Отиди на
Форум "Наука"

Recommended Posts

  • Глобален Модератор

 ВИЗАНТИЙСКИЯТ ФИНАНСОВО-ИКОНОМИЧЕСКИ ИМПЕРИАЛИЗЪМ

 

Златото и върховенството на римските императори

 

През 1895 г. отдавна забравеният днес американски специалист по монетарна история Александър дел Мар в своето изследване „История на монетарните системи“ лансира една оригинална теория, съгласно която от времето на Юлий Цезар насетне (от втората половина на I век пр.Хр.) имперски Рим започва да гледа на сеченето на златни монети не само като на тривиален икономически и финансов акт, но и като на политически и идеологически реквизит. Според Дел Мар съгласно новата римска имперска идеология, изградена по времето на Цезар и Октавиан Август, златото се превръща в символ на имперския сюзеренитет на Рим. От този момент нататък вече само римските императори имали легитимното право да секат златни монети като символ на тяхната върховна власт над страните, народите и владетелите в древния свят. Така златото станало не само светски, но и свещен и свещенически метал, върху който в качеството си на върховен жрец (понтифекс максимус) имал монопол римският император. От Константин Велики нататък този свещен и свещенически метал станал собственост на Исус Христос, чийто наместник на земята бил римският император и следователно той упражнявал правото на собственост върху него.

Съобразно тази имперска идеология всички други царе, князе, вождове в древния свят били васали и зависими на императора в Рим и като такива нямали право да секат златни монети. За сметка на това върху сеченето на сребърни, медни и други монети нямало никакви ограничения. Ако някой владетел (например германските крале в Европа от V век насетне) все пак сечал златни монети, то той го правил единствено като наместник в качеството им на локални монети на римския император с неговия лик и римска символика на тях. Всеки опит за сечене на златни монети без санкцията на императорите били приеман като оспорване на тяхното вселенско върховенство и в зависимост от баланса на политическите сили и географската отдалеченост между императора и нарушилия световен ред бунтар, това водело до повече или по-малко остра реакция на империята. Тази система е обобщена още преди Дел Мар от французина Франсоа Льонорман по следния начин:

С изключение на сасанидското монетосечене допреди царуването на Сапор III сигурно е, че сеченето на златни монети, без значение къде, било винаги разглеждано като отчетливо незачитане на претенциите за върховна власт на Римската империя; пример за това по времето на Републиката, около 86 г. пр.Хр., е сеченето на златни монети от Митридат по различни места, върху които той бил разпрострял завоеванията си. Върховенството на Рим било толкова широко прието и на Изток, и на Запад, че за много столетия нито една провинция, подчинена пряко или непряко на василевса, нито пък повече или по-малко независимите държави, съседни на империята, никога не опитали да секат златни пари.“

Дел Мар привежда различни примери, съгласно които личи, че римските и по-късно източноримските (византийските) императори не позволявали пробиви в този установен ред. Позовавайки се отново на Льонорман, той сочи, че ранните сасанидски шаханшахове като се почне от Ардашир І (224–241) и се стигне до Шапур ІІІ (383–388) секат златни монети, но след този владетел чак до времето на Хосров І (531–579) тази практика е прекратена, което би следвало да се приеме като знак, че сасанидските царе се били превърнали във васал на някоя сила. Според Льонорман (и оттам и Дел Мар) тази сила е посочена ясно от Прокопий от Кесария, писал по времето на източноримския император Юстиниян I (527–565). Прокопий споменава, че царят на Персия имал правото да сече сребърни монети колкото му се искало, но нито той, нито който и да е варварски владетел, имал правото да поставя като знак своя лик върху златни монети без значение какви количества разполагат злато разполагали.

Льонорман (я оттам и Дел Мар) грешат по отношение на Сасанидите поради факта, че преди повече от век са разполагали с много по-оскъдна археологическа информация в сравнение с днес. В действителност златни динари секак всички сасанидски царе с изключение на Джамасп (496–498), Хормизд ІV (579–590) и наследниците на Хосров ІІ (591–628). Обаче с изключение на Шапур ІІ (309–379) и Пероз І (459–484) сасанидските златни динари са голяма рядкост и вероятно това е дало основание на Прокопий да си въобрази, че сасанидските царе не сечали златни монети в знак на признаване на римското върховенство.

За сметка на Сасанидите една друга иранска династия потвърждава наблюденията и заключенията на Дел Мар – това са Аршакидите, династията на Партската империя. Те властват над Персия и други ирански територии в продължение на четири века и половина преди да бъдат пометени през 226 г. от персийското реваншистко въстание, предвождано от Сасанидите. За целия период от 247 г. пр.Хр. до 226 г. сл.Хр. нито един партски монарх не сече златни монети, нещо, на което Дел Мар обръща изрично внимание и което според него е знак, че в някакъв момент партите бил признали римското върховенство. Кога евентуално тази капитулация се е случила Дел Мар не уточнява, но вероятно актът на формално подчинение на Римската империя се е случил през 20 г. пр.Хр., когато след десетилетия на  редуващи се състояния на мир и война най-накрая между Рим и Партия е сключен мирен договор, представляващ почти пълна победа на римската дипломация. Страхувайки се от огромната военна мощ на своя западен съсед, партският цар Фраат ІV не само че изпраща като заложници при римския император Октавиан Август петима от синовете си, но и напълво признава римския суверенитет над оспорваната Армения. Впрочем точно Армения, останала извън полезрението на Дел Мар, е най-добрата илюстрация на употребата на монетарните ограничения като политическо и легитимистично оръжие, използвано от Римската империя.

Единствените златни арменски монети през целия античен и средновековен период от историята на Армения, открити досега, са сечени от арменският цар Тигран ІІ Велики (95–55 пр.Хр.). От гледна точка на темата царуването на Тигран ІІ е много интересно, защото той е основател на Арменската империя, простряла се от Каспийско море и Северна Месопотамия до Сирия, Палестина и Килия. Тигран има нещастието да преживее и нейното рухване, след като през 66 г. пр.Хр. е принуден да капитулира пред римляните и да се откаже от почти всичките си завоевания. Признавайки римският сюзеренитет, Армения престава и да сече не само златни монети, но и сребърни монети. От Артавазд ІІ (55–34 пр.Хр.), наследника на Тигран, има запазени само бронзови монети, както и от Тигран ІІІ (20–8 пр.Хр.), след който до средата на I век сл.Хр. Армения е сведена да унизителното положение на римска полупровинция и липсват каквито и да е монети, сечени от арменски монарси.

Арменското монетосечене не се възстановява и след като начело на страната се установява дъщерният клон на партската династия на Аршакидите, чиито представители и потомци с малки прекъсвания управляват Армения между 66 и 428 г. Аршакидите идват на власт в Армения в резултат от римо-партско споразумение, поставящо страната в двоен васалитет – династичен от Партия и политически от Рим. Въпреки че Римската империя така и не присъединява директно страната (освен в интервала 114–117 и 173–185 г.), през II–IV век тя третира Армения като протекторат, както това личи от поредица от факти. Липсата на каквото и да е монетосечене в Армения между I и V век сл.Хр. може да се приеме за указание, че във владетелската „ранглиста“, начело на която бил римският император, Армения имала още по-орязан и от партския суверенитет.

Арменският казус представлява интерес и през следващите столетия, защото след възстановяването на арменската държавност през 885 г. начело с династията на Багратидите (885–1045 г.) Армения отново не сече монети, въпреки че страната разполага със „сурово“ злато и особено сребро. Събитието, което подсказва вероятната причина за липсата на арменско монетосечене през IX–XI век, е фактът, че през 885 г. византийският император Василий I изпраща на арменския цар Ашот I корона, признавайки владетелското му достойнство, но същевременно и статута му на подчинен на (източно)римския император монарх. Същото пълно отсъствие на монетосечене се наблюдава между 681 и 1018 г. и при западния съсед на Византия – Първото българско царство, което би трябвало да породи някои сериозни размисли дали липсата му в действителност е икономически предпоставена.

 

 

Златният легитимизъм на василевсите

 

Рухването на Западната Римска империя в края на V век не довежда до рухването на римския легитимизъм на Запад в земите на новосформираните германски държави в Италия, Галия и Испания. Франкските и готските крале признават върховенството на римския император в Константинопол и едно от най-ярките доказателства за това е монетосеченето. Александър Дел Мар сочи, че франките секат златни монети и първите са на крал Хлодвик I (481–511) – солиди и триенси от отлично по качество злато с лика на източноримския император Анастасий. Инсигниите на източноримските императори неизменно присъстват върху монетите, сечени от наследниците на Хлодвик – Хлодомер (511–524), Хилдеберт I (511–558) и Хлотар I (511–561), които по този начин били признати само за наместници в Галия на законния източен римски император, но не и за самостоятелни владетели. Постепенно обаче започва намаляване на инсигниите, бележещи подчинението на римските императори и на монетите, в т.ч. и златните, и при Теодеберт (534–448), крал на Австразия, не напълно изчезват, като вместо тях върху монетите се появяват изображенията на варварските крале и техни легенди. Това, според Дел Мар, било декларативно отхвърляне на римския сюзеренитет и то било веднага усетено в Константинопол и намерило отражение в бележката на Прокопий, че варварските владетели могат да секат на воля сребърни монети, но не и златни. Въпреки това авторитетът на римския император в Константинопол бил толкова голям, че съвременниците на Теодеберт не дръзнали да последват примера му и да секат златни монети без каквото и да е упълномощяване от страна на василевса. Но примерът на Теодеберт не останал без резултат и постепенно римските инсигнии върху франкските монети ставали все по-редки, за да се стигне дотам, че през VII век върху тях едва личали знаците за (източно)римския сюзеренитет.

През VVI век готите в Италия също стриктно спазват правилата на римския сюзеренитет и секат златни монети от името на източните императори Зенон, Анастасий, Юстин I и Юстиниян I. При вандалите в римска Северна Африка обаче ситуацията е различна. За тях Гуидо Берндт и Роланд Щайнмахер отбелязват: „Вандалите уважавали правото на империята да сече златни монети; в Картаген няма сечени златни монети. Сечени във Византия солиди доминират находките от съкровища във вандалска Северна Африка.“ Това може да се приеме за знак, че вандалските крале се смятали за независими владетели, които обаче признавали върховенството на Римската империя и затова не дръзвали да секат златни монети, а само такива от по-малко ценни метали. За разлика от франките в Галия и готите в Италия, където местните крале секат златни монети по римски образец като наместници на констатинополския император.

Според Дел Мар ситуацията на Запад се променя съществено след сключването на съюза между франкския крал Пипин Къси и папа Стефан II през 754 г., в резултат на който вакуумът, зейнал между оттеглянето на римската (византийската) власт на Запад, причинено от нашествието на лангобардите, бил запълнен от апостолическия папски престол. Според Дел Мар обаче, монополът и правомощията върху сеченето на монети продължавал да бъде в ръцете на източноримския император в Константинопол. Дел Мар смята, че една от точките в споразумението между Карл Велики и Никифор I през 803 г., била сеченето на златни монети да бъде запазено като прерогатив единствено на василевсите на Изток. Такова едно споразумение би обяснило защо след царуването на Карл Велики до падането на Константинопол през 1204 г. в нито една страна в Европа освен Византия не е засвидетелствано сечене на златни монети. В действителност Дел Мар допуска малка грешка, защото последните златни монети на Запад допреди XIII век са сечени при Людовик Благочестиви около 818 г. Дел Мар добавя, че явно в резултат на франко-византийското споразумение съотношението (рациото) на златото и среброто на Запад, което при Меровингите било фиксирано на 1 към 10, при Карл Велики било променено на 1 към 12, което отговаряло на римския стандарт от последните близо 1000 години, в т.ч. и на съотношението в самата Византия.

Изхождайки от данните на нумизматиката, Дел Мар прави следните заключения: „Приемането на всеобщата представа, че християнските владетели в средновековна Европа са били във всяко положение независими суверени преди разрушаването на Римската империя и падането на Константинопол през 1204 г., трудно е да се обясни обстоятелството, че никой от тях не е сякъл златни монети когато и да е преди това събитие и всички от тях започват да секат златни монети веднага след него. Нито готите, нито келтите, нито гърците, нито римляните по времето на републиката нямат задръжки да секат злато; такива задръжки нямат и меровингските франки и арабите в по-късни времена; не липсват златни рудници или златоносни реки в която и да е от провинциите или страните на Запада; не липсват знания за добива, топенето и сеченето на злато, но при все това се натъкваме на странния факт, че навсякъде където било установено върховенството на римския суверен и първосвещеник, там, и по същото време, дори в някои случаи спира и самият добив на злато. Близко е до ума, че се прекратява не употребата на златни пари, за наличието на каквито има податки, а единствено спира прозводството им, тоест сеченето и маркирането на злато. В Англия с изключение на ранните дни на Хептархията, златните пари са циркулирали от най-древни времена до наши дни. Сред тези монети има готски, (в т.ч. саксонски), келтски, франкски или мюсюлмански, но никога римски, освен ако не били сечени от или под знака на римския суверен и първосвещеник. С една дума, за повече от тринадесет столетия, тоест от Август до Алексий IV, златните монети и в Империята, и на Изток, и на Запад, били сечени изключително от василевса. И пак, между VIII и XIII век, за период от 500 години, нямаме свидетелство за сечене на златни монети от местните християни или от който и да е крал на Британия.“

Доразработвайки теорията си, Дел Мар се противопоставя на обяснението, че отсъствието на местно златно монетосечене на Запад се дължало на липсата на търсенето на златни монети, тоест на цялостния срив и натурализация на западната икономика, защото в противен случай остава без обяснение циркулацията на мюсюлмански и византийски златни монети в Европа. Дел Мар отхвърля и едно друго обяснение, а именно че варварските нашествия и завоевания на Запад били довели до затварянето на златните мини и до положение наличното злато да е в толкова оскъдни количества, че правело безпреметно сеченето му във вид на монети. Напротив, според Дел Мар именно езичниците варвари отворили златните мини, а християните ги затворили:

Еретиците мюсюлмани, франки, авари, саксонци, нормани, англи, всички те отваряли златни мини през средновековните времена. В момента, в който тези народи станали християни или били покорени и поставени под контрола на римската йерархия, златните им мини били изоставени и затворени... Мините в Кремниц, които съдържали едновременно злато и сребро и за които Агрикола казва, че били отворени през 550 г. сл.Хр., се намирали на територията на езичниците авари, промиването на злато в река Елба, подновено през 719 г., било в ръцете на езичниците саксонци и меровингските франки; същото било положението с промиването на златото в Рейн, Рона и Гарона. Златните мини в Африка и Испания, отворени отново през VIII век, били експлоатирани от еретиците мюсюлмани. Златните мини в Коурим, Бохемия, отворени през 998 г., били управлявани от езичниците чехи. Когато и където било установено християнството, златната металургия била отстъпена на василевса или напълно изоставена.“

 

 

Арабското предизвикателство срещу римския ред

 

Ако признаването на титлата „император“ (но не и „император на римляните“) на Карл Велики от страна на римските/ромейските императори в Константинопол било заплатено около 803 г. от франките не само с териториални отстъпки, но и с признаването сеченето на златни монети като прерогатив единствено на василевсите, на Изток мюсюлманите-араби отправят безцеремонно и подкрепено с колосална военна сила предизникателство към божествения римски ред. Между 634 и 698 г. конните армии на арабите завземат източноримските владения в Месопотамия, Сирия, Финикия, Египет, Либия и Западна Африка. Към 650 години войските им стигат Средна Азия, а през 711 г. преминават Гибралтар и нахълтват на Пиринейския полуостров. Въпреки страшния арабски натиск, под който падат Сасанидската империя и Вестготското кралство, Източната римска империя устоява.

През първите шест десетилетия римо-арабският конфликт, въпреки чудовищния сблъсък от Сирия до Картаген, остава в руслото на военната конфронтация. Докато не се случва нещо, което изостря още повече ромейско-арабските отношения. През 692 г. император Юстиниян II внезапно нарушава сключения преди това мирен договор с арабите, но в битката при Севастополис претърпява тежко поражение. В стандартната историческа литература традиционно не се търсят мотивите защо Юстиниян внезапно решава да наруши сключения неодавна мир с арабите, даващ глътка въздух на империята след тежките войни от времето на Константин IV. Според Александър Дел Мар причините за войната са обяснени от самите византийски автори. Теофан Изповедник (IX век), а след него и Георги Кедрин (XI XII век) и Зонарас (XII век) твърдят, че Юстиниян нарушава мира от 686 г. с халифа Абд ал-Малик заради това, че последният изплатил договорения данък със златни монети, върху които липсвал ликът на римския/ромейския император. По думите на Зонарас „Юстиниян нарушил мира с арабите, защото годишният данък бил платен не в монети с императорския лик, а с нов отпечатък; а не се позволява да се секат златни пари с какъвто и да е друг лик, освен с този на ромейския император.“ Дел Мар пояснява, че между 645 г., когато арабите отнемат от Източната римска империя повечето от азиатските и африканските й владения, докъм началото на VIII век арабите секат монети, на които присъства ликът на римския император, монограмът Хи Ро (съкращение на Христос) и кръст. В края на VII век обаче халифът Абд ал-Малик започва да сече нов тип златни монети, на които вместо източноримският император бил изобразен той самият с меч в ръка, придружен от надписа „Слуга на Аллах, Абд ал-Малик, емир ал-Мумин.“ По този начин, премахвайки лика на императора от арабските златни монети, Абд ал-Малик отхвърлил и идеята за световното господство на римския император над останалите владетели, и от монарх, сечащ злато в качеството си на наместник на императора (по подобие на франките и готите), чрез новите златни монети халифът се обявил за напълно независим от василевса владетел. В отговор на това предизвикателство Юстиниян за първи път включил в легендите на сечените от него монети името и изображението на Христос, акто и формулата „Господарят Юстиниян, слуга на Христос.“

 

 

Зад фасадата на имперската идеология

 

Теорията на Дел Мар (и на Льонорман) за златното монетосечене като легитиматор на римското световно върховенство бива забравена (ако въобще е била забелязана) и удавена в традиционните медиевистки постановки за натурализирането на европейската икономика, което не изисквало сеченето на скъпите златни монети и достатъчността на сребърните пари. Столетие по-късно обаче тя е извикана отново на бял свят от американския монетарист, икономист и стопански историк Стивън Зарленга, който в своя капитален труд „Изгубената наука за парите“ й вдъхва нов живот и я доразвива от гледна точка на стопанските и финансовите реалности на Средновековието.  

Според Зарленга зад яростното защитаване от страна на римските/ромейските императори на уникалния им прерогатив да секат златни монети се криели съвсем прозаични и меркантилни мотиви. От времето на Цезар в Европа съотношението (рациото) злато – сребро било 1 : 12, докато на изток, в Индия и Китай, то било 1:6 или 1:7, тоест спрямо Запада среброто било два път по-скъпо (или златото било два пъти по-евтино). Следователно, според Зарленга, „зад свещения прерогатив да сече златни монети на василевса стои възможността да се обменят централизирано сечените [от държавата] златни безанти срещу локално сечените сребърни монети в съотношение 1 към 12 и същевремемно да обмени същото сребро за два пъти повече злато на кюлчета в Индия.“ Всяка намеса в този механизъм щяла да порази в самото сърце могъществото на императора.

Тази система, действаща още от времето на ранната Римска империя, имала за резултат обаче изсмукването на сребърните наличности в Европа в посока на Индия и Китай, където за 12 кг сребро можело да се получи не 1 кг злато, както в Европа, а 2 кг. Неслучайно в началото на II век Плиний се оплаква, че всяка година от Римската империя в посока на Индия и Китай изтичали 100 милиона сребърни сестерции, равняващи се на 1 милион златни ауреуса. Това изтичане на ценен метал се приема за една от причините за постепенното финансово изтощаване на Римската империя. Друга причина за него била постепенната и огромна концентрация на богатство в ръцете на езическите храмове (после църквата) и частни лица, които ги трупали на склад, лишавайки имперската икономика от оборотни средства и водещи до (дефлационна) стагнация в търговията и производството.

Ключовата роля на различното рацио на среброто и златото на Запад и на Изток обаче има още един аспект, неразработен от Дел Мар и Зарленга. Ако в епохата, когато Римската империя се простирала от Британия до Египет и от Мавритания до Кавказ, сребърно-златното съотношение 12:1 изсмуквало сребърната ликвидност на империята в посока Индия и Китай, след рухването на Запада и оцеляването само на източната половина на Римската империя ситуацията се променя в положителна за константинополските императори посока. Ако до V век Римската империя се явявала крайната западна спирка на ориенталските стоки, което водело до изсмукване на сребърните й наличности в източна посока, след V век Източната римска империя вече се превърнала не в крайна спирка на ориеталските стоки, а в транзитна. Сега вече Византия можела да заеме транзитна роля в международната търговия. Използвайки уникалния си монопол върху сеченето на златни пари, императорите в Константинопол не само ставали посредници в търговията между Ориента и Европа, но заигравали ролята на Индия и Китай спрямо Европа. Купувайки срещу имперски златни номизми сребро или пък стоки в Европа срещу сребро, но преизчислено по курса на златната номизма, и препродавайки среброто или стоките на Изток срещу 2 пъти по-евтино злато (или пък стоките срещу двойно скъпо сребро на местните пазари), имперските търговци можели да генерират печалби в аритметична погресия. Тази деспотична и потисническа финансова система, която се задържала до 1204 г., буквално изсмуквала Европа в полза на Византия и поддържала векове наред имперското финансово, икономическо и политическо могъщество.

Точно във връзка с гореописаната ситуация може да се тълкува и появата на собствено арабско златно монетосечение, на което се спира по-подробно Зарленга. Той дори го нарича „ислямска атака срещу имперската монетарна сънна артерия“. Арабите започват да секат арабски златни динари без имперски инсигнии, като определят съотношението на златото спрямо среброто на 1:7. Според Зарленга „това иде да покаже, че мюсюлманите можели да обменят златните си монети срещу близо два пъти повече европейски сребърни монети, отколкото срещу мюсюлмански сребърни монети със същото тегло“. Според Зарленга василевсът се бил опитал да запази търговията по суша до Индия за самия себе си, обменяйки сребро срещу два пъти повече злато, но „скоро Византия спряла да сече сребро за поданиците си и забранила всякаква търговия с мюсюлманите. По-сетнешните опити да съживи мащабното сребърно монетосечене били краткотрайни и бързо били изоставени.“

„Арабското въстание“ срещу римската финансова система било успешно и не само позволило на мюсюлманите да получат финансова еманципация от Константипол, но и да търгуват с Индия и Китай по еднакъв „обменен курс“, без да губят ликвидност. Мюсюлманите на свой ред започнали да прилагат ромейския модел на финансово изсмукване на Европа чрез курса на среброто спрямо златото. Запада обаче не съумял да стори същото.

Според Дел Мар и Зарленга срещу признаването на императорската титла на Карл Велики Константинопол изискал Запада в лицето на франките и Рим да преустанови сеченето на златни монети. Въпреки че липсват сведения за това в писмените извори, фактът, че именно при Карл Велики има корекция в цената на среброто спрямо златото от 10 : 1 на 12 : 1, което било точно имперският номинал, по който василевсите сечали своите номизми, може да се приеме като знак, че Източната империя била наложила своите условия на Запада. Това рацио въвличало Запада в международната търговска система на империята, създавайки условия в продължение на столетия европейското сребро да изтича към Константинопол, а оттам към Персия, Индия и Китай.

 

 

Европа получава икономическата си свобода

 

Докато Източната римска империя се стреми да налага търговски ограничения спрямо мюсюлманите и да превърне Константинопол в единствената стокова борса, където да си дават среща търговци от цял свят, някои сили на Запад още от IX век опитват да се изплъзнат от хватката на василевсите. Амалфийците и венецианците, въпреки че са официални васали на Източната империя, решават да нарушат нейните ограничения за търговия с мюсюлманите. За да не се набива това на очи, венецианците се ориентират към зони встрани от имперското полезрение – Тунис и Египет.

След завоюването на Египет арабите отварят отново стария канал при град Арсиное, свързващ през Горчивите езера Нил с Червено море, по който в стари времена минавала морската търговия от Индия към Александрия. През IX век венецианците са вече на александрийските тържища и заобикаляйки Константинопол, започват да внасят в Европа подправки, коприна, текстил и злато. Копирайки в по-малък размер византийския търговски модел, основан на разликата в рациото междо среброто и златото на Запад и на Изток и възползвайки се от мюсюлманското съотношение 7 : 1, печалбите на венецианците от морската търговия с Египет достигнали стотици проценти и се превърнали в основата на богатството им. В международните си операции венецианците извършвали изчисленията си в злато, използвайки ромейската и мюсюлманската номизма и динар.  Навлизането в източната търговия обаче не само послужило за натрупване на капитали във Венеция, но и показало на нейните търговци какви перспективи крие установяването на цялостен контрол върху посредническата позиция между Изтока и Запада. А това значело неизбежен конфликт с василевсите в Константинопол.

Удобният случай идва през април 1204 г., когато превозените с венециански кораби рицари от Четвъртия кръстоносен поход вместо да продължат към Светите земи, са насочени от венецианците против Константинопол. Великата столица на старата Римска империя, акумулирала в себе си не само хилядолетна култура, на и вековни богатства, е подложена на варварски грабеж. Освен важни търговски бази като островите Крит и Евбея, венецианският дял от предприятието възлязъл на плячка в размер около 900 000 марки сребро, сиреч на близо 7 200 000 унции.

Разгромът на Византия имал обаче и едно друго измерение, засягащо не само Венеция, а целия Запад. В очите на католическия свят превземането на Константитопол поставило официален край на Римската империя, а оттам и не поддържания столетия наред уникален монопол на василевсите да секат златни пари, предоставяйки на долустоящите и подчинени на императора християнски монарси правото да секат в най-добрия случай сребърни пари. Ако в течение на 400 години в нито едно кътче на Европа не била отсечена и една златна монета, след отпадането на старото ограничение изведнъж в рамките на 6-7 десетилетия Запада започва да сече златни пари. Началото е поставено от Фридрих Хохенщауфен през 1225 г. в Неапол, последван от френския крал Луи IX през 1250 г., Флоренция през 1252 г., английския крал Хенри III през 1257 г., Венеция през 1284 г. с нейния прочут дукат, папа Йоан XXII в Авиньон през 1316 г. и т.н. Старият римки ред бил рухнал.

За разлика от василевсите в Константинопол, които векове поддържали твърдо съотношението злато – сребро в рамките на 1 : 12, венецианците възприемат по-гъвкавия подход на плаващ обменен курс, движещ се между 1250 и 1360 г. от 1 : 8,5 до 1 : 14,2, след което цената на среброто се покачила до 1 : 9,5 спрямо златото. Упоредно с този либерализъм Венеция установява крайно строги мерки за защита на паричната си система от опити за манипулиране. След 1250 г. всяко кюлче сребро или злато, озовало се на нейна територия, било регистрирано от държавата, преди да може да бъде продавано.

Би могло да се възрази, че започването на сечене на златни монети на Запад няма общо с рухването на някаква въображаема финансово-идеологическа система, поддържана упорито столетия наред от константинополските императори, и че западният подем се дължи на огромната плячка, заграбена при разгрома на Източната римска империя. Съществува дори становище, че награбените в Константинопол ценни метали били повече от всичко, което Европа била получила чрез столетия търговия. Безспорно след 1204 г. Запада получава мощна доза ликвидност благодарение на византийската плячка, която се оказва стимул за развитието на икономиката, а оттам и на културата и което, погледнато от обратната страна, обаче е и знак, че столетия наред Източната римска империя е потискала социално-икономическия подем в Европа със своята монетарна политика и икономическа централизация. Красноречива илюстрация на бурния възход на западната икономика след разгрома на Константинопол е например фактът, че между 1200 и 1350 г. лихвите, изплащани по заемите във Флоренция, падат от 20-22% на 5-8%, а между 1240 и 1343 г. приходите на Флоренция нарастват 11 пъти!

Обаче идеята че започналото сечене на златни монети на Запад през XIII век се дължи единствено на византийската плячка и няма общо с рухването на сакралната идеология на златото, поддържана упорито столетия наред от константинополските императори, може да бъде опровергана от процеси през следващите столетия. След като Венеция заема мястото на Византия в източната търговия, тя се оказва отличен ученик на империята и почва да прилага на свой ред ромейските методи. Венеция организира търговията си, като изпращала на изток сребро в замяна на злато и подправки, „разрушавайки по този начин европейската система, базирана на сребърните пари, буквално изнасяйки я в Индия“. И успоредно с това богатеейки за сметка на другите. Точно както правила това Източната империя в продължение на столетия. В резултат на тази венецианска политика около 1300 г. гладът за сребро в Европа започва да става застрашителен, по-опасен от когато и да било през предходните седем столетия. Сребърната криза достига апогея си между 1457 и 1464, когато повечето монетни дворове на Стария континент се оказват затворени. Проблемът с изтичането на сребро от Европа към Индия, Китай и Япония продължава и по времето на португалската, холандската и индийската експанзия през XVI–XVIII век, но в случая е важно друго. След като Европа оплячкосва огромните богатства на старата Източна римска империя, в рамките на около век те се оттичат от западните джобове в тези на ориенталците. Повторното изчерпване на ликвидността на Запада обаче не довежда до прекратяване на сеченето на златни монети, както би трябвало да се очаква, ако се вярна, че идентичен процес се е осъществил на Запад след 800 г. Обаче за разлика от периода преди 1200 г. в християнския свят освен ликвидност липсва и още един елемент – римският император в Константинопол, който чрез властовото сакрализиране на сеченето на злато като свой свещен прерогатив контролирал международните финанси и търговия в продължения на столетия.

Бел.мод. Aspandiat. Темата е дискусионна, но ще трия всякакви глупости и спам от типа на всеобщо известни от (про)гимназниалния курс по история факти и постановки.

 

Редактирано от Aspandiat
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Чудесна тема, Аспандиат! Но все пак преди 1204 г. в Западна Европа е имало златно монетосечене и по-точно в Англия. Един от последните монарси секли златни манкуси е крал Етелред II (упр. 978 - 1013 г. и 1014-1016г.).

rfvDuwQMZ6jZ67nVuKpMlnu4468vCh5_4xLFt7Kf

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Много дълга статия, не можах да се концентрирам.И то е защото по принцип не съм съгласен с тази хипотеза.Фаворитизира се златната монета.Докъдето държавата може да наложи властта си до там контролира монетосеченето.Останалите не се съобразяват.Византия сече малко сребърни монети, повече бронзови и златни .Не са редки случаите когато някои номинали монети добиват голяма популярност.Такива са тетрадрахмите на Ал. Македонски, римския денар,венецианския матапан,Талера на Мария Тереза, византийския солид и други.Някои от тях като тетрадрахмите и талера продължават да се секат посмъртно.Тия монети са извоювали авторитет и населението им има голямо доверие.Една от причините съседните държави да не секат златни монети е че населението е свикнало с утвърдена валута и нови, къси серии не биха имали успех.Второ икономиките им са слаби и търговията им не изпитва необходимост от собствено златно монетосечене.Добрите гравьори на печати не се създават за един ден когато затрябват.Това е майсторство, трябва време, приемственост.Монетарите не скитат свободно в търсене на работа те са били закрепостени към монетния двор.За това варварските имитации нямат качествени изображения, те са по схематични и с грешки в легендите.Византия е губила, битки и войни,но победителите и не са бързали да секат златни монети, въпреки че никой не е можел да ги спре.Кой би забранил на Атила да сече златни монети?Не може да е съществувало такова римско право, което е спазвано и от независимите владетели.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Ооо, Дрейк. Тези монети не ме изненадват толкова. Като ги четох тия двамата юнаци, Дел Мар и Зарленга, се оказа, че Англия (както винаги) е все нещо различно, един вид частен случай. Например през 8 век, когато Европа е на дъното, там секат злато. Подозирам, че въпросният римо-византийски златен модел не е обхванал Британия след 400 г. сл.Хр., не само защото тя първа отпада от римския свят в началото на 5 век, но и защото за разлика от готи и франки, които приемат римския ред и система, англо-саксите навлизан в Британия като жестоки завоеватели. Тоест Британия до 1066 г. е извънсистемно явление.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор
Преди 6 минъти, vvarbanov said:

Една от причините съседните държави да не секат златни монети е че населението е свикнало с утвърдена валута и нови, къси серии не биха имали успех.Второ икономиките им са слаби и търговията им не изпитва необходимост от собствено златно монетосечене.

В България това може да е така, но аз затова пуснах повече горе инфо за арменския случай, защото той е смущаващ. Хайде, между 681 и 1018 г. българската икономика може да е слаба, обаче през 10-11 век в Армения нещата са различни. Твърди се, че столицата Ани през 11 век е имала 100 000 население. Айде, наполовина да е било, пак е огромен град, който за да се поддържа, се нуждае от силна икономика. През нея минава и разклонението на Пътя на коприната в посока на Трапезунд. Обаче в Армения не се секат монети. За сметка на това от самото си начало през 1081 г.  Киликийска Армения сече свои сребърници, но никога златни монети. До самия си край през 1375 г.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 17 минъти, vvarbanov said:

Докъдето държавата може да наложи властта си до там контролира монетосеченето.Останалите не се съобразяват.Византия сече малко сребърни монети, повече бронзови и златни .Не са редки случаите когато някои номинали монети добиват голяма популярност.Такива са тетрадрахмите на Ал. Македонски, римския денар,венецианския матапан,Талера на Мария Тереза, византийския солид и други.Някои от тях като тетрадрахмите и талера продължават да се секат посмъртно.Тия монети са извоювали авторитет и населението им има голямо доверие.Една от причините съседните държави да не секат златни монети е че населението е свикнало с утвърдена валута и нови, къси серии не биха имали успех.Второ икономиките им са слаби и търговията им не изпитва необходимост от собствено златно монетосечене.Добрите гравьори на печати не се създават за един ден когато затрябват.Това е майсторство, трябва време, приемственост.Монетарите не скитат свободно в търсене на работа те са били закрепостени към монетния двор.За това варварските имитации нямат качествени изображения, те са по схематични и с грешки в легендите.

Византия е губила, битки и войни,но победителите и не са бързали да секат златни монети, въпреки че никой не е можел да ги спре.Кой би забранил на Атила да сече златни монети?Не може да е съществувало такова римско право, което е спазвано и от независимите владетели.

Интересна статия , сега е късно подробно не я прочетох но хвърлих поглед и много ми хареса ! 

Същото се отнася и за коментарите и за двата !

Това лято, по време на отпуската си в българия  четох книгата на У. Чърчил - История на Англия - 1 част , купих я в руската книжарница в софия на безценица , беше преоценена. В 1 част се разглеждаше историята на Англия от древността и Ю. Цезар до войната на Бялата и Червената роза , Ричард 3 и Хенри. Там в книгата имаше дости интересни неща които ми направиха впечатление. Например Чърчил пише, че в Англия сред първите монети били английски копия от арабски монети. Самите монети като копия от арабски оригинали възхвалявали Алаха. Дали тва е истина или не не знам, но го четох с очите си !

Дали това е истина или легенда разпространена в англия за която пише самия Чърчил ? Знаем кой е Чърчил в книгата си той счита това за истина за факт. Ако някой знае или е чувал за такъв факт моля да сподели ? Ранни английски монети , копия от арабски и възхваляващи по неволя , незнание бога на мюсулманите ?

В Статията пише, че арабите секли златни монети възхваляващи императора на Ромеите и Христос .

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Чърчил не лъже. Има запазена златна монета на краля на Мерсия Офа, сечена през 774 г. по образец на златния арабски динар на халифа Ал-Мансур, на която пише ""Offa Rex", тоест "Крал Офа".

Offa_king_of_Mercia_757_793_gold_dinar_c

И това според мен е интересен факт, който не само, че свидетелства за активни морски търговски връзки с арабите на Пиринейския п-в, но и за нещо друго. Прави ми впечатление, че английският крал(е) следва арабски модели, а не римски/византийски. Което пък влиза във връзка с моето допускане по-горе, че Британия е извънсистемен случай, не влизащ в римо-византийския монетарно-властови златен модел. Тоест английските крале чрез тези имитации искат да подчертаят, че се намират извън имперската юрисдикция на (Източния) Рим.

https://en.wikipedia.org/wiki/Offa_of_Mercia

 

Редактирано от Aspandiat
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 32 минъти, Aspandiat said:

Ооо, Дрейк. Тези монети не ме изненадват толкова. Като ги четох тия двамата юнаци, Дел Мар и Зарленга, се оказа, че Англия (както винаги) е все нещо различно, един вид частен случай. Например през 8 век, когато Европа е на дъното, там секат злато. Подозирам, че въпросният римо-византийски златен модел не е обхванал Британия след 400 г. сл.Хр., не само защото тя първа отпада от римския свят в началото на 5 век, но и защото за разлика от готи и франки, които приемат римския ред и система, англо-саксите навлизан в Британия като жестоки завоеватели. Тоест Британия до 1066 г. е извънсистемно явление.

Това е много вероятно, но пък всички визиготски крале на Испания са секли златни триенси, въпреки че Романия/Византия запазва под свое владение малки части от Иберийския полуостров почти до арабското нашествие. А има и още изключения от посочения период 814-1204 г. - кралят на Леон, Фернандо II (1157-1188 г.) сече златни мараведи, дукът на Апулия, Робер Гискар (1072-1085 г.) и кралете на Сицилия - Роже/Рожер II (1130-1148 г.), Гийом/Вилям/Гилермо I Злият (1148-1166 г.), Гийом/Вилям/Гилермо II Добрия(1166-1189 г. )и Танкред (1189-1194 г.) секат златни тари.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 1 час, Aspandiat said:

В България това може да е така, но аз затова пуснах повече горе инфо за арменския случай, защото той е смущаващ. Хайде, между 681 и 1018 г. българската икономика може да е слаба, обаче през 10-11 век в Армения нещата са различни. Твърди се, че столицата Ани през 11 век е имала 100 000 население. Айде, наполовина да е било, пак е огромен град, който за да се поддържа, се нуждае от силна икономика. През нея минава и разклонението на Пътя на коприната в посока на Трапезунд. Обаче в Армения не се секат монети. За сметка на това от самото си начало през 1081 г.  Киликийска Армения сече свои сребърници, но никога златни монети. До самия си край през 1375 г.

Сега се запознах с тази част от историята на Армения.Ашот II Железни(914-928) изгонил мюсулманските мародери разоряващи страната.Това е добър период, но въпреки че преживява възход ,тя е феодално раздробена.Конфликтите отслабват страната, тя се цепи през 963 и 978, че и 987 на две или три царства и през 1021 г.Василий II присъединява арменското царство към Византия.

Имаме един къс период от 100 години и той не е целия разцвет, има възстановяване сетне делене и то не остава време кога да секат златни монети.Разцвета не е кой знай какъв и то къс.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 10 часа, Aspandiat said:

Чърчил не лъже. Има запазена златна монета на краля на Мерсия Офа, сечена през 774 г. по образец на златния арабски динар на халифа Ал-Мансур, на която пише ""Offa Rex", тоест "Крал Офа".

И това според мен е интересен факт, който не само, че свидетелства за активни морски търговски връзки с арабите на Пиринейския п-в, но и за нещо друго. Прави ми впечатление, че английският крал(е) следва арабски модели, а не римски/византийски. Което пък влиза във връзка с моето допускане по-горе, че Британия е извънсистемен случай, не влизащ в римо-византийския монетарно-властови златен модел. Тоест английските крале чрез тези имитации искат да подчертаят, че се намират извън имперската юрисдикция на (Източния) Рим.

https://en.wikipedia.org/wiki/Offa_of_Mercia

 

Имитацията на динар е само една, а иначе има доста англо-саксонски имитации на солиди на имп. Константин I, на Магнус Максимус, а също и на Меровингски тремиси, и Каролингски солиди. 

http://www.fitzmuseum.cam.ac.uk/gallery/anglosaxon/theme1.html

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 15 часа, vvarbanov said:

Много дълга статия, не можах да се концентрирам.И то е защото по принцип не съм съгласен с тази хипотеза.Фаворитизира се златната монета.Докъдето държавата може да наложи властта си до там контролира монетосеченето.Останалите не се съобразяват.Византия сече малко сребърни монети, повече бронзови и златни .Не са редки случаите когато някои номинали монети добиват голяма популярност.Такива са тетрадрахмите на Ал. Македонски, римския денар,венецианския матапан,Талера на Мария Тереза, византийския солид и други.Някои от тях като тетрадрахмите и талера продължават да се секат посмъртно.Тия монети са извоювали авторитет и населението им има голямо доверие.Една от причините съседните държави да не секат златни монети е че населението е свикнало с утвърдена валута и нови, къси серии не биха имали успех.Второ икономиките им са слаби и търговията им не изпитва необходимост от собствено златно монетосечене.Добрите гравьори на печати не се създават за един ден когато затрябват.Това е майсторство, трябва време, приемственост.Монетарите не скитат свободно в търсене на работа те са били закрепостени към монетния двор.За това варварските имитации нямат качествени изображения, те са по схематични и с грешки в легендите.Византия е губила, битки и войни,но победителите и не са бързали да секат златни монети, въпреки че никой не е можел да ги спре.Кой би забранил на Атила да сече златни монети?Не може да е съществувало такова римско право, което е спазвано и от независимите владетели.

Бих добавил и "дядото" на "левчето"/"леята"/"есседи (асланлъ) куруша" - льовенталера (leeuwendaaler) , познат в Източна/Югоизточна Европа някъде до 18 век http://www.academia.edu/8927281/%D0%9C%D0%BE%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0_%D1%86%D0%B8%D1%80%D0%BA%D1%83%D0%BB%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F_%D0%B2_%D0%90%D0%BD%D1%85%D0%B8%D0%B0%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0_%D0%BA%D0%B0%D0%B0%D0%B7%D0%B0_%D0%BF%D0%BE_%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5_%D0%BD%D0%B0_%D0%BA%D1%80%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D1%82%D0%B0_%D0%B2_%D0%9E%D1%81%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0_%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F_%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%8F_%D0%BD%D0%B0_XVI_%D1%81%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B0_%D0%BD%D0%B0_XVII_%D0%B2%D0%B5%D0%BA_%D0%B2%D1%8A%D0%B7_%D0%BE%D1%81%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B0_%D0%BD%D0%B0_%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%BD%D0%B8_%D0%BE%D1%82_%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5_%D0%BD%D0%B0%D1%85%D0%BE%D0%B4%D0%BA%D0%B8_Coin_Circulation_in_the_Ahyolu_Kaza_during_the_Crisis_in_the_Ottoman_Empire_late_16th_-_middle_of_the_17th_Centuries_

 

 

Този автор има същото виждане (което не е и лично мое)

http://iv0georgiev.blogspot.bg/2014/12/blog-post_10.html

 

 

 

Редактирано от nik1
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
1 hour ago, nik1 said:

Бих добавил и "дядото" на "левчето"/"леята"/"есседи (асланлъ) куруша" - льовенталера (leeuwendaaler) , познат в Източна/Югоизточна Европа някъде до 18 век..

 

Този автор има същото виждане (което не е и лично мое)

http://iv0georgiev.blogspot.bg/2014/12/blog-post_10.html

 

 

 

 Първия български владетел отсякъл монети с лъв е цар Йоан Шишман (1371-1395) , той сече медни посребрени монети(аспри) с изправен на задните си крака лъв.Льовенталера е отсечен след него.От античността до наши дни се среща изобразен (в различни пози) лъв по монетите.Не вярвам, че всички са гледали един от друг.Просто това се харесва защото е символ на власт, храброст и мощ.В българската хералдика изправен лъв е изобразен в гербовника на лорд Маршал от 1295г. " 

 

 

205-aa50a49232.jpg

 

Редактирано от vvarbanov
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Според мен, хералдиката е една бира, а името на парата е друга бира; 

Името на парите ни от следосвобожденския период е аналогично на молдовската и най-вече румънска лея (аналогията между румънската лея и лева не е само в името, а и в номинала /теглото/, и в това че двете страни са членове на латинския монетен съюз)  

Всъщност в онзи край се използват сребърни пари, които се казват "лев" на руски, 70-80 години  преди  това име да бъде използвано от българите за тяхната валута. /Защо "лев", ами защото произлизат от лъвските талери, така както по нашите земи по онова време се изполват есседи (асланлъ) курушите/

П. П. СВИНЬИН

ОПИСАНИЕ БЕССАРАБСКОЙ ОБЛАСТИ

http://www.vostlit.info/Texts/Dokumenty/Rumanien/XIX/Svinjin/frametext3.htm

http://www.vostlit.info/Texts/Dokumenty/Rumanien/XIX/Svinjin/frametext2.htm

ПС

Всъщност мисля че левът ("протолевът"), а не рублата се използва като неформална официална валута по българските земи през периода по време на руската окупация на Силистра през 1829-30 година /става ясно от писанията  Юри Венелин/ 

--------------------------

Иначе хералдиката е ясна:

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%B8%D1%8F

 

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор
Преди 16 часа, Drake said:

Това е много вероятно, но пък всички визиготски крале на Испания са секли златни триенси, въпреки че Романия/Византия запазва под свое владение малки части от Иберийския полуостров почти до арабското нашествие. А има и още изключения от посочения период 814-1204 г. - кралят на Леон, Фернандо II (1157-1188 г.) сече златни мараведи, дукът на Апулия, Робер Гискар (1072-1085 г.) и кралете на Сицилия - Роже/Рожер II (1130-1148 г.), Гийом/Вилям/Гилермо I Злият (1148-1166 г.), Гийом/Вилям/Гилермо II Добрия(1166-1189 г. )и Танкред (1189-1194 г.) секат златни тари.

Значи, Дрейк, доколкото успях сега да направя някаква бърза справка в нетя, вестготските жълтици докъм края на царуването на източния император Юстиниян I, тоест докъм 565 г., следват римските образци. После обаче, в рамките на двайсетина години и до края на Вестготското кралство почва сечене на монети с друг дизайн.

http://images.goldbergauctions.com/php/chap_auc.php?site=1&lang=1&sale=75&chapter=137&page=1

http://images.goldbergauctions.com/php/chap_auc.php?site=1&lang=1&sale=78&chapter=111&page=1

http://www.deamoneta.com/auctions/view/390/12

http://www.deamoneta.com/auctions/view/390/13

Това според мен показва, че нещо се е променило след 565 г. Като период тази промяна на дизайна съвпада с началото на готската реконкиста в Испания против ромеите. Ето например монета, сечена от Леогивилд - http://www.the-saleroom.com/en-gb/auction-catalogues/baldwins/catalogue-id-srbal10023/lot-cb875d9d-3c3c-4afe-af7b-a47b00f3b45a Точно при него почва весготската реконкиста против ромеите. Тази рязка промяна в дизайна (макар да се виждат остатъци от римски дизайн), но запазване на сеченето на жълтици, може да се приеме и като обявяване на независимост от василевса. Но ти много по-добре от мен познаваш района през Средновековието и можеш да кажеш ако бъркам някъде.

За сицилийското златно монетосечене. Доколкото можах да направя справка, златните нормано-сицилиански тари са сечени под силното влияние на мюсюлманските жълтици от предходния период от Сицилия и Африка. А не под ромейско влияние и образци. Прави ми впечатление обаче, че и във вестготския (след 565 г.) и при норманския случай златни монети не по ромейски образец секат все крале и държави, които са във военен конфликт с Романия. Особено норманите, които са направо страшен враг. Това едва ли е случайно.

За Фернандо II обаче съм озадачен, наистина. Можеш ли да дадеш изображения на сечени от него монети да видим дали неговите мараведи не приличат на арабските. Тя и думата "мараведи" май е от арабски произход.

 

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор
Преди 16 часа, vvarbanov said:

Сега се запознах с тази част от историята на Армения.Ашот II Железни(914-928) изгонил мюсулманските мародери разоряващи страната.Това е добър период, но въпреки че преживява възход ,тя е феодално раздробена.Конфликтите отслабват страната, тя се цепи през 963 и 978, че и 987 на две или три царства и през 1021 г.Василий II присъединява арменското царство към Византия.

Имаме един къс период от 100 години и той не е целия разцвет, има възстановяване сетне делене и то не остава време кога да секат златни монети.Разцвета не е кой знай какъв и то къс.

Междуособици има, да. Но икономиката, по всеобщо признание на специалистите, върви нагоре. И време име е оставало. Сто години изобщо не са къс период. Особено от втората половина на X век нататък и през XI век икономиката върви нагоре. Върбанов, ти по-горе, че в нашия район нямало нужда да се секат монети и се ползвали византийските, защото били познати и хората били свикнали с тях. ОК, обаче в Багратидска Армения (885-1045) няма сечени дори медни или бронзови монети, които са, дето се вика, за харчлък, джоб парасъ. Има открита само една (ако не греша) бронзова монета на Кюрике I или Гурген (979-989), цар на апанажното багратидско царство Лори. Сечена е по образеца на византийските фолиси на Йоан Цимисхий и Василий II. Интересно ми е как така се получава, че реално Багратидска Армения не сече монети, а само 40 десетилетия след анексирането й от Византия царете на прясно възникналата Киликийска Армения почват да секат сребърни (но не и златни!) монети. Да кажеш, че Кил.Арм. е бедна, не. През XII-XIV век с територия колкото Албания, тя е нещо като Южна Корея на Източното Средиземноморие. Но... злато не сече.

Много ми е любопитно как така се получава, че точно двете страни, преки съседи на Византия на изток и на запад в периода 865 (от българското покръстване) до 1045 г. не секат свои монети. Нима българските и арменските владетели са най-големите малоумници в християнския свят и не знаят и не проумяват, че сеченето на монети, дори и само сребърни, не е само икономически акт, но и символ на държавен и монархически суверенитет?

Още нещо по темата. Миналата седмица с изненада научих, че през разглеждания тук период допреди 1204 г. собствено златно монетосече е имала... Киевска Русия. Сече ги (тук внимание!) княз Владимир I (980-1015), който покръства Киевска Русия. Така наречените "златники" са много малко на брой, дузина, и са сечени като копие на ромейската номизма от времето на Василий II, шурея на Владимир. Владимир сече и сребърни монети също така.

www.poludenga.ru/srebrenik/ogls.html

www.poludenga.ru/srebrenik/ogls.html

10_1.thumb.jpg.6ede3b2d6476087b8b9495b6e

 

09_vizp1.thumb.jpg.006f5c875823da23ddc51

Може да се допусне, че василевса е позволил на Владимир да насече малко злато (вероятно са ги секли в Константинопол тези "златники") като копие на номизмата, тоест имаме възродена практиката от времето на меровингите и остготите техните крале да секат златни монети с римски дизайн в качеството им на не повече от наместници на изконни римски територии. През X век Владимир приема същия статут спрямо Василий и затова последният му позволява да насече някакъв брой златники.

Сега обаче идва другият въпрос. Никой не може да ме убеди, че при Владимир Киевска Русия (която е все още нещо като полудържава-полуразбойническа организация) е по-богата и силна икономически от България при Симеон и Петър. И затова Владимир сече сребърници и жълтици, а нашите юнаци не щяли и не щяли. И чак при Иван Асен II българите проумели, че да сечеш свои монети е знак за суверенитет (пълен или ограничен, ако се приеме римската трактовка за златото), а после икономика. Има нещо много гнило и недомислено в дежурните обяснения защо за първи път България сече свои монети чак през втората четвърт на XIII век.

Редактирано от Aspandiat
Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Към темата за липсата на собствено монетосече в България и Багратидска Армения през IX-XI век.

Върбанов, какво обяснение може да се даде на факта, че в съседните на Армения грузински земи през XI век вече секат собствени монети от сребро? Не би ли следвало и там, както и в България и Армения, да ползват познатите ромейски монети, с които били свикнали. Вместо това царят Баграт IV (1027-1072) сече сребърници. Георги II (1072-1089) също сече сребърници. Ето направо файлът, който иска да си направи справка какви монети са секли в Грузия. Medieval_Coinage_of_Georgia.pdf

Редактирано от Aspandiat
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Ако правилно съм разбрал, тезата е че със среброто се купувало евтиното злато от Изток, с което злато (златни монети изсечени от него) пък се е купувало на местна почва сребро и т.н, и основен играч и посредник (ако не монополист) се явява Императорът/Рим/Византия, докато Венеция не се намества и измества Византия..

 

 

 

 

 

 

 

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 2 часа, Aspandiat said:

За Фернандо II обаче съм озадачен, наистина. Можеш ли да дадеш изображения на сечени от него монети да видим дали неговите мараведи не приличат на арабските. Тя и думата "мараведи" май е от арабски произход.

Заповядай! Думата наистина е от арабски произход от   al-murabitun , но пък изображението няма нищо общо с монетите на Алмогаврите и Алмохадите.

Maravedí_de_oro_de_Fernando_II.JPG

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор
Преди 52 минъти, nik1 said:

Ако правилно съм разбрал, тезата е че със среброто се купувало евтиното злато от Изток, с което злато (златни монети изсечени от него) пък се е купувало на местна почва сребро и т.н, и основен играч и посредник (ако не монополист) се явява Императорът/Рим/Византия, докато Венеция не се намества и измества Византия..

Да, това е в общи линии втората част на текста. Първата е посветена на това, че този модел бил маскиран зад имперската идеология, съгласно която само императорът/василевсът имал право да сече златни монети. Този финансово-търговски модел прилича в някаква степен на днешната световна доларова система. С долари се търгуват храни и индустриални суровини, електроника, петрол, газ, доларът се използва като счетоводна единица, както по римско и византийско време със солида/номизмата се търгували тогавашните "стратегически ресурси" като подправки, коприна и др. и/или сделките се преизчислявали през номизмата, както правели венецианците.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор
1 hour ago, Drake said:

Заповядай! Думата наистина е от арабски произход от   al-murabitun , но пък изображението няма нищо общо с монетите на Алмогаврите и Алмохадите.

Maravedí_de_oro_de_Fernando_II.JPG

 

Благодаря.

Поразрових се и аз. От друга страна обаче златните мараведи на Алфонсо VIII Кастилски от 1184 г. са сечени като имитация на алморавидските денари. А не на ромейските номизми! Тоест и тези "нарушения на системата" са повлияни от "арабската алтернатива" на свещения ред, олицетворяван от василевса и неговия прерогатив да сече злато.

http://numismatics.org/collection/2014.9.2

Ето и тук: 06802q00.jpg

 

Замислих се обаче за нещо. А именно, че златната монета на Фернандо може да не е била сечена в големи количества, а да е била по-скоро юбилейна. Забележи огромната разлика в дизайна на мараведите на Фернандо и на съвременника му Алфонсо. Този на Фернандо прилича на кръстоносна монета и се замислих дали изсичането й няма връзка с факта, че през 1170 г. Фернандо основава рицарския орден на Сантияго де Компостела.

Редактирано от Aspandiat
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 35 минъти, Aspandiat said:

Да, това е в общи линии втората част на текста. Първата е посветена на това, че този модел бил маскиран зад имперската идеология, съгласно която само императорът/василевсът имал право да сече златни монети. Този финансово-търговски модел прилича в някаква степен на днешната световна доларова система. С долари се търгуват храни и индустриални суровини, електроника, петрол, газ, доларът се използва като счетоводна единица, както по римско и византийско време със солида/номизмата се търгували тогавашните "стратегически ресурси" като подправки, коприна и др. и/или сделките се преизчислявали през номизмата, както правели венецианците.

Мисля на глас: Повишеното предлагане/наличие на злато на пазарите принципно би водило до инфлация на цените на стоките

Авторът дава ли някакви данни и информация в тази връзка?

Освен това, би следвало (поне принципно погледнато) и среброто на местна почва да поскъпне поради засиленото му търсене..

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Зарленга се спира мимоходом на това, че (горе съм го споменал), че венецианците възприемат гъвкавото съотношение злато-сребро, а не твърдото 1 : 12 на василевсите. За това дали е имало промяна в цената на среброто на местна почва, може да се съди от колебанията в рациото, движещо се между 1 : 8,5 през 1250 г. до 1 : 14,2 през 1360 г. , след което цената на среброто се покачила до 1 : 9,5 спрямо златото.  Обаче, явно курсът злато - сребро се е определял не от наличностите на сребро в Европа, а от златните наличности. Зарленга пише, че покачването на стойността на среброто спрямо златото след 1360 г. било свързано с притока на египетско злато в Европа, дошло чрез венецианската търговия.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Всъщност дори когато въвежда свое монетосечене през XIII век, Средновековна България не сече златни монети.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 4 часа, Aspandiat said:

Към темата за липсата на собствено монетосече в България и Багратидска Армения през IX-XI век.

Върбанов, какво обяснение може да се даде на факта, че в съседните на Армения грузински земи през XI век вече секат собствени монети от сребро?

България не сече монети защото няма необходимост, стигат и византийските.Пък и най много търгува с Византия.Нещо такова май съм чел.Имаме обаче много български имитации  на Манул I, Исак II и Алексий I.Сякаш най често се срещат златните монети(хиперперон) на Йоан III Дука Ватаци.Те масово са обрязвани, скоро четох една хипотеза че по тоя начин са изравнявани с варненския стандарт.Изглежда са получавани нормални златни монети и тук са обрязвани.Защото бях намерил находка от 200 монети заедно с изрезките.Собственика на монетите ги беше редуцирал.

За Армения и Грузия сигурно има изследвания, но не не зная нищо за тях.

За да се докаже тази хипотеза трябва доста добре да се познава монетосеченето на много държави.Но ,аз скептичен към нея.

Нещо интересно свързано със златото в Рим и Византия.Първите сенатори като посланици са носили златни пръстени които са получили от държавата с тях са я представлявали.В частния си живот те са носили железни пръстени.Правото да носят златни пръстени  jus annuli aurei или  jus annulorum ,  е привилегия няколко века на сенатори и магистрати .Другите са използвали железни.Магистратите и управителите са можели да награждават с привилегията да носи златен пръстен някои отличили се граждани.Тиберий е издал закон според който златен пръстен може да носят само свободни граждани(ingenuus)   чиито бащи и дядовци са имали имот от 400 000 сестерции .Ал.Север и Аврелиан са дали правото да носят златен пръстен на всички войници.Едва Юстиниан предоставя това право на всички граждани на империята. Не зная дали тази привилегия не е в резултат от законите против разкоша( Sumptuariae ) , но носенето на златен пръстен е определяло статуса на римския гражданин.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 2 часа, Aspandiat said:

 

Благодаря.

Замислих се обаче за нещо. А именно, че златната монета на Фернандо може да не е била сечена в големи количества, а да е била по-скоро юбилейна. Забележи огромната разлика в дизайна на мараведите на Фернандо и на съвременника му Алфонсо. Този на Фернандо прилича на кръстоносна монета и се замислих дали изсичането й няма връзка с факта, че през 1170 г. Фернандо основава рицарския орден на Сантияго де Компостела.

От мараведите на Фернандо до наши дни са оцелели само 9 броя, но пък силно ме съмнява да са отсечени в чест на рицарски орден. Оказва се, че той (Фернандо II) съвсем не е първият "католически монарх" от Иберийския полуостров сякал златни монети. Първопроходник е Санчо V Рамирес, крал на Арагон и Навара (1063-1094 г.) който започва да сече златни манкусо от 1088-1089 г., след като се завръща от поклонение в Рим. Неговите манкусо са уникални като изображение и тегло (1.8 гр.), а също нямат нищо общо нито с арабските, нито с византийските златни монети. 

Fig.+06+Sancho+Ramirez+Mancuso.jpg

https://www.academia.edu/10201172/Historical_and_Numismatic_Study_about_the_gold_Mancuso_of_the_King_Sancho_V_Ramirez_of_Aragon_and_Navarra

Редактирано от Drake
Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...
  • Дарение

  • Подобни теми

    • От Б. Киров
      Колко са богати американците:
      краткият отговор е около 98 трилиона долара, което е 98 000 милиарда.
      Много ли е това?
      Да, изключително много, това е почти 50 процента от богатството на целия свят, съсредоточено в 4.25 процента от населението на света или американците притежават 12 пъти повече богатство от другите.
      Как се измерва богатството?
      Като се извадят дълговете от притежаваната собственост. Притежаваната собственост от американски граждани е на стойност 112 трилиона долара, дълговете на американските граждани са около 14 трилиона долара, следователно нетното им богатство е 98 трилиона долара.
      Или това ще рече, че средното богатство на един американски гражданин е 298 000 долара – тук влиза всичко: борсови акции, влогове в банки, недвижимост, злато и всякакви други активи, всеки американец има средно по 298 000 долара.
      И тук започва най-интересното.
      Около 50 процента от американците или 165 милиона от тях притежават средно по 14 500 долара.
      Следващите 40 процента, така наречената средна класа, или 131 милиона американски граждани са собственици средно на богатство от 247 000 на човек. Както се вижда, тези 247 000 долара са под чертата на средното за цялото население, която е 298 000 долара. Само илюстративно, средната цена на жилище /апартамент, къща/ в САЩ е 284 000 долара към 2020 година, приблизително толкова е 20 годишната му ипотека и 20-годишния наем за двустаен апартамент.
      Така.
      Но къде са парите?
      Те са в най-горните 10 процента по богатство в САЩ.
      9 процента /29 млн.американци/ от тези 10 на върха на хранителната пирамида по богатство притежават 43 трилиона долара /43 000 милиарда/ или средно на човек по 1.5 млн. долара или 5 пъти повече от тези 131 милиона американци в средната класа и 100 пъти повече от тези 165 милиона граждани в долните 50 процента. Да подчертая – 5 пъти и 100 пъти повече за 9 процента.
      И черешката на тортата, прословутия 1 процент на върха на американската пирамида по богатство: 3.38 млн. граждани са собственици на богатство от 32.6 трилиона долара /32 600 милиарда/ или всеки един от тези олимпийци е горд собственик на богатство от 10.8 млн., тоест той е 7 пъти по-богат от тези в 9-те процента, 70 пъти по-богат от тези от средната класа и 700 пъти по-богат от 165 милиона парий в долните 50 процента.
      Това в общи линии е Пирамидата на Киров в американски вариант.
      Но „това не е всичко”, над трите милиона двуцифрени американски милионери се извисява още една тясна група на свръх-богати, където вече фантазията бледнее, това е клубът на милиардерите, 660 души през октомври 2020 година.
      Това са близо една трета от всички милиардери в света.
      Американските милиардери са горди собственици на богатство от 4.1 трилиона долара /4100 милиарда/ или всеки един от тези господа и дами притежава средно по 6.21 милиарда.
      Сред тази богопомазана група от богове на стоковата борса също има класово разслоение: Тръмп например е в долната линия на своите събратя милиардери с неговите 3 милиарда, той е беден роднина в сравнение с Джеф Безос, Илон Мъск и Бил Гейтс, чиито числа са три цифрени в милиарди на върха на класацията.
       

      И така, как се е стигнало дотук, и какво означава това за бъдещето на Америка.
       
       
      Quo Vadis Америка?
      А къде е Джон Голт?
    • От Б. Киров
      Икономиката на Иран
      1. Официалната картина
      Както е случаят с повечето развиващи се страни, оценките се различават по източници и иранското правителство се опитва да постави най-доброто лице на проблемите на Иран. Обективни източници като МВФ и Световната банка, обаче, направиха скорошни приблизителни оценки, които вероятно ще дадат по-точна представа за настоящите предизвикателства пред Иран. Дълги поредици от доклади по член IV на МВФ са достъпни и в интернет, които дават добра история за грешките на правителството в икономическата политика още преди падането на шаха и тяхното продължаващо въздействие върху иранския народ:
      Шахът падна толкова, колкото и от неуспехите си да оформи една икономика, която отговаря на нуждите на своя народ, толкова и заради неговия авторитаризъм и репресии. Иранската икономика след него бе оформена от революцията и войната между Иран и Ирак в продължение на осем години между 1980 и 1988 г. Тя бе зле управлявана след прекратяването на военните действия и особено при президента Махмуд Ахмадинеджад между 2005 и 2013 г. Световната банка и МВФ са установили, че Ахмадинеджад е напуснал един офис, след като е създал кошмар на лошо управлявано правителство и с голям дълг, субсидии за храна и гориво, разширяване на държавния сектор и бариери пред частната индустрия и предприемачество - един от най-некомпетентните лидери в историята на Иран. Много от настоящите популярни оплаквания и протести се съсредоточават върху продължителното въздействие на грешките, които са негово наследство.
      Избирането на Рухани през 2003 г. доведе до някои важни икономически реформи, независимо от налагането на санкции на САЩ, ООН и ЕС. Последните оценки на ЦРУ и Световната банка са сравнително оптимистични за близкото икономическо бъдеще на Иран, въпреки че много от оценките за растежа в края на 2016 г. и началото на 2017 г. трябваше да бъдат занижени през 2017 г., а прогнозите за растежа на МВФ за 2018-2022 сега изглеждат значително над оптимистични.
      Иран е втората по големина икономика в региона на Близкия изток и Северна Африка (MENA) след Саудитска Арабия, като прогнозният брутен вътрешен продукт (БВП) през 2016 г. е 412,2 милиарда щатски долара. Той също така има второто по големина население в региона след Египет, като през 2015 г. той се оценява на 78,8 милиона души. Иранската икономика се характеризира със сектора на въглеводорода, селското стопанство и услугите и забележителното държавно присъствие в производството и финансовите услуги. Иран се нарежда на второ място в света в резервите на природен газ, а четвърти - в доказани запаси от петрол. Икономическата активност и държавните приходи все още до голяма степен зависят от приходите от петрол и следователно остават нестабилни.
      Иранската икономика се характеризира със етатистки политики, неефективност и зависимост от износа на нефт и газ, но Иран също притежава значителни сектори на селско стопанство, промишленост и услуги. Иранското правителство пряко притежава и управлява стотици държавни предприятия и косвено контролира много компании, свързани със силите за сигурност на страната. Изкривявания - включително инфлация, контрол на цените, субсидии и банкова система, която държи милиарди долари необслужвани заеми - теглят икономиката надолу, подкопавайки потенциала за растеж, ръководен от частния сектор. Дейността в частния сектор включва дребномащабни работилници, селско стопанство, някои производства и услуги, в допълнение към средномащабно строителство, производството на цимент, минното дело и металургия. Значителна неформална пазарна активност процъфтява и корупцията е широко разпространена. Фискалните и парични ограничения, след разширяването на международните санкции през 2012 г. по отношение на централната банка на Иран и износа на петрол, значително намалиха доходите на Иран от петрол, понижиха съкращенията на държавните разходи и предизвикаха рязко обезценяване на валутата. Иранската икономика се свива за първи път от две десетилетия през 2012 г. и 2013 г., но растежът се възобновява през 2014 г. Иранският фондов пазар потъва между 2013 г. и 2015 г. Иран продължава да страда от висока безработица. Липсата на възможности за работа накара много образовани ирански младежи да търсят работа в чужбина, което води до значително "изтичане на мозъци".
      През юни 2013 г. изборите за президент Хасан Рухани създадоха широки публични очаквания за икономическо подобрение и по-голям международен ангажимент. Рухани постигна известен успех, включително обуздаванег на инфлацията и през юли 2015 г., обеща облекчаване на санкциите за Иран, като подписа План за действие (JCPOA) с P5 + 1. JCPOA, който сериозно ограничава ядрената програма на Иран в замяна на размразяване на иранските активи и възобновяването на иранската международна търговия, трябва да стимулира преките чуждестранни инвестиции, да увеличи търговията и да стимулира растежа.
      Иранските власти са приели цялостна стратегия, обхващаща пазарно ориентирани реформи, отразени в 20-годишния документ за визията на правителството и шестия петгодишен план за развитие за периода 2016-2021 г. Шестият петгодишен план за развитие се състои от три стълба, а именно развиването на устойчива икономика, напредъка в науката и технологиите и насърчаването на културните постижения. От икономическа гледна точка в плана за развитие се предвижда годишен темп на икономически растеж от 8% и реформиране на държавните предприятия, финансовия и банковия сектор и разпределението и управлението на приходите от петрол сред основните приоритети на правителството през петте години.
      Иранското правителство извърши мащабна реформа на своята програма за субсидиране на ключови основи като петролни продукти, вода, електричество и хляб, което доведе до умерено подобрение на ефективността на разходите и икономическите дейности. Общите индиректни субсидии, които според оценките са били еквивалентни на 27% от БВП през 2007-2008 г. (приблизително 77,2 милиарда щатски долара), са заменени от програма за преки парични преводи за иранските домакинства. Втората фаза на плана за реформа на субсидията започна през пролетта на 2014 г., която включва по-постепенно коригиране на цените на горивата и по-голямото насочване на паричните преводи към домакинствата с ниски доходи. Около 3 милиона домакинства с високи доходи вече са премахнати от списъка с получатели на парични преводи. В резултат на това разходите на Организацията за целеви субсидии (ОПМ) се очаква да са намалели до 3,4% от БВП през 2016 г. от 4,2% през 2014 г.
      След свиване на близо 2% през 2015 г. иранската икономика тръгна рязко нагоре рязко през 2016 г. с около 6,4%. Последните налични данни за първата половина на иранската календарна година 2016 (завършваща през март 2017 г.) показват, че иранската икономика през второто тримесечие (което съответства на юли-септември 2016 г.) е нараснала ускорено с 9,2% ръст от 5.2% през първото тримесечие. Това доведе до общ ръст през първата половина на 2016 г. до 7.4%, докато нефтният БВП нарасна с едва 0.9%. Независимо от господството на петролния сектор, което се дължи на положителното въздействие на изпълнението на съвместен цялостен план за действие върху производството и износа на петрол, има известни признаци за динамика и в не енергийните сектори.
      Процентът на безработицата се е върнал на тригодишен връх от 12,7% (или 3,3 милиона безработни) през второто тримесечие на 2016 г. въпреки високия темп на растеж през този период. Това увеличение до голяма степен отразява увеличаването на нивото на участие на труда на 40,4% в сравнение с 35,4% през януари-март 2014 г. Равнището на безработица сред мъжете и жените съответно от 21,8% и 10,4% подчертава и увеличаването на разликата между половете в заетостта на пазара на труда в сравнение с 2015 г. Бедността се оценява, че е спаднала от 13,1% до 8,1% между 2009 и 2013 г. (5,5 щ.д. на ден в ППП за 2011 г.). Това вероятно се дължи на програма за универсален трансфер на пари в края на 2010 г., която предшестваше премахването на субсидиите за енергия и хляб. Изглежда, че програмата е компенсирала повече от очакваното увеличение на разходите за енергия на по-слабо развитите домакинства, което допринася за положителния ръст на потреблението на най-ниските 40% от населението, въпреки че общият ръст на потреблението между 2009 и 2013 г. е отрицателен. Бедността обаче се увеличи през 2014 г., което може да е свързано с намаляването на социалната помощ в реално изражение. От страна на търсенето, всички компоненти, с изключение на инвестициите, регистрираха подобрения спрямо предходната година. Инвестициите продължават да се договарят през 2016 г., макар и с много по-ниска ставка от 3,7% (спрямо 12% година по-рано). Намаляването на инвестициите се дължи основно на продължаващото свиване на строителния сектор след 2012 г. след бум в спекулативното търсене на жилища.
      Както външният, така и бюджетният баланс се подобриха през 2016 г. Излишъкът от текущата сметка на Иран стана свидетел на силен тласък поради силния растеж на износа на петрол. В средносрочен и дългосрочен план перспективите за растеж ще разчитат на темпа на реинтеграция на Иран с глобалната икономика в банковото дело, търговията и инвестициите и изпълнението на ключови структурни реформи. Темповете на растеж през 2017-19 г. се очаква да отстъпят малко над 4%. Тъй като иранските банки са изправени пред предизвикателството на забавянето в установяването на кореспондентски банкови отношения с големите международни банки, притокът на чуждестранни преки инвестиции в Иран и търговските отношения с останалия свят са възпирани. Все пак последните събития показват, че нефтеният сектор и инвестициите вероятно ще играят по-голяма роля през следващите няколко години.
      Докладът по член IV на МВФ, издаден на 18 декември 2017 г., не даде никакъв намек за протестите, които трябваше да последват след няколко дни. Той призова за икономическа реформа, но се съсредоточи върху приблизително 4,2% ръст за следващата година, успехът на усилията за реформа до момента и възможността Иран да постигне 4,5% ръст с по-нататъшната реформа, дори и това да доведе до допълнителни съкращения на субсидиите за гориво и други субсидии. Погледът след събитията е винаги по-лесен от предвиждането. Не е нужно много пророческа дарба, за да се предположи, че ЦРУ, МВФ и Световната банка скоро ще пренапишат ключови части от тези разкази, за да отразят икономическите източници на настоящите протести и безредици в Иран. Подобно на неуспехите на Световната банка и МВФ за преодоляване на човешкото въздействие на икономическите сили върху народите на всички страни или дълбоките разделения на доходите и икономическите привилегии в много държави, е ясно, че фокусирането върху националните иконометрични и фискални тенденции не е подходящ начин за оценка на ефективността на дадените държави, тяхното ниво на риск и необходимостта от реформи и промени.
      2. Това, което не се казва ясно от официалните източници, но присъства като данни в отчетите им
      а/ Военни разходи
      CIA World Factbook изчислява, че военните разходи на Иран налагат относително ниска тежест през последните години върху неговата икономика. Докладът им не публикува актуални данни, но изчислява, че Иран е изразходвал 2,69% от БВП (2015 г.), 2,33% от БВП (2014 г.), 2,35% от БВП (2013 г.), 2,81% от БВП (2012 г.) и 2,41% от БВП 2011 г.).
      Докато Иран понякога се описва като основна военна сила в Персийския залив, Фигура 1 показва, че разходите му за сигурност всъщност са много ниски в сравнение със съседите му и не оказват по-голямо икономическо бреме върху Иран, отколкото тези разходи в повечето държави от Арабския залив.


      Фиг. 1
      Дали обаче официалните данни на иранската статистика, които се цитират от западните източници, отговарят на реалното състояние на военните разходи?
      Иранските военни сили сега наброяват около 523 000 души: 350 000 души в армията; 125 000 души в Корпуса на ислямската революционна гвардия (IRGC); 18 000 във флота; 30 000 във Военновъздушните сили; и най-малко 40 000 паравоенни сили като Basij. Иранските сили за сигурност също наемат или обработват над 100 000 млади мъже годишно в продължение на поне 21 месеца служба.
      Иран е в състояние да наеме и разгърне доброволчески сили в Сирия, а силите му са доминирани от твърдите командири на ИРГС, които са обвързани директно с Върховния водач, а не с гражданското правителство. Около 500 000 полицаи служат като друг инструмент за индоктриниране и контрол, заедно с още 4 000-6 000 служители в Министерството на разузнаването (известен също като VAJA, VEVAK или MOIS) и още персонал в другите ирански служби за сигурност и разузнаване.
      Както показва Фигура 1, обаче, няма консенсус в външните оценки за по-новите и настоящи военни разходи на Иран, а отчетите за общия му бюджет също се различават. Външните източници са почти сигурни, обаче, при изчисляването на по-високи стойности от 11 милиарда долара, които Иран съобщи, а иранските бюджети за 2017 г. и 2018 г. със сигурност са по-високи.
      Например, SIPRI оценява разходи от 12,362 милиарда долара както за военните, така и за IRGC през 2016 г. или 3,03% от БВП. IISS докладва 15,882 милиарда долара за 2016 или 3,85% от БВП и IHS Jane's изчислява 16,312 милиарда долара за 2017. ЦРУ оценява бюджетните разходи на Иран на 80,58 милиарда долара през 2016 г. и това означава, че Иран харчи около 15% до 20 % от общия си бюджет за сигурността.
      Що се отнася до бъдещето, няма надеждни цифри за разходите и еквивалентните разходи за планираните разходи за сигурност на Иран през 2018/2109. Държавните медии обаче съобщиха, че военният бюджет на IRGC ще бъде около 267 трилиона ирански риала (7,393 млрд. долара), иранската армия ще получи 97 трилиона риала (2,668 милиарда долара), Министерството на отбраната и логистичните сили ще получат 44 трилиона рила (1,28 милиарда). Това би довело до общия бюджет на отбраната на Иран за 2018 година на 408 трилиона (11,359). Ако се добавят 11 трилиона риала за Базий, ще получи общ военен бюджет от 420 трилиона риалита ($ 11,663 млрд.).
      Тази сума ще възлезе на около 11% от общия бюджет за 2018/2019 година, който според един източник ще достигне 3 681 трилиона риала (103,9 милиарда долара) за 2018/2019 година. Други източници, обаче, сочат 3 115 трилиона риала за бюджета, което автоматично прави военните разходи около 14% от бюджета. За да се поставят тези военни разходи в по-широка национална перспектива, за същия ирански бюджет са отпусната около 4,2 милиарда долара за създаване на работни места Това е един консервативен бюджет, който мнозина иранци могат да видят като бюджет на строги икономии, който не им осигурява минали субсидии, нито им помага да се справят с инфлацията.
      По-високият диапазон от тези цифри изглежда по-вероятен, тъй като Иран има забележително предимство пред съседите си, тъй като може да разчита изцяло много на евтини наборни войници и доброволци, да въоръжава и да подкрепя чуждестранни (ливански, сирийски, иракски и афганистанските паравоенни единици), както и на собствените си доброволци. В съчетание с ролята на ИРГС в икономиката, това би могло да повиши действителните разходи в еквивалентни пари до 25 млрд. долара.
      б/ Лошо управление
      Шахът, който все повече игнорираше истинските нужди на своя народ, е заменен от Върховен Лидер, който не е по-добър. Ужасната репресивна служба за сигурност, наречена "Савак", беше заменена от още по-репресивната  служба, наречена "Вевак", често използваща същите затвори и служби, подкрепена от корумпирана и произволна съдебна система. Една безнадеждно корумпирана фондация "Пахлави" под егидата на шаха, която контролираше голяма част от богатството на нацията, бе заменена от безнадеждно корумпиран набор от духовни фондации, наречени "Bunyods", които също контролират голяма част от богатството на нацията.
      Стилът на управлението на Иран е провалил народа си по много начини. Фигура 2 показва, че Иран се представя от слабо до много лошо във всичките шест индикатора, които Световната банка използва, за да оцени действителното представяне на правителствата, като се дистанцира от техния идеологически характер, въпреки че има известно подобрение при Рухани. Класирането по прозрачност и отчетност, върховенство на закона, политическата стабилност и липса на насилие са с най-ниски оценки, а корупцията - една от най-чувствителните области по отношение на общественото възприятие в страните, засегнати от политическите вълнения през 2011 г., остава сериозен проблем.
      Много иранци виждат сегашния върховен лидер и неговото правителство като ориентирани към износ на революция, която те не подкрепят, и като прахосник на иранското богатство за други страни. Те са забелязали изоставането в развитието на Иран и не успяват да посрещнат нуждите си на бързо нарастващо население и живеят в атмосфера на социален консерватизъм и репресии, които  засягат всеки аспект от ежедневието им. Те също така живеят в това, което Световната банка нарежда като една от най-лошо управляваните държави и заедно с "Трансперънси интернешънъл" нарежда заедно с Ирак като една от най-корумпираните страни в света през 2016 г.

      Фиг. 2
       
      в/ Икономическите измерения на лошото управление
      Иранското население се е увеличило рязко от 50-те години на миналия век и от времето на шаха. Както показва Фигура трета, Бюрото за преброяване на населението в САЩ изчислява, че населението на Иран е нараснало от 16,4 милиона през 1950 г. на 39,7 милиона (Х2,4) по време на падането на шаха и 82,0 милиона днес (X5). Бюрото предвижда ръст до 98,6 млн. до 2050 г. Това е огромен бум на населението за страна, която през 1950 г. е имала много по-голяма популация от нейните арабски съседи и вече е използвала голяма част от обработваемата земя и вода. Също така е ключов източник на натиск върху икономиката, инфраструктурата и способностите за управление на нация, която е била лошо управлявана и често във война или в криза, през по-голямата част от нейната съвременна история.
      Иран сега има нарастващо население от над 82 милиона души, а милиони млади мъже и жени търсят работа или достойни кариери. За разлика от други държави от Близкия изток, Фигура 3 показва, че Бюрото за преброяване на населението оценява, че 38,9% от населението от над 82 милиона иранци е на 24 или повече години, а други оценки показват, че около 840 000 млади иранци навлизат на пазара на труда всяка година.
      Общо 4.7% от населението е на възраст от 15 до 24 години. Общо 6,8% от населението е на възраст между 15 и 19 години и не е виждало достатъчно напредък, толерантност и надежда, идващи от действията на режима. Друга 7,9% от населението е на възраст 20-24 години и вече е претърпяла неуспехи на режима в един от най-критичните периоди от живота си по отношение на кариера, социален статус, брак и дете. Както показват фигурите по-долу, младите хора също са изправени пред големи икономически и трудови проблеми. Освен това жените са изправени пред допълнителните проблеми, пред сред които са социалните ограничения и дискриминацията в образованието, наемането и кариерата.



      Фиг. 3
      Това което не казаха в оценките си изброените институции, но обективно отразиха като данни в анализите си, продължава да има тежест и стойност, нека видим:
      Иранските проблеми са силно оформени от външни сили. Фигура 4 показва оценка от МВФ на тенденциите в световните цени на нефта, използвани в нейната Световна икономическа перспектива. Това показва твърде ясно, че Иран е изправен пред същите икономически проблеми като всяка друга държава, зависима от приходите от износа на петрол: намаляване на близо 50% от стойността на петролния си износ.

      Фиг. 4
      Катастрофите на цените на петрола за Иран радикално намалиха приходите на Иран. Фигура 5 показва оценка от правителствената американска енергийна администрация (EIA) за тенденциите в приходите от износа на петрол от Иран. Това показва твърде ясно, че Иран се сблъсква със същите икономически проблеми като всяка друга държава, зависима от приходите от износ на петрол: тя претърпя намаляване с близо 50% на стойността на петролния си износ.
      Санкциите удариха първо, а после и катастрофите в цените на петрола. За да се постави този спад в перспектива, базата данни за оценката на EIA на Фигура 5 показва, че засилването на санкциите на САЩ, ООН и ЕС помогна да се намалят годишните приходи от износ на Иран в долари оценени в цени от 2016 щатски долара от върха от 99 милиарда долара през 2011 до 68,3 милиарда долара през 2012 г. и 48,8 млрд. долара през 2013 г. Те са били 50,7 млрд. долара през 2014 г. Комбинацията от санкции и срив в цените на петрола обаче ги е намалила на 29,4 млрд. долара през 2015 г. и те се възстановяват само до 36,2 милиарда долара през 2016 г. (МВФ оценява общите приходи от петролни износи на иранските фискални години и изчислява приходите от петрол / газ / от 55,4 млрд. долара през 2014/2015 г., 33,6 млрд. долара през 2015/2016 г. и 57,4 млрд. долара през 2016/2017 г., но това е оценка, публикувана през февруари 2017 г., последната година.)

      Фиг. 5
      Истинската природа на петролното богатство в Иран е много ниска по отношение на глава от населението. Фигура 5 също помага да се постави иранското петролно богатство в човешка перспектива, като се покаже иранското петролно богатство на глава от населението. Иран никога не е изразходвал правилно нефтеното си богатство и докладът на МВФ за член IV от февруари 2017 г. изброява дълъг списък от начини, по които е изгубил петролното богатство в непродуктивни разходи, субсидии и други държавни разхищения. Ключът към разбирането на проблемите на Иран обаче е въздействието на голямото му население върху петролните му приходи на глава от населението,
      Иран е беден по отношение на петрола по стандартите на повечето други износители в Персийския залив. През 2016 г. Иран имаше износ на глава от населението от само $ 453 - половината от средното на ОПЕК от $ 912. Ирак, който бе разкъсан от войната, е имал доход от 1 423 долара на човек от населението - повече от три пъти повече. Саудитска Арабия имаше доход на глава от населението от $ 4132 - повече от девет пъти. Катар имаше доход на глава от населението от $ 10,458 - 23 пъти повече. Ако отново погледнем на по-дългосрочните тенденции, доходът от петрол на глава от населението на Иран възлизаше на 1317 щатски долара през 2011 г., 898 долара през 2012 г., 632 долара през 2013 г., 649 долара през 2014 г., 372 долара през 2015 г. и 453 долара през 2016 г. Дори при добре управляваната икономика ще се изправи пред голяма криза при разпределянето на ресурсите при тези условия, но реформите на МВФ и Световната банка Рухани бяха само началото на това, което е необходимо, за да се даде на Иран добри перспективи за развитие и многото мерки - като съкращаване на субсидиите за храна - направиха живота по-труден за мнозина иранци.Очевидно е, че много иранци разбират сложните взаимодействия между катастрофата на цените на петрола и допълнителния доход, осигурен от ядреното споразумение на Иран за икономическите реформи между JCPOA и Рухани от 2013 насам.
      Фигура 6 представя оценките на МВФ, Би Би Си и други, които показват, че икономическите реформи на Рухани и ядреното споразумение на Иран, дадоха на Иран увеличен износ и потенциал за печалби, за да компенсира катастрофата от цените на петрола. Това изглежда еднакво вярно и за много критици на споразумението, които го смятат за масивен неочакван ефект, който властта в Иран може да използва, за да укрепи диктатурата си.
      Всъщност оценките на Фигура 6 показват твърде ясно, че JCPOA  само е предпазила Иран от страдание, което иначе би могло да доведе до сериозна икономическа криза, и че МВФ отбелязва, че останалите санкции и американската политика все още създават на Иран сериозни проблеми в някои области на международната банкова система и търговия. Фигура 6 също така показва, че МВФ може да разглежда Иран като една от най-разнообразните икономики в Персийския залив, но не прогнозира значителен ръст в резултат на другите източници на ирански доходи.


      Фиг. 6
      Иран има двойно по-високи нива на инфлация от растежа на своя БВП, както и статичен ръст или спад в текущия доход на глава от населението. Доходът на домакинствата рязко намаля с течение на времето. Графиките на фигура 7 предоставят данни от МВФ, Би Би Си и други оценки за реалните тенденции в ръста на БВП на Иран, потребителските цени или инфлацията и текущия доход на глава от населението от 1980 г. - началото на Иранската революция до 2016 г. - с прогнози до 2022 г. Тази графика показва, че иранците не са имали почти никакво реално увеличение на дохода на глава от населението - както се измерва в международни пазарни условия, и че инфлацията е средно повече от два пъти темпа на икономически растеж - ефективно изтривайки повечето спестявания на пари и създавайки огромни проблеми за инвестициите.
      Тук е удивително, че дори сравнително благоприятните предварителни прогнози на МВФ предвиждат инфлацията да достигне 10,2%, а растежът на реалния БВП да е едва 3,5% - а бъдещите нива на растеж - максимум 4,2% - да се дължат до голяма степен на очакваните покачвания на цените на петрола. На практика инфлацията сега вече може да бъде значително по-висока - 12% или повече - и по същество растеж по-нисък.

      Фиг. 7
      Иранският доход на глава от населението изостава от повечето му съседи. Сравненията на доходите на глава от населението са трудни, но на Фигура 8 се вижда, че иранците имат основание да завиждат на съседите си в Бахрейн, Кувейт, Оман, Катар, Саудитска Арабия и ОАЕ. Само един разкъсан и пренаселен Ирак може да се сравнява с Иран - Йемен безспорно е дъното.
      Експертите твърдят, че използването на номиналния БВП спрямо БВП в паритет на покупателната способност, защото оценката на ППП се опитва да вземе предвид относителната цена на живот и инфлация, вместо да използва само пазарния обменен курс. Проблемът е, че прогнозата за ППП може да бъде толкова несигурна и неточна, но дори и да се използва тя, Иран пак не стои добре в сравнение със съседите си, както показва и Фигура 8. Катар има седем пъти повече от дохода на глава от населението. Кувейт има четири пъти по-голям доход на глава от населението, ОАЕ има 3.8 пъти, а Саудитска Арабия има три пъти.

      Фиг. 8
      Иран се представя лошо по отношение на бедността и средния доход и показва сериозен спад в потреблението на храна на глава от населението. Фигура 9 показва оценките на МВФ и Би Би Си за възможните нива на бедност в Иран, в зависимост от дефиницията на бедността по отношение на доходите на ден, вариращи от 4 долара на ден (1460 годишно) до 10 щ.д. на ден (3650 долара годишно). Ясно е, че режимът не е направил нищо в полза на повечето иранци през посочения период и че през последните години се наблюдава бавен ръст на нивото на бедност. Експертите не са съгласни кое ниво на доходи да се използва при определянето на бедността, но много - ако не и повечето - иранци вероятно ще имат икономически очаквания, които могат да бъдат финансирани само на нива от поне $ 8 до $ 10 на ден на човек, особено в градските райони.
      Освен това, приходите както на бедните, така и на огромното мнозинство други иранци се отразяват в изготвянето на такива оценки. Останалите елементи от иранските субсидии за храна и гориво могат да помогнат на бедните, но бедните иранци все още са страдат от съкращенията на Рухани на такива субсидии. Ако се вземе предвид това, което тези цифри означават за населението, мнозина в иранската средна класа със сигурност виждат постоянен спад в реалните си доходи след Революцията, както и в техния икономически статус спрямо съседите си.
      Равнищата на безработицата и участието в труда са критични проблеми. Графиките във втората част на фигура 9 са еднакво негативни. Безработицата е изключително трудна за оценка в развиваща се икономика и обикновено статистиката рязко подценява действителното равнище на безработицата в реалния свят. Според различни оценки на иранския официални източници и ILO  текущата безработица е 11,7% -12,4%, а безработицата сред младежите - 24,4% -26,7%. Тези цифри обаче не отразяват факта, че много хора престават да се опитват да участват в официалната работна сила, когато икономиката е в тежко състояние и че бедните държави създават много непродуктивни работни места, които откриват там, където един работник може да свърши цялата полезна работа, но вместо това се назначават множество служители прпо родови връзки или други социални и политически причини. Пропуските между докладваната цифра и реалното ниво на скрита безработица могат лесно да направят общото ниво на безработицата сред младите хора в реалния свят с около 10% до 15% по-високо. Освен това безработицата, подобно на всички икономически ефекти, се разпределя много различно по град, регион и професия.


      Фиг. 9
      На фигура 9 се вижда рязко покачване на безработицата след отмяната на санкциите, въпреки нарастването на очакванията, но също така, и че повече иранци се опитват да участват в работната сила. Графиката показва също така много ниско равнище на участие на жените в страна с високи образователни стандарти за жените, както за младите мъже, така и за жените - проценти на безработица, близки до 30% за младите мъже и близо 50% за младите жени. Това е реалност, независимо от раздутият държавен сектор. Това е почти сигурно основния източник на последните протести - усложнени от факта, че много от безработните са завършили висше образование.
      Има и много други икономически проблеми, които изглежда могат да предизвикат безредици дори сред иранците, които иначе по принцип биха могли да подкрепят режима. Това включва държавното финансиране на образованието и услугите, както и широкото ниво на корупция, което накара "Трансперънси интернешънъл" да класира Иран едва 131-и в противодействие на корупцията от 176-те страни, които разглежда. Докладите по член IV на МВФ документират и широк спектър от неуспехи в работата на правителството и - както показва фигура 10 - Световната банка нарежда Иран зле в повечето мерки за бизнес възможности.

      Фиг. 10
      Такива бариери пред усилията на иранците - от търговеца в бакалия до ниво едрия бизнес - трябва да бъдат основния източник на вълненията и протестите. Това е особено вярно, когато те са свързани с корупцията, лошото управление, злоупотребата с държавния сектор в конкуренцията и отделните злоупотреби на "Bunyods" и ИРГС в конкуренция с частния сектор. И двете групировки генерира иранските икономически проблеми и отчуждават широк кръг от образовани и богати иранци, които иначе биха могли да подкрепят режима.
       
      https://www.csis.org/analysis/crisis-iran-what-now
       
    • От Aspandiat
      Дискусията в темата за Византийската реконкиста при Комнините ме подсети за един автор, четен от мен като ученик и днес, мисля, напълно забравен, и то неоснователно. Говоря за Енчо Матеев и неговата книга "Държавникът Стефан Стамболов". https://knizhen-pazar.net/index.php?option=add_book&id=976287&title=Държавникът Стефан Стамболов
      Матеев е не толкова историк, колкото визионер. И то от мащаб, какъвто професионалните български историци, заврели носове в буквата и думата на извора, не могат да достигнат. Нека ме прощават за това клъвване. Копирам тук като начало на дискусията откъс от книгата на Матеев.
       
    • От Aspandiat
      Хванал съм се да прегледам от-до стария Михаил Сирийски и на едно място в том 2 откривам едно интересно сведение, илюстриращо от една страна как през 12 век в Сирия и Леванта под името "франки" се разбират римляните (не ромеите), а от друга сведението дава илюстрация кога според Михаил Сирийски (или според представите на "сирийската школа) започва гърцизацията на Източната империя.
      Най-интересното е обаче това, че Михаил Сирийски представя гърцизирането на Източната римска империя като реставрация не на някоя от гръцките държавици от класическата и посткласическата епоха, а като възстановяване на старото Македонско царство/империя, основано от Каран (808-877 г. пр.Хр.)* и просъществувало до Персей (179-167 г. пр.Хр.). Следователно (и това е може би най-интересното) в очите на завоюваните от римляните сирийци и елино-сирийци епохата на римското господство е нещо временно, един вид аномалия, която в един момент по естествен път бива излекувана/преодоляна и гърците/македоно-гърците си възвръщат онова, което им е принадлежало по правото на древната традиция. За представителите на източната историография Римската империя (истинската) обхваща времето единствено от Август до края на управлението на Юстин II, тоест от 27 г. пр.Хр. до 574 г. сл.Хр.
      Горното насочва и към психологическия елемент в неуспеха на Рим да романизира Ориента. Към изтъкнатите от самия М.С. причини за гърцизацията на ИРИ може евентуално да се добави и чисто психологическия момент, че за гърците и елинизираните ориенталци господството на римляните е било нещо временно и те (елино-ориенталците) могат "да почакат" докато римляните си отидат и нещата се върнат в естественото им състояние.
      Отделно може да се добави и наблюдението, че явно в очите на източната историография гръцките полиси с тяхното демократично или предимно демократично устройство нямат властова легитимност и приемственост. Очевидно защото не са носители на монархическа традиция. Такава легитимност в елинистическия свят може да има само Македонското царство с неговия монархически строй.
       
      В превод: до времето на император Тиберий II (574-578 г.) "всички императори били римляни, сиреч франки. Първият бил Август, а последният - Юстин (Юстин II - 565-574 г.). Макар и езикът на гражданите и на писарите да бил гръцкият, императорите и войниците били франки. Тридесет и един царе имало в тази първа империя, която започнала от Каран и свършила с Персей в 288 г.** Тя започнала отново през същите времена, през 886 г. (= 574 г.) по същото летоброене, когато Тиберий се възцарил".
       
      * Датите са по английската Уикипедия.
      **По Сирийската/Селевкидската ера, т.е. 312 пр. Хр. - 288 = 24 г. пр.Хр. Тук М.С. е оплескал изчисленията, освен ако в ползвания от него източник не се е имало нещо друго предвид.
       
      Свързана тема:
       
    • От glishev
      Здравейте всички  Попадам на прекрасни нови книги и искам да ги препоръчам. Ужасно ми липсват блажените години 2009-2012, когато тук си ръсехме бисери из медиевистиката. тогава и четяхме повече. Или поне аз четях повече. Весела Коледа на всички!

      На първо място: "Византийското хилядолетие" от Ханс-Георг Бек, "Прозорец", 2017. 
      Страхотно изложение върху вътрешната жизненост на византийската цивилизация. 
       
      На второ: "Симеон Велики и Византия" от Мирослав Лешка, "Агата-А", 2017. 
      Уж изчерпана тема, но изследването е от поляк. Безкрайно интересно е, че чужденец пише с такъв интерес върху нашата история. 
       
      И "Сърбите сред европейските народи" от сима Чиркович, "Агата-А", 2017. 
      Кеймбриджка история на Сърбия и сръбската култура с особен фокус върху формативната роля на Средновековието. Трябва да има и такава история за българите. Просто трябва. 
  • Теми

  • Последно разглеждащи   0 Потребители

    No registered users viewing this page.

За нас

Вече 15 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

 

За контакти:

×
×
  • Create New...