-
Дарение
-
Подобни теми
-
От Б. Киров
Книгата на Греъм Алисън "Предопределени за война: могат ли САЩ и Китай да избегнат Капана на Тукидид", публикувана през 2017 е бестселър номер 1 в класацията на "Ню Йорк таймс" за годината и бестселър номер 1 в класацията на Амазон. Тя поставя пръст в раната на най-важният проблем на нашето време, според мен, може ли да има Трета световна война между САЩ и Китай за световно лидерство и може ли такъв конфликт да бъде избегнат.
Греъм Алисън е директор Harvard Kennedy School’s Belfer Center for Science и един от ключовите съветници на американското правителство по стратегически въпроси за политиката на САЩ в Азия, а неговата специалност е Китай. Тук публикувам запис от негова лекция, изнесена пред смесена китайско-американска публика в Пекин през март тази година, по повод на започналата китайско-американска търговска война. От това къде са днес тези отношения, и какви ще бъдат утре, според мен, до голяма степен зависи и стабилността в света.
Escaping the Thucydides Trap
Mar 29 , 2019
Graham Allison, Director, Harvard Kennedy School’s Belfer Center for Science
На 22 март Центърът за Китай и Глобализацията (CCG) бе домакин на Форума за публична политика на Harvard Alumni за 2019 г. в неговата централа в Пекин на тема „Глобалната търговска война и приспособяването на обществената политика”. Бившият декан на школата Харвард Кенеди, проф. Греъм Алисън, изнесе реч на тема „Как да избягаме от капана на Тукидид”.
Ако наблюдавате какво се случва в отношенията между САЩ и Китай през последните няколко години, вероятно сте малко объркани, тъй като във Вашингтон тази страна, която четвърт век е била смятана за приятел, сега се разглежда като враг.
Китай е страна, която Обама, когато напусна поста си, нарича "стратегически партньор"; по същия начин я наричаше и президентът Буш; по същия начин наричаше Китай и президентът Клинтън; сега официалното определение на правителството на САЩ за Китай е „стратегически противник”. И това е мнението не само на администрацията на Тръмп, но и на цялата политическа класа във Вашингтон. Това е едно от малкото неща, за които демократите и републиканците са почти единодушни.
За да се опитам да ви помогна да разберете какво се случва, ще представя една голяма идея, която всъщност е идеята в моята книга,
https://www.amazon.com/Destined-War-America-Escape-Thucydidess-ebook/dp/B01IAS9FZY
а след това едно още по-голямо предизвикателство, на което, ако знаех отговора, щях да ви го кажа. Но когато се съгласих с моя приятел, г-н Уанг, да споделя с вас какво мисля в момента, но не съм напълно доволен от това, което имам като отговор, така че се надявам някой тук да има по-добри идеи от моите.
Президентът Xi e човек, който ясно разбира Капана на Тукидид. Както той често казва, предизвикателството за САЩ и Китай е да се изгради нова форма на отношения между две велики сили. И ако успеем да изградим нова форма на отношения между две велики сили, бихме могли да избегнем Капана на Тукидид. Причината да търсим нови форми на отношения е, защото знаем, че старата форма следва по стъпките, извървяни от толкова много различни страни до конфликт през вековете, често катастрофален конфликт, и това не е точката до където искаме отношенията между САЩ и Китай да стигнат. За да предотвратим това, трябва да имаме нова форма отношения между две велики сили.
Каква е голямата идея? Дали Китай расте и се издига? Как възходът на Китай оказва влияние върху САЩ и световният международния ред, в който САЩ е бил главният архитект и настойник? Как може динамиката в "Капана на Тукидид" да доведе до война, особено до война, която никой не иска? Война между САЩ и Китай неизбежна ли е? Днес докъде е валидна тази история на Тукидид за САЩ и Китай? И накрая, как да избегнем капана на Тукидид?
Каква е голямата идея? Капанът на Тукидид е опасната динамика, която се случва, когато издигаща се сила заплашва да измести доминиращата дотогава сила.
Помислете днес от тази гледна точка за Китай и САЩ. Дали Китай расте или се издига? Да, растежът на Китай е по-бърз от този на която и да е друга държава в историята. Как това се отразява на САЩ? Докато Китай реализира собствената си мечта, това неизбежно засяга позициите и прерогативите, на които САЩ са свикнали на върха на световния ред.
Как една такава динамика може да доведе до война? Как Китай и САЩ се озоваха във война през 1950 г.? В динамикана на Капана на Тукидит това съперничество създава уязвимост при външни действия, несвързани с пряко съперничеството между двете страни, а предизвикана от някаква трета страна неволно, при такъв конфликт някой от главните съперници, се чувства длъжнен да отговори, създавайки спирала, която често свършва в конфликт, дори катастрофален конфликт.
Война между САЩ и Китай неизбежна ли е? Не, позволете ми да кажа това три пъти бързо. Не, не е неизбежна, не, не е неизбежна. Тази книга не казва, че войната е неизбежна.
Целта на книгата е да се предотврати война, а не да се предскаже война, и не да се предполага, че една война би била добра идея. Война ще бъде луда идея, ще бъде катастрофална идея. И ако настъпи война, държавниците няма да могат да се оправдават с някакъв железен закон на историята, заради неуспехите им да предприемат действия, които биха могли да предотвратят войната. Целта на тази книга е да се опита да мотивира мисленето на китайците и мисленето на американците и мислещите хора в други части на света. Какво можем да направим, за да предотвратим поредица от събития, които биха могли да завършат с война. Това би било катастрофално за всички.
Къде днес стои това съперничество? Точно на пътя. Ако Тукидид наблюдаваше, щеше да ни каже: "Това ми изглежда като най-великата изгряваща сила, насочваща се към директен сблъсък с най-колосалната управляваща сила, която някога светът е виждал. Класическа ситуация - имаме неудържима мощ на една нова устремена към върха сила и непоклатима мощ на друга преграждаща пътя й към върха сила. Очаквам с нетърпение да видя най-великия сблъсък на всички времена."
Мисля, че това щеше да каже. Както ми каза моят домакин д-р Ван, мислех за девет възможни начина за бягство, но имам нужда от нещо по-добро от всички други, които вече имам в списъка си. Но ще се опитам да стимулирам въображението ви.
Тукидид е считан за баща и основател на историята, написал първата книга за историята. Нарича се "Историята на Пелопонеската война". И става дума за войната между Атина и Спарта, която разрушила двете големи водещи градове-държави в Класическата Гърция. Капан на Тукидит е термин, който измислих преди осем години, за да изградя ясна представа за Тукидид. Това е негова идея, не моя. Идеята е, че когато издигаща се сила заплашва да измести от позицията й утвърдена сила, резултатът често е война.
Дали Китай расте или се издига? Отговорът е да. Направих тази кратка презентация и графика за моята ТЕД реч, но всъщност това е вариант на моя статия, което написах за China Daily, когато те ме попитаха какво се е случило в Китай, което ви впечатлява най-много през 40-те години от неговото ново начало, започнало през 1978 година. По онова време на началото, какъв процент от китайците са се борели да оцелеят с по-малко от два долара на ден? Това е най-ниската степен на бедност по критериите на Световната банка. Предположете какъв е верния отговор? Какъв процент китайци са имали по-малко от два долара на ден? Деветдесет процента, девет от всеки десет. И ако имате два долара на ден, по-голямата част от деня ви минава, като се опитвате да намерите достатъчно храна, за да изхраните вас и вашето семейство, като под "изхраните" се разбира да оцелеете.
Сега, 2018 г., четиридесет години по-късно, това, което се е случило е че тези деветдесет процента станали един процент. До днес деветдесет и девет процента от китайците са били повишени над това ниво. Това е около осемстотин милиона души. Никога досега в историята не сме виждали такова чудо в обръщане на пирамидата на бедността и Си Дзинпинг каза, че до края на 2020 г. броят на тези бедни хора ще бъде нулев, напълно премахнат.
Изгряваща или издигаща сила ли са Китай? За тази аудитория от Харвард някои от вас могат да си спомнят този мост точно пред училището Кенеди и бизнес училището. Виждам го от офиса си. Изграждането на този мост започна, когато бях декан на школата Кенеди. Проектът започна през 2012 г. Това беше двугодишен проект, за който се твърдеше, че ще бъде завършен до 2014 г., но казаха, че ще отнеме още една година. Чак през 2017 г. мостът беше окончателно завършен с три пъти над бюджета. Тук в Пекин има мост, който се нарича мост „Санюан“, по него има около два пъти повече трафик. През 2016 г. правителството на Пекин реши да го обнови. Колко време отне да се обнови моста Санюан? Можете да отидете на YouTube и да видите това, отговорът е четиридесет и три часа, 43 часа. И така, както казах на [пекинския] заместник-кмет, докато ми гостуваше в Школата Кенеди на Харвард, казах му да доведе строителната си група в Харвард и да завърши най-после Харвардския мост.
Как този издигащ се Китай влияе върху САЩ? Отговорът е - по всеки възможен начин. За да го видите ярко погледнете този анимационен филм. Направих този анимационен филм за Комитета по въоръжените сили на сенатор Джон Маккейн през 2014 г., за да им помогна да разберат контекста на голямата инициатива на администрацията на Обама към Азия. Каква беше основната инициатива на администрацията на Обама към Азия? Понякога се нарича „ребалансиране”, но и "голям завой към Азия". Бях сравнил САЩ и Китай с две деца на детската площадка, които сядат на противоположните краища на една люлка, като всеки от тях е представен от размера на техния БВП по паритет на покупателната способност.
През 2004 г. китайците са били наполовина по-малки от САЩ, през 2014 г. Китай е бил малко по-голям от САЩ и до 2024 г. по текущата траектория на развитие Китай ще бъде с 50 процента по-тежък от САЩ. И така по терминологията наречена "ребалансиране", това би означавало, че ако ние американците преместим тежестта на левия си крак от Близкия изток, за да поставим по-голяма тежест към десния си крак в Азия, където се намира бъдещето, люлката ще смени положението си на равновесие и в резултат на това и двата ни крака ще увиснат вдигнати във въздуха. Това е по законите на земното притегляне, гравитацията действа така, заради тежестта на БВП.
Какво означава това? Отговорът е голям ефект навсякъде. Един пример е търговията. В началото на века САЩ бяха доминиращият търговски партньор на всяка азиатска държава. През 2017 г. Китай вече е доминиращият търговски партньор на всяка азиатска държава. Тъй като Китай се издига, той неизбежно измества американските предложения и прерогативи, с които САЩ са свикнали.
В настоящия дебат дали Китай може да бъде изолиран от САЩ или от глобалната икономика, контрааргументът е: какво реално означава това в свят, в който Китай всъщност е доминиращ търговски партньор в Азия? Трудно е дори да се даде някакво съдържание на идеята.
Това е тест, който давам на моите студенти в Харвард: питам ги кога може Китай да стане номер едно? И студентите трябва да попълнят дясната колона. Имам 46 индикатора, така че те пишат 2020, 2030, различни отговори. И тогава им показвам истинското състояние на нещата, което фиксира статистически, че всички тези неща вече са факт. Китай вече има най-голямото производство. Китай вече има най-голямата средна класа и вече има най-много милиардери. Китай вече има най-големия БВП, измерен чрез паритет на покупателната способност.
Най-дълбокият анализатор и познавач на Китай до смъртта му през 2015 г. беше основателят и строителят на Сингапур, Ли Куан Ю. Той беше и мой учител за Китай. Имах голямо щастие да го познавам в продължение на много десетилетия и прекарах много време с него. Всъщност написах книга за него. Един от въпросите ми към него в тази книга е: сегашните лидери на Китай, това е Си Цзиняпин и Комунистическата партия, сериозни ли са за изместването на САЩ като доминираща сила в Азия в обозримото бъдеще? Китайците обикновено намират този въпрос много неудобен. Китайските учени го смятат, че е още по-неудобен. Така че не можете да накарате повечето китайски учени да отговорят на този въпрос. Лий Куан Ю беше на осемдесет и осем години. Той просто казваше нещата, както ги вижда. Какво казва той? Разбира се. Защо не? Кой може да си представи иначе? Как може Китай да не се стреми да бъде номер едно в Азия сега?
В книгата си изследвам последните петстотин години история. Има 16 пъти, 16 случая, когато една изгряваща сила заплашва да измести доминиращата сила. 12 от тези случаи приключват с война, четири не. В книгата ги обсъждам. Всъщност, ако отидете на уебсайта Thucydides trap, просто го сложете на екрана си. Ще видите случаите и източниците и има спорове за тях.
https://www.belfercenter.org/thucydides-trap/case-file
Това, което е интересно в различните 12 случаи е, че резултатът е насилствен конфликт. Но в четири от случаите няма война. Да се каже, че войната е неизбежна е голяма грешка, тя не е неизбежна. Да се каже, че има много сериозна опасност от война е правилно. Всъщност войната е резултатът в 75 процента от случаите и е избегната в 25 процента от тях.
Това е сложно и всеки случай е различен, но по принцип има три слоя на историята. Първият слой е материалният, който Маркс би нарекъл "обективни условия". Вторият слой е възприятия, емоции и психология, което Маркс би нарекъл "субективно". И трето е политиката, борбата на всяка държава за могъщество. Нека вземем за пример Китай днес, който осъзнава мечтата си да бъде отново велик, голямото възраждане на великия китайски народ. Тук не става въпрос за САЩ, не говорим още за изтласкване на САЩ. Тук просто установяваме факта, че Китай взема огромна маса крайно бедни хора и ги прави по-малко бедни. И след това тези хора с относително малко пари ги прави ниска средна класа и от ниска средна класа в перспектива ги прави по-богата средна класа. Стремежът на китайците да станат богати е благороден, разумен и разбираем стремеж.
Но въздействието на това върху Америка, тъй като тя е свикнала да бъде на върха на хранителната верига в света, най-големият търговски партньор, най-големият брой милиардери, лидерът на информационните технологии или нещо друго, за Америка това е неприемливо. По същия начин, както и за Великобритания беше, когато Германия започна да става силна, същото беше и за Спарта, когато Атина става по-силна. Така че в това, първо, имате реалност, обективните условия. Второ, обективните условия се обработват чрез възприятия, емоции и психология, което често води до погрешни схващания. В линията на Тукидид това беше страхът на Спарта от изгряващата мощ на Атина.
Комбинация от възприятие и емоция и психология, която често се превръща в погрешно схващане и дори погрешно изчисление.
И накрая, в сферата на политиката, в която всяко едно правителство не иска да има някакъв противник на правото си по въпроса за националната сигурност. Всеки се бори да бъде по-твърд от политическите си опоненти. И всъщност в настоящия дебат във Вашингтон можете да видите позицията на демократите да подкрепят мълчаливо Тръмп срещу Китай, което изглежда трудно да се повярва. Но така работи политиката, особено политиката по въпросите на националната сигурност. Затова подреждайте тези три неща едно върху друго, реалността, възприятията и политиката, това като комплекс създава огромна уязвимост от някакво външно действие на трета страна, което действие може да се се превърне в спусък, освобождаващ един механизъм на спирала, водеща до война.
Нека ви припомня какво се случи през 1914 г. Имаше съперничество между Германия и Великобритания. Един ерцхерцог, второстепенна фигура в Австро-Унгария, е убит в Сараево през юни 1914 г. Той не е свързан с Великобритания. Не беше свързан и с Германия. Но това действие и реакциите в рамките на шест седмици доведоха до война в цяла Европа. И за четири години тази война унищожи цяла Европа и позицията на Европа като лидер на света по това време. Така че действия или злополуки от трети страни, външно поведение, могат да произведат този набор от реакции, особено в периода на уязвимост. И аз бих казал, че като гледам на сегашните отношения между САЩ и Китай, имам такава глава в книгата, съществуват пет потенциални такива спусъка за война. Двата най-тревожни в момента са Северна Корея и Тайван.
Позволете ми да споделя моето мнение как можем да избягнем Капана на Тукидид. Досега съм намерил девет възможни начина за бягство. Ще спомена два от тях, само за да стимулирам въображението ви. Надявам се, че ще чуя някои други. Така че според мен първото и най-важно е признаването. Това дойде като идея от мой китайски приятел. Той каза, защо просто не си признаем, че ние сме заплашени от Капана на Тукидит? И двете ни държави са изправени пред състояние, структурно състояние, в което Китай се издига и ще продължи да се развива за своя собствена изгода, а не за вас. И вие ще продължите, американците, да се опитате да запазите лидерство си в международния световен ред, защото това ви осигуряваше седем десетилетия без голяма война на върха на световния ред и това беше страхотно и вие сте убедени, че това е вашата мисия. Това съперничество, ние признаваме, създава уязвимост и за вас, и за нас. Да вземем това като един сложен пъзел и да се запитаме как в една нова форма на отношения между две велики сили можем да се справим с тази уязвимост, за да предотвратим някои трети страни да ни провокират по начин, който води до война. Какво би означавало това?
Първо, признаване на системната заплаха. Това е системна заплаха, която идва от структурната реалност, а не от намерението на някоя от страните. Второ, съвместно предотвратяване на кризата. Така че предприемане на съвместни действия за предотвратяване на кризи. Например, са се запитаме как може Тайван да направи нещо, което да ни завлече във война? И след това, какво можем да направим сега, преди това да се случи, за да го предотвратим? Да се запитаме, как биха могли събитията в Северна Корея да доведат САЩ и Китай до война? Какво можем да направим днес, за да се справим с това? Как може един инцидент в Южнокитайско море да доведе до ескалация? Какво можем да направим днес, за да се справим с това? По принцип идентифицирайте
1/какви са възможните пътищата към война,
2/ какви са начините за предотвратяване на кризи и
3/ какви са начините за управление на кризи,
Подгответе се за криза, защото знаем, че въпреки нашите най-големи усилия да предотвратим криза, ще се случи все нещо. И така, когато нещата се случват, искате да имате установени линии на комуникация. Искате линии за комуникация на няколко нива. Бихте искали да имате пряка комуникация и между вашите военни, така че те да могат да говорят помежду си много откровено. Това са три елемента на това, което по същество определят справянето с кризи.
Втората идея за деветте пътя на бягството, която отново дойде от китайски колега в Шанхай, е комбинация от китайска идея и американска идея. Китайската идея идва от династията Сун. Това е преди около хиляда години. Тогава Сун се бори с едно северно манджурски племе, наречено Ляо, и двете страни в крайна сметка сключват договор. Да имат това, което наричат "партниращо си съперничество". Съперничество от една страна и партньорство от друга. Как можете да бъдете в съперничество и партньорство? Отговорът е, добре, в живота понякога имате сложни отношения. Така е при Apple и Samsung, тези две компании са жестоки конкуренти, продаващи смартфони, и всъщност Samsung е победил Apple внастоящата надпревара за продажба на смартфони. Но също така Samsung е най-големият доставчик на Apple. Така че има партньорство в някои отношения и съперничество в други.
Какво е това? Това всъщност не е толкова различно от идеята, която Джон Кенеди измисли след кубинската ракетна криза. Не забравяйте, че при кубинската ракетна криза почти имаше ядрена война, която можеше да бъде унищожителна за стотици милиони хора. Кенеди тогава смяташе, че светът едва е оцелял. Така че след това той беше убеден, че не можем да си позволим да продължим по този път отново. Трябваше да намерим някаква алтернатива. И тогава той изнесе известната си реч, четири месеца преди да бъде убит, речта му в един американски университет, в която той каза, че ще трябва да се съгласим да живеем в „един свят, отворен за разнообразието, отворен за разообразието, но в който аз ще продължавам да бъда убеден анти-комунист. Все още вярвам, че Съветският съюз е империя на злото. Все още вярвам, че правителството на Америка и американската форма на управление са най-подходящата форма на управление, но аз трябва да намеря някакъв начин да живея със Съветския съюз, макар и да не го приемам за нещо добро."
Така че, дали бихме могли да вземем тези две идеи и да ги обединим, за да произведем някаква концепция, която би била стратегическа обосновка за отношенията между САЩ и Китай. Не знам. Всеки един от деветте пътища за бягство, които съм идентифицирал, има своите плюсове както и своите недостатъци.
Никой от тях не ми изглежда на сто процента убедителен в този момент.
Ето защо продължавам да търся. На този етап само съм сигурен, че имаме голямата идея на Тукидид за едно голямо предизвикателство. Имам и молив, надявам се да напиша някои добри идеи с него.
https://www.chinausfocus.com/foreign-policy/escaping-the-thucydides-trap
-
От Б. Киров
Икономиката на Иран
1. Официалната картина
Както е случаят с повечето развиващи се страни, оценките се различават по източници и иранското правителство се опитва да постави най-доброто лице на проблемите на Иран. Обективни източници като МВФ и Световната банка, обаче, направиха скорошни приблизителни оценки, които вероятно ще дадат по-точна представа за настоящите предизвикателства пред Иран. Дълги поредици от доклади по член IV на МВФ са достъпни и в интернет, които дават добра история за грешките на правителството в икономическата политика още преди падането на шаха и тяхното продължаващо въздействие върху иранския народ:
Шахът падна толкова, колкото и от неуспехите си да оформи една икономика, която отговаря на нуждите на своя народ, толкова и заради неговия авторитаризъм и репресии. Иранската икономика след него бе оформена от революцията и войната между Иран и Ирак в продължение на осем години между 1980 и 1988 г. Тя бе зле управлявана след прекратяването на военните действия и особено при президента Махмуд Ахмадинеджад между 2005 и 2013 г. Световната банка и МВФ са установили, че Ахмадинеджад е напуснал един офис, след като е създал кошмар на лошо управлявано правителство и с голям дълг, субсидии за храна и гориво, разширяване на държавния сектор и бариери пред частната индустрия и предприемачество - един от най-некомпетентните лидери в историята на Иран. Много от настоящите популярни оплаквания и протести се съсредоточават върху продължителното въздействие на грешките, които са негово наследство.
Избирането на Рухани през 2003 г. доведе до някои важни икономически реформи, независимо от налагането на санкции на САЩ, ООН и ЕС. Последните оценки на ЦРУ и Световната банка са сравнително оптимистични за близкото икономическо бъдеще на Иран, въпреки че много от оценките за растежа в края на 2016 г. и началото на 2017 г. трябваше да бъдат занижени през 2017 г., а прогнозите за растежа на МВФ за 2018-2022 сега изглеждат значително над оптимистични.
Иран е втората по големина икономика в региона на Близкия изток и Северна Африка (MENA) след Саудитска Арабия, като прогнозният брутен вътрешен продукт (БВП) през 2016 г. е 412,2 милиарда щатски долара. Той също така има второто по големина население в региона след Египет, като през 2015 г. той се оценява на 78,8 милиона души. Иранската икономика се характеризира със сектора на въглеводорода, селското стопанство и услугите и забележителното държавно присъствие в производството и финансовите услуги. Иран се нарежда на второ място в света в резервите на природен газ, а четвърти - в доказани запаси от петрол. Икономическата активност и държавните приходи все още до голяма степен зависят от приходите от петрол и следователно остават нестабилни.
Иранската икономика се характеризира със етатистки политики, неефективност и зависимост от износа на нефт и газ, но Иран също притежава значителни сектори на селско стопанство, промишленост и услуги. Иранското правителство пряко притежава и управлява стотици държавни предприятия и косвено контролира много компании, свързани със силите за сигурност на страната. Изкривявания - включително инфлация, контрол на цените, субсидии и банкова система, която държи милиарди долари необслужвани заеми - теглят икономиката надолу, подкопавайки потенциала за растеж, ръководен от частния сектор. Дейността в частния сектор включва дребномащабни работилници, селско стопанство, някои производства и услуги, в допълнение към средномащабно строителство, производството на цимент, минното дело и металургия. Значителна неформална пазарна активност процъфтява и корупцията е широко разпространена. Фискалните и парични ограничения, след разширяването на международните санкции през 2012 г. по отношение на централната банка на Иран и износа на петрол, значително намалиха доходите на Иран от петрол, понижиха съкращенията на държавните разходи и предизвикаха рязко обезценяване на валутата. Иранската икономика се свива за първи път от две десетилетия през 2012 г. и 2013 г., но растежът се възобновява през 2014 г. Иранският фондов пазар потъва между 2013 г. и 2015 г. Иран продължава да страда от висока безработица. Липсата на възможности за работа накара много образовани ирански младежи да търсят работа в чужбина, което води до значително "изтичане на мозъци".
През юни 2013 г. изборите за президент Хасан Рухани създадоха широки публични очаквания за икономическо подобрение и по-голям международен ангажимент. Рухани постигна известен успех, включително обуздаванег на инфлацията и през юли 2015 г., обеща облекчаване на санкциите за Иран, като подписа План за действие (JCPOA) с P5 + 1. JCPOA, който сериозно ограничава ядрената програма на Иран в замяна на размразяване на иранските активи и възобновяването на иранската международна търговия, трябва да стимулира преките чуждестранни инвестиции, да увеличи търговията и да стимулира растежа.
Иранските власти са приели цялостна стратегия, обхващаща пазарно ориентирани реформи, отразени в 20-годишния документ за визията на правителството и шестия петгодишен план за развитие за периода 2016-2021 г. Шестият петгодишен план за развитие се състои от три стълба, а именно развиването на устойчива икономика, напредъка в науката и технологиите и насърчаването на културните постижения. От икономическа гледна точка в плана за развитие се предвижда годишен темп на икономически растеж от 8% и реформиране на държавните предприятия, финансовия и банковия сектор и разпределението и управлението на приходите от петрол сред основните приоритети на правителството през петте години.
Иранското правителство извърши мащабна реформа на своята програма за субсидиране на ключови основи като петролни продукти, вода, електричество и хляб, което доведе до умерено подобрение на ефективността на разходите и икономическите дейности. Общите индиректни субсидии, които според оценките са били еквивалентни на 27% от БВП през 2007-2008 г. (приблизително 77,2 милиарда щатски долара), са заменени от програма за преки парични преводи за иранските домакинства. Втората фаза на плана за реформа на субсидията започна през пролетта на 2014 г., която включва по-постепенно коригиране на цените на горивата и по-голямото насочване на паричните преводи към домакинствата с ниски доходи. Около 3 милиона домакинства с високи доходи вече са премахнати от списъка с получатели на парични преводи. В резултат на това разходите на Организацията за целеви субсидии (ОПМ) се очаква да са намалели до 3,4% от БВП през 2016 г. от 4,2% през 2014 г.
След свиване на близо 2% през 2015 г. иранската икономика тръгна рязко нагоре рязко през 2016 г. с около 6,4%. Последните налични данни за първата половина на иранската календарна година 2016 (завършваща през март 2017 г.) показват, че иранската икономика през второто тримесечие (което съответства на юли-септември 2016 г.) е нараснала ускорено с 9,2% ръст от 5.2% през първото тримесечие. Това доведе до общ ръст през първата половина на 2016 г. до 7.4%, докато нефтният БВП нарасна с едва 0.9%. Независимо от господството на петролния сектор, което се дължи на положителното въздействие на изпълнението на съвместен цялостен план за действие върху производството и износа на петрол, има известни признаци за динамика и в не енергийните сектори.
Процентът на безработицата се е върнал на тригодишен връх от 12,7% (или 3,3 милиона безработни) през второто тримесечие на 2016 г. въпреки високия темп на растеж през този период. Това увеличение до голяма степен отразява увеличаването на нивото на участие на труда на 40,4% в сравнение с 35,4% през януари-март 2014 г. Равнището на безработица сред мъжете и жените съответно от 21,8% и 10,4% подчертава и увеличаването на разликата между половете в заетостта на пазара на труда в сравнение с 2015 г. Бедността се оценява, че е спаднала от 13,1% до 8,1% между 2009 и 2013 г. (5,5 щ.д. на ден в ППП за 2011 г.). Това вероятно се дължи на програма за универсален трансфер на пари в края на 2010 г., която предшестваше премахването на субсидиите за енергия и хляб. Изглежда, че програмата е компенсирала повече от очакваното увеличение на разходите за енергия на по-слабо развитите домакинства, което допринася за положителния ръст на потреблението на най-ниските 40% от населението, въпреки че общият ръст на потреблението между 2009 и 2013 г. е отрицателен. Бедността обаче се увеличи през 2014 г., което може да е свързано с намаляването на социалната помощ в реално изражение. От страна на търсенето, всички компоненти, с изключение на инвестициите, регистрираха подобрения спрямо предходната година. Инвестициите продължават да се договарят през 2016 г., макар и с много по-ниска ставка от 3,7% (спрямо 12% година по-рано). Намаляването на инвестициите се дължи основно на продължаващото свиване на строителния сектор след 2012 г. след бум в спекулативното търсене на жилища.
Както външният, така и бюджетният баланс се подобриха през 2016 г. Излишъкът от текущата сметка на Иран стана свидетел на силен тласък поради силния растеж на износа на петрол. В средносрочен и дългосрочен план перспективите за растеж ще разчитат на темпа на реинтеграция на Иран с глобалната икономика в банковото дело, търговията и инвестициите и изпълнението на ключови структурни реформи. Темповете на растеж през 2017-19 г. се очаква да отстъпят малко над 4%. Тъй като иранските банки са изправени пред предизвикателството на забавянето в установяването на кореспондентски банкови отношения с големите международни банки, притокът на чуждестранни преки инвестиции в Иран и търговските отношения с останалия свят са възпирани. Все пак последните събития показват, че нефтеният сектор и инвестициите вероятно ще играят по-голяма роля през следващите няколко години.
Докладът по член IV на МВФ, издаден на 18 декември 2017 г., не даде никакъв намек за протестите, които трябваше да последват след няколко дни. Той призова за икономическа реформа, но се съсредоточи върху приблизително 4,2% ръст за следващата година, успехът на усилията за реформа до момента и възможността Иран да постигне 4,5% ръст с по-нататъшната реформа, дори и това да доведе до допълнителни съкращения на субсидиите за гориво и други субсидии. Погледът след събитията е винаги по-лесен от предвиждането. Не е нужно много пророческа дарба, за да се предположи, че ЦРУ, МВФ и Световната банка скоро ще пренапишат ключови части от тези разкази, за да отразят икономическите източници на настоящите протести и безредици в Иран. Подобно на неуспехите на Световната банка и МВФ за преодоляване на човешкото въздействие на икономическите сили върху народите на всички страни или дълбоките разделения на доходите и икономическите привилегии в много държави, е ясно, че фокусирането върху националните иконометрични и фискални тенденции не е подходящ начин за оценка на ефективността на дадените държави, тяхното ниво на риск и необходимостта от реформи и промени.
2. Това, което не се казва ясно от официалните източници, но присъства като данни в отчетите им
а/ Военни разходи
CIA World Factbook изчислява, че военните разходи на Иран налагат относително ниска тежест през последните години върху неговата икономика. Докладът им не публикува актуални данни, но изчислява, че Иран е изразходвал 2,69% от БВП (2015 г.), 2,33% от БВП (2014 г.), 2,35% от БВП (2013 г.), 2,81% от БВП (2012 г.) и 2,41% от БВП 2011 г.).
Докато Иран понякога се описва като основна военна сила в Персийския залив, Фигура 1 показва, че разходите му за сигурност всъщност са много ниски в сравнение със съседите му и не оказват по-голямо икономическо бреме върху Иран, отколкото тези разходи в повечето държави от Арабския залив.
Фиг. 1
Дали обаче официалните данни на иранската статистика, които се цитират от западните източници, отговарят на реалното състояние на военните разходи?
Иранските военни сили сега наброяват около 523 000 души: 350 000 души в армията; 125 000 души в Корпуса на ислямската революционна гвардия (IRGC); 18 000 във флота; 30 000 във Военновъздушните сили; и най-малко 40 000 паравоенни сили като Basij. Иранските сили за сигурност също наемат или обработват над 100 000 млади мъже годишно в продължение на поне 21 месеца служба.
Иран е в състояние да наеме и разгърне доброволчески сили в Сирия, а силите му са доминирани от твърдите командири на ИРГС, които са обвързани директно с Върховния водач, а не с гражданското правителство. Около 500 000 полицаи служат като друг инструмент за индоктриниране и контрол, заедно с още 4 000-6 000 служители в Министерството на разузнаването (известен също като VAJA, VEVAK или MOIS) и още персонал в другите ирански служби за сигурност и разузнаване.
Както показва Фигура 1, обаче, няма консенсус в външните оценки за по-новите и настоящи военни разходи на Иран, а отчетите за общия му бюджет също се различават. Външните източници са почти сигурни, обаче, при изчисляването на по-високи стойности от 11 милиарда долара, които Иран съобщи, а иранските бюджети за 2017 г. и 2018 г. със сигурност са по-високи.
Например, SIPRI оценява разходи от 12,362 милиарда долара както за военните, така и за IRGC през 2016 г. или 3,03% от БВП. IISS докладва 15,882 милиарда долара за 2016 или 3,85% от БВП и IHS Jane's изчислява 16,312 милиарда долара за 2017. ЦРУ оценява бюджетните разходи на Иран на 80,58 милиарда долара през 2016 г. и това означава, че Иран харчи около 15% до 20 % от общия си бюджет за сигурността.
Що се отнася до бъдещето, няма надеждни цифри за разходите и еквивалентните разходи за планираните разходи за сигурност на Иран през 2018/2109. Държавните медии обаче съобщиха, че военният бюджет на IRGC ще бъде около 267 трилиона ирански риала (7,393 млрд. долара), иранската армия ще получи 97 трилиона риала (2,668 милиарда долара), Министерството на отбраната и логистичните сили ще получат 44 трилиона рила (1,28 милиарда). Това би довело до общия бюджет на отбраната на Иран за 2018 година на 408 трилиона (11,359). Ако се добавят 11 трилиона риала за Базий, ще получи общ военен бюджет от 420 трилиона риалита ($ 11,663 млрд.).
Тази сума ще възлезе на около 11% от общия бюджет за 2018/2019 година, който според един източник ще достигне 3 681 трилиона риала (103,9 милиарда долара) за 2018/2019 година. Други източници, обаче, сочат 3 115 трилиона риала за бюджета, което автоматично прави военните разходи около 14% от бюджета. За да се поставят тези военни разходи в по-широка национална перспектива, за същия ирански бюджет са отпусната около 4,2 милиарда долара за създаване на работни места Това е един консервативен бюджет, който мнозина иранци могат да видят като бюджет на строги икономии, който не им осигурява минали субсидии, нито им помага да се справят с инфлацията.
По-високият диапазон от тези цифри изглежда по-вероятен, тъй като Иран има забележително предимство пред съседите си, тъй като може да разчита изцяло много на евтини наборни войници и доброволци, да въоръжава и да подкрепя чуждестранни (ливански, сирийски, иракски и афганистанските паравоенни единици), както и на собствените си доброволци. В съчетание с ролята на ИРГС в икономиката, това би могло да повиши действителните разходи в еквивалентни пари до 25 млрд. долара.
б/ Лошо управление
Шахът, който все повече игнорираше истинските нужди на своя народ, е заменен от Върховен Лидер, който не е по-добър. Ужасната репресивна служба за сигурност, наречена "Савак", беше заменена от още по-репресивната служба, наречена "Вевак", често използваща същите затвори и служби, подкрепена от корумпирана и произволна съдебна система. Една безнадеждно корумпирана фондация "Пахлави" под егидата на шаха, която контролираше голяма част от богатството на нацията, бе заменена от безнадеждно корумпиран набор от духовни фондации, наречени "Bunyods", които също контролират голяма част от богатството на нацията.
Стилът на управлението на Иран е провалил народа си по много начини. Фигура 2 показва, че Иран се представя от слабо до много лошо във всичките шест индикатора, които Световната банка използва, за да оцени действителното представяне на правителствата, като се дистанцира от техния идеологически характер, въпреки че има известно подобрение при Рухани. Класирането по прозрачност и отчетност, върховенство на закона, политическата стабилност и липса на насилие са с най-ниски оценки, а корупцията - една от най-чувствителните области по отношение на общественото възприятие в страните, засегнати от политическите вълнения през 2011 г., остава сериозен проблем.
Много иранци виждат сегашния върховен лидер и неговото правителство като ориентирани към износ на революция, която те не подкрепят, и като прахосник на иранското богатство за други страни. Те са забелязали изоставането в развитието на Иран и не успяват да посрещнат нуждите си на бързо нарастващо население и живеят в атмосфера на социален консерватизъм и репресии, които засягат всеки аспект от ежедневието им. Те също така живеят в това, което Световната банка нарежда като една от най-лошо управляваните държави и заедно с "Трансперънси интернешънъл" нарежда заедно с Ирак като една от най-корумпираните страни в света през 2016 г.
Фиг. 2
в/ Икономическите измерения на лошото управление
Иранското население се е увеличило рязко от 50-те години на миналия век и от времето на шаха. Както показва Фигура трета, Бюрото за преброяване на населението в САЩ изчислява, че населението на Иран е нараснало от 16,4 милиона през 1950 г. на 39,7 милиона (Х2,4) по време на падането на шаха и 82,0 милиона днес (X5). Бюрото предвижда ръст до 98,6 млн. до 2050 г. Това е огромен бум на населението за страна, която през 1950 г. е имала много по-голяма популация от нейните арабски съседи и вече е използвала голяма част от обработваемата земя и вода. Също така е ключов източник на натиск върху икономиката, инфраструктурата и способностите за управление на нация, която е била лошо управлявана и често във война или в криза, през по-голямата част от нейната съвременна история.
Иран сега има нарастващо население от над 82 милиона души, а милиони млади мъже и жени търсят работа или достойни кариери. За разлика от други държави от Близкия изток, Фигура 3 показва, че Бюрото за преброяване на населението оценява, че 38,9% от населението от над 82 милиона иранци е на 24 или повече години, а други оценки показват, че около 840 000 млади иранци навлизат на пазара на труда всяка година.
Общо 4.7% от населението е на възраст от 15 до 24 години. Общо 6,8% от населението е на възраст между 15 и 19 години и не е виждало достатъчно напредък, толерантност и надежда, идващи от действията на режима. Друга 7,9% от населението е на възраст 20-24 години и вече е претърпяла неуспехи на режима в един от най-критичните периоди от живота си по отношение на кариера, социален статус, брак и дете. Както показват фигурите по-долу, младите хора също са изправени пред големи икономически и трудови проблеми. Освен това жените са изправени пред допълнителните проблеми, пред сред които са социалните ограничения и дискриминацията в образованието, наемането и кариерата.
Фиг. 3
Това което не казаха в оценките си изброените институции, но обективно отразиха като данни в анализите си, продължава да има тежест и стойност, нека видим:
Иранските проблеми са силно оформени от външни сили. Фигура 4 показва оценка от МВФ на тенденциите в световните цени на нефта, използвани в нейната Световна икономическа перспектива. Това показва твърде ясно, че Иран е изправен пред същите икономически проблеми като всяка друга държава, зависима от приходите от износа на петрол: намаляване на близо 50% от стойността на петролния си износ.
Фиг. 4
Катастрофите на цените на петрола за Иран радикално намалиха приходите на Иран. Фигура 5 показва оценка от правителствената американска енергийна администрация (EIA) за тенденциите в приходите от износа на петрол от Иран. Това показва твърде ясно, че Иран се сблъсква със същите икономически проблеми като всяка друга държава, зависима от приходите от износ на петрол: тя претърпя намаляване с близо 50% на стойността на петролния си износ.
Санкциите удариха първо, а после и катастрофите в цените на петрола. За да се постави този спад в перспектива, базата данни за оценката на EIA на Фигура 5 показва, че засилването на санкциите на САЩ, ООН и ЕС помогна да се намалят годишните приходи от износ на Иран в долари оценени в цени от 2016 щатски долара от върха от 99 милиарда долара през 2011 до 68,3 милиарда долара през 2012 г. и 48,8 млрд. долара през 2013 г. Те са били 50,7 млрд. долара през 2014 г. Комбинацията от санкции и срив в цените на петрола обаче ги е намалила на 29,4 млрд. долара през 2015 г. и те се възстановяват само до 36,2 милиарда долара през 2016 г. (МВФ оценява общите приходи от петролни износи на иранските фискални години и изчислява приходите от петрол / газ / от 55,4 млрд. долара през 2014/2015 г., 33,6 млрд. долара през 2015/2016 г. и 57,4 млрд. долара през 2016/2017 г., но това е оценка, публикувана през февруари 2017 г., последната година.)
Фиг. 5
Истинската природа на петролното богатство в Иран е много ниска по отношение на глава от населението. Фигура 5 също помага да се постави иранското петролно богатство в човешка перспектива, като се покаже иранското петролно богатство на глава от населението. Иран никога не е изразходвал правилно нефтеното си богатство и докладът на МВФ за член IV от февруари 2017 г. изброява дълъг списък от начини, по които е изгубил петролното богатство в непродуктивни разходи, субсидии и други държавни разхищения. Ключът към разбирането на проблемите на Иран обаче е въздействието на голямото му население върху петролните му приходи на глава от населението,
Иран е беден по отношение на петрола по стандартите на повечето други износители в Персийския залив. През 2016 г. Иран имаше износ на глава от населението от само $ 453 - половината от средното на ОПЕК от $ 912. Ирак, който бе разкъсан от войната, е имал доход от 1 423 долара на човек от населението - повече от три пъти повече. Саудитска Арабия имаше доход на глава от населението от $ 4132 - повече от девет пъти. Катар имаше доход на глава от населението от $ 10,458 - 23 пъти повече. Ако отново погледнем на по-дългосрочните тенденции, доходът от петрол на глава от населението на Иран възлизаше на 1317 щатски долара през 2011 г., 898 долара през 2012 г., 632 долара през 2013 г., 649 долара през 2014 г., 372 долара през 2015 г. и 453 долара през 2016 г. Дори при добре управляваната икономика ще се изправи пред голяма криза при разпределянето на ресурсите при тези условия, но реформите на МВФ и Световната банка Рухани бяха само началото на това, което е необходимо, за да се даде на Иран добри перспективи за развитие и многото мерки - като съкращаване на субсидиите за храна - направиха живота по-труден за мнозина иранци.Очевидно е, че много иранци разбират сложните взаимодействия между катастрофата на цените на петрола и допълнителния доход, осигурен от ядреното споразумение на Иран за икономическите реформи между JCPOA и Рухани от 2013 насам.
Фигура 6 представя оценките на МВФ, Би Би Си и други, които показват, че икономическите реформи на Рухани и ядреното споразумение на Иран, дадоха на Иран увеличен износ и потенциал за печалби, за да компенсира катастрофата от цените на петрола. Това изглежда еднакво вярно и за много критици на споразумението, които го смятат за масивен неочакван ефект, който властта в Иран може да използва, за да укрепи диктатурата си.
Всъщност оценките на Фигура 6 показват твърде ясно, че JCPOA само е предпазила Иран от страдание, което иначе би могло да доведе до сериозна икономическа криза, и че МВФ отбелязва, че останалите санкции и американската политика все още създават на Иран сериозни проблеми в някои области на международната банкова система и търговия. Фигура 6 също така показва, че МВФ може да разглежда Иран като една от най-разнообразните икономики в Персийския залив, но не прогнозира значителен ръст в резултат на другите източници на ирански доходи.
Фиг. 6
Иран има двойно по-високи нива на инфлация от растежа на своя БВП, както и статичен ръст или спад в текущия доход на глава от населението. Доходът на домакинствата рязко намаля с течение на времето. Графиките на фигура 7 предоставят данни от МВФ, Би Би Си и други оценки за реалните тенденции в ръста на БВП на Иран, потребителските цени или инфлацията и текущия доход на глава от населението от 1980 г. - началото на Иранската революция до 2016 г. - с прогнози до 2022 г. Тази графика показва, че иранците не са имали почти никакво реално увеличение на дохода на глава от населението - както се измерва в международни пазарни условия, и че инфлацията е средно повече от два пъти темпа на икономически растеж - ефективно изтривайки повечето спестявания на пари и създавайки огромни проблеми за инвестициите.
Тук е удивително, че дори сравнително благоприятните предварителни прогнози на МВФ предвиждат инфлацията да достигне 10,2%, а растежът на реалния БВП да е едва 3,5% - а бъдещите нива на растеж - максимум 4,2% - да се дължат до голяма степен на очакваните покачвания на цените на петрола. На практика инфлацията сега вече може да бъде значително по-висока - 12% или повече - и по същество растеж по-нисък.
Фиг. 7
Иранският доход на глава от населението изостава от повечето му съседи. Сравненията на доходите на глава от населението са трудни, но на Фигура 8 се вижда, че иранците имат основание да завиждат на съседите си в Бахрейн, Кувейт, Оман, Катар, Саудитска Арабия и ОАЕ. Само един разкъсан и пренаселен Ирак може да се сравнява с Иран - Йемен безспорно е дъното.
Експертите твърдят, че използването на номиналния БВП спрямо БВП в паритет на покупателната способност, защото оценката на ППП се опитва да вземе предвид относителната цена на живот и инфлация, вместо да използва само пазарния обменен курс. Проблемът е, че прогнозата за ППП може да бъде толкова несигурна и неточна, но дори и да се използва тя, Иран пак не стои добре в сравнение със съседите си, както показва и Фигура 8. Катар има седем пъти повече от дохода на глава от населението. Кувейт има четири пъти по-голям доход на глава от населението, ОАЕ има 3.8 пъти, а Саудитска Арабия има три пъти.
Фиг. 8
Иран се представя лошо по отношение на бедността и средния доход и показва сериозен спад в потреблението на храна на глава от населението. Фигура 9 показва оценките на МВФ и Би Би Си за възможните нива на бедност в Иран, в зависимост от дефиницията на бедността по отношение на доходите на ден, вариращи от 4 долара на ден (1460 годишно) до 10 щ.д. на ден (3650 долара годишно). Ясно е, че режимът не е направил нищо в полза на повечето иранци през посочения период и че през последните години се наблюдава бавен ръст на нивото на бедност. Експертите не са съгласни кое ниво на доходи да се използва при определянето на бедността, но много - ако не и повечето - иранци вероятно ще имат икономически очаквания, които могат да бъдат финансирани само на нива от поне $ 8 до $ 10 на ден на човек, особено в градските райони.
Освен това, приходите както на бедните, така и на огромното мнозинство други иранци се отразяват в изготвянето на такива оценки. Останалите елементи от иранските субсидии за храна и гориво могат да помогнат на бедните, но бедните иранци все още са страдат от съкращенията на Рухани на такива субсидии. Ако се вземе предвид това, което тези цифри означават за населението, мнозина в иранската средна класа със сигурност виждат постоянен спад в реалните си доходи след Революцията, както и в техния икономически статус спрямо съседите си.
Равнищата на безработицата и участието в труда са критични проблеми. Графиките във втората част на фигура 9 са еднакво негативни. Безработицата е изключително трудна за оценка в развиваща се икономика и обикновено статистиката рязко подценява действителното равнище на безработицата в реалния свят. Според различни оценки на иранския официални източници и ILO текущата безработица е 11,7% -12,4%, а безработицата сред младежите - 24,4% -26,7%. Тези цифри обаче не отразяват факта, че много хора престават да се опитват да участват в официалната работна сила, когато икономиката е в тежко състояние и че бедните държави създават много непродуктивни работни места, които откриват там, където един работник може да свърши цялата полезна работа, но вместо това се назначават множество служители прпо родови връзки или други социални и политически причини. Пропуските между докладваната цифра и реалното ниво на скрита безработица могат лесно да направят общото ниво на безработицата сред младите хора в реалния свят с около 10% до 15% по-високо. Освен това безработицата, подобно на всички икономически ефекти, се разпределя много различно по град, регион и професия.
Фиг. 9
На фигура 9 се вижда рязко покачване на безработицата след отмяната на санкциите, въпреки нарастването на очакванията, но също така, и че повече иранци се опитват да участват в работната сила. Графиката показва също така много ниско равнище на участие на жените в страна с високи образователни стандарти за жените, както за младите мъже, така и за жените - проценти на безработица, близки до 30% за младите мъже и близо 50% за младите жени. Това е реалност, независимо от раздутият държавен сектор. Това е почти сигурно основния източник на последните протести - усложнени от факта, че много от безработните са завършили висше образование.
Има и много други икономически проблеми, които изглежда могат да предизвикат безредици дори сред иранците, които иначе по принцип биха могли да подкрепят режима. Това включва държавното финансиране на образованието и услугите, както и широкото ниво на корупция, което накара "Трансперънси интернешънъл" да класира Иран едва 131-и в противодействие на корупцията от 176-те страни, които разглежда. Докладите по член IV на МВФ документират и широк спектър от неуспехи в работата на правителството и - както показва фигура 10 - Световната банка нарежда Иран зле в повечето мерки за бизнес възможности.
Фиг. 10
Такива бариери пред усилията на иранците - от търговеца в бакалия до ниво едрия бизнес - трябва да бъдат основния източник на вълненията и протестите. Това е особено вярно, когато те са свързани с корупцията, лошото управление, злоупотребата с държавния сектор в конкуренцията и отделните злоупотреби на "Bunyods" и ИРГС в конкуренция с частния сектор. И двете групировки генерира иранските икономически проблеми и отчуждават широк кръг от образовани и богати иранци, които иначе биха могли да подкрепят режима.
https://www.csis.org/analysis/crisis-iran-what-now
-
От stinka (Rom)
България няма как да бъде силно или дори средно икономически развита държава без развитието на високо или средно доходни индустрии. Тъй като сме държава бедна на суровини ние трябва да ги внасяме... по международни цени - горива и материали. За да поддържаме желаният стандарт на живот за голяма част от населението ние трябва да внасяме и скъпи технологии и машини... във всички области на живота. Няма как и да се пренапомпват и услугите или държавно дотирани отрасли, фирми, региони (къде официално, къде неофициално). Както и да преразпределяш малкото, то пак ще е малко.Ако ние нямаме базови икономически отрасли, които да произвеждат доход, който да е достатъчен да се внасят необходимите ресурси и технологии за среден стандарт на живот. От там насетне вече да се преразпределя и чрез услуги, и към различни групи от населението и отраслите.
Та какво трябва България да произвежда и изнася, за да може да си позволи това? В какви технологични индустрии - високо, средно технологични трябва да развием, за да достигнем поне средно икономическо развитие. И то отчитайки демографските, образователните реалности в нашата страна, отчитайки развитието на различните технологии и тенденции в света?
-
От Aspandiat
ВИЗАНТИЙСКАТА РЕКОНКИСТА НА ИЗТОК ПРИ КОМНИНИТЕ (1097–1176 г.)
Разгромът на Византия при Манцикерт през 1071 г. довежда до страховито сгромолясване на империята от статута на свръхсила до положението на средно голяма държава, бореща се за оцеляване. В рамките на десетилетие и половина победителите селджуци отнемат 95% от азиатските владения на ромеите и стигат почти до Дарданелите. През 1084 г. последният ромейски остров на изток, перлата на Предна Азия, град Антиохия пада във вражески ръце. Същата година е изгубен и важният град Смирна на западното крайбрежия на Анатолия и скоро той е превърнат в база на турския емир Чака/Чача, от която той започва да извършва пиратски набези в Егея, поставяйки под напрежение самата столица Константинопол.
През първите 15 години от управлението на възцарилия се през 1081 г. император Алексий I Комнин империята не е в състояние да провежда каквато и да е активна политика на изток. Всички усилия на Алексий са хвърлени в това да опази Балканите като единствената оцеляла териоториална и ресурсна база на ромеите. Към 1097 г., когато пред Константинопол се появяват рицарите на Първия кръстоносен поход, Алексий в общи линии е успял в начинанията си – печенежката заплаха е неутрализирана, а опитите на италианските нормани да завземат Балканите са пресечени.
Алексий успява ловко да се възползва от мощта на кръстоносците, чиито водачи срещу ромейската помощ полагат клетва за вярност пред императора с обещанието да върнат на империята всички отвоювани от тях земи на изток, в т.ч. и Антиохия. След това на византийският флот прехвърля кръстоносците в Мала Азия, където с поредица от победи те си пробиват път с бой към Сирия. Движещата се по петите им ромейска армия успява да освободи редица земи в Западна Анатолия:
1097 г. – Никея отваря вратите си пред императорската армия.
1097 г. – след кръстоносната победа над селждуците при Дорилеон ромеите успяват да си върнат голяма част от Западна Мала Азия.
1097–1099 г. – империята възстановява властта си над западноанатолийските градове Смирна, Ефес, Сарди и Филаделфия, както и над островите Родос и Хиос, ликвидирайки и опасността от пиратите на турчина Чака/Чача.
1116 г. – ромейската реконкиста на изток е възобновена – Алексий осъществява поредица от локални военни действия във Витиния и Мизия с цел да укрепи ромейския западноанатолийски лимес срещу набезите на иконийския селджукски султан Малик Шах.
1117 г. – дълбока ромейска офанзива в Централна Анатолия, завършила с победа на императорските войски при Филомелион (дн. Акшехир).
При сина и наследника на Алексий, император Йоан II Комнин (1118–1143 г.), византийската реконкиста на изток достига апогея си.
1119 г. – Йоан Комнин завоюва южноанатолийските градове Лаодикея и Созополис, като възстановява сухопътната връзка с важния южноанатолийски град Анталия, по която се осъществявала и връзката с кръстоносните държави в Леванта.
1130–1135 г. – Йоан Комнин провежда военна кампания срещу селджукския Данишменидски емират. Ударът на ромеите е насочен към град Мелитене (днес Малатия) по горното течение на река Ефрат. Така Йоан успява да вклини ромейските владения дълбоко в турска територия. Ромейският клин се оказва трън в турската пета и пречка за ново турско разширение в Мала Азия.
1130–1135 г. – империята нанася удар и в Северна Мала Азия, където е възстановена ромейската власт на родния град на Комниновата династия град Кастамону. Като щит и и инструмент за набези в град Гангра (днес Чанкълъ) е оставен голям 2-хиляден гарнизон.
1137 г. – ромеите отнемат градовете Тарс, Адана и Мопсуестия от неотдавна образувалото се Киликийско арменско царство, принуждавайки го да стане васал на империята. По такъв начин е установен/възстановен византийският контрол и над Южна Мала Азия, което позволявало и пряката сухопътна връзка с кръстоносните държави в Леванта. През същата година и Джослин, владетелят кръстоносното Едеско княжество, се признава за васал на Йоан Комнин. В резултат на този съюз е организирана съвместна франко-ромейска офанзива в Сирия: град Алепо устоява на атаките, но поредица от по-слабо укрепени градове са превзети с пристъп.
1139–1140 г. – императорът отново ръководи поход срещу нахлулите по течението на река Сангария в Западна Мала Азия тюркменски чергари. Номадите са разбити и ромеите доразвиват успеха си в поход срещу Данишменидския емират и отвоюват старата провинция Пафлагония. Императорската армия освобождава и важния черноморски град Синоп, а след това ликвидира и гръцкото княжество в Трапезунд на местния динат Константин Гавра. По този начин е възстановена и сухопътната връзка с изолирания от планини район на Трапезунд, останал пощаден от селджукското нашествие в края на предходното столетие. Единственият неуспех на Йоан Комнин е опитът му да превземе от селждуците град Неокесария (Никсар).
1142 г. – Йоан Комнин предприема настъпление срещу Иконийския селджукски султанат, за да защити ромейската власт над важния южноанатолийски град Анталия и сухопътните съобщения с Киликия и Леванта.
1143 г. – по време на подготовката на голяма кампания на изток с намерението най-накрая да наложи директна власт над франките в Антиохия, които постоянно се измятали от даваните клетви за вярност, по време на лов в Киликия Йоан Комнин се порязва с отровна стрела и умира седмица по-късно. Носели се слухове, че това не било ловна злополука, а внимателно планирано убийство.
Новият император Мануил I Комнин не продължава активната политика на предшественика си на изток, тъй като голяма част от управлението му е заето във военни кампании на Балканите и Италия. Въпреки това империята не се отказва от опитите за експанзия и в Предна Азия.
1146 г. – в рамките на наказателна кампания армията на Мануил разгромява при Лападион войските на иконийския селджукски султан Масуд. Победата обаче не води до промяна в границите между ромеи и турци, а има за цел да накара селджуците да кротуват и да не отвличат вниманието на византийците от европейските фронтове, където те били насочили усилията си.
1158–1162 г. – империята провежда поредици от кампании против Иконийския селджукски султанат. По силата на сключения мир срещу парична субсидия турците трябвало да предадат на ромеите важния кападокийски град Севастия (днес Сивас).
1169 г. – ромейски удар в съвсем неочаквана посока. Византийски флот от 20 големи дромона, 150 галери и 60 транспортни кораба дебаркира при важната крепост Дамиета, ключ към подстъпите към Египет. При Дамиета се появява и сухопътната армия на йерусалимския крал Алмарик. Крепостта така и така не пада до голяма степен поради разногласията, липсата на доверие и взаимните удари в гърба между ромеи и франки. Свръх това на връщане ромейският флот попада в буря и половината от него потъва в морето.
Египетската кампания Мануил, която е доста пренебрегвана, но като мащаб е напълно сравнима с тази в Италия против норманите десетилетие по-рано, е възприемана като византийски опит за осигуряване на имперския средиземноморски фланг с помощта на франките, а на франките – да нанесат смъртоносен удар на западащия Фатимидски султанат, която по това време е най-опасния съсед на кръстоносците на изток. Смятам обаче, че тази толкова алогична кампания на Мануил така далече от базите му има тясно икономически измерения и причини.
Към средата на XII век Венеция е най-близкият военноморски съюзник на Източната империя, де юре все още неин васал. Същевременно обаче Венеция е и неин най-опасен икономически конкурент, който, след получаването на първите търговско-митнически привилегии при Алексий Комнин, започва систематично да задушава ромейската морска международна търговия. Към средата на XII век венецианците имат 2 района на изток, от които купуват ориенталски, индийски и китайски стоки, които препродават в Европа. Единият район е линията Антиохия–Триполи–Акра, а другият пункт е Александрия в Египет, където венецианските търговци се появяват още през IX век и откъдето открадват мощите на своя покровител свети Марко. С оглед на тези факти, така нестандартната кампания на Мануил против Египет може да се приеме като опит да бъде поставен под контрол толкова важната за венецианците александрийска стокова борса и така да бъде нанесен индиректно и „неофициално“ жесток удар на търговския конкурент. Тази трактовка се потвърждава и от условията на сключения договор между франки и ромеи за разделяне на Египет, по силата на който франките трябвало да получат вътрешността на страната с център Кайро, а ромеите – крайбрежието с толкова важната Александрия.
1176 г. – голяма ромейска кампания начело с Мануил Комнин против селджуците от Иконион (Коня), които били сложили ръка върху владенията на турците Данишмениди в Анатолия. Тази експанзия е приета в Константинопол като заплаха за имперските позиции им в Мала Азия и Киликия. Мануил решава да нанесе удар в самото сърце на Иконийския султанат и армията му се насочва към столицата му Иконион. Обаче на 17 септември 1176 г. султан Килидж Арслан II устройва при Мириокефалон засада на ромейската армия. Битката завършва с катастрофа, която самият Мануил сравнявал с погрома при Манцикерт столетие по-рано. След Мириокефалон всички планове и възможности за подновяване на ромейската реконкиста на изток са изхвърлени в кошчето за боклук. Осем години по-късно сломеният от спомена за катастрофата Мануил, който в края на живота си се бил отдал на астрологията в търсене на упование и утеха, склопява очи.
Кое обаче е интересното в посоките и логиката на византийската реконкиста срещу селджуците? За близо 8 десетилетия империята така и не успява да си върне централните части на Мала Азия. Нещо повече, тя не полага особено големи усилия да възстанови стария удобно защитим лимес по хребетите на Тавърските планини, който 300 години защитава Византия от арабските нашествия. За сметка на това империята упорито се стреми да възстанови и поддържа властта си над западните, северните и южните части на Мала Азия. Причините за тази ромейска избирателност са различни.
Етно-демографски и езикови фактори. Още Стивън Рънсиман твърди, че селджукското завоевание води до тюркизация и ислямизация на вътрешните части на Анатолия, осъществили се толкова плавно, че „никой дори не си направил труда да ги опише“. Това схващане ми се струва прибързано и пресилено, защото и след селджукското завоевание арменците остават по местата в Кападокия, които са били обитавали от столетия, и запазват в общи линии вярата си. Въпреки това е очевидно, че ромейското нежелание реконкистата да бъде продължена във вътрешността на Анатолия е обусловено от факта, че там гръцкото или гръкоезичното население е твърде малобройно и не може да служи като опора на имперската власт. По тази причина реконкистата на Алексий, Йоан и Мануил Комнини спира там, където спира и гръцкият етнически елемент.
Възможно ли е обаче населението на вътрешните части на Анатолия да е било с недотам гръцко етно-културно самосъзнание в навечерието на селджукското нашествие и по тази причина турците без особено затруднения слагат ръка на тези големи територии след 1071 г.? Ето една карта на езиците, говорени в Източната римска империя около 580 г.
Удивително е, че в Мала Азия езиковите граници почти напълно копират (с изключение на района на Трапезунд) на границите, очертани от Комниновата реконкиста 600 години по-късно. Дали в края на краищата населението на защрихованата през 580 г. като „анатолийски езици“ територия все пак не е било запазило на битово равнище своята етно-културна и езикова обособеност и в навечерието на селджукското нашествие то е реагирало пасивно на смяната на един господар с друг, по подобие на пасивната реакция на сирийци, арамеи и копти по време на арабското нашествие през VII век?
Икономически фактори. Границите, при които Комниновата реконкиста спира, изненадващо съвпадат почти напълно с границите на най-урбанизираните части на Анатолия. Прилагам една карта на римска Мала Азия от 240 г. пр. Хр. за сравнение, на която са очертани с червено районите с най-гъста градска мрежа. Ситуацията през 1140 г. не е била коренно различна.
Прилагам и една черно-бяла икономическа карта на Византия от XI-XII век, като на нея са означени и ромейските граници преди 1071 г. и около 1140 г. Границите от 1140 г. реално са обхванали почти всички „производствени мощности“ и „производствени зони“ на византийския Изток. Това са западните, северните и южните части на Анатолия и Сирия.
Ето и като сравнение 2 други карти. Едната отразява териториията на Ромейската империя и васалите й в края на управлението на Йоан Комнин около 1143 г. Втората отразява империята и васалите й около 1170 г. Те реално препокриват етно-езиковите граници в Анатолия между гръцкия и негръцкия елемент, както и урбанистично-икономическите мощности, концентрирани северните, западните и южните части на огромния полуостров.
Заключение. Комниновата реконкиста представлява връщане не само на възможното, но и на икономически струващото си – северните, западните и южните части на Мала Азия с тяхното лоялно на Константинопол гръцко население. По същество Комниновата реконкиста на изток е явление и процес, подчинени на икономиката, а не движени от носталгията към старите имперски граници и стремеж те да бъдат възстановени на всяка цена. Вероятно причина за това толкова прагматично „търговско“ мислене е и фактът, че през XII век заместител и компенсация на изгубените райони на Централна Анатолия с тяхното силно развито скотовъдство са българските земи на Балканите. Тоест от гледна точка на стремежа към широка профилираност на ромейската икономика през XII век тя притежава всичко – градове по крайбрежията с техните „индустрии“ и международна търговия, както и стоковъдно-аграрни вътрешни области на Балканите. От икономическа гледна точка Централна Анатолия, населена с негърци, не е особено необходима на империята. Вероятно обаче ако Комнините не бяха проявили толкова „комерсиално мислене“, а бяха решили да довършат ромейската реконкиста с възстановяване на стария имперски лимес от VIII–X век, бъдещата съдба на Византия (и на България) щеше да е коренно различна.
-
От Б. Киров
Ще започна тази тема с публикуването на две много интересни, според мен, статии на двама турски автори, както и с едно уточнение - поставям темата в раздел Икономика с молба към колегите, които участват в нея да не политизират - всички политически коментари могат да бъдат изведени в друга отделна тема в клуб Политика на форума и да се дискутират там. Тук с двете уводни статиии /едната е под формата на интервю във Форбс/ само рамкирам темата и основната идея и в двете статии, че през последните 16 години изключителния икономически възход на Турция се дължи на създаването на силна и голяма средна класа в Турция, приела ценностите на либералната демокрация.
Бих допълнил и развил и моето виждане към тази теза и на двамата автори, че именно увеличените финансови и социални възможности на средната класа в Турция са основен генератор на нейното бързо и мощно икономическо развитие. Турция няма положително салдо във външната си търговия, нито пък толкова голямо външно финансиране, което да е двигател на бързия й икономически просперитет, нейният възход се дължи на изключително голяма вътрешна потребителска активност, на нейния много голям и активен вътрешен пазар, а такъв без добре платена средна класа е невъзможно да съществува.
В поредица от няколко постинга ще се опитам аргументирано да развия и аргументирам това мое виждане, но най-напред ще публикувам двете статии на Адел Малик и Сонер Кагаптай.
Тайното оръжие на турската демокрация: силна средна класа
Адел Малик
Адел Малик е преподавател по Икономика на мюсюлманските общества в университета в Оксфорд.
Последният провален опит за завземане на властта в Турция демонстрира колко уязвима е страната за военен преврат. Но разкри че съществува нещо ново и много мощно, което съседите на Турция също желаят да култивират – силна средна класа, желаеща и способна да се мобилизира срещу заплахи на екстремисти. Въпросът сега е дали президентът Реджеп Ердоган ще съумее да съхрани тази нова ценност. За повечето държави в Близкия изток е проблем да изградят средна класа, способна да защити стабилността. Анализаторите на преврата се фокусират върху противоречията между турския елит и президента Ердоган, но малцина пишат нещо за структурните трансформации в турската политикономия, които доведоха да увеличаване силата на средната класа, която се явява електоралната основа на ердогановата Партия на Справедливостта и Развитието Justice and Development Party (ПСР).
За последните две десетилетия Турция постигна забележителни икономически успехи, които я трансформираха от „болния човек” на Европа в една от най-динамичните икономики и нов притегателен център на търговията в Близкия изток. Критични за тази трасформация бяха инвестициите в инфраструктура, подкрепата на ферми със среден размер, експанзия на регионалната търговия и развитието на туристическия сектор. В резултат на всичко това, турският БВП на глава от населението се увеличи три пъти за по-малко от 10 години, като същевременно нивото на бедността падна наполовина, според Световната банка. Процесите създадоха невиждана икономическа мобилност сред работната ръка в селските райони, сред дребните предприемачи и слабо квалифицираните работници, задвижвайки маси от аутсайдери към групата на средната класа. Дори външната турска политика беше подчинена на интересите на средната класа.
За турската средна класа оцеляването на демокрацията е приоритет, и както последните събития го доказаха, те са готови да се сражават за нея. В действителност случилото се не е просто сблъсък между Ердоган и политическите му противници, то демонстрира решимостта на средната класа, да не допусне Турция да регресира своята политическа система в такава, която ще навреди на икономическите и политически постижения на тази средна класа. В този смисъл, истинското предизвикателство през следващите месеци и години няма да идва от военните или от чуждестранни конспирации. Прекаленото съсредоточаване на власт в ръцете на президента, може да да разклати разделението и баланса между властите и да забрани политическата опозиция, включително в собствеата му партия. Точно това може да заличи цялата вече изградена демократична система, за която средната класа излезе да се сражава.
Нищо от това не е добро за икономиката, от която зависи средната класа на Турция - и от своя страна избирателният успех на ПСР. Това дава основание да се надяваме, че проваленият преврат, подчертавайки ролята на средната класа като преграда срещу военните бунтовници, ще подтикне правителството на Ердоган да разреши политическата безизходица на Турция и да осигури икономически растеж. Средната класа в Турция няма да подкрепи партия, която не успява да разшири интересите й и да й донесе икономически просперитет. Но една ПСР, която се връща към основната си визия за осигуряване на икономическа мобилност - това е друга история.
Разбира се, Ердоган се нуждае от консолидиране на политическата си база, включително чрез подновяване на връзките с лоялни поддръжници. И чистката сред военната и цивилната бюрокрация на евентуалните привърженици на преврата несъмнено ще се хареса на партийните лоялисти. Но той трябва да излекува и политическия разрив и да създаде нов консенсус, който подкрепя икономическия просперитет.
Може би най-важното е, че ПСП трябва да спре опасното разбиване на турския модел на регионална икономическа интеграция, основавайки се на политиката на "нулеви проблеми със съседите", първоначално замислена от бившия министър-председател Ахмед Давутоглу, но изоставена през последните години. Турция влоши връзките си с почти всички свои близки близкоизточни съседи. Неотдавнашното обтягане на дипломатически отношения с Русия допълнително отслаби позицията на Турция. В този процес статутът на Турция като модел мюсюлманска демокрация постепенно се влоши и политическата поляризация се задълбочи, като се има предвид нарастващата заплаха за стабилността на страната.Важно е, тъй като Ердоган се стреми да концентрира повече правомощия в кабинета на президента, за да се справи добре с това, е да си припомни условията, довели до появата на Османската империя и евентуалния й срив. Подобно на възхода на ПСР, Империята се основаваше на подкрепата на еманципираните спахии в селските райони, особено в анадолската сърцевина. Но след консолидирането на властта си в Константинопол, османските султани бързо се заеха с установяването на султански ред, който противоречи на неговия прогресивен първоначален произход - и го отслаби отвътре. С по-голяма централизация на властта, османските владетели станаха неудобно зависими от съсловието на благородниците у дома и имперските сили в Европа.
Ако ПСР на Ердоган се надява да избегне подобна съдба, тя не трябва да продължи похода си към султанската власт от последните дни. Една процъфтяваща и приобщаваща демокрация е единственият изход за Турция и ще възстанови модела, от който отчаяно се нуждаят страните от Близкия изток.
http://www.marketwatch.com/story/turkish-democracys-secret-weapon-a-strong-middle-class-2016-07-26
Възходът на Турция: лидер на мюсюлманските държави през 21-ви век
В интервю със Сонер Кагаптай, директор на Турската изследователска програма във Вашингтонския институт, ние обсъдихме новата му книга, озаглавена "Възходът на Турция: лидер на мюсюлманските държави през 21-ви век", публикувана през февруари 2014. Сонер Кагаптай е директор на Турската изследователска програма в института "Вашингтон". Той е писал подробно за американско-турските отношения, турската вътрешна политика и турския национализъм, публикувайки в научни списания и големи международни печатни медии, включително Wall Street Journal, Washington Times, Los Angeles Times, International Herald Tribune, Weekly Defense of Jane, Newsweek Türkiye и Habertürk. Той е редовен журналист за Hürriyet Daily News, най-старата и влиятелна медия на английски език в Турция и сътрудник в блога на CNN за Global Public Square. Той редовно се появява в Fox News, CNN, NPR, Гласът на Америка, Ал Джазира, Би Би Си, CNN-Turk и al-Hurra.
Рахим Канани: Разкажете ми малко за Турция днес, подчертавайки някои от основните предизвикателства, пред които са изправени, политически, икономически и социални.
Сонер Кагаптай: Турция се трансформира през последното десетилетие в рамките на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР), която осигури стабилни икономически политики и добро управление. По този начин Турция превърна мнозинството он населението й в общество на средната класа. В същото време, подкрепяна от икономическия растеж и лавирайки на зиг-заг, тръгвайки първоначално като регионалната власт, управляващата партия на страната ПСР се утвърди като доминираща политическа сила в страната.
Здравите й икономически политики позволиха на повече от всякога турци да споделят просперитета на страната и да се присъединят към редиците на средната класа. Тази поява на средна класа, подпомагана от управляващата ПСР, променя природата на политиката в Турция, тъй като турците от средната класа по силата на своя начин на живот възприемат ценностите на либералната демокрация присъщи на средната класа във всички демократични общества.
Това означава, че Турция вече не е бореща се да оцелява страна, но не е и консолидирана демокрация. Има значителни проблеми у дома, от свободата на печата до разделението на властите и ако Турция иска да се превърне в истински фар на демокрацията в Близкия изток, нейната нова конституция трябва да осигури по-широки права.
Паралелно с това развитие, Турция прегърна своята мюсюлманска идентичност, като я отличи като самостоятелна мюсюлманска сила. Вдъхновени от рекорден икономически растеж през последното десетилетие, турците отново започнаха да усещат имперски чувства. Неоосманизмът се превръща в политическа леща, през която много турци гледат на световната политика. Това последното предизвикателство пред Турция ще определи дали тя вдействителност е либерална демокрация. Тъй като дебатът за изготвянето на първата гражданска конституция продължава, това е особено важен въпрос. За да се превърне Турция в регионален център на власт и да води движението за демократична промяна, тя трябва първо да спечели битката за либерална демокрация у дома.
Рахим Канани: Когато говорите за възхода на Турция, кога бихте посочили, че започва този възход и какви са формиращите го сили, които го движат напред?
Сонер Кагаптай: Преди всичко трябва да отбележа, че политическата система на Турция създава стабилност, когато е доминирана от еднопартийно правителство, и Турция изпитва политически и икономически спазми, управлявана от коалиции. В допълнение към това страната се очертава като икономическа сила, благодарение на успешното съчетаване на традиционните връзки на страната с европейските и други икономики, разположени в рамките на ОИСР, с динамиката на нововъзникващите пазари, особено сред мюсюлманските мнозинства в съседните нации.
Турският икономически успех от 2002 г. почива в две основи. От една страна Турция се държи отворена за Европа, като привлича значителни инвестиции от континента. От друга страна, Турция едновременно пренасочи търговията си към нововъзникващите пазари и към страните с мюсюлманско мнозинство, за да се възползва от техния растеж. С други думи, Турция има най-доброто от двата свята, като същевременно се възползва от близостта си до Европа както и от своя афинитет към мюсюлманските общества. Това стана възможно след десетилетие безпрецедентна политическа стабилност, осигурена от правителството на ПСР.
Освен това Турция демонстрира относителна стабилност в момент, когато регионът около нея е бил размирен. Турците живеят много по-добре, защото са се разраснали икономически, докато светът около тях се е стопил както в Близкия изток с арабската пролет, така и в Южна Европа с кризата в еврозоната. Това на свой ред привлича инвестиции от по-малко стабилни съседи като Иран, Ирак и Сирия. В крайна сметка, политическата стабилност и регионалното влияние са твърдата валута за Турция. Нйният икономически растеж и способността й да се издига като "мюсюлмански БРИКС" ще зависи и от двете.
Рахим Канани: Имаше ли нещо, което ви изненада по пътя за вашето изследване?
Сонер Кагаптай: Роден и израснал в Турция, прекарах близо половината от живота си в учение и работа в Съединените щати. Турция е пълна с ежедневни изненади, затова ще сравня страната с лук, ако страните могат да бъдат зеленчуци. Всеки път, когато изваждате слой от повърхността, надявайки се да стигнете до сърцевината, ще откриете още един слой.
Всъщност Турция продължава да ме учудва в способността си да расте и да се преобразява. Това забележително развитие може да се види особено в градовете Газиантеп и Кайзери, което отразява какво се случва, когато смесвате исляма и капитализма. Бедността и провинциализмът, които си спомних от моето време в Турция, и предишните ми посещения в тези два града изчезнаха, а на негово място се издигаха градове, които никога не бих могъл да очаквам, по време на моята младост в Турция. И двата града са процъфтели през последното десетилетие, но са довели до различни резултати. Докато Газиантеп показва, че когато смесвате исляма и капитализма, той може да създаде космополитно общество, случаят на Кайсери показва обратното. Кайсери, която също е процъфтявало през последното десетилетие, предполага, че смесването на исляма и капитализма води до социален консерватизъм. Интересно е да видим, че през последното десетилетие Турция е създала тези противоположни тенденции.
Тази политика обаче не се поддържа от всички турци. Уникалният аспект на турското общество е, че в него има две големи блока от социални и политически групи, които са толкова големи, че и двата блока трябва да се вземат предвид. Ето защо Турция се развива към едно либерално общество, в което ще останат и двата различни начина на живот. Страната е разделена на средата между поддръжниците и противниците на ПСР. Ако страната не излекува това разделяне, за Анкара ще бъде трудно да реализира потенциала си да стане глобален играч. За тази цел ПСР трябва да осъзнае, че светската, либерална Турция, която се състои от около половината от населението на страната, е твърде голяма, за да се игнорира. Турция трябва да обедини различните социални сегменти, ако иска да се превърне в регионален и глобален играч. Само като служи като блестящ пример за либерална демокрация - Анкара може да се промотира като източник на вдъхновение за съседните си арабски и мюсюлманските общества. Ако от друга страна Турция е по-малко от либерална демокрация у дома, за западните й партньори ще бъде трудно да популяризират Анкара като модел на страни, които следват арабската пролет като Египет, Тунис, Либия и Йемен.
Рахим Канани: В светлината на Вашите изследванията си, какво вярвате, че ще бъдат амбициите на Турция през следващите 10 или 20 години и дали тя е са състояние да постигне тези амбиции?
Сонер Кагаптай: Първо, Турция трябва да балансира новата си ислямска идентичност със западното си покритие, включително връзките си с НАТО, ЕС и САЩ. Това ще помогне на Турция да се превърне в играч в Близкия изток, като използва европейската капитализация и хардуерните и разузнавателните активи на САЩ и НАТО, като същевременно се издига в очите на Запада като страна с уникални връзки с мюсюлманските общества.
По-конкретно на европейския фронт, старата турска мечта за наваксване с Европа изглежда по-близка от всякога: Турция наскоро се присъедини към икономиките "1 трилион долара плюс" в Европа, осигурявайки на Анкара членство в елитен клуб на европейските икономики.
Дали Турция ще успее да стане водещата мюсюлманска сила на 21 век, постигането на политическо влияние в нейния регион и потенциално в целия свят зависи от това как политическите елити в столицата на страната Анкара ще изиграят своите карти. Днес Турция е изправена пред редица стрес-тестове, които ще трябва да докажат способността й като глобален играч, както и ангажиментите й към западните интереси и ценности. първото от тези предизвикателства Турция е кризата в Сирия, където нестабилността пренася и върху самата Турция, а това създава търкания с Вашингтон.
Ако Турция се движи в правилната посока, тя ще запази западната си наслагване, ще напише либерална конституция и ще се развие в мюсюлманските страни, като се възползва от последващия икономически растеж и политическата стабилност. Ако обаче тя не играе правилно, Турция може да се изправи пред огромна нестабилност, включително икономическа криза, засилване на политическото насилие, нестабилни правителства и дори конфликти със съседите. Това би било връщането на "болния човек в Европа".
Елитите на Анкара обаче осъзнават, че Турция може да продължи да расте само ако успее да синтезира и запази всяка съставка в този микс, а именно като запази своята мюсюлманска идентичност и западните си ангажименти. Турция може да се издигне като като регионална супер-сила, както и да играе роля в региона, само ако създаде истински пример за либерална демокрация и продължава да изгражда своя отличителен белег посредством мека сила. С всимчките й дадени шансове и предпоставки за тази роля, единствено самата Турция може да предотврати възхода си, който я превръща в глобален играч.
Рахим Канани: Най-накрая, какви са големите изводи, които искате читателите да направят от тази книга?
Сонер Кагаптай: Турция ще се издигне като крайъгълен камък на регионалната стабилност, само ако Анкара съумее да използва своята мюсюлманска идентичност и западното надграждане, поддържайки силните си връзки със западните държави, макар да разширява своето влияние като сила в Близкия изток. За мюсюлманските страни стойността на Турция се крие във факта, че Турция, запазвайки своя мюсюлмански характер, вдъхнови своето общество и институции със западно покритие. За Запада Турция е ценна, защото е мюсюлманска страна сред други такива страни, която може да действа като надежден западен партньор.
По този начин Анкара трябва да се промотира като източник на вдъхновение за мюсюлманските държави. Турция може да се издигне като регионална сила само ако носи добавена стойност на мюсюлманските си съседи. Това означава да се използва не само нейната мюсюлманска идентичност, но и нейните западни връзки в рамките на международната система.
У дома, Турция ще се превърне във велико общество, ако успее да се консолидира като либерална демокрация, което позволява на двете тъй различни половини на страната да живеят заедно в хармония.
https://www.forbes.com/sites/rahimkanani/2014/03/05/the-rise-of-turkey-the-twenty-first-centurys-first-muslim-power/#71fb7f186507
-
-
Теми
-
- 12 мнения
- 279 прегледа
-
Генетиката в помощ на историята: сарматският произход на българи и славяни 1 2 3 4 52
От Южняк, in Средновековна история
- 1289 мнения
- 102171 прегледа
-
- 25 мнения
- 228 прегледа
-
- 9 мнения
- 1164 прегледа
-
- 37 мнения
- 2332 прегледа
-
-
Последно разглеждащи 0 Потребители
No registered users viewing this page.
Recommended Posts
Напиши мнение
Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.