Тоталитаризъм В България

[Р. Теодосиев]

Америка е една от страните с най-висок рейтинг на свобода на словото. В историята на Американската журналистика достойно място заема Уотър Гейт, журналистическо разследване довело до свалянето от власт на президент на страната преди изтичане на мандата му (Никсън). 

Какво се случваше на тези журналисти в България (да не говорим в СССР), когато пишеха и излизаха с ясни доказателства против партията?

Преди 13 часа, Stefan Iv said:

Либералчетата много обичат да спекулират с репресиите. По-тъпичките от тях даже говорят за масов терор. Истината е че репресиите са само един от инструмените за въздействие върху хората и то не най-главния. За това и броят на засегнатите от тях е минимален. 

Минимален?

Тази карта виждали ли сте я? А говорили сте с някой от пострадалите, ако не вервате на литературата, то поне се запознайте с биографията на Димитър Талев.

Нека говорим с факти, а не с вярвания, защото и баба ми разправя колко хубаво "беше", но така и не можа да си види роднините в Гърция и Македония.

[kall]

Цитирай

Кольо Колев е прекарал повече от година в лагера на смъртта „Слънчев бряг” край Ловеч. Той е един от малкото оцелели страдалци, пратени в кариерата единствено за да бъдат „ликвидарани”. На много от техните досиета е написано „ЗН” - „завръщането нежелателно”. Това е изповедта на Кольо Колев - автентично свидетелство за едно от най-страшните престъпления в историята ни. И документ за терористичният характер на обществен строй, който се гордееше с това, „човек за човека е приятел и брат”. Свирепостта и садизмът на ловешките палачи вероятно биха възхитили и учителите им от НКВД.

Жените живееха в другото крило на лагера. Работеха заедно с нас същата работа. И тях ги биеха постоянно. Гавреха се, завираха им неща, където не трябва. Вечер някои ги водеха до бъчвите с вода, Ръжгева или Куна им поливаха да се измият от кръста надолу и ги вкарваха в канцелариите. Изнасилваха ги постоянно, те не смееха да протестират. Защото иначе ги чакаше смърт. Беше много страшно. Ръцете ни бяха кървящи рани. Товарехме камъните с голи ръце. Вечер спяхме като застреляни. Мнозина стенеха от болки. Понякога някой викаше, че минава змия или смок - по скалите ги има много, а в спалното дъските са през пръст разстояние. Ходехме по нужда в една кофа, но най-непоносима бе миризмата на гной и пот. Сутрин миришеше на мърша.През лятото беше непоносимо горещо. Камъните се нагряваха, ако счупиш яйце към обяд, пече се за 5 минути. Есента скалите изстиваха и сутрин беше много студено, но само докато стигнем кариерата. Работехме сутрин от 6 до тъмно. Не усещахме студа, защото бяхме потни дори през най-големите студове през зимата. Пот и кръв се лееха непрекъснато Мирчо Спасов искаше „много, много работа”. Свободно време нямахме. Докараха едно момче от Гложене, сираче. Докато разбера, че е земляк, го убиха. Най-близък ми беше Божидар от София, дошъл 4 дни преди мен и останал до разтурянето на лагера. Имаше много опити за бягство, но все неуспешни. Бегълците ги убиваха или на място, или пред нас за назидание. Ако циганинът, който ни броеше, сбърка, първата редица ляга и бият да кажат къде са избягалите. Той бъркаше нарочно. Понякога отделяха група от 20-30 души за работа на вилата на БКП на хълма. Носехме камък, желязо, вода, цимент - палат, построен с робски труд. Благо или някой от циганите слагаше пръчка на пътеката и трябва да я прескочиш с камъка. Който закачи пръчката, беше пребиван веднага. Ако стане, продължава, ако не може-доубиваха го.

Убийствата ставаха по всевъзможни начини:

с тояги, с инструменти, с ножове, с душене. В деня, когато убиха бай Иван Карадочев, оцелях по чудо. Работих с него в една група два или три месеца. Шахо го удари лошо с тоягата и той падна. Извиках, взех го в скута си. Бай Иван умря в ръцете ми. Тогава чух вик и в последния миг видях Шахо да замахва с прибора си за убиване. Това беше вързана за ръката му палка, за която със синджир бе окачена тънка стоманена лента около 20 см, изключително остра. Често ни показваше върху ръката си, че може да бръсне. С едно движение я хващаше и убиваше с нея. Ако стигне врат, човекът умираше на място, ако пък докачи нечий гръб, раната е до костта. Хората умираха от загуба на кръв или раните гноясваха и се пълнеха с червеи. И в онзи ден, когато сълзи течаха от очите ми, Божидар извика силно „Бате-е!” Погледнах - лентата свисти към главата ми. Отдръпнах се инстиктивно назад и както бях приклекнал, ножът направи две дълбоки рани-на ръката и крака ми. Белезите и сега стоят. Шахо щеше да ме довърши, но в тоя момент Газдов го извика долу при бараките за „нещо важно”. Това означаваше, че са дошли нови хора и има работа за него. Бяха две момичета и едно момче от Бургас. Обвинили ги, че чакат с къси поли на кея да дойдат американските моряци с кораби. Цяла нощ се гавриха с тримата. Цяла нощ се чуваха страшни викове, макар че им запушваха устата. Колко са били изнасилванията, никой не знае. Сутринта момчето беше мъртво, а момичета с разкъсани дрехи, разчорлени и окървавени, ги изкараха от помещението на началниците.

Гноясалите и червясали рани бай Георги - фелшерът, лекуваше по два начина. Или караше някой по-млад да уринира върху раната, или с обелени клечки човъркаше и изкарваше червеите. Всеки болен беше обречен. Веднъж един човек скочи от силозите. Искаше да избяга с тръгващия влак, но падна на релсите и вагонът мина през краката му. Закараха го в болницата,след два часа го докараха с ампутирани крака. Хвърлиха го в „моргата” зад тоалетната и той умря в страшни мъки. Беше жив между трупове, молеше за вода, стенеше. Спомням си и Данчо от Пловдивско. Останали му две банкноти по 25 лева - тогава имаше такива - и той решил на 19 януари, Йордановден, да почерпи за рожденен и имен ден, правеше 24 години. Помолил един старшина да купи с парите лукчета, но милиционерът го предаде. Газдов го извика пред строя. Вързаха го за кол с вдигнати ръце. Беше в ученическа гимнастьорка, дрехата се вдигна една педя нагоре и оголи тялото му. Беше много студено, 15° под нулата. Газдов нареди на всеки два часа да го заливат с вода. При всяка кофа му казваха: „Знаеш ли, че за имен и рожден ден се полива за здраве?” Два дена остана на кола и не спряха да го поливат. На третия Газдов дойде като рицар на кон в кариерата и влачеше Данчо, завързан с въже за седлото. Беше още жив, покрит с лед. Събраха ни да го видим. „Има ли други желаещи да празнуват?” Данчо изстена само: „Братя…аз …си… отивааам…”. И издъхна. Докараха едно момче от Габрово, родителите му били големци, пратили го да го сплашат. Имаше самочувствие, но още на третия ден го убиха. След няколко дни го потърсиха. Първо казали, че го няма, после че тръгнал да бяга. Накараха няколко души да съберат пръст и да сложат кръст от две клечки. Но майката усети с инстинкта си, че я лъжат. Разрови пръстта и разбра, че няма гроб. Ние не знаехме тогава, че телата, откарвани в Белене, са заравяни плитко и разкъсвани от настървените на мърша прасета.

       Предатели между нас нямаше, сигурен съм. Ние не говорехме помежду си - нямахме право. Имаше заповед да говорим високо. Когато говориш с някого, трябва да се чува поне на 25-30 м. Ако поискаш нещо - чук, инструмент - и охраната прецени, че не е чула, това означава, че след секунди говорещият и тези, които слушат, ще са мъртви. Това е закон. Научавахме само по едно име и откъде е - Стефан от Враца, Сашо Сладура. Помня го, не видях как го убиха. Казаха, че бил голям музикант. Там имаше само високообразовани и културни хора - заплахата за „мирния комунизъм”.Имаше адвокати, народни представители и др. Никола от София го изпратили, защото говорил с чужденци в хотел „България”. Имаше хора на 40, на 50, на 58 години. Те не издържаха.

Помня две момчета - дали бяха македончета, не знам, викахме им сръбчета. Мичо избяга, но го хванаха. Убиха го много мъчително. В съзнанието ми се е запечатала датата 19 юли. Бяха сложили взривове и накараха двайсетина души да палят фитилите. Фитилите били много къси. В един момент цялата група се взриви. Тела, глави, крака и скали се разхвърчаха навсякъде. Две-три минути след това се издаде заповед „да се събере мършата в газката”. И ни накараха да „почистим”. Касапница. Хващаш ръка, тя още трепери, вземаш крак, той топъл. На друго място - черва. Лошо ми става и сега, като се сетя за 19 юли 1959 г. Някои тръгнаха да бягат, но милицонерите стреляха от скалите. Застреляха няколко души. Средно в лагера имаше по 240-250 души. Много новопристигнали не издържаха първия побой, припадаха или пък ги убиваха на място.

Полуживи ги захвърляха в „моргата”и като издъхнат - с другите убити към Белене с газката. Дажбата за 24 часа беше 260 грама стар черен хляб. Чер като рингова тухла. Даваха някакво подобие на чай сутрин и вечер. Организмът има нужда от течности. Понякога даваха супа от рибени глави, но вече почнали да се разлагат, смърдяха. Виждал съм хора да късат трева и листа и казваха: „Аз колкото да си разквася устата.” Но гълтаха. Вода пиехме от бурета, които никога не се миеха, а само доливаха. На дъното им имаше тиня, мръсотия. Вода на кариерата нямаше. Ходехме по нужда в дървена тоалетна, но никой не смееше да се заседи много. Застреляха или заклаха няколко, както са клекнали.

Вагонетките се бутаха по релси на 150-200 м. Гледаш да свършиш нито първи, нито последен. Защото група, която три пъти стане първа, се разформирова. Включваха в нея болен или осакатен. Ще го кажа открито - той не е полезен. Той е в тежест на другите, които карат нормата, а при неизпълнение - следва смърт. Докато бях там, убиха може би 1000 души. Не съм ги броил, но не са по-малко от 800. И това е само за една година.

Един път Мирчо Спасов държа реч

Тогава Васко от Струмяни се обади: „Другарю полковник (той беше полковник тогава), защо сме тук без съд и присъда, защо нямаме право да пишем и получаваме писма?” Мирчо Спасов каза: „Вие сте събрани не за да изтърпявате наказание, не да оцелявате, а за физическо и стерилно унищожаване, защото сте зародишът на гнилия американски капитализъм.” И ако някой мислел, че може да стане птичка и прехвръкне през телените мрежи, той тутакси щял да стане герак, който нямало да позволи и перушинка да излети. Тогава набелязаха момчето. След една седмица Васко вече го нямаше. За мен най-виновни са Мирчо Спасов и партията. Казал, че било повеля на партията и трябвало да си храни децата. Но това бяха изроди, жадни за власт, да колят и да бесят.Днес ми тежи, че няколко души загинаха заради мен. Преди да вляза, тренирах борба. Когато Ловеч стана окръг, нямало състезател в категорията ми и ме потърсили за състезание. Надзирателите разбрали, че ще вземат някакъв борец, и убиха няколко по-едри и здрави мъже. Не знаели кой е, аз бях 40 кила. Една сутрин видях, че идват за мен и се разтреперах. Казах на Божидар, че се свърши, днес ще ме убият. Той прошепна да не се боя. После Газдов ме извика. Отидох, той замахна с тоягата. Като паднах, стъпи на главата ми и ухото ми се разпра в камъните. И тогава чух вик: „Стигааа!” Той отпусна тоягата и ми каза: „Ако се върнеш, няма да осъмнеш, ако осъмнеш, няма да замръкнеш.” Излязох, паднах на шосето, взех две шепи пръст и я целунах. Пазя я и сега.

Гледах по-късно поне 20 пъти филма „Спартак”, който започва с робски труд в кариера. Той не се доближава и малко до ужаса в нашия лагер, но все плачех. Като отидох на първото честване на 12 април 1990, направих няколко крачки и припаднах. Така припадаха всички оцелели. Там видях Божидар и Надя Дункин, тя ми беше като сестричка. Само ридахме на раменете си.

Когато днес ме карат да кажа или напиша нещо, то е само едно: „Никога, никога човешко насилие!”

http://ntotkov.blogspot.bg/2010/09/blog-post_638.html

Редактирано Юни 12, 2016 от kall

[Stefan Iv]

Преди 3 часа, Р. Теодосиев said:

Минимален?

Тази карта виждали ли сте я? А говорили сте с някой от пострадалите, ако не вервате на литературата, то поне се запознайте с биографията на Димитър Талев.

Нека говорим с факти, а не с вярвания, защото и баба ми разправя колко хубаво "беше", но така и не можа да си види роднините в Гърция и Македония.

Хаххаа. Ама вие наистина сте много наивен. Тази карта беше разпространена от някогашното СДС с цел пердизборна  пропаганда. Болшинството от тези, които са били в лагерите са криминални. Такива като Димитър Талев колко са като бройка на фона на населението- нищожен процент. Нека вземем раздутата до неузнаваемост цифра 330 000 репресирани и го съпоставим с населението на страната да кажевм през периода 1945-1956, когато репресиите са най-мащабни, което е средно около 7 300 хил. Ще получим чисто и просто 4,5%. Разбира се реалния процент ще е много по-малък. За нуждите на пропагандата естествено че ще се вторачваме в тези 4,5% и ще неглижираме останалите 95,5 %. И тъй като баба Ви е била от онези нищожни 95,5% за това Ви е  разправяла "колко хубаво "беше" Схващате ли разликата. Ако фантазиите, в които сте толкова  убеден бяха истина от къде щеше да дойде тази носталгия по соца?. Не сте ли си задавли този простичък въпрос.Хората не са толкова малоумни че да не могат да направят елементарното сравнение, кога са живяли по-хубаво. Основният инструмент, с който боравят европийските тоталитарни системи, т.е. социализма, национал-социализма и фашизма за въздействие върху населението е социална политика + пропаганда. Репресиите, разбира се ги има, но те  са на заден план. Всъщност социалната държава е плод на тоталитарните системи, а не на демокрациите. Последните бяха принудени, заради Студената война да използват социална политика. Така че бъдете по-разумен.

[kall]

Българският ГУЛАГ. Свидетели

За лагерите и за паметта Едвин Сугарев ТВО означава „трудововъзпитателно общежитие". За методите на възпитание ще прочетете в тази книга. Уверявам ви, че няма да ви е леко. И не само заради ужасите, които ви причакват на всяка страница. А и заради страшния въпрос: ,,3ащо бе всичко това?" И заради още по-страшния: „В какъв свят живяхме досега всички ние?" Отговорът е: „В лагера. В соц-конц-лагера". Телените мрежи, които ограждаха Народна република България, са същите, които ограждат човешкото безумие край Ловеч, на остров Персин, в лагерите Куциян, Богданов дол, Ножарево, Скравена и на още доста места. Концлагерите са просто концентрат на всичко онова, което характеризира действителността във все по-бившия ни социалистически лагер. Днес лагерите бавно разбулват завесата от тридесетгодишно премълчаване. Някои все още се опитват да прикрият случилото се там с думата „деформации". Истинското наименование е геноцид. Твърде дълго това бе темата-табу, за която никой никъде не можеше нищо да напише. Всички знаем по нещичко за Белене и Ловеч. Но проговорихме едва сега. И едва сега някои се почувстваха гузни и отидоха да поставят паметни плочи. Интересно дали са си измили ръцете след това? Лагерите се родиха само четири месеца след великата народна победа. По-точно - през януари 1945 г. С указ, издаден „в името на Негово Царско Величество" и подписан от регентите. Е, вярно, не от истинските, а от новоназначените. Сред тях е и видният апологет на Сталин Тодор Павлов. Издаден е по предложение на министъра на вътрешните работи Антон Югов. Според този указ ТВО са предназначени за непоправими скитници и рецидивисти. Никой не може да бъде задържан там повече от шест месеца без втора присъда. С този указ всъщност прекъсва и връзката между лагерите и закона. Оттам нататък важи формулата на един български офицер от ДС, изречена само преди пет години на остров Персин: „Тук аз коля, аз беся." Но коленето и бесенето са само резултатът, само последното колелце на трансмисията, която задвижва лагерната система в България. Бил ли е писателят Димитър Талев рецидивист? Бил ли е д-р Дертлиев скитник? Или поетът Йосиф Петров? Или пианистът Трифон Силяновски? Или цигуларят Сашо Сладура? Или партизанският командир Славчо Трънски? Всъщност лагерната система (създадена с активни консултации от страна на висококвалифицирани съветски „специалисти") има функции, съвсем различни от посочените в указа. Тя служи за пречистване на вредните за социализма инакомислещи. Кръвта на нейните жертви е идеалната смазка за „винтчетата" в тоталитарния механизъм. Ролята на лагера е двойна: да унищожава непокорните и да вселява страх у покорените. Изправен пред възможността да отиде „там", достойният член на обществото ни е изпадал в неистов оптимизъм спрямо светлото комунистическо бъдеще. Колкото по-лесно, по-безогледно и безотговорно могат да те изпратят там, толкова повече нараства страхът ти - докато от човешката воля остане само инстинктът за самосъхранение. Именно в това превръщение на човека в роб се състои реалната „възпитателна" роля на ТВО. Кандидати за там никога не са липсвали. Но времената се менят, менят се и лагерите, и социалният им облик. Първоначално там попадат „бивши" хора, оцелели някак си от деветосептемврийските вартоломееви нощи. Бивши депутати, бивши полковници и генерали, бивши собственици, бивши журналисти и интелектуалци. В лагера никой не е „настоящ", при все че за лагерниците е от значение само настоящето. За разлика от тях за палачите е от значение миналото: мнимото или реално минало на лагериста. То именно го превръща във враг, който трябва да бъде унищожен, в хлебарка, която трябва да бъде смачкана. В случая аз не говоря за физическите палачи - за рецидивистите с тояги или за безчелите и озверели старшини, нито за перфидните садисти от рода на Газдов и Горанов. Говоря за тези, чиито имена изгарят днес с архивите, говоря за стотиците и хиляди прокурори, следователи, сътрудници на ДС с чинове и без чинове, за районните милиционери и за селските старшини, за партийните секретари и за подслушващите съседи, за доброволците от доброволните отряди и за сплетничещите активисти на ОФ - за всички онези, които с един подпис или един донос са променяли невъзвратимо човешката съдба. Създадени по съветски модел, първоначално лагерите са се придържали към него, което означава следствие, седмици и месеци бой в килиите на ДС, докато жертвата признае измислените кой знае от кого прегрешения, после някакво подобие на съд и присъда... Много бързо обаче тези процедури се видоизменят, съкращават и направо изчезват, а „въдворяването" придобива направо балкански характер. Например смъртта на Георги Димитров повлича стотици случайно събрани и невинни хора към Богдановдол и към току-що откритите лагери на островите срещу Белене. Арестували една цяла сватба, защото хората викали „Хаирлия да е..." Нищо че никой от тях не знаел за кончината на великия народен вожд. Вече няма следствия и присъди или поне престават да бъдат обичайна практика. Вместо това обичайната практика била следната: прибират те рано сутринта за „малка справка", в подземията на ДС оставаш, докато се съберат достатъчно твои събратя по съдба. Товарят ви като добичета в конски вагони и ви откарват незнайно накъде, където ще останете незнайно докога: докато ви заровят в пясъка на остров Магарец, в близост до прочутия свинарник, или докато управата на лагера реши, че вече сте достатъчно превъзпитан. И никой, разбира се, нищо не ви казва. Има хора, които така и не разбират защо са били в лагера. Мираж остават шестте месеца, за които се говори в указа. Може би от куртоазия лагерната администрация е съставяла своите списъци примерно така: „Иванов-6+6+6+6..." Лагерната система ескалира или по-точно деградира в много отношения. В сравнение с ловешкия ад първите лагери са направо райски градини. Човек може да си обясни (макар и това да не променя престъпната същност на нещата) за какво са попаднали в лагерите „бившите" хора от „буржоазна" България, също следващата лагеристка вълна от хиляди привърженици на опозицията - земеделци, социалдемократи, анархисти ... Оттам нататък следва хаосът. Системата периодически провежда своите „чистки", използвайки като повод и значими, и абсурдно случайни събития. Разгромът на опозицията, процесът срещу Трайчо Костов, смъртта на Георги Димитров и унгарската революция са между съществените поводи. Но през 1958 г. един работник бива убит в някакъв трамвай в някаква пиянска разпра. В обръщение влиза терминът „хулигани", Тодор Живков прочита специален доклад „за хулиганството". Естествено подкрепя го масирана журналистическа кампания, в която взема участие и днешният главен редактор на в. „Дума". Неговата статия завършва така: „Вчера ние погребахме своята търпимост. Нека утре погребем хулиганщината." Не зная дали г-н Продев е имал представа доколко буквално е това погребване. Защото под благослова на такива статии хиляди хора попадат в Белене и Ловеч и голяма част от тях оставят костите си там. „Враг на народа" и „хулиган" са двата основни епитета, с помощта на които човек се озовава в лагера. Реалният повод може да бъде съвсем различен. Може да си отказал да влезеш в ТКЗС. Може да си разказвал вицове пред приятели. Може съседът да ти има зъб. Може партийният секретар да е хвърлил око на жената или на жилището ти. Може ти да си ударил шамар на жена си, като си забравил, че вуйчо й работи в милицията. Може... буквално всичко може. Например веднъж пияни милиционери от охраната на Ловешкия лагер подбрали от гарата един случайно срещнат безобиден луд - ей така, да си направят майтап. Вкарали го в лагера. На сутринта пък го подбрал Шахо Циганина с тоягата. И човечецът свършил. Разбира се, Ловешкият лагер помни много по-ужасяващи случаи. Но този според мен показва оголената същност на лагерната система, нейните най-съкровени цели - пълното погубване на човешката идентичност в един свят на насилието, в който човешкият живот няма никаква стойност. Патентът не принадлежи на палачите, тъй като лагерният свят се простира далеч отвъд бодливата тел. Лагерът е клеймото, от което се нуждае изграждащият се социализъм, за да подпечата с него страха в човешката душа. Но лагерът е в известен смисъл и емблемата на самия социализъм. Едно момче носи тесни панталони и танцува туист - и това е достатъчно, за да поеме пътя към смъртта. Едно момиче носи пола над коленете и си лакира ноктите - и това е достатъчно, за да попадне в лапите на Юлка или Тотка, които ще го превърнат в полугол и полужив „скот от женски пол". Какво по-добро нагледно доказателство от това за всесилието на системата, за пълната зависимост и обезправеност на всичките й „винтчета" и „бурмички"? Лагеристът, грабнат от „нормалния" живот без съд и присъда, затворен незнайно защо и незнайно докога, вече не е човек в реалния смисъл на думата. Питомците на ловешкото ТВО са единодушни по отношение на това, че можеш да оцелееш само благодарение на инстинкта си за самосъхранение, само ако имаш сили да работиш като звяр по 18 часа на ден, без да гледаш кого пребиват покрай тебе, без да разговаряш със себеподобните си, защото ушите на палачите са навсякъде. Едва ли има нещо по-покъртително от признанието на един лагерист, който говорел само ако случайно остане сам, и то за да провери не е ли забравил човешката реч. Принципът на оцеляването е да бъдеш незабележим, да се слееш със залитащата от изтощение сива маса, която кърти камъни под ударите на тоягите. В лагера да те забележат, да те отличат от другите е равносилно на гибел. Там забелязаните са белязани - на тях им подават огледалце, за да се огледат за последен път, за тях чепатият бастун очертава кръг, от който няма да излязат вече, за тях са конопените чували, в които ще ги струпат зад тоалетната, докато се съберат достатъчно, за да „похарчат" за тях 25 литра бензин до остров Магарец... Лагерът е в най-буквалния смисъл на думата шоковата терапия на социализма. Той въздействува шоково и върху тези, които успеят да оцелеят, и върху останалите, които знаят, че по най-нищожен повод могат да попаднат там. Всичко онова, което днес ни изглежда като поразяващ въображението садизъм, има всъщност дълбоки основания в замисъла и логиката на механизмите, призовани да смажат гражданското достойнство на човека, да заличат без остатък чувството за индивидуалност и свобода. Лагерът е необходим на тоталитарното общество именно такъв, какъвто е. Той не е приумица на болни мозъци, а осезаемо доказателство за това как и доколко нямаш право на избор: или си с нас, или си в лагера. Всичко е добре обмислено - например повтарящият се сценарий при посрещането на лагеристите в Белене доказва наличието на опитен режисьор. Всеки път ги предупреждават да завържат добре връзките на обувките си. С основание: следва сигналът „Не гази тополките!" - и десеткилометров бяг под ударите на тоягите през блатиста местност. Биячите са се погрижили добре за себе си: край пътя има оставени резервни тояги, след бягащата тълпа идат каруци, които прибират пребитите, по средата уморената охрана се сменява и новите подемат боя с пресни сили. Целта? Да запомнят веднъж завинаги „марципаните" (така са наричали новопристигналите), че не са нищо повече от стадо, чиято съдба зависи от гегата на пастира. Лагерите са необходимост, а не приумица за БКП и създаваната от нея тоталитарна система. Те са тоягата в ръцете й - готова всеки миг да се стовари върху непокорните. Неслучайно родният социализъм не намира сили да се прости с тях и когато международната обстановка вече не позволяваше съществуването им. Още през 1957 г. Антон Югов, създателят на лагерната система у нас, декларира, че в България няма лагери. По същото време хиляди нещастници гният в Белене. През 1959 г. лагерът на остров Персин е официално закрит: необходимо е да се знае, че България съблюдава международните конвенции за човешките права. Хиляди лагеристи са освободени - с изключение на около двеста от най-непокорните. Те са пионерите на Ловешкия лагер. За кратко време стават хиляда и петстотин, а самият лагер - публична тайна. Днес е лесно да се каже: ние не сме знаели. По това време там са идвали следователи от цялата страна. Лагеристите са си измисляли престъпления и са ги „признавали" пред тях с надежда да бъдат осъдени и да попаднат в спасителния затвор (някои от тях дори са успявали). Често са идвали и от окръжното МВР, често (много по-често, отколкото му се иска да признае) е идвал и генерал Мирчо Спасов. Ето един от неговите съвети: „Газда, бой за всички и работа, работа, работа!" И наистина след неговите посещения е следвал „бой за всички", а „молотовката" е зачестявала своите курсове до остров Магарец. Съществува версия (също разказвана от лагеристи), според която местонахождението на този лагер е един жест на генерала спрямо неговия позападнал край. Нищо чудно да е така, като се има предвид какви неимоверни норми са изпълнявали лагеристите, как са били наемани като работен добитък от разни ТКЗС-та, как са обогатили Ловеч с партиен дом, вила на МВР, стадион и други полезни придобивки. Неслучайно в един доклад на Тодор Живков от 1962 г. се говори за „движението в Ловешки окръг", за „енергията и настойчивостта" на ловешките другари. Същата 1962 г. Ловешкият лагер е официално закрит. Когато пристига комисията на Борис Велчев, невинно задържаните са освободени, Гогов, Газдов и Горанов вече ги няма, помещенията са варосани, раните... е, гнойните червясали рани все пак не заздравяват толкова лесно. Дори и така гледката е потресаваща, а какво ли е било преди? Наказан е и генерал Мирчо Спасов. С партийно порицание и преместване на друга отговорна длъжност. По-точно - с издигането му за член на ЦК и за народен представител - през същата тази 1962 г. С това като че ли се затваря последната страница от черната книга на българските концлагери. Дали наистина е така. Уви, не е. Една партия, за която конспиративността е въпрос на светоусещане, може най-спокойно да организира и нелегални лагери. И Белене възкръсва. Още повече че събитията налагат да има такива. През 1968 г. там са „изселени" неудобните. През 1981 г. там отново има хора без съд и присъда. През 1985 г. там пребивават неколкостотин наши сънародници с „помътено етническо самосъзнание", които не искат да сменят рождените си имена. Е да, сега лагерът е наречен „затвор". Но това наименование е под съмнение. Принципната разлика между тях се състои в това, че в затвора най-често попадаш по законен ред и осъден на определен срок, докато в лагера попадаш по незаконен ред и за неопределен срок - в случая с турците е точно така. Остава ни само да гадаем кои ще бъдат следващите обитатели на остров Персин. Спомнете си огледалцето на Газдов, в което обреченият трябва да се огледа за последен път. Днес истината за лагерите е огледалцето, в което трябва да се огледа нашето минало. Ще бъдем слепи, ако не видим в него идеалния, изчистен от демагогски подробности образ на тоталитарната система. Но ще бъдем слепи и ако не видим проекциите на лагера във всичко онова, което ни окръжаваше до днес. Защото лагерът отразява само една част от насилието на тоталитарния социализъм - най-ярката, но не и най-мащабната. Някогашните младежки бригади, които с кирки и лопати прокарваха пътища и дълбаеха абсурдни канали, имат същата структура: четни и звеневи, вечерни проверки и търсене на „врага" в собствените редици, само дето стимулът беше друг: не страхът от тоягата, а страхът от евентуалната бъдеща тояга, маскиран като фанатичен оптимизъм. Трудови роти, съботници, отрядни дежурства, народни съдилища, революционна бдителност, изразена чрез доноси, треперене пред началства и безсмислен труд - навред следите на една казармена действителност, намираща се само на една крачка от лагерната. И все пак в безкрайната хроника на българските концлагери има нещо, което е свръх това, с което сме свикнали. Това е абсолютното обезчовечаване, пълното скъсване с всички допустими норми на морала и хуманността, с всичко онова, което ни определя като мислещи и чувстващи същества. В лагера (който е създаден от държавата и със „съгласието" на обществото ни репресивен орган) убиват не само с повод и без повод - там убиват и от скука, там убиват и за удоволствие. Стойност има само животът на насилника, животът на жертвата е без значение. Когато в Дунава потъва една лодка и всички се издавят, единственият въпрос, зададен от надзирателите, е следният: „Имаше ли милиционер в лодката?" В Ловеч до телената ограда сатрапите са имали маса, на която са се разпивали нощем под свирнята на специално сформирания за целта цигански оркестър. Често насред пиршеството са решавали да се „пораздвижат", влизали са в лагера, измъквали са някого и са го пребивали. След което са се връщали на масата, за да си допият. Очевидно тези хора са се чувствали като богове. Един от тях пред очите на жена си и детето си биел лагерниците, за да покаже какъв голям герой е. Усещането за пълна безнаказаност се е превърнало малко по малко в част от тяхната психика. За тях лагерниците са били просто непълноценен човешки материал, подлежащ на унищожение. Самочувствието на тези принцове на смъртта е нараствало и от факта, че те не само са се чувствали в правото си да убиват, но и в правото си да произвеждат убийци. Най-големите жестокости в Ловешкия лагер са извършени именно от такива - от хора, за които насилието над другите е способ да оцелееш - от Шахо Циганина, Левордашки, Благо Магарето, Димитър Цветков. Палачи без статут на недосегаемост, те също са своеобразни жертви на лагера. Не отговаря ли това на социалистическия морален кодекс, според който всяка относителна сигурност се постига само с цената на компромиси със съвестта? А как стои въпросът със съвестта на онези, които са били над всичко това и са дърпали конците: примерно с онези тогавашни членове на Политбюро, гласували за откриването на Ловешкия лагер? Но нека оставим палачите и техните морални подстрекатели на мира. В тези текстове ще срещнете на много места инициали - зад тях се крият имената на неизвестни досега надзиратели, милиционери и прочее. Не от жалост към тях ги спестяваме на обществеността - но нека поне техните деца и близки не носят тежестта на вината им. Не е въпросът в това да бъде зачеркната нечия вина, а в това да бъде казана истината за нашето собствено минало. Може би, когато тя се узнае докрай, някои от тях ще се окажат на подсъдимата скамейка. Но не това би трябвало да ни интересува. (За хора като Газдов, Горанов и техните по-висши попечители ще бъде много по-голямо наказание да бъдат оставени на свобода, отколкото да бъдат приютени зад стените на затвора.) Да бъде казана истината за лагерите - това е нравствен дълг, а не евтин политически трик. Всеки разказ в тази книга крие по една човешка драма - и тя не приключва, а започва с лагера. След нея следват изселванията, периодичните разпити в МВР, обществената изолация, невъзможността да упражняваш професията си и какъв ли не тормоз над теб и твоите близки, над твоите деца. Една смазваща антология на човешкото страдание, което никакви покаяния не могат да изкупят. Дори и сега, след толкова много години, много от тези хора изпитваха страх. Някои не поискаха да публикуваме имената им. Разбирам ги и мисля, че този страх не е безоснователен. Затова наш дълг е да запомним тяхното минало, да впишем тяхната болка в историята на тези позорни десетилетия. Защото стара истина е, че който не помни миналото си, е осъден да го изживее отново. Трябва да се срамуваме от тези разкази, но сме длъжни и да се гордеем с тях. Истина е, че палачите нямат лица, че пришпорвани от едно откровено фашистко верую, те са оставили само зверското в себе си. Но истина е и това, че лагерната система изгуби своята война срещу човешкото. И в най-страшните условия тя не успя да заличи човешката солидарност, човешкото достойнство, дори чувството за гражданско неподчинение, ако щете. В лагерната хроника тъкмо лагеристите запазват своите лица. Те могат да бъдат смазани и унищожени, но ние ще ги усетим като живи хора. В тази хроника ще срещнем и бунта срещу насилието, и човешката взаимност и топлота - въпреки страха и примирението. Насилието унищожаваше техните носители, но не успя да ги победи, нито да ги изличи в паметта на ближните. Защото насилието никога не побеждава докрай - и не него единствено трябва да запомним. Паметта на всички невинни, които оставиха костите си в лагерния прах, ни призовава да не забравяме никога, че човешкият дух оцелява въпреки насилието, въпреки страданието. Те бяха затворени без вина, пожертвувани без смисъл. Съдбата ни е отредила да живеем в други времена и може би благодарение и на тях да оцелеем. Нека не забравяме техните сенки, вградени в основите на тоталитарния социализъм. И нека никога да не допускаме съдбите им да се повторят. Предговор към "Българският ГУЛАГ. Свидетели", сборник от документални разкази за концлагерите в България,съставители Екатерина Бончева, Едвин Сугарев, Свилен Пътов, Жан Соломон; 1991

http://www.decommunization.org/Testimonies/Svideteli.htm

[К.ГЕРБОВ]

Цитирай

Когато днес ме карат да кажа или напиша нещо, то е само едно: „Никога, никога човешко насилие!”

Колко умилително! А това четохте ли го? Прословутият затвор в Белене, но вече по време на демокрация. 

Шокиращи кадри от затвора в Белене: бой и извращения.

[Stefan Iv]

Ах, Едвин Сугарев, колко мило и трогателно. Калчо не схващаш ли че като се заговори за репресиите веднага се появяват някакви спомени, но документи липсват. Никъде не можеш да намериш сериозна статистика  на миналите през лагерите и най-важното кой за какво е бил там. Дори и никой не съобщава точна цифра за колко точно реприсирани са изплатени обезщетения след 1989 г. Интересно защо ли е така?

[ДеДо Либен]

Другарю Стефан , ясно е че тъй като сте били винаги от правилният край на тоягата можете да си позволите покровителствено да оригиналничите.

Спестете ни го.

[Stefan Iv]

Спесте ни спама гусин Либене

[Stefan Iv]

Преди 1 час, К.ГЕРБОВ said:

Колко умилително! А това четохте ли го? Прословутият затвор в Белене, но вече по време на демокрация. 

Шокиращи кадри от затвора в Белене: бой и извращения.

 

Ааа господин Гербов, такива неща в демокрацията не стават. Това са манипулации на ДС.

[Incorrectus]

Преди 4 часа, Stefan Iv said:

Ако фантазиите, в които сте толкова  убеден бяха истина от къде щеше да дойде тази носталгия по соца?. Не сте ли си задавли този простичък въпрос.Хората не са толкова малоумни че да не могат да направят елементарното сравнение, кога са живяли по-хубаво.

Очевидно са малоумни, според характера на тяхната носталгия. Да жалиш за елементарното битие, а не за големите неща, които съставляват понятието човек - такива като свобода, право на пътуване, изразяване на мнение, свободен достъп до литература и изкуство, музика и т.н, които при социализма не съществуваха. А щом не съществуваха, за тях носталгиците не жалят. Жалят за червото.

Носталгията по социализма е една голяма инфантилна мечта, в която един всесилен Бащица и една Партия се грижат за човешката детска градина. От такава мечта зрелият и разумен човек се отвращава.

[Stefan Iv]

Преди 3 минути, Incorrectus said:

Очевидно са малоумни, според характера на тяхната носталгия. Да жалиш за елементарното битие, а не за големите неща, които съставляват понятието човек - такива като свобода, право на пътуване, изразяване на мнение, свободен достъп до литература и изкуство, музика и т.н, които при социализма не съществуваха. А щом не съществуваха, за тях носталгиците не жалят. Жалят за червото.

Да бяха един и двама сигурно са молоумни, ама толкова хора да са малоумни пък само ти умен, нещо не ми се връзва.

[vvarbanov]

Преди 2 часа, Stefan Iv said:

Да бяха един и двама сигурно са молоумни, ама толкова хора да са малоумни пък само ти умен, нещо не ми се връзва.

Това че има доста малоумници не означава че са прави. Incorrectus не е сам повечето хора са умни, но глупавите вдигат повече шум.

 

Преди 5 часа, К.ГЕРБОВ said:

Колко умилително! А това четохте ли го? Прословутият затвор в Белене, но вече по време на демокрация. 

Шокиращи кадри от затвора в Белене: бой и извращения.

Това естествено веднага оправдава убийствата извършени в Белене по време на социализма.И кво правим сега?Едното са планирани убийства на престъпна власт, другото са бой и извращения заради занижен контрол.

Който си е бил прост през соца и сега е такъв , не трябва да обвинява демокрацията за това.

Гербов, разбирам умилението ти по социализма.Може да отроните със Stefan Iv по една сълзичка и да въздишате, но комунистическия режим е обявен за престъпен и няма да се върне.Не се очертава Русия да ви спаси.Тоя път ще ви гази капитализма и демокрацията. 

[Б. Киров]

Преди 4 часа, vvarbanov said:

Не се очертава Русия да ви спаси.Тоя път ще ви гази капитализма и демокрацията. 

Ще започна с това заключение на Върбанов. Ние с него бяхме на диаметрално противоположни позиции в една друга тема. Но тук нямаме никакво противоречие. Русия няма да се върне на пътя на т.н. „реален социализъм” и комунизъм, това за тях е затворена страница, и никой не бива да си прави илюзии в противното. Руската комунистическа партия в тяхната Дума е маргинална партия, повечето руснаци, особено младите, не я подкрепят. Русия ще продължава да върви по пътя на капитализма в икономиката, защото точно по този път е постигнала икономически растеж през последните 15 години. Тук не бива да се бърка еднолична диктатура и въобще диктаторски режим с тоталитарна държава и комунизъм.

Конкретно по темата: няма никаква ефективност в подхода да се занимаваме с конкретни случаи и изолирани факти, за да стигнем или отречем заключението за тоталитарния характер на държавата България в периода 1944-1989 г. Дори бегъл поглед от теоретична гледна точка, дефинираща що е тоталитаризъм, може веднага да ни спести излишни усилия:

В своей работе «Тоталитарная диктатура и автократия» (1956 г.) Карл Фридрих, на основе эмпирического сравнения сталинского СССР, нацистской Германии и фашистской Италии, сформулировали ряд определяющих признаков тоталитарного общества. Исходный перечень состоял из шести признаков, но во втором издании книги авторы добавили ещё два, а впоследствии другие исследователи также вносили уточнения:

1. Наличие одной всеобъемлющей идеологии, на которой построена политическая система общества.

2. Наличие единственной партии, как правило, руководимой диктатором, которая сливается с государственным аппаратом и тайной полицией.

3. Централизованное планирование экономики.

Текстът е от руската уикипедия

https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%BE%D1%82%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%B7%D0%BC

А това по-долу са цитати от Конституция на НРБ от 1971 г.

https://bg.wikisource.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%82%D1%83%D1%86%D0%B8%D1%8F_%D0%BD%D0%B0_%D0%9D%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%BD%D0%B0_%D1%80%D0%B5%D0%BF%D1%83%D0%B1%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B0_%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F_(1971)

Глава I ОБЩЕСТВЕНО-ПОЛИТИЧЕСКО УСТРОЙСТВО

Член 1

(2) Ръководната сила в обществото и държавата е Българската комунистическа партия.

Глава II ОБЩECТВEНO-ИКOНOМИЧECКO УCТPOЙCТВO

Член 13

(1) Икoнoмичecкaтa cиcтeмa нa Народна peпубликa Бългapия e социалистическа. Тя се ocнoвaвa нa обществената coбcтвeнocт върху средствата за производство и се развива планомерно към комунистическа икономика.

Член 39

Възпитaниeтo нa млaдeжтa в комунистически дух e зaдължeниe нa цялoтo oбщecтвo.

Най-малко по три от 6-те основните показатели, определящи една държавна система като тоталитарна, НРБ напълно е покривала критериите за тоталитарна държава.

Всичко останало за конкретните разсъжденията дали добре или зле се е живеело, както и конкретните лични истории, мнения и т.н. са интерпретации, асоциирани с темата, но без конкретно да я дефинират. Ако искаме да спорим за предимствата и недостатъците на социализма и комунизма в сравнение с капитализма, това е вече за съвсем друга тема, но трябва да отворим нова такава.

Тази тук е „Тоталитаризъм в България” и в нея е зададен съвсем конкретен въпрос. И отговорът е също толкова конкретен – държавата в България през периода 1944-1989 беше тоталитарен режим.

[kall]

Преди 10 часа, Stefan Iv said:

Ах, Едвин Сугарев, колко мило и трогателно. Калчо не схващаш ли че като се заговори за репресиите веднага се появяват някакви спомени, но документи липсват. Никъде не можеш да намериш сериозна статистика  на миналите през лагерите и най-важното кой за какво е бил там. Дори и никой не съобщава точна цифра за колко точно реприсирани са изплатени обезщетения след 1989 г. Интересно защо ли е така?

Естествено, че конкретна статистика няма как да се намери, всичката документация е систематично унищожавана. Тия неща са били секретни. А за обезщетенията- какви обезщетения, кучета ги яли хорицата, това е официалната политика в БГ по отношение на всичко. 

Редактирано Юни 13, 2016 от kall

[Frujin Assen]

Не мога да повярвам, как умни хора като вас казват директно "Документи няма, а фактите са без значение"?

Засега е ясно, че лагери е имало и там са лежали както противници на режима, така и криминални елементи. Колко общо са лежали? Колко от тях са били политически? Аз поне нямам такива отговори.

Другият най важен за мен въпрос. В какво се е състояла "опозицията" в България? Това резонира с въпроса за "невинно изпратен в лагер". Елементарната логика показва, че за нищо в лагер не пращат!

Какво значи "свобода"? Свободата да правиш какво? Отговорът за мен е политическа свобода, тоест да има повече от една партия. Реалността показва, че тази "свобода" значи малко за българина. Днес например най голямата партия в България е тази на не гласуващите, тоест тези които не желаят да са "свободни". За тях това не е ценност и те са безразлични към нея.

Излиза, че в лагерите са пращани хора заради тяхната политическа борба? Тоест става въпрос не за висши ценности "свобода, свободно пътуване, изказване на мнение и т.н." а чисто става въпрос за политика и власт?

[К.ГЕРБОВ]

Поговорката гласи: „Вижда сламката в окото на другия, а не вижда гредата в своето”. Ето ви гредата: 

СЕГА - За шести път Страсбург осъди България заради акциите на ... В този случай става дума за насилие: „ЕСПЧ приема, че при ареста на Попов е проявено нечовешко и унизително отношение”.  

Тук обаче, става дума за смърт: Страсбург осъди България за смъртта на Чората | Правен свят 

„От практиката на съда излиза, че държавата ни осигурява бавно или никакво правосъдие, полицейско насилие, нечовешки условия в арестите, липса на ефективна защита при подслушване, безхаберна администрация, нарушава религиозни права и правото на собственост на своите граждани.” Това е от 2011 г. Над 100 млн. лв. е сметката, която ще плащаме по дела пред ...

Защо, млади хора, не реагирате на днешните насилия, ами се ровите в историята, която не познавате? При това четете за нея и отбирате само това, което ви се струва като най-характерно, без да имате как да проверите дали е вярно. Вярвате на лошите неща, които са се случили, а считате за лъжа и измислица приказките за хубавите неща на живелите по онова време. 

Плачете за репресираните „врагове на народа”. Ама по време на социализма беше ясно кои са те, гонеха ги, но останалите никой не ги закачаше. А сега крадците и насилниците влизат във всеки дом, дебнат по тъмните кюшета и въобще не питат от коя партия си, ляв ли си – десен ли си… Какво да кажем за грабителството на държавата чрез разни дедесета, акцизи, налози, трамвайни билети. Ами таксите на банките, които непрекъснато нарастват. 

Държавата пак е майка хранителка, а партиите  признават за съвсем законно, след като вземат властта, да назначат в нея свои хора. Последните са на път въобще да не пуснат тази власт, докато не опапат всичко, що има в държавата. Те разпределят и парите от Европа, вий се занимавате с миналото.

Мен не ми е жал за социализма. Страх ме е от капитализма и от демокрацията на неговите почитатели, като Върбанов.

[Р. Теодосиев]

Свободата на пазара и движението е движела света и продължава да го движи. Тази свобода е отнета изначално. Няма частна собственост, няма свобода за пътуване, свобода за избор на работа, местоживеене и какво ли още не...

Но нека приключим, очевидно е че тоталитаризъм е имал, изначално той си има определени последици и ние ги виждаме около нас всеки ден. 

Ако ще говорим за капитализъм, то нека е в друга тема...

[Frujin Assen]

Частна собственост има-ограничена но има. Човек е имал право да има дом, кола, вила, животни... Забранено е било да прави бизнес, да има средства за производство. Имайки днешния опит-всеки знае за какво иде реч. Конкретен случай. Баща ми работи в розоварната в село Зелениково. След като 6 месеца шефа не му плаща заплата-напусна. При това работодателя му казал в очите, че няма да му плати. Когато баща ми отиде в Пловдив да подаде оплакване и като разбра колко е сложно всичко и колко големи усилия трябва да положи се отказа. При социализма това не е било възможно-да работиш и да не ти платят. Това са се опитвали да премахнат комунистите-експлоатацията на човек от човека, за да е по добре на хората. Това не са били някакви черни изроди които се чудят ден и нощ каква още гадост да извършат.

Нямало е свобода на пътуване по чисто понятни причини. Запада е водел разложителна пропаганда (която при това е била успешна) която е твърдяла, че на запад всичко е супер и хората живеят много по богато. Понеже родната пропаганда е губела пропагандната война (в България хората бяха убедени, че на запад текат реки от масло и мед) е взето напълно нормалното решение да се забрани на хората свободно да пътуват за да попадат по малко под вражеската пропаганда. Никакви черни планове...

Свободата на работа... тук имаш предвид разпределенията. Младите хора, току що завършили ВУЗ са били разпределяни да работят където трябва, а не където искат. За една планова икономика това е правилно. Това е свързано и с друго-жителството. Целта на властта беше да задържи хората по селата и малките градчета. Това тя вършеше брутално с административни мерки. Виждайки днес как селата са се превърнали в старчески домове, а София е препълнена с хора от провинцията започвам да си мисля, че посоката е била правилна... Отново имаме чисто обективни и нормални цели, които се постигат по тогавашния начин на мислене и действие.

И накрая ще кажа най важното. По това време от 9 милиона население имаме 1 милион партийни членове, отделно комсомола. Хората които тогава са живеели спокойно, без особени претенции към властта са били навярно 95%. Единици са били "борците за демокрация" като например най големия антикомунист на България Илия Минев. Тия спокойно живеещи хора са нашите бащи, майки, баби и дядовци. Нямаме моралното право да им плюем в лицата като половината ги изкарваме някакви жестоки кръволоци изверги и садисти които ден и нощ колят и измъчват честните хора. Другата половина пък са някакви бездушни овце, които се оставят безсилни в ръцете на своите палачи да ги колят и изтезават.

Когато човек каже, че не приема комунизма като идеология, това е изразяване на позиция, но когато каже "Мамка им на комунетата, дайте да ги избием" е вече простотия.

Редактирано Юни 13, 2016 от Frujin Assen

[vvarbanov]

Преди 1 час, К.ГЕРБОВ said:

Мен не ми е жал за социализма. Страх ме е от капитализма и от демокрацията на неговите почитатели, като Върбанов.

Няма защо да се страхуваш от демокрацията, такава засега няма в България.Няма разделение на властите.Ако имаше демокрация, първата и работа щеше да бъде, да осъди и натика в затворите соц номенклатурата.Не само палачите от Белене.

Гербов, ти избираш от комунистическите престъпници в миналото и сегашните, като отдаваш предпочитания на по старите заради носталгията.Сега се мъчиш да правиш разлика при старата мафия ли си живял по добре или при новите мафиоти.

Преди 1 час, К.ГЕРБОВ said:

Държавата пак е майка хранителка, а партиите  признават за съвсем законно, след като вземат властта, да назначат в нея свои хора. Последните са на път въобще да не пуснат тази власт, докато не опапат всичко, що има в държавата. Те разпределят и парите от Европа, вий се занимавате с миналото.

Никога държавата не е била майка хранителка.Това са стари ком щампи отпечатали се дълбоко в соц съзнанието.

Значи, бай Тошо не ходеше със ЦК да берат маслини и портокали за да пращат пари и да хранят народа.Хората и преди и сега бачкат и хрантутят управляващите и техните подлоги.Виждам обаче, че ти не си вече толкова близо до хранилката.Така е времената се променят, на власт идват нови клонове на мафията и старите може само да си спомняте с умиление за социализма и как сте папали здраво.А се занимаваме с миналото защото трябва да се знае историята и нещата да се наричат с истинските имена.Иначе до Тодор Живков ще поставят паметници и на Ръжгева, Горанов.Може даже да учредят орден Бай Тошо първа степен за изявена любов към социализма, заедно тьй с някаква добавка "заслужил" или " изтъкнат трол" към пенсийката.

 

Преди 1 час, К.ГЕРБОВ said:

Плачете за репресираните „врагове на народа”. Ама по време на социализма беше ясно кои са те, гонеха ги, но останалите никой не ги закачаше.

На всички беше турен хомота на врата.Никой не ходеше от любов и мерак да слави партията по манифестациите, ами записваха и контролираха.

Преди 1 час, К.ГЕРБОВ said:

Защо, млади хора, не реагирате на днешните насилия, ами се ровите в историята, която не познавате?

Защото корените на днешната престъпност са в миналото.Аз съм от старите дето помним и знаем, манипулациите не минават.

Преди 1 час, К.ГЕРБОВ said:

СЕГА - За шести път Страсбург осъди България заради акциите на ... В този случай става дума за насилие: „ЕСПЧ приема, че при ареста на Попов е проявено нечовешко и унизително отношение”.

 Ами така е, синовете на Газдов, Горанов и политбюро, които ни управляват, въобще не могат да се мерят с масовите репресии и убийства извършени от бащите им през социализма.

 

Преди 4 часа, Frujin Assen said:

 

Не мога да повярвам, как умни хора като вас казват директно "Документи няма, а фактите са без значение"?

 

Е, как да има документи като престъпниците имат достъп до тях и ги унищожиха и прочистиха.Ти ако си на тяхно място ще ги оставиш ли ?Сега не мога да се сетя, кой червен генерал каза че е разпоредил тяхното унищожаване.А ето: Почина генерал Атанас Семерджиев, министърът разпоредил унищожаването на досиетата.  http://www.pametbg.com/index.php/bg/prestuplenia/unishtojavane-na-dosietata/285-2016-01-24-07-05-07

Преди 31 минути, Frujin Assen said:

Нямало е свобода на пътуване по чисто понятни причини. Запада е водел разложителна пропаганда (която при това е била успешна) която е твърдяла, че на запад всичко е супер и хората живеят много по богато. Понеже родната пропаганда е губела пропагандната война (в България хората бяха убедени, че на запад текат реки от масло и мед) е взето напълно нормалното решение да се забрани на хората свободно да пътуват за да попадат по малко под вражеската пропаганда.

Какъв е тоя наивитет?Ти сам вярваш ли си ?Значи са забранили на хората да пътуват ,заградили ги с бодлива тел ,пазят ги с автомати да не се побъркат като видят капитализма, и  ги избиват в лагерите за  да не им повреди мозъка западната пропаганда .Ами нали като излязат и видят ужасния капитализъм ще се върнат сами под сигурното крило на партията.Само соц номенклатурата беше имунизирана с долари и привилегии да пътува за това на другарите вражеската пропаганда на упадъчния капитализъм не оказваше вредно влияние.За това те успяха да запазят здрав разсъдъка си въпреки, че се возеха в мерцедеси, ползваха изгнили западни стоки и излизаха навън когато си поискат.

Редактирано Юни 13, 2016 от vvarbanov

[Frujin Assen]

Върбанов, все пак говорим за втората половина на 20 век! Трябва да се говори с документи, да не говорим, че хората преживели това са още живи. Разбирам, че когато човек чете разказите на лагерници му настръхват косите, но ... има една приказка "Лъже като очевидец". Трябва да се изследва, имаме си БАН, научни институти, исторически факултет... КАКВО ЧАКАТ!!! Да ходи всеки един човек по отделно да ги изследва-лично. Срамна история.

Историята не бива да се фалшифицира, не бива и не може да заменяме документите единствено с разкази на благи старци. Иначе стигаме до това, че за едни е било прекрасно райско място, а за други въплъщение на ада на земята.

[БатеВаньо]

1 hour ago, Frujin Assen said:

Частна собственост има-ограничена но има. Човек е имал право да има дом, кола, вила, животни... Забранено е било да прави бизнес, да има средства за производство. Имайки днешния опит-всеки знае за какво иде реч. Конкретен случай. Баща ми работи в розоварната в село Зелениково. След като 6 месеца шефа не му плаща заплата-напусна. При това работодателя му казал в очите, че няма да му плати. Когато баща ми отиде в Пловдив да подаде оплакване и като разбра колко е сложно всичко и колко големи усилия трябва да положи се отказа. При социализма това не е било възможно-да работиш и да не ти платят. Това са се опитвали да премахнат комунистите-експлоатацията на човек от човека, за да е по добре на хората. Това не са били някакви черни изроди които се чудят ден и нощ каква още гадост да извършат.

Нямало е свобода на пътуване по чисто понятни причини. Запада е водел разложителна пропаганда (която при това е била успешна) която е твърдяла, че на запад всичко е супер и хората живеят много по богато. Понеже родната пропаганда е губела пропагандната война (в България хората бяха убедени, че на запад текат реки от масло и мед) е взето напълно нормалното решение да се забрани на хората свободно да пътуват за да попадат по малко под вражеската пропаганда. Никакви черни планове...

Свободата на работа... тук имаш предвид разпределенията. Младите хора, току що завършили ВУЗ са били разпределяни да работят където трябва, а не където искат. За една планова икономика това е правилно. Това е свързано и с друго-жителството. Целта на властта беше да задържи хората по селата и малките градчета. Това тя вършеше брутално с административни мерки. Виждайки днес как селата са се превърнали в старчески домове, а София е препълнена с хора от провинцията започвам да си мисля, че посоката е била правилна... Отново имаме чисто обективни и нормални цели, които се постигат по тогавашния начин на мислене и действие.

И накрая ще кажа най важното. По това време от 9 милиона население имаме 1 милион партийни членове, отделно комсомола. Хората които тогава са живеели спокойно, без особени претенции към властта са били навярно 95%. Единици са били "борците за демокрация" като например най големия антикомунист на България Илия Минев. Тия спокойно живеещи хора са нашите бащи, майки, баби и дядовци. Нямаме моралното право да им плюем в лицата като половината ги изкарваме някакви жестоки кръволоци изверги и садисти които ден и нощ колят и измъчват честните хора. Другата половина пък са някакви бездушни овце, които се оставят безсилни в ръцете на своите палачи да ги колят и изтезават.

 

За миг си помислих, че говориш за периода преди 1877, но когато видях и липсата на свободно пътуване, разбрах, че става дума за 1946-1989.

[самотния вълк]

Прекалено се спекулира с тези лагери. Всъщност никой не казва, че те са закрити в началото на 60те години. Четейки, човек остава с впечатление, че са съществували едва ли не до 89г. Няма и никаква статистика колко от затворниците са били политически и колко криминални. Вярно, имало е и извращения в тях, но времето е било такова и то в световен мащаб. Франция закрива наказателната си колония на Дяволския остров някъде в средата на 60те години. А там условията са били по-нечовешки от нашите лагери и също е имало политически. Западна Германия ликвидира каторгите си през 1970, а САЩ окончателно чак през 1997г, макар че още имат тайни затвори...

А в цитираните по горе спомени на на бивш лагерник една от сцените е взета едно към едно от романите на Свобода Бъчварова "Земя на прицел". Става дума за момчето, дето през зимата са го поливали със студена вода. Същия епизод има в един от тези романи, само че действието се развива преди 9ти септември 44.

А, така наречените интелектуалци, през социализма имаха много по-голяма свобода. Получаваха всякакви привилегии, заплати, жилища. Можеха да "творят" каквото си искат, ктато се искаше само да спазват определена линия на поведение. Никой не го интересуваше какви глупости пишат. Въпреки всичко и тогава се промъкваха някои книги като "Ловецът на диви патици", примерно. Те, интелектуалците и затова плачат срещу държавата сега, че не им осигурява условия.

[vvarbanov]

Преди 2 часа, Frujin Assen said:

Трябва да се говори с документи, да не говорим, че хората преживели това са още живи.

Не бях виждал досега никой да отрича съществуването на лагерите и убийствата извършени в тях.Даже и рашките си признават има не само документи, има художествена литература, спомени, очевидци, песни, лагерен фолклор. Ти обаче не вярваш.Какви документи искаш, нещо с червен печат одобрено от първия секретар на ГКП, или спомените на Газдов и директора на затвора? Ама те лагерниците са способни нарочно да пукнат въпреки прекрасните условия само и само да хвърлят петно върху социалистическия строй.

 

1 hour ago, самотния вълк said:

Прекалено се спекулира с тези лагери. Всъщност никой не казва, че те са закрити в началото на 60те години.

Да някои са закрити, който се уредил да мине през тях уредил се.Сетне нещата се променят коренно, например сопите с които бият са по къси с десет сантиметра вече и не са дрянови, навлизат и гумените палки.Пребитите се налагат с цитати от Ленин , по тоя начин не усещат болка и според руските учени раните им заздравяват два пъти по бързо.

 

1 hour ago, самотния вълк said:

Вярно, имало е и извращения в тях, но времето е било такова и то в световен мащаб. Франция закрива наказателната си колония на Дяволския остров някъде в средата на 60те години. А там условията са били по-нечовешки от нашите лагери и също е имало политически. Западна Германия ликвидира каторгите си през 1970, а САЩ окончателно чак през 1997г, макар че още имат тайни затвори...

Значи това не е извинение, ако извършиш убийство не може да се оправдаваш, че и в Китай един като тебе също е убил човек.Абе през ВСВ избиха милиони, , кой знае какво е станало, че и аз сега съм утрепал няколко.Освен това има мааааалка разлика, в единия случай в нашите лагери са вкарвани хиляди за свободомислие, а в другия са терористи, убийци и криминални престъпници.Това трябва да се понимае добре.

 

1 hour ago, самотния вълк said:

А, така наречените интелектуалци, през социализма имаха много по-голяма свобода. Получаваха всякакви привилегии, заплати, жилища. Можеха да "творят" каквото си искат, ктато се искаше само да спазват определена линия на поведение. Никой не го интересуваше какви глупости пишат.

Това е чиста глупава пропаганда.Никой не можеше   да пише каквото иска.Във всяко произведение трябваше да има червена нишка.Всичко се одобряваше по партийна линия.Значи не става въпрос за линия на поведение, а за партийна линия в произведенията.Изключително рядко се случваше от глупост да не усетят някое съвсем, ама съвсем малко отклонение от червената нишка.

Редактирано Юни 13, 2016 от vvarbanov

[Малоум 2]

Всичко като оценка, е въпрос на гледна точка.

Едно време имаше партизански тел. сериал  и такава  сцена: Кучеглавия (лош!) началник на полицията, беше заловил комунист и го вкарал в ареста на полицията. Полицаят казва на затворника - (по памет) - Ти, с тая комунистическа философия, ще си винаги зад решетките... Оня му репликира - От моя гледна точка, ти си зад решетките! Красотата на утопията не предполага случки в по-нататъшно развитие. Какви са възможните варианти ... за обществено оцеляване. Без демокрацията - няма шанс за по-нататъшно развитие. А, при нещото, дето го наричаха социализъм, си беше "диктатура" на пролетариата прилагана по тоталитарен начин.

И няма - тоя е добре, а другият не е добре. Доказано, животът е борба за оцеляване. Приспособленията на човешкото обществено оцеляване са общите-колективни интереси. Ако повече хора си вадят хляба мирно - това е добре като колективна организация за оцеляване. Което се приспособи - ще оцелее, е законът на джунглата, а не - силният изяжда слабия.

Но - борбата за власт, не прощава! Властта се взема със сила, както казваха и ... не се спазват законите за развитие. Строят пропада...

...

[makebulgar]

Тук като че ли пишат агенти на Министерството на истината. На социалистическата истина. Нямало документи, значи нямало и лагери, а щом все пак виждаме, че имаме лагери, значи не било ясно дали вобще вътре е имало хора. То бива цинизъм, ама чак пък толкова! Агентите сега, ще кажат, че и всичката земя, която е взета насилствено от народа е била отнета в полза на народа. Ще намерят начин някак да извъртят нещата чрез логически заблуди, да се представят грозните неща в красиви дрехи. Интелектуалците нямало проблем, че са в концлагерите, щото държавата давала свобода на послушните интелектуалци. Пълен цинизъм.
 

Има предостатъчно доказателства!
 

Душевно убити и опустушени... вкарани там, на 17, на 30 години...

https://www.youtube.com/watch?v=HtjBNcrbTHw

 

Редактирано Юни 13, 2016 от makebulgar