Отиди на
Форум "Наука"

Веществено и Полево взаимодействие в природата


Recommended Posts

  • Потребител
Преди 12 часа, kipen said:

Нещо за "0"-та не съм съгласен!    

Излиза, че без да искаш казваш, че х-1=0 е неква математеческа хитрост, ама както и да е...

Доколко 0 отразява от една страна  концепцията за "нищо" е въпрос на друг раздел, но от друга страна с 0 се въвежда и нещо дето го няма или е недостижимо за наблюдаване.....

Та Малоуме, как въведе "етер*частиците" ти в модел?!?

 

П.п. 0-та е въведена на територията на днешна Индия през 6ти век. Когато са търгували са отбелязвали с камъчета на пясък от кое колко е било налично като предложено и след продажбата са махали камъчетата. Сделката е била прикрючвана като се махнат всички камъчета от пясъка и така са се оформяли горе-доле кръгли като периметър дупчици в пясъка. Така на един индийски мислител му хрумнала идеята как да отбелязва със знак нищото. Същият (гледах едно предаване по НатГео с Арвин Аш, в което сподели тази история), последствие развива и идеята за отрицателните числа, та и за коренуването... и това през 6ти век сл.хр., а 6века по-късно, това познание достига чрез арабите и до Европа...

Нула в математиката не е израз на нищо, а на количествена неопределеност.

Link to comment
Share on other sites

  • Мнения 800
  • Създадено
  • Последно мнение

ПОТРЕБИТЕЛИ С НАЙ-МНОГО ОТГОВОРИ

  • Потребител
On 2.10.2022 г. at 17:55, gmladenov said:

Нали се сещаш., че щом червеното отместване е първото доказателство за разширение на
вселената, то на времето то е било единственото доказателство.

Разбираш ли я тази логика или имаш нужда от разяснение?

Значи когато на времето са решили, че вселената не е статична, а разширяваща се, е имало
едно единствено доказателство за това: червеното отместване.

Реликтовото излъчване (РИ) също не доказва разширение на вселената.

То потвърждава идеята, че ако е имало голям взрив - по начина, по който спекулираме - то
тогава в един момент би трябвало да имаме и рекомбинация на атомите, която да причини
(реликтово) излъчване.

Значи тълкуването на реликтовото излъчване в същнос изисква вече да сме прили, че
наистина е имало глоям взрив ... по начина, по който спекулираме.

👍

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 14 часа, Ниkи said:

 

Г-н Младенов, г-н Кипен

радвам се, че се разбрахте. Много харесвам да гледам "двубой" м/у умни хора, но... признавам си, поизморих се🙂

Значи разходваш много сила докато си взаимодействаш(вещево или полево) с огледалото във фитнеса(форума).

Ако се съобразиш със Закона за запазване на енергията, то за да ти остава сила(да не се изморяваш) или трябва да спреш да се оглеждаш или да не изразходваш енергия да се себезаявяваш излишно.

Но ирационалното желание за изява, независимо какво ще споделиш, трудно се поддава на разумно управление от изпитващият това желание. И в този контекст...

Преди 3 часа, Dok_1969 said:

Нула в математиката не е израз на нищо, а на количествена неопределеност.

Как би изписал математически изречението "Последните три поста на Док_1969 сами по себе си не допринасят с нищо за темата"?

Жокерче - прочети отново поста ми, който си цитирал и обърни наистина внимание какво точно съм написал... виж отново и "математическата хитрост".

Редактирано от kipen
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 5 часа, kipen said:

Как би изписал математически изречението "Последните три поста на Док_1969 сами по себе си не допринасят с нищо за темата"?

Жокерче - прочети отново поста ми, който си цитирал и обърни наистина внимание какво точно съм написал... виж отново и "математическата хитрост".

Ти си припомни първата част на коментара ти, който цитирам, и не хаби енергия за комуникация с такива тъпунгери. Вярвай ми на оценката, всичките ти съвети към такава талпа са безпредметни.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Това добре обобщава:

https://nauka.offnews.bg/news/Fizika_14/Kak-filosofiiata-na-sferichnata-krava-pravi-trudnite-fizichni-zadachi_190547.html

Как философията на сферичната крава прави трудните физични задачи лесни (видео)

Има един стар физичен виц за сферична крава. Въпреки че не е много забавен, той обяснява защо физиката работи толкова добре

1665420250_3_559x*.jpg

Има един стар виц във физиката, в който фермер иска да увеличи производството на мляко и пита съседа си физик за съвет. Физикът прави известен брой сложни изчисления и се връща с впечатляващо изглеждащ куп уравнения. "Мисля, че реших проблема ви", казва физикът. "Какъв е той?", отговаря развълнувано фермерът. "Ами, първо да приемем, че кравата е сферична и може да се размножава във вакуум...“

Смисълът на шегата е (ако не е ясен), че физиците често правят изключително нереалистични предположения: кравите не само не са сферични, но и тяхната несферичност е от решаващо значение за това какво означава да си крава. Една сферична крава не би била крава. Това предположение може да опрости изчисленията, които физикът би искал да направи, но по този начин рискува да се отдалечи напълно от прозренията, които биха били полезни за млекопроизводителя.

spherical.gifДа приемем, че имаме една сферична крава...Кредит: Keenan Crane

Въпреки че това може да изглежда като лош начин за правене на наука, всъщност е мощен инструмент.

Вицът е известен не защото е страшно смешен - никой никога не е твърдял това, а защото еквивалентът на "приемете, че кравата е сферична" действително работи във физиката, и то невероятно добре. Това е пример за общ принцип - а именно, да идеализираме труден проблем до прост, пренебрегвайки възможно най-много усложнения. Получаваме отговор на простия проблем. След това въвеждаме отново усложненията и изчисляваме как те влияят на отговора.

Да вземем за пример движението на нещо като чаша за кафе, която седи спокойно на масата. А именно, няма никакво движение: чашата просто ще си седи там, освен ако нещо не я бутне. И ако я бутнете леко, тя ще се раздвижи като реакция, но след това бързо ще се върне в покой, когато бутането спре. Това накарало древни мислители като Аристотел да изкажат тезата, че "покой" е естественото състояние на материалните обекти и че те биха се движили само ако се приложи някаква сила.

По-късно обаче философите се притесняват как тази представа се съгласува с нещо като стрела, изстреляна във въздуха, която очевидно може да се движи във въздуха дори след като е напуснала лъка. Те предполагат, че може би естественото състояние на движението е по-скоро постоянна скорост по права линия.

Проблемът с това е, че почти нищо не се движи с постоянна скорост по права линия. Тогава идва отговорът, че това е така, защото почти винаги има сили, които действат върху обектите. В случая с чашата на масата силата на триене е тази, която я довежда бързо до покой. Ако си представим обект върху напълно лишена от триене повърхност, в среда без въздушно съпротивление или други влияния - кинематичният еквивалент на сферична крава - тогава нещата ще се движат по права линия с постоянна скорост. Винаги можем да добавим по-късно и възможните усложнения в реалния свят.

Галилей е бил майстор на този вид разсъждения. Той е успял да разбере кои неща са съществени и кои могат да бъдат пренебрегнати на пръв поглед. Аристотел е твърдял, че по-тежките предмети падат по-бързо от по-леките. На пръв поглед, не е погрешно - пуснете едновременно книга и един лист хартия и вижте какво ще покажат резултатите от експеримента. Но Галилей твърдял, че ако няма съпротивление на въздуха, те ще падат с еднаква скорост. Това е експеримент, който никой не е могъл да извърши реално до векове по-късно, но Галилей е успял да конструира гениални експериментални постановки, които са успели да установят основния принцип.

Съвременният еквивалент на Галилей би бил не кой да е, а Алберт Айнщайн, който е имал невероятен талант да прави умни мисловни експерименти, които разкриват същността на даден проблем. Специалната теория на относителността е вдъхновена отчасти от мислите му за това какво би било да пътуваш по лъч светлина. А Общата теория на относителността, последвалата я теория, която обявява изкривеното пространство-време за източник на гравитацията, се дължи на мисълта за това какво би могъл да открие един физик, ако бъде затворен в непрозрачна кутия. Той разсъждава, че не би могъл да открие дали се намира в гравитационно поле - няма как да е сигурен, че не се ускорява просто в ракета. Айнщайн стигал до заключението, че гравитацията трябва да е по-скоро характеристика на пространство-времето, отколкото конвенционална сила, и оттам нататък това било просто въпрос на математика.

(картинки)

http://files.offroad-bulgaria.com/Nauka/temi/physics/OTO/inertial-system.gif http://files.offroad-bulgaria.com/Nauka/temi/physics/OTO/Accelerated_up_system.gif http://files.offroad-bulgaria.com/Nauka/temi/physics/OTO/Suspended_gravitational_field_system.gif http://files.offroad-bulgaria.com/Nauka/temi/physics/OTO/Free-falling_system.gif
Инерциална система Ускорена нагоре система Окачена в гравитационно поле система Свободно падаща система

Номерът, разбира се, се състои в това да се разбере кои аспекти на даден проблем са от основно значение и кои могат да бъдат пренебрегнати. Никой не може да напише алгоритъм, който гарантирано да отговори на този въпрос. Изглежда, че най-добрите физици просто умеят да разграничават кои аспекти на една система могат да бъдат пренебрегнати в началото, а техните ефекти да бъдат добавени по-късно.

Колкото и полезна да е философията на сферичната крава, тя не е универсален метод за намиране на истината. Тя не работи толкова добре в млечното животновъдство например. В много сложни системи, с каквито често се сблъскваме в макроскопичния свят на човешките мащаби, различните аспекти на основната ситуация взаимодействат по решаващ начин помежду си, така че не може просто да ги пренебрегваме един по един и да коригираме ефектите им по-късно. В области като биологията или икономиката всичко често зависи от всичко останало.

Изненадващото не е, че методът на сферичните крави не успява да бъде полезен за някои сложни проблеми, а че е толкова невероятно полезен в системите, които физиците обичат да изучават. В реалния свят всичко, което наблюдаваме - от галактиката до отделния атом - е вградено в богат контекст от други системи, които непрекъснато се сблъскват и си влияят взаимно. Билярдните топки наистина произвеждат и шум, когато се сблъскват, а плотовете на масите не са без триене. Но природата е устроена така, че можем временно да се преструваме, че ги няма и все пак да постигнем напредък. Едва ли някой наистина разбира защо това е така, но имаме късмет, че е така.

Причината, поради която физиката изглежда толкова трудна, е, че всъщност тя е доста лесна в сравнение с други науки. Винаги има усложнения, но те често могат да бъдат пренебрегнати на първо време. В резултат на това физиците могат да конструират изключително прости теории и да ги разширяват до сфери, далеч надхвърлящи първоначалните им представи.

Исак Нютон е написал законите за гравитацията, за да опише падащите ябълки и планетарните орбити - той никога не е предполагал, че те ще помогнат за изстрелването на ракети до Луната, но уравненията му са били повече от подходящи за тази задача.

Самият Айнщайн никога не е мислил за черни дупки или за условията няколко минути след Големия взрив, но съвременните космолози ги описват със същите уравнения, които той е записал преди повече от век. Във физиката добрите теории винаги са по-умни от нас.

Това не означава, че физиката не може да изглежда наистина трудна, когато се опитваме да я разберем. Самата ѝ простота ни позволява да откриваме удивителни и неинтуитивни характеристики на света - от квантовата механика до относителността и Големия взрив. Никога не бихме могли просто да се досетим за тези неща - бяхме принудени да ги измислим, опитвайки се да ги съобразим с експерименталните данни, а задачата е изключително улеснена от способността ни да оставим настрана несъществените усложнения. Но именно защото тези идеи са толкова неинтуитивни, те могат да бъдат трудни за разбиране, поне на пръв поглед. 

(видео)

Има известен цитат, приписван на Айнщайн, който гласи, че учените трябва да направят своите теории „колкото е възможно по-прости, но не по-прости“. Но има сила, която може да се намери в модели, които са „твърде“ прости, защото проправят пътя към по-дълбоко познание.

Източници:

Spherical Cow, Brian Koberlein

How spherical-cow philosophy makes hard physics problems easy, Sean Carroll, NewScientis

...

...

Редактирано от Малоум 2
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
On 8.10.2022 г. at 13:20, kipen said:
On 8.10.2022 г. at 9:43, Dok_1969 said:

Нула в математиката не е израз на нищо, а на количествена неопределеност.

Как би изписал математически изречението "Последните три поста на Док_1969 сами по себе си не допринасят с нищо за темата"?

Жокерче - прочети отново поста ми, който си цитирал и обърни

Какво да чета постовете на такива като теб, които не си напрягат сивото вещество, за да проумяват елементарни неща.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
On 8.10.2022 г. at 18:46, scaner said:

Ти си припомни първата част на коментара ти, който цитирам, и не хаби енергия за комуникация с такива тъпунгери. Вярвай ми на оценката, всичките ти съвети към такава талпа са безпредметни.

Обадила се жабата в компанията на другите жаби защото всичките жаби са без сивото вещество.😆

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 18 минути, Dok_1969 said:

Обадила се жабата в компанията на другите жаби защото всичките жаби са без сивото вещество.😆

Ти първо се гръмни, преди да плещиш глупости от интелектуална импотентност.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 43 минути, scaner said:

Ти първо се гръмни, преди да плещиш глупости от интелектуална импотентност.

Това беше грубо! Човекът все пак произвежда топлина с главата си и внимава какво чете и колко ентропия произвежда.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 2 минути, kipen said:

Това беше грубо! Човекът все пак произвежда топлина с главата си и внимава какво чете и колко ентропия произвежда.

Именно, трол който харчи полезните ресурси на човечеството за да увеличава ентропията на вселената, без да произвежда нищо полезно.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 6 минути, scaner said:

харчи полезните ресурси на човечеството за да увеличава ентропията на вселената, без да произвежда нищо полезно.

Е да, ама без такива като него познанието нямаше да е толкова ценно.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 9 минути, kipen said:

Е да, ама без такива като него познанието нямаше да е толкова ценно.

Все едно да кажеш същото за средновековната инквизиция :) Ако такива бяха по-малко, всичко щеше да е наред :)Щеше да се хаби по-малко енергия за единица полза.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
On 11.10.2022 г. at 7:38, Малоум 2 said:

Има един стар физичен виц за сферична крава. Въпреки че не е много забавен, той обяснява защо физиката работи толкова добре

Сещам се за Юкава, чиято формула за силното взаимодействие е изсмукана от пръстите, но действа доста добре.  Понеже протоните си стоят в атомното ядро и не се разпръскват под действие на огромното електростатично отблъскване, значи има и друга сила, която да ги задържа и освен това тази сила не може да се засече никак на разстоянието, където са електроните.

   Трябва да измисля формула, която да има рязко коляно на определено разстояние от центъра (т.е. границата на атомното ядро), си казал той. Ако вътре има някаква експонента може да се получи, защото експонентата има изразено коляно около единицата... и я измислил без никаква връзка с реалността!  :)

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 11 часа, Dok_1969 said:

Обадила се жабата в компанията на другите жаби защото всичките жаби са без сивото вещество.😆

Объркал си се. Не се намираш в родния си жабарник. Тук е само за хора🙂

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Във връзка с написаното от Exhemus се сетих за т. нар. "конфаймънт". Много е интересно това явление, но не намирам достатъчно ясно обяснение за него. Ако някой знае нещо повече, надявам се, че ще го отбележи тук:)

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 10 часа, Exhemus said:

Сещам се за Юкава, чиято формула за силното взаимодействие е изсмукана от пръстите, но действа доста добре.  Понеже протоните си стоят в атомното ядро и не се разпръскват под действие на огромното електростатично отблъскване, значи има и друга сила, която да ги задържа и освен това тази сила не може да се засече никак на разстоянието, където са електроните.

   Трябва да измисля формула, която да има рязко коляно на определено разстояние от центъра (т.е. границата на атомното ядро), си казал той. Ако вътре има някаква експонента може да се получи, защото експонентата има изразено коляно около единицата... и я измислил без никаква връзка с реалността!  :)

Съжалявам, че не мога да изпиша формулите🙄, но в текст се подразбират: "Файнманови лекции по физика гл.28-6 "Поле на ядрените сили"":

"Бих искал да направя още няколко забележки за неелектромагнитната част от маса на ядрените частици. Откъде се взема голямата част от масата им? Освен електродинамични сили съществуват още сили от друг вид - ядрени сили, които имат своя собствена теория на полето, макар че на никой не е известно правилна ли е тя или не. Тази теория също предсказва енергия на полето, която за ядрените частици дава маса, аналогична на електромагнитната. Нея можем да я наречем "пи-мезополева маса". Тя, изглежда, е много голяма, тъй като ядрените сили са извънредно мощни и възможно е, че именно те се явяват причина за масата на тежките частици. Обаче теорията на мезонните полета се намира в твърде зародишно състояние. Даже в сравнително добре развитата теория на електромагнетизма ние видяхме, че освен първоначални намеци е невъзможно да се получи обяснение на масата на електрона. В мезонните теории в това място също търпим неуспех.

Обаче мезонната теория е много интересно свързана с електродинамиката и затова си струва да отделим все пак  известно време за излагане на основите й. Полето в електродинамиката може да се опише с четиривекторния потенциал, който удовлетворява уравнението ... чет.век пот. = източниците.

Ние видяхме, че след като полето бъде излъчено, то съществува независимо от източника. Това са фотони и те се описват от диференциалното уравнение без източник  ...  чет.век.пот. =0

Някои физици твърдят, че полето на ядрените сили също трябва има свои собствени "фотони", ролята на които изглежда играят пи-мезоните, и че те са длъжни да се описват от аналогично диференциално уравнение (Колко е безсилен човешкият разум! Ние не можем да измислим нещо действително ново и се хващаме да разсъждаваме само по аналогия с това, което знаем.) По такъв начин възможно уравнение за мезоните ще бъде ... чет.пот.(фи)=0, където "фи" може да бъде някакъв друг  четиривектор или възможно скалар. По-нататък се изяснило, че  пи-мезонът няма никаква поляризация, затова "фи" трябва да бъде скалар. Съгласно с това просто уравнение мезонното поле трябва да се изменя с разстоянието от източника като 1/r^(2), т.  е., точно като електричното. Обаче ние знаем, че радиусът на действие на ядрените сили е много по-малък, което това просто уравнение не може да ни обезпечи. Има само един начин да се измени положението на нещата, без да се разруши релативистката инвариантност - Да се прибави или извади от даламбериана произведението на константа и полето "фи".  И така, Юкава предположил, че свободните кванти на ядрените сили могат да се подчиняват на уравнението ... чет.мер.пот.(фи)-мю^(2)."фи" =0, където мю е някаква константа, т. е. някакъв скалар (Тъй като даламб. е скаларен диференциален оператор, инвариантността няма да се наруши, ако ние прибавим към него друг скалар)

... (има решаване на уравнения, когато ядр. сили не се изменят  с течение на времето... )Достига се до :

фи= К.(е^(-мю.r))/r). Тази функция се нарича потенциал на Юкава. За силите на привличане К трябва да бъде отрицателно число, стойността на което се подбира така, че да удовлетвори експериментално наблюдаваната големина на ядрените сили.

Потенциалът на Юкава благодарение на експоненциалния множител угасва по-бързо, отколкото 1/r.

...(по-нататък - решаване на вълновото уравнение...)

...

... (още един път:  Извинявам се за лошото изписване)

...

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 2 часа, Шпага said:

Във връзка с написаното от Exhemus се сетих за т. нар. "конфаймънт". Много е интересно това явление, но не намирам достатъчно ясно обяснение за него. Ако някой знае нещо повече, надявам се, че ще го отбележи тук:)

Конфайнмънта е специфично явление при частиците с "цветен" заряд.

Представи си вода. Тя се състои от молекули, които си взаимодействат - и се привличат - електрически, което осигурява целостта на водата. В процеса на нагряване молекулите придобиват енергия, която им позволява да могат да се отдалечават повече от околните молекули. Поради спецификата на електромагнитното поле виртулните фотони около тях, които са отговорни за привличането, намаляват по плътност в пространството, и силите на привличане отслабват. И при някаква температура те вече не гарантират целостта на водата, и тя се превръща в пара.=

До известна степен сходно е и поведението на кварките. При ниски енергии те съществуват на групи - мезони и адрони, от два или три кварка. При повишаване на температурата - влагане на енергия в такава система, тези кварки се раздалечават. За разлика от електрическото взаимодействие при парата обаче, тук връзките между кварките се осъществяват от глуони. Глуоните обаче имат различни свойства от фотоните - това са цветни частици, както и самите кварки, които могат да взаимодействат помежду си, както  и за сметка на външна енергия да пораждат нови глуони от вакуума. Тоест за разлика от виртуалните фотони, чиято плътност намалява с раздалечаване на заредените частици, тук плътността на глуоните расте с раздалечаване на тези частици. А това засилва взаимодействието между кварките, и в термина "сила" те се привличат по-силно.

При достатъчно висока енергия връзката може да се прекъсне, пораждайки двойка кварк-антикварк, и получаваме отново свързани кварки, вече две групи. Едва при много високи температури - няколко трилиона келвина, вече не може да се идентифицират свързани кварки, а се получава супа - кварк-глуонна плазма.

Това е накратко.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 21 часа, scaner said:

При достатъчно висока енергия връзката може да се прекъсне, пораждайки двойка кварк-антикварк, и получаваме отново свързани кварки, вече две групи. Едва при много високи температури - няколко трилиона келвина, вече не може да се идентифицират свързани кварки, а се получава супа - кварк-глуонна плазма.

Сканер, а при охлаждане какво става с тази кварк-глуонна плазма? Връща ли се някак в предишното "предплазмено" състояние, или се разпада на някакви нови частици...

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 1 час, Шпага said:

Сканер, а при охлаждане какво става с тази кварк-глуонна плазма? Връща ли се някак в предишното "предплазмено" състояние, или се разпада на някакви нови частици...

Връща се. Започват да преобладават връзките между два или три кварка, които са устойчиви, и от нея се пораждат мезони и адрони. Излишните глуони и антиглуони анихилират в гама лъчи. Това се счита за един от ранните етапи в развитието на вселената след големият взрив, в първите микросекунди. Сходно състояние е получено и в големия адронен колайдер при сблъскване на тежки ядра.

Към адроните спадат и тетракварка, и пентакврка - квазиустойчиви кваркови образувания от четири и пет кварки, но те са изключително краткоживущи и се срещат сао при много високи температури.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
On 17.10.2022 г. at 10:24, Малоум 2 said:

фи= К.(е^(-мю.r))/r). Тази функция се нарича потенциал на Юкава. За силите на привличане К трябва да бъде отрицателно число, стойността на което се подбира така, че да удовлетвори експериментално наблюдаваната големина на ядрените сили.

Потенциалът на Юкава благодарение на експоненциалния множител угасва по-бързо, отколкото 1/r.

 Естествено, разсъжденията на Юкава са на научно ниво. Моите обяснения са на дилетантско /или поне на ниво древногръцки мислител  :) /, но са разбираеми за публиката. Канех се да продължа, пак на същото ниво с изводи, които са в съзвучие с поста на Малоум:

     Потенциалът на Юкава заедно с електростатичнич потенциал образуват потенциална яма, подобна на кратер със стени с определена височина и ширина /условно/.  Прилагайки ур. на Шрьодингер /или Дирак?/ за потенциална яма възникват винаги енергетични нива /дискрети/ и преходъ на един нуклеон от ниво на ниво би трябвало да е съпроводен с излъчване/поглъщане на нещо като фотон, както е при атомите.  Това нещо може да не е съвсем фотон, защото тези тайнствени нови сили ще създадат артефакти, които ще правят тези частици различни. 

     Друг ефект може да бъде тунелният ефект през стените на "кратера"  - достатъчно е дадена частица да има дължина на вълната съизмерима с ширината на стената на кратера и тунелният ефект е налице.

 

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

https://nauka.offnews.bg/news/Fizika_14/Fizitci-prenapisvat-kvantovo-pravilo-koeto-protivorechi-na-nashata-Vs_190144.html

Физици пренаписват квантово правило, което противоречи на нашата Вселена

Разширяването на пространството създава проблеми за квантовата механика, тъй като предоставя на частиците все повече възможности за това къде да се намират

1665400902_7_559x*.jpg

Миналото и бъдещето са тясно свързани в традиционната квантова механика. Може би твърде тясно. Една промяна в теорията може да позволи на квантовите варианти да се увеличават с разширяването на пространството.

Разтърсващо разделение разцепва съвременната физика. 

От едната страна е квантовата теория, която представя субатомните частици като вероятностни вълни. От другата страна е Общата теория на относителността - теорията на Айнщайн, според която пространството и времето могат да се огъват, което води до гравитация. В продължение на 90 години физиците се опитват да постигнат помирение, по-фундаментално описание на реалността, което да обхваща както квантовата механика, така и гравитацията. Но това търсене се сблъсква с трудни парадокси.

Все повече се появяват намеци, че поне част от проблема се крие в един принцип, който е в центъра на квантовата механика - предположение за функционирането на света, което изглежда толкова очевидно, че едва ли си струва да се изказва, още по-малко да се поставя под съмнение.

Принципът се нарича унитарност и гласи, че нещо винаги се случва. Когато частиците си взаимодействат, вероятността за всички възможни резултати трябва да е равна на 100 %. Унитарността силно ограничава начина, по който атомите и субатомните частици могат да се променят с течение на времето. Тя също така гарантира, че промяната е двупосочна: Всяко възможно събитие в квантовия мащаб може да бъде върнато обратно, поне на теория. Тези изисквания отдавна са водещи за физиците при извеждането на валидни квантови формули.

"Това е много ограничаващо условие, въпреки че на пръв поглед може да изглежда малко тривиално", коментира Йонатан Кан (Yonatan Kahn), доцент в Университета на Илинойс.

Но това, което някога е изглеждало като основен скелет, може би се е превърнало в задушаваща усмирителна риза, която пречи на физиците да съгласуват квантовата механика и гравитацията.

"Унитарността в квантовата гравитация е много отворен въпрос", заявява Бианка Дитрих (Bianca Dittrich), теоретик в Института за теоретична физика "Периметър" във Ватерло, Канада.

Основният проблем е, че Вселената се разширява. Това разширяване е добре описано от Общата теория на относителността. Но това означава, че бъдещето на космоса изглежда напълно различно от неговото минало, докато унитарността изисква подредена симетрия между минало и бъдеще на квантово ниво.

"Тук възниква напрежение и то е нещо доста озадачаващо, ако се замислите", отбелязва Стив Гидингс (Steve Giddings), теоретик на квантовата гравитация в Калифорнийския университет в Санта Барбара.

Безпокойството по отношение на този конфликт витае във въздуха от години. Но неотдавна двама теоретици на квантовата гравитация може би са намерили начин да разхлабят оковите на унитарността, за да паснат по-добре на нашия растящ космос.

Андрю Стромингер (Andrew Strominger) и Джордан Котлър (Jordan Cotler) от Харвардския университет твърдят, че един по-свободен принцип, наречен изометрия*, може да приеме разширяваща се Вселена, като същевременно отговаря на строгите изисквания, които в началото са направили унитарната система водеща.

*Изометрията е геометрична трансформация, която запазва съответните разстояние между всяка двойка точки. Наричани още твърди трансформации, те включват ротации, транслации, отражения. 

"Не се нуждаем от унитарност", заявява Стромингер. "Унитарността е твърде строго условие."

Макар че много физици приемат предложението за изометрия - някои от тях дори са стигнали до подобни заключения независимо - мненията се различават по отношение на това дали актуализацията е твърде радикална или не достатъчно радикална.

Фиксирана стойност

В ежедневието събитията не могат да не се развиват по унитарен начин. Например при хвърлянето на монета има 100 % вероятност тя да излезе ези или тура.

Откривателят на вълновото уравнение и вълновата "Ψ-функция" Ервин Шрьодингер смята, че квадратът на амплитудата на вълновата функция е плътността на материята и електрическия заряд на вълнова частица, разпределена в пространството.

Статистическата (вероятностна) интерпретация на вълновата функция е предложена по-късно от Макс Борн. Борн разглежда квадрата на амплитудата на вълновата функция не като плътност на пространственото разпределение на заряда и масата на частицата, а като вероятност частицата, разглеждана не като разпределен обект в пространството, а като материална точка, да се намира в дадения момент в даден елемент от обема на пространството.

След известния Солвеев конгрес през 1927 г. именно тази интерпретация на вълновата функция се превръща в едно от основните твърдения на ортодоксалната "Копенхагенска интерпретация на квантовата механика", която в продължение на близо век остава най-разпространената, ако не и основната, теория на физиката на микрокосмоса.

Но преди един век пионерите на квантовата механика правят изненадващо откритие, което издига унитарността от здравия разум в свещен принцип. Изненадата се състои в това, че от математическа гледна точка квантовият свят функционира не чрез вероятности, а чрез по-сложни числа, наречени амплитуди в статистическата интерпретация на вълновата функция.

Амплитудата по същество е степента, в която дадена частица се намира в определено състояние; тя може да бъде положително, отрицателно или имагинерно число. За да изчислят вероятността за реално наблюдение на частица в определено състояние, физиците повдигат амплитудата на квадрат, с което се премахват имагинерните и отрицателните числа и се получава положителна вероятност. Унитарността гласи, че сумата от тези вероятности (всъщност квадратите на всички амплитуди) трябва да е равна на 1.

1664821859_7_559x*.jpg

1664821859_7_559x*.jpgИнфографика, обясняваща правилото за унитарност, според което сумата от вероятностите на всички възможни квантови състояния трябва да е равна на единица. Кредит: Merrill Sherman/Quanta Magazine/превод: Наука OFFNews

Именно този обрат - повдигането на квадрат на скритите амплитуди, за да се изчислят резултатите, които всъщност се виждат - дава сила на унитарността. Когато състоянието на една частица се променя (например, когато тя преминава през магнитно поле или се сблъсква с друга частица), амплитудите ѝ също се променят. При определяне на начина, по който дадена частица може да се променя или да взаимодейства, физиците използват факта, че амплитудите никога не се променят по начин, който нарушава фиксираната сума на техните квадрати. През 20-те години на ХХ век например това изискване за унитарност британският физик Пол Дирак прилага към откриването на уравнение, което предполага съществуването на антиматерия.

"Не бях заинтересован да разглеждам каквато и да е теория, която не би се вписала в моята любима", пише Дирак, визирайки унитарността.

Физиците поддържат вероятностите и амплитудите в съответствие, като проследяват как квантовото състояние на частицата се движи в Хилбертовото пространство - абстрактно пространство, представящо всички възможни състояния на частицата. Амплитудите на частицата съответстват на нейните координати в Хилбертовото пространство, а физиците улавят промените в частицата с математически обекти, наречени матрици, които преобразуват нейните координати. Унитарността диктува, че физически допустимата промяна трябва да съответства на специална "унитарна" матрица, която завърта състоянието на частицата в Хилбертовото пространство, без да променя това, че сумата от квадратите на нейните координати е равна на 1.

Това е математически факт с философски последствия: Ако знаете специфичната унитарна матрица, съответстваща на някаква промяна във времето, всяко квантово състояние може да бъде завъртяно в бъдещето или завъртяно обратно в миналото. То винаги ще се озове в друго жизнеспособно състояние в Хилбертовото пространство, което никога не се увеличава или свива.

"Миналото напълно определя бъдещето, а бъдещето напълно определя миналото", отбелязва Котлър. "Това е свързано с твърдението, че информацията нито се създава, нито се унищожава."

И все пак това основополагащо предположение изглежда противоречи на вселената, която ни заобикаля.

Космическа катастрофа

Галактиките се отдалечават все повече една от друга. Макар че разширяващата се Вселена е напълно валидно решение на уравненията на Общата теория на относителността, физиците все по-често осъзнават, че нейното разширяване е проблем за квантовата механика, тъй като предоставя на частиците все повече възможности за това къде да се намират и как да се държат. Тъй като пространството се разраства, как Хилбертовото пространство от възможности да не се разраства заедно с него?

"Определено е вярно, че сега във Вселената има повече степени на свобода, отколкото в ранната Вселена", посочва Нима Аркани-Хамед (Nima Arkani-Hamed), физик-теоретик от Института за напреднали изследвания в Принстън, Ню Джърси.

"В продължение на много години чувствах, [че] това е слонът в стаята", споделя Стромингер.

Гидингс изостря въпроса с парадоксален мисловен експеримент, ситуиран във Вселена, която е едновременно унитарна и разширяваща се. Представете си, че към сегашното състояние на Вселената - обяснява Гидингс - се прибави "един безобиден фотон" - може би разположен в новосъздадено пространство по средата на пътя между нас и галактиката Андромеда. Унитарността изисква да сме в състояние да изчислим как е изглеждала тази вселена в миналото, променяйки нейното квантово състояние колкото си искаме.

Но връщането на състоянието на Вселената плюс един допълнителен фотон създава проблем. Ако се върнем в миналото, Вселената ще стане по-малка и дължината на вълната на фотоните също ще намалее. В нашата реална вселена това не е проблем: фотонът се смалява само до момента на създаването му чрез някакъв субатомен процес; обратното развитие на този процес ще го накара да изчезне. Но допълнителният фотон не е създаден чрез този специален процес, така че вместо да изчезне, когато върнете времето назад, дължината на вълната му в крайна сметка ще стане невъзможно малка, концентрирайки енергията му толкова силно, че фотонът ще се свие в черна дупка. Това създава парадокс, абсурдно предполагащ, че - в тази измислена, разширяваща се вселена - микроскопичните черни дупки се превръщат във фотони. Мисловният експеримент подсказва, че наивното съчетание на унитарност и космическо разширение не работи

Дитрих смята, че унитарността изглежда подозрителна на по-общо основание. Квантовата механика третира времето като абсолютно, но общата относителност обърква тиктакането на часовниците, усложнявайки представата за промяната от един момент до следващия.

"Аз лично никога не съм разчитала толкова много на унитарността", споделя Дитрих.

Въпросът е: Каква алтернативна рамка би могла да побере както космическото разширение, така и строгата математика на квантовата теория?

Унитарност 2.0

Миналата година Стромингер започва сътрудничество с Котлър, който разпределя времето си между изследванията на квантовата гравитация и квантовата теория на информацията - изучаването на информацията, съхранявана в квантови състояния. Двамата осъзнават, че в теорията на квантовата информация има добре изучена схема, която наподобява разширяващата се вселена: квантовата корекция на грешки - схема, при която малко съобщение, съставено от квантови състояния, се кодира излишно в по-голяма система. Може би, мислят си те, съдържанието на младата вселена е вградено по подобен начин в раздутата форма на съвременния космос.

"Погледнато назад, очевидният отговор е, че точно това са правили хората, занимаващи се с квантово кодиране", отбелязва Стромингер.

В статия, публикувана по-рано тази година, двамата се спират на клас трансформации, към които принадлежат квантовите кодове за корекция на грешки, известни като изометрии. Изометричната промяна прилича на унитарна промяна с допълнителна гъвкавост.

Представете си електрон, който може да заеме две възможни места. Неговото Хилбертово пространство се състои от всички възможни комбинации от амплитуди в двете места. Тези възможности могат да се представят като точки на окръжност - всяка точка има някаква стойност в хоризонтална и вертикална посока. Унитарните промени завъртат състоянията по окръжността, но не разширяват или намаляват набора от възможности.

За да визуализирате изометрична промяна обаче, нека вселената на този електрон се раздуе достатъчно, за да позволи появата на трета позиция. Хилбертовото пространство на електрона нараства, но по специален начин: То придобива още едно измерение. Кръгът се превръща в сфера, върху която квантовото състояние на частицата може да се завърти, за да побере смес от трите положения. Разстоянието между две състояния в кръга се запазва стабилно при промяната - още едно изискване за унитарност. Накратко, възможностите се увеличават, но без нефизични последствия.

"Работата с изометрии е нещо като обобщение" на унитарността, казва Гидингс. "Тя запазва част от същността."

Нашата Вселена би имала Хилбертово пространство с огромен брой измерения, които се разрастват непрекъснато с разширяването на реалното пространство. Като по-просто доказателство на концепцията Стрьомингер и Котлър изследват разширяването на вселена-играчка, състояща се от линия, завършваща с отдалечаващо се огледало. Те изчисляват вероятността Вселената да нарасне от една дължина до друга.

За подобни изчисления практикуващите квантови специалисти често използват уравнението на Шрьодингер, което предсказва как една квантова система се развива във времето. Но промените, продиктувани от уравнението на Шрьодингер, са напълно обратими; неговата "буквална цел в живота е да наложи унитарност", заявява Аркани-Хамед. Затова вместо това Стрьомингер и Котлър използват алтернативна версия на квантовата механика, измислена от Ричард Файнман, наречена интеграл на траекторията. Този метод, който включва преброяване на всички маршрути, които квантовата система може да измине от някаква начална точка до крайна точка, без проблем се справя със създаването на нови състояния (които се появяват като разклоняващи се маршрути, водещи до множество крайни точки). В крайна сметка интегралният път на Стромингер и Котлър извежда матрица, обхващаща растежа на космоса-играчка, и тя наистина е изометрична матрица, а не унитарна.

"Ако искате да опишете разширяваща се вселена, уравнението на Шрьодингер в този му вид просто няма да работи", заявява Котлър. "Но във формулировката на Файнман то продължава да работи по собствено желание." Котлър стига до заключението, че този алтернативен начин на работа в квантовата механика, основан на изометрията, "ще бъде по-полезен за нас при разбирането на разширяващата се Вселена".

Мираж от възможности

Разхлабването на унитарността би могло да реши проблемите в мисловния експеримент, които притесняват Гидингс и други. Това би станало чрез концептуална промяна в начина, по който мислим за връзката между миналото и бъдещето и за това кои състояния на Вселената са наистина възможни.

1664821869_0_559x*.jpg

Инфографика, показваща как Хилбертовото пространство на една частица може да придобие измерения с разширяването на Вселената и появата на нови квантови състояния]. Кредит: Merrill Sherman/Quanta Magazine/превод: Наука OFFNews

За да разберем защо изометрията решава проблема, Котлър описва една вселена-играчка, родена в едно от двете възможни начални състояния - 0 или 1 (двумерно хилбертово пространство). Той съставя изометрично правило, което да управлява разширяването на тази вселена: Във всеки следващ момент всяка 0 се превръща в 01, а всяка 1 - в 10. Ако Вселената започне от 0, в първите три момента тя ще се разрасне по следния начин: 0 → 01 → 0110 → 01101001 (8D Хилбертово пространство). Ако започне от 1, тя ще стане 10010110. В този низ е запечатано всичко за Вселената - например всички позиции на частиците в нея. Един значително по-дълъг низ, съставен от суперпозиции на 0 и 1, вероятно описва реалната вселена.

Във всеки един момент вселената-играчка има две възможни състояния: едно, произтичащо от 0, и друго, произтичащо от 1. Първоначалната едноцифрена конфигурация е "закодирана" в по-голямо, осемцифрено състояние. Тази еволюция прилича на унитарна, тъй като в началото има две възможности, и в края има две. Но изометричната еволюция предоставя по-сполучлива рамка за описание на разширяващата се Вселена. Важното е, че тя го прави, без да създава свобода за добавяне, да речем, на допълнителен фотон между нас и Андромеда, което би означавало проблеми, когато върнете времето назад. Представете си например, че Вселената е в състояние 01101001. Превърнете първата 0 в 1 - представляваща малка, локална промяна, като например допълнителен фотон - и ще получите състояние, което изглежда добре на хартия (11101001), с привидно валиден набор от координати в по-голямото Хилбертово пространство. Но познавайки специфичното изометрично правило, можете да видите, че такова състояние няма родителско състояние. Тази въображаема вселена никога не би могла да възникне.

"Съществуват някои конфигурации на бъдещето, които не съответстват на нищо в миналото", коментира Котлър. "В миналото няма нищо, което би се развило в тях."

Гидингс е предложил подобен принцип за изключване на парадоксални състояния, с които се е сблъскал, докато е изучавал черни дупки миналата година. Той го нарича "историята има значение" и според него дадено състояние на Вселената е физически възможно само ако може да се развие назад, без да породи противоречия. "Това беше един вид продължаваща загадка", казва той. Стромингер и Котлър "вземат този пъзел и го използват, за да се опитат да мотивират евентуално нов начин на мислене за нещата".

Гидингс смята, че подходът заслужава по-нататъшно развитие. Същото мисли и Дитрих, която стига до подобно осъзнаване на изометрията преди десетилетие, докато се опитва да формулира квантова теория на пространство-времето заедно със своя сътрудник Филип Хон. Надеждата е, че подобна работа в крайна сметка би могла да доведе до конкретното изометрично правило, което може да управлява нашата вселена - доста по-сложно предписание от "0 отива към 01". Истинската космологична изометрия, предполага Котлър, би могла да се провери, като се изчисли кои специфични модели в разпределението на материята в космоса са възможни и кои не, и след това тези прогнози да се проверят спрямо данните от наблюденията.

"Ако се вгледате по-внимателно, ще откриете това, но не и това", казва той. "Това може да бъде наистина полезно."

За изометрията и отвъд нея

Макар че такива експериментални доказателства могат да се появят в бъдеще, в близко бъдеще е по-вероятно доказателствата за изометрията да дойдат от теоретични изследвания и мисловни експерименти, които показват, че тя помага да се съчетае податливостта на пространство-времето с амплитудите на квантовата теория.

Един мисловен експеримент, при който унитарността изглежда крехка, включва черните дупки - интензивни концентрации на материя, които изкривяват пространство-времето в задънена улица. През 1974 г. Стивън Хокинг изчислява, че черните дупки се изпаряват с течение на времето, изтривайки квантовото състояние на всичко, което е попаднало в тях - на пръв поглед явно нарушение на унитарността, известно като информационен парадокс на черната дупка. Ако черните дупки имат Хилбертови пространства, които узряват изометрично, както предполагат Котлър и Щромингер, физиците може да се сблъскат с малко по-различна загадка, отколкото са смятали. "Не мисля, че може да има решение, което да не взема предвид това", отбелязва Стрьомингер.

Друга победа би била подробна квантова теория, която описва не само как расте космосът, но и откъде изобщо се е появило всичко.

"Ние нямаме вселена и изведнъж имаме вселена", посочва Аркани-Хамед. "Каква, по дяволите, унитарна еволюция е това?"

От своя страна обаче, Аркани-Хамед се съмнява, че замяната на изометрията с унитарност е достатъчна. Той е един от ръководителите на изследователска програма, която се опитва да се освободи от много фундаментални предположения в квантовата теория и Общата теория на относителността, а не само от унитарността.

Каквато и теория да се появи след това, той подозира, че тя ще приеме напълно нова форма, както квантовата механика се разграничава от законите за движение на Исак Нютон. Като нагледен пример за това как може да изглежда една нова форма, той посочва изследователска програма, произтичаща от откритие от 2014 г., което прави заедно с Ярослав Трънка (Jaroslav Trnka), негов студент по това време. Те показват, че когато определени частици се сблъскват, амплитудата на всеки възможен резултат е равна на обема на геометричен обект, наречен амплитуедър (The Amplituhedron). Изчисляването на обема на обекта е много по-лесно, отколкото използването на стандартните методи за изчисляване на амплитудите, които трудоемко реконструират всички начини, по които може да протече сблъсъкът на частиците, момент по момент.

Бижуто амплитуедър

В средата на 2000-те години за амплитудите на разсейване на взаимодействията между частиците се появяват още модели, като най-важен е един набор от формули, наречени рекурсионни отношения BCFW, кръстени на Рут Брито (Ruth Britto), Фреди Качазо (Freddy Cachazo), Бо Фенг (Bo Feng) и Едуард Витен (Edward Witten). Вместо да се описват процесите на разсейване с термините на познати променливи като позиция и време и да се изобразяват в хиляди диаграми на Файнман, отношенията BCFW е най-добре да се формулират в термините на странни променливи, наречени "туистори" (twistors), а взаимодействията между частиците могат да се уловят в само няколко свързани туисторни диаграми. Отношенията бързо се налагат като инструменти за изчисляване на амплитудите на разсейване, които са важни за експерименти, като например сблъсъците в Големия адронен колайдер. Но тяхната простота е загадъчна.

1665400354_4_559x*.jpgТуистор диаграми, изобразяващи взаимодействие между шест глуона, в случаите, когато две (вляво) и четири (вдясно) от частиците имат отрицателна спиралност, свойство, подобно на спина. Диаграмите могат да се използват за извеждане на проста формула за амплитудата на 6-глуонно разсейване.

"Условията в тези отношения BCFW идваха от друг свят и ние искахме да разберем какъв е този свят", разказва Аркани-Хамед. "Именно това ме привлече към темата преди пет години."

С помощта на водещи математици като Пиер Делин (Pierre Deligne), Аркани-Хамед и неговите сътрудници откриват, че рекурсионните отношения и свързаните с тях туисторни диаграми съответстват на добре познат геометричен обект. Всъщност, както е описано подробно в статия, публикувана в arXiv.org през декември от Аркани-Хамед, Бурджили, Качазо, Александър Гончаров (Alexander Goncharov), Александър Постников (Alexander Postnikov) и Ярослав Трънка (Jaroslav Trnka), туисторните диаграми дават инструкции за изчисляване на обема на части от този обект, наречен положителен Грасманиан (Grassmannian).

Наречен на Херман Грасман, немски лингвист и математик от 19 век, който изучава свойствата му, "положителният Грасманиан е малко по-големият братовчед на вътрешността на триъгълника", обяснява Аркани-Хамед. Както вътрешността на триъгълника е област в двумерно пространство, ограничена от пресичащи се линии, така и най-простият случай на положителния грасманиан е област в N-мерно пространство, ограничена от пресичащи се равнини. (N е броят на частиците, участващи в процеса на разсейване.)

Това е геометрично представяне на реални данни за частиците, като например вероятността два сблъскващи се глюона да се превърнат в четири глюона. Но нещо все още липсва.

1665491708_3_559x*.jpgПроекция на (опростена) амплитуедърна структура от 7-мерно пространство. Кредит: Wikimedia Commons

Физиците се надяват, че амплитудата на процеса на разсейване ще се появи чисто и неизбежно от геометрията, но локалността и унитарността диктуват кои части от положителния грасманиан да се съберат, за да се получи тя. Те се питат дали амплитудата не е "отговор на някакъв конкретен математически въпрос", разказва Трънка, постдокторант в Калифорнийския технологичен институт. "И това е така".

Аркани-Хамед и Трънка откриват, че амплитудата на разсейване е равна на обема на съвсем нов математически обект - амплитуедър. Детайлите на конкретен процес на разсейване диктуват размерността и лицата на съответния амплитуедър. Парчетата от положителния грасманиан, които се изчисляват с помощта на туисторни диаграми и след това се добавят на ръка, са градивни елементи, които се вписват в това бижу, точно както триъгълниците се вписват един в друг, за да образуват многоъгълник.

Подобно на туисторните диаграми, диаграмите на Файнман са друг начин за изчисляване на обема на амплитуедъра парче по парче, но те са много по-малко ефективни.

1665492454_5_559x*.jpgСкица на амплитуедър, представящ взаимодействие между 8 глюонни частици. При използване на диаграмите на Файнман същото изчисление би отнело около 500 страници алгебра. Кредит: Nima Arkani-Hamed

Озадачаващи мисли

Локалността и унитарността са централните стълбове на квантовата теория на полето, но както показват мисловните експерименти, и двете се разпадат в определени ситуации, включващи гравитацията. Това предполага, че физиката трябва да бъде формулирана без двата принципа.

Локалността казва, че частиците взаимодействат в точки от пространство-времето. Но да предположим, че искате да разгледате пространство-времето много внимателно. Проучването на все по-малки и по-малки мащаби на разстоянията изисква все по-високи енергии, а в определен мащаб, наречен дължина на Планк, картината се замъглява: Толкова много енергия трябва да бъде концентрирана в толкова малък регион, че енергията да свие региона в черна дупка, правейки невъзможно е да се провери. „Няма начин за измерване на разделянето на пространството и времето, след като те са по-малки от константата на Планк“, отбелязва Аркани-Хамед. „Така че ние си представяме, че пространство-времето е непрекъснато нещо, но тъй като е невъзможно да се говори пряко за нещо, тогава това предполага, че то не трябва да е фундаментално - трябва да е възникващо.“

Унитарността казва, че сумата на квантово-механичните вероятности за всички възможни резултати от взаимодействието на частиците трябва да е равна на 1. За да го докаже, човек трябва да наблюдава едно и също взаимодействие отново и отново и да преброи честотата на различните резултати. Извършването на това с перфектна точност би изисквало безкраен брой наблюдения с помощта на безкрайно голям измервателен апарат, но последният отново би причинил гравитационен колапс в черна дупка. Следователно в граничните региони на Вселената унитарността може да бъде позната само приблизително.

Аркани-Хамед и Трънка са успели да изчислят директно обема на амплитуедъра в някои случаи, без да използват туисторни диаграми за изчисляване на обемите на неговите части. Те също откриват „главен амплитуедър“ с безкраен брой стени, аналогичен на 2D кръг. Неговият обем представлява теоретично общата амплитуда на всички физически процеси. Амплитуедри с по-ниско измерение, които съответстват на взаимодействията между краен брой частици, които са върху стените на тази основна структура.

Интригуващо е, че макар амплитуедърът да дава отговори, които се подчиняват на унитарността, принципът не се използва за конструиране на самата форма. Не се правят и никакви предположения за това как частиците се движат в пространството и времето. Успехът на тази чисто геометрична формулировка на физиката на елементарните частици повдига възможността за нова перспектива към реалността, свободна от принципите, които в момента си противоречат. Изследователите постепенно обобщават подхода, за да изследват сродни геометрични форми, отнасящи се до различни частици и квантови теории.

"[Това] може да е различен начин за организиране на унитарността", казва Котлър, "и може би има потенциал да я надхвърли".

Справка: 

The Universe as a Quantum Encoder
Jordan Cotler, Andrew Strominger, https://doi.org/10.48550/arXiv.2201.11658 

Arkani-Hamed, N., Trnka, J. The Amplituhedron. J. High Energ. Phys. 2014, 30 (2014). https://doi.org/10.1007/JHEP10(2014)030 

Източник:

Physicists Rewrite a Quantum Rule That Clashes With Our Universe, Quanta Magazine

A Jewel at the Heart of Quantum Physics, Quanta Magazine

...

 

 

...

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 14 часа, Малоум 2 said:

...

Принципът се нарича унитарност и гласи, че нещо винаги се случва. Когато частиците си взаимодействат, вероятността за всички възможни резултати трябва да е равна на 100 %. Унитарността силно ограничава начина, по който атомите и субатомните частици могат да се променят с течение на времето. Тя също така гарантира, че промяната е двупосочна: Всяко възможно събитие в квантовия мащаб може да бъде върнато обратно, поне на теория. Тези изисквания отдавна са водещи за физиците при извеждането на валидни квантови формули.

...

Не намерих по-смислена дефиниция за този принцип, но така или иначе много странно ми се струва как въпросната унитарност може да бъде валидна, ако при взаимодействията - освен "обикновените" частици - вземем предвид и виртуалните частици🙄

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 1 час, Шпага said:

Не намерих по-смислена дефиниция за този принцип, но така или иначе много странно ми се струва как въпросната унитарност може да бъде валидна, ако при взаимодействията - освен "обикновените" частици - вземем предвид и виртуалните частици🙄

Унитарността няма отношение към виртуалните частици, тя задава обща схема за целят свят.

Ето ти в Уикипедията статията за унитарността, ТУК.

А ТОВА е популярно обяснение какво е унитарността, и какви ограничения налага над физиката.

 

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 17 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...