Отиди на
Форум "Наука"

Османското общество и последици за независимите държави.


stinka (Rom)

Recommended Posts

  • Потребител

Османското обшество е организирано на основа на  етно-религиозна специализация. Отделните националности се специализират в заемането на различни професионални области в империята. Което по-късно при независимостта на тези държави, базирани на етнически принцип ще доведе до базови структурни дефиците в новите общества.

Когато България става независима българите са специализирани в селскостопанство и дребно занаятчийство. Липсва всякакъв управленски елит, защото управленски и административен елит по българските земи е от османци-мюсюлмани. Липсва военен елит - той също е от османци мюсюлмани. Липсва едър икономически елит, защото той е главно гръцки или в по-далечно разстояние арменски. защото те са главните по-едри търговци в големите градове на империята. Липсва значителен религиозен и образован елит. Защото под системата на рум милета той е гръцки ориентиран. Ние имаме независима църква, единствената институция българска през Осм. империя, едва 7 години преди освобождението, която и организира образованието сред българите.

Когато ставаме независима държава на етнически принцип. Изведнъж българите трябва да заемат всички тези ниши без опит и без предварителна подготовка. Същото се отнася и за всички останали държави създадени върху територията на бившата Осм. империя. Включително самата Турция, както и в Близкия изток. Осм. администрация в Близкия изток е изгонена или се отегля след ПСВ. Осм. държавност е слаба в тези региони. Ограничава се в градовете. Няма контрол върху племената и малките общности извън главните градове, не събира данъци и войници сред много от тях. Опитите да въведе бюрокрация, данъчно облагане и т.н. са със слаб успех. Силовите структури на империята са слаби в тези земи, терена е трудно контролируем. При отделянето на тези държави и поемане на контрола от Англия и Франция, осм. администрация и военни се отеглят. А в крале се издигат местните племенни вождове, военната и административната част от Англия и Франция. След независимостта им след ВСВ без управленски опит, без икономически, политически и военен елит... затъват в това, което е днес Близкия изток.

В Турция няма икономиески елит. Той се държи от християните, не са свикнали мюсюлманите да плащат високи данъци, щото в осм. империя такива плащат християните и евреите и те държат и грацките бизнеси. В Централен и Източен Анадол, земеделието е слабо и се контролират от регионални турски и кюрдски аги, нравите са средновековни. В това отношение на Турция помагат много балканските мюсюлмански емигранти. И все пак и трябват поколения да изгради необходимия икономически елит. И голяма част от него е започнал с отнетите арменски, гръцки и еврейски бизнеси и имоти.

Дори и една Румъния(Влашко и Молдова), която е васална, управлявана от фанариотите до 19 век има проблем с управленски и институционален елит. Вкл. и в Трансилванската част, където влакото население е дискриминирано от заемането на висши управленски и икономически постове.

Етническата специализация на осм. общество е една от основните причини за огромните трудности и институционалния провал в развитието на Балканските и Близкоизточните държави и самата Турция при разпадането на империята на национални държави. Лесното приемане на крайни политически, идеологически и религиозни доктрини... последиците от тях, заради липсата опит и цели групи от обществото необходими за съществуването на една държава.

 

Редактирано от stinka (Rom)
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Определено интересно мнение, върху което си заслужава да се помисли. Не мисля че става дума толкова за етническа специализация, колкото за религиозна. И по-скоро бих използвал думата самоорганизира, особено - когато става дума за християните. 

Не мисля, че можем да говорим за институционален провал в равитието на българската държава след 1878 г. Напротив - изгражда се една цяла държава с всички държавни структури от нищото за изключително бързо време. Дори Търновската конституция, с всичките й кусури, е акт на политическа зрялост. И все пак е добре да споменем, че колкото и малко да са, в османската администрация от втората половина на XIX век има и българи. Опитът им оказва добро влияние върху развитието на независимата държава след това. 

Османското общество от XVI век е много по-различно от османското общество през XIX век. През XIX век се наблюдава една много по-голяма социална динамика в обществото. 

Идеализмът на една голяма част от българите непосредствено след Освобождението е покъртителен. 

Редактирано от ISTORIK
Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
Преди 23 часа, stinka (Rom) said:

Османското обшество е организирано на основа на  етно-религиозна специализация. Отделните националности се специализират в заемането на различни професионални области в империята. Което по-късно при независимостта на тези държави, базирани на етнически принцип ще доведе до базови структурни дефиците в новите общества.

Бих се съгласил донякъде с това, но за периода след 1826, когато е разтурен Еничарския корпус и властта на Султана започва да се предава само по наследство и принадлежност към османския етнически елит. Преди това няколко века Османската империя се крепи върху уникална не-родова управляваща класа от наемници, а не аристократичен елит. Ето какво пише историкът Арнолд Тойнби за този елит от предимно немосюлмани и не събран по етнически или аристократичен принцип, а по заслуги и способности:

"Османските управляващи институции включват султана и семейството му, офицерите в дома му, изпълнителите в правителството, постоянната армия от кавалерия и пехота, многобройни млади хора, обучени да служат в армията, съда и правителството. Тези хора държат меча, перото и скиптъра. Те водят цялото управление извън простото правосъдие в случаи, установени от свещения закон, и някои ограничени функции, предоставени на поданици и немюсюлмански групи чужденци. Най-ярките и характерни черти набези институции са, първо, че с малки изключения всички в тях са родени от родители християни или техни синове; второ, че почти всеки член на институциите влиза в тях като роб на султана и цял живот остава роб на султана - без значение какво богатство, власт и величие може да постигне...Султанското семейство може да бъде включено в тази група роби, защото майките на децата на султана са били роби. Сам султанът е син на роб. Много преди времето на Сюлейман султаните престават да си вземат булки с царска кръв или да наричат майките на децата си съпруги. Османската система съзнателно, взема роби и ги прави държавни министри. Взема момчета от кошарата или обора и ги прави царедворци и съпрузи на принцеси. Взема млади хора, чиито предшественици са носили християнски имена векове наред, и ги прави управници в най-великата от мюсюлманските държави, прави ги войници и генерали в непобедимите армии, чиято главна радост е да свалят кръста и да издигнат полумесеца. С пълно безразличие към основните обичаи, представляващи човешката природа, както и на религиозните и социални предразсъдъци, за които се смята, че са дълбоки като живота, османската система отнема завинаги деца от родителите им, не позволява грижи за семейството през целия им съзнателен живот, разрешава им да имат собственост, но не им обещава, че синовете и дъщерите им ще се възползват от техния успех и тяхната жертва, издига ги и ги понижава без оглед на предшественици или минали заслуги, втълпява им непознати закон, морал и религия, кара ги завинаги да съзнават, че над главата им виси меч, който във всеки момент може да сложи край на блестяща кариера по несравнимия път на човешка слава.

Изключването от управлението на родените свободни османски аристократи - което изглежда най-странната част от системата, - се оправдава от резултатите. Защото когато свободните мюсюлмани накрая си пробиват път в двореца, в последните години на властта на Сюлейман, системата започва да се разпада и Османската империя тръгва към упадъка си.

Докато системата е ненакърнена, за армията се набират войници от различни неверници - някои са пленени във войни отвъд границите, други са купени на робския пазар, трети идват като доброволци. От самата империя периодично идват набори деца. След това новобранците получават широко образование с подбор и специализация на всеки етап. Дисциплината е сурова, наказанията - жестоки, а от друга страна, съзнателно и непрекъснато се разпалва амбицията им. Всяко момче, влязло в робовладелческата система на османския падишах, съзнава, че е потенциален велик везир и че перспективите му зависят от уменията му в обучението. (...)

В крайна сметка системата изчезва, защото всеки напористо иска да има дял в даваните от нея привилегии. Към края на XVI в. на християнската ера приемането в корпуса на еничарите е открито за всички свободни мюсюлмани освен негрите. Числеността му се увеличава, дисциплината и ефикасността се влошават. Към средата на XVII в. тези човешки хрътки са се „върнали към природата", като се превръщат във вълци, които измъчват човешкото стадо на падишаха, вместо да го следят и да го държат в ред. Покореното население от православни християни се чувства измамено от „пакс отоманика", който първоначално го е примирило с османското робство. В голямата война от 1682-1699 г. между Османската империя и силите на западното християнство - война, завършила с първата от поредица загуби на османска територия, продължили до 1922 г., - превъзходството в дисциплината и ефикасността окончателно преминават от османците към западния лагер. (...)

Колкото до самото робовладелство, то е безмилостно премахнато - справедлива съдба за хрътката, сбъркала пътя и започнала да тормози овцете, от Махмуд II през 1826 г., в средата на гръцко-турската война, петнадесет години след като аналогичната институция на мамелюците е премахната от египетския Мехмед Али, на думи негов поданик, понякога съюзник и понякога съперник."

Тойнби дори открива причините за упадъка и разпадането на Османската империя в изоставянето на системата на тази меритократична управляваща прислойка. Но дори и през 19-ти век, с налагането на аристократично-придворния подход в управлението, старите традиции да се пускат немюсюлмани до висшите етажи на управлението не изчезва напълно. Ще напомня само неколцина по-видни представители на т.н. Цариградски българи, които са в основата на църковните борби за независима българска Екзархия, и без чието участие е твърде спорно дали и кога щяхме да постигнем такава:

Стефан Богориди

При султан Абдул Меджид I Стефан Богориди е член на Танзиматския съвет и имперски съветник, длъжност, създадена специално за него. Стефан Богориди е единственият християнин, който от превземенето на Константинопол от османските турци през 1453 г. е приемал в къщата си турски султан. През август 1849 г. Стефан Богориди получава от султана разрешение за построяване на българска църква в Цариград

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D0%B5%D1%84%D0%B0%D0%BD_%D0%91%D0%BE%D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%B8%D0%B4%D0%B8

Гаврил Кръстевич

Вместо да го върне в Котел, през 1838 година Богориди го изпраща да продължи учението си в Париж. Кръстевич завършва „Право“ в Сорбоната през 1844 г.Завръща се в Цариград и работи като частен секретар на Стефан Богориди. От 1845 до 1850 г. е негов наместник и фактически управител на остров Самос. От 1850 година започва кариера в османската съдебна система: става съдия, член на Върховния съд и преподавател в юридическата школа в столицата. Автор е на търговския закон на Османската империя. През 1868 г. е назначен във Висшия правосъден съвет (Диван-и-ахкям-и-адлие) на империята.

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B0%D0%B2%D1%80%D0%B8%D0%BB_%D0%9A%D1%80%D1%8A%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D1%87

Драган Цанков

Драган Цанков се оттегля и създава вестник България (1859 – 1863 г.), чрез който проповядва своите идеи за разрешаване на българския църковен въпрос по пътя на униатството. През 1861 г. участва в посещението при папа Пий IX в Рим, при което архимандрит Йосиф Соколски е обявен за епископ. След неуспеха на унията през 1863 г. Цанков се завръща в Свищов и става служител в османската администрация. По-късно е учител и съдия в Русе (1865 – 1867 г.) и помощник-управител на Нишкия (1868 – 1869 г.) и Видинския (1869 – 1872 г.) санджак.

Иванчо Хаджипенчович /лепнато му е позорно петно заради участието му в Комисията съдила Левски, но преди това той финансира делото на Апостола и го приютява в Цариград при първата му обиколка/

Между 1841 и 1845 г. учи право в Париж. Завърнал се в Русе, през 1846 г. се жени за Анастасия Мавриди, праплеменница на търновския елинист Никола Пиколо. Като търговец сключва съдружия с Христо Тъпчилещов и други български и австрийски партньори. Постъпва на османска служба – като член на местния меджлис – през 1852 г., а през 1854 г. е въздигнат в сан на капуджибашия от силистренския валия Ариф паша. Хаджипенчович, заедно с Петраки Златев и Тодор Марков, е сред тримата българи съветници на османския реформатор Мидхат паша в началните месеци на неговото управление като валия на новосъздадения през 1864 година Дунавски вилает. През 1866 г. е избран в първия Общ вилаетски съвет (другите българи в съвета са Юрдан Теодоров и Никола Михайловски), през 1867 г. е назначен за председател на вилаетския търговски съд, а през 1868 г. е назначен в имперския Държавен съвет в Цариград, където остава до пролетта на 1877 г.

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D1%87%D0%BE_%D0%A5%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%BF%D0%B5%D0%BD%D1%87%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87

Христо Тъпчилещов

Около 1854 г., вече на 46 години, Христо Тъпчилещов с цялото си семейство окончателно напуснал Калофер и се преселил в Цариград. Тогава личният му капитал, без недвижимите имоти, наброявал 584 320 гроша. С бистър ум и прозорливост той поддържал разновидна търговия. Освен с търговци Христо кореспондирал с наши свещеници, общини, манастири и с много видни българи в цяла Европейска Турция и извън нея. За своето 21-годишно пребиваване в Цариград Христо Тъпчилещов се превръща в най-влиятелния българин. По силата на големите му привилегии, дадени му от великия везир Али паша, търговецът започнал да настоява, че е необходимо черковният ни въпрос да намери своето разрешение. През годините 1860-1872 Христо и синът му Никола Тъпчилещов събират енергично пари за построяването на българска черква в турската столица.

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE_%D0%A2%D1%8A%D0%BF%D1%87%D0%B8%D0%BB%D0%B5%D1%89%D0%BE%D0%B2

Това са имената на само неколцина от влиятелните и богати българи в Османската империя, живели в Цариград преди Освобождението, има и много други. Друг е въпросът, че повечето от тях, с изключение на Драган Цанков и Петко Славейков, не играят съществена роля след Освобождението, същото може да се каже и за богатите български търговци като Евлоги Георгиев, на политическата и икономическа сцена изкачат нови двигатели като Атанас Буров и Стефан Стамболов. Но идеята ми е, че Османската империя е допускала чужденци в управлението си, дори на много високи етажи, какъвто е случая с известния у нас Сюлейман паша, командващ атаката срещу Шипка, например.

 

 

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 2 часа, Б. Киров said:

Бих се съгласил донякъде с това, но за периода след 1826, когато е разтурен Еничарския корпус и властта на Султана започва да се предава само по наследство и принадлежност към османския етнически елит. Преди това няколко века Османската империя се крепи върху уникална не-родова управляваща класа от наемници, а не аристократичен елит. Ето какво пише историкът Арнолд Тойнби за този елит от предимно немосюлмани и не събран по етнически или аристократичен принцип, а по заслуги и способности:

"Османските управляващи институции включват султана и семейството му, офицерите в дома му, изпълнителите в правителството, постоянната армия от кавалерия и пехота, многобройни млади хора, обучени да служат в армията, съда и правителството. Тези хора държат меча, перото и скиптъра. Те водят цялото управление извън простото правосъдие в случаи, установени от свещения закон, и някои ограничени функции, предоставени на поданици и немюсюлмански групи чужденци. Най-ярките и характерни черти набези институции са, първо, че с малки изключения всички в тях са родени от родители християни или техни синове; второ, че почти всеки член на институциите влиза в тях като роб на султана и цял живот остава роб на султана - без значение какво богатство, власт и величие може да постигне...Султанското семейство може да бъде включено в тази група роби, защото майките на децата на султана са били роби. Сам султанът е син на роб. Много преди времето на Сюлейман султаните престават да си вземат булки с царска кръв или да наричат майките на децата си съпруги. Османската система съзнателно, взема роби и ги прави държавни министри. Взема момчета от кошарата или обора и ги прави царедворци и съпрузи на принцеси. Взема млади хора, чиито предшественици са носили християнски имена векове наред, и ги прави управници в най-великата от мюсюлманските държави, прави ги войници и генерали в непобедимите армии, чиято главна радост е да свалят кръста и да издигнат полумесеца. С пълно безразличие към основните обичаи, представляващи човешката природа, както и на религиозните и социални предразсъдъци, за които се смята, че са дълбоки като живота, османската система отнема завинаги деца от родителите им, не позволява грижи за семейството през целия им съзнателен живот, разрешава им да имат собственост, но не им обещава, че синовете и дъщерите им ще се възползват от техния успех и тяхната жертва, издига ги и ги понижава без оглед на предшественици или минали заслуги, втълпява им непознати закон, морал и религия, кара ги завинаги да съзнават, че над главата им виси меч, който във всеки момент може да сложи край на блестяща кариера по несравнимия път на човешка слава.

Изключването от управлението на родените свободни османски аристократи - което изглежда най-странната част от системата, - се оправдава от резултатите. Защото когато свободните мюсюлмани накрая си пробиват път в двореца, в последните години на властта на Сюлейман, системата започва да се разпада и Османската империя тръгва към упадъка си.

Докато системата е ненакърнена, за армията се набират войници от различни неверници - някои са пленени във войни отвъд границите, други са купени на робския пазар, трети идват като доброволци. От самата империя периодично идват набори деца. След това новобранците получават широко образование с подбор и специализация на всеки етап. Дисциплината е сурова, наказанията - жестоки, а от друга страна, съзнателно и непрекъснато се разпалва амбицията им. Всяко момче, влязло в робовладелческата система на османския падишах, съзнава, че е потенциален велик везир и че перспективите му зависят от уменията му в обучението. (...)

В крайна сметка системата изчезва, защото всеки напористо иска да има дял в даваните от нея привилегии. Към края на XVI в. на християнската ера приемането в корпуса на еничарите е открито за всички свободни мюсюлмани освен негрите. Числеността му се увеличава, дисциплината и ефикасността се влошават. Към средата на XVII в. тези човешки хрътки са се „върнали към природата", като се превръщат във вълци, които измъчват човешкото стадо на падишаха, вместо да го следят и да го държат в ред. Покореното население от православни християни се чувства измамено от „пакс отоманика", който първоначално го е примирило с османското робство. В голямата война от 1682-1699 г. между Османската империя и силите на западното християнство - война, завършила с първата от поредица загуби на османска територия, продължили до 1922 г., - превъзходството в дисциплината и ефикасността окончателно преминават от османците към западния лагер. (...)

Колкото до самото робовладелство, то е безмилостно премахнато - справедлива съдба за хрътката, сбъркала пътя и започнала да тормози овцете, от Махмуд II през 1826 г., в средата на гръцко-турската война, петнадесет години след като аналогичната институция на мамелюците е премахната от египетския Мехмед Али, на думи негов поданик, понякога съюзник и понякога съперник."

Тойнби дори открива причините за упадъка и разпадането на Османската империя в изоставянето на системата на тази меритократична управляваща прислойка. Но дори и през 19-ти век, с налагането на аристократично-придворния подход в управлението, старите традиции да се пускат немюсюлмани до висшите етажи на управлението не изчезва напълно. Ще напомня само неколцина по-видни представители на т.н. Цариградски българи, които са в основата на църковните борби за независима българска Екзархия, и без чието участие е твърде спорно дали и кога щяхме да постигнем такава:

Стефан Богориди

При султан Абдул Меджид I Стефан Богориди е член на Танзиматския съвет и имперски съветник, длъжност, създадена специално за него. Стефан Богориди е единственият християнин, който от превземенето на Константинопол от османските турци през 1453 г. е приемал в къщата си турски султан. През август 1849 г. Стефан Богориди получава от султана разрешение за построяване на българска църква в Цариград

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D0%B5%D1%84%D0%B0%D0%BD_%D0%91%D0%BE%D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%B8%D0%B4%D0%B8

Гаврил Кръстевич

Вместо да го върне в Котел, през 1838 година Богориди го изпраща да продължи учението си в Париж. Кръстевич завършва „Право“ в Сорбоната през 1844 г.Завръща се в Цариград и работи като частен секретар на Стефан Богориди. От 1845 до 1850 г. е негов наместник и фактически управител на остров Самос. От 1850 година започва кариера в османската съдебна система: става съдия, член на Върховния съд и преподавател в юридическата школа в столицата. Автор е на търговския закон на Османската империя. През 1868 г. е назначен във Висшия правосъден съвет (Диван-и-ахкям-и-адлие) на империята.

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B0%D0%B2%D1%80%D0%B8%D0%BB_%D0%9A%D1%80%D1%8A%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D1%87

Драган Цанков

Драган Цанков се оттегля и създава вестник България (1859 – 1863 г.), чрез който проповядва своите идеи за разрешаване на българския църковен въпрос по пътя на униатството. През 1861 г. участва в посещението при папа Пий IX в Рим, при което архимандрит Йосиф Соколски е обявен за епископ. След неуспеха на унията през 1863 г. Цанков се завръща в Свищов и става служител в османската администрация. По-късно е учител и съдия в Русе (1865 – 1867 г.) и помощник-управител на Нишкия (1868 – 1869 г.) и Видинския (1869 – 1872 г.) санджак.

Иванчо Хаджипенчович /лепнато му е позорно петно заради участието му в Комисията съдила Левски, но преди това той финансира делото на Апостола и го приютява в Цариград при първата му обиколка/

Между 1841 и 1845 г. учи право в Париж. Завърнал се в Русе, през 1846 г. се жени за Анастасия Мавриди, праплеменница на търновския елинист Никола Пиколо. Като търговец сключва съдружия с Христо Тъпчилещов и други български и австрийски партньори. Постъпва на османска служба – като член на местния меджлис – през 1852 г., а през 1854 г. е въздигнат в сан на капуджибашия от силистренския валия Ариф паша. Хаджипенчович, заедно с Петраки Златев и Тодор Марков, е сред тримата българи съветници на османския реформатор Мидхат паша в началните месеци на неговото управление като валия на новосъздадения през 1864 година Дунавски вилает. През 1866 г. е избран в първия Общ вилаетски съвет (другите българи в съвета са Юрдан Теодоров и Никола Михайловски), през 1867 г. е назначен за председател на вилаетския търговски съд, а през 1868 г. е назначен в имперския Държавен съвет в Цариград, където остава до пролетта на 1877 г.

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D1%87%D0%BE_%D0%A5%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%BF%D0%B5%D0%BD%D1%87%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87

Христо Тъпчилещов

Около 1854 г., вече на 46 години, Христо Тъпчилещов с цялото си семейство окончателно напуснал Калофер и се преселил в Цариград. Тогава личният му капитал, без недвижимите имоти, наброявал 584 320 гроша. С бистър ум и прозорливост той поддържал разновидна търговия. Освен с търговци Христо кореспондирал с наши свещеници, общини, манастири и с много видни българи в цяла Европейска Турция и извън нея. За своето 21-годишно пребиваване в Цариград Христо Тъпчилещов се превръща в най-влиятелния българин. По силата на големите му привилегии, дадени му от великия везир Али паша, търговецът започнал да настоява, че е необходимо черковният ни въпрос да намери своето разрешение. През годините 1860-1872 Христо и синът му Никола Тъпчилещов събират енергично пари за построяването на българска черква в турската столица.

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE_%D0%A2%D1%8A%D0%BF%D1%87%D0%B8%D0%BB%D0%B5%D1%89%D0%BE%D0%B2

Това са имената на само неколцина от влиятелните и богати българи в Османската империя, живели в Цариград преди Освобождението, има и много други. Друг е въпросът, че повечето от тях, с изключение на Драган Цанков и Петко Славейков, не играят съществена роля след Освобождението, същото може да се каже и за богатите български търговци като Евлоги Георгиев, на политическата и икономическа сцена изкачат нови двигатели като Атанас Буров и Стефан Стамболов. Но идеята ми е, че Османската империя е допускала чужденци в управлението си, дори на много високи етажи, какъвто е случая с известния у нас Сюлейман паша, командващ атаката срещу Шипка, например.

 

 

Аз затова написах етно-религиозна, а не само етническа. 

Колкото до системата тя изсмуква способни кадри от различните етноси и религиозни групи, но те не се връщат със своите способности, обучение и опит към етносите, от които са произлези. Колкото до християните на висши държавни и административни позиции, те винаги ги пращата на работа в противоположната на произхода им провинция. Очевидно има страх и притеснение относно верността им към държавата сравнение със собствения им народ. 

Включването на българи християни в съдебната система е част от политиката на Мидхад паша, тя е много късна няколко години преди освобождението и да има някакъв ефект, но като цяло липсата на управленски опит ли личи много, дълго след освобождението. Дори князете пратени от Европа са без политически и житейски опит. Създаването на българската Екзархия, също е част от политиката на Мидхад Паша за привличането на българите към Осм. империя... вече очевидно нарасналото желание за отделяне... но всичко е прекалено късно. Няма го този дълбок стратегически поглед за политиката, за дипломацията, за икономиката, за образованието, за демографията. Което предопределя и грешките. Проявява се след ПСВ вече някакво по задълбочено мислене, но след толкова грешки и в крайно тежка ситуация. След ВСВ всичко е занулено и наново...

Отнема управленски и институционален опит империята, както и повечето империи де... И си личи точно при дискриминираните народи в империите. 

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
Преди 16 часа, stinka (Rom) said:

Аз затова написах етно-религиозна, а не само етническа. 

 

Преди 16 часа, stinka (Rom) said:

Отнема управленски и институционален опит империята, както и повечето империи де... И си личи точно при дискриминираните народи в империите. 

+ Да, защото империите са наднационални, те нямат национална идеология. Всяка една империя изковава като основно идеологическо оръжие в своя арсенал някаква глобална идеология – било тя религия, било друга доктрина, надхвърляща рамките на нацията.

В Османската империя обединяващата идеология на всички етноси и сателитни васални държави е била ислямът. В този смисъл Османската империя наследява арабските халифати, претендиращи за лидерска роля сред мюсюлманите.

Но с отказа си от ценностите на исляма като държавна идеология през 1922, Кемал Ататюрк повежда Турция към национална държава и идеология от западен тип. Турция декларира тази прозападна национална идеология почти по същото време, когато това правят и болшевиките в Русия с глобалната доктрина за световен комунизъм, възприемащи комунистическата идеология като държавнополагаща. За разлика от тях обаче, Ататюрк насочва енергията на живеещите в Турция етноси към изграждане на турска нация /отказвайки се по този начин от Османската идеология, късайки решително с нея/. Експериментът на комунистическа Русия свършва с рухването на системата на Социалистическия лагер в Източна Европа, заедно с двете му основни опори – СИВ /икономическа, затворен общ пазар/ и Варшавския договор /военна/. Турската нация продължава развитието си в рамките на Кемализма и след това рухване – светска държава от западен тип, в която идеологията е национална, а държавата е отделена от религията.

Настъпват обаче някои базови размествания в световен мащаб през десетилетията след края на Студената война и промяна в съотношенията на световните сили.

За Турция най-важното от тях е нарастващата мощ на ислямските държави, дължаща се на съчетанието от нови технологии, богатство генерирано от нефт и бум на раждаемостта. Последното е най-мощният фактор за консолидация на ислямските държави, защото те имат преобладаващо младо и бързо увеличаващо се население, средната му възраст е под 30 години, при това с патриархален религиозен манталитет, базиран върху една обща агресивна религия – взривоопасна смес, способна да разпали конфликти.

Новите технологии и бързото забогатяване на ислямските държави само увеличават потенциална на това мюсюлманско младо население да търси своето обединение върху общата платформа на исляма. Но има един огромен проблем това да се случи – мюсюлманските държави, за разлика от Запада, нямат ясно изявен лидер, там има вакантно място, за което се конкурират поне 4-5 държави. Точно това овакантено място за лидер на мюсюлманството, според мен, е основната причина да се формира нещо толкова уродливо като Ислямска държава.

Ислямът никога не е толерирал националните идеологии, защото той самият е наднационална идеология. Ето защо „бащата на турската нация” Ататюрк безкомпромисно изолира исляма от светската държава още в началото на своето управление като републиканец. И сега, лично за мен, много важен е въпросът, ще съумее ли някоя от сега съществуващите мюсюлмански държави да предложи на другите достатъчно аргументи и възможности, за да ги обедини като лидер в една общност, и по-конкретно, Турция ли ще бъде тази държава, и ако да, каква алтернатива на кемализма може да предложи тя, както на Запада, така и на мюсюлманския свят?

За държавите и нациите от бившата Османска империя на европейския континент няма друга алтернатива, освен интегрирането им в Европа, към която винаги са принадлежали, преди да бъдат погълнати от Османската империя.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 13 часа, Б. Киров said:

 

+ Да, защото империите са наднационални, те нямат национална идеология. Всяка една империя изковава като основно идеологическо оръжие в своя арсенал някаква глобална идеология – било тя религия, било друга доктрина, надхвърляща рамките на нацията.

В Османската империя обединяващата идеология на всички етноси и сателитни васални държави е била ислямът. В този смисъл Османската империя наследява арабските халифати, претендиращи за лидерска роля сред мюсюлманите.

Но с отказа си от ценностите на исляма като държавна идеология през 1922, Кемал Ататюрк повежда Турция към национална държава и идеология от западен тип. Турция декларира тази прозападна национална идеология почти по същото време, когато това правят и болшевиките в Русия с глобалната доктрина за световен комунизъм, възприемащи комунистическата идеология като държавнополагаща. За разлика от тях обаче, Ататюрк насочва енергията на живеещите в Турция етноси към изграждане на турска нация /отказвайки се по този начин от Османската идеология, късайки решително с нея/. Експериментът на комунистическа Русия свършва с рухването на системата на Социалистическия лагер в Източна Европа, заедно с двете му основни опори – СИВ /икономическа, затворен общ пазар/ и Варшавския договор /военна/. Турската нация продължава развитието си в рамките на Кемализма и след това рухване – светска държава от западен тип, в която идеологията е национална, а държавата е отделена от религията.

Настъпват обаче някои базови размествания в световен мащаб през десетилетията след края на Студената война и промяна в съотношенията на световните сили.

За Турция най-важното от тях е нарастващата мощ на ислямските държави, дължаща се на съчетанието от нови технологии, богатство генерирано от нефт и бум на раждаемостта. Последното е най-мощният фактор за консолидация на ислямските държави, защото те имат преобладаващо младо и бързо увеличаващо се население, средната му възраст е под 30 години, при това с патриархален религиозен манталитет, базиран върху една обща агресивна религия – взривоопасна смес, способна да разпали конфликти.

Новите технологии и бързото забогатяване на ислямските държави само увеличават потенциална на това мюсюлманско младо население да търси своето обединение върху общата платформа на исляма. Но има един огромен проблем това да се случи – мюсюлманските държави, за разлика от Запада, нямат ясно изявен лидер, там има вакантно място, за което се конкурират поне 4-5 държави. Точно това овакантено място за лидер на мюсюлманството, според мен, е основната причина да се формира нещо толкова уродливо като Ислямска държава.

Ислямът никога не е толерирал националните идеологии, защото той самият е наднационална идеология. Ето защо „бащата на турската нация” Ататюрк безкомпромисно изолира исляма от светската държава още в началото на своето управление като републиканец. И сега, лично за мен, много важен е въпросът, ще съумее ли някоя от сега съществуващите мюсюлмански държави да предложи на другите достатъчно аргументи и възможности, за да ги обедини като лидер в една общност, и по-конкретно, Турция ли ще бъде тази държава, и ако да, каква алтернатива на кемализма може да предложи тя, както на Запада, така и на мюсюлманския свят?

За държавите и нациите от бившата Османска империя на европейския континент няма друга алтернатива, освен интегрирането им в Европа, към която винаги са принадлежали, преди да бъдат погълнати от Османската империя.

Не всички империи имат наднационални идеологии. Не всички интегрират населението на империята с идеология, понякога е просто насилие или с минимална самостоятелност.

Проблемите на ислямския свят днес ще се задълбочават. Близкия изток има същия проблем със Запада, както и Русия. Това е проблема на догонващия. Те искат да имат развитието на Запада, но съзнавайки невъзможността си да го достигнат... или поне в средносрочен план ги тласка в обратната крайност да го мразят и да се изолират. Сега явно с годините предстоят промени... Саудитска Арабия ще се модернизира... Парите от петрола ще намаляват силно... предстоят интересни времена. Петродоларите ще намаляват... Ислямския свят се провали досега в догонването на Запада в технологиите, както и Русия.

Когато ресурсите намалеят голямата група много лесно се свива до доста малка. Наратива от доста места в ислямския свят, в последно време, е модернизация, а не ислямизация... или поне на мен така ми се струва.

Редактирано от stinka (Rom)
Link to comment
Share on other sites

  • Модератор Военно дело

Стинка, като следя войната в Сирия и ги виждам колко са откачени и надъхани.

За наше огромно съжаление бъдещето не е на западния, а на ислямския свят. Те са изключително агресивни и фанатизирани. Но най важното е, че идват в Европа, където европейките не раждат, а мюсюлманките раждат. За съжаление навлизаме в епохата, когато варварите ще превземат Рим отвътре.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 13 часа, Frujin Assen said:

Стинка, като следя войната в Сирия и ги виждам колко са откачени и надъхани.

За наше огромно съжаление бъдещето не е на западния, а на ислямския свят. Те са изключително агресивни и фанатизирани. Но най важното е, че идват в Европа, където европейките не раждат, а мюсюлманките раждат. За съжаление навлизаме в епохата, когато варварите ще превземат Рим отвътре.

Ей фружине, България е в процес на такава подмяна на населението от 7 десетилетия. Ти Европа оплакваш...

Надъхани... че кой в екстремна ситуация не е надъхан, а те си вървят и с огромна поддръжка във всякакъв аспект от ред държави богати и с ресурси. Тази война с шиитите и Иран, османската империя я води столетия преди това...

Link to comment
Share on other sites

  • 7 месеца по късно...
  • Потребител
On 1.11.2017 г. at 1:58, Frujin Assen said:

Стинка, като следя войната в Сирия и ги виждам колко са откачени и надъхани.

За наше огромно съжаление бъдещето не е на западния, а на ислямския свят. Те са изключително агресивни и фанатизирани. Но най важното е, че идват в Европа, където европейките не раждат, а мюсюлманките раждат. За съжаление навлизаме в епохата, когато варварите ще превземат Рим отвътре.

Здравей, Фружине! Ти като подхвана европейките да те питам. Колко деца имаш, от колко булки са и на колко години си? :) Аз имам две и нямам планове за трето, защото съм почти на 40, но ти си младо момче и може дори да ме задминеш...

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 15 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

 

За контакти:

×
×
  • Create New...