Бъдещето на Република Турция

[Б. Киров]

On 18.06.2018 г. at 7:29, Б. Киров said:

Има две коалиции с 5 партии в тях и още три самостоятелно участващи партии

На този линк в обзорна статия на Алджазира за изборите в Турция е дадена по-разгърната схема за двете основни коалиции Народен алианс /десни/ и Национален алианс /леви/ - в тази схема са добавени още две партии, така че в двете коалиции участват 7 партии:

https://www.aljazeera.com/indepth/interactive/2018/06/turkey-elections-june-24-polls-180611104841735.html

Прави впечатление, че и в двата противостоящи си блока /на практика това е класическото ляво-дясно идейно противостоене/ участват ислямистки партии, такива са ВВР в коалицията Народен алианс /дясна/ и Saadet Partisi в лявата коалиция на кемалистката партия СНР, което за мен на пръв поглед беше парадокс, но в тази аналитична статия се обясняват исторически корените на този феномен, наречен "политически ислям", който, по всичко изглежда, е станал основен фактор в турския политически живот:

Орденът Naqshbandi-Khalidi и политическият ислям в Турция
Сванте Е. Корнел

През последните две десетилетия Турция се появи на световната сцена. Тя се радва на драматичен икономически растеж, който я катапултира в изключителния клуб на Г20 на големите икономики; и под управлението на Реджеп Тайип Ердоган и неговата Партия на справедливостта и развитието (ПСР), Турция се радва на безпрецедентна политическа стабилност. През последните петнадесет години ПСР е формирала еднопартийно правителство, което е забележително постижение, като се има предвид турбулентната политическа борба в Турция.
Идването на ПСР първоначално бе приветствано на Запад като триумф на демократичните сили срещу полу-авторитаризма. ПСР наследи система, в която Генералният щаб на Турция и висшата съдебна власт често са диктували условия на политици и бюрократи. Но с течение на времето ПСР започна да променя Турция: тя системно започна да се отдалечава от Европа, фокусирайки страната  като близкоизточна сила с нарастващ ислямистки и сунитско сектантски идеологически характер. През последните пет години ПСР също започна промени на вътрешния фронт, вкарвайки в образователната система ислямски теми. В сцени, които биха били немислими само преди няколко години, президентът Ердоган размаха Корана си на обществени митинги по време на избирателната кампания през юни 2015 г., като често започваше своите забележки с цитати от Корана.
Тази статия не е проучване на политиките на турското правителство; това е разследване на религиозната и идеологическа среда, която захранва турския политически ислям. Турският политически ислям и с него турската политика все повече се основават на могъщи религиозни ордени и братства, наричани общо tarikat, респективно cemaat. Тези общности съставляват дълбоката структура на турската власт /дълбоката държава:)/ и споделят общ идеологически източник: те принадлежат към или произхождат от клона на Khalidi на суфисткия орден на Naqshbandi. Макар да се различават помежду си по отношение на тълкуването и тона, групите Naqshbandi-Khalidi формират турския политически ислям, а чрез ПСР, Khalidi  светогледът се превърна в доминираща политическа сила в Турция днес. Без преувеличение, управляващата Партия на справедливостта и развитието, както и управляваното от нея правителство, може да се нарече коалиция от религиозни ордени - факт, който обикновено се пренебрегва от анализаторите на турската политика. Тази статия обсъжда историята на религиозните ордени в Турция, съсредоточавайки се върху ордена на Naqshbandi-Khalidi, преди да изучава различните разклонения, които днес са поели важни роли в турската политика.

Религиозни ордени в края на Османската империя и ранната Република

Религиозните ордени и общности играят важна роля в турската политика и общество още от османския период. Те са част от мистичната суфистка традиция в исляма, наречена Tasavuf на турски език. Тази традиция се основава на получаването на духовно напътствие от водачи, които са част от верига от учители, достигаща до Пророка Мохамед. В резултат различни учители основават школи, някои от които се развиват в големи ордени (Tariqat), обхващащи цели страни и континенти. На свой ред тези ордени се подразделят на клонове (kol) и по-нататък в различни ложи (dergah). Орденът Naqshbandi е сред най-големите такива ордени в света и през цялата история е играл важна роля в разпространението на исляма. В съвременния период има отклонения от тези ордени, които не са строго суфистки конгрегации, а религиозни общности с по-скоро модерна, отколкото мистична природа. Движението "Нур" и неговото разклоние, движението "Фетюлах Гюлен", са подобен пример.
Ролята на тези ордени премина през няколко фази. Преди реформите в западен стил от XIX век те са били обвързани с османската бюрокрация; важно е да се отбележи тук обаче, че те никога не са играли пряка политическа роля. В края на османския период те постепенно отслабват, тъй като западните образователни и светски принципи надделяват. В ранните години на турската република те системно са били потискани. От 1950 до 2002 г. те постепенно се появяват отново на политическата сцена и ефективно узурпират властта от 2002 г. нататък.
Началото на влиянието на религиозните ордени датира от османското поражение при Виена и последвалите военни загуби от западните сили. Това поставя началото на процес на обновление и реформа, който постепенно води до упадък на влиянието на Улема, клерикалната институция. Парадоксално е, че ортодоксалният орден Naqshbandi първоначално се е възползвал, защото унищожаването на еничарския корпус през 1826 г. също довежда до затварянето на неканоничния и умерен орден на Bektashi, който се е радвал на значително влияние в бюрокрацията. Орденът Naqshbandi-Khalidi запълва празнотата, оставена от Бекташи сред бюрокрацията и османския интелектуален живот.
В същото време увеличаването на броя на училищата, предоставящи светско образование в западен стил, влияе отрицателно на ислямската система на религиозните училища /медраса/. Тази секуларизация заплашва влиянието на Улема върху Османската империя, мотивирайки религиозните ордени в тяхната идеологическа опозиция към прзападни реформи.
Ликвидирането на Бекташи отваря възможност пред подчиненато разклонение на Naqshbandi, Khalidi /Халиди/, кръстено на Халид ал-Багдади, за да придобие бързо голямо значение. Багдади реформира този орден в началото на деветнадесети век и изпраща голям брой ученици - общо 116 - да разпространява своите учения в Османската империя и извън нея, включително далечни дестинации като Индонезия и Афганистан. Въздействието на ордена върху турското общество и политика далеч надхвърля това, което обикновено се приема; неговите идеи оказват силно влияние върху многобройни движения, включително практически всички политически значими ислямски социални движения в страната днес. Почти всички религиозни ордени и общности в Турция изникват от ордена Халиди. Най-известна от тях е ложата Iskenderpasa /"Искендерпаша"/ в Истанбул, която формира движението Milli Gorus /"Милли Гьорюш"/ - "Национална перспектива", създадено в средата на 60-те години на миналия век, което от своя страна формира ислямстки политически партии в Турция и бе водено от Некметин Ербакан. Но Menzil, Nurcu (включително общността на Fethullah Gulen), групите Suleymanc? и Is?kc?, също водят произхода си от ордена Халиди.
Докато религиозните ордени и школи целят да имат влияние върху политиката и администрацията в последния век на Османската империя, те се концентират да си извоюват авторитет и влиятелност в обществения живот. Нещо повече, паралелното съществуване на модерни училища и медресета им дава роля в образованието. Но със създаването на Република Турция през 1923 г. султанатът и халифатът са премахнати. През 1924 г. Законът за унифициране на образованието (Tevhid-i tedrisat kanunu) също премахва всички училища, предоставящи религиозно образование. След бунта на Шейх Саид през 1925 г. на изток, ръководен от накшбандийски шейх, законът от ноември 1925 г. затваря всички религиозни ордени, ложи и манастири. Това слага край на правното признаване на всички религиозни ордени, те са поставени извън закона. Освен това преходът към латинската азбука през 1927 г. ограничава влиянието на религиозните фигури върху държавата и особено върху образователната система. Това не е съвпадение: Ататюрк и неговите последователи изрично се стремят да неутрализират религиозните ордени и братства, както и влиянието на членовете им.
Естествено, това радикално революционно светско движение създава контрареакция. Религиозните групи са принудени да преминат в нелегалност и приспособяват стратегиите си към дългосрочна борба. Особено в източните части на страната, където правителствените закони се прилагат трудно, братствата Naqshbandi продължават своята дейност тайно. Тъй като религиозното образование бива забранено, много ученици отиват в чужбина за религиозно образование, предимно в ислямски центрове на места като Кайро, Багдад, Дамаск или Медина. Значителна част от тези ученици реимпортират ислямисткото мислене на Салафи и идеологията на мюсюлманското братство при завръщането им в Турция. Макар и не толкова силно, колкото в арабския свят, скоро се развиват и хардлайнерски консервативни възгледи в Турция и намират израз върху политическата сцена. Важно е, че тези идеи се съчетават и допълват с възгледите на Naqshbandi-Khalidi, независимо от суфисткия статус на ордена. На практика ортодоксалността и политизираната природа на ордена го правят съюзник, а не враг на идеите, повлияни от Салафи, включително тези на мюсюлманското братство /Muslim Brotherhood/.
Твърдолинейната секуларистична политика по времето на Ататюрк, често наричана Якобинска, не го надживява: дори в периода между смъртта му през 1938 г. и въвеждането на демокрацията през 1950 г. натискът върху религиозните групи леко намалява. С появата на многопартийна демокрация секуларизмът се отказа от монопола си върху властта. Турската държава бързо се приспособява както към изискванията както на обществото, така и на международната политика. В обществото светските неправителствени организации са слаби и ислямските групи се инфилтрират леко във водещите организирани политически сили, като се конкурираха само от време на време с леви организации и синдикати. Освен това, предвид страха на Турция от съветска агресия, държавата от 50-те години на миналия век все повече се опира на исляма като контрапункт и крепост срещу идеологията на комунизма. Тази тенденция съществува и преди военния преврат от 1980 г., но в началото на 80-те години на миналия век тя значително се засилва по време на военното управление, когато сунитският ислям и турският национализъм се сливат заедно, за да формират нова държавна идеология. Управляващите елити винаги са имали намерение да запазят контрола над религията; постепенно обаче те губят контрол над религиозните братства и общности.
От 50-те години насам отново се появяват на бял свят ислямските организации. За да се намали нарастващият недостиг на духовенство, държавата създава теологически и ислямски факултети. Паралелно с тези държавно контролирани организации религиозните братства постепенно започват да излизат от нелегалност. През този период се наблюдаваха организирането на религиозни общности като Nurcu, Suleymani и Isakci.

Орденът Naqshbandi-Khalidi и ложата Iskenderpasa

Суфистките ордени са известни със своята езотерична природа, за разлика от ортодоксалния ислям. Това често означава да се наблегне на мистицизма вместо на буквализма и стриктното тълкуване на закона за шариата. Би било грешка обаче да видите ордена Naqshbandi през този обектив. Той се откроява сред суфистките ордени със съвместимостта му с ортодоксалния, официалния ислям. Всъщност Naqshbandi се различава от повечето суфистки ордени, почти всички от които проследяват __silsila __ - веригата си на духовно предаване - обратно към Мохамед чрез сина му Али, който е първият имам в шиитския клон на исляма. За разлика от това, Naqshbandi е единственият орден, който проследява веригата си на предаване през първия сунитски халиф Абу Бакр. Това обяснява твърдата вярност на ортодоксалната сунитска традиция и стриктното му придържане към Шариата, като мистиката е само на втори план, подчинена на изпълнението на формалните ислямски задължения.

Централна фигура в развитието на този ред е Шейх Ахмад ал Сирхинди от 17-ти век, който укрепил ортодоксията на ордена и опозицията му срещу шиизма, докато строго регулирал ijtihad (независима обосновка) "в границите на Корана и Суна." Sirhindi застъпва "активната суфистка практика, която насърчава политическия и социален живот за сметка на по-старите суфистки практики на оттегляне от обществените дела". През деветнадесети век това мислене се издига на по-голяма висота от Халид-и-Багдади, шейх от кюрдски произход от днешния Северен Ирак, който е иницииран в Naqshbandi в Индия през 1809 г. Той разработва нов клон от ордена, известен като клон Khalidi или Khalidiyya, като укрепва идеите на Sirhindi с мощно отхвърляне на чуждото управление или неислямските идеи. От Северен Кавказ до Индонезия, това учение оказва силно влияние сред мюсюлманите, обект на европейска колонизация. В османските земи то резонира с неприемане от населението на наложените от европейците "капитулативни" или смятани за преференциални за тях договори. Скоро ордена на Халиди започва да засенча другите в живота на Османската империя. Този орден става обществена сила през 20-те години на 19-ти век, настоявайки за "възобновяване на исляма като водеща линия за реформа" и "насърчаване на по-стриктното използване на шариата". Тъй като прозападните реформи от периода на Танзимат надделяват в текущата политика на Отоманската империя, орденът Халиди се позиционира твърдо в политическа опозиция.
Тази опозиция продължи в републиканската ера. Един от учениците на Багдади, Ахмад Сюлейман ал-Арвади (1858 г.), е изпратен в Истанбул, където инициира известния Накшбанди Ахмад Зияудн Гюмюшаневи /Naqshbandi Ahmad Ziyauddin Gumushanevi/ (1813-93 г.), който започва това, което по-късно става известно като ложа Искандер паша. Един от наследниците на Гюмюшаневи е може би най-важният ислямист в Турция: Мехмет Захид Котку /Mehmet Zahid Kotku /(1897-1980), син на мигранти от Дагестан. С приемането в ордена Халиди през 1918 г., на Котку му е дадена ijazah (даване на власт), за да стане шейх през 1952 г. и той започна да проповядва в Истанбул. През 1958 г. поема джамията на Искендерпаша, където остава до смъртта си.
През следващите три десетилетия Котку става неформален лидер на турския политически ислям, насърчавайки доктрините на Халиди в новата среда на многопартийна демокрация. Котку е повлиян от антиколониално мислене, приканвайки неговите ученици да освободят Турция от чуждо "икономическо робство", като развиват местната индустрия. Той разбира значението на съвременната наука и технологии, доколкото те се противопостави на културните ценности на Запада, като твърди, че като имитират Запада, турците "губят ядрото на своята идентичност". Той вярва, че мюсюлманите "трябва да се опитат да овладеяг високите върхове на социалните и политическите институции и да установят контрол върху обществото ". В бюрокрацията последователите на Котку успешно се настаняват в Държавната организация за планиране, което им позволява да влияят върху икономическите и социални политики и назначенията на общинския персонал.
Не бива да се подценява ролята на Котку и ложата Искендерпаша. Той разделя там властта с неговия непосредствен предшественик Абдулазис Беккин (1895-1952 г.), който е забранил смесването на исляма и избирателната политика. Той е насърчавал едно поколение от благочестиви мюсюлмани да заемат позиции в държавната бюрокрация и е започнал процес на проникване и поглъщане на държавни институции, които биха помогнали на политическия ислям да доминира в Турция. Както отбелязва турският учен Бирол Йесилада, "Naksibendis винаги са подчертавали необходимостта от завладяване на държавата отвътре, като приобщават към себе си могъщи капиталисти и силни политически актьори". Съвсем открито, Котку официално инициира отцепване на ислямско крило от умерената десница в централния политически спектър на Турция, благодарение на Некметрин Ербакан, за да формира Партията на националия ред /National Order Party (Milli Nizam Partisi, MNP/ през 1969 г. Водещ ислямист на времето казва, че Котку е заявил на Ербакан, че "страната е паднала в ръцете на фримасони, имитиращи Запада ... поради което ние трябва да си я върнем обратно в ръцете на истинските й представители но всичко това да стане в границите на законите, затова формирането на политическа партия е неизбежен исторически дълг за нас. Бъдете част от това начинание и го водете."
В списъка на учениците на Котку и членовете на Искендерпаша, които заемат видни политически позиции, се включва не само Ербакан, а и следващият президент Тургут Йозал, неговият по-консервативен брат Коркут Йозал, последващият премиер и президентът Реджеп Тайип Ердоган, неговите министри на вътрешните работи Абдулкадир Аксу и Бешир Аталай, както и около дузина други министри по време на мандата на Ердоган.
Политическата амбиция на Ербакан постепенно обтяга отношенията му с общността на Искендерпаша, което кара последната да се оттегли от политиката.Докато Котку още е жив, този разрив е ограничен и невидим за публиката. Но през 1978 г., две години преди смъртта на Котку, Коркут Йозал, по онова време централна фигура в Националната партия за спасение /National Salvation Party/, вдига тихо въстание срещу стила на управление на Ербакан, като твърди, че е получил благословията на Котку за своя бунт. След смъртта на Котку, управлението на ложата  преминава в ръцете на неговия зет, професор Esad Cosan. Кошан допълнително дистанцира ордена от Ербакан и с главно с практически цели прекъсва връзката между неговата ложа и политиката на Ербакан. Орденът впоследствие губи влияние; Кошан напуска Турция и отива в Австралия, след военната намеса през 1997 г., където загива при автомобилна катастрофа през 2001 г. Той е наследен като шейх от сина си Нюретин Кошан, който остава в Австралия. Докато религиозното ръководство на ложата е нещо от миналото, неговите предани последователи представляват ядрото на ръководството на ПСР, подчертавайки неговото голямо влияние върху турската политика.

https://www.hudson.org/research/11601-the-naqshbandi-khalidi-order-and-political-islam-in-turkey

следва продължение...

 

[nik1]

Това не трябва ви да звучи толкова заплашително, защото светската власт в Турция победи окончателно след изгонването на FETO .

Те бяха класическата "дълбока  държава", пуснали корени навсякъде (прокуратура, полиция, съдии, военни - и това се признава и от левите интелектуалци и народно-републиканците), като в 2012-2013 започнаха  да саботират светската власт (тази на АКП ) - с процеси срещу видни правителствени/пратийни членове, саботираха и опитите на Ергоган за диалог с kкюрдите.

Цитирай

'"The Imam’s Army":The book is a collection of evidence and news supporting the claim that members of Fethullah Gülen’s Islamic sect have infiltrated the police force among other public institutions with the aim of complete control of Turkish affairs.

Иначе ислямът, религията е важна част от турското общество и той не си е отивал, но помислете че и в САЩ , евангелисти и фундаменталисти са също част от републиканското обкръжение

Смята се от някои анализатори, че крайните ционисти (говоря за християни-фундаменталисти)  са подтикнали Тръмп да вземе решението  за преместването на посолствотo на САЩ в Йерасалим, решение което самите евреи не подкрепят.

[Б. Киров]

Преди 30 минути, nik1 said:

Това не трябва ви да звучи толкова заплашително, защото светската власт в Турция победи окончателно след изгонването на  . 

Те бяха класическата "дълбока  държава", пуснали корени навсякъде (прокуратура, полиция, съдии, военни - и това се признава и от левите интелектуалци и народно-републиканците), като в 2012-2013 започнаха  да саботират светската власт (тази на АКП ) - с процеси срещу видни правителствени/пратийни членове, саботираха и опитите на Ергоган за диалог с kкюрдите.

+ Абсолютно точно и вярно. Организацията на Гюлен Gülenist Terror Organisation (Fethullahçı Terör Örgütü

https://en.wikipedia.org/wiki/Gülen_movement

беше истинската заплаха за турската република, опитът за военен преврат беше организиран от тях. Нелепо е да се твърди, че Гюлен и Ердоган били комбина в този уж инсцениран опит, опитът си беше съвсем истински, но за наш късмет неуспешен.

Разликата между "политически ислям" и ислямистка политика е огромна, и точно това трябва да са разбере, когато обсъждаме бъдещето на турската република. Нормално е, а и повечето сериозни западни анализатори го отбелязват отдавна, Турция да потърси свой път на развитие като възходяща икономическа сила и своя позиция на лидер сред ислямския свят - нейната прозападна ориентация и възприетите от запад ценности не противоречат на новата й роля сред ислямския свят. Хънтингтън още в началото на този век развива такава прогноза много убедително и почти точно предсказва бъдещото развитие на турската демокрация, още преди идването на власт на партията на Ердоган, прави това в цяла отделна глава на книгата си "Сблъсъкът на цивилизациите" почти пророчески точно. Не е нормално да гледаме на процесите като коне с капаци и да не разбираме тяхната същност, нещо много популярно сред народническите тълкувания на турската политика в България с байганьовската идея да плашим електората като стадо овце и да го натирваме към избирателните урни за личен келепир.

Авторът на цитираната от мен статия е авторитетна личност в авторитетна институция и очевидно доста добре запознат с основните движещи сили на това, което нарича "политически ислям", но, според мен, премълчава някои изводи, които произтичат от неговата статия, един от които е, че политическия и финансово-индустриален елит на Турция постепенно обсебва суфистките ложи за свои прагматични цели, а не обратното, че ложите се инфилтрират в този елит и го манипулират - последното се вижда много ясно от съдбата на "гуруто" на Ербакан:

Преди 2 часа, Б. Киров said:

След смъртта на Котку, управлението на ложата  преминава в ръцете на неговия зет, професор Esad Cosan. Кошан допълнително дистанцира ордена от Ербакан и с главно с практически цели прекъсва връзката между неговата ложа и политиката на Ербакан. Орденът впоследствие губи влияние; Кошан напуска Турция и отива в Австралия, след военната намеса през 1997 г., където загива при автомобилна катастрофа през 2001 г. Той е наследен като шейх от сина си Нюретин Кошан, който остава в Австралия. Докато религиозното ръководство на ложата е нещо от миналото, неговите предани последователи представляват ядрото на ръководството на ПСР, подчертавайки неговото голямо влияние върху турската политика.

Така или иначе, по мое мнение, съдбата на турската република не е поставена под въпрос, нито нашата национална сигурност, докато сме членове на ЕС и НАТО, поставена е под въпрос цялата структура на властта на кемализма, както и идеологията на кемализма, каквато е била в зародиш. Турция търси нови форми на републиканско управление, съответстващи на новата й икономическа, военна и политическа роля.

[nik1]

Светската власт в Турция победи , .... победи и приятелството между българи и турци

Хоро и Belly Dance в inter-комшийско изпълнение , на кораб в турското Средиземноморие

 

 

 

 

 

 

Редактирано Юни 21, 2018 от nik1

[nik1]

Преди 3 часа, Б. Киров said:

Организацията на Гюлен Gülenist Terror Organisation (Fethullahçı Terör Örgütü

https://en.wikipedia.org/wiki/Gülen_movement

беше истинската заплаха за турската република, опитът за военен преврат беше организиран от тях. Нелепо е да се твърди, че Гюлен и Ердоган били комбина в този уж инсцениран опит, опитът си беше съвсем истински, но за наш късмет неуспешен.

Ако опитът за военен преврат в Турция на 15 юли през 2016 на гюленисти и кемалисти беше успял, ..в Турция и за съседите и ..... щеще да се отвори адът..

Тази монография изглежда малко или повече задълбочена като анализ и синтез, Доколкото разбирам   кемалистките военни/военните са разглеждани  от автора и като  "deep state".

The Turkish Deep State: State Consolidation, Civil-Military Relations and Democracy

 

Редактирано Юни 21, 2018 от nik1

[Б. Киров]

Преди 58 минути, nik1 said:

Ако опитът за военен преват в Турция на 15 юли през 2016 на гюленисти и кемалисти беше успял, ..в Турция и за съседите и ..... щеще да се отвори адът..

Вероятно... трудно и почти невъзможно е да се прогнозира, в контекста на неяснотата около изборите в САЩ по онова време и заявените анонси на загубилия кандидат за президент, лично аз бих очаквал крайно изостряне на конфликтните точки в Близкия изток и Азия, в случай на успех на преврата, което щеше, вероятно, да дестабилизира силно и Европа, Балканите, ситуацията в Сирия... вероятно и в Азия.

Монографията, ако става въпрос за преведеното от мен, е написана през 2015, преди опита за преврат, публикация на Hudson Institute, основан от този човек през 1961

https://en.wikipedia.org/wiki/Herman_Kahn

интересен като мислене, един от обоснованите противници на ескалирането на войната на САЩ във Виетнам. Анализът на Svante E. Cornell, Director, Central Asia-Caucasus Inst. & Silk Road Studies Program е съсредоточен върху проникването на сунитския ислям в турската политика, естествено, написан от гледна точка на институцията. Лично аз, без да съм дълбоко навътре в материята, откривам няколко сериозни логически пукнатини в тезата на автора, едната за която споменах е поставянето на числителя на мястото на знаменателя - той обръща ролите на суфистките ордени и политико-икономическия елит в огледален образ, като определя следствието като причина, според мен, разбира се, от моята гледна точка.

П.с. Сега видях какво имаш предвид под "монографията", ще я прочета и ще дискутираме

[nik1]

Не си редактирах навреме постинга, имах предвид тази монография The Turkish Deep State: State Consolidation, Civil-Military Relations and Democracy

http://ikc.academia.edu/MehtapSöyler

Mehtap Söyler; The Turkish Deep State: State Consolidation, Civil-Military Relations and Democracy

 

 

.

 

Като гледам, авторката има и други монографии по темата

 

Редактирано Юни 21, 2018 от nik1

[nik1]

https://www.cairn.info/revue-l-europe-en-formation-2013-1-page-31.htm

Towards More Democratic Civil-Military Relations in Turkey

par Müge Aknur

Müge Aknur is Assistant Professor in the Department of International Relations, Dokuz Eylül University, Izmir, Turkey. She received her M.A. in International Relations from Elliott School of International Affairs of George Washington University, and her Ph.D. in Political Science from McGill University. Her research interests include democracy, democratization, democratic consolidation, civil-military relations, Turkish foreign policy and Middle East politics. Her publications include works on democratic consolidation in Turkey, civil-military relations in Turkey, and Turkish foreign policy.

[Б. Киров]

Преди 13 часа, nik1 said:

https://www.cairn.info/revue-l-europe-en-formation-2013-1-page-31.htm

Towards More Democratic Civil-Military Relations in Turkey

+ Много добро четиво.

Преди да постна втората част на статията, от която публикувах част, длъжен съм да изразя някои свои несъвпадащи виждания с тези на автора. Първо, статията му е написана през 2015, година и половина преди опита за преврат в Турция и преди президентските избори в САЩ, по време на апогей на политиката на Обама и американския демократичен естаблишмънт около него, които забъркаха огромната каша с Арабската пролет в Близкия изток, залагайки на "умерения ислям", от която последваха поредица "нежни пролетни революции" и контрареволюции, започнали от Египет и продължили из целия регион с ефект на бумеранг. Авторът прави от тази гледна точка разделение между "прогресивния ислям" на Гюлен, който според него бил прозападен и "реакционния" политически ислям в Турция, който - ужас! - я приближавал до точката от която "няма връщане". Според мен това е празен шум, и с времето ще става все по-очевидно, че е грешно калкулиране на процеси и сили. Авторът намира за нещо "лошо" ориентацията на Турция към страните от Близкия изток, но това нито е добро нито лошо, според мен, а естествен процес на търсене на пазари и влияние, което произхожда от самата структура на турското общество и икономика. И тъй като по време на Студената война и следващите десетина години военната хунта в Турция играеше ролята на удобен инструмент, сега се вдига врява до небесата, че основите на демокрацията били разклатени непоправимо. Бих могъл да пиша още дълго, но предпочитам да не досаждам, затова публикувам втората част от статията, която след личното ми виждане, намирам за компетентно написана откъм факти и информация, но недобре осветена, откъм обективна историческа оценка, пристрастна. Като контрапункт бих препоръчал "Сблъсък на цивилизациите" от Самюел Хънтингтън, частите, посветени на Турция, нивото, според мен, там е с класи по-високо като концептуалност.

 

Разклоненията на ордена на Накшбанди-Халиди

Докато ложата Iskenderpasa се опитваше да превърне политическият ислям  в реална политическа сила, потенциалът му до голяма степен остана нереализиран, защото много други религиозни общности отказаха да обединят усилията си с него. Преди да изследваме еволюцията на политическия ислям в Турция, е важно да разгледаме накратко разклоненията на ордена Naqshbandi-Khalidi, чието общо членство далеч надхвърля тези на Iskenderpasa.

Движението Нурку /Nurcu/

Общността Нурку се възприема сама не като като религиозен орден, а като школа за тълкуване. Тя е основана в началото на ХХ век от Said-i Nursi, проповедник, роден в кюрдски доминирани райони на източна Турция. Докато Нурси развие собствените си идеи, ранните му изследвания са силно повлияни от шейховете, в чиито медреси той учи. Той бил официално посветен в ордена Naqshbandi, като в крайна сметка получил своя собствена "ижаза" от шейх Халиди в Догубейазит. Нурси възнамерявал да открие мадресе във Ван, в източна Турция, където би съчетал преподаването на религиозни предмети с математика и наука. За да получи подкрепа за плана си, той отива в Истанбул и после в Солун, днешна Гърция, за да се присъедини към Комитета за Обединение и Прогрес. Всички общности Нурку (буквално последователи на светлината, тъй като Нур означава светлина в турските общности), включително и глобалното движение на Фетхуллах Гюлен, преследват тази амбиция: да издигнат нови поколения, обучавани както в религиозното образование, така и в съвременната наука, за да запълнят пропастта между мюсюлманския и по-развития технологично западен свят.
Докато Нурси бил преследван в ранните дни на републиката и изпратен в изгнание, той удвоил усилията си през 60-те години на миналия век, по време на управлението на Демократическата партия. След това студентите на Нурси се разселват по цяла Турция и започват да създават кръгове, за да изучават неговия Risale-i Nur - многоизмерен екзегезис, в който Нурси разяснява значението на Корана. След смъртта на Нурси, обаче, движението му се разделя на фракциите Окуйкулар (читатели) и Язичъл (писатели), разделени по методите за преподаване на Risale-i Nur. По различни причини востъпват допълнителни разделяния. Днес в Турция и в чужбина има около четиридесет различни групи Nurcu, десетки от които остават влиятелни, най-голямата и най-важна от които е групата Gulen.
Nurcu се очертава като инициатива на гражданското общество, която дори е незаконна от 1965 до 1985 г. Под правителството на Тургут Йозал, последовател на Накшбанди-Халиди, криминализирането на разпространението на Шариата е премахнато с промени в член 163 от турския наказателен кодекс. Този правен механизъм преди това е бил използван за блокиране на повечето религиозни дейности в Турция. Отстраняването му позволява на групите на Нурку да се разпространят като по-масови легални граждански общества, да започнат да организират фондации и асоциации, както и студентски братства, известни като юрт. Те осигуряват идеална среда за неформално религиозно образование и правят Нурку може би най-добре организираното и най-широко разпространено религиозно движение. С някои изключения, Нурку е склонно да се въздържа от пряката партийна политика; до създаването на ПСР/AKP, те подкрепят светските център-десни партии, а не ислямистите на Некметрин Ербакан.

Движението на Фетхуллах Гюлен

Докато движението Gulen е група Nurcu, само неговият размер и влияние са причината да заслужава отделно третиране. Фетхуллах Гюлен е най-изявената религиозна фигура, която излиза от движението Нурку. Той започва дейността си в Измир през 60-те години на миналия век; по това време в религиозен вакуум, дължащ се на десетилетия държавна политика. Тогава в Турция се създава една изцяло по-благоприятна среда за религиозните движения. Гюлен се възползва от тази настройка. Неговото организация си е дала сама на себе си името движението "Хизмет", буквално означаващо "служба", термин, който се възприема от концепцията на Саид Нурси  Hizmet-i imaniye ve Kur’aniye или "служба на вярата и Корана". Неговите цели включват създаването на "златно поколение" чрез образование. Още в първото издание на движението, списание S?z?nt?, Гюлен призова последователите си да се съсредоточат върху образователния сектор.  Is?k evleri, или частни студентски общности, са първите образователни институции на движението. Това са местата, където Risale е преподавано по програмен и систематичен начин. През 1982 г., когато Йозал улеснява създаването на частни образователни институции, Гюлен се превръща едно студентски общежитие в първото си училище, Yamanlar koleji в Измир.
Броят на училищата бързо нараства с течение на времето, привличайки особено децата на консервативни и десноцентристки елити, които търсят по-добро образование, отколкото държавата би могла да предложи, и то в една културно консервативна обстановка. В началото на 90-те години рухването на Съветския съюз дава възможност да се изнесе този модел към преобладаващо тюркоговорящите държави, които току-що са спечелили своята независимост. Азербайджан е първата сред тях, следвана от Казахстан, където движението бързо построява 29 училища. Днес движението "Хизмет" има поразителниия брой от 1,200 училища в 140 страни. Освен училищата, движението е учредило стотици подготвителни курсове за приемните изпити в турските университети, както и няколко университета, включително водещия Fatih University в Истанбул. Движението контролира финансови институции като Bank Asya и Asya Finans; голяма бизнес асоциация, TUSKON; и редица благотворителни организации, работещи както в Турция, така и в чужбина. То контролира и значителна медийна империя, включваща най-тиражния вестник в Турция, Zaman, както и други вестници, списания, телевизионни и радиостанции. Много благочестиви последователи на Фетхуллах Гюлен, които категорично отхвърлят понятието "политически ислям", въплъщават съвместимостта и припокриването на исляма и либералната демокрация. В действителност, за мнозина от тях, едното подхранва другото.
Движението "Хизмет" се отличава в сравнение с повечето религиозни общности в Турция и по други причини. Обикновено те /Гюлен и съмишленици/ имат прозападен мироглед. Самият Гюлен и неговият антураж живеят в самоуправляващо се изгнаническо общество в Съединените щати и техните политически позиции по международните отношения се различават коренно от тези на останалите. Всъщност, ако частният и общественият живот на последователите на Гюлен не се различават много от тези на другите религиозни общности, отношението им към Запада е различно. Те обикновено са проамерикански и подкрепят интеграцията на Турция в Европейския съюз; дори нещо още по-уникално, те изглеждат до голяма степен лишени от антисемитизма, който е утвърден в другите ордени и движения. В този смисъл те се различават значително от коренните движения на Naqshbandi-Khalidi.
Както бе отбелязано, движението "Гюлен" се отдръпва от избирателната политика, като вместо това се фокусира върху увеличаване на присъствието си в държавната бюрокрация. Успехът на движението Hizmet в този смисъл първоначално го превръща в основен партньор на Ердоган, но също и в негов бъдещ враг.

The Suleymanci

След забрана на религиозното образование през 1925 г. група под ръководството на Сулейман Хилми Тунахан поема обет да продължи да преподава Корана на отделни индивиди и малки групи. Тунахан получава свое собствено религиозно образование в ордена Накшбанди-Халиди. Това движение става известно като Suleymanc?, чиято основна цел е да предостави изучаване на Корана и да запази отворените джамии. В редица места, където има твърде малко официално назначени имами, движението изпраща свои, за да поддържа джамиите функциониращи. След като през 1947 г. са разрешени курсове по Корана, ученици от движението се разпръскват в цяла Турция. Днес движението е едно от най-широко организираните в Турция и Европа - само в Германия, движението контролира няколкостотин джамии и медресета.
След смъртта си през 1959 г. Тунахан е наследен от неговия зет, Кемал Качар, който ускорява процеса на разширяване на курсовете по Корана и формиране на студентските общности. Това е улеснено и от подкрепата на движението за партията на Сюлейман Демирел, Justice Party, чрез която Качар служи като член на парламента за три мандата. След смъртта на Качар през 2000 г. между братята Ахмет и Мехмет Денизолгун, внуците на Тунахан от другата му дъщеря, избухва борба за лидерство. Това води до разцепление в движението, но не и до оттеглянето му от политиката: братята просто подкрепят различни партии. Мехмед става член-основател на ПСР/AKP, а Ахмет - който контролира повечето привърженици на движението, е влиза в парламента през 1995 г.от квотата на Партията на благоденствието, но напуска партията след преврата от 1997 г. Той обаче запазва мястото си в парламента и за кратко е назначен за министър на съобщенията от Партията на родината (ANAP) при управлението на Месут Йълмаз през 1998 г. Движението подкрепя свиващата се ANAP през 1999 и 2002 г .; през 2007 г. Ахмет Денизолгун се кандидатира от квотата на злощастната Демократическа партия; през 2011 г. и 2015 г. неговият блок подкрепя партията на националистическото движение (MHP), като гласът на движението се смята за решаващ фактор за подпомагане на MHP да преодолее прага от 10% през 2011 г.. Така голяма част от това движение никога не подкрепя ПСР на Ердоган.

Орденът Menzil

Мензил са общност на Накшбанди-Халиди, базирана в Адйяман, която бързо се разклонява в Анкара и Истанбул. Тя започна да се разпространява бързо след военния преврат от 1980 г., отчасти заради репутацията си като религиозен орден, подкрепящ държавата. В резултат на това организацията се разпространява в Западна Турция като един от най-бързо растящите религиозни ордени в страната. Подобно на много религиозни общности, тя  подкрепя десноцентристките партии до създаването на ПСР. Всъщност, много бивши десни активисти, чиито смъртни присъди са отменени след преврата, се присъединяват към ордена Мензил. Нещо повече, покойният основател на партията Национално единство, Muhsin Yaz?c?oglu, е бил тясно свързан с ордена. В правителството на ПСР са известни двама министри, които представляват Menzil: министърът на енергетиката Taner Y?ld?z и министърът на здравеопазването Recep Akdag. През 2005 г. движението създава бизнес асоциация TUMSIAD. TUMSIAD може да се похвали с 15 000 членове, а през юни 2015 г. лидерът на TUMSIAD Хасан Серт е избран за член на парламента като член на ПСР.

Религиозни ордени и турската политика от Ербакан до Ердоган

Турският политически ислям се е развил въз основа на взаимовръзката между тези религиозни ордени. Общият брой на техните членове е неизвестен, но те са милиони; и тъй като членовете им са склонни да се следват своите лидери и да гласуват като надеждни блокове, те често играят решаваща роля в турската политика. От 60-те до 90-те години ислямистките партии, ръководени от Некметин Ербакан, се борят да обединяват религиозните общности в Турция, много от които продължават да подкрепят партии от централно-дясното политическо пространство. Тези партии са светски и прозападни в ориентацията си, но уважаващи религията и желаещи да приемат в редовете си благочестиви избиратели.

Тясната база: Некметин Ербакан и Мили Гьорюш/Milli Gorus

Некметин Ербакан е човекът, който би реализирал идеите на шейх Котку. Роден в религиозно семейство в Синоп през 1926 г., Ербакан получава докторска степен по инженерни науки в Германия. По време на парламентарните избори през 1969 г. Ербакан се опитва се кандидатира от списъка на десноцентристката Партия на справедливостта, но лидерът на партията, Сюлейман Демирел, бивш негов състудент, налага вето върху кандидатурата му. Този личен разрив отразява нарастващата пукнатина между ислямисткото крило на Партията на справедливостта и неговото ръководство, което досега е приютявало под един покрив разнородна група на либерали, ислямисти и турски националисти. Все по-често ислямистите и националистите изразяват дълбоко разочарование от прозападните тенденции на партията и връзките й с големия бизнес. Това играе роля за разрива между ислямистите и Партията на справедливостта след неуспешния опит на ислямистите да овладеят партията през 1968 г. Едновременно с това националистите формират своя партия, MHP.
Ербакан се кандидатира като независим кандидат на изборите през 1969 г. и печели място в парламента. С благословията на Котку той основава Milli Nizam Partisi, MNP. След нейното закриване, основава Milli Selamet Partisi, MSP/National Salvation Party, която играе важна роля в турската политика през 70-те години. Партията получава почти 12% от гласовете през 1973 г. и впоследствие е младши партньор в различни коалиционни правителства от 1973 г. до 1979 г. В резултат на преврата от 1980 г., Ербакан получава забрана да се занимава с политика, но през 1987 г. започва да реставрира политическия ислям чрез Партията на благоденствието, която през 1995 г. става най-голямата партия, благодарение на фрагментацията на дясноцентристкото политическо пространство. Ербакан е министър-председател в коалиционно правителство от 1996 до 1997 г., но е отстранен от власт след военната намеса на 28 февруари 1997 г., която впоследствие води до закриването на партията и отстраняването на Ербакан доживотно от политиката.
Възгледите през цялата дългата политическа кариера на Ербакан, са забележително последователни и дълбоко повлияни от ученията на ордена Халиди, както и от глобалните политически ислямски движенияв орбитата на Мюсюлманското братство. Движението се основава на стремеж към изграждане на мощна, индустриализирана Турция, коятода стане естествен лидер на мюсюлманския свят. Приемайки приноса на съвременната наука и дори твърдейки, че съвременната западна наука се основава на ислямското знание, Ербакан енергично се противопоставя на западната култура. Ербакан гледа на международната политика от антиколониална и антиимпериалистическа гледна точка: Турция и ислямският свят били експлоатирани от Запада, който на свой ред бил контролиран от световна ционистка световна конспирация. В посмъртно публикуваните мемоари на Ербакан антисемитските конспиративни теории заемат централно място, точно както те играят решаваща роля в идеологията на движението. Ербакан вярва, че Турция се нуждае от изграждането на собствена тежка индустриална база, но западните сили я възпрепятстват в това на всяка крачка. Вместо да търси съюз със Запада, Турция трябва да формира и ръководи един ислямски съюз от държави.
Ербакан не е консенсусна фигура. В началото на кариерата си, той се опитвал да изгради коалиция с братствата Нурку и Кадири, но съюзът се разпада в средата на 70-те години поради неговата доминираща личност. В крайна сметка значими фигури от самата общество на Искенарпаша напускат движението. Те намират реализация на друго място и в крайна сметка дават подкрепата си на парттиите в център-дясно. През 90-те години ANAP, ръководена от Тургут Йозал и по-късно от Месут Йълмаз, но също и партията на верния път (DYP), ръководена от Сюлейман Демирел и по-късно от Тансу Чилер, печелят най-много от тези раздори. Антипатията лично към Ербакан и към движението Milli Gorus е толкова силно изразена, че когато двете дясноцентристки партии постепенно се сриват заради лошо управление и корупция в края на 90-те години, много религиозни общности на изборите през 1999 г. предпочитат да окажат подкрепа на левоцентристкия лидер Bulent Ecevit и неговата партия Демократична левица, MHP.

Коалиция на религиозните ордени: ПСР на Ердоган

Фрагментирането на религиозните ордени завършва с формирането на ПСР. Въпреки че лидерите на новосъздадената партия - Ердоган и Абдула Гюл - бяха членове на Искендерпаша, те скъсват с Ербакан зарди лидерския му стил и нежеланието му да постигне компромис. Най-важното е, че за да стигнат до властта и да сломят светското установяване на Турция, те трябва да разширят основата на движението. Зараждащата се ПСР също се възползва от редица случаи. Първо, центрър-дясното в турското политическо пространство е разделено на две партии - DYP и ANAP, чиито програми на практика са идентични, но чиито лидери са склонни да се борят. Тъй като ръководството им е податливо на корупция, двете страни постепенно се унищожават, оставяйки огромна празнота в традиционния център на турската политика. Второ, финансовата криза от 2000-2001 г., която включва девалвация на валутата от почти 40%, води до нагласи "да изхвърлим всички" на турския народ. И накрая, в обстановката след терористичните атаки от 11 септември 2001 г. западните лидери, и по-специално Съединените щати, с нетърпение се стремят да култивират "умерения ислям". ПСР се превръща в основен бенефициент на това пренасочване, което благоприятства партията сред останалата част от все по-стагниращия и нелегитимен светски естаблишмънт.
ПСР активно и целенасочено се стреми да изгради голяма партия, която би могла да обхване различните избирателни райони, подкрепялщи център-дясното. Това включва обсега на нерелигиозните гласоподаватели, особено в началните фази. Но повече от всичко друго, властта на Ердоган се основава на коалиция от религиозни ордени и общности. Тактиката на Ердоган не се различава от тези на по-ранните десноцентристки партии, които с нетърпение ухажват религиозните общности. Разликата е, че сега ядрото на елита от Милли Гьорюш /Milli Gorus/ започва да прави ухажването, призовавайки всички религиозни общности да се обединят под един покрив. Чрез умелото предоставяне на услуги, включително политически назначения и дял от икономическия пай (по-специално правителствените договори в строителството), Ердоган изгражда модел на политическо лидерство, силно зависим от подкрепата на религиозните ордени и общности.

Мили Гьорюш, Накшбанди и Мюсюлманското братство

Появата на политическия ислям на турската сцена произтича от ордена Naqshbandi-Khalidi; но тя е тясно свързана и с появата на политическия ислям навсякъде в мюсюлманския свят, особено с възхода на египетския Икхуан ал Муслимейн /Ikhwan al-Muslimeen/, Мюсюлманското братство. Много учени отбелязват влиянието на идеолозите на братството Hasan al-Banna и Sayyid Qutb, както и на Abu Ala al-Mawdudi, основател на южноазиатския Jamaat-e Islami, на Ербакан и на движението Milli Gorus.
Тази връзка може да изглежда противоречива, тъй като Ikhwan - който в много отношения граничи с пуристкия Салафи ислям - по принцип се противопоставя на суфистките ордени и тяхната езотерична природа. Тази взаимна враждебност между суфизма и Братството обаче не се отнася за ордена на Накшбанди-Халиди. Всъщност дълбоките сунитски корени на Халиди, силната му преданост към ортодоксалия ислям и Шериата и тежката политизация на движението го правят съвместимо с възгледите на Братството. В много части на Близкия изток има взаимно оплождане между двете организации.
Тази връзка е видима особено в Германия, където както Братството, така и Milli Gorus -, прокудени в изгнание от съответните им правителства, разработват сложни връзки, включително брак между семейство Ербакан и лидера на Братството Ибрахим ал-Заят. Чрез близкото практическо сътрудничество тези организации поемат доминираща роля в германските ислямски организации.В този смисъл Ербакан става това, което един учен нарича "главен тръбопровод на на Мюсюлманското братство в Турция".
Ербакан развива връзки с организации на Братството в целия Близък изток и Северна Африка, а Ердоган продължава да развива тези връзки. По този начин водещи фигури на Братството започват да се появяват ро конференциите на Партията на благоденствието през 90-те години. Участниците в погребението на Ербакан през 2011 г. могат да покажата "кой кой е " в йерархията на глобалното Мюсюлманско братство, включително лидера на Хамас, Халед Мешал и бившия духовен водач на Братството, Мохамед Махди Акеф. Идеологическата приемственост между Братството и ПСР се демонстрира от факта, че водещи представители на различните клонове на Братството, включително и на Хамас, са удостоени като гостите на конференциите на ПСР.
Милли Гьорюш никога не е била неразделна част от Мюсюлманското братство, но Братството определено го е смятало за нещо подобно на турската версия на Братството, тъй както гледа и на пакистанската Джамаат-Ислами /Jamaat-e Islami/. По този начин, въпреки номинално суфисткия си произход, свързаното с Накшбанди-Халиди ръководство на ПСР изобщо не е изолирано от радикализацията на политическия ислям в Близкия изток. Напротив, арабските и кюрдските корени на ордена на Халиди обясняват по-радикалните решения на ПСР, включително външната му политика спрямо Хамас, Сирия и Египет.

Възходът и падането на алианса на ПСР с Гюлен

Сред различните религиозни групи, които стоят в основата на управлението на Ердоган, движението Гюлен е изиграло уникална роля. То остава извън политиката и на разстояние от Ербакан. Но от 70-те години насам движението създава значително влияние и база сред бюрокрацията, не на последно място защото членовете му са получили висококачествено светско образование, за разлика от много други. Движението е особено добре представено в съдебната система и полицията. На изборите през 2002 г. движението Гюлен даде подкрепата си на ПСР, но продължи да спазва дистанция. Политизирането на движението започва сериозно след 2007 г., когато се появи конфронтация между ПСР и турската армия. Това втвърди неформалния съюз между ПСР и последователите на Фетхуллах Гюлен, които хланеха лоши чувства срещу военните и съдебната власт заради преследванията срещу тях, започнали след военната намеса през 1997 г. Движението "Гюлен" направи обща кауза с ръководството на ПСР и разгърна активите си в бюрокрацията, особено в съдебната система и полицията, за да организира контраатака срещу секуларистките елити, които се опитаха да свалят правителството на ПСР, включително чрез усилие да накарат съдилищата да работят под техен диктат.
В резултат на това ПСР и движението Гюлен съвместно разработиха големите съдебни процеси Ergenekon и Balyoz, в които бяха вкарани стотици офицери, бюрократи, журналисти и академици в затвора, по обвинения в свалянето на правителството. Сега се видя на практика, как движението Гюлен, което успя да мобилизира стотици, ако не и хиляди, последователи в правителствената бюрокрация, използва тази възможност, за да търси все по-нарастващо ниво на влияние върху държавните институции. След конституционния референдум през 2010 г., движението успя да се възползва от промените в съдебния сектор, за да поеме ефективно контрола върху полицията и съдебната система. Това противоречеше на все по-смелите усилия на премиера Ердоган да централизира властта: той реши, че Турция се нуждае от свръхцентрализирана президентска система на управление, за да се превърне в нещо като избран султан. Ясно е, че в такава схема той вижда движението Гюлен просто като една от могото религиозни общности, която той може да подчини на интересите си. Движението Гюлен, изглежда, имаше други идеи. Неговите представители твърдят, че възразяват по принцип срещу недемократичните домогвания на Ердоган; критиците им обаче им отвръщат със значителни доказателства, че те желаят да бъдат съсобственици на държавата, ефективно упражнявайки право на вето върху правителствената политика. Първото обяснение несъмнено е вярно за много по-демократични последователи на движението. Но съдейки по злоупотребите, извършени в съдебните дела Ergenekon и Balyoz, е ясно, че представителите на движението в бюрокрацията са били по-заинтересовани от властта, отколкото от демокрацията.
Това напрежение в крайна сметка доведе до продължителна борба за власт. Тя започна, когато прокурорите, свързани с движението "Хизмет", се опитаха да задържат ръководителя на турското разузнаване Хакан Фидан, един от най-близките довереници на Ердоган. В отговор на това предизвикателство Ердоган методично започна да работи за преодоляване на влиянието на движението, като прехвърляше, понижаваше и уволняваше много служители. В същото време Ердоган се зае и с образователните институции на движението. Тази конфронтация стана грозна през декември 2013 г., след като прокурорите, свързани с Хизмет, обвиниха четирима правителствени министри за мащабна корупция и арестуваха много от техните сътрудници и членове на семейството и се подготвяха да нападнат семейството на Ердоган. Това накара правителството да търси тактически съюз със светски и националистически сили в съдебната система.
Ердоган не очакваше тази атака на Хизмет, но премина в офанзивата у дома и в чужбина. В чужбина той се опита да убеди чуждестранните лидери от Централна Азия в Африка да затворят едни и същи школи на Хизмет, които скоро ги призоваше да отворят. У дома той подготви невероятен съюз със същата армия, която наскоро сам подкопа с помощта на Хизмет. В хода на процеса бяха освободени стотици цивилни и офицери, осъдени на дълъг затвор в делата Ergenekon и Balyoz. Ердоган отиде толкова надалеч, че открито призна грешката си и имплицитно се извиняваше на военните в реч пред Турската военна академия. Твърдението на Ердоган, че е бил подведено от Хизмет, обаче е нелоялно, като се има предвид решителността, с която той подкрепи чистиките във военните учреждения. Десетки предполагаеми последователи на  Гюлен бяха хвърлени в затвора от специални съдилища, създадени за тази цел.
Тази двустранна борба в ислямската консервативна среда е важна, защото е уникална: това е най-голямата борба, която някога се е случвала между ислямските групи в Турция. Никога досега конкуренцията между религиозните групи не довеждала до цялостно разпадане на отношенията; но отново, никога досега религиозните групи не се радвали на практически неконтролирана власт в страната. Въздействието на тази борба ще се чувства още десетилетия напред. И докато византийските промени в политическите съюзи озадачават външния наблюдател, едно нещо изглежда сигурно: сега турската политика се определя от отношенията между и в религиозните ордени и общности.

Контролиране на официалния ислям и ислямизиращо образование

В този контекст важен и често подценяван елемент е опитът на правителството на Ердоган да поеме контрола върху институциите на официалния ислям в Турция и да осигури доминираща роля на религията в турската образователна система. Като се има предвид доминирането на движенията на Naqshbandi-Khalidi върху управляващата партия в Турция, това има големи последствия.
Независимо дали през османските времена или по време на Републиката турската държава е превърнала контрола върху религиозните дела в приоритет. В османско време тази функция е изпълнявана от Улема под ръководството на шейх-ил-исляма; след създаването на републиката Diyanet Isleri Baskanl?g? или Дирекция по вероизповедания изпълнява тази роля. Докато Diyanet едва наскоро се превърна в мощна институция в Турция, тя отдавна държи контрол над религиозната сфера. Всички имами във всяка джамия в Турция бяха назначени от Диянет, който одобряваше техните петъчни проповеди. Това предоставя важен баланс на липсата на йерархия в сунитския ислям, което доведе до често хаотичното разпространение на повече или по-малко радикални религиозни групи в мюсюлманския свят. Докато мюсюлманските младежи в Европа често са обект на радикализация в джамиите, ръководени от радикални имами, ролята на Диянет в Турция значително намалява този риск. Но както беше отбелязано, кадрите на Диянет често не са били достатъчни, за да управляват всички джамии в страната, а самата Диянет е била обект на проникване от различни религиозни общности. Като цяло обаче йерархичният характер на организацията изпълнява важна функция за модериране и контролиране на религията в Турция и държавните органи винаги са гарантирали, че религиозните общности не са постигнали пълен контрол над Диянета.
В рамките на ПСР обаче Диянет претърпя процес на бърза промяна. Най-очевиден е бързият растеж на институцията. За по-малко от десетилетие неговият бюджет се е увеличил четирикратно, достигайки малко над 2 милиарда долара, докато служителите му са над 120 000 души. Това го прави една от най-големите държавни институции в Турция, дори по-голяма от Вътрешното министерство.
С нарастването на Diyanet делът на служителите, които са били редовни правителствени бюрократи, е намалял и все повече такива се назначават от завършили училища от Имам-Хатип (училища за имами и проповедници, създадени първоначално да осигуряват кадри в турските джамии) и богословски факултети. Не е изненадващо, че те са под влиянието на ордена Naqshbandi-Khalidi и неговите разклонения.
Диянет също се използва като политически инструмент. До края на 2010 г., ръководен от назначен от секуларистки председател, Диянет в голяма степен остава извън политиката. Но този председател отговоря на усилията на Ердоган да включи организацията в законодателния процес, като заявява, че "консултирането с Диянает за законодателството противоречи на принципа на секуларизма." В резултат на това Ердоган назначи своя собствен подбран кандидат, Мехмет Гормез, вече значително по-гъвкав спрямо желанията на ръководството на ПСР.
С разрастването на Diyanet се развива и социалната му роля. През 2011 г. Диянет започна да издава хаал-сертификати за хранителни продукти; през следващата година откри телевизионна станция. Diyanet сега произвежда fatwas, включително при поискване: създаде безплатна телефонна гореща линия, която предоставя ислямски напътствия по ежедневните въпроси. От юридическа гледна точка решенията на Диянет нямат значение. Следването им е изцяло доброволно. Определено обаче има ефект върху консервативните маси.
Училищата имам-хатип през последните години дори са под прякото влияние на президента Ердоган чрез Фондацията за младежта и образованието в Турция, управлявана от неговия син, Билал. Тази фондация приема дарения (включително дарение от 99 милиона долара вероятно от Саудитска Арабия) и е изключително успешна при получаването, често чрез намалени лихвени проценти, на земя, собственост на държавни институции за образователни цели.
През 2002 г. 65 000 студенти са записани в училищата на Имам-Хатип; днес цифрата е над един милион - драматично увеличение, което се случи особено след като измененията в законодателството през 2010 г. и 2012 г. позволиха трансформирането на светските средни училища и средните училища в училища от Имам-Хатип. Междувременно реформите, въведени през 2012 г., увеличиха необходимото количество религиозно съдържание, преподавано в светските училища. Курсове по ислямска история и живота на Пророка са добавени към учебната програма.
Макар че някои от тези религиозни курсове остават избирателни, а не задължителни, лесно е да си представим - особено извън светските анклави на Западна Турция - как натискът от връстници и училищни служители вероятно ще гарантира записването на повечето деца в тях. Тези религиозни реформи са както офанзивни, така и отбранителни по своето естество: офанзивни, тъй като те имат за цел да оформят и лакират възгледите на населението в полза на ПСР; но и отбранителни, защото съвпадат с усилията за ограничаване на училищата на движението Гюлен. Всъщност, тези реформи бяха предизвикани от осъзнаването, че училищата на това движение произвеждат лица с висше образование и способности, но които не са лоялни към Ердоган и ПСР.
Под ПСР официалният ислям и образователната система като цяло са претърпели монументални промени с далечни последствия. Тези промени, от джамията до класна стая, са предназначени да дадат възможност на Ердоган и неговия антураж да оформят светогледа на поколения турци. И този мироглед, с някои специфични особености, се основава на силно антизападната традиция на Накшбанди-Халиди. С други думи, турският официален ислям и неговата образователна система постепенно се сливат с мирогледа на Накшбанди-Халиди, както по отношение на политическия контрол, така и чрез ново-индоктинирираните кадри. Освен това, в рамките управлението на ПСР, Диянет стана все по-политизиран. В многобройни джамии се четат проповеди, дадени от имами, които подкрепят и прославят ПСР и президента Ердоган.
Накратко, скорошните реформи в образованието доведоха до увеличаване на религиозното съдържание на образователната система, което превърна много светски училища в училища Имам-Хатип до такава степен, че 10-15 процента от турските ученици сега учат в такива училища. Тяхното образование, както и проповедите на имамите в джамиите, стават все по-белязани от вярванията на Naqshbandi-Khalidi и политически съгласувани с ПСР. Очевидно е, че това ще има дълбоки последици както от политическо, така и от социално-културно естество за следващите десетилетия.

Заключения

След създаването на ПСР, практически всички ислямски ордени и общности за пръв път намериха подкрепата си на една единствена партия. Основното ръководство на партията има своите корени в движението "Милли Гьорюш", което от своя страна е клон на ложата Iskenderpasa, дериват на ордена  Naqshbandi-Khalidi. Но докато партиите от традицията Милли Гьорюш останаха в центъра политическия спектър, ПСР се превърна в това, което сега е основно коалиция от религиозни ордени и общности. Светските и либерални елементи в партията - много от които бяха опортюнистични съмишленици, които се присъединиха към ПСР поради общия им враг в лицето на воения естаблишмънт - са вече изхвърлени, тъй като те стават излишни. Опасността от политика, изградена върху религиозни ордени, бе илюстрирана от вътрешно-ислямския конфликт между ръководството на ПСР и движението Гюлен. Въпреки че има ясни идеологически различия между ПСР и движението Гюлен, борбата между тях не бива да се смесва с идеологическа. Конкуренцията е предимно за властта.
Възходът на ПСР е паралелен на възхода на религиозните общности като политически сили. Тези групи играят ролята на доброволни асоциации, запълващи вакуума, произтичащ от слабостта на светските доброволни асоциации в Турция. Но за разлика от повечето доброволни асоциации на Запад, тези групи са мотивирани от силна политическа програма, която включва преоформяне на обществото по техен образ.
В тази връзка трябва да се отбележи един важен парадокс. По традиция турците са насочили към сравнително либерални школи на мислене в исляма, като например училището по съдебна практика "Ханафи", което предоставя значително пространство за тълкуването на религиозното право. За разлика от тях, арабският и кюрдският ислям се стреми към по-ортодоксалните школи на мислене - школите като Ханбали и Шафи, основани на традицията Ашари, които са много по-строги и позволяват значително по-малко място за интерпретация.
Усилията за секуларизация от средата на деветнадесети век оказват влияние върху турския ислям, което е точно в противоречие с намеренията им. Те се случват успоредно с бързото разпространение на ордена Накшбанди-Халиди и неговите разклонения в Турция, което донася в страната разбиране за религията, дълбоко оцветена от арабски и кюрдски традиции. Създаването на Република Турция и радикалните политики на секуларизация в областта на образованието доведоха до ерозия на по-либералния религиозен подход, оформящ ядрото на официалния османски ислям. С въвеждането на избирателната демокрация през 50-те години на миналия век религиозният вакуум се изпълни със социални движения, които почти без изключение бяха продукти на Naqshbandi-Khalidi и по този начин доближиха Турция с интерпретациите на исляма в Близкия изток. Всъщност, до голяма степен това обяснява външната политика на правителството на ПСР, чийто идеологически характер е коренно различен от този на османците. Османците са били рядко, ако някога въобще са били мотивирани от религиозна ревност. Това предполага, че ако религиозното, образователното и политическото пространство на Турция започне да се контролира изцяло от идеологията на Naqshbandi-Khalidi, Турция ще се превърне безвъзвратно в държава от Близкия Изток.
През юни 2015 г. ПСР получи значителен удар, когато загуби мнозинството си в парламента и видя, че гласоподавателите му намаляват с една пета, до малко над 40% от електората. Изборите бяха по-скоро референдум за амбициите на Ердоган, отколкото идеологически конкурс, тъй като изигра роля на референдум за неговия модел на президентска система. Шестдесет процента от турците се противопоставиха на Ердоган и на ПСР; обаче, острите разделения между трите опозиционни партии - особено между турската националистка MHP и кюрдската националистическа HDP - правят перспективата за правителство без участие на ПСР невъзможна. Ето защо ПСР остава доминиращата политическа сила в Турция и изглежда ще остане старши партньор във всяко коалиционно правителство в близко бъдеще. Турската политика отново е непредсказуема и дори ако ПСР успее да състави коалиционно правителство, било с националистическия MHP, или с център-лявата CHP, продължителността на живота на такова правителство ще бъде кратка. Независимо от електоралния отлив от ПСР, малко вероятно е да започне процес, който да реформира обществото. Всяко коалиционно правителство, в което ПСР е старши партньор, едва ли ще преразгледа промените, които партията е въвела в образованието и в Дирекцията по вероизповеданията. При отсъствието на такива реформи въпросът е кога Турция ще премине точката от която няма връщане, където мирогледът и перспективата на населението ще се променят фундаментално.

 

П.с. В заключението си поне е обективен, отчитайки, че нещата са стигнали някаква степен на необратимост, впрочем такова е мнението на повечето анализатори. Информацията, обаче, която е събрал и систематизирал, по мое мнение е ценна, ако се абстрахираме от интерпретацията й.

[nik1]

Преди 13 часа, Б. Киров said:

+ Много добро четиво.

Преди да постна втората част на статията, от която публикувах част, длъжен съм да изразя някои свои несъвпадащи виждания с тези на автора. Първо, статията му е написана през 2015, година и половина преди опита за преврат в Турция и преди президентските избори в САЩ, по време на апогей на политиката на Обама и американския демократичен естаблишмънт около него, които забъркаха огромната каша с Арабската пролет в Близкия изток, залагайки на "умерения ислям", от която последваха поредица "нежни пролетни революции" и контрареволюции, започнали от Египет и продължили из целия регион с ефект на бумеранг. Авторът прави от тази гледна точка разделение между "прогресивния ислям" на Гюлен, който според него бил прозападен и "реакционния" политически ислям в Турция, който - ужас! - я приближавал до точката от която "няма връщане". Според мен това е празен шум, и с времето ще става все по-очевидно, че е грешно калкулиране на процеси и сили. Авторът намира за нещо "лошо" ориентацията на Турция към страните от Близкия изток, но това нито е добро нито лошо, според мен, а естествен процес на търсене на пазари и влияние, което произхожда от самата структура на турското общество и икономика. И тъй като по време на Студената война и следващите десетина години военната хунта в Турция играеше ролята на удобен инструмент, сега се вдига врява до небесата, че основите на демокрацията били разклатени непоправимо. Бих могъл да пиша още дълго, но предпочитам да не досаждам, затова публикувам втората част от статията, която след личното ми виждане, намирам за компетентно написана откъм факти и информация, но недобре осветена, откъм обективна историческа оценка, пристрастна. Като контрапункт бих препоръчал "Сблъсък на цивилизациите" от Самюел Хънтингтън, частите, посветени на Турция, нивото, според мен, там е с класи по-високо като концептуалност.

 

Разклоненията на ордена на Накшбанди-Халиди

Докато ложата Iskenderpasa се опитваше да превърне политическият ислям  в реална политическа сила, потенциалът му до голяма степен остана нереализиран, защото много други религиозни общности отказаха да обединят усилията си с него. Преди да изследваме еволюцията на политическия ислям в Турция, е важно да разгледаме накратко разклоненията на ордена Naqshbandi-Khalidi, чието общо членство далеч надхвърля тези на Iskenderpasa.

Движението Нурку /Nurcu/

Общността Нурку се възприема сама не като като религиозен орден, а като школа за тълкуване. Тя е основана в началото на ХХ век от Said-i Nursi, проповедник, роден в кюрдски доминирани райони на източна Турция. Докато Нурси развие собствените си идеи, ранните му изследвания са силно повлияни от шейховете, в чиито медреси той учи. Той бил официално посветен в ордена Naqshbandi, като в крайна сметка получил своя собствена "ижаза" от шейх Халиди в Догубейазит. Нурси възнамерявал да открие мадресе във Ван, в източна Турция, където би съчетал преподаването на религиозни предмети с математика и наука. За да получи подкрепа за плана си, той отива в Истанбул и после в Солун, днешна Гърция, за да се присъедини към Комитета за Обединение и Прогрес. Всички общности Нурку (буквално последователи на светлината, тъй като Нур означава светлина в турските общности), включително и глобалното движение на Фетхуллах Гюлен, преследват тази амбиция: да издигнат нови поколения, обучавани както в религиозното образование, така и в съвременната наука, за да запълнят пропастта между мюсюлманския и по-развития технологично западен свят.
Докато Нурси бил преследван в ранните дни на републиката и изпратен в изгнание, той удвоил усилията си през 60-те години на миналия век, по време на управлението на Демократическата партия. След това студентите на Нурси се разселват по цяла Турция и започват да създават кръгове, за да изучават неговия Risale-i Nur - многоизмерен екзегезис, в който Нурси разяснява значението на Корана. След смъртта на Нурси, обаче, движението му се разделя на фракциите Окуйкулар (читатели) и Язичъл (писатели), разделени по методите за преподаване на Risale-i Nur. По различни причини востъпват допълнителни разделяния. Днес в Турция и в чужбина има около четиридесет различни групи Nurcu, десетки от които остават влиятелни, най-голямата и най-важна от които е групата Gulen.
Nurcu се очертава като инициатива на гражданското общество, която дори е незаконна от 1965 до 1985 г. Под правителството на Тургут Йозал, последовател на Накшбанди-Халиди, криминализирането на разпространението на Шариата е премахнато с промени в член 163 от турския наказателен кодекс. Този правен механизъм преди това е бил използван за блокиране на повечето религиозни дейности в Турция. Отстраняването му позволява на групите на Нурку да се разпространят като по-масови легални граждански общества, да започнат да организират фондации и асоциации, както и студентски братства, известни като юрт. Те осигуряват идеална среда за неформално религиозно образование и правят Нурку може би най-добре организираното и най-широко разпространено религиозно движение. С някои изключения, Нурку е склонно да се въздържа от пряката партийна политика; до създаването на ПСР/AKP, те подкрепят светските център-десни партии, а не ислямистите на Некметрин Ербакан.

Движението на Фетхуллах Гюлен

Докато движението Gulen е група Nurcu, само неговият размер и влияние са причината да заслужава отделно третиране. Фетхуллах Гюлен е най-изявената религиозна фигура, която излиза от движението Нурку. Той започва дейността си в Измир през 60-те години на миналия век; по това време в религиозен вакуум, дължащ се на десетилетия държавна политика. Тогава в Турция се създава една изцяло по-благоприятна среда за религиозните движения. Гюлен се възползва от тази настройка. Неговото организация си е дала сама на себе си името движението "Хизмет", буквално означаващо "служба", термин, който се възприема от концепцията на Саид Нурси  Hizmet-i imaniye ve Kur’aniye или "служба на вярата и Корана". Неговите цели включват създаването на "златно поколение" чрез образование. Още в първото издание на движението, списание S?z?nt?, Гюлен призова последователите си да се съсредоточат върху образователния сектор.  Is?k evleri, или частни студентски общности, са първите образователни институции на движението. Това са местата, където Risale е преподавано по програмен и систематичен начин. През 1982 г., когато Йозал улеснява създаването на частни образователни институции, Гюлен се превръща едно студентски общежитие в първото си училище, Yamanlar koleji в Измир.
Броят на училищата бързо нараства с течение на времето, привличайки особено децата на консервативни и десноцентристки елити, които търсят по-добро образование, отколкото държавата би могла да предложи, и то в една културно консервативна обстановка. В началото на 90-те години рухването на Съветския съюз дава възможност да се изнесе този модел към преобладаващо тюркоговорящите държави, които току-що са спечелили своята независимост. Азербайджан е първата сред тях, следвана от Казахстан, където движението бързо построява 29 училища. Днес движението "Хизмет" има поразителниия брой от 1,200 училища в 140 страни. Освен училищата, движението е учредило стотици подготвителни курсове за приемните изпити в турските университети, както и няколко университета, включително водещия Fatih University в Истанбул. Движението контролира финансови институции като Bank Asya и Asya Finans; голяма бизнес асоциация, TUSKON; и редица благотворителни организации, работещи както в Турция, така и в чужбина. То контролира и значителна медийна империя, включваща най-тиражния вестник в Турция, Zaman, както и други вестници, списания, телевизионни и радиостанции. Много благочестиви последователи на Фетхуллах Гюлен, които категорично отхвърлят понятието "политически ислям", въплъщават съвместимостта и припокриването на исляма и либералната демокрация. В действителност, за мнозина от тях, едното подхранва другото.
Движението "Хизмет" се отличава в сравнение с повечето религиозни общности в Турция и по други причини. Обикновено те /Гюлен и съмишленици/ имат прозападен мироглед. Самият Гюлен и неговият антураж живеят в самоуправляващо се изгнаническо общество в Съединените щати и техните политически позиции по международните отношения се различават коренно от тези на останалите. Всъщност, ако частният и общественият живот на последователите на Гюлен не се различават много от тези на другите религиозни общности, отношението им към Запада е различно. Те обикновено са проамерикански и подкрепят интеграцията на Турция в Европейския съюз; дори нещо още по-уникално, те изглеждат до голяма степен лишени от антисемитизма, който е утвърден в другите ордени и движения. В този смисъл те се различават значително от коренните движения на Naqshbandi-Khalidi.
Както бе отбелязано, движението "Гюлен" се отдръпва от избирателната политика, като вместо това се фокусира върху увеличаване на присъствието си в държавната бюрокрация. Успехът на движението Hizmet в този смисъл първоначално го превръща в основен партньор на Ердоган, но също и в негов бъдещ враг.

The Suleymanci

След забрана на религиозното образование през 1925 г. група под ръководството на Сулейман Хилми Тунахан поема обет да продължи да преподава Корана на отделни индивиди и малки групи. Тунахан получава свое собствено религиозно образование в ордена Накшбанди-Халиди. Това движение става известно като Suleymanc?, чиято основна цел е да предостави изучаване на Корана и да запази отворените джамии. В редица места, където има твърде малко официално назначени имами, движението изпраща свои, за да поддържа джамиите функциониращи. След като през 1947 г. са разрешени курсове по Корана, ученици от движението се разпръскват в цяла Турция. Днес движението е едно от най-широко организираните в Турция и Европа - само в Германия, движението контролира няколкостотин джамии и медресета.
След смъртта си през 1959 г. Тунахан е наследен от неговия зет, Кемал Качар, който ускорява процеса на разширяване на курсовете по Корана и формиране на студентските общности. Това е улеснено и от подкрепата на движението за партията на Сюлейман Демирел, Justice Party, чрез която Качар служи като член на парламента за три мандата. След смъртта на Качар през 2000 г. между братята Ахмет и Мехмет Денизолгун, внуците на Тунахан от другата му дъщеря, избухва борба за лидерство. Това води до разцепление в движението, но не и до оттеглянето му от политиката: братята просто подкрепят различни партии. Мехмед става член-основател на ПСР/AKP, а Ахмет - който контролира повечето привърженици на движението, е влиза в парламента през 1995 г.от квотата на Партията на благоденствието, но напуска партията след преврата от 1997 г. Той обаче запазва мястото си в парламента и за кратко е назначен за министър на съобщенията от Партията на родината (ANAP) при управлението на Месут Йълмаз през 1998 г. Движението подкрепя свиващата се ANAP през 1999 и 2002 г .; през 2007 г. Ахмет Денизолгун се кандидатира от квотата на злощастната Демократическа партия; през 2011 г. и 2015 г. неговият блок подкрепя партията на националистическото движение (MHP), като гласът на движението се смята за решаващ фактор за подпомагане на MHP да преодолее прага от 10% през 2011 г.. Така голяма част от това движение никога не подкрепя ПСР на Ердоган.

Орденът Menzil

Мензил са общност на Накшбанди-Халиди, базирана в Адйяман, която бързо се разклонява в Анкара и Истанбул. Тя започна да се разпространява бързо след военния преврат от 1980 г., отчасти заради репутацията си като религиозен орден, подкрепящ държавата. В резултат на това организацията се разпространява в Западна Турция като един от най-бързо растящите религиозни ордени в страната. Подобно на много религиозни общности, тя  подкрепя десноцентристките партии до създаването на ПСР. Всъщност, много бивши десни активисти, чиито смъртни присъди са отменени след преврата, се присъединяват към ордена Мензил. Нещо повече, покойният основател на партията Национално единство, Muhsin Yaz?c?oglu, е бил тясно свързан с ордена. В правителството на ПСР са известни двама министри, които представляват Menzil: министърът на енергетиката Taner Y?ld?z и министърът на здравеопазването Recep Akdag. През 2005 г. движението създава бизнес асоциация TUMSIAD. TUMSIAD може да се похвали с 15 000 членове, а през юни 2015 г. лидерът на TUMSIAD Хасан Серт е избран за член на парламента като член на ПСР.

Религиозни ордени и турската политика от Ербакан до Ердоган

Турският политически ислям се е развил въз основа на взаимовръзката между тези религиозни ордени. Общият брой на техните членове е неизвестен, но те са милиони; и тъй като членовете им са склонни да се следват своите лидери и да гласуват като надеждни блокове, те често играят решаваща роля в турската политика. От 60-те до 90-те години ислямистките партии, ръководени от Некметин Ербакан, се борят да обединяват религиозните общности в Турция, много от които продължават да подкрепят партии от централно-дясното политическо пространство. Тези партии са светски и прозападни в ориентацията си, но уважаващи религията и желаещи да приемат в редовете си благочестиви избиратели.

Тясната база: Некметин Ербакан и Мили Гьорюш/Milli Gorus

Некметин Ербакан е човекът, който би реализирал идеите на шейх Котку. Роден в религиозно семейство в Синоп през 1926 г., Ербакан получава докторска степен по инженерни науки в Германия. По време на парламентарните избори през 1969 г. Ербакан се опитва се кандидатира от списъка на десноцентристката Партия на справедливостта, но лидерът на партията, Сюлейман Демирел, бивш негов състудент, налага вето върху кандидатурата му. Този личен разрив отразява нарастващата пукнатина между ислямисткото крило на Партията на справедливостта и неговото ръководство, което досега е приютявало под един покрив разнородна група на либерали, ислямисти и турски националисти. Все по-често ислямистите и националистите изразяват дълбоко разочарование от прозападните тенденции на партията и връзките й с големия бизнес. Това играе роля за разрива между ислямистите и Партията на справедливостта след неуспешния опит на ислямистите да овладеят партията през 1968 г. Едновременно с това националистите формират своя партия, MHP.
Ербакан се кандидатира като независим кандидат на изборите през 1969 г. и печели място в парламента. С благословията на Котку той основава Milli Nizam Partisi, MNP. След нейното закриване, основава Milli Selamet Partisi, MSP/National Salvation Party, която играе важна роля в турската политика през 70-те години. Партията получава почти 12% от гласовете през 1973 г. и впоследствие е младши партньор в различни коалиционни правителства от 1973 г. до 1979 г. В резултат на преврата от 1980 г., Ербакан получава забрана да се занимава с политика, но през 1987 г. започва да реставрира политическия ислям чрез Партията на благоденствието, която през 1995 г. става най-голямата партия, благодарение на фрагментацията на дясноцентристкото политическо пространство. Ербакан е министър-председател в коалиционно правителство от 1996 до 1997 г., но е отстранен от власт след военната намеса на 28 февруари 1997 г., която впоследствие води до закриването на партията и отстраняването на Ербакан доживотно от политиката.
Възгледите през цялата дългата политическа кариера на Ербакан, са забележително последователни и дълбоко повлияни от ученията на ордена Халиди, както и от глобалните политически ислямски движенияв орбитата на Мюсюлманското братство. Движението се основава на стремеж към изграждане на мощна, индустриализирана Турция, коятода стане естествен лидер на мюсюлманския свят. Приемайки приноса на съвременната наука и дори твърдейки, че съвременната западна наука се основава на ислямското знание, Ербакан енергично се противопоставя на западната култура. Ербакан гледа на международната политика от антиколониална и антиимпериалистическа гледна точка: Турция и ислямският свят били експлоатирани от Запада, който на свой ред бил контролиран от световна ционистка световна конспирация. В посмъртно публикуваните мемоари на Ербакан антисемитските конспиративни теории заемат централно място, точно както те играят решаваща роля в идеологията на движението. Ербакан вярва, че Турция се нуждае от изграждането на собствена тежка индустриална база, но западните сили я възпрепятстват в това на всяка крачка. Вместо да търси съюз със Запада, Турция трябва да формира и ръководи един ислямски съюз от държави.
Ербакан не е консенсусна фигура. В началото на кариерата си, той се опитвал да изгради коалиция с братствата Нурку и Кадири, но съюзът се разпада в средата на 70-те години поради неговата доминираща личност. В крайна сметка значими фигури от самата общество на Искенарпаша напускат движението. Те намират реализация на друго място и в крайна сметка дават подкрепата си на парттиите в център-дясно. През 90-те години ANAP, ръководена от Тургут Йозал и по-късно от Месут Йълмаз, но също и партията на верния път (DYP), ръководена от Сюлейман Демирел и по-късно от Тансу Чилер, печелят най-много от тези раздори. Антипатията лично към Ербакан и към движението Milli Gorus е толкова силно изразена, че когато двете дясноцентристки партии постепенно се сриват заради лошо управление и корупция в края на 90-те години, много религиозни общности на изборите през 1999 г. предпочитат да окажат подкрепа на левоцентристкия лидер Bulent Ecevit и неговата партия Демократична левица, MHP.

Коалиция на религиозните ордени: ПСР на Ердоган

Фрагментирането на религиозните ордени завършва с формирането на ПСР. Въпреки че лидерите на новосъздадената партия - Ердоган и Абдула Гюл - бяха членове на Искендерпаша, те скъсват с Ербакан зарди лидерския му стил и нежеланието му да постигне компромис. Най-важното е, че за да стигнат до властта и да сломят светското установяване на Турция, те трябва да разширят основата на движението. Зараждащата се ПСР също се възползва от редица случаи. Първо, центрър-дясното в турското политическо пространство е разделено на две партии - DYP и ANAP, чиито програми на практика са идентични, но чиито лидери са склонни да се борят. Тъй като ръководството им е податливо на корупция, двете страни постепенно се унищожават, оставяйки огромна празнота в традиционния център на турската политика. Второ, финансовата криза от 2000-2001 г., която включва девалвация на валутата от почти 40%, води до нагласи "да изхвърлим всички" на турския народ. И накрая, в обстановката след терористичните атаки от 11 септември 2001 г. западните лидери, и по-специално Съединените щати, с нетърпение се стремят да култивират "умерения ислям". ПСР се превръща в основен бенефициент на това пренасочване, което благоприятства партията сред останалата част от все по-стагниращия и нелегитимен светски естаблишмънт.
ПСР активно и целенасочено се стреми да изгради голяма партия, която би могла да обхване различните избирателни райони, подкрепялщи център-дясното. Това включва обсега на нерелигиозните гласоподаватели, особено в началните фази. Но повече от всичко друго, властта на Ердоган се основава на коалиция от религиозни ордени и общности. Тактиката на Ердоган не се различава от тези на по-ранните десноцентристки партии, които с нетърпение ухажват религиозните общности. Разликата е, че сега ядрото на елита от Милли Гьорюш /Milli Gorus/ започва да прави ухажването, призовавайки всички религиозни общности да се обединят под един покрив. Чрез умелото предоставяне на услуги, включително политически назначения и дял от икономическия пай (по-специално правителствените договори в строителството), Ердоган изгражда модел на политическо лидерство, силно зависим от подкрепата на религиозните ордени и общности.

Мили Гьорюш, Накшбанди и Мюсюлманското братство

Появата на политическия ислям на турската сцена произтича от ордена Naqshbandi-Khalidi; но тя е тясно свързана и с появата на политическия ислям навсякъде в мюсюлманския свят, особено с възхода на египетския Икхуан ал Муслимейн /Ikhwan al-Muslimeen/, Мюсюлманското братство. Много учени отбелязват влиянието на идеолозите на братството Hasan al-Banna и Sayyid Qutb, както и на Abu Ala al-Mawdudi, основател на южноазиатския Jamaat-e Islami, на Ербакан и на движението Milli Gorus.
Тази връзка може да изглежда противоречива, тъй като Ikhwan - който в много отношения граничи с пуристкия Салафи ислям - по принцип се противопоставя на суфистките ордени и тяхната езотерична природа. Тази взаимна враждебност между суфизма и Братството обаче не се отнася за ордена на Накшбанди-Халиди. Всъщност дълбоките сунитски корени на Халиди, силната му преданост към ортодоксалия ислям и Шериата и тежката политизация на движението го правят съвместимо с възгледите на Братството. В много части на Близкия изток има взаимно оплождане между двете организации.
Тази връзка е видима особено в Германия, където както Братството, така и Milli Gorus -, прокудени в изгнание от съответните им правителства, разработват сложни връзки, включително брак между семейство Ербакан и лидера на Братството Ибрахим ал-Заят. Чрез близкото практическо сътрудничество тези организации поемат доминираща роля в германските ислямски организации.В този смисъл Ербакан става това, което един учен нарича "главен тръбопровод на на Мюсюлманското братство в Турция".
Ербакан развива връзки с организации на Братството в целия Близък изток и Северна Африка, а Ердоган продължава да развива тези връзки. По този начин водещи фигури на Братството започват да се появяват ро конференциите на Партията на благоденствието през 90-те години. Участниците в погребението на Ербакан през 2011 г. могат да покажата "кой кой е " в йерархията на глобалното Мюсюлманско братство, включително лидера на Хамас, Халед Мешал и бившия духовен водач на Братството, Мохамед Махди Акеф. Идеологическата приемственост между Братството и ПСР се демонстрира от факта, че водещи представители на различните клонове на Братството, включително и на Хамас, са удостоени като гостите на конференциите на ПСР.
Милли Гьорюш никога не е била неразделна част от Мюсюлманското братство, но Братството определено го е смятало за нещо подобно на турската версия на Братството, тъй както гледа и на пакистанската Джамаат-Ислами /Jamaat-e Islami/. По този начин, въпреки номинално суфисткия си произход, свързаното с Накшбанди-Халиди ръководство на ПСР изобщо не е изолирано от радикализацията на политическия ислям в Близкия изток. Напротив, арабските и кюрдските корени на ордена на Халиди обясняват по-радикалните решения на ПСР, включително външната му политика спрямо Хамас, Сирия и Египет.

Възходът и падането на алианса на ПСР с Гюлен

Сред различните религиозни групи, които стоят в основата на управлението на Ердоган, движението Гюлен е изиграло уникална роля. То остава извън политиката и на разстояние от Ербакан. Но от 70-те години насам движението създава значително влияние и база сред бюрокрацията, не на последно място защото членовете му са получили висококачествено светско образование, за разлика от много други. Движението е особено добре представено в съдебната система и полицията. На изборите през 2002 г. движението Гюлен даде подкрепата си на ПСР, но продължи да спазва дистанция. Политизирането на движението започва сериозно след 2007 г., когато се появи конфронтация между ПСР и турската армия. Това втвърди неформалния съюз между ПСР и последователите на Фетхуллах Гюлен, които хланеха лоши чувства срещу военните и съдебната власт заради преследванията срещу тях, започнали след военната намеса през 1997 г. Движението "Гюлен" направи обща кауза с ръководството на ПСР и разгърна активите си в бюрокрацията, особено в съдебната система и полицията, за да организира контраатака срещу секуларистките елити, които се опитаха да свалят правителството на ПСР, включително чрез усилие да накарат съдилищата да работят под техен диктат.
В резултат на това ПСР и движението Гюлен съвместно разработиха големите съдебни процеси Ergenekon и Balyoz, в които бяха вкарани стотици офицери, бюрократи, журналисти и академици в затвора, по обвинения в свалянето на правителството. Сега се видя на практика, как движението Гюлен, което успя да мобилизира стотици, ако не и хиляди, последователи в правителствената бюрокрация, използва тази възможност, за да търси все по-нарастващо ниво на влияние върху държавните институции. След конституционния референдум през 2010 г., движението успя да се възползва от промените в съдебния сектор, за да поеме ефективно контрола върху полицията и съдебната система. Това противоречеше на все по-смелите усилия на премиера Ердоган да централизира властта: той реши, че Турция се нуждае от свръхцентрализирана президентска система на управление, за да се превърне в нещо като избран султан. Ясно е, че в такава схема той вижда движението Гюлен просто като една от могото религиозни общности, която той може да подчини на интересите си. Движението Гюлен, изглежда, имаше други идеи. Неговите представители твърдят, че възразяват по принцип срещу недемократичните домогвания на Ердоган; критиците им обаче им отвръщат със значителни доказателства, че те желаят да бъдат съсобственици на държавата, ефективно упражнявайки право на вето върху правителствената политика. Първото обяснение несъмнено е вярно за много по-демократични последователи на движението. Но съдейки по злоупотребите, извършени в съдебните дела Ergenekon и Balyoz, е ясно, че представителите на движението в бюрокрацията са били по-заинтересовани от властта, отколкото от демокрацията.
Това напрежение в крайна сметка доведе до продължителна борба за власт. Тя започна, когато прокурорите, свързани с движението "Хизмет", се опитаха да задържат ръководителя на турското разузнаване Хакан Фидан, един от най-близките довереници на Ердоган. В отговор на това предизвикателство Ердоган методично започна да работи за преодоляване на влиянието на движението, като прехвърляше, понижаваше и уволняваше много служители. В същото време Ердоган се зае и с образователните институции на движението. Тази конфронтация стана грозна през декември 2013 г., след като прокурорите, свързани с Хизмет, обвиниха четирима правителствени министри за мащабна корупция и арестуваха много от техните сътрудници и членове на семейството и се подготвяха да нападнат семейството на Ердоган. Това накара правителството да търси тактически съюз със светски и националистически сили в съдебната система.
Ердоган не очакваше тази атака на Хизмет, но премина в офанзивата у дома и в чужбина. В чужбина той се опита да убеди чуждестранните лидери от Централна Азия в Африка да затворят едни и същи школи на Хизмет, които скоро ги призоваше да отворят. У дома той подготви невероятен съюз със същата армия, която наскоро сам подкопа с помощта на Хизмет. В хода на процеса бяха освободени стотици цивилни и офицери, осъдени на дълъг затвор в делата Ergenekon и Balyoz. Ердоган отиде толкова надалеч, че открито призна грешката си и имплицитно се извиняваше на военните в реч пред Турската военна академия. Твърдението на Ердоган, че е бил подведено от Хизмет, обаче е нелоялно, като се има предвид решителността, с която той подкрепи чистиките във военните учреждения. Десетки предполагаеми последователи на  Гюлен бяха хвърлени в затвора от специални съдилища, създадени за тази цел.
Тази двустранна борба в ислямската консервативна среда е важна, защото е уникална: това е най-голямата борба, която някога се е случвала между ислямските групи в Турция. Никога досега конкуренцията между религиозните групи не довеждала до цялостно разпадане на отношенията; но отново, никога досега религиозните групи не се радвали на практически неконтролирана власт в страната. Въздействието на тази борба ще се чувства още десетилетия напред. И докато византийските промени в политическите съюзи озадачават външния наблюдател, едно нещо изглежда сигурно: сега турската политика се определя от отношенията между и в религиозните ордени и общности.

Контролиране на официалния ислям и ислямизиращо образование

В този контекст важен и често подценяван елемент е опитът на правителството на Ердоган да поеме контрола върху институциите на официалния ислям в Турция и да осигури доминираща роля на религията в турската образователна система. Като се има предвид доминирането на движенията на Naqshbandi-Khalidi върху управляващата партия в Турция, това има големи последствия.
Независимо дали през османските времена или по време на Републиката турската държава е превърнала контрола върху религиозните дела в приоритет. В османско време тази функция е изпълнявана от Улема под ръководството на шейх-ил-исляма; след създаването на републиката Diyanet Isleri Baskanl?g? или Дирекция по вероизповедания изпълнява тази роля. Докато Diyanet едва наскоро се превърна в мощна институция в Турция, тя отдавна държи контрол над религиозната сфера. Всички имами във всяка джамия в Турция бяха назначени от Диянет, който одобряваше техните петъчни проповеди. Това предоставя важен баланс на липсата на йерархия в сунитския ислям, което доведе до често хаотичното разпространение на повече или по-малко радикални религиозни групи в мюсюлманския свят. Докато мюсюлманските младежи в Европа често са обект на радикализация в джамиите, ръководени от радикални имами, ролята на Диянет в Турция значително намалява този риск. Но както беше отбелязано, кадрите на Диянет често не са били достатъчни, за да управляват всички джамии в страната, а самата Диянет е била обект на проникване от различни религиозни общности. Като цяло обаче йерархичният характер на организацията изпълнява важна функция за модериране и контролиране на религията в Турция и държавните органи винаги са гарантирали, че религиозните общности не са постигнали пълен контрол над Диянета.
В рамките на ПСР обаче Диянет претърпя процес на бърза промяна. Най-очевиден е бързият растеж на институцията. За по-малко от десетилетие неговият бюджет се е увеличил четирикратно, достигайки малко над 2 милиарда долара, докато служителите му са над 120 000 души. Това го прави една от най-големите държавни институции в Турция, дори по-голяма от Вътрешното министерство.
С нарастването на Diyanet делът на служителите, които са били редовни правителствени бюрократи, е намалял и все повече такива се назначават от завършили училища от Имам-Хатип (училища за имами и проповедници, създадени първоначално да осигуряват кадри в турските джамии) и богословски факултети. Не е изненадващо, че те са под влиянието на ордена Naqshbandi-Khalidi и неговите разклонения.
Диянет също се използва като политически инструмент. До края на 2010 г., ръководен от назначен от секуларистки председател, Диянет в голяма степен остава извън политиката. Но този председател отговоря на усилията на Ердоган да включи организацията в законодателния процес, като заявява, че "консултирането с Диянает за законодателството противоречи на принципа на секуларизма." В резултат на това Ердоган назначи своя собствен подбран кандидат, Мехмет Гормез, вече значително по-гъвкав спрямо желанията на ръководството на ПСР.
С разрастването на Diyanet се развива и социалната му роля. През 2011 г. Диянет започна да издава хаал-сертификати за хранителни продукти; през следващата година откри телевизионна станция. Diyanet сега произвежда fatwas, включително при поискване: създаде безплатна телефонна гореща линия, която предоставя ислямски напътствия по ежедневните въпроси. От юридическа гледна точка решенията на Диянет нямат значение. Следването им е изцяло доброволно. Определено обаче има ефект върху консервативните маси.
Училищата имам-хатип през последните години дори са под прякото влияние на президента Ердоган чрез Фондацията за младежта и образованието в Турция, управлявана от неговия син, Билал. Тази фондация приема дарения (включително дарение от 99 милиона долара вероятно от Саудитска Арабия) и е изключително успешна при получаването, често чрез намалени лихвени проценти, на земя, собственост на държавни институции за образователни цели.
През 2002 г. 65 000 студенти са записани в училищата на Имам-Хатип; днес цифрата е над един милион - драматично увеличение, което се случи особено след като измененията в законодателството през 2010 г. и 2012 г. позволиха трансформирането на светските средни училища и средните училища в училища от Имам-Хатип. Междувременно реформите, въведени през 2012 г., увеличиха необходимото количество религиозно съдържание, преподавано в светските училища. Курсове по ислямска история и живота на Пророка са добавени към учебната програма.
Макар че някои от тези религиозни курсове остават избирателни, а не задължителни, лесно е да си представим - особено извън светските анклави на Западна Турция - как натискът от връстници и училищни служители вероятно ще гарантира записването на повечето деца в тях. Тези религиозни реформи са както офанзивни, така и отбранителни по своето естество: офанзивни, тъй като те имат за цел да оформят и лакират възгледите на населението в полза на ПСР; но и отбранителни, защото съвпадат с усилията за ограничаване на училищата на движението Гюлен. Всъщност, тези реформи бяха предизвикани от осъзнаването, че училищата на това движение произвеждат лица с висше образование и способности, но които не са лоялни към Ердоган и ПСР.
Под ПСР официалният ислям и образователната система като цяло са претърпели монументални промени с далечни последствия. Тези промени, от джамията до класна стая, са предназначени да дадат възможност на Ердоган и неговия антураж да оформят светогледа на поколения турци. И този мироглед, с някои специфични особености, се основава на силно антизападната традиция на Накшбанди-Халиди. С други думи, турският официален ислям и неговата образователна система постепенно се сливат с мирогледа на Накшбанди-Халиди, както по отношение на политическия контрол, така и чрез ново-индоктинирираните кадри. Освен това, в рамките управлението на ПСР, Диянет стана все по-политизиран. В многобройни джамии се четат проповеди, дадени от имами, които подкрепят и прославят ПСР и президента Ердоган.
Накратко, скорошните реформи в образованието доведоха до увеличаване на религиозното съдържание на образователната система, което превърна много светски училища в училища Имам-Хатип до такава степен, че 10-15 процента от турските ученици сега учат в такива училища. Тяхното образование, както и проповедите на имамите в джамиите, стават все по-белязани от вярванията на Naqshbandi-Khalidi и политически съгласувани с ПСР. Очевидно е, че това ще има дълбоки последици както от политическо, така и от социално-културно естество за следващите десетилетия.

Заключения

След създаването на ПСР, практически всички ислямски ордени и общности за пръв път намериха подкрепата си на една единствена партия. Основното ръководство на партията има своите корени в движението "Милли Гьорюш", което от своя страна е клон на ложата Iskenderpasa, дериват на ордена  Naqshbandi-Khalidi. Но докато партиите от традицията Милли Гьорюш останаха в центъра политическия спектър, ПСР се превърна в това, което сега е основно коалиция от религиозни ордени и общности. Светските и либерални елементи в партията - много от които бяха опортюнистични съмишленици, които се присъединиха към ПСР поради общия им враг в лицето на воения естаблишмънт - са вече изхвърлени, тъй като те стават излишни. Опасността от политика, изградена върху религиозни ордени, бе илюстрирана от вътрешно-ислямския конфликт между ръководството на ПСР и движението Гюлен. Въпреки че има ясни идеологически различия между ПСР и движението Гюлен, борбата между тях не бива да се смесва с идеологическа. Конкуренцията е предимно за властта.
Възходът на ПСР е паралелен на възхода на религиозните общности като политически сили. Тези групи играят ролята на доброволни асоциации, запълващи вакуума, произтичащ от слабостта на светските доброволни асоциации в Турция. Но за разлика от повечето доброволни асоциации на Запад, тези групи са мотивирани от силна политическа програма, която включва преоформяне на обществото по техен образ.
В тази връзка трябва да се отбележи един важен парадокс. По традиция турците са насочили към сравнително либерални школи на мислене в исляма, като например училището по съдебна практика "Ханафи", което предоставя значително пространство за тълкуването на религиозното право. За разлика от тях, арабският и кюрдският ислям се стреми към по-ортодоксалните школи на мислене - школите като Ханбали и Шафи, основани на традицията Ашари, които са много по-строги и позволяват значително по-малко място за интерпретация.
Усилията за секуларизация от средата на деветнадесети век оказват влияние върху турския ислям, което е точно в противоречие с намеренията им. Те се случват успоредно с бързото разпространение на ордена Накшбанди-Халиди и неговите разклонения в Турция, което донася в страната разбиране за религията, дълбоко оцветена от арабски и кюрдски традиции. Създаването на Република Турция и радикалните политики на секуларизация в областта на образованието доведоха до ерозия на по-либералния религиозен подход, оформящ ядрото на официалния османски ислям. С въвеждането на избирателната демокрация през 50-те години на миналия век религиозният вакуум се изпълни със социални движения, които почти без изключение бяха продукти на Naqshbandi-Khalidi и по този начин доближиха Турция с интерпретациите на исляма в Близкия изток. Всъщност, до голяма степен това обяснява външната политика на правителството на ПСР, чийто идеологически характер е коренно различен от този на османците. Османците са били рядко, ако някога въобще са били мотивирани от религиозна ревност. Това предполага, че ако религиозното, образователното и политическото пространство на Турция започне да се контролира изцяло от идеологията на Naqshbandi-Khalidi, Турция ще се превърне безвъзвратно в държава от Близкия Изток.
През юни 2015 г. ПСР получи значителен удар, когато загуби мнозинството си в парламента и видя, че гласоподавателите му намаляват с една пета, до малко над 40% от електората. Изборите бяха по-скоро референдум за амбициите на Ердоган, отколкото идеологически конкурс, тъй като изигра роля на референдум за неговия модел на президентска система. Шестдесет процента от турците се противопоставиха на Ердоган и на ПСР; обаче, острите разделения между трите опозиционни партии - особено между турската националистка MHP и кюрдската националистическа HDP - правят перспективата за правителство без участие на ПСР невъзможна. Ето защо ПСР остава доминиращата политическа сила в Турция и изглежда ще остане старши партньор във всяко коалиционно правителство в близко бъдеще. Турската политика отново е непредсказуема и дори ако ПСР успее да състави коалиционно правителство, било с националистическия MHP, или с център-лявата CHP, продължителността на живота на такова правителство ще бъде кратка. Независимо от електоралния отлив от ПСР, малко вероятно е да започне процес, който да реформира обществото. Всяко коалиционно правителство, в което ПСР е старши партньор, едва ли ще преразгледа промените, които партията е въвела в образованието и в Дирекцията по вероизповеданията. При отсъствието на такива реформи въпросът е кога Турция ще премине точката от която няма връщане, където мирогледът и перспективата на населението ще се променят фундаментално.

 

П.с. В заключението си поне е обективен, отчитайки, че нещата са стигнали някаква степен на необратимост, впрочем такова е мнението на повечето анализатори. Информацията, обаче, която е събрал и систематизирал, по мое мнение е ценна, ако се абстрахираме от интерпретацията й.

+

Информацията е ценна.

Авторът според мен.

1. Служи си с "народняшки" популизъм - изполва умело страховете на "средния" американец,

2. С подвеждащи/спорни заклчния, противоречщи дори на неговите първонални тези:

Първо твърди че ПСР е десноцентистка партия,

Тактиката на Ердоган не се различава от тези на по-ранните десноцентристки партии, които с нетърпение ухажват религиозните общности

После обаче пише

Опасността от политика, изградена върху религиозни ордени, бе илюстрирана от вътрешно-ислямския конфликт между ръководството на ПСР и движението Гюлен.

Ако ПСР е десноцентистка партия, за какъв вътрешно-ислямски конфликт става дума?

-----------------------------------

Или следното твърдение:
 

Цитирай

 

Това предполага, че ако религиозното, образователното и политическото пространство на Турция започне да се контролира изцяло от идеологията на Naqshbandi-Khalidi, Турция ще се превърне безвъзвратно в държава от Близкия Изток.

 

 

Това че идеологията на Naqshbandi-Khalidi е по-консвервативна от тази на Хизмет, как това точно означава че Турция би заприличала на Иран, Иемен, ОАЕ или Саудитска Арабия?

В статията самият автор говори за религиозни ордени, и Naqshbandi-Khalidi един от тях:

https://ru.wikipedia.org/wiki/Халид_аль-Багдади

Разбира се има едно "ако", защото по същата логика може да се твърди че и "ако религиозното, образователното и политическото пространство на САЩ започне да се контролира изцяло от идеологията на евангелистите и фундаменталистите, САЩ ще се превърне безвъзвратно в държава от Близкия Изток, което е нелепо защото и САЩ и Турция са демокрации със "светски" и "западни" конституции, за разлика от типичните бликоизточни държави, а Турция днес е страна с 50-процентна средна класа.

Освен това Турция никога не е принадлежава към тази цивилизация ,  на арабския ислям. Хънтингтън раглежда Турция и Персия като част от ислямска цивизлиация, която е "сестринска" на "типичната" ислямска, така както православната и западната се разглеждат като сетстрински.

Редактирано Юни 23, 2018 от nik1

[Б. Киров]

Преди 8 часа, nik1 said:

Информацията е ценна.

Авторът според мен.

1. Служи си с "народняшки" популизъм - изполва умело страховете на "средния" американец,

2. С подвеждащи/спорни заклчния, противоречщи дори на неговите първонални тези:

Първо твърди че ПСР е десноцентистка партия,

Тактиката на Ердоган не се различава от тези на по-ранните десноцентристки партии, които с нетърпение ухажват религиозните общности

После обаче пише

Опасността от политика, изградена върху религиозни ордени, бе илюстрирана от вътрешно-ислямския конфликт между ръководството на ПСР и движението Гюлен.

Ако ПСР е десноцентистка партия, за какъв вътрешно-ислямски конфликт става дума?

Определено използва страховете и предразсъдъците на средния западен човек и в този смисъл статията му има популистко и пропагандно звучене, свири върху струната на популярните страхове. Цялата му теза, както споменах, е обърната на обратно действителност: очевидно е, че политическите партии в Турция се насочват към използване на религиозните общества, за да печелят гласове, а не религиозните общества, за да овладеят изпълнителната и законодателна власт, но авторът твърди обратното, въпреки, че сравнително обективно описва процеса като с това сам противоречи на изводите си. Той сам разказва как лидери на религиозни ордени се катапултират в парламента през партиите и техните платформи, докато политиците се възползват от блоковото гласуване на последователите им. Но процесът е иницииран от политическата класа, а не обратното. И затова крайният му извод, че една или друга партия са деривати на една или друга религиозна общност виси във въздуха с краката нагоре. Но всеки си заработва парите по различен начин. По същия начин някой може да твърди, че ХСС в Германия е не дясно-центристка, а партия на религиозен принцип, конкретно християнска.

Като описание на генезиса на влизането на ислямските организации в сферата на политиката статията му, според мен, има стойност. както и на доброто му наблюдение върху избора на турските политици точно върху таргетиран кръг от суфистки ордени, конкретно деривати на Naqshbandi-Khalidi, който е сунитски, за разлика от повечето останали. Това е много съществено, защото между сунитския и шиитския ислям стои принципна разлика: сунитите признват изборното начало на общността /умма/, докато шиитите залагат на наследствеността в избора на лидер:

http://www.dw.com/bg/кой-е-сунит-какво-означава-шиит/a-2600519

https://ureport.bg/103950/2016/01/05/politika/svyat/zashto-suniti-i-shiiti-se-mrazyat-poveche-ot-1400-godini

С избора на сунитски ориентираната Naqshbandi-Khalidi, турските политици, според мен, постигат две основни цели: първо, приемственост с историческото си минало, което е закодирано в паметта и манталитета на народа им; и второ - много по-добра перспектива за диалог с останалите ислямски държави, където сунитския ислям преобладава около 85 процента, говорим за общност от 1.57 млрд. или 23 процента от цялото население на света.

Същественото, което следва, според мен, да се отбележи като критика на тази теза за политическия ислям в цитираната от мен статия е, че тя не отчита най-важното - партията ПСР с нищо не е променила светския характер на фундамента, заложен от Ататюрк - не е поставила религията над държавата /както е в Иран/, не е премахнала или ограничила светското образование, запазва контрола над религиозните дела в ръцете на държавата. Единственото, за което авторът не обелва и дума, е ограничаване правомощията на военните по конституционен и правов път и отнемането на прерогативите им да сменят законно избрани правителства, както и да кадруват без контрол. За това обаче нито дума. 

Внушенията, че Турция ще стане "близкоизточна страна" са абсолютен балон, първо защото властта не е наследствена, а изборна; второ, защото светската държава и образование са разделени от религиозните институции, и трето, което е най-важното, защото структурата на модерна Турция е на типично развита капиталистическа икономика, а не наследствена или религиозна олигархия по "божието право" - нещо, което го няма в Близкия изток. Достатъчно е да се напомни такъв факт, че само оборотът на Коч холдинг, например надхвърля 31 млрд. долара за 2015 /половината БВП на България/, а подобни холдинги в Турция има поне една дузина, за да се разбере колко далече от действителността са внушенията за "необратими точки" - ако погледнем какво образование и манталитет имат тези хора от активния едър бизнес в Турция, всякакви внушения за ислямизация са смешни. Нещата наистина са необратими, но не в смисъла, който се внушава в цитираната статия.

Централизацията на властта в президентска република е съвсем друго нещо, но всъщност проектът на Ердоган е копи-пейст на американската президентска система. Амбициозно, да, но защо не.

 

 

[Warlord]

Кадри от вчерашния митинг на Мухарем Индже в Истанбул. Официалните турски медии не предават нищо от събитието.

Редактирано Юни 24, 2018 от Warlord

[tom soyer]

Здравейте !

Нов съм тук, току що се регистрирах.Темата определено ме заинтригува , най-малкото, 

защото ставащото в Турция резонира пряко и в България .

Знам , че моето мнение за мнозина може да се стори смехотворно, за други-нелогично,

някои може да го приемат или отхвърлят..

Но ..Историята е тази , kоято ни дава уроците. Повечето от тях циклично се повтарят.

За мнозина събитията , които текат през последните 20-30 години са стихийни, но зад 

тази привидност нещата са строго планирани. И следват своята последователност.

Всъщност , най-важния въпрос е , кой стой зад Ердоган , както и произтичащите от това

подвъпроси, кой има интерес от възраждането на Османската империя, и защо именно сега ?

На мен лично ми прилича на онзи позабравен период от нашата история от края на 14 век...

П.С.

символът , изобразен на родовата тамга на кайъ бейи всъщност е прастария 

знак на рода Дуло, ..  и чиито корени се губят в тъмата на хилядолетията.

 

 

 

[Thorn]

Защо смяташ, че е знак на рода Дуло?

[nik1]

Преди 17 часа, Б. Киров said:

Определено използва страховете и предразсъдъците на средния западен човек и в този смисъл статията му има популистко и пропагандно звучене, свири върху струната на популярните страхове. Цялата му теза, както споменах, е обърната на обратно действителност: очевидно е, че политическите партии в Турция се насочват към използване на религиозните общества, за да печелят гласове, а не религиозните общества, за да овладеят изпълнителната и законодателна власт, но авторът твърди обратното, въпреки, че сравнително обективно описва процеса като с това сам противоречи на изводите си. Той сам разказва как лидери на религиозни ордени се катапултират в парламента през партиите и техните платформи, докато политиците се възползват от блоковото гласуване на последователите им. Но процесът е иницииран от политическата класа, а не обратното. И затова крайният му извод, че една или друга партия са деривати на една или друга религиозна общност виси във въздуха с краката нагоре. Но всеки си заработва парите по различен начин. По същия начин някой може да твърди, че ХСС в Германия е не дясно-центристка, а партия на религиозен принцип, конкретно християнска.

Като описание на генезиса на влизането на ислямските организации в сферата на политиката статията му, според мен, има стойност. както и на доброто му наблюдение върху избора на турските политици точно върху таргетиран кръг от суфистки ордени, конкретно деривати на Naqshbandi-Khalidi, който е сунитски, за разлика от повечето останали. Това е много съществено, защото между сунитския и шиитския ислям стои принципна разлика: сунитите признват изборното начало на общността /умма/, докато шиитите залагат на наследствеността в избора на лидер:

http://www.dw.com/bg/кой-е-сунит-какво-означава-шиит/a-2600519

https://ureport.bg/103950/2016/01/05/politika/svyat/zashto-suniti-i-shiiti-se-mrazyat-poveche-ot-1400-godini

С избора на сунитски ориентираната Naqshbandi-Khalidi, турските политици, според мен, постигат две основни цели: първо, приемственост с историческото си минало, което е закодирано в паметта и манталитета на народа им; и второ - много по-добра перспектива за диалог с останалите ислямски държави, където сунитския ислям преобладава около 85 процента, говорим за общност от 1.57 млрд. или 23 процента от цялото население на света.

Същественото, което следва, според мен, да се отбележи като критика на тази теза за политическия ислям в цитираната от мен статия е, че тя не отчита най-важното - партията ПСР с нищо не е променила светския характер на фундамента, заложен от Ататюрк - не е поставила религията над държавата /както е в Иран/, не е премахнала или ограничила светското образование, запазва контрола над религиозните дела в ръцете на държавата. Единственото, за което авторът не обелва и дума, е ограничаване правомощията на военните по конституционен и правов път и отнемането на прерогативите им да сменят законно избрани правителства, както и да кадруват без контрол. За това обаче нито дума. 

Внушенията, че Турция ще стане "близкоизточна страна" са абсолютен балон, първо защото властта не е наследствена, а изборна; второ, защото светската държава и образование са разделени от религиозните институции, и трето, което е най-важното, защото структурата на модерна Турция е на типично развита капиталистическа икономика, а не наследствена или религиозна олигархия по "божието право" - нещо, което го няма в Близкия изток. Достатъчно е да се напомни такъв факт, че само оборотът на Коч холдинг, например надхвърля 31 млрд. долара за 2015 /половината БВП на България/, а подобни холдинги в Турция има поне една дузина, за да се разбере колко далече от действителността са внушенията за "необратими точки" - ако погледнем какво образование и манталитет имат тези хора от активния едър бизнес в Турция, всякакви внушения за ислямизация са смешни. Нещата наистина са необратими, но не в смисъла, който се внушава в цитираната статия.

Централизацията на властта в президентска република е съвсем друго нещо, но всъщност проектът на Ердоган е копи-пейст на американската президентска система. Амбициозно, да, но защо не.

 

 

+++

 

Преди 17 часа, Б. Киров said:

Единственото, за което авторът не обелва и дума, е ограничаване правомощията на военните по конституционен и правов път и отнемането на прерогативите им да сменят законно избрани правителства, както и да кадруват без контрол. За това обаче нито дума. 

Управлението на AKP  не може да бъде разбрано, ако не се разглежда в цялост и във всички аспекти:

-отказът от етатизма и цялостна либерализацията (по скоро европейсизия)  на икономиката довели до неколкократното нарастванме на БНП на Турция

- възвръщането на гражданския контрол над страната / управлението (не винаги или изцяло демократичен , но Турция в новата си история не е била демокрация преди 2002), Тук се влючва и успешнотопротиводействие на deep-state, крайнодесните,  и терористичните групировки
 

-замяната на шовинизма и милитаризма с политически национализм, нео-османизъм, съчетани с добросъдседство

Нео-османизмът е свързан с меката сила, диплоамацията, икономиката и културата, а шовинизмът - с милитаризъм

Не излишно да се спомене че за тези 16-17 години Турция и Гърция нямат нито един конфликт (търкания имат, те са наследени)

/Неосманизъм е и начин за приближаванаве в Европа/'

-стартиране на преговори за пълноправно членство в ЕС

Турция е признат кандидат за член на ЕС от 2005 година, затваряше много глави, и беше някъде пред затваряне на "главата" Кипър. (имаше виждане за решение  между турската и гръцкака обюност, подрепено от  Турция). Опитът за преврат (и последстията от него); и войните и събитията в Сирия и Ирак, както и проблемите и кризите на ЕС фактически стопираха процеса двустранно)

 

- диалогът с кюрдите позволи те да имат политическо предствителство в парламента, (и партия извън парламента) и управлевнието на регионите,  и това огромна крачка към демократизация.

 

Цитирай

Централизацията на властта в президентска република е съвсем друго нещо, но всъщност проектът на Ердоган е копи-пейст на американската президентска система. Амбициозно, да, но защо не.

Точно.

С една вметка; Турция е по-"секуларистка" страна от САЩ и политиката и (вътрешна и външа) са по-малко обусловени от религията, отколкото при тази на САЩ.

Особено при управлението на Тръмп, който дори обещава да премахне "поправката Джонсън", която не позволява на религиозни лица да се занимават с политическа дейност

Ако говорим за външата политика на Тръмп - тази свързана с Близкия изток (нарастващ изолационизъм и прибиране/"отдръпване", от една страна, от друга - засилен ционизъм, интерес към Израел), тя е подчертано домирана от "политическия евангелизъм" днес.

Евангелистите са консерватори в голямото си мнозинство.  Тръмп "флиртува" с тях и им обещава са изпълни програмите им и целите им,  забележка: Те са крайни в много отношения, за разлика от тези на либералните "мейнстийм" протестански църви в САЩ, продукти на 20-век ; До началото на 20 век евангелистката църква е най-голямата в САЩ,

Едно такова скорошно политическо решение е преместването на американското посолство в Израел в Йерусалим, което отговаря на очакванията на  консервативните избиратели евангелисти  (Приятелите на Цион произхождат от евангелистката църва) и на по-консервативните протестанти от мейнстрийм-църквите.

60 милиона човека в САЩ наричат решението на Тръмп историческо. Сред тях водещи са евангелинтите и по-консервативните/религиозни протестанти, вкл черните - които не са сред подръжниците на Тръмп;

Всъщност и само една трета от евангелистите (които са силно консервативни) са гласували за Тръмп на изборите.

(изборът му според мен беше предимно , или в най-голяма степен - етнически, а не толкова политически, икономически или религиозен, но това може да се дискутира)

В момента той ги "ухажва" и се опитва да ги спечели...

https://www.washingtonpost.com/news/politics/wp/2018/05/14/half-of-evangelicals-support-israel-because-they-believe-it-is-important-for-fulfilling-end-times-prophecy/?utm_term=.9c624e3b07cb

 

 

Редактирано Юни 24, 2018 от nik1

[Б. Киров]

Преди 7 часа, nik1 said:

Управлението на AKP  не може да бъде разбрано, ако не се разглежда в цялост и във всички аспекти:

-отказът от етатизма и цялостна либерализацията (по скоро европейсизия)  на икономиката довели до неколкократното нарастванме на БНП на Турция

- възвръщането на гражданския контрол над страната / управлението (не винаги или изцяло демократичен , но Турция в новата си история не е била демокрация преди 2002), Тук се влючва и успешнотопротиводействие на deep-state, крайнодесните,  и терористичните групировки

-замяната на шовинизма и милитаризма с политически национализм, нео-османизъм, съчетани с добросъдседство

Нео-османизмът е свързан с меката сила, диплоамацията, икономиката и културата, а шовинизмът - с милитаризъм

Не излишно да се спомене че за тези 16-17 години Турция и Гърция нямат нито един конфликт (търкания имат, те са наследени)

/Неосманизъм е и начин за приближаванаве в Европа/'

-стартиране на преговори за пълноправно членство в ЕС

Турция е признат кандидат за член на ЕС от 2005 година, затваряше много глави, и беше някъде пред затваряне на "главата" Кипър. (имаше виждане за решение  между турската и гръцкака обюност, подрепено от  Турция). Опитът за преврат (и последстията от него); и войните и събитията в Сирия и Ирак, както и проблемите и кризите на ЕС фактически стопираха процеса двустранно)

- диалогът с кюрдите позволи те да имат политическо предствителство в парламента, (и партия извън парламента) и управлевнието на регионите,  и това огромна крачка към демократизация. 

+ Не бих могъл да го напиша по-синтезирано и обобщено ; всеки аспект, който посочваш, е значителен и може да бъде изследван отделно. Предполагам неслучайно си сложил отказът от етатизъм в икономиката и възвръщане на гражданския контрол на първите две места, напълно подкрепям. Тъй като винаги повече ме е интересувала икономическата страна на политическите и исторически процеси, съм се вглеждал по-внимателно и в други теми откъм тази гледна точка и напълно споделям, че силната икономическа политика на AKP се дължи най-вече на откказ от етатизъм в икономиката, крайно последователни и системни действия към либерализация, много силна икономическа политика, облагодетелстваща както крупния бизнес, така и средната класа, при това съчетано със силен социален елемент - на практика в социалната сфера тази класическа дясна в икономическата си политика партия отне козовете от ръцете на лявата им алтернатива. Тук конкретно бих посочил пенсионната система, социалните осигуровки /те имат "ляво" социално осигуряване с по-голямо натоварване върху работодателя, отколкото върху работника и силна държавна и общинска политика в изостаналите източни провинции.

Така или иначе, когато резултатите от изборите говорят, и боговете на политологията и медийното шаманство мълчат.

Преди 7 часа, nik1 said:

-замяната на шовинизма и милитаризма с политически национализм, нео-османизъм, съчетани с добросъдседство

Нео-османизмът е свързан с меката сила, диплоамацията, икономиката и културата, а шовинизмът - с милитаризъм

Не излишно да се спомене че за тези 16-17 години Турция и Гърция нямат нито един конфликт (търкания имат, те са наследени)

/Неосманизъм е и начин за приближаванаве в Европа/'

++ Този пасаж го цитирам повторно, защото направо си е въведение към нова тема; също ми е минавало през ума, само като "еретична" мисъл за лична употреба, но да, абсолютно прав си; неоосманизмът, колкото и да ни го описват местни шамани като бостанско плашило от времето на еничарите, е контрапункт на твърдата сила на армията, дълбоката държава на паравоенни и военни конспирации и диктатът на плетящи византийски заговори висши бюрократи и меркантилни политици;

Все ми се струва, може и да греша, че турската капиталистическа класа ще направи всичко възможно Турция да влезе формално в ЕС /защото икономически тя де факто е, ползва всички привилегии, но няма всички задължения/, когато тя пожелае, а не когато европейските или турски бюрократи и политици си мислят, че са пожелали.

[Du6ko]

Ердо мачка , язък че стискахме палци за Инджето . Особенно силна е Победата на Ердоган в  Централна Анадола, и Централна Европа - Германия и другите страни на ЕС. Явно Анадола трябва да е част от Европа, гласуват еднакво . За Ердоган влизането в ЕС ще е изгодно. В Европа в % отношениеинеговитеиподьржница са повече отколкото в Турция.

Редактирано Юни 25, 2018 от Du6ko

[Du6ko]

Мощно ! 70 % от австрийците турци за Ердоган !  Много повече отколкото в Анадола ! Такова нещо не очаквах !  Европа е крепост на Ердо по - мощна от Анадола. Явно ще има асоциация Турция - ЕС.

Редактирано Юни 25, 2018 от Du6ko

[ДеДо Либен]

Преди 10 часа, Du6ko said:

Мощно ! 70 % от австрийците турци за Ердоган !  Много повече отколкото в Анадола ! Такова нещо не очаквах !  Европа е крепост на Ердо по - мощна от Анадола. Явно ще има асоциация Турция - ЕС.

Ти да видиш...

Па в България резултата е 25-50%(наабарот демек)

Направо не мога да мисля тия дето им се падна да ходят у Виена и оттам да подпират Партийната линия

[Du6ko]

Преди 12 часа, ДеДо Либен said:

Ти да видиш...

Па в България резултата е 25-50%(наабарот демек)

Направо не мога да мисля тия дето им се падна да ходят у Виена и оттам да подпират Партийната линия

Странно ? Европейците турци са за Ердоган ? Да не би ние все още да не сме съвсем Европа ?

Белгийци , норвежци всички евро турци гласуват за него ?

 

[Warlord]

Повечето от тия в Западна Европа от много време не живеят в Турция, много от тях дори въобще не са родени или живяли там. И съответно не изпитват над главите си ефекта от режима, а точно обратното - това че президента им е постоянно във фокуса на световните новини и всички говорят за него им помпа националното самочувствие.
Българските турци обаче, каквото и да се говори за тях са доста по-светски настроени, голяма част от тях имат и двойно гражданство или ходят често до Турция и са добре запознати с това, което се случва там.

Жалко, че очакваното се случи. Султана се бетонира във властта и вече спокойно може да си прави каквото си иска без никой нищо да може да му каже...

[Greatest Turk]

On 17.06.2018 г. at 10:25, nik1 said:

И какво общо имат AKP и Ердоган с шериата?

Ако ми отговаряте нека да е с факти, а не с политика и демамогия/пропаганда, т.е покажете един закон, приет от AKP, който да е "шериатски"?

Как да ти докажа след като цялата власт е в неговите ръце и манипулира турският народ, а действията му са типични "османски" АГРЕСИВНИ ДИКТАТУРНИ наричат го "султан без корона" как да ти докажа. Има много неща за показване но са на турски. Мрази Ататюрк, мрази запада. Няма нищо демократично в Турция,всички "отварящи устата си" Той като един политик в устата му е само исляма и нищо друго (типично по османки), има много неща. Ататюрк обичаше запада и мира и не беше агресивен към тези държави. А виж Ердоган и последователите му, ако можеха щяха да избият всички заради исляма. Той се води не от демокрацията а от исляма, мрази Ататюрк иска да го заличи. ако знаете в интернет нео-сманците какви обиди отправят към Европа, Израел, Ататюрк, Атеистите, Християните, Гейовете, Америка ще се хванете за главата. Те, не са националисти, те са империалисти ислямисти, войници на исляма, мразят демокрацията. Затова и Ердоган спечели тези избори защото обществото е манипулирано и живее в средновековието. Ходжите проповядват да не се приема еволюцията и науката, тези мюсюлмани никои не ги закача но тези Кемалисти са хвърляни в затвора нямат същите права, няма свобода на словото. 

[Greatest Turk]

Преди 20 часа, Warlord said:

Повечето от тия в Западна Европа от много време не живеят в Турция, много от тях дори въобще не са родени или живяли там. И съответно не изпитват над главите си ефекта от режима, а точно обратното - това че президента им е постоянно във фокуса на световните новини и всички говорят за него им помпа националното самочувствие.
Българските турци обаче, каквото и да се говори за тях са доста по-светски настроени, голяма част от тях имат и двойно гражданство или ходят често до Турция и са добре запознати с това, което се случва там.

Жалко, че очакваното се случи. Султана се бетонира във властта и вече спокойно може да си прави каквото си иска без никой нищо да може да му каже...

Няма начин друг да спечели 16 години на власт и силното влияние на вярата и османизма просто нямаше как някои да го измести. Всикчи работят занего всички пречки се премахват, той има тотална власт над всичко и всички, ТВ каналите е показван само той + религийна пропаганда и пропагандни филми "Османски" и надъхват народа и манипулират. За съжаление необразованите "османци" победиха а ние Кемалистите загубихме, ако беше спечелил Индже Турция щеше да се промени коренно, нямаше да е така агресивна както е сега, щеше да е образована, модерна (не че сега не е но...) Щеше да е с симпатия към Европа и останалите държави, простонямаше да е така. Откраднаха се милиони класове на тези избори дори умряха хора (ако някои не знае) хората на Индже и Кемалистите бяха заплашвани и не допускани в някои градове да гласуват имаше сблъсъци и това беше неизбежно. 

[Greatest Turk]

Преди 21 часа, Du6ko said:

Странно ? Европейците турци са за Ердоган ? Да не би ние все още да не сме съвсем Европа ?

Белгийци , норвежци всички евро турци гласуват за него ?

Приятелю, тези турци-кюрди дето са в Европа гласуват за Ердоган и смешното е че аз лично много се смея, че ходят в  Европа Америка работят там ядът храната на тези които наричат неверници НО НЕ СЕ ВРЪЩАТ В ТУРЦИЯ. Запомнете нещо от мен приятели, тези които са нео-османци са агресивни анти-демократични или манипулирани неграмотни хора. Един Кемалист като мен са разумни, мислящи , образовани, обичащи демокрацията, мразещи войната, повечето не са вярващи затова са и толкова будни може би. Пробемат в Турция е голям, ходил съм много пъти трябва да внимаваш какво говориш там, защото все някои може да те наръга без да му мигне окото. Поради неграмотност или от патриотизъм най вече от патриотизъм. Обидиш ли Ататюрк или знамето ще загазиш много лошо. На тези избори Кемалистите загубиха и това е много, много лошо. това означава че религията и неграмотността надделява над разума и демокрацията. Никои освен "овцете" и слугите и неговите секти не предвиждат добро бъдеще за Република Турция. Тя е уж "демократична" и уж Кемалистка, глупавите и слепите нео-османци погубиха демокрацията и развитието и икономиката и всичко. 

[Greatest Turk]

On 24.06.2018 г. at 11:24, Warlord said:

Кадри от вчерашния митинг на Мухарем Индже в Истанбул. Официалните турски медии не предават нищо от събитието.

Саботираха много пъти митингите на Индже, някои телевизии даваха само Ердоган, някои прекъсваха предаванията му ужас. Индже просто имаше твърде малко време, хората са разединени кюрдите, националистите , кемалистите и тия нео-османисти. Че и нашите политици са същите разделиха хората и ги манипулират, примерно партия АТАКА е на Доган с цел манипулация и насаждане на омраза на етническа основа, и така се цели българските турци да гласуват само за него. Вичко е манипулация никои не мисли за народа .