Към тази група можем да съотнесем Франция и южна Италия – традиционно земеделски общества. Богатите западни общества, при които земеделието все още е важен фактор, са ориентирани към себеразвитие и доказване, но са все още консервативни, религиозни и патриархални – Франция, Италия, аграрните щати на САЩ и др. Ако се вгледаме в позицията на различните култури по двете измерения и ги сравним по ролята на земеделието в икономиката им, ще видим ясната връзка.

От казаното можем да заключим, че религиозността и консерватизмът в, поне, западните общества, зависят от степента на аграризация на икономиката. Консерватизмът лесно се обяснява с земеделието, религиозността също, при презумпцията, че тя налага морала на ралото. Но липсата на религиозност е по-сложен феномен, който навярно се дължи на нещо друго (тревожност=недоверие и скъптицизъм?). В книгата си “Защо сме различни”, 2007, Минков твърди, че ниската религиозност е резултат от себезаличаването и избягването на съревнованията и себеизтъкването. Истината че, че понякога е трудно да отнесем едно явление съмо към едно културно измерение. Но това е друга тема.

Земеделие и вътрешна/външна причинност. Вътрешната причинност, както и традиционните семейни ценности и морал, корелират силно с измерението индивидуализъм-колективизъм (r=0=75**). Разглеждам вътрешната причинност отделно, тъй като тя е особено важна за нещо фундаментално – икономическото развитие. И както може да се очаква, основна причина за развитието на вътрешна причинност у едно общество отново е земеделието, или по-точно неговото отмиране или заместване.

Според Минков (2002) “вътрешната причинност е склонността народите да приписват успеха и развитието си на вътрешни, лични, индивидуални причини. Според друго успехът или неуспехът,се дължи предимно на външни причини – късмет, Бог, съдба, време, други хора,случайност, магия, прокоба и тн.” Основните ефекти от външната причинност са: липса на смисъл от развитие (хората спират да полагат усилия след като задоволят основните си потребности), липса на инициативност и самостоятелност – децата помагат за оцеляване на семейството, но не взимат генералните въпроси какво да учат или за кого да се оженят, липса на солидарност и гражданско общество – хората не вярват, че могат сами да променят нещата, като се сплотят или протестират, липса на предприемачество, пилса на планиране, неспазване на уговорки, изпитване на срам, а не на вина, силно суеверие и фатализъм, липса на мерки за сигурност, пасивност и др. (Минков, 2002). Ясно е, че външната причинност е свързана и корелира с колективизъм, и както него, е първоначална и универсална особеност.

Нека сеги видим кои са причините за зараждането на вътрешна причинност. Това е много важно, защото има отношение към забогатяването на народите. Тъй като вътрешната причинност е пряк ефект от появата на индивидуализма, то причините за нея навярно са същите. Нека все пак видим как е станало това.

Минков твърди, че богатите страни имат по-висок процент хора, убедени във вътрешната причинност. Каква е причината. В общества, където прехрана се вади от земята по традиционен начин, без нови технологии, възможностите за успех са ограничени. Човек може да добие само толкова, колкото дава земята и няма начин да увеличи дръстично добива. Реколтата е силно зависима от външи фактори – суша, дъжд, климат, вредители. Добивът зависи от обема на земята, а той е пердопределен по рождение – имаме толкова, калкото сме наследили. Бедният е беден, богатият е богат, не защото работи, а защото е наследил нещо. Единственият начин да забогатееш е чрез късмет – да намериш делва с пари, или да се ожениш за царската дъщеря. Това е “теорията на ограничените средства”, която учи, че човек няма нужда да се напряга повече от това, което му е дадено по рождение. Тогава откъде се е появила вътрешната причинност у богатите западни народи, които също са се прехранвали от земеделие и скотовъдство?

През Средновековието селското стопанство не е единственият важен, а и основен поминък. Има търговски центрове, най-вече разположени с излаз на море. Едни от първите търговци са викингите, които от 9-12 век интензивно търгуват с Русия и Европа. Всеки скандинавец, който е имал излишък от производството си, е можел да го вложи в задмарска търговия. Така още по викингско време скандинавците имат акционерни дружества – влагали пари в търговски предприятия и участвали в подялбата на печалбата. Основна причина за развитието на търговията е била принудата. Скандинавският полуостров няма благоприятни условия – главно климат и почви – за земеделие. Това, наред с нарастналото население, накарало хората там да търсят други начини за препитание. Още през 9-10 век Норвегия предприема изследователски, военни и търговски походи към Америка, Eвропа, Исландия, дори Италия и Балканите. Принудата накарала и друг един народ – евреите – да се занимават активно с търговия, занаяти – предимно бижутерия -и лихварсто. В повечето европейски кралства те просто не са имали право да притежават земя. Затова се насочват към други, по-доходни дейности, които изискват инициативност. Други важни търговски центрове в Европа са Венеция, Генуа, Пиза, Рагуза. Балтийските пристанища на Германия и Скандинавия участват в силния търговски съюз Ханза. В различни части на Германия се развива търговията, банкерството и акционерството. Към края на периода, за господство в световната търговия се борят Британия и Холандия на гилдиите, както и Фландрия.

Развитието на търговия, занаятчийство, банкерство, лихварство и акционерство е крачка напред към философията на вътрешна причинност. Успехът във финансите зависи от лични качества, като решителност, предвидливост, трезв ум, предпазливост, прозорливост, формалност и не е крайна величина, предопределена от съдбата, както при земеделието. По-късно занаятите прерастват в индустрия, първо в Англия, после в Северна Европа. Това увеличава убеждението, че развитието и успехът в икономиката зависят от личните качества на човек. В северна Италия се развива ломбардското банкерство. Лека-полека, в края на Средновековието в Европа се заражда капитализмът – философия, изцяло базирана на идеята за вътрешна причинност.

Изобщо, още от Античността, в обществата, където има сериозен преход от селско стопанство към търговия, се регистрира разцвет на икономиката, а оттам и на науката и културата. Примерите за това са много – финикийци, гърци. В древна Гърция търговията също е била сериозно застъпена. С търговия в Средновековието се занимават и арабите – те са връзката между Изтока и Запада – и безспорни са техните научни постижение – медицина, математика, астрономия.

Кое е общото между всичките народи, които развиват търговия през Средновековието. Ами всичти те – гърци, финикийци, евреи, викинги, скандинавци, холандци, фламандци, венецианци – са сравнително слаби или малобройни, за да си осигурят просперитет по друг начин – например като завземат съседни земи и народи. Някои от тях извършват военни походи, но се отличават с бърз грабеж и се оттеглят, или основават търговски центрове и колонии, като гърците. Известен е гръцкият търговски съюз Пентеполис, включващ Одесос,Дианисополис ,Месемврия и др., основан още през 7-6 век пр.н.е. Просто военната мощ не им стига за повече итези народи така и не успяват да създадат империи. Завоевателските неуспехи обаче не спират икономическото развитие, а по-скоро го благоприятстват, защото хората са принудени да търсят друг начин на препитание. Дотук имаме основните причини за появата на вътрешната причинност- слаба военна мощ, излаз на море и неблагоприятни условия за селско стопанство.

Достатъчно ли е това обаче, за да се отдадат повечето жители на една страна на търговия, банкерство и акционерство. Изглежда, че не. Не, и преди да сме разгледали Испания и Португалия.

Португалската и испанската аристокрация перз целия 16 век държат световната търговия в ръцете си – с търговски центрове в Америка, Африка, Азия. Само че тази търговия е в ръцете на аристократи или приближени до краля, които всъщност не се занимават с търговия. Аристократите продават лицензиите за търговска дейност на холандци, англичани и французи. Така през 17 век центрове на търговията стават Холандия и Фландрия, не Лисабон. Аристократите запазват старото гледище – те са богати не благодарение на собствените си усилия в труда, защото държат монопола на търговията в ръцете си и раздават привилегии. Те прост са родени с тях и трупат богатство от само себе си, като продават правото друа да си цапат ръцете с труда. Те само трупат парите, защото са родени с привилегии. В Испания и Португалия търговията е привилегия и монопол само на аристократите – обикновените селяни и хора от народа просто не са били допускани до нея. Печалбите от търговията също се разпределят само между аристократите. Всъщност работливите фламандци и холандци станали по-богати от португалските аристократи, които само турпали метали, предизвикали инфлации и разорили себе си и държавите си. Подобно негативно отношение към труда имат и испанците, които считат “ръчния труд за позорен”. Работниците се трудят, само ако са притиснати от глада или принудата, а през останалото време бездействат и прахосват спечеленото. Към края на 16 век почти всички занаятции и наемни работници в Северна Испания са французи. В същото време търговията с Америките е монополизирана от две мощни организации – Съветът на Индиите в Мадрид, и търговската камара в Севиля. И дума не може да става, че всеки, които реши, може да търгува, както е при викингите. По същия начин в края на Средновековието арабитемонополизират търговията, в следствие на което разцветът им, икономически и културен – внезапно секва. Ако няма свободен достъп до нея, без благословия от големци, трудно би се зародила многобройна буржоазия, убедена във вътрешната причинност.

Явлението, което наблюдаваме в Испания, Португалия и арабския свят, се нарича неравновластие. Именно то е прътът в колата на буржоазията и икономическия подем през Средновековието. Неравновластието блокира ефектите от търговията, така както блокира и земеделието. Пример за това са първите земеделски цивилизации в света – Мохенджо Даро, Ур, Елам, Акад, Шумер, Вавилон, древен Египет, Китай, Индия, както и Рим. Тези цивилизации се раждат в следствие от земеделието и за кратко време бележат невероятен културен разцвет – измислят цифрите, буквите, законите,колелото, канализацията, многоетажното строителство, инструменти и още куп неща. Но почти веднага в тях се формира и овластена върхушка, която узурпира продуктите на земеделското производство, забогатява, изхранва огромен репресивен апарат и държи народите си в мизерия и подчиненост. Макар и дали начало на велики цивилизации, тези държави са населени с бедни и притиснати от тирани и деспоти хора. Социалният натиск и репресии в деспотичните царства на Близкия изток само засилват чувството на безпомощност и външна причинност у обикновените хора. За разлика от тях, никои в скандинавските култури не монополизира или узурпира търговията. Те остават равновластни и равноправни. Исландският Алтинг същестува вече 1 100 години.

През 17 век английската аристокрация и краля се опитват все пак да монополизират търговията. Формираната вече буржоазия, възпитана във вътрешната причинност, се сплотява, организира революция и обезглавява Чарлз I. Диктатурата на Кромуел забранява монополите и възстановява икономическата свобода. Следва Индустриалната революция.

Век по-късно във Швеция също се опитва да въведат абсолютна монархия. Първият и последен абсолютен крал е убит по време на бал с маски от недоволен търговец.

Индустриалната революция позакъснява във Франция, защото още от времето на Луи 14 и Решельо центарлизира и сковава икономиката и държавата. Но все пак идва Френската революция, след това Кралят гражданин Луи Филип, и накрая – Парижката комуна, която изгонва завинаги монархията.

Нека сего обобщим основните причини за зараждането на вътрешната причинност – излаз на море, слаба военна мощ, недостатъчна за формиране на империя, неблагоприятни условия за земеделие и равновластна култура.

Все пак трябва да признаем, че високият БВП и брутният икономически прираст не означавта още забогатяване на обществото. При неравновластнитеи родовите икономическито развитие се ръководи от малко на брой хора, а останалите са пасивни изпълнители, които често са експоатирани. Брутният вътрешен продукт, дори да е висок, се разпределя също между малко на брой хора.

И накрая, Минков (2007) търси връзка между вътрешната причинност за успеха или неуспеха и себезаличаването и избягването на съревнованията и себеизтъкването. Той твърди, че хората с високо самомнение са наспособни да признаят, че причините за неуспеха им се дължи на тях самите. На какво обаче се дължи себеизтъкването и себезаличаването е друг въпрос.

За да се развие вътрешна причинност в неравновластните култури и да се прекъсне порочния кръг, е необходимо обществото да постигне поне частично икономическо благоденствие.

Смятам, че с това изчерпах темата за причините, довели до разпадането на рода и колектива, и появата на индивидуализма в западните общества. Причината е само една – земеделието. За да сме напълно изчерпателни, нека все пак кажем и коя е причината за появата на причината – кое е довело до появата на земеделието? Според антрополозите това е принудата. Просто в един момент дивите животни и растения силон са уредяли и хората, точно какот викингите, са се ансочили към нови начини на препитание. Без дори да подозират, че предизвикват най-сериозната културна революция в историята на човешкия род. Днес, когато земеделието отстъпва, културата ни отново революционно се променя – от колективизъм към индивидуализъм.

2.Равновластие/неравновластие

Хофстеде се занимава доста изчерпателно с проблема за неравновластието и ефектите от него. Пропуска обаче да посочи причините. Неравновластни са обществата с “ неравноправни отношения между началници и подчинени и относително безразличие към участието в управленето и деленето на властта. В равновластните общества обратно, битува мнението, че подчинените трябва да изказват сбоводно мнението си и да поделят властта. Когато властта се спечели, властимащите си остават обикновени хора, равни с останалите. Тя се контролира от подчинените, поделя се с тях поне до някъде и може лесно да им бъде отнета” (Минков,2007). В равновластните култури властта се възприема като отговорност към другите, дори бреме или тежест за този, който я изпълнява. Като равповластни култури и общества се определят богатите западни страни, на първо място скандинавските. Останалите, като Германия, Швейцария, Великобритания, САЩ, Канада, Австралия, Финландия имат различни степени на равновластие – от високо до много високо. Важни изключения са Фрнация, Белгия и донякъде Италия. Остатъкът от света се определят като неравновластни култури. Особен случай са източноазиатските държави.

Следствия от неравновластието са възпитание чрез забрани и бой на малките деца, страхопочитание към властимащи и началници, пасивност. Важно следствие от неравновластието е скептичното и цинично отношение към политици, шефове и авторитети и силно негативното отношение към тях. Друго следствие е груповата сплотеност срещу висшестоящи или властимащи – типично проявление е преписването по време на изпит. Студентите приемат преподавателите като противников отбор, затова се сплотяват срещу тях, за да ги измамят. Друг пример е пътуването без билет във влака, или пък с един билет два пъти – типично за Белгия или Франция. Важно следствие от неровновластието са пирамидалните и авторитарни структури на управление, диктаторските режими, чувството за безнаказаност у политиците, силно негативното дори цинично отношение към властимащи, недоверие и пасивност. Недоверието е най-силно към политиците и шефовете. Счита се, че те оп принцип са покварени и корумпирани, опитват се да ни използват и живеят с чувство за недосегаемост, затова и ние ще се обединим срещу тях и ще ги мамим – ще перписваме на изпит, ще се возим без билет, ще се спотайваме на работа. Поради остарха от началниците обикновено се използва непряко общуване. В такива култури хората изпитват нужда от силен лидер, който да има готови решения за всяка ситуация, които тепокорно да изпълняват.

2.1 Причини за появата на неравновластие. Тъй като отново говорим за културна дихотомия, неравновластието би следвало да се разглежда успоредно с равнолвастие. Но тук както и при колективизъм-индивидуализъм, имаме една особеност. Счита се, че първите човешки популации са били равновластни, и на един по-късен етап са развили неравновластие. Т.е равновластието е исконно протосътояние на човека. За да се приеме, че някой е по-важен, по-велик, по-голям от друг, трябва да има конкретна причина за това. В тесен смисъл може да се приеме, че подчинеността на жената спрямо мъжа е проява на неравновластие, и тъй като преди появата на земеделието мъжът и жената са били равни (според Гимбутас, на жената се е отдавало символично по-голяма почит като родоначалник, но това не се свързва с неравнопоставено положение на мъжа спрямо нея), то неравновластието се появява по-късно, като резултат от нещо.

Когато търсим причините за появата на неравновластието, неминуемо е да се позовем на Хофстеде. В предишни свои публикации той намира връзка между индивидуализма и равновластието. Така неравновластието би могло да се обясни с по-стара култура. Данните на Латинобарометро показват, че държави с висок процент европейско население, като Аржентина и Уругуай, имат най-високи стойности на индивидуализъм за региона, но и имат най-ниски стойности на разстояние от властта – кито все пак са много по-високи от тези за Европа. Можем ли да посочим като основна причина за рановластието индивидуализма и с това да приключим въпроса. Ако говорим за западните държави, навярно това е така. Но това не е достатъчно. Един обективен анализ показва, че най-недоразвитите общества, които са и най-колективистични в света – тези на ловците и събирачите на ескимосите инуит,нециклик и племето жу-туаси в Южна Африка, както и племената в басейна на Амазонка, и хортикултуристите от субекваториална Африка, както и папуасите в Нова Гвинея, не познават друга форма на управление освен абсолютната демокрация. Там всички хора, дори жените, са равни, и няма такова нещо като старейшини, вождове и началници. Същевременно съвременна Франция , майка на съвременната демокрация, е силно централизирана държава и достъп до високи постове имат ограничен брой хора. Гражданите са скептично и негативно настроени към властимащите, те пък гледат на народа с високомерие, аристократична надменност и не считат за нужно да му дават сметка. В Западна Европа Франция е с най-висок коефициент на неравновластие. Там след демократичните избори, овластените се считат за чогоизбрани, дистанцират се от народа и трудно дават властта. В бизнеса пък няма и сериозна изборност и началниците се назначават по елитарен принцип. Подобно на Франция, белгийците също имат доста негативно и дистанцирано отношение към властта. Така се оказва, че френското общество е едновременно безродово и неравновластно. Наличието на страни с противоположни коефициенти по индивидуализъм и неравновластие е накарало учени като Хофстеде и Минков да ги разглеждат като различни измерения.

Тогава коя е истинската причина за появата на неравновластието в обществата? И кога става това? Първият документиран случай в историята за поява на социално разслоение и изобщо на зараждане на идеята за власт, е Варненският халколитен некропол, отнесен към средата на V-тото хилядолетие преди новата ера. Поне засега там за първи път се срещат атрибути на властта – заражда се идеята, че един човек е по-голям, по-важен и по-овластен от другите. Какво друго се случва към 5тото хилядолетие преди новата ера? Ами периодът съвпада с навлизане на интензивното земеделие по нашите земи. Това, както и фактът, че всички древни държави с развито интензивно земеделие не са демокрации, а деспотични тиранични режими, управлявани от жестоки и сурови владетели, и населени от безправен и беден народ – така е в Шумер, Вавилон, Египет, Акад, Ур, Елам, Китай. Там демокрация не е имало. Древна Елада, Рим от републиканския период, старогерманските племена и скандинавските народи обаче са пример за равновластни култури, в които земеделието далеч не е било основен поминък. Освен него, в Рим и Елада активно се практикува и търговията и то именно в периода, когато демикрацията процъфтява. Зависимостта между земеделската икономика и неравловластието е видна дори и днес.

Следователно причината за появата на неравновластието би могла да се търси в зараждането на земеделието. По какъв начин земеделието превръща културите от равновластни в неравновластни? През античността и Средновековието земите на Северна и най-вече Северозападна Европа са бедни, защото природните условия не са подходящи за развитието на богато селско стопанство. Затова и управниците са бедни, а няма и условия, които да закрепят властта на авторитарни управници. Тези страни, като Англия, Норвегия, Швеция до късно остават разпокъсани и без силна централна власт. В някои от тях, като Англия и Швеция всъщност въобще не се въвежда абсолютна монархия. Пример за равновластие е легендата за крал Артур и кръглата маса, датираща от Средновековна Англия. За да гарантира равенство и равнопоставеност на рицарите си, кралят наредил да заседава та кръгла маса – така всички били равни по между си и с краля.

В Южна Европа – Средиземноморието и Балканския полуостров, Близкия изток, части от Азия и Северна Африка около делтата и поречието на Нил обаче положението е друго. От дълбока древност, още от 8 000 г. пр.н.е по тези земи се развива богато селско стопанство, основано на земеделие, а по-късно и скотовъдство. Благата от това богато стопанство обаче се узурпират от върхушки овластени, които държат народа си в мизерия. Чрез богатото земеделско производство те значително се замогват финансово, а о оттук и властово, могат да си позволят за изхранват силен репресивен апарат, който държи в подчинение народните маси. Това позволява да се създадат мощни авторитарни империи и деспотични царства, основани единствено на земеделието. Един беден владетел не би могъл да устонави властта си, подтискайки остатъка от народа си. В неземеделските общества, като това на викингите, обикновено първенците, ако въобще е имало такива, са се радвали преди всичко на уважение и са респектирали със умения или способности в търговията и войната. Първенец е ставал най-уважаваният. В земеделските общества един богат владетел лесно може да наложи със сила властта си, без да пита дали го искат, и без да се интересува дали го уважават или не, само чрез сила и репресии. Този механизъм се проявява дори в 20 век. Обикновено държавите от Третия свят, които разполагат с някакъв ценен природен ресурс – като златни или сребърни мини, желязо, мед или друга руда, се управляват от диктаторски режим, който узурпира и продава добива на ресурса, и забогатява чрез него, държейки в мизерия народа си. Примери са Нигерия, Заир, Куба, Гвинея и много други. Държави без ценни ресурси или с негодни за земеделие ресурси, като Етиопия, Сомалия и др, обикновено остават разпокъсани, раздробени на части, без силно центално правителство като Сомалия, или просто пропускат да създадат репресивни диктаторски режими, защото те просто няма на какво да се облегнет икономически, като Етиопия. В равновластните общества на ловци и събирачи, както и на хортикултуристи, икономическите ползи от лова и събирачеството, риболова или градинарството също не са достатъчни, за да се изгради солидна икономическа основа, която да грепи диктаторски режими.

Тук обаче има и нещо друго. Някои недостатъчно изучени досега резултати от появата на интензивато земеделие могат да наложат необходимостта от силен владетел, осмислена като единствен начин за оцеляване от самия народ. Кои са тези резултати?

Обществата, развили интензивно земеделие, изпитват и негативните ефекти от това. Като резултат от по-добрата хранителна диета, както и от потребността от работна ръка в земеделието, нараства гъстотата на населението, още повече, че земеделието налага уседнал начин на живот. Създават се пренаселени градове. Периодите на изобилие се редуват с периоди на глад, причинени от суша, наводнение, особено при културите, които вече не практикуват лов или събирачество успоредно със земеделието (според Gimbutas те се практикуват успоредно от някои народи до ранния неолит). Улеснени от високата гъстота на населението, както и от опитомяването на диви животни, се появяват тежки епидемии и болести. Нуждата от работна сила на полето налага появата на робството. Налагат се и тежки данъци. В тези общества, като резултат от появата и развитието на интензивно земеделие, животът започва да се възприема като мъка, бреме, нараства социалното напрежение и разслоение. Но всъщност един от първите негативни и най-сериозни резултати от зараждането на земеделието е появата на войните и организираните въоръжени конфликти. Първите документирани убиийства в човешката история се свързват пряко със земеделието. Те се отнасят към 6 000 години пр.н.е и са от Вавилон – описват как земеделците се ядосали на скотовъдците, че им мачкали посевите, и пасяли животните си из полята. Въпросът бил решен с кръв. Библията също споменава за това – първото убиийство е на скотовъдеца Авел, убит от брат си Каин – земеделец. Според Библията така се родила болката, и хората разбрали що е смърт. Дори истината да не е точно такава, въоръжените конфликти са неминуеми при уседнали аграрни общества, които имат нужда от плодородни земи. Земеделието може да е непряка причина за воини, водейки до създаването на първите държавни образувания. В една такава напрегната обстановка на войни, смърт, епидемии, едно земеделско общество има нужда от сибен владетел, пък бил и деспот, който да го защитава от вражески нападения.

Ние не знаем дали преди появата на земеделието е имало войни между човешките популации, но поне засега доказателства за това не са намерени. По човешките останки, датирани отпреди появата на земеделието, липсват следи от насилствена смърт. Липсват и бойни сцени между хора по първобитните пиктограми в пещерите. Дори да е имало убийства, те навярно са се дължали на случайност или лични чувства, като ревност, завист или нещо други. Но все пак, фактът, че популациите не са били организирани в държавни образувания може също да е причина за липсата на организирани въоръжени конфликти между цели групи или колективи. Възможно е дори към края на събираческия период, когато дивите растения и животни намаляват, да са възникнали конфликти сред ловците за оскъдния дивеч. Но засега доказателства за това липсват. Все пак фактът, че въоръжените конфликти рязко се засилват след появата на земеделието е неуспорим. Скандинавските народи като викинги, през Средновековието също реализират военни набези на далечни територии, макар че не са земеделци. Но това се прави с цел грабеж и самозащита, притиснати от принудата – грабежите, както и търговията са алтернативни на земеделието начини на препитание.

Земеделие и религия. В този контекст на социалните конфликти и напрежение, породено от развитието на земеделието, се раждат и нови религии, които да обяснят защо това е така – в тях за първи път присъства идеята за грях, изкупление и наказание – за първи път това е регистрирано в Египетската книга на мъртвите преди около 3 800 години. Тези нови религии, напълно различни от предишните, предлагат обяснeние защо животът е мъка, бреме, защо има смърт, болести, глад. Те постулират идеята за греха като нарушение на някаква морална норма, за която трябва да бъдем наказани в този живот или след това. Така се появява и идеята за прераждането и безсмъртието – надежда, че в някакъв друг свят ни чака нещо по-добро. Тези религии учат, че трябва да изтърпим мъките в този живот, за да заслужим спасение след това. Религии от този род са египетската, браманизмът, будизмът, митраизмът, зороастризмът, юдаизмът, християнството и ислямът – все религии, създадени в аграрни общества. Тези религии учат на смирение, търпение и прекланение не само към Бога, но и към управниците. Всички те си приличат онтологически, защото са плод на една и съща култура – аграрната – и са много различни от религиите преди това.

За разлика от тях, преди появата на селското стопанство, в обществата на ловци и събирачи или градинари, битуват съвсем различни религии. В тях не присъства идеята за греха, изкуплението и наказанието, а участието в религиозни церемонии има за цел да се измоли някаква земна изгоди – здраве, късмет. Техните богове често се описват като суетни, капризни, разглезени и игриви. Такива са религиите на древните германци, скандинавците, елините и римляните. Често боговете в тези религии не наказват хората, за да им внушат смирение или да ги възпитат в някакви житейски поуки или разкаяние, а защото са се почувствали обидени или засегнати от някой човек.

И накрая, развитието на равновластна култура като резултат от развитие на търговия и предприемачествто в Северна и някои други части на Европа са довели до зараждането на протестанството през 16 век. Равновластните общества просто са отхвърлили властта на един далечен и авторитарен папа.

3.Себеподтискане/себеудовлетворяване (restriction/indulgence). Това измерение първоначално е включено в измерението дългосрочна/краткосрочна ориентация на Хофстеде, въпреки, че той не се занимава дълбочинно с някои от основните му ефекти. В книгата си “Защо сме различни”,2007, Минков го разглежда отделно и се занимава подробно с явленията, които се обясняват с това. В Книгата си “What makes us different” авторът дава и обяснение за произхода на това измерение. В спомената книга, той посочва данни от множество изследвания, които показват, че някои народи са по-склонни да подтискат определени чувства и желания. Така например африканците и северолатиноамериканците заявята, че са по-склонни да си почиват, което е естествен човешки стремеш, и показват по-малка слонност към спестовност (по данни на WVS). В тези райони на света има по-висока склонност към задоволяване на редица желания, отколкото например в Азия или Източна Европа. В Западна Африка и Латинска Америка има по-ниска спестовност (което е ориентация към консумиране), по-свободни сексуални отношения и повече насилствена престъпност, като грабежи, убийства, изнасилвания, както и по-голяма ориентация към забавления, като песни, танци и тн. в сравнения с Азия, арабските страни или Източна Европа.

В своите разработки Хофстеде засяга този въпрос в темата за дългосрочната ориентация. Според него, дългосрочната ориентация е свързана със стремежът към спестяване, както и с ориентацията към образование, в това число и висше. Той отбелязва, че в държавите, в които хората подтискат чувствата си, повече хора имат спестявания, има и по-висок процент висшисти от държавите, които удовлетворяват на момента чувствата и потребностите си. Измерението на Хофстеде няма нищо общо с дългосрочното планиране на бъдещето, защото повече грижа за бъдещето си полагат европейците, а не дългосрочноориентираните японци. Според тях няма смисъл да се планира бъдещето в период от няколко години, защото може да се случат непредвидени събития. Въпреки това, Хофстеде прави заключенията си въз основа на проучвания на канадския учен Бонд. Така определя източноазиатските култури като дългосрочноориентирани, а африканците, англоезичните и скандинавците – като крактосрочноориентирани. Някои критици обаче твърдят, че източноазиатците пестят повече поради различни ситуационни икономически фактори, а не защото това е заложено в културата им. Има случаи, в които японски корпорации правят 250 годишни планове за развитие. Американската краткосрочна ориентация в планирането също е известна – там сружителите се оценяват на три и шестмесечия. В Япония, за да се докаже някой, са нужни години.

Основните ефекти за обществото от себеподтискането са: слабо социално разслоение, както в богатите, така и в бедните страни (корелацията между себеудовлетворяване и социално разслоение е 0.69**, Хостеде документира корелация 0.42** между социално разслоение и властово разсояние - Hofstede,2001), ниска честота на позитивните чувства (r=-0.66** Spearman), необщителност и интроверност, ниско субективно чувство за здраве (r=-0.70**), ниска раждаемост (r=-0=57**), ниско ценене на свободното време и забавленията. Себеудовлетворяването, което е противоположното, корелира и предизвиква – висока честота на позитивните чувства, усещане за щастие, субективеното усещане за здраве, усещане за контрол над живота и лична независимост, висока раждаемост, ориентация към забавления, веселби и консумация на момента, висок процент затлъстяваща носеление (r=0.60**), завишена употреба на наркотици, цигари, опиум, алкохол (макар че тук влияят и други фактори – върху консумацията на тютюн съществено влияние оказва тревожността, а ниската консумация на дрога може да се обясни с колективизма), рестриктивно законодателство и строги методи при възпитанието на децата. Корелацията между себеудовлетворяване и употреба на забранени вещества е 0.64** (Минков,2002). Себеудовлетворяването корелира силно и негативни със спестовност (-0.67**), свободни сексуални контакти извън семейството. Може би най-важният ефект от себеудовлетворяването е високата насилствена неорганизирана престъпност. Държавите с високи индекси на себеудовлетворяване, са и на едни от първите места в света по убийства, грабежи, обири, изнасилвания, отвличания, процент забременяли малолетни, консумация на дрога и др.

Може да се заключи, че себеподтискането води до ниска насилствена престъпност и консумация на дрога, ориентация съм спестяване, образованост, ниска раждаемост, но предизвиква и чувство за нещастие, ниско субективно чувство за здраве, недоволство от доход, семейство, живот, липса на чувство за контрол над живота и пасивност и др. Себеподтискането е силно свързано и със стремежа към труд и жертване на свободното време в името на работата.

Индекси на себеудовлетворяване (indulgence indexes) на някои страни (Минков,2002) – Нигерия, Гана 435, Пуерто Рико 432, Венесуела 398, Мексико 370, Ирландия 328, САЩ 327, Австралия 320, Уганда 307, Аржентина 297, Канада 283, Исландия 272, Дания 263, Англия 247, Финландия 244, Швеция, Холанидя 235, Испания 204, Гърция 218, Турция 197. На другия край, първенци по себеподтискане , са Латвия 16, Русия 21, Албания 24, Естония 40, Молдова 71, Китай 84, Япония 93, България 111, Германия 152.

Така себеподтискането обяснява важни за обществото явления като престъпност, раждаемост, употреба на наркотици, спестовност, щастие, чувство за здраве и недоволство от живота. Повече за логиката на културното измерение себеподтискане/себеудовлетворяване може да се прочете в “Защо сме различни”, Минков,2007. Подробна статистическа информация, както и методология, има в “What makes us different and similar” , Минков, 2002.

Причини за зараждането на себеподтискане/себеудовлетворяване.

В книгата си “What makes us different and similar” Минков твърди, че достатъчно убедителни доказателства водят до заключението, че рестриктивните, себеподтискащи се култури са по-характерни за обществата, които развиват интензивно земеделие и селско стопанство от много дълго време, и където това, поне до скоро, с основен или водещ икономическ сектор. За да практикуват интензивно земеделие, хората трябва да загърбят в достатъчно голяма степен потребността от почивка или бездействие и да приемат строга дисциплина. Неща, които не са никак типични за обществата на ловци, събирачи и хортикулуристи. Вече стана въпрос за либералните сексуални практики в темата земеделието и морала. Те се наблюдават преди всичко в обществата на ловци и събирачи, както и градинари. Тези култури се характеризират и със силна ориентация към почивка, бездействие, забавление. Повечето ловци и събирачи работят в пъти по-малко от земеделците, защото ловът и събирачестовто са били по-лесен начин за преживяване, от земеделието, поне докато дивите животни и растения са били в изобилие. Сравнителни изследвания сред ловци и събирачи от племето жу-туаси в пустинята Калахари показват, че при тях средната продължителност на работната седмица е от 20 часа (по 3 часа на ден средно). След внимателно изследване Lee (1979) твърди, че те прекарват по-малко от половината от деня си в труд, и се радват на повече почивка и свободно време от обществата на земеделци или тези с индустрия. За индианците пираа в басейна на Амазонка Еверет твърди, че те работят не повече от час на ден, а възрастните спят на пясъка или просто се припичат на слънце в останалото време. Тук има още един важен аспект. Ловците, събирачите, рибарите, и, отчасти, градинарите, виждат на момента резултатите от своя труд. Ако са гладни, те просто отиват в гората, хващат някое животно, риба или събират плодове, нужни за дневната консумация – така ефектите от техните усилия се проявяват за кратко време ( от няколко часа до няколко дни). На тях не им се налага да трупат запаси, защото животните и растенията са в изобилие и просто могат да ходят всеки ден на лов. Хората от културите на ловци и събирачи трудно виждат смисъла от здравата работа. По този начин те развиват краткосрочна ориентация и блокират стремежа към спестяване. За разлика от тях, в земеделските общества плодовете от труда се появяват често със закъснение от три месеца до половин година. Там хората са принудени да подтискат желанието си от незабавна консумация и удовлетворяване на монентните потребности през целия период преди добива на реколтата. За да оцелеят до следващата реколта на хората се налага да складират земеделските си продукти, и така развиват ориентация към спестяване, дългосрочно планиране (трябва да заделят семена за следващата реколта), лишаване и ограничаване на консумацията (особено ако обществото се отличава със сурови зими). Веднъж добита, храната трябва да се запази – натрупа в склад, консервира, осоли, за да оцелее до следващата реколта. Тази тенденция е още по-силна, ако обществото обитава земи със сурови зими. Земеделецът не може да си осигури прясна храна всеки ден както ловецът или рибаря. Характерът на земеделския труд налага строга дисциплина – във всеки сезон се извършва определена дейност и често работата е от изгрев до залез - полагане на големи усилия и подтискане на почивката, наред с спестовността, дългосрочната ориентация и лишаването от консумация.

Във обществата в интензивно земеделие като основен източник на препитание жената губи икономическата си свобода. Понеже тя не може сама да изхранва себе си и децата, дейността по прехрана на семейството се пада на мъжа. Той става глава на семейството и налага рестриктивен сексуален морал – ораничава дръстично сексуалните контакти на жената. Тя вече не може да има паралелни сексуални контакти, както е при ловците и събирачите, и се задължава да бъде вярна само на мъжа си. Върху секса е наложено табу. Така земеделието предизвиква ограниченията в сексуалните практики.

Интензивното земеделие води и до формиране на силно неравновласни култури, в които властват репресивни, тиранични и деспотични режими, които налагат писани или неписани правила и още повече потискат свободната воля и поведение на народите си. В някои силно аграрни общества, като Русия и Япония, се налагат изключително тиранични феодални строеве, при които селяните са лично притежание на феодалния владетел. Феодалът от своя страна няма интерес неговите селяни да се убиват един друг, защото това намалява работната му сила и руши феодалното му владение. Така се взимат крути мерки за ограничаване на вътрешногруповото насилие в рамките на феода. Тъй като в обществата с интензивно земеделие първо жената, а после и мъжът, губят свободата и възможността за лична изява, те се чувстват по-нещастни, обременени и болни.

Рестрикциите за употреба на наркотици в аграрните общества се обясняват с това, че те пречат за изпълнение на трудовата дейност на човека. Някои учени ги обясняват и с колективизма, характерен за аграрните общества. От една страна, тъй като хората живеят в сплотени колективи със силни връзки по между си, от една страна членовете на колектива упражняват натиск върху индивида, който е поел по “грешен път”, а от друга – членовете на колектива му предоставят психологическа помощ при решаването на някой проблем още преди да посегне към самоубийство или дрога.

Себеудовлетворяване се развива и в обществата, където интензивното земеделие е заместено от индустрия, търговия или накрая – от сектора на услигите. Това важи най-вече за западния свят, където се наблюдават ориентация към почивка и забавление, харчене и консумация, либерални сексуални практики, относително щастие и усет за здраве. Себеудовлетворяването е характерно и за бедните общества с топъл климат, които развиват земеделие от по-кратко време. При тях няма сурова зима, и често земеделието е допълнено от лов или събирачество на плодове през цялата година. Различните кореланти на себеудовлетворяването са регистирани в много традиционни неаграрни общества на Африка, Латинска и Северна Америка, Гренландия, Исландия и др. Например възрастните северноамерикански индианци се описват от свидетели като много толерантни спрямо децата си, като биенето с пръчка или на шамари са обобено нетипични при възпитаването. Ескимосите инуит и нециклик пък се отричават с доста разкрепостени сексуални практики. Това рязко контрастира на сексуалните практики и детско възпитание в аграрните култури – сексът е строго регулиран, а децата се възпитават сурово, често чрез насилие, в подчинение.

4.Спокойствие/тревожност . За първи път за това измерение заговаря Хофстеде. През 70-те години той забелязва интересна корелация: ако служителите на компанията в определена страна са стресирани на работното място и страдат от неврози, то те очакват да останат на мястото си по-дълго време, избягват смяна на работа, твърдят, че правилата на компанията не бива да се нарушават по никакъв повод. По-нататък признават, че се притесняват от безработицата, изпитват подозрителност от някои нови технологии, по-недоволни са от работата и семейството си, трудно се сработват и самоорганизират. В средата на 70-те Хофстеде оповестява, че е открил ново културно измерение, което нарича “uncertainty avoidance” – избягване на несигурността. Има народи, които са по -тревожни от други. Въпреки, че с това измерение Хофседе успешно успява да обясни редица явление в обществата, то все още предизвиква полемика за това какво влиза в него, на какво се дължи, и най-вече ако се отнесе към извъневропейски общества. Накратко, членовете на някои общества изпитват по-често някои стресове явления като тревожност, безпокойствие, нетърпеливост, раздразнителност, неспокойствие от предстояща промяна, избухливост, холеризъм, гняв, депресивност и т.н. Ако те бъдат и съчетани с родова култура, както е в България, комбинацията става взривоопасна.

Географското разпределение на тревожността и спокойствието по света лесно може да се види от статистиките на Световната здравна организация за неврози. Изследванията на Хофстеде се позовават на по-стари изследвания на Lin и Tempson, позовани на медицински статистики. По-късно резултатите да потвърдени от изследването на личостното измерение по петфакторния модел, наречено невротизъм на Mcrae and Terraciano, след голямо междукултурно изследване. С висока честота на неврозите се отличават Австрия, Япония, Германия,Франция, Испания, Италия, португалия, Гърция, Унгария, Кувейт, Малта и страните от Източна Европа. С високи честоти на неврозите се отличава и Латинска Америка, особено Карибския басейн. Тези данни съвпадат и с консумацията на цигари на глава от населението. Като спокойни общества се определят Дания, Швеция, Норвегия, Холандия, САЩ, Великобритания, Ирландия,Австралия, Нова Зеландия, Канада, Финландия, и др. Според класацията на Хофстеде, индексът на тревожност ( incertainty avoidance index) за някои държави е: Франция 86,Испания 86,Италия 75,Германия 65,Австралия 51, САЩ 46, Британия 35. Като най-тревожни и стресирани са жителите на южна латинска и Средиземноморска Европа, както и Източна Европа и Япония.

Хофстеде нарича измерението “избягване на несигурността” тъй като хората в тревожните общества се опитват да избегнат стреса, предизвикан от неизвестността, неясните и неочаквани ситуации и несигурност, като налагат ясни и точни правила, предписания, процедури и ред, с които правят живота си предвидим, структуриран и ясен.

Важни следствия от тревожността в едно общество са: въвеждането на огромен брой рестриктивни правила и закони, бюрократични пречки и процедури, стремеж към ред и структура, избягване на задружната работа и предприемачеството, недоволство от семейството, работата, здравето, правителството, липса на чувство за благоденствие дори при богати страни като Франция, Белгия, Италия и Япония, вечно чувство, че нещо не е наред, въвеждане на норми в езика, висок процент пътнотранспортни произшествия, висок брой полицаи на глава от населението (които да налагат сигурност), пътни злополуки, жертви на пътя и превишена скорост, предизвикани от нетърпеливостта (Culture consequences, Hofstede,2001). Важни резултати от тревожността в потребителското поведение е повишенато потребление на цигари, прах за пране, избягване на декоративната козметика (в индивидуалистични страни, тъй като подсъзнателно се свързва с идеята за изцапване, консумация на повече пресни плодове и бутилирана вода, избягване на консумацията на сладолед, прекалено сладко или солено, както на ина замразени храни. Има и подчертано недоверие към някои нови технологии, като интернет, телефони, мобилни и др. В семейството и образованието се прилага възпитаване чрез стрес – налагат се редица забрани и позволения.

Причини за появата на спокойствие/тревожност. Разглежданите в темата автори не дават отговор в разработките си на въпроса каква е причината някои общества да са по-спокойни от други. Затова могат да се приложат разсъждения напълно в научната логика на културните измерения. Нека видим кои страни са спокойни и кои – тревожни. После ще търсим какво е онова, което ги различава, което би се явило причина за спокойствието или тревожността им. Класацията на Uncertainty Avoidance Index на Хофстеде е: като най-тревожни страни се определят Гърция 112, Португалия 104, Гуатемала 101, Белгия 94, Полша 93, Япония 92, Аржентина 86, Франция 86, испания 86, Южна Корея 85, Турция 85, Унгария 82, Колумбия 80, Бразилия 76, Италия 75, Чехия 74, Австрия 70, Пакистан 70, Германия 65, Финландия 59. На дъното на класацията са Сингапур 8, Ямайка 13, Дания 23, Швеция 29, Хонг Конг 29, Великобритания 35, Ирландия 35, Малайзия 36, Индия 40, Китай 40, Филипини 44, САЩ 46, Индонезия 48, Нова Зеландия 49, ЮАР 49, Новегия 50, Австралия 51, Таназия 52, Кения 52, Замбия 52, Холандия 53, Нигерия 54, Финландия 59. Можем да заключим, че като спокойни народи се определят Скандинавските държави, Великобритания, САЩ, Австралия, Нова Зеландия, Китай, Тайван, Индонезия и някои други страни от Далечния изток и черна Африка. Най-тревожни са народите на южна Европа – латинска Европа и Средиземноморието, Източна Европа, Япония, арабските страни, Латинска Америка, Германия и др. Дори и да се мери индиректно, например по статистиките на СЗО за невротизъм, или потребленито на тютюн, или пък статистиките на пътнотранспортни произшествия, разпределението на страните ще е горе-долу подобно. Скандинавските страни, англоговорящите, Китай и някои азиатски страни са на единия полюс, остатъкът от света и особено Южна и Източна Европа – на другия.

Веднага може да се забележи съвпадение между културите, които се себеудовлетворяват, и тяхното спокойствие. Общото между Скандинавските страни, Велкобритания, САЩ, и някои други англоговорящи, както и западноафрикански държави е, че за тях не е характерно себеподтискането. Един сериозен научен позход би изискал анализ на взаимовръзките – логически, причинно-следствени и статистически – между себеподтискане и тревожност (или себеудовлетворяване и спокойствие) и изчисление на корелационния коефициент между факторните индекси на двете измерения. Макар и да е видна корелацията между себеудовлетворяване и спокойствие при Скандинавските, англоезичните и някои африкански страни, тя не може да обясни различията за Латинска Америка и Югоизточна Азия. Спокойните култури на Китай, Хонг Конг и Сингапур се себеподтискат, докато себеудовлетворяващите се култури на Латинска Америка са доста тревожни (Мексико, Венесуела, Бразилия). Навярно зад спокойствието/тревожността стоят няколко основни фактора.

В главата за себеподтискане и себеудовлетворяване бе посочена връзката между себеподтискането и щастието и субективното чувство за здраве. Логично е, ако човек подтиска желанията и някои от естествените си потребности (като например тези, свързани с почивка, забавление, консумация, секс ) да не се чувства особено щастлив и доволен. Ниските нива на щастие, задоволство и субективно чувство за здраве предизвикват и силен песимизъм, а оттук и тревожност. Тъй като повечето себеподтискащи се култури са и дългосрочно ориентирани, техните членове мислят в дългосрочна перспектива и предвиждат всички възможни ситуации, преди всичко негативните и неблагоприятните, което също би довело до повече тревожност и стрес. Наистина, в себеподтискащите се култури хората се отличават със силно недоволство от работата, семейството, дохода, и живота като цяло, и са по-тревожни и стресирани. В Южна Европа хората са по-стресирани на работното си място, затова те се сработват по-трудно и по-лесно се изтощавата психически и физически. Но все пак те заемат средни позиции по измерението себеподтискане. Съвпадението между тревожност и себеподтискате е най-високо при страните от Източна Европа, арабския свят и далечния изток (Япония). Съвпадението между спокойствие и себеудовлетворяване е най-силно при Скандинавските страни, англоезичния свят и Западна Африка. Най-силни различия между спокойствие и себеподтискане се наблюдават в Китай, Сингапур, Хонг-Конг, а тревожност и себеудовлетворяване има в Южна Европа и Латинска Америка.

Обясенението за различията по спокойствие и тревожност могат обаче да се свържат и с биологията. Същестува ген, наречен DRD4. Той регулира дейността на допамина в мозъка и определя степента на психическа възбудимост. Този ген има множество полиформизми, които се свързват с броя на повторенията на някои структури в него. Най-често срещани са полиформизмите с 4 и 7 повторения. Първият спомага за спокойствието, а вторият се свързва с агресивност, хиперактивност и дефицит на внимание. Полиформизъмт със 7 повторения се среща у висок процент хора – между 45-78% - сред някои южноамерикански индианци. Сред китайците хан честотата на този полиформизъм е 0, а сред японците – 0.01. Европейците имат стойности между 15-20%, но са още по-ниски сред скандинавците. Това съвпада с разпределението на страните по спокойствие и тревожност. Възниква въпросът дали известанта източноазиатска прилежност в училище се дължи и на липсата на D4 полиформизъм със 7 повторения. Високите проценти южноамерикански индианци, които имат полиформизъм със 7 повторение може да обясни тревожността в латиноамериканските култури, където индианците са мнозинство.

5.Дългосрочна/краткосрочна ориентация. Причината това да се разглежда като отделно измерение е, че се отнася първоначално предимно за Източна Азия. Около 1985 канадският изследовател Бонд открива съществуването на неподозирано преди това културно измерение, на базата на широкомащабно проучване в Китай и още 22 страни. Хофстеде включва дългострочната ориентация към четирите измерения, открил преди това. В първото издание на книгата си “Защо сме различни” Минков разглежда дългосрочната перспектива като част от културно измерение, наречено жертвоготовност, отнесено отново към Източна Азия. Докато Минков визира дългосрочната ориентация като стремеж към планираме на далечното бъдеще, при Хофстеде тя няма нищо общо с това. За Хофстеде дългосрочната перспектива се свързва с пестеливост и развиети на образованието, особено висшето. Минков разширява логиката на измерението, като в жертвоготовността включва дългосрочната перспектива и планиране, себеподтискането, дори себезаличаване и себеотдайност, пестеливостта, ученолюбивостта и свръхчувството за скромност и срам. Във второто издание на книгата си от 2007 г. той вече не говори за такова измерение, а голяма част от компонентите му – като срам, скромност, ученолюбивост – са включени в ново измерение, наречено себезаличаване, а другите – като себеподтискане, пестеливост, планиране – към себеподтискането. Учени като De Mant говорят за безличностност или себеотдайност, когато се отнасят към японската култура. Споровете се водят около това, доколко дългосрочното планиране е част от дългосрочната ориентация. Според някои учени именно то се явява генерална разлика между Азия и остатъка от света. Техните заключения обаче са погрешни, тъй като се базират на проучвания единствено между Азия и Запада. Освен това в много отношение именно европейците прилагат дългосрочноориентирано планиране, докато японците считат, че някои неща не могат да се планират и зависят от късмета.

Каквито и методики да използват, и каквито и измерения да формулират, учени като Бонд, Хофсетде, Де Мант и Минков забелязват, че изтоазиатските култури – тези на Япония, Китай, Тайван, Хонг Конг, Макао, Сингапур, Корея, Виетнам – имат нещо специфично, което не може да се обясни добре с предишните измерения и което прави културите им уникални. Например, въпреки подчертано колективистичната и неравновластна култура, източноазиатците имат изключително позитивно отношение и голямо уважение към властимащите, което на места граничи с фанатизъм (да си спомним камикадзетата в Япония по време на ВСВ или култа към личността към севернокорейските лидери). Освен това, въпреки външната си причинност и колективизъм, в тези култури хората продължават да работят всеотдайно дори и след като са задоволили основните си потребности. Въпреки , че са родови, те вярват в смисъла от полагане на големи усилия, дори и след задоволяване на материалните нужди, при все това прагът за задоволяването им е доста нисък, но усърдието и усилията не спират. Ако трябва да обясним източноазиатското икономическо чудо ще ни бъде още по-трудно. Това налага обособяването на специфично културно измерение за Източна Азия. Изследвания на Ърли установяват и още нещо уникално за Източна Азия – липсата на “обществено безделничене”. Докато в Америка и други култури сборът на личните усилия, когато хората работят заедно, е по-нисък от този при самостоятелна, то в Китай е точно обратното. Не само че при задружна работа сборът от усилията не е по-нисък, а често е и по-висок. Тъй като изследванията са правени сред малък брой държави, още е трудно да се даде задоволително обяснение. Има данни, които сочат, че при родовите култури е важно с кого се върши работата – с близки и приятели се работи по-лесно и продуктивно. Значение може да има и желанието за себеизтъкване, което е отделно културно измерение. Американците не се напрягат, ако няма как да се забележи, че са по-добри от околните, дори да са им близки. В източните култури хората се себеизтриват – човек се слива с масата и работи маскимално добре. Колкото повече хора, толкова повече усилия.

Далекоизточната жертвоготовност не се среща почти никъде другаде. Тя корелира силно с жертвоготовност в името на работата, много силна трудова етика, строги правила на работа, дългосрочно планиране, себезаличаване, спестовност, свръхчувство за срам, избягване на похвали и свръхскромност, отвореност към новото, ученолюбивост, липса на “общественото безделничене”, характерно за западните общества, голяма готовност за скъсване с традициите и всичко, което задържа движението към бъдещето и др. Япония е на първо място в света по спестовност на глава от населението. Японците спестяват средно два пъти повече от американците. Далекоизточните страни са най-високо в скалата по отношение на времето, създадена в следствие от изследванията на Бонд през 80-те. Връзката е логична – който пести мисли за бъдещето, затова има дългосрочна ориентация. В този ред на мисли, китайците и японците считат размяната на подаръци за нещо нежелателно, защото са свързани с ненужни разходи. Може би най-отличителната черта на тези култури е тяхната готовност да работят свръхусърдно и старателно за малко пари, да жертват всичко в името на работата. Работохолизмът и стресът в Далечния изток всъщност същестуват от столетия и са причина за гордост. Японците дори имат дума за това – кароши, което значи смърт от преработване. Друга отличителна черта на тези култури е сляпата подчиненост и везпрекословна вярност и изпълнителност в името на господаря, императора, началника. Особено застъпено е силното личностно подтискане, граничещо със заличаване, в името на колектива и груповия интерес, което може да доведе до явления, напомнящи безродовост. Фактът, че жертвоготовните култури са и родови, ги прави уникални. Битува схващането, че трудът е свещенна човешка ценност, в името на която трябва да се полагат огромни жертви – според корейски изледователи тяхната култура има нещо, което наподобява вътрешната причинност. Мотивацията за прилежен и усърден труд, заради самия труд, е дълбоко залегнала в съзнанието на хората още от детството, и на практика началниците рядко се занимават с въпроси за мотивацията на служителите си. Дълбоката вътрешна убеденост за нуждата от усилен труд и жертвоготовност у всеки индивид се нарича "eui yok”.

Причини за появата на дългосрочната ориентация в далекоизточните общества. Една разновидност на интензивното земеделие, отглеждането на ориз, заслужава специален интерес. Оризът се отглежда по най-различни начини и при най-разнообразни начини на обработка на почвата, култивиране, напояване, отводняване и събиране на реколтата. Оризищата могат да се напояват от сезонните води, или от изкуствено прокопани канали. Семената могат да се отглеждат в домашни условия – например в парник – до покълването, след което се полагат внимателно едно по едно в специални ямички на полето. Семената мога и да се разпръскват, както при сеенето на жито и други зърнени храни в европейската аграрна традиция. В Източна Азия хората са възприели очевидно най-трудоемкия начин на отглеждане на ориз още от древни времена. Земята се изорава, напояването и отводняването на оризовите полета се извършва чрез сложна система от напоителни съоръжения, а оризовите кълнове се полагат ръчно едно по едно в почвата (технологията е подробно описана от проф. F.Bray в “The rice Economies: Technology and Development in Asian Societies 1994”). За разлика от азиатците, европейските и близкоизточните фермери отглеждат овес, ечемик, ръж, пшеница чрез разпръскване на семената, което е по-малко трудоемък метод. От Средновековието насам Китай полага огромни усилия да интензифицира селското си стопанство, за да изхрани нарастващото население. Според икономистът от Харвард проф. D.Perkins между 1368 и 1968 г. китайското земеделие е увеличило неколкократно добивите си по екстензивен път без да прилага нови технологии (Минков,2007). Според същия автор (Минков), в някои южни Китайски провинции се добиват по две, дори три реколти ориз годишно. Наличието на бързо израстващ ориз, осигуряващ няколко реколти годишно, мекия климат и изобилието от вода и влажна почва са оказали допълнително влияние върху есктензификацията на земеделието и полагането на повече труд (защото той дава резултати в тези условия). Това не е възможно в гориста или пустинна среда.

Ръчното полагане на оризовите стръгове едно по едно в земята е допълнителен стимул за спестовност, планиране и пестене на ресурсите, докато разпръскването на зърна в Европа и Близкия изток форира убеждението, че частичното излишество или прахосничество на ресурса е някак нормално. При разпръскване на семена, част от тях попадат странично и не покълват, други падат върху камъни и се изсушават, трети са погълнати от птиците (това е описано в “притчата за сеяча” в Новия Завет: Лука 8; 5-8).

Не всички автори са съгласни с мнението, че пестеливостта се дължи на културни фактори. Според Ashkanasy, Gupta, Mayfield и Trevor Roberts (2004) “въпреки, че пестеливостта е отличителна черта на икономически възход на конфуцианските общества, това не означава, че тя се дължи на тяхната дългосрочна ориентация. Високата спестовност може да се дължи например на ускорените нива на потребление в повече от тези общества, което се съчетава и с ниската социална осигуреност на възрастните, което кара хората да спестяват повече от доходите си, за да оцелеят”. Според Минков обаче, ако това е вярно, то африканските култури биха били най-спестовните в света. Поради ограничените им доходи, цената на живота в Африка е много по-висока отколкото в Япония, Сингапур или Корея, а социалната осигуреност на възрастните липсва. Африканците спестяват много по-малко от китайците или японците, въпреки че БВП на Китай е сходен с този на някои африкански държави и по-нисък от този на някои латиноамерикански (Минков,2007).

6.Стабилност/гъвкавост (monumentalism versus flexumility). В първата си книга “What makes us different and similar” 2002 Минков разглежда стабилност/гъвкавост като самостоятелно културно измерение, към което принадлежат себеизтъкването (гордост) и себезаличаването (скромност). Корелацията между стабилност(монументализъм) и гордост (себеизтъкване)е особено силна: r=0.90**. Във второто и преработено издание на книгата си авторът разглежда себеизтъкването и себезаличаването като отделно културно измерение, макар и да признава , че те силно корелират и се обясняват логически с монументализма. Дали ще ги разглеждаме по отделно или заедно зависи от това колко детайлно искаме да вникнем в тях и в свързаните с тях явления.

Под монументализъм (стабилност) се разбира тенденцията човешката личност да бъде монолитна: стабилна и непроменлива, като от гранит. Личността е праволинейна, а двойствеността се порицава остро. Навсякъде човек трябва да бъде един и същ, да следва едни и същи правила и норми, а изключения не се допускат. Пример затова са арабите: когато те са в чужда култура, очакват местната култура да се нагоди към тях или да ги толерира;нагаждането на арабина към местната култура (чрез спазване на чужди обичаи, смяна на името, изоставяне на собствените обичаи и др.) е немислимо. Общества и култури, при които се смята, че човек не е един и същ през целия си живот, промяната не само е допустима, но и желателна, и хората трябва да се нагаждат към условията както решат за добре се определят като гъвкави. Монументализмът корелира силно със себеизтъкване. В едни общества се приема, че себеизтъкването, стремежът да покажеш, че си нещо повече от другите, да надделееш над тях, се гледа с лошо око. Очаква се човек да е скромен, сравинително еднакво знаещ или незнаеш, еднакво успял или неуспял. В други култури стремежът за съвернование, себеизтъкване, себедоказване, да направиш впечатление и стремежът да се покажеш, е доста подчертан.

Дори от дефиницията за монументализъм да не става ясно за същността на феномена, от явленията, които корелират с монумантализма, се придобива по-ясна представа. Монументализмът корелира изключително силно с гордост ( от каквото и да е – род, семейство, родина, нация, раса, религия, индивид и др) : r=0.90**, даването на бакшиши и щедростта, избягване на спестовност, стремеж към взаимопомощ и помагане на хора, които не са ни преки конкуренти (например помощ на инвалиди, слепи, отстъпване на място в автобуса и др) – корелацията между монументализъм и взаимопомощ е 0.87**. В монументалистките култури се отдава силно значение на труда, а дали наистина се работи е съвсем друг въпрос: r=0.76**, битува и схващането, че да се живее в охолство е срамно – r=0.54**. Монументализмът и стабилността на културата корелират силно негативно със стемеж към самоубийство – r= - 0.77**. Хората в стабилните и горди монументалистки култури имат много по-слаба склонност към самоубийство, защого виждат себе си в далеч по-положителна светлина, отколкото гъвкавите и скромни общества. Монументализмът корелира с постоянство на характера и мисленето: r=0.57**. В монументалистките култури е разпространено абсолютисткото(аналитично мислене), при което нещата се делят винаги на две категории – добро и лошо, правилно и неправилно, което представлява пренасяне на стабилността в начина на мислене. Междинни положения във възприятието на света не същестуват. В гъвкавите култури мисленето е холистично.

Едно от най-важните следствия от монументализма е силната религиозност (в една от близкоизточните религии, които учат на абсолютистко мислене). Корелацията между тях е 0.93**. Хората в стабилните монументалистки култури се харесват и имат положително мнение за себе си. В тези култури се приема добре идеята за съревнование, състезание между хората, приемат се добре всякакви предизвикателства, които доказват лични качества. Силно залегнало е желанието да се покаже лично превъзходство чрез съревнование. Бедността се счита за нормален резултат от съревнованието – щом едни печелят, други неминуемо губят. Затова има и голямо примирение със социалното разслоение и бедността. В стабилните култури се избягват смесените чувства и се приемат и следват сляпо определени норми за поведение, наложени от власти или религиозни водачи. Монументализмът корелира силно освен със висока религиозност, и със слаба образованост, силна консервативност и отхвърляне на новото, негативно отношение към промяната и личностното развитие и усъвършенстване. Негативни резултати от монументализма за обществото са бедността и слабото икономическо развитие, консерватизмът, ниската образованост. Ниското самочувствие път корелира с висока образованост, икономическо развитие, ниска религиозност и национализъм, стремеж към себеусъвършенстване. Все пак има доста богати, образовани и развити държави, като САЩ, които са и монументалистки, горди, релиозни и ориентирани към себеизтъкване и личностно съревнование. Причините за икономическото развитие на бедните и богатите държави са различни, просто няма едни рецепта за всички.

Един интересен резултат от монументализма са ниските нива на завист. Обикновено в монументалистки държави фактът, че някои е по-добър в нещо, или по-богат или успял се приема като естествен резултат от съревнованието. Успехът на другите може само да мотивира хората да се съревновават още повече, за да постигнат същия упех или да го отнема от победителя. Завистта се забелязва повече в скромни култури, които избягват съревнованието. В такива общества широките социални разслоения и различия между членовете им се считат за нещо лошо, за патологично състояние на обществото и сеят смут и несигурност. Ако някой изпъкне над другите, обикновено се наказва със завист, недоверие. Завистта може да се обясни и с липсата на възможноста за израстване и трупане на богатство, характерна за бедните държави, които избягват личностното съревнование. На тази тема може да се разсъждава още.

За логиката на тези кореланти може да прочете подробно в двете книги на доц. Минков: “What makes us different and similar” 2002 и “Защо сме различни” – второ преработено и допълнено издание 2007.

Индекси на монументализъм (Минков,2002). Като най-монументалистки държави се определят Мароко 338 , Египет 319, Йордания 316, Пуерто Рико 312, Венесуела 309, Ирак 307, Нигерия 306, Иран 291, Танзания 284, Алжир 277, Бразилия 266, Пакистан 262, ЮАР 254, Индия 225, Аржентина 207, САЩ 206, Албания 172, Румъния 171, Македония 166, Канада 166, Австарлия 163, Нова Зеландия 151, Испания 145, Сърбия 137, Босна 128. На дъното на класацията по монументализъм са Япония 46, Китай 51, Тайван 56, Естония 65, Северна Корея 74, Русия 74, Беларус 74, Украйна 76, България 86, Швеция 96, Финладия 114, Норвегия 117.

Причини за появата на стабилност/гъвкавост. Причините за това, защо някои общества са по-монументалистки и стабилни от други са комплексни. В най-широк смисъл ексклусионистките култури (колективистки) са по-монументалистки: корелацията между монументализъм и колективизъм е r=0.55**. Корелацията между монументализъм и себеудовлетворяване е 0.54** (Минков). Още по-силна е корелацията между монументализма и културното измерение secular versus traditional religious values на Inglehart : r= - 0.95**. Ако имаме предвид тези корелации бихме могли да обясним монументализма с колективизъм. Може да се предположи, че в обществата, които заботагяват и в резултат стават по-индивидуалистични, техните членове стават по-малко религиозни и вече не виждат толкова ясно разграничение между добро и лошо (т.е развиват холистично мислене). Това е резултат от по-високата образованост в тях. Индивидуалистките общества стават и по-малко ориентирани към съревнования, състезания и себеизтъкване, защото са богати, имат изобилие от блага и ресурси и не виждат смисъл да се съревновават за тях. Индивидуалистките народи стават и по-малко горди от нацията, историята, културата си, защото развитият индивидуализъм отхвърля идеята човек да се чувства горд от колективни ценности, като нация или история. В тези общества личната гордост е също по-ниска, защото колкото по-образован е един човек, толкова повече разбира колко малко знае и че не е съвършен. В тези общества хората имат и по-малък стремеж хората да правят родителите си горди, тъй като връзките с рода и колектива са се разпаднали. Всички тези явления корелират не само с монументализъм, но и с колективизъм (Минков, 2002).

По-високата образованост може да не е пряк резултат от намаляващ монументализъм в обществото. Навярно между двете съществува сложна двустранна причинно-следствена връзка, като първото да се явява и генератор на второто, и негов резултат. В образованите общества хората стават по-малко религиозни, по-малко горди и по-малко ориентирани към съревнование. Така развитието на образованието предизвиква спад на монументализма. От друга страна спадът на религиозността разбива абсолютистокот мислене и води до по-ниска гордост, така хората приемат, че не са съвършенни и търсят начини да се усъвършенстват чрез образование. В монументалистките култури хората обикновено се възприемат в положителна светлина и се харесват повече, отколкото тези в гъвкавите. Това е така, тъй като в монументалистките общества хората възприемат себе си като стабилни, постоянни и непроменливи, като промяната е невъзможна. Затова имат само една възможност – да се приемат в положителна светлина и да си кажат “Аз съм най-добрият”. Ако допуснат противното, това означава цял живот да живеят с мисълта, че са негодни, глупави, защото, понеже са със стабилен и непроменлив Аз, възможност за промяна няма. В гъвкавите култури хората са с по-ниско самочувствие, но и ориентирани към постоянна промяна. Затова те допускат, че не са съвършени, по пък могат постоянно да се усъвършенстват чрез образование.

Засега трудно може да се установи дали в последните 30 години монументализмът е намалял в обществата, които са забогатели и стават индивидуалистки, защото почни няма данни за тяхната гордост и религиозност към началото на 80-те. Въпреки това, тогава в определени държави WVS все пак задава въпроси, свързани с гордостта от работата, нацията и религиозността. Тези три въпроса имат много високи факторни тежести на един и същ фактор ( съответно 0.975, 0.869 и 0.857 – данни на Минков) за първата вълна на WVS между 1981-84 г. Това позволява да се изчислят техните индекси по този фактор. Корелацията между индексите по страни за споменатия фактор от 1981-84 г. и индексите за монументализъм на същите страни за 2000 г. е r=0.99**. Въпреки това става въпрос за сравнения между малък брой държави. Освен това въпросите задавани по-късно се различават от тези на първата вълна на WVS, затова е трудно да се изчислят индексите на монуменализъм за 1981-84 и тези за 2000 г. по един и същи начин. Затова е трудно да се вадят генерални изводи за развитието на монументализма между 1981-2000 г.

Друг метод позволява не да се сравнява цялото измерение монументализъм за спомения период, а само някои от неговите кореланти. Така например корелацията между национална гордост зо 1981 и национална гордост за 2000 г. е r=0.53**. Корелацията между религиозността през 1981 и тази през 2000 г. е 0.90** по Spearman. Т.е страните, които са били горди и религиозни през 1981, са такива и през 2000 г., макар че са станали по-богати и образовани. Това означава, че монументализмът е много стабилно културно измерение, което не се изменило (т.е намаляло) значително през последните 30 години. Навярно икономическото развитие и образованието имат някакво влияние върху него, но те не са решаващия фактор. Доказателство за това е и фактът, че някои богати и образовани държави като САЩ са и доста монументалистки. (анализ на Минков, 2002).

Племена като бушмените или папуасите нямат нужда от икономическо развитие, забогатяване или образованост, за да бъдат скромни, себезаличаващи се и да избягват съревнованията. Turnbull (1983 г.) докладва, че децата на бушмените никога не играят на игри, в които има съревнование. В началото на темата бе казано, че колективистките общества се съревновават повече, защото ресурсите им са ограничени. Но много важно е да се разсъждава с кого се съревновават. Понеже в колективистките общества същестуват много силни и сплотени връзки между членовете на колектива, то хората в тях избягват съревнование с членове на същия колектив. Съревнованието е свързано с идеята, че ако някой победи, то друг ще изгуби, ако за един има, за друг няма да има, един тържествува, друг е унизен. Развитието на съревнования в рамките на един и същ колектив би застрашило целостта му, защото членове на колектива биха били накърнени, победени от членове на същия колектив. Членовете не един колектив гледат да се поддържат, да си помагат един други да се подкрепят. Затова съревнованията за ограничените ресурси в колективистичните култури са главно с членове на други колективи. Тази тенденция е подсилена от факта, че в традиционните колективистични култури личностното превъзходство и социалните позиции са предварително предрешен въпрос – социалното превъзходство се предава по наследство и няма смисъл от съревнование, за да станеш лидер. Ако членовете нямат някакви дадени по рождение привилегиии, нямат никакъв шанс да получат власт, ако се трудят усърдно и покажат лично превъзходство над останалите.

В такива общества обикновено не се трупат излишъци от оскъдите ресурси, а те се разпределят на равни дялове или порции за всеки член на колектива. Така се избягва съревнованието между членовете на групата , което би застрашило нейната цялост. На всеки се полага равна част от общото (улов, риба, месо) без да му се налага да се съревнова за него, дори и да не е участвал в лова. Т.е след като ловците уловят плячка, тя се разпределя по равно между всички. Хората избягват да трупат излишъци и така да развиват гордост или материално превъзходство и себеизтъкване, защото ако някой получи повече от дела, който му се полага, това означава, че за друг няма да има, и отново би застрашило целостта на колектива. Равномерното и справедливо разпределение на оскъдните блага трябва да предотврати възниккването на конфликти и разпадането на колектива. Така колектива сам по себе си не е фактор за развитие на ориентация към съревнование. А който се съревновава и печели, става по-горд. Основен генератор на съревнованията и гордостта в такъв случай е съревнованието с други колективи. За да развият компетитивните си способности, още от малки членовете на колектива се възпитават чрез съревнование, което ще им помогне да оцелеят по-късно срещу други колективи, чрез състезателни игри. Това обаче се отнася предимно за колективистки култури, които оцеляват с оскъдни ресурси и обитава територии със сурови природни условия.

Какво става обаче ако по различни причини липсват други колективи, с които едно племе да се съревновава за оскъдните ресурси. Такъв е примерът с бушмените, които живеят изолирано и рядко имат контакт с други племена, но също така и с ескимосите инуит и нециклик, които практически са единствените обитатели на северните територии. Ако не им се налага да влизат в контакт и съревнование за ресурси с други племена, или подобни срещи са оскъдни, членовете на колектива просто не развиват умения за съревнование, а оттук и гордост. Всъщност, поради факта, че никога не са били заплашени от други племена, ескимосите така и неразвиват уменията си за водене на война. Стремежът за себезаличаване, скромността и избягването на съревнования, регистриран при бушмените, е документиран и сред ескимосите нециклик и инуит от български антроположки експедиции. Навярно това се дължи просто на тяхната изолация – племена като бушмени и ескимоси обитават сами огромни територии и рядко влизат в контакт с други племена. Тази тенденция се засилва и ако племето е малобройно, няма сериозни вътрешни деления или има субколективни образувания, които живеят изолирано и имат редки контакти с други.

Съществуват доста надеждни исторически сведения, че някои бедни и необразовани европейски общества се придържат строго към скромност, себезаличаване и избягване на съревнованията дори през Средните векове. Почни няма персонаж в средовековната скандинавска литература от 900-1 500 г. сл.н.е, който да не е подигран, наказан или усмян заради своята нескромност. Това се случва дори на Тор, богът на боговете,, който е унижен след като демонстрира лично превъзходство и нескромност (Минков, 2002). Трагична е съдбата и на Гретир, героят, победил чудовището Беоулф, който е наказан, защото се е възгордял от подвига си.

Старонорвежката литература е създадена в Норвегия и Исландия, относително негостоприемни земи, където гладът е бил чест гост. Суровите условия и силно ограничените ресурси навярно са накарали хората, за да оцелеят, да разчитат повече на сътрудничеството и подтискането на съревнованията и гордостта си, а не на съревнованията и себедоказването. Това навярно обяснява и особеностите на ескимоската култура.

Обществата с интензивно земеделие, които изграждат широкомащабни съоръжения, като напоителни системи за напояване на оризовите полета или земни тераси, също се характеризират по-скоро със скромност, сътрудничество и себезаличаване, отколкото с междуличностно съревнование, гордост и себедоказване. Според Организацията по Изхранване и земеделие на ООН отбелязва (2004): “Както в древността, така и днес, тежката работа, която се изисква при отглеждането на ориз – обработване на земята, земни тераси и насипи, редуване на реколтите за поддържане на плодородието и изягване на земната ерозия, дрениране, заводняване и др. – изисква да работят заедно цели селища. Стремежът към сътрудничество и кооперираност, които налага отглеждането на ориз, са особено видни в делтата на Меконг, където селища с различни култури, често и с различни етноси, с обединени усилия култивират земята и отглеждат ориз” (Минков,2002).

Друга възможна причина за развитие на себезаличаване и скромност в обществото може да е установяването са силно деспотичните режими. През 1877 г. 80% от обработваемата земя в Русия е собственост на аристокрацията, докато селяните владеят една 6 % (Ленин, 2004). При тези условия безимотните маси просто нямат основа за съревнование. Освен това, руските селяни, както и японските по времето на шогуната, а и след това, са на практика роби на своите феодали – крепостните селяни нямат парво да напускат земята на феодала без специално разрешение. Затова не е странно, че чувството на скромност е типично за руските и япоските селяни. Положението в България не е по-различно: народни поговорки учат че “преклонената глава сабя не я сече”. Произходът на руската дума за гордост е имала силно негативна коннотация в миналото. Тя поризлиза от славянската дума “грд” – грозен, и силно наподобява английското “ugly”, което има същото значение. Тя е близка и до латинското “gurdus”- глупак (Vasmer,1986). Всъщност, до сравнително скорото заемане на същата дума (гордьi) от руския, българският език няма дума за гордост в положителен смисъл. Идеята за гордост просто не съществува в българската култура (Минков,2002).

Междуличностното съревнование и себеподсилващи (self-enhancing) чувства и поведения са позволени и се развиват наблюдават между членовете на един колектив в някои традиционни общества, които се характеризират с някаква, средна или по-ниска, степен на изобилие на храни и ресурси. Така например североамериканските индианци от североизточния бряг на Северна Америка (ирокези и някои други) практикуват patlatches – публични церемонии, на които мъжете се сравняват по престиж и богатство, демонстрирайки статусни символи или своето богатство (Франц Боаз). В някои племена от Екваториална Африка определени дни на годината мъжете също се съревновават един друг в боя или чрез различни упражнения за издържливост, за да заслужат съпруга или да преминат от едно социално стъпало в друго. Такъв е случаят с племето хамар, обитаващо плодородните низини на р. Омо в Южна Етиопия. За да станат мъже, момчетата хамар трябва да демонстрират способността си да претичат няколко пъти по гърбовете на говеда. Мъжете от племето имат по две стада, съставени от говеда, бикове и кози – едно на далечни пасища, и друго в дома. Мъжете от различни кланове на племето динка в плодородните земи на Южен Судан се състезават по борба, за да спечелят булка, но само тогава, когато има изобилие от храна, която да ги направи силни. Мъжете от това племе плащат и зестра за съпругата си във вид на крави – получава я този, който предложи най-много крави на рода на булката (предлагат се средно 400-500 крави на род). Всъщност, младите жени са основен източник на забогатяване за семейството си – красивите момичета означават повече добитък като зестра. И в двата цитирани случая демонстрацията на превъзходство – повече добитък, богатство, сила – носи някаква облага за победителя, например заслужават съпругата си. Но материалното превъзходство е възможно само ако има излишък от ресурси. Племето динка рядко убиват кравите си за храна – използват ги за мляко, кръв и зестра при брачни споразумения. Основен източник тези племена са сорго, царевица, мляко, мед, кръв, кафе. Маите от Мексико и Гватемала се конкурират за карго – различни услуги, които предлагат на другите, което гарантира социален престиж и се явява възможност да се демонстрира социален статус и богатство, като се финансират общи проекти (мъжете се състезават един с друг да помагат на племето и да се грижат за другите). Тази структура е пирамидална и те имат въможност да се състезават за определен вид помощ или услуги, които оказват на племето, и така печелят определено ниво на престиж. По принцип всички мъже участват в тези съревнования (Haviland,1990). Силен стремеж към съревнование и себеизтъкване развиват и членовете на племето масаи-салеи в Танзания. Мъжете от това племе се делят на две групи – воини и старейшини, а социалните контакти са маркирани от силната военнизация на колектива. Дори и при тези общества обаче, членовете избягват съревнование с други членове на колектива си когато става въпрос за прехрана. В този случай се наблюдава сътрудничесто и взаимопомощ. Това би могло да се обясни и с факта, че имат известен излишък на блага и ресурси и не им се налага да се борят за тях. Така съревнованията се развиват и практикуват в традиционни общества, които се характеризират с определено излишество на ресурси. Членовете на тези колективистични култури се съревновават по между си, демонстрирайки материално превъзходство или социален статус, за да спечелят някаква облага за себе си – нов социален статус или предимство в брачни споразумения. В същото време се съревновават с други кланове или племена (колективи) за прехрана (в случая с племето динка съревнованието е с други кланове за пасища на добитъка си).

Обществата, които позволяват полигиния, като централна Африка, също се съревновават за жените си, като плащат за тях (Schwimmer,2003). За да бъде избран за младоженец, мъжът трябва да демонстрира статус, трупайки състояние, с което после откупува булката от нейните роднини (зестра). В моногамните общества като тези на Европа и Източна Азия, обикновено булката е тази, която носи някакви предмети (чеиз) в дома на съпруга си. Няма данни за съревнование за булката, въпреки, че финансовият статус на мъжа определено е бил важен фактор. В съвременните индивидуалистични култури на Западна Европа и Северна Америка на мъжете също не се налага да се съревновават за съпруга, тъй като това е въпрос на личен избор, които налага взаимно съгласие и не зависи от одобрението на членовете на колектива (които да оценяват материалното или физическо състояние на претендентите).

Гордостта и монументализма на англосаксоните общества извън Европа може да се дължи, поне до известна степен, на факта, че техните основатели са били относително свободни да се съревноват за природните ресурси на новите земи, които не са били никак ограничени. Този съревнователски дух е запазен и до ден днешен в САЩ.

Очевидно причините за зараждането на монументализма са разнообразни и трудно би могла да се търси една основна първопричина. Избягването на съревнованията и себедоказването у богатите западни държави се обяснява с техния развит индивидуализъм. Скромност и себезаличаване развиват бедни родови култури, които живеят в негостоприемни условия, неплодородни земи и силно ограничени ресурси. За да запазят целостта на колектива си, те практикуват равномерно и справедливо разпределение на ресурсите между всички членове на in-group – ата. Ограничените ресурси и тежките природни условия, в които живеят, ги карат да търсят сътрудничество и взаимопомощ един с друг. Съревнование и стремеж към себедоказване и изпъкване се наблюдават у някои родови култури, които живеят в средна или по-ниска степен на излишък от ресурси. Въз основа на излишъците, членовете на колектива се съревновават едни с други, за да спечелят някаква облага за себе си, и с други колективи, родове и племена – за прехрана.

Повечето културни явления в обществата са сложни – често те се обуславят от няколко фактора или причини, силно вплетени един в друг. Все пак един сериозен и задълбочен анализ би спомогна кълбото да се разплете, поне донякъде. Самият процес на анализ също е особено полезен.

7.Твърдост и мекост. Хофстеде разглежда това културно измерение под наименованието мъжественост - женственост (masculinity-femininity). Друг възможен превод на български е напористост-отстъпчивост. Редица автори разширяват логическата рамка на измерението, като разглеждат като част от него себеизтъкване-себезаличаването (Hofstede). Хофстеде забелязва, че в американското общество мъжете и жените показват доста сериозни различия в ценностната си система. Мъжете са по-устремени към успех и поставят професионалната кариера над семейството. Имат засилена склонност да се включват в съревнования и да показват, че са нещо повече от другите. Тези особености са доста по-изразени сред жените, за които е характерно да проявяват отстъпчивост, сътрудничество, състрадателност заблягат на личните отношение и ценят семейството повече от професионалната кариера. Хофстеде открива два полюса при географското разпределение на тези особености. Към първия принадлежат обществата от американски тип, където мъжете са свръхамбициозни, а при жените амбицията не е толкова изразена. Той нарича тези общества мъжествени – това са САЩ, Япония, Великобритания, Ирландия, Австралия, Италия, немскоговорящите страни като Германия и Австрия, както и някои латиноамерискански държави – Мексико, Венесуела, Колумбия. На другия полюс се намират женствените култури. Интересното при тях е, че и мъжете, и жените, са еднакво неамбициозни , сравнени с предходната група. И двата пола споделят в еднаква степен ценности, имат сходни ценностни системи, които се различават същестевно от американската. Такива женствени или меки култури са скандинавските, холандската, португалската, словенската, тайландската, чилийската. Средна степен на мекост имат страни като Франция, Испания, Корея, балканските страни като България, Турция, Гърция, Сърбия, държави като Индия, Индонезия, Уругуай, Перу, Гуатемала, Салвадор, Русия.

По принцин понятието мъжественост-женственост се бърка с наличието или отсъствието на права у жените. Всъщност женските права и равноправие нямат нищо общо с мъжествеността. Редица мюсюлмански страни се определят като женствени. В тях например на мъжете е позволено да изразяват болка и скръб, дори да плачат – типични проявления на културната женственост. Затова Минков предлага културната дихотомия да се разглежда като твърдост-мекост, или напористост-отстъпчивост.

Твърдостта и мекостта водят до редица културни особености. В твърдите и напористи култури като американската децата се възпитават в дух на съревнование и себедоказване. Развива се убеждението, че човек не само може да е господар на съдбата си но и трябва, длъжен е да успее. Меките безродови култури също смятат, че човек е господар на живота си, но не е задължен да постигне големи успехи. Следствията от възпитание в твърдост за отделния човек са силно изразеният стремеж към постижения, подвизи и невероятни прояви, които веднага получават широка гласност, за да са пример и урок за останалите (типичен пример е САЩ). За тези култури е характерна липсата на взаимопомощ в ситуации, които налагат съревнование – това е обяснението защо американските студенти считат за непростим грях преписването и подсказването по време на изпит. Според тях е изключително глупаво от твоя страна да помагаш на твой конкурент да постигне успех, ако можеш да го победиш. В меката шведска култура преписването и подсказването по време на изпит също се отхвърля от студентите, но по съвсем други причини – това се възприема като опит да измамиш системата, която е справедлива и се грижи за всички (скандинавските култури са изключитело равновластни, оттук имат положително отношение към власт, институции, политическа система). Американците обаче на драго сърце помагат на непознати, ако това не е свързано с директна конкуренция (например да упътят някого, да помогнат на някого да пресече улицата и т.н), защото това ги прави героични и великодушни в очите на другите и подсилва чувството за гордост и лично превъзходство. В твърдите култури се развива работохолизъм и свръхамбициозност. В една мека култура на напористият и амбициозен служител не се гледа с добро око – счита се, че е натегач.

Следствията от възпитанието в твърдост и напоритост за обществото са липсата на състрадание и дори безчувственост към безработните, уволнените и просяците, както и дълбоките социални неравности. Американците обаче са безчувствени само към онези, които не споделят културните ценности на мнозинствот- именно такива са уволнените, базработните и бедните млади или здрави хора. Според американеца те не са достатъчно амбициозни или способни да си намерят добра работа, следователно не заслужават състрадание. Самите те са си виновни. В твърдите страни съществува и доста сурово отношение към престъпниците – често има смъртно наказание или много тежки присъди. В същото време в Америка се харчат огромни суми за образование и здравеопазване, защото те правят хората способни да се съревновават и доказват. Съществува негативно отношение към всички, които са постигнали нещо без собствени усилия – тези, които получават големи наследства в САЩр не само са обект на неодобрение, но и са облагани с непосилни данъци. Родителите, дори свръхбогатите билионери, карат децата си да работят през лятото. Според американците подареното разлага човешкия дух, затова децата от рано трябва да се научат на труд и себедоказване. Тази тенденция е развита във всички индивидуалистични страни, но е обострена до краен предел в САЩ, нещо, което шокира до краен предел членовете на колективистичните култури. В твърдите култури съществуват предрасъдъци за мястото и ролята на мъжа и жената в обществото, както и модели за мъжко и женско поведение. Мъжът трябва да бъде корав, да не плаче и да не показва емоция, силен, агресивен, напорист – затова в САЩ всеки втори мъж има оръжие – а жената да е добра домакиня. В твърда Япония мъжете трябва да говорят насечено и агресивно, а жените да чуруликат и никога не повишават глас. Твърдите немци имат най-традиционните схващания за ролята на жената в семейството – Kinder, Kuche und Kirche.

В такива условия на свръхтвърда култура, каквито има в САЩ, е нормално, хората, които не могат да отговорят на очакванията й, да изразяват пасивен или активен протест. Създават се движения ,като тези на хипитата, които се противопоставят на философията на свръхамбициозните юпита. Реакцията, срещу общество, в което се съчетават едновременно индивидуализъм, силно развита вътрешна причинност, стремеж към съревнование и твърдост, както и себеудовлетворяване, може да добие катастрофални последици. Такива са масовите убийства, разстрелите в университети (именно там се внушават тези културни ценности), разстрелите на родители, човекоядството, инцеста и тн. Те са особено типични за САЩ, но и Британия не е лишена от тях. Наблюдават се също и в Германия и Австралия – все култури, които притежават споменатите особености. Американските филми са типичен пример за това (“Вълк”, “Американски психар” и др).

В меките култури се избягва себедоказването и свръхизразения стремеж към съревнование, липстват стереотипи как трябва да се държи един мъж или една жена. В меките култури децата не се учат на твърдост. Разрешено им е да плачат, без някой да им казва “Бъди мъж”. В мека Португалия е напълно допустимо да видите плачещи мъже. В някои меки арабски култури мъжете също плачат на погребение. Ако децата имат средно добри оценки, това се смята за достатъчно – родителите не им внушават стремеж към високи постижения. Това личи и от детските приказки, чиито герои не са свръхчовеци, като Батман, а са често глуповати и неособено ученолюбиви (като Пипи дългото чорапче). Героизмът на меките скандинавци не е на тази почит, на която е бил през тежкото Средновековие. Счита се, че бедните не са виновни за положението си, затова трябва да се прояви състрадателност и да им се помага. Твърдите американци се смайват, когато разберат как шведите плащат над 60% данъци, но и с гордост се борят за запазването им. Данъците са най-ниски в САЩ – около 30%. Меките култури заделят и най-висок процент от БВП за помощи към Третия смят. Липсва смъртно наказание, а режимът в скандинавските затвори е доста лек.

Причини за развието на твърдост и мекост в обществата. Особен интерес представляват причините за развитието на твърдост или мекост в обществата. Условно, те биха могли да се разделят на две групи: а)по-стара култура б)биология.

Обикновено, винаги, когато едно културно измерение се обяснява, макар и частично, от други, които го пораждат или подсилват (блокират), говорим за влиянието на по-стара култура. Такъв е случаят с монументализма, които бе обяснен частично с колективизъм – културно измерение, същестуващо от зората на човечеството. Другите културни измерения (по-стара култура) могат да блокират развитието на едни културни особености, или да ги подсилят, и така, в най-широк смисъл допринасят за формирането на нова култура. Такъв е и случаят с измерението твърдост-мекост. Други измерения биха могли да обяснят особеностите на двата крайни полюса – свръхтвърдите култури на Япония и САЩ, и меките на Скандинавските страни и Холандия.

Първото културно измерение, което влияе върху твърдостта и мекостта, е колективизмът. Как се проявяват твърдостта и мекостта в традиционните родови култури. Пример за свръхтвърда родова култура е Япония. Там от мъжете се очаква да бъдат твърди и мъжествени, а от жените – нежни и мили. Подобни са и културите на някои латиноамерикански държави, като Мексико, където думата “machismo” описва добре мъжествеността, която се очаква да проявяват мъжете. В редица социални отношения обаче родовостта, както и тревожността, пораждаща избягване на несигурността, заличават в някаква степен мъжествената твърдост (Минков, 2002). Стремежът към постижения, съревнование и изкачване до властта често е подтиснат, защото въпросът за социалната йерархия и властта е предваритално решен. Обикновено властимащи или началници са най-възрастните, и най-опитните, както и тези, които принадлежат към определен колектив – обикновено властта се предава по наследство. Шансове за социално превъзходство и сдобиване с власт и влияние имат тези, които притежават някаква привилегия по рождение. Такива са роднините на шефа или основателя на компанията, неговите близки или приятели, аристократите и др. Обикновения служител не може да разчита, че ако прояви личните си качества в съревнование и се отличи, ще достигне големи висини в йерархията. Високите постове са резервирани за привилегированите. В редица страни дори управлението на една компания се предава по наследство. В свръхбезродовата Америка е напълно възможно основателят на една компания да изгуби директорското си място и да бъде пратен в пенсия от някой случаен, но особено отличил се и успешен в бизнеса служител (има редица филми на тази тематика).

В колективистични страни като Мексико трудно се възпитава и работохолизъм. За него е нужна жертвоготовност, характерна за Източна Азия, или съчетание от себеизтъкване и вътрешна причинност, които пораждат и мотивират желание за развитие. Мексико няма нито жертвоготовността на Япония, нито дълбоката вътрешна причинност на САЩ.

Напоритостта у колективистичните култури обаче проличава при междуфирмените отношения. Чуждата фирма е чужд род, затова можем към нея да си позволим коравост и жестокост, дори желание за унищожение. Въпреки, че японците се възпитават в дух на твърдост спрямо другите фирми, избягват себеизтъкването над членовете на колектива, рода, класа. Изследвания установяват, че японските мениджъри повишават глас при преговори с чужди фирми, но се държат особено спокойно и почтително ,когато преговарят с роднини или приятели. Твърдостта в тези култури проличава и в поведения и нагласи, които не са пряко свързани с работата, или са насочени извън колектива. Пример за това са телевизионните сериали от Латинска Америка, в които основна тема е съревнованието за мъже между няколко жени. Подобни нагласи са силно нетипични за меките култури на Скандинавските страни.

Свръхизразената твърдост на САЩ може да се обясни със съчетанието на няколко културни особености. САЩ са силно индивидуалистична, себеудовлетворяваща се, спокойна култура, развила и силна вътрешна причинност. Индивидуализмът учи хората да вярват, че всеки е отговорен да преследва целите и успеха в живота си, а не да разчита на роднини и приятели. Всички хора се раждат равни имат еднакви шансове за развитие, независимо от потеклото им. Вътрешната причинност учи, че отговорността за успеха или неуспеха е само и единствено у индивида. Ако той е неуспял, значи е неспособен, и следователно не заслужава състрадание. Ако някой служител не се справя добре с работата си, моментално е уволняван. Заедно индивидуализмът и вътрешната причинност са основна предпоставка за засиления работохолизъм у американците. Спокойната култура спомага за засилена ориентация към предприемачество – спокойните хора не се страхуват от нови начинания и са амбицирани да постигнат сами успехите си. Себеудовлетворяването пък води до чудовищни реакции към обществото от страна на хора, неуспели да отговорят на изискванията на културата им – масови убиици, психопати (за това стана въпрос по-горе). В същото време напористата култура прави задружната работа в американското общество особено трудна. Така вече съществуващи културни особености подсилват до краен предел твърдостта на американската култура.

В миналото скандинавските общества са преживявали със силно ограничени ресурси и при тежки природни условия – студени зими, липса на плодородни земи и др. Членовете на колектива са развили стремеж към справедливо и равномерно разпределение на ресурсите, което гарантира, че за всички ще има по равно. Така се избягва съревнованието между хората за ограничените ресурси, което би навредило на целостта на колектива – докато за някои има повече, за други няма да има нищо. Навярно това е накарало хората да развият стремеж към сътрудничество и взаимопомощ, а оттук мекост и състрадателност, които са подтиснали стремежът към съревнование и себеизтъкаване. Така равновластието и себезаличаването са изиграли решаваща роля при формиране на меките скандинавски култури.

Освен влиянието на по-стара култура обаче, възможно е и друго обяснение. То дава поне частичен отговор за причините, довели до зараждането на твърдост и мекост, себеизтъкване-себезаличаване, монументализъм и дори на тревожност и спокойствие. Според това обяснение основна причина за тези културни различия е биологията. Теориите за влиянието на биологията върху културата са подробно обяснени в “Защо сме различни”2007, второ издание, на Минков. Школата на социобиолозите, които търсят причините за междукултурните различия между хората в биологията, е силно критикувата в САЩ. Представители на тази научна школа са Д. Ръштън, Р.Лин, А.Дженсън. По отношение на различията в напористостта и отстъпчивостта, интересна е книгата на Хелън Фишър (“Аnathomy of love”,1992), която застъпва именно идеята, че по-голямата грижовност у жените и по-високата напористост у мъжете се дължи на биологични причини. Според нея, след менопауза жените развиват по-ясно изразени професионални стремежи. В този период балансът между тестостерон и естроген в женския организъм се нарушава в полза на мъжкия хормон, което би могло да причинява по-напористо поведение. Въпросът всъщност е изследван и документиран в редица култури. При мъжете пък напористостостта пада с възрастта. Schindler открива интересни връзки между нивата на тестостерон в женския организъм и професиите на жените. Тези с грижовни професии, като медицински сестри, учителки, лекари – имат по-ниски нива, а тези с напористи – като адвокатките – по-високи нива тестостерон. Минков отбелязва, че авторът не е посочил причинно-следствената връзка – възможно е по-високите нива на тестострено при адвокатките да се дължат именно на професията, която упражняват, а не обратното (Минков,2002). Хелън Фишър обаче отбелязва, че различията между момчета и момичета на хормонално ниво, свързани с грижовност и напоритост, се наблюдават още в най-ранна детска възраст. Въпросът е има ли такива различия на биологично равнище на нивото на цели народи.

Един от най-известните учени социобиолози е Джон Ръштън. Според него източноазиатците са природно малко по- умни от белите, които пък са доста по-умни от черните, което се дължи на ниските нива на тестостерон у бели и азиатци и високите при чернокожите. Това обяснява и ниското сексуално либидо и строгия сексуален контрол сред азиатците. Ръштън обяснява ниската престъпност при източноазиатците с тяхната природна интелигентност, самоконтрол и ниски нива на тестостерон. Чернокожите пък са предразположени към грабежи, кражби, насилие и убийства, поради високия си тестостерон и слаб ум. Въпреки, че Ръштън е обявяван за расист у дома, ако теорията му е вярна, значи, навсякъде, където има черни малцинства, ще има сериозни проблеми.

Най-надеждното прочване, проведено, за да провери теорията на Ръштън, е проектът CARDIA от 1985-1996 г. Изследвани са 483 черни и 695 бели мъже на възраст 18-30 години в продължение на 10 години. Резултатите са, че черните наистина имат повече тестостерон, но различията не са статистически значими. Това обаче не значи, че Ръштън греши. Ефектът, който тестостеронът има върху човешкия организъм, не зависи от общото му количество, а най-вече доколко организмът е чувствителен към него. За това влияе един ген – Androgen receptor gene – който отговаря за усвояването на тестостерона от организма. Има изследвания, които доказват различни полиформизми на този ген у белите и черните. Последните имат свърхчувствителност към тестостерона, а най-ниска е тя у белите и източноазиатците. Ракът на простатата е най-силно разпространен сред чернокожото население на САЩ, а най-слабо – сред източноазиатците. Отново се приема, че тестостеронът допринася за появата на рак. Изследвания показват, че чернокожите имат по-ниска честота на гласа от белите. Влиянието на тестостеронът в този случай е безспорно.

Интресни са и така наречените 2D:4D сравнения – разликите между втория и четвъртия пръст на дясната ръка. Мъжете имат по-дълъг четвърти пръст, отколкото втори, докато при жените е обратното или двата са равни. Британският учен Maning установява, че различията са вродени и се дължат на различната чувствителност, която има зародиша в утробата към тестостерона. Опити доказват, че разликите при гризачи между пръстите могат да се манипулират чрез различни дози тестостерон преди раждане. Най-ниски 2D:4D стойности (най-мъжествен тип ръце) има при чернокожите африканци, американци и карибци, а най-високи – сред източноазиатците.

Още по-голям интерес предизвикват изследванията за леворъкостта. Предполага се, че високите равнища или по-силната чувствителност на зародиша към тестостерона могат да го направят леворък. Затова и явлението е характерно повече за мъжете. Наскоро изследвания установиха, че е възможно и другите примати да не са амбидекстри – т.е и те, както хората, да се делят на леворъки и десноръки. Левичарството е интересно за културологията, защото наскоро френските учени Фори и Реймон публикуваха данни от традиционни общества в Африка, Амазония и Тихия океан. Според тях, има племена, където леворъките са под 10 % от населението, има и такива, при които достигат до една четвърт. Процентът леворъки силно корелира с годишния брой на убийствата на глава от населението. Причинно-следствената връзка межуд леворъкост и насилие не е напълно ясна. Интересна е обаче хипотезата, която дават Фори и Реймон. В спортове, като бокс и фехтовка, леворъките са доста повече от други спортове, защото имат предимство – съперниците им нямат естествената нагласа да се пазят от силен удар от ляво, а очакват симетрични действия. Затова леворъките хора не се ръководят от някакви вродени биологични подтици към агресия, а осъзнават от опит предимството си в схватка с противник и затова са по-склонни да влязат бой, вместо да отстъпят.

През 2006 г. новозеландският генетик Лий откри, че 60% от коренното население на островната държава има генетична особеност, свързана с ензима моноамин оксидаза, докато само 30% от белите заселници имат същата особеност. Изследванията показват, че тази особеност подтиква към агресивност, а агресивността на маорите е добре позната.

За културологията интерес представляват и полиформизмите на два гена. Единият е DRD4. Той регулира дейността на допамина в мозъка и определя степента на психическа възбудимост.Този ген има множество полиформизми, които се свързват с броя на повторенията на някои структури в него. Най-често срещани са полиформизмите с 4 и 7 повторения. Първият спомага за спокойствието, а вторият се свързва с агресивност, хиперактивност и дефицит на внимание. Полиформизъмт със 7 повторения се среща у висок процент хора – между 45-78% - сред някои южноамерикански индианци. Сред китайците хан честотата на този полиформизъм е 0, а сред японците – 0.01. Европейците имат стойности между 15-20%, но е са по-ниски сред скандинавците. Това съвпада с разпределението на страните по спокойствие и тревожност. Възниква въпросът дали известанта източноазиатска прилежност в училище се дължи и на липсата на D4 полиформизъм със 7 повторения. Високите проценти южноамерикански индианци, които имат полиформизъм със 7 повторение може да обясни тревожността в латиноамериканските култури, където индианците са мнозинство.

Друг интересен ген е 5HTT, който регулира серотонина в мозъка. Основните му полиформизми е описват като кратки и дълги, като са възможни и съчетания, като кк, дд, кд, дк. Редица изследвания, макар и оспорвани , сочат, че кратките варианти предизвикват депресивност и дори стремеж към самоубийство. Например в Япония има ниско задоволство от живота и висок брой самоубийства. Там висок процент жители носят краткия вариант на полиформизма. Около 80% от чернокожото население на САЩ носят дългите варианти. Сред тях цари щастие и задоволство от живота, а самоубийстават са почти неизвество явление в Африка.

Около половината от източноазиатците пък имат генна мутация, която неутрализира ензима алдехид дехидрогеназа, които регулира метаболизма на алкохола в човешкия организъм. В резултат азиантците просто не понасят алкохол и развиват неприятни реакции дори при ниски дози.

Самата идея, че някои явления в обществата, като икономическо развитие, богатство, образованост и интелигентност, може да се дължат на културни фактори, предизвиква доста полемики на Запад. Те се разгорещяват още повече, ако към факторите се намеси и биологията. Въпроси като “има ли културни особености, които благоприятстват или пречат на икономическия растеж и образованост” не се нравят на западните учени (някои дори оприличават тези въпроси на расизъм). Причината навярно е в политическата пристрастност на техните теории. За да няма обидени се приема, че всички са до известна степен равни. Дори се отрича съществуването на напреднали и изостанали. Проявява се обаче и другата крайност – счита се, че само западните общества са способни да си осигурят икономически растеж. Дълбоко залегнали в литературата и практиката са някои етноцентрични теории (повечето американски мотивационни теории) – дори пирамидата на портребностите на Маслоу е такава. Счита се, че американските възгледи за ориентация към съревнованието, стремеж към себедоказване, стремеж към себеразвитие и усъвършенстване, управление чрез цели, заплащане според постиженията могат да осигурят икономически растеж и да мотивират по целия свят. Американците пък са много изненадани, че в повечето страни по света хората не се уволняват незабавно служителите, които не постигат лесно поставените им цели. Подобни теории просто не отразяват факта, че 80% от населението на света не е съставено от американци. В този котнекст се вписва и стремежът на западните нации да наложат демокрация на всякъде по света. Западните политици считат демокрацията за самоцел и се опитват да я наложат на общества, които все още не са узрели за подобни идеи. Ако трябва да се обобщи, пряко отношение към икономическото развитие и забогатяването имат няколко културни измерения – индивидуализъм, вътрешна причинност и жертвоготовност. За да се развие обаче вътрешна причинност и да се излезе от затворения кръг, е нужно обществото поне малко да се промени към индивидуализъм и да забогатее.

В заключение може да се каже, че основните причини за културните различия са начина на организация на труда (дали става въпрос за лов, риболов, събирачество, градинарство, търговия или земеделие и какъв точно е типът земеделие), влиянието на околната среда (природни условия, географско положение, начин на адаптация към средата) и наличните ресурси (тип на ресурсите, ограниченост и тн.), влиянието на по-стара култура. Към това можем да добавим и отчасти биологията. Друго важно заключение от направения анализ е, че някои от най-важните културни осолености на съвременните общества са се формирали преди няколко хиляди години – културните измерения са изключително стабилни образувания, които се формират в продължение на дълъг период от време и не е никак лесно да се изменят. Все пак в съвременността наблюдаваме известни културни изменения, преди всичко в посока от колективизъм към индивидуализъм, главно под влиянието на индустриализацията, урбанизацията и нарастващия глобализъм. Това навярно е единствената възможна посока на културни изменения. Всъщност, по-стара култура, среда, икономика и биология си взаимодействат по изключително сложен начин, като от това взаимодействие се ражда нова култура, нова икономика и нова среда ( а дори и нова биология).

Използвана литература:

Минков, “Защо сме различни” ,2007,София

Минков,”Защо сме различни”,2002 , първо издание, София

Минков,”България върху културната карта на света”,2007, София

Hofstede, Geert. Culture's Consequences, Comparing Values, Behaviors, Institutions, and Organizations Across Nations Thousand Oaks CA: Sage Publications, 2001

Minkov, “What makes us different and similar”, 2007, V.Turnovo

http://www.geert-hofstede.com/hofstede_dimensions.php

Приложение: индекси на петте културни измерения на Хофстеде по страни:

PDI – Power distance index

IDV – Induvidualism

MAS – Masculinity

UAI – Uncertanty Avoidance Index

LTO – Long Term Orientation

Country PDI IDV MAS UAI LTO

________________________________________

Greece 60 35 57 112

Portugal 63 27 31 104

Guatemala 95 6 37 101

Uruguay 61 36 38 100

Belgium 65 75 54 94

El Salvador 66 19 40 94

Poland 68 60 64 93

Japan 54 46 95 92 80

Peru 64 16 42 87

Argentina 49 46 56 86

Chile 63 23 28 86

Costa Rica 35 15 21 86

France 68 71 43 86

Panama 95 11 44 86

Spain 57 51 42 86

South Korea 60 18 39 85 75

Turkey 66 37 45 85

Hungary 46 55 88 82

Mexico 81 30 69 82

Israel 13 54 47 81

Colombia 67 13 64 80

Brazil 69 38 49 76 65

Venezuela 81 12 73 76

Italy 50 76 70 75

Czech Republic 57 58 57 74

Austria 11 55 79 70

Pakistan 55 14 50 70

Taiwan 58 17 45 69 87

Egypt 80 38 52 68

Iraq 80 38 52 68

Kuwait 80 38 52 68

Lebanon 80 38 52 68

Libya 80 38 52 68

Saudi Arabia 80 38 52 68

United Arab Emirates 80 38 52 68

Ecuador 78 8 63 67

Germany 35 67 66 65 31

Thailand 64 20 34 64 56

Finland 33 63 26 59

Iran 58 41 43 59

Switzerland 34 68 70 58

Ghana 77 20 46 54 16

Nigeria 77 20 46 54 16

Sierra Leone 77 20 46 54 16

Netherlands 38 80 14 53 44

Ethiopia 64 27 41 52 25

Kenya 64 27 41 52 25

Tanzania 64 27 41 52 25

Zambia 64 27 41 52 25

Australia 36 90 61 51 31

Norway 31 69 8 50 20

New Zealand 22 79 58 49 30

South Africa 49 65 63 49

Indonesia 78 14 46 48

United States 40 91 62 46 29

Philippines 94 32 64 44 19

China 80 20 66 40 118

India 77 48 56 40 61

Malaysia 104 26 50 36

Ireland 28 70 68 35

United Kingdom 35 89 66 35 25

Hong Kong 68 25 57 29 96

Sweden 31 71 5 29 33

Denmark 18 74 16 23

Jamaica 45 39 68 13

Singapore 74 20 48 8 48

Share this post


Link to post
Share on other sites

Поздравления за добре развитата теза, драги alvassareiro.

Ще взема отношение тук:

Пример за равновластие е легендата за крал Артур и кръглата маса, датираща от Средновековна Англия. За да гарантира равенство и равнопоставеност на рицарите си, кралят наредил да заседава та кръгла маса – така всички били равни по между си и с краля.

Предполага се от редица изследователи, че легендата, сагата за Крал Артур и рицарите на кръглата маса е създадена по сарматските мотиви, донесени от язигските воини, на служба в Британия, и за нейното създаване са послужили действителни герои и събития от тези времена..Кръглата маса, Светия граал, рицарските мотиви и действия (името "рицар" означава конник), сагата със забития меч, неговата божествебна сила, също така драконовите мотиви и елементи в легендата за крал Артур, имат преки и еднозначни аналогии в Нартския епос (епоса на осетините, чийто корени се намират в алано-сарматското население от Средна Азия и Източна Европа), и при описаните обичаи при алано-сарматите ..Интересно е че за аланите авторите пишат: "че всички са от благородно потекло", и е факт че цяло тези хора не практикуват земеделие -до един сравнително късен период...Някой изследователи смятат че Нартския епос в началната си същност е разказ за едно равновластно общество (общност), в което в късните му варианти на епоса, започват да навлизат неравновластни мотиви: Батраз, главния герой Нарт, става вожд с по-голяма власт от другите, или с власт над другите нарти..

Редактирано от КГ125

Share this post


Link to post
Share on other sites

Само искам да добавя нещо, което мисля съм пропуснал да спомена изрично. Преминаването от колективизъм към индивидуализъм не засяга природата на човека. У човек е заложен стремежът да формира колективи и да е социално същество. При спомената промяна се транформира колективът, не природата на човека. Под влияние на обективни фактори на средата, се разпада традиционният колектив в лицето на семейството и рода. Затова хората в индивидуалистичните общества подсъзнателно се стремят да заместят разпадналия се родов колектив с друг, в лицето на непознати. Затова те проявяват много по-голяма емпатия, загриженост и интерес към непознати, отколкото хората в колективистичните общества. Така дори тази генерална културна промяна, от колективизъм към индивидуализъм, която е навярно и единствено възможната, не засяга ядрото на човешката природа и същност.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Евалата за темата! BTW, Алвата трябва задължително да се изучава!

Само една моя мъка да споделя. Абе много ме мъчат тези индекси. Не мога нещо да ги схвана. Изглежда всеки индекс си има свой диапазон. Що не е напр. 0-100 и чиста работа. Много ми е мъка така.

Share this post


Link to post
Share on other sites

От доста време се чудя, дали измерението индивидуализъм/колективизъм е в състояние да опише и обясни българската действителност. Да, в много отношения обществото и културата ни са подчинени на колективизма. От друга страна има неща които изобщо не могат да се впишат в представата за колективизъм. Мисля, че Хофстеде е пропуснал много от измеренията и формите на индивидуализма и колективизма. Преводът на Минков - родовост-безродовост е много по-точен и описва значително по-добре това което е изследвал Хофстеде, но това е само частен случай от проявите на индивидуализма и колективизма.

Българинът има поговорки от рода на:

- На вълка му е дебел врата, защото си върши работата сам.

- Орташката работа и кучетата не я ядат.

- Помогни си сам и Господ ще ти помогне.

- На каквото си постелиш, на това ще легнеш

... и още маса други, които говорят по-скоро за някакъв свиреп индивидуализъм, отколкото за колективизъм. В същото време обаче по ред особености е типичен колективист. Т.е. получава се някаква шизофрения.

Цялата работа според мен е, че Хофстеде свежда колективизма единствено до родовост и пропуска такива форми като кооперативност, корпоративизъм и др., които силно присъстват в западната култура, но изобщо не е задължително да ги има в останалия свят. Не им обръща внимание защото са част от културата му, докато Минков много точно е фиксирал проблема. С една дума много от особеностите които Хофстеде приписва на индивидуализма са всъщност проява на корпоративизъм, кооперативност и др. подобни и въобще не се дължат на индивидуализъм, а на колективизъм, но не родов, а от съвсем друг характер.

Share this post


Link to post
Share on other sites

От доста време се чудя, дали измерението индивидуализъм/колективизъм е в състояние да опише и обясни българската действителност. Да, в много отношения обществото и културата ни са подчинени на колективизма. От друга страна има неща които изобщо не могат да се впишат в представата за колективизъм. Мисля, че Хофстеде е пропуснал много от измеренията и формите на индивидуализма и колективизма. Преводът на Минков - родовост-безродовост е много по-точен и описва значително по-добре това което е изследвал Хофстеде, но това е само частен случай от проявите на индивидуализма и колективизма.

Българинът има поговорки от рода на:

- На вълка му е дебел врата, защото си върши работата сам.

- Орташката работа и кучетата не я ядат.

- Помогни си сам и Господ ще ти помогне.

- На каквото си постелиш, на това ще легнеш

... и още маса други, които говорят по-скоро за някакъв свиреп индивидуализъм, отколкото за колективизъм. В същото време обаче по ред особености е типичен колективист. Т.е. получава се някаква шизофрения.

Цялата работа според мен е, че Хофстеде свежда колективизма единствено до родовост и пропуска такива форми като кооперативност, корпоративизъм и др., които силно присъстват в западната култура, но изобщо не е задължително да ги има в останалия свят. Не им обръща внимание защото са част от културата му, докато Минков много точно е фиксирал проблема. С една дума много от особеностите които Хофстеде приписва на индивидуализма са всъщност проява на корпоративизъм, кооперативност и др. подобни и въобще не се дължат на индивидуализъм, а на колективизъм, но не родов, а от съвсем друг характер.

Не мисля че си прав; "Колективизмът" на Хофстеде е "родовост" по Минков ;

/други автори го наричат партикулярност, четвърти - in-group ( колективизъм)/

Това става ясно като се видят корелациите между двете, и се прочетат Софтуер на ума и книгите на Минков, и други автори;

Тука има една тема, с доста публикации за това какво е колективизъм версус индивидуализъм по Хофстеде

http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7054

Българите сме "свирепи индивидулисти", когато общуваме и изобщо осъществяваме някакви транзакции с непознати и чужди (т.е. с хора извън нашия кръг от роднини, близки и приятели), защото културатата, ценностите и нагласите ни са (преобладаващо) колективистични.(родови)

т.е нивата на емпатия, разбиране и толерантност, и желание за помощ и сътрудничество (лоялност) и свързаност се проявяват към хората от "нашия" кръг (колектив)

С непознатите и чуждите само се съобразяваме че съществуват; Нивата на доверие и емпатия към тях обаче са много ниски (от което произлизат по горните сентенции),

също така ги приемаме за по-непълноценни хора от хората от "нашия" кръг

(тяхното отношение, на непознатите и чуждите ни към нас е подобно на нашето, нито им даваме лоялност, нито я очакваме от тях)

ПС

Ще дам пример от бизнес-отношенията

Например: Рушветите и пазаренето произлизат от такъв тип колективистична култура:

В арабската култура, силно колективистична, изобщо не се прави бизнес с непознати (очаква се че непознатите могат и най-вероятно, ще те прецакат, защото ти не си пълноценен човек за тях); поради тази причина има приети два ритуала:

1. сприятеляване и запознаване със семействата (има дори поговорки за това, а и всеки които си е имал работа с араби го знае), което е бавно

(при китайците е същото)

2. подкупване (ето ти подаръче, с него ти засвителствам приятелство, бъди мой приятел и ми прави услуги)

Пазаренето има подобен произход (на запад хората се пазарят само за стоки, за които няма ясна цена, например употребявани автомобили)

Дори и на българския пазар съм слушал думите "това струва 5 лева, но на теб като на приятел ще ти го дам за 3 лева", с което този човек ме прави от неговия кръг, и той става от моя, съответно аз пазарувам обикновено при него, като приятел (стига стоката да не му е по-лоша от тази на другите)

Share this post


Link to post
Share on other sites

Знам ли? По принцип си прав, че има културни различия, но да вземем ето това например:

Вътрешно-фирменото предприемачество, при което колеги, работници и партньори заедно се стремят да постигат целите на организацията, да повишават качеството и да намаляват разходите, да печелят за себе си чрез организацията, у нас е твърде трудно постижимо. Изграждането на ефективно партньорство се оказва мъчителен процес, чийто единствен резултат често пъти са драматичният сблъсък на интереси и оформилите се “вражески лагери”.

Тези характеристики според мен изобщо не се дължат на индивидуализма, а на корпоративизма. Присъщи са на обществата с развит корпоративизъм далеч преди да се появи културата на индивидуализма.

Ако трябва да се търси някаква корелация, това е родовост/корпоративизъм, но и двете характеристики спадат към колективизма, а индивидуализмът е в опозиция както на корпоративизма така и на родовостта.

Силно ме смущава факта, че Хофстеде изобщо не обръща внимание на корпоративизма. 2/3 от характеристиките на това което нарича "индивидуализъм" са присъщи на англичаните и холандците още от средновековието, когато за никаква култура на индивидуализма не може да се говори.

Редактирано от Atom

Share this post


Link to post
Share on other sites

В продължение на горния си пост

На работните места, в колективите в които се създава приятелство и връзки между между хората, липсва нелоялност и "свирепост" (такива има само ако хората не създадат такива връзки), и хората започват да си сътрудничат

В другата тема дадох пример: В малките семейни фирми в България може да бъде създаден конфуциански ред и хармония и/или обикновено се създава, когато лидерите са интелигентни, и не толерират/фаворизират определени хора или не се дезинтерисират от личните отношения т.е когато приложат (приемат/създадат) патерналистичен модел

(всъщност в тези фирми се толерират априори хората от семействата, на директорите и собсвениците/акционерите, но това се приема нещо нормално в нашето мислене; така е и в Япония да кажем, високите постове за запазени за семействата, и това не се разглежда като отклонение от патерналистичния модел)

Какво аджеба представлява патерналистичния модел с прости думи:

Това е някаква проекция на семейните отношения: с баща начело, който проявява загриженост и внимание към всичките си деца и не отхвърля някое защото е по-слабо или неспособно от другите (бащата слага на масата по равно храна, нали така) ,за сметка на това очаква лоялност и стиковане.

ПС

този модел е може би единствения целесъобразен за нашата култура,

защото ние не притежаваме култура на стиковане с непознатите;

В западните култури се възпитава "толерантност към непознатите", почти всички респонденти я посочват като ценност, за разлика от България където те са малцинство,

В силно родовите култури "толерантността към непознатите" не се разпознава като ценност;

Хората общуват с родата си, с близките приятели, си и не са подготвени да общуват, живеят, работят сред непознати,

/за разлика от хората от индустриализрания и урбанизиран капиталистически запад/

Share this post


Link to post
Share on other sites

На работните места, в колективите в които се създава приятелство и връзки между между хората, липсва нелоялност и "свирепост" (такива има само ако хората не създадат такива връзки), и хората започват да си сътрудничат

Именно - ЗАПОЧВАТ(само), но дори и в такива колективи трудно се постига работа в екип, вътрешно-фирменото предприемачество и ефективно разпределение на задачите - т.е. не умеем за работим в колектив (дори и съставен от добри познати). Тази работа в колектив и групи е присъща на западния свят много преди модернизацията и индустриализацията. Средновековния град, гилдията, енорията - това са все корпорации които са изисквали работа в екип, разпределение на задачите и поемане на отговорности. Това обаче си е пак вид колективизъм. Какво общо има тук индивидуализма?

Индивидуализмът като идеология и ценности не възниква като опозиция на родовостта, а на корпоративизма. Сега обаче на индивидуализма се приписват същите ценности, които са присъщи точно на корпоративизма.

Редактирано от Atom

Share this post


Link to post
Share on other sites

Виж сега, ако не можеш да се абстрахираш от различните и множество употреби на думите индивидуалиъм /корпоративизъм то Хосфтеде винаги ще ти изглежда нещо не така както трябва.

Когато се дават определения трябва да се дават с ясни и недвусмислени обяснения и причинно-следствени връзки ; например изобщо не е ясно какво е това корпоративизъм - в статията се разбира като начин на управление и живот в средновековието, но според мен така предтставен "корпоративизъмът" не може да се дефинира като някакво културно измерение (къде, кога и как и какво точно е измерено, има ли го сега, ако го няма, защо)

/културната особеност има произход, ако е част от теория, (аз предпочитам да стъпя на теория); произходът и и развитието и трябва да е обяснено и свързано в тази теория, не става само с няколко приказки-= "имало я през средновековието"/

Това което може би го имало през средновековието в Холандия и Скандинавите, има го и сега, например е т.н. "институционален колективизъм" (Project GLOBE), има го и сега , но пак отбелязвам*, това е нещо различно по определение и смисъл на колективизъм версус индивидуализъм в теорията на Хофстеде)

*Тази дискусия сме я водили преди около 2 години; честно казано оставам и сега с впечатлението че ти държиш Хофстеде да греши (не знам за какво греши). В този случай не знам какво очакваш от мен или алвасарейро?

Share this post


Link to post
Share on other sites

Именно - ЗАПОЧВАТ(само), но дори и в такива колективи трудно се постига работа в екип, вътрешно-фирменото предприемачество и ефективно разпределение на задачите - т.е. не умеем за работим в колектив (дори и съставен от добри познати). Тази работа в колектив и групи е присъща на западния свят много преди модернизацията и индустриализацията. Средновековния град, гилдията, енорията - това са все корпорации които са изисквали работа в екип, разпределение на задачите и поемане на отговорности. Това обаче си е пак вид колективизъм. Какво общо има тук индивидуализма?

Индивидуализмът като идеология и ценности не възниква като опозиция на родовостта, а на корпоративизма. Сега обаче на индивидуализма се приписват същите ценности, които са присъщи точно на корпоративизма.

Средновековни градове и гилдии (еснафи) има и на Балканите и в Мала Азия.

Например София е 50 хиляден град в 16 век, населен наполовина с миряни православни, като повече от половината от еснафите са български;

/Може и да грешиш че институционалният колективизъм произхожда от средновековния град, гилдията и енорията...гледано отстрани изглежда приемаш възможното обяснение за факт/

Share this post


Link to post
Share on other sites

Виж тази статия на Южняка от неговия блог. Там той по-добре е обяснил същността на средновековната корпорация:

Раждането и краят на капитализма- поглед от дясно

Хвърли едно око и на Адам Смит. Когато говори за частен капитал и частна собственост, възприема тези две понятия като опозиция на корпоративната собственост. Индивидът от своя страна е в опозиция на корпорацията, а не на рода или семейството.

Виж и колониалната история на Англия и Холандия. За разлика от Испания, където движеща сила, наред с държавата са авантюристите индивидуалисти, то тук на преден план са корпорациите, въпреки че и тук не липсват авантюристи.

честно казано оставам и сега с впечатлението че ти държиш Хофстеде да греши

Не, работата му е била да систематизира и отбележи културните различия и го е направил чудесно. Те са факт. Обяснението за произхода на тези различия обаче не е достатъчно задълбочено. Определено има различие по оста родовост/безродовост, но безродовост все още не е индивидуализъм. Над половината от характеристиките които е залепил за това понятие са продукт не на модерността, а на определен тип колективизъм от късното средновековие.

Редактирано от Atom

Share this post


Link to post
Share on other sites

Писанията на Южняка и Адам Смит не знам какво отношение към културата имат

Казваш индивид,но все още не си дал твоето определение/виждане за индивидуалистична култура- аз не знам какво е , вероятно не считаш необходимо да дадеш:такова?

Западната индивидуалистичната култура не е опозиция на "институционалния колективизъм" (това е възможен близък превод на така наречената и обяснена по-горе "корпоративистична" култура и ценности), колкото и да смяташ че това е факт: Споменах че скандинавските култури са както in-group индивидулистични (in-group неколективистични), и в същото време са институционално колективистични

https://www.inkling.com/read/organizational-behavior-kreitner-kinicki-10th/chapter-4/understanding-cultural

Да бе да, неговото обяснение не било задълбочено (има цяла глава в книгата си за произхода на тази културна особеност, особеността я има при Минков, които е старогерманист и ерудит, особеността присъства и в GLOBE), но пък друго липсва..

Ако очакваш да приема като по-задълбочено обяснение написаното в статия от половин страница в популярен и лаически стил, то просто ме обиждаш.

Коя точно от характеристиките на in-group индивидуализма/колективизма при Хофтеде е продукт на институционалния колективизъм (в кои точно култури)? Виж сега, Хофстеде не е идиот, той много добре познава и средновековието, и институционалния колективизъм на GLOBE.

Твърдението/внушението и приемането че институционалния колективизъм е съществувал във всички християнски страни в Западна Европа през средновековието, и е продукт на градовете и гилдиите е чисто и просто спекулация и налучване (няма никакъв аналитичен подход и крос-аналитичен подход, явно не смяташ че е нужен). Какво ще кажеш ако ти кажа че в източноазиатските страни, културите са с висока степен (висок) институтуционален колективизъм? А какво ще кажеш че за това че заоадните страни имат различни културни измерения (както по отношение на in-group, така и по отношение на institutional?

Освен това - зачеквайки градоветете (късносредновековните) - навлизаш във времето на прехода от родовост към безродовост (причината за прехода не е само индустриализацията, а самата урбанизация!)

Има много неизвестни, които ти игнорираш, т.е вероятно не виждаш ;липсва достатъчно информация, за да се конструират нещо повече хипотези и предположения, още по-малко да се приемат за факти.

Редактирано от nik1

Share this post


Link to post
Share on other sites

Ник, нямам хипотеза. Просто не мога да разбера някои неща и се опитвам да си дам някакво обяснение, но очевидно не успявам.

Не разбирам каква е връзката между индивидуализъм/колективизъм в дадена култура и индивидуализмът/колективизмът на отделния индивид принадлежащ към тази култура. Възможно ли е носителите на една култура (отделните индивиди) да са предимно индивидуалисти и в същото време културата но цялото общество да е колективистична и обратно.

Ето ти едно изследване - вътре няма никаква връзка между култура и сбор от характеристиките на отделни индивиди. Подредбата индивидуалисти->колективисти е израелци, индийци, българи, американци, ирландци и няма нищо общо с подредбата на културите на които принадлежат тези индивиди. Каква е практическата полза от изследвания, когато едното ти казва, че дадена култура е индивидуалистична, а в същото време друго отбелязва, че по-голямата част от хората принадлежащи към тази култура са колективисти. Ето още една работа която показва почти същото: Два модела за емпирично изследване на индивидуализма и колективизма

Ето ти и още едно изследване, което разглежда същия въпрос, но в по-общ план - Individualism: A Valid and Important Dimension of Cultural Differences Between Nations

Share this post


Link to post
Share on other sites

http://www.vta.ttvam.eu/index.php/vta/article/viewFile/39/60

Това което авторите изследват (от цитираното изследване) няма почти нищо общо с in-group колективизма/индивидуалзма на Хофстеде, Този индивидулизъм, който изследват авторите (петте дименсии на Warner, и Triandis) корелира с институционалният колективизъм (по-точно с ниският обществен институционален колективизъм на GLOBE), и както се вижда резултатите са близки . (индийци, българи, израелци, североамериканци си приличаме по това че не можем да работим добре в екип, при американците дори се наблюдава т.н. "скатаване"= когато някои от екипа работи усилено, другите се "поскатават")

Вижте сега, теорията не е проста (дори и за тези които си вадят хляба с антропология и културология) , трябва постоянно да се чете нещо, да забелязва и осмисля нещо (хората трябва да осмислят, да анализират, накрая да да синтезират тези и хипотези и съответно да верифицират, да се опитат да верифицират това което са синтезирали) , и то в цялостта на модела (моделите), по-точно и ясно - в цялостта на всички познати (приети за използване) измерения /прояви на културата ..

/Пример за такова е Перкунас, който има афинитет към лингвистиката , и донякъде аз, които имам афинитет към социологична психология (антропология)

Имам предвид че нито Перкунас е лингвист, нито аз съм социологичен психолог/.

Наистина ако се използват само информативно и формално дефинитивно понятията "индивидуализъм" и "колективизъм", то цялата дискусия се обезсмисля. Тези понятия имат смисъл само ако се прилагат и разбират в практиката, например в сферата на бизнеса, бизнес отношенията, политиката (политиките) и други .Важни са въпросите "защо", "как" и "какво (в същността си) е", "в какви връзки е", а кои как нарича нещата.е второстепенен въпрос..

Разберете , има:

"in-group индивидуализъм" версус "in-group колективизъм"(ако искате наричайте го "безродовост"/"родовост", както се нарича в бизнеса, прагматично решение за да няма двусмислици, но и интелигентно и просто -защото дава яснота са същността му,..... или го наречете "култури с изключване" (на "несвоите")

и

-институционален (обществен) колективизъм (висок и нисък).

Това са различни културни измерения, имат различен произход, и между тях няма корелации и взаимодействия и не може да има "параноя" (ако има взаимодействия те могат да се обяснят, или да се опитат да се обяснят)

Източноазиатите имат родови култури (най-силно родова е тази на континентален Китай) но имат на-високият обществен институционален колективизъм (заедно с датчани, шведи, норвежци, финладци и исландци, които пък са с най-безродовите култури) .Наречете го и "корпоративизъм", макар че той нито е християнски, нито е задължително да има произход в късносредновековните градове и корпорации.

Наличието на корпорации не е достатъчно условие за възникване на "корпоративен" дух и култура/ценности.. Такъв тип култура възниква когато "корпорацията" /организацията, феодала, общината, викингската банда, риболовната общност. или комуната - общността от китайски селяни, която гради диги съоръжения за поливане на ориза и се бъхта съвместно/ успява да се отплати за лояността и сътрудничеството на всеки член, разпределяйки и сравнително егалитарно благата

(нещо което никога не е съществувало в нашата или в американската история)

По-горе писах за това как трябва да се прилага патерналистичния модел - как, ами по конфуциански;..Бащата освен да иска трябва и дава, да бъде добър баща (феодал)

/Имаше един пример създателя на Тойота мисля , когато отива в Щатите и разбира че в Щатите е нормално хората се уволняват когато не са пригодни, следствие на това изпада в потрес и пита "как можеш да уволниш работника или служителя, които ти е лоялен"?

Имайте предвид че японската култура е много твърда (мъжествена), тя е най-мъжествената, т.е не феминизма и състраданието са една причина причината хората да не се уволняват, както е например в донякъде е нашата, или пък в гръцката култура, която е доста женствена/

Редактирано от nik1

Share this post


Link to post
Share on other sites

Още един уточняващ въпрос и спирам. Имаме следния пример:

- В България на висшето образование се гледа на нещо което трябва да даде професия и да подготви младежите за работа в бъдещ колектив. Ние учим в "специалности" и се очаква от завършилите да работят по специалността си. Обществото не гледа с добро око на образователната система когато много младежи след завършването не работят по специалността си - това е проблем. Работодателите не гледат с добро око на образователната система когато младежите не са подготвени за конкретното работно място което предлагат и нямат нужните умения- това също е проблем.

- В САЩ на колежите се гледа като на нещо което дава на индивидите знания и умения, които ще им помогнат да се реализират в бъдеще. Студентите избират major в който задълбават, но от тях не се очаква, че точно тази област от науката ще е свързана с кариерата им. Те не "завършват специалност", а получават "степен по.....". Не се изживяват като завършени специалисти, а като хора получили определени знания и умения които ще им помогнат в бъдеще - пътят пред тях е открит. Т.е. от тях се очаква да не се ограничават в кариерата си до майора и това е ценност. Ето какво препоръчват от Харвард на студентите по икономика като кариерна ориентация: "remember that (1) your concentration does not determine your career and (2) where you land after graduation does not determine your career."

Очевидно е, че обществото (културата) в България и САЩ се отнася по съвсем различен начин към едно и също нещо - т.е. има културни различия. Да видим как се отнасят към същото нещо индивидите. Процентът на студентите които работят по "специалността си" в България е почти еднакъв на процента на студентите в САЩ, които работят на позиция свързана с техния "major". Процентът на тези които изобщо работят на позиция която изисква висше образование (каквото и да е) в двете страни също е почти един и същ.

Въпреки че културата в България ти втълпява, че не е добре да не се работи по специалността, 90% от социалните антрополози ще започнат в IT сферата или на различни позиции в бизнеса, които не са свързани директно с антропологията защото заплатите и условията са по-добри. Въпреки че културата в САЩ ти втълпява, че не е хубаво да се ограничаваш от майора, все ще се намерят 10% които ще се занимават в професионалната си кариера точно с това.

Т.е. културите са различни и обществото гледа по съвсем различен начин на нещо, но ефект от това няма. Резултатът е 90:10 (числата и специалността/майора са примерни) и тук и там, а индивидите реагират по един и същ начин - гонят си интереса и изобщо не им пука какво им пее радиото (културата). Различни култури - еднакви резултати, точно както в горните изследвания на които ти пуснах линкове.

Каква е ползата за една американска компания която идва в България ако знае за това културно различие? Какво ще направи различно от това което прави другаде за да привлече кадърни служители?

Редактирано от Atom

Share this post


Link to post
Share on other sites

Още един уточняващ въпрос и спирам. Имаме следния пример:

- В България на висшето образование се гледа на нещо което трябва да даде професия и да подготви младежите за работа в бъдещ колектив. Ние учим в "специалности" и се очаква от завършилите да работят по специалността си. Обществото не гледа с добро око на образователната система когато много младежи след завършването не работят по специалността си - това е проблем. Работодателите не гледат с добро око на образователната система когато младежите не са подготвени за конкретното работно място което предлагат и нямат нужните умения- това също е проблем.

- В САЩ на колежите се гледа като на нещо което дава на индивидите знания и умения, които ще им помогнат да се реализират в бъдеще. Студентите избират major в който задълбават, но от тях не се очаква, че точно тази област от науката ще е свързана с кариерата им. Те не "завършват специалност", а получават "степен по.....". Не се изживяват като завършени специалисти, а като хора получили определени знания и умения които ще им помогнат в бъдеще - пътят пред тях е открит. Т.е. от тях се очаква да не се ограничават в кариерата си до майора и това е ценност. Ето какво препоръчват от Харвард на студентите по икономика като кариерна ориентация: "remember that (1) your concentration does not determine your career and (2) where you land after graduation does not determine your career."

Очевидно е, че обществото (културата) в България и САЩ се отнася по съвсем различен начин към едно и също нещо - т.е. има културни различия. Да видим как се отнасят към същото нещо индивидите. Процентът на студентите които работят по "специалността си" в България е почти еднакъв на процента на студентите в САЩ, които работят на позиция свързана с техния "major". Процентът на тези които изобщо работят на позиция която изисква висше образование (каквото и да е) в двете страни също е почти един и същ.

Въпреки че културата в България ти втълпява, че не е добре да не се работи по специалността, 90% от социалните антрополози ще започнат в IT сферата или на различни позиции в бизнеса, които не са свързани директно с антропологията защото заплатите и условията са по-добри. Въпреки че културата в САЩ ти втълпява, че не е хубаво да се ограничаваш от майора, все ще се намерят 10% които ще се занимават в професионалната си кариера точно с това.

Т.е. културите са различни и обществото гледа по съвсем различен начин на нещо, но ефект от това няма. Резултатът е 90:10 (числата и специалността/майора са примерни) и тук и там, а индивидите реагират по един и същ начин - гонят си интереса и изобщо не им пука какво им пее радиото (културата). Различни култури - еднакви резултати, точно както в горните изследвания на които ти пуснах линкове.

Каква е ползата за една американска компания която идва в България ако знае за това културно различие? Какво ще направи различно от това което прави другаде за да привлече кадърни служители?

Не знам откъде ги взимаш тези данни (а и как им се доверяваш, и очакваш другите да се доверят) ;

веднага ще ти кажа, че официално, според статистиката в България 38 процента от хората с моята специалност/професия ( 6 / 7 образователно квалификационно ниво) работят по специалността си;

Неофициално процентът може да достигне 50, защото много от тези хора работят по специалността си, но се осигуряват (и влизат в статистиката) като "технически сътрудници", "анализатори", "началници на административни служби" - и какво ли не; Предполагам част от останалите 50 процента са свързани с работа и бизнес, които е в сферата (преподаватели, търговци, ръководители на лаборатории, метролози, и разни).

Не разбрах каква е връзката на въпроса ти с темата и с дискусията? Не разбрах коя културна особеност визираш?

Въпросът ти ми изглежда неясен и тенденциозен;не виждам как да ти отговоря на въпроса "какво биха направили... ако знаеха ...."

Нека и аз да ти задам твоя въпрос:

Ако хипотетично в България има по-голям процент, или по-малък процент (от общия брой на хората) специалисти в дадената област (отколкото има в САЩ), то какво би могло да се промени според теб в начина на привличане на български специалисти от американските компанни в България?

Според мен нищо не би се променило, така и въпросът ти ми излежда без смисъл (освен ако не е тенденциозен и зададен така че да няма отговор?)

Редактирано от nik1

Share this post


Link to post
Share on other sites

Два случая които съм чул. Двама британци след работа вървят по улицата и се чудят къде да хапнат. Единия предлага някакво индийско ресторантче. Другия му отговаря, че не иска да се занимава с тия скапани индийци. Някакъв минувач ги чува и докладва на полицията. Какво се е случило по сетне няма значение за примера.

Разказват ми за немските села, там-на село не можело както при нас по цял ден да режеш дърва с банцига, защото комшията ще се оплаче от теб в полицията.

Мисля, тези случаи илюстрират индивидуализма на западняците. След като расизма е забранен от закона, човека чул случайно нещо докладва на полицията, след като по закон е забранено вдигането на шум от следобед, комшията ще те докладва.

При нас подобни неща са невъзможни. Никой дочул случайно нещо няма да докладва в полицията. Първо това са чужди хора и това не му е работа, второ това се смята за доносничество от най тоталитарен тип. Отделно, да прекараш държавата не се смята за нещо лошо. Да тръгнеш да викаш полицията, че съседа ти нарушава спокойствието на село? Това може да стане само и единствено ако сте скарани, и си търсиш повод да му направиш мръсно. Защото човек до човека опира, днес ти ще си замълчиш че реже дърва следобед, утре той ще си замълчи, че ти режеш дърва следобед. Като му направиш мръсно, как утре ще идеш да го помолиш да ти направи услуга?

Share this post


Link to post
Share on other sites

Културата създава културата

Според теорията на ориза културните различия между Изтока и Запада се дължат на различните видове земеделски култури, които обществата отглеждат

Share this post


Link to post
Share on other sites

Някой може ли да обясни тази картинка:

post-9626-0-67570900-1406048741_thumb.jp

Сравнението е по две измерения - колективизъм-индивидуализъм и равновластие-неравновластие.

Видно е, че по тези две измерения практически няма разлика между българи, гърци и турци. На практика по тези показатели имаме една култура. Да приемем, че този факт има лесно обяснение с общото историческо минало.

В ляво обаче всяка страна е сама за себе си, въпреки че австрийци и словенци от една страна и унгарци и словаци от друга имат обща история от над 1000г., а четирите страни заедно са част от империята на Хабсбургите.

Какви са историческите особености които запазват (култивират) културните разлики в единия случай и уеднаквяват и хомогенизират различията в другия?

Share this post


Link to post
Share on other sites

Много пъти сме го обсъждали - този метод не може в никой случай да претендира са универсални обяснения на културата, а само за някои частични и базови показатели.

Има си история, има си класическа хуманитаристика, тя ги знае тия неща за културите. Защото в крайна сметка, разлика има ли между българи и гърци? Има, нали?

Share this post


Link to post
Share on other sites

Много пъти сме го обсъждали - този метод не може в никой случай да претендира са универсални обяснения на културата, а само за някои частични и базови показатели.

Има си история, има си класическа хуманитаристика, тя ги знае тия неща за културите. Защото в крайна сметка, разлика има ли между българи и гърци? Има, нали?

Така е, но тук става въпрос точно за сравнение по базови показатели.

Според Хофстеде, най-равновластната култура в света (изобщо) е тази на Австрия.

Пак според него, няма по-неравновластна култура от словашката. Малайзия има същите стойности, а при всички останали държави се отчитат по-ниски нива.

Най-високи нива на индивидуализма в континентална Европа има в Унгария (заедно с Холандия), а Словения (заедно с Португалия) заема второ място по колективизъм.

На една сравнително малка територия (при това с преплетена история) това е огромна поляризация. Аз също съм на мнение, че това няма как да се обясни от Хофстеде (не му е това целта). Дайте да видим, точно с помощта на историческата наука и класическата хуманитаристика, как може да се обясни този феномен и има ли изобщо някакво обяснение.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 15 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

 

За контакти:

×
×
  • Create New...