-
Дарение
-
Подобни теми
-
От Б. Киров
Колко са богати американците:
краткият отговор е около 98 трилиона долара, което е 98 000 милиарда.
Много ли е това?
Да, изключително много, това е почти 50 процента от богатството на целия свят, съсредоточено в 4.25 процента от населението на света или американците притежават 12 пъти повече богатство от другите.
Как се измерва богатството?
Като се извадят дълговете от притежаваната собственост. Притежаваната собственост от американски граждани е на стойност 112 трилиона долара, дълговете на американските граждани са около 14 трилиона долара, следователно нетното им богатство е 98 трилиона долара.
Или това ще рече, че средното богатство на един американски гражданин е 298 000 долара – тук влиза всичко: борсови акции, влогове в банки, недвижимост, злато и всякакви други активи, всеки американец има средно по 298 000 долара.
И тук започва най-интересното.
Около 50 процента от американците или 165 милиона от тях притежават средно по 14 500 долара.
Следващите 40 процента, така наречената средна класа, или 131 милиона американски граждани са собственици средно на богатство от 247 000 на човек. Както се вижда, тези 247 000 долара са под чертата на средното за цялото население, която е 298 000 долара. Само илюстративно, средната цена на жилище /апартамент, къща/ в САЩ е 284 000 долара към 2020 година, приблизително толкова е 20 годишната му ипотека и 20-годишния наем за двустаен апартамент.
Така.
Но къде са парите?
Те са в най-горните 10 процента по богатство в САЩ.
9 процента /29 млн.американци/ от тези 10 на върха на хранителната пирамида по богатство притежават 43 трилиона долара /43 000 милиарда/ или средно на човек по 1.5 млн. долара или 5 пъти повече от тези 131 милиона американци в средната класа и 100 пъти повече от тези 165 милиона граждани в долните 50 процента. Да подчертая – 5 пъти и 100 пъти повече за 9 процента.
И черешката на тортата, прословутия 1 процент на върха на американската пирамида по богатство: 3.38 млн. граждани са собственици на богатство от 32.6 трилиона долара /32 600 милиарда/ или всеки един от тези олимпийци е горд собственик на богатство от 10.8 млн., тоест той е 7 пъти по-богат от тези в 9-те процента, 70 пъти по-богат от тези от средната класа и 700 пъти по-богат от 165 милиона парий в долните 50 процента.
Това в общи линии е Пирамидата на Киров в американски вариант.
Но „това не е всичко”, над трите милиона двуцифрени американски милионери се извисява още една тясна група на свръх-богати, където вече фантазията бледнее, това е клубът на милиардерите, 660 души през октомври 2020 година.
Това са близо една трета от всички милиардери в света.
Американските милиардери са горди собственици на богатство от 4.1 трилиона долара /4100 милиарда/ или всеки един от тези господа и дами притежава средно по 6.21 милиарда.
Сред тази богопомазана група от богове на стоковата борса също има класово разслоение: Тръмп например е в долната линия на своите събратя милиардери с неговите 3 милиарда, той е беден роднина в сравнение с Джеф Безос, Илон Мъск и Бил Гейтс, чиито числа са три цифрени в милиарди на върха на класацията.
И така, как се е стигнало дотук, и какво означава това за бъдещето на Америка.
Quo Vadis Америка?
А къде е Джон Голт?
-
От stinka (Rom)
България няма как да бъде силно или дори средно икономически развита държава без развитието на високо или средно доходни индустрии. Тъй като сме държава бедна на суровини ние трябва да ги внасяме... по международни цени - горива и материали. За да поддържаме желаният стандарт на живот за голяма част от населението ние трябва да внасяме и скъпи технологии и машини... във всички области на живота. Няма как и да се пренапомпват и услугите или държавно дотирани отрасли, фирми, региони (къде официално, къде неофициално). Както и да преразпределяш малкото, то пак ще е малко.Ако ние нямаме базови икономически отрасли, които да произвеждат доход, който да е достатъчен да се внасят необходимите ресурси и технологии за среден стандарт на живот. От там насетне вече да се преразпределя и чрез услуги, и към различни групи от населението и отраслите.
Та какво трябва България да произвежда и изнася, за да може да си позволи това? В какви технологични индустрии - високо, средно технологични трябва да развием, за да достигнем поне средно икономическо развитие. И то отчитайки демографските, образователните реалности в нашата страна, отчитайки развитието на различните технологии и тенденции в света?
-
От Aspandiat
ВИЗАНТИЙСКАТА РЕКОНКИСТА НА ИЗТОК ПРИ КОМНИНИТЕ (1097–1176 г.)
Разгромът на Византия при Манцикерт през 1071 г. довежда до страховито сгромолясване на империята от статута на свръхсила до положението на средно голяма държава, бореща се за оцеляване. В рамките на десетилетие и половина победителите селджуци отнемат 95% от азиатските владения на ромеите и стигат почти до Дарданелите. През 1084 г. последният ромейски остров на изток, перлата на Предна Азия, град Антиохия пада във вражески ръце. Същата година е изгубен и важният град Смирна на западното крайбрежия на Анатолия и скоро той е превърнат в база на турския емир Чака/Чача, от която той започва да извършва пиратски набези в Егея, поставяйки под напрежение самата столица Константинопол.
През първите 15 години от управлението на възцарилия се през 1081 г. император Алексий I Комнин империята не е в състояние да провежда каквато и да е активна политика на изток. Всички усилия на Алексий са хвърлени в това да опази Балканите като единствената оцеляла териоториална и ресурсна база на ромеите. Към 1097 г., когато пред Константинопол се появяват рицарите на Първия кръстоносен поход, Алексий в общи линии е успял в начинанията си – печенежката заплаха е неутрализирана, а опитите на италианските нормани да завземат Балканите са пресечени.
Алексий успява ловко да се възползва от мощта на кръстоносците, чиито водачи срещу ромейската помощ полагат клетва за вярност пред императора с обещанието да върнат на империята всички отвоювани от тях земи на изток, в т.ч. и Антиохия. След това на византийският флот прехвърля кръстоносците в Мала Азия, където с поредица от победи те си пробиват път с бой към Сирия. Движещата се по петите им ромейска армия успява да освободи редица земи в Западна Анатолия:
1097 г. – Никея отваря вратите си пред императорската армия.
1097 г. – след кръстоносната победа над селждуците при Дорилеон ромеите успяват да си върнат голяма част от Западна Мала Азия.
1097–1099 г. – империята възстановява властта си над западноанатолийските градове Смирна, Ефес, Сарди и Филаделфия, както и над островите Родос и Хиос, ликвидирайки и опасността от пиратите на турчина Чака/Чача.
1116 г. – ромейската реконкиста на изток е възобновена – Алексий осъществява поредица от локални военни действия във Витиния и Мизия с цел да укрепи ромейския западноанатолийски лимес срещу набезите на иконийския селджукски султан Малик Шах.
1117 г. – дълбока ромейска офанзива в Централна Анатолия, завършила с победа на императорските войски при Филомелион (дн. Акшехир).
При сина и наследника на Алексий, император Йоан II Комнин (1118–1143 г.), византийската реконкиста на изток достига апогея си.
1119 г. – Йоан Комнин завоюва южноанатолийските градове Лаодикея и Созополис, като възстановява сухопътната връзка с важния южноанатолийски град Анталия, по която се осъществявала и връзката с кръстоносните държави в Леванта.
1130–1135 г. – Йоан Комнин провежда военна кампания срещу селджукския Данишменидски емират. Ударът на ромеите е насочен към град Мелитене (днес Малатия) по горното течение на река Ефрат. Така Йоан успява да вклини ромейските владения дълбоко в турска територия. Ромейският клин се оказва трън в турската пета и пречка за ново турско разширение в Мала Азия.
1130–1135 г. – империята нанася удар и в Северна Мала Азия, където е възстановена ромейската власт на родния град на Комниновата династия град Кастамону. Като щит и и инструмент за набези в град Гангра (днес Чанкълъ) е оставен голям 2-хиляден гарнизон.
1137 г. – ромеите отнемат градовете Тарс, Адана и Мопсуестия от неотдавна образувалото се Киликийско арменско царство, принуждавайки го да стане васал на империята. По такъв начин е установен/възстановен византийският контрол и над Южна Мала Азия, което позволявало и пряката сухопътна връзка с кръстоносните държави в Леванта. През същата година и Джослин, владетелят кръстоносното Едеско княжество, се признава за васал на Йоан Комнин. В резултат на този съюз е организирана съвместна франко-ромейска офанзива в Сирия: град Алепо устоява на атаките, но поредица от по-слабо укрепени градове са превзети с пристъп.
1139–1140 г. – императорът отново ръководи поход срещу нахлулите по течението на река Сангария в Западна Мала Азия тюркменски чергари. Номадите са разбити и ромеите доразвиват успеха си в поход срещу Данишменидския емират и отвоюват старата провинция Пафлагония. Императорската армия освобождава и важния черноморски град Синоп, а след това ликвидира и гръцкото княжество в Трапезунд на местния динат Константин Гавра. По този начин е възстановена и сухопътната връзка с изолирания от планини район на Трапезунд, останал пощаден от селджукското нашествие в края на предходното столетие. Единственият неуспех на Йоан Комнин е опитът му да превземе от селждуците град Неокесария (Никсар).
1142 г. – Йоан Комнин предприема настъпление срещу Иконийския селджукски султанат, за да защити ромейската власт над важния южноанатолийски град Анталия и сухопътните съобщения с Киликия и Леванта.
1143 г. – по време на подготовката на голяма кампания на изток с намерението най-накрая да наложи директна власт над франките в Антиохия, които постоянно се измятали от даваните клетви за вярност, по време на лов в Киликия Йоан Комнин се порязва с отровна стрела и умира седмица по-късно. Носели се слухове, че това не било ловна злополука, а внимателно планирано убийство.
Новият император Мануил I Комнин не продължава активната политика на предшественика си на изток, тъй като голяма част от управлението му е заето във военни кампании на Балканите и Италия. Въпреки това империята не се отказва от опитите за експанзия и в Предна Азия.
1146 г. – в рамките на наказателна кампания армията на Мануил разгромява при Лападион войските на иконийския селджукски султан Масуд. Победата обаче не води до промяна в границите между ромеи и турци, а има за цел да накара селджуците да кротуват и да не отвличат вниманието на византийците от европейските фронтове, където те били насочили усилията си.
1158–1162 г. – империята провежда поредици от кампании против Иконийския селджукски султанат. По силата на сключения мир срещу парична субсидия турците трябвало да предадат на ромеите важния кападокийски град Севастия (днес Сивас).
1169 г. – ромейски удар в съвсем неочаквана посока. Византийски флот от 20 големи дромона, 150 галери и 60 транспортни кораба дебаркира при важната крепост Дамиета, ключ към подстъпите към Египет. При Дамиета се появява и сухопътната армия на йерусалимския крал Алмарик. Крепостта така и така не пада до голяма степен поради разногласията, липсата на доверие и взаимните удари в гърба между ромеи и франки. Свръх това на връщане ромейският флот попада в буря и половината от него потъва в морето.
Египетската кампания Мануил, която е доста пренебрегвана, но като мащаб е напълно сравнима с тази в Италия против норманите десетилетие по-рано, е възприемана като византийски опит за осигуряване на имперския средиземноморски фланг с помощта на франките, а на франките – да нанесат смъртоносен удар на западащия Фатимидски султанат, която по това време е най-опасния съсед на кръстоносците на изток. Смятам обаче, че тази толкова алогична кампания на Мануил така далече от базите му има тясно икономически измерения и причини.
Към средата на XII век Венеция е най-близкият военноморски съюзник на Източната империя, де юре все още неин васал. Същевременно обаче Венеция е и неин най-опасен икономически конкурент, който, след получаването на първите търговско-митнически привилегии при Алексий Комнин, започва систематично да задушава ромейската морска международна търговия. Към средата на XII век венецианците имат 2 района на изток, от които купуват ориенталски, индийски и китайски стоки, които препродават в Европа. Единият район е линията Антиохия–Триполи–Акра, а другият пункт е Александрия в Египет, където венецианските търговци се появяват още през IX век и откъдето открадват мощите на своя покровител свети Марко. С оглед на тези факти, така нестандартната кампания на Мануил против Египет може да се приеме като опит да бъде поставен под контрол толкова важната за венецианците александрийска стокова борса и така да бъде нанесен индиректно и „неофициално“ жесток удар на търговския конкурент. Тази трактовка се потвърждава и от условията на сключения договор между франки и ромеи за разделяне на Египет, по силата на който франките трябвало да получат вътрешността на страната с център Кайро, а ромеите – крайбрежието с толкова важната Александрия.
1176 г. – голяма ромейска кампания начело с Мануил Комнин против селджуците от Иконион (Коня), които били сложили ръка върху владенията на турците Данишмениди в Анатолия. Тази експанзия е приета в Константинопол като заплаха за имперските позиции им в Мала Азия и Киликия. Мануил решава да нанесе удар в самото сърце на Иконийския султанат и армията му се насочва към столицата му Иконион. Обаче на 17 септември 1176 г. султан Килидж Арслан II устройва при Мириокефалон засада на ромейската армия. Битката завършва с катастрофа, която самият Мануил сравнявал с погрома при Манцикерт столетие по-рано. След Мириокефалон всички планове и възможности за подновяване на ромейската реконкиста на изток са изхвърлени в кошчето за боклук. Осем години по-късно сломеният от спомена за катастрофата Мануил, който в края на живота си се бил отдал на астрологията в търсене на упование и утеха, склопява очи.
Кое обаче е интересното в посоките и логиката на византийската реконкиста срещу селджуците? За близо 8 десетилетия империята така и не успява да си върне централните части на Мала Азия. Нещо повече, тя не полага особено големи усилия да възстанови стария удобно защитим лимес по хребетите на Тавърските планини, който 300 години защитава Византия от арабските нашествия. За сметка на това империята упорито се стреми да възстанови и поддържа властта си над западните, северните и южните части на Мала Азия. Причините за тази ромейска избирателност са различни.
Етно-демографски и езикови фактори. Още Стивън Рънсиман твърди, че селджукското завоевание води до тюркизация и ислямизация на вътрешните части на Анатолия, осъществили се толкова плавно, че „никой дори не си направил труда да ги опише“. Това схващане ми се струва прибързано и пресилено, защото и след селджукското завоевание арменците остават по местата в Кападокия, които са били обитавали от столетия, и запазват в общи линии вярата си. Въпреки това е очевидно, че ромейското нежелание реконкистата да бъде продължена във вътрешността на Анатолия е обусловено от факта, че там гръцкото или гръкоезичното население е твърде малобройно и не може да служи като опора на имперската власт. По тази причина реконкистата на Алексий, Йоан и Мануил Комнини спира там, където спира и гръцкият етнически елемент.
Възможно ли е обаче населението на вътрешните части на Анатолия да е било с недотам гръцко етно-културно самосъзнание в навечерието на селджукското нашествие и по тази причина турците без особено затруднения слагат ръка на тези големи територии след 1071 г.? Ето една карта на езиците, говорени в Източната римска империя около 580 г.
Удивително е, че в Мала Азия езиковите граници почти напълно копират (с изключение на района на Трапезунд) на границите, очертани от Комниновата реконкиста 600 години по-късно. Дали в края на краищата населението на защрихованата през 580 г. като „анатолийски езици“ територия все пак не е било запазило на битово равнище своята етно-културна и езикова обособеност и в навечерието на селджукското нашествие то е реагирало пасивно на смяната на един господар с друг, по подобие на пасивната реакция на сирийци, арамеи и копти по време на арабското нашествие през VII век?
Икономически фактори. Границите, при които Комниновата реконкиста спира, изненадващо съвпадат почти напълно с границите на най-урбанизираните части на Анатолия. Прилагам една карта на римска Мала Азия от 240 г. пр. Хр. за сравнение, на която са очертани с червено районите с най-гъста градска мрежа. Ситуацията през 1140 г. не е била коренно различна.
Прилагам и една черно-бяла икономическа карта на Византия от XI-XII век, като на нея са означени и ромейските граници преди 1071 г. и около 1140 г. Границите от 1140 г. реално са обхванали почти всички „производствени мощности“ и „производствени зони“ на византийския Изток. Това са западните, северните и южните части на Анатолия и Сирия.
Ето и като сравнение 2 други карти. Едната отразява териториията на Ромейската империя и васалите й в края на управлението на Йоан Комнин около 1143 г. Втората отразява империята и васалите й около 1170 г. Те реално препокриват етно-езиковите граници в Анатолия между гръцкия и негръцкия елемент, както и урбанистично-икономическите мощности, концентрирани северните, западните и южните части на огромния полуостров.
Заключение. Комниновата реконкиста представлява връщане не само на възможното, но и на икономически струващото си – северните, западните и южните части на Мала Азия с тяхното лоялно на Константинопол гръцко население. По същество Комниновата реконкиста на изток е явление и процес, подчинени на икономиката, а не движени от носталгията към старите имперски граници и стремеж те да бъдат възстановени на всяка цена. Вероятно причина за това толкова прагматично „търговско“ мислене е и фактът, че през XII век заместител и компенсация на изгубените райони на Централна Анатолия с тяхното силно развито скотовъдство са българските земи на Балканите. Тоест от гледна точка на стремежа към широка профилираност на ромейската икономика през XII век тя притежава всичко – градове по крайбрежията с техните „индустрии“ и международна търговия, както и стоковъдно-аграрни вътрешни области на Балканите. От икономическа гледна точка Централна Анатолия, населена с негърци, не е особено необходима на империята. Вероятно обаче ако Комнините не бяха проявили толкова „комерсиално мислене“, а бяха решили да довършат ромейската реконкиста с възстановяване на стария имперски лимес от VIII–X век, бъдещата съдба на Византия (и на България) щеше да е коренно различна.
-
От Б. Киров
Ще започна тази тема с публикуването на две много интересни, според мен, статии на двама турски автори, както и с едно уточнение - поставям темата в раздел Икономика с молба към колегите, които участват в нея да не политизират - всички политически коментари могат да бъдат изведени в друга отделна тема в клуб Политика на форума и да се дискутират там. Тук с двете уводни статиии /едната е под формата на интервю във Форбс/ само рамкирам темата и основната идея и в двете статии, че през последните 16 години изключителния икономически възход на Турция се дължи на създаването на силна и голяма средна класа в Турция, приела ценностите на либералната демокрация.
Бих допълнил и развил и моето виждане към тази теза и на двамата автори, че именно увеличените финансови и социални възможности на средната класа в Турция са основен генератор на нейното бързо и мощно икономическо развитие. Турция няма положително салдо във външната си търговия, нито пък толкова голямо външно финансиране, което да е двигател на бързия й икономически просперитет, нейният възход се дължи на изключително голяма вътрешна потребителска активност, на нейния много голям и активен вътрешен пазар, а такъв без добре платена средна класа е невъзможно да съществува.
В поредица от няколко постинга ще се опитам аргументирано да развия и аргументирам това мое виждане, но най-напред ще публикувам двете статии на Адел Малик и Сонер Кагаптай.
Тайното оръжие на турската демокрация: силна средна класа
Адел Малик
Адел Малик е преподавател по Икономика на мюсюлманските общества в университета в Оксфорд.
Последният провален опит за завземане на властта в Турция демонстрира колко уязвима е страната за военен преврат. Но разкри че съществува нещо ново и много мощно, което съседите на Турция също желаят да култивират – силна средна класа, желаеща и способна да се мобилизира срещу заплахи на екстремисти. Въпросът сега е дали президентът Реджеп Ердоган ще съумее да съхрани тази нова ценност. За повечето държави в Близкия изток е проблем да изградят средна класа, способна да защити стабилността. Анализаторите на преврата се фокусират върху противоречията между турския елит и президента Ердоган, но малцина пишат нещо за структурните трансформации в турската политикономия, които доведоха да увеличаване силата на средната класа, която се явява електоралната основа на ердогановата Партия на Справедливостта и Развитието Justice and Development Party (ПСР).
За последните две десетилетия Турция постигна забележителни икономически успехи, които я трансформираха от „болния човек” на Европа в една от най-динамичните икономики и нов притегателен център на търговията в Близкия изток. Критични за тази трасформация бяха инвестициите в инфраструктура, подкрепата на ферми със среден размер, експанзия на регионалната търговия и развитието на туристическия сектор. В резултат на всичко това, турският БВП на глава от населението се увеличи три пъти за по-малко от 10 години, като същевременно нивото на бедността падна наполовина, според Световната банка. Процесите създадоха невиждана икономическа мобилност сред работната ръка в селските райони, сред дребните предприемачи и слабо квалифицираните работници, задвижвайки маси от аутсайдери към групата на средната класа. Дори външната турска политика беше подчинена на интересите на средната класа.
За турската средна класа оцеляването на демокрацията е приоритет, и както последните събития го доказаха, те са готови да се сражават за нея. В действителност случилото се не е просто сблъсък между Ердоган и политическите му противници, то демонстрира решимостта на средната класа, да не допусне Турция да регресира своята политическа система в такава, която ще навреди на икономическите и политически постижения на тази средна класа. В този смисъл, истинското предизвикателство през следващите месеци и години няма да идва от военните или от чуждестранни конспирации. Прекаленото съсредоточаване на власт в ръцете на президента, може да да разклати разделението и баланса между властите и да забрани политическата опозиция, включително в собствеата му партия. Точно това може да заличи цялата вече изградена демократична система, за която средната класа излезе да се сражава.
Нищо от това не е добро за икономиката, от която зависи средната класа на Турция - и от своя страна избирателният успех на ПСР. Това дава основание да се надяваме, че проваленият преврат, подчертавайки ролята на средната класа като преграда срещу военните бунтовници, ще подтикне правителството на Ердоган да разреши политическата безизходица на Турция и да осигури икономически растеж. Средната класа в Турция няма да подкрепи партия, която не успява да разшири интересите й и да й донесе икономически просперитет. Но една ПСР, която се връща към основната си визия за осигуряване на икономическа мобилност - това е друга история.
Разбира се, Ердоган се нуждае от консолидиране на политическата си база, включително чрез подновяване на връзките с лоялни поддръжници. И чистката сред военната и цивилната бюрокрация на евентуалните привърженици на преврата несъмнено ще се хареса на партийните лоялисти. Но той трябва да излекува и политическия разрив и да създаде нов консенсус, който подкрепя икономическия просперитет.
Може би най-важното е, че ПСП трябва да спре опасното разбиване на турския модел на регионална икономическа интеграция, основавайки се на политиката на "нулеви проблеми със съседите", първоначално замислена от бившия министър-председател Ахмед Давутоглу, но изоставена през последните години. Турция влоши връзките си с почти всички свои близки близкоизточни съседи. Неотдавнашното обтягане на дипломатически отношения с Русия допълнително отслаби позицията на Турция. В този процес статутът на Турция като модел мюсюлманска демокрация постепенно се влоши и политическата поляризация се задълбочи, като се има предвид нарастващата заплаха за стабилността на страната.Важно е, тъй като Ердоган се стреми да концентрира повече правомощия в кабинета на президента, за да се справи добре с това, е да си припомни условията, довели до появата на Османската империя и евентуалния й срив. Подобно на възхода на ПСР, Империята се основаваше на подкрепата на еманципираните спахии в селските райони, особено в анадолската сърцевина. Но след консолидирането на властта си в Константинопол, османските султани бързо се заеха с установяването на султански ред, който противоречи на неговия прогресивен първоначален произход - и го отслаби отвътре. С по-голяма централизация на властта, османските владетели станаха неудобно зависими от съсловието на благородниците у дома и имперските сили в Европа.
Ако ПСР на Ердоган се надява да избегне подобна съдба, тя не трябва да продължи похода си към султанската власт от последните дни. Една процъфтяваща и приобщаваща демокрация е единственият изход за Турция и ще възстанови модела, от който отчаяно се нуждаят страните от Близкия изток.
http://www.marketwatch.com/story/turkish-democracys-secret-weapon-a-strong-middle-class-2016-07-26
Възходът на Турция: лидер на мюсюлманските държави през 21-ви век
В интервю със Сонер Кагаптай, директор на Турската изследователска програма във Вашингтонския институт, ние обсъдихме новата му книга, озаглавена "Възходът на Турция: лидер на мюсюлманските държави през 21-ви век", публикувана през февруари 2014. Сонер Кагаптай е директор на Турската изследователска програма в института "Вашингтон". Той е писал подробно за американско-турските отношения, турската вътрешна политика и турския национализъм, публикувайки в научни списания и големи международни печатни медии, включително Wall Street Journal, Washington Times, Los Angeles Times, International Herald Tribune, Weekly Defense of Jane, Newsweek Türkiye и Habertürk. Той е редовен журналист за Hürriyet Daily News, най-старата и влиятелна медия на английски език в Турция и сътрудник в блога на CNN за Global Public Square. Той редовно се появява в Fox News, CNN, NPR, Гласът на Америка, Ал Джазира, Би Би Си, CNN-Turk и al-Hurra.
Рахим Канани: Разкажете ми малко за Турция днес, подчертавайки някои от основните предизвикателства, пред които са изправени, политически, икономически и социални.
Сонер Кагаптай: Турция се трансформира през последното десетилетие в рамките на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР), която осигури стабилни икономически политики и добро управление. По този начин Турция превърна мнозинството он населението й в общество на средната класа. В същото време, подкрепяна от икономическия растеж и лавирайки на зиг-заг, тръгвайки първоначално като регионалната власт, управляващата партия на страната ПСР се утвърди като доминираща политическа сила в страната.
Здравите й икономически политики позволиха на повече от всякога турци да споделят просперитета на страната и да се присъединят към редиците на средната класа. Тази поява на средна класа, подпомагана от управляващата ПСР, променя природата на политиката в Турция, тъй като турците от средната класа по силата на своя начин на живот възприемат ценностите на либералната демокрация присъщи на средната класа във всички демократични общества.
Това означава, че Турция вече не е бореща се да оцелява страна, но не е и консолидирана демокрация. Има значителни проблеми у дома, от свободата на печата до разделението на властите и ако Турция иска да се превърне в истински фар на демокрацията в Близкия изток, нейната нова конституция трябва да осигури по-широки права.
Паралелно с това развитие, Турция прегърна своята мюсюлманска идентичност, като я отличи като самостоятелна мюсюлманска сила. Вдъхновени от рекорден икономически растеж през последното десетилетие, турците отново започнаха да усещат имперски чувства. Неоосманизмът се превръща в политическа леща, през която много турци гледат на световната политика. Това последното предизвикателство пред Турция ще определи дали тя вдействителност е либерална демокрация. Тъй като дебатът за изготвянето на първата гражданска конституция продължава, това е особено важен въпрос. За да се превърне Турция в регионален център на власт и да води движението за демократична промяна, тя трябва първо да спечели битката за либерална демокрация у дома.
Рахим Канани: Когато говорите за възхода на Турция, кога бихте посочили, че започва този възход и какви са формиращите го сили, които го движат напред?
Сонер Кагаптай: Преди всичко трябва да отбележа, че политическата система на Турция създава стабилност, когато е доминирана от еднопартийно правителство, и Турция изпитва политически и икономически спазми, управлявана от коалиции. В допълнение към това страната се очертава като икономическа сила, благодарение на успешното съчетаване на традиционните връзки на страната с европейските и други икономики, разположени в рамките на ОИСР, с динамиката на нововъзникващите пазари, особено сред мюсюлманските мнозинства в съседните нации.
Турският икономически успех от 2002 г. почива в две основи. От една страна Турция се държи отворена за Европа, като привлича значителни инвестиции от континента. От друга страна, Турция едновременно пренасочи търговията си към нововъзникващите пазари и към страните с мюсюлманско мнозинство, за да се възползва от техния растеж. С други думи, Турция има най-доброто от двата свята, като същевременно се възползва от близостта си до Европа както и от своя афинитет към мюсюлманските общества. Това стана възможно след десетилетие безпрецедентна политическа стабилност, осигурена от правителството на ПСР.
Освен това Турция демонстрира относителна стабилност в момент, когато регионът около нея е бил размирен. Турците живеят много по-добре, защото са се разраснали икономически, докато светът около тях се е стопил както в Близкия изток с арабската пролет, така и в Южна Европа с кризата в еврозоната. Това на свой ред привлича инвестиции от по-малко стабилни съседи като Иран, Ирак и Сирия. В крайна сметка, политическата стабилност и регионалното влияние са твърдата валута за Турция. Нйният икономически растеж и способността й да се издига като "мюсюлмански БРИКС" ще зависи и от двете.
Рахим Канани: Имаше ли нещо, което ви изненада по пътя за вашето изследване?
Сонер Кагаптай: Роден и израснал в Турция, прекарах близо половината от живота си в учение и работа в Съединените щати. Турция е пълна с ежедневни изненади, затова ще сравня страната с лук, ако страните могат да бъдат зеленчуци. Всеки път, когато изваждате слой от повърхността, надявайки се да стигнете до сърцевината, ще откриете още един слой.
Всъщност Турция продължава да ме учудва в способността си да расте и да се преобразява. Това забележително развитие може да се види особено в градовете Газиантеп и Кайзери, което отразява какво се случва, когато смесвате исляма и капитализма. Бедността и провинциализмът, които си спомних от моето време в Турция, и предишните ми посещения в тези два града изчезнаха, а на негово място се издигаха градове, които никога не бих могъл да очаквам, по време на моята младост в Турция. И двата града са процъфтели през последното десетилетие, но са довели до различни резултати. Докато Газиантеп показва, че когато смесвате исляма и капитализма, той може да създаде космополитно общество, случаят на Кайсери показва обратното. Кайсери, която също е процъфтявало през последното десетилетие, предполага, че смесването на исляма и капитализма води до социален консерватизъм. Интересно е да видим, че през последното десетилетие Турция е създала тези противоположни тенденции.
Тази политика обаче не се поддържа от всички турци. Уникалният аспект на турското общество е, че в него има две големи блока от социални и политически групи, които са толкова големи, че и двата блока трябва да се вземат предвид. Ето защо Турция се развива към едно либерално общество, в което ще останат и двата различни начина на живот. Страната е разделена на средата между поддръжниците и противниците на ПСР. Ако страната не излекува това разделяне, за Анкара ще бъде трудно да реализира потенциала си да стане глобален играч. За тази цел ПСР трябва да осъзнае, че светската, либерална Турция, която се състои от около половината от населението на страната, е твърде голяма, за да се игнорира. Турция трябва да обедини различните социални сегменти, ако иска да се превърне в регионален и глобален играч. Само като служи като блестящ пример за либерална демокрация - Анкара може да се промотира като източник на вдъхновение за съседните си арабски и мюсюлманските общества. Ако от друга страна Турция е по-малко от либерална демокрация у дома, за западните й партньори ще бъде трудно да популяризират Анкара като модел на страни, които следват арабската пролет като Египет, Тунис, Либия и Йемен.
Рахим Канани: В светлината на Вашите изследванията си, какво вярвате, че ще бъдат амбициите на Турция през следващите 10 или 20 години и дали тя е са състояние да постигне тези амбиции?
Сонер Кагаптай: Първо, Турция трябва да балансира новата си ислямска идентичност със западното си покритие, включително връзките си с НАТО, ЕС и САЩ. Това ще помогне на Турция да се превърне в играч в Близкия изток, като използва европейската капитализация и хардуерните и разузнавателните активи на САЩ и НАТО, като същевременно се издига в очите на Запада като страна с уникални връзки с мюсюлманските общества.
По-конкретно на европейския фронт, старата турска мечта за наваксване с Европа изглежда по-близка от всякога: Турция наскоро се присъедини към икономиките "1 трилион долара плюс" в Европа, осигурявайки на Анкара членство в елитен клуб на европейските икономики.
Дали Турция ще успее да стане водещата мюсюлманска сила на 21 век, постигането на политическо влияние в нейния регион и потенциално в целия свят зависи от това как политическите елити в столицата на страната Анкара ще изиграят своите карти. Днес Турция е изправена пред редица стрес-тестове, които ще трябва да докажат способността й като глобален играч, както и ангажиментите й към западните интереси и ценности. първото от тези предизвикателства Турция е кризата в Сирия, където нестабилността пренася и върху самата Турция, а това създава търкания с Вашингтон.
Ако Турция се движи в правилната посока, тя ще запази западната си наслагване, ще напише либерална конституция и ще се развие в мюсюлманските страни, като се възползва от последващия икономически растеж и политическата стабилност. Ако обаче тя не играе правилно, Турция може да се изправи пред огромна нестабилност, включително икономическа криза, засилване на политическото насилие, нестабилни правителства и дори конфликти със съседите. Това би било връщането на "болния човек в Европа".
Елитите на Анкара обаче осъзнават, че Турция може да продължи да расте само ако успее да синтезира и запази всяка съставка в този микс, а именно като запази своята мюсюлманска идентичност и западните си ангажименти. Турция може да се издигне като като регионална супер-сила, както и да играе роля в региона, само ако създаде истински пример за либерална демокрация и продължава да изгражда своя отличителен белег посредством мека сила. С всимчките й дадени шансове и предпоставки за тази роля, единствено самата Турция може да предотврати възхода си, който я превръща в глобален играч.
Рахим Канани: Най-накрая, какви са големите изводи, които искате читателите да направят от тази книга?
Сонер Кагаптай: Турция ще се издигне като крайъгълен камък на регионалната стабилност, само ако Анкара съумее да използва своята мюсюлманска идентичност и западното надграждане, поддържайки силните си връзки със западните държави, макар да разширява своето влияние като сила в Близкия изток. За мюсюлманските страни стойността на Турция се крие във факта, че Турция, запазвайки своя мюсюлмански характер, вдъхнови своето общество и институции със западно покритие. За Запада Турция е ценна, защото е мюсюлманска страна сред други такива страни, която може да действа като надежден западен партньор.
По този начин Анкара трябва да се промотира като източник на вдъхновение за мюсюлманските държави. Турция може да се издигне като регионална сила само ако носи добавена стойност на мюсюлманските си съседи. Това означава да се използва не само нейната мюсюлманска идентичност, но и нейните западни връзки в рамките на международната система.
У дома, Турция ще се превърне във велико общество, ако успее да се консолидира като либерална демокрация, което позволява на двете тъй различни половини на страната да живеят заедно в хармония.
https://www.forbes.com/sites/rahimkanani/2014/03/05/the-rise-of-turkey-the-twenty-first-centurys-first-muslim-power/#71fb7f186507
-
От nik1
НАДЕЖДИТЕ ЗА ИЗНОС НА ГАЗ СА ПРЕЖДЕВРЕМЕННИ*
декември 11, 2014 Автор: Economix В България, Още избрани 0 Permalink България може да изнася природен газ, заяви премиерът Бойко Борисов на 3 декември, когато правителството реши да даде още две концесии за търсене на газ и нефт в Черно море („Силистар” и „Терес”). На следващото заседание той вече планира хъб край Варна, който да поеме газа от новооткритите находища заедно с доставките от Русия.
С приемането на това решение се подлагаме на огромен натиск, коментира Борисов. Нашите огромни проблеми, на предишното правителство, дойдоха след като пуснахме на концесия добива на газ в акваторията на Черно море – „Хан Аспарух“, лансира хипотеза премиерът.
„Искам да знаете, че го правим с ясното съзнание, че не бъдещите, това поколение още (защото това в рамките на 4-5-6 години ще стане) ще се възползва от природните богатства на България”, обърна се Борисов към министрите. Той прогнозира поевтиняване на тока, след като бъдат построени парогазови централи.
„След няколко години България ще изнася газ и тогава мога да гарантирам, дано сме живи да го видим - и евтино електричество, евтино топло, и парно, евтина вода и огромен ръст на икономиката. Повярвайте ми, тогава ще дойде индустрията на Европа да стои тук, защото ще е близко до тази газ“, прогнозира Борисов .
На Ловеч – Ъглен, имаме 10 милиарда кубика, открити, готови за експлоатация, твърди още той. Според него местният добив от „Галата” („едно мъничко находище”) вече осигурява 10 на сто от потреблението.
Борисов се позовава на проучвания на БАН, много надежди се възлагат и на факта, че в румънски води, близо до най-обещаващия блок „Хан Аспарух”, вече бяха установени до 84 млрд. куб. метра. Други черноморски страни, включително Турция, също имат своите оптимистични прогнози за намиране на газ и нефт в Черно море.
Реални ли са тези прогнози?
Дълбочинните проучвания за газ в Черно море се интензифицираха едва през последните години, а големи надежди се възлагат и на находището край Девенци (и споменатато Ъглен, Ловешко). Засега обаче основният доставчик на газ е „Петрокелтик” (преди Мелроуз”). Находищата, от което тя добива газ нямат дълъг живот, така че твърдението за 10% обезпеченост с местен добив в момента подвеждащо. През 2012 г. местният добив достигна 12.8% от потреблението като бяха добити 336 млн. куб. метра. Но оттогава делът спада (6.9% през 2013 г. и 4.6% през деветмесечието на тази година по данни на „Булгаргаз”).
Каварна и Галата
Всичко това изисква време, а като се изключи находището край Девенци повечето сондажи още не потвърждават прогнозите. Използват се само няколко находища, най-голямото е на ирландската „Петрокелтик” (през 2012 г. тя придоби „Мелроуз”). Компанията възобнови добива на газ от Галата миналата година, като продължава добивът от двете други находища – Калиакра и Каварна, където се твърди, че има общо 3 млрд. куб. м природен газ. Този обем би стигнал за около 10 години при сегашния добив, но продължават проучванията в района. Според „Булгаргаз” обаче в блок Галата, поле Каварна и поле Калиакра общият обем е 1,7 млрд.куб.м., като добивът ще намалява с изчерпване на находищата (поради намаляване на пластовото налягане).
Миналата година бе решено да се консервира първоначалният блок Калиакра – 1, който е изправен пред предизвикателства, свързани с третирането на водата, като ще се използва иновативен подход. В полето Каварна – Изток е открит газ през 2010 и то съдържа 9,6 млрд. куб. фута запаси. Планира се експлоатацията да започне през второто полугодие на 2015 г. Находището „Камчия“ изглежда съдържа предимно вода.
Газ край Девенци и Ловеч („Койнаре”)
В близките години това е най-перспективното находище.
Между Червен бряг и Луковит, до село Девенци и на няколко други места в района, американската фирма Direct Petroleum Exploration през 2008 г. откри големи находища. През 2011 г дейността й в България бе поета от ТransAtlantic Petroleum от Далас, САЩ. През 2012 г. тя получи концесия за добив на сушата за кладенеца Девенци – Р1, който е на дълбочина 4 километра.
Имаше редица пречки пред започването на добива – първо, защото забраната за добива на шистов газ, включи за известен период през 2012 г. и добива на конвенционален газ. Имаше и спорове във връзка с това дали да се продава единствено на Булгаргаз. Все още не е изграден газопровода, който да свърже находището с мрежата на „Булгартрансгаз”. Досега компанията е добила малки количества, които е продала като компресиран газ.
Очакваните количества според одобрено инвестиционно предложение от страна на Министерството на околната среда и водите са до 36 млрд. куб. метра.
Според „Булгартрансгаз” ЕАД очакваните годишни количества за добив са до 1 млрд. м³ като в прогнозата за добив са включени 800 млн. м³ за 2015 и по 1 млрд. м³ след 2015 г. Планира се добивът от новите залежи да започне в началото на 2015 г. и така през 2016 г местното производство да достигне 1.5 млрд. куб. метра. Това означава, че в близко бъдеще България може да задоволява сама от една трета до 50% от цялото си потребление.
Тъй като разрешенията са допълвани и става дума за няколко находища, информацията е малко объркана.
Според отчета на „Дайрект Петролиъм България” за миналата година, находищата са три: „Койнаре” (блок Девенци-1), което е първото открито находище с издадена концесия, новооткритото находище Етрополска аргилитна формация (преди Блок А-Ловеч) и блок-13 Ъглен, който се проучва, но преди там е имало добив. Доказаните залежи в Койнаре са 2.15 млрд. куб. метра, а вероятните –5.74 млрд. За Етрополската формация са утвърдени запаси от 2 млрд. куб. метра и вероятни прогнозни запаси от 10 млрд. куб. метра.
От отчетите на „ТрансАтлантик” разбираме, че за блок „Девенци Р-2” вече са получени почти всички разрешения. Там като партньор е привлечено дружеството Койнаре Дивелопмент, собственост на кипърска офшорка със същото име. Това дружество ще финансира 75% от разходите в размер на 40 млн. долара в замяна на дял от 50% в предприятието. За Етрополската формация („ТрансАтлантик” я нарича област „Стефанец”) се разчита на LNG Energy, като там допълнителните разходи за 12.5 млн. долара.
„Хан Аспарух”
Голямата надежда е именно този блок. Консорциум между френската компания „Тотал“, испанската Repsol и австрийската ОМВ, специално създаден за тези проучвания, получи разрешение за проучване през 2012 г. срещу 96 млн. лева. В съседство, на около 20 км е румънският блок Нептун, където вече е намерен газ (до 84 млрд. куб. метра). Засега няма нищо сигурно за потенциала на „Хан Аспарух. Говореше се за количества между 100 и 500 млрд. куб. м – оценка, която изглежда твърде висока на фона на прогнозите за Нептун. През май 2014 г OMV информира акционерите си, че запасите на газ в българския блок на Черно море вероятно ще са около 100 млрд. куб. метра.
През зимата OMV приключи сеизмичните изследвания на „Хан Аспарух по 3D технология върху половината от блока. След това „Тотал” обяви, че ще започне сондажите през второто полугодие на 2015 г. Този сондаж ще е на 2 км под вода и на 4 км дълбочина. От първоначалния старт са необходими от 5 до 10 години, за да се стигне до потенциален търговски добив, коментираха от Total.
Все пак OMV твърди, че добивът на газ може да започне дори през 2017 г.
„Силистар” и „Терес”
Правителството обяви на 3 декември конкурси за търсене и проучване на нефт и природен газ в две площи, разположени в континенталния шелф и изключителната икономическа зона на България в Черно море – Блок 1-14 „Силистар” и Блок 1-22 „Терес”. Потенциалните инвеститори ще получат разрешение за срок от пет години. За блок „Силистар”, който е с площ 6893 кв. км, се дължи годишна такса в размер на 275 720 лв., е посочено в условията на конкурса. Дължимата такса за блок „Терес” с площ 4032 кв. км е 161 280 лв. за година.
И за двете находища това е втори опит. През 2011 г. „Ледербел БГ”, в която участва Красимир Георгиев (7М, „Фронтиер”) получи разрешение за проучване на нефт и газ в “Силистар“, но то бе отменено след жалба на ПДНГ и „Овъргаз”. През 2013 г. е направен нов опит да се предостави разрешение за търсене и проучване в блок 1-22 „Терес“, но оферти от потенциални инвеститори не са подадени и конкурсът е прекратен. Решението бе очаквано предвид предизборната програма на ГЕРБ. и изявлението на Борисов пред Търговската камара на САЩ през юни – „И когато ГЕРБ се върне на власт, ние веднага ще обяви прозрачни конкурси за тези находища и ви приканвам да участвате в тях“.
По-неясно е положението с останалите блокове в Черно море. Единият е „Свети Атанас“, залепен до „Хан Аспарух“, който трябваше да се проучи от „Блек Сий Енерджи Груп“. Но търсенето пропадна, след като през 2013 г. компанията отказа да сключи договор. Прекратен бе и конкурсът за „Света Марина“, разположен между „Галата“ и „Шабла“.
* Допълнение от 28 октомври 2016 година: днес беше потвърдено че в блока Хан Аспарух Total е открил нефт
http://economix.bg/balgariya-iznositel-na-gaz
-
-
Теми
-
100 Животни, които трябва да видите преди да изчезнат 1 2 3 4
От Voland, in Бозайници (мамалиология)
- 75 мнения
- 4840 прегледа
-
- 3 мнения
- 816 прегледа
-
- 28 мнения
- 744 прегледа
-
- 1246 мнения
- 424436 прегледа
-
- 29 мнения
- 806 прегледа
-
-
Последно разглеждащи 0 Потребители
No registered users viewing this page.
Recommended Posts
Напиши мнение
Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.