Отиди на
Форум "Наука"
lila_va

Големите масови измирания

Recommended Posts

Обещаната темичка, в която да обсъждаме наличната информация за големите масови измирания. Съвсем естествено ще започна с това в края на перм. Но първо да дефинираме масово измиране. Това е изчезването на значителна част от световните флора и фауна за геологически незначителен период от време. При търсене на сведения за подобни резки промени в геоложките пластове обикновено се използва стратиграфията на базата на ръководните вкаменелости (биостратиграфия). Използването на ръководни фосили е изключително полезно не само за стратиграфската корелация, но и за интерпретиране на условията на средата и палеоекологията.

Пермският период, който обхваща периода преди 290 до 248 милиона години, завършва с едно от най-големите измирания в историята на живота. Вкаменелостите показват, че в скалните легла от края на перм няма почти никакви следи от живот. Учените наричат това тотално унищожение на живота Голямото измиране. Около 90 процента от всички видове, включително насекоми, растения, морски животни, амфибии и влечуги изчезват, и животът се променя коренно. Не само по отношение на видовия състав, но и организацията и структурата на екосистемите. Сякаш някой е натиснал бутончето "рестарт" на планетата. Измиранията от по-ранни (и по-късни) периоди са били нищо в сравнение с това. Пермското измиране обаче "прочиства" еволюционните пътеки и екологични ниши от земноводните, и задвижва процесите, които довеждат впоследствие до така популярната Ера на динозаврите. Дори може да се каже, че настройва събитията, довели до това цинодонтите да станат истински бозайници, а впоследствие да се появим и ние...

Началото на перм с нищо не подсказва, че следва такова масово измиране, въпреки че геоложка промяна вече е започнала. През пермския период продължава и завършва развитието на херцинския нагъвателен цикъл. От названието на планината Харц идва името на планините, означавани като херциниди и образувани в края на палеозоя. В резултат на тези мощни движения литосферата се променя съществено. Оформя се суперконтинента Пангея с два главни субконтинента - Лавразия и Гондвана. През късен перм плитък морски басейн, наречен Цехщайново море, залива сушата на европейската част на Русия, Германия, Полша, Шпицберген, Нова земя и Гренландия. По-късно, при последващото издигане, морето се разкъсва на отделни участъци с характер на лагуни. Подобни условия са присъщи и на останалите континенти. Според много геолози херцинският тектонски етап е една от причините за промяната във физикогеографските условия през перм и съответно за измирането или рязкото намаляване на по-неприспособимите организми. Необичайната форма на Пангея означава, че животните и растенията са можели да се движат или разпространяват с лекота на сушата, при много малко бариери. Вътрешността на суперконтинента е била с горещ и сух климат, тъй като е била отдалечена от основните водни басейни. Флората през ранен перм не се различава съществено от карбонската - дървесни плаунови, папратовидни, семенни папрати, клинолистни и хвощови растения. В късен перм флората се изменя съществено - развива се цехщайнова флора, растат иглолистни, сагови, семенни папрати, гинкгови, цикадови растения. Това са и основните растения, които господстват през мезозоя.

Животните, населявали пермските гори, биха изглеждали като пришълци от чужд свят днес. Diplocaulus, например, е представлявал животно с тяло на саламандър и глава с форма на огромен бумеранг. Mesosaurus, от друга страна, е наподобявал зловещ алигатор с тънки и остри зъби като игли, поместени в дълги, силни челюсти. Бронираният Cacops е имал тяло с форма на Volkswagen-бръмбар, с уши, способни да долавят изключително слаби шумове. Морската фауна е представена от развитието на големите фораминифери (фузулиниди), които в края на периода измират. Тетракоралите и табулатите са слабо представени, а трилобитите доживяват последните си дни. Охлювите имат многобройни представители, а мидите (бивалвии) имат прилика с карбонските и са широко разпространени. Силно развитие имат гониатите и някои белемнити. Развиват се характерните мъхови животни (бриозои). Изобилстват брахиоподите, а измират последните бластоидеи, много криноидеи и таралежи.

Преди около 251 милиона години започва така нареченото голямо измиране. Въпросът защо толкова много видове и цели екосистеми биват заличени остава дискусионен. Около 96% от морските обитатели и над 70% от сухоземните изчезват през този период. Предположенията включват астероиден сблъсък, интензивна и продължителна вулканична дейност, драстични промени в климата. За първи път Дъглас Ървин посочва, че причините най-вероятно са комплексни, защото нито едно явление, независимо колко мащабно е, само по себе си не може да причини такава катастрофа. Причините за случилото се в края на перм не са така ясни, както тези за измирането в края на Креда. Съществуват няколко хипотези.

Астероиден сблъсък. След успеха на теорията за сблъсъка като обяснение за масовото измиране в края на креда, се забелязва известен ентусиазъм сред изследователите, които смятат, че са открили ключа към всички масови измирания. Такива са били до последно и очакванията на Луис Алварес. В търсенето на доказателства в подкрепа на теорията за сблъсъка се използват два подхода. Единият представлява търсене на факти в пластовете съответстващи на периодите на масови измирания - иридиеви аномалии, шоков кварц, тектити и астероидни кратери. Алтернативният подход е да се търсят подобни свидетелства във всички пластове и да се съпоставят след това с данните от пластовете с масови измирания. Има свидетелства за иридиева аномалия в пермски пластове близо до Нанджинг, но те не са потвърдени от анализите на американските ядрени физици Франк Азаро (член на екипа на Луис Алварес) и Карл Орт. Освен това досега не са открити допълнителни доказателства като шоков кварц, тектити или кратер в тези хоризонти никъде по света.

Регресия/трансгресия и аноксия на океанските води. Друга вероятна причина за катастрофата е промяна в нивото на световния океан. За първи път Нюъл прави връзка между масовите измирания и големите спадове в морското равнище, въз основа на регресии в епиконтиненталните морета. В геологичното минало плитки морета с дълбочина под 200 метра са заемали голяма част от континенталните плочи. За разлика от океаните, при тези епиконтинентални морета една регресия с относително скромни размери може да доведе до значително свиване на местообитанията на бентоса - морските организми, населяващи дъното - както (макар и в по-малка степен) и тези на нектона и плуващите в повърхностните води организми. Въпреки че представители на всички основни категории животни се срещат в дълбокия океан, голяма част от организмите, биомасата, обитават плитките периконтинентални морета и горната част на континенталния склон. Нюъл предполага, че определените от него шест масови измирания на морски организми са причинени от редуциране на обитаемата зона, в резултат на регресия в епиконтиненталните морета. До момента едни от най-добре проучените драматични и относително бързи морски регресии са тези през кватернер, които са свързани с нарастването на полярните шапки за сметка на океанското ниво по време на периодите на захлаждане. И все пак не се наблюдават данни за масови измирания сред морския бентос свързани с тях, което противоречи на хипотезата на Нюел. Разбира се, възможно е кватернерните регресии да са били твърде кратки (в геологически план), а засегнатите организми да са се оттеглили в определени рефугиуми, след което да е настъпило повторно разселване.

Драстичната промяна през последните години в разбирането на геолозите е в резултат на работата в южен Китай, където има, както се оказа, голяма площ, разкриваща непрекъснат морски преход от перм към триас. Пол Уигнал и Тони Халам правят проучвания върху пластовете от този период в три части на света - Алпите, Пакистан (солните мини) и южен Китай. Целта е не само да се съберат данни за евентуален спад в морското равнище, но и за последвал кислороден дефицит. Данните, които събират, не показват връзка между регресията и изчезванията, която да подкрепи хипотезата на Нюъл. Навсякъде се забелязва драматично изчезване на видове, става въпрос за границата, белязана от конодонтите, както и спиране на въглеродния цикъл - т.нар. Стрейнджлъв ефект. Но не са намерени свидетелства за спад в нивото на морските води. Точно обратното, намерени са доказателства за повишаване на нивото, трансгресия. Тази част от морското дъно, която е под аноксичните слоеве вода, е богата на органична материя утаявана от повърхността основно от планктона, защото при липса на кислород са възпрепятствани нормалните процеси на разграждане. Стратификацията на морските води се подсилва от разлики в солеността или температурата на водните пластове. В стратиграфията аноксията се познава по наличието на черни глинести шисти. Разбира се, не е задължително те да са наистина с черен цвят, нито да са точно глинести. Тези с малко органична материя няма да са по-тъмни от сивото. Всъщност най-отличителната черта на черните глинести шисти е тяхната слоестост, която понякога напомня годишни пръстени. Облик, който няма да се получи, ако във водата присъства кислород, защото тогава наличието на бентосен живот ще пречи на образуването на ясно изразени пластове и тяхното запазване във времето. Едни от най-добре запазените фосили са открити именно в такива скали, защото при попадането им на аноксичното дъно, където липсват кислород или хищници, труповете биват запазени почти непокътнати.

Регистрирани са много пластове черни глинести шисти досега по света, но много малко от тях могат да бъдат свързани с масови измирания. Локалната аноксия би повлияла бентосния и вероятно нектонния живот само в засегнатите региони, няма да причини масови измирания, тъй като след стабилизиране на условията ще настъпи повторно заселване. Колкото по-продължителни са периодите на аноксия, толкова по-значителни изчезвания биха настъпили.

При проучвания за влиянието на аноксията за масовото измиране през перм-триас е установено, че черните глинести шисти са повсеместно разпространени в най-старите слоеве на триас, като има свидетелства не само за аноксични условия в придънните води, но и изтеглянето на тази зона към повърхността в резултат на трансгресия. Лежащите под тях пермски слоеве не съдържат доказателства за устойчива аноксия, макар че черни глинести шисти се откриват при дълбоководни сондажи в Китай. Това което прави впечатление в триаските пластове е, че липсват черни глинести шисти богати на органична материя, вместо това те са предимно сиви. Дефицитът на органична материя в дънните триаски слоеве е естествено следствие на масово изчезване на планктона. По-обстойни проучвания в Гренландия и Шпицберген показват, че събитията са били глобални. Както може да се очаква, бентосна фауна на практика отсъства, с изключение на ограничен брой хоризонти, често тънки едва до няколко сантиметра, които са богати на бивалвии от род Claraia. Техните фосили се характеризират с много ниско разнообразие - обикновено са представени от само един вид, но в много висока численост. Това необичайно явление е резултат на стресови фактори на околната среда. В случая има основания да се смята, че те са предизвикани от аноксията. Макар и много рядко, биват откривани фосили на риби, амонити и други нектонни организми, което показва, че повърхностните водни слоеве са били обитаеми. Всички тези изследвания са проведени в пластове, които са натрупвани в плитки епиконтинентални морета. А как стои въпросът с дълбокия океан? Знанията ни са твърде ограничени в тази област, тъй като дъното на океаните от този период е до голяма степен под континенталните плочи днес в резултат на субдукция. В ограничени области по границите на Тихоокеанския басейн пластове от палеозойското океанско дъно е възможно да са избегнали субдукцията и да са съхранени чрез акреция на повърхността. Това се наблюдава, например, в Япония, където се срещат кварцови скали, богати на силиций, благодарение на обилно съдържащите се в тях радиоларии. В днешно време радиолариите доминират дълбините на океаните, така че е много вероятно японските залежи от радиоларии да представляват пермско океанско дъно. Забележителното е, че кварцовите пластове са прекъснати от П-Т граница съставена от черни глинести шисти. Едва ли може да има по-добро потвърждение на факта, че дълбоководните океани, също както и епиконтиненталните морета, са били аноксични по това време. Това показва също, че дъбоките води не са играели ролята на рефугиуми.

Сякаш за да утежнят положението още повече, аноксичните океани благоприятстват развитието на анаеробните бактерии, които продуцират сероводород. Сероводородът е високо токсичен. Той може да причини дори по-голяма вреда на морските екосистеми от аноксията. Освен това, освобождавайки се във въздуха е способен значително да повлияе и сухоземните екосистеми. Киел предполага, че сероводородът във въздуха също така задържа метана за по-дълго, което води до още по-силно затопляне на климата. Според много учени 3-4 млн. години преди пермското измиране океаните вече са показвали признаци на кислороден дефицит и ниско Рh. В скални проби от централен Китай екип учени са открили химически вещества, които се използват като биомаркери, показващи, че зелени серни бактерии - Chlorobium - вече са обитавали океаните.

Глобални промени в климата. Най-доброто доказателство за начина, по който се е променял климатът през перм, идва от Южното полукълбо. То се дължи на австралиеца Грег Риталък, който е специалист по палеопочви, но има значителен опит и в палеоботаниката. Той установява, че къснопермските торфени слоеве в Антарктида и Австралия са подобни на тези, формирани при днешните големи географски ширини, където има продължително застудяване. Но те биват рязко заменени от палеопочви, характерни за климат с високи температури в началото на триас. На малко по-ниски географски ширини, в долината Кару в Южна Африка, доказателствата сочат за рязък преход от влажен умерен към горещ полусух климат в П-Т границата. Друго свидетелство за рязко и продължително затопляне в края на перм е изчезването на род Glossopteris, характерни растения за Гондвана, които обикновено са свързвани със студени климатични условия. В подкрепа на това е и т.нар. fungal spike - необичайно разпространение на гъби, свидетелстващо за силно увеличение на количеството мъртва дървесина.

Вулканична дейност. Основната причина за голямото измиране според болшинството специалисти се крие в Сибирските капани - вулканични скали, които покриват площ по-голяма от Аляска, намираща се в Сибир. Днес, регионът е покрит със сняг и растителност, но под повърхността лежат древните останки на най-голямото и разрушително вулканично изригване в историята на света. Този феномен е известен под името базалтов потоп.

Базалтови потоци от лава се образуват т.нар. пукнатинни вулкани. Лавата е с базичен състав, слабо вискозна и много подвижна. Бедна е на газове, които се отделят от нея бързо, под формата на малки фонтанчета. Именно вулканите от пукнатинен тип формират т. нар. големи магмени провинции (лавови покрови), нито една от които не е образувана през последните няколко милиона години. Отделеният материал е от няколко стотин до няколко хиляди кубични километра. Много от тези вулкани изригват в интервали от по 1 до 2 милиона години. Продължителността на еруптивните интервали може да бъде до 10 000 години. Радиометричното датиране показва, че базалтовите изригвания в Сибирските капани са започнали горе-долу през периода на П-Т границата и са продължили около милион години. Количеството лава, което е изхвърлено няма аналог. Деканските капани дори не са близо до това количество. Един от първите учени, който разглежда по-внимателно това събитие, е Венсан Куртело. Преди около 200 години в исландската област Лаки се случило подобно, но по-малко по мащаб изригване. То обаче съществено променило климата в северното полукълбо. Бенджамин Франклин, американски посланик в Париж по това време, документирал неговия ефект върху европейския климат. 1816 г. пък, която последва годината на изригване на Тамбора, остава известна в историята като "годината без лято" (трябва да се отбележи обаче, че са известни и други студени години от началото на 19 век, през които не е изригвал вулкан). Праховите частици и серният диоксид от вулканите формират нещо като екран за слънчевата светлина. Серният диоксид бързо реагира с водните пари и образува сулфатни аерозоли, които разсейват и абсорбират слънчевата радиация. Дължащите се на подобни причини глобални застудявания са добре записани в историята, но ефектът обикновено е за една, най-много две години, поради бързото отмиване на аерозолите от дъждовете. Прахът от вулканичната пепел е по-малко важен в случая, тъй като той бива отмиван дори още по-бързо. Много по-голямо значение има въглеродният диоксид. Той има характеристики на парников газ, способен да причини глобално затопляне, освен това се задържа в атмосферата много по-дълго от серния диоксид. Освен това вулканите от пукнатинен тип не са експлозивни, съпроводени са от много малки или почти никакви експлозии и количеството прахови частици, което се отделя в атмосферата, не е голямо. Затова основно внимание при тях се обръща на СО2.

Освобождаване на метан. Една от най-забележителните особености на П-Т границата е сътношението между въглеродните изотопи (С12/С13), което не може да се обясни само с преустановяването на биологичната продуктивност. Дъг Ъруин първи предлага освобождаването на метан от метановите хидрати като основна причина за това съотношение. На определени места по океанското дъно има огромни количества метан под формата на своеобразен лед или метанов клатрат. Възможно е в днешно време да има около 10^19 въглерод, заключен под океаните. Ако само 10% от него бъде освободена в атмосферата като метан или СО2, това би било достатъчно да предизвика наблюдавания спад в нивото на С13, тъй като въглеродът в метана е изключително "лек", което означава, че съотношението С12/С13 е необичайно високо. Т.е. вулканичната дейност, предизвиквайки затопляне на климата, е подействала като пусков механизъм за освобождаване на метана, защото когато водата се затопля твърде много, метанът от клатратите се освобождава в атмосферата. Количеството въглероден диоксид в резултат от вулканичната дейност е било достатъчно да затопли планетата с 5 градуса над това, което вече е било (а то е било с поне 2 градуса по-топло от днес). Метанът е с много по-голям парников ефект от въглеродния диоксид. Това най-вероятно е повишило атмосферните температури с още около 5 градуса. Всичко това се е случило достатъчно бързо, за да повлияе катастрофално на живота. Ако тези данни се комбинират с моделите на Джеф Киел и Кристин Шийлдс, виждаме, че освободеният в атмосферата метан е способен да ликвидира голяма част от озона и да отприщи блокираните от него ултравиолетови лъчи към земята, което може също да увреди сухоземните екосистеми.

Наскоро бяха публикувани предположения, че огромна роля в пермската катастрофа може да са изиграли и гигантските солени езера, чиито емисии на халогенирани газове в атмосферата са засилили парниковия ефект. Начало на тази идея дава откритието на учените, че микробни процеси в днешните солени езера в южната част на Русия и Южна Африка продуцират в атмосферата силно летливи халогенирани въглеводороди, като хлороформ, трихлоретан и тетрахлоретан. Те комбинират тези резултати с пермското Цехщайново море. Хиперхалинните плитки води са били изложени на горещ, сух климат и интензивно слънчево лъчение (подобно на днешните хиперхалинни морета). За сравнение днешните количества трихлоретан и тетрахлоретен изхвърляни в атмосферата от индустриалното замърсяване представляват около 20% от количеството през перм, а хлороформът днес представлява само 5% от тогавашното количество, са изчислили учените.

По време на пермската катастрофа Антарктида може би е била рефугиум за оцеляване на някои сухоземни видове. Сравнително нови фосилни находки показват, че някои сухоземни животни преживяват катастрофалното затопляне на климата именно там. Група учени от университета във Вашингтон са открили останките на далечен роднина на бозайниците - Kombuisia antarctica - който оцелява през този период именно в Антарктида. Новият вид принадлежи към голяма група родствена на бозайниците, наречени аномодонти, които са били широко разпространени и са представлявали доминантната група растителноядни животни през перм. Kombuisia antarctica е бил с размерите на дребна котка и твърде различен от днешните бозайници. Вероятно е снасял яйца, не е полагал грижи за потомството и не е притежавал козина, не е сигурно и дали е бил топлокръвен. Kombuisia antarctica не е директен предшественик на днешните бозайници, но е сред малкото групи животни, които оцеляват по време на измирането. По време на пермското измиране Антарктида е била разположена малко по на север отколкото е днес. Климатът е бил по-топъл, липсвали са ледници. Всъщност фосилните записи показват, че именно дребните и средни по размер животни преживяват масовите измирания.

Минават най-малко 6 млн. години преди животът да се възстанови напълно от катастрофата. Промените в условията повлияват първо най-чувствителните видове. Измирането и сред по-толерантните такива вече говори за катастрофални събития. След едно такова измиране обикновено се наблюдава ниско таксономично разнообразие и висока численост на определени таксони - т.нар. опортюнистични видове. Това е обяснението за обилното количество бивалвии Claraia в раннотриаски пластове. Те запълват овакантените екологични ниши от брахиоподите. Освен това моретата в началото на триас са били толкова бедни на бентосни организми, че това е позволило отново широко разпространение на строматолитите, след като тези структури (образувани от цианобактерии) първоначално изчезват от фосилните записи през палеозой, вероятно защото хранителната дейност на новопоявили се многоклетъчни бентосни безгръбначни е свила ареала им до ограничени местообитания, като приливните зони, например. Сухоземната флора се характеризира с ниско разнообразие, доминирана от Isoetes, дървесната флора не се възстановява до средата на триас. По същото време започват да се възстановяват и морските рифове - около 6 млн. години след края на перм. Раннотриаските сухоземни влечуги също се характеризират с много слабо разнообразие, доминира космополитният Lystrosaurus. След възстановяване на условията в околната среда започва и бавно разселване на таксоните, отдръпнати в специфични рефугиуми, т.нар. лазарови таксони.

Проучванията относно причините за масовите измирания в историята на земята са все още непълни и предстоят много нови открития. Но доказателствата сочат, че нито едно от петте големи масови измирания не е причинено от само едно явление, пък било то и с глобален ефект. Съпоставката с аналогични и подобни по мащаб явления от други геологични периоди, които обаче не са белязани от масови измирания, показва, че катастрофалните масови измирания са резултат от съчетаването на няколко явления с глобално въздействие.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Много интересен текст :)

Имам няколко въпроса, как се смята, че вулканичната дейност е освободила метана от метановия клатрат, нали тези ледници са на дъното на океана?

В Черно море, до колкото знам имаше някакъв проблем с движението на пластовете на водата, или по-точно няма такова движение. Поради което във водата се натрупва метан. Може ли този натрупан метан, да се освободи в атмосферата, така изведнъж. Какви ще са последствията?

А и ще измрънкам пак, да слагате бележки, за по-специфичните термини:)

Редактирано от В.Павлов

Share this post


Link to post
Share on other sites

[Страхотна тема!

......

В Черно море, до колкото знам имаше някакъв проблем с движението на пластовете на водата, или по-точно няма такова движение. Поради което във водата се натрупва метан. Може ли този натрупан метан, да се освободи в атмосферата, така изведнъж. Какви ще са последствията?

ОТ: В Черно море има сероводород. Де да беше метан :).

Share this post


Link to post
Share on other sites

Какво означава "рефугиум"? Знам общото значение на думата, но не и терминологичното.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Какво означава "рефугиум"? Знам общото значение на думата, но не и терминологичното.

Рефугиум (или рефугия) в биогеографията означава убежище, в което се е съхранила реликтна флора и фауна, които биват "изтласкани" в него поради влошаване условията за съществуване.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Много интересен текст :)

Имам няколко въпроса, как се смята, че вулканичната дейност е освободила метана от метановия клатрат, нали тези ледници са на дъното на океана?

В Черно море, до колкото знам имаше някакъв проблем с движението на пластовете на водата, или по-точно няма такова движение. Поради което във водата се натрупва метан. Може ли този натрупан метан, да се освободи в атмосферата, така изведнъж. Какви ще са последствията?

А и ще измрънкам пак, да слагате бележки, за по-специфичните термини:)

В стремежа си да направя текста по-кратък съм го осакатила вероятно и на места е останал неразбираем.

Вулканичната дейност не освобождава метана пряко. Последвалото затопляне на климата (респ. и на световния океан) отключва този процес.

В Черно море също има залежи от метанов клатрат, доколкото знам. Но той не се натрупва във водата. А за да се освободи в атмосферата, са нужни много големи и драстични промени. Съмнявам се, че ще има кой знае какъв глобален ефект дори да се случи. В атмосферата метанът бързо се окислява до СО2.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Масово измиране креда-терциер.

Почти всички групи големи гръбначни животни - на сушата, в моретата и въздуха – всички динозаври, плезиозаври, мозазаври и птерозаври внезапно изчезват преди около 65 млн. години, в края на креда. По същото време изчезват голяма част от планктона и много тропически безгръбначни, особено рифовите обитатели, много сухоземни растения също биват засегнати. Това грандиозно изчезване на видове бележи известната К/Т (креда-терциер) граница в историята на Земята и края на мезозойската ера. К/Т събитията са били глобални, засегнали са всички големи континенти и световния океан.

Индикатори за катастрофалните събития са изчезването на планктона и други морски организми, както и рязката промяна във видовия състав на полена в съответните пластове. Тази промяна свидетелства за внезапно изчезване на покритосеменните растения в края на креда и заместването им от папратови, а след това обратно завръщане на нормалната флора. Този папратов пик е открит в много сухоземни К/Т пластове в западните части на Северна Америка, където фосилните записи от сухоземна растителност са доста подробни и е интерпретиран като следствие на катастрофално количество прах в атмосферата: папратите се възстановяват първи, колонизират освободените площи, последвани от покритосеменните едва след възстановяването на почвите. Това заключение е направено на базата на аналогията с наблюдавани подобни обрати в областта на флората, предизвикани от вулканични изригвания. Разбира се, трябва да бъде отчетен факта, че подобни аномалии са ограничени до фосилните записи на Северна Америка. Навсякъде другаде по света, особено в южното полукълбо, не се наблюдава нищо повече от постепенна промяна във видовия състав на растенията през К/Т периода.

Сред най-популярните заблуди относно масовото измиране в края на креда (а и относно масовите измирания въобще) е тази за степента на влияние на събитията. В действителност повечето групи организми оцеляват. При насекомите, бозайниците, птиците и цветните растения на сушата, както и рибите, коралите и мекотелите в океаните се наблюдава еволюционен разцвет след края на креда. Причината може би се корени в това, че повечето от хипотезите предлагани в миналото, се опитват да обяснят драматичното изчезване само на динозаврите. Не се отчита факта, че К/Т периодът е белязан от глобални събития, така че за обяснението им са нужни причини със съответното въздействие.

За оценка на степента на въздействие и евентуалните промени в екосистемите е необходимо прецизното им и точно реконструиране. Това е предмет на палеоекологията. Вероятно повечето от вас ще бъдат разочаровани да научат, че предмет на палеоекологията не са евентуални палеопротести срещу замърсяващите атмосферата отровни летливи газове на Цехщайново море, нито пък отчаяни палеодействия по съхраняването на българските мезозойски корали, страдащи от необратимите промени в климата. Палеоекологията изучава начина на живот на отделни изкопаеми организми, животни и растения, отношенията помежду им, както и със заобикалящата ги среда, и методите й играят основна роля при проучванията на масовите измирания. Това, разбира се, не винаги е лесно и възможно, като се има предвид непълнотата на фосилните записи и т. нар. ефект на Сигнор-Липс - поради непълни фосилни данни, съществува вероятност повечето измрели видове да са изчезнали реално по-късно от времето, датирано по най-младия намерен фосил.

Масовото измиране в края на креда безспорно е най-популярното от петте големи, главно заради изчезването на енигматичните динозври. До преди 1980 г. относно причините за това са предлагани най-различни хипотези. Те варират от приемливи такива (глобални климатични промени, таксономични промени в растителните съобщества, астероиден сблъсък, тектонични процеси, промени в нивото на световния океан) до по-налудничави (загуба на сексуален апетит, изглупяване и хормонален дисбаланс при динозаврите; ожесточена конкуренция с гъсеници за растителна храна; бозайници, които изяждат всички динозавърски яйца). Множество експедиции и изследвания са проведени с цел да бъде установено какво точно е причинило измирането на тази голяма и така популярна група животни – динозаврите.

През юни 1980 г. в Science е публикувано едно от най-важните изследвания на 20-ти век. В своята публикация Луис Алварес посочва, че 10 километров астероид е ударил Земята, ударът е вдигнал огромно количество прах в атмосферата, покрил е цялото земно кълбо, закривайки слънцето, спира процесът фотосинтеза при сухоземните растения и океанския планктон, което означава изчезване на продуцентите. След изчезването на храната им измират растителноядните животни, последвани от месоядните. Това е в общи линии моделът, описан от Алварес.

Луис Алварес е физик, получил Нобелова награда за работата си в областта на субатомните частици. Той започва изследването на К/Т събитията покрай геоложките проучвания на сина си Уолтър, който работи в Италия, където има пластове разкриващи почти напълно К/Т границата. Екипът геолози идентифицира необичайна ивица глина сред морските варовици, точно на границата креда-терциер. Измервайки химическия състав на тази глина и материалът под и над нея, те установяват необичайно количество от метала иридий. Това е т. нар. иридиева аномалия, където съдържанието на иридий скача от нормалните 0.1–0.3 ppb до 9 ppb. Иридият е рядко срещан метал в земната кора и произходът му в нея се свързва основно с метеоритите. Фоновите количества иридий в земната кора са резултат на многобройните метеорити достигали Земята през нейната история.

Алварес заключава, че иридиевата аномалия е резултат от сблъсък с огромен метеорит. Той изчислява, че ефектът от подобен сблъсък трябва да се простира по цялото земно кълбо. Въз основа на модели и данни от изригвания на вулкани посочва, че кратерът, оставен от подобен метеорит, трябва да е с размери над 100-150 метра в диаметър, за да произведе подобно количество прах, а за това е необходим метеорит с диаметър приблизително 10 км. Публикацията в Science привлича вниманието на международната научна общност, като коментарите на учени от най-различни области са противоречиви. Отчасти защото авторът е физик, а не палеонтолог или геолог, отчасти защото доказателствата изглеждат недостатъчни. Последвали откритя потвърждават правотата на Алварес и неговия екип, а през 1991 г. бива открит и кратерът – в Мексиканския залив.

За да докаже, че масовото измиране в края на креда е резултат на астероиден сблъсък, Алварес предлага следното просто и дори дръзко уравнение:

M=sA/0.22f

Където М е масата на астероида, s е повърхностното съдържание на иридий след въздействието, А е общата площ на земната повърхност, f е съдържанието на иридий в метеоритите, а 0.22 е количеството материал, изхвърлен от големия вулкан Кракатоа, който изригва през 1883 г., което достига стратосферата. По тази формула Алварес изчислява, че астероидът, причинил К/Т събитията, трябва да е притежавал тегло над 34 милиарда тона. Диаметърът на подобен астероид е определен на 7-10 километра.

Иридиевата аномалия засяга скални пластове от К/Т границата, както на сушата, така и в океана. Подобни пластове са открити на повече от 100 места навсякъде по земното кълбо. Там, където границата е разположена в морски седименти, иридиевият слой е разположен точно над последните кредни микрофосили, а седиментите над него съдържат палеоценски микрофосили от началото на ценозоя. Иридиева аномалия се наблюдава само в скалните проби от К-Т границата и се отличава с много характерен пик, показващ, че събитието е било внезапно и в геологически план краткосрочно.

Освен иридиевата аномалия има и други доказателства в подкрепа на астероидния сблъсък. Известно е, че в пластовете от метеоритни кратери присъстват шоков кварц и микротектити. Известно е, че в пластовете от метеоритни кратери присъстват шоков кварц и микротектити. Микротектитите (земно стъкло) се образуват в резултат на стапяне на скалите от сблъсъка и почти внезапното втвърдяване на материала във въздуха. Шоковият кварц се формира, когато кварцови кристали са подложени на внезапно повишаване на налягането. Това причинява трайни промени под формата на микропукнатини, които лесно се разпознават. Навсякъде в Северна Америка К/Т пластовете са богати на микротектити, а точно над тях е разположен тънък слой, богат на иридий и шоков кварц. Този слой е тънък на места едва няколко милиметра, но общото количество материал надхвърля 1 куб. км. шоков кварц само в западната част на Северна Америка. Зоната на шоковия кварц се разпростира на запад по дъното на Тихия океан, но е рядко срещан в К/Т пластове от останалата част на света. Всичко това показва, че сблъсъкът се е случил някъде в Северна Америка.

Основна алтернатива на астероидния сблъсък като причина за масовото измиране в края на креда е градуалистичният модел, според който изчезванията са се случили в течение на дълги периоди от време, като резултат от периодични климатични промени. На сушата гъстите субтропични гори, обитавани от динозаври, отстъпили място на листопадни гори, доминирани от бозайниците. В подкрепа на градуалистичния модел е плавното понижаване на честотата на срещане на някои групи морски организми в края на креда. Климатичните промени на сушата се свързват с промени в нивото на световния океан и свиване на зоната на топлите плитководни морета.

Друга причина, възприемана като основна за масовото К/Т измиране, е вулканична активност. Деканските капани в Индия представляват обширни територии, заливани от лава в продължение на 2-3 милони години през креда. Вулканичният модел обаче не може да даде обяснение на всички налични данни за катастрофата – количеството иридий, шоков кварц, микротектити и др., както и някои биологични последствия.

Откриването на кратера Чиксулуб на полуостров Юкатан, в Централна Америка, окончателно измества градуалистичния и вулканичния модели. Това е яйцевиден по форма кратер, широк около 200 км в диаметър. Скалните пластове под кратера са датирани прецизно към К/Т границата, а скалите около древната брегова линия на протокарибите също подкрепят теорията за сблъсъка - изобилие на шоков кварц. Освен това, в скалите от К/Т границата в протежение на 1000 километра от зоната на сблъсъка се откриват микротектити с уникална геохимия. Микротектитите обикновено се свързват с вулканични изригвания, но тъй като притежават същата геохимия като евапоритите и варовиковите скали, които покриват дъното на кратера, вулканичната хипотеза не може да обясни произхода им.

Яйцевидната форма на кратера Чиксулуб показва, че астероидът е ударил повърхността под малък ъгъл, около 20°–30°, като е разпръснал повече материя на северозапад, отколкото в останалите посоки. Това е основна причина за по-големите поражения на север в американския континент и несиметричното разпределение на шоковия кварц.

Геоложките и петроложки проучвания, както и иридиевата аномалия, шоковият кварц и микротектитите, а и кратерът Чиксулуб, дават силни доказателства в подкрепа на астероиден удар преди 65 млн. години. Данните от палеонтологията обаче говорят за внезапно изчезване на някои групи организми, докато други се характеризират с по-продължително такова, за периоди от около 1-2 млн. години. Основният въпрос е как точно сблъсъкът е причинил изчезването. Наличните модели за измирането са биологически малко вероятни или твърде катастрофични: сценарият трябва да отчита факта, че 75% от семействата преживяват К/Т събитията, повечето от които почти не биват засегнати. Дали двата модела могат да бъдат комбинирани така, че дългосрочните промени да бъдат обяснени чрез постепенна промяна в океанското ниво и климата, а финалното измиране в края на креда да е резултат на сблъсъка, е трудно да се каже.

Няма никакво съмнение, че северноамериканският континент е бил напълно опустошен. В световен мащаб дори краткосрочни екстремни събития, повлияващи сухоземната растителност и морския планктон, биха причинили срив в хранителните вериги. Основните глобални ефекти от астероидния сблъсък според повечето модели се изразяват в намаляване на осветеността, резки температурни промени, киселинни дъждове и пожари. Облакът от прахови частици в атмосферата се простира по цялото земно кълбо, като силно намалява осветеността и инхибира фотосинтезата. Теоретични и експериментални данни потвърждават, че значителна промяна в осветеността в продължение на няколко дни може да унищожи до 99% от планктона. Вероятността за това се увеличава при положение, че са замесени и обширни пожари, тъй като саждите абсорбират слънчевата радиация по-ефективно от праховите частици.

Логично е птерозаврите, динозаврите и големите морски влечуги да са уязвими по отношение на хранителен недостиг и подобно обяснение за тяхното измиране - с изчезване на продуцентите в хранителните вериги - изглежда правдоподобно. От друга страна оцелелите гущери и примитивни бозайници са малки по размери животни, често ровещи или хиберниращи, способни да си набавят ядки, семена, ларви и други безгръбначни за храна. В океаните по-уязвими са безгръбначните обитаващи плитководната зона, където температурните промени могат да бъдат резки и фатални. За разлика от дълбоководните обитатели, които не са подложени на температурен шок и се характеризират с много по-нисък метаболизъм и са способни да издържат на няколко месеца гладуване. Фауната в големите географски ширини е адаптирана към периоди на зимен мрак, затова тропическите съобщества са по-уязвими. Листопадните дървета преживяват К/Т събитията много по-успешно от вечнозелените. Т.е. видовете обитаващи големите географски ширини и дълбоките океански води са имали по-добри шансове. Също така сладководните съобщества са имали предимство пред сухоземните такива. Фосилни находки от Северна Дакота показват, че костенурките и други водни влечуги преминават успешно К/Т границата, докато динозаврите изчезват напълно. Като се има предвид, че сладководните съобщества се поддържат до голяма степен от потока детрит, включващ предимно сухоземна растителност, лесно е да се предположи, че видовете в хранителните вериги, които се изхранват с детрит, ще преживеят катастрофата по-успешно от останалите.

Единственото пълно и сравнително богато на фосили разкритие на сухоземни пластове от К/Т периода се намира в северноамериканския запад, източна Монтана. Анализът на фосилните находки не показва спад в числеността и разнообразието на динозаврите до края на креда, когато те изчезват внезапно от записите. Това, разбира се, не слага край на спора между катастрофисти и градуалисти. Фосилни находки от други региони свидетелстват за постепенен спад в разнообразието от края на кампан, характеризиращ се с 45 рода, до късен мастрихт (последният етаж на креда) - 24 рода. Това е силно доказателство в подкрепа на твърдението, че динозаврите вече са преживявали своя залез, а астероидният сблъсък просто е изиграл ролята на coup de grace.

Останалите групи гръбначни животни - сухоземни и морски - също не се отличават с кой знае колко пълни фосилни записи. Вижда се, че на сушата двуутробните бозайници са по-сериозно засегнати от плацентните. Но тново има много малко доказателствен материал извън западните части на Северна Америка. Крокодилите и сладководните костенурки преживяват К/Т събитията почти незасегнати. Архаичните видове птици изглежда изчезват, а по-съвременните такива се характеризират с широко разпространение в началото на терциер, но фосилните записи са доста непълни, а между позициите на палеонтолозите и молекулярните биолози има несъгласие по този въпрос: последните твърдят, въз основа на филогенетичните си реконструкции, че произходът на много съвременни разреди птици може да бъде проследен назад до креда.

Друга голяма група гръбначни животни са птерозаврите, които без съмнение са летели както над сушата, така и над моретата, но техни добри фосилни останки се намират единствено в морски седименти. Птерозаврите изчезват в края на креда, както и ихтиозаврите и плезиозаврите. Но отново фосилните записи не са достатъчно подробни, за да се твърди със сигурност как точно е протекло изчезването им. Единствено при ихтиозаврите и плезиозаврите има достатъчно данни за продължителен, плавен спад в числеността и разнообразието преди края на креда. Категорична подкрепа от страна на гръбначните животни в полза на катастрофичния модел предлагат гигантските морски влечуги - мозазаврите - които процъфтяват през креда, само за да изчезнат драматично в края на периода.

Най-пълни са фосилните записи на планктонните организми - коколити и фораминифери. В морските седименти, в които тези микрофосили присъстват в изобилие, се наблюдава рязък видов обрат за много кратък период от време в края на креда. Разбира се, съществуват противоречиви становища и по този въпрос. И докато коколитите подкрепят катастрофичния сценарий, при фораминиферите е доста по-неясно как точно са протекли събитията, като според някои палеонтолози има видове, преминали К/Т границата. Но това, освен от подробните фосилни данни, зависи до голяма степен и от качественото им таксономично определяне.

Друга голяма група сухоземни животни, характеризираща се с богати фосилни записи, са насекомите. За разлика от масовото измиране в края на перм, когато насекомите биват сериозно засегнати, през К/Т периода не се наблюдава особена промяна в техния видов състав.

Някои важни мезозойски групи животни, като амонитите, са в залеза си в края на креда, докато при други видове от същите пластове се наблюдава рязко изчезване от фосилните записи. Освен бивалвиите, други две важни групи мекотели, рудисти и иноцерамиди - и двете характерни за периода креда - изчезват вероятно 1 млн. години преди края на мастрихт.

Друг основен проблем, с който повечето катастрофични сценарии не могат да се справят, е определянето на пола от температурата на околната среда при някои (ектотермни) видове. Това е характерно за много съвременни влечуги. Полът при тези видове не се определя генетично, а от температурата на околната среда по време на ембрионалното развитие. Най-често при по-високи температури се развива полът, който се характеризира с по-големи размери във възрастно състояние. Женските костенурки, например, са по-едри от мъжките, защото произвеждат голямо количество яйца. Съответно ембрионите се развиват като женски възрастни индивиди, ако температурата на средата е по-висока. При крокодилите и гущерите е обратно. Мъжките са по-едри от женските, защото при тях се наблюдава много силно съперничество. Определянето на пола от околната среда е много разпространено сред съвременните влечуги и вероятно е съществувало при техните предшественици. При това положение една внезапна промяна в условията на околната среда би била фатална за повечето влечуги през К/Т периода. Нещо, което не се наблюдава в пластовете.

Оцеляването на птиците също е своеобразна загадка. Дребните видове динозаври не се отличават от по-едрите видове птици, както по размери, така и в екологично отношение. Птиците обаче оцеляват, а динозаврите не. Птиците са топлокръвни животни с висок метаболизъм, много чувствителни на екстремни промени. При все това те оцеляват. Предполага се, че това се дължи на способностите им да се гмуркат, плуват или търсят убежища във водата, в блата и мочурливи зони, да си правят дупки и да гнездят в хралупи на дървета, като по този начин се укриват от непосредственото влияние на околната среда.

В обобщение може да се каже, че нито катастрофичните, нито градуалистичните модели могат да предложат самостоятелно обяснение на наличните данни за събитията от края на креда и изводите направени от тях в световен мащаб.

Ясно е, че екстремните катастрофични модели трябва да бъдат преразгледани, за да отговарят на степента на изчезване. Много групи преживяват събитията, почти няма големи таксони, които да са напълно заличени. Дори динозврите оцеляват в известен смисъл - като птици. Все още не са напълно ясни причините за изчезването на толкова много групи организми в края на креда, докато други оцеляват. Не е ясно дали това е причинено само от астероидния сблъсък или от комбинацията на сблъсъка с вулканизъм, както и последователността на тези явления, и на биологичните и екологични последствия от тях. Необичайният екстремен ефект от К/Т събитията, глобалният обхват и екологичните аномалии (като папратовия скок) може би се дължат на това, че астероидното въздействие и вулканизмът са се случили в период, в който равновесието в глобалните екосистеми вече е било твърде уязвимо.

Благодарности на fossilomaniac за предоставените материали:)

Share this post


Link to post
Share on other sites

И на мен ми се струва малко вероятно това масовото катастрофално изчезване. Имало е астероиди които са се удряли в земята и те са ускорявали еволюцията, но унищожение в такива размери едва ли е имало. Примерно, казва се че всички динозаври изчезнали, но реално са останали много от тях, като примерно ето тези:

Primeval-Episode-6-Terror-Bird-lg-4154bb3b-1537-4ac6-b8b9-6299d6a7d9bf.jpg

The-Terror-Birds.jpg

terror-bird-big.jpg

titanis_horse.jpg

phorusrhacidae_1.jpg

Share this post


Link to post
Share on other sites

Птиците-убийци са изключителни животинки:) Жалко, че и те изчезват впоследствие...

А значението на масовите измирания като движеща сила на еволюцията си заслужава направо нова тема. Освободените екологични ниши след такива процеси със сигурност са предизвиквали бум във видообразуването. Още повече, че най-засегнати при подобни катаклизми се оказват доминиращите видове - те са най-често свръхспециализирани, затова са и доминиращи, но пък и много уязвими към промяна в условията на околната среда...

Трудностите при проучването на тези процеси се дължат най-вече на непълнотата на фосилните записи. Оттам и объркването, и противоречията... Толкова много фактори възпрепятстват процеса на фосилизация! Или, както Дейвид Рауп ги нарича – поредица от филтри/бариери, които стоят между организмите и крайното им съхранение като фосили. Ето ги:

1. Анатомичен – шанс да бъдат съхранени имат предимно организми, които притежават твърди части, някакъв вид скелет. Безскелетните организми, като червеи и мешести, биват запазени само в изключително редки случаи.

2. Биологичен – значение имат размерът на популацията и начинът на живот. Широко разпространените организми (като плъховете да речем) имат много по-добри шансове да бъдат запазени като фосили от редките такива (като пандите). Освен това плъховете живеят по-кратко от пандите (r-стратези) и съответно повече от тях умират за определен период от време, което означава повече потенциални фосили.

3. Екологичен – значение има средата на живот, местообитанието. Животните обитаващи плитките морета или растенията край блата и езера имат по-големи шансове да се запазят в седиментите, отколкото летящите видове, например, както и всички живеещи далече от водата.

4. Седиментоложки – някои среди предлагат типични условия за седиментообразуване и там е по-вероятно да бъдат запазени организмите. Планинските или крайбрежни райони са подложени на голяма ерозия и съхраняването на скалните пластове е трудно, за разлика от плитките лагуни и езера, например.

5. Физикохимичен – след като организмът веднъж попадне сред седиментите са нужни определени химически условия, за да може твърдите части да бъдат запазени. Ако през пластовете минават води с ниско Ph, следите от тялото, костите или черупките могат да бъдат заличени. Също ако седиментите биват периодично депозирани и преработвани, например в реки, останките могат да бъдат повредени или износени от физическите процеси.

6. Диагенетичен - след формирането си скалите могат с течение на времето да се окажат разположени под дебел слой седиментни пластове, които се натрупват над тях. В течение на хилядите, дори милиони години скалите биват трансформирани от преминаващите през тях богати на минерали води, а това може да ускори фосилизацията чрез замяна на биологичните молекули с минерални или да унищожи останките.

7. Метаморфен - в продължение на милиони години, поради движението на тектоничните плочи, фосилните пластове могат да бъдат подлагани на високи температури и налягане. Същите тези метаморфни процеси са в основата на превръщането на варовиците в мрамори, например.

8. Вертикално придвижване - почти всички вкаменелости са в утаечни скали, които с течение на времето биват затрупвани и се разполагат на голяма дълбочина. Необходимо е тектонични процеси да издигнат фосилния пласт близо до повърхността, за да може фосилите в него да бъдат открити, в противен случай те ще останат завинаги погребани и недостъпни.

9. Човешки - накрая разкритията на фосилни пластове все пак трябва да бъдат забелязани, а фосилите - събрани. Повечето от фосилите, които биват разкривани от тектонични процеси, впоследствие биват отнасяни от ерозията в моретата или пък унищожавани от условията в пустините. Някой трябва да забележи и колекционира фосилите. Дори и това не е достатъчно. Фосилите трябва да бъдат внимателно почистени, описани и определени. Много фосили застояват по складове и частни колекции без да преминат този етап, преди накрая да бъдат изхвърлени.

След всичко написано дотук, както отбелязва Рауп, истинско чудо е, че изобщо някакви фосили достигат до нас :biggrin:

Веднага става ясно защо реконструирането на древните съобщества е много мъчна и несигурна работа.

Share this post


Link to post
Share on other sites

И на мен ми се струва малко вероятно това масовото катастрофално изчезване. Имало е астероиди които са се удряли в земята и те са ускорявали еволюцията, но унищожение в такива размери едва ли е имало. Примерно, казва се че всички динозаври изчезнали, но реално са останали много от тях, като примерно ето тези:

Е те и останалите птици СА динозаври, много от тях можеш да ги видиш и днес ;)

А метеоритен удар е имало, все пак е намерен и кратера му (в мексиканския залив), дали тоай е единствената причина за гибелта динозаврите (повечето) все още не може да се каже със сигурност, може и оттук да е минал цял метеоритен поток и да е имало няколко удара, един кратер в Украйна се датира горе-долу пак на същата възраст като Чиксулуб в Мексико.

На мен ми е по-интересен въпроса за изчезването на мегафауната по-скоро, но затова може би отделна тема трябва да се пусне.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Та въпроса ми е защо винаги измира мегафауната, при катаклизмите в края на Перма и Креда ясно. Само че в края на последния ледников период няма индикации за катаклизъм от световен мащаб, но мегафауната измира навсякъде, дори и в Австралия, която не е засегната и от ледените шапки даже. Защо? И също така изглежда, че постепенно средната големина на мегафауната намалява от Юра насам. И защо щраусите и емутата примерно са оцелели, а онази птица горе не е?

Share this post


Link to post
Share on other sites

Мегафауната по правило е по-тясно специализирана и оттам по-уязвима на катаклизми. Иначе измиранията могат да се дължат на редукцията на О2 в атмосферата и отново животни над определена телесна маса да бъдат засегнати. А измрат ли няколко вида, цялата хранителна верига отива по дяволите. Накрая и хранителната пирамида се срутва и екосистемата се опростява. Разбира се това не става отведнъж, а процесът продължава хилядолетия, дори милиони години.

Share this post


Link to post
Share on other sites

рефугиум е ареал(място, част от ареал, популация) със щадящи или непроменящи за изикванията на древен вид условия, довели до неговото рецентно съхранение (до неговото оцеляване в наши дни).

Редактирано от didukaimos

Share this post


Link to post
Share on other sites

Та въпроса ми е защо винаги измира мегафауната, при катаклизмите в края на Перма и Креда ясно. Само че в края на последния ледников период няма индикации за катаклизъм от световен мащаб, но мегафауната измира навсякъде, дори и в Австралия, която не е засегната и от ледените шапки даже. Защо? И също така изглежда, че постепенно средната големина на мегафауната намалява от Юра насам. И защо щраусите и емутата примерно са оцелели, а онази птица горе не е?

Всъщност, най-драстично е измирането не на мегафауната, а сред планктонните организми, но те просто не представляват такъв интерес... освен за специалистите, де :biggrin:

Австралия може и да не е покрита от ледници, но застудяването и там е много силно, което променя облика на екосистемите. Но и това едва ли е единствена причина за изчезването на тамошната мегафауна, защото става въпрос за видове, които вече са преживели няколко такива цикъла без проблем. Повечето специалисти залагат на съчетание от климатични промени и човешки фактор. Изчезването съвпада с пристигането на H. sapiens на този континент - преди около 45-50 000 години. Май няма окончателно становище до момента. Възможно е да бъдат направени и други открития...

А мегафауната е уязвима не защото по правило е тясно специализирана. Няма такова правило. Да вземем за пример съвременните човекоподобни маймуни (Hominoidea). Те са едни от най-ниско специализираните видове сред бозайниците, но въпреки това са много уязвими в момента. Дължи се на ниските темпове на размножаване (т. нар. K-стратези) - раждат по едно, много рядко две малки, за пълното развитие и съзряване на които са необходими няколко години, като през това време майката полага грижи за тях.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Ами то и планктона е преживявал много застудявания преди това, но ето че и той започва да измира в един момент, а него не го бърка особено появата на хомо сапиенс, даже никак. А как са оцелели тогава сините китове например след като манджата им е изчезнала?

На мен климатичните промени не ми изглеждат достатъчно силен фактор за този катаклизъм. Хомо сапиенс - може би, но все пак някои животни от по-едрите оцеляват, а други не. Защо Терър бърд измира, а щраусите - не, с какво са по-тарикати щраусите :) Терър бърд всъщност е май единствената гигантска бягаща птица (оцелял динозавър :)): ), която успява да се аклиматизира в средата на Изолираната Ю.Америка и да издържи на конкуренцията на останалите хищници в ареала, които са предимно гигантски котки, но въпреки това в крайна сметка изчезва... заедно с тях.

За Северна Америка пък си спомням, че гледах нпф за едни доста по-едри от съвременните вълци, където ги наричаха Dare Wolf, латинското име не го знам, но впечатляващи бяха размерите на тялото, както и невероятно високия брой на популациите, намерени са над 3 500 запазени скелета на представителите от този вид в С.Америка. Но този хищник изчезва, а обикновения сив вълк, който и тогава е съжителствал с него оцелява. Една от теориите беше, че едрите вълци ловували само представители на мегафауната и самия лов бил твърде рискован и често отнасяли демидж понякога смъртоносен или поне осакатяващ от къчове на бизони и коне и тн. та затова давали много жертви по време на лов. И разбира се като им измира едрата плячка те нямат време да се преквалифицират в ловуване на дребна плячка, също като смилодоните в Ю.Америка.

Редактирано от Warlord

Share this post


Link to post
Share on other sites

Ами то и планктона е преживявал много застудявания преди това, но ето че и той започва да измира в един момент, а него не го бърка особено появата на хомо сапиенс, даже никак. А как са оцелели тогава сините китове например след като манджата им е изчезнала?

На мен климатичните промени не ми изглеждат достатъчно силен фактор за този катаклизъм. Хомо сапиенс - може би, но все пак някои животни от по-едрите оцеляват, а други не. Защо Терър бърд измира, а щраусите - не, с какво са по-тарикати щраусите :) Терър бърд всъщност е май единствената гигантска бягаща птица (оцелял динозавър :)): ), която успява да се аклиматизира в средата на Изолираната Ю.Америка и да издържи на конкуренцията на останалите хищници в ареала, които са предимно гигантски котки, но въпреки това в крайна сметка изчезва... заедно с тях.

За Северна Америка пък си спомням, че гледах нпф за едни доста по-едри от съвременните вълци, където ги наричаха Dare Wolf, латинското име не го знам, но впечатляващи бяха размерите на тялото, както и невероятно високия брой на популациите, намерени са над 3 500 запазени скелета на представителите от този вид в С.Америка. Но този хищник изчезва, а обикновения сив вълк, който и тогава е съжителствал с него оцелява. Една от теориите беше, че едрите вълци ловували само представители на мегафауната и самия лов бил твърде рискован и често отнасяли демидж понякога смъртоносен или поне осакатяващ от къчове на бизони и коне и тн. та затова давали много жертви по време на лов. И разбира се като им измира едрата плячка те нямат време да се преквалифицират в ловуване на дребна плячка, също като смилодоните в Ю.Америка.

Аааа, менюто на китовете включва доста видове крил и планктон... Те не всички измират :bigwink:

Климатичните промени са плавни обикновено. Не изтребват директно. Но водят до постепенна промяна в екосистемите, което причинява изместване/свиване/разширяване на ареалите на видовете, които пък реагират различно в зависимост от изискванията си. Само като пример си представи замяната на дъждовна гора със савана (грубо казано) при евентуално захлаждане. Видовете, приспособени към по-сухи условия и открити пространства ще претърпят широко разпространение, ще бъдат силни конкуренти и ще изместят останалите, които или ще се запазят в отделни рефугии, или ще изчезнат. Може промяна в климата (респ. екологичните характеристики) да е наклонила везните в полза на по-опортюнистични видове хищници, конкурентни на птиците-убийци. Може такива условия да са довели и до промяна във видовия състав на жертвите на т. нар. мечи вълк (не струва тази статийка в уикито, но е на БГ поне). Един едър хищник не може да оцелее с дребна плячка, защото разходът на енергия за улавянето й не може да бъде компенсиран. Това ще го направи уязвим в конкуренцията с по-дребните видове хищници.

Трудно ми е да направя паралел между птиците-убийци и щраусите. Едните по всяка вероятност са били хищници, а другите не са. По принцип едрите хищници са по-уязвими от дребните, а пък ако са и птици... още по-зле за тях. Лесно може да се направи аналогия и със съвременни хищници - застрашени от изчезване са едри видове като амурски тигър и опушен леопард, все нуждаещи се от големи територии, а не чакали и порове, примерно. Свиването на ареала за един едър хищник е фатално. Абе явно големите размери не се нравят на еволюцията :post-20645-1121105496:

Share this post


Link to post
Share on other sites

както вече писах в момента сме по средата на най-голямото масово измиране познато в историята на планетата и най-веряотно ние сме причината за него ...

http://www.guardian.co.uk/environment/2011/jun/20/marine-life-oceans-extinction-threat?INTCMP=SRCH

имам лични впечатления за западните демокрации, които са пишат много екологични как са си унищожили морето - визирам УК, Ирландия и Исландия ... навремето КГшка щеше да ме разкъса като му пишех за тия работи ...

Share this post


Link to post
Share on other sites

както вече писах в момента сме по средата на най-голямото масово измиране познато в историята на планетата и най-веряотно ние сме причината за него ...

http://www.guardian.co.uk/environment/2011/jun/20/marine-life-oceans-extinction-threat?INTCMP=SRCH

имам лични впечатления за западните демокрации, които са пишат много екологични как са си унищожили морето - визирам УК, Ирландия и Исландия ... навремето КГшка щеше да ме разкъса като му пишех за тия работи ...

Най-голямото масово измиране на организми се е случило през Пермския период /прибл. преди 300 млн. год./. Ние има още доста да се постараем за да го стигнем. :bigwink:

Share this post


Link to post
Share on other sites

Най-голямото масово измиране на организми се е случило през Пермския период /прибл. преди 300 млн. год./. Ние има още доста да се постараем за да го стигнем. :bigwink:

о напротив към момента сме задминали всички предни масови измирания по скорост на изчезване на видовете ...

Share this post


Link to post
Share on other sites

о напротив към момента сме задминали всички предни масови измирания по скорост на изчезване на видовете ...

Може би си останал с погрешно впечатление, че извън определените пет масови измирания не бива да изчезват видове. Изчезват си. Терминът масово измиране пък показва, че ефектът трябва да е глобален. Т.е. проблемите с тропическите жаби и планинските горили, примерно, не вършат работа в случая. Разбира се, не подценявам усилията по опазване на местообитанията на който и да е застрашен вид, напротив. Но през 19-ти и началото на 20-ти век отношението на човека към природата е било много по-консуматорско, което се оказва фатално за доста видове. Днес ситуацията е различна. Така че недей така песимистично... :bigwink:

Share this post


Link to post
Share on other sites

... Регресия/трансгресия и аноксия на океанските води....

Лилава,

това свързано ли е с морските течения? Питам, защото терминологично горепосочените понятия не са ми известни.

На скоро гледах един много интересн научно-популярен филм, където (поне за мен) доста убедително представиха версия за пермското измиране поради нарушаване циркулацията на световните океански течения. Наричаха ги "океанските магистрали" (топлите отгоре, студените отдолу), които опасват цялото земно кълбо в доста интересна фигура. Твърдяха, че от скоро вече са и картографирани от космоса.

Ако тези течения се скапят по някаква причина (а те изтъкнаха поне няколко, включително и свързани с движението на Земята в слънчевата система в опредлен период), спира опресняването на водата с кислород и това води до масово измиране на морските обитатели. После тези океани буквално се превръщат в огромни блата (водещо до драстично намаляване на кислорода в атмосферата), а това вече повлиява на флората и фауната на сушата. Та това според учените от филма е най-вероятната причина за такова масово измиране като пермското. Най-лошото бе, че според тях днес се забелязва наченки на смущаване в тези океански магистрали като се надяваха да са временни и да не се стигне до пермския катаклизъм.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Може би си останал с погрешно впечатление, че извън определените пет масови измирания не бива да изчезват видове. Изчезват си. Терминът масово измиране пък показва, че ефектът трябва да е глобален. Т.е. проблемите с тропическите жаби и планинските горили, примерно, не вършат работа в случая. Разбира се, не подценявам усилията по опазване на местообитанията на който и да е застрашен вид, напротив. Но през 19-ти и началото на 20-ти век отношението на човека към природата е било много по-консуматорско, което се оказва фатално за доста видове. Днес ситуацията е различна. Така че недей така песимистично... :bigwink:

глобалната скорост на изчезване на видовете глобално в момента превишава съответните показатели при всички 5 предни масови измирания ...

не знам как по-просто да го обясня, че никога в историята на планетата не са изчезвали толкова много видове за единица време колкото сега ...

Share this post


Link to post
Share on other sites

не знам как по-просто да го обясня, че никога в историята на планетата не са изчезвали толкова много видове за единица време колкото сега ...

Не е нужно да е по-просто, нека е аргументирано;) Твърдения от сорта на "никога в историята на планетата..." означават, че ти е известно всичко от историята на планетата, с което няма да се съглася. Предвид непълните фосилни записи никой не знае със сигурност с каква скорост са изчезвали видове през цялата история на живота. Всеки знае, например, че в края на креда са изчезнали динозаврите. Но колко точно вида са изчезнали никой не знае. А може би ти знаеш? По-назад в темата съм постнала списък с условията, които са необходими, за да се съхрани един организъм като вкаменелост. Става ясно, за жалост, че едва ли до нас достига информация и за 10-тина процента от видовете на отминалите геологични времена. Освен ако не разполагаш с машина на времето, няма как ти да разполагаш с информация за повече:)

Share this post


Link to post
Share on other sites

Климатичните промени в 20 век и 21 век - като отклонения на температурата и скорост на изменение на средната температура са горе долу съпоставили (доколокото навремето съм проучвал и изследвал въпроса) тези в началото на "модерната епоха"/холоцена/

Ако говорим за човешките влияния - ние сме "свидетели" на избиването на поне десетки видове животни в последните петстотин-хиляда години (досещам се за бизони, варани, норки, бобри, балкански лъвове, източноазиатски породи коне..(?)),и най-вероятно сме причинили унищожаването на още стотици или хиляди видове, като сме унищожили средата им..

Логично е (поне формално, и изполвайки острието на окам) в тези връзки да очакваме че имаме и "голямо измиране" и в момента, подобно на това което се е случило в налачато на холоцена (доколкото се смята че климатичните проени, промените в средата, и човешкия фактор са основните причини за и масовото измиране в началото на холоцена)..

Share this post


Link to post
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Всяка помощ за нас е ценна и се надяваме с общи усилия да успеем да поддържаме това място на научни дискусии живо. Форум "Наука" е сред малкото активни форуми в България, изключително полезно и нужно място за свободна обмяна на мисли и знания.

baner_event_marco

За контакти:

×
×
  • Create New...