Отиди на
Форум "Наука"
Frujin Assen

Бунтари и авантюристи в средновековна България от Пламен Павлов

Recommended Posts

Пламен Павлов

=============================

БУНТАРИ И АВАНТЮРИСТИ

В СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ

ИНТРИГИ И ПРЕВРАТИ В ХАНСКИЯ СТАН ПЛИСКА

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

Сблъсъкът на различни възгледи, интереси, социални групи, личности е нещо естествено както за човешкото общество, така и за всеки народ, държава, град, за всяка подсистема или "клетка" на живата социална тъкан. Средновековното българско общество естествено не прави абсолютно никакво изключение. Вътрешните борби са му били присъщи дори и в най-безметежните на пръв поглед периоди от и без това достатъчно драматичната ни история.

Заговорите срещу различни български владетели имат своето място още от VIII в. В "Именника на българските ханове" четем за Кормисош, който "сменил рода Дуло", с което първата българска династия паднала от власт. Причините за тази "революция" остават неизвестни, а предположенията за нейните причини и съдържание - разнообразни. В средата на същото столетие, раздирана от вътрешни борби и масирани византийски военни намеси, България станала арена на цяла поредица заговори и преврати, в които главната роля играели родовете Вокил, Укил и Угаин. Двама владетели станали жертва на заговорници (Телец в 763 и Паган в 766 г.), Токту и брат му Баян били убити най-вероятно от ромеите (766 г.), Сабин (766 г.) и Телериг (777 г.) намерили политическо убежище във византийската столица. Съдбата на мимолетно царувалия Умар (767 г.) също надали е била по-различна от онази на другите свалени ханове.

Кризата, в която изпаднала младата българска държава в средата на VIII в., по принцип е едно от най-слабо познатите, в голяма степен "загадъчни" явления в нашето средновековие. По-"старите" български историци предлагаха различни и понякога взаимно противоречащи си версии за природата на тези събития: борба между "прабългарска" и "славянска" партии в управляващата върхушка, съчетана с византийска намеса във вътрешните работи на страната (В. Златарски), пак сблъсък между болярски "партии", но този път "национална" и "провизантийска" (П. Мутафчиев) и други подобни. По-сетне учените, търсейки различни варианти за решаване на този тъмен въпрос, предложиха и други щрихи към толкова неясната картина: борба между прабългарските родове, слабости в политиката на отделни ханове, предизвикали сериозна вътрешна опозиция и т.н. Нееднозначно е представяно и отношението на славяните към тези вътрешнополитически колизии, като понякога те въобще са изключвани от тях. Последното не е възможно, разбира се, тъй като в качеството си на поданици на същата тази българска държава, на активни участници в нейната войска, отбранителна система и т.н., и т.н., славяните и техните князе не може да са нямали предпочитания към едни или други личности, династични родове и водената от тях вътрешна и външна политика.

Нека все пак направим някои задължителни уговорки. Византийската агресивност била донякъде неочаквана за българския елит, тъй като от времето на хана-"кесар" Тервел (700-721) двете страни били изградили определено добросъседски отношения. Второ, усилената намеса на Византия в българските работи се дължала и на някои конкретни, вкл. субективни обстоятелства - неочаквано изгодният за империята мир с Арабския халифат (756 г.), "развързал ръцете" на ромеите за активност с големи въоръжени сили на север; личността на император Константин V Копроним (741/743-780), чиято целеустременост, енергия и стратегическо мислене не се срещат толкова често нито във византийската, нито в европейската средновековна история като цяло. Не на последно място, не е изключено кризата в България да е била свързана и с идването на нови прабългарски групи от черноморските степи в земите на изградената от Аспарух държава. Някои, предимно косвени данни в това отношение вече има. Независимо че така броят на населението нараствал и това било извънредно положително предвид скромните демографски ресурси на държавата, идването на новите групи прабългари можело да създаде (и сугурно е създавало!) вътрешни напрежения, борба за власт и т.н. Подобна ситуация, както се приема, имало при куманите в последните десетилетия на XI и началото на XII в. - борбата между династичните родове Тертероба, Кай и Олберли, дошли в южноруските степи по различно време със свои подчинени племена.

Възможно е и друго решение - дори и да нямало приток на нови групи прабългарско население, то самите Аспарухови българи, както изглежда, били с твърде нееднороден състав, който за изминалите десетилетия не е могъл да достигне нужната хомогенност. Дори и във времето на Омуртаг виждаме родове (Чакарар, Кюригир и т.н.), които вероятно имали различна първоначална етническа природа. Археологическите и езиковедските наблюдения дават възможност да се мисли, че в рамките на прабългарската общност съжителствали тюркоезични и ираноезични елементи, че имало поне два типа прабългарска култура. Тези различия можели да ескалират във вътрешна борба, особено във време на външна заплаха. Във всеки случай схематичните решения на въпроса за кризата в средата на VIII в. не са достатъчно убедителни. И все пак, нека проследим накратко онова, което ни е известно. Дори и то, колкото и да е недостатъчно, дава възможност за някои нови наблюдения и изводи.

При Кардам (777-802) и Крум (802-814) данни за заговори отсъстват, но надали е случайно искането на Крум към Византия двете страни да си връщат взаимно политически бегълци. Отговорът на "тъмния въпрос" около наследника (двамата наследници?!) на Крум, т.е. хановете Докум и Диценг (за кратко време от по няколко месеца през 814-815), най-вероятно се крие отново във вътрешните борби в Плиска. Дори и за такъв виден български владетел като "кана сюбиги" Омуртаг (815-831) към 829 г. вървял слух, че бил убит от един свой велможа. Някои учени, например полският византолог Т. Вашилевски, са склонни да приемат това за вярно, търсейки "следи" в съдбата на малолетните ханове Маламир и Персиан I. Дирята на предполагаемия заговор срещу Омуртаг води към бележития и незаслужено "полу"-забравен българска държавник кавхан Исбул, който близо две десетилетия ръководил държавата и на практика осъществил голямото териториално разширение към Беломорието и днешна Македония.

Вероятно и екзекуцията на Енравота-Боян (най-големия Омуртагов син) се е дължала не само на ненавистта на брат му хан Маламир (831-836) към християнството. По принцип гоненията срещу християните в България през IX в., преди всички ромейски пленници от времето на Крум, били мотивирани не от неприемането на "чуждия" Бог, а от политически причини. В случая с Енравота, който обаче отново знаем по легендарни данни, най-малкото преосмислени (и преиначени!) от българската християнска митология, положително е имало елемент на вътрешнополитическа борба, в която отново надделяла "партията" на кавхан Исбул, регентът на малолетния Маламир. Каквито и да са били дворцовите ходове на Исбул, те на практика довели до укрепването на централната власт и грандиозните успехи на държавата във времето на Персиан I (836-852) и Борис-Михаил (852-889, +2 май 907 г.).

През 865 г. срещу покръстителя княз Борис-Михаил бил вдигнат масов бунт, предизвикан от въведения от него "лош закон..." Знаем, че опрян на верните си войски, князът разгромил метежниците, а петдесет и два боилски рода били подложени на поголовна сеч. Години по-късно князът имал угризения за извършеното кръвопролитие, макар то великодушно да било опростено от самия папа Николай I. Много е писаното около тази кървава разправа на княза-покръстител с опозиционните сили, вкл. дотам той да е обвиняван, че изтребил прабългарската знат, което пък на свой ред отворило път на славянските първенци към двореца и висшите държавни служби. Някои лаици и псевдоучени, склонни към гръмки, по същността си патриотарско-расистки, изводи и "обобщения", виждат в действията на Борис-Михаил едва ли не най-тежката катастрофа и най-голямото "престъпление" в нашата многовековна история...

Напълно възможно е ударът наистина да е паднал най-вече върху опозиционни прабългарски родове, макар самите те вече да били в една или друга степени сродени със славянската родово-племенна аристокрация. За да не бъда голословен, ще дам един особено показателен пример. Сродяването на прабългарския със славянския елит в държавата личи много добре от известните приписки в Чивидалското евангелие, диктувани от Борисовите пратеници в Рим багатур Сондоке и ичиргу-боил Стазис през 867 г. Сондоке, в чиито прабългарски корени не можем да се съмняваме, е имал седем деца със следните имена: Михаил, Велегнев, Богомила, Каля, Марта, Елена, Мария, а втората му съпруга е носела славянското име Собеслава. Когато се направи съпоставка между Пространното житие на св. Климент Охридски и т.нар. Второ житие на св. Наум Охридски, се вижда, че бори-тарканът на Белград (886 г.) е носел името Радислав, което естествено не означава, че е бил "чист" славянин - както не е бил такъв например и посоченият по-горе Велегнев, син на багатур Сондоке.

Няма никаква гаранция, че в антихристиянския метеж срещу Борис-Михаил не са участвали славяни - напротив, фактът, че бунтът имал широк размах най-вече в деветте провинции (комитати) предполага активно участие на недоволни от промените славянски велможи. Що се отнася до масовостта на репресиите, все пак не бива да се забравя, че когато средновековните хронисти разказват такива поучителни "истории", те са склонни към сериозни преувеличения. От друга страна, онези, които най-ярко подкрепяли Борис-Михаил, все пак не били славяни (най-малко пък "чисти"), а отново от предимно прабългарско потекло. При това става дума за традиционния плисковски аристократичен елит, носещ своята "синя кръв" още от зората на българската държавност - такива именно били кавхан Петър, ичиргу-боилът Стазис, багатур Сондоке, сампсисът Алексий Хунол, сампсисът Персиан (Чишюн), великият жупан Сивин, олг-тарканът Теодор, комитите Таридин, Курт (или Котокий), Домета и др. В следващите десетилетия неизменно срещаме отново водещи държавни дейци от този тип елит - достатъчно е да посочим определено неславянските имена на кавхан Теодор Сигрица, ичиргу-боила Мостич, маготът Крон, комитите Салан, Глад, Лоборчи, Менморут и т.н. С други думи, най-малкото е пресилено да се мисли, че Борис-Михаил избивал прабългарската върхушка, подкрепян от... най-видните прабългарски родове! Напротив, в т.нар. антихристиянски бунт от 865 г. ясно се открояват противоречията между засилващата се централна власт, обогатена с принципите на римо-византийското самодържавие, и провинциалните родово-племенни структури. Последните се чувствали особено засегнати от намесата на върховната ханска власт вече не само във военното дело, икономиката, правото (още с т.нар. Крумови закони), но даже и в религията.

Тридесетина години по-късно самият Борис и третият му син, дотогавашният монах Симеон (Велики), свалили със сила и наказали с ослепяване обвинения в склонност към езичество, разврат и безпътен живот княз Владимир-Расате (889-893). Вече неведнъж съм изразявал мнението, че истинска реставрация на езичеството е нямало. Няма нито един категоричен факт, който да говори за реална антихристиянска политика, езически по природата си репресии, разрушаване на църкви и т.н., и т.н. Сравняването на княз Владимир с император Юлиан Апостат / "Отстъпника" (361-363) е хипотетично и най-вече емоционално мотивирано, но не се опира на някакви "твърди" факти. По-скоро Владимир тайно или явно симпатизирал на средите, в които "посланията" на старата вяра (но, както би следвало да бъде, и старите разбирания за политическата система!) все още имали някаква почва. Наред с това той се опитал да преориентира външната политика на страната към Немското кралство, което също не било одобрявано от Борис. Не бива да забравяме и онова, което твърди неизвестният автор на "Чудото на св. Георги с българина", а именно че... Симеон, подкрепян от стария княз-баща, свалил по-големия си брат! Казано иначе, навярно е имало и елемент на персонална борба за престола, което предвид извънредно високите интелектуални достойнства и лични амбиции на Симеон Велики не бива да ни изненадва.

Като най-яркия материален израз на всичко казано дотук археолози и историци неизменно сочат няколкото тайни подземни прохода, с които бил снабден плисковският хански дворец. Едва ли първата работа на всеки нов владетел е била да гради такъв таен тунел, но тяхното съществуване все пак загатва колко големи са били рисковете на ханската "професия"...

(с) Пламен Павлов

=============================

(с) Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.

БРАТЯТА НА ЦАР ПЕТЪР И ТЕХНИТЕ ЗАГОВОРИ

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

Цар Петър (927-969) може би и до днес си остава най-несправедливо обвинявания български владетел: за "упадъка" на Първото българско царство, за засилването на социалното разслоение, за появата на богомилството, за гибелта на държавата през 1018 г., за проникналата във Велики Преслав "византийска поквара" и т.н., и т.н. От дистанцията на едно хилядолетие е лесно да се дават строги оценки и присъди. Фактите показват, че при цар Петър България продължавала да бъде регионална "велика сила", с която всички малко или много трябвало да се съобразяват! Военната й мощ оставала на висота, което личи даже от крайно неблагоприятните за държавата събития през 966-971 г. Нито Никифор II Фока (963-969) посмял да започне една истинска война с България; нито успехите на Светослав Киевски са били толкова лесни и безспорни. Още нещо, ако българската държава е била в такава степен "пропита от отровата на византинизма", в упадък и т.н., то как само западните области на същата тази държава, управлявани от Самуил и наследниците му, са били в състояние повече от четири десетилетия да удържат на византийския натиск?! Нещо повече, да нанесат тежки удари на империята (особено в периода 986-1000 г.), които Василий II бил принуден да компенсира с "тотална война" и невъобразима даже и за суровите средновековни "стандарти" жестокост...

И все пак, далеч съм от мисълта, че цар Петър е бил "идеален" и безпогрешен владетел. Напротив, царят и помощниците му (вкл. неговият настойник и учител в "голямата политика", кавханът Георги Сурсувул) допуснали и сериозни политически грешки; нерядко действията им били колебливи, недостатъчно енергични и ефикасни; лоялността им към византийските им партньори в някои случаи може би граничела с политическия наивитет. Страната обаче издържала и нашествията на маджарите (унгарците), "бич" за почти цяла тогавашна Европа; продължила да респектира съседите си (сърби, хървати, ромеи) с военната си мощ и политическо влияние.

Заговорите на царските братя, на които ще се спрем тук, показват интересни страни от вътрешнополитическия живот във Велики Преслав и страната. Мирният договор с Византия, сключен от младия цар Петър и регента Георги Сурсувул през октомври 927 г. явно не бил приет еднозначно от българската аристокрация. Как се стигнало до тези противоречия е трудно да се каже, тъй като поне в началото сред висшата знат в Преслав имало висока степен на "консенсус" (вж. очерка ми за Георги Сурсувул в книгата "Кой кой е в средновековна България"). Може би в конкретния политически момент е имало някакви критики, но те явно били достатъчно приглушени и неафиширани, тъй като сред личностите, участвали в преговорите с Византия, виждаме такива ръководни фигури като самия кавхан Сурсувул, ичиргу-боила Мостич, неизвестните по име "миник" и "маготин" (висши военни командири), сампсисът ("шеф" на дворцовата канцелария) таркан Симеон, близкият царски роднина (първи братовчед?) Стефан и др. Както вече съм имал възможността да подчертая, мирът бил наложен от обстоятелствата; той бил в общи линии еднакво приемлив и за ромеите, и за българите; няма сериозни основания да бъде свързван с безпринципни отстъпки от българска страна и т.н. Ако трябва да се говори за отстъпление от Симеоновата политика, то такова "омекотяване" на политическия курс (и то твърде внимателно преценено като позиция!) имало най-вече в идейнополитически план. Що се отнася до отстъпване на територии, до проникване на "зловредно" византийско влияние, едва ли не на някаква доброволна зависимост от политиката на империята - за подобни подозрения и обвинения към цар Петър и правителството му, обективно погледнато, няма почва.

И все пак, хронистите с по-късна дата съобщават за появата на т.нар. "партия" на неизвестните като имена и състав "Симеонови велможи". Тези български първенци не били съгласни (най-малкото в някакви конкретни детайли имали сериозни резерви) към политическия курс на "дълбок мир" с Византия. Струва ми се, че и тук, колкото и да е рисковано, трябва да погледнем на нещата с по-други очи. Най-вероятно, както в "реалната политика" е ставало много пъти, вътрешни, междугрупови, междуличностни противоречия и вражди били обличани в по-радикална форма. Естествено, външнополитическата и патриотичната "материя" винаги е служела най-добре за мотивиране на подобни интереси, за търсенето на максимално високи политически дивиденти за сметка на управляващите в даден исторически момент. Знаем, макар и отново с късна дата, че Петровите братя Иван (Йоан) и Венеамин (известен повече като. "Боян Магьосника") носели "българско облекло" - както се приема, в израз на неодобрение на византийската дворцова мода и като своеобразна декларация на "изконните" български (прабългарски) традиции и светоглед. Ясно е, че самото правителство на Петър и Сурсувул като изпитвало известни притеснения във връзка с едни или други мъчнотии в своята дейност (гладът, сушата и природните бедствия през 927 и последвалите я тежки години; еретическата пропаганда на поп Богомил; маджарските нашествия), било принудено "да търпи" наличието на такава вътрешна опозиция.

Както се предполага в последно време, ситуацията в самото царско семейство създавала почва за вътрешни разногласия. Възможно е цар Симеон Велики сам да е "посял" семената на раздора, пренебрегвайки синовете от първия си брак за сметка на Петър, дете от втората му съпруга. Както знаем, престолонаследникът Михаил бил лишен от правата си и насила изпратен в манастир. П. Георгиев според мен основателно предложи една такава реконструкция на събитията, която ни помага да вникнем в ред неподозирани на пръв поглед детайли. Един от тях, особено важен, е обстоятелството, че през 927 г. цар Петър бил малолетен (най-малкото твърде млад, т.е. към 18-20-годишен), което налагало необходимостта от настойник в лицето на Сурсувул, негов вуйчо и тогавашен кавхан. Т.нар. субективен фактор, най-вече личността на държавния глава, особено пък в средновековната епоха, е имал достатъчно голяма значимост, за да го подминем с лека ръка. He са малко примерите от по-късното ни средновековие, когато малолетието на владетеля е използвано от вътрешни и външни врагове (напр. при Калиман I и Михаил II Асен, Иван Стефан; така малолетните наследници на Асен I, Иван Асен II и Александър отпадат от борбата за трона през 1207 г., и т.н.). В случая нещата навярно били още по-сложни, тъй като консервативните прабългарски норми все още имали силно въздействие в обществен план.

При възцаряването на Петър в края на май 927 г. някои принципни държавни въпроси сами по себе си създавали предпоставки за нестабилност в перспектива. Младият владетел очевидно все още нямал деца, особено син и престолонаследник (канартикин). Въпросът бил решен, най-вероятно "по неволя", в полза на оформящата се опозиция. За канартикин според мен тогава бил обявен Иван (Йоан), който обаче, както излиза, е бил по-голям от своя царствен брат. Ако пък Йоан е бил канартикин още от времето на отстраняването на Михаил от двореца (кога е станало това ние не знаем), то ситуацията около престола ставала още по-сложна, заредена с идеи за узурпация в най-близко бъдеще.

Нещата тръгнали зле още през следващата 928 г. Иван оглавил един заговор, който едва ли е бил обезвреден така лесно, както излиза от лаконичните разкази във византийските хроники. Археологът К. Попконстантинов обърна внимание на един надпис от Х в. от скалния манастирски комплекс при Мурфатлар (дн. Басараб, Северна Добруджа - Румъния), където разчитаме името на "цар Иван"! Кой е този "цар Иван", ако не Петровия брат? Надали тук става дума за император Йоан Цимисхи (969-976), нито пък за "българския самодържец Иван" (Иван Владислав: 1015-1018) - надписът определено е по-ранен, пък и един печат на Иван ни дава изписаната на гръцки титла "василевс", т.е. българската "цар". В такъв случай заговорниците успели да коронясат своя избраник за владетел, спазвайки в една или друга форма официалния церемониал. Едва по-късно те били заловени и обезвредени, но, макар и мимолетно, "цар Иван" категорично изявил своите претенции. Няма да се впускам в повече предположения и догадки, тъй като те не биха имали практически никаква изворова основа. До истински боеве, завладяване на крепости и т.н. в този опит за метеж, слава Богу, едва ли се е стигнало. От друга страна, не можем да не признаем, че опасността от междуособна гражданска война била съвсем реална! Както съобщават византийските хронисти, властите се разправили много жестоко със заговора, а Иван бил хвърлен в затвора. Обстановката оставала сложна, което личи от обстоятелството, че цар Петър бил принуден да търси помощ от византийските си роднини, т.е. от своя "дядо" Роман I Лакапин.

Хронистите представят нещата по един странен, според мен волно или неволно изопачен начин, който е залегнал в същестуващите изследвания. За какво става дума? Дошлите в помощ на цар Петър ромейски пратеници (съветници?) тайно извели царския брат Иван от затвора, от Велики Преслав и въобще от страната! В Константинопол той веднага станал обект на особени грижи - лично Роман Лакапин кумувал на неговата сватба с една знатна ромейска "дама" и т.н., и т.н. За някакви български реакции и протести не става и дума... Излиза, че българите били надхитрени по един безкрайно лесен, смехотворен начин, а империята си осигурила удобен претендент за царската корона във Велики Преслав.

Според мен този разказ не заслужава доверието, което обикновено му се "гласува", въпреки че фактите в него в голямата си част са верни. Да вярваме, че българските власти са можели по такъв елементарен и смехотворен начин "да изпуснат" най-опасния държавен престъпник в конкретния момент е лишено от здрав смисъл - достатъчно е да припомним немалкото сведения за особено ефикасната българска гранична стража, която не допускала "пиле да прехвръкне"... Както твърдят съвремениците, в противен случай пазачите на българските предели подлежали на смъртно наказие. В 978 г. жертва на тази безпощадна система станал самият български цар Борис II. Както е известно, когато той побегнал от ромейския плен, бил убит по погрешка от един глухоням български граничар, заблуден от византийското му облекло. Още по-неправдоподобно е да си мислим, че дошлите в Преслав ромеи са можели да имат свободен достъп до "затворник № 1" в тогавашна България. Естествено, византийските летописци се стремят всячески да прославят Роман Лакапин и своята страна (при това от дистанцията на две-три десетилетия, както е в случая с т.нар. "Продължител на Теофан"), което закономерно води до деформации на историческата истина. Според мен обаче отвеждането на Иван в Константинопол е било извършено по желание или молба на самия цар Петър, без чието съгласие и разпореждания цялата акция с Иван би била невъзможна.

Отвеждането и "устройването" на Иван във византийската столица било от несъмнен интерес за царя и неговите приближени. Опозиционните среди в Преслав и страната наистина понесли тежък удар с обезвреждането на заговора, мнозина били арестувани и т.н., но явно не всички! Линията, олицетворявана от доскорошния "багатур-канартикин" Иван, е имала много други поддържници, ползвала се е с определена популярност и пр. Вероятно една негова екзекуция, ослепяване и тем подобни "обичайни мерки" криели прекалено големи рискове от нов бунт. Не можем да не признаем, че правителството на Петър (може би най-вече опитният Георги Сурсувул) намерило ефектно решение на "казуса Иван" - изпращането на бунтовника в Цариград, сродяването му с византийския двор и т.н. не само го отдалечавали от Преслав. Приятелските грижи на ромеите малко или много компрометирали Иван в очите на българското общество, вкл. и сред най-разпалените му привърженици. Лакапин се е съгласил да участва в тази игра, разбира се, не без задни мисли... От една страна, той правел неоценима услуга на своя "внук", от друга - наистина можел да разполага с един претендент, с който да го държи "в шах", ако се наложи. Печатът, за който стана дума, показва, че "василевсът и багатур" Иван поддържал някакви връзки със свои съмишленици в страната. Безспорен факт е обаче, че приложеното от Преславското правителство решение дало резултат - името на Иван изчезва от хрониките, което свидетелства за намалялата му популярност и безвъзвратното му отпадане от "голямата политика".

Две години след Иван изненадващо изявил своите претенции и монахът Михаил. Сега нещата били много по-сериозни, защото някакви българи-"скити" категорично застанали на страната на някогашния, в очите на широки слоеве максимално "законен" канартикин на великия Симеон. Няма да гадаем защо Симеон лишил първородния си син, носещият името на дядо си Борис-Михаил принц от традиционното му място. Причините могат да бъдат най-различни, а и той не бил нито първият, нито последният лишен от наследството царски син в нашата история. Не знаем и къде, в коя част от страната, в кой манастир е бил въдворен Михаил. Може би тази неизвестна обител се е намирала далеч от столицата, нейде в днешна Македония? И тук преки сведения липсват, но е правдоподобно допускането, че "скитите" са онези потомци на Куберовите българи, които не само живеели по онези български краища, но и в силна степен пазели "прабългарското" в себе си. Хронистите са ни оставили само неясния разказ, че в хода на метежа претендентът неочаквано умрял (може би отровен от Петрови "агенти"?), а подкрепящите го българи избягали на византийска територия. Те създали много грижи на местните власти, главно в Епир, които положили много усилия за тяхното усмиряване.

Този път страната наистина била изправена пред междуособна гражданска война, тъй като Михаил и хората му завладели един, очевидно важен, но отново неназован по име български град. Ако съдим по горните детайли, може би това бил старият комитатски център Девол (дн. с. Звезда, Корчанско) или пък Охрид, въобще онези български земи, където държавата още от времето на Персиан I (836-852) предприела сериозни мерки за укрепването на своите позиции против империята. Може би наред с наследството на Куберовите българи тук са били поставени и нови [пра]български гарнизони - все "елементи" на силното традиционно и консервативно политическо мислене в онези наши земи, на онзи непримирим български дух, намерил своя върхов израз в "Българската епопея" (израз на големия френски византолог Г. Шлюмберже) при цар Самуил (997-1014) и неговите наследници. Интересно е, че бунтовникът Михаил намерил най-верни привърженици именно в дн. Македония. Наред с казаното, все пак ще отбележа и още нещо - българите в Охрид, Девол, Битоля, Скопие и т.н. не само не се чувствали "македонци", "поробени"(?!) уж от "турано-бугарските" ханове и царе (любим мотив на титовската генерация "историчари" от Скопие), но ето, те, както излиза, даже били по-"туранобугарски" мислещи от ред други българи... Именно тези българи, които според пропагандните схеми на въпросната "школа" едва ли не "страдали" и се "борили" против "чуждата" власт в Плиска и Преслав, всъщност били най-преданите последователи на един преславски принц с по-типични прабългарски виждания от своя брат, цар Петър, критикуван от т.нар. Симеонови велможи заради линията на "дълбок мир" с Византия.

Разбира се, върху заговорите от 928 и 930 г. би могло да се разсъждава още много. Бедната информация за тях може да роди още догадки и предположения. Неоспорим факт е обаче, че цар Петър запазил своя трон и управлявал най-дълго от всички български царе. Наистина, през тези години (в 928 или 931) сръбският княз Чеслав Клонимирович се възползвал от затрудненията на българите, избягал от Велики Преслав и с византийска помощ възстановил своята държава, превърната през 924 г. в обикновена българска провинция от цар Симеон Велики. Дали вината за тази загуба обаче е само на Петър? По-скоро тя принадлежи, най-малкото трябва да бъде "поделена" с опозиционните сили, които с действията си улеснили сръбското въстание, принуждавайки царя и правителството му да отклоняват вниманието и силите си от външната към вътрешната политика. Така или иначе, независимо от трудностите, властите във Велики Преслав успели да стабилизират държавната "машина". Това само по себе си още веднъж ни убеждава, че критиките на модерните историци към цар Петър са твърде крайни и като цяло несправедливи.

(с) Пламен Павлов

=============================

(с) Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.

ИВАН ВЛАДИСЛАВ СРЕЩУ ГАВРИЛ РАДОМИР ПРЕЗ 1015 Г.

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

В българската историческа и научно-популярна литература цар Иван Владислав (1015-1018) по правило е прицел на пристрастни и твърде сурови оценки. Още навремето големият наш историк В. Златарски характеризира този български владетел като "вулгарен убиец", а П. Мутафчиев осъди неговите "...престъпления (...), подозрителност и вероломство", които той пуснал в ход "...вместо да търси средства, за да закрепи разколебаното от толкова несполуки и нещастия съзнание на народа, да възкреси вярата в собствените му сили и да вземе мерки за отбраната на останалите още свободни български земи..."

Така Иван Владислав бе превърнат в символ на черната неблагодарност, коварството, властолюбивата посредственост и т.н. Нещо повече, върху него легна тежката сянка на възможното предателство (подсилено от примерите с баща му Арон и сина му Алусиан), склонността към съглашателство с Византия, измяната на българските интереси. В пантеона на българските владетели Иван Владислав получи "запазеното място" на най-отрицателния герой...

Едва в по-ново време В. Тъпкова-Заимова постави въпроса за ролята на Иван Владислав на обективна основа, показвайки, че личните амбиции и грехове на този наш владетел не бива да бъдат превръщани в някакъв решаващ "знаменател" пред неговата решимост и дела за отстояването на българската независимост. Неизвестният за В. Златарски и П. Мутафчиев Битолски надпис демонстрира по категоричен начин не само яркото българско самосъзнание и патриотизъм на "българския самодържец, (...) българин родом" Иван Владислав, но и предприетите от него реални мерки за отбраната на държавата. Въобще преоценката на Иван-Владиславовото царуване показва, че през последните си години Първото българско царство е имало един енергичен владетел. Неговата твърда политическа воля и смели действия за съжаление са останали недостатъчни, за да бъдат преодолени тежките проблеми, струпани през продължилата близо половин столетие унищожителна война с мощната Византийска империя.

По принцип превратът на Иван Владислав срещу неговия братовчед и някогашен спасител Гаврил Радомир спокойно се вписва в квалификациите от рода на "вулгарно убийство", "черна неблагодарност" и т.н., за които по принцип не липсват основания. Нашата цел съвсем не е да "адвокатстваме" на този български владетел след близо едно хилядолетие. Борбата за власт във всички епохи, особено пък през средновековието, е белязана с нелоялни в един или друг смисъл действия, коварство, дори престъпления. Иван Владислав би могъл и трябва да бъде осъждан в морален план и това е естествено, нормално и справедливо в чисто човешка гледна точка. Друг е въпросът обаче, че ако са липсвали сериозни причини, то нито коварството, нито жаждата за власт биха довели Иван Владислав на българския престол. Нека се опитаме да разкрием онези причини, които са мотивирали както конкретният претендент за короната, така и по-широки обществени среди да търсят промяната не само в личността начело на държавата, в случая Иван Владислав, но и да очакват от него нова, по-успешна държавна политика.

Иван Владислав бил роден най-вероятно през седемдесетте години на X в. и оцелял като по чудо при екзекуцията на Ароновото семейство, извършена по Самуилова заповед в местността Разметаница близо до дн. Дупница. Византийският хронист Йоан Скилица твърди, че на 14 юни (най-вероятно 987 г.) единственият пощаден при разправата с обвинения в измяна Арон и близките му бил Иван Владислав, макар по-късно сам да споменава и за един негов племенник. Последното може би означава, че са били избити мъжете, докато някоя сестра (?) на Иван Владислав е останала жива и е имала потомство. Тази кървава драма, отворила пътя на братоубийствените вражди в царския род, отново свидетелства за подчертано консервативния дух сред българите в западните земи на царството (вкл. днешна Македония) - тя напомня безпощадната разправа на княз Борис-Михаил с петдесет и двата боилски рода след потушаването на антихристиянския бунт през 865 г. С други думи, в масовата екзекуция на "Ароновци" виждаме действието на обичайните прабългарски норми, чието влияние в югозападните земи явно било твърде силно.

Иван Владислав едва ли се е примирил с ролята на маргинална фигура в политическия живот. Дори простият факт, че той дал на своя първороден син владетелското име "Персиан/Пресиан" (вж. и следващия очерк) представлява едно дискретно, но категорично напомняне за легитимните права върху короната от страна на "по-старшата" Аронова фамилия. До смъртта на цар Самуил (6 октомври 1014 г.) Владислав нямал реални шансове за успех. След поемането на царската власт от Гаврил Радомир (15 октомври 1014-август 1015 г.) престолонаследник станал неизвестният по име негов първи син (ослепен по заповед на Иван Владислав веднага след преврата), чрез което Самуиловият род вече наистина се превръщал в династия. Както е известно обаче, след десет месеца Иван Владислав ликвидирал своя спасител.

Как се е стигнало до свалянето на Гаврил Радомир? Независимо че обстоятелствата около този преврат са анализирани многократно, все пак ще обърнем внимание на някои важни събития през лятото на 1015 г., които остават недооценени, а понякога и неразбрани.

През пролетта-лятото на 1015 г. Василий II предприел мащабна офанзива срещу българите. Ромеите превзели важната крепост Воден (дн. Едеса, Гърция), а нейният защитник, верният Самуилов воевода Драгшан бил екзекутиран по особено жесток начин - с набиване на кол. Василий II разполагал с превъзходство в хора и тежко въоръжение, а българските сили, предвождани от кавхан Дометиан, били недостатъчни за успешен отпор. Воден и околните български земи станали обект на жестоко опустошение, част от местните българи били изселени в Беломорието, а на тяхно място в самия Воден настанени някакви "...ромеи, така наречените кондарати - хора диви и кръвожадни, безмилостни убийци и разбойници, върлуващи по пътищата". Може би става въпрос за криминални елементи, въдворени тук по силата на императорска амнистия с цел да тероризират околното българско население.

Гаврил Радомир изпратил писмо на императора, в което го молел да прекрати войната и обещавал "покорство". Василий II не се хванал на уловката, целяща печелене на време. Кавхан Дометиан бил принуден да се укрепи в стратегически важния град Мъглен. Днес Мъглен не съществува (запазено е само названието на областта, дн. в Гърция, и онова на реката Могленица), но през XI в. това българско име било носено от някоя голяма и преустроена антична крепост - може би римският град Алмопия. Мъгленската област е обградена от високи планини (Паяк с върхове над 1600 м, Нидже - над 2000 м, Кожух/Кожуф - над 2100 м) и фактически е трудна за преодоляване. Единственият достъпен път към тогавашната вътрешна област на България (Битоля, Прилеп, Охрид) е през Воден към Острово-Лерин-Битоля, приблизително там, където днес минава жп-линията от Солун за Скопие. Изходът в източна посока е през планината Паяк и високия проход Люмница към долината на Вардар. Оттам армията би могла евентуално да отстъпи на север към Струмица или Велес. Дометиан буквално бил "натикан" в "чувал". Едва ли един опитен военен, "вторият човек" в държавата, сам би изпаднал в такава ситуация - навярно преди превземането на Воден Дометиан е бил разбит от Василий II в Солунското поле - иначе той би могъл да се оттегли сравнително лесно по долината на Вардар на север. За да бъде деблокирана тази българска армия, е трябвало да започнат настъпателни действия за възвръщането на Воден или да се предприеме контраофанзива откъм намиращата се трайно в български ръце Струмица. Не станало нищо подобно, а вината за бездействието падала най-вече върху самия цар Гаврил Радомир.

За да бъде превзета силната крепост Мъглен, Василий II заповядал да бъде отклонена реката Могленица, лишавайки обсадените от вода. Крепостните стени били подкопани и "взривени" със запалването на поставен в основите им сух дървен материал. Те рухнали, а кавхан Дометиан, "архонтът на Мъгленската област" Илица, другите боляри и "немалко войници" били пленени. Тези елитни части от царската армия този път не били ослепени, избити и т.н. Българите били преселени в далечните арменски и грузински земи под византийска власт. Те са споменавани десетилетия наред, през XII в. техните потомци създали дори някакво "българско княжество" сред селджукското турско море! И досега в югоизточната част на Мала Азия има български местни имена, най-известно от които е онова на планината Булгар-даг.

Само пет дни след падането на Мъглен и пленяването на кавхана пристигнало ново писмо, този път от Иван Владислав. В него се съобщавало за убийството на Гаврил Радомир в Петриск (Петърско) и възцаряването на новия владетел. С други думи, самото убийство е станало само три-четири дни след пленяването на кавхан Дометиан и войските му! В писмото си Иван Владислав давал нови обещания за "покорство и подчинение". Този път Василий II проявил повече доверие към българските предложения, което показва, че не е изключено империята все пак "да е имала пръст" в ликвидирането на Гаврил Радомир. Сръбският "Дуклянски презвитер" (XII в.) разказва, че Василий II писал на Иван Владислав: "Защо не отмъстиш за кръвта на своя баща? Приеми от мен колкото искаш злато и сребро, сключи мир с нас и вземи царството на Самуил, който погуби твоя баща и свой брат. И ако си по-силен, убий неговия син Радомир, който сега седи на престола." Императорът уж обещавал на Иван Владислав адриатическия град-пристанище Драч, предаден му някога от Самуиловите шуреи (братята на царица Агата) и зет му Ашот.

Това полулегендарно известие вероятно отразява някакви византийски интриги, но не бива поведението на Иван Владислав да се тълкува опростенчески. Случаите на взаимна намеса във вътрешните работи между България и Византия още от VIII в. са достатъчно много, за да се правят капитални изводи от един или друг конкретен пример. Империята е имала ясна представа за вътрешните и междуличностни борби в България, за да пропусне да ги използва. Известно е също така, че и във Византия е имало свързани със Самуил ромейски аристократи. В този смисъл опитите за византийско вмешателство чрез едни или други високопоставени личности не бива да се тълкуват елементарно. Независимо от позицията на Василий II в конкретни случаи, фактите показват, че Иван Владислав, а навярно и баща му Арон, са били със съзнанието на защитници на българската държавна идея и жизнените интереси на българското царство.

Гаврил Радомир, въпреки качествата му на храбър човек и способен военачалник, значително отстъпвал "по разум", държавнически качества и авторитет на своя баща Самуил. Все пак картината е ясна - Гаврил Радомир нямал здрави позиции, а и водената от него политика не била одобрявана от цялата аристокрация и обществото. Вярно е, че положението след катастрофата при Ключ (29 юли 1014 г.) и смъртта на цар Самуил (6 октомври с.г.) било извънредно тежко. Въпреки че Гаврил Радомир успял да нанесе няколко сериозни удара на ромеите, в действията на новия владетел като че ли липсвала ясна стратегия. Случаят с катастрофата при Мъглен е достатъчно показателен. Фактът, че Гаврил Радомир бил коронясан 9 дни след смъртта на баща си не може да е случаен. Това необичайно закъснение не може да се отдаде на траура в двореца (т.нар. "деветини"), нито пък на негово отсъствието в конкретния момент, както допуска например британският византолог Стивън Рънсиман. Вероятно е имало някакви, макар и задкулисни борби около трона, претендент за който очевидно бил най-вече Иван Владислав. Изтъкваният възглед за "старшинство на рода" на Арон от някои тогавашни автори не е можел да няма своите застъпници сред българската аристокрация. Какво е било конкретното поведение на Иван Владислав до есента на 1014 г. обаче може само да се гадае. Още нещо, ако изоставим предпоставено романтичното отношение към несъмнено великия български цар Самуил, ако погледнем на събитията с максимално възможния реализъм, то следва да се запитаме дали Самуил в края на живота си все още е бил толкова безспорна фигура, както е било примерно до края на X в.?

Трябва със съжаление да се признае, че Самуиловата политика след 1000 г. като цяло била неуспешна! Днес можем да видим и приемем обективните причини за това състояние на нещата (безспорното стопанско, демографско и военностратегическо надмощие на Византия, международната изолация на България и т.н.), но дали тогавашните българи са смятали така?! При всичките си заслуги, трябва да се признае, че цар Самуил е допускал и редица грешки, някои от които с тежки последици. Най-характерните примери са назначаването на царския зет Ашот Таронит за български наместник в Драч; лекомисленото "повторение" край Вардар при Скопие на Сперхейския "синдром" (необезопасяването на военния лагер поради пълноводна река) - през 1003 г.; неуспешната офанзива към Солун през 1009 г., а дори и допуснатата липса на защита на българския тил в района на Беласица при Ключ през злополучната 1014 г. Независимо от едни или други обстоятелства, външната политика на Самуил вероятно също не е била приемана за безспорна. България така и не успяла да намери надежден съюзник срещу Византия, за което разбира се има сериозни причини. Контактите с немския император Отон, може би и с папския Рим, не дават резултат. Същото може да се каже и за евентуалните връзки с египетските араби, а династичният съюз с маджарите директно се провалил. Неизвестно защо чак до управлението на Иван Владислав не били потърсени контакти (поне няма данни за активност в това отношение) със старите степни съюзници, печенезите. Не на последно място, с горчивина трябва да признаем, че за продължилата десетилетия братоубийствената вражда между "Самуиловци" и "Ароновци", чиито сетнини могат да се забележат във въстанието на Петър Делян, а даже и в онова на Георги Войтех (1072-1073), вина все пак има и самият Самуил.

От друга страна, очевидно не цялото българско аристократично съсловие било съгласно с обвиненията в измяна към Арон. Несъмнено имало хора, които са отдавали кървавото братоубийство на властолюбието на Самуил, престъпил по този начин традиционното старшинство на по-големия си брат и потомците му. Естествено, имало е и твърдения в обратен смисъл, но разногласия положително са съществували. Показателни са думите на Йоан Зонара, който пише: "Арон бил погубен с целия си род от брат си Самуил, било защото сам той (Арон) искал да обсеби властта, било защото държал страната на ромеите - разказва се и едното, и другото..." Тлеейки години наред, тези разногласия изведнъж пламват с нова сила през 1014-1015 г.

Вярно е, че дори и в началото на XIII в. името на великия цар било "...и до днес в устата на българите", както пише солунчанинът Йоан Ставракий; че, ако може така да се изразим, "в негова чест" и отмъщавайки за византийските злини против българите на Самуил, друг велик български владетел, търновският цар Калоян (1197-1207), се представял като "Ромеоубиец". Това обаче не означава автоматично, че отношението към Самуил и Гаврил Радомир конкретно през 1014-1015 г. е било абсолютно същото. За българите през XI-XII в. и времето на "светия цар Петър" (927-969) било символ на ниски данъци, благополучие, "ситост и изобилие във всичко" (Български апокрифен летопис от началните десетилетия на XII в.), макар съвременникът презвитер Козма да го определя образно като "дни на ратни беди", социална нестабилност, богомилска пропаганда, стопански трудности. С други думи, през краткото си царуване наред със собствените си недостатъци Гаврил Радомир е бил орисан да поеме и пасивите от една енергична, борбена и самооттвержена, но в глобален план, за съжаление, неуспешна политика. И то в продължение на цели петнадесет години! Дори и нашата съвременност дава достатъчно много примери колко бързо и понякога немотивирано се менят обществените нагласи и очаквания, колко силна е връзката между общественото мнение и т.нар. "субективен фактор", най-вече на отношението към управляващите. Какво остава за средновековието с присъщата му харизматизация (и нейното отрицание) спрямо владетеля, неговия престолонаследник, семейство, династия и т.н.

Византийските автори Йоан Скилица и Йоан Ставракий (в едно от "Чудесата на св. Димитър Солунски") са категорични, че Гаврил Радомир бил убит по време на лов. Организираният от владетеля лов (в него, ако се вярва на "Чудото", българските селяни от околността били насила заставени да гонят дивеча!), както и да тълкуваме изворите, най-малко е подхождал на конкретната военнополитическа ситуация... Във времето, в което основни сили на българската войска (и без това чувствително оредяла и обезкуражена след зверското ослепяване на онези четиринадесет или петнадесет хиляди войници при Ключ година по-рано!) били блокирани в Мъглен, храбрият воин Гаврил Радомир се е занимавал... с лов! При това тези елитни части били командвани от втория човек в държавата, кавхан Дометиан, което също би трябвало да ангажира пряко владетеля с контрадействия против Василий II. Нищо подобно! - в район, който съвсем не бил далече от театъра на бойните действия, Гаврил Радомир се отдал на ловната си страст, което го е характеризирало, поне в конкретния исторически момент, като лекомислен и безотговорен човек и държавник.

Няма спор, че при подобно поведение на Самуиловия син идеята за преврат спечелила достатъчно много привърженици. Сред тях безспорно важна роля е играел Богдан - "топархът на вътрешните крепости", т.е. тогавашният български ичиргу-боил. Доколкото ичиргу-боилът е изпълнявал функциите на "вътрешен" боил на владетеля, своего рода пръв министър, вероятно именно Богдан бил "двигателят" на преврата. От друга страна, пленяването на Дометиан лишило Гаврил Радомир от най-сигурната му опора и премахнало една сериозна бариера пред Иван Владислав в пътя му към престола. "Родът на Кавханите" оставал верен на Самуиловите потомци и по-късно. Оттук нататък, както изглежда, наред с конфликта между "Самуиловци" и "Ароновци" се е появил и друг - между двете най-важни институции в държавата (вероятно и между съответните родове), тези на кавхана и ичиргу-боила.

Нека се върнем към събитията веднага след възцаряването на Иван Владислав. Първото писмо на новия български владетел до Василий II имало известен ефект - императорът веднага му отвърнал със "златопечатно писмо", чието съдържание е неизвестно. След още няколко дни пристигнали писмени клетви от страна на владетеля и българската висша знат, в които се твърдяло, че българските знатни са готови да станат императорски поданици. С други думи, Иван Владислав спешно свикал някакво съвещание (аристократичен събор?), където са били обмисляни всички тези въпроси. Както излиза от разказа на Скилица, самостоятелно (без непременна връзка с горната инициатива?) при Василий II се явил и новият български кавхан Теодор, брат на пленения Дометиан. Поведението на кавхана било твърде странно - от една страна, той заявил, че предложенията на българския владетел и болярите му са "лъжовни", а от друга - обещал на Василий II да премахне Иван Владислав (!), като това трябвало да бъде извършено от един подкупен за целта верен Владиславов "слуга". Обаче когато се връщали назад, "слугата" убил не Иван Владислав, а самия Теодор... Най-лесното е да обявим за "предател" кавхан Теодор, а и ("или", пък може и едновременно!) Иван Владислав, болярите и т.н. - тези квалификации обаче не ни помагат особено, а и едва ли са верни. Просто борещите се български групировки търсели различни начини, за да забавят действията на Василий II и да печелят така нужното за организирането на по-успешна съпротива време. Тези опити обаче не само не били съгласувани, а напротив - съпътствани от безпощадна и безскрупулна борба, достигаща до самоунищожение... Колкото и странно да изглежда, след преврата на Иван Владислав България като че ли вече е нямала кавхан! Отсъствието, принизяването или изолацията на втората по ранг традиционна институция в държавата, такава поне от времето на хан Крум (802-814), също свидетелства за проблемите в държавния апарат и средите на болярството.

Казаното дотук свидетелства за жестоката вътрешна борба в българския лагер, която не би трябвало само да се "кичи" с използваните в повечето научни изследвания, публицистични статии, исторически романи и т.н. "етикети" от рода на "предателство", "византийско коварство" и т.н., но и сериозно да се анализира. Все пак, през 1015 г. поради едни или други причини значими среди в болярството (вкл. заслужили и влиятелни личности като Кракра Пернишки, ичиргу-боилът Богдан, Драгомъж от Струмица, Ивац, Димитър "Полемарх", Николица, Елемаг, Гавра и др., чиито имена узнаваме най-вече за злощастната 1018 г., а понякога и във връзка с още по-късни събития) са подкрепили именно Иван Владислав! По всичко изглежда, че по своите качества синът на Арон (около чиято екзекуция също не е имало единодушие!) значително е превъзхождал Гаврил Радомир. Наред с личните си недостатъци Радомир е "поел пасивите", едни или други, и на своя баща цар Самуил. Това показва, че превратът от лятото на 1015 г. се дължи не само на личните амбиции на Иван Владислав, но на далеч по-сложни обстоятелства в сравнение с онези, които обикновено "извиква" в съзнанието ни името на този български владетел.

(с) Пламен Павлов

=============================

(с) Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.

ИВАН ВЛАДИСЛАВ СРЕЩУ ГАВРИЛ РАДОМИР ПРЕЗ 1015 Г.

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

В българската историческа и научно-популярна литература цар Иван Владислав (1015-1018) по правило е прицел на пристрастни и твърде сурови оценки. Още навремето големият наш историк В. Златарски характеризира този български владетел като "вулгарен убиец", а П. Мутафчиев осъди неговите "...престъпления (...), подозрителност и вероломство", които той пуснал в ход "...вместо да търси средства, за да закрепи разколебаното от толкова несполуки и нещастия съзнание на народа, да възкреси вярата в собствените му сили и да вземе мерки за отбраната на останалите още свободни български земи..."

Така Иван Владислав бе превърнат в символ на черната неблагодарност, коварството, властолюбивата посредственост и т.н. Нещо повече, върху него легна тежката сянка на възможното предателство (подсилено от примерите с баща му Арон и сина му Алусиан), склонността към съглашателство с Византия, измяната на българските интереси. В пантеона на българските владетели Иван Владислав получи "запазеното място" на най-отрицателния герой...

Едва в по-ново време В. Тъпкова-Заимова постави въпроса за ролята на Иван Владислав на обективна основа, показвайки, че личните амбиции и грехове на този наш владетел не бива да бъдат превръщани в някакъв решаващ "знаменател" пред неговата решимост и дела за отстояването на българската независимост. Неизвестният за В. Златарски и П. Мутафчиев Битолски надпис демонстрира по категоричен начин не само яркото българско самосъзнание и патриотизъм на "българския самодържец, (...) българин родом" Иван Владислав, но и предприетите от него реални мерки за отбраната на държавата. Въобще преоценката на Иван-Владиславовото царуване показва, че през последните си години Първото българско царство е имало един енергичен владетел. Неговата твърда политическа воля и смели действия за съжаление са останали недостатъчни, за да бъдат преодолени тежките проблеми, струпани през продължилата близо половин столетие унищожителна война с мощната Византийска империя.

По принцип превратът на Иван Владислав срещу неговия братовчед и някогашен спасител Гаврил Радомир спокойно се вписва в квалификациите от рода на "вулгарно убийство", "черна неблагодарност" и т.н., за които по принцип не липсват основания. Нашата цел съвсем не е да "адвокатстваме" на този български владетел след близо едно хилядолетие. Борбата за власт във всички епохи, особено пък през средновековието, е белязана с нелоялни в един или друг смисъл действия, коварство, дори престъпления. Иван Владислав би могъл и трябва да бъде осъждан в морален план и това е естествено, нормално и справедливо в чисто човешка гледна точка. Друг е въпросът обаче, че ако са липсвали сериозни причини, то нито коварството, нито жаждата за власт биха довели Иван Владислав на българския престол. Нека се опитаме да разкрием онези причини, които са мотивирали както конкретният претендент за короната, така и по-широки обществени среди да търсят промяната не само в личността начело на държавата, в случая Иван Владислав, но и да очакват от него нова, по-успешна държавна политика.

Иван Владислав бил роден най-вероятно през седемдесетте години на X в. и оцелял като по чудо при екзекуцията на Ароновото семейство, извършена по Самуилова заповед в местността Разметаница близо до дн. Дупница. Византийският хронист Йоан Скилица твърди, че на 14 юни (най-вероятно 987 г.) единственият пощаден при разправата с обвинения в измяна Арон и близките му бил Иван Владислав, макар по-късно сам да споменава и за един негов племенник. Последното може би означава, че са били избити мъжете, докато някоя сестра (?) на Иван Владислав е останала жива и е имала потомство. Тази кървава драма, отворила пътя на братоубийствените вражди в царския род, отново свидетелства за подчертано консервативния дух сред българите в западните земи на царството (вкл. днешна Македония) - тя напомня безпощадната разправа на княз Борис-Михаил с петдесет и двата боилски рода след потушаването на антихристиянския бунт през 865 г. С други думи, в масовата екзекуция на "Ароновци" виждаме действието на обичайните прабългарски норми, чието влияние в югозападните земи явно било твърде силно.

Иван Владислав едва ли се е примирил с ролята на маргинална фигура в политическия живот. Дори простият факт, че той дал на своя първороден син владетелското име "Персиан/Пресиан" (вж. и следващия очерк) представлява едно дискретно, но категорично напомняне за легитимните права върху короната от страна на "по-старшата" Аронова фамилия. До смъртта на цар Самуил (6 октомври 1014 г.) Владислав нямал реални шансове за успех. След поемането на царската власт от Гаврил Радомир (15 октомври 1014-август 1015 г.) престолонаследник станал неизвестният по име негов първи син (ослепен по заповед на Иван Владислав веднага след преврата), чрез което Самуиловият род вече наистина се превръщал в династия. Както е известно обаче, след десет месеца Иван Владислав ликвидирал своя спасител.

Как се е стигнало до свалянето на Гаврил Радомир? Независимо че обстоятелствата около този преврат са анализирани многократно, все пак ще обърнем внимание на някои важни събития през лятото на 1015 г., които остават недооценени, а понякога и неразбрани.

През пролетта-лятото на 1015 г. Василий II предприел мащабна офанзива срещу българите. Ромеите превзели важната крепост Воден (дн. Едеса, Гърция), а нейният защитник, верният Самуилов воевода Драгшан бил екзекутиран по особено жесток начин - с набиване на кол. Василий II разполагал с превъзходство в хора и тежко въоръжение, а българските сили, предвождани от кавхан Дометиан, били недостатъчни за успешен отпор. Воден и околните български земи станали обект на жестоко опустошение, част от местните българи били изселени в Беломорието, а на тяхно място в самия Воден настанени някакви "...ромеи, така наречените кондарати - хора диви и кръвожадни, безмилостни убийци и разбойници, върлуващи по пътищата". Може би става въпрос за криминални елементи, въдворени тук по силата на императорска амнистия с цел да тероризират околното българско население.

Гаврил Радомир изпратил писмо на императора, в което го молел да прекрати войната и обещавал "покорство". Василий II не се хванал на уловката, целяща печелене на време. Кавхан Дометиан бил принуден да се укрепи в стратегически важния град Мъглен. Днес Мъглен не съществува (запазено е само названието на областта, дн. в Гърция, и онова на реката Могленица), но през XI в. това българско име било носено от някоя голяма и преустроена антична крепост - може би римският град Алмопия. Мъгленската област е обградена от високи планини (Паяк с върхове над 1600 м, Нидже - над 2000 м, Кожух/Кожуф - над 2100 м) и фактически е трудна за преодоляване. Единственият достъпен път към тогавашната вътрешна област на България (Битоля, Прилеп, Охрид) е през Воден към Острово-Лерин-Битоля, приблизително там, където днес минава жп-линията от Солун за Скопие. Изходът в източна посока е през планината Паяк и високия проход Люмница към долината на Вардар. Оттам армията би могла евентуално да отстъпи на север към Струмица или Велес. Дометиан буквално бил "натикан" в "чувал". Едва ли един опитен военен, "вторият човек" в държавата, сам би изпаднал в такава ситуация - навярно преди превземането на Воден Дометиан е бил разбит от Василий II в Солунското поле - иначе той би могъл да се оттегли сравнително лесно по долината на Вардар на север. За да бъде деблокирана тази българска армия, е трябвало да започнат настъпателни действия за възвръщането на Воден или да се предприеме контраофанзива откъм намиращата се трайно в български ръце Струмица. Не станало нищо подобно, а вината за бездействието падала най-вече върху самия цар Гаврил Радомир.

За да бъде превзета силната крепост Мъглен, Василий II заповядал да бъде отклонена реката Могленица, лишавайки обсадените от вода. Крепостните стени били подкопани и "взривени" със запалването на поставен в основите им сух дървен материал. Те рухнали, а кавхан Дометиан, "архонтът на Мъгленската област" Илица, другите боляри и "немалко войници" били пленени. Тези елитни части от царската армия този път не били ослепени, избити и т.н. Българите били преселени в далечните арменски и грузински земи под византийска власт. Те са споменавани десетилетия наред, през XII в. техните потомци създали дори някакво "българско княжество" сред селджукското турско море! И досега в югоизточната част на Мала Азия има български местни имена, най-известно от които е онова на планината Булгар-даг.

Само пет дни след падането на Мъглен и пленяването на кавхана пристигнало ново писмо, този път от Иван Владислав. В него се съобщавало за убийството на Гаврил Радомир в Петриск (Петърско) и възцаряването на новия владетел. С други думи, самото убийство е станало само три-четири дни след пленяването на кавхан Дометиан и войските му! В писмото си Иван Владислав давал нови обещания за "покорство и подчинение". Този път Василий II проявил повече доверие към българските предложения, което показва, че не е изключено империята все пак "да е имала пръст" в ликвидирането на Гаврил Радомир. Сръбският "Дуклянски презвитер" (XII в.) разказва, че Василий II писал на Иван Владислав: "Защо не отмъстиш за кръвта на своя баща? Приеми от мен колкото искаш злато и сребро, сключи мир с нас и вземи царството на Самуил, който погуби твоя баща и свой брат. И ако си по-силен, убий неговия син Радомир, който сега седи на престола." Императорът уж обещавал на Иван Владислав адриатическия град-пристанище Драч, предаден му някога от Самуиловите шуреи (братята на царица Агата) и зет му Ашот.

Това полулегендарно известие вероятно отразява някакви византийски интриги, но не бива поведението на Иван Владислав да се тълкува опростенчески. Случаите на взаимна намеса във вътрешните работи между България и Византия още от VIII в. са достатъчно много, за да се правят капитални изводи от един или друг конкретен пример. Империята е имала ясна представа за вътрешните и междуличностни борби в България, за да пропусне да ги използва. Известно е също така, че и във Византия е имало свързани със Самуил ромейски аристократи. В този смисъл опитите за византийско вмешателство чрез едни или други високопоставени личности не бива да се тълкуват елементарно. Независимо от позицията на Василий II в конкретни случаи, фактите показват, че Иван Владислав, а навярно и баща му Арон, са били със съзнанието на защитници на българската държавна идея и жизнените интереси на българското царство.

Гаврил Радомир, въпреки качествата му на храбър човек и способен военачалник, значително отстъпвал "по разум", държавнически качества и авторитет на своя баща Самуил. Все пак картината е ясна - Гаврил Радомир нямал здрави позиции, а и водената от него политика не била одобрявана от цялата аристокрация и обществото. Вярно е, че положението след катастрофата при Ключ (29 юли 1014 г.) и смъртта на цар Самуил (6 октомври с.г.) било извънредно тежко. Въпреки че Гаврил Радомир успял да нанесе няколко сериозни удара на ромеите, в действията на новия владетел като че ли липсвала ясна стратегия. Случаят с катастрофата при Мъглен е достатъчно показателен. Фактът, че Гаврил Радомир бил коронясан 9 дни след смъртта на баща си не може да е случаен. Това необичайно закъснение не може да се отдаде на траура в двореца (т.нар. "деветини"), нито пък на негово отсъствието в конкретния момент, както допуска например британският византолог Стивън Рънсиман. Вероятно е имало някакви, макар и задкулисни борби около трона, претендент за който очевидно бил най-вече Иван Владислав. Изтъкваният възглед за "старшинство на рода" на Арон от някои тогавашни автори не е можел да няма своите застъпници сред българската аристокрация. Какво е било конкретното поведение на Иван Владислав до есента на 1014 г. обаче може само да се гадае. Още нещо, ако изоставим предпоставено романтичното отношение към несъмнено великия български цар Самуил, ако погледнем на събитията с максимално възможния реализъм, то следва да се запитаме дали Самуил в края на живота си все още е бил толкова безспорна фигура, както е било примерно до края на X в.?

Трябва със съжаление да се признае, че Самуиловата политика след 1000 г. като цяло била неуспешна! Днес можем да видим и приемем обективните причини за това състояние на нещата (безспорното стопанско, демографско и военностратегическо надмощие на Византия, международната изолация на България и т.н.), но дали тогавашните българи са смятали така?! При всичките си заслуги, трябва да се признае, че цар Самуил е допускал и редица грешки, някои от които с тежки последици. Най-характерните примери са назначаването на царския зет Ашот Таронит за български наместник в Драч; лекомисленото "повторение" край Вардар при Скопие на Сперхейския "синдром" (необезопасяването на военния лагер поради пълноводна река) - през 1003 г.; неуспешната офанзива към Солун през 1009 г., а дори и допуснатата липса на защита на българския тил в района на Беласица при Ключ през злополучната 1014 г. Независимо от едни или други обстоятелства, външната политика на Самуил вероятно също не е била приемана за безспорна. България така и не успяла да намери надежден съюзник срещу Византия, за което разбира се има сериозни причини. Контактите с немския император Отон, може би и с папския Рим, не дават резултат. Същото може да се каже и за евентуалните връзки с египетските араби, а династичният съюз с маджарите директно се провалил. Неизвестно защо чак до управлението на Иван Владислав не били потърсени контакти (поне няма данни за активност в това отношение) със старите степни съюзници, печенезите. Не на последно място, с горчивина трябва да признаем, че за продължилата десетилетия братоубийствената вражда между "Самуиловци" и "Ароновци", чиито сетнини могат да се забележат във въстанието на Петър Делян, а даже и в онова на Георги Войтех (1072-1073), вина все пак има и самият Самуил.

От друга страна, очевидно не цялото българско аристократично съсловие било съгласно с обвиненията в измяна към Арон. Несъмнено имало хора, които са отдавали кървавото братоубийство на властолюбието на Самуил, престъпил по този начин традиционното старшинство на по-големия си брат и потомците му. Естествено, имало е и твърдения в обратен смисъл, но разногласия положително са съществували. Показателни са думите на Йоан Зонара, който пише: "Арон бил погубен с целия си род от брат си Самуил, било защото сам той (Арон) искал да обсеби властта, било защото държал страната на ромеите - разказва се и едното, и другото..." Тлеейки години наред, тези разногласия изведнъж пламват с нова сила през 1014-1015 г.

Вярно е, че дори и в началото на XIII в. името на великия цар било "...и до днес в устата на българите", както пише солунчанинът Йоан Ставракий; че, ако може така да се изразим, "в негова чест" и отмъщавайки за византийските злини против българите на Самуил, друг велик български владетел, търновският цар Калоян (1197-1207), се представял като "Ромеоубиец". Това обаче не означава автоматично, че отношението към Самуил и Гаврил Радомир конкретно през 1014-1015 г. е било абсолютно същото. За българите през XI-XII в. и времето на "светия цар Петър" (927-969) било символ на ниски данъци, благополучие, "ситост и изобилие във всичко" (Български апокрифен летопис от началните десетилетия на XII в.), макар съвременникът презвитер Козма да го определя образно като "дни на ратни беди", социална нестабилност, богомилска пропаганда, стопански трудности. С други думи, през краткото си царуване наред със собствените си недостатъци Гаврил Радомир е бил орисан да поеме и пасивите от една енергична, борбена и самооттвержена, но в глобален план, за съжаление, неуспешна политика. И то в продължение на цели петнадесет години! Дори и нашата съвременност дава достатъчно много примери колко бързо и понякога немотивирано се менят обществените нагласи и очаквания, колко силна е връзката между общественото мнение и т.нар. "субективен фактор", най-вече на отношението към управляващите. Какво остава за средновековието с присъщата му харизматизация (и нейното отрицание) спрямо владетеля, неговия престолонаследник, семейство, династия и т.н.

Византийските автори Йоан Скилица и Йоан Ставракий (в едно от "Чудесата на св. Димитър Солунски") са категорични, че Гаврил Радомир бил убит по време на лов. Организираният от владетеля лов (в него, ако се вярва на "Чудото", българските селяни от околността били насила заставени да гонят дивеча!), както и да тълкуваме изворите, най-малко е подхождал на конкретната военнополитическа ситуация... Във времето, в което основни сили на българската войска (и без това чувствително оредяла и обезкуражена след зверското ослепяване на онези четиринадесет или петнадесет хиляди войници при Ключ година по-рано!) били блокирани в Мъглен, храбрият воин Гаврил Радомир се е занимавал... с лов! При това тези елитни части били командвани от втория човек в държавата, кавхан Дометиан, което също би трябвало да ангажира пряко владетеля с контрадействия против Василий II. Нищо подобно! - в район, който съвсем не бил далече от театъра на бойните действия, Гаврил Радомир се отдал на ловната си страст, което го е характеризирало, поне в конкретния исторически момент, като лекомислен и безотговорен човек и държавник.

Няма спор, че при подобно поведение на Самуиловия син идеята за преврат спечелила достатъчно много привърженици. Сред тях безспорно важна роля е играел Богдан - "топархът на вътрешните крепости", т.е. тогавашният български ичиргу-боил. Доколкото ичиргу-боилът е изпълнявал функциите на "вътрешен" боил на владетеля, своего рода пръв министър, вероятно именно Богдан бил "двигателят" на преврата. От друга страна, пленяването на Дометиан лишило Гаврил Радомир от най-сигурната му опора и премахнало една сериозна бариера пред Иван Владислав в пътя му към престола. "Родът на Кавханите" оставал верен на Самуиловите потомци и по-късно. Оттук нататък, както изглежда, наред с конфликта между "Самуиловци" и "Ароновци" се е появил и друг - между двете най-важни институции в държавата (вероятно и между съответните родове), тези на кавхана и ичиргу-боила.

Нека се върнем към събитията веднага след възцаряването на Иван Владислав. Първото писмо на новия български владетел до Василий II имало известен ефект - императорът веднага му отвърнал със "златопечатно писмо", чието съдържание е неизвестно. След още няколко дни пристигнали писмени клетви от страна на владетеля и българската висша знат, в които се твърдяло, че българските знатни са готови да станат императорски поданици. С други думи, Иван Владислав спешно свикал някакво съвещание (аристократичен събор?), където са били обмисляни всички тези въпроси. Както излиза от разказа на Скилица, самостоятелно (без непременна връзка с горната инициатива?) при Василий II се явил и новият български кавхан Теодор, брат на пленения Дометиан. Поведението на кавхана било твърде странно - от една страна, той заявил, че предложенията на българския владетел и болярите му са "лъжовни", а от друга - обещал на Василий II да премахне Иван Владислав (!), като това трябвало да бъде извършено от един подкупен за целта верен Владиславов "слуга". Обаче когато се връщали назад, "слугата" убил не Иван Владислав, а самия Теодор... Най-лесното е да обявим за "предател" кавхан Теодор, а и ("или", пък може и едновременно!) Иван Владислав, болярите и т.н. - тези квалификации обаче не ни помагат особено, а и едва ли са верни. Просто борещите се български групировки търсели различни начини, за да забавят действията на Василий II и да печелят така нужното за организирането на по-успешна съпротива време. Тези опити обаче не само не били съгласувани, а напротив - съпътствани от безпощадна и безскрупулна борба, достигаща до самоунищожение... Колкото и странно да изглежда, след преврата на Иван Владислав България като че ли вече е нямала кавхан! Отсъствието, принизяването или изолацията на втората по ранг традиционна институция в държавата, такава поне от времето на хан Крум (802-814), също свидетелства за проблемите в държавния апарат и средите на болярството.

Казаното дотук свидетелства за жестоката вътрешна борба в българския лагер, която не би трябвало само да се "кичи" с използваните в повечето научни изследвания, публицистични статии, исторически романи и т.н. "етикети" от рода на "предателство", "византийско коварство" и т.н., но и сериозно да се анализира. Все пак, през 1015 г. поради едни или други причини значими среди в болярството (вкл. заслужили и влиятелни личности като Кракра Пернишки, ичиргу-боилът Богдан, Драгомъж от Струмица, Ивац, Димитър "Полемарх", Николица, Елемаг, Гавра и др., чиито имена узнаваме най-вече за злощастната 1018 г., а понякога и във връзка с още по-късни събития) са подкрепили именно Иван Владислав! По всичко изглежда, че по своите качества синът на Арон (около чиято екзекуция също не е имало единодушие!) значително е превъзхождал Гаврил Радомир. Наред с личните си недостатъци Радомир е "поел пасивите", едни или други, и на своя баща цар Самуил. Това показва, че превратът от лятото на 1015 г. се дължи не само на личните амбиции на Иван Владислав, но на далеч по-сложни обстоятелства в сравнение с онези, които обикновено "извиква" в съзнанието ни името на този български владетел.

(с) Пламен Павлов

=============================

(с) Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.

ЗАГОВОРИТЕ НА "МАГИСТЪР ПРЕСИАН БЪЛГАРИНА"

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

Времето и превратностите на българската историческа съдба са казали тежката си дума, оставяйки извънредно малко свидетелства за някои бележити личности от нашето средновековие. Такъв е случаят с княз Пресиан II, синът на Иван Владислав (1015-1018). Благодарение на открития преди две десетилетия и публикуван през 1983 г. негов надгробен надпис в днешния град Михаловце (Словакия), разбираме, че фактически последният владетел на Първото българско царство е бил именно Пресиан. Най-малкото, той бил смятан за такъв поне от най-непримиримите в борбата с византийското завоевание тогавашни българи. Титлата "княз", носена през февруари-август 1018 г. "Пресиан Българина" (така винаги го нарича византийският хронист Скилица), през XI в. била равностойна на западноевропейската "крал", най-общо казано - на "владетел". Така е смятал и Василий II Българоубиец (976-1025) по време на своята триумфална победа над Първото българско царство. С оглед на възприетата условна "номерация" на нашите средновековни владетели наследникът на Иван Владислав трябва да бъде наричан Пресиан II, както и да заеме полагащото му се място във владетелския списък от български ханове, князе и царе.

Пресиан II бил най-големият от синовете (Пресиан, Алусиан, Арон, Траян, Радомир и Климент) на българския "самодържец" Иван Владислав и бил роден през 6505 г. от т.нар. Сътворение на света (996/997 от Р.Хр.). Той се появява на "сцената" едва през 1018 г., след смъртта на своя баща пред стените на Драч. Иначе още през 1015 г. при възцаряването на Иван Владислав Пресиан бил обявен за престолонаследник (канартикин), което му осигурявало високо място в държавно-административната и военната йерархия. През февруари 1018 г., когато Иван Владислав паднал убит край стените на Драч, българското общество се оказало неподготвено да понесе този пореден "шоков" удар. В по-голямата си част болярите поели унизителния път на капитуланството. В тази посока влияели не само егоцентричните мотиви за запазване на имоти, власт, живот и т.н., но и (при това явно много повече!) натрупаните в продължение на близо половин век, най-вече през последните две десетилетия психологическо напрежение, умора, отчаяние, неверие в собствените сили... Линията на капитулация пред страшния Българоубиец била поддържана от самата царица Мария, вдовицата на Иван Владислав и майка на Пресиан, от патриарх Давид, ичиргу-боила Богдан, най-видните столични и провинциални боляри и военачалници, вкл. такива непримирими доскоро бойци като знаменития Кракра от Перник и Драгомъж от Струмица. Малцина били онези значими личности, които продължавали да отстояват българската независимост. Сред тях се открояват воеводите Ивац (може би роднина на династията?), Николица и "Сермон" (вероятно не име, а прозвище по названието на града Срем), както и престолонаследникът Пресиан заедно с двамата си по-малки братя Алусиан и Арон.

И така, през пролетта на 1018 г. "партията на капитулацията" надделяла, а Василий II безпрепятствено влязъл в тогавашната българска столица Охрид. Заедно с Охрид капитулирали и другите по-големи крепости - Битоля, Струмица, Перник, Скопие, Призрен (в дн. Косово) и много други. Огнищата на съпротивата се ограничили в периферията на държавата - например в днешните албански планини, където действали Пресиан, Ивац и Николица, както и в далечните дунавски земи около Белград (дн. сръбска столица) и Срем (дн. Сремска Митровица). Съпротивата в планините на днешна Албания обаче била разпокъсана - Ивац се укрепил в царската резиденция Копринища, Николица действал може би около днешния Елбасан, докато Пресиан, братята му и верните им войски били принудени да се оттеглят в планината Томор. Тук непокорните принцове оказвали противодействие на ромеите до август 1018 г., но поради пълното затваряне на "изходите на планината" най-накрая трябвало да се предадат.

Колкото и да е лаконичен разказът на Йоан Скилица, не е трудно да се проумее, че задача № 1 за Василий II през лятото на 1018 г. била най-вече обезвреждането на Пресиан II. За блокирането на Томор били хвърлени почти всички ромейски части. Предаването на Пресиан имало смисъл на втора и окончателна капитулация на българите, вече от името на техния последен владетел, което личи и от един подценен от изследователите наглед "дребен", но важен детайл в текста на Скилица. Съвсем лаконично хронистът отбелязва, че край Девол Василий II "...издигнал висока трибуна (грц. "виматос"), на която приел Прусиан с братята му, когато пристигнали, като ги успокои с праведни и човеколюбиви думи." Именно от тази "висока трибуна" Пресиан II получил титлата "магистър" (същата, с която през 971 г. Йоан Цимисхи удостоил детронирания цар Борис II!), а Алусиан и Арон - "патриций". Така бил спазен старият римски обичай важни политически актове да се извършват върху специално устроена трибуна, увенчана с военна шатра. Сведения за подобни "трибуни" има и в историята на българо-византийските отношения - например при провъзгласяването на Тервел за кесар в Константинопол през 705 г., при срещата между цар Симеон Велики и Роман Лакапин на 9 септември 923 г. и др. Според археолога П. Георгиев такава "трибуна" имало и в Плиска като взаимстване на византийския обичай от българските ханове. Още нещо, Скилица не говори за подобна "трибуна" (т.е. и за древния военен церемониал!) в Охрид - напротив това станало в императорския лагер край Девол, където Василий II спазил традицията напълно, вкл. държал реч към пленения български владетел Пресиан II и неговите двама братя. Те според изконната [пра]българска йерархия били съответно канартикин (Алусиан) и боила-таркан (Арон). С други думи, този акт за Василий II вече не само "де юре", но и фактически представлявал краят на "българското въстание" (официалната византийска позиция за събитията след 976 г.!) и на самата българската държава!

Каква е съдбата на Пресиан II по-нататък? Знаем, че той е "украсявал" триумфите на Василий II в Атина и Цариград. Това символично е пресъздадено в известната миниатюра от т.нар. "Венециански псалтир" на Василий II, където именно Пресиан, облечен в царски дрехи, е под копието на победителя Василий. Колко време Пресиан е живял в Цариград, остава неизвестно. Навярно, поне докато България е била обект на незавършили все още действия по въдворяването на византийската администация, гарнизони и т.н., бившият владетел и близките му са продължавали да бъдат под специален надзор. Достатъчно е да припомним колко бързо са реагирали византийските "специални служби" през 1040 г. при внезапното бягство на Алусиан (вж. очерка за него и Петър Делян в тази книга). През 1018-1019 г., а може би и в продължение на поне още няколко години, мерките за сигурност спрямо членовете на българската династия са оставали по-строги. Същевременно императорът полагал усилия за ангажирането им в полза на държавата, за което свидетелстват високите титли и служби, раздавани щедро на българската аристокрация още в хода на завоеванието. С течение на времето синовете на Иван Владислав получили възможност за сериозна кариера във византийската армия и администрация. Те обаче винаги били изпращани на високи служби във византийския "Изток" (Мала Азия, Армения, Грузия, Месопотамия), колкото е възможно по-далече от българските земи. Именно в тези отдалечени византийски провинции действали като управители и висши военни Алусиан и неговите синове (Василий и Самуил), Траян, Радомир и други представители на царския род. Най-известен от всички без съмнение е Арон, един от най-способните византийски военачалници през XI в.

Началото на тази практика е поставено със самия Пресиан, назначен за стратег на важната малоазийска провинция Вукеларион, в чиято територия е бил и големият град Анкира (Ангора, дн. турска столица Анкара). Византийските областни управители били в системата на своеобразна ранг-листа, а стратегът на Вукеларион бил сред най-високопоставените и щедро заплатени сановници с годишен доход от 30 литри злато (2160 златни номизми).

Около 1026 г. "магистър Пресиан Българина" участвал в един не съвсем ясен като подробности заговор против бездарния и непопулярен император Константин VIII (1025-1028), брат, дългогодишен съвладетел и пряк наследник на Василий II Българоубиеца. Информацията за това събитие е твърде бедна и объркана. Скилица представя нещата като персонален конфликт между Пресиан и видния ромейски аристократ Василий Склир, при който двамата дори влезли в "битка" (грц. "махи"). Става дума наистина за сражение, а не за "дуел" или нещо подобно... Във Византия, където политическата система се е отличавала силно от онази в съвременната й Западна Европа, такива конфликти са свързани с използването на редовни войски, поради което са третирани като престъпление срещу императора и държавата. Константин VIII окачествил случилото се като "безсрамие" и посегателство към върховната власт. Пресиан бил заточен на о-в Плата, а Склир - на Оксия, и двата от групата на Принцовите острови в Мраморно море. Не след дълго Василий Склир бил ослепен. Хронистът продължава, че и Пресиан можел да има същата участ, но неизвестно защо и как "се оттървал". Византийският благородник Роман Куркуас (зет на Пресиан, женен за неизвестна по име негова сестра) бил ослепен. Същото жестоко наказание било приложено към Глава (представител на знатна византийска фамилия с далечни българо-славянски корени), бившият охридски ичиргу-боил Богдан и Гудел (оново българин). Монахът Захарий, близък на Пресиан, бил наказан с отрязване на езика.

Очевидно ставало дума за сериозен антиправителствен заговор, в който били замесени редица видни личности. След първите превантивни мерки (заточението на Пресиан и Василий Склир) властите провели разследване, което разкрило намеренията на бившия български владетел и съперника му, произхождащ от известната с враждебноста си към Василий II и Константин VIII малоазийска фамилия Склир. Конфликтът между двамата вероятно бил за водачеството на заговора, т.е. за самата императорска корона! Ослепяването на Пресиановите приближени показва ясно, че обвинението било категорично - държавна измяна. Прави впечатление, че Богдан, независимо от поведението си спрямо Пресиан през 1018 г., продължавал да бъде своего рода "ичиргу" ("вътрешен") болярин на вече бившия български владетел. Така откриваме още едно свидетелство за силните прабългарски традиции сред болярския елит в епохата на цар Самуил. Пресиан избегнал тежката участ на другите заподозрени - навярно проявил твърдост при разпитите, изобретателност в оправданията и т.н., но по-мекото отношение към него било свързано и с обстоятелството, че Пресиан II фактически е бил най-знатният българин на своето време; че е олицетворявал "покорството" на България под "ромейския ярем". Константин VIII не можел да третира такъв човек като "обикновен" знатен изменник! Нека не забравяме, че от покоряването на България били изминали едва седем-осем години! Дори и след още петнайсет години, когато се появявил Петър Делян, българите продължавали да не приемат "ромейския ярем" и разтърсили империята с най-голямото по мащаби въстание във византийската история през XI-XII в.

Вторият заговор, в който Пресиан бил главното действащо лице, обикновено се отнася към 1029 г. Негова цел било свалянето на наскоро възцарилия се Роман III Аргир (1028-1034), заел престола благодарение на брака си със Зоя, дъщеря на Константин VIII. Зоя и по-малката й сестра Теодора символизирали легитимността на короната, бидейки единствените наследнички на знаменитата византийска "Македонска династия". Бракът и коронацията на Роман, бивш епарх (градоначалник) на Константинопол, във вътрешен план представлява своеобразна победа на т.нар. "цивилна партия", т.е. на столичната бюрократична вършушка. Опозиционните среди от т.нар. "военна аристокрация" не останали безучастни, като подкрепяли "алтернативната" Теодора. Само през краткото царуване на Роман III "военните" извършили четири опита за преврат, първият от които е именно ръководеният от Пресиан II.

Някои обстоятелства ни карат да приемем, че този заговор бил оранизиран не през 1029, а вероятно през следващата 1030 г. Злополучният поход на Роман Аргир против арабите от Алепо (Сирия) през 1030 г. е познат от византийските хроники, в чиито кратки разкази името на Пресиан не се споменава. Кампанията приключила с почти пълна катастрофа. Вината за нея изцяло принадлежала на бездарния император, обхванат от мания за величие и виждащ в свое лице нов римски император от ранга на Траян... Арабският летописец Камдлин Халеби съобщава следното: "И били с Роман [Аргир]: царят на българите, [както] и печенезите, франките, русите, абхазците, грузинците, арменците..."

Стратегическото положение на Вукеларион, както и наличието на много депортирани групи от българско население и първокласни български военни части във византийските източни провинции предполагат участието на Пресиан в тази кампания. Роман Аргир и съветниците му едва ли биха пропуснали възможността да използват неговото влияние и авторитет сред българите, поставени от арабския хронист на първо място сред неромейските контингенти във византийската армия. Още нещо, именно провалът на Роман Аргир създал по-добри условия за замисления от Пресиан нов заговор, който бил много по-опасен от онзи през 1026 г.

Вторият заговор на Пресиан е изключително интересен, но за съжаление информацията за този не съвсем обичаен политически проект е оскъдна. Все пак е ясно, че планът на заговорниците предвиждал брак на Пресиан с принцесата Теодора, която дала съгласието си. В него били привлечени и хора от висшите дворцови среди, което било сторено от бившата българска царица Мария. За разлика от 1018 г., сега властната майка подкрепяла замислите на своя най-голям син. Положението на първа дворцова дама ("патриция зости") позволявало на Мария да осъщестява връзката между опозиционните военни, Теодора и недоволните в самия дворец. Заговорът обаче бил бързо разкрит, което на свой ред показва, че и обвиненията срещу Пресиан този път били много по-солидни. Магистърът явно не е могъл да направи нищо срещу неоспоримите доказателства, веднага бил арестуван и поставен под арест в столичния манастир "Св. Мануил" - обител, която била "специализирана" за подобен род случаи... Там най-често били задържани и насилствено замонашвани свалени императори, претенденти за престола, членове на техните семейства и т.н. По възможно най-бързата процедура Пресиан бил съден за измяна и ослепен. По-късно той уж доброволно приел монашеството, което в такива случаи винаги е ставало с принуда. Годината, посочена от хрониста Йоан Скилица, е 6539 от "Сътворението на света", т.е. септемврийската 1030-1031 от Р. Хр. Това събитие било смятано за твърде важно, поради което става сюжет на две миниатюри в т.нар. Мадридски илюстрован ръкопис на хрониката на Скилица. Първата миниатюра представя и ексцарицата Мария, която веднага била отстранена от двореца и също заставена да стане монахиня. Изпратили я не в някоя столична обител, а в Мантилейския манастир в темата Вукеларион. Дали това не е свързано с някакво разследване в самата провинция, която доскоро била ръководена от Пресиан? Такава възможност не бива да се изключва, защото малко по-късно Мария била преместена в друг манастир още по-далече в Мала Азия, където завършила живота си.

Принцеса Теодора, която също била уличена в съучастие, разбира се нямала такава тежка съдба. Тя била отстранена временно от двореца, но по-късно възстановила позициите си, за което е съдействала и намаляващата с течение на годините популярност на Зоя. Във всеки случай обаче връзките на Теодора с членовете на българската царска фамилия останали достатъчно добри. Години по-късно, когато Теодора управлявала империята самостоятелно (1055-1056 г.), тя в една или друга степен толерирала Пресиановите близки, напр. брат му Арон. Когато Арон бил несправедливо обвиняван от свои колеги за един неуспех срещу селджукските турци, той не само не бил наказан, но получил повишение като стратег на Иверия (Грузия). В своя известен надпис от древната арменска столица Ани, тогава административен център на обединените в една провинция части от Грузия и Армения, магистър Арон Българина, подобно на своя далечен предшественик хан Маламир (831-836), съобщава за построен от него водопровод. Този интересен надпис, поставен именно през 1055 или 1056 г., има известни сходства със строителните надписи от прабългарската (езическата) епоха на Първото царство. В него Арон изпъква като горд човек и отговорен държавен функционер, който не пропуска да подчертае близостта си с "нашата самодържавна и багренородна императрица" Теодора. От друга страна, виждаме, че Теодора е дала на Арон титлата "магистър", носена преди това от братята му Пресиан (от 1018 г.) и Алусиан (от 1041 г.), давана не само на най-знатните ромеи, но и на покорени чужди владетели. Пак при Теодора главнокомандващ ("доместик") на византийските войски в "Изтока" бил Исак Комнин, зет на Пресиан и братята му, женен за най-голямата им сестра Екатерина, малко по-късно - византийски император (1057-1059).

Двата заговора на "магистър Пресиан Българина" са коментирани бегло в специализираната литература. Това се дължи както на недооценвянето им като политически феномен, така и на малкото сведения, при това в един-единствен исторически извор - "Хрониката" на Йоан Скилица. Влияние е оказало и отъствието на дори най-общо споменаване за Пресиан в "Хронографията" на Михаил Псел - основният автор, разказващ за дворцовите борби в империята през XI в. Псел обаче сам изтъква краткостта на разказа си за времето на Василий II, Константин VIII и Роман III Аргир, когато е бил съвсем млад и извън "голямата политика". От друга страна, когато Псел е писал своя историко-мемоарен труд, след десетките заговори, метежи на военни части, убийства, ослепявания, заточения на фона на интригантския дух във византийския двор през втората половина на столетието, случаят с Пресиан отдавна не е изглеждал нещо толкова уникално и закономерно е избледнял.

От страна на съвременната историография на Пресиановите заговори най-много внимание отделя В. Златарски: "Дали Пресиан, изстъпвайки като кандидат за византийския престол, се е въодушевявал от мисълта, че той по тоя начин би могъл да върне свободата на своя народ и отечество, ние не знаем; но все пак считаме за нужно да изтъкнем това обстоятелство, че, ако чувството на отечествения дълг е живеело още в него, то той би потърсил опора не в придворните интриги на Византия, а в самия български народ, който би му дал и сила, и възможност с успех да изпълни своя дълг. Напротив, Пресиан загинал, без да се погрижи за подобрение положението на недавно поробената България..."

Тази оценка не може да бъде възприемана като прецизна, още по-малко като справедлива. В нея има много от либералното (дори донякъде "народническото") мислене от края на XIX - началото на XX в., за да подхожда на византийския и българския XI в. Замислите на Пресиан и неговата майка, бившата царица Мария, могат да се разглеждат единствено във връзка с българската и византийската политическа мисъл от тяхната собствена епоха. Разбира се, преки доказателства, че по този начин Пресиан се е стремял да постави Византия, "световната империя на Новия Рим", под властта на българите отсъстват. Пресиан обаче не е бил просто българин на византийска служба, човек, правещ кариера поради благоволението на византийските си господари и пр., а син на българския самодържец Иван Владислав. Няколко години той бил канартикин (престолонаследник) на България, а за няколко месеца, признат или не от цялото общество, български владетел! От друга страна, именно Пресиан II бил последният за момента (теоретично продължаващ да е такъв в очите на хиляди българи, както било например с цар Борис II и Роман през 971-978 г.) владетел на българите! Без съмнение Пресиан, роден в идейната и мисловна среда на една видна аристократична фамилия (тази на "Комитопулите"!), носещ името на един велик български хан и т.н., и т.н., е бил възпитаван и обучаван да бъде български владетел. Не е възможно такъв човек да не познавал историята на своята страна и народ, на своите бележити предци. Естествено е той да бил "откърмен" с идеите на Първото българско царство. Той без съмнение познавал върховете на българската държавнополитическа идеология, вкл. блестящите идеи на "василевса на българите и ромеите" Симеон Велики. С други думи, не само е примамливо, но е и логично в замислите на Пресиан и ексцарицата Мария да видим един своеобразен, съзвучен с тогавашните представи, смел и донякъде авантюристичен опит за триумф на българите над Византия; за победа над империята-победителка с помощта на собствените й оръжия! Просто нямаме основания да подценяваме дълбочината и силата на средновековната ни държавно-политическа идеология, изграждана векове наред в противоборство с византийския ойкуменизъм (теорията за "световното господство" на Римската империя) и "империализъм".

Още нещо, бидейки напълно легитимен притежател на българския престол, теоретичен "господар" от патримониална гледна точка на огромна част от земите на империята (наскоро завладяната България), "Божи помазаник" по силата на родовата традиция и харизматичността на българската царска институция, Пресиан II вероятно се чувствал много по-достоен за върховната власт над империята, отколкото можем да си представим въз основа на простите факти. Та нали в България (за разлика от Византия!) винаги се държало владетелят да бъде от "царския род", както изрично поясняват за своите византийски читатели Скилица и Псел! В самия Константинопол признавали българският царски род за "ненадминат по своята знатност" - отново по думите на такъв забележителен интелектуалец и царедворец като Михаил Псел. В крайна сметка, когато Пресиановата сестра Екатерина станала византийска императрица, това поне донякъде било схващано като династичен брак. В този смисъл през 1030 г. Пресиан II сигурно се е самопреценявал като далеч по достоен за императорската корона от един знатен ромей, но все пак висш държавен чиновник, какъвто е бил Роман Аргир. Въобще един такъв брачен съюз между българската (Крумовата) и византийската (Македонската) династия би бил интересно явление с оглед на идеята за т.нар. българо-византийска империя. Така или иначе, грохотът на идеите на великия цар Симеон не бил заглъхнал. Един български княз (както и неговата майка, бившият ичиргу-боил и други знатни българи) сметнали, че империята може да бъде завладяна и "отвътре", като по този начин не само да освободят народа си "отгоре", но и да продължат политическата стратегия, начертана още от хан Крум (царският прародител "Мокрос"/"Кромос" по думите на Анна Комнина) и мотивирана в християнско-универсалистски дух от великия цар Симеон.

Напоследък на вниманието на специалистите беше представен един отдавна публикуван, но едва днес интерпретиран печат на Пресиан II. Руският учен Б. Панченко е разчел навремето надписа върху него като "Лука Прасиан". Ако такава личност наистина е съществувала, може да става дума за наследник на българския княз. В. Шандровская оспори това разчитане, като призна само личното име "Пресиан". Според Ив. Йорданов е възможно да става дума за "печат на манастира на Прасиан", което да се свърже с Иван-Владиславовия син. Четенето "ПРАСIAN" е не само безспорно, но и сравнително вярно отразява автентичното име "Пресиан" - така, както се произнасяло по-често то през X-XI в., а именно "Прясиан" съобразно колебанието на т.нар. "ятова гласна" в българския език през същата епоха. Излиза, че печатът е "на манастира на Пресиан". Съвсем наскоро Ал. Пейков въведе в научен оборот друг малък печат (сфрагида), където ясно се чете името "Пресиан". Този непубликуван екземпляр е изключително интересен и може би ще коригира горните версии. Бих отбелязал още, че върху печата като покровител на Пресиан е представен св. Георги Победоносец. Това надали е случайно, тъй като има известни основания да се мисли, че именно светецът-"Победоносец" бил смятан за покровител на българската Крумово-Самуилова династия.

Неизвестно кога след събитията през 1030-1031 г. Пресиан II успял да избяга от Византия и се установил в Унгария. Как е станало това, е пълна загадка, но откритият преди двадесетина години Пресианов надгробен надпис от гр. Михаловце (в източната част на днешна Словакия) свидетелства, че знатният българин е живял и починал тук през 1060/1061 г. Очевидно унгарското кралство нямало нищо против да има "под ръка" един, макар и теоретичен владетел на покорената от ромеите България, когото да използва при евентуален конфликт с империята. Такава възможност обаче не се открила, а Пресиан II починал и намерил покой в съседните на тогавашна поробена България унгарски земи. Така завършил бурният и трагичен живот на един от големите (без преувеличение!) българи на единадесетото столетие, българският благородник, който и в планината Томор, и в Мала Азия, и в унгарското си изгнание си оставал "Пресиан Българина" - живото олицетворение на идеята за Българското царство за тогавашните българи.

(с) Пламен Павлов

=============================

(с) Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.

САМОЗВАНЕЦЪТ ПЕТЪР ДЕЛЯН И ЦАРСКИЯТ СИН АЛУСИАН

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

Покоряването на България от Василий II се оказало трудна и сложна задача, която се сблъскала със сериозна, отчаяна съпротива дори и през съдбоносната 1018 г. Вече стана дума за отпора, оказан на Василий II Българоубиеца от княз Пресиан II (февруари-август 1018 г.), от болярите Ивац, Николица, "Сермон" и др. Само две десетилетия след завладяването на България в тогавашните й западни земи, т.е. от Белград и Поморавието до околностите на Солун, Драч и Тесалия, се разгоряло мощното освободително движение на Петър Делян (1040-1041). Конкретен повод за нарастването на социалното и политическо напрежение сред българите била т.нар. комутация на данъците (замяната на натуралните плащания с парични) при управлението на император Михаил IV Пафлагонски (1034-1041), нарастването на задълженията към държавата ("...било срамно те дори да се изброят"), корупцията и други злоупотребите на чуждата администрация. Не може да има спор обаче, че причините за бунта си оставали най-вече идейнополитически, а споменът за свободното Българско царство оставал жив и пленителен пример за тогавашните българи.

Водач на стремящите се час по-скоро да отхвърлят "ромейския ярем" станал Петър Делян (1040-1041), който обаче, така или иначе, си остава сред "тъмните" личности от нашето средновековие. Естествено, изворите са така малоречиви и оскъдни, че е трудно да възстановим дори и най-приблизително историческия "портрет" на Делян. Не можем да не подчертаем обаче, че този загадъчен или "съмнителен" човек, който се "радва" днес само на една донякъде формална, фактологично-христоматийна известност, е сред най-бележитите българи в нашата многовековна история. Тези заключения могат да се сторят на някого прекалено силни, направени прибързано и т.н., но, смея да твърдя, че обективният поглед към въстаническия вожд от далечния XI в. дава точно такъв "нескромен" резултат... Именно Петър Делян е инициатор и ръководител на най-мащабното въстание в цялата българска история, далеч по-мащабно от онези на Георги Войтех, Петър и Асен, от въстанията в епохата на турското робство! Този, както ще покажем по-нататък, наистина "съмнителен" царски син (ако използваме обичайната в такива случаи практика, би трябвало да го наречем цар Лъжепетър Делян!), очевидно бил харизматична личност, способна да увлече хиляди хора в името на една свята кауза - възобновяването на погиналото българско царство.

В нашата историческа наука и обществена мисъл е наложено мнението, че Петър Делян е внук на великия цар Самуил, син на Гаврил Радомир от неговата първа съпруга, унгарска принцеса по произход. Самият Петър Делян твърдял така, но появата му в България будела съмнения. Възможно е наистина Гаврил Радомир да е имал син (макар да знаем само, че когато напуснала Охрид унгарката била бременна), дори той да се е казвал Петър или пък Делян. Конструкцията, предлагана най-често, е следната: когато Радомир заел българския трон през 1014-1015 г., синът му се бил върнал в страната, после (1018 г.) бил отведен като пленник в Константинопол и т.н., и т.н. - тази "история" обаче е съчинена от изследователите и не се опира на реални данни. Знаем, че Гаврил Радомир наистина имал син-престолонаследник, който обаче през 1015 г. бил ослепен. Незаконороден син имал и цар Самуил, но и в негово лице не можем да търсим Петър Делян. Основателните доводи на някои специалисти (например Г. Литаврин, отчасти Г. Цанкова-Петкова и др.), приели самозванството на Делян като историческа истина, обикновено се подминават или отричат без по-сериозни аргументи.

Съвременниците на Петър Делян, в основната си част византийски историци и хронисти, го представят като човек от неаристократично потекло, "роб" или "слуга" на някакъв неизвестен по име (т.е. от "средна ръка") цариградски първенец. Съвсем в духа на онази епоха видният дворцов сановник, историк и философ Михаил Псел (личен приятел на Алусиан!) си позволява "игра на думи" с името на Делян. То значело на гръцки Долиан, т.е. "коварен", "хитър" човек, "измамник"... Разбира се, византийските автори не изпитват никакви симпатии към българския въстанически цар. И все пак социалният произход не е определящ за отношението им към конкретните личности, тъй че няма особена логика те да изопачават произхода на Петър Делян. Дори и Алусиан, от когото поне отчасти е черпил информация Псел, не би загубил нищо, ако признае, че Делян е син на Гаврил Радомир - така или иначе, "Ароновци" се смятали за по-старши в сравнение с потомците на Самуил... Най-меродавно за мен си остава уточнението на епископ Михаил Деволски, гръцки владика в гр. Девол (при дн. с. Звезда, Корчанско) в началото на XII в. Епископ Михаил бил любознателен човек, който се е интересувал от миналото на своите пасоми, българите. Благодарение на неговите добавки към т.нар. Виенски ръкопис на хрониката на Йоан Скилица ние знаем извънредно важни детайли от историята на нашите прадеди, научени от местните българи, а може би и от някоя по-стара хроника или препис (напр. намиращият се в неизвестност т.нар. Охридски ръкопис) на същия византийски автор. Именно епископ Михаил уточнява, че доводите на Делян около синовната му връзка с цар Гаврил Радомир били "...убедително стъкмени"! Както ще видим по-нататък, редица детайли около събитията във времето на самото въстание показват, че "стъкмяването" не е било достатъчно убедително за мнозина от тогавашните българи.

Делян се изявявал като решителен и талантлив вдъхновител и организатор на поробените българи, които не искали да търпят "ромейския ярем". Той правилно преценил ситуацията, като не се забавил да се възползва от замяната на натуралните данъци с парични - мярка, която не само нарушила запазения по волята на Василий Българоубиеца традиционен данъчен режим в България, но и драстично ощетявала хиляди българи. От друга страна, ако наистина бил "слуга" на някакъв виден цариградчанин (по принцип нямаме основания да се съмняваме в това!), Делян отлично схващал проблемите в самия византийски дворец. Тогавашният император Михаил IV Пафлагон (1234-1241), независимо от скромния си социален произход, злоупотребите на братята и роднините му (обрисувани от съвремениците като една, ако приложим днешния речник, истинска Пафлагонска "мафия"), все пак бил разумен и отговорен държавник. Този сравнително млад човек обаче бил тежко и неизлечимо болен, а през 1040 г. здравословното му състояние (епилепсия и утежняваща се форма на т.нар. воднянка - воден плеврит) било вече критично. Естествено държавните дела били непосилни за император Михаил IV, което отворило още по-широко "вратата" за злоупотреби, корупция, прахосничество и т.н. Т.нар. "военна партия" в империята по принцип била в опозиция на столичната бюрокрация, главната опора на този византийски владетел. Казано накратко, през 1040 г. моментът за българско освободително въстание изглеждал повече от подходящ.

Делян проявил много верен стратегически усет, избирайки за огнище на бунта най-отдалечените от Константинопол български земи, а именно онези около Морава и Белград. Тези български области последни паднали под властта на Василий II. Те граничели с увеличаващото своята мощ кралство Унгария, което, независимо от тъмния въпрос за произхода на Делян, имало реален интерес от отслабването на византийските позиции по неговата южна граница. Наистина, данни за унгарска помощ към въстаналите българи отсъстват. Струва ми се, че ако Петър Делян е бил наистина братовчед на тогавашния крал Петър Орсеоло Арпад (1038-1041), унгарският неутралитет едва ли би бил толкова стриктен... Така или иначе, също така отсъстват сведения и за унгарски действия в полза на Византия. Това положение, особено предвид унгарската помощ за империята във времето на цар Самуил, особено през 1002-1003 г., все пак задоволявало в момента и българи, и маджари.

В района на Белград Делян се появил положително с вече организирани свои привърженици. В едно византийско житие например се споменава някакъв монах-"прорицател" (ясновидец), който давал "лъжовни" напътствия на Делян по време на въстанието. През средновековието подобни хора имало при редица владетели в цяла Европа. По-важното за нас е, че именно чрез такива хора, въобще чрез "нетрадиционни" способи най-успешно се е въздействало на масите. Явно въстаническият вожд знаел това и не се забавил да си осигури подкрепата на такива личности.

С вдигане върху щит българите провъзгласили водача си за цар, което било в съответствие с древния военен церемониал. Известно, е че новият български цар приел името "Петър" - така царят-светец Петър (927-969), първият официално признат от Византия "василевс на България", се превръщал в символ на изконната българска държавна традиция. Дали идеята е била на самия Делян, ние не знаем, но с този символичен акт било дадено началото на една традиция - същото име приемали и следващите български въстанически водачи, а именно Константин Бодин през 1072 и Теодор (по-големият брат на на Асен I и Калоян, т.е. цар Петър: 1186-1197) през 1186 г.

С решителни действия Делян овладял Ниш и Скопие, с което византийската власт в темата България фактически била извадена от строя. Навсякъде пленените византийски военни и административни началници били убивани. Това твърдение на пристрастните към Делян и българите византийски хронисти навярно е преувеличено, но в него явно има и достатъчно истина. Факт е обаче, че така българите били "накървени", като бил пресечен пътят назад към капитулация и евентуално договаряне с ромейската власт. Същият не особено човечен подход бил прилаган и в други въстания у нас, а и не само у нас. Най-показателните примери от българската история са отново във въстанието на Петър и Асен, въстанието на Ивайло и дори при Априлското въстание от 1876 г.

Опитът срещу въстаниците да бъдат хвърлени войските на съседната Драчка тема също пропаднал - напротив, българските войници в състава им оформили втори бунтовнически център, като обявили за цар "войника" Тихомир. Това разединение на силите било сметнато от Делян и съмишлениците му за крайно опасно, поради което той със специално писмо поканил Тихомир за среща. Тя трябвало да изиграе ролята и на "народен събор" - една институция, завещана от прабългарите, която още се помнела. Двете български армии се съединили в Скопие, което обаче било съпроводено от ожесточен спор за короната. Очевидно Тихомир оспорвал легитимността на Делян, като още тук се появили сериозни съмнения в неговите твърдения за кръвната му връзка със Самуил и Гаврил Радомир.

Петър Делян убеждавал "опозицията" с много жар и красноречие. Според Скилица той произнесъл ярка реч, в която казал и следните думи: "Един храсталак не може да изхрани две червеношийки, нито пък една държава може да процъфтява, ако я управляват двама царе!" Той отново изтъкнал правата си върху короната, а сред сбраните войски "...настанал велик смут, всички казвали, че искат само него за единствен господар..." Тогава съперникът Тихомир бил убит с камъни от екзалтираните въстаници. Деляновият кавхан, чието име не знаем, веднага се отправил към Драч, за да укрепи позициите на своя владетел сред българите в днешните албански планини. Въстанието бързо обхванало нови райони, вкл. такива с преобладаващо небългарско население (напр. Епир), привлечено от умерената данъчна политика на новата българска власт. Така Делян очевидно възстановявил традиционната натурална данъчна система, властовия апарат също бил изграден на основата на политическото наследство на Първото българско царство (кавхан, "народен събор" и пр.).

Въстанието на Петър Делян било твърде неочакван удар за византийските позиции на Балканите. То вривообразно обхванало почти всички западни български земи, а най-дълго въстаническият лагер бил базиран при Острово (дн. Островон при Арниса, Гърция) в опасна близост до Солун. Император Михаил IV бил принуден панически да се изтегли към столицата Константинопол. При това негово позорно бягство част от българите в състава на ромейската армия, водени от Мануил Ивац (вероятно син на верния Самуилов и Иван-Владиславов воевода Ивац?), преминали на страната на своите въстанали сънародници. Мануил Ивац пленил част от византийския обоз със самата императорска шатра.

Решението на Делян да се установи именно в Острово надали е случайно. То се дължи както на стратегически причини (важността на фронта към Солун), така може би и на "идейнополитически" - именно в този район някога били успехите и неуспехите на "баща" му Гаврил Радомир, неговото лобно място (при с. Петърско), а вероятно и неговият гроб. От тази изходна база Делян развил сериозни военни инициативи на юг. Отделни въстанически отряди проникнали в Тесалия ("челникът" Литовой от Девол) и Атика (воеводата Антим). Това били своего рода превантивни удари, чийто стратегически замисъл обаче прави чест на Делян и неговите съветници. Както ще видим, византийските контрадействия наистина започнали от юг, тъй че въстаническият цар правилно предвидил хода на ромейските контрадействия.

Отражението на Деляновите успехи в Паристрион (Подунавието между Стара планина и Дунава) остава неясно, макар отделни извори да свързват "Оделян" с градове като Червен и Несебър ("Българският апокрифен летопис" от първата половина на XII в.), дори със старата столица Плиска (един изгубен днес надпис върху камък). Вероятно засилената печенежка заплаха сковала българските действия на изток.

Така процесът на възобновяването на Първото българско царство приел стремителен ход. Едно неочаквано събитие обаче довело до силна възбуда и неимоверни усложнения в българския лагер. Става дума за момента, когато на сцената излязъл Иван-Владиславовият втори син Алусиан, по-малък брат и легитимен наследник (канартикин) на ослепения още през 1030 г. Пресиан II. Този път консерватизмът на болярството, основан на изконните български (като генезис прабългарски) традиции за престолонаследие, надделял - "съмнителният" Петър Делян бил принуден да отстъпи пред един доказан и познат на широки и влиятелни кръгове царски син.

Историята с Алусиан е достатъчно добре позната, но нека все пак я припомним накратко. При това просто е наложително да бъдат направени някои съществени бележки и коментари, тъй като простият преразказ на сведенията от византийските хроники е крайно недостатъчен, за да вникнем по дълбоко в естеството на онези важни събития.

Алусиан, вторият син на цар Иван Владислав бил по онова време "...най-забележителният от братята си, с приятен характер, блестящ ум и известност" (Михаил Псел), виден сановник и "прочут воин" (Кекавмен). Българите го помнели още от времето на съпротивата на Пресиан II в планината Томор през 1018 г., а ромейското правителство го назначило за управител (стратег) на Теодосиопол в арменските земи на империята. Знатният българин бил женен за една богата арменка и през тридесетте години на XI в. вече разполагал със завидно състояние и големи недвижими имоти. При Михаил IV обаче Алусиан, подобно други видни представители на "военната аристокрация" (вж. тук очерка за Пресиан II), изпаднал в немилост. Макар по неизвестни за нас причини той да избегнал евентуални репресии във връзка със заговорите на неговия по-голям брат "магистър Пресиан Българина", във всеки случай Алусиан бил държан винаги "под око" от правителството. Малко преди въстанието Алусиан имал някакво лично спречкване със самия император, а отношението на всемогъщия евнух Йоан Орфанотроф ("силният на деня" в тогавашна Византия, по-голям брат на императора) към знатния българин било изключително враждебно. Алусиан бил разследван и обвинен в корупция, поставен под домашен арест и т.н. Властите конфискували едно "прекрасно имение" от зестрата на жена му, а именно през 1040 г. той трябвало да заплати 50 литри злато на държавното съкровище (т.е. около 15 кг злато в монети!) като наказателна санкция за извършените или приписваните му нарушения. Фактически Алусиан трябвало да си стои у дома, докато в столицата решавали съдбата му... На няколко пъти знатният българин отправял жалби до императора, но не получил никакъв отговор.

Както виждаме, при избухването на българското въстание положението на патриция Алусиан било достатъчно сложно. Перспективите пред знатния българин не били розови. Независимо че в обвиненията сигурно е имало елемент на тенденциозност, все пак съмненията за злопоупотреби и корупция си остават... В тази ситуация за Алусиан нямало по-добър изход от играта "ва банк". Той изведнъж "си спомнил" за поробеното отечество! Авантюризмът му обаче бил добре "дозиран" и достатъчно прагматичен - според мен Алусиан е нямало как да не знае династичната история на Комитопулите, едва ли е имало някой друг, който по-добре от него да разбира самозванството на Делян. Алусиан бил единственият законен наследник на българската корона по онова време, бидейки канартикин още от 1018 г., приемник на ослепения през 1030 г. Пресиан II и т.н., и т.н. Колкото и талантлив да е бил Делян, той надали можел да се справи с "врелия и кипелия" във византийския политически живот свой съперник, с един законен във всяко едно отношение царски син, при това с богат опит на областен управител и командир на елитни византийски сили. От друга страна, явно Алусиан не по-зле от Делян познавал психологията на своите сънародници, а що се отнася до манталитета на българската висша знат - тук Алусиан навярно е бил несравнимо по-осведомен от Петър Делян.

Научавайки за бунта в България, Алусиан веднага осъзнал своите предимства не само пред Делян, но и спрямо всеки друг тогавашен българин! Да се добере до България обаче не било никак лесно, а неговото изчезване станало сигнал за тревога във византийския дворец. Достатъчно "повизантийчен" в политическия смисъл на думата, Алусиан се опрял на помощта само на лично предани нему българи. Той не доверил нищо даже на жена си и своите синове... Придружен само от неколцината си верни телохранители, преоблечен и дегизиран като обикновен арменски войник-оръженосец, Алусиан потеглил към позабравената си вече родина. Неговата изобретаталност и съобразителност наистина са впечатляващи - докато го търсели из цялата държава, най-вече по пътищата към България, той се укрил... в столицата Константинопол! Алусиановото "актьорско майсторство" заслужава висока оценка - не го познал дори един от най-близките му цариградски приятели! Едва когато "тайните служби" на Йоан Орфанотрофа загубили надежда да го открият и вниманието им закономерно било понижено, Алусиан се промъкнал в България заедно с отиващите към Солун ромейски войски.

Когато се появили в Петър-Деляновия лагер при Острово, Алусиан и хората му продължили да бъдат извънредно предпазливи. Те очевидно събирали информация за новия цар, за инцидента с Тихомир и пр. Така Алусиан постепенно открил нужните му хора, пред които отначало уж случайно изтъквал заслугите на своя баща Иван Владислав "...като чужд човек". Слушателите горещо одобрявали казаното, а Алусиан продължавал да пребивава инкогнито сред обикновените въстаници. Той се уверил, че съмненията към Делян продължават да бъдат силни, а когато попитал дали народът би предпочел някой от синовете на Иван Владислав пред самозванеца или "незаконородения", то всички събрани горещо го уверявали, че това е и тяхното съкровено желание! Съвременните византийски автори именно по повод на Алусиан разказват, че владетелската идеология в България се отличавала приципиално от онази във Византия - и през XI в., както по-рано в Плиска, Велики Преслав и Охрид, се смятало, че върховната власт по право принадлежи на лице от "царския род на българите".

Очевидно е, че преди да се разкрие, царският син умело "напипал" настроенията на своите сънародници, потърсил и открил противниците на Петър Делян. Със сигурност не всичко в управлението на Делян било одобрявано. От друга страна, успехът на въстанието вече изглеждал почти сигурен и навярно била започнала явна или скрита борба за властови постове, титли, привилегии и т.н. Естествено, не всички били получили от Петър Делян онова, което смятали, че заслужават...

Когато се уверил, че успехът му е сигурен, Алусиан разкрил своята самоличност пред тесен, но достатъчно организиран "приятелски кръг". Както разказват съвременниците, той уверил българите окончателно в своя благороден произход, показвайки на някакъв техен влиятелен представител "...един скрит знак" - белег или брадавица на десния си лакът. Този детайл още веднъж ни уверява, че сред въстаниците имало Пресианови войници от 1018 г., които достатъчно добре и отблизо познавали Алусиан. Реакцията била спонтанна - българинът, комуто Алусиан поверил тайната, се хвърлил на шията му и започнал да целува дрехите, ръцете, нозете му... Мълвата за присъствието на законния царски син стихийно обзела въстаническия лагер и повечето от българите веднага преминали към него. И все пак, Петър Делян също се показал достатъчно находчив и не загубил всичко в полза на царствения натрапник. Той поел иницитивата, не само не рискувал със свикването на нов "народен събор", речи и т.н., както по време на спора с Тихомир, но сам предложил да подели властта си с Алусиан. Явно Делян нямал твърди аргументи, с които да се пребори с Алусиан. От друга страна, няма съмнение, че той вече имал достатъчно верни хора, които нямало да му изменят независимо от истината за неговия произход.

След този "мирен полу-преврат" на практика се установило своеобразно съвладетелство, но с постепенно нарастващ превес в полза на Алусиан. Стремежът на доскорошния ромейски "патриций и стратег" за бързо себеутвърждаване довел до една авантюристична атака на Солун през 1041 г., при която въстаниците били разбити. Оценката за този разгром води до известни разногласия сред учените, но според мен няма основания в действията на Алусиан да се търси зла умисъл. По-скоро опитният военачалник, свикнал с професионализираните ромейски сили на "Изтока" (Мала Азия, Армения и Месопотамия), надценил възможностите на своите бойци. Наистина сред тях е имало опитни войници, но положително и опълчение с по-скромни качества, боен опит, дисциплина и т.н. Стратегът не преценил добре ситуацията, моментът на съзнателно замислената военна изненада не се "получил". При атаката хората му били изморени от стремителния преход, стоящ в основата на въпросната "изненада". Едва ли поражението е било толкова тежко (в "Чудесата на св. Димитър Солунски" винаги има елемент на преувеличение, понякога твърде силно!), защото иначе Алусиан трудно би запазил позициите си. Неуспехът при Солун обаче снижил "рейтинга" на съвладетеля Алусиан, Делян започнал да възвръща влиянието си, стигнало се до взаимно дебнене. Усвоил по-добре "византийщината", Алусиан поканил съперника си на един пир, където неговите хора изведнъж хванали Делян. С кухненски нож те извадили очите му, като не пропуснали и да го обезобразят чрез отрязване на носа...

Разправата с Петър Делян била посрещната навярно само с глухо недоволство, тъй като поне още няколко месеца Алусиан, вече като единствен цар на българите, продължавал да ръководи движението. През това време Делян сигурно е бил държан под арест. Уверил се, че успехът му не е гарантиран, Алусиан решил да заложи на "питомното", а не да гони "дивото". Той се свързал с император Михаил IV, получил от него клетви за пълно опрощение и реабилитация на старото му достойнство, даже и на нещо повече, след което без угризения изоставил повярвалите му българи на произвола на съдбата...

Бягството на Алусиан имало разрушително въздействие не толкова върху военните сили, колкото спрямо психологическата устойчивост на въстаналите българи, макар поне част от тях да се сплотили отново около своя цар Петър Делян. Военното надмощие на империята, което и без това било сериозно, сега получило реални възможности да бъде показано. Разколът в българския лагер изиграл наистина пагубна роля. След отчаяни сражения Петър Делян бил пленен и отведен във византийската столица. Последни огнища на съпротива били Прилеп начело с Мануил Ивац и Бояна (всъщност укрепеният район на Средец/София като цяло), където действал воеводата Ботко. Ярки следи оставили жестокостите на норманските наемници начело с бъдещия норвежки крал Харалд Хардрад, наречен по този повод "опустошителят на България" в средновековните скандинавски и исландски саги. В тях срещаме образа на един сляп цар, чиито храбри и страшни бойци ожесточено се сражавали с професионалните главорези на бъдещия норвежки крал...

В научната литература е изказано интересното и остроумно предположение, че наместо "Делян" трябва да приемем формата "ОДЕЛЯН", която срещаме в "Българския апокрифен летопис" от XII в. Според сръбския историк М. Динич тя идвала не от гръцкото изписване "(о) Делян", а направо от старобългарския глагол "одолети" ("побеждавам"). Т.е. имаме работа не с лично име, а с прозвището "Победител", равнозначно на латинското "Виктор". Макар името на въстаническия цар да било Делян (а не "Оделян"!), все пак горната хипотеза е много интересна. Не е изключено авторът на летописа да е схващал личността на Делян именно в такава "победоносна" светлина, като според него този цар бил и "много красив". Последното пък ни напомня случая с "добрия, хубавия Йоан" - цар Калоян (1197-1207) от Търново век и половина след Петър Делян. Симптоматично е, че българският анонимен автор използва за Делян наред с титлата "цар" и древната "каган", останала от понятийната система на прабългарите, което отново ни убеждава в дълбоките идейни корени на въстанието от 1040-1041 г.

(с) Пламен Павлов

=============================

(с) Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.

ГЕОРГИ ВОЙТЕХ ОТ РОДА НА КАВХАНИТЕ

(Още веднъж за авантюризма и консерватизма)

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

Георги Войтех, организаторът на голямото въстание против византийската власт през 1072 г. (вторият опит за възкресяването на погиналото българско царство), рядко се е радвал на някакво по-специално внимание. Тази констатация важи както за историографията в "чисто" научен план, така и за популярната историческа книжнина, публицистика, литература. Вярно е, че данните за този голям българин от единадесетото столетие не са много, но и онова, което ни е известно за него (единствено във връзка с въстанието!), все пак позволява да му посветим един своеобразен "портрет". Така, както ще се убеди сам читателят, изненадващо можем да открием някои на пръв поглед неподозирани черти и от "портрета" на българското общество през далечния XI в.

Знаем, че Георги Войтех бил най-видният български първенец в Скопие (тогавашният център на голямата византийска тема-катепанат България), като имал силно влияние сред своите сънародници. Авторитетът му се дължал както на неговите качества, богатство и обществено положение, така и на извънредно знатния му произход - Георги Войтех бил "от рода на кавханите", вторият по ранг в Първото българско царство. Той положително бил потомък на някой от тримата братя Дометиан, Теодор и Мелитон, известни ни от събитията около падането на България под византийска власт (вж. очерка "Иван Владислав срещу Гаврил Радомир"). Ако се опитаме да задълбочим нашите разсъждения, колкото и хипотетични да са те, най-вероятно е Георги Войтех да е бил свързан с фамилията на кавхан Теодор. Защо именно с Теодор? Знаем, че Дометиан бил пленен в Мъглен през 1015 г. (вж. и очерка "Иван Владислав срещу Гаврил Радомир" в тази книга) и изпратен заедно с пленените войници и боляри в далечните армено-грузински земи на Византия. Ако той е имал синове, то те също би трябвало да придружат баща си в най-далечния византийски "Изток". Третият брат Мелитон вероятно бил пленен заедно с Дометиан и е имал същата съдба. Остава Теодор, който бил премахнат от един слуга на Иван Владислав, но семейството му, така или иначе, е останало в България. Неизвестният по име "Кавкан" при Петър Делян (1040-1041 г.) вероятно е от същата фамилия, а Георги Войтех би следвало да е негов близък родственик, ако не и негов син. Споменаването на "рода на Кавханите" от т.нар. Продължител на Йоан Скилица въобще е извънредно важно и показва запазващата все още своята сила прабългарска родово-аристократична традиция дори и половин век след гибелта на Първото българско царство. Ако нашите разсъждения са верни, то кръвната връзка на Георги Войтех с кавхан Теодор (опитал се да убие Иван Владислав, сам убит заради него!) обяснява още по-добре отношението му към потомците на "Самуиловци" и "Ароновци". Както стана дума, Войтех предпочел един далечен потомък на Самуил, вече "прави сърбин" по самосъзнание, пред Иван-Владиславовите потомци, които при цялата т.нар. "ромеизация" все още се чувствали и били смятани за българи.

Дестабилизацията в империята след пораженията при Манцикерт в Мала Азия и Бари в Южна Италия (1071 г.) активизирали осводителните тежнения на българите. Обедняването на имперското население, особено пък на поробените българи, също провокирало неугасващата идея за българското царство. Финансовите ограничения, налагани от тогавашния пръв министър Никифорица (вж. за него повече в очерка за Нестор), будели широко и силно недоволство у българите, особено в средите на военните съсловия. Вярна на традицията, и сега българската знат потърсила лице от "царския род на българите" в лицето на Константин Бодин, син на дуклянския княз Михаил и пра-правнук на Самуил по линия на неговата дъщеря Теодора (Теодорита) Косара и княза-светец Иван Владимир (+1016 г.). Българските водачи се надявали, че княз Михаил ще окаже така необходимата им на първо време военна помощ, "...та да се освободят от властта и гнета на ромеите." Както ще видим, това решение независимо от сериозната му мотивация създало впоследствие редица проблеми и водело до сериозно разединение в българския лагер.

Съвремениците разказват, че българските първенци устроили събор в "Присдиана" - според едни учени става въпрос за Прищина, според други - за Призрен, което е по-правдоподобно. Какво търсели Войтех и неговите съмишленици в днешно Косово? Ясно е, че те не можели да организират бунта в самата провинциална "столица" Скопие, където имало силен ромейски гарнизон. В този смисъл Георги Войтех и останалите боляри спазвали известни конспиративни правила, още повече, че не цялата българска аристокрация била съгласна с бунта. Наред с това заговорниците искали да бъдат по-близо до Дукля (наричана още Зета, дн. Черна гора), откъдето очаквали бъдещия си цар и военна помощ. Не на последно място, те можели да се опрат и на местното българско население, защото през ранното Средновековие Косово и даже днешният т.нар. Санджак (около Нови Пазар в Сърбия) влизали в територията на Първото българско царство. Що се отнася до района на Призрен (Източно Косово), той бил в обхвата на българската народност още по-дълго време през средновековието. През XIX и даже в началото на XX в. учените-слависти с изненада отбелязват българските следи в езика на призренските сърби, а и до днес в Косово и Албания продължава да съществува малката българо-мохамеданска общност на т.нар. горани. Навярно именно в прадедите на тези планинци, както впрочем и в останалите местни българи, Георги Войтех виждал надежден резерв за въстаническата си армия.

Константин Бодин пристигнал в Призрен с неголям, вероятно елитен отряд от 300 сръбски войници и веднага бил коронясан за български цар, "...като го прекръстили от Константин на Петър." И сега, както в случая с Петър Делян, възтържествувало името на св. цар Петър, превърнало се в символ на българската независимост и законна царска власт. Докато ставало всичко това, управителят на темата България Никифор Карандин не взел нужните мерки за предотвратяването на едно българско въстание. Властите във византийската столица хвърлили вината за въстанието лично върху Никифор. Той бил свален от високия си пост, на който бил назначен Дамян Даласин. Потушването на бунта обаче било поверено и на двамата. Войските поне номинално били ръководени от Никифор Карандин, който, разбира се, познавал тези земи много по-добре от новоназначения управител на темата България.

Ромеите тръгнали от Скопие към Призрен, но между Никифор Карандин и Дамян Даласин скоро избухнала остра свада. Даласин обиждал Никифор и офицерите му, обвинявайки ги в бездействие и страхливост. Под влияние на засегнатото си честолюбие Никифор Карандин се хвърлил в необмислена атака, като попаднал в българска засада. Това станало най-вероятно в полите на Шар планина. "Завързало се страшно сражение - пише един съвременик, а ромеите претърпели още по-страшно поражение..." Така още в самото начало въстаниците извоювали бляскава победа и пленили цялото ромейско командване. Превземането на Скопие вече не представлявало никаква трудност, българите "открито провъзгласили Бодин за цар", а Георги Войтех, както изглежда, поел полагащата му се традиционна роля на кавхан и "съуправител" на младия владетел.

В началото на въстанието всичко вървяло повече от добре. По всичко изглежда обаче, че разногласия имало и в българския лагер, и то още при подготовката на освободителното движение. Сега тези различия не само не били преодолени, но дори се задълбочили! Един от пленените ромейски военни, Лонгивардопулос (очевидно с "лангобардско", в случая италианско потекло) бил изпратен при княз Михаил. Това действие на Бодин едва ли се е харесало на българите, тъй като внушвало някаква зависимост от дуклянския сръбски владетел. Странно е също, че "пръв след Бодин", както пише Продължителят на Скилица, се оказал сръбският воевода Петрила (или Петрило), което поставяло под съмнение мястото на самия Георги Войтех. Така или иначе, в една или друга форма царят Константин-Петър, около когото явно доминирали сръбските му съветници и сподвижници, давал основания да го подозират, че следва някакъв завоевателен план на своя баща. Един от видните български боляри, Борис-Давид, при това не сам, а "заедно с мнозина други" не само не подкрепил въстанието, но избягал в Костур. Тук се укрепили и ромейските управители на Охрид, Девол и околните български градове. Тези видни ромеи напуснали поверените им крепости, тъй като не били в състояние да ги отбраняват - Охрид например бил с разрушени стени още от времето на Василий II... Ремонти не били правени, тъй като опитният Българоубиец се опасявал от евентуално българско въстание, което само би било улеснено от една здрава и пълноценна Охридска крепост. На същото мнение явно били и наследниците на завоевателя на България.

Така в Костур се стигнало до обединяването на силите на византийската местна власт в днешна Южна Македония и отделни български първенци, несъгласни с въстаналите си сънародници. Обикновено се приема, че тези знатни българи постъпили откровено предателски, водени от своите егоистични материални интереси. Налице е обаче и друго обяснение, което по принцип не изключва първото - част от българската аристокрация не признавала Бодин за законен свой цар и виждала в действията му опит за чуждо, за сръбско завоевание! Така смятали и някои съвременици, които пишат за стремеж на "славяните [т.е. сърбите] да завладеят българите."

Така или иначе, въстанието отначало следвало своя победеносен ход. Ентусиазмът на мнозинството от българите бил достатъчно висок, а в столицата Скопие били формирани две армии. Новопровъзгласеният цар Константин-Петър потеглил към Ниш, Белград, Срем и останалите градове в българския северозапад. Начело на втората армия бил поставен Петрила, което отново илюстрира прекомерната сръбска намеса в българското въстание. Сръбският воевода без проблеми превзел Охрид и Девол, а местното българско население се присъединявало към бунта, признавайки властта на Константин Бодин. Несъгласните с това, както видяхме, заедно с ромеите се укрепили в Костур. Пред стените на този природно укрепен южен български град самоувереният Петрила бил разгромен. Изненадващата атака на ромейските войски, както и очевидно лошото командване на сръбския воевода, си казали думата. Много българи загинали, а заместникът на воеводата (отново сърбин!) бил пленен и изпратен в Цариград. Самият Петрила не се върнал в Скопие, както би трябвало да се очаква, а избягал при своя господар княз Михаил в Дукля!

Както отбелязва В. Златарски, разгромът на южната армия, както я нарича той, имал съдбоносно значение за успеха на въстанието. По същото време Бодин завладял Ниш и продължил да действа по посока на Видин и Срем, "...като изтребвал и разорявал онези, които не го признавали [за цар] и не му се покорявали..." Тези думи визират явно не толкова местните ромейски власти, които изпаднали в пълна дезорганизация още след падането на Скопие в ръцете на въстаниците, колкото местни български боляри. Очевидно имало мнозина, които по едни или други причини постъпвали като споменатия по-горе Борис-Давид.

За разлика от хаотичната, вяла съпротива срещу селджуките в Мала Азия и норманите в Италия, действията на византийското правителствво в българските земи били добре организирани. Това се дължало поне отчасти и на социалните интереси на византийската знат, която все повече залагала на своите разрастващи се поземлени имения в Тракия и Македония. Срещу въстаналите българи били хвърлени големи военни сили, вкл. западни наемници на ромейска служба. Те били под командването на новия "дукс на България" Михаил Саронит, който бил сред най-изтъкнатите ромейски пълководци. В тази ситуация Георги Войтех изненадващо "вдигнал бялото знаме", допускайки ромеите в Скопие! Така достигаме до най-големия парадокс - инициаторът, организаторът, кавханът, най-видният тогавашен българин извършил истинско предателство, когато Саронит му "...дал дума, че на него нищо няма да му се случи..."

Разбира се, може да се допусне, че Войтех нямал достатъчно войска и не можел сам да брани Скопие. В това има известна логика, защото, както видяхме, въстаниците попълнили основно армиите на царя Бодин и воеводата Петрила. Възможно е също така той да се е поддал на засилващите се антисръбски настроения в българския лагер. И все пак Георги Войтех е можел да напусне града и да се съедини с Бодин, да отстъпи на запад към Шар планина и Косово (областта, откъдето започнало движението) и т.н. Нищо подобно! Независимо от естеството на мотивите му, традиционният кавхан постъпил малодушно, предателски, с което нанесъл най-тежкия удар на замисленото, организирано и започнато от самия него въстание...

След като без съпротива и жертви овладели Скопие, Саронит и хората му си дали известен отдих, като "...прекарвали времето си весело и безгрижно." Научавайки за постигнатите от Бодин по същото време успехи на северозапад, "...Войтех се разкаял, че бил благосклонен и в услуга на ромеите..." В писмо до "онези в Ниш" той се опитал да оправдае поведението си, като обещавал при появата на Бодин пред стените на Скопие да изтреби "...безмилостно и жестоко всички хора на Саронит." Очевидно византийският управител смятал Войтех за достатъчно лоялен, най-малкото за достатъчно отхвърлен от самите българи, за да се страхува от него. Това обяснява защо Георги Войтех разполагал със своята военна дружина, с която би могъл (поне вярвал, че може!) да се справи с ромейските сили в Скопие. Сега доскорошният кавхан отново повярвал в успеха на движението, обаче плановете му не останали скрити за Саронит. Георги Войтех бил арестуван, а войските на цар Константин-Петър Бодин били разгромени от ромеите на Косово поле. Мястото на сражението като че ли ни намеква, че Бодин разбрал за неуспеха в Скопие и отново се опитал да активизира българите от днешно Косово в подкрепа на своята кауза. Той обаче понесъл тежко поражение, мнозинството от войниците му загинали или били пленени, в плен попаднал и въстаническият цар.

Бодин и Георги Войтех били оковани и отпратени към Константинопол. Българският болярин обаче не достигнал до столицата, защото "...по пътя бил силно измъчван..." и починал вследствие на побоищата. Това станало през зимата на 1072-1073 г., когато ромеите и наемниците-"франки" окончателно потушили българската съпротива. Доскорошният "цар Петър" имал по-щастлива съдба и бил заточен в Сирия. С помощта на наети от баща му венециански моряци по-късно той успял да избяга от заточение, но когато наследил дуклянския престол по никакъв начин не се ангажирал с българите, на които някога бил цар...

Да се преценят обективно действията на Георги Войтех е трудна задача, особено при оскъдните вести за него и въстанието като цяло. Няма съмнение, че този български болярин от днешна Македония се е стремял искрено към свободата на своя народ, към възкресяване на погиналото царство на Симеон Велики, "светия цар" Петър и Самуил. Неговата колебливост, пристъпи на малодушие, ангажираност с определени социални интереси и т.н. също не могат да бъдат подминати с лека ръка. Допуснатото сръбско (дукленско) вмешателство било възприето негативно от мнозина българи, а консерватизмът поне на част от болярството, вкл. на самия Войтех, дал на човека "от царския род на българите" прекомерно много власт, прекалено много възможности за лична инициатива. Това положение, както и увеличаващите се елементи на чужда намеса, усилили недоверието към царя-чужденец. За последното своята вина е имал и самият Георги Войтех - вместо да използва Самуиловия внук като почетна фигура и символ на приемствеността във вековната история на Българското царство, той се задоволил с отредената му второстепенна роля. Струва ми се, че малко повече авантюризъм в идеен и политически план от страна на Георги Войтех в случая е нямало да бъде излишен... Като син на своето време и социалната си среда обаче потомъкът на българския кавхански род не можал да надмогне традиционните консервативни представи, което (отново в конкретния случай!) се оказало във вреда на българските интереси.

(с) Пламен Павлов

БУНТЪТ НА "ГРАНИЧАРЯ" НЕСТОР

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

Сред малкото известни личности от българския политически живот през XI в. по особен начин се откроява Нестор - човек, обрисуван бегло от съвременните византийски автори, обект главно на тяхната антипатия, "изчезнал" от обсега на вниманието им веднага след като престанал да бъде пряка заплаха за византийската държава.

Нестор бил българин, произхождащ от днешна Македония или Албания, вероятно представител на тамошното болярство. Неизвестно кога и как той постъпил на висока административна служба в Константинопол. Нестор бил служител на император Константин X Дука (1059-1067), въобще, както изглежда, бил свързан със знатния род Дука, дал на Византия много пълководци и хора във висшата администрация. Опитът Нестор да бъде отъждествен евентуално с някой потомък на известния Самуилов военачалник Несторица би бил остроумен, но липсват доводи, с които да бъде подкрепен или опроверган. Така или иначе, името "Нестор" било най-често използвано в района на Солун и околните земи, най-вече днешна Македония. Тук култът към този иначе малко популярен мъченик (свързан с великомъченика и "мироточеца" св. Димитър Солунски) е бил по-силно застъпен, отколкото в другите български области.

През 1074 г. поради своята "племенна близост" с населението на темата Паристрион (Парадунавон) Нестор бил назначен за неин "катепан" (управител) с високата титла "вестарх". Тази голяма византийска провинция, обхващаща днешна Северна България до делтата на Дунав, имала за център средновековния Дръстър (виз. Доростол, дн. Силистра). В резултат на печенежките набези и установяването на значими маси от този номадски "варварски" народ на юг от Дунава в средата на XI в. положението в Паристрион било крайно нестабилно. Макар българите да доминирали, появили се и много "миксоварвари" (смесени "варвари"), а в дунавските градове царяло разноезичие. Отделни градове и райони, особено в Добруджа, не признавали властта на византийския император или само формално й се подчинявали. През посочената 1074 г. жителите на Дръстър открито се противопоставяли на централната власт, изразявайки недоволство от действията на първия министър на империята, логотетът Никифор, чиито финансови реформи засягали широки обществени среди.

Никифор (наричан още Никифорица), когото тогавашните жители на империята ненавиждали, всъщност се опитвал някак си, главно чрез рестриктивни мерки и драстични икономии, да "закърпи" катастрофално свиващия се държавен бюджет. Амбицията на този находчив финансист била наложена от самите обстоятелства - Византия след 1071 г. (поражението при Манцикерт от селджуките) загубила много земи, особено в своето вековно "ядро" - Мала Азия. Империята окончателно се простила и с Южна Италия, от нейната сфера на влияние отпаднали хърватите, към това се стремяли и сръбските князе от Адриатическото крайбрежие. Както видяхме (вж. предходния очерк), опит да възобновят погиналото си царство направили и българите в югозападните български земи, водени от Георги Войтех. Наред с това Византия била обхваната от анархия, почти несекващи метежи на претенденти за престола, както и пристъпи на неподчинение от страна на наемните войски. Още Константин X Дука бил за своите поданици нечуван "скъперник", най-вече поради режима на икономии за сметка на армията. Неговият син Михаил VII пък бил охарактеризиран от изобретателните ромеи с насмешливото прозвище "Парапинак" - ако по-рано с една монета можело да се купи един пинак (виз. мерна единица, "паница") жито, то при неговото царуване същата цена стигала само за една четвърт...

Както стана дума, населението на Подунавието било недоволно от политиката на Михаил VII и всесилния логотет Никифорица. На какво по-конкретно се е дължало това? От десетилетия империята не можела да поддържа отбраната на дунавската граница без участието на местните българи. Наред с византийските гарнизони, чиято численост била крайно недостатъчна, отделни български боляри, по-заможни хора, а и цели български села получавали данъчни привилегии и заплати, формирайки отряди от т.нар. акрити (граничари). Други българи постъпвали в армията като наемници, от наборни войници ставали "професионални" и т.н. Някои българи дори постигали забележителна кариера, както например станало с Борил и Герман, дългогодишни служители на император Никифор III Вотаниат (1078-1081) - и то навярно още от времето, когато той бил начело на войските в Паристрион, изпратени против узите през 1064 г. Сега обаче акритите, ако се вярва на Михаил Аталиат, били лишени от своите заплати - земите им "...били опустошавани от скитите [печенезите], а и поради настоявянията на Никифор им били отнети ежегодните дарове от императорската хазна". Всъщност, възможно е с оглед на гореописаната икономическа ситуация те все пак да са получавали някакви заплати (не бива да подценяваме тенденциозността на Аталиат към логотета Никифор и император Михаил VII!), но явно покупателната способност на парите във времето на императора "Парапинак" вече е била нищожна... По причина на това обедняване, както продължава своя разказ Аталиат, "...някои от тези градове започнали да мислят за бунт и изпращали пратеничества при печенежкия народ." Месните българи и "миксоварвари" в Дръстър, както стана дума, били предали властта над крепоста в ръцете на Татуш.

Все пак в Дръстър имало и лоялни към централното правителство български първенци, които изпратили своя депутация в Константинопол. Те обещавали да върнат града под властта на императора, но очевидно искали подходящ управител и изплащане на заплатите. Хората на Михаил VII се спрели на Нестор, както поради това, че той бил българин, така и заради доказаната му преданост към фамилията Дука.

Обикновено Византия изпращала в българските земи ромеи (гърци, арменци, грузинци), най-вече от Мала Азия. Единственото изключение бил Дамян Добромир в началото на XI в., за което обаче имало конкретни причини. Както видяхме, синовете на Иван Владислав (Пресиан II, Алусиан, Арон и т.н., вкл. техните потомци) винаги били изпращани далече на Изток! Сега правителството се решило на компромис, тъй като нямало особено голям избор. От друга страна, Нестор бил смятан за достатъчно "проверен", верен българин. Вярвало се, че той именно като българин е нужният човек, способен да омиротвори по-лесно сънародниците си от Подунавието. Изглежда на първо време Нестор наистина се опитвал да изпълнява поставените му задачи и да заздрави византийската власт. По една или друга причина обаче той преминал на страната на своите сънародници.

Нестор, когото съвременникът Михаил Аталиат нарича "акрит" ("граничар"), се свързал с разполагащия със силни позиции в самия Дръстър "варварски" първенец Татуш (или Тат[ос] Халис), приеман от изследователите най-често за печенежки вожд. Както изглежда, Татуш бил не "обикновен" печенег, а именно халис - така наричали ираноезичните групи в печенежката общност, произхождащи от Хорезм на брега на Каспийско ("Халиското" в руските извори) море. Тези хора били увлечени от движението на номадите печенези (част от които били тюркоезични, а друга, т.нар. кангари - отново ираноезични), но не се занимавали с номадско скотовъдство, а имали градски бит и култура. Всичко това по приемлив начин обяснява силата на Татуш и поддръжниците му именно в града Дръстър, за разлика от другите печенежки вождове, които живеели в номадски лагери сред полетата на Добруджа и други подходящи места из останалата част на Северна България. Заедно с Татуш надигали глава и други печенежки водачи, както и местни български боляри. Знаем имената на някои от тях покрай въстанието на Травъл (вж. очерка за него в тази книга) - Сача и Сеслав. От други събития през същия период време научааме имената на знатните печенези Селте, Челгу, Татран, Неанц и др.

В движението, в което бил привлечен вестархът Нестор обаче, главна роля играели неизвестни по име български първенци. Именно такива хора бунтували местното население, докато печенезите играели роля по-скоро на техни съюзници. Както разказва съвременикът Михаил Аталиат, Нестор се присъединил "...към техния план било от страх пред тях, било че харесал решението им поради племенната близост с рода им, било че до него дошъл (...) слухът, че домът и имотът му били конфискувани." Знатният българин бил обвинен от логотета Никифор, че не дал отчет за отпуснатите му средства за заплати на българските граничари, т.е., че е злоупотребил с тях. Всъщност може би станало така, че еднакво прави били и Никифор, и Нестор - средствата вероятно били раздадени, но българите останали недоволни от "парапинакската" им стойност. Бунтът не стихнал, но дори се разраснал. Нестор нямал особен избор и се присъединил към него. Качествата му на опитен държавен мъж, а със сигурност и на военен (ако е бил типичен "цивилен" имперски служител надали Михаил VII би го назначил за управител на една изложена на номадски набези гранична провинция!), го превърнали във водач на онези, които бил дошъл да омиротворява.

Така главният "граничар" Нестор, макар и не без колебания, се решил на открит бунт. Бидейки опитен политик от "византийската школа", той приобщил към себе си с дарове "печенежкото племе", като обявил началото на "...непримирима война с ромеите." Събрал големи сили от българи и печенези, Нестор нахлул в "...Македония [Източна Тракия], като се държал там много лошо и жестоко..." Събраните в Одрин ромейски войски дори не се осмелили да излязат против него. Така въстаниците изненадващо достигнали самата византийска столица! Цариград бил блокиран откъм сушата, а подвозът на храни към големия град бил прекъснат. Нестор изпращал отделни отряди, които нападали "...останалите градове и области" (навярно Одрин, Димотика, Пловдив и др.). Съвременникът Михаил Аталиат пише, че тъй като било лято, хранителните продукти в Константинопол и други големи градове били малко, а житото нямало как да бъде прибрано. Настъпил глад, липсвал фураж, "...всички били притиснати от безизходица".

Император Михаил VII, по начало колеблив и бездеен, нямал достатъчно войски в столицата и не можел да предприеме някакви бързи ответни мерки. Трябва да се признае обаче, че и доскорошният му приближен Нестор не използвал недостатъците на владетеля, които нямало как да не знае. Вместо да превзема градове, области и т.н., на практика Нестор се лутал между жаждата си за отмъщение към логотета Никифор и грабливите апетити на своите печенежки съюзници... Нещо повече, българският водач обещавал да снеме обсадата и да се изтегли на север от Балкана, ако му бъде предаден омразният логотет! Императорът обаче не се съгласил, не се поддал и на настойчивите искания на цариградчаните Никифор поне да бъде уволнен от високия пост.

Според споменатия по-горе Михаил Аталиат помощта дошла "свише", от традиционната цариградска закрилница - Света Богородица, която уж била внушила на печенезите "...да премахнат своя стратег и пръв съветник Нестор." Между другото става ясно, че императорът вече разменил пратеничества с въпросните печенежки вождове, т.е. "внушенията свише" явно били подплатени с напълно земното византийско злато... Самото осъществяване на такива преговори показва, че в армията на Нестор липсвали единство, ред и дисциплина. За щастие българският водач разкрил своевременно готвеното покушение, но трябвало да изостави блокадата на византийската столица. Връщайки се със своите хора (в мнозинството си българи) на север, той "...вдигнал и другите печенези, които нападали и опустошавали цялата страна". От Източна Тракия били отведени "...хора, добитък и всякаква покъщнина". Армията на Нестор се завърнала в онези селища и печенежки "лагери" край Дунава, откъдето била събрана, а какво е станало с нейния "стратег" остава неизвестно. До 1091 г. Дръстър и обширни земи главно в Северна Добруджа оставали извън контрола на византийското правителство.

Случаят с Нестор изисква да направим някои изводи. Отсъстват каквито и да било преки или косвени данни знатният българин да е правил опит, дори да е имал идея да обяви възстановяването на погиналото Българско царство. Както е известно от въстанието на Петър и Асен през 1186-1188 г., цял век след Нестор, идеята за българската държавност била достатъчно силна и привлекателна за десетки хиляди българи. Не може да има съмнение, че през 1074 г. в тази област - люлката на българската държава и средище на някогашната й "вътрешна област", особено пък в такъв град като Дръстър (за автора на "Българския апокрифен летопис" създаден от "Испор цар"/Аспарух заедно с Плиска!), освободителната идея била жива.

И все пак, въпреки благоприятните обстоятелства (в определен смисъл много по-благоприятни от онези при Петър и Асен!) въстанието на Нестор си останало на регионално и примитивно "антифеодално" равнище. Наред с дестабилизиращата роля на печенезите трябва да отчетем и субективния фактор в лицето на самия Нестор. Той по едни или други причини не бил на висотата на Петър Делян, Георги Войтех, Петър и Асен. Независимо от това, че пазел българската си идентичност, Нестор явно бил привикнал твърде много с битието си на ромейски императорски служител, "домашен" на императора (както личи от един негов печат), въобще на "столичанин". По нищо личи той да е вярвал в силите на българите и във възможността царството да бъде възкресено. Неуспешният опит на Георги Войтех година-две по-рано няма как да не е бил пред очите му, макар хронистите да не правят особена връзка между двете български въстания. Нещо повече, Нестор се оказал не по-малък традиционалист и "консерватор" от Георги Войтех, като подобно на него не усещал в себе си "дадена от Бога" предопределеност да стане български цар.

(с) Пламен Павлов

=============================

(с) Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.

ТРАВЪЛ И ВЪСТАНИЕТО НА ПАВЛИКЯНИТЕ В БЪЛГАРИЯ (1084-1086 Г.)

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

Павликянинът Травъл, водачът на масовото въстание на българските еретици в Пловдивска Тракия през 1084-1086 г., блестящ военачалник, ловък стратег и дипломат, остава сред най-слабо познатите "големи имена" на нашето средновековие. Нещо повече, павликянското въстание най-често само бегло се споменава в трудовете по българска история, а действията на Травъл и сподвижниците му остават обект на най-обикновен преразказ. В изследванията на гръцки и други чуждестранни византолози подходът е практически същият ("анализът" най-често опира до посочването на еретическата природа на въстаниците), като обаче, по един или друг начин, се отрича или игнорира връзката на това интересно социално и политическо движение с историята на средновековна България.

Травъл бил роден в средновековния Филипопол (бълг. Пълдин, Пловдин, Филиповград) към средата на XI в. и, подобно на други представители на видните павликянски семейства, поел пътя на военната служба във византийската армия. Както разказва византийската историчка Анна Комнина, през 1084 г. (началото на въстанието) Травъл бил вече шеста година личен и доверен "слуга" (т.е. един от близките адютанти или оръженосци!) на нейния баща, прославеният пълководец и император Алексий I Комнин (1081-1118). Като пресметнем времето на тази служба, то пловдивският павликянин очевидно бил сред най-верните хора на Алексий I Комнин още от 1078-1079 г. и е преживял заедно със своя "патрон" редица победи и триумфи, както и немалко тежки изпитания. Същевременно Травъл натрупал сериозен военен опит при войните с многото и най-разнородни врагове на тогавашната Византийска империя - печенези, италиански нормани, селджукски турци и др. Че Травъл наистина е бил особено приближен до императора личи и от факта, че лично Алексий I Комнин му дал за съпруга една от най-приближените дворцови дами на императрицата Ирина Комнина. Така че голяма част от фактите около бунтовника Травъл любознателната принцеса Анна е научила не от "втора ръка", а от своите родители, особено от майка си Ирина.

Разбира се, още когато постъпил на служба при Алексий I Комнин, "манихеят" (павликянинът) Травъл трябвало да бъде "удостоен със светото кръщение" под личната опека на своя господар. Това означава, че българският еретик поне привидно се е бил отрекъл от "богомерзката ерес" и официално преминал в лоното на православната църква. Години наред Травъл придружавал военачалника, а после и императора Алексий I Комнин при неговите военни походи и станал свидетел на някои събития и действия, които го накарали да изостави бляскавия и сигурен живот в императорския двор. Така приближеният на могъщия византийски император поел рискования път на бунтовник и открит неприятел на византийската власт.

Пловдивските павликяни, от чиято среда произлизал Травъл, били една религиозна общност с интересна, дълга и недостатъчно изследвана история. Първите еретици били заселвани тук, в Северна Тракия и Филипопол, от далечните райони на Армения, Сирия и Мала Азия на няколко "вълни" още от VII до края на X в., като най-познати са тези при императорите Константин V Копроним (в средата на VIII в.) и Йоан I Цимисхи (през седемдесетте години на X в.). Целта на тези принудителни преселения била да се отслабят позициите на "ереста" в първата й родина, както и да се усили отбраната по границата с България. Павликянските войници били "...хора груби и жестоки, проливащи кръв без колебание..." - думи, които в духа на средновековната епоха са най-красноречивата оценка за техните военни умения. Тази "надеждна стража" по българската граница била формирана векове наред, като същевременно групи от български славяни били депортирани оттук и заселвани по местата, откъдето били довеждани еретиците. Тази политика на "разместване на населения" била практикувана от Византия векове наред и поне на първо време давала положителни резултати.

Павликянската общност в Пловдивска Тракия и нейната роля остават слабо познати и недооценени от българската историческа наука. Това не е естествено, тъй като павликянството е имало силни позиции в средновековна България, и то не само край Пловдив, но и в днешните Македония и Северна България, вкл. на територията на Видинското царство през XIV в. Потомци на павликяните са основната част от днешните българи, принадлежащи към римо-католическата църква, а техният диалект е определен от езикознанието като "павликянски български говор". От друга страна, именно павликянството предоставило теоретичната основа на сходното, но оригинално по същина българско богомилство, чийто основоположник "поп Богомил" най-вероятно се е подвизавал отново в Пловдивска Тракия. Павликяните обаче съвсем не се "разтворили" сред богомилите, а запазили вярата си и я разпространявали независимо от богомилството и другите средновековни "ереси". Вярно е, че павликянският дуализъм е бил по-"краен" в теоретичен план, но социалната практика на тази "ерес" имала по-"умерен" и "човешки" облик - павликяните не били толкова непримирими към частната собственост, личния живот и т.н. Те не изразявали позицията против продължаването на човешкия род (най-неприемливата за обикновените хора богомилска теза!), като същевременно не само не отричали носенето на оръжие и войната, но дори, както стана дума, се славели като отлични, извънредно храбри войници. Разбира се, като затворена религиозна общност пловдивските павликяни едва ли през XI в. притежавали ясно българско етническо самосъзнание, но те вече положително не са имали такова и на "арменци" (характерно за етническите арменци с "монофизитско" християнско изповедание), още по-малко пък на "ромеи", както нерядко твърдят пристрастните към средновековния "елинизъм" в Пловдив съвременни гръцки историци. Първоначалните корени на тази общност наистина били малоазийски, но в новата си среда павликяните сравнително бързо се българизирали в етническия и народопсихологическия смисъл на думата. Едва ли е случайно, че през 1205 г. пловдивските павликяни заедно с останалите българи извикали цар Калоян (1197-1207) против латинците и опиталите се да овладеят властта в града византийски аристократи начело с Алексий Аспиет. С други думи, през XI-XII в. в етнически план павликянската общност в сериозна степен е била "превзета" от доминиращата по течението на Марица и далече на юг, в Родопите и Беломорието, българска народностна среда. От гледна точка на средновековната религиозност обаче тези българи имали най-вече себеусещането за "истински християни", те виждали в свое лице най-верните последователи на Иисус Христос и апостол Павел. Ако направихме тези обширни пояснения, то е защото без тях няма да бъдем в състояние да проумеем действията на Травъл и неговите сподвижници.

През 1081 г. император Алексий I Комнин повел тежка война с нахлулите в днешна Албания и югозападните български земи (съвременна Македония) италиански нормани, ръководени от техния граф, авантюристът от средиземноморски мащаб Робер Гискар ("Коварния", "Лисицата"). Включеният в императорската армия отряд от 2800 пловдивски павликяни (косвено указание, че еретическата общност около Пловдив е брояла няколко десетки хиляди души!) участвал в сраженията с нашествениците, като може би дал около 300 жертви в боевете край Драч. През есента на 1082 г., след като заплатите им не били изплатени, павликяните самоволно напуснали театъра на войната и се завърнали по родните си места. Озлобен от неуспехите си край Драч, които отдавал, тенденциозно или не, на павликянското неподчинение, Алексий I Комнин изработил свой план за подчинение на непокорните "еретици". Връщайки се в своята столица през Беломорието, той извикал за преговори павликянските "лидери" Ксант и Кулеон. Доверявайки се на клетвите на василевса, те пристигнали в лагера на ромеите край дн. Комотини (Гюмюрджина), но веднага били арестувани и отведени в тъмница в Цариград. Пловдивската павликянска общност била подложена на репресии и притеснения, вкл. заточения, конфискация на имоти, насилствено обръщане в православието и т.н.

При тези тревожни вести Травъл "възнегодувал силно" и, изпреварвайки доноса на своята "благоверна" съпруга, избягал от Цариград заедно с най-близките си съмишленици. С други думи, явно Травъл, чиито сестри също пострадали от репресиите в Пловдив (може би те били съпруги на Ксант и Кулеон?), вече бил подозиран в съпричастност към бунтовните насторения на неговите съграждани. Че императорският адютант е имал авторитет сред пловдивските павликяни личи и от обстоятелството, че когато се появил в Тракия, той веднага бил последван от мнозина бунтовници. Травъл и хората му се укрепили в изоставената крепост Белятово (или Велятово), отъждествявана напоследък с "Калето" край с. Розовец, Пловдивско, или пък поставяна най-общо в района на Карлово и Казанлък. Подобно на своя съгражданин Лека, оглавил едно българско антивизантийско движение с център Сердика (Средец, дн. София) само пет години по-рано, и Травъл потърсил връзки с печенежките и българските първенци от Добруджа. Негови съюзници станали Татуш (вж. поместения тук очерк за него и Нестор) от Дръстър (Силистра), Сача от Вичина (при дн. Нуфъру в Дунавската делта), а вероятно и други "династи" (боляри) от размирното Подунавие. Този съюз бил скрепен чрез брака между Травъл и дъщерята на един неизвестен по име "печенежки главатар".

Очевидно познавайки военачалническите и организаторски способности на своя доскорошен "слуга", император Алексий I Комнин се опитвал да го склони към подчинение "...с писма и обещания". Както разказва Анна Комнина, на Травъл били гарантирани "...безнаказаност и пълна свобода, но ракът не се научил да върви напред." Укрепявайки се в Белятово, Травъл създал своеобразна "свободна територия" (тук от само себе си се налага паралелът, макар и в далеч по-малки мащаби, с импровизираната павликянска "държава" с център Тефрика в Мала Азия през IX в.!), откъдето почти всекидневно извършвал дръзки набези към Пловдив. Самият град обаче явно оставал под византийски контрол, а павликяните явно не разчитали, че ще могат да се закрепят успешно в равнината срещу далече по-силния византийски противник. В своите нападения Травъл използвал и печенежка помощ, което създавало още по-сериозна опасност за и без това дестабилизираните византийски позиции в един немалък ареал от покорените български земи именно по същото време - осемдесетте години на XI в. Неслучайно против Травъл била изпратена своевременно силна войска, ръководена от великия доместик (командващият сухопътните сили) Григорий Бакуриани, създателят на Бачковският манастир, личен приятел на Алексий I Комнин. Последната подробност свидетелства, че Бакуриани несъмнено е познавал и самия Травъл, което навярно е предопределило изпращането му против метежника. В завързалата се битка силите на Травъл не само не отстъпили, но, използвайки грешките на византийското командване, преди всичко на помощника на Бакуриани, Врана, постигнали решителна победа над ромеите. В хода на сражението загинал самият Григорий Бакуриани (той се блъснал с коня си в един дъб и издъхнал на място), а императорът горчиво оплакал своя близък приятел. Загинал и Врана, върху когото Анна Комнина хвърля вината за поражението на ромеите. Обстоятелствата около гибелта на Бакуриани още веднъж ни показват Травъл като находчив военачалник. Той умело използвал природните дадености на Средногорието, за да затрудни действията на византийската конница.

Цели две години Алексий I Комнин не могъл да се справи с Травъл, който се опитвал да разшири обсега на своите действия. През 1086 г. срещу него потеглила нова силна армия, в чиито редове имало и френски рицари на византийска служба. Тя била командвана от верния императорски пълководец Татикий, по произход покръстен "сарацин" (арабин или селджук), навярно също стар познайник на Травъл. Двете войски се срещнали нейде на север от Пловдив и три дни стояли една срещу друга, без да встъпят в сражение. Най-накрая печенезите, на някои от които може би е било платено за колебанието, започнали да се оттеглят на север. Травъл не бил в състояние да удържа повече положението и се изтеглил също на север от Балкана. Византийската армия не посмяла да рискува с преследване и необезпокоявано влязла в Пловдив. Усмиряването на павликяните около Пловдив продължило десетилетия наред, без да даде трайни резултати. Веднага през 1086 г. павликяните, които не последвали Травъл в Северна България, станали обект на специални грижи. Те получавали земи и привилегии при условие, че приемат православието. През 1114-1115 г., три десетилетия след въстанието на Травъл, Алексий I Комнин посетил лично Пловдив (той бил придружаван и от своята дъщеря, бъдещата историчка Анна), където разгорещено спорил по въпросите на "правата вяра" и оборвал местните "ересиарси" Ксант, Кулеон и Фол. Отново склонните да приемат православието павликяни били обдарени, докато водачите и непримиримите - подложени на репресии, заточения и затвор.

Какво е станало с Травъл и хората му след 1086 г.? Както вече бе казано, те се оттеглили на север от Стара планина, но какво е станало с тях и водача им е неизвестно. Поне до 1091 г. Византия нямала пряката възможност да закрепи властта си в големи райони от Подунавието, тъй че павликянската "държавица" или "община" е продължила да съществува, макар и в по-миниатюрен мащаб, някъде северно от Балкана. Примамливо е да свържем тази миграция с немалкото павликянски имена в Търновско, Свищовско и Никополско (те се известни най-вече от османо-турските данъчни регистри няколко столетия по-късно), особено с името на днешния град Павликени - въобще с онези севернобългарски земи, където през следващите столетия трайно съществуват селища на покатоличени вече български павликяни. Дали първоначалният "тласък" за формирането на това българско население е даден от хората на Травъл, е трудно да се отговори, тъй като липсват достатъчно данни, визиращи именно XI-XII в.

Защо голямото въстание на Травъл някак си "загасва", при все че бунтовниците остават на практика непобедени от империята? Нашата историография не само не дава някакъв приемлив отговор, но дори и не задава този въпрос... Естествено, за крайния неуспех на въстанието са действали различни фактори (византийското надмощие като цяло, несравнимо по-малката численост и въоръжение на въстаналите павликяни, конкретната политическа обстановка в Тракия и българските земи въобще, непостоянството на "печенежкия фактор" и т.н.), но най-важният от които все пак си остава религиозно-психологическото различие между "еретиците"-павликяни и пазещият в мнозинството си своята "праотческа" православна вяра български народ. Не е било възможно и някакво тясно взаимодействие с водещата социална сила на българското общество - болярството, независимо от съюза на Травъл с отделни влиятелни български и печенежки първенци. Стремежът към създаването на някаква утопична в основата си павликянска "държавица", "община", "църква" и т.н. (както стана дума, такава съществувала за известен период в Мала Азия през IX в.) бил лишен от перспектива в българските условия и влизал в кардинално противоречие с желанието на останалите българи да възкресят погиналото българско царство и независимата българска православна патриаршия.

Така или иначе, Травъл остава една от големите и недооценени фигури на българското средновековие. Неговите качества на военачалник и организатор, верността му към собствената "еретическа" павликянска среда, евентуалният му опит да създаде "алтернативна" държавна формация за "истинските християни", павликяните, още веднъж показват многообразието в духовния и политическия живот на средновековните българи.

(с) Пламен Павлов

=============================

(с) Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.

СЪПЕРНИЧЕСТВА И КЪРВАВИ БОРБИ ЗА ПРЕСТОЛА НА АСЕНЕВЦИ

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

В политическата система на Второто българско царство (1186-1395 г., а в лицето на Видинското царство - до 1422 г.) земевладелската и служебна аристокрация имала далеч по значима тежест в сравнение със VII-XI в. Предвид протичащите стопански, социални и политически процеси в българското средновековно общество мощта и влиянието на болярството са нещо естествено. Много по-силно изразено през XII-XV в. е и влиянието на т.нар. "византийски модел", което според немския византолог П. Шрайнер прави от Второто царство една своего рода "малка Византия". Определението може да се оспорва в един или друг смисъл, но наистина царството със столица Търново е свързано много повече с византийските традиции - не от гледна точка на съвременната му вече твърде смалена и линееща византийска държава, колкото в "класическия", в случая Комнинов, израз на имперската идея. С други думи Второто царство е в много отношения "малка [Комнинова] Византия" или по-скоро - една "българска Византия", оригинална българска реплика на вековния римо-византийски държавен организъм! Разбира се, вътрешнополитическите противоречия и вражди в Търново не се коренят в отчасти "византийската" физиономия на Второто царство. По-скоро тези "византийски" или "Комнинови" черти допълват колорита на борбите в българския дворец, които иначе притежават достатъчно силна собствена природа...

Първият случай на подобна борба (за щастие, без да е кървава!) е практически неизвестният за по-широката читателска аудитория разрив между Петър и Асен, който най-вероятно е имал място през зимата и пролетта на 1192-1193 г. За този разрив няма съгласие между специалистите, а в българската историография той нерядко направо се игнорира. Ако все пак е споменаван, обикновено е отнасян към 1186 г.(?!), и то с недомлъвки и мъгляви формулировки. Може би от склонност към известна идеализация на великите личности и национални водачи наши известни историци проявяват необосновано недоверие към този безспорен факт, като че ли изпитват някакво неудобство от възможността между братята Петър и Асен не всичко да е било така хармонично, както би ни се искало.

Съвременните византийски автори са категорични - между Петър и Асен към 1193 г. имало сериозни несъгласия! Подходите, предлагани от двамата братя, целящи разрешането на дългогодишния конфликт с Византия, се оказали твърде различни. Стигнало се дотам, че по-мощната и по-радикална "партия" на Асен (в нея бил и най-малкият брат Калоян) се наложила над "умерената", оглавявана от цар Теодор-Петър. Но нека за илюстрация да дадем думата на самите съвременници. Сергий Колива, ретор (оратор) във византийския дворец, слави император Исак II Ангел (1185-1195), който "...приближил до себе си единия брат..." Той пък щял да стане "камък" (грц. "петрос", т.е. имаме каламбур с името на цар Петър) за препъването на бунтаря Асен! Ораторът упреква Асен с думите: "...ти разкъса братските дела", тъй като Петър вече бил прекратил "въстанието". Георги Торник, "майсторът на реторите" по онова време, слави Исак Ангел с думите: "Ти, царю, (...) разкъса сцеплението на цял (по-рано) единогласен и единодушен народ и го надви в природата му, понеже раздели родни братя, които бяха единодушни не за добри дела..." Това бил пътят да бъде завладян българският "варварски народ". На свой ред Йоан Сиропул изразява убеждението си, че след като "просташкият и корав човек" Петър бил преклонил глава, то и метежният Асен, макар да бил "...подобен на инатливите магарета..." щял да се покори или пък да бъде доведен до "...пълно поробване." Десетилетия по-късно историкът Георги Акрополит предава спомена за този разрив по следния своеобразен начин: след убийството на Асен от братовчед му Иванко "...цар станал брат му Йоан [Калоян], тъй като българите не пожелали да възкачат на престола отново Петър."

На какво са се дължали разногласията между върховния владетел, според византийско-българските разбирания "велик цар", Теодор-Петър и неговия съвладетел Асен (Иван Асен I), чиято корона и титла "цар" били дадени от по-големия му брат нейде през есента на 1186 г.? Разбира се, византийските оратори са преувеличили в значителна степен тези различия, но те в никакъв случай не могат да бъдат плод само на фантазията им. И в българските паметници, а и в собствената династична традиция (нейно отражение виждаме например в Бориловия Синодик) Петър определено е "засенчен" от Асен, което надали е случайно.

Няма никакви основания да се мисли, че Петър е проявил своите колебания още през 1186 г. - напротив, от изворите става ясно, че и двамата братя побегнали при куманите, с тяхна помощ възстановили властта си в Подунавието, водили ред битки и т.н., и т.н. Определено се знае например, че и двамата участвали в нощното сражение с войските на кесаря Кантакузин, след което триумфирали пред своите войници и кумански съюзници (краят на 1186 или началото на 1187 г.). За участниците в Третия кръстоносен поход (1189-1190 г.) български владетел е "Калопетър", чийто брат Асен е просто негов по-млад помощник във властта. "Короната на гръцкото царство" българите искали от немския император Фридрих Барбароса за своя господар Калопетър, от чието име били водени и съответните преговори в Одрин (началото на 1190 г.). Византийският писател Теодор Валсамон слави Исак II Ангел като победител над "Славопетър", от чийто дворец през 1186 г. императорът успял да "освободи" чудотворната икона на св. Димитър Солунски.

Борбата на Петър и Асен с Византия обаче не била лека, нито щедра на оптимистични прогнози, както изглежда на пръв поглед - една не съвсем вярна картина, залегнала дълбоко в нашите представи за онези паметни събития. Исак Ангел далеч не бил толкова бездеен и бездарен, както са го обрисували неговите византийски недоброжелатели. Напротив, макар да допуснал много грешки (най-голямата е неговото първоначално неразбиране на същността на българското въстание!), императорът нанесъл на българите някои извънредно тежки удари. Три пъти (1186, 1188 и 1190 г.) той прониквал на север от Балкана и обсаждал основните български сили! Военното му надмощие спрямо въстаналите българи също не се нуждае от доказателства, а енергичният Асен противодействал най-вече благодарение на своя, признат и от ромеите, ненадминат военачалнически талант, изобретателност, склонност да се справя с наглед неспасяеми ситуации... Дори и след Тревненската катастрофа през есента на 1190 г., когато Асен разгромил Исак Ангел с методите на "планинската война", не всичко било решено. Петър и Асен понесли много неуспехи в Тракия, когато командващ византийските войски във Филипопол/Пловдив бил талантливият Константин Ангел, братовчед на императора. По тази причина българите ликували, когато през 1193 г. Константин, опитал се да завземе византийския трон, бил ослепен по заповед на императора... Още по-опасен за България бил очертаващият се византийско-унгарски съюз, който се подготвял именно в онези години (около 1193-1195 г.) и предвиждал съгласувани удари откъм Тракия и Видин. В тази ситуация явно Петър проявил склонност към някакъв компромис с Исак II Ангел, който обаче бил смятан за недопустим от Асен, Калоян и техните привърженици.

Определена роля за тези разногласия имала и... "географията на властта"! Напоследък става все по-ясно, че Петър, бидейки пръв и върховен български цар, живеел в старата столица Велики Преслав, докато Асен оставал в Търново. Двете столици обаче били с нееднакви отбранителни и стратегически качества. Макар да пазел очарованието си на старопрестолен град, спомена за Симеон Велики и неговия син, светия цар Петър, и т.н., Преслав бил по-уязвим - и поради ниския Източен Балкан, и поради отстъпващата на Търново своя природна защитеност и крепостна система. Всичко това наред с личните му качества и по-голям житейски опит карало Петър да бъде по-сговорчив с ромеите, склонен на отстъпки и компромиси. Това ни най-малко не бива да поставя под съмнение неговата вярност към идеята за свободното и независимо Българско царство! Възможно е Петровата държавна стратегия дори да е била по-обмислената, по-реалистичната с оглед на конкретния политически момент. Българското общество обаче било така радикализирано и "надъхано" с антивизантийски настроения, че водещите му сили застанали зад по-авантюристичния, смел, необуздан и склонен към поемане на рискове Асен. Именно по този начин Асен волно или неволно изместил своя брат от първото място. Вероятно Петър се примирил с положението, тъй като нямаме никакви преки, нито пък косвени данни за по-нататъшна вражда между тях.

През 1196 г. (има възможност да става въпрос и за предходната 1195 г.) след поредните си успехи в Тракия и Беломорието Асен станал жертва на кървав преврат. Той бил убит в една наглед семейна свада от своя първи братовчед, болярина Иванко, към когото, повлиян от названието на известната възрожденска пиеса, всеки българин неволно прибавя "...убиецът на Асеня". Колкото и да е мъгляв разказът на Никита Хониат, става ясно, че част от българската аристокрация не възприемала твърдия централизаторски курс, прокарван от Петър и Асен. Налице е, разбира се, както следва да се очаква, и "деликатна" византийска намеса чрез щедри обещания към честолюбивия и ламтящ за власт Иванко. Отново от някои детайли в "Историята" на Хониат може да се съди, че убийството (класически аристократичен преврат!) станало извън столицата, вероятно при завръщането на българската армия от Беломорието. Иванко не бил сам, а имал своя болярска "партия", която го съветвала да отиде въоръжен при царя, да провокира свада с него и т.н. Спирам се на тези детайли, защото те са твърде важни и показват силните позиции на узурпатора. Благодарение на всичко това той без особена трудност завладял столицата Търново.

Опитът на Иванко да се закрепи на престола, при това с византийска помощ, обаче бил посрещнат "на нож" от широките обществени слоеве. Макар и загубил донякъде някогашната си популярност, сега цар Теодор-Петър дал решителни доказателства за своята мисия на освободител и "...от Бога самодържец на всички българи". Той не само че не останал пасивен и не преминал в отбрана, но, събирайки всички верни войски, обсадил столицата Търново. Тези решителни действия срещнали горещото одобрение на мнозинството от българите. Към цар Петър се присъединявали нови и нови войски, а Иванко отчаяно търсел византийска подкрепа, което го компрометирало още повече. Император Алексий III Ангел (1195-1203) на два пъти потеглял в поход към българската столица, за да помогне на Иванко, но войниците му, обхванати от малодушие и животински страх, отказвали да влязат в проходи на "страшния" Хемус. Споменът за Тревненския погром бил все още много силен, но надали само това възпирало ромеите. "Кръвожадният" Асен вече не бил между живите, а "подобният нему" (думи на Никита Хониат) Иванко в случая се явявал ромейски съюзник! Мисълта ми е, че Петър на свой ред също будел достатъчно много страхове сред византийските войници, което се дължало несъмнено и на доказания му военачалнически талант, както и на предприети от него действия за отбраната на балканските проходи. В тази обстановка Иванко загубил борбата, като едва успял да избяга във Византия. Преданието сочи една "Иванкова пътека", което може би отразява някакъв глух спомен за това позорно бягство, нямащо нищо общо с предишната военна слава на узурпатора.

"Повторното", както често се пише, царуване на Петър вече не се отличавало в политически план от поведението на Асен. Съвременникът Никита Хониат пише за постоянна българска военна активност в Тракия, която свързва с инициативи именно на "стария нов" цар. Всъщност Теодор-Петър както по волята на случая, така и поради активната си борба срещу Иванко и ромеите, заел законното си място на върховен владетел. Вероятно, чувствайки необходимост от по-широка подкрепа, както и за да успокои предишното недоволство към своята личност, този път той коронясал като свой съуправител най-малкия брат Калоян. Така Калоян заел мястото на Асен, което било един жест и към най-"непримиримите" към Византия в българския лагер. В Търново и страната обаче продължавала да съществува сравнително силна болярска опозиция, жертва на която при неизвестни обстоятелства станал и Петър (през 1196 или 1197 г.). По всичко изглежда, че след отстраняването на Иванко Петър не се е завръщал (особено пък като официален акт!) във Велики Преслав, с което Търново окончателно се утвърдило като единствен български престолен град.

Както е известно, цар Калоян (1196/7-1207) на първо време ограничил българската военна активност към Византия, което поне донякъде било свързано с необходимостта от закрепването на централната власт. Същевременно като ловък дипломат най-младият от първите трима Асеневци привлякъл на своя страна отцепниците Иванко (в Родопите) и Добромир Хриз (в Струмица и част от днешна Македония), което поне временно уталожило болярската опозиция. И все пак противници на царската политика продължавало да има, тъй като на Калоян, дори и след блестящите му победи над латинците през 1205 г., се наложило да се разправя с някакъв, за съжаление абсолютно неясен заговор в столицата Търново. Вероятно във връзка с тези интриги и престъпни замисли бил екзекутиран и плененият година по-рано латински император Балдуин I Фландърски. През есента на 1207 г., както е известно, цар Калоян бил убит в шатрата си пред стените на Солун. Версиите за смъртта на великия воин са различни, но най-правдоподобна си остава онази за политическо убийство - "атентат", осъществен от военачалника Манастър, отразяващ интересите на недоволни среди и личности във висшата българска аристокрация.

След смъртта на Калоян Търново и страната били обхванати от истинска междуособна война, в която не без усилия се наложил царският племенник Борил. Няма никакви податки и основания да се мисли, че Борил е имал (или пък че е нямал...) нещо общо с убийството на своя вуйчо. Въобще неговото възцаряване и бракът му с царицата куманка не могат да бъдат произволно свързвани със заговора, който ликвидирал един от най-великите български владетели. Противници на Борил били Алексий Слав и Стрез, негови първи братовчеди. Всъщност Стрез би могъл да бъде и негов брат, ако се вярва на някои сръбски сведения. И двамата били победени в борбата за трона, но успели да откъснат значителни земи от държавната територия, все с подкрепата на чужди сили. Слав овладял Родопите и Мелнишко с латинска помощ, Стрез - голяма част от днешна Македония с център Просек, в което му помогнали сърбите.

През 1213 г. срещу Борил избухнал бунт във Видин, оглавен от негови четирима родственици, чиито имена не знаем. На тяхна страна били и трима кумански вождове, главният от които се казвал Карач. Явно е, че тук не става въпрос за сепаратизъм, а отново за антиправителствен метеж. Борил нямал сили да се справи с бунтовниците и поискал помощ от Унгария, с което пряко или косвено се примирил със загубата на Белград и Браничево, отнети му от унгарския крал няколко години по-рано. През 1217-1218 г. Борил изненадващо бил атакуван оттам, откъдето може би най-малко очаквал - от североизток. Отведените още като деца при куманите, а после в Киевското княжество Асенови синове, Иван Асен II и Александър, се завърнали с руски наемници. Както разказва византийският историк Георги Акрополит, Иван Асен II "...воювал с Борил, победил го и станал владетел на немалка земя. А Борил влязъл в Търново и затворен вътре, бил обсаждан в продължение на седем години. Неговите хора, след като паднали духом, минали на страната на Иван Асен. При бягството си Борил бил заловен и ослепен [по заповед] от Иван Асен и така Иван станал владетел на цялата българска земя."

Естествено, изразът за "седемте години" обсада на Търново е отглас на дългата, продължила вероятно година-две борба между двамата противници. Продължителността на борбата между тях показва, че цар Борил не бил толкова непопулярен, както се твърди обикновено. Независимо от своите грешки и неуспехи, част от които били допуснати по независещи от самия него обстоятелства, свързани с немалката политическа вина на други личности (Стрез и особено Алексий Слав, който даже се сражавал против своите сънародници в полза на латинците!), все пак Борил не бил така еднозначно "слаб", "посредствен" и "неспособен" владетел - обичайни квалификации за него в нашата историография и публицистика.

При Иван Асен II (1218-1241) нямаме данни за сериозна вътрешна опозиция. Ослепяването на пленения при Клокотница (9 март 1230 г.) солунски император Теодор Ангел (Комнин) обаче се свързва с участието му в някакви дворцови интриги против великия български цар. Болярските "партии" се активизирали скоро след смъртта на последния от "големите Асеневци", още при малолетния му син Калиман I Асен (1241-1246). "Детето цар", както казвали българите според Акрополит, тъкмо пораснало и станало жертва на интригите в търновския двор. Носел се слухът, че ненадейната му смърт се дължала на отровителство. Идването на власт на новото "дете цар" Михаил II Асен (1246-1256) насочва следите към неговата майка Ирина Комнина, втората съпруга на покойния Иван Асен. Най-видното място в нейната "партия" заемал севастократор Петър, изтъкнат като почти равен на самия цар в съюзния договор с Дубровнишката република. Михаил II паднал убит след конфузния Регински мир, сключен от неговия тъст Ростислав Михайлович (вж. очерка за руските емигранти в България във втората част на книгата), но и съперникът му Калиман II Асен не могъл да се задържи на власт и на свой ред загинал при неизвестно какви обстоятелства.

Така стигаме до тежката гражданска война между Мицо Асен (1256-1257), зет на Иван Асен II, и предпочитания от повечето български боляри Константин Тих-Асен (1257-1277), знатен първенец от Скопие. За да отнемат династичното предимство на Мицо, търновските боляри осигурили за Константин така липстващото му "Асен" - скопският велможа се оженил за византийската принцеса Ирина Асенина, внучка на Иван Асен II. Мицо, който по принцип бил непопулярен сред столичния елит, бил прогонен от Търново. Той се опитал да възроди столичното положение на Велики Преслав, продължавайки да сече монети със своя лик. Войната продължила поне няколко години, а Византия подкрепяла ту единия, ту другия претендент, подклаждайки умело вътрешната вражда. Така вървели българските дела чак до 1263 г., когато Мицо предал последното си убежище, богатата Месемврия, на подкрепящата го в конкретния етап на междуособицата Византия, за да получи обширни земи край древната Троя в Мала Азия.

Царуването на Константин Тих-Асен наистина било тежко време за България, но е твърде елементарно вината за това да се хвърля преди всичко и персонално върху този наш владетел. Напротив, цар Константин, поне докато бил в добро здравословно състояние (малко преди 1265 г. той претърпял злополука, след която останал инвалид), предприел редица енергични действия за укрепването на държавата. Именно Константин Асен се опитал да укрепи финансовата система, да търси съюзници дори и извън Балканите (например Неаполитанското кралство и мамлюкски Египет), да превърне татарската зависимост от "минус" в "плюс" за българските интереси. Външнополитическата обстановка обаче била извънредно тежка - Византия била в последния си "апогей", който се изразил най-вече в удари срещу България. Към това се прибавяло засилването на Унгария и Сърбия, отново най-често за сметка на българските позиции отвъд Дунава и в югозападните български земи. През цялото време и особено след 1274 г., когато Византия се съюзила с татарския сепаратист Ногай, над изтерзаната страна тегнела тежката сянка на татарската хегемония. Отначало болярството в мнозинството си подкрепяло цар Константин, но постепенно се очертала и неизбежната в подобни случаи опозиция. Като най-опасен противник, ако не за царя, то поне за неговия малолетен син Михаил "Багренородни", бил възприеман руският емигрант в страната деспот Яков Светослав (вж. отново част II на тази книга). За да опази престола за своя син, енергичната царица Мария Кантакузина установила истински терор над всички "заподозрени", именно тя ликвидирала и уж осиновения от нея Яков Светослав.

Недоволството срещу Константин и Мария намерило неочакван израз във въстанието на селския харизматичен вожд Ивайло. Този беден свинепас притежавал природна дарба на водач, "от Бога даден" вроден интелект, който му позволил, разбира се, наред с много други обстоятелства, да издигне глас против обществените неправди. Неговата ярка личност "взривила" първо простоватото "микрообщество" на беднотата, а после и цялото българско обществено пространство. Недооценил обстановката, нито растящата популярност на опълчилия се срещу татарите Ивайло, Константин Асен загинал в първата битка с водената от него въстаническа армия. Самият Ивайло обаче скоро трябвало да влезе "в коловоза" на традиционната политическа система, а византийската намеса го принудила да търси компромис дори с омразната царица Мария. Вмешателството на империята достигнало своя връх с възцаряването на Мицовия син Иван, наречен Иван Асен III (1279-1280), с който историята дала последен шанс на "преките Асеневци" да запазят българската царска корона.

Както е известно, Иван Асен III не се оказал на висота, нещо повече - той абдикирал от престола по един позорящ и него, и династията начин. Независимо от качествата си, синът на Мицо бил орисан да олицетворява отрицателното политическо наследство на своя баща, както и омразната за българите византийска опека. Още с идването си в Търново той живеел в непрекъснат страх, тъй като явно не бил приеман от гражданството, нито пък от най-видните боляри. Опитът му да заздрави позициите си чрез сродяването си Георги Тертер, тогавашния български "велик воевода" (командващ армията), само отложил, но не предотвратил неминуемото. Знатният куманин, когото "...българите величаели..." (думи на Георги Пахимер), продължавал да засенчва византийското протеже. Тогава Иван Асен, имитирайки обиколка на владенията си, избягал от Търново, отмъквайки най-ценните атрибути на царската власт. Сред тях били и част от онези византийски реликви, които далечният му пра-прадядо Асен пленил при разгрома на Исак Ангел в Тревненския проход през 1190 г.

Такава била общата картина на вътрешнополитическите борби в Търново и страната в епохата на първите Асеневци. Независимо от бурните перипетии, измени, заговори и преврати, името на династията не изгубило своята "магия" в душите на българите. И следващите български царе, най-вече т.нар. Шишмановци ("клонка" на Асеневци по линия на неизвестната по име съпруга на Шишман Видински), били свързани по един или друг начин с нея. Така дори и краят на средновековната българска държавност бил белязан с Асеневото име в лицата на Иван Александър Асен, неговите синове и внуци, особено цар Константин (II) Асен Видински (1397-1422 г.) и Фружин Асен.

(с) Пламен Павлов

=============================

(с) Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.

СЪРАТНИЦИ И ПОСЛЕДОВАТЕЛИ НА ИВАЙЛО

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

Въстанието на Ивайло (1277-1280), без съмнение най-драматичната страница от социалната, а и от династичната история на средновековна България, продължава да привлича вниманието не само на учените, но и на широката публика. Опитите това ярко, в някои отношения уникално вътрешнополитическо движение да бъде издигано на някакъв класов пиедестал или пък да бъде безцеремонно отричано, са едностранчиви и безплодни. Произволните [псевдо]интерпретации на тема "царят-свинар" се градят върху слабото познаване на обществено-политическите условия на Второто българско царство от страна на звани и най-често самозвани "ерудити". Дори и малкото, оставено ни от Ивайловите съвременници, категорично показва високата обществена оценка за личността на бившия свинар с прякора "Бърдоква" или "Лахана". Най-доброто подтвърждение на тази истина са делата на съратниците и последователите на легендарния селски водач, търновски цар и отявлен защитник на българската независимост срещу бруталната намеса на татари и ромеи във вътрешните дела на държавата.

Ние не знаем нито кои са всички изявени Ивайлови съмишленици и съратници, нито точната им "йерархия" като близост до него, военна и държавна кариера по време на царуването му, по-нататъшна съдба. Трудно е да се каже също кои от приближените на Ивайло (поне от изброените в този очерк) са имали простонароден или аристократичен произход. Трябва да поясним обаче (ако не за специалистите, то поне за читателите!), че във Второто българско царство, както и във Византия, социалният произход е нямал толкова решаващо значение, както е било в повечето средновековни западни държави, в тогавашна Русия и т.н. Същестуващата относително висока социална подвижност е позволявала на хора от низините да достигат до високи постове, вкл. понякога до царската (императорската) корона. Редица византийски василевси (Маркиан, Юстин I, Юстиниан Велики, Василий I Македонец, Михаил IV Пафлагонски и др.) са произхождали именно от низините! Ивайло, както знаем от съвременниците, бил крайно обеднял селянин - "отрок" (такъв, който на практика не притежава своя частна собственост, най-малкото който не може да се препитава от онова, което притежава...) и бил принуден да пасе чужди свине. Такива най-вероятно са били и част от най-близките му хора.

Един от най-верните Ивайлови воеводи бил Куман (или "Коман"), който според византийския поет Мануил Фил бил "първата жертва" по време на ромейската военна намеса в България. Той загинал в боевете между Галата и Петрион (при дн. гара Разделна, Варненско - върху скалистата височина вляво от жп-линията Варна-София), което означава, че може би Куман е бил Ивайловият управител на Варна и прилежащия крайморски район. Името "Куман" съвсем не означава, че Ивайловият съратник е бил от кумански произход. Тесните връзки на Второто българско царство с куманите превърнали това народностно название в популярно лично име, което се среща и днес в България, Македония, Румъния и отчасти в Гърция - въобще в българската етническа територия. То е имало пожелателен смисъл: "да бъде бърз, ловък, смел като куманин". Така или иначе, Куман оправдал заложеното в името му послание, като се сражавал смело против ромеите, а името му било запомнено и влязло в една поема, писана три десетилетия след онези паметни събития.

Мануил Фил споменава също Ивайловите военачалници Стан, Кънчо, Момчил и Дамян. "Чутовният протостратор" Михаил Глава се сражавал с тях все в района на Източния Балкан - огнището на Ивайловия бунт, където оставали и най-преданите хора на селския цар. Кънчо и Момчил паднали в бовете с настъпващите ромеи скоро след Куман, т.е. нейде между Варна и Овеч. Както изглежда, Стан вероятно бил назначеният от Ивайло управител на важния град Овеч (виз. Проват, дн. Провадия) и неговата област, а другите споменати воеводи са били негови подчинени кастрофилакси (коменданти) в по-малките крепости, най-вече в източните старопланински проходи. Стан е определен образно от византийския поет с думите: "по-силният и по-дързък дракон, който унищожаваше тогава Загора..." Под "Загора" средновековните автори разбират най-често както самата България, така и в по-тесен смисъл на думата - земите на север от Балкана. В лицето на Стан можем да видим не само един от верните Ивайлови воеводи, но може би и някой от онези негови събратя по съдба, на които той пръв разкрил получените "знамения" и своите дръзки замисли.

За Дамян знаем все пак нещо по-конкретно - той защитавал "силната крепост Белград" (в близост до Велики Преслав), като може би държал под свой контрол и други крепости в планинските проходи между Преслав и Сливен. Въобще Мануил Фил изброява десетки български крепости от двете страни на Източна Стара планина, някои от които трудно се подават на идентификация. Повечето от тях са били малки военно-отбранителни "точки", които обикновено не се и споменават в хода на мащабни бойни действия. В случая обаче имаме цял "поменник" от такива "кули" и "пиргове", което означава, че в хода на войната с Ивайло имало извънредно ожесточена съпротива от страна на местните български сили, фактически на цялото българско планинско население. Както основателно предполага Й. Андреев, това се е дължало вероятно на неговия специализиран войнишки статут (такива функции и привилегии на някои български селища били признати дори от османската власт през следващите векове - т.нар. войнуци, войнигани, дервенджии и т.н.), както и на евентуалния произход на цар Ивайло именно от тази социална среда.

Това изброяване на крепости и воеводи подсказва, че посочените съратници на Ивайло, както и мнозина други, чиито имена не знаем, не само оказвали яростна съпротива, но проявявали и достатъчно високо за времето си военно изкуство. Това било оценено по достойнство от протостратора Михаил Глава Тарханиот, един несъмнено даровит военачалник. Именно тези имена са се "запечатали" в паметта на "чутовния протостратор", по чиито спомени Фил е писал своята поема близо тридесет години по-късно!

Особен интерес сред познатите днес по име Ивайлови съратници представлява Хранислав, за когото научаваме от историка Георги Пахимер във връзка с други, доста по-късни събития. Вероятно този Ивайлов съратник е бил сред най-близкия кръг от негови съмишленици, последвали селския цар в столицата Търново и изпълнявали важни задачи от негово име. Хранислав притежавал и някаква дворцова титла, може би "велик примикюр" (дворцов маршал), което означава, че бил сред най-верните хора на някогашния отрок и свинар. Това може да означава, че той е бил сподвижник на Ивайло още от началото на неговото въстание, човек, доказал своята лична преданост към бъдещия цар. Този "войнствен мъж сред българите, разказва Пахимер, бил заловен във войната против Лахана". Пленяването му можем да отнесем към времето, в което Иван Асен III бил допуснат от българските боляри в столицата. За разлика от онези, които позволили на византийската марионетка Иван Асен III да влезе в Търново и запазили своето високо обществено положение, то Хранислав бил заловен и отведен във византийската столица. Години наред Ивайловият съратник прекарал в затвора, което показва, че бил смятан за много опасен.

Защо в крайна сметка трябвало да изпращат Хранислав във византийската столица, а не например да го хвърлят в затвора в самото Търново или пък да го екзекутират? Колкото и да е хипотетично, все пак можем да стигнем от някои важни наблюдения. Явно да държат Хранислав в Търново не било безопасно, особено при един поврат в полза на непобедения все още цар Ивайло. От друга страна, отдалечаването му от България и Търново навярно е давало на Византия един важен военопленник, който би могъл при необходимост да бъде разменен срещу някоя важна за самата империя личност, попаднала в ръцете на Ивайло. С идването на Георги I Тертер (1280-1292) на власт обаче, когато пропаднали плановете и на Византия, а и на самия Ивайло, на Хранислав му било съдено да си остане в тъмницата.

При царуването на Андроник II Палеолог (1282-1328) в съдбата на българина настъпил неочакван щастлив обрат. Новият император не само го извадил от затвора, но решил "да му върне достойнството", присъждайки му дворцовата титла "велик чауш". Тя била възприета във Византия под влиянието на селджукските турци може би още през XII в., а нейният носител бил нещо като заместник или помощник на византийския велик примикюр и ръководел дворцовата стража. Колкото и парадоксално да изглежда, така Ивайловият съратник се превърнал от смъртен враг в най-верния пазител на живота на византийския василевс... Наред с дворцовата си служба Хранислав години наред участвал в различни кампании в Мала Азия срещу новата гибелна заплаха за империята - новите турски бейлици (или "емирати"), сред които с течение на времето водеща роля започнал да играе онзи на османците. Ромеите ценели военния опит на Хранислав, придобит в България при боевете на Ивайло с татари и ромеи. От лаконичните думи на Пахимер все пак се подразбира, че той командвал собствен отряд, съставен може би също от българи. Със своите хора Хранислав участвал в кампанията срещу турците, оглавена от знаменития тогава авантюрист от международен мащаб Роже дьо Флор, водачът на т.нар. каталани. Тази "компания" от испано-каталонски рицари на византийска служба в началото на XIV в. постигнала първите (и, за съжаление, последните!) сериозни успехи срещу турските бейлици. Роже получил ръката на племенницата на императора, дъщеря на бившия български цар и най-голям враг на Ивайло Иван Асен III, а нейният брат Михаил Асен бил в лагера на своя зет. Каталаните го величали като "император на Загора", т.е. признавали правата му върху търновския трон.

През 1306 г. каталаните и придружаващите ги византийски сили разбили турците при градчето Герма, при което в ръцете им паднала богата плячка. При нейното разпределение обаче избухнала жестока свада, в центъра на която били хората на Хранислав. Роже дьо Флор ги обвинил в ламтеж към чуждото и заповядал да обесят дванайсет души от тях за наказание и назидание. Стигнало се до спречкване между двамата командири, а Роже ранил с меча си българина, който очевидно твърде разпалено се противопоставил на действията му. Разяреният каталански водач искал да обеси и самия Хранислав, но останалите византийски офицери се застъпили, "като изтъквали многото му достойни постъпки." За съжаление отсъстват други данни за Хранислав, както и за реакциите му към такива интересни събития и личности като появата на Лъжеивайло, Иван Свинепаса, присъствието на Михаил Асен в каталанския лагер и т.н. Като приближен на Андроник II, от една страна, и Ивайлов съратник, от друга, Хранислав не би могъл да остане безучастен към всичко това. Пахимер разказва например, че Лъжеивайло бил разобличен от ексцарицата Мария. Несъмнено в тези "очни ставки" със самозванеца няма как да не е участвал и Хранислав.

Стана дума за Лъже-Ивайло (“Псевдо-Лахана”, както го нарекли византийците), който безспорно е най-яркият последовател на българския селски цар. Този българин се появил във византийската столица през 1294 г., когато се готвели военни действия против малоазийските турци. "Лахана" се появил изненадващо и "неизвестно откъде", като твърдял, "...че ще извърши велики дела срещу врагове, ако императорът му нареди." Появата на някогашния български цар, за когото се знаело, че е убит по заповед на могъщия татарски хан Ногай преди близо петнадесет години, било схващано като истинска сензация. "Хората виждаха, че той е жив..." - разказва Георги Пахимер, като вярвали, че може би с него ще настъпи прелом в отчаяната борба с нашествениците. Появата на самозванеца предизвикала смут и у самите турци. Очевидно поради славата на българския селски вожд, който бил в общи линии единственият балкански владетел, оказвал яростна съпротива на страшните татари и постигал военни успехи срещу тях. Не е излишно да припомним, че предците на османците и останалите турски бейлици в Мала Азия били дошли в новата си родина, бягайки пред монголската (татарската) стихия, отприщена от "владетеля на света" Чингис-хан. Селджукският (Иконийският) султанат, първата турска държава в Анадола, попаднала под тежка татарска зависимост през 1243 г. Пахимер пише, че турците се страхували от Ивайло, който "...бил славен от някакви техни прорицатели", представящи го очевидно като непобедим воин.

В тази ситуация император Андроник II се колебаел как да постъпи с неочаквания натрапник. Той лесно разкрил неговото самозванство чрез "очна ставка" с бившата българска царица и Ивайлова съпруга Мария, първа братовчедка на императора. Мария заявила, че този човек нямал никаква физическа прилика с отдавна убития истински "Лахана". Вероятно за разобличаването на самозванеца е помогнал и споменатият по-горе Хранислав. Измамникът бил арестуван и хвърлен в затвора, което обаче предизвикало бурно недоволство у тълпата. Отстъпвайки пред стихийния ентусиазъм на простолюдието, Андроник II решил да освободи самозванеца. На свикано по този повод съвещание в двореца императорът казал, че "...варваринът, макар да не бил самият Лахана (...) все пак изглеждал страшен за враговете и полезен за изпадналите в беда ромеи."

Решено било Лъжеивайло с привържениците си, чието ядро било от българи, да бъде прехвърлен в Мала Азия и да потегли към фронта с турците по р. Сангариос (дн. Сакаря) - т.е. именно срещу Осман и неговия бейлик. Именно българите, най-вероятно византийски поданици от Беломорието и Родопите, настоявали най-разгорещено вождът им да бъде незабавно освободен и да им "...бъде разрешено да нападнат неприятеля заедно с ромеите." Войската на мнимия "Ивайло" била съставена от разнородни елементи, от хора, дошли от различни краища на империята. Впрочем, както личи от няколко писма на тогавашния цариградски патриарх Атанасий I (ръководил "вселенския престол" двукратно: 1289-1293, 1303-1309), византийската столица била препълнена от бежанци, намиращи се в бедствено положение. Именно тези хора, които скоро били напуснали родните си места, домове и имоти, бягайки от турците, вероятно били главните поддържници на дръзкия българин. "Изглеждаше като че ли целият свят е тръгнал с него..." - продължава Пахимер, а тази лавинообразно растяща тълпа била съставена най-вече от "копачи", "орачи", "пастири" и други бедняци. Тези отчаяни хора били въоръжени най-често само с тояги, но тръгвали на бой "...по собствено желание", с непоколебима вяра в мисията на Лъжеивайло. Така за кратко време се събрало "...неизчислима като множество сбирщина", привлечени само от името "Лахана". Така византийското простолюдие дало израз както на надеждите си за връщането на изгубените родни огнища, за близък на край на мъките и т.н., така и на разочарованието си от колебливата и неуспешна политика на императора и неговото правителство. Лъжеивайло, може би както и самият Ивайло в началото на своята борба против татарските набези в България, свързвал мисията си единствено с борбата против нашествениците. Както видяхме, той признавал прякото върховенство на императора, може би за да избегне подозренията, внушавани на елита от самото име на българския селски цар.

Обикновено се твърди, че Андроник II се опасявал от повторение на някогашните български събития. Това може да е вярно само отчасти, тъй като в противен случай императорът никога не би освободил Лъжеивайло, още по-малко би му позволил да събира войска. Наистина, при евентуални успехи на "варварина" реакцията на широките слоеве можела да бъде крайно опасна за владетеля. От друга страна, при катастрофа, нещо напълно възможно предвид непрофесионализма и лошата екипировка и въоръжение на войската-"сбирщина", авторитетът на императора отново щял да бъде сериозно уронен. Нещо повече, хиляди селски и градски домакинства щели да загубят своите бащи и синове, да изпаднат в още по-тежка беда в условията и на без това лошото стопанско положение на държавата. Андроник II за пореден път проявил присъщата му нерешителност и наредил отново да задържат българина и "...да го поставят в сигурен затвор." Така "потеглилата като огнена стихия" импровизирана войска била обезглавена, "...а онзи невеж и глупав народ", каквато е тенденциозната оценка на Пахимер, се разотишъл по домовете си.

Какво е станало с мнимия "Лахана" е неизвестно, но името-легенда Ивайло продължавало "да витае във въздуха" на България и Византия. Десетина години по-късно в Цариград се появил нов последовател на Ивайло, приеман от повечето изследователи неправилно за "Лъжеивайло № 2". Всъщност този българин се представял със собственото си име Иван, но носел изразителния прякор Свинепаса (грц. Хировоскос). Това станало през 1306 г., т.е. вече бил изминал над четвърт век от смъртта на някогашния селски цар, а и този българин бил сравнително млад човек. От друга страна, едва ли някой вече би взел на вяра едно самозванство, особено след бързото "разконспириране" на Лъжеивайло през 1294 г. Иван Свинепаса обаче все пак тайнствено загатвал, че е участвал в "...някои войни в България", а и прозвището му издава претенциите му за връзка със средата, създала Ивайло.

Иван Свинепаса събрал дружина от около 300 души с лъкове и боздугани, с които искал да тръгне срещу турците. И сега се намерили хора, които "...били загрижени за селския и неопитен във войната народ." Новият вожд също бил хвърлен в затвора, но успял да избяга и дори да се възползва от средновековното "право на убежище" (т.нар. азиално право) в някаква църква. След като тайно събрал най-преданите свои хора, Иван Свинепаса "...неочаквано бързо преминал морето", започвайки дръзката си и напълно доброволна военна експедиция в Мала Азия. Заслужава удивление тази самоотверженост и благородният авантюризъм на шепата българи и най-вече на техния вожд. Волята им за борба с турската експанзия не била гарантирана нито с почести, титли и привилегии, нито с най-елементарна подкрепа от страна на юридически и морално задължената да брани поданиците си официална византийска власт.

С решената си на всичко дружина Свинепаса изненадващо атакувал противника и разкъсал турската обсада на градчето Кенхрей на р. Скамандър. Турците били обърнати в бягство, а българските храбреци "...се показали мъже и надделели". Съотношението на силите обаче не било в тяхна полза. Придошлата на помощ на своите многочислена турска конница обкръжила пешаците на Иван Свинепаса. Без да губи присъствие на духа плененият Иван се обърнал към хората на крепостните стени, като ги увещавал да платят определения от турския главатар откуп от 500 златни перпера. Той обещавал, че ще продължи войната още по-ожесточено, в което надали можем да се съмняваме. Тъй като местните ромеи не искали и да чуят (сумата наистина била твърде голяма!), то тогава Иван заговорил на български език, може би със спасили се от плен хора от неговия отряд. Обаче някои от ромеите разбирали български и издали на турците страшните закани, които той изричал, като вероятно се надявали с това си предателско поведение да умилостивят враговете. Турците се разгневили и посекли Иван Свинепаса.

Георги Пахимер предава и втора версия за смъртта на храбрия българин. Според нея Свинепаса бил български болярин с титлата севаст, която в определени случаи била давана на вождове на етнически малцинства в империята. Той не с 300, а с цели хиляда души, и не самоволно, а с разрешението на Михаил IX Палеолог (син и съимператор на Андроник II) бил преминал в Мала Азия и се сражавал "по български" с турците. Последният израз загатва за партизанския характер на поведените от Иван бойни действия, умело прилаган векове наред от българите в планински условия. Най-вероятно Свинепаса и хората му били от Родопите, където по-късно виждаме друг български севаст, Никола Мито, както и знаменития Момчил. И според втората версия турците пленили и убили българския воевода, след което без усилие превзели и разрушили крепостта Кенхрей.

Трудно е да се прецени коя от двете версии е вярна, още повече че те приемливо се допълват помежду си. По-принцип по-правдоподобна, донякъде "официална" е втората. Това обаче не изключва отделни факти от първата също да имат стойност, макар тя да отразява преди всичко народната мълва за подвизите на Иван Свинепаса. Титлата "севаст" също не бива да ни притеснява - няколко десетилетия по-късно на един българин, произхождащ също от низините, прочутият Момчил, предлагали титлите "севастократор" и "деспот" - най-високите във византийската и българската ранг-листа. Така или иначе, българинът Иван, в една или друга степен последовател на великия Ивайло, направил силно впечатление на своите съвременици с решимостта си за борба с чуждата заплаха, с непоколебимостта си в правотата на тази висока кауза.

(с) Пламен Павлов

=============================

(с) Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.

"АВАНТЮРИСТЪТ-СКИТ" АЛДИМИР И ТЕОДОР СВЕТОСЛАВ

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

Краят на XIII и началото на XIV в. е белязан с много неизвестности, особено около главните действащи лица на българската политическа сцена. Сред тях обаче най-силно се открояват две видни личности - чичо и племенник, а именно деспот Алдимир (грц. "Елитимир") и цар Теодор Светослав, и двамата от славния род на Тертеровци.

Куманският произход на Алдимир ("нагорещено желязо") е повече от ясен, тъй като той бил по-малък брат на видния болярин, "великия воевода" (командващ армията) и бъдещ цар Георги I Тертер (1280-1292). И двамата най-вероятно били родени в България след заселването на втората голяма "вълна" кумани, дошла не направо от степите на Северното Черноморие, а от Унгария през 1241 г. Кои са били техните родители остава неизвестно, но няма съмнение, че те принадлежали към най-знатния кумански род сред преселниците - старата ханска династия Тертероба, позната от руски и източни извори. Според видния украинско-американски историк и ориенталист О. Прицак Тертероба била династията на къпчаките (тюркоезичните племена в "основата" на куманската общност), управлявала тези номади докъм края на XI в. После династията Тертероба била изместена от ханските родове Кай и Олберли, водещи със себе си нови маси от протокуманско население, но възстановила водещото си положение в лицето на знаменития хан Котян "Сутоевич" в навечерието на татарското завоевание. Вероятно нашите Тертеровци били в някаква степен потомци или близки роднини на този кумански владетел, убит от унгарски аристократи през 1241 г. - убийство, довело до бунт сред голяма част от куманите в Унгарското кралство и до идването им на територията на Второто българско царство.

В българския политически живот Алдимир се включил най-вероятно при царуването на своя по-голям брат, т.е. след 1280 г. След абдикацията на Георги Тертер той също бил принуден да поеме пътя на изгнаничеството. Възможно е отначало Алдимир да е придружавал брат си във Византия, откъдето по неизвестни причини се озовал при татарите. През 1298 г., най-вероятно не без протекцията на могъщия хан Ногай, Алдимир изненадващо се завърнал в Търново. Царицата "Смилцена"/"Смилецовица" (така я нарича византийският историк Георги Пахимер, иначе името й е неизвестно), съпругата на починалия малко преди това Смилец (1292-1298), също така изненадващо привлякла знатния българо-куманин на своя страна. Тя го оженила за своята дъщеря Мария (в края на живота си монахиня Марина), като му дала най-високата титла - "деспот". Този акт целял, от една страна, да усмири привържениците на Тертеровци, от друга - да пресече претенциите към престола от страна на севастократор Радослав и Войсил, братята на Смилец. Действително, Радослав и Войсил трябвало сами да побегнат във Византия, а царският зет "за тяхна сметка" получил обширни земи в Подбалканските полета, вкл. крепостта Крън (Старозагорско). Така деспот Алдимир се превърнал в опора на малолетния цар Иван "Смилец" (1298-1300) и в пръв съветник на управляващата от негово име "Смилцена". Вероятно той бил "силният човек" в тогавашното регентство, в което освен царицата със сигурност влизал и авторитетният патриарх Йоаким III.

Тези години от историята на Второто българско царство са извънредно слабо познати, но е известно например, че България всячески се опитвала да предоврати уговаряния с дълги преговори през 1299 г. византийско-сръбски брачен съюз. И досега в историческите изследвания твърде произволно се твърди, че царица "Смилцена" предлагала ръката си и самата България (!) на сръбския крал Стефан Милутин (1282-1321). Всъщност българското регентство, в което водещи позиции имал деспот Алдимир, предлагало на сърбите не българската корона, а аналогичен династичен брак - наместо за Симонида, дъщерята на византийския император Андроник II, на сръбския крал било предложено да се ожени за дъщерята на българската царица. За никакво "даване на българската корона" не може и да става дума, тъй като България имала свой, макар и невръстен цар. Пък и подобен случай в средновековната ни история не само че не е познат, просто системата на дуалистичните държави била абсолютно несъвместима с вековната българска държавна идеология...

Българската делегация в двора на сръбския крал предприела истинска дипломатическа офанзива, за да "очерни" Византия в очите на сръбския крал. Неведнъж българските пратеници изтъквали например, че империята страда от татарски набези! Това означава, че поне в известна степен българо-татарските отношения били променени. Сключеният към 1274 г. във вреда на България съюз на Ногай с Византия явно бил обезсилен - напротив, сега татарите през българска територия нападали земите на империята. Тази промяна най-вероятно се е дължала на активността на деспот Алдимир и близките му връзки със страшните татари.

Независимо че Византия постигнала своите цели през 1299 г., тогавашният византийски пръв министър Теодор Метохит бил много изнервен от действията на българите, особено на Алдимир, "онзи авантюрист скит" [куманин], който се явявал дясна ръка на българската царица. И наистина, съвсем скоро византийско-сръбското сближение било парирано чрез българо-сръбски династичен брак. Теодора, дъщеря на покойния цар Смилец и "Смилцена", се омъжила за сръбския престолонаследник Стефан Урош (III), а от този брак се родил най-великият средновековен сръбски владетел, Стефан Душан (1331-1355).

Нещата се променили кардинално, когато заедно с войските на татарина Чака, най-голям син и наследник ("хан" или "султан") на загиналия Ногай, пред Търново се появил Теодор Светослав. Синът на Георги I Тертер, племенник на Алдимир, бил цели петнадесет години при татарите. Обявен за съвладетел на своя баща, носещ също титлата "цар", към 1285 г. младият Теодор Светослав бил изпратен като заложник в двора на Ногай. Когато през 1292 г. с благословията на Ногай цар Георги I Тертер бил свален от Смилец, българският принц останал на произвола на съдбата. Той обаче вече бил овладял правилата на "голямата политика", като намерил един оригинален начин да се завърне на сцената. Както е известно, Теодор Светослав се оженил за Ефросина (приписваното й име "Енкона" се дължи на недоразумение), внучка на богатия гръцки търговец Пандолеон. Този брак с една жена от "третото съсловие" според съвременника Георги Пахимер се дължал на обстоятелството, че Светослав, макар и с царска кръв, бил беден, а Ефросина - много богата. Истината обаче е по-друга - в татарската среда едрите търговци били на особена почит и, особено когато живеели в тази среда (Пандолеон живеел в Крим), нерядко имали голяма политическа тежест. Бракът осигурил на Теодор Светослав така нужната му "роднинска" близост с Ногай, тъй като "търговката" била кръщелница на Ефросина Палеологина, съпругата на могъщия татарски хан, сестра на византийския император Андроник II. От друга страна, по този начин българският принц си осигурявал подкрепата, най-малкото неутралитета на Византия при изпълнението на своите амбициозни замисли. Самият Ногай явно нямал нищо против да разполага с различни "козове", с които да държи в напрежение и подчинение балканските си политически партньори. Така той, използвайки умело прастария принцип "разделяй и владей", подкрепял едновременно Алдимир и "Смилцена", от една страна, Теодор Светослав, от друга, като същевременно държал под око и Византия, където също имало няколко претенденти за търновската корона (цар Георги I Тертер, севастократор Радослав, Константин-Асеновият син Михаил)...

През 1299-1300 г. обаче Ногай бил победен от легитимния хан на "Златната Орда" Токту и загинал. Наследникът хан Чака, който бил съвладетел на баща си години наред, се опитал да овладее положението в разпадащата се Ногаева "държава в държавата". Жестоките му методи, вкл. убийството на брат му Тага, настроили голяма част от подчинената му татарска знат враждебно. Чака бил победен от своите противници, бягайки при аланите. От тяхна територия той временно възстановил властта си, но отново бил победен. Този път Чака потърсил убежище в България, като водел със себе си и шурея си Теодор Светослав. Търновското болярство не било склонно да допусне Чака в столицата, но Светослав осигурил "ключа" към нея, подкупвайки някои български първенци.

Бил ли е татаринът Чака български цар? В нашата историография този въпрос дори не се поставя. Твърдението за позорното присъствие на "татарина на славния трон на Асеневци" обаче не е достатъчно издържано. Чака бил мюсюлманин, пък и амбициите му били много по-големи - "Златната Орда", поне онази част от мотъщата татарска империя, която доскоро била под властта на баща му Ногай, а и под негова власт. Така рисуват нещата тогавашните арабски хронисти (Рукн-ад-дин Байбарс, ан-Нувайри), така излиза и от откритите наскоро монети на Ногай и Чака. Фактически Чака подкрепил възцаряването на Теодор Светослав, за чиято сестра бил женен от десетина години. Той виждал в негово лице своя марионетка, а България му била нужна като изходна база за нова война против Токту. Теодор Светослав се съгласил да играе на първо време тази роля, но срещнал сериозна съпротива, чието олицетворение в най-голяма степен бил дългогодишният духовен глава на българите, патриарх Йоаким III. По какъв начин са се изострили отношенията между търновския патриарх и младия цар, когото някога сам Йоаким върнал от изгнанието му във Византия, ние не знаем. Конфликтът обаче бил извънредно силен, а патриархът трябвало да плати своето несъгласие с цената на собствените си живот и чест. Както е известно, Теодор Светослав го обвинил в съглашателство с татарите и го осъдил на смърт! Йоаким бил хвърлен от крепостната стена (не от т.нар. Лобна скала на Царевец, което е възрожденска легенда!), а това позорно събитие било помнено десетилетия по-късно. Българската православна църква обаче не признавала обвиненията срещу патриарха, чието име заема полагащото му се място в т.нар. Борилов Синодик.

Защо се е стигнало до подобно крайно решение и защо Йоаким III бил противник на Теодор Светослав и Чака? Идването на татарския бунтовник в Търново, осъществено с решаващата помощ на младия цар, било преценявано от болярската опозиция като много опасно за държавата. Могъщият Токту едва ли щял да се забави да накаже българите, приели неговия кървен враг. Настина в случая Теодор Светослав действал откровено авантюристично и, преследвайки своите собствени интереси, поставил под заплаха самата държава! В тази ситуация съвсем не е невероятно Йоаким III и другите противници на тези действия да са влезли във връзка с Токту, търсейки начин да отстранят натрапниците Теодор Светослав и Чака. В този смисъл те наистина можели да бъдат обявени за държавни престъпници и екзекутирани.

Теодор Светослав също разбирал ситуацията. Според споменатите по-горе арабски (египетски) летописци събитията, които ни интересуват, протекли така: Чака, наричан от тях "Джека" "...избягал в земята на българите. Нейният цар и владетел бил женен за една родственица на Джека. Той (Чака) се укрил при него, но неговите (на българския цар) приближени се събрали и казали: "Този е враг на Токту и ние се опасяваме, че онзи (Токту), научавайки, че този е избягал при нас, ще ни нападне със своите войски, а ние не сме в състояние да му се противопоставим." Тогава той (царят, т.е. Теодор Светослав) го затворил в своята крепост, неречена Терново, и съобщил за това на Токту. Този (Токту) заповядал да го убият и той (българският цар) го умъртвил в годината 700 от Хиждра" (=16 септември 1300 - 5 септември 1301 г. от Р.Хр.).

Наистина Теодор Светослав успял да арестува Чака, който бил обезглавен от еврейски палачи. Това научаваме пък от византиеца Пахимер. Токту бил много доволен от ликвидирането на неговия смъртен враг, а България дори получила териториални придобивки - изгубените преди половин век земи в днешна Бесарабия (част от Одеска област на Украйна и южната част на Молдова), където се намирало важното пристанище Белград/Монкастро (тур. Акерман; дн. Белгород Днестровски, Украйна). Междувременно Светослав не се осмелил да спре или приеме на служба при себе си нито многохилядната аланска група, бягаща през България във Византия (1301 г.), нито татарите на Кара-Кишек, намерили убежище при Шишман във Видин (1302 г.). И в двата случая (вж. поместения в тази книга очерк "Съюзници и наемници кумани, татари и алани в средновековна България") владетелят не желаел да предизвиква Токту, както и напълно да къса връзките си с хората от лагера на покойния Ногай.

Какво е правел деспот Алдимир в тази сложна обстановка? "Смилцена" и малолетният цар Иван "Смилец" намерили убежище именно при него, което станало най-вероятно още преди идването на Теодор Светослав и Чака пред стените на Търново. Това означава, че Алдимир не само не посрещнал с "разтворени обятия" своя племенник, но на практика се обявил против него! В сложната и противоречива обстановка, когато Теодор Светослав трябвало да се бори с Йоаким III, с претендента Михаил "Багренородни" (син на Константин Тих-Асен и Мария, нахлул в България с византийска помощ още през 1300 г.) и т.н., деспот Алдимир заел изчаквателна позиция. Когато в България скоро след Михаил нахлул севастократор Радослав (той потеглил от Солун отново с подкрепата на Византия), Алдимир разбил претендента. Деспотът заповядал да ослепят севастократора, след което го изпратил отново в Солун. Пленените тринадесет византийски "архонти" (велможи) обаче били предадени на Теодор Светослав, който пък ги разменил с византийското правителство срещу свободата на своя баща и Алдимиров брат цар Георги I Тертер.

Освобождаването на Георги Тертер решително подобрило отношенията между чичо и племенник, като те дори встъпили в съюз против Византия. Теодор Светослав наградил своя роднина и съюзник, отстъпвайки му крепостите Диампол (дн. Ямбол) и Лардея (при Карнобат). Същевременно обаче Алдимир продължавал да закриля своята тъща "Смилцена" и сина й. Така, пряко или косвено, Алдимир продължавал да оспорва легитимността на своя племенник (още повече че Георги I Тертер не бил върнат от него на престола!), което надали е било случайно. По всяка вероятност деспот Алдимир също не бил безразличен към царския трон в Търново и, подклаждайки противоречията между другите, сам си пробивал път към него...

През 1305 г. деспотът на пръв поглед изненадващо скъсал съюза си с търновския цар. Нещо повече, той дори изпратил в Константинопол своята тъща, царицата "Смилцена", където тя се опитвала да постигне нов, по-тесен династичен съюз с империята. Естествено, този замисъл визирал малолетния Иван "Смилец", който номинално (поне в очите на майка си и привържениците й, сред които обаче главната фигура отново е Алдимир!) оставал законният български цар. Защо Алдимир направил този "завой"? Най-вероятно, защото укрепването на цар Теодор Светослав на търновския престол вече било набрало голяма скорост, а това определено не влизало в сметките на амбициозния деспот и негов чичо...

Този път обаче Алдимир надценил своите възможности. Теодор Светослав не само че не се опитал да привлече чичо си с нови отстъпки, но решително нападнал земите му. Към 1305 г. той отнел крепостите Ямбол и Лардея и започнал "...да плячкосва подвалстните на Елтимир земи, като с нищо друго не се оправдавал, освен дето го обвинявал, че клони към императора..." Така цар Теодор Светослав унищожил Алдимировата "държава в държавата", а деспотът окончателно слязъл от политическата сцена. Какво е станало с него е неизвестно, според някои учени Алдимир може би е бил екзекутиран по заповед на своя племенник, който очевидно бил привърженик на политиката на "твърдата ръка".

Наскоро стана ясно, че съпругата Мария и сина на Алдимир, който се е казвал Иван Драгушин, след 1305 г. напуснали България. Може би през Византия те в крайна сметка се установили на територията на тогавашното Сръбско кралство. Стефан Душан (1331-1355) ценял извънредно много своите български роднини - той нарича в свои документи леля си Мария/Марина (съпругата на Алдимир, сестра на майка му Теодора) "...майка на кралството ми...", т.е. на "мое величество" според особеностите на средновековните византийско-български етикетни норми. Иван Драгушин за Душан бил "...истински брат" и т.н. Сръбският крал дал на своите роднини обширни земи около Скопие и Тетово в дн. Македония, като с това целял да си осигури и лоялността на местното българско население.

Така приключил политическият (може би и жизненият?) път на деспот Алдимир Тертер. Започнал своята "царска кариера" с някои наистина авантюристични стъпки, неговият племенник, цар Теодор Светослав Тертер, не само се наложил над своя чичо (също "авантюрист скит/куманин" за византийците в края на XIII в.), но скоро израснал като един от най-способните владетели на Второто българско царство.

(с) Пламен Павлов

=============================

(с) Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.

МЕТЕЖНИЦИ И ПРЕТЕНДЕНТИ ЗА ТЪРНОВСКАТА ЦАРСКА КОРОНА ПРЕЗ XIV В.

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

През първите десетилетия на XIV в. България се намирала в период на относителна политическа стабилизация. Управлението на Теодор Светослав Тертер (1300-1321), Михаил III Асен Шишман (1323-1330) и Иван Александър (1331-1371) давало надежди, че България рано или късно ще възвърне позициите си на мощна политическа сила и естествен хегемон на Балканите. Етапът на развитие, в който се намирало тогавашното българско общество обаче, особено характерните за него дезинтеграционни процеси и прояви на сепаратизъм в "периферията", както и външната заплаха не позволили на тенденцията към стабилизация да придобие завършен, необратим характер. Още се чувствала татарската хегемония, на запад Сърбия преживявала своя апогей (за сметка на България и Византия), Унгария се очертавала като регионална "суперсила". Най-пагубна не само за България, а и за съседните страни, както е известно, била започналата след 1352-1354 г. османска експанзия, предшествана от близо две десетилетия на грабителски турски походи в българските земи.

Цар Теодор Светослав наложил с твърда ръка курс към централизация в държавата, в който поне донякъде имало "татарски стил" на вътрешна и външна политика. Принудителният престой в двора на Ногай, перипетиите на българския принц преди брака с Ефросина и т.н. малко или много се отразили върху политическите възгледи и поведение на този български владетел. Той не се поколебал да екзекутира патриарх Йоаким III, твърдо се противопоставил на претендента за короната Михаил "Багренородни", без колебание ликвидирал деспот Алдимир и държавата му, не се поколебал да влезе в конфликт с морската "суперсила" Генуа... Неговият син Георги II Тертер (1321-1322) обаче бил млад и неопитен, което вероятно отново отворило пътя на заговорите и дворцовите интриги. Започнатият от него поход против империята, отначало много успешен (особено с връщането на Пловдив в границите на България), завършил с поражение край Одрин. Скоро след това царят изненадващо умрял, а в Търново се развихрила борба за престола. Новото четене на един надпис от Иваново показва, че "...погинал цар Георги", което може да означава само едно - царят бил убит от заговорници, макар имената им да остават неизвестни. Можем само да гадаем какво е ставало в продължение на няколко месеца, докато най-накрая български цар станал видинският деспот Михаил Асен Шишман.

Възцаряването на Михаил се оказало най-доброто решение за тогавашния политически момент. Новият цар бил най-близкият роднина (в България!) на династията Асеневци (по-прекият "клон" на фамилията бил във Византия, но след Иван Асен III бил напълно компрометиран в самата България), а най-вероятно и на Тертеровци. Дубровнишкият хронист Лукарич твърди, че Михаил Шишман и Теодор Светослав били [първи?] братовчеди, което според мен може да означава само едно - Георги I Тертер и видинският "цар" Шишман трябва да са били братя! От друга страна, Михаил бил зет на сръбския крал, в добри отношения с татарите, с Венеция и т.н. Още като владетел на Видин той имал богат държавнически опит, трупан в продължение на петнадесетина години, разполагал с големи военни сили и обширна територия. Както става ясно от редица извори, особено западноевропейски и унгарски, още като видински господар деспот Михаил владеел земи и на север от Дунава, вкл. в Северинската област. Едва ли е случайно, че първият влашки независим "воевода", Иванко Басараба (също от кумански род!), бил съюзник и дори в някаква степен "васал" на Михаил III Асен Шишман! Михаил се включил в унгарските, а по-късно и в сръбските междуособни борби, което му носело в повечето случаи високи политически дивиденти. Не на последно място, видинският деспот бил войнствен и енергичен човек, склонен към смели, понякога "премерено" авантюристични политически и военни ходове.

Заемането на царския трон от Михаил Шишман било използвано от ромеите. Империята хвърлила против него Войсил, малкият брат на цар Смилец (+1298) и севастократор Радослав (ослепен в 1301 г.), отдавнашен противник на търновските царе. Войсил бил роден най-вероятно около 1270 г. Не се знае абсолютно нищо за него по време на царуването на Смилец, както и дали въобще е притежавал някаква титла. При управлението на царица "Смилцена" и малолетния Иван "Смилец" Войсил навярно заедно с Радослав емигрирал във Византия, но неизвестно защо не го придружил в похода против деспот Алдимир и цар Теодор Светослав. През 1302 г. именно той командвал авангарда на византийските войски, победени от цар Теодор Светослав при Скафида, недалеч от дн. Бургас. През 1304-1306 г. Войсил бил начело на аланите и т.нар. туркопули (християнизирани турци) срещу каталаните в сраженията на Галиполския полуостров. По-късно го виждаме в Източна Тракия, във времето, когато аланите избягали в България (вж. очерка за кумани, татари и алани в тази книга), което станало през 1306 или 1307 г. Всъщност, по-рано част от тези алани, както стана дума, били командвани от самия Войсил, докато сега те преминали на страната на византийския и лично Войсилов противник цар Теодор Светослав. До 1322 г. отсъстват сведения за българския болярин, но е ясно, че той оставал сред висшите военни на империята. През посочената година, в която вече бушувала гражданската война "на двамата Андрониковци" (1321-1328), Войсил преминал от лагера на Андроник II в онзи на неговия внук Андроник III Палеолог.

Младият Андроник имал свои планове към България, в които Войсил очевидно играел много важна роля. Според Йоан Кантакузин, фактическия идеолог и организатор на силите на Андроник III, през 1323 г. Войсил бил вече "деспот на Мизия [=България]". Доколкото ситуацията в Търново и страната се отличавала с вътрешни борби и установяването на властта на Михаил III Асен Шишман, Войсил без особени трудности навлязъл в територията на царството. Той овладял, опирайки се на свои български войници, една обширна зона между Сливен и Копсис (вероятно Аневското кале при дн. Сопот). Освен Копсис той имал като основна "база" още четири крепости, чиито имена не знаем. Приема се, че деспот Войсил създал самостоятелно владение, което да стане плацдарм за атака срещу Търново и царския престол. Титлата "деспот на България" навярно ласкаела Войсил, но все пак в приемането й имало елемент на нежелателна отстъпка пред ромеите, която българският царски брат може би не бил в състояние да съобрази. Вярно е, че някои титли имали понякога "етническа" натовареност - например "севаст", "протосеваст" и дори "севастократор". В случая обаче се натъкваме на приемането на едно по-особено византийско "старшинство", визиращо самата държава България! То правело Войсил зависим от императора "деспот на България", а не просто "шеф на етническа група", какъвто например бил "севастът на българите" Иван Свинепаса (вж. по-горе). Едва ли можем да се съмняваме, че при евентуална победа Войсил щял да стане "цар на всички българи" - така било и при византийското протеже Иван Асен III (1279-1280), въобще тази титла отдавна била утвърдена между българите и "преглътната" и от самите ромеи поне от времето на Иван Асен II нататък... И все пак, когато няколко години по-късно Андроник III развил пред Михаил III Асен Шишман своето разбиране, че българският "василевс" (=цар) е по-"младши" събрат на византийския василевс, царят категорично възразил на тази теоретична претенция. Войсил обаче, който все пак нямал царски, династичен, а просто болярски произход най-вероятно не схващал добре тези идейно-политически тънкости... Ако Михаил бил син на "цар" (така е наречен видинският господар Шишман в официален документ като Бориловия Синодик!), братовчед на цар Теодор Светослав Тертер, потомък на Асеневци и т.н., то Войсил, както и брат му цар Смилец (1292-1298), били с провинциален болярски произход, при това явно нямали кръвна връзка с династията на Асеневци. От друга страна, тридесетгодишната Войсилова служба като византийски офицер вероятно имала своето психологическо отражение.

Войсил се ангажирал и с византийските действия срещу Пловдив, което също надали подобрявало "имиджа" му пред българите. Няма съмнение, че след превземането на града той нямало да бъде даден нему, а върнат на империята. На всичкото отгоре деспотът бил сполетян и от истински малшанс - когато Андроник III го очаквал за планираната обсада на Пловдив, дошла вест, че Войсил бил умрял! После се оказало, че той преживял тежко отравяне с гъби, три дни бил в кома и само поради грижите на близките му и някакви силни противоотрови се върнал от "оня свят"... Всички тези обстоятелства били използвани от Михаил Шишман, който със своите стрелци и конници постепенно успял да върне Подбалканската област към територията на царството. Независимо от византийската подкрепа, след по-малко от година Войсил бил принуден отново да напусне България, отпадайки завинаги от борбата за престола, дори за възстановяването в някаква форма на предишните владения на "Смилецовци". Последното споменаване за него е през 1328 г., когато той, вече в напреднала възраст, продължавал да води византийски войски в района на Охрид.

Смъртта на енергичния Михаил Шишман, починал от раните си дни след битката при Велбъжд (дн. Кюстендил) от 28 юли 1330 г., отново довела до борби за престола. Победителят в кратката българо-сръбска война крал Стефан Дечански (1321-1331) не посмял да нахлуе в България, задоволявайки се с реабилитирането на сестра си, царица Анна-Неда, първата съпруга на покойния цар Михаил. Това станало в съгласие с част от българските боляри, начело на които стоял Белаур, по-малък [полу]брат на Михаил Шишман, син на сръбкиня. Странното име на този български болярин обаче не е нито куманско, какъвто е произходът на баща му Шишман, нито сръбско или българско. По-скоро можем да го определим като унгарско - то произлиза от името "Бела" и титлата "ур" ("княз" - вж. при "Русина ур" Ростислав Михайлович"). За мен това име отразява отношението на куманите на хан Котян Тертер ("вълната" от 1241 г.) към техния покровител, унгарският крал Бела IV (1235-1270). Именно при него те намерили убежище, когато били гонени от татарите. Това име може да бъде схващано като едно (за съжаление, далечно и косвено!) свидетелство за принадлежността на Шишман към Тертеровци, които принадлежали към тази преселническа "вълна" кумани.

Българският престол бил зает от Иван Стефан (1330-1331), син на царицата и племенник на Белаур, който според някои учени бил все още непълнолетен. В Търново най-вероятно управлявало регентство, но съвременниците схващали промяната като лична власт на царицата майка Анна-Неда, една твърде властна и безскрупулна жена. Последното личи и от дубровнишките сведения за нея години по-късно, когато тя отдавна не била българска царица, освен само като формална титла... Така или иначе, българите смятали Анна-Неда и Иван Стефан за сръбски поставеници и натрапници. Андроник III използвал случая, за да откъсне от България южночерноморските й градове, както и Диампол/Ямбол, а новото правителство не сторило нищо за тяхното възвръщане.

Недоволните от станалата след Велбъждската битка промяна твърде скоро организирали преврат. Според съвременника Йоан Кантакузин протовестиарият (своего рода "финансовият министър") Раксин и [великият?] логотет Филип ("първият министър") "...въстанали срещу управляващата ги жена на Михаил (...) и я лишили от властта". Това стнало някъде през първите месеци на следващата година. Анна-Неда и Иван Стефан били екстрадирани или пък просто избягали в Сърбия, но и тук не стояли дълго. Новият сръбски владетел Стефан Душан (1331-1355) подобрил отношенията си с България, поради което майка и син трябвало да напуснат страната му. Те се установили в Дубровник, напускайки орбитата на българския политически живот.

Както изглежда, превратът в Търново не решил веднага въпроса за върховната власт. Никифор Григора разглежда цялата ситуация в Търново след гибелта на Михаил Шишман като един дълъг "...спор за царската власт на българите между първата жена на Михаил и неговите роднини (...). И понеже мнозина се борели и си оспорвали властта (...), Александър, племенник на Михаил, завзел върховната власт след много борби..." В тези борби, които вероятно, по един или друг начин, протичали при цялото царуване на Анна-Неда и Иван Стефан, надделял деспот Иван Александър. Той наистина бил племенник на Михаил Шишман, син на сестра му Кераца Петрица и деспот Срацимир. Преди възцаряването си Иван Александър управлявал Ловеч. Бил женен за влашката принцеса Теодора (I), което говори за високия му авторитет още преди да получи търновската царска корона. Последното станало най-вероятно в края на зимата или през пролетта на 1331 г.

Имало ли е съпротива срещу тази промяна? Очевидно, въпреки "избора" от страна на видните български боляри, династичният произход и пр., мнозина възприемали Иван Александър като натрапник и узурпатор! Както става ясно от последните изследвания, новият цар дълго време нямал контрол върху северозападните български земи. Там се разпореждал "господин" Белаур, владетелят на Видин. Йоан Кантакузин, макар и лаконично, дава много важна информация за ситуацията в България: Белаур вдигнал истинско въстание против Иван Александър "...и като му отнел част от държавата, опустошавал страната жестоко и безпощадно." Контролираната от Белаур територия очевидно била твърде значителна - от един наскоро оповестен надпис става ясно, че в нея влизали и земите около Ниш. Също така сравнително наскоро стана известно, че дори и през 1329 г. Белград (дн. сръбска столица) бил в български ръце. През следващите няколко години Унгария все още не го била отнела за пореден (и последен...) път от България. Ако това е така, то земите на Белаур придобиват още по-впечатляваща големина! Така или иначе, ясно е, че видинският господар имал много сериозни ресурси като територия, население и т.н. Това му позволявало не само да задържа северозападните земи, но и да напада и опустошава земите на търновския цар, както твърди Кантакузин. Това притеснявало не на шега Иван Александър, който потърсил помощ срещу своя вуйчо Белаур от татарската "Златна Орда", а вероятно и от Влахия.

Вярно е, че през лятото на 1331 г. Иван Александър използвал татарите не против Белаур (те дошли именно за войната с видинския отцепник!), а срещу Византия. Това обаче не означава, че с бунта било приключено бързо, както се мисли обикновено. Възможно е предвид византийското нахлуване (и/или неясните все още борби между българи и маджари през онази епоха?) двамата съперници да са постигнали някакъв компромис и временно примирие. Надписът от Станичене, Нишко, свидетелства, че поне в някакъв период от 1331/1332 г. може би между тях царял мир. Там се чете, че местният храм "Св. Никола" бил изграден в дните на "...цар Йоан Асен и господин Белаур..." Въпросният Йоан Асен може бъде както Иван Стефан, така и цар Иван Александър. И той, подобно на другия свой вуйчо, цар Михаил III Асен Шишман, макар и сравнително по-рядко, изтъквал династичното име Асен. Характерен пример е църквата в с. Беренде, Софийско, където имаме портрет на цар Йоан Асен (=Иван Александър Асен). Ако в случая със Станиченския надпис имаме същата конструкция, то в определен момент цар Иван Александър и "господин" Белаур са съжителствали в мир, като видинският владетел поне формално признал върховенството на своя сестреник. Това обаче не продължило дълго. И все пак, за мен по-вероятното засега е въпросният "Йоан Асен" да е цар Иван Стефан, който поне по отношение на династичните принципи трябва да е бил повлиян от своя баща Михаил III Асен Шишман. В такъв случай Белаур продължавал да лансира именно Иван Стефан като законен български цар, третирайки Иван Александър, от формална гледна точка основателно, като узурпатор.

Данните на т.нар. Софийски песнивец (1336/1337 г.) и някои други обстоятелства показват, че гражданската война продължила още няколко години. Навярно, както допуска Й. Андреев, триумфалната възхвала в "Песнивеца" е писана сравнително скоро след победата над Белаур - там е казано, че Иван Александър подчинил "...също и Бдин и цялото Подунавие, даже и до Морава". Въпросният пасаж е след онзи за победата над "гръцкия цар" Андроник III Палеолог. Независимо дали ще поставим битката при Росокастро през 1331 или 1332 г., както се спори в науката, ясно е, че войната с Белаур продължавала и след нея. Фактът, че през 1341 г. Иван Александър определено се страхувал от евентуални размирици около Видин, също говори в полза на предположението за една дълга и трудна война с Белаур. Каква е била по-нататъшната съдба на Белаур не се знае.

През 1341 г. Иван Александър имал нови неприятности. В Константинопол след десетгодишно изгнание при татарите се появил неговият първи братовчед Шишман, отново син на Михаил III Асен Шишман и Анна-Неда, т.е. брат на бившия цар Иван Стефан. Къде по-точно в "Златна Орда" е бил дотогава Шишман е неизвестно, но най-вероятно той дошъл във византийската столица по море, с някой генуезки кораб от Кафа в Крим. Краят на "татарския период" в изгнанието му точно през лятото на 1341 г. надали е случайност - тогава починал татарският хан Узбек (1312-1341), а също и византийският император Андроник III Палеолог (+15 юни 1341). Започналите размирици в "Ордата" позволили на Шишман безпрепятствено да напусне нейните земи, което до този момент навярно било невъзможно предвид добрите отношения между Иван Александър и татарите. От друга страна, смъртта на Андроник III също облегчила положението на Шишман, тъй като по този начин се поставял под съмнение "персоналният" мирен договор между императора и българския цар още от времето на битката при Росокастро. Що се отнася до възможната позиция на кримските генуезци, те едва ли имали нещо против да подкрепят един претендент против българския цар, при когото България много тясно се обвързала с традиционната генуезска съперница Венеция.

Случаят "Шишман" влошил извънредно много българо-византийските отношения. С големи български и татарски сили Иван Александър се разположил близо до границата, изисквайки "неговият най-голям враг" да му бъде предаден веднага. Византийското регентство, разкъсвано от вътрешни противоречия, се колебаело как да постъпи. Патриарх Йоан Калекас предложил знатният българин да се възползва от т.нар. "азиално право" (право на свещено убежище) в църквата "Св. София", което да послужи като своего рода любезен отказ спрямо настойчивото искане на Иван Александър. Тъй като било ясно, че българският цар няма да се съобрази с подобни извинения и ще опустоши византийските земи в Тракия, великият доместик Йоан Кантакузин наложил "твърд тон" към българските пратеници. Нещо повече, Иван Александър бил подложен на небивал шантаж. Кантакузин казал на българските пратеници: "Ако сами вие първи започнете война, ние (...) ще ви научим да мислите, каквото трябва. Или ние с кораби ще закараме Шишман по Дунава във Видин и като предизвикаме гражданска война сред вас (наистина, вие и сами знаете, че мнозина от българите ще се присъединят към него поради старато приятелство и близостта на рода!), напълно ще изгоним Александър от царството или пък ще му причиним немалко неприятности. Или пък (...) аз сам с ромейската войска и Шишман ще се отправя на поход срещу вас (...) И тогава аз ще воювам с хора, които ще враждуват помежду си - едни на страната на Александър, други на драго сърце биха се отделили и минали на страната на Шишман..." Заедно с това българите били заплашени с флотата на Умур паша Айдъноглу, владетелят на Смирна (Измир), който и без това бил предложил услугите си на империята. Според Кантакузин, който много подробно описва този случай, българските пратеници били стреснати от твърдата византийска позиция и дори помолили за по-голяма отсрочка, за да могат да убедят царя колко важно е изглаждането на конфликта. В крайна сметка двете страни направили по една военна демонстрация, придружена с взаимно оплячкосване на пограничните земи, а за Шишман повече не става и дума. Опитите с него да бъде отъждествен загадъчният Людовик, български царски син, който живеел в кралския двор в Неапол през 1339 г., е безплоден дори само поради хронологическото несъответствие със съдбата на Шишман. По-вероятно е да става въпрос за негов брат, т.е. за друг син на Михаил III Асен Шишман, заминал от Дубровник в Италия. Според Ив. Божилов вселенският патриарх Йосиф II (1416-1439), "син на василевса Шишман", бил дете на този Шишман, а не на цар Иван Шишман (1371-1395). Далеч по-приемливо е обаче патриарх Йосиф да е син на последния търновски цар, а не на отдавна слезлия от политическа сцена български емигрант във Византия.

Нова, макар и не съвсем "ясна" светлина върху този случай хвърля поемата на Енвери, посветена на Умур паша. От нея научаваме, че турската айдънска флота наистина нападнала българските черноморски брегове, достигайки до Килия в Дунавската делта. Това нападение, придружено от безмилостно плячкосване и отвличане на стотици роби българи, засегнало както земите на Иван Александър, така и владенията на добруджанския владетел Балик. Неясната хронология (1340 или 1341 г.?) предизвиква трудности, но връзка с влошаването на българо-византийските отношения несъмнено съществува. Това прави много по-приемливо турската пиратска акция да бъде отнесена към лятото на 1341 г. Вероятно в отговор на това в Източна Тракия последвало страшно татарско нахлуване, от което пострадали не само ромеите, но и плячкосващите областта турски шайки. Не е изключено това татарско нападение да е в някаква степен "поръчано" от Иван Александър като отговор на турския поход. Самата "Златна Орда" и при Узбек, и при наследника му Бердибек (1341-1359) все още претендирала за хегемония спрямо околния свят. Намесата на турците в един регион, който татарите от "Златната Орда" смятали за изконно своя сфера на влияние, не можела да не предизвика гнева на потомците на "владетеля на света" Чингис-хан...

Сведения за други заговори против Иван Александър няма. Същото важи и за неговия наследник Иван Шишман в Търново, както и за видинския цар Иван Срацимир. Изключваме едно късно, най-вероятно легендарно сведение на Мавро Орбини за някакъв Иван-Шишманов съперник, което няма как да бъде проверено чрез съпоставка със съвременен извор. Срещу добруджанския деспот Иванко Тертер (1386-края на XIV в.) имало един заговор през 1388 г., но той бил по-скоро акт на измяна, отколкото "класически" опит за преврат. Тогава неколцина изменници обещали на османския велик везир Али паша да му предадат своя господар, който в момента се готвел за отбрана във Варна. Един османски отряд веднага се явил пред града, но скоро потеглил назад, тъй като деспотът бързо успял да обезвреди пъкления замисъл на въпросните български първенци. Вероятно османската експанзия довела до известна консолидация на българската знат, както било и в тогавашна Византия. Ако не на общонационално, то поне на локално равнище във всяка от "трите (или петте, ако добавим българските по население държави на крал Марко и "господин" Константин Деянов!) Българии" в края на XIV в. се наблюдава относителна вътрешна стабилност. Сходна била ситуацията и в късна Византия, особено през XV в. За съжаление, старите вражди, съперничества и недоверие, поддържани в немалка степен от случаи на взаимни намеси като горните, не позволили създаването на национални, още по-малко пък на балкански коалиции срещу чуждото завоевание.

(с) Пламен Павлов

=============================

(с) Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.

"СКИТСКИ" ВОЖДОВЕ В "ПОЛЕТАТА НА БЪЛГАРИЯ" (XI-XII В.)

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

В годините на византийското владичество българските земи били обект на опустошения и заселвания от страна на т.нар. късни номади (печенези, узи и кумани), най-вече в Паристрион (Подунавието) и отчасти в Тракия, на унгарски опити за завладяване на северозападните български земи, както и на нападения на италианските нормани в днешните Албания и Македония. Византийското господство предизвикало отрицателни, в някои райони дори катастрофални изменения в обхвата и състоянието на българската етническа територия. С унищожаването на българското царство изчезнала мощната преграда пред новите вълни от "варвари" от степите на Северното Черноморие към Карпато-Дунавските земи (т.нар. "отвъддунавска България" през VII-X в.) и на юг от голямата река. Византийската империя не била в състояние да установи своята власт на север от Дунав. Тя била принудена да се ограничи с естествената и традиционна от нейна гледна точка дунавска граница, което създало крайно неблагоприятни условия за съхраняването на българския етнически облик на земите между Дунав, Днестър и Карпатите (рядко населени при това), както и в Трансилвания. Сходно било положението и в други гранични зони - напр. в дн. Албания и Косово, където през ранното средновековие присъствало значително българско население. Така отделни периферни райони започнали да губят българския си етнокултурен облик за сметка на номадите (печенези и кумани), маджари, албанци, сърби, власи. Няма спор, че ако Първото българско царство се бе запазило, то такива процеси не биха имали този обхват, а някъде въобще и своето развитие.

Най-значителни мащаби и опустошителна сила безспорно имали нашествията на печенезите. Този номадски народ бил съсед на Първото българско царство още от края на IX в. и в повечето случаи негов съюзник. След установявянето на византийската власт обаче печенезите получили много по-лесен достъп до земите на юг от Дунава, което било благоприятствано и от слабите управници, наследили Василий II (976-1025). Още при неговия брат и приемник Константин VIII (1025-1028) започнали масирани печенежки нашествия. Първото от тях било през 1026-1027 г., когато "варварите" нахлули преди всичко в западните български земи (темата България), отвличайки много пленници и плячка. И Роман III Аргир (1028-1034) не могъл да организира сериозно противодействие срещу степните нашественици - през 1032 г. те опустошили Паристрион, а през 1034 техните орди достигнали околностите на Солун. На следващата година нахлуванията, улеснени от замръзването на Дунава, продължили в посока към "Македония" (Одринска Тракия).

Особено разрушителни били трите печенежки нашествия през 1036 г. Археологическите изследвания през последните години показват, че тогава пострадали старата българска столица Плиска, центърът на византийската власт в Паристрион Доростол/Дръстър (дн. Силистра), градището при с. Скала, Добричко, и други крепости в Паристрион. Някои находки свидетелстват, че още тогава имало частични заселвания на печенежки групи в българските земи, а местното българско население търсело спасение в южна и западна посока. Натискът на печенезите бил обусловен както от отслабването на византийската дунавска отбрана, така и от собствените им проблеми в степите на Северното Черноморие. Постепенно печенезите били изтласквани на запад от узите (познати в Русия като "торки"), които на свой ред бягали от куманите (рус. "половци"). Към средата на XI в. в степното пространство куманите постигнали почти пълна хегемония, което обричало съседните страни (Византия, особено северните български земи, Киевска Русия и Унгария) на нови и нови "вълни" от неканени "гости". Друг фактор за това движение, макар и по-рядко, била Киевска Русия, която, бранейки се от степните нашественици, понякога ги изтласквала към Долни Дунав, т.е. към територията на Византия. Така например през 1036 г. великият княз Ярослав Мъдри нанесъл страшно поражение на печенезите (в чест на тази победа била построена величествената киевска катедрала "Света София"!), което пък изтикало разбитите печенези отново в югозападна посока.

Крайно неприятни последици имала намесата на Византия във вътрешните междуособици на "Печенегия". Към 1047 г. авторитетът на върховният (поне в теоретичен план) печенежки владетел, хаган Тирах бил спаднал извънредно много. Това се дължало преди всичко на неспособността му да се противопостави резултатно на узите и куманите, а вероятно и на пораженията от страна на русите. Срещу Тирах се опълчил хан Кеген, предвождащ само два от общо тринадесетте печенежки "клана" (племена) по онова време. Между двамата се водели ожесточени битки, в които Тирах обикновено бил побеждаван. В крайна сметка обаче хаганът разполагал с надмощие, което принудило Кеген да търси спасение. От "блатата на Бористен" (р. Дон) той побегнал към Доростол/Дръстър. От един остров близо до града, най-вероятно в Яломицката балта (североизточно от Силистра), той повел преговори с паристрийския управител Михаил Аколут. Кеген искал да стане византийски "федерат" (военен заселник), обещавайки да служи вярно на империята.

Константин IX Мономах (1042-1055) приел на драго сърце бегълците, предоставяйки им много обработваема земя и три крепости край Дунава (за съжаление, неизвестни по име) със задължението да отбраняват границата от своите съплеменници и другите "варвари". Печенежките заселници, около 20 хиляди на брой, били покръстени. "Те много усърдно обработват земята, която преди опустошаваха - пише с наивен възторг изевстният византийски интелектуалец Михаил Псел, а сега (...) враговете станаха съюзници...". Кеген получил титлата "патриций" и бил определен за "архонт" на печенезите, което се подтвърждава от един негов оловен печат, открит преди десетина години.

Тирах остро възразил пред империята, позовавайки се на договора, сключен вероятно със самия него като върховен печенежки владетел във връзка с руско-византийската война от 1043 г. (вж. по-нататък в очерка за "варягите"). Константин IX не само че не се постарал да изглади скандала чрез дарове, увещания, отстъпки и т.н., а заповядал на голям флот да навлезе в Дунава и да усили отбраната на границата. През зимата на 1048-1049 г. обаче Дунав бил скован от ледове, което направило "триерите" (византийските бойни кораби, наричани най-често "дромони") практически безполезни. С огромните си пълчища Тирах нахлул в българските земи, използвайки идването на Кеген само като предтекст да потърси нови земи за народа си, който вече не удържал ударите на узи и кумани. Според византийския хронист Йоан Скилица в България нахлули 800 хиляди печенези, число, което се е сторило нереално още на следващия неговия разказ Йоан Зонара (XII в.). Зонара, разбира се, също без да има някакви точни данни, поправя броя на "варварите" на 80 хиляди... Навярно и това число е преувеличено, но, така или иначе, североизточните български земи били подложени на страхотен за мащабите на Средновековието "демографски удар". Той заплашвал да нанесе коренни промени в състава на населението, до този момент почти изцяло българско, както и да измени политическото положение в още по-неблагоприятна за българите посока.

Трябва да се признае, че византийските власти предприели спешни мерки за овладяване на ситуацията. На помощ на паристрийския управител Михаил дошли войски от Източна Тракия начело с Константин Арианит и от темата България, предвождани от Василий Монах. В борбата с Тирах се включили местните българи, както и хората на отцепника Кеген. Отначало печенезите имали надмощие, но лошата им дисциплина, пламналите болести и т.н. позволили те да бъдат победени. Според Скилица най-големи заслуги за това имал Кеген, който, знаейки слабостите на Тирах и хората му, ги разгромил в едно нощно нападение - тогава те били "извън строя" поради студ, преяждане и пиянство... В ръцете на ромеите паднали хиляди пленници, част от които тежко болни, на ръба на оцеляването. Византийското правителство смятало да ги покръсти и превърне във военни заселници, докато Кеген настоявал съплеменниците му да бъдат изтребени...

Константин IX и съветниците му приложили към пленените печенези обичайната византийска "етническа" стратегия. На бърза ръка "зверските души" били очовечени със силата на Христовия кръст. Вождовете, 140 на брой, начело със самия Тирах били покръстени в Константинопол, където получили дарове и високи титли. Ако е вярно разчитането на един оловен печат, намерен във Ветрен, Силистренско, Тирах получил висшето офицерско звание "протоспатарий". "Варварската стихия" обаче предвидливо била раздробена - печенезите били разселени в "пустеещите полета на България" - едни около Средец/Триадица (дн. София), други в Нишко и Овче поле (в днешна Македония), някои може би останали в Паристрион. Скоро след това императорът се опитал за използва новите си "приятели" против турците-селджуки на Тогрул-бег, които застрашавали източните граници на империята. Бил формиран специален печенежки корпус от 15 хиляди души (и това число навярно е преувеличено), ръководен от вождовете Сулцу, Селте, Караман и Каталим. Когато се озовали в Мала Азия, печенезите се разбунтували и, преминавайки Босфора с конете си близо до самата столица, самоволно се завърнали в Софийското поле. Тук те вдигнали на бунт "местните" си сънародници, които се въоръжили със земеделските си сечива (властите предвидливо разоръжили новите поданици!), като веднага извикали и другите печенези от Тракия и Македония. Печенезите на Селте преминали Балкана и завзели земите по р. Осъм. По-голямата част от "варварите" предпочели да се завърнат в Североизточна България, най-вече в т.нар. "Стохълмие". Този път Кеген вече бил заедно със съплеменниците си. Именно той бил изпратен да води преговори с правителството, но ромеите, познавайки отлично неговите качества на вожд и пълководец, му устроили покушение. То обаче нямало успех, а Кеген временно овладялал Сливенското поле, изграждайки военен лагер близо до крепостта Авли (може би при с. Авлиене, дн. Асеновец), откъдето печенезите вършели опустошения до околностите на Одрин.

Така започнала истинска война между ромеите и техните мимолетни "приятели и съюзници". За главнокомандващ византийските сили на "Запада" (европейските провинции) бил назначен Константин Арианит, чийто "печенежки опит" бил най-солиден. В помощ му били изпратени и войски от "Изтока" (Мала Азия), а заедно с ромеите бил и Тирах. Явно за момента бившият каган оставал лоялен към империята, но в битката при Диакене (най-вероятно изопачено име на Девня) част от хората му преминали на страната на Кегеновите печенези. Ромеите претърпели поражение, което ги накарало да отстъпят на юг от Стара планина. На следната 1050 г., когато Константин Арианит се готвел отново да прехвърли Балкана, печенезите го изпреварили и нахлули в Тракия. В станалата битка храбрият и опитен Арианит загинал, цяла Източна Тракия била разорена, отделни "варварски" отряди правели дълбоки рейдове към самия Константинопол. Лошата дисциплина, грабителските наклонности и особено слабостта към виното направили лоша услуга на една печежка "орда", изтребена от ромеите при Катасирти.

За да овладеят някак положението, ромеите отново потърсили помощта на Кеген. Той обаче не могъл да усмири развилнелите се свои сънародници, които го убили. Все пак византийските сили постигнали някои успехи през 1051-1052 г., най-вече в района на Източния Балкан, но през 1053 г. обединените сили на темите Паристрион и България отново били разбити. Михаил Аколут и Василий Монах претърпели поражение край Велики Преслав. Опитният пълководец и бъдещ император Никифор Вотаниат (1078-1081), изпратен в помощ на Михаил, едва се спасил с хората си.

Положението в Паристрион след тези събития се характеризирало с нестабилност и самоуправство на печенезите. Империята не загубила напълно властта си над провинцията, но тя се свеждала главно до контрол над по-големите крепости (Доростол/Дръстър, Велики Преслав, Варна и др.), като печенезите нерядко живеели в непосредствена близост до тях. В дунавските градове царяло разноезичие, в местните гарнизони постъпвали и печенежки войници - следи от печенежко присъствие, особено т.нар. глинени котли, се откриват в редица крепости от онова време, вкл. във Велики Преслав. "Съюзните" и федератски отношения не били спазвани особено стриктно от "скитските" вождове, от което страдало най-вече местното българско население.

През 1059 г., възползвайки се от изострянето на унгаро-византийските отношения, печенезите отново подновили нахлуванията си южно от Хемус. След като уредил нещата с унгарците Исак I Комнин (1057-1059) от Средец/Триадица (София) през Етрополския проход навлязъл в Северна България. Важна роля в тази византийска офанзива играела крепостта Ловеч. Печенежките вождове били стреснати от похода, особено от заканите на императора "...да ги изгони извън ромейските предели", и побързали да подтвърдят своето покорство към империята. Самите те били разкъсвани от несъгласия и вътрешни вражди, което улеснявало Исак. Единствен Селте отказал да се подчини, но бил победен и се укрил в някакви дунавски блата. При опита му да извърши контраофанзива, излизайки от своето скалисто прибежище (?), в равнината Селте бил напълно разбит. В тези действия на Исак Комнин, който бил женен за българката Екатерина (най-голямата дъщеря на цар Иван Владислав), участвали и българи. Български военни единици в имперската армия имало почти винаги, но в случая подобно участие било още по-необходимо предвид местата, където се водела цялата акция. Намереният наскоро при Беклемето (в прохода Траян-Кърнаре) византийски оловен печат на някой си Срацимир, висш офицер (протоспатарий) от императорската армия, най-вероятно е във връзка с похода на Исак I Комнин.

През 1064 г. империята била нападната от узите, които според Михаил Аталиат и Скилица били 600 хиляди души (и то без жените и децата!) а според Зонара "...под 60 хиляди способни да носят оръжие" ...И в случая числеността на "варварите" е извънредно много преувеличена. Нахлуването им обаче, макар и на широк фронт, било далеч по-слабо като резултати спрямо печенежката "стихия" петнадесетина години по-рано. Отначало узите успели да разбият ромейски войски от Паристрион и местните български "акрити" (граничари), ръководени от Василий Апокап, както и правителствените подкрепления начело с Никифор Вотаниат. Оттогава може би датират връзките на Вотаниат с българите Борил и Герман, най-верните му сътрудници по време на неговото царуване.

Нашествието продължило към Солун и Елада, но на връщане узите били покосени в големи множества от епидемия. В разгрома им наред с ромеи и българи, както следва да се очаква, участвали и живеещите в българските земи печенези. Както изглежда, мнозинството узи се завърнали на север от Дунав. Падналите във византийски плен били разселени на различни места на Балканите, например в Одринска Тракия и дори в далечния Епир. От състава на тези заселници били формирани военни отряди, като този на вождовете Уза (явно прозвище по народностния му произход), "скита" Караджа и може би на "полуварварина" Манастрас (срв. името на куманина Манастър в България при цар Калоян!), известни в редица събития от последните десетилетия на същото столетие. С течение на времето били съставени и печенего-узки формирования, използвани главно като лека конница.

Нашествието на узите само временно отслабило основната опасност - печенежката. Тя си оставала относително устойчив дестабилизиращ фактор, особено в Паристрион, и се усилвала във връзка с движенията на българите и активността на куманите. Печенезите участвали много активно в бунта на Нестор през 1074 г. (вж. едноименния очерк в тази книга), когато обаче инициативата все пак била на българите от Дръстър. В провинциалната "столица" на Паристрион самите българи разчитали най-вече на Татуш, който обаче не бил "обикновен" печенег, а халис. Този ираноезичен "хорезмиец" предвождал някаква група градско население, увлечено от печенежкото движение, може би аланско като състав. Печенежките вождове, "съюзници" на Нестор, не били градски жители, а обитавали своите лагери. Те обаче не се показали много лоялни към българския бунтовник, което го накарало да прекрати обсадата на Цариград и да се оттегли в Паристрион.

През 1078 г. печенезите, но вече заедно с кумански подкрепления, опустошавали Тракия. Пак заедно те били свързани с опита за бунт на българина Добромир в Месемврия (1078 г.), докато в движението на пловдивския павликянин Лека по същото време се споменават само печенезите. Впрочем Лека встъпил в брак с дъщерята на някакъв печенежки вожд. Григорий Бакуриани, велик доместик (командващ сухопътните сили) и личен приятел на император Алексий I Комнин (1081-1118), съобщава в своя типик за Бачковския манастир (1083 г.), че бил в кумански плен няколко години по-рано, което ни насочва към събитията от 1078-1079 г. През 1084-1086 г. печенезите заедно с някои местни първенци като Татуш от Дръстър, Сача от Главиница и Сеслав (очевидно български болярин) от Вичина (при дн. Нуфъру в Дунавската делта) подкрепили въстанието на пловдивските павликяни. Във връзка именно с въстанието на Травъл Анна Комнина съобщава за една печенежка група, която малко по-рано, бягайки от узите, се заселила в Паристрион. Това "скитско племе" почти веднага преминало към уседнал живот, почнало да оре земята и да сее просо и жито.

Присъствието на печенезите на юг от Дунава в продължение на повече от две десетилетия довело до изменения в техния номадски бит, манталитет и т.н. Принудени от самите условия, повлияни от българското население, византийските власти и т.н., тези "скити" постепенно започвали да усядат, да се занимават със земеделие, да се интегрират в местния живот - един процес, който все още не е изследван сериозно въпреки увеличаващия се археологически материал. Куманската заплаха все повече засягала както българите и ромейската власт, така и живеещите вече заедно с тях печенези.

През 1087 г. печенезите отново опустошавали Тракия, възползвайки се от византийско-норманската война в днешна Албания и Македония. В грабителския поход на бившия унгарски крал Соломон наред с куманския хан Кутеск участвал и печенежкият вожд Челгу. В Източна Тракия край дн. Кешан "варварите" били разгромени, Соломон и Челгу загинали, а останалите печенези и кумани направили "завой" на северозапад и по течението на Марица продължили към Пловдив. Дали това има някаква връзка със събитията година по-рано (въстанието на Травъл!) не може да се каже със сигурност. Край Пловдив обаче "варварите" също нямали успех и се оттеглили на север от Стара планина. Куманите се завърнали в степите на Северното Черноморие, а печенезите продължили да нападат тракийските земи. Тази засилена печенежка агресивност амбицирала енергичния Алексий I Комнин да се отправи към самия Дръстър. Планът предвиждал комбинирани действия на сухопътните сили и флота, който трябвало да навлезе в Дунава. След половин век дефанзивни действия империята се опитвала да премине в мощно контранастъпление!

"Миксоварварското" общество в Дръстър и околните "лагери" не останало спокойно при тези перспективи. Когато Алексий достигнал града и дори успял да завземе "външните" му квартали, той научил, че Татуш бил заминал да иска помощ от куманите. Двата "акропола" на Дръстър оставали в ръцете на роднините и "приятелите" на Татуш, а в околностите се появили нови печенежки сили. Тези две вътрешни цитадели били самата основна Дръстърска крепост и някогашното "канабе" (лагер) на XI Клавдиев легион, останал от римско време и преизграден като укрепление най-вероятно през X-ХI в. Императорът отказал да се вслуша в съветите на някои висши военни да отстъпи към Велики Преслав и там да изчака развоя на събитията. В завързалото се кръвопролитно сражение ромейските сили претърпели тежко поражение. Бягството на императора, който само благодарение на личната си храброст не паднал в плен, станало обект на ехидни подигравки в Константинопол. Малко след таза битка пристигнали и куманите, които предявили претенции към богатата плячка, отнета от имперторската армия. Тези техни все пак основателни претенции срещнали безцеремонен отказ. Според Анна Комнина куманските вождове казали: "Ние напуснахме домовете си и ви дойдохме на помощ, изминавайки такъв път, за да участваме както в опасностите, така и в победата..." Двете страни се сблъскали и печенезите претърпели пълно поражение. Остатъците от техните военни отряди, поне онези в района на Дръстър, намерили спасение в "...така нареченото езеро Озолимни" - най-вероятно обширната, блатиста и осеяна с малки острови Яломицка балта, ръкав на Дунава близо до Силистра (днес на румънска територия). Куманите, като не успели да се доразправят с печенезите и останали без припаси, трябвало най-накрая да се завърнат в своите земи. Те се заканили, че скоро ще се върнат, за да си отмъстят... Споменаването на дългия път показва, че куманските поселения оставали далече от Долни Дунав.

Куманската заплаха (вече съвсем реална и конкретна!) дала повод на печенезите, поне на една значителна част от тях, да търсят нови местоживелища на юг от Балкана. В началото на 1089 г. те разположили лагерите си край Голое, Маркели (при Карнобат) и Диампол (Ямбол). Алексий Комнин, който по същото време бил във Вероя (дн. Стара Загора), се опитал да се помири с печенезите. Очевидно той бил наясно с куманската заплаха и целял да върне "скитите" отново в Паристрион като преграда пред новите господари на черноморските степи. След дълги преговори военачалникът Синесий успял да убеди печенежките вождове "...да се съюзят с василевса". Междувременно куманите навлезли на юг от Дунав и също предложили съюз на императора, който обаче се предоверил на печенежките клетви и любезно отклонил куманските предложения.

Лавирането между "варварите" не дало очаквания резултат. Печенезите отказали да опразнят Тракия, а през 1089-1091 г. техните опустошения надминали и най-черните очаквания. "Варварите" се опитвали да използват неимоверните трудности, изпитвани от Византия в Мала Азия, обект на завоевание от страна на селджукските турци. Нещо повече, печенежките вождове влезли в съюз с турския "емир" (бей) Чаха, който вече владеел Смирна (дн. Измир) и мечтаел да превземе самата византийска столица... Със своята пиратска флота Чаха окупирал големите острови Митилини (Лезбос) и Хиос, а печенезите трябвало да завладеят Галиполския полуостров. Така византийската столица попадала във "варварски" обръч, което не на шега стреснало Алексий Комнин. Именно тогава той се обърнал с призив за помощ към западния свят, може би и към куманските ханове Боняк и Тугоркан.

Пръв бил обезвреден Чаха, убит по византийски внушения от своя стар враг султан Сюлейман. Византийската армия била постепенно подсилвана със съюзни и наемни части от българи, власи, френски и италиански рицари, узи (например отрядът на споменатия по-горе Уза), както и неопределени точно "миксоварвари" като Манастрас. Към ромеите преминали и някои печенежки главатари - Анна Комнина изброява имената на Татран, Канц, Катран и Неанц.

Така се стигнало до знаменитата през онази епоха битка при Левунион близо до Енос, при вливането на Марица в Бяло море. Четири дни ромеи и печенези не се решавали да встъпят в сражение, докато не се появили ордите на Боняк и Тугоркан. Тъй като ромейските колебания продължавали, куманите запитали императора: "Докога ще отлагаме битката? И тъй, знай, че не ще те чакаме повече, но при изгрев слънце ще ядем месо от вълк или агне..." Това недвусмислено подканяне имало ефект, но на практика Алексий Комнин бавел сражението, тъй като искал да подреди по оптималния начин своята толкова пъстра армия... Опитният "военен император" смятал да се подсигури откъм неприятни изненади - куманите били построени редом с основните ромейски сили, но отдясно на тях бил "полуварваринът" Манастрас, а отляво - Уза и "келтите" начело с италианския норманин Умбертопул. Тъй като строят на войските бил във формата на полумесец, то тежковъоръжените западни рицари оставали във фланг както на куманите, така и спрямо отряда на "Уза". С други думи, бивши врагове (узи, печенези и кумани) били разположени по такъв начин, че да се контролират взаимно, като същевременно били държани "на прицел" от "келтите".

Още при първия удар печенежките орди се огънали, а битката скоро се превърнала с безогледно клане. Както е известно, при Левунион ромейската армия извършила истински, рядко срещан даже и през Средновековието геноцид, тъй че "...в този ден загинал цял един народ!" Изклани били не само войниците, но и жени, деца, старци... Страшното кръвопролитие имало поразителен ефект върху куманите, част от които веднага тръгнали обратно към своите земи. "Варварите" не на шега били шокирани от уж "кротките" и "изнежени", оприличени само преди ден от тях на "агнета" ромеи... Разбира се, тук е повлияла както византийската жестокост, така и проявените от войските на Алексий I Комнин безспорни военни умения. Ако куманите до този момент нямали по-системни впечатления от византийската армия, сега те я видели в действие и проумели, че тя не бива да бъде подценявана. И така, голяма част от куманите по най-бързия начин тръгнали обратно към степите на Днепър и Дон. Наложило се пратеници на императора да ги догонват, за да им предадат обещаните награди... Онези вождове, които останали в ромейския лагер станали обект на специално внимание. Алексий Комнин им посветил целия ден, последвал битката, "...за да почувстват това, което се прави за тях..." Казвайки това, Анна Комнина има предвид непрестанните пирове, щедрите дарове, специално проявеното, в основата си показно отношение към съюзниците кумани.

Естествено, разказът за тоталното изтребление на печенезите не отговаря напълно на истината. Византийската поговорка, че "...заради един ден печенезите не видели месец май..." (битката била на 29 април, на 30 било клането, а на 1 май 1091 г. вече нямало печенези!), все пак не трябва да се възприема буквално. Остатъците от печенежката "стихия" били разселени допълнително на различни места, както ще видим и по-нататък в нашето изложение. По-траен спомен оставили т.нар. мъгленски печенези, а дори и през XIV в. в една грамота на цар Стефан Душан се споменава "печенежкият път" между Битоля и Прилеп. Местни и селищни названия със сигурен или вероятен печенежки произход съществуват достатъчно и днес - не само на различни места в България, но и на територията на днешните Румъния и Молдова.

Така или иначе, с победата си при Левунион Алексий I Комнин ликвидирал печенежката "стихия" на имперската територия. Още през същата година Византия възстановила властта си в Дръстър и целия Паристрион. През 1094 г. империята успяла по категоричен начин да се справи с куманското нахлуване на Тургоркан, когато новите "скити" дори водели със себе си самозванеца Лъже-Константин Диоген, а в 1114 г. степните нашественици не само били парирани, но ромейските войски ги преследвали в продължение на няколко дни оттатък Дунава. В общи линии дунавският лимес бил стабилизиран, били положени усилия и за укрепването на проходите в Стара планина.

В тази ситуация едно ново печенежко нашествие, при това с изразен стремеж за заселване южно от Дунава, било напълно неочаквано. Тази опасност се появила през 1122-1123 г. и е във връзка с едно показателно и важно съобщение на руската летопис: "В лето 6629 [=1121-1122 от Р.Хр.] прогони Володимер Берендеите от Русия, а Торките и Печенезите сами избягаха..." Съпоставена с данните на византийските историци Йоан Кинам и Никита Хониат (и двамата пишат само за "скити"-печенези), тази летописна бележка представя пъстрата етническа "физионимия" на "варварите". Ще се съгласим с руския византолог М. Бибиков, който правилно изтъква, че печенезите (явно водещата племенна общност според византийските автори!) са били придружавани от узи ("торки" или "торци" в руските извори), към които трябва да прибавим и берендеите. Именно те са споменати на първо място от руския хронист, а в някои местни имена в България (напр. с Беренде, Софийско) и в Румъния има следи и от тях. Така че участието на този недостатъчно изучен тюркски етнос в нашествието от 1122-1123 г. не подлежи на съмнение. Ако трябва да обобщим казаното, става дума за едно преселническо движение от южните граници на Киевското княжество, предизвикано от наказателните удари на великия княз Владимир Мономах срещу част от т.нар. "черни калпаци" - берендеи, отделни племенни групи и родове от печенези, узи, каи и др. по-незначителни номадски етноси.

Император Йоан II Комнин реагирал веднага на новата и твърде сериозна заплаха, като разположил лагера си наистина край Вероя. Поради "неизброимото множество на скитите", които вече били извършили много опустошения, императорът презимувал във Вероя. Той положил много усилия, за да разедини противника, спечелвайки с богати дарове неутралитета на някои вождове. "Скитите" били "...разделени на много племена и се подчинявали на различни началници." Последното пояснение още веднъж ни убеждава, че печенезите били придружавани от узи и берендеи, а императорът ловко използвал несъгласията и старите вражди между тях.

Така Йоан Комнин пресякъл достъпа на "скитите" към Тракия, а през пролетта на 1123 г. преминал Стара планина и повел сражение с "варварите". Привлечените от М. Бибиков извори ясно показват, че не става дума само за една победоносна битка (така излиза от разказите на Кинам и Хониат), а за по-дълга и тежка война, в която отначало ромеите претърпели едно или няколко поражения. По думите на Михаил Италик "...ето, разкъсан е [ромейският] строй, разпаднал се е бойният ред, ужасът се всели сред войниците, а смелостта у варварите. И вече беше свел знамето знаменосецът..." В тежката битка участвал самият василевс, който даже бил ранен в крака от "скитска" стрела. Очевидно на този етап от войната византийската армия се оттеглила към някакъв по-сигурен район, но все така на север от Стара планина.

Последвалата нова византийска офанзива срещнала твърдия отпор на "скитите", които обаче били принудени да преминат към отбрана. Колкото и неясни да са византийските сведения, особено що се отнася до конкретните детайли на войната, явно императорът в този момент получил нови подкрепления. Отвсякъде се стичали ромейски отряди, вкл. нормански наемници и "британски секироносци" на ромейска служба. Във войната заедно с императора участвали великият доместик (командващият сухопътните сили) севаст Йоан Аксух, севасткратор Андроник Комнин, а вероятно и други видни византийски военачалници. "Скитите" били принудени да изградят нещо от рода на "вагенбург". Тази импровизирана крепост от наредени в кръг талиги, макар и трудно, била разкъсана от "британските секироносци". Така печенезите и другите "скити" били победени и преследвани до Дунава, а отрядът на севастократор Андроник преследвал остатъците от "скитската" конница и отвъд голямата река. Съвременникът Никифор Василаки обобщава, че "...водите на Истър [Дунав] почервенели от кръвта на враговете..."

Както виждаме, противно на утвърдилото се в нашата историческа наука мнение, войната със "скитите" се е водила не при дн. Стара Загора, а на един обширен военен театър в Паристрион. Михаил Италик пише, че "...цялата желана равнина била в ръцете им" (на "скитите"), по-нататък същият автор споменава за "битка край Хемус", а цялата война е наречена "паристрийска". Развитието на самите бойни действия ни убеждава, че те са били водени между Стара планина и Дунава, като е имало преследване и на север от реката. Въпросът е обаче дали бихме могли да локализираме поне малко по-точно тази последна "печенежка война".

За съжаление във византийските извори отсъстват някакви по-конкретни данни за местата, където са ставали сраженията между ромеи и "скити". Факт е обаче, че изходната база, откъдето Йоан Комнин повел преговори с отделни "скитски" вождове, а по-късно (след като заедно с армията зимувал във Вероя) започнал и самата офанзива, бил именно районът около дн. Стара Загора. Това ни кара да мислим, че основните печенежки и други номадски сили са се установили не в Добруджа и Източна България като цяло, а в равнината северно от централните старопланински проходи. От друга страна, макар и най-вече по пътя на логиката, все пак става ясно, че Йоан Комнин и армията му не биха действали толкова смело и успешно, ако не са притежавали сигурни укрепени бази северно от планината. Никита Хониат пише, че първото ромейско нападение срещу "варварите" станало изненадващо "по вечерно време". С други думи, имало е поне една достатъчно голяма и здрава крепост, която е послужила като изходен пункт (и място за убежище при неуспех) в "печенежката война". Тези действия намират известен паралел в "печенежката война" през 1088 г., когато Алексий I Комнин атакувал печенезите в Добруджа, тръгвайки от Велики Преслав. Струва ми се, че в този ред на разсъждения съвсем логично стигаме до заключението, че ролята на Преслав в нашия случай е можела да бъде поета най-вече от Търново и околните крепости. Нека не забравяме, че само няколко десетилетия по-късно Търново "...е най-укрепеният...", красив и голям град "...по Хемус" и става център на въстанието начело с Петър и Асен. Единият от двата му "акоропола" (ситуация, сходна с Доростор/Дръстър!), именно Трапезица, носи названието си от византийските "трапезити" - войници, охраняващи проход. Ако съдим по някои, за съжаление твърде бегли данни (вж. отново очерка за "варяги", нормани и англичани), действията продължили и по посока на Преслав и Шумен, което е в съзвучие с цитирания по-горе израз за "цялата желана равнина"...

След разгрома на печенезите през 1091 г. и особено след последната "печенежка война" през 1122-1123 г. името и ролята на "скити" били окончателно поети от куманите. Военните конфликти между ромеи и кумани през 1094, 1114, 1148, 1155, 1160 г. по правило били печелени от империята, която при династията Комнини преживявала нов военен възход. На няколко пъти куманите не само били изтласквани от българските земи, но ромеите ги преследвали дни наред в земите на север от Дунава. През 1153-1154 г. Мануил Комнин дори имал амбициозен план за нанасяне на удари в самото "сърце" на "Кумания" - степите между Дон и Днепър, които трябвало да започнат от византийската презморска територия в Херсон (Крим). В този смисъл куманската заплаха не бива да се отъждествява по сила и значение с печенежката. И все пак, в българските земи прониквали кумани, вкл. племенни групи със своите вождове, идващи на военна служба кумански войници, политически бегълци и т.н.

Когато през 1094 г. куманите на хан Тугоркан били разбити от ромеите край Одрин, а после и при изтеглянето им в проходите на Източния Балкан, във византийски плен паднали повече от три хиляди души. Те били разселени на различни места главно в българските земи, получавайки статут на военни колонисти (стратиоти). Част от тях били настанени в Софийско и Нишко, което личи и от събитията, свързани с преминаването на Първия кръстоносен поход през 1096-1097 г. Така например селското опълчение на Петър Пустинника и Валтер Голтака, от чиито безчинства и грабежи страдали местните българи, било нападнато край Ниш от "...българи, кумани, унгарци и печенези...", действащи по заповед на византийския управител (дукс) Никита. За други "българи, кумани, печенези, турци, датчани (нормани)", участващи в самата императорска армия, се споменава и на други места - край Драч, Битоля и т.н. Когато през 1101 г. херцог Гийом от Поатие се връщал от Божигроб, нейде между Средец (София) и Ниш хората му били спрени от "...печенежки и кумански войници от царството на императора", пазещи някакъв мост. Те проявили голяма храброст, пленявайки приближени на херцога рицари. Едва когато херцог Гийом успял да задържи дукса Никита, "...пленниците били върнати, а печенезите и куманите - усмирени..."

Нейде в началото на XII в. в Плисковското поле, привлякло някога хан Аспарух, а през XI в. - печенезите, се заселила някаква по-голяма куманска племенна група. Това се доказва най-вече от двете монументални "каменни баби" при с. Царев брод, Шуменско, единствените открити у нас. Дълго време тези номадски скулптури бяха приписвани на прабългарите, но днес няма никакво съмнение, че те принадлежат на куманската култура. Статуите са изработени на място и са част от религиозен езически комплекс, подобен на многото кумански светилища в южноруските и украинските степи. Най-вероятно тази куманска общност се е появила в България в резултат на един руски поход от 1106 г., когато разгромените "половци" (руското название на куманите) трябвало да се спасяват към Долни Дунав. Култовият комплекс показва, че става дума не за бивши военопленници, превърнати в стратиоти, а за организирана маса, имаща своя аристокрация, жреци и т.н. Към такива федерати византийската власт поне на първо време проявавала по-голяма веротърпимост. Наличието на кумански материали от разкопките във Велики Преслав може да се обясни и с трайното присъствие на тази куманска група, от която навярно са набирани войници за гарнизона на града.

Сведения за кумански конници във византийската армия, служещи често заедно с българи и печенези, откриваме и по време на Втория кръстоносен поход (1147-1148 г.), войните на империята срещу Унгария, селджукските турци и т.н. Някои от тези кумани живеели в българските земи, други идвали от степите като наемници. Неведнъж за кумани на византийска служба става дума и по време на Третия кръстоносен поход (1189-1190 г.), когато Петър и Асен вече били възстановили българското царство. Рицарите на немския император Фридрих I Барбароса имали сблъсъци с тях главно около Одрин, а при едно от сраженията била пленена и "...една жена, въоръжена като мъж и отлично обучена в изкуството да стреля с лък." Западните рицари били силно впечатлени от жената-войник, нещо, което не е толкова необичайно за степните народи - нека припомним, че въоръжени жени имало и в българските войски на хан Крум, когато те разгромили Никифор I Геник през лятото на 811 г. Това сведение обаче намеква, че нейде в Одринско живеела трайно някаква по-голяма група кумани, защото е трудно да се допусне, че Византия е приемала жени като наемници от самата степ.

Една група кумански заселници живеела в Мъгленското поле, там, където век по-рано били т.нар. мъгленски печенези. Няколко интересни грамоти от архива на светогорската лавра "Св. Атанасий" от края на XII в. свидетелстват за проблемите, които имал този водещ манастир със "стратиотите кумани". Спорът бил за земи, обработвани от селяни-парици, които куманите самоволно отнели от монасите и всячески бойкотирали връщането им на законния собственик. Разследванията на властите, отразени в тези актове, показват неизживения номадски манталитет на куманите. В една от грамотите, макар и зле запазена, се четат имената на някои от куманските "войници": Тарци, Валцандар, Таптук, Асен и др., както и формата "Команопулос", свидетелстваща за поне второ поколение кумани по онези места. Присъствието на кумани сред българите в Македония още във времето на византийското владичество личи и от писмата на охридския архиепископ Димитър Хоматиан (XIII в.), където срещаме фамилните имена "Коман" и "Коману".

Най-малко са запазените сведения за кумани в Северна България, където те положително били най-многочислени. Тази презумпция мотивира нашия голям историк В. Златарски да предположи българо-кумански произход на династията Асеневци. Наистина, имената "Асен" и "Белгун" (прозвището на Иван Асен I, "старият Асен") се срещат сред куманите, но вероятно ги е имало и при прабългарите. По принцип в Паристрион през XI-XII се появила достатъчно нова аристокрация от смесен, "миксоварварски" произход. Тя несъмнено се сродявала и с "по-старата", "автентичната" българска знат, имаща своите корени в епохата на Първото българско царство. Във всеки случай, когато се изправят на политическата сцена, братята Теодор-Петър, Иван Асен I и Йоаница/Калоян имали ясно изразено българско самосъзнание.

Така или иначе, печенежките и куманските вождове в полетата на България имат своето място в нашата политическа и военна история. Техните съплеменници в една или друга степен влели "нова кръв" в средновековния български народ. Както се допуска от някои учени, по-слабо интегрираните в българската народностна среда печенези и кумани са истинските прадеди на някои групи сред днешните български турци в Лудогорието (Делиормана). Така или иначе, участието на печенези, узи и кумани в българската история заслужава още по-задълбочено изследване и осмисляне, в което водещата роля на археологията е извън всякакво съмнение.

(с) Пламен Павлов

=============================

(с) Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.

"ВАРЯГИ", НОРМАНИ И АНГЛИЧАНИ НА БЪЛГАРСКА ЗЕМЯ

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

На пръв поглед горното заглавие звучи необичайно и предизвикателно, освен може би за тесните специалисти, и все пак темата има своя смисъл. Макар и по-слабо в сравнение със Западна Европа, Русия и Византия, средновековна България неведнъж е имала контакти с "дивите" нормани ("викинги", "веринги", "варяги", "народът Рос" и др.), а епизодично и с англичани на византийска служба.

Без съмнение най-преки били контактите на норманите с Византия и България чрез ранносредновековните руски земи. Киевска Русия се оформила като държава след завладяването на Киев от княз Олег през 882 г., който пък бил наследник на норманския вожд Рюрик, завладял земите на Северна Русия около Новгород в началото на същото столетие. Всъщност може би Киев до 882 г. бил владян от братята Асколд и Дир, по всяка вероятност също от нормански произход, но признаващи върховната власт на хазарския каган. С превземането на Киев от княз Олег се създала една мощна ранносредновековна държава, в която норманският елемент на първо време имал ярко изразено политическо надмощие. "Варягите", както били наричани норманите в Русия, дали своето име "Рос" на новата държава с нейното предимно източнославянско население, както станало с името на [пра]българите у нас и на германското племе "франки" във Франция.

"Варягите", бидейки смели моряци и безпримерни авантюристи, предали своя дух и опит на своите източнославянски събратя. Както на запад техните съплеменици достигнали Исландия, Гренландия и дори "Винланд" (Северна Америка), така в източноевропейските простори, плавайки по големите реки, те се появявали изненадващо в Каспийско и Черно море. От IX нататък Византия, а навярно и България, трябвало да бъдат нащрек предвид опасността от морски набези. Северните "мъже на кървите" (израз на княз Светослав Киевски в "Повестта за изминалите години") били авангард на руската външна политика, както и на презморската търговия по пътя "Из Варяг в Греки" ("От норманите към Византия"), достигащ покрай българския черноморски бряг до Месемврия/Несебър и Цариград/Константинопол.

Наред с процеса на етническа симбиоза, родил староруската аристокрация и войска, при който първоначалните "роси" се пославянчвали и превръщали в славяни-"руси", в руските земи идвали временно, на военна служба, по търговия и т.н. нови "варяги". По тази причина наред с русите в изворите от IX-XI в. се споменават и, така да се каже, "автентични" нормани. В походите на киевските владетели на юг винаги участвали руси (като общо понятие на техните поданици), "варяги" (наемници или съюзници от Скандинавия), славяни (контингенти от различните племена: древляни, северяни и т.н.), понякога и други съюзни отряди. По-особен е случаят с племената на т.нар. тиверци и уличи, според някои изследователи от прабългарски (или смесен българо-славянски) произход, но постепенно въвлечени в руската политика, както и в състава на староруската народност.

Първата регистрирана поява на "роси" в Константинопол, иначе "шведи", пратеници на някакъв неизвестен "каган", била през 839 г. Византийската столица била нападната от техни съплеменници за пръв път на 18 юни 860 г. Според някои учени инициатори на похода били споменатите Асколд и Дир. Знаменитият византийски патриарх Фотий съобщава, че скоро след българите Христовата вяра била приета и от русите. Това първо "Крещение руссов", представено с нарочна миниатюра и в българския превод на Манасиевата хроника (XIV в.), обаче било много ограничено и нетрайно. Русия си останала езическа до покръстването през 988 г., в което участвало и българско духовенство.

Формирането на Киевска Русия при Олег в края на IX в. променило стратегическата обстановка в Източна Европа и Черноморието. Към 905-907 г. самият киевски княз със своите ладии изненадващо нападнал и опустошил околностите на византийската столица. Какво е било отношението на българския владетел Симеон Велики към този поход обаче е неизвестно. С договора между Олег и Византия (907 г.) били поставени основите на легендарната "варяго-руска дружина", превърнала се във важен елемент от византийската армия. През 941 г. княз Игор с "безчислени ладии", наричани от византийците с традиционното понятие "моноксили" ("еднодръвки"), навлязъл отново в Босфора, но бил разгромен от византийския флот. Русите особено много се страхували от прочутия "гръцки огън", средновековният "напалм", който правел византийските "огненосни кораби" ("дромони") най-силните морски единици през онази епоха. Две години по-късно князът отново тръгнал против Константинопол, но бил спрян от една изпреварваща дипломатическа инициатива на империята. България на цар Петър като лоялен съюзник предупредила ромеите за готвещото се нападение, което позволило на византийското правителство да реагира. Печенежките съюзници на Игор обаче не влизали в сметката, поради което нападнали северните български земи. В тези руски морски походи съществена роля играели норманите ("варягите"), които очевидно вече били добре известни на властите във Велики Преслав.

В България като военно-политически фактор в истинския смисъл на думата норманите се появили по време на руската агресия, водена от княз Светослав Игоревич през 968-971 г. В тази първа по рода си българо-руска война, нанесла най-тежкия удар на Първото българско царство, участвали големи варяжки контингенти. Самият Светослав, независимо че е първият руски княз със славянско име, бил чистокръвен норманин - и майка му Олга ("Хелга"), първата християнска владетелка в Русия, и баща му Игор ("Ингвар") били от норманско потекло. Най-близките помощници на княза във войната му против България, а после и срещу Византия, били "варягите" Икмор и Свенелд ("Свенкел" във византийските извори). Икмор загинал по време на боевете край Дръстър (Силистра), а Свенелд предвождал остатъците от Светославовата армия при завръщането й в Киев от България. Той поел командването й след гибелта на княза, убит при праговете на Днепър от печенезите през зимата на 971/972 г.

По време на войната на Балканите русите и "варягите", в огромната си част езичници, проявили извънредно голяма смелост и военно изкуство. И все пак победите им над българите се дължали най-вече на превъзходството им в хора (поне два пъти повече от българите, както твърдят византийските автори), както и на военната изненада. Няма съмнение, че дори и при реалностите на X в., все пак староруската народност (т.е. днешните руси, украинци и белоруси) надвишавала по численост българската... Показателно е едно място в "Повестта на изминалите години": при втория Светославов поход в България край Преславец (в Дунавската делта) "...излезли българите на бой против Светослав, настанала голяма битка и българите започнали да надделяват. И казал Светослав на своите воини: "Тук ние трябва да погинем! Нека устоим, братя и дружино, мъжествено!" Към вечерта Светослав надвил..." Ожесточената съпротива, оказвана от българските войски, никак не се покрива с наложената представа за упадъка и слабостта на страната при Петър (927-969) и Борис II (969-971).

Авантюризмът на княз Светослав позволил на Византия да го използва като свое оръдие срещу България. Както е известно обаче, руският княз се сближил извънредно много с Калокир, сина на византийския управител на Херсон, който бил не по-малко "хазартна" личност. Изпратен в Киев, за да уговори руската агресия против България, патрицият Калокир бил поблазнен от мисълта за византийския трон. Той щедро обещавал на Светослав България, ако русите му помогнат да заграби императорската корона...

Действията на Светослав срещу Византия, независимо от наложения от него руско-български "съюз" (изразяващ се във фактическото заложничество на цар Борис II, най-видните български боляри и семействата им!), нямали очаквания резултат. В Константинопол никой не искал и да чуе за фантазиите на Калокир. Руските сили, нахулили в Тракия, претърпели пълно поражение. В тях обаче участвали и подкрепления от маджари, печенези и ...българи! Част от тези българи най-вероятно просто нямали избор предвид естеството на споменатия по-горе българо-руски [псевдо]"съюз". Не е изключено обаче, както допуска например молдовският български учен Н. Руссев, авантюристът Светослав да е увлякъл подобни нему български "пасионарни" елементи - винаги в едно общество съществуват хора, по една или друга причина недоволни, неудовлетворени и т.н. от реалните политически условия. В този смисъл и в Петрова България положително е имало достатъчно "маргинални" хора, авантюристично настроени, склонни към неадекватни на пръв поглед позиции и решения... И все пак, доминиращото мнозинство от българския народ се отнасяло крайно неприязнено и враждебно към руския княз и войските му. Показателно е поведението на българите във Велики Преслав през април 971 г. - те се сражавали яростно с войските на "освободителя" и "приятеля" Йоан Цимисхи (969-976) не от "любов" и лоялност към Светослав, а ръководени от омразата си към същите тези ромеи, виновни за "нашествието на русите" в България... Други българи, както е известно, пък се предоверили на Цимисхи и открито преминали на негова страна. Това, от една страна, спомогнало за блокирането на Светослав в Дръстър, от друга - предизвикало жестокото изтребване на държаните от Светослав като заложници български боляри.

След 988 г., когато руско-византийските съюзни отношения били скрепени с династичен брак (Владимир I се оженил за Анна, сестрата на Василий II), и християнизацията на Киевска Русия участието на средновековни "руси" в ромейската армия станало нещо неизменно. Варяго-руски отряди, макар и сравнително рядко споменавани, се сражавали против българите по време на "перманентната война" на Василий II Българоубиеца (976-1025) срещу Самуил (997-1014) и неговите наследници. Така например след победата на Българоубиеца над войските на Иван Владислав (1015-1018) при Сетена (в дн. Южна Македония, Гърция) една трета от плячката била подарена на "русите" в състава на императорската армия.

През 1015 г. руска флота, водена от някой си Хрисохир (не име, а прозвище - "Златната ръка" на гръцки), роднина на княз Владимир I Святой, се появила пред византийската столица. Това пиратско по своята същност нападение създало проблеми на византийските морски сили. Така или иначе, в крайна сметка русите били победени, а в разгрома им взел дейно участие българинът Давид "Охридски", който тогава управлявал византийския остров Самос в Егейско море. Очевидно става дума за преминал на страната на Василий II български болярин (за съжаление има и такива случаи още във времето на Самуил...), който изненадващо направил кариера като морски офицер.

Последният варяго-руски морски поход срещу "Царьгород" (русите възприели българското име на Константинопол) бил през 1043 г. Корабите на княз Владимир Ярославич, синът на царуващия тогава велик княз Ярослав Мъдри, отново станали жертва на "гръцкия огън". Руските съдове били преследвани от византийските дромони покрай българските брегове, а спасилите се руси, стъпвайки на сушата, успели да се съберат и организират. Това били цели 6 хиляди души, оглавени от воеводата Вишата, които се опитали да се завърнат в родината си, вървейки покрай брега на морето. При Варна обаче Вишата и хората му били разбити от силите на паристрийския стратег Катакалон Кекавмен.

Средновековните българи неведнъж си имали работа и с италианските нормани. Тези контакти имали място при норманските агресии против западните земи на Византия, вкл. българските в Македония, по време на Първия кръстоносен поход, както и във връзка с присъствието на наемници от тази среда във византийската армия. Българи и нормани участвали в редица военни кампании на ромеите против селджукските турци в Мала Азия, а българинът Борил като "етнарх" (командващ чуждестранните наемници) дори бил пряк командир на норманите по времето на Никифор III Вотаниат (1078-1081).

Както стана дума, в голямата война на Алексий I Комнин с норманите на Робер Гискар през осемдесетте години на XI в. участвали много българи, вкл. корпусът на пловдивските павликяни (вж. очерка за Травъл в тази книга). Пак по същото време норманите окупирали голяма част от днешна Македония, но при Охрид срещнали твърдата съпротива на тогавашния управител на крепостта, арменецът Ариев. Този византийски офицер оставил добър спомен сред местните хора, поради което в "Българския апокрифен летопис" (XII в.) е наречен "български цар"!

Наред със създадената от норманите стара Киевска Русия и с норманското "Кралство на двете Сицилии" в Италия Византия, вкл. и българите под нейната власт, контактували и с техните съплеменници от самата Скандинавия. Както стана дума, скандинавските нормани винаги били важен компонент в руските походи към "Миклагард" ("Великият град" - название, давано от тях единствено на Цариград/Константинопол!), именно през "Гардарики" (така най-често е наричана Русия в старата скандинавска книжнина) най-често пристигали северните "мъже на кървите" на служба при византийските императори. В такъв смисъл Русия играела ролята на своеобразен посредник между европейския Север и Балканите. Вече бе казано, че през нея минавал и "Великият Северен път" ("Из Варяг в Греки"), чиято завършваща фаза била покрай българския черноморски бряг.

След християнизацията на скандинавските страни в началото на XI в. службата при византийските императори се смятала както за доходно занятие, така и за въпрос на престиж. В Константинопол идвали нормански аристократи и войници от Дания, Норвегия, Швеция, даже от далечната Исландия. През XI в. най-ярки следи във Византия и България оставил прочутият принц и авантюрист Харалд Хардрад Суровия (Високия), бъдещ норвежки крал (1047-1066), по-малък брат на националния светец крал Олаф (1016-1030). В чест на св. Олаф "верингите" изградили параклис в Константинопол. Самият Харалд, определян от учените като "последен от конунгите-викинги", загинал по-късно при своя опит да завладее Англия (само три дни преди атаката на Вилхелм Завоевателя през 1066 г., началото на нова епоха в британската история!), направил силно впечатление на своите съвременници във Византия и България.

Норвежкият принц дошъл във Византия с отряд от 500 войници, минавайки през Киев, където управлявал неговият бъдещ тъст, великият княз Ярослав Мъдри. Това станало към 1036-1037 г. по времето на император Михаил IV Пафлагонски. Желанието на Харалд било не само да спечели слава, пари, почести и т.н., но и да се запознае с устройството на вековната империя. Северният принц се сражавал в Мала Азия против арабите, по-късно бил в Южна Италия под командването на прочутия византийски пълководец Георги Маниак, който пък, както стана дума, вероятно имал български произход. Византийският писател Кекавмен дава висока оценка на Харалд като верен воин на империята, който заради своите подвизи получил титлата "спатарокандидат". Скандинавската традиция героизира и преувеличава заслугите на принца, като дори приписва на императрица Зоя ("Зоя Могъщата" у Снорри Стурлосон) желание да се омъжи за него.

Най-ярки следи Харалд Хардрад е оставил с участието си в потушаването на българското въстание начело с Петър Делян. Според сагите именно той имал решаващата заслуга за победата над българите и техния сляп цар, поради което получил прозвището "Опустошителят на България", както и "Бич за българите". Най-вероятно и тук имаме типична хиперболизация, доколкото съвременниците не открояват по някакъв по-особен начин действията на "верингите", когато става дума за Делян и неговото въстание. Твърдението, което се среща понякога в популярната литература, че Харалд имал някаква любима българка на име "Слава" или "Ослава", от чието име било получено названието на Осло (!), нямат реална основа. Във Византия норманският вожд останал до 1043 г., когато влязъл в разпра с император Константин IX Мономах и се наложило да побегне в Киев. Този инцидент наред с други подобни по същото време бил една от причините за последния варяго-руски морски поход против византийската столица през 1043 г.

През 1110 г. Цариград бил посетен от норвежкия крал Сигурд Кръстоносеца (1103-1130), когото Алексий I Комнин приел тържествено и много сърдечно. В чест на високия гост били устроени бляскави приеми и дори спортни игри на Хиподрома. Сигурд подарил на императора своите кораби, вкл. кралският "дракар", украсен с огромен позлатен дракон (плячкосан заедно със стотици византийски реликви от кръстоносците през 1204 г.!), и потеглил към родината си по суша през "Болгарланд" (България), "Унгарланд" (Унгария) и т.н. Мнозина от неговите войници получили разрешение да останат на византийска служба. Въобще император Алексий I Комнин е оставил най-траен спомен в сагите, а името му "Кирялакс Кейсар" (т.е. "Кир/господин Алексий Цезар") се превърнало в синоним на византийския император - с него са назовани и синът, и внукът на Алексий I, съответно Йоан II (1118-1143) и Мануил I Комнин (1143-1180).

Една от сагите, която има паралел и в "Историята" на византиеца Йоан Кинам, разказва за участието на норманите във византийската победа над печенезите през 1123 г. Естествено, придворният историк Кинам е много по-обстоятелствен, поради което нашето изложение се гради преди всичко на неговия разказ. Това била последната "печенежка война", която Йоан II Комнин започнал от българския град Боруй (виз. Вероя, дн. Стара Загора). През старопланинските проходи императорът преминал в Северна България, най-вероятно нейде в района на бъдещата българска столица Търново. В първата битка ромеите претърпели неуспех, а самият Йоан бил ранен. Византийският владетел обаче продължил войната, като успял с дарове, обещания и т.н. да разедини "варварите". Това било улеснено от обстоятелството, че заедно с печенезите в нашествието от 1122-1123 г. участвали още узи и сродните с тях берендеи. Решителната битка била някъде в Дунавската равнина, където "варварите" устроили лагера си. Използвайки своите талиги, те направили нещо като "вагенбург" ("подвижна крепост" от наредени в кръг каруци). Ромейските войници не могли да пробият обръча и тогава се намесили "верингите". Според сагата, за която стана дума, техният водач Торир Хелсинг уверил разгорещено императора, че той и хората му ще се хвърлят даже в огъня заради него. Йоан II Комнин, наречен отново "Кирялакс", ги насърчил, като им напомнил и за покровителството на "техния" св. Олаф. С неговите молитви 450-те "веринги" със своите секири разсекли "крепостта от талиги" и разгромили "варварите". Според византийските автори в този подвиг главна роля играели "британските секироносци" (вж. малко по-долу), което показва, че корпусът е бил нееднороден. Така Византия, вкл. и българските й поданици, все пак благодарение и на "северните хора", окончателно си отдъхнала от продължилата близо едно столетие печенежка заплаха.

Скандинавското, както и "чисто" руското (източнославянското), участие във византийската армия към края на XI в. постепенно избледняло. На мястото на традиционните вече "веринги" се появил нов "поток", този път по-малък по мащаби, състоящ се предимно от англичани и шотландци. Този поток имал своето място след 1066 г., когато френските нормани (от Нормандия) начело с Вилхелм (Гийом, Уйлям) Завоевателя превзели Англия. Тогава редица представители на старата аристокрация от англо-сакси трябвало да търсят щастието си извън пределите на острова. Вероятно по техните стъпки тръгвали и други англичани, вече и новата нормано-английска аристокрация, във Византия сигурно оставали на служба и англичани, участвали в кръстоносното движение, пилигрими (поклонници), връщащи се от Божигроб и пр. Както видяхме, отряд от "британски секироносци" участвали в последната "печенежка война" през 1122-1123 г. Две английски монети от двадесетте години на XII в. са открити, по информация на нумизмата Ал. Пейков, съответно в района на днешния гр. Омуртаг и край Шумен. Тези засега уникални находки най-вероятно са в пряка връзка с англичаните във византийската армия, и то именно във времето на тази война.

При Алексий I Комнин имаме и един изключително интересен пример на истинско етническо присъствие на хора от далечна Британия по нашите земи. Тогава група англо-сакси се заселила в ...Дунавската делта! Северните пришълци изтребили "езичниците" (вероятно печенези) и нарекли някакъв район с името "Нова Англия" (!), пазейки "...спомена за страната, от която водеха потеклото си..." - разказва техен съвременник. Естествено, този сензационен сам по себе си английски "анклав" в средновековния български Североизток, появил се в началото на XII в., е бил незначителен. Скоро англичаните или потърсили другаде нужната им земя, или пък бързо били пометени от бурните събития през онази епоха.

Във византийския дворец т.нар. англо-веринги продължавали да съществуват като армейска част дори и през XIII в., но реалната им роля вече била далеч от онази, която имали "верингите"-нормани и руси от X-XI в. Англичани и германци в гвардията на императорите имало и по-късно. Те са споменати и в трактата на Георги [Псевдо] Кодин, което означава, че българските пратеничества във Византия през XIII-XIV в. са срещали такива хора. Ако съдим по случая с Хранислав (вж. очерка "Съратници и последователи на Ивайло"), то е имало случаи, в които англичаните във византийския дворец са били подчинени на висшестоящи началници, българи по произход. Така или иначе, тези "северни хора" не били непознати на нашите средновековни предци. Когато в една от своите т.нар. Месемврийски (Несебърски) грамоти от 1341 г. цар Иван Александър (1331-1371) споменава "...русите и светлокосото германско племе...", търновският цар вероятно има предвид такива войници на византийска служба. Така или иначе, независимо от сравнително беглото си присъствие по нашите земи, норманите, англичаните и подобните на тях северни "мъже на кървите" имат своето място в българската средновековна история, те придават допълнителни багри към нейната колоритна етнокултурна палитра.

(с) Пламен Павлов

=============================

(с) Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.

РУСКИ "БРОДНИЦИ", ПОЛИТИЧЕСКИ ЕМИГРАНТИ И АВАНТЮРИСТИ ВЪВ ВТОРОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

За разлика от активните българо-руски културни връзки през Средните векове, където водещо било мястото на България, то политическите отношения между двата народа през XII-XIV в. били твърде спорадични. Същестувалата докъм X в. условна българо-руска етническа граница, най-общо по Днепър и Днестър, отдавна била разкъсана от номадите - печенези, узи, кумани, татари. Някогашната Киевска Русия, способна да организира морски походи към Цариград, дори да осъществи през 968-971 г. мощна агресия против Първото българско царство (походите на княз Светослав Игоревич), вече не същестувала. Мястото й било заето от далеч по-слабите във военно и политическо отношение княжества в Киев, Галич, Чернигов, Суздал, Новгород и т.н., които се борели с номадите, а в средата на XIII в. изпаднали в тежка зависимост от татарската "Златна Орда".

И все пак, макар и в по-скромни мащаби, политически и етнически връзки между двете страни съществували. Общата им славянска природа улеснявала както културното влияние, така и взаимните групови и личностни контакти. През XII-XIV в. имало не един случай, в който руси идвали на българска служба. Бидейки славяни, православни и близки по език с българите, те се интегрирали много по-лесно в сродната им народностна среда в сравнение с представителите на редица други народи. Най-значимо от военнополитическа гледна точка обаче било участието на т.нар. бродници като съюзници на първите Асеневци.

Тази интересна общност, първообраз на руското и укранското казачество, живеела в куманската степна територия, но притежавала свои собствени "воеводи". Освен това поне в голямата си част бродниците били православни християни. Техните редици били попълвани от избягали руски селяни, политически бегълци и тем подобни елементи, на които особено прилегнало куманското название "козак" ("волен, свободен човек"). Името "бродници" обаче не означава "бродяги" или "скитници", а въоръжени пазачи на бродовете по големите степни реки. Тази служба русите изпълнявали в съгласие с куманските ханове, с които били в тесни връзки и в известна зависимост. Естествено, когато още Петър и Асен се обърнали за помощ към куманите, те влезли в съюз и с воеводите на русите-бродници.

Още нещо, през първата половина на XII в. близо до българските земи, тогава под византийска власт, се появила групата на т.нар. берладники (сходни с бродниците или пък част от тях), оглавявана от княза-авантюрист Иван Ростиславич Берладника. Те обитавали платото Бърлад в днешната румънска част на Молдова, където е и гр. Бърлад. Иван Берладника с хората си нападал руските кораби по Днестър, а сигурно и византийските по Дунава. Веднъж руската киевска флота го преследвала по Черно море "до Дцина", може би до устието на р. Тича или пък, което е по-възможно, до средновековния български град Вичина в Дунавската делта (при дн. Нуфъру, Румъния). С други думи, берладниците имали контакти, било приятелски, било враждебни, с византийските власти и местните българи на Долни Дунав. През 1160 г. Иван Берладника намерил смъртта си в Солун, вероятно отровен от ромеите. Приблизително по същото време в българските земи по Дунава се установили последователно избягалия от родината си княз Василко Юриевич (син на Юрий Долгоруки, създателят на по-късната руска столица Москва) и "династът" (боляринът) Владислав. Те управлявали един след друг три дунавски крепости в България, чиито имена обаче не са известни. Тези случаи, подкрепени с някои други хипотетични съображения, са мотивирали навремето П. Мутафчиев да предложи смелата, но слабо правдоподобна хипотеза за руско-куманския произход на Асеневци.

Бродниците са регистрирани за пръв път като български съюзници през 1190 г. Тогава Никита Хониат съобщава, че на страната на Петър и Асен се сражавали и "тавроскитите" (русите) "...от Вордона", образно определени като любимци на бога на войната Арес, като хора, "...презиращи смъртта". Отново става дума за тях през 1201 г., и то като традиционни български съюзници, които очевидно подкрепяли цар Калоян при превземанато на Констанция (при дн. Симеоновград) в Тракия и Варна - последната византийска крепост на север от Балкана. Една френска трубадурска поема дава основание да се мисли, че руси участвали и в действията на Калоян срещу латинците. Йоан Ставракий, автор на поредното "Чудо на св. Димитър Солунски", разказващо за смъртта на великия български цар, пише, че в Калояновата армия пред стените на Солун (есента на 1207 г.) имало съюзнически контингенти от кумани, гърци, алани и руси.

След гибелта на цар Калоян в Търново се разгоряла междуособна борба за престола, в която надделял Борил. Синовете на Асен, Иван Асен II и Александър, били отведени от верни привърженици при куманите. Когато обаче Борил се оженил за царицата куманка, наложило се търновските принцове да търсят нов подслон - този път те отишли, както пише Георги Акрополит, "...в страната на русите". Това било най-вероятно не Галицкото, както немотивирано се твърди най-често, а Киевското княжество. Единствено то било наричано "Русия" или "руската земя", докато другите княжества и във византийските извори са наричани с локалните им имена - например "Галица" за Галицкото. Най-вероятно от Киев към 1217 г. Иван Асен и по-малкият му брат тръгнали към България, като същевременно набрали войска от "сбирщината руси", както се изразява Акрополит. С помощта на тези руси и след продължителна гражданска война Иван Асен II победил цар Борил и си върнал бащиния престол. Тази "сбирщина" най-вероятно са бродниците или някоя сходна с тях група руско население - например споменатите в руските летописи "выгонци галичские". Руските наемници на Иван Асен II поне отчасти останали в България. Дали името на град Русе (дори и през XIX в. Руси), което е на етнонимична основа, има връзка точно с тях не може да се каже със сигурност. Както ще видим обаче, нейде в същия район действал и най-видният руски емигрант в България, деспот Яков Светослав.

Много важна, за съжаление отрицателна, роля в българския XIII в. изиграл руският княз Ростислав Михайлович. Той бил син на мъченически убития от татарите и обявен за светец черниговски княз Михаил. Бидейки зет на крал Бела IV, Ростислав потърсил убежище в Унгария. През 1243 г. Бела го назначил за бан (управител) на Мачва - областта между Дрина и Сава. Макар и унгарски васал, руският княз разполагал с широка автономия. В територията му влизали вероятно и българските земи около Белград и Браничево, което го обвързвало в перспектива с политиката на Търново. Към 1254 г. Мария, дъщеря на Ростислав, се омъжила за младия български цар Михаил II Асен (1246-1256). Вероятно съветниците на българския цар, сред които изпъква севастократор Петър, смятали този династичен брак за перспективна стъпка към възвръщането поне на част от изконните български земи. Освен това Ростислав, макар и подчинен на католическия унгарски крал, оставал православен. Това обстоятелство през онази епоха съвсем не било маловажно.

Ростислав Михайлович по един или друг начин бил свързан с краткия българо-сръбски конфликт през 1253/1254 г., който обаче нямал особени резултати. По време на избухналата през следващата 1254 г. българо-никейска война Ростислав вече бил официален съюзник на Михаил II Асен. Тогавашният византийски пръв министър и историк Георги Акрополит го нарича "Русинът ур" (втората дума е унгарска и значи "княз"), а за император Теодор II Ласкарис (1254-1258) "лъвчето" (Михаил II Асен), "кучето" (куманите) и "мечката" (руският княз Ростислав) били съюзници. Войната обаче не се развивала добре за България, макар някои важни крепости южно от Марица (например Цепена) да оставали твърдо в български ръце. Стигнало се до преговори, които правителството на Михаил II Асен в израз на високо доверие поверило на Ростислав Михайлович. Така навярно българите искали да респектират ромеите, показвайки, че се ползват с подкрепата на Унгария; че авторитетният и силен във военно отношение руски княз е изцяло на българска страна и т.н. Така именно Ростислав оглавил "първенците на българския народ", дошли да преговарят с Теодор II Ласкарис при р. Регина (дн. Еркене в Източна Тракия, Турция). Противно на възлаганите му надежди, Ростислав водел преговорите подозрително неадекватно, наричал младия византийски император "свой баща и господар", приемал предложения, които самите ромеи преди това вече били оттеглили с оглед неприемливостта им за българската страна... Най-накрая царският тъст предпочел голяма контрибуция в пари, скъпи одежди и т.н., срещу която български крепости и градове трябвало да бъдат опразнени от своите гарнизони и да приемат ромейски! Очевидно Ростислав бил подкупен от ромеите, а може би следвал и интересите на Унгария, заинтересувана от отслабването на южната й съседка. Така по силата на Регинския мирен договор България загубила обширни земи от Родопите до Скопие...

Вестта за сключения крайно неизгоден, унизителен мирен договор довела до бурни събития в Търново и страната. Калиман, син на севастократор Александър (по-малкият брат на Иван Асен II), организирал недоволните и убил своя първи братовчед Михаил II Асен. Той се провъзгласил за български цар, като веднага се оженил за рускинята Мария, за да легитимира властта си. Новият цар Калиман II (1256) обаче също не намерил сериозна поддръжка и на свой ред бил убит. Страната била обхваната от тежка гражданска война, в която силни позиции имали боляринът Мицо (зет на Иван Асен II), скопският първенец Константин Тих и самият Ростислав Михайлович. Настина Ростислав, който в унгарски документи е наричан "император на българите", се появил пред стените на столицата. Той обаче не бил допуснат в града. Ростислав явно бързо схванал колко голяма е неговата непопулярност, защото се отказал да обсажда Търново и, вземайки дъщеря си, се завърнал в Мачва.

Няколко години по-късно в България се изявил друг руски княз, който обаче не бил свързан с Ростислав Михайлович. Това бил Яков Светослав, потомък на киевските велики князе, намерил неизвестно кога, при неизвестно какви обстоятелства убежище в българската държава. Не е изключено това да е станало още по времето на Иван Асен II или скоро след смъртта му, т.е. във времето на грандиозния татарски поход в Източна и Централна Европа. Дори и при най-приблизителни изчисления Яков трябва да е бил роден нейде през първото или второто десетилетие на XIII в. Това означава, че по време на татарската експанзия в Русия той бил поне двадесетина годишен.

Към 1258-1259 г. Яков Светослав вече бил много влиятелен, защото му била дадена ръката на една внучка на Иван Асен II - дъщеря на Елена и Теодор II Ласкарис. Така той станал баджанак на цар Константин II Асен (1257-1277), който пък бил женен за Ирина, сестра на неизвестната по име съпруга на бившия руски княз. Логично изглежда Яков Светослав да е подкрепил Константин Тих срещу неговия съперник, мимолетно царувалия Мицо Асен (1256-1257). Знатният руснак получил високата титла деспот или от малолетния Йоан IV Ласкарис (1258-1261), или от самия Константин Асен. По-вероятно е първото, което означава, че ромеите виждали (и давали уверение за евентуална подкрепа!) в негово лице съперник на Константин. Така или иначе, отначало Яков Светослав бил лоялен към царя. Той не бил прекъснал връзките си и със своята родина - през 1262 г. по молба на деспота търновският патриарх разрешил да бъде изготвен препис на т.нар. Номоканон (или "Кърмчая книга") за киевския митрополит Кирил III. По този начин Яков Светослав отговорил на молбата на руския архипастир. Този културно-църковен акт още повече издигнал престижа на Търновската патриаршия в руските земи.

Яков Светослав е споменат във връзка с българо-византийската война през 1263 г. като господар на земи "край Хемус". Обикновено се приема, че знатният русин управлявал някоя голяма област в българския Северозапад, а най-често за негова "столица" се сочи Видин. Това като че ли се потвърждава от споменаването на "Яков деспот цар" в Боянския и Погановския поменици, както и от обстоятелството, че именно той воювал с унгарците в Северинската област (Западно Влашко). Наистина, през 1264-1266 г. именно деспотът ръководел българските войски против Унгария, но дали е резидирал във Видин е трудно да се каже. Той би могъл да командва българските сили, потегляйки и от самата столица Търново. Ако направим паралел с византийските главнокомандващи от същото време, някои от които също притежатели на титлата "деспот", то ще видим, че те са хора от столичните дворцови среди, че личните им владения са близо до Цариград и т.н. Най-озадачаващото е, че монетите на Яков Светослав се откриват изключително в източната част на България: Дръстър/Силистра, островната крепост Пъкуюл луй Соаре, край Русе, Овеч/Провадия, Търговищко, Шуменско, столицата Търново и т.н. Това косвено свидетелства, че тук трябва да търсим и неговите владения. Както стана дума, по принцип е възможно деспотът да е ръководел военни акции далече от своите земи, когато бил изпращан от царя с една или друга задача срещу различни противници. Монетите, сечени от него, показват обаче, че от даден момент нататък той все повече е изпъквал като силен местен владетел, разполагащ със сериозна автономия поне в административно-стопанско и финансово отношение.

Още нещо за монетите, сечени от Яков Светослав. Те издават амбициите му не само към самостотелност, но го представят, макар и "дискретно", като потенциален претендент за българската царска корона. Върху тях е изобразен св. Димитър, покровителят на династията Асеневци, и това не е случайно. След смъртта на царица Ирина Асенина (1268 г.) и женитбата на цар Костантин за Мария Кантакузина Палеологина, на практика деспот Яков Светослав оставал ако не единствения, то със сигурност най-"прекият" Асеневец в България! Енергичната и властолюбива царица Мария, фактически управляваща страната от името на болния Константин Тих-Асен (но вече "Асен" само по инерция!), основателно се страхувала за престола на своя малолетен син Михаил. Поради това тя се постарала да убеди деспота в своята добронамереност. Яков Светослав пристигнал в двореца и с благословията на патриарх Игнатий бил обявен за "втори син" на царицата, която можела да бъде дъщеря, даже внучка на белокосия болярин... По този начин деспотът официално признал предимството на детето Михаил (негов "по-голям" брат...) да наследи Константин Тих-Асен. Наскоро след това обаче, когато деспотът се върнал във владенията си, той бил убит от агенти на царицата. Съществува мнението, че претендентът бил премахнат чрез бавнодействаща отрова. Това станало през 1276 или даже през 1277 г., малко преди въстанието на Ивайло.

Така или иначе, за разлика от Ростислав Михайлович (независимо от немалкото сходствата между двамата), Яков Светослав си остава политическа личност с определени заслуги към българската държава. Той бил преди всичко воин, който се сражавал за интересите на страната против ромеите в Тракия, срещу маджарите във Влашката равнина, може би и против татарите. Върху деспотските си монети Яков Светослав е изобразен именно като военен с шлем на главата и меч в ръце.

Особен интерес като типичен руски "мъж на кървите" представлява Иван Русина, "най-релефно очертаната фигура на български военачалник" от онази епоха по думите на Константин Иречек. Доскоро се приемаше, че руснакът Иван се е появил в България нейде в началото на XIV в. в резултат на татарското господство в руските земи. Един публикуван наскоро унгарски документ обаче го споменава като сподвижник на унгарския северински бан Теодор Чанад, управлявал земите около дн. Турну Северин във Влашко. Видинския деспот Михаил (бъдещият цар Михаил III Асен Шишман) през 1316-1317 г. подкрепял бан Теодор, който бил сред противниците на унгарския крал Карол Роберт. Кралските войски успели да победят бунтовниците и поддържащите ги българи. Част от победените, сред които специално е споменат Иван "Орос" (Русина), потърсили убежище при деспот Михаил. Фактът, че преди да се появи в България Иван бил на унгарска служба може да се приеме като косвено указание за произхода му. С Унгария било свързано най-вече Галицко-Волинското руско княжество, т.е. земите на днешна Западна Украйна.

Иван Русина постъпил във войската на деспот Михаил Шишман навярно със своите военни сили, съставени от унгарци, а вероятно и от руси. Както отбеляза Хр. Димитров, надали е случайно, че през 1323 г. като пръв помощник на Иван срещаме унгареца Инас. Когато деспот Михаил получил короната на Асеневци в Търново, то Иван Русина заел висок пост в българската армия. Най-вероятно той станал "протостратор" - командир на царската конница, вторият по ранг военачалник в държавата. По заповед на цар Михаил Иван Русина начело на един корпус от хиляда конници (главно алани, а може би и маджари) и 2 хиляди пехотинци се заел с отбраната на Филипопол/Пловдив. Негови помощници били споменатият унгарец Инас и аланските вождове Итил и Темир (вж. тук в очерка за кумани, татари и алани). Пловдив бил току-що присъединен към България след повече от половинвековна ромейска власт. Под командването на Иван градът издържал четиримесечната обсада, предприета от византийския престолонаследник Андроник III Млади и българския му съюзник деспот Войсил. През лятото на 1323 г. противникът бил принуден да се оттегли, а хората на Иван не само пазели Пловдив, но и нападали съседните градове под ромейска власт, най-вече Стенимахос (дн. Асеновград) и Цепина (при с. Дорково, Пазарджишко). За съжаление, когато опасността отминала, градът бил нелепо изгубен поради наивна грешка и непредпазливост на военачалника. Цар Михаил Шишман явно се нуждаел от опитен военен като Иван Русина, поради което изпратил друг свой воевода да го смени. Иван заедно с голяма част от хората си излязъл да посрещне идващия за смяна гарнизон, а през това време пловдивските гърци отворили вратите на града пред тайно приближил се византийски отряд... За Иван не оставало нищо друго, освен безславно да се завърне при своя владетел.

Този провал не се отразил особено върху кариерата на Иван. Очевидно той неведнъж бил доказвал своите качества на "опитен в стратегията" човек, както го е оценил не някой друг, а Йоан Кантакузин - бъдещ византийски император през 1347-1354 г., а по време на описваните събития "велик доместик", т.е. главнокомандващ сухопътните сили на империята. Без съмнение Кантакузин, сам отличен военачалник, няма как да не се е сражавал с Иван Русина, вероятно го е познавал и в личен план, тъй че оценката му заслужава доверие.

През 1328 г. Иван Русина отново излязъл на преден план. Този път Михаил Шишман го изпратил с особена задача към самата византийска столица. Старият император Андроник II, който вече седем години без успех воювал с внука си Андроник III, бил пред пълен крах и не вярвал дори на собствената си гвардия. Той тайно се свързал с българския цар, молейки го за помощ. Хората на Иван Русина, отново 3 хиляди души (този път само конници), трябвало да поемат охраната на самия императорски дворец! Изкушението било извънредно голямо, тъй като мечтата за Цариград, завещана от Крум, Симеон Велики и Иван Асен II, никога не напускала напълно българските царе! Войнственият и енергичен Михаил III Асен Шишман решил да използва корпуса на Иван Русина като своеобразен "троянски кон". В уговореното време Иван и хората му трябвало да арестуват императора, да завладеят двореца и някоя от градските порти, а царят с голяма армия от българи и съюзници татари да утвърди появата на една нова империя "...от Византион (Константинопол/Цариград) до Истър (Дунав)...", както заключава византийският историк Никифор Григора. Планът бил задействан - Иван и хората му наближавали византийската столица, а цар Михаил със своите войски се установил в Диампол (Ямбол). Шпионажът на Андроник III обаче разкрил българските планове. Уплашен от развитието на нещата, Андроник III писал на иначе омразния си дядо в никакъв случай да не допуска Иван Русина в столицата. От друга страна, младият император решително протестирал пред своя зет Михаил, упреквайки го в коварство (българският цар официално бил съюзник на Андроник III "Млади"!), като същевременно заплашвал, че ще унищожи отряда на Иван. Бил даден ултиматум и на самия Иван, който в този труден момент проявил завидно самообладание. Българският военачалник заявил, че не е дошъл като враг и с писмена клетва лично поел отговорността за навлизането си в чужда територия. По този начин Иван Русина целял да печели време, както и да защити авторитета на своя владетел. Във връзка с този случай Кантакузин разказва, че цар Михаил изпратил на Иван "...перо, опърлено от огън, защото това бе знак за бързина у българите...", т.е. пълководецът получил заповед светкавично да се изтегли на българска територия.

Като се има предвид положението му на висш военен, Иван положително участвал в злощастната битка при Велбъжд (Кюстендил) на 28 юли 1330 г., в която Михаил Шишман бил коварно победен от сърбите и загубил живота си. По всяка вероятност той бил сред онези заговорници, водени от логотета Филип и протовестиария Раксин, които свалили сръбското протеже Иван Стефан (1330-1331) и довели на власт Иван Александър (1331-1371). Иван Русина навярно бил най-близкият помощник на новия цар във войната с Византия през 1332 г., завършила с победоносната битка при Русокастро (близо до дн. Бургас) на 18 юли с.г. Тогава Андроник III бил разгромен и напълно блокиран в малката крепост. Само великодушието на Иван Александър избавило византийския император от пълна катастрофа и унизителен плен. За този изход на битката навярно свои заслуги имал опитният протостратор Иван. Това личи и от обстоятелството, че именно той бил упълномощен от царя да води преговорите с императора, дори да уговори династичен брак между царския син Михаил Асен и Мария, дъщерята на Андроник. Проявеното високо доверие показва, че в лицето на Иван Русина царят и българският елит отдавна не виждали емигрант, наемен командир и пр., а "...един от българските знатни..." (отново по думите на Кантакузин).

Връзките между българи и руси през XII-XIV в. едва ли се изчерпват само с казаното за "бродниците" и видните личности с руска кръв. Навярно е имало и други подобни случаи. Макар да нямат силата и размаха на културните взаимоотношения между двата народа, тези любопитни страници от историята на средновековна България свидетелстват за взаимните влияния, както и за някои от личностите (примерът с деспот Яков Светослав и заслугата му за изпращането на Търновската "Кърмчая" в Русия е много показателен!), способствали за тяхното възходящо развитие.

(с) Пламен Павлов

=============================

(с) Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.

ВОЕНАЧАЛНИЦИ И СЪЮЗНИЦИ КУМАНИ, ТАТАРИ И АЛАНИ ВЪВ ВТОРОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

Една от най-интересните страни от външната политика на Второто българско царство е привличането на съюзни и наемни войски от степите на Северното Черноморие. Ако използваме остроумния израз на големия познавач на средновековните номади, руският задграничен (белогвардейски) учен Димитрий Расовски, то и българските царе, подобно на средновековните владетели в Русия, Унгария и Византия, имали своята "степна политика". Тази политика била най-успешна при първите Асеневци, особено в периода 1186-1241 г., когато основен съюзник на нашите царе са куманите. Българо-куманският военен и политически съюз няма аналог не само в средновековната, но и в цялата ни история. Тази недостатъчно позната страна от външната политика на Петър, Асен, Калоян, отчасти на Борил, Иван Асен II и Михаил II Асен заслужава извънредно висока оценка. Кумани идват на българска служба дори в края на XIII и първите десетилетия на XIV в., макар тогава те вече да са татарски поданици.

След разгрома на "Кумания" (протодържавната "степна империя" на куманите в степите на дн. Украйна и Южна Русия), както и с попадането на Второто българско царство под хегемонията на татарската "Златна Орда", заела мястото на "Кумания", нещата се променят в отрицателна посока. На мястото на отлично познатия, добре "овладян" от българската политика съюзник, идва една номадска "суперсила", от която треперят руските княжества, държавите в Кавказ, далечните ни роднини от Волжска България, народите в Средна Азия и т.н. Въпреки всичко българските владетели търсят начини да обвържат и новите господари на степта, страшните татари, със своята външна политика. Определени успехи в това отношение имат царете Константин Тих-Асен (докъм 1274 г.), царицата "Смилцена" и зет й деспот Алдимир Тертер (вж. очерка за него в тази книга), царете Теодор Светослав, Михаил III Асен Шишман, Иван Александър.

Аланите, прадедите на днешните кавказски осетинци, също неведнъж имали своето място в българска войска. Този средновековен народ заемал много по-обширна територия от днешните си потомци, негова (индоевропейска) кръв "се вляла" във вените на периодично менящите се степни господари - хуни, Кубратови българи, хазари, печенези, кумани... Разпръснато на различни "анклави" в степите, в Крим, дори в днешна Молдова, аланското население (най-вече т.нар. аси/яси) пазело своята самобитност даже и през XIV в. Наред с аланите сред номадите присъствали и други ираноезични групи - такива вероятно били част от прабългарите, ираноезичието било присъщо за халисите, както и за кангарите в печенежката общност. Представители на такива етноси поне донякъде периодично усилвали аланското степно население, вливайки се в него. Мнозина алани служели във Византия, други били увличани от номадските "вълни" към Балканите, трети сами или заедно с номадите ставали съюзници на българските царе.

Както стана дума, най-успешен за българската държава бил съюзът й с куманите. Особено впечтляваща винаги е била числеността на куманските подкрепления. Още през 1187 г. според Никита Хониат на българска страна срещу Исак II Ангел (1185-1195) се сражавали не по-малко от 7 хиляди кумани; в един недатиран надпис от Велики Преслав става дума за 10 300 души; в решителното сражение на цар Калоян (1196/7-1207) край Одрин (13-14 април 1205 г.) те броели 14 хиляди, а по други извори - даже 23 хиляди! Неведнъж съвременниците, на първо място споменатият византийски историк и държавник Никита Хониат, разказват за "пчелни рояци" и "мравешки множества" от "безчислени" по броя си кумани. Българските царе намерили начин да привлекат номадите, лишавайки Византия от един опасен съюзник в българския тил. Калоян бил женен за една знатна куманска принцеса (може би царица Анна/Анисия от Бориловия Синодик), която би трябвало да произлиза от някой от върховните кумански династични родове - например Олберли, Кай, Тертероба, Бурджогли, Итогли. Най-вероятно е да става дума за Бурджогли или Итогли, стоящи начело на куманските племена по р. Днепър, с които България била най-тясно свързана. От друга страна, владетелите в Търново успявали да държат под контрол "варварите" - обикновено съюзните сили на Балканите били под командването на второстепенни ханове и вождове, което вероятно било част от споразуменията с върховните владетели на "Кумания".

В българо-унгарската война през 1202-1203 г. съюзниците кумани били начело с някой си "Губан", както стана ясно от един унгарски документ, въведен в нашата историография от Г. Николов. Този вожд всъщност бил известният от руските летописи хан Кобан "Урособич", вождът на рода Урусоба, подчинен на днепърската "династия" Бурджогли. През 1205 г. Никита Хониат сочи като командир на 14-те хиляди кумани в Калояновата армия при Одрин някой си "Коча". Тук, както често става във византийските, руските и унгарските извори, родовото име погрешно е сметнато за лично. Най-вероятно става дума за вожда Бегбарс "Кочаевич", споменат в руските летописи през 1190 г., въобще за предводителя на рода Кочоба, свързан с посочения по-горе Кобан от Урусоба, подчинен отново на Бурджогли. През 1213 г. във Видин избухнал бунт срещу цар Борил (1207-1218), който бил подкрепен от трима кумански ханове. Знаем името само на един от тях, Карач, като го дължим на една унгарска кралска грамота. Тези кумански вождове, достатъчно добре известни в руските княжества и Унгария, безспорно имали своите заслуги за победите на българското оръжие над ромеи, латинци, унгарци, сърби.

Най-известното куманско име в нашата история е Манастър, убиецът на цар Калоян пред стените на Солун през есента на 1207 г. Манастър бил не командир на съюзни сили или наемници, а преминал на българска служба, покръстен, "българизиран" в една или друга степен кумански аристократ. Калоян, който основателно се опасявал от болярски заговори (той разкрил една такава конспирация през 1205 г., а и съдбата на братята му Петър и Асен го държала винаги нащрек!), предпочел да издигне един чужденец до най-високите постове в своята армия. Най-вероятно Манастър бил "велик воевода" (главнокомандващ сухопътните сили) или "протостратор" (командващ царската конница), а доверието на царя към него било изключително високо. Както знаем от съответното "Чудо на св. Димитър Солунски", палатката на Манастър била разположена до самата царска шатра, Манастър имал право на свободен достъп при царя по всяко време през деня или нощта и т.н. Това му позволило да го убие посред нощ, часове преди планираната атака срещу градските стени.

Такъв подход (издигане на "господин никой", както се казва жаргонно, на много висок пост) съвсем не е нещо необичайно в политическия живот, особено пък през Средните векове. Примерите във византийската история са достатъчно много, а някои вече бяха споменати - най-приближени на император Никифор III Вотаниат (1078-1081) били българите Борил и Герман, личен телохранител на Алексий I Комнин (1081-118) бил българският павликянин Травъл, доверен военачалник на същия ромейски василевс бил покръстеният "сарацин" (арабин или селджукски турчин) Татикий и т.н. Такива случаи имало и в България - както стана дума, протостратор на Михаил Шишман и Иван Александър бил руснакът Иван. Така и Калоян издигнал един емигрирал или останал в България знатен куманин. Разбира се, такива хора, нямащи своите "корени" в една чужда страна, били лично предани на издигналия ги владетел. В крайна сметка обаче с течение на годините те се "вливали" в местната среда, а ускорената им българизация можела да ги прати в лагера на болярската опозиция.

Българо-куманският съюз имал последните си отблясъци през петдесетте години на XIII в., когато все още една част от "Кумания" запазвала някаква автономия, плащайки данъци на татарите. Тези кумани, живели най-вероятно между Днепър и Днестър, били ръководени от хан Тегак. Те подкрепили Михаил II Асен във войната му срещу Никейската империя, нахлувайки на нейна територия през зимата на 1256 г. "Скитите"-кумани обаче били разбити от ромеите, в чиято армия също имало техни съплеменници - част от преселническата куманска "вълна" на Балканите през 1237 г. И по-късно, но с разрешението на татарите, кумани идвали на българска служба. С такава помощ разполагали браничевските български боляри Дърман и Куделин, както и видинският господар Шишман, самите те от българо-куманско потекло. Това станало през 1291-1292 г., когато тези български боляри повели война със сръбско-унгарския наместник, бившият крал Драгутин, и брат му, крал Стефан Милутин. Куманите в техните войски идвали с разрешението на могъщия татарски хан Ногай. Дори и през 1321 г. една група от две хиляди конници кумани дошла със съгласието на "скитския цар" (татарският хан Узбек) на служба в Сърбия, а после във Византия.

Във Второто българско царство имало и "собствени" кумани. Някои от тях останали като заселници още от византийско време, други се установили в страната в резултат на съюза с Асеневци, но най-значимите "вълни" от заселници били предизвикани от татарска експанзия в Източна и Централна Европа през 1236-1242 г.

Заселването на номадите кумани в страна с уседнало по тип стопанство, с изграден държавен механизъм и развита християнска култура съвсем не протичало гладко. Съществуват данни (Георги Акрополит, добавката към хрониката на египетския летописец Ибн Тагри-Бирди) за конфликт между Иван Асен II и заселниците кумани през 1237 г. Тази "орда", се съюзила в 1240 г. с латинците, а година по-късно преминала на страната на Никейската империя. Едва ли е минало без сътресения и при идването на куманската "вълна" от Унгария в българския северозапад през 1241 г. Тези нови пришълци напуснали унгарското кралство, опустошавайки южните му райони след конфликт с тамошните "магнати", при който бил убит куманския хан Котян от Тертероба.

Обикновено се смята, че усядането и българизацията на куманите протекли сравнително бързо. Има достатъчно основания да се приеме, че тези процеси, подобно на аналогичните най-вече в Унгария, а и във Византия, мамлюкски Египет и, разбира се, в "Златната Орда" били сложни и продължителни. Присъствието на неизяснени напълно като етническа основа тюркоезични групи българско население векове наред (християните гагаузи и "сургучи", мюсюлманите "гаджали") с предполагаем поне отчасти кумански произход или куманско наслояване върху по-стара прабългарска (при гагаузите), печенежка или узка основа свидетелства за сложността на тази симбиоза по нашите земи. Топонимията от сигурен или предполагаем кумански произход също показва продължителното съществуване на "неразтворени" кумански заселници. При това става въпрос за първоначални кумански селища в близост с такива важни центрове като столицата Търново (няколко селищни названия "Куманите" в Дряновско и Габровско), Дръстър (дунавският ръкав Борча, равнината Бараган на отсрещния бряг на реката), Видин (о-в Кумане и др.), Никопол (селата Комана и Котяна на левия бряг на Дунава), Русе-Гюргево (с. Комана по пътя за Букурещ), Ловеч (с. Дерманци, несъществуващото сега с. Караш със своята махала Куманица), Средец/София (с. Куманци, Алдимировци и др.), гр. Куманово по пътя от София за Скопие и т.н. При очертаващата се картина е ясно, че куманските поданици на българските царе и особено техните предводители не може да не са се включвали във вътрешнополитическия живот на българското царство.

През втората половина на XIII в. във византийската армия, особено докато столица била Никея (до 1261 г.), съществувал специален кумански корпус, т.нар. "скити", който разполагал с влияние в двореца (вж. и тук по-горе). Куманите в 1259 г. подкрепили Михаил VIII Палеолог в борбата за регентството и престола, те участвали във всички важни военни и политически събития на онази епоха. Техните първенци като Клеопа, Сичиган, Сиргиан и др. станали част от византийската аристокрация. "Скитският Арес" Сиргиан не бил далеч от мисълта за византийската корона. Видни кумански благородници съставлявали близкото обкръжение на унгарските крале Стефан (Ищван) V и Ладислав (Ласло) IV "Куман" през втората половина на същото XIII столетие.

Какво е било точното положение на куманите в България и столицата Търново не може да се каже със сигурност, но издигането на един куманин на царския престол вече е интригуващо. Георги I Тертер (1280-1292), потомък на изконния за къпчакските тюрки династичен род Тертероба, бил пръв български "стратег" ("велик воевода"). За да укрепи властта си, византийският поставеник Иван Асен III (1279-1280) се опитал да привлече на своя страна този виден военачалник. Той омъжил сестра си Кира-Мария за Тертер, като му дал високата титла "деспот". Вероятно това се е дължало и на присъствието на значими кумански части в столичния гарнизон и царската армия още във времето преди въстанието на Ивайло (т.е. преди 1277 г.). Много вероятно е в българската армия да имало някакъв специален кумански корпус, подобен на онзи във Византия още от "никейската епоха".

Особен интерес буди твърдението на византийския историк Георги Пахимер, че "... българският народ бил много привързан" към куманина Георги Тертер, нещо повече - "...българите го величаели." Тези думи показват, че изборът на куманския аристократ за български цар, подкрепата, с която той се ползвал в кроежите си да свали Иван Асен, имали добра почва. Това било свързано преди всичко със съпротивата срещу византийската намеса във вътрешните работи на страната. То обаче може би е имало и други акценти. Възможно е изборът на Георги Тертер да е имал известна връзка с българо-унгарските отношения. На власт в тази българска съседка тогава бил Ладислав IV "Куман" ( или Ласло "Кун"), който по майчина линия също бил от "клана" Тертероба. Според мен не бива да се изключва една "куманска връзка" и с въстанието на Ивайло в самата България. В изследванията върху въстанието на Ивайло подобна връзка въобще не се допуска. Тя обаче е много правдоподобна, въпреки че можем да я търсим само под формата на хипотеза. Куманските заселници в България въпреки християнизацията им и социалните различия в собствената им среда могли да бъдат и навярно са били мощно оръжие в ръцете на онази част от българската аристокрация, която е била най-непримирима към политиката на "селския цар" Ивайло. Няколкото десетилетия, откакто те живеели вече в страната, съвсем не са били достатъчни за свързването им с българското селячество и неговите проблеми. Етническата им обособеност все още била много голяма, а поне една сериозна по числеността си маса от куманите явно получили статут на военни колонисти от типа на т.нар. стратиоти и акрити във Византия. В тази епоха това военно население е имало най-често прониарски права, т.е. издържало се е за сметка на зависими селяни. В Унгария куманската знат влязла в състава на висшата и средната аристокрация, а обикновените воини били смятани за дребни дворяни. Навярно подобен бил статутът и на българските кумани. В османотурски документи от XV в. част от т.нар. потомствени тимариоти-християни (т.е. най-вече бивши български прониари) имат тюркски имена: Балика, Доган, Душман, Ногой, Турто, Шишман и др. Такива имена се срещат и сред военачалниците на цар Иван Шишман (1371-1395): Карач, Алдимир и др. Поне някои от тези хора са били кумански потомци.

Татарите или "монголите", както официално се наричали техните владетели (в руската историография "татаро-монголите" или "монголо-татарите"), поставили България в тежка данъчна и известна политическа зависимост през 1242-1243 г. Тогава техните войски, прегазвайки Унгария, Полша, част от Германия, Хърватско, отчасти Босна и Сърбия, се завърнали в степите край Волга през земите на Второто българско царство. Правителството на малолетния Калиман I Асен (1241-1246) нямало особен избор, още повече, че степните завоеватели разорили редица български градове (Преслав, Червен, Дръстър/Силистра, Килия в Дунавската делта и др.). Българските царе обаче се опитвали да лавират, обръщайки бедата в полза... През 1265 г. цар Константин Тих-Асен (1256-1277) умело използвал татарския поход против Византия, за да нанесе тежък удар на усилилата се след 1261 г. империя. Тогава на българска страна участвал най-вероятно татарският темник Бурундай, управител на югозападните земи на "Златната Орда" (част от дн. Украйна и Молдова). Около 1274 г. обаче Византия се съюзила с могъщия татарски хан-сепаратист Ногай, установил се в същите тези земи. Набезите на Ногаевите татари дестабилизирали страната, а единствено селският цар Ивайло (1277-1280) се осмелил да се сражава с "господарите на света" и дори имал известни успехи срещу тях. Най-накрая обаче и Ивайло бил принуден да признае върховенството на Ногай, а византийските интриги предизвикали гибелта му по време на един пир в двора на могъщия татарин...

Във времето на Ивайловото движение в България се появил един донякъде загадъчен за нас военачалник, т.нар. "Касим бег". Повечето автори го смятат за покръстен във Визатия татарин, който станал протостратор на византийското протеже Иван Асен III (1279-1280). Приема се също, че той изведнъж преминал на страната на Ивайло, защото бил убит заедно с него, когато в пристъп на "лошо пиянство" Ногай заповядал да убият българския селски цар. Всъщност този човек не се е казвал "Касим" (име, което византийските автори пишат правилно!), нито пък е бил татарин. Най-вероятно името му било "Джасим бег","паша" (или нещо подобно), както може да се мисли от изписването "Цасимпаксин" у Георги Папимер. Това ни кара да мислим, че той бил покръстен селджукски турчин или "туркопул". Такива хора имало във Византия по същото време и е съвсем естествено един малоазийски "динат" ("болярин"), какъвто бил преди Ивайловото въстание Иван Асен, да бил свързан с подобни личности. По всяка вероятност т.нар. "Касим бег" си оставал Иван-Асенов протостратор и при "визитата" в двора на Ногай. Вярно е, че тогава той бил убит заедно с Ивайло, но и самият Иван Асен III насмалко щял да сподели участта им, ако не го била спасила Ефросина - "византийската" съпруга на Ногай, чийто зет се явявал Иван Асен...

Вече стана дума за бълагаро-татарските връзки в края на XIII и началото на XIV в. (вж. очерка за Алдимир и Теодор Светослав). При цар Теодор Светослав татарската хегемония в България била донякъде преодоляна. Става въпрос обаче най-вече за пряката татарска намеса в българските вътрешни работи. Иначе и България, и Византия продължавали "да изпращат подаръци..." и "да ухажват..." татарските ханове, както четем в тогавашните египетски летописи. Нещо повече, през XIV в. в повечето български военни кампании участвали съюзни татарски контингенти - обикновено около 2-3 хиляди души, какъвто бил съставът на един (непълен) татарски тумен. Наред с това българските власти предоставяли "коридор" за самостоятелни татарски нападения, в повечето случаи съвпадащи с интересите на царете в Търново.

Най-масирани били трите татарски нападения в Източна Тракия в периода 1320-1324, във времето, когато българо-византийските отношения били враждебни. Особено опустошителен бил последният поход, ръководен от "стратезите-автократори" (темниците) Тетах и Тоглу Торган. Наред с тях Йоан Кантакузин споменава и някой си "Тазпугас", който, както изглежда, ръководел цялата акция. Именно той разговарял със съимператора Андроник III Млади, който така и не посмял да даде сражение на татарите. Този знатен татарин, чието име почти съвпада с онова на Ногаевият зет Таз (Таз-Буга), вероятно бил негов наследник, тъй като самият Таз вече не бил между живите. Таз обаче имал пряко отношение към района на Долни Дунав и още през 1299 г. заедно с темника Тонгуз според ан-Нувайри ръководил "грабителски поход в земята на власите", която за египетския автор е идентична с България. Ако се обърнем към топонимията на Пруто-Днестърското междуречие, там ще открием топонима Тазлъу (както и Тонгузен - по името на Тонгуз! - вж. очерка за Алдимир и Теодор Светослав), които според специалистите отразяват възникването на татарски владения в дн. Молдова. Ако това е действително така, то именно Таз и наследниците му били сред най-близкостоящите и поддържащи връзки с България татарски управници. Естествено, именно чрез такива личности българските царе поддържали своите контакти с "Ордата", а обичайните татарски подкрепления в армиите на Михаил III Асен Шишман (1323-1330) и Иван Александър (1331-1371) били осигурени чрез тях, под командването им и т.н. Тъй като споменатите три татарски похода съвпадат с активната политика на Теодор Светослав (1300-1321), Георги II Тертер (1321-1322) и, особено, на възцарилия се през 1323 г. Михаил Шишман, то те очевидно са съгласувани с Търново. "Татарският страх" във Византия според съвремениците Григора и Кантакузин продължавал да се шири и през 1327 и 1334 г., което също надали е без връзка с политиката на България.

Най-вероятно през 1341 г. по византийско внушение айдънският турски бей Умур със своята флота опустошил българското Черноморие, като достигнал и разграбил град Килия в Дунавската делта. Скоро след това, както научаваме от едно писмо на известния византийски интелектуалец и "еретик" от български произход Григорий Акиндин, "скитския цар" (хан Узбек) заплашил империята с наказателен поход и дори с превземането на Константинопол! Той готвел за целта 60 хилядна армия. Византийското правителство веднага изпрaтило в Сарай мисия, която успяла да разубеди хана и да възстанови мира. И все пак, през същата 1341 г. една татарска армия жестоко опустошила византийска Тракия, като избивала или отвличала в робство срещнатите тук турски банди. Според Григора тази наказателна акция била наказание за неизплащането на обичайния византийски данък към "Ордата".

Ако се вгледаме в обстановката, едва ли българските владетели са останали безучастни. По всяка вероятност добруджанският владетел Балик, а защо не и самият цар Иван Александър (заплашван през 1341 г. от Кантакузин с флотска акция към Видин през морето и по течението на Дунав!), потърсили закрилата на Узбек. Татарите очевидно били подразнени от турската намеса в регион, смятан от тях за собствена сфера на влияние. И през 1342 г. татарски орди нахлули в Източна Тракия, нанасяйки удари на ромеите, което косвено обслужвало интересите на Иван Александър за териториално разширение в южна посока.

Идвали ли са татарски заселници в средновековна България? Без съмнение такива случаи е имало, както ги е имало и преди това с куманите. Най-интересен е епизодът с Ногаевия внук Каракишек (син на хан Чака), с когото свързали съдбата си и татарските вождове Джерик-Темир и Юлукутлу. Те бягали от гнева на могъщия Токту, рязярен особено от бунта на Турай, третият син на Ногай, съответно чичо на Каракишек. Това станало през 1302 г., а бегълците намерили убежище "...в земята на Шишемен", която се наричала "Будул" и била съседна с Унгария. Въпреки колебанията на някои ориенталисти, явно става дума за Бдин/Видин и за българския видински владетел Шишман. Трите хиляди татарски конници, водени от Каракишек, усилили армията на този местен владетел, като респектирали съседните сърби и унгарци.

Последната татарска "вълна" в средновековна България дошла през 1399 г., водена от Актав. Татарите бягали от могъщия монголски завоевател Тимур/Тамерлан, който мечтаел да възкреси "световната империя" на Чингис хан. През 1395 г. той разорил жестоко Сарай на Волга, столицата на "Златната Орда", оплячкосал Крим, стигнал до Киев... Хората на Актав тръгнали към Долни Дунав, искайки да се заселят в богатата равнина "Исраяка", т.е. Тракия, както е изопачил името й един персийски летописец. Средновековна България по онова време била в руини, голямата част от нея вече била завладяна от османците, а "татарите на Актав" (трайно название в османските извори!) нанесли гибелен удар на последните остатъци от държавицата на добруджанския деспот Иванко. Именно те превзели и разорили Варна, след което градът попаднал под турска власт. "Татарите на Актав" били трудно усмирени от османската власт, като се наложило да ги разселят на различни места в България. Една тяхна група дала името на гр. Татар-Пазарджик (дн. Пазарджик).

Както бе казано още в началото, заедно с номадите кумани и татари в българските военни действия участвали и уседнали жители на степите. Това били русите-бродници (вж. очерка за тях) и аланите. Според украинския учен Олег Бубенок може би става въпрос дори за едно и също, напълно или отчасти, население! Според теорията на Бубенок бродниците били русифицирани алани, но в тази посока се изискват още доказателства.

Още в навечерието на въстанието на Петър и Асен във византийския гарнизон на Солун имало и българи, и алани. Може би някои от тези алани да са преминали на българска страна, но преки данни за подобно нещо няма. През 1207 г. обаче в Калояновата армия, където ръководна роля играел Манастър, за когото стана дума по-горе, имало контингенти от кумани, гърци, руси и алани. Тези алани, подобно на русите-бродници, идвали на Балканите заедно с куманите. Може би алани имало и в куманската "вълна", заселила се в България през 1241 г., бягайки от Унгария. Знаем със сигурност, че сред хората на хан Котян "Сутоевич" Тертер имало яси/алани. Техните потомци, наричани "язиги", днес са една интересна етнографска група в състава на модерната унгарска нация.

Нова аланска "вълна" дошла пред българските граници през 1301 г. Тези алани били в състава на най-верните Ногаеви войски и се страхували от гнева на Токту. Теодор Светослав също изпитвал опасения да ги приеме на своя територия и ги оставил през България да отидат във Византия. Андроник II Палеолог и неговия съвладетел Михаил IX решили да използват аланите против турците, но акцията не се увенчала с успех. Аланите участвали и в каталанската експедиция (вж. разказа за Хранислав в очерка "Съратници и последователи на Ивайло"), но били в крайно лоши отношения с водача й Роже дьо Флор. На 30 април 1305 г. Роже намерил смъртта си в Одрин, където го нападнали и убили хората на аланския предводител Гиркон. След ожесточени боеве около Галиполи аланите и техните съюзници ромеи и туркопули били разбити от каталаните. Преследвани от тях и разочаровани от Византия, през 1307 г. остатъците от тази аланска общност поискали убежище от цар Теодор Светослав. Каталонецът Рамон Мунтанер разказва как след поредното поражение в Тракия, при което загинал вождът им Гиркон, аланите заживели при "императора на Загора [=България]". Византийските автори допълват, че при отиването си в България аланите били охранявани от българска войска. Тези "най-добри конници на Изтока" (Мунтанер), които били възприели много черти от военното изкуство, тактиката и дори от бита на своите някогашни господари, татарите, вече били намалели чувствително. Според цитирания каталонски водач и хронист от три хиляди конници и шест хиляди пехотинци оцелели не повече от 300 души... Вероятно тези твърдения са силно преувеличени, тъй че българската държава в лицето на аланите се сдобила с поне две-три хиляди опитни и смели войници.

Аланите се заселили неизвестно къде в България (според Мунтанер на 12 дни път от Галиполи, т.е. на шест-седем от Одрин!), получавайки статут на военизирано население. През 1323 г. няколкостотин алански конници, водени от вождовете си Итил ("Волга") и Темир ("Желязо"), бранели Пловдив под командването на Иван Русина. Тюркските имена на водачите показват влиянието на тюркоезичната, най-вече куманска среда върху иначе ираноезичните алани. Те обаче от векове били православни християни и навярно сравнително бързо се интегрирали в българската народностна среда. Оставащите в татарската "степна империя" техни сънародници не винаги удържали под натиска на утвърждаващия се в "Златната Орда" ислям. През 1365 г., както научаваме от един унгарски извор, във войската на видинския цар Иван Срацимир (1356-1397) имало "яси измаелити", т.е. мюсюлмани.

Много интересен е въпросът за т.нар. "Господство Яшко", което, ако се съди по името на гр. Яш (рус. Яси, рум. Яши), се е намирало в днешната румънска част на Молдова. Според сръбски извори тези алани били съюзници на Михаил III Асен Шишман във войната със Стефан Дечански през 1330 г. Този алански "господин" вероятно бил в някакви съюзнически или даже "васални" връзки с царете Теодор Светослав и Михаил Шишман. Ако съдим от случая с болярската фамилия Прочелници (Стоян Прочелник и неговите потомци) в средновековната молдовска държава през XV в., то следите от някогашната българска власт могат да бъдат търсени и в далечния на пръв поглед район на Яш. С други думи, българо-аланските връзки през XII-XIV в. били твърде разнопосочни, но като цяло със сравнително висока "плътност". Последният извод изисква тяхното по-сериозно проучване и популяризиране.

Както личи от всичко казано дотук, много от събитията в историята на Второто българско царство не биха били разбрани напълно, ако игнорираме участието в тях на съюзниците или наемните отряди от кумани, татари и алани. Няма спор обаче, че сред тях най-съществен принос за българската историческа съдба през XII-XIV в. имат куманите. Този интересен, в някои отношения дори "загадъчен" народ дал на България не само своята съюзна помощ, бележити военачалници, династичните родове на Тертеровци и Шишмановци, но е оставил свои следи и в българската традиционна култура.

(с) Пламен Павлов

=============================

(с) Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.

БИБЛИОГРАФИЯ

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

ОБЩА ПРЕПОРЪЧИТЕЛНА БИБЛИОГРАФИЯ

Ангелов, Д. История на Византия. Т. I-III. София, 1972-1974 [Ангелов. История].

Ангелов, Д., Кашев, Ст., Чолпанов, Б. Българска военна история (От античността до втората четвърт на X в.). София, 1983 [=БВИ, 1].

Ангелов, Д., Чолпанов, Б. Българска военна история (От втората четвърт на X до втората половина на XV в.). София, 1989 [=БВИ, 2].

Андреев, Й. Българските ханове и царе (VII-XIV в.). София, 1987 [=Андреев. Ханове и царе].

Андреев, Й., Лазаров, Ив., Павлов, Пл. Кой кой е в средновековна България? (Исторически справочник). София, 1994 (1995, 1997) [=ККСБ].

Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци (1186-1460). Генеалогия и просопография. София, 1985 (1995) [=Божилов. Асеневци]

Божилов, Ив. Българите във Византийската империя. София: БАН, 1995 [Божилов. Българите].

Божилов, Ив., Билярски, Ив., Димитров, Хр., Илиев, И. Византийските василевси. София, 1997 [=Виз. василевси].

Византиjски извори за историjу народа Jугославиjе. Т. III-VI. Београд, 1966-1986 [=ВИИНJ].

Гръцки извори за българската история. Т. III-XI. София [=ГИБИ].

Гюзелев, В. Самият Търноград ще разтръби победите (Средновековни поети за България). Антология. София, 1981 [=Гюзелев. Антология].

Гюзелев, В. Извори за средновековната история на България (VII-XIV в.) в австрийските ръкописни сбирки и архиви. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1994 [=Гюзелев. Извори].

Гюзелев, В. Очерци върху историята на българския Североизток и Черноморието (краят на XII-началото на XV в.). София: Борина, 1995 [=Гюзелев. Очерци].

Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина. Т. 1-2. София, 1943-1944 [=Дуйчев. СБК].

Дуйчев, Ив. Българско средновековие. София, 1972 [=Дуйчев. Средновековие].

Еnkyklopaidiko prosopografiko lexiko byzantinis istorias kai politismou. I-III (Под ред. на Алексис Савидис). Аthina, 1996-1998 [=ЕПЛВIП].

Златарски, В. Н. История на българската държава през средните векове. Т. I. Част 1. София, 1918; Т. I. Част 2. София, 1927; Т. II. София, 1934; Т. III. София, 1940. Фототипни издания: София: БАН, 1971-1972; 1994 [Златарски. История].

Иречек, К. История на българите (С поправки и добавки от самия автор). София, 1978 [Иречек. История].

История на България [Многотомна история на България в 14 тома, издание на БАН]. Т. II. Първа българска държава. София, 1981; Т. III. Втора българска държава. София, 1982 [=МИБ].

История Византии. Т. I-III. Москва, 1967 [=ИВ].

Коледаров, П. Политическа география на средновековната българска държава. Т. 1. София, 1979; Т. 2. София, 1989 [=Коледаров. ПГ].

Лазаров, Ив., Ив. Тютюнджиев, Пл. Павлов. Документи за политическата история на средновековна България (XII-XIV в.). В. Търново, 1992 [=ДПИ].

Лазаров, Ив., Павлов, Пл., Тютюнджиев, Ив., Палангурски, М. Кратка история на българския народ. София: Просвета, 1993. Ново преработено и допълнено издание. София: Анубис, 1999. Тук книгата е цитирана по новото издание [=Кратка история].

Латински извори за българската история. Т. III-IV. София, 1965, 1981 [=ЛИБИ].

Мoravcsik, G. Byzantinoturcica, vol. I-II. Berlin, 1958 [=Моravcsik. BT].

Мутафчиев, П. История на българския народ [Т. I-II под ред. на В. Гюзелев]. София, 1986 [=Мутафчиев. История].

Мутафчиев, П. Избрани произведения. Т. I-II. София, 1973 [=Мутафчиев. Избр. произв.].

Острогорски, Г. Историjа на Византиjа. Скопjе, 1992 [=Острогорски. История].

Oxford Dictionary of Byzantium. I-III (Под ред. на Александър Каждан). New York-Oxford, 1991 [=ODB].

Петров, П., В. Гюзелев. Христоматия по история на България. Т. I-II. София, 1978 [=ХИБ].

Тъпкова-Заимова, В. Долни Дунав - гранична зона на византийския "Запад" (Към историята на северните и североизточните български земи: краят на X-XII в.). София: БАН, 1976 [=Тъпкова-Заимова. Долни Дунав].

Тъпкова-Заимова, В., Димитров, Д., Павлов, Пл. Хронологична енциклопедия на света. Т. VI (Византия и византийския свят). В. Търново: Елпис, 1995 [=ХЕС, 6].

БИБЛИОГРАФИЯ ПО КОНКРЕТНИТЕ ТЕМИ В КНИГАТА

I. Заговорници, бунтари, въстанически водачи

Към очерка Интриги и преврати в "ханския стан" Плиска:

ГИБИ, III, 273-277, 297-302; ХИБ, 1, 91-93; Чичуров, И. И. Византийские исторические сочинения ("Хронография" Феофана, "Бревиарий" Никифора). Москва, 1980, 45-46, 68-69, 157-158, 166-167; Златарски. История, I/1, 151-192; Мутафчиев. История, 120-127; Pritsak, O. Die bulgarishe Furstenliste und die Sprache der Protobulgaren. Wiesbaden, 1955; Moravcsik. BT, II, S. 164, 230, 239, 262,304, 316; Острогорски. Историjа, 208-220; Бешевлиев, В. Първобългари (История). София, 1984, 81-105; МИБ, II, 120-129 (Б. Примов); Москов, М. Именник на българските ханове (Ново тълкуване). София, 1988, 288-336; Василевски, Т. България и Византия (IX-XV в.). София, 1997, 13-19; БВИ, 1, 201-213; ККСБ, с. 57, 223-224, 304, 329, 359-361, 382, 387; ХЕС, 6, 140-141, 556-557; Виз. василевси, 188-193.

Братята на цар Петър и техните заговори:

ГИБИ, V, 137-138, 168, 182; ХИБ, 1, 245-246; Златарски. История, I/ 2, 513-514, 800-804; Дуйчев, Ив. Проучвания върху българското средновековие (=Сб. на БАН, XI). София, 1945, 8-11; Коледаров. ПГ, 1, 50-53; Йорданов, Ив. Още веднъж за печатите на Йоан Багатур. // Проблеми на прабългарската история и култура. София, 1989, 390-399; Йорданов, Ив. Сфрагистични паметници от ранната българска държава. // Проблеми на прабългарската история и култура. Т. II, София, 1991, 40-41; Георгиев, П. Титлата и функциите на българския престолонаследник и въпросът за престолонаследието при цар Симеон. // Исторически преглед, 1992, кн. 8-9, 3-21; Павлов, Пл. Цар Борис II. // Преслав. Т. 5. София, 1993, 46-51; Попконстантинов, К. Епиграфски бележки за Иван, Цар-Сименовият син. // Българите в Северното Причерноморие. Т. III. В. Търново, 1994, 71-80; ККСБ, с. 127, 266-267; Божилов. Българите, с. 308.

Иван Владислав срещу Гаврил Радомир (1015 г.):

ГИБИ, VI, 284-288; ВИИНJ, III, 113-116; Златарски. История, I/2, с. 744 и сл.; Мутафчиев. История, 230-232; [Тъпкова] Заимова, В. Иван Владислав и неговият надпис. // Заимов, Й. Битолският надпис на Иван Владислав, самодържец български. София: БАН, 1970, 97-112; МИБ, II, 416-422 (П. Петров); Антолjак, Ст. Средновековна Македониjа. Т. I. Скопjе, 1985, 537-596; БВИ, 2, 46-50; С. Пириватриh. Самуилова држава. Београд, 1998, 120-132; Павлов, Пл. Залезът на Първото българско царство (1015-1018). Велико Търново-София: Gaberoff, БАН, 1999; Кратка история, 59-61.

Заговорите на "магистър Пресиан Българина:

ГИБИ, VI, 297-299; ВИИНJ, III, 165-166; Златарски. История, II, 33-36, 60-61; Cheynet, J.-Cl. Pouvoir et contestations `a Byzance (963-1210). Paris, 1990, 39-42; Павлов, Пл. Княз Пресиан II (Последният владетел на Първото българско царство и претендент за византийската корона). В. Търново, Ст. Загора, 1993; Божилов. Българите, 251-252; ИВ, II, 267-268; Виз. василевси, 272-275; Йорданов, Ив. Печати на потомците на цар Иван Владислав (1016-1018) във Византия. // Трудове на катедрите по история и богословие (Шуменски университет "Епископ Константин Преславски"). Т. 1. Шумен, 1997, 75-101; Павлов, Пл. Залезът на Първото българско царство (1015-1018). В. Търново, София, 1999.

Самозванецът Петър Делян и царският син Алусиан:

ГИБИ, VI, 302-306; ВИИНJ, III, 50-53, 140-155, 206-210; Гюзелев. Извори, с. 50, 56; Златарски. История, II, 41-88; Благоев, Н. Делян и неговото въстание в Моравско и Македония против византийците. // Македонски преглед, IV, 1928, кн. 2, 1-22; Петров, П. Въстания против Византия. София, 1960, 19-27; Цанкова-Петкова, Г. Петър Делян през погледа на неговите съвременици. // Истор. преглед, 1966, кн. 4, 97-106; Диниh, М. Из наше раниjе прошлости. // Прилози за кньижевност, jезик, историjу и фолклор. Т. XXX, 1964, кн. 3-4, 310-315; Литаврин, Г. Г. България - Византия (XI-XII в.). София, 1987, 288-302; Илjовски, Р. Потеклото на (О)Делjан (Прилог кон критичката обработка на византиските изворни податоци). // Гласник (Институт за национална историjа - Скопjе). Т. XXXI, кн. 2, 1987, 161-194; ККСБ, 14-16, 314-315; ODB, I, p. 70; 601-602; БВИ, 2, 54-58; ЕПЛВIП, 269-270; Божилов. Българите, 236-239.

Георги Войтех от "рода на Кавханите:

ГИБИ, VI, 334-338; ВИИНJ, III, 177-186, 237-239; ХИБ, 1, 382-385; Златарски. История, II, 137-147; Петров, П. Въстания против Византия. София, 1960, 33-37; Лишев, Стр. Към въпроса за неуспеха на въстанието в Македония през 1072 г. // Исторически преглед, 1956, кн. 1, 74-79; Петров, П. Извори за въстанието на Георги Войтех. // Векове, 1972, кн. 5, 43-50; Кратка история на България. София, 1981 (В. Гюзелев); МИБ, III, 78-82; БВИ, 2, 60-61; ODB, II, p. 505; ККСБ, 69-71.

Бунтът на "граничаря" Нестор:

ГИБИ, VI, 182-185; ХИБ, 1, 385-387; Oiconomides, N. A Collection of dated byzantine lead Seals. Waschington D.C. (Dumbarton Oaks), 1986, № 95; Мутафчиев. Избр. произведения, II, 80-81; Златарски. История, II, 155-159; Diaconu, P. Les Petchenegues au Bas-Danube. Bucuresti, 1970, 103-109; Тъпкова-Заимова. Долни Дунав, с. 69 и сл.; Божилов, Ив. Гранична област на Византия. // Кратка история на Добруджа, Варна, 1986, 55-56; БВИ, 2, с. 62; Павлов, Пл. Бележки за някои личности от българското средновековие с оглед историята на Добруджа (XI-XIII в.). // Добруджа. Т. 9, 1992, 169-172; Божилов. Българите, 345-346; ККСБ, 291-292.

Травъл и въстанието на павликяните в България (1084-1086):

Анна Комнина. Алексиада (Пер. В.Я. Любарского). Москва, 1965 (1995); ГИБИ, VIII, 52-54; Златарски. История, II, 179-186; Острогорски. История, 429-432; Ангелов. История, II, 160-161; Anastasiou, I. Oi Paulikianoi. Athinai, 1959, 112-120; Петров, П. Въстания против Византия. София, 1960, 45-49; Тончев, Ал. Алексий I Комнин срещу българите Борил и Травъл. // Векове. София, 1972, 209-212; БВИ, 2, 62-65; ККСБ, 382-384.

Съперничества и кървави борби за престола на Асеневци:

ДПИ, 8-17, 29-30; ГИБИ, VIII, 155-156, 172-176, 204-205; т. X, 128-132, 153-154, 166-167, 171 и сл.; т. XI, 50-53, 84-85, 1290-130; Златарски. История, III, passim; Kazdan, A. La rupture entre Pierre et Asen (vers 1193).- Byzantion, t. 35, 1965, 167-174; Лазаров, Ив. Междуособици в България през 1256-1257 г.- Военноистор. сборник, 1987, кн. 4, 144-155; Андреев. Ханове и царе, 140-175; Божилов. Асеневци, 37-38 (бел. 29), 104-118; ККСБ, с. 138, 165-167, 195, 210-212, 270-273, 310-311; ODB, I, p. 204, III, 1639-1640; Кратка история, с. 65, 76-84.

Съратници и последователи на Ивайло:

ГИБИ, X, 143-146, 186-188, 203-204; ХИБ, 2, 344-359; Гюзелев. Антология, 105-108; Златарски. История, III, 543-575; Петров, П. Въстанието на Ивайло. // Годишник на СУ "Св. Климент Охридски" (Философски-истор. ф-т), т. 49, 1956, 173-200; Ангелов. История, III, 66-68; Андрееев, Й. Въстанието на Ивайло (Изследвания и проблеми). // Трудове на ВТУ "Св. св. Кирил и Методий". Т. 17. 1980, 9-27;БВИ, 2, 119-127; ККСБ, 154-155, 235, 237, 244-245, 352-353.

Авантюристът-скит" Алдимир и Теодор Светослав:

ГИБИ, X, 183-209; ДПИ, 63-66, 121; ВИИНJ, VI, с. 127, 139-141; Moravcsik. BТ, 2, с. 124; Дуйчев. СБК, 2, с. 164; Ников, П. Рец. на Табаков, С. Бележки за югоизточна България през епохата на Тертеровци. // Периодическо списание, кн. 70, 1909, 563-588; Mavromatis, L. La fondation de l'Empire serbe. Le kralj Miloutin. Thessalonique, 1978, 115-119; Цветкова, Б. Българо-византийските отношения при царуването на Теодор Светослав. // Известия на семинарите при историко-филологическия факултет (СУ "Св. Климент Охридски"), 1948, кн. 3, 40-46; Божилов, Ив. Бележки върху българската история през XIII в. // Българско средновековие (Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Ив. Дуйчев). София, 1980, 78-81; Павлов, Пл. Теодор Светослав, Ногай и търговецът Пандалеон. // Историко-археологически изследвания (В памет на проф. д-р Станчо Ваклинов). В. Търново, 1994, 177-186; Патриарх Йоаким III, татарският хан Чака и цар Теодор Светослав. // Духовна култура, 1992, кн. 6, 27-33; Матанов, Хр. Нови сведения за родственици на деспот Елтимир/Алдимир. // Годишник на СУ "Св. Климент Охридски" (Научен ц-р за славяно-византийски проучвания "Ив. Дуйчев"). Т. I (1987), 107-114; Кратка история, 83-84; ККСБ, 9-10, 349-350; 364-367.

Метежници и претенденти за търновската царска корона през XIV век

ГИБИ, Х, 205-206, 208-209, с. 221 сл., 270, 278-280, 282-284; XI, с. 161; Коледаров. ПГ, 2, 94-96; Льубинковиh, Р. Црква светог Николе у Станиченьу. // Зограф, XV, 1984, 76-84; Андреев, Й. България през втората четвърт на XIV в. София, В. Търново, 1993, 249-258; Божилов. Асеневци, 134-136, 142-144; ККСБ, 32-33, 63-64, 395-396.

Родопският юнак Момчил и цар Иван Александър:

ГИБИ, X, с. 348, 360-368, 370-373; XI, 179-182, 185-186; ВИИНJ, VI, 253-262, 452-458, 472-477; Lemerle, P. L'Emirat d'Aydin. Byzance et l'Occident (Recherches sur "La Geste d'Umur Pacha). Paris, 1957; Гюзелев. Антология, 144-147; Кyriakydis, S. O Momitzilos kai to kratos tou. // Makedonika. T. 2 (1941-1950), Thessaloniki, 1950, 332-345; Гюзелев, В. Момчил юнак. С., 1967; Ангелов. История, III, 102-104; МИБ, III (В. Гюзелев); Коледаров. ПГ, 2, с. 98; ODB, II, 1390-1391; Радиh, Р. Време Jована V Палеолога (1332-1391). Београд, 1993, 150-152; Гагова, Кр. Тракия през българското средновековие. С., 1995, 195-196, 199-200; Павлов, Пл, Ив. Тютюнджиев. Българите и османското завоевание (краят на XIII-средата на XV в.). В. Търново, 1995, 34-35; Божилов. Асеневци, 154-155; Божилов. Българите, 1995, 333-335; БВИ, 2, 147-152; ХЕС, 6, 286-288.

II. "Варвари", наемници, "мъже на кървите"

Скитски вождове в "полетата на България (XI-XII в.):

Moravcsik. BТ. T. 1, 87-90, 87-90 (библиография); Т. 2, 167-168, 247-248, 279-281 (посочвания за "печенези", "кумани", "скити"); ГИБИ, VI, VII, VIII, X, XI (многобройни сведения за печенези и кумани - вж. показалците в края на всеки том); Pritsak, O. The Polovcians and Rus'. // Archivum Eurasiae Medii aevi, II. Wiesbaden, 1982, 321-380; Златарски. История, II, passim; Василевский, В. Г. Избраные труды. Т. I. Санкт Петербург, 1908 ("Византия и печенеги"); Diaconu, P. Les Petchenegues au Bas-Danube. Bucuresti, 1970; Същият. Les Coumans au Bas-Danube aux XI-XII siecles. Bucuresti, 1978; Острогорски, Г. Jош jедном о прониjарима куманима. // Зборник Владимира Мошина, Београд, 1977, 63-74; Тъпкова-Заимова. Долни Дунав, passim; Бибиков, М. В. Византийские источники по истории Руси, народов Северного Причерноморья и Северного Кавказа (XII-XIII вв.). // Древнейшие государства на територии СССР (1980). Москва, 1981, 5-151; Рашев, Р. Късни номади в Плисковското поле. // Преслав. Т. 3. Варна, 1983, 242-253; Атанасов, Г. Към историческата география на Добруджа. // Добруджа, 4, 1987, с. 29-41; Атанасов, Г. Етнодемографски проблеми в Добруджа (X-XIV в.). // Истор. преглед, 1991, кн. 2, 78-82; Al. Savvidis. Oi Tourkoi kai to Byzantio. T. I. Athina, 1996, 64-95.

"Варяги", нормани и англичани на българска земя:

Снорри Стурлосон. Круг земной (Под ред. на А.Я. Гуревич и др.). Москва, 1980, с. 404 и сл., 485-487, 551-552; 653, 658; Василевский, В. Варяго-русская и варяго-английская дружина в Константинополе в XI-XII вв. // Журнал Министерства народного просвещения, ч. 176 (1874), 105-144; ч. 177 (1875), 394-451; ч. 178 (1876), 76-152; Ciggaar, K. L'emigration anglaise `a Byzance `apres 1066. // Revue des etudes byzantines, t. 32 (1974), 322-326; Тъпкова-Заимова. Долни Дунав, 132-133; Руссев, Н. Българи, византийци и руси по долното течение на Дунав през 968-971. // Българите в Северното Причерноморие. Т. V. В. Търново, 1996, 175-188; Стоянов, П. Някои исландски саги като източник за българската история. // Сб. България в света през вековете. София, СУ "Св. Климент Охридски", 1983, 14-19; Spinei, V. Moldavia in XI-XIV C. Bucharest, 1986, 55-56; Дуйчев. СБК, 2, 144-145; ХЕС, VI, 620-625, 640-650.

Руски "бродници", политически бегълци и военачалници през XII-XIV в.:

ДПИ, с. 11, 17-18, 52-53, 58-59; Успенский, Ф. И. Образование Второго болгарского царства. Одесса, 1879 (Приложение № V, 35-36); Гюзелев. Извори, 76-80; Иречек. История, с. 455; Брун, Ф. Черноморье. Т. II. Одесса, 1880, 359-362; Мутафчиев. Избр. произв., II, 152-194; М. Ф. Котляр. Хто таки бродники? // Украiнський iсторичний журнал, 1969, кн. 5, 99-95; Павлов, Пл. Древноруските бродници в българската история (XII-XIV в.). // В: Сб. Българо-украински връзки през вековете. София, 1983, 219-237; Къде в земята на русите е бил Иван Асен II? // Епохи, 1997, кн. 3-4; Иван Русина - български военачалник и политически деец от първата половина на XIV в. // Известия на Института за военна история. Т. 36, 1983, 223-232; Papacostea, S. Romanii in secolul al XIII-lea. Bucuresti, 1993, 22-23; ККСБ, 153-154, 327-329, 397-398; ХЕС, 6, с. 626; Бубенок, О. Ясы и бродники. Киев, 1997. Хр. Димитров. Българо-унгарски отношения през средновековието. С., 1998, 208-209.

Военачалници и съюзници кумани, татари и алани във Второто българско царство:

Moravcsik. BТ. T. 1. 92-94, 102-108 (библиография); T. 2. 167-168, 279-283, 301, 329 (посочвания в изворите на "кумани", "скити", "татари" и "тохари"); ГИБИ, VIII, Х, XI (вж. многото сведения според показалците в томовете); Дуйчев. СБК, 2, с. 166; ДПИ, с. 7 и сл., 39-40, 47-53; Гюзелев. Антология, 124-125; Мунтанер, Р. Хроника (Превод и коментар Р. Панова). София, 1994, с. 62 сл.; Златарски. История, III, passim; Расовский, Д. Роль половцев в войнах Асеней с Византийской и Латинской империями в 1186-1207 гг. // Списание на БАН, т. 58, 1939, 203-211; Savvidis, A. Oi Tourkoi kai to Byzantio. T. I. Athina, 1996, 64-95; Гюзелев. Очерци, с. 25 сл.; Павлов, Пл. Куманите в българската военна история. // Военноистор. сборник, 1990, кн. 7, 14-23; Средновековна България и куманите (1186-1241). // Трудове на ВТУ "Св. св. Кирил и Методий". T . 27, кн. 3, 1992, 5-59; Просопографски бележки за някои български военачалници от XII-XIV в. // Военноистор. сборник, 1992, кн. 5, 3-15; Монголо-татари на българска военна служба в началото на XIV в. // Военноистор. сборник, 1987, кн. 2, 112-120; ХЕС, 6, 657-671.

(с) Пламен Павлов

=============================

(с) Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.

ПОДБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ

________________________________________

ПЛАМЕН ПАВЛОВ

web

КНИГИ

ИСТОРИЯ (Книги, учебници, енциклопедии)

1989

Документи за политическата история на средновековна България (ХІІ-ХІV в.). В. Търново: ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, 1989. Второ прераб. изд. В. Търново: Аста, 1993 (в колектив с Ив. Лазаров и Ив. Тютюнджиев).

1991

Лекции по българска история. І-ІІ (Учебник за зрелостници и кандидатстуденти). В. Търново, 1991. Варианти на учебника: Кратка история на българския народ. София: Просвета, 1993. Второ прераб. и доп. изд. - София: Анубис, 1999; трето прераб. изд. - В. Търново: Ровита, 2004. История на България. І-ІІ. В. Търново: Слово, 1995-1996; 1998 (в колектив с М. Палангурски, Ив. Лазаров и Ив. Тютюнджиев). История на България (Учебник за кандидатстуденти). София: Изд. на БАН “М. Дринов” и изд. “Габеров”, 2000 (в колектив с В. Гюзелев, Ив. Лазаров, М. Палангурски, Ив. Тютюнджиев, Д. Саздов, Л. Спасов).

1992

Българската държава и османската експанзия (1369-1422). В. Търново, 1992 (в съавторство с Ив. Тютюнджиев).

1993

Княз Пресиан ІІ. Стара Загора: Шибилев, 1993.

1994

Кой кой е в средновековна България. София: Просвета, 1994. Второ доп. изд. - София: П. Берон, 1999 (в колектив с Й. Андреев и Ив. Лазаров).

1995

Хронологична енциклопедия на света. Т. VІ (Византия и “византийският свят”). В. Търново: Елпис, 1995 (в колектив с В. Тъпкова-Заимова и Д. Димитров). Също: Светът след Иисус (От І в. пр. Христа до Първата Световна война). В. Търново: Габеров, 1999.

Българите и османското завоевание (краят на ХІІІ-средата на ХV в.). В. Търново: Слово, 1995 (в съавт. с Ив. Тютюнджиев).

1999

Български енциклопедичен речник. В. Търново: Габеров, 1999. Второ преработено изд. - 2001 (в колектив с И. Антонова, Ив. Габеров, Ал. Грозев, Т. Спространов и др.).

Залезът на Първото българско царство (1015-1018). София: Изд. на БАН “М. Дринов” и изд. “Е”, 1999.

Призвани да просияят. В. Търново: Faber, 1999 (в колектив с В. Грудков).

2000

Световната България. С: Светлоструй, 2000 (в съавт. с Й. Янев)

Бунтари и авантюристи в средновековна България. В. Търново. Абагар, 2000. Второ изд. - Варна: LiterNet, 2005.

2001

Българска история (Кратък справочник). Ч. І. София: Светлоструй, 2001.

2002

История (Учебник за осми клас). София: Просвета, 2002 (в колектив с Ал. Николов, Д. Делев и М. Босева).

Istoria Bulgariei. Bucuresti: Korint, 2002 (в колектив с Й. Янев и Д. Каин, на рум. език).

Българи, италианци, Ватикана. София: Тангра/ТанНакРа, 2002 (в колектив с Б. Димитров и Ас. Марчевски; на бълг. и итал. ез.)

2003

Съвременна българска енциклопедия. В. Търново: Габеров, 2003 (в колектив с Ив. Габеров, И. Антонова, М. Младенова и др.; книга и 2 CD).

История на българите. Т. І (От древността до края на ХVІ век). София: Знание, Труд, 2003 (под ред. на Г. Бакалов). Авторски текст на Пл. Павлов: “Борби за оцеляване, 927-1018”.

Българи и араби. София: Тангра/ТанНакРа, 2003 (в колектив с К. Цонев и В. Кънев, на бълг. и арабски ез.).

2004

Православни български манастири. В. Търново: Габеров, 2004 (фотографии - Ив. Габеров). СD със същото заглавие - текстове, откъси от жития, илюстрации и др. - В. Търново: Габеров и Корал Мултимедиа, 2005 (на бълг., англ., фр., нем., рус. ез.).

2005

България - огнище на европейската цивилизация. София: Борина, 2005.

ПОЕЗИЯ

2001

В мрака на предчувствията. София: Свят 2001, 2001.

ДОКУМЕНТАЛНИ ФИЛМИ

2003

3924 км из Румъния. Сценарист и режисьор: К. Чакъров. // БНТ, 2003 (съавтор на сценария).

Непознатите ни светини. Сценарист и режисьор: К. Чакъров. // БНТ, 2003 (съавтор на сценария).

ИНТЕРВЮТА И ПУБЛИЦИСТИЧНИ СТАТИИ

1998

Забравеният култ към св. княз Борис-Михаил. // Демокрация, бр. 138, 28 май 1998.

За създаването на българско лоби зад граница. // Демокрация, бр. 220, 18 август 1998. Също: Luceafarul bulgar/ Българска зорница (Букурещ), бр. 9, 1998.

2001

Българи от цял свят се събират край гроба на хан Кубрат. // Сега, бр. 169, 23 юли 2001. Също: Роден край (Одеса), бр. 31, август 2001.

2002

Ще продължим ли градивно да самоизчезваме... // Сега, бр. 200, 26 август 2002.

2003

И ние сме били империя. // Хъшове (Атина), бр. 27-29, април-май 2003.

България, Римската църква и идеята за християнско единство. // Хемус/Haemus (Будапеща), 2003, кн. 1 (на бълг. и унг.ез.).

Историческата памет за св. Методий и духовното единство на българите. // Роден глас (Прага), 2003, бр. 1, 19-22.

Покаянието “Кръвта вода не става” (Предговор). // Марковски, В. Кръвта вода не става. София: Труд, 2003, 7-23. Също: Вени Марковски <http://www.veni.com/kravta-forward.html)> (02.03.2005).

2004

“Оня прочут Самуил...”. // Aгенция “Фокус”, 6 октомври 2004. Също: Македонска трибуна (Торонто). Също: Братство (Ниш), октомври 2004.

(с) Пламен Павлов

=============================

(с) Електронно списание LiterNet, 03.03.2005, № 3 (64)

  • Upvote 2

Share this post


Link to post
Share on other sites

Мда, препоръчвам на всички! Не само сериозен историк, но и автор с много добър стил, лишен от академични излишества /без да съм против тях:)/

Има я в интернет, намерете я.

  • Upvote 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

Мда, препоръчвам на всички! Не само сериозен историк, но и автор с много добър стил, лишен от академични излишества /без да съм против тяхsmile.gif/

Има я в интернет, намерете я.

Сладкодумен писател е проф. (вече) П. Павлов, но имам чувството, че е 3Х1. Даже при последната ни среща преди 20 дни не можах да реша "добра" или "лоша" е "комбинацията". Лутам се ... :);)

Редактирано от Атила Дуло

Share this post


Link to post
Share on other sites

Не разбрах нищо?

1. Учен и преподавател.

2. 1.ТВ водещ и 2.2.публицист.

3. Общественик и политик.

В трите си амплоа е "различен", макар да има връзка м/у 2.2. и 1, а и м/у 2.1. с 3. ...

"3Х1 - особено добра комбинация" - реклама на Нестле България... Капере? :) Ако разбирах всичко, нямаше да се лутам.... )))

Редактирано от Атила Дуло
  • Upvote 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

Иначе по мое мнение, на Пламен (приятел ми е), патриотизмът му идва малко в повече, отколкото е необходимо за историк!

Редактирано от Черен Петър
  • Upvote 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

Когато изследваш родната история, винаги е в повече - влияе зле на обективността. За щастие от тази болест Пламен Павлов не се е разболял.

  • Upvote 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

Авторът със сигурност може да ти отговори, макар половината от въпросите са си чисто заяждане, Гогов.

  • Upvote 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

По вторият въпрос и аз бих искал да видя някакво уточнение, особено за "косвените данни".

Просто ми е интересно, иначе ми звучи вероятно.

А за родовете Чакарар и Кюригир, както и за останалите ари и дури винаги съм готов да прочета каквото и да е.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Пламен Павлов

=============================

Няма никаква гаранция, че в антихристиянския метеж срещу Борис-Михаил не са участвали славяни - напротив, фактът, че бунтът имал широк размах най-вече в деветте провинции (комитати) предполага активно участие на недоволни от промените славянски велможи.

Болшинството славяни вече са били християни, принадлежащи към константинополската църква и е смехория да се твърди, че видите ли те са се строили под знамената с конски опашки на бунт срещу "лошия закон" (бъдещата църковна и културна подвластност на Византия). Няма и дума в изворите включително въпросите към папа Николай за славянско участие или заклани славянски фамилии на "велможи"..

  • Upvote 2

Share this post


Link to post
Share on other sites

Интересно ми стана. Досега на много места съм чел, че "славяните били християни". Че що така? Някакви дани има ли?

Славянски вождове със сигурност не са участвали. Не са участвали, защото още Крум пробва в Тракия да предаде властта не на местните славяни, а на канската администрация. Впоследствие Омуртаг лишава всички славяни от власт и унищожава автономията им. Те се противопоставят, на което той отвръща с бой по канчето, та ги вразумява. Така че, по времето на Борис в провинциите вече няма никаква славянска аристокрация, която да притежава каквато и да е власт, че да оказва съпротива.

Славяните си мисля, не оказват съпротива, защото са напълно безправни. Съпротива оказва аристокрацията, която има власт и думата и се чува в държавата.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Интересно ми стана. Досега на много места съм чел, че "славяните били християни". Че що така? Някакви дани има ли?

Славянски вождове със сигурност не са участвали. Не са участвали, защото още Крум пробва в Тракия да предаде властта не на местните славяни, а на канската администрация. Впоследствие Омуртаг лишава всички славяни от власт и унищожава автономията им. Те се противопоставят, на което той отвръща с бой по канчето, та ги вразумява. Така че, по времето на Борис в провинциите вече няма никаква славянска аристокрация, която да притежава каквато и да е власт, че да оказва съпротива.

Славяните си мисля, не оказват съпротива, защото са напълно безправни. Съпротива оказва аристокрацията, която има власт и думата и се чува в държавата.

Славянски вождове няма, разбира се.

Но действително значителна част от славянското население в Борисова България е било християнизирано още по времето, когато обитава ромейски територии - преди завладяването им от българите през първата половина на девети век. В Мизия обаче славяните едва ли са били християни, така че е възможно части от тях да са взели участие в бунта (ако действително е вдигнат в "десетте комитата", както пише Хинкмар Реймски, а не само в районите около столицата).

Редактирано от T.Jonchev

Share this post


Link to post
Share on other sites

Славянски вождове няма, разбира се.

Но действително значителна част от славянското население в Борисова България е било християнизирано още по времето, когато обитава ромейски територии - преди завладяването им от българите през първата половина на девети век. В Мизия обаче славяните едва ли са били християни, така че е възможно части от тях да са взели участие в бунта (ако действително е вдигнат в "десетте комитата", както пише Хинкмар Реймски, а не само в районите около столицата).

И един въпрос, който често се задава, когато се заговори за християни сред българите преди IX в. - къде са им църквите на тия славяни?

  • Upvote 1

Share this post


Link to post
Share on other sites