Отиди на
Форум "Наука"

Спомени от казармата


Recommended Posts

  • Глобален Модератор

Влах, в голяма грешка си за западноевропейските армии. Особено в професионалните е толкова тежко обучението, че не е истина. Просто можеш да си отидеш, това е.

Link to comment
Share on other sites

  • Мнения 801
  • Създадено
  • Последно мнение

ПОТРЕБИТЕЛИ С НАЙ-МНОГО ОТГОВОРИ

  • Потребител

Кг125, не вярвам американският кемаф, да е бил по-научен от теб. Като тренировки - може би, но като знания, едва ли.

Сигурно е карал по добър танк като характеристика от твоя, което обаче не го прави автоматично по-успешен при конфликт из родните сокаци, дерета и пр. "пресечени местности".

Но американският кемаф в казармата си при всички положения се изхожда в истинска таолетна, а не на трап, както сме се изхождали ти и аз.

Подобни съпоставки могат да се направят и за други "basics" като храна, облекло и пр.

А и него не са го стригали като овца за измислени провинение или за кефа на фатмакът му. Логично, заради тези спестени "екстри" а и заради истинската заплатка, да се иска малко повечко.

В същото време в БНА отбиваш 2-годишна ангария, през която можеш да боравиш със скъпоструваща железария, но БНА не е в състояние да ти осигури нормален кенеф в казарамата ти.

А, иска от теб да пратиш амерканеца във вечните ловни полета след като се засечете покрай "Тунджа".

За тез неща ми бе мисълта.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Най-хубавата част от службата беше престоя ми в Сотиря. След новобранския център в Айтос попаднах в Сливенската механизирана бригада зачислен към мотопехотната рота(кашици кво да праиш). Преди да ни пратят в Сливен изкарахме ок. месец в Сотиря, което си беше нещо като курорт в Балкана. Чист въздух, спокойна служба, отлична храна. След мизерията в Айтос(приключение с карантина породена от внезапен дрисък) и невероятната турска баня(къпането с тези тасчета беше голяма мъка), Сотиря ми се стори като Рая на Земята. Учебните стрелби бяха много разстоварващи. Бях назначен за картечар и истински се забавлявах. Единствения по тегав момент беше когато се заяде с мен един "стар"-копеленце на 19 години(аз бях на 24) от село Крън. Абсолютен дебил, който беше от друга рота, но един ден ни заплющя голям порой и ротите се омешаха под една голяма козирка както си бяхме в пълно бойно снаражение. Та тоя дебил(беше бая висок и поне 100 кила животно) стоеше до мен и реши да се прави на интересен. Почна да врънка да съм му дадял за малко картечницата! Бях наясно, че ако ме види взводния ми се пише лошо, защото 1000 пъти ни беше набивал в главите, че личното оръжие не се дава на никой, дори на родната майка(не че тя би проявила интерес), но все пак му я дадох предполагайки, че човека не е толкова тъп колкото изглеждаше. Голяма грешка! Селския явно се мислеше за Командо или Рамбо и взе да размахва картечницата гаче е гега. Опитах се да му обясня любезно, че е време да ми я върне, но той въобще не ме чуваше. Когато започна да я насочва срещу разни момчета и да натиска спусъка (нямаше лента, разбира се) побеснях и започнах да дърпам оръжието от ръцете му, а той ме заплашваше, че лошо ми се пише, ако не пусна картечницата и не го оставя да се наиграе! Само появата на един офицер предотврати по голямо меле, защото моите приятели почнаха да нервничат, а неговите аркадаши го насърчаваха да ме цапне и да ме сложи на място.

Вследващите 2-3 дена тъпака постояно търсеше удобен момент да ми намекне колко съм загазил и колко лошо биел. Един ден излизайки от столовата вървеше зад гърба ми и продължаваше да ме нарежда, но явно това му се стори малко и ми заби един шут в подметката на кубинката(знаете, че не е болезнено, но се използва като провокация в строя, за да вбесиш някого и да му изпросиш наказание), обърнах се и започна мелето на което сложи край взводния ми( същия за когото споменах, че го мислехме за гей). До вечерта давах обяснения, писах обяснения, обяснявах обесненията си. Резултата? Разминах се с мъмрене от един лейтенат, а крънския ерген изкара един малък карцер. В оставащите дни до преместването ни в Силвен когато се разминавахме гледаше в другата посока.

Редактирано от Стоедин
Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Кг125, не вярвам американският кемаф, да е бил по-научен от теб. Като тренировки - може би, но като знания, едва ли.

Сигурно е карал по добър танк като характеристика от твоя, което обаче не го прави автоматично по-успешен при конфликт из родните сокаци, дерета и пр. "пресечени местности".

Но американският кемаф в казармата си при всички положения се изхожда в истинска таолетна, а не на трап, както сме се изхождали ти и аз.

Подобни съпоставки могат да се направят и за други "basics" като храна, облекло и пр.

А и него не са го стригали като овца за измислени провинение или за кефа на фатмакът му. Логично, заради тези спестени "екстри" а и заради истинската заплатка, да се иска малко повечко.

В същото време в БНА отбиваш 2-годишна ангария, през която можеш да боравиш със скъпоструваща железария, но БНА не е в състояние да ти осигури нормален кенеф в казарамата ти.

А, иска от теб да пратиш амерканеца във вечните ловни полета след като се засечете покрай "Тунджа".

За тез неща ми бе мисълта.

Така беше, това са пороци на строя. Имах един комбат, бог да го прости, починал човека наскоро, та той по повод на американците казваше, когато споделяхме такива реплики в духа на написаното от тебе - "Не си правете илюзии, тия хем са професионалисти, хем са с добра техника."

Ангария имаше, да. Толкова сме изработили за държавата, че цял живот не може да ни го изплати. Какви ли не неща, канали, изкопи, винпроми, бетон, строежи... Това беше излишно, това разваляше армията и я превръщаше понякога във полуфеодална институция.

Винаги съм се чудел какво предизвиква "загрубяването в БНА". До 60-тте години нещата са като в доброто старо време, съдейки по много разкази на стари хора, които тогава са служили. После идват ужасни сцени - тормоз над новобранци, за който трябва май отделно разглеждане, с някои много тежки ексцесии, имало е и смъртни случаи дори, масови пиянства, екскцесии...

Единственото, с което го свързвам е промяната след Пражката пролет от 1968 г., засилването на натиска на властта над обществото.

Армията си е функция на обществото и там по наше време можеше да се видят много, много грозни сцени. Впрочем те затихваха, но в средата на 70-тте е било доста сериозно.

Като гледам сега как младежта веднага информира родителите си какво й се е случило... . Леле, леле, кого ще информираш, бе, за това, че си стоял по нощните шкафчета или че са те били доста зле ей така без повод, или че вече не знаеш кое е унизително, а кое просто майтап.

Извън официалната субординация, между войниците имаше цял комплекс от ненормативни отношения, рай за всеки социолог - вътрешногрупова терминология, знаци, жаргон, поведение...Новобранецът трябваше да бъде облечен по устав - кепето нахлупено, коланът стегнат, всички копчета закопчани. Пропускът в това се наказваше много жестоко, като че ли кой знае какво е станало - бой, торомоз, принуждаване да извършва различни неприятни действия. Смяташе се за позорно да не може да издържиш това, да се оплачеш или пък да се реагира по друг начин.

Обратно, "старият" - а това качество не е измислено, наистина опитът за 1 година е огромен всячески изразява с вида си стремежа си към свобода - коланът му е долу, куртката разкопчана, шапката назад на главата в невъзможно на пръв поглед от гравитационна гл.т. положение - целият му външен вид говори - "аз ги махам тия неща, те падат", т.е. маха символът на ограничението, което е военната униформа, носена по правилата.

Когато после в курса по социология понаучих нещо за това, и когато видях аналози в съвременните градски банди по чужбината, разбрах, че нещата са леко по-притеснителни, отколкото са ми изглеждали тогава.

Редактирано от КГ125
Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Спомените винаги са оптимистични. Но реалността далеч не е такава.

Един ден си вървим по улицата. За мен казармата вече си беше далечен и смътен спомен. Един млад човек, симпатичен на вид, но видимо психически зле проси цигара. Като подмина, ми беше обяснено, че в казармата "станало нещо" и превъртял. Иначе и двамата му родители били с престижна професия. Та се замислих - ако не беше казармата, в която прибират хората без да имат желание, този човек можеше да има съвсем друга съдба: висше образование, семейство, хубава работа ... Но вместо това проси цигара по улиците.

Другото е по-скоро забавно, макар да не го видях лично. Та някакъв тип му дотежала службата и решил да откачи казармата. Първо пробвал с усни уверения, че е гей, но се усетил, че просто е объркал армията, от която да може да се измъкне с толкова. Тъй че минал на вълна, че е луд. Тъй като обаче думите се оказали недостатъчни, минал на по-убедителни прояви като почнал да яде вакса и да пие бронз. По-натам не знам какво е станало, но тъй или иначе доста показателен пример за настроението през времепрестоя в родната казарма.

По време на всеки от големите разводи (развод - събрание на войсковата част, да не се бърка с процедура по разтрогване на граждански брак) се четеше и бюлетин за злополуките. Някой си поиграл с пушката и гръмнал друг, друг го почанчили, не изтраял и позастрелял някой друг, трети се гръмнал, защото приятелката му писала нещо от рода на "Нали знаеш, че умрял и войник се помнят до 40-я ден. Пък твоите 40 минаха., тъй че ти пази синьото небе, мене има кой да ме ... (туй си е цяло войнишко стихотворение, но го помня до следващата дума :tooth: ) Такива неща. Веднъж застъпване караул. Обясняват, че от предните на един му дотежала службата и се гръмнал, а мястото където лежал било очертано и да не сме пипали там.

Та такива неща.

Редактирано от Galahad
Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Това се случваше. Чисто статистически, като събереш 60 000 човека всяка година, и там ги чакат още 60 000, горните случаи са неизбежни. После, хората са различни, има такива с емоционалност и т.н., но все пак мисля, че тези, които ядат вакса за да не ходят войници.... нещо не е наред.

Имаше много тежки неща, наистина. Още в първите 2-3 месеца от службата едно момче се самоуби. Не се разбра какво точно стана, баща му идва около 20 дни преди това, дори спа на ротния в канцеларията, пича го арестуваха нещо и го пуснаха, после пак и накрая се чу, че се е обесил.

Чу се някаква нелепа история, в която друг избягал да се види с гаджето си, вдигнали патрул да го търси, намерили ги в един парк и го смазали от бой там на място, така и не дошъл в съзнание. В Пловдив мисля, че стана или е станало преди нас, не знам.

От катастрофи загинаха двама от нашите и един от съседния полк. Пак при катастрофа с танкове пострадаха войни и офицер. Останаха инвалиди за цял живот, войникът се наниза на кука за снаряди при удара в танка, а офицерът го спаси от премазване с оръдието на танка само начинът, по който беше сендал - неправилно и настрани.

Имаше счупен крак, стрелби без последици, на "Щит 84" ми гръмнаха танка с лека картечница. Не разбрахме дори, после видяхме. Пак там се ударихме така в един овраг, че оръдието щеше да събори куполата. Да, ама нашите стари хиени, тръгне ли танка, ако нямат какво да правят, т.е. пълнача да пълни, се хващат яко и не се пускат. При удара подскочили, но не се ударили.

Наскоро чух история за това как един младеж го арестували нещо и то през 90тте, военната полиия и нещо отключил психично заболяване от това.

Но то бели стават и извън казармата, където има хора, има беди..

Вина имаха военните комисии. Днес какъв подобр има, а тогава в Строителни войски в Ботевград имаше откровено невменяеми субекти. Кой и как ги взе войници, не знам.

Два - три месеца от първата година като минаха, с крака ми от мръсна партенка стана страшен проблем - наду се като самун с хляб, рязаха ме там няколко пъти, първият път "упоен" с чаша коняк от докторовите запаси и с ръцете на 6 войника, оттам нататък ме замразяваха с някакъв спрей като тези за футболистите днеска.

Тъй, ама инфекция, не знам какво, войникът нещо ме объркал и стана беля. Трябваше да остана в лечебницата, докторът, с който се сприятелихме, уж да ме скатае да почивам.

Влизам в едно помешение, осветено от мижава крушка така, че едва се вижда. 7-8 празни легла, едно пълно. Намира се в тухлена едноетажана барака отпреди ВСВ, според мен. Изкорубено всичко. Стените мръсни, подът с изгнили дъски. Прозорецът зарешетен, гледа към някаква ужасна стена. Карцер направо.

Не един от креватите лежи момче със светла коса, жълт като лимон и само обръща очите. Казвам "Здрасти", той отвръща. Докуцвам до най-читавия креват в другия ъгъл на стаята, ама и той разнебитен, пропада, не много чисто.... Лягам - студено, неудобно.

Гледам съседа - не шава. Тъй, ама то неестествено да лежиш и да мълчиш, почвам да го питам от кога е тука и т.н. Оказва се някъде от Кърджали, с много източен акцент, от някакво село. На мойта служба е, т.е. влязъл е с мене. Там е от 1 седмица, но влизал често и преди това в болници, още от дете.

Правел някакви бесни температури, по няколко пъти в годината, не можели да установят откъде. Викам - е що не каза на комисията?

"Казах, ама кой ме слуша..."

Нямаше как да стоя в тая стая, ни радио, ни ТВ, ни нищо, и на другия ден изчезнах. Дано да се е оправил, не знам какво стана.

Редактирано от КГ125
Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

"Нали знаеш, че умрял и войник се помнят до 40-я ден. Пък твоите 40 минаха., тъй че ти пази синьото небе, мене има кой да ме ... (туй си е цяло войнишко стихотворение, но го помня до следващата дума :tooth: )

Това ми напомня надписа на горното легло над мен:

"И ти не спиш,

и тя не спи.

И тръпнейки в наслада,

тя с друг те позори.

А ти си тук

и бичиш си наряда". tooth.gif

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Един ден излизайки от столовата вървеше зад гърба ми и продължаваше да ме нарежда, но явно това му се стори малко и ми заби един шут в подметката на кубинката(знаете, че не е болезнено, но се използва като провокация в строя, за да вбесиш някого и да му изпросиш наказание), обърнах се и започна мелето на което сложи край взводния ми( същия за когото споменах, че го мислехме за гей). До вечерта давах обяснения, писах обяснения, обяснявах обесненията си. Резултата? Разминах се с мъмрене от един лейтенат, а крънския ерген изкара един малък карцер. В оставащите дни до преместването ни в Силвен когато се разминавахме гледаше в другата посока.

Ех, демокрация. Поради това, че бях на школа 6 месеца, спасих най-бруталната част. Като отидох в бойната част, новобранците които бяха там бяха като сенки - хилави, мръсни, мрачни, недоспали... През деня работят всички, или пък се обучават там. През нощта офицерите си търгват и започва цирка.... Абе знаете, казвано е достатъчно. Старите пият много, викат някого и го набиват, или пък стават разни групови простотии, като например карат всички новобранци да пълзят по коридорите. Преди да заспят, "раздават работа" и докато спят, новобранците я вършат. Кой кога сварва да си легне, не е ясно.

В резултат хората изглеждат много зле, но и това минава. Все пак архипростотиите, за които всички са чували, не ги видях, при нас ги нямаше.

Немислимо беше новобранец да се опъне на стар. И каратисти са пристигали като новобранци, и те го отнасяха. Едва накрая на първата година в един влак ми писна и се сбих с един, но го докарах само до "реми". :))

Това ми напомня надписа на горното легло над мен:

"И ти не спиш,

и тя не спи.

И тръпнейки в наслада,

тя с друг те позори.

А ти си тук

и бичиш си наряда". tooth.gif

Мдааа, лирическо :)))

Ден или два след като влязохме, се уволни последния стар от по-предния набор - бяха го задържали да си доизкара арестите, които са му давали през службата - трябваше да си ги дослужи, т.е. стоеше и се мотаеше из казармата. Представляваше висок субект с черни мустаци, малко мязаше на Кеворкян. На тръгване излезе облечен с дънки и кожено яке, взе си довиждане там с някакви и тръгна.

Тъй, ама като тръгна, извади хармоника и в прашната Асеновградска улица прозвуча оня мотив от "Едно време на Запад", знаете го. Някой му подвикна от старшините:

"Кво си се разсвирил, бе!"

Отговрът беше махане с ръка за довиждане без да се обърне, и повторение на кратката мелодийка.

Имаше страшни образи някога :))))

Редактирано от КГ125
Link to comment
Share on other sites

:Малко ощетяваме дамите съфорумници но явно темата е интересна ето и един мой разказ:

Снаряди

Войната във Виетнам беше в апогея си. Световната преса пишеше за зверствата срещу мирното население на отряд американци предвождан от лейтенант Коли. Така ние, войници тогава, бяхме нарекли и едно наше свръхнатегливо лейтенатче. Истинското му име не си го спомням.

В една, снежна, мартенска утрин и пълно, бойно снаряжение, четирима редника и Коли, усъмнахме на гара Костенец. Бяхме караул на вагони със снаряди. Оказа се, че вагоните са в две композиции през ден. Устава изискваше два караула, но Коли в стремежа да получи похвали ни раздели на две. За наше щастие замина с първата композиция. С моя приятел дремехме на пейките в чакалнята до утрешния ден, докъто ни извикаха . Вагоните бяха три, два натоварени със снаряди и един конски за нас. Миеха го от някаква селитра, която се пенеше и вонеше гадно. Водата се стичаше и замръзваше на шушулки. Нямаше печка, койка, нито пейка. Две дупки – прозорци, зееха и пропускаха оскъдна светлина. Бяха ни оставили една газена лампа с която да светим и разпознаем "врага" в тъмното.

- Весо, тук ще се мре ако не вземем мерки – казах на моя приятел и съкафезник.

Отнякъде намерихме 4 бали слама. Парите ни стигнаха за бутилка най-евтин ром, един хляб и буца сирене. Пътя до Плевен, където служехме щеще да бъде 2-3 дни с товарните композиции. Потеглихме вечерта. Хапнахме каквото имахме, изпихме набързо рома и се увихме във всички парцали които носехме. Опряхме гърбове да се топлим и даже сложихме каските върху кепетата за топлоизолаци.

Сутринта ни събуди страхотен удар и шум на метал. Скочихме отворихме вратата на вагона, когато втори удар ни повали на пода. Бяхме в София гара разпределителна – Подуяне, пускаха вагоните от едно възвишение и композираха влаковете. Развикахме се да спрат, че караме опасен товар, бойни снаряди . Железничарите ни гледаха като НЛО и не можеха да повярват, че изпълзяхме от конския вагон. Пристигна началника на смяната уплашен, че нещо се е случило.

- Тези военни в глупавата си секретност, ще ни избият. Снаряди казвате, никъде не е написано. Вие защо сте само двама, откъде сте ? Студено е ще изпукате тука момчета.

Обяснихме ситуацията, казахме, че сме от София, но служим в Плевен. Железничарите които се бяха скупчили в един глас завикаха:

- Какво чакате, вървете си в къщи, стойте колкото си искате, ние ще пазим вагоните и ще ги пуснем когато се върнете.

Предложението беше повече от примамливо. Приятелката ми беше студентка в София и повече от половин година, не бяхме се виждали. Бяхме мръсни, брадясали, измръзнали и гладни. Дадоха ни по няколко лева за такси. Голите ни глави и бойното снаряжение привличаха военните патрули. Хванеха ли ни, следваше военен съд и тежко наказание още половин до една година служба. Разбрахме се да се срешнем с Весо в 17 часа при вагоните за всеки случай и всеки хукна към дома. Таксиста малко се изплаши при вида ми и калашника с две паласки патрони, мислел, че съм избягал от казармата. Излъгах го нещо успокояващо.

В цивилни дрехи се срещнахме в уречения час с Веселин и- о ужас !

Нашите вагони, закачени първи в композиция на бърз пътнически влак за Плевен, готвещ се за отпътуване към Централна гара. Обяснихме на машиниста каква е ситуацията и отидохме при диспечара. Оказа се, че скоро е постъпил на смяна, стария не го е предупредил, а от Плевен са се обадили да ги пусне веднага.

Бяхме уплашени до смърт, човека ни влезе в положението и нареди да вкарат вагоните в глуха линия. Постави придружителните документи в стар телефонен указател и показа къде го слага в бюрото си:

-Приятно прекарване, сега само вие ще кажете, кога да да ви композират !

Идваше ни да го прегърнем и разцелуваме, добрите хора не бяха свършили.

Вечерта изненадах моята "принцеса" в квартирата където живееше под наем. Нямаше телефон, хазайката не допускаше гости, особено от другия пол. За щастие нямаше и среща с друг. Обясних и набързо всичко и я помолих да се приготви по- бързо. Бях много леко облечен, патрулите бяха много, особено пред кино Изток където стоически я изчаках на студа, почти два часа. Мисля, че до днес не е разбрала цената на нашата среща тогава.

След два дни се появихме на гарата. Снарядите и вагоните ни чакаха. На Плевенската гара също. Лейтенант Коли, предвождаше цял взвод и гледаше мръсно и свирепо, приближи се и процеди:

- Късно разбрах, че сте от София.

Тормози ни всячески до края на службата. Добре, че бяха само няколко месеца.

Ако ви харесва на този линк има още един подобен разказ:

http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=130677&mode=&order=0&thold=0

Редактирано от dedenze
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Радвам се, че повече хора се включват и то от различни времена ;).

Да се върнем на "извращенията" и отношенията "стари" - "млади". Както споменах при нас извращения не е имало. Разбира се приемахме за "нормално", да вършим по-голямата част от "мръсната" работа, като новобранци. Носене на дърва, на вода, разпъване на палатки, чистене на оръжие. И т.н. Че то в устава си пишеше: когато една в една команда всички са еднакви по чин, старшият е този с по-дълга служба. За "произвеждането" на новобранци в стари имаше много приказки. Шкафчета с бой с възглавници. Два реда стари с шамари и т.н. Ни едни от тези слухове не съм виждал. Свалихме коланите от качките към 9-ти септември първта година. Без никакъв ритуал. Разбира се бяхме по-"млади" стари от старите. Ама кой ще се занима с глупости, когато му оставаше някакъв си месец до уволнението. А и ние не бяхме уплашените хлапета от първите 40 дни ;). Не, че се репчехме, ама знаехме вече как стоят нещата ;). Отдавна сами взимахме инициативата ;).

Сега за храната. Гладни не сме оставали. Какво е това 2 филийки хляб. Хляб на корем имаше и допълнително тоже. Е ако в края на храненето се сетиш може и да няма допълнително. Нещо повече в края на първата зима бях "забравен" в парка и един от приятелите ми Боев ми беше направил "мамба". Не познатото обръщане на леглата, а 5 филийки най-долната и най-горната цели, останалите издълбани в средата. Там бе насипано 2-то (е ся супата и десерта няма начин да се донесат, поне не лесно). Старите не само бяха съдействали (беше забранено и редника (после мл. с-т и ком на оръдие) Боев можеше сериозно да си изпати), а после ме спукаха от подигравки, че съм бил станал вече стар, щото това се правеше понякога, когато някой стар го мързеше да отиде до столовата. Та както и да е, не само не гладувахме, а си хапвахме. Е ся не 4 пъти на ден (само 3). Храната не беше кой знае какво (нямаше яребици и гъши дроб ;)), но стигаше и артисваше. Аз бях злояд, но там проядох супи (и сего обожавам), както и агнешко (по-скоро шилешко разбира се) печено, е това на празници де. Риба в четвъртък (изяждах поне 2 порции понякога и 3) и разбира се незабравимата "чешка комбинация" на вечеря, боб яхния и ошав ;). Заливката (КГ ;)) не я обичахме. Редовно оставаше по масите. А на закуска имаше ли сирене редовно "папкахме" традиционното бг ядене - попара ;) и то с кеф. По учения разбира се консерви. Рибката се ценеше високо, даже "хилядите очички" (копърката). По-високо от нея само русенското, ама рядко даваха. Мислех да пиша и за униформите, ма пак стана "утре".

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Митак, не сте били много зле. Зер елитна част ;) Добре, де от цяла България само аз ли харесвах "заливка в собствен сос"???????

Дедо, супер разказ! Точно на тая гара и по същия начин ни лашкаха без предупреждение и нас, в 2 през нощта, но конския вагон беше луксозен (т.е. беше лято), а зад него имаше закачен танк. Кат не падна тогава, значи добре ги товарят. Около 1 час 8 човека стояхме прави, държахме се за каквото падне и един за друг и прикляквахме при всеки трясък. Някаква автоматична система за разместване на вагони.

Това http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=130677&mode=&order=0&thold=0 също е много добро! Със стил ги пишеш;)

Редактирано от КГ125
Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Да, това за Херцела повече ми харесва. Звучи ми малко йовковски. Деде, ти ли си авторът?

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Аз изкарах военната служба в поделението на инженерни войски в Белене. Тогава там изобщо не се говореше за атомна централа.

Поделението нямаше нищо общо със затвора. Не знам дали още съществува. Водеше се резерв на Генералния щаб и задачата му бе да прехвърли (преправи) през река Дунав войските на Варшавския договор, които щели да ни дойдат на помощ, ако Гърция или Турция ни нападнат.

Службата в поделението по начало беше лека, аз пък бях писар последователно на двама батальонни командири, че от време на време и на щаба на поделението. Тогава на шега писарите ги наричаха „началник щаб на батальон”. Майтап, но на едно учение батальонният ме взе в щабната палатка да му чертая картите, също като началник щаб. Всъщност година и нещо бях адютант на единия от батальонните командири. По цял ден стоях в неговата канцелария, даже спях там. Направо на пода хвърлях шубата на батальонния и лягах отгоре й. Само когато командирът даваше наряд, се качвах в общото помещение. Но това бе рядко явление.

Харесаха ме за писар, защото се бях научил добре да рисувам буквите с няколко шрифта. Тогава в поделението формално всеки делничен ден трябваше да се водят теоретични и практични занятия, за което батальонният командир бе длъжен да изготвя седмична програма по часове за всеки ден. Имаше отпечатани такива големи листи и там се пишеше, примерно: понеделник, първи час от-до, фортификация; втори час, от-до, пътища; и т. н. И за всеки час (бяха пет ли, шест ли, не помня) се написваше нещо накратко по темата, която щеше да се „изучава”.

Всяка седмица правех такива програми година и половина време, не си спомням да се е провел дори и един час по тях. Бяха формална работа. Не съм сигурен и дали тези, дето трябваше да водят занятията (ротните и взводните командири), знаеха програмата си.

Казармата за мен си беше пълна загуба на време. Бях завършил висшето си образование. По едно време висшистите служеха шест месеца, но малко преди аз да вляза в казармата вдигнаха срока на година и половина. И понеже бях „мартенец” (взеха ме в казармата през месец март) есента следващата година ме хвана и два месеца задръжка. Сега пак подобно ми се пише и с пенсионирането.

Мен ме бяха пратили в Белене, за по-лека служба. Не ме взеха в школата за запасни офицери, защото и тогава си бях малко глух. В поделението в Белене имаше шестмесечна школа за младши сержанти. След като я изкарах, ме прехвърлиха в единия батальон, пак там. Веднага след школата ме направиха ефрейтор, по някое време младши сержант, а като старо куче станах и сержант. Не е толкова често явление сред срочнослужещите. Имаше едни новопостъпили старшини по техническата част, виках им „колеги”.

В поделението нямаше извращения. Като влязох в казармата някои стари по-простички войници се опитаха да ме юркат, но понеже през март нямаше задържане, бързо се махнаха. Т. е. уволниха се. Повечето от войниците имаха уважение към мен заради възрастта. Ротните в школата пък ми бяха връстници. Старшината вечер не се вясваше в поделението. Аз правех вечерната проверка на батальона и съставях наряда, когато му беше реда.

* * *

По онова време се случи така, че един кораб събори моста на стария, тогава единствен канал, свързващ Черно море с Варненския залив при квартал Аспарухово. Всяка вечер този мост се вдигаше, за да влязат корабите през канала в езерото. Но на 28 януари 1975 г. съветският кораб "Павел Постишев" го закачил и съборил.

post-2642-089746300 1292161663_thumb.jpg post-2642-038396700 1292161672_thumb.jpg

Това е старият мост, на стария канал, вдигнат.

Тогава от поделението спешно се изнесе по-старият понтонен парк и всички заминаха за Варна: офицери, войници, камиони с понтони, камиони с катери. Направили понтонен мост на канала и всяка вечер го разкачали и после пак сглобявали.

При стария парк, обаче, е необходимо доста време докато се разглоби мостът и после отново се построи. Забавят се както корабите, чакащи да се отвори каналът, така и колите, които през това време искаха да минат през канала. Те най-често се прибираха във Варна. Затова върнаха в поделението тежките понтони ТМП, а на тяхно място решиха да пратят батальонът, в който и аз бях зачислен. Той бе с автоматизирани, модерни тогава понтони ПМП. Мостът с тях се разглобява бързо и бързо се сглобява. (Това изглежда също беше взето в предвид от тези, които не ме пратиха в школата за старши сержанти. Явно са се старали все пак да ми намерят по-лека служба, вместо да ме освободят.)

post-2642-060614700 1292161679_thumb.jpg

Понтон ПМП върху тежък автомобил КрАЗ.

Цяла година изкараха моите събатальонници във Варна. Впрочем не си спомням дали те не се сменяха. Мен, като писар и поддържащ канцеларията на батальонния, ме пуснаха да отида там само един месец. Сложиха ме да зареждам акумулаторите на катерите. Катеристите си носеха и отнасяха акумулаторите сами, аз само включвах напрежението и мерех разтвора, дали акумулаторът се е заредил.

Акумулаторното, беше една малка къщичка в двора, там беше и едноетажната постройка, отредена за понтонерите. Аз си сложих една масичка в акумулаторното и си направих нещо като канцелария. Там прекарвах по цял ден, четях си нещо, пишех си. Една-две нощи ходих при отварянето на моста да помагам. Направи ми впечатление, че шофьорите с автомобилите като пристигнеха посред нощ до моста и видеха, че не могат да минат оттатък, отбиваха колите встрани и пътуващите в тях се отдаваха на секс.

Възможно е по това време да се е увеличила раждаемостта във Варненско. И не само там. Бях на моста през лятото и много от колите, минаващи от там, бяха на летовници. Бойко Борисов се хвали, че строи магистрали, но на тях деца не се правят. Трябва по-спокоен път, където може и да отбиеш, като те хване мерака.

post-2642-047995800 1292161692_thumb.jpg

Сглобяване на понтонен мост. Понтоните, след като се спуснат във водата, се отварят сами. Придвижват се с катери до моста (бутат се) и се скачват един с друг. Всеки понтон може да се използва и като „паром”. Нещо като метален шлеп, бутан от катер. Товароподемността на един такъв паром е поне един танк.

post-2642-096615800 1292161701_thumb.jpg

Готов понтонен мост. Така изглеждаше и мостът при Аспарухово, само че по него не минаваха танкове, а автомобили.

Нашите войници във Варна въобще не караха никаква служба, защото от тях се искаше вечерта в 12 часа да бъдат при моста, да го разкачат и като минат събралите се в морето кораби за влизане в канала, пак да го съберат. Останалото време - шапка на тояга. Няма проверки, няма наряд, няма занятия. Мотаеха се из квартала, бяха си завъдили гаджета. От време навреме прескачаха през оградата на съседната „Родопа”, за да отмъкнат някоя и друга от окачените там наденици. Иначе се хранеха във Военноморското училище, което беше наблизо.

За съжаление на времето не съм имал мерак да правя снимки в казармата, то и не се даваше там да се внася фотоапарат. Не се и сетих да снимам поне понтония мост. Сега търсих, но не можах да намеря негова снимка. Явно пак от стратегически съображения не са правени и публикувани официални такива. Затова разказът си съм го илюстрирал със снимки, взети от интернет. Всичко около военната техника, обаче, си беше точно така, както е на снимките. Само понтоните не са ситуирани в конкретната обстановка в канала при Аспарухово, но мостът на времето изглеждаше както на последната снимка.

post-2642-069787400 1292161709_thumb.jpg

А това е новият мост на стария канал.

* * *

Имах едно календарче с думата „уволнение”, изписана върху месеците. На края на думата обикновено идва уволнението. Но при мен то закъсня с два месеца, чиито дни съм драскал с червен химикал всеки ден, чакайки с надежда кога това ще бъде за последно. Това календарче, обаче, не можах да го намеря. Тикнал съм го някъде и не мога да си спомня къде. Все пак ето два лични спомена. Снимката е на един ефрейтор понтонер в поделението в Белене, в снаряжение за наряд, в лятна униформа. На втората снимка е медалът, който ни дадоха, тъй като тогава се честваше юбилеят, отбелязан върху него. Не се чувствам съпричастен към събитията, отразени на медала, но явно го бяха отсекли в големи количества, та го раздаваха на калпак.

post-2642-006608400 1292161716_thumb.jpg post-2642-021535300 1292161725_thumb.jpg

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Казармата за мен беше едно (почти) абсолютно безполезно изживяване. Личното ми мнение е, че който не е ходил, не е загубил нищо. Службата ми беше кратка и лека. Само 6 месеца. Въпреки, че видях много неща. Включително едно самоубийство на момче от нашето поделение - откраднал патрон от стрелбите и след чистенето на оръжията, останал най-последен, заредил и се застрелял. Беше голяма суматоха около този случай. Много неприятна история! Тормоз нямаше, е, може би дреболии към определени хора, но за системен тормоз не можеше да се говори. Самите "шапкари" пък вземаха мерки. Казармата нито ме направи по-голям мъж, нито по-малък, отколкото влязох. Не е проблема и срока, че е бил малък - след третия месец общо-взето нещата са ясни. Иначе общата визия на войската по мое време оставяше впечатление, че това са армейски части или на армията на Пакистан, или на Бангладеш. Толкова много цигани имаше. То и поделението беше такова де.

Ротния ми в Сливен беше ст.л-т и имаше много мил прякор-Акулата. Очите му бяха безизразни, синкаво-сиви, общо взето като на убиец. Имаше нос като перка на акула и горе-долу толкова мил нрав. лошо не съм видял от него, но винаги бях натръни когато е наблизо. Това важеше за всички войници в ротата. Айде после пак...

Това ме разби! Акулата (ст. л-т Неделчев, ако не се лъжа) беше и мой ротен! Всъщност аз си бях много добре с него, даже мога да кажа, че бяхме нещо като приятели. Но, действително, останалите направо се страхуваха от него. Последно се сетих за него, когато ходих в Сливен през 2009 г., ходих да си видя поделението, за 13-та танкова бригада говоря. За мен Акулата е пич!

Най-хубавата част от службата беше престоя ми в Сотиря. След новобранския център в Айтос попаднах в Сливенската механизирана бригада зачислен към мотопехотната рота(кашици кво да праиш). Преди да ни пратят в Сливен изкарахме ок. месец в Сотиря, което си беше нещо като курорт в Балкана. Чист въздух, спокойна служба, отлична храна. След мизерията в Айтос(приключение с карантина породена от внезапен дрисък) и невероятната турска баня(къпането с тези тасчета беше голяма мъка), Сотиря ми се стори като Рая на Земята. Учебните стрелби бяха много разстоварващи. Бях назначен за картечар и истински се забавлявах. Единствения по тегав момент беше когато се заяде с мен един "стар"-копеленце на 19 години(аз бях на 24) от село Крън. Абсолютен дебил, който беше от друга рота, но един ден ни заплющя голям порой и ротите се омешаха под една голяма козирка както си бяхме в пълно бойно снаражение. Та тоя дебил(беше бая висок и поне 100 кила животно) стоеше до мен и реши да се прави на интересен. Почна да врънка да съм му дадял за малко картечницата! Бях наясно, че ако ме види взводния ми се пише лошо, защото 1000 пъти ни беше набивал в главите, че личното оръжие не се дава на никой, дори на родната майка(не че тя би проявила интерес), но все пак му я дадох предполагайки, че човека не е толкова тъп колкото изглеждаше. Голяма грешка! Селския явно се мислеше за Командо или Рамбо и взе да размахва картечницата гаче е гега. Опитах се да му обясня любезно, че е време да ми я върне, но той въобще не ме чуваше. Когато започна да я насочва срещу разни момчета и да натиска спусъка (нямаше лента, разбира се) побеснях и започнах да дърпам оръжието от ръцете му, а той ме заплашваше, че лошо ми се пише, ако не пусна картечницата и не го оставя да се наиграе! Само появата на един офицер предотврати по голямо меле, защото моите приятели почнаха да нервничат, а неговите аркадаши го насърчаваха да ме цапне и да ме сложи на място.

Вследващите 2-3 дена тъпака постояно търсеше удобен момент да ми намекне колко съм загазил и колко лошо биел. Един ден излизайки от столовата вървеше зад гърба ми и продължаваше да ме нарежда, но явно това му се стори малко и ми заби един шут в подметката на кубинката(знаете, че не е болезнено, но се използва като провокация в строя, за да вбесиш някого и да му изпросиш наказание), обърнах се и започна мелето на което сложи край взводния ми( същия за когото споменах, че го мислехме за гей). До вечерта давах обяснения, писах обяснения, обяснявах обесненията си. Резултата? Разминах се с мъмрене от един лейтенат, а крънския ерген изкара един малък карцер. В оставащите дни до преместването ни в Силвен когато се разминавахме гледаше в другата посока.

Ха, аз също бях в новобранския център в Айтос! И наистина си беше мизерия! Банята просто ме разби! Особено тасчетата.

Стоедине, аз малко съм позабравил селата и обектите, но не ви ли преместиха след новобранския на Батмиш? Ние бяхме на Батмиш - дето е полигонът. Или това се води Сотиря? Или са различни? Вече някои неща ми се губят. Но на Батмиш наистина беше като на курорт! Накара ме и да се замисля, кой е тоя лейтенант гей? Никой не ми е правил такова впечатление. Но може и аз да не съм достатъчно проницателен. След един месец ни "смъкнаха" в Бригадата - Втори мотопехотен батальон. Там също беше забавно. Аз съм служил 2001 г. - от 28-ми март до 1 септември, когато влезе в сила законът за 6-те и 9-те месеца служба.

Наистина не мога да се оплача, но като цяло си беше безполезно занимание.

Редактирано от Михов
Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Не е проблема и срока, че е бил малък - след третия месец общо-взето нещата са ясни.

За да усетиш истинската миризма на казарма ти трябват 5 месеца. bigwink.gif

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

За да усетиш истинската миризма на казарма ти трябват 5 месеца. bigwink.gif

Не мисля. В смисъл порядките ти стават ясни общо-взето на втория месец. На третия вече си изработваш и социално приемливото поведение. Оттам нататък нещата си влизат в руслото.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Я да разкажа една смешна история.

Значи, караулната си служба я давах пред посолство. Имаш си будка, в която почиваш 10 минути на всеки час, стойката ти е 4 часа. Аз бях първа смяна, втората ми стойка беше от 00,00 ч. до 04,00 ч. До самото посолство имаше едно кафене, което работеше докъм 23,00-24,00 ч. и с ортака Гого (Гурген, де, арменец беше) се бяхме разбрали да ми взима едно кафе и да го оставя под перваза в будката скрито, защото е абсолютно забранено всякакви външни храни, напитки и т.н., както и разговори с хора, които не са от поделението. То на тоя пост аз всъщност бях доста "корумпиран" тип, хора от квартала ме бяха харесали нещо, черпеха ме с това-онова. Най ме обичаше една докторица-вдовица, с която си говорехме на френски, щото покойният й мъж беше французин. Тя ми носеше редовно банани, петифури, специален крем нейна рецепта за подсилване, който беше пълен отврат, но тя държеше да го изям пред нея, че да си прибере чашката. Един от любимите ми корупционни спомени (до скандал не прерастна) беше една нощ, когато тъкмо съм седнал в будката на почивка и спира на около 40 метра от поста ми кола, на която не обръщам внимание. След малко се чука на стъклото на будката, механично се присягам към патлака, щото не знаеш кой е, ама в следващия миг съзирам една кака. Отварям вратичката и с най-суровият служебен тон я питам "Да?". Тя ми вика "ей там съм си спряла маздата, можеш ли да я наглеждаш?" Аз й викам: "мястото е извън зоната на поста ми, няма да стане", но докато й обяснявам това, тя плъзва пъргаво ръка и оставя на перваза от вътрешната страна на будката едно червено марлборо. Докато прибираше ръката си, чух съвсем ненадейно от собствените си уста "ами, добре, ама ако някой тръгне нещо да разбива, няма да ходя да го гоня". А тя вметна "ама естествено, само й хвърляй по едно око". Като отстъпих от стойка му оставих на Гого 8 цигари, щото с него си имахме уговорка който докопа нещо на стойка, да оставя 2/5 на ортака, а 3/5 да прибира за себе си. Но да се върна на случката, която тръгнах да описвам.

Остави ми Гого кафето, качи се на "газелата", застъпих си аз стойката и тръгнах да си сърбам кафето и да крача напред-назад (по принцип желязно правило е ако има хора по улицата, никога да не допускаш човек между тебе и стената в гръб). Улицата пуста, минава полунощ. Ама нещо явно от кафето почнах да усещам едни такива анални позивни. Викам си "няма сега да искам по станцията смяна, че ще ревне началникът на караула". Имаше изрична инструкция за да се пести гориво, само в краен случай при такъв тип "проблеми" да се иска смяна, щото караулното е на майната си до Военна академия. Та си викам "аз съм железен жандармерист, черен орел, ще стискамtooth.gif". Стискам аз, стискам, ама до края на стойката остават 3,5 часа, а мен почва да ме избива една студена пот, ако и да беше август месец. tooth.gif Викам си "железен, нежелезен, ще се сере!!!" Обаче няма къде наоколо, а човекът дето държи заведението до поста, преди 15 минути е затворил и си е тръгнал. По едно време съзрях тенекията от сирене, която играеше ролята на кошче за боклук за зоната на поста. В нея имаше някакви хартии, идеално за подложка на "отпадъка", дето ще го отделя. После само щях да изсипя съдържанието на цялата тенекия в близкия контейнер, никой нямаше да разбере какви съм ги вършил. Направо се родих, като я видях тая светлина в тунела.

Угасих крушката в будката, но оставих да свети халогенната, дето осветява района пред поста. Седнах в тъмната будка върху тенекията коварно маскиран и ах, облекчение, ах, щастие....tooth.gif За зла участ изневиделица се появи собственикът на заведението, което е досами поста. Нещо беше забравил човекът. Влезе набързо, после пак заключи, за да си ходи. А аз седя... като насран и не смея да стана, че ще лъсне целият резил. tooth.gif Човекът ме погледна, видя че стоя в тъмна будка, сигурно е помислил, че нещо друго пак неприлично и характерно за срочнослужещите правя вътре, махна ми за довиждане. Аз небрежно и същевременно стегнато също му махнах, аха-аха да изкозирувам, дето се вика. Като се изчисти теренът, вдигнах гащите, стегнах колана, оправих ремъците, наместих черната барета на тиквата си, изсипах тенекията в контейнера и уставно, отмерено, небрежно подмятайки палката почнах да се разхождам напред-назад като едно истинско въплъщение на жандармерийската дисциплинираност, чуство за ред, дълг и уважение към сериозността на носената служба.tooth.giftooth.giftooth.gif

Link to comment
Share on other sites

Да, това за Херцела повече ми харесва. Звучи ми малко йовковски. Деде, ти ли си авторът?

Аз съм авторът, но далеч не се вживявам като писател, по професия съм инженер по автоматика. Всичко написано е истинско, без литературни украси и хората са с истинските им имена.

Михов 6 месеца не са достатъчни, старата казарма не беше институция в която се учи нещо, точно обратното. Целта е да те пречупи и направи машина за война (тук -там някой умрял, не е толкова важно)

За 2 години, това се получаваше с 90 % успех и днес да чуя "велик е нашия войник", "изправи се гора от стомана" се улавям, че ставам автоматично. Същевременно е школа за физическо и психическо оцеляване, доста полезна, за нормалния човек. Друг е въпроса, че всичко можеше да се съчетае и с добиване на знания и умения, полезен труд. Правеха се жалки опити, но не се получи, явно насилието води до унищожение и ограничение на интелекта.

Редактирано от dedenze
Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Брат ми като служеше, женската част от фамилията ходеше с огромни купища манджи до посолството. Така и не го разбраха това за уставното положение бабите ми, майка ми и леля ми, нищо, че баща ми им казваше да не правят такива работи, че ше вкарат момчето в беля. В резултат брат ми се върна от казармата силно затлъстял.

Колкото до орахатяването, бащата разправяше, че го курдисали веднъж караул пред знамето на частта. Прищяло му се да свърши една народополезна работа, а предвидливо уреденото за целта кътче за усамотение и размисъл е право напред по коридора. Половин час, четирийсет минути, а на човека му се размишлява, та две не вижда, ама го е шубе да зареже поста. Пост номер едно, таковата, нали, не върви. Обаче в един момент нещата тръгнали към неудържимост, така че се метнал в рахат-кьошето. Предвидливо оставил вратата отворена и закесил с калашника на коленете. Пръц-пръц, ама по коридора се задава някакъв фицерин, вижда, че го няма постовият и почва да се оглежда къде е войничето, та да му стъжни службата. Напълно уставно моят старец се разкрещява от удобната си позиция:

- Стой! Кой там!

Оня вместо "Разводача с караула", вика:

- Глишев! Мамата ти е_авам!

Бащата се прави на луд:

- Легитимирай се! Ще стрелям! - или съответната уставна реплика.

Оня чак легнал на пода.

В резултат бащата е отнесъл сериозна гонка, де. Но пак леко му се е разминало.

При мен казармени историйки няма. Само като се явявахме на голата комисия, докторът ни изгледа с нарастващ ужас и отвращение, а като стигна до един мой по-тлъст и осезаемо ароматен бивш съученик и досегашен комшия, реши, че няма нужда да махаме боксерките и да разтваряме бузите. А психиатърката ме гледаше толкова съчувствуно и ме разпитваше за наркотици и опити за самоубийство с толкова траурен тон, че се ухилих насреща й и изръсих:

- Да, два успешни.

Жената също се ухили насреща, драсна: "отрича" на картончето и рече:

- Ми дано чунким следващият е неуспешен.

Ама на, така и не служих. Слава на Тангра и на св. Терапонтий Джикитайски за тая работа. Само веднъж получих много странно известие:

"Явете се с военната си книжка, личен документ и повиквателната заповед."

Да де, ама нямам книжка в себе си, не съм получавал и повиквателна. И на, не се явих. Вече три години никой не се сеща за мен. Мисля да си сменя фоумната титла на "Хайделбергски донаборник".

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Михов 6 месеца не са достатъчни, старата казарма не беше институция в която се учи нещо, точно обратното. Целта е да те пречупи и направи машина за война (тук -там някой умрял, не е толкова важно)

За 2 години, това се получаваше с 90 % успех и днес да чуя "велик е нашия войник", "изправи се гора от стомана" се улавям, че ставам автоматично. Същевременно е школа за физическо и психическо оцеляване, доста полезна, за нормалния човек. Друг е въпроса, че всичко можеше да се съчетае и с добиване на знания и умения, полезен труд. Правеха се жалки опити, но не се получи, явно насилието води до унищожение и ограничение на интелекта.

Деде, спорил съм много по тия въпроси с баща ми (служил 2 год. и 3 месеца) и с вуйчовците ми (служили единия 2 год. и 3 месеца, а другия 3 год. и 3 месеца - моряк, какво да се прави!). Нищо полезно не намирам да са усвоили. Разбира се, те не са на същото мнение, понеже човек някак трудно признава пред себе си пълната безмислица, в която е бил въвлечен, желае да защити егото си и да се изкара голям мъж, придобил полезни умения и пр. бля бля бля! Истината е, че да се научиш да шиеш якички и да маршируваш не е голямо постижение. Да не говорим, че казармата, особено двугодишната ти прекъсва всякакви социални контакти и де факто излизаш абсолютно несоциализиран, като отново трябва да се адаптираш към света. Нещо, изключително безполезно и глупаво! И нещо, което реално връща развитието ти назад.

Сещам се и за една случка от моята казарма - пускат ни в градска отпуска, защото имаше избори и излезе заповед, войниците, които не са наряд да бъдат пускани да се запознаят с агитационните материали. И така една седмица! Та, излизаме няколко приятелчета, единия е от Сливен, отиваме у тях и той ни изнамира негови дрехи, да не сме униформени. Сядаме на барче, като преди това сме се зарекли да не казваме дума за казармата, да сваляме мадами и т.н. Да, ама не! То, като си седял вътре и цялото ти ежедневие ти е там, щеш не щеш все на разговори за казармени простотии те избива.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Аз съм авторът, но далеч не се вживявам като писател, по професия съм инженер по автоматика. Всичко написано е истинско, без литературни украси и хората са с истинските им имена.

Михов 6 месеца не са достатъчни, старата казарма не беше институция в която се учи нещо, точно обратното. Целта е да те пречупи и направи машина за война (тук -там някой умрял, не е толкова важно)

За 2 години, това се получаваше с 90 % успех и днес да чуя "велик е нашия войник", "изправи се гора от стомана" се улавям, че ставам автоматично. Същевременно е школа за физическо и психическо оцеляване, доста полезна, за нормалния човек. Друг е въпроса, че всичко можеше да се съчетае и с добиване на знания и умения, полезен труд. Правеха се жалки опити, но не се получи, явно насилието води до унищожение и ограничение на интелекта.

Мнението ми много съвпада с това на Дедото. Не отричам и на никого правото да смята това време за загубено, още повече, че има периоди и места, които наистина са пълни със скука, но при мене не беше така. Бая се видехме у приключение, казано по шопкси. От БНА имам траен интерес към психологията и социологията и военната техника, що така, не знам. :)))

А за ставането - онзи ден изтрещях в офиса и пуснах колкокото комп носи "Напред към подвизи и слава". От другата стая дойде колегата,ухилен и уж на майтап отдаде чест, ама май не беше на майтап. Има рефлекс във всеки българин към военната работа, тъй е то..

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Не, тук не става въпрос за скука и приключения.

Моята казарма също беше интересна наистина. Дори мога да кажа, че се чувствах добре там.

Разбира се, не очаквам от вас, да признаете времето за загубено. Малко хора биха имали смелостта да го направят, особено публично. Все пак, аз смятам, че едни 18-19 годишни млади хора имат и могат да свършат далеч по-интересни неща, от това 2 години да набиват крак, да бичат наряди, да си изграждат безумни условни рефлекси и т.н. Това са най-хубавите години в живота на човек и никой няма да ви ги върне!

Аз пък, отървах казарма година и половина, така че, направо минах метър отвсякъде. През това време, когато мои връстници и приятели "възмъжаваха", си прекарвах изключително ползотворно времето - като студент. Така, като само един 19-годишен може да го прави!

Естествено, има хора, които им харесва да са военни. Тяхна работа! Но не е за мен това.

Редактирано от Михов
Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Ами не, като тегля чертата, не го намирам за загубено. Можеше да е по-кратко и да няма толкова глупости, но времето си беше такова - глупаво. От друга страна, случиха се толкова неща, че много помагат човек да си прави изводи, особено след като времената се измениха, за променящото се време и хората в него...

Младите хора могат и трябва да правят много хубави неща. Според мен обаче това е едно от тях. Не за толкова дълго, и не да иги ползват за безплатна работна ръка, но мисля, че това е добър извор на житейски опит. Много добър.

Редактирано от КГ125
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Според мен казармата трябва да бъде забранена, и колкото и да ви е чудно, ами забраниха я. Значи има надежда да се забрани и спорта, и химията.

Link to comment
Share on other sites

  • Модератор Военно дело

Между другото, за книжката на Глишев. И аз имам военна книжка. Мисля беше червена и пишеше нещо от рода "Не подлежи на никаква военна служба". Отивам значи аз в донаборната комисия, във военна болница в Пловдив. То от пръв поглед се вижда, че не съв добре, вървя като ударен самолет. Почва прегледа, давам на военния лекар една папка документи, оня гледа, гледа, дай да те прегледаме. Аз само навих крачолите, неее вика гол се съблечи. Съблекох се, а ми е смешно, какво има да преглеждат, то се вижда, че не съм стока. И като почнаха един разговор, какво сега да го правим тоя, да го пишеме ли негоден. Другия нещо не беше съгласен, викам си, е сега остана и годен да ме пишат. Накрая главния вика на другия, пиши го негоден, а ако дойдат да се разправят, нека сами го извикат.

Доктора ми разказваше история за някакъв който бил леко болен и искал да служи (това през 80 те). Скрил той документите от комисията и понеже външно нищо му няма го взели. Изкарал там няколко месеца, но още на първата стрелба с калашник от отката го заболяло рамото и го усетили.

Ако у нас здравеопазването беше нормално, и не ме бяха докарали до това състояние, с кеф щях да служа нещо по леко, което ми е по силите, ама...

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 15 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

 

За контакти:

×
×
  • Create New...